Героите умират

1.

Един твърде млад и твърде красив мъж с къдрава коса гледа сериозно от екраните в домовете по цял свят.

— За онези от вас, които се включват сега, напомням, че вие гледате „Най-новото от Приключенията“, вашият двайсет и четири часов източник на новини от Студията. Аз съм Бронсън Андърууд.

— Главната новина тази сутрин — след по-малко от час легендарният Каин ще се прехвърли в Града на живота, столицата на Анханската империя, която се намира на северозападния континент в Отвъдие. Съпругата му в реалния живот, добре познатата ни Палас Рил, е изгубена някъде в града. Графиката, която виждате в долния ляв ъгъл на екрана, представлява приблизителна оценка на оставащите часове до момента, когато съвпадането в амплитудите ще изчезне и тя ще излезе от фаза с Отвъдие. Както сами разбирате, ако Каин не успее да я спаси, Палас Рил ще умре от ужасна смърт след сто трийсет и един часа — малко повече от пет дни и половина.

— „Най-новото от Приключенията“ ще излъчва тази графика двайсет и четири часа дневно, докато има и най-малка надежда за спасението на Палас Рил, а на всеки час ще излъчваме нов репортаж за напредъка на Каин в отчаяното му търсене.

— В следващия един час ще ви представим запис на интервюто на Лешон Кинисън със самия Каин и нека ви кажа, че това наистина е нещо голямо. Но първо ще поговорим с нашия главен аналитик по анханските въпроси Джед Клиърлейк.

— Добро утро, Бронсън.

— Джед, какво можете да кажете на нашите зрители за настоящата ситуация в Анхана? Какво всъщност знаем за нея?

— Всъщност, Бронсън, знаем доста повече, отколкото бихте могли да предположите. Първо, тези сто трийсет и един часа са само приблизително число. Съществуват множество фактори, които влияят върху фазовата стабилност на…

И това беше само началото.

2.

Планината от камък и стомана, която представляваше сградата на Студията в Сан Франциско, се извисяваше над широката равнина от площадки за приземяване и паркинги. Орлите, които кръжаха около върха на планината, всъщност бяха лимузините и летящите двуместни автомобили на Незаети и Инвеститори, които очакваха разрешение за кацане.

През нощта времето се беше развалило. Лъчите на изгряващото слънце огряваха лъскавите готически арки на прозорците и блестяха в очите на гаргойлите, които клечаха върху масивните подпори. Високите гранитни стени — първата линия на защита срещу евентуално нахлуване на нисшите касти — заобикаляха целия център.

Представителите на тези касти — Работници, Занаятчии и дори няколко Професионалисти, които не бяха особено горди от средата, в която се намираха — се стичаха, блъскайки се, по широкия път към огромния портал от ковано желязо. Движението им бе ограничавано от охранителите на Студията, облечени в червени униформи, които стояха по тротоарите, хванати за ръце.

През следващия един час самият Каин щеше да мине през този портал.

В залата „Кавеа“, където имаше пет хиляди кабини за директна връзка, цяла дружина разсилни развеждаха и настаняваха богатите клиенти в техните симкресла.

В абонатните кабини Незаетите и гостите им се наслаждаваха на деликатесите и екзотичните вина, които им предлагаха сервитьорите, и обсъждаха изключителното представление, което бе изнесъл Каин на Бала на абонатите. Мненията се разделяха: повечето смятаха, че това е особено вдъхновяващ образец от драматургията на Студията, но упоритото малцинство поддържаше твърдението, че са станали свидетели на абсолютно спонтанно действие — че се е случило нещо истинско.

Но всички бяха съгласни, че събитието ги е заинтригувало силно. Мнозина бяха прекарали една безсънна нощ в очакване, а доста от онези, които бяха успели да заспят, бяха сънували, че са Каин.

В Техническия център, който се намираше над абаносовия зикурат на трансферната платформа, Артуро Колбърг раздаваше безполезни заповеди. Той все още беснееше от яд заради унижението от предишната вечер, което се наложи да изтърпи в момента на най-големия си триумф. Това вече беше прекалено и трябваше да се направи нещо.

И щеше да се направи нещо — той щеше да се погрижи за това.

Колбърг се убеждаваше, че не влага нищо лично в това. Не ставаше въпрос за суета или засегнато честолюбие. Колбърг смяташе, че стои над тези неща; разбираше, че личните му чувства трябва да се подчиняват на нуждите на поста му, и се стараеше да постъпва така. Унижението, което бе изпитал, обидата към личността му, заплахата, нямаха никакво значение; стига да пожелаеше, можеше да ги остави без последствия. Това беше нещо лично между мъжа Майкълсън и мъжа Колбърг, което лесно можеше да бъде забравено.

Но обидата, нанесена на статута му, беше съвсем различен проблем — между Майкълсън Професионалиста и Колбърг Администратора. Ако го пренебрегнеше, щеше да подкопае основите на цивилизацията.

Администраторите в цял свят имаха два девиза, два прости принципа, които ръководеха съществуването им: „Почитане на висшите, уважение от нисшите“ и „Да служим“.

Всички деца на Администраторите научаваха от ранна възраст, че те са пазителите на обществото, че всъщност те представляват оста, около която се върти светът. Под тях бяха кастите на Професионалистите, Занаятчиите и Работниците; кастите над тях бяха Бизнесмените, Инвеститорите и Незаетите. Администраторите бяха центърът, опорната точка, точката на баланс и задачата им бе не каква да е, а поддържането на цивилизацията. Администраторите получават насоки от висшестоящите и ги разпределят между нисшите касти. Администраторите се грижат за разпределението на стопяващите се земни ресурси. Администраторите управляват предприятията; Администраторите оповестяват законите; Администраторите създават богатството, което е двигателят на Земята.

Администраторите носят света на гърбовете си и не искат нищо в замяна.

Едно от най-важните умения на Администраторите, основен елемент от обучението им, беше умението да пазят достойнството на поста си. Моралният авторитет на един действащ Администратор е толкова въздействащ, че нисшите касти — и дори Администраторите с по-нисък ранг — следват указанията, без да задават въпроси; талантливите Администратори дори успяват да накарат нисшите касти да се състезават помежду си в изпълнението на функциите си, и то само за един одобрителен поглед или краткото „Добра работа“.

Но когато авторитетът на Администраторите е подкопан от грешки или слабости, нисшите касти стават невъзпитани и безотговорни — кръшкат и симулират заболявания до степен на саботаж, което всъщност нанася вреда на корпорацията. Това не бяха митове, не бяха приказки за призраци, с които да се плашат децата на Администраторите; Артуро Колбърг го беше виждал със собствените си очи.

Колбърг беше продукт на смесен брак. Баща му — компетентен, макар и не изключителен Администратор в болница в Средния запад — се бе оженил за нисшестояща, бе взел за съпруга една от Професионалистките, които надзираваше. Майката на Колбърг беше само гръден хирург, и децата на останалите Администратори, жестоки като всички деца по света, никога не му позволиха да го забрави.

Колбърг прекара детството си, безпомощно наблюдавайки как родителите на съучениците му се издигат по статут и пост, как получават интересни и бляскави назначения по цял свят. Заради глупавата си слабост бащата на Колбърг бе обречен на невзрачен живот в провинциалната болница, най-вече защото така и не можа да разбере как да поставя подчинените си на мястото им. Той дори позволи на майката на Колбърг да продължи да работи — но докато въртеше професионалната си работа, тя никога нямаше да може да се издигне в Администрацията; нямаше нищо срамно в това, да останеш в по-нисшата каста поради обстоятелствата, но да предпочетеш да си останеш в нисшата каста, бе престъпен егоизъм. Тя продължи да се занимава с операциите си, без да си дава сметка за вредата, която нанасяше върху кариерата на съпруга си и живота на единствения си син.

Но вината не бе изцяло нейна. Баща му така и не разбра колко е важно достойнството, колко е важно да се поддържа имиджът на Администратора. Слабохарактерен добряк, той предпочиташе да бъде харесван, вместо уважаван. Никога не държеше да се спазва дистанция; дори сега Колбърг се изчервяваше всеки път когато си спомнеше как баща му позволяваше на майка му да се обръща към него на публични места, без да използва учтивото обръщение, как ѝ позволяваше да го докосва пред очите на други нисшестоящи.

Животът на Колбърг бе абсолютна противоположност на бащиния му. Той не се ожени, семейството не го интересуваше — всъщност никога не бе имал намерение да се жени. Съпругата щеше да ангажира твърде много вниманието му, щеше да пречи на аскетичното изпълняване на собствените му задължения. Той винаги бе настоявал за спазване на съответната дистанция от нисшестоящите и се отнасяше със съответното уважение към онези над него. Знаеше точно къде е мястото му в йерархията на реалността и накъде е насочен векторът на живота му.

Нагоре. Бавно може би, но винаги нагоре.

Благодарение на предаността си към работата и уменията си той се издигна от помощник-контрольор на отдел в бащината му болница до поста на собствения му баща. Един от най-славните моменти в живота на Артуро Колбърг, спомена за който той тачеше най-силно, беше денят, в който влезе в кабинета на баща си и лично му връчи призовката за принудително напускане. Беше доказал какво може да се постигне от един умел Администратор и бе доказал, че притежава всички нужни умения, въпреки смесения си произход.

Но постът на баща му не му беше достатъчен. Това бе най-високият пост в системата на здравеопазването, до който можеше да се издигне един амбициозен мъж. Сега, двайсет години по-късно, той бе сред елита, за който средностатистическият Администратор можеше само да си мечтае. Беше изпреварил всичките си съученици, родителите им, всеки Администратор, когото познаваше; той бе не само управител на студия, но и управител на Студията в Сан Франциско, онази, от която бе започнало всичко, където самият Джона Уинстън бе построил първото устройство за прехвърляне. Тази Студия бе променила не само същността на развлеченията, но и структурата на самото общество.

Когато Колбърг я пое в свои ръце, Студията бе на прага на разпадането — подигравка, същинско изкопаемо, последно убежище за некадърниците. Когато научаваха за новото назначение на Колбърг, другите Администратори клатеха глави и мрачно цъкаха с езици заради самоунищожаването на една многообещаваща кариера.

Вече не цъкаха.

Сега Сан Франциско бе диамантената диадема в цялата система на Студията, флагманската операция, престижният пазар; Сан Франциско печелеше по петдесет милиона марки на година само от списъците с чакащи за среща със звездите от Топ десет.

А когато станеше въпрос за звездите от Сан Франциско, когато станеше въпрос за Топ десет на всички времена, неизбежно се появяваше името на Каин.

Говорете каквото си искате за Бъркхарт, за Стори, Цзиан и Мкембе, подхвърляйте които си искате имена; Каин е само един. Досега не бе имало никой като него, сигурно няма и да има; често го имитираха, но никой не можеше да го достигне. Съществуваха множество противоречиви теории за нестихващата популярност на Каин; като причини се определяха красноречието му, любопитната комбинация от безпощадност и страст, странният му кодекс на честта; Колбърг знаеше, че това не са рационални обяснения.

С една дума, глупости.

Имаше точно две причини Каин да продължава да доминира на пазара за директната и недиректната публика. Първата бе кръвожадната му стръв към битките с голи ръце.

Правенето на заклинания е едно — да усетиш как силата на магията пронизва тялото ти. Връхлитането срещу врага със стоманено острие в ръка е нещо съвсем различно — нещо много по-интимно, по-брутално. Но дори това не може да се сравни с почти еротичното въздействие на чупещите се в ръцете ви кости, удара на плът в плът и внезапното замайващо чувство, което ви връхлита, когато врагът изпъшка леко — онова пъшкане, което показва, че е осъзнал поражението си — след което лицето му се отпуска и той вижда смъртта си в очите ви. Феновете на Каин живеят заради самия бой, а Каин се хвърля в битка със самоотвержеността на скачач на бънджи — той се хвърля в пространството, за да живее или да умре, просто заради тръпката.

Втората причина бе самият Колбърг.

Той бе създал Каин, бе ръководил кариерата му със същата загриженост, която повечето мъже запазват за синовете си. Каин отиваше във всяка точка на Отвъдие, където се появяваше потенциално сензационна ситуация. Колбърг го изпращаше на места, където вече имаше други Актьори — дори това да означаваше да се намеси в тяхната история и дори да поеме главната роля. Колбърг често бе критикуван заради фаворизирането му, заради стремежа си да угоди на публиката, за нарушаването на правата на другите Актьори и за съсипването на професионалната им стойност.

На всяко обвинение той отговаряше с един-единствен жест — дебелият му пръст посочваше таблицата с рейтингите на Студията. Дори второстепенните Актьори се отказаха да мърморят — все пак шансът Каин да се появи неочаквано в Приключението им вдигаше до небето броя на абонатите за всеки един Актьор в Сан Франциско.

Но Каин се опълчи на Колбърг, открито му се противопостави, дори го заплаши — това не биваше да му се разминава. Майкълсън дори не трябваше да бъде смятан за Професионалист — въобще това гъделичкане на егото на Актьорите беше стигнало твърде далеч. Какви ти Професионалисти! Актьорите не биваше да са нещо повече от Занаятчии; все пак те просто търгуваха уменията си за пари. Истинският Професионалист е член на елитно общество със собствен етически кодекс; истинският Професионалист е отговорен за резултатите от работата си.

Колбърг се усмихна мрачно. Това вече щеше да е забавно — някой да държи Каин отговорен за последствията от действията му. Това бе наистина приятна фантазия, но никой не можеше да си позволи да я реализира. Каин представляваше твърде голяма ценност.

Всъщност, напомни си той, не го беше заплашил Каин, а Майкълсън. Каин беше донесъл на Студията богатство, Каин бе най-големият успех на Колбърг.

Майкълсън бе онзи, който трябваше да получи наказание.

3.

Хари приключи тренировката си със серия ритници със завъртане срещу холограмната мишена с размер на човешка глава, която танцуваше в електростатичната мъгла покрай едната стена на фитнес залата на Аби. Завъртания в двете страни, блокиращи удари, странични удари, полузавъртания — Хари не спря да се върти, докато от косата му не започна да се стича пот.

Той тръсна глава и си отбеляза да внимава с движенията наляво; промяната във времето бе стегнала една стара рана от меч на дясното му бедро, което го забавяше дотолкова, че успяваше да нанесе само три от всеки пет удара срещу подскачащата мишена. Това изобщо не му харесваше — вече не беше млад и опитът можеше да компенсира само донякъде липсата на скорост.

Той отиде право при екрана, без да си прави труда да взема душ. Забърса с кърпа позасъхналата пот от тялото си, докато разговаряше с адвоката си. Искаше да се погрижи за всичките си дела и най-вече да подсигури редовното изплащане на годишната такса за баща си. Когато приключи с това, той прекъсна връзката. Не желаеше да разтоваря с никой друг.

Преметна кърпата през раменете си и се отправи към камерата. Лимузината на Студията щеше да се приземи след петнайсет минути.

Време бе да се превърне в Каин.

Камерата в мазето на Аби изразходваше количество енергия, което щеше да стигне за осветяването на малък град. В нея се поддържаше нормалното за Отвъдие поле, което позволяваше на Хари да съхранява там облеклата и оръжията си, така че никога не му се налагаше да се преоблича в камерата на Студията заедно с второстепенните Актьори.

Размерите ѝ бяха като на малък килер — точно два пъти по-голяма, отколкото му бе необходимо.

Той отвори вратата и пред него се появи празната лява стена. Понякога се изкушаваше от мазохистичното желание да купи някой дубликат на костюма на Палас и да го окачи там просто за да запълни с нещо надсмиващата му се празнота. Тъжни желания на отчаян човек — самият той никога не закачваше дрехите си там. Точно както и продължаваше да спи само в едната половина на огромното легло.

Хари извади екипировката си.

Черната кожена туника бе избеляла и напукана — под мишниците се виждаха белите следи от стара засъхнала пот, връзките от сурова кожа се бяха разтеглили и вкоравили. Той я остави върху лъснатата тапицерия на дивана в съблекалнята редом с меките черни панталони с грубо зашити разрези и дупки; грубият кафяв конец изглеждаше като засъхнали петна от кръв върху кожата. На пода положи чифт меки ботуши с височината на спортните кецове от една съвсем различна епоха.

Застана гол пред огледалото с височината на човешки ръст, закачено на вратата на камерата. Плоските мускули на гърдите му, плочките на корема, възлестите му ръце и бедра, всичко изглеждаше като издялано от камък. Той се извърна леко настрани и присви очи, оглеждайки недоволно лекото удебеляване малко под кръста. Може би това бе неизбежно последствие от наближаването на четирийсетте — а може би просто се беше отпуснал. В неодобрението му се промъкваше едва доловима суета; просто четири или пет фунта отгоре можеха да го забавят фатално в критичния момент между победата и смъртта.

Хари имаше фигурата на боксьор средна категория, малко по-слаб от нормалното за теглото му. Кожата му бе покрита с кръстосани белези, по които можеше да се проследи развитието на кариерата му. Ето го сбръчкания кръг от арбалетната стрела, която го бе улучила при Серано; ето го и ромбовидния белег от меча, който бе пронизал черния му дроб пред стаята на Тоа Фелатон. Малко по-високо, под ключицата, се виждаше назъбеният разрез от брадва, когато Гулар Свободния чук едва не го беше обезглавил; на гърба му бяха двата успоредни белега, оставени от пумата в котешките ями на Кириш-Нар. Хари можеше да разкаже историите на всеки по-голям белег и на доста от по-малките; застанал пред огледалото, той докосваше всеки един от тях и си припомняше как и къде го бе получил, напомняйки си отново кой всъщност е той.

Аз съм Каин.

Големият белег, който се спускаше от дясното му бедро до прасеца; беше същият, който забавяше ритниците му — беше го получил от Бърн.

Хари прогони спомена и обу протектора си — кожен бандаж със зашита в него метална чашка. После нахлузи кожените си панталони. Извади двата метателни ножа от набедрените ножници и изпробва остротата им върху кожата на ръцете си. Обу ботушите и провери малките листовидни кинжали, напъхани в привързаните към глезените му кании. От вътрешната страна на туниката бяха зашити ножниците на още три ножа — два дълги за близък бой под мишниците и още един метателен на гърба, между лопатките. После завърза туниката на гърдите си и я препаса през кръста с гъвкава гарота, която имаше жило от стомана.

После отново се погледна в огледалото и образът, който отвърна на погледа му, беше на Каин.

„Аз съм силен. Аз съм безмилостен. Аз съм неизбежен.“

Притеснението, което свиваше корема му, постепенно се разсея и изчезна. Болката и обидата, които притискаха раменете му, бавно се свлякоха по гърба му. Той мрачно се изсмя на чувството за студена свобода, което постепенно го изпълваше. Проблемите на Хари Майкълсън, слабостите и несигурността му, целият му клаустрофобичен живот щяха да останат тук, на Земята.

Извика от подсъзнанието си образа на Шана. Ако тя беше жива, той щеше да я спаси. Ако не беше, щеше да отмъсти за нея. Животът е лесен. Животът е хубав.

„Аз съм неуязвим. Аз съм Острието на Тишал. Аз съм Каин.“

4.

Седящият в Техническия център Артуро Колбърг облиза устни и потри ръце. Не само всички директни кабини бяха запълнени, но и вече бе получил заявки от Студията в Ню Йорк, Лондон, Сеул и Ню Делхи за директни спътникови предавания.

Това Приключение бе заживяло свой собствен живот още преди Каин да влезе в Студията. То щеше да е по-мащабно, отколкото си бе представял. Докато техниците от Студията тестваха апаратурата, Колбърг си тананикаше и измисляше заглавие на Приключението. „Срещу Империята“? Не, твърде обикновено. Може би „Седем дни в Анхана“ — но това щеше да е подходящо само ако Палас останеше жива толкова дълго. „Заради любовта на Палас Рил“ — ето, това звучеше добре по един леко старомоден, леко сантиментален начин.

Колбърг продължаваше да се усмихва, когато безцветният и монотонен глас на техника докладва, че спътниковата връзка е установена и работи. Той се изправи на крака и тръгна към зелената стая.

5.

В частната си кабина Бизнесмен Марк Вило погледна за последен път към Шермая Доул — в главата му изникна фразата: „от Незаетите Доул от Кауай“ — по-точно към тялото ѝ. Главата ѝ вече бе скрита под индукционния шлем, а от кръста надолу бе покрита от изолиращия щит на симкреслото. Вило стигна до извода, че наистина е доста привлекателна по един такъв пищен начин, и реши, че преди двамата да напуснат кабината, той непременно ще се е възползвал от тази пищност. В това кресло се бяха намествали порядъчно количество задници; в повечето случаи завършекът беше един и същ — директното включване към Каин винаги ги възбуждаше. Малко в джаза и току-виж тя го е спонсорирала за издигането му в Незает. Докато си слагаше индукционния шлем, Вило се усмихваше.

6.

Към шума на събралата се отвън тълпа се присъедини ниското ръмжене на двигателя на дългата черна лимузина, която се залюля над извития път. Глъчката се надигна, достигайки почти оргазмени височини, а охраната избута тълпата назад от портала, разчиствайки пътя. Лимузината кацна и над навалицата се понесе въздишка. Актьорите почти винаги се приземяваха направо на площадката за кацане в Студията; почти винаги избягваха тълпите и от площадката бързаха директно към зелената стая на Студията; правеха го всички.

С изключение на Каин.

Всеки човек в навалицата познаваше историята му — тази на детето от квартал „Мишън“. Те вярваха, че той е един от тях и никога не забравя откъде е дошъл, никога не забравя своите, както не спираха да им напомнят и рекламите на Студията. Шофьорът на лимузината изскочи отпред, но задната врата се отвори, преди да успее да сложи ръка на дръжката — Работниците сами си отварят вратите. Тълпата затаи дъх, когато отвътре излезе Каин.

Той застана до лимузината, с гръб към портала и огледа тълпата, която внезапно утихна. Всички видяха бръчките по лицето му, които според тях бяха причинени от тревогата му; мнозина се смушкваха и сочеха посивелите кичури в косата и брадата му.

Неподвижността му ги изненада и моментът се проточи толкова дълго, че дори двуместните коли на последните пристигащи Незаети като че ли престанаха да пикират над главите им. След това мъжът изпъна гръб и очите му проблеснаха; устните му се разтеглиха в усмивка, в която нямаше нито радост, нито веселие.

Той бавно издигна стиснатата си в юмрук ръка в жест, стар като римския Колизеум.

Тълпата полудя.

7.

Каин прекрачи през зейналата паст на портала, чиито железни челюсти щракнаха зад гърба му.

„Дявол да го вземе — помисли си той, докато вървеше към входната врата на сградата, — мразя ги тия дивотии.“

В поддържащата полето на Отвъдие камера, подобна на онази в Аби, но доста по-голяма, той получи шестте сребърни монети, които представляваха финансовият резерв на Каин.

Колбърг го посрещна в зелената стая. До вратата стояха нащрек двама облечени в червени униформи охранители.

— Страхотно въздействие върху тълпата.

— Да, все тая.

— Относно нашия, хм, малък спор снощи — разбирам, че се намираш под силен стрес. Що се отнася до абонатите, ами нека изчакаме и ще видим, нали? Ако се окаже, че не е, ммм, проблем, можем да забравим за него.

Каин погледна към двамата охранители, чиито лица бяха скрити от опушените стъкла на каските им.

— Да. Виждам, че вече си забравил.

Колбърг нервно се прокашля.

— Искам за последно да отбележа няколко неща. Преди да тръгнеш по следите на Ма’елкот, можеш да поразследваш изчезването на Палас, за да изглежда всичко правдоподобно. Никой няма да знае каква е истинската ти мисия. И, ъъъ… — Той се изкашля в шепата си. — Относно Ламорак. Ако не е мъртъв — ако примерно е пленен — при никакви обстоятелства не се опитвай да го спасяваш.

— Сигурен съм, че Карл ще оцени загрижеността ти.

— Погледни го от нашата позиция. Ти си много по-доходоносна звезда; честно казано, ще бъде, ъъъ… глупаво да те поставим в опасност заради някакъв мъж, чиито абонати през последните три години непрекъснато спадат, а и от самото начало не са били кой знае колко. И все пак, ако ти се удаде възможността да прибереш мислопредавателя му, без да се налага да поемаш, ъъъ… прекалени рискове, действай. На всички ни е интересно как работи Дългият формат, а и ти ще получиш процент от продажбата на кубовете.

— Ще го имам предвид. — Хари посочи часовника. — Пет минути.

— А, да. Ами, ммм, разбий го.

Каин кимна.

— Не само него.

8.

Светлините в „Кавеа“ угаснаха и от екраните на техниците изчезна изображението на планината, с което тестваха шлемовете. Между редиците кабини за директна връзка премина беззвучна сянка. Лицата на седящите в тях фигури бяха скрити под безцветните керамични екрани на индукционните шлемове. Една сянка се изкачи по стъпалата на трансферната платформа и се приближи до геометричния ѝ център. Прикрепената на тавана масивна рамка със сценични прожектори, известни като „слънчевите лъчи“, оживя и светлините очертаха идеално ръбовете на платформата.

А под ярката бяла светлина, без да помръдва, стоеше Каин.

9.

Върналият се в Техническия център Артуро Колбърг облиза и без това влажните си устни. „Моят шедьовър“, помисли си той.

— Включете мислопредавателя.

Един от техниците докосна сензора и широкият, куполообразен екран в единия ъгъл на Техническия център примигна, показвайки редиците от кабини, гледани през очите на Каин.

— Включен.

Друг техник се загледа намръщено в монитора си и докладва за необичайно високо количество адреналинови реакции при стартирането на сетивно ограничаващата поредица. Колбърг лично настрои неврохимичното подаване и почука с пръст по сензора на микрофона.

— Незаети и Инвеститори — произнесе напевно той и думите му отекнаха в залата и през слуховите сензори на индукционните шлемове по цял свят. — Бизнесмени, дами и господа. Аз съм Администратор Артуро Колбърг, управител на Студията в Сан Франциско. От името на цялата организация на Студията ви приветствам с добре дошли на раждането на това изключително Приключение. А сега благодарение на „Вило Интерконтинентал“ „Ние ви поднасяме света“ — за мен е удоволствие да ви представя Острието на Тишал, Дясната ръка на Смъртта…

Последва продължителна, напрегната пауза.

— Каин!

Колбърг лично дръпна превключвателя, който пропусна холокартината от „Кавеа“ към хилядите индукционни шлемове. Разнеслата се въздишка напомняше на първия полъх на ураган. Колбърг изключи микрофона.

— Установете прехвърляща връзка.

Електроцентралата под Студиото зажужа. Техниците съсредоточено гледаха екраните с данни.

— Установена. Имаме улица в Лабиринта. Чисто е.

— Добре. Чакаме да се приготви.

Колбърг потупа техника по рамото, излезе от кабината и се отправи към собственото си симкресло.

10.

Каин стоеше на прехвърлящата платформа, съсредоточен и напрегнат, готов за внезапно нападение. Остана неподвижен няколко дълги секунди, след което заговори.

— Не мога да ви кажа никакви възвишени слова — рече бавно той. — Тя ми е жена, това е всичко. Ще открия всяко копеле, което се е осмелило дори да си помисли да я нарани, и ще го убия като мръсно куче на улицата. Дано ви е забавно. — Пръстите му се свиха в стоманени юмруци. — На мен ще ми бъде.

Той погледна към стъклената стена на Техническия център, който се намираше високо над него.

— Да го направим.

11.

Артуро Колбърг отпусна глава върху облегалката на симкреслото си. Шлемът автоматично покри главата му и предварителната му настройка веднага съвпадна с полевата структура. Той въздъхна удовлетворено.

Наистина вярваше, че това ще му хареса.

12.

Около мен се появяват очертанията на улица. Дневна светлина. Миризми — силни подправки, къри и зелено чили, мокри въглища, оборски тор, гниеща плът… Вляво от мен до стената е облегнат избелял от слънцето дървен сандък, пълен догоре с части от тела — предимно човешки, тук-таме огрилски или тролски: изгризани от мишки крака, ръце с пръсти без нокти, части от ребра или тазови кости. Това са отпадъците от съседната фабрика „Зомби, продажба и даване под наем“. Познавам тази уличка; намирам се в Лабиринта, близо до границата между Кралството на Кант и Лицето.

Всъщност до мястото, където беше границата преди две години, когато за последен път посетих града. Териториалното разделение в Лабиринта е нещо променливо, меко казано; когато многобройните му банди не воюват за територии, границите тук са дори още по-въображаемо понятие, отколкото в останалия свят. Границите в Лабиринта са, общо взето, идея за местоположение, от улица до улица, от къща до къща, където членовете на определена банда могат да си вършат бизнеса, без да бъдат убити от съседната банда.

Което всъщност не се различава особено от останалия свят с неговите нации и княжества, договори и гаранции. Тук просто се говори по-открито за тези неща.

Едно огромно псе с увиснали бърни и мръсна кафява кожа, покрита с лишеи, се промъква колебливо към мен, прикривайки се в сенките край стените. Отстъпвам учтиво назад, за да го пропусна да мине; проклетите кучета в Лабиринта разнасят болести, за които дори не съм чувал. То ме оглежда с единственото си здраво око — другото е покрито с млечнобяла катаракта — докато обмисля възможностите си.

Стискам юмруци и пръстите ми изтръпват от прилива на адреналин.

Това му е най-хубавото да си Каин, поне на този етап — почти сексуалният прилив на абсолютна увереност в себе си, вяра в това, че съм най-жилавото дете в квартала. В който и да е квартал.

— Искаш ли да си го отнесеш, псе? — казвам аз, оголвайки зъби. — Ела да си го получиш, червясала торба с лайна.

Говоря с лекота на западния диалект; дори и да исках да говоря на английски, поставените от Студията блокировки няма да ми позволят.

Кучето решава, че представлявам твърде голяма опасност, заобикаля ме и се отправя към далеч по-лесната храна в сандъка. Проклетата твар ми стига до гърдите. Няколко отрязани ръце и крака се гърчат и мърдат, имитирайки жизненост, когато кучето забива зъбите си в тях. Изпод купчината се разнася тих стон; някой ленив некадърник сигурно е хвърлил вътре главата заедно с тялото. А може и да има някой жив вътре — я скитник, който се е напъхал на топло сред разлагащата се плът, я жертва на безкрайните побоища из улиците на Лабиринта. Изсмивам се и свивам рамене.

Време е да се залавям за работа.

Тръгвам по улицата към сърцето на Кралството на Кант, към пазара, заобикалящ древната, рушаща се грамада на Медния стадион. Тук слънцето грее по-силно, в яркожълто, а небето е много по-наситено синьо; облаците са по-плътни и бели, а вятърът, който ги побутва, носи аромата на зеленина и цъфтящи неща. Денят е прекрасен; почти не усещам миризмата на фекалии от покритото с оборски тор пространство, което минава за улица, и пълчищата мухи, проблясващи като скъпоценности над купчините боклук.

Провирам се между ръчни колички и сергии, отказвам с усмивка димящите парчета речна пъстърва и мрежичките с плодове, подредени хитро така, че да скрият дупките от червеи и гнилите петна, пренебрегвам търговците на амулети и муски, избягвам продавачите на килими и грънци. Това е моят терен; през първите десет години на кариерата ми проучих из основи този град.

Завърнал съм се у дома.

Тук-таме по стените виждам графитите на Смешника Саймън, които много приличат на онези в книгата, откъдето ги е откраднала Шана — кръгче за лице, стилизирани дяволски рогца и обикновена извита линия вместо кривата усмивка.

Никой от просяците не ми изглежда познат и не виждам никакви рицари; къде са всички, по дяволите? Спирам до една количка, полускрита в сенките на извисяващата се опушена стена на стадиона.

Потъналият в пот търговец се обляга на дръжката на шиша с овнешки бутове, висящи над червено-черните въглища.

— Бут от агне, горещо овнешко — вика унило той. — Прясно, от сутринта, без червеи. Крак от агне…

— Хей, Лъм — казвам аз. — Изглеждаш ми малко унил тая сутрин. Какво е станало?

Той ме поглежда и лицето му пребледнява. Секунда или две по-късно си спомня, че трябва да се усмихне, но усмивката му не трае дълго.

— Каин? — Гласът му леко проскимтява. — Нищо не знам за това, Каин. Кълна се в топките ми, не зная!

Пресягам се към количката, небрежно откачвам един от изстиващите бутове, които висят на въженца.

— За кое не знаеш нищо?

Той се навежда към мен и снижава глас.

— Не си играй с мен, Каин… Жена ми има треска, да знайш, а момчето ми… — Търл, помниш ли го? — … той тръгна с хората на Дънджър, кой го знае, може да е мъртъв. — Мъжът трепери, хвърля потайни погледи към безизразните ми очи. — Не мога да се забърквам в повече неприятности, ясно ли е? Не те познавам, не съм те виждал, ясно ли е? Просто си върви.

— Я виж ти — казвам с равен глас. — Що за приятелско отношение?

— Моля те, Каин, кълна се… — По лицето му се стича пот, докато хвърля уплашени погледи към безликата тълпа. — Ако те хванат, не искам хората да мислят, че аз съм те предал.

— Да ме хванат — промърморвам аз.

Я виж ти. Отхапвам късче от кълката. Корава е като стар ботуш. Започвам да дъвча, за да си дам време да обмисля чутото, и преди да преглътна, усещам, че някой се е приближил твърде много до лявото ми рамо.

— Проблем ли има, Лъм? — чувам мъжки глас. — Този тип притеснява ли те?

Лъм клати глава, ококорил очи. Зървам новодошлия с периферното си зрение — черни протрити ботуши, червени памучни панталони, долният край на дълга до коленете плетена ризница, боядисана в черно, и покрита с белези, но младежка ръка, отпусната върху дръжката на прибран в ножница двуостър меч. Един от рицарите на Кант. Най-после. Партньорът му сигурно е наблизо — те винаги се движат по двойки.

Избутвам с език месото към бузата си и казвам:

— Просто убивам времето. Не се вкисвай.

Рицарят се изхилва.

— Това е някакъв нов лаф. Ще се наложи да те глобя за проява на наглост, отворко. Пет нобъла. Плащай.

Намигвам на Лъм и се завъртам рязко, сякаш се каня да нанеса удар. Овнешкият бут халосва рицаря зад ухото и той залита напред. Забивам рязко кокала в носа му; плисва кръв, той се мята силно назад и се просва в цял ръст в калта. Лъм изпъшква и се скрива зад скарата, а гъстият поток от минувачи се превръща в любопитна тълпа.

Отхапвам отново от овнешкото, докато рицарят тръска глава и се опитва да се изправи. Миризмата на кръвта му се прибавя към останалите аромати.

— Ето ти един съвет, приятелче — казвам му дружелюбно аз. — Не налагай глоби, които не можеш да събереш. Разваля ти имиджа. Ще изгубиш уважението на тълпата.

Другарят му се втурва към нас през бърборещата навалица. Усмихвам се и му махвам с ръка, а той прибира меча си в ножницата.

— Извинявай, Каин. Новак е, нали разбираш.

— Няма проблем. Томи беше, нали? Да, от Подземната пивница. Как върви бизнесът?

Той се ухилва, доволен, че си го спомням.

— Да, дявол да го вземе. Добре съм. Знаеш ли, че те търсят?

— Подочух. Колко плащат?

— Двеста. Златни.

Трудно преглъщам втората хапка овнешко.

— Това са много пари.

Хлапето най-после се е изправило на крака и се опитва да си извади меча. Томи го халосва по същото отекло ухо.

— Спри се, глупако. Това тук е Каин, ясно ли е? Той е почетен барон на Кант. Дори да оцелееш в схватка с него, което няма да стане, Негово Величество ще ти клъцне топките.

Хлапето решава, че има по-интересни неща, които може да прави с ръцете си.

— Като стана дума за това — казвам аз, — трябва да говоря с Краля.

Томи ме поглежда с изненадващо мрачен поглед.

— Точно сега е зает.

— Въпрос на живот и смърт, Томи.

Той се заглежда в далечината, докато прехвърля в ума си възможните реакции, преценява какви са шансовете Кралят да се разгневи от прекъсването или да реши, че все още ми е задължен. После изведнъж взема решение.

— Добре. Ела с мен.

— Хей, Лъм? Всичко свърши — казвам аз. Той надига глава иззад скарата и аз му подхвърлям един от сребърните ми нобъли. Не съм крадец. — Овнешкото ти не струва, между другото. Задръж рестото.

Той примигва.

— Ами… благодаря.

Томи ме повежда покрай стадиона. Хлапето върви след нас, притискайки спечена носна кърпичка към носа си. Напускаме пазара и навлизаме в тесните криволичещи улички, откъдето идва името на Лабиринта. Почти не виждам слънцето, но то не ми е необходимо, за да разбера в каква посока се движим — към тройната граница на Кралството, Лицето и Мишата дупка.

Истинският бизнес в Лабиринта се върши в сърцето на територията на всяка банда; границите са твърде нестабилни, твърде зависими от някой инцидент със смъртоносен изход или случаен пожар. Всяка граница обхваща поне две пресечки ничия земя, понякога пет или шест, чиито злочести жители обикновено са принудени да плащат и на двете страни. Тройните граници — които са четири, Кралството на Кант владее центъра на Лабиринта, около стадиона — са най-мизерната част от жалката измет в най-бедната част на Анхана. Твърде често единственото убежище тук са обгорелите останки на някоя къща. Много от жителите спят направо на улицата.

Тук ми харесва. Напомня ми за дома.

Томи спира на няколко крачки от огрения от слънцето изход на уличката, по която вървим вече няколко минути.

— Аз съм дотук. — Той кимва към границата, после посочва ризницата си, боядисаната в черно с посребрени ръбове ризница на рицарите на Кант. — Двамата с хлапето сме в униформи. Днес Негово Величество урежда бизнес там и може да му развалим работата.

Кимвам с разбиране.

— Къде е той?

— Оттук не се вижда. Нали знаеш уличката, която минава между Работещите мъртъвци и мястото, където беше Бардакът на Фейдър?

— Беше? — Жегва ме носталгия — прекарвал съм много щастливи часове при Фейдър. — Какво се е случило с Фейдър?

— Развличаше твърде много Плъхове — отвръща Томи, свивайки рамене. — Преживя пожар.

Животът в големия град.

— Добре — отвръщам аз. — Ще кажа на Негово Величество, че сте се погрижили добре за мен.

— Много си точен, бароне. Благодаря.

Томи сръчква хлапето с лакът и му хвърля поглед, който казва „Какво чакаш, идиот такъв!“

Хлапето смърква навътре кръвта в носа си и промърморва:

— Благодаря, ъъъ, че не ме уби, Каи… ъъъ, бароне.

— За мен беше удоволствие.

Оставям ги там и пристъпвам към огряното от слънцето място.

От сградите, които някога се намираха насред тази граница, са останали само купчини изгорели отломки. Наоколо се простира широка зона със слънце и свеж въздух. На две места край подобния на площад терен се разхождат Плъхове, облечени в униформите си с лайняни цветове — кафяво и жълто. Нищо необичайно — все пак това е тяхната граница. Неколцината шляещи се по улицата хора може би също са Плъхове — под прикритие.

Мястото е доста оживено — мъже с остри остени извеждат навързани на верига зомбита от Работещите мъртъвци, което си е единственият процъфтяващ бизнес в квартала. Предполагам, че собствениците предпочитат да са близо до източника си на доставки. Въпреки пепелявия цвят на кожата и замъглените очи, зомбитата не ме притесняват. Нашите Трудоваци са по-зле всъщност; при зомбитата не се забелязва онази скрита искрица живот — ум, воля, каквото е там — която прави Трудоваците да изглеждат толкова зловещо-жалки.

Не се виждат никакви Поданици, но човек никога не знае. Всеки от нехранимайковците, които се припичат на слънце, всеки от пияндетата в уличката или пушачите на рит с отнесени лица, които са насядали под навеса, може да се окаже Поданик на Кант. Едва ли бих ги разпознал — доста дълго време не съм идвал в Анхана.

Уличката, която ми показа Томи, е затрупана с боклуци — остатъци от храна, изгнили дрехи, парчета натрошени мебели — и плъхове, от четирикраките. На едно импровизирано легло от парцали лежи един прокажен; от откритите рани върху жълтеникавата му, посивяваща брада се стича кървава гной. Поглеждам го с присвити очи.

— Мамка му, Каин — казва ми той, — разкарай се от улицата, стърчиш като някой цирей в задника.

— Здрасти, Величество — казвам аз, свивайки небрежно в уличката. — Как върви бизнесът?

Обезобразеното лице на Краля на Кант се изкривява в усмивка от неподправена радост. Аз му отвръщам със същото. Той просто е най-добрият ми приятел в Отвъдие. В който и да е свят.

— Каин, кучи сине! Как ме намери?

Намъквам се зад купчината парцали и сядам, облягайки се на стената.

— Твоето момче Томи ме прати тук. Добър човек. Хей, тия рани са страхотни!

— Харесват ли ти? Твои са. Лампово масло, забъркано с восък и тесто, и пилешка кръв, смесена със стрита върбова кора, за да не се съсирва, и малко борова смола, с която да се залепят. Изглеждат добре, но адски смърдят. Какво те води в Анхана, заднико? Кого ще убиваш?

Поклащам глава и го поглеждам сериозно.

— Този път е лично. Търся…

— Знаеш ли, че има издадена императорска заповед за главата ти?

— Да, да, да, чух. Виж какво, трябва да намеря Палас Рил.

Кант се мръщи.

— Палас? — казва бавно той и лицето му внезапно грейва. — Хей, погледни, всеки момент ще започне.

Той махва с увитата си в парцали ръка към площада.

— Величество, това е важно — започвам аз, но главата ми се обръща тъкмо навреме, за да видя как някакво изпуснато зомби затътря крака към един от излегналите се на слънце Плъхове в другия край на площада. Плъхът се изправя, за да го срита, но то внезапно започва да се движи много по-бързо, отколкото могат зомбитата.

Зомбито сграбчва Плъха, придърпва го към себе си и хлътва в сенчестата уличка, сякаш се е докопало до любимата си курва; когато го пуска, под слънчевия сплит на мъжа се е появило уголемяващо се кърваво петно. Той пада на колене и се просва по лице на земята.

Много професионална работа — ако забиете още от първия път ножа право в сърцето, си спестявате шурналата кръв, а ако това е съпроводено от удар в стомаха, изкарвате всичкия въздух от дробовете му. Той е мъртъв още преди да успее да си поеме дъх, за да извика. Докато зомбито се отдалечава с тътрещи се крака, на мястото на мъртвия Плъх застава друг мъж, облечен в кафяво и жълто.

— Чиста работа, а? — Величеството се изкисква и поставя шепа зад ухото си. — Не чувам никаква врява. В ръцете ми са.

Кимвам.

— За какво става въпрос?

Той се усмихва.

— Подшушнаха ми, че Тервин Доносника ще се срещне с един капитан от Кралските очи в къщата от другата страна на улицата.

— Ще го убиеш? — Тервин Доносника е Кралят Плъх, водачът на северозападните конкуренти на Кралството на Кант. Познавам го. Не го харесвам. — Хей, така и така съм тук, да го довърша ли вместо теб?

— Благодаря — отвръща ухиленото Величество, — но не и този път. Точно сега не ми се иска да воювам с Плъховете — освен това ще трябва да убиеш и капитана от Очите, а в момента никой не иска такива проблеми. Но пък не ми се иска Доносника да се сдуши с Очите; и без това напоследък Плъховете станаха доста нагли — ако се сдобият с императорската подкрепа, ще станат неконтролируеми. Така че вместо да го убия, ще му изпратя дружеско послание — и тримата му смешници.

Трима мъртъвци са равни на дружеско послание. Тая математика я разбирам добре.

— А най-хубавото е — продължава Величеството, — че той няма да разбере какво се е случило, докато не завърши срещата. Тогава моите фалшиви Плъхове ще му предадат поздравите ми. Той ще чуе фразата „Ако го направиш още веднъж“, нали се сещаш?

— Кой го издаде? Имаш свой човек в Очите или в Плъховете?

В усмивката му се промъква самодоволство.

— Търговска тайна, друже. Да речем, че напоследък на Кралството му върви и това е.

Аха. Ако му вървеше толкова, той нямаше да виси тук и да дебне, но какво пък. Защо да си хабя дъха в спорове?

— Палас Рил — напомних му. — Къде е тя?

Кралят отново ме поглежда с неясно изражение.

— Чух, че е в града — подхвърля той.

— И аз така чух. Затова съм тук и разговарям с теб. Освен това чувам, че играе някаква игра и някои от Поданиците са в нея.

— Едва ли. Щях да знам. Двамата с Палас може да не сме съвсем близки, но ако имаше нужда от помощ, щеше да дойде право при мен, нали?

— Така е.

Той ме изглежда продължително и гласът му охладнява.

— Мислиш, че нямаше да ти кажа?

Свивам рамене.

— Каин, казвам ти го сега — единственото, което знам, е, че е в града. Като че ли си спомням някакви доклади за контакти — разговаряла е с някое от момчетата или нещо такова, — но нищо по-сериозно.

— Кой е Смешника Саймън?

— Типът, който вкарва тук нещастниците, обявени от Ма’елкот за актири? Откъде да знам?

— Вчера по това време си изгубил две момчета в територията на Дънджър, долу край реката. Какво са правили там?

— Откъде да знам?

— За втори път ми отговаряш с този глупав въпрос. Вършили са нещо за Смешника Саймън и ти, мамка му, го знаеш много добре.

Той внезапно се надига и ме поглежда навъсено.

— Дошъл си по работа, нали? Кой ти плаща? Манастирите или Империята?

— Величество, заклевам се, че единственото, което ме интересува, е Палас Рил.

— Чух, че сте скъсали.

— Това си е наша работа. Къде е тя?

— Но… — Той тръсва глава и ме поглежда объркано. — Какво общо има Палас Рил със Смешника Саймън? Да не работи за него?

Поглеждам го с присвити очи, без да отговарям. Той издържа доста дълго на погледа ми, но после навежда глава и се почесва по темето.

— Добре де, мамка му. От време на време помагам на Смешника Саймън. Онези момчета… да, помагаха. Какво лошо има? Малък трън в задника на Ма’елкот и това е. Мисля, че Котките са ги спипали; едва ли някой е оживял.

— В такъв случай каква е следващата стъпка?

Той се мръщи.

— Не знам.

— Кога е следващата връзка със Смешника Саймън?

— Не знам. — Бръчката между очите му се задълбочава. — А би трябвало да знам.

— Добре, слушай сега. — Почесвам се ядосано по главата, разтърквам си очите и питам: — Как изобщо се забърка в това? Срещна ли се със Смешника Саймън… лично? Кой дойде при теб?

Той надига главата си бавно, много бавно и смръщеното му изражение се сменя с нещо като изумление.

— Не си спомням…

— В това е проблемът.

Внезапно той придобива войнствен вид.

— Не се опитвай да го превръщаш в мой проблем, Каин. На улицата има твърде много от моите хора, никога няма да…

— Спокойно. — Започвам отчасти да схващам как работи проклетото заклинание. Странно, че не ми въздейства. — Вярвам ти.

Величеството изглежда наистина притеснен и дори малко по-уплашен.

— Ще ми кажеш ли все някога какво става тук? Честно казано, мамка му, Каин, това си е страшничко! Да не започвам да полудявам? Би трябвало да ги знам тия работи. Това е някаква магия, нали? Мисля си, че някой ме е омагьосал, мамка му, това е станало.

— Да — отвръщам аз.

— Омагьосан ли съм? Това ли искаш да ми кажеш? Ще ги избия, мамка му!

— Не го приемай толкова навътре.

— Не думай. Никой не може да ме омагьосва, Каин. Никой. Не знаят ли, че ще ги убия? Имат ли си някаква представа тия шибаняци с кого се гъбаркат? За мен работи Абал Паслава, шибаният Заклинател — не знаят ли, че ако се захване с тях, ще им навре пишките в задниците и ще се чукат сами на всяка крачка?

Вдигам ръка, за да го прекъсна.

— Какви са отношенията ти с Лицата напоследък?

— Не са много добри — отвръща той, успокоявайки се. — Защо?

— Хаман има най-добри връзки в двореца. Трябва да говоря с него.

— Ще трябва да викаш доста силно. Мъртъв е от година.

— Шегуваш се! Дебелия Хаман? Мислех си, че е неунищожим.

— Да, и той мислеше така. Никой не знае кой го премахна, но умниците залагат на новия водач на Лицата — онази елфска кучка от квартала „Екзотична любов“ в Града на пришълците. Киърандел.

— Обратната? Мили боже.

— Да, не стига, че е лесбийка, ами и получовек? И ръководи банда в Лабиринта? Събрала е всякакви получовеци — елфи, джуджета, феи. Сега Лицата практически притежават Града на пришълците. Преместила е цялото обзавеждане от старото местенце на Хаман, „Щастливият скъперник“, в „Екзотична любов“; сега това е най-луксозното казино в цялата Империя. Нарича се „Залагащият пришълец“. И никой не смее да се бъзика с нея. Говори се, че се е докопала до книгата със заклинания на Хаман, а нали знаеш какви са елфите — те са измислили магията, мамка му. Хей, тя замесена ли е в това? Тая лизачка ли ме е омагьосала?

— Как е тя с връзките?

Той свива рамене.

— Също като Хаман, може би по-добре. Той се опираше предимно на комарджиите. Тя е омотала комарджиите, наркоманите, извратеняците, които обичат да си пъхат оная работа в нечовешки дупки. Хей, дали няма да се навиеш да я убиеш заради мен? Ще ти се отплатя щедро.

Поклащам глава.

— Не този път. Виж какво, трябва да вървя. Ще поддържаме връзка.

— Толкова бързо? Минаха две години — няма ли да поостанеш малко?

— Съжалявам. Имам краен срок. Хей, щом главата ми струва толкова много, да ти се намира резервно наметало, мантия с качулка или нещо такова? За да мога да стигна до Града на пришълците, без да ме разпознаят?

Той посочва с палец.

— Вземи моята. Скрил съм я зад онзи счупен шкаф. Знаеш ли, достатъчно ще е просто да се обръснеш. Без брадата си съвсем различен човек.

— Мантията ще ми е достатъчна. Понякога ми се иска да съм си аз.

Той свива рамене. Грабвам наметалото, увивам се в него и придърпвам качулката напред, за да скрия лицето си.

Величеството протяга ръка; аз я поемам. Той казва:

— Нали знаеш, че домът ми е винаги отворен за теб? Ела някой път след Чудото, която нощ си избереш. Можеш да останеш при мен.

— Добре. До скоро.

Отдалечавам се, подсвирвайки си като някой мързелив Работник, докато не се отдалечавам достатъчно от игралното поле; после лицето ми става сериозно и ускорявам крачка. Значи, ще ми бъде доста по-трудно, отколкото съм очаквал; и какво от това? Тук е Анхана, невъзможно е човек да се отчае.

Лекият западен вятър раздухва пушека и вонята на Лабиринта, докато крача към граничната линия на Лицето, а слънцето загрява лекия плат, покриващ кожената туника на гърба ми. Проститутки и просяци ме измерват с погледи, докато минавам покрай тях, може би преценяват дали могат да получат нещо от мен, или да го откраднат, но аз се движа твърде бързо; преди да решат, вече съм изчезнал. Не им обръщам никакво внимание.

Изгорелите сгради ми предлагат кратък път до Лицето, онази част от Лабиринта, която граничи с нормалната Анхана и някога беше територия на Хаман и неговите Лица; някакъв мърльо, увит в прогорени парцали, ми изръмжава изпод брезента, който е опънал между две греди, натръшкани като царевични стъбла след жътва. В сенките зад него една жена с безизразни очи притиска към пресъхналите си гърди мълчаливо бебе. Усмихвам се, повдигам извинително рамене заради нахлуването в дома им и продължавам.

Тук се чувствам удобно, по-спокойно, отколкото на което и да е друго място, където съм бил, откакто навърших осем. Може би след като намеря Палас, ще остана още няколко дни.

Топлината на слънцето започва да ме изпотява. Сърби ме навсякъде. Мириша на пръч.

Обожавам този град.

Тук съм свободен.

13.

Киърандел Първото лице вдигна глава от книгата, която четеше, още при първото почукване на входната врата на апартамента ѝ. Посетителят използваше таен код. Дребничките куклени ръчички на Тъп продължаваха да мачкат жилите по раменете и врата ѝ.

— Не ставай — прозвуча в ухото ѝ свистящият глас на Тъп. — Заки ще отвори.

— Това сигурно е Пишу — въздъхна Киърандел.

Той никога не би я притеснил, освен ако не ставаше въпрос за нещо спешно.

— Кажи му да си върви.

Към пръстите върху врата ѝ се прибавиха и устните на Тъп и Киърандел усети как я полазват топли тръпки.

— Ммм, престани. — Киърандел се пресегна през рамо и свали в скута си красивото малко дървесно духче; Тъп беше яхнала като кон ръката на Киърандел. Макар да бе висока само двайсетина инча, Тъп представляваше чудо на женското съвършенство — идеални гърди, които никога нямаше да изпитват притеснения от силата на тежестта, безупречна кожа, златиста коса, която като че ли грееше със собствена светлина. Тя можеше да мине за красиво човешко същество, ако не бяха ръстът ѝ, свитите на гърба ѝ големи прозрачни криле и прегъващите се навътре големи палци на краката, които ѝ помагаха да се катери по дърветата. Беше очарователна и невероятно отзивчива; докато Киърандел я гледаше, зърната на гърдите ѝ се втвърдиха. Тя се изви съблазнително и уви красивите си изящни глезени около ръката на Първото лице. — Сега не му е времето за игри, сладурче. Работата зове. Хвръкни да се облечеш. Пишу обича дребни жени и не ми се иска да възбуждам разни мисли в главата му.

— Ох, ужасна си.

Тъп се изкиска. Тя разпери криле и полетя към тъмната вътрешна стая, тихо, като бухал.

Пишу се изкашля откъм прага.

— Джанър пак мами.

Киърандел затвори бавно и внимателно подвързаната с човешка кожа дебела книга и едва тогава вдигна глава. Стоманеносивите ѝ очи срещнаха погледа на дневния отговорник на „Залагащия пришълец“. Зениците на елфката бяха вертикално разположени — очи на нощен ловец.

Пишу отново се изкашля и внезапно извърна глава; по стар навик Киърандел учеше гола, излегнала се върху купчина копринени възглавници. Пишу беше един от трите Лица, които имаха достъп до покоите ѝ, но тази привилегия не облекчаваше неудобството на мъжа. Киърандел му се наслаждаваше; това неудобство придаваше привлекателен лимонов оттенък на иначе монотонните землисти цветове на Обвивката му. Също както всички останали от Първия народ, и тя нямаше нужда да се концентрира, за да включи менталното си зрение; това бе просто поредното сетиво, също като обонянието или вкуса.

Пред големите прозорци бяха спуснати тежки брокатени завеси и покоите ѝ бяха осветени единствено от артистично разположени лампи. Светлината им придаваше розов оттенък на сребристата ѝ коса и оловно-бялата кожа.

Тя беше твърде висока дори за самките от Първия народ, които обикновено надрастваха самците, и беше толкова слаба, че когато протегна безкрайните си крака назад, изпъкналостта на бедрената ѝ става можеше да се види над извивката на дупето ѝ. Киърандел се повдигна на лакти и разкри зърната на почти напълно плоските си гърди; тази сутрин ги беше оцветила в сребристо, в тон с косата, завита в сложна прическа. Проблясъкът с цвят на монета привлече погледа на Пишу и лицето му пламна, а лимоненият оттенък в Обвивката му стана още по-ярък.

— Колко е зле днес? — попита тя с дрезгав и апатичен глас, който накара Пишу да потрепне.

— По-зле от обичайното. Шмекерува със зара, но го прави толкова несръчно! Двама от нашите… гости… вече намекнаха за това и се наложи да ги успокоявам.

— Важни гости?

— Не. И двамата губят често, но дребни суми. Няма да са голяма загуба, но току-що пристигна Бърн.

— Бърн?

Тънките ѝ устни с цвят на телешки дроб се повдигнаха леко, разкривайки дългите ѝ и много остри кучешки зъби. Ако този маниак хванеше Джанър, че мами…

Бърн обичаше заровете и губеше големи суми още с първото хвърляне. Ако откриеше някого, когото да обвини за това, главата на Джанър щеше да се търкулне на пода за части от секундата. А той бе собственик на „Анханско почистване и наторяване“, едно от най-доходните партньорства на Киърандел.

— Аз ще се оправя с това. Бърн влезе ли в игралната яма?

— Още не, но няма да се бави много. Сега седи на Кристалния бар и разговаря с Гала. Все още се надява, че някой ден ще я получи безплатно.

— Ако това стане, ще остане много разочарован. — Киърандел се изправи и се протегна, извивайки гърба си като лък. — Истинската страст пречи на техниката ѝ. Заки?

На вратата веднага застана слугата ѝ каменар — широкоплещест, с гладко избръсната слабоволева брадичка. Както обикновено, беше подслушвал — това му влизаше в задълженията.

— Да, Киърандел?

— Съобщи в кухнята, че искам да похапна нещо леко. Каквото и да е, стига да е живо — стридите ще свършат работа. И прясна пчелна пита — мисля, че Тъп ще се присъедини към мен.

Докато говореше, около нея се завихри мъгла, която се надипли като дреха около кокалестите ѝ ръце.

Заки кимна и присви няколко пръста, за да запомни по-добре задачите си. Той беше симпатично момче, наистина, макар и не толкова умен. Освен това бе много силен и лоялен; Киърандел импулсивно реши най-накрая да му позволи да си пусне традиционната каменарска брада, за да прикрие злочестата брадичка.

След това застана неподвижно и започна да изгражда нужния ѝ образ; това беше елементарен процес, особено сега — страниците от книгата на Хаман, които бе изучавала сутринта, ѝ бяха подсказали някои интересни прийоми в правенето на Фантазията. Елфката отвори Обвивката си за Силата и се обви в нея така, както някоя нисша жена би се увила в коприна. Силата я обгърна с любов, прикривайки я нежно и оцветявайки въздуха около Киърандел в леки пастелни тонове.

Докато ръцете на елфката напластяваха мъглата в привидната плътност на тъкан, те придаваха на тялото ѝ желаната форма. Събраната ѝ в кок металическа коса се разпусна от само себе си и се разсипа по раменете ѝ в прекрасни къдрици — този път определено златисти, раменете ѝ придобиха тена на човешка кожа и мека закръгленост, напълно в тон с гърдите, на които Киърандел бе придала вълнуващи женствени форми.

Когато процесът бе завършен, тя все още изглеждаше екзотично — определено принадлежеше към Първия народ, несъмнено прамъл, с косо разположените си, вече виолетови очи и леко изострените върхове на ушите — но в пълнотата на устните ѝ, в мекотата на златистите ѝ бузи и сладостната извивка на ханша се долавяше някаква невинност, която можеше да трогне сърцето на всеки мъж. Киърандел се скри зад лице, в което не можеше да бъде открита и следа от някаква мисъл.

Тя се усмихна и с едно движение на ръката и ума си промени илюзорната си одежда. Щеше да е много забавно да тръгне гола сред нищо неподозиращите персонал и клиенти. И би било още по-забавно, ако вървящият след нея Пишу знае, че тя е гола.

— Така. Да видим дали ще успеем да убедим Късметлията Джанър, че днес не е късметлийският му ден.

Заки отвори вратата; Пишу отстъпи почтително встрани. Киърандел се спусна по стълбите, премина по късия коридор и влезе в кралството си.

„Залагащият пришълец“ беше приказната страна на покварата. Блестящи месингови решетки ограждаха игралните ями, издълбани в пода. Три широки стъпала от блестящ мрамор, прошарен от пурпурни жилки, обкръжаваха като кръгове на мишена всяка яма. Момичета със съблазнителни бедра и момчета с плоски кореми — облечени с оскъдни облекла, които разкриваха невероятната им грация и красота — разнасяха подноси с коктейли и различни алкохолни питиета по покрития с червени кадифени килими под. Сервитьорите, сред които имаше и хора, и първородни6, бяха не по-малко опияняващи от съдържанието на подносите и също толкова достъпни — а в някои случаи и далеч не толкова скъпи. Петте огромни кристални полилея нямаха нито една свещ, но разпръскваха мека кехлибарена светлина, която като че ли имаше неизчерпаем източник. Още отсега, много преди настъпването на обяда, игралните ями бяха пълни с потящи се мъже и жени, които наблюдаваха превъртането на заровете или преобръщането на картите с концентрацията и кървясалите погледи на страдащи от махмурлук хищници.

Онези от клиентите, които не играеха комар или не се напиваха до припадък на някой от седемте бара, наблюдаваха представлението. На тясната наклонена сцена, която се извисяваше над игралната площ, една очевидно човешка жена с великолепна гарвановочерна коса разиграваше майсторски еротична сцена с двама мъжки дървесни духове. Към края на представлението тя вече беше гола и обляна в пот, трепереща от престорена страст, а дървесните духове кръжаха около нея с пърхащи крилца като големи колибрита. Те носеха копринени въжета, с които обвиваха тялото ѝ — връзваха я и я развързваха, плъзгайки усуканата коприна по сияещата ѝ чиста кожа.

Това „момиче“ беше една от най-добрите артистки на Киърандел; дори в този ранен час мъжете и жените започнаха да се надигат от столовете си и да хващат за ръцете стоящите наблизо проститутки. Киърандел погледа известно време представлението, усмихна се и поклати глава; само ако тези разпалени от зрелището гости знаеха, че пред тях се кълчи петдесетгодишна самка огрило с провиснали цици и гигантски брадавици по цялото тяло!

Прошареният с пурпурни жилки мрамор всъщност представляваше напукани борови дъски с цвят на пръст; лъскавият месинг беше ръждясало ковано желязо, а персоналът, общо взето, се състоеше от хора с уморени очи и явни следи от сифилис, а повечето от тях бяха повехнали бивши проститутки.

Цялата тази илюзия въвличаше Силата във фантастични енергийни вихри, но не я изчерпваше; всичко се захранваше от един-единствен лъскав черен грифонов камък — не по-голям от първата става на палеца на Киърандел — който, напомни си тя, трябваше да бъде подменен в края на месеца.

Киърандел се спря на прага, изчаквайки тримата си неизменни телохранители — грамадни огрета с неподрязани бивни, облечени с леки ризници, боядисани в алените и медните мотиви на своя дом, които носеха страховити боздугани, закачени на коланите. Цялата охрана на „Залагащия пришълец“ се състоеше от огрета или от нощните им роднини, тролите; всички бяха еднакво тъпи, но огромни и ужасяващо силни — а увереността, че размирниците в залата не само ще бъдат убити, но и изядени, помагаше на Киърандел да поддържа бизнеса си в ред. Тя никога не беше ограбвана.

Страховитата злоба на огретата ѝ позволяваше да допуска въоръжени клиенти, тъй като споровете рядко стигаха до фатален край — обикновено охраната се намесваше навреме. Освен това, когато позволяваше на гостите си да задържат мечовете си, се увеличаваше оборотът от проститутките; мъжете винаги са по-похотливи, когато усещат стоманения си пенис до бедрото.

Елфката разшири Обвивката си и изпрати три потока Сила към служителите си под прикритие — двама мъже и една фея, които безупречно се преструваха на невинни гости. Феята и единият човек надигнаха глави, долавяйки посланието на господарката им като шепот в ушите си. „До Кристалния бар — нареди им тя. — Онзи с кадифения жакет и меча на гърба е Бърн. Приближете се до него и останете там.“ После изпрати втория мъж да застане зад Късметлията Джанър, който хвърляше кокалени зарчета.

Още преди хората ѝ да се приближат до него, Бърн се отблъсна от бара, зарязвайки засега Гала, и се запъти право към ямата със заровете. Закопчаната напряко през гърба му ножница го удряше по лопатките. Двамата служители бяха твърде опитни, за да се разкрият с рязка промяна на посоката на движение, затова Киърандел забърза към ямата, следвана по петите от огретата.

Когато елфката се приближи до Джанър, полегатият белег на носа му изпъкна върху почервенялото му от въодушевление лице и той се ухили свирепо на Киърандел.

— Днет стратно ми върви, Киър! Стратно! Да не повярват!

Заради раната от бойна секира, която бе смазала синусите му, Късметлията Джанър непрекъснато говореше като човек, който има ужасна хрема.

Киърандел модулира гласа си така, че в него да прозвучат аристократичните нотки, които използваше при разговорите си с гостите.

— Ние сме изключително доволни от късмета ти, Джанър. Днес определено оправда прякора си. Мога ли да те откъсна от масата за минутка? Става въпрос за едно взаимноизгодно начинание…

— Бинутка. Само осте едно хвърляне.

Киърандел наблюдаваше с отвращение непохватните му машинации със залепянето на зарчетата. Какво използваше, по дяволите? Сополи?

Бърн се спусна по стъпалата в ямата точно когато Джанър хвърли. Стомахът на Киърандел се сви на студена топка; Бърн се движеше с отпуснатата застрашителна грациозност на пума, а бледите му змийски очи бяха застинали в неподвижния поглед на роден убиец. Обвивката му проблясваше в алено и бяло от едва сдържана ярост.

Бяха го направили граф само няколко месеца по-рано, но източниците на Киърандел я бяха информирали, че той е един от най-близките довереници на новия император — някои твърдяха, че Бърн е личният убиец на Ма’елкот — и че командва Сивите котки. Всеки път когато го погледнеше, Киърандел се убеждаваше, че Бърн е получил Манастирско обучение — инстинктивният усет към баланса на тежестта и уверените движения бяха едновременно убедителни и смущаващи. Уменията му с меча вече бяха станали легендарни — той никога не носеше броня в битките или дуелите и разчиташе за защитата си изцяло на собствените си фехтовални умения.

Каквато и да бе истината, Бърн несъмнено бе един от най-опасните хора в Империята. Дори се носеха слухове, че никой не е успявал да се изправи срещу него за втори път.

Бърн кимна безизразно на Киърандел и се плъзна на един от другите столове край масата; дори не погледна към огретата. Преди следващото хвърляне на Джанър, той остави един фишек рояли.

— Играй или се махай, задник. Да видим.

— Цадник…?

Червеното, което плъзна по врата на Джанър, беше доста по-ярко, отколкото при триумфалните му изчервявания.

— Сцепен ти е, нали? — изсмя се Бърн. Той винаги се смееше на шегите си. — Да ти кажа обаче, ако моят задник беше толкова грозен, щеше да ме е срам да си сваля панталоните.

За голямо облекчение на Киърандел двамата ѝ служители под прикритие най-после слизаха по стълбите зад гърба му.

— О, тцига де — рече Джанър с безумен поглед. — Ако плиятелят ти наистина те обича, ще ти прости…

Останалите мъже около масата се изкискаха в шепите си; никой от тях не бе толкова глупав, че да се изсмее на глас. Лицето на Бърн замръзна. Той отстъпи встрани от масата и лявата му ръка се плъзна към дръжката на меча, която се подаваше над дясното му рамо. Джанър отстъпи назад и хвана ефеса на своя меч, висящ на колана му. Обвивката на Бърн бе станала аленочервена — само след секунда Джанър щеше да е мъртъв.

— Господа. — Киърандел протегна ръце и гъвкаво се плъзна между тях. Само лекото проблясване в очите на Бърн разкри факта, че двамата служители под прикритие, които стояха зад гърба му, бяха притиснали камите си към бъбреците му. — Бърн, Късметлията Джанър е мой почетен гост, както и личен приятел. Няма да ти позволя да го убиеш в моето заведение.

Единственият отговор на Бърн беше да огледа от глава до пети илюзорните извивки на тялото ѝ преднамерено оскърбително. „Ммм — помисли си тя. — Така, значи! Добре тогава.“

Киърандел се обърна към Джанър.

— А ти — каза тя колкото се може по-ехидно, — ако си готов да се простиш с живота си само за да обидиш този човек, поне измисли достатъчно остроумно оскърбление, за да се посмея, когато го повтарям на погребението ти.

Джанър се опита да възрази; Киърандел не му обърна внимание. Погледът ѝ бе привлечен от внезапна врява край входната врата. Една от новите Лица, каменарка, която бе наела, след като премести бизнеса в Града на пришълците, бе изтичала до онзи фей, който работеше в гардеробната. Киърандел протегна без никакво усилие едно от пипалата на Обвивката си, извличайки достатъчно енергия от Потока, за да подсили ефекта, и прехвърли съзнанието си в тялото на фея, за да може да види и чуе каменарката. Той я приветства безизразно, само с леко завихряне на Потока.

Устата на каменарката беше омазана с ярка кръв, течаща от носа ѝ, който като че ли беше счупен. Късо подстриганата ѝ брада беше сплъстена от съсиреци. Тя говореше западен диалект с тежкия акцент от района на Божиите зъби.

— … и ме пита де е стаята на Киърандел, коя врата, кой ключ. Искаше кода при почукването… сигурно реши, че съм припаднала, щот си тръгна, и аз хукнах насам…

— Добре, добре, всичко е наред — рече успокояващо феят и положи слабите си ръце върху раменете ѝ. — Кой беше той? Можеш ли да го опишеш?

И тук се появиха ползите от обучението на Лицата; тя бе успяла да запамети лицето на нападателя си, въпреки че беше бита и разпитвана.

— По-висок от мен на половин фут. Права черна коса, сивичка на слепоочията. Тъмна кожа, тъмни очи, мустак и брада. Счупен нос, наклонен белег. И бърз. Ни съм виждала толкоз бърз. Има ножове, но използва юмруците си.

Киърандел си помисли: „Прилича ми на Каин“, и постепенно осъзна, че може би наистина е Каин. Беше чула за изненадващата имперска награда за главата му и подозираше, че може би е в града — и едва тогава свърза мислите в главата си.

„Каин е разпитвал за мен!“

Съзнанието ѝ внезапно се озова в собствената ѝ глава; коленете ѝ се подкосиха, стомахът ѝ се сви. В главата ѝ завряха шеметни мисли: кой би могъл да го наеме? Имперските власти? Не, те щяха да изпратят за нея Котките. Манастирите? Каин обикновено работеше за Манастирите, но пък тя не беше направила нищо, за да изпадне в немилост пред тях, нали? Сигурно е… ах, беше Кралят на шибания Кант! Това копеле! Нали се носеха слухове, че Каин е свързан с Поданиците? Но защо? Защо сега? Или може би все пак бяха Манастирите? Дали не беше казала твърде много неща за Ма’елкот?

Благодарение на строгата ментална дисциплина тя бързо овладя паниката си; чакаха я по-спешни дела. Всяко нещо по реда си.

Киърандел се гордееше със способността си да мисли и действа организирано в кризисни моменти. За времето, необходимо ѝ да си поеме дъх и бавно да издиша, тя успя да нахвърли набързо рамките на плана за отбрана. Отново се потопи в Потока и установи контакт с фея в гардеробната.

Само за няколко минути „Залагащият пришълец“ щеше да бъде обграден от невидима армия от Лица в групи от по трима, като единият от групата щеше да е или първороден, или дървесен дух за осъществяване на по-бързи комуникации. Щяха да покрият уличната тоалетна, както и намиращата се под нея шахта, която водеше към хоросановите пещери под града. По покривите на околните сгради щяха да бъдат разположени Лица, които щяха или да отбелязват присъствие, или да стоят със заредени арбалети в ръце. Всеки боеспособен член на персонала на казиното щеше да е предупреден, а из коридорите щяха да бъдат разположени двойки охранители така, че да се виждат едни други. Тя отхвърли мисълта да се обади в Полицията; далеч по-ценна от наградата от двеста рояла бе информацията кой желаеше толкова отчаяно смъртта ѝ, че да наеме Каин. Феят в гардеробната срещна погледа ѝ и кимна утвърдително.

Тя се свърза телепатично с него:

— Използвай казаното от нея като описание. Предай го на всички. Дръж ме в течение. Ще бъда в апартамента си; при почукване използвай код пет. Размърдай се!

Той се размърда. Тя прекъсна връзката и насочи вниманието си към ситуацията в ямата.

Джанър продължаваше да говори. Киърандел нямаше представа какво е казал, а и не я интересуваше. Щракна с пръсти към едното огре, което стоеше до дясното ѝ рамо. То стовари масивните си ръце с дълги нокти върху раменете на Джанър, сграбчи го здраво и повдигна съпротивляващия се мъж от пода.

— Хей! Хей…!

— Стига ти за днес. Изкарай го от ямата.

Огрето вдигна Джанър и тромаво го изнесе по стълбите към основната зала. До него крачеше Киърандел.

— Не мошеш да го наплавиш!

— Нямам време да успокоявам наранените ти чувства — отвърна тя достатъчно тихо, за да не чуе Бърн. — Изпий едно на бара. Хапни нещо в трапезарията. Аз черпя. Просто си затваряй устата и стой далеч от Бърн.

— Мога да зе зплавя с него…

— Нищо не можеш. Затваряй си устата. — Киърандел се пресегна, улови го за брадичката с изненадващо силната си ръка и заби ноктите си в бузите му. — И стой далеч от ямата със заровете, докато не се научиш да мамиш както трябва, глупако.

Тя махна с ръка и огрето пусна Джанър на земята с тласък, който го накара да тръгне, залитайки, към Сребърния бар.

— Киърандел…

Бърн се беше облегнал на ръба на масата за зарове и се хилеше подигравателно. Двамата ѝ служители под прикритие все още стояха зад гърба му, притиснали камите си към бъбреците му.

— Мога ли вече да мърдам, Кири? Или трябва да стоя тук цял ден?

От гърлото ѝ се разнесе странен звук, който приличаше много на хленчене.

— Моите извинения, граф Бърн — каза тя и с махване на ръката си накара служителите да го пуснат.

Той помръдна рамене, сякаш се освобождаваше от напрежението, и закрачи към нея с характерната си походка на гладна пума.

— Нали знаеш, че трябва да го убия — рече спокойно Бърн. — Той ме обиди и аз съм длъжен да се разплатя. Това е, ъъъ, честта на благородниците. Разбираш ме.

Поне с това знаеше как точно да се оправи. Киърандел пристъпи към него и го погледна разтапящо в очите.

— Моля те, милорд — каза тя, поставяйки ръце върху мускулестите му гърди, — ще го приема като лична услуга, ако го оставиш да си иде и забравиш.

В подигравателната му усмивка се промъкна оттенък на презрение. Ръцете му се плъзнаха по слабия ѝ гръб и той впи устни в нейните. Езикът му проникна в устата ѝ, обхождайки всички ъгли с лигава настойчивост. Тя знаеше точно как да задиша тежко и да се извърти, когато ръката му обхвана илюзорната ѝ гръд.

Тази обида бе по-голяма от предишната, но тя бе не по-малко добра в бившата си професия, отколкото той беше в настоящата си; Бърн не подозираше колко противен ѝ беше. Когато ръката му се плъзна между краката ѝ, тя премахна осезаема част от илюзията на облеклото си. Той установи, че едната му ръка е притисната между срамните ѝ устни, а другата лежи върху гладката, безупречна кожа на гърба ѝ.

Бърн се вцепени, после вдигна глава и я погледна с похотлива изненада. Презрението в очите му се смеси с неочаквано желание — двете усещания като ли се подхранваха взаимно и ставаха все по-силни.

— Знаеш ли какво? — каза бавно той. — Мисля, че все пак те харесвам. Този път ще ти направя услуга. Само не забравяй, че си ми длъжница.

Киърандел отпусна скромно глава на рамото му.

— О, нали знаеш какви сме ние, елфите… — При произнасянето на наименованието, което им бяха дали човеците, тя дори не трепна. — Помним дълго. Позволи ми да се погрижа за сутрешното ти развлечение. Талин, петстотин за графа.

Потракването на жетоните, които крупието побутна към Бърн, привлякоха погледа му, но след това той отново се обърна към нея.

— Труден избор — промърмори графът.

— Много си галантен — рече тя. — Моля те, забавлявай се.

Той сви рамене.

— Друг път, тогава.

— Разбира се.

Тя се обърна отривисто и се отправи към сервизния вход, а Бърн се върна в ямата и раздрънка заровете. Киърандел почувства известно удовлетворение — едно бързо и ефективно цун-гуш, и хем Бърн е щастлив, хем Джанър е жив. Две на цената на едно.

Но тя нямаше време да се наслаждава на малките победи.

Зад гърба ѝ вървяха огретата и подрънкваха с ризниците си; с няколко незабележими жеста тя призова четирима служители под прикритие и двамата дървесни духове от шоуто, които в момента бяха в почивка. Тя се спря при входната врата и заговори с отсечения, решителен тон на някой, свикнал да му се подчиняват, като повтори заповедите, които им бе предала чрез фея от гардеробната.

— Какво става? — попита един от служителите. — Плъховете ли са тръгнали срещу нас? Змиите?

— По-лошо. — Тя преглътна с болезнено пресъхналото си гърло. — Мисля, че е Каин. Размърдайте се.

Те се пръснаха на бегом.

Тя потри ръце и установи, че дланите ѝ са влажни, а пръстите леко треперят. Реши, че ѝ е нужно едно питие.

Точно от това се нуждаеше, от питие, което да успокои нервите и тревогата ѝ, след което да прекара известно време в изучаване на книгата. Тя закрачи забързано към апартамента си, като вземаше стъпалата по три наведнъж, чудейки се дали ще има достатъчно време, за да зареди Щита.

Киърандел стигна до вратата на апартамента, почука леко два пъти и след кратка пауза — още веднъж, и зачака Заки да отвори.

Почука отново — два пъти, веднъж. Инкрустираната със сребро врата нямаше външна ключалка, а самата тя бе поставила защитни заклинания, които да попречат на отварянето ѝ с магия. Мързеливецът сигурно спеше, а тя нямаше време за губене. Заблъска с юмруци по вратата.

— Заки, безполезно лайно такова! — Викът ѝ отекна в празния коридор. — Ако не отвориш до десет секунди, ти ще си едно мъртво джудже!

Най-накрая чу стърженето на дърпащите се резета. Когато вратата се открехна, тя я блъсна назад със силен удар и връхлетя в стаята, отправяйки се директно към личния си бар, който се намираше до каменната камина. Тежките брокатени завеси бяха спуснати плътно и всички лампи бяха угасени; в сумрака се усещаше силната миризма на тлеещи фитили.

— Беше заспал, смотаняк такъв! Жив ще те одера!

Вратата се затвори и скри дори слабата светлина от коридора. Киърандел, която не можеше да види нищо, докато очите ѝ не привикнат с тъмнината, удари пищяла си толкова силно в една табуретка, че очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя заподскача на един крак, изруга и се опита да запази равновесие, докато стискаше пищяла си с две ръце.

— Искам малко светлина!

Единственият отговор бе сухото изщракване на резето на вратата.

Тя се спря. Предпазливо стъпи с ударения крак на земята, проверявайки дали той ще издържи на тежестта ѝ. Под миризмата на тлеещи фитили се долавяше още нещо — мирис на стара пот; острата миризма на немито човешко същество.

Киърандел стоеше неподвижно и не смееше да диша.

— Заки?

— Излезе.

Гласът бе монотонен и смъртоносен.

Всички стави в тялото ѝ омекнаха.

Също като всеки първороден, Киърандел имаше изключително добро нощно зрение и можеше да се движи тихо като призрак, освен това се намираше в бърлогата си. Ако ставаше въпрос за някой друг, а не Каин, тя може би щеше да се опита да го нападне — но той беше тук незнайно колко дълго, очите му бяха привикнали с мрака и сигурно бе подготвен за действията ѝ. И съдейки по силата на гласа му, той се намираше на около една крачка от нея.

— Не си поемай дълбоко дъх — рече тихо той. — Направиш ли го, може да си помисля, че искаш да изкрещиш. Може да те убия, преди да осъзная грешката си.

Тя му повярва.

— Аз… — рече Киърандел със слаб гласец, дишайки едва-едва. — Можеше да ме убиеш още като влязох през вратата.

— Правилно.

— Значи, не съм твоята цел.

Тъмнината не отговори.

Киърандел вече виждаше очертанията на фигурата му — черна сянка на фона на черната стена. Но не можеше да види Обвивката му — и липсата ѝ я ужасяваше. Как можеше да предугади намеренията му, щом не можеше да разчете Обвивката му?

Най-после се появиха блещукащи точки — очите му. Тя се обади:

— Аз… Знам, че казах някои неща за Ма’елкот, но не съм направила нищо… нищо, заради което Манастирският съвет да иска смъртта ми! Нали? Кажи ми, трябва да ми кажеш! Знам, че Съветът подкрепя Ма’елкот, но, но те не трябва да ме убиват…

Той отвърна със сух, празен кикот, след което рече:

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека наличието или отсъствието на каквато и да е политика или възглед на Съвета на братята, част от него или отделни негови членове.

— Тогава, значи, е Кралят на Кант, нали? Знам, че си обвързан с Поданиците…

— Хубаво местенце си имаш тук. Много дрънкулки. Спомени.

От тъмнината се разнесе бавното скрррт от търкането на стомана върху кремък; над вдигнатия на нивото на рамото ѝ юмрук се надигна кехлибарен пламък, който освети лице с високи скули, което можеше да е издялано от лед. Пламъкът докосна края на тънка пура — отмъкната от кутията върху бюрото ѝ, също както и запалката.

Сега вече можеше да види Обвивката му — тя беше черна, тъмна като пушек, без каквито и да е цветове, които да може да разчете.

— Каин…

Дрезгавият шепот на Киърандел му прозвуча неприятно, като молба за помощ.

— Хубава запалка.

— Подарък ми е — отвърна тя, този път малко по-уверено. — От принц-регента Тоа Фелатон.

— Пише го ей тук, отстрани. — Той поднесе пламъка към фитила на лампата, поставена върху малката странична масичка, след което намали светлината дотолкова, че да се вижда само слабо кървавочервено сияние. — И двамата знаем какво се случи с него, нали?

Той притисна фитила с палец и показалец и пламъкът угасна с тихо съскане.

Тя никога не беше вярвала особено на слуховете, че Каин е замесен в убийството на Тоа Фелатон — миришеше ѝ на дворцов заговор. Сега го повярва безусловно. В негово присъствие беше невъзможно да се съмнява.

Той посочи един стол.

— Сядай.

Тя седна.

— Върху ръцете.

Тя подпъхна ръцете си под бедрата.

— Щом не си дошъл за мен, какво искаш?

Той заобиколи дивана и застана на една ръка разстояние от нея. Приклекна пред стола и я погледна в очите. Мълчанието се проточи дълго, докато накрая вече ѝ се налагаше да полага огромни усилия да не се разбърбори само за да го наруши.

Елфката се насили да отвърне на погледа му. Оглеждаше го изключително внимателно, защото животът ѝ зависеше от наблюдателността ѝ.

Установи, че го сравнява с Бърн — и двамата си бяха създали име и богатство, проливайки кръв срещу заплащане. Каин беше доста по-дребен, не толкова мускулест и вместо меч носеше няколко ножа — но разликите не бяха само в това. Бърн имаше животинско излъчване, дива похот и опасна непредсказуемост, които си личаха по отпуснатата му гъвкава походка и поведението му; от него непрекъснато струеше могъща, свирепа жива сила. Каин също изглеждаше спокоен, но в него не се забелязваше никаква отпуснатост; тя бе заменена от неподвижност, от съзерцателна готовност, която като че ли струеше от тялото му и изпълваше пространството, заплашвайки да експлодира; като че ли призраците на въображаеми Каиновци извършваха всички движения, които можеха да се направят в стаята — всяко нападение, всяка отбрана, всеки скок, завъртане или претъркулване.

В същото време Каин разглеждаше Киърандел с не по-малка съсредоточеност от нейната и беше изпълнен с пламенност, подобно на блестящо острие, току-що излязло от огнището на ковачницата. Накратко разликата се изразяваше в следното: Бърн беше дива котка. Каин беше меч.

— Приключи ли? — попита тихо той. — Не искам да те прекъсвам.

Тя повдигна глава, за да срещне погледа му, и не откри веселие в очите му.

— Търся Смешника Саймън — каза той.

Облекчението, което я връхлетя, разклати нервите ѝ почти толкова силно, колкото по-ранната паника; тя едва се удържа да не се изсмее на глас.

— Ти и Кралските очи. Да не споменавам Сивите котки и цялата Полиция. Защо смяташ, че точно аз знам нещо?

Той продължи да говори, сякаш въобще не я беше чул.

— Горе-долу по това време вчера Сивите котки са заложили капан в Лабиринта. Откъде са получили сведения?

Тя облиза устните си.

— Каин, сериозно, не можеш да очакваш от мен да имам източници сред самите Котки…

— Питам те пак. Не съм от най-търпеливите мъже, Киърандел.

— Аз обаче…

Усети се едва доловимо пърхане на крилца и Каин се раздвижи.

Той не се издаде по никакъв начин, нито чрез дишането си, нито чрез предварително напрягане на мускулите или дори помръдване на очите. Киърандел бе очаквала напрегнато поне един от тези сигнали, каквито издаваше всяко едно същество, преди да се впусне в атака. В един момент той стоеше напълно неподвижен, в следващия се завъртя и замахна толкова бързо, че очертанията на ръцете му се размазаха; в сумрака проблесна сребриста искра и се заби в дървото с тъп удар.

Тъп нададе тънък писък от болка и отчаяние — тя висеше от трегера на вратата, а метателният нож на Каин бе пробол крилото ѝ. Дългото метър заострено копие се изплъзна от ръцете ѝ и леко иззвъня при падането си върху прага.

Киърандел скочи на крака с крясък и ръката на Каин веднага я хвана за гърлото. Той я придърпа към себе си и стиснатата между зъбите му пура се приближи опасно близо до окото ѝ. Тя не можеше да види какво прави другата му ръка, но предположи, че е нещо смъртоносно.

А Обвивката му продължаваше да пулсира в мътно, плътно черно.

— Може и да ти е трудно да повярваш — процеди той през зъби, — но не ми се иска да те нараня. Нито малката ти приятелка ей там. Искам само да науча всичко, което знаеш за Смешника Саймън. Това е най-лесният начин да се отървеш от присъствието ми в стаята и в живота ти.

Той пусна гърлото ѝ, а другата му, невидимата ръка я мушна точно под пъпа, внимателно, но твърдо, не толкова грубо, че да я заболи, но точно с необходимата сила, че да я накара да се превие надве и да седне обратно в стола.

— Добре — произнесе Киърандел с тъничък гласец. Тя дори не го погледна; очите ѝ не се откъсваха от борещата се, плачеща Тъп, която бе прикована към трегера. — Добре, но моля те първо да я свалиш оттам. Ще си разкъса крилото — моля те, ще я осакатиш!

Каин каза:

— Ръцете.

Тя трескаво пъхна ръцете си под бедрата. Каин я изгледа продължително, свил леко устни; след това въздъхна през носа и отиде да освободи Тъп.

— Само да си ме докоснал и ще те убия, копеле — изпищя мъничкото дървесно духче. — Ще ти избода очите!

— Да, както кажеш — отвърна Каин. С едната си ръка я хвана за главата и раменете, притиснал шията ѝ между показалеца и средния си пръст; ръката му се уви около нея, избягвайки деликатните крилца. Той измъкна ножа си внимателно, дори нежно; Киърандел потрепери, когато чу лекото изскърцване на метала в дървото, след което острието се освободи. Тъп не спираше да го рита по ръката, но той като че ли не забелязваше. От раната в крилото ѝ прокапа бледа розова кръв. — Едната ръка — каза той, подавайки ѝ дървесното духче. — Контролирай я.

Едва когато усети топлината на Тъп в ръката си, Киърандел повярва, че е истина; че това не е някой жесток номер на Каин, че той не е издърпал ножа от крилото на Тъп само за да може след това да ѝ прекърши врата или нещо по-страшно, по-невъобразимо.

Тя притисна Тъп към гърдите си, а дървесното духче отпусна върху тях главата си и навлажни зърната на Киърандел с прозрачните си сълзи.

— Съжалявам, Киър, ужасно съжалявам. — Тя преглъщаше сълзите си. — Той… той влезе през прозореца… и Заки, той уби Заки…

— Тихо сега — рече ѝ нежно Киърандел. — Тихо, всичко ще бъде наред.

Тя погледна към Каин и го попита с поглед дали това е истина.

Той раздразнено сви рамене.

— Ако говори за онова джудже, би трябвало всичко да е наред, след като се събуди. Може да има главоболие няколко дни, но е жив.

Тя срещна студения му, безизразен поглед с нарастваща почуда; може би тези очи не бяха нито толкова студени, нито толкова безизразни, колкото изглеждаха. Може би това беше само прикритие…

— Ти си доста по-различен от човека, за който те смятах — рече Киърандел. — Всички истории те правят да изглеждаш толкова… ами по-скоро…

— Смешника Саймън — напомни ѝ той.

— Да. — Тя погали къдравата косица на Тъп. — Онзи капан в Лабиринта им излезе много скъпо — шест Котки бяха убити, а много други бяха ранени. Не знам колко от хората на Смешника Саймън са загинали, но Котките заловиха двама от последователите му.

— Двама? — През лицето му премина някаква сянка, някакво чувство, което Киърандел не можа да определи точно, защото в него нямаше смисъл; приличаше ѝ на дивата надежда на затворник, който очаква да бъде спасен, докато го водят към бесилото. — Имената им. Кои са те? Дали единият от тях не е…

Той каза нещо в края на изречението, но тя не можа да го разбере — вниманието ѝ бе отвлечено от внезапно смущение в Потока. Елфката бързо се концентрира в настоящето.

— Извинявай… Съжалявам, не чух последното. Би ли повторил?

— Палас Рил.

Тя се намръщи. Палас Рил ли? Не беше ли Палас Рил някаква човешка заклинателка? Какво общо имаше тя с… за каквото там разговаряха? Смущението в Потока отново се беше появило, въртеше се около нея и тя не можеше да си спомни точно каква беше темата на разговора.

— Предполагам… Мисля, че чух, че е в града. Тя важна ли е?

Отговорът му беше сух и твърд като дума, изсечена в гранит.

— Да. — Той се наведе към нея. — Тя ли е една от затворниците?

— Какви затворници?

Каин въздъхна по начин, който подсказваше, че едва сдържа гнева си, и гърлото на Киърандел се сви от внезапен прилив на страх. А ако тя не разполагаше с информацията, която го интересуваше? Какво щеше да направи той тогава?

Каин каза нещо друго и тя отново го пропусна.

— Какво? — попита Киърандел с тънък глас и потрепна от въображаемия удар.

— Двамата затворници, които Котките са заловили вчера в Лабиринта, последователите на Смешника Саймън — единият от тях да не би да е самият Саймън?

Елфката поклати глава, молейки се той да остане доволен от оскъдните сведения, с които тя разполагаше.

— Не знам. Чух само, че са мъж и жена. Може би самите Котки не са наясно кого точно са заловили, защото пажовете не обявиха нищо.

Гласът му се напрегна.

— Къде ги държат? В двореца?

— Мисля… мисля, че в донжона, подземията под съда.

— Можеш ли да ме заведеш там?

Тя го зяпна с ококорени очи и се отдръпна назад, по-далеч от пламъка, който като че ли озаряваше лицето му отвътре.

— Какво?

— Стига, Киърандел. Проклетият Хаман успя да ме вкара в двореца; ако ти не се справяш по-добре от него в тези неща, Лицата никога няма да те последват. Заведи ме там.

— Не мога — рече тя. — Дворецът — това беше преди много време. Сега нещата са съвсем различни. А донжонът… Каин, той е изсечен в твърда скала. Ако имаш неколкостотин рояла, които да похарчиш за подкупи, може и да успеем да те вмъкнем след седмица-две. Това е най-доброто, което мога да направя.

Погледът му се замъгли.

— Може пък да успееш след подходящото поощрение.

Тя се бореше да запази спокойствие.

— Не може да бъде направено, Каин. Никой не е бил измъкван от онова място; единственият начин е да се подкупи съдията или охраната. А това отнема време и пари.

Тя му позволи да проучи внимателно лицето ѝ; не го лъжеше и Каин скоро щеше да се убеди в това.

Когато той отмести поглед, разочарованието му беше толкова очевидно, че на Киърандел чак ѝ дожаля за него. По някакъв странен начин отношенията им се бяха променили. Тя с изненада установи, че сега е много по-малко уплашена и доста повече заинтригувана.

— Не искам да ти бъда враг, Киърандел — каза той. — Може скоро да потърся помощта ти. Трябва да знаеш, че съм готов да ти се отплатя в петорен размер.

— Единственото, което искам от теб, Каин, е уверение, че повече няма да ме притесняваш.

— Бих могъл да ти го обещая — рече той, свивайки рамене. — Но ще бъде безсмислено, и двамата го знаем. Нека вместо това ти предложа късче информация: сред върхушката на Поданиците на Кант има информатор на Очите.

Едно повдигане на веждите бе достатъчно, за да се престори на изненадана.

— Нима?

— Да. Ето ти още едно — Поданиците подкрепят Смешника Саймън.

Този път изненадата не беше подправена.

— Така — рече тя. — Това вече не го знаех…

— Мисля, че информаторът сред Поданиците е посочил Смешника Саймън на Котките. Ако успееш да разбереш кой е той, ще ти се отплатя щедро за услугата.

Тя изсумтя.

— А защо не попиташ Негово Величество краля?

Той я погледна, без да помръдва, без да продума, със застинало като маска на смъртта лице.

Сега бе неин ред да извърне очи. Тя притисна силно треперещата фигурка на Тъп към гърдите си.

— Нямам доказателства. Дори не съм дочувала слухове. Знам само, че Очите дебнат мен, Плъховете, хората на Дънджър и Змиите, но като че ли са напълно слепи за Поданиците на Кант. Може би Негово Величество ще ти обясни защо е така.

— Да — отвърна Каин с нисък, напрегнат глас. — Да, може и да ми обясни. — Известно време той само мълча, после тръсна глава като човек, който се опитва да прогони от ума си неприятните мисли. Кимна към високата до кръста бронзова статуя и жертвените свещи в олтарния ъгъл. — Какво е това?

Киърандел сви рамене.

— Светилище на Ма’елкот. И какво? Всички ги имат.

— Кланяш ли му се? Като на бог?

— Точно аз? Я по-сериозно, Каин.

Той кимна разсеяно.

— Ммм, да. Все пак съм изненадан да го видя в дома ти. Чувам, че избягва да се меси в работите на полухората.

„Полухора, точно така — ако не бяхме ние, вие, хората, и досега щяхте да се обличате в кожи и да виете към луната“, помисли си тя, но си премълча. Разпери ръце и отново сви рамене.

— Има една поговорка, може и да си я чувал: „За да вървиш напред, правиш компромиси.“

Очите му се зареяха в нищото.

— Да — промърмори той и не каза нищо повече.

Най-после Киърандел наруши тишината.

— Ако наистина искаш между нас да има мир, трябва да ми кажеш как успя да влезеш тук.

— Това не е голяма мистерия. Момчето ти — Заки, нали така му беше името? — ще ти разкаже, когато се свести. Прозорецът на третия етаж не е сигурен — уличката, към която се отваря, е достатъчно тясна, за да се прескочи в него. Трябва да му сложиш метална решетка.

— В отсрещния апартамент имам двама души. — В този миг тя осъзна смисъла на думите си и очите ѝ се разшириха. — Може би трябваше да кажа „имах двама души“.

Каин поклати глава.

— Нищо им няма. Ти вдигна тревога и те излязоха от къщата. Не съм ги докосвал. Дори не ме видяха.

Киърандел изненадано дочу собственото си дишане.

— Значи — рече тихо тя, — ти нарочно си пуснал каменарката — разчитал си, че объркването ще отвлече вниманието от теб…

Ответната му усмивка бе също тъй хладна, но едва сега Киърандел започна да разбира каква буря от чувства се скрие зад равнодушната маска.

— И не си убил никого…

— Днес — не. Макар че приятелката ти е жива само защото отдавна не съм се упражнявал в мятането на ножове.

— Твърде много разчиташ на случайността, Каин.

— Безразсъдството е по-добро от боязливостта — отвърна той и се усмихна разсеяно, — защото Съдбата е жена и ако мъжът не иска да ѝ позволи да надига глава, той трябва да я бие и нагрубява.

По тона на гласа му си личеше, че цитира някого, макар Киърандел да нямаше представа кого.

— Я виж ти, Каин — рече тя с престорена срамежливост, усещайки, че в бронята му се е появила пролука, — да не се опитваш да ме задяваш?

Той отговори с презрително изсумтяване.

— Един последен въпрос…

— Знам какво говорят за мен — рече Киърандел, поглеждайки го косо изпод невъобразимо дългите си мигли, — но всъщност не съм хомосексуална. Просто не ми е приятно разни външни обекти да влизат в тялото ми; сигурна съм, че ме разбираш. — Тя се изпъна назад, за да му позволи да огледа пълните ѝ гърди; можеше пък накрая да се окаже, че е способна да го манипулира също толкова лесно, колкото и Бърн. — Но това не пречи да се позабавляваме заедно.

— Права си, не пречи. Но има куп други неща, които пречат. Последен въпрос: за главата ми има награда, чула си за нея. За какво ме търсят? И как са разбрали, че ще се появя в града?

— Това е мистерия. Слухът тръгна по улиците вчера по залез-слънце, само това знам. И те искат жив.

— И нищо друго ли не знаеш?

Тя помръдна рамене и го възнагради с цинична полуусмивка.

— Хей, щом си толкова отчаян, граф Бърн е долу в казиното, играе на зарове. Защо не попиташ него? — попита го многозначително елфката.

— Бърн?

Безгрижието на Киърандел се изпари за миг като издухано от вихър; черната, смъртоносна ярост, която завладя лицето на Каин при изричането на името, я ужаси повече от всички досегашни заплахи. Сякаш всички онези призрачни Каиновци, изпълващи стаята, се извърнаха рязко и се стрелнаха обратно в тялото му, засилвайки застрашителното му присъствие, което се разгоря с ален пламък.

— Бърн е тук? Сега?

Той бавно повдигна ръце към лицето си и се загледа в пръстите си, които се свиха в юмруци, а очите му пламнаха в кървавочервено на светлината на лампите.

— Да, може би ще го попитам. Може би ще направя точно това.

И той отново се раздвижи, без никаква сянка да помръдне в Обвивката му, без дори да си поеме дъх; след миг вече го нямаше в стаята — изчезна с нечовешка бързина, като мрака, който се спуска след догоряла свещ. За миг проблесна жълтеникавата светлина от по-силна лампа и вратата се отвори и затвори с бързината на примигване.

Киърандел остана неподвижна един продължителен миг, докато се опитваше да успокои дишането си, след което започна да гали треперещата Тъп.

— Мразя го — каза дървесното духче с приглушен глас, притиснало лице към гърдите на Киърандел. — Дано Бърн го убие!

— Може да се избият взаимно — рече тихо Киърандел, — и не мисля, че светът ще обеднее от това.

Тя нежно докосна покрития с розова кръв прорез в крилото на Тъп.

— Можеш ли да летиш?

Тъп повдигна обляното си в сълзи лице и разтърка бузата си с мъничко юмруче.

— Така мисля. Мисля, че ще мога, Киър, но ще боли.

— Лети тогава. Иди при Чал. Той ще се погрижи за крилото ти. Прати трима от твоите хора да разпространят вестта, че Каин е тук — един в гарнизона, един до полицейския пост и един в дома на граф Бърн, при Котките.

— Ще го предадеш? Помислих си… — Тя подсмръкна и преглътна сълзите си. — Мислех си, че май го харесваш.

Киърандел се усмихна разсеяно.

— Харесвам го. Но той възнамерява да се появи открито в моето казино, а аз не мога да допусна Кралските очи да заподозрат, че ние сме укривали онзи, когото търсят. Животът е достатъчно опасен и без в него да има мъже като Каин. Веднъж умре ли, ще спим по-леко. — Тя огледа стаята си. — Освен това кучият му син ми открадна запалката.

14.

Артуро Колбърг се размърда в симкреслото си. „Най-после някакво действие“ — помисли си той, а през това време той/Каин се спусна бързо по стълбището и профуча покрай изненаданите пазачи в коридора. Той/Каин бе измъкнал достатъчно подробности от курвата елфка, за да знае откъде да мине, и се озова пред сервизната врата, преди някой дори да се усети, че идва.

Предвкусвайки предстоящите събития, сърцето на Колбърг заби още по-силно. Бяха минали само четири часа от Приключението, а Каин вече беше готов да се сблъска с Бърн. Това щеше да компенсира царящата досега скука в първия ден от Приключението; спонсорираните от Студията фокус групи бяха показали, че най-добрият резултат за Приключение на Каин е средно 1,6 битки със смъртоносен изход на ден, а досега той само бе поступал този-онзи. Просна слугата, метна нож по малката фея, голяма работа. Пребиването на проститутката имаше някакво старомодно очарование, разбира се, но това едва ли можеше да бъде наречено истинска битка. От друга страна, сблъсъкът с Бърн…

Той облиза и без това влажните си устни и се усмихна под предпазителя на шлема.

Независимо дали Каин щеше да остане жив, или да умре — зрелището щеше да си заслужава.

15.

Затварям сервизната врата зад гърба си и се облягам на нея. Все още никой от препълненото казино не ми обръща внимание. Едната от малките ками, прикрепени към глезените ми, би трябвало да е достатъчна, за да забави охраната, която ме следва по сервизния коридор. Облягам се небрежно на вратата и оглеждам залата с безизразен поглед, докато промушвам малката кама в процепа между вратата и ключалката, намираща се на нивото на бедрото ми. Набивам здраво острието с длан. Приглушените звуци са почти недоловими, дори за мен, заради шумната музика и глъчката, които изпълват залата.

Добър бизнес върти елфката тук — едва пладне е.

Игралната яма със заровете, каза тя. Кокалените зарове…

Ето го и него, затопля зарчетата с дъха си, късо подстриганата му коса стърчи над класическия му профил. Сдобил се е с нов меч — Бърн по принцип не обича да носи меча си на гърба; ваденето през рамо е твърде бавно и тромаво. И какви са тези дрехи? Кадифен жакет и пурпурни, опънати по краката панталони, мътните го взели!

В подсъзнанието ми се завъртат възможни сценарии:

Прекосявам стаята бавно, неумолим като смъртта; всички обръщат безмълвно глави след мен и в залата бавно се възцарява тишина. Ръцете на играчите трескаво заграбват монетите от масите. Проститутките предпазливо се скриват зад баровете.

Бърн знае, че нещо не е наред — наоколо изведнъж става тихо — само че е твърде хладнокръвен, за да започне да се оглежда. Преструва се, че вниманието му е съсредоточено върху заровете.

Спирам се на десетина фута от него.

— Бърн. Доста време мана. Търсих те.

Той не се обръща, дори не потрепва; познал е гласа ми, разбира се.

— Очаквах да ме намериш, Каин. Време е за последното хвърляне.

Той мята заровете: змийски очи.

Свива рамене и издърпва меча си, а аз свивам юмруци…

Или пък:

Дори не разбира, че съм тук, докато не усеща как пръстите ми неочаквано се впиват в гърлото му. Той се вцепенява, защото знае, че ще го убия още преди да помръдне. Прошепвам в ухото му:

— Наистина странно как нещата се омазват понякога, нали? Ако ми кажеш всичко, което искам да узная, обещавам, че няма да боли.

Той се преструва, че не знае за какво говоря, а ръката му бавно се плъзва към скритата в ботуша кама…

Или пък:

… така както ми се хареса.

Всички тези потни мачовски фантазии се зараждат за миг — това не е нещо, което създава умът ми, тези сцени просто живеят там, циркулират непрестанно под повърхността като любопитни акули и само чакат лицата да придобият някакви черти и имена, за да ги впрегнат в диалога. Мога да стоя там цял ден и да губя време в преглеждане на услужливо предложените ми от паметта сценарии, взети от безчислените книги, филми и пиеси, от Приключенията и тийзърите на „Драконови приказки“ — но в този миг огромна сянка пада върху стената от дясната ми страна и аз се втренчвам в две изпъкнали жълти очи, всяко едно с размера на юмрука ми.

Това е огре. Ръстът му е около девет фута, а разстоянието между раменете му е толкова, колкото между разперените ми лакти. Нахлузил е някаква скъпа, красиво изрисувана ризница, която прошумолява като есенни листа, докато той се приближава до мен — и то твърде близо. Боздуганът в ръката му има шипове, които са дълги колкото кутрето ми и не много по-остри.

Той избоботва с гърлен глас:

— Извинете, господине, тази врата е само за персонала. Трябва да се махнете оттук.

Дъхът му мирише на гнило месо.

— Добре, махам се. Няма нужда да ме блъскаш.

Подът леко трепери под краката ми — пазачите сигурно се приближават до вратата. Огрето ме поглежда с присвити очи, сякаш внезапно ме е разпознал, и ръката му с размера на нагръдник на броня се отпуска към рамото ми.

Пазачите започват да блъскат по сервизната врата и виковете им едва се дочуват през нея. Това отвлича вниманието на огрето за части от секундата, които са ми достатъчни, за да се шмугна под ръката му и да побягна като вятър.

Мога да стигна до входната врата — тя се намира само на двайсетина метра от дясната ми страна и за миг ще се озова на свобода под златните слънчеви лъчи.

Но от друга страна, Бърн стои с гръб към мен.

Достатъчно съм пъргав, за да се промъкна между едрите мъже в залата, и съм достатъчно силен, за да прегазя по-дребните. Зад мен се разнасят викове, настъпва суматоха, но аз тичам едва ли не със скоростта на звука, оставяйки крясъците зад гърба си.

Бърн все още не е разбрал съвсем какво става и тъкмо започва да се извръща, когато стигам до месинговия парапет и прелитам над него като копие.

Докато летя към Бърн, напрягам шията си и забивам глава в челюстта му. Ръцете ми обгръщат неговите и двамата се стоварваме върху игралната маса, а златото и заровете се разлитат на всички страни. Останалите играчи се разбягват уплашено, надавайки изненадани викове, а масата се пръсва на парчета. Чувам как отговорникът за масата надува сребърната си свирка, призовавайки огретата на помощ.

Не ми пука — приземявам се отгоре.

Сигурно адски го заболява, когато ръбовете на стъпалата се забиват в гърба му, и мускулите му омекват. Приклещвам краката му със своите и притискам лакът под брадичката му, за да отметна главата му назад и да му спра въздуха. Погледът му се фокусира почти мигновено и той шепне: „Ти!“ Зле прикритият страх, който проблясва в очите му, събужда нещо първично в мен; някъде в основата на гръбнака ми се заражда вулканична вълна, която прогърмява в ушите ми и забулва погледа ми с алена мъгла.

— Можеш да си заложиш шибания задник, че съм аз.

Подчертавам думите си с юмручен удар, който разбива красивия му нос и го размазва по скулите. Бликва кръв; омазва юмрука ми, цялото ми лице, устните. Усещам мириса и вкуса ѝ и вече не ме интересува дали в следващия миг ще съм мъртъв, стига да потегля към ада, забил зъби в гърлото му.

Удрям го отново.

Той се опитва да се освободи, но аз съм го спипал здраво и за нищо на света няма да го пусна. Удрям главата му в извитото стъпало, после още веднъж и още веднъж; прошареният с пурпурни жилки мрамор вече е артистично опръскан в алено от кръвта на Бърн.

Но той все още е в съзнание и сега ми се усмихва с окървавените си устни и червените зъби, а аз трябва да избирам дали да продължа да го бия, или просто да му прережа гърлото, защото само след секунди огретата ще ме откъснат от него. Необходимостта да избирам ме отрезвява донякъде.

Точно тогава осъзнавам, че Бърн ме налага в слепоочието със свития си лакът. От положението, в което се намира, той не може да вложи много сила в ударите си; прави го само за да отвлече вниманието ми от другата му ръка, която се плъзга по врата ми, с намерението да забие палец в окото ми.

Когато замахва отново, аз се отмествам от пътя на лакътя му, сграбчвам другата му ръка и я извивам отзад. Той вече лежи по корем, а ножницата с меча му ме боде в гърдите. Косата на тила му е подгизнала от кръв от разцепената му глава, където се е ударил в ръба на стъпалото. Отново притискам краката му със своите и двамата се претъркулваме настрани така, че той се озовава отгоре. Тъкмо навреме — двете огрета, които тъкмо са замахнали, за да нанесат удар по гърба ми, неуверено отпускат боздуганите си.

Лявата ми ръка се плъзва по лицето на Бърн, към очите му. Отблъсвам главата му назад, докато дясната ми ръка изважда от ножницата под мишницата ми дългия боен нож. Притискам острието към шийната му вена; за части от секундата то ще прободе врата му и ще излезе от другата страна, прерязвайки сънната артерия, шийната вена и трахеята. Той няма никакви шансове да оцелее и го знае много добре.

Прошепвам в ухото му:

— Кажи им да отстъпят.

— Назад — изграчва той. Кашля, изплюва събралата се в гърлото му кръв и гласът му става по-силен и по-уверен. — Каин ми е стар приятел. Не се бием наистина — просто така се поздравяваме.

— За умиращ човек имаш много приятно чувство за хумор — промърморвам. С гърдите си усещам като че ли безгрижното помръдване на рамото му. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам.

Той протяга ръце пред себе си и размърдва пръстите си.

— Красиви са, нали?

— Какво се случи с Палас Рил?

— Твоята кучка? Откъде да знам? Бях зает с онзи задник Смешника Саймън.

— Бърн, Бърн, Бърн — шепна в ухото му като някой недоволен любовник. — Няма нужда да ме лъжеш. Приеми го като предсмъртна изповед.

Той се киска.

— Значи, нямам и причина да ти кажа истината. Но всъщност не лъжа. Не си струва да го правя.

Вярвам му, макар че разполагам със спомена на Палас за сблъсъка ѝ с него. Вече разбирам, че ехото от заклинанието ѝ — информационна блокада, която се разпространява със скоростта на магията, каквато и да е тя — един вид разбърква скорошните спомени за нея в главата на всеки, който я е познавал. Но Бърн и Котките сигурно са имали контакти с нея, след като е направила заклинанието. Щом все още не може да си спомни, може би заклинанието продължава да му въздейства по някакъв начин. В такъв случай…

Палас все още е жива. Може би все пак е сред двамата затворници в донжона; но поне е жива.

При тази мисъл в гърдите ми се разливат топлина и спокойствие и за части от секундата дори се изкушавам да подаря живота на Бърн.

— Последен въпрос: за какво ме издирват? Кой подшушна на Котките, че идвам в града?

Гласът му прозвучава подигравателно.

— Това са два въпроса.

Всъщност отговорите не са ми чак толкова необходими, че да търпя глупостите му, затова забивам ножа във врата му.

Острието отскача от кожата му, сякаш плътта му се е превърнала в калена стомана.

С цялата си глупост се опитвам да го промуша на същото място — просто не мога да повярвам, че не се е получило — и когато ножът отново се плъзва настрани, губя цяла секунда да зяпам като идиот в острието, което ме е предало.

Започвам да разбирам защо не е уплашен.

Осъзнавам, че здравата съм загазил.

— А сега, следващият ми номер… — казва Бърн гръмко, но с копринено мек глас.

Той протяга ръка и стисва лявото ми рамо с такава смазваща сила, че дори не усещам болка — цялата ми ръка изтръпва. После с лекота ме сваля от себе си — без да прилага каквито и да било умения, просто ме хваща и ме издърпва — след което се изправя и ме вдига във въздуха.

— Винаги съм бил по-добър от теб — казва той. — Но сега съм фаворитът на Ма’елкот. Той ме направи по-бърз, много по-силен — и неуязвим. Ма’елкот създаде това заклинание специално за мен; нарича го Щита на Бърн. Харесва ли ти?

Изритвам го в лицето с ритник от тай-бокса и токът на ботуша ми доразмазва носа му, но той само ми се хили. Сграбчва ме за чатала със свободната си ръка и ме повдига във въздуха, а аз само мятам крака.

После ме хвърля над главите на тълпата.

Излитам от игралната яма и се издигам още по-нависоко — той сигурно е по-силен от огретата, които стоят отстрани и зяпат тъпо полета ми. Понасям се надолу, а хората се опитват да се отдръпнат встрани.

Тялото ми може само̀ да се справи с приземяването; цялото ми внимание сега е съсредоточено върху това, как да го победя.

В мига, в който се стоварвам върху група комарджии и всички вкупом се търкулваме на земята, вече съм стигнал до два извода.

Първо, силата сама по себе си не може да му помогне срещу ножовете ми и…

Второ, ако наистина е толкова неуязвим, колкото се опитва да ме накара да повярвам, че е, тогава нямаше да мога да му счупя носа.

Все още мога да го победя; просто трябва да променя тактиката си според ситуацията. Имам една хипотеза относно тая магия, която го защитава — и също като всеки добър учен замислям експеримент, който да я превърне в теория.

Хората, върху които съм се стоварил, се опитват трескаво да се отдръпнат от мен в цялата бъркотия от крайници, така че отнасям някой друг удар. Когато тълпата се отдръпва и Бърн прескача през парапета на ямата, аз все още се опитвам да се изправя на крака. Той избърсва окървавените си устни с опакото на ръката си и тръгва към мен.

— Голям късметлия си, Каин — казва Бърн. — Дадох обещание…

Най-подходящият момент да изненадате някого е, докато той говори — голяма част от вниманието му е съсредоточено върху следващите думи, които се кани да произнесе. Застанал на колене, аз измъквам и двата метателни ножа от каниите на хълбоците ми и ги хвърлям едновременно. Не влагам почти никаква сила в хвърлянето, защото не от нея имам нужда. Ножът от изтръпналата ми лява ръка полита нагоре, към лицето му, и той с раздразнение отблъсква въртящото се във въздуха оръжие — без да си пореже ръката, разбира се, защото инстинктивно е насочил защитата си към него. Затова пък другият нож задоволява жаждата ми за кръв — той улучва крака на Бърн малко над коляното, разрязва пурпурния му панталон и пробива кожата отдолу.

Раната е съвсем малка — тънка линийка от няколко алени капчици, почти незабележимо одраскване — но той я поглежда, а аз гледам него. Когато най-после вдига поглед, долавям в него почти неуловима неувереност.

Тя поражда странна струя в съзнанието ми, същински водопад от вятър, сякаш Бог си поема безкрайно дълбоко дъх и цялата Вселена се свива около Бърн, мен и трите метра под помежду ни.

Изправям се.

Изваждам последния ми останал боен нож.

— Онзи, който живее от меча си, ще умре от ножа ми — казвам му аз. — Ако щеш, приеми го като пророчество.

Тогава виждам още нещо в очите му — безумна ярост. Той жадува за кръв.

Сякаш се гледам в огледалото.

— Майната му на Ма’елкот — незнайно защо казва Бърн.

И се хвърля върху мен, а аз скачам да го пресрещна.

Той измъква меча си през рамо с такава бързина, че движенията му изглеждат размити. В удара му няма никакъв финес — цели се в мястото, където рамото ми преминава в шията. Ножът ми, който съм стиснал с две ръце, парира удара с възходящо движение, което отбива меча му над главата ми. Ножът започва да вибрира леко в ръката ми и трептенето се разпространява по ръката и рамото ми, чак до зъбите.

Мятам ножа с дясната си ръка, целейки се между очите, но пропускам с някакви си четири пръста. Междувременно се хвърлям напред и се претъркулвам през глава, а Бърн се хвърля след мен и разсича въздуха с меча си. Разнася се свистене, от което ми скрипват зъбите, острието разрязва килима и се забива в пода до главата ми, сякаш дъските са просто меко сирене. Прихващам глезена му с върха на крака си и го изритвам в коляното; той го прегъва, за да не се счупи ставата, но губи равновесие и пада.

Скачам на крака и разбирам защо ножът ми е пропуснал очите му — острието му е по-късо с около пет инча. Отрязан е на около три пръста над предпазителя, а стоманата при разреза блести като хромирана.

Мечът му — мамка му, това е Косал…

Изненадата ме вцепенява за части от секундата, което му е достатъчно, за да се изправи на крака. Ударът му ме освестява и аз се подготвям да го изритам странично, за да го сваля отново на земята…

В този момент една огромна ноктеста лапа сграбчва ръката ми, дръпва ме рязко назад и аз губя опората под краката си.

Изпускам безполезния остатък от ножа си и започвам отчаяно да ритам с крака — толкова съм бил погълнат от Бърн, че дори не съм забелязал огрето, което сега ме държи, — но Бърн има същия проблем: други двама държат него. Едното огре е стиснало с двете си лапи въоръжената му ръка, а другото го стиска здраво през кръста.

А аз се чувствам така, сякаш изплувам от някакъв сън. В името на всички богове, къде ми беше акълът? Да си губя времето тук с Бърн, да изгубя живота си, може би — сигурно съм полудял…

Незнайно как отново се бях поддал на онази животинска жажда за кръв. Мамка му, нали точно затова ме беше зарязала Палас, заради този безумен копнеж да сея смърт. Учителят Кир, абатът на Гартан Холд — преди почти двайсет години той обичаше да ми казва, че мисля с юмруците си.

Кучият син все още е прав.

А сега Киърандел прекосява залата, приближавайки се към нас — идеалният образ на ледена господарка.

— Това вече е достатъчно — казва тя. — Сега смятам всички мирно и тихо да изчакаме пристигането на полицията.

Погледът на Бърн среща моя. Той вече не се бори; устните му се изкривяват за миг в сардонична усмивка, той ми изпраща въздушна целувка и прошепва: „Следващия път.“

Огрето ме вдига още по-нависоко и леко ме разтърсва. Краката ми се поклащат на една ръка разстояние от пода, а раменните ми сухожилия започват да болят. Но с главата ми вече всичко е наред и ясно разбирам — ако полицията ме хване, вече няма да има никакво значение за какво ме търсят. Докато се оправя с тая каша и изляза навън, за Палас вече ще е твърде късно.

Огрето ме разтърсва още веднъж — очевидно се опитва да ме предупреди по един не особено учтив начин.

— Не замисссляй номера — боботи той, пръскайки лиги от бивните си. — Знаеш, с кеф ще те нараня.

— Да — отвръщам тихо аз. — Чувствата ни са взаимни.

Свивам крака към коленете си и ритам силно назад, извивайки гръбнака си. Краката ми попадат в тялото на огрето. Все едно съм ритнал камък. То тихо изгрухтява, но идеята беше да го заболи.

Отблъсквам се от гърдите му и се превъртам през рамо, напред и нагоре. Увивам краката си около главата му като в хватка на кечист. Огрето ръмжи и инстинктивно извръща глава, за да разкъса вътрешната страна на бедрото ми с бивните си. Едната пробива кожата и се забива в плътта ми.

Сега вече ще боли.

Извивам се и промушвам ръката си покрай задника, право към слъзния канал в окото му. Очите на огретата имат твърда обвивка, малко като на змиите, но може да бъдат извадени също толкова лесно като човешките. Бръквам вътре и плисва кръв; изтръгвам голямото колкото бейзболна топка око от гнездото му и когато мускулите му се скъсват, се чува влажен пльокащ звук. Окото увисва край бузата му и се залюлява на дългия и дебел очен нерв, а огрето надава рев, пуска ръката ми и прилепва длани към лицето си. Аз отпускам краката си, превъртам се отново и се освобождавам от бивната му.

Приземявам се тромаво, но оставам на крака. Бързината, с която подгизват от кръв панталоните ми, ми подсказва, че добре ме е наредил. Направо е забавно — измъкнах се от боя с Бърн без драскотина, а някакъв си шибан бияч ми разказа играта.

Огрето реве, сякаш надува тръба, опитвайки се да си напъха окото обратно в очната ябълка. Хората в казиното се отдръпват от мен, притиснали ръце към ушите си. Бърн се опитва да се освободи, гърчи се в ръцете на огретата и сипе страховити заплахи, но двамата охранители го държат здраво и не показват никакво желание да го пуснат.

Стрелвам с поглед Киърандел, която изглежда така, сякаш сериозно обмисля възможността да хвърли някое заклинание срещу мен. Издърпвам последния останал нож от канията на гърба ми, показвам ѝ го и тя бързо променя намеренията си.

В краткия миг тишина, когато огрето млъква, за да си поеме дъх, обявявам гръмогласно:

— Тръгвам си. Първите три същества — мъже, жени или полухора, — които ми се изпречат на пътя, умират. Право тук, на пода. Умират.

Вярват ми. Пътят към вратата веднага се разчиства и аз хуквам с всички сили към слънчевата светлина и миризмите на града.

Гневните крясъци на Бърн постепенно утихват зад гърба ми.

Понякога, нали се сещате, кръвожадността ми върши доста добра работа.

Далеч напред забелязвам крачещия по улица „Мориандар“ отряд полицаи. Завивам на другата страна. Ще трябва да се покрия някъде, докато се погрижа за раната си. Изключвам Поданиците, поне докато не разбера дали Киърандел е права за връзките на Краля с Очите. Величеството ми е приятел, но това не означава, че му вярвам.

Отговорът е очевиден. В Анхана има още едно място, където мога да предявя Право на убежище. Просто трябва да остана жив достатъчно дълго време, за да се добера дотам.

Три крачки навътре в една подходяща за целта глуха уличка — и се облягам на дъсчената стена, разкъсвам вкоравените от кръвта и залепнали към раната панталони и пристягам крака над нея с колана ми. Ще свърши работа, докато не ми я зашият и превържат както трябва. Кракът ми вече е започнал да отича и да пулсира и аз знам, че е по-добре да побързам да се измъкна от Града на пришълците, преди да е започнал да се схваща. Поглеждам назад към кървавите ми отпечатъци и разбирам, че губя доста кръв. Силното накуцване ми подсказва, че е засегнат и мускулът ми.

Продължавам напред по уличката, свивам по едно от разклоненията ѝ и стигам до друга извита улица. На северозапад, покрай завоя, забелязвам още един отряд полицаи. Те са се разделили на групички от по четирима, чукат по вратите и проверяват магазините. Трябваше да се досетя. Едва сега разбирам, че Киърандел ме е издала в мига щом съм напуснал апартамента ѝ. Трябваше да се досетя. Не тая лоши чувства към нея — самият аз бих постъпил по същия начин, — но това ще ми създаде доста проблеми, докато се опитвам да се измъкна от Града на пришълците.

Отдръпвам се назад в уличката и свивам по друго разклонение, промъквайки се покрай купчините боклуци. Намирам едно прилично място за укритие до изхода му, откъдето мога да наблюдавам улицата и да оглеждам преминаващите хора или елфи за някой с моя ръст, някой, когото да убедя да подари дрехите си на един беглец.

16.

Артуро Колбърг вдигна нагоре щита пред очите си. Докато индукционният шлем автоматично се махаше от главата му, той потърси на подвижната стойка с аптечката транквилант и антацид. Нервите му бяха опънати като натегнатите струни на китара. Каин все още не беше убил никого, въпреки че положението му на беглец в Града на пришълците беше многообещаващо.

Каин явно не разбираше колко важно е да направи така, че това Приключение да добие успех. Господи, та Студията го излъчваше пряко по целия свят! Ако Каин продължаваше да го кара толкова спокойно, щеше да разруши репутацията на Колбърг и да сложи край на шансовете му да премине към кастата на Бизнесмените и да наследи Уестфийлд Търнър като президент на Студията!

Осъзнаваше ли Каин колко важно е това за кариерата на Колбърг? Пукаше ли му изобщо?

Можеше поне да убие онова огре! Господи, и без това беше осакатил клетия звяр — какво му пречеше да го убие? Хората — Незаетите — по света бяха заплатили милиони марки, за да бъдат него, когато отнема живот; какво, по дяволите, го спираше?

Колбърг с усилие се надигна от креслото и изтри потта от челото си. Хвърли поглед към остатъците от закуски в опаковки върху една от подвижните стойки, намръщи се и реши, че трябва да похапне истинска храна, докато все още има тази възможност. Набра системата за обслужване и поръча количка с каквато там имат храна, стига да е топла и прясна, която да доставят в личната му кабина до пет минути.

После се разходи из кабината, докато диктуваше следващото издание на „Най-новото от Приключенията“. Въпреки че не можеше да контролира действията на Каин, определено можеше да контролира това, което публиката да си мисли за тях.

17.

Сериозната физиономия върху екраните навсякъде по света казва:

— Е, съдейки по графиката на „Най-новото от Приключенията“, която показва оставащото време на Палас Рил, време е да получим сведения за напредъка на Каин в Анхана. С вас отново е Джед Клиърлейк.

— Благодаря, Бронсън. Всъщност от времето на последното ни издание има някакво развитие на събитията. Получих сведения за недовършена битка с — можете ли да повярвате — Бърн!

— Това трябва да беше онзи майстор на меча, който уби двама от приятелите на Каин в „Надпреварата за короната на Дал’канит“.

— Точно така! Схватката беше кървава и продължи достатъчно дълго. Само няколко часа преди прехвърлянето на Каин в Анхана го попитахме за Бърн…

Трепкаща бяла линия пресича екрана по диагонал. От едната ѝ страна се появява главата на Каин на неутрален тъмносив фон.

— Бърн? — В записания глас се долавя странна комбинация между цинизъм и сдържане на емоциите. — Да, имали сме вземане-даване.

Чува се как намества стола си, поема си дъх, за да се съсредоточи, поколебава се, преди да заговори по болната тема — всичко е съчетано така, че да създаде многозначителна пауза. Каин е професионалист и умее да дава интервюта не по-зле от всеки друг в бизнеса.

— Да се сложи ръка върху короната на Дал’канит, се оказа малко по-трудно, отколкото бяхме очаквали. Моят екип — в него бяха Марад и Тизар, единствените двама, които оцеляха от „Измъкване от Бодекен“, както и Палас Рил — беше принуден да се върне два пъти, успял само да се сдобие с някои рани и да се изложи. Бърн имаше свой собствен екип и те бяха решили, че ще е най-лесно да вземат короната от нас.

— Върнах се след двудневна експедиция в планините в лошо настроение — бях погребал там партньора си. Носех със себе си две огрилски стрели с шипове, които бях измъкнал от рамото си, и нож. Добрах се до лагера ни, изтощен и измръзнал, и намерих там полуграмотно написано писмо от Бърн. Искаше да предам короната на приятеля му Т’Гал. Всеки ден забавяне щеше да ми струва мъчителната смърт на един от партньорите ми.

— Проблемът беше там, че проклетата корона не беше в мен.

— Знаех каква е репутацията на Бърн и не си направих труда да му казвам истината.

— Добрах се до Т’Гал и за няколко часа успях да го убедя да ми каже къде Бърн държи приятелите ми. Т’Гал не можа да преживее разпита. Атакувах лагера на Бърн достатъчно бързо, за да успея да спася Палас, но вече беше късно за Марад и Тизар.

— Ако някой иска да види подробностите, нека си наеме „Надпреварата за короната на Дал’канит“. Беше грозна история.

— Бърн е болест, която разяжда света, дъхът му трови въздуха. Ако имам шанс, ще направя голяма услуга на света. Той е тумор, а аз — скалпел.

Разделянето на екрана изчезва, заменено от сериозното изражение на Джед Клиърлейк.

— А в момента Бърн — както може би си спомняте, Бронсън — е имперски граф и фактически командир на Сивите котки, елитното подразделение за специални операции на Империята.

— Това ми звучи като здрава битка, Джед.

— Да, Бронсън, разполагаме с клип…

… През погледа на Каин се вижда как ножът му отскача от кожата на Бърн, после — още веднъж… Пълна дезориентация — Каин е хванат и вдигнат във въздуха… Бърн прескача през перилата и бърше кръвта от устата си, под счупения му нос… Монологване на Каин: … като всеки добър учен… Порязването по бедрото на Бърн. Раната е съвсем малка.

— Онзи, който живее от меча си, ще умре от ножа ми. Ако щеш, приеми го като пророчество.

Изображението на екрана застива и започва обширна дискусия за магически увеличената сила и ускорените рефлекси, както и за любопитния „Щит-ефект“ на Бърн. Чуват се шеговити подмятания за стремежа на Каин да се изправи срещу явно превъзхождащ го по сила съперник — определяно като безразсъдна смелост или невероятна глупост.

— По последните ни сведения Каин е ранен и бяга в Града на пришълците, гетото на нехората, включващо анханския квартал на червените фенери. Аналитиците на Студията смятат, че той ще се опита да се прехвърли през Моста на рицарите в Стария град и ще потърси убежище в посолството на Манастирите.

— Това е интересен избор, Джед.

— Е, Бронсън, Каин има право да потърси убежище там, тъй като формално той все още е гражданин на Манастирите, въпреки че монашеският му обет вече не е в сила.

— Но как те биха могли да го защитят от Империята?

— Много зависи от това, какъв натиск ще им окажат анханците — както знаете, Каин все още не е установил защо е определена награда за залавянето му. Но мога да кажа със сигурност, че Анхана при никакви обстоятелства няма да употреби сила, за да разреши спора си с Манастирите. Подобни опити в миналото винаги са имали кратковременен успех, последван от ужасна катастрофа. Както феновете на Каин си спомнят, няколко от по-ранните му приключения, свързани с Манастирите, са включвали изтънчено отмъщение за онези, които са имали глупостта да нарушат суверенитета им под един или друг претекст. Стандартната им политика в подобни случаи е привидна ненамеса, последвана от много сурово наказание. На места като Анханската империя, където Манастирите съществуват от стотици години, всички са усвоили този урок по трудния начин. Не мисля, че някой от правителството на Империята би извършил подобна грешка.

Шлифовано професионално подсмихване.

— Значи, Манастирите не приличат, да речем, на францисканските монаси, които отглеждат градини и лекуват болните?

— Наистина не, Бронсън. — Ответно подсмихване. — Макар че Манастирите се явяват „държава без граници“, подобна на Католическата църква в Европа преди хиляда години, те не са изцяло религиозна организация. „Манастир“ е думата, която използваме вместо „храстиханолийр“ на западния диалект, което означава „крепост на човешкото бъдеще“. Манастирите на първо място са центрове за обучение и служат за училища на децата на благородниците и онези от простолюдието, които могат да платят необходимата такса. Манастирите също така се опитват да разпространяват общоизвестната философия за братството между хората и други подобни неща. Всичко това звучи много възвишено, но не забравяйте, че те проповядват братство между хората в свят, в който има поне седем хуманоидни и дванайсет нехуманоидни разумни раси. Манастирите преподават и някои много ефективни бойни изкуства, а няколко от тях са известни с училищата си по магия. Манастирите водят агресивна политика и едва ли ще търпят правителство, за което смятат, че представлява опасност за дългосрочните им цели за оцеляване и доминиране над човешката раса в Отвъдие. Спомнете си Приключението на Каин отпреди две или три години „Слуга на Империята“, където, под подстрекателството на Съвета на братята, Каин уби принц-регента Тоа Фелатон…

18.

Отказвам се от предложения ми инвалиден стол, въпреки че опитите да се изплъзна от стрелите на войниците от гарнизона на Моста на рицарите доведоха до това, че раната ми се отвори и при всяка крачка от лявата ми обувка плиска кръв. Това може да е някакъв ирационален предразсъдък, но предпочитам да куцам изморено подир озадачения послушник, водещ ме към лечебницата, отколкото да оставя придвижването ми в нечии други ръце.

Вървя, докосвайки с длан разкошната ламперия на стената на коридора — това ми дава опора при пристъпите на световъртеж, които стават все по-чести, а също така по този начин се придържам по-близо до стената и кръвта ми не цапа изящната ч’лантианска пътека, която украсява пода.

Монасите, послушниците и учениците се обръщат, когато минаваме покрай тях. Повечето отиват към столовата за вечеря. Посолството в Анхана се занимава усилено с лечение; няма нищо необичайно при тях да се появи куцащ, кървящ мъж — това не би трябвало да привлича особено внимание. Чудя се колко от тях се досещат кой съм аз…

Озовавам се сред сводестия хаос на лечебницата и братът лечител се ококорва, когато се представям:

— Каин от Гартан Холд.

— О, богове! — казва той, тревожно свивайки устни. — О, богове! Посланикът сигурно ще бъде…

— Искам убежище. Аз съм гражданин на човечеството и слуга на бъдещето. Не съм нарушил клетвата и не съм пристъпил закона. По закон и обичай имам право на убежище.

Върху лицето на брата лечител се изписва раздразнение.

— Не съм сигурен, че аз…

— Глупости! Знаеш кой съм. Какво още искаш, шибано тайно здрависване?

Лицето му не е по-трудно за разчитане от някой билборд — той не иска да предприема нищо без одобрението на посланика и наистина предпочита да получа удар и да умра право тук, преди да се наложи да ми отговори. Но аз съм му дал правилната формула, а той познава закона и няма абсолютно никакъв избор.

— Добре дошъл, Каин от Гартан Холд — казва кисело братът. — Ръцете на твоите братя те прегръщат и вече няма нужда да се страхуваш от господарите на света. Ти намери сигурно убежище.

— Подувам се. Кой може да зашие проклетия ми крак?

— Битка или нещастен случай?

— Битка. Хей — казвам, досещайки се, — означава ли това, че днес тук има хрилианин?

Той кима, свивайки устните си още повече.

— Той изпълнява задълженията си от три дни като монашеско самопокаяние. Третата килия. Медитирай, докато го очакваш.

— Добре, както кажеш.

Тръгвам, куцайки, през лечебницата, съпроводен от погледите на болните и ранените хора, седнали на дървените пейки и очакващи реда си. Негодуванието им ми носи същото неудобство, колкото, да речем, тракането на капките на летен дъжд.

Спирам се при подставката за свещи в началото на коридора, избирам си една по-нова свещ, слагам я в месингов свещник с подвижна овална преграда, предпазваща от въздушни течения. Паля свещта от близкия фенер и тръгвам по тъмния коридор.

В залите и килиите на Манастирите по целия свят няма фенери, а често — дори и прозорци. Монахът трябва да носи със себе си свое собствено осветление — един вид противопоставяне срещу опитите на другите да върнат мрака в света. Символи, винаги символи, за да ни напомнят за Свещената ни мисия.

Глупости.

Предполагам, че все още има някои идеалисти и наивници, които вярват, че Манастирите са се посветили на бъдещето на човечеството; останалите са наясно, че основната им функция е да трупат власт и сила — политическа и всякаква друга.

„Всякаквата друга сила“ през годините бях от време на време и аз. Далеч не единственият, нито пък най-добрият или най-успешният — само най-известният.

Третата килия представлява правоъгълно помещение два на три метра, може би два метра и половина на височина. Затварям вратата след себе си, облягам се на стената и бавно се плъзвам надолу, към хладните варовикови плочки, като внимавам кракът ми под мен да не се свие. Оставям свещта право на пода до себе си и дълго гледам красивия и богат на детайли релеф, разположен на отсрещната стена.

В леко колебаещия се пламък на свещта се открояват варовиковите очи на Джанто, Нашият създател, който гледа тъжно към мен. Той държи в събраните си шепи света като драконово яйце с тънка черупка — нещо безкрайно скъпоценно и удивително крехко.

— Имаше време, когато беше оплел и мен, кучи сине — казах тихо. — Спомням си какво е да си вярващ.

В ъгъла на килията стои малка бронзова фигурка на човек с впечатляваща мускулатура, спускаща се върху раменете коса и пронизващ поглед; краката на статуята са заобиколени от жертвени блюда и догорели свещи. Още един олтар на Ма’елкот, също като при Киърандел, само че този понякога се използва.

Всички тези религиозни тъпотии започват да ми действат на нервите.

Жрецът на Хрил не ме кара да го чакам дълго. Вероятно денят не му е много натоварен — хрилианите лекуват само раните, получени в битки. Той се вмъква през вратата в пълно снаряжение — мисля, че те не го свалят дори когато спят — а нагръдникът му е така излъскан, че отразява светлината на свещта, сякаш е хромов. Разменяме няколко думи, колкото да разбере каква е раната. Когато му казвам, че раната е от бивник на огре, виждам в очите му искри, но щом научава, че огрето е оцеляло, искрите помръкват.

Монахът се изправя и разперва ръце за молитва; последният път, в който хрилианските жреци коленичат, е, когато ги посвещават в рицарство. В малката килия прозвучава монотонната му песен — отново и отново.

Не е трудно да му завидя за неговата вяра, но аз не го правя — това е предразсъдък, останал от предишния ми живот. В монаха няма никаква вяра, само сигурни знания; той усеща силата на своя бог всеки път когато му се моли. Аз придържам разкъсаните си брезентови панталони така, че той да може да сложи ръце върху раната ми.

Парчетата кожа, жълтите топчици мазнини и разкъсаните мускули започват бавно да зарастват. Хрил е бог на войната, неговите методи за изцеляване са предназначени за бойното поле; те са бързи и сигурни, но ужасно неудобни. Рана като моята би трябвало да заздравее за два месеца, като междувременно ще пулсира, ще ме сърби и ще ме пробожда неочаквано. Лечението на Хрил събира всички тези месеци на неудобства в пет безкрайни минути на агония.

От внезапната болка ми причернява пред очите. Ушите ми кънтят, чувствам вкус на кръв; имам усещането, че са залели крака ми със сярна киселина и сега течността го прояжда до костите.

Като че ли губя съзнание веднъж, а може би и два пъти, не мога да кажа със сигурност — струва ми се, че болката никога няма да спре; всеки път когато дойда на себе си, тя продължава.

Когато се освестявам напълно, съм сам в килията и имам мъгливи спомени от излизането на жреца. От вътрешната страна на бедрото си имам V-образен розов и сбръчкан белег. Прехвърлям цялата си тежест на този крак — мускулите ми реагират със страшна болка, но все пак се изправям и изтягам крака.

Умората е впила стоманени куки във всеки от мускулите ми и ги тегли към пода. Чувствам се така, сякаш съм прекарал една или две години в пустинята без храна и вода. Това, от което имам нужда сега, е един говежди бут и галон уиски, и да поспя три дни; но съм изгубил цял следобед, опитвайки се да избягам от проклетите полицаи, а на Шана ѝ остават може би пет дни живот.

Полицаите сигурно вече са се появили на портата и са били отпратени — не е било трудно да ме проследят. Разбира се, те ще наблюдават посолството, но от него може да се излезе по много начини, които не са известни на полицията. Ако побързам, ще съм напуснал острова и ще съм се върнал в Лабиринта още преди вечерното вдигане на мостовете.

Бутам вратата — тя леко изтропва.

Блъскам я по-силно. Тя поддава само съвсем малко — колкото да ми стане ясно, че е залостена отвън.

— Хей! — извиквам аз, тропайки с двата си юмрука. — Отворете шибаната врата!

— Какво, Каин? — Момчето отвън звучи малко нервно, и си има причина за това. Ако по някакъв начин успея да се измъкна точно в момента, ще го пребия до смърт, преди да си тръгна. — Налага се да останеш вътре, но само за няколко минути. Посланикът иска да те види — той, ъъъ… само иска да се увери, че няма да избягаш, преди да поговори с теб.

Няма смисъл да споря. Думата „посланик“ не предава пълния диапазон на властта на този човек; в делата, касаещи Анхана, той е нещо като папа. Това хлапе отвън по-скоро може да отлети на Луната, отколкото да не му се подчини. Е, килията вече е килия и в другия смисъл на думата.

Въздъхвам и облягам чело към прохладното дърво на вратата.

— Можеше да попита…

— Ъъъ, да… Извинявай.

— Добре, както и да е.

Какво иска Дартелн от мен? Това едва ли ще бъде дружески разговор — при последната ни среща не бяхме в най-добрите възможни отношения. Той беше против решението на Съвета на братята да се убие Тоа Фелатон; принц-регентът му беше нещо като личен приятел.

Но Дартелн е човек на дълга. Въпреки личните си чувства и принципните възражения, клетвата му за подчинение надделя — той се подчини на решението на Съвета и ми осигури пълната подкрепа на посолството. Без нея нямаше да успея. Изпитвам голямо уважение към него, въпреки че той никога не е криел, че чувствата ни не са взаимни.

Не се налага да чакам дълго. Когато вратата се отваря, зад нея стоят четирима монаси, и всичките са въоръжени. Късите, високи до рамото тояги, които носят, са идеално оръжие за близък бой и аз не бих се изненадал, ако се окаже, че тези момчета имат моите умения в боя, или поне близки до тях. Те вземат и последните ми два ножа — метателния от гърба ми и малкия от ботуша ми. Това не е на добре.

Повеждат ме по коридора, надалече от светлината — значи, няма да минем през общото помещение на лечебницата. Изкачваме няколко стръмни вити стълби и тръгваме по друг коридор; той се използва толкова рядко, че оставяме подир себе си следи в прахта, но само за кратко — нервен и смутен послушник се мъкне подир нас с метла.

Монасите отварят малка сервизна врата, заобикалят ме — двама отпред и двама отзад — и ме вкарват в стаята. Послушникът затваря вратата след нас и след себе си — той остава в коридора.

Разпознавам стаята, въпреки че декорите ѝ са променени — това е личният кабинет на посланика, разположен зад покоите му. Вместо масивните мебели от тъмно дърво, които майсторят монасите на нос Джантоген, стаята е пълна със светли предмети с изящни извивки, направени от най-добрите анхански скулптори; всеки от предметите блести, покрит със слоеве прозрачен лак.

В един от ъглите стои, заобиколена от свещи и препълнени жертвени блюда, поредната статуя на Ма’елкот.

Единствената мебел, която разпознавам, е огромното, олющено бюро, от онези, които обикновено се използват за съставяне и преписване на документи. Човекът, който седи зад него в гръб към нас, не е Дартелн, въпреки че носи посланическа роба — Дартелн е здравеняк, наближаващ седемдесетте, плешив като яйце. А този тип е толкова слаб, че малко по-силен вятър ще го отвее, и главата му е покрита с къдрава кафява коса. Той поглежда назад през рамо, кимва и оставя перото си.

— Каин. Надявах се, че ти ще дойдеш пръв.

Лицето му ми е познато — тези скули, които изглеждат достатъчно остри, че да може да се реже сирене с тях — но именно гласът задейства паметта ми, въпреки че не съм го чувал може би от около осемнайсет години.

Поглеждам го накриво.

— Крийл?

Той кимва и ми посочва един от столовете.

— Радвам се да те видя. Сядай.

Сядам на предложения ми стол, доста учуден. Крийл беше няколко години по-млад от мен в Гартан Холд. Преподавах му Практическа митология и Тактика при малки групи. А сега е посланик в Империята.

По дяволите, толкова ли съм остарял?

— Как, в името на юмрука на Джанто, успя да заемеш такъв пост на твоята възраст?

Той леко се усмихва.

— Съветът съди по заслугите, а не по възрастта.

Това не е отговор на въпроса ми — или може би все пак е отговор? Крийл, когото помня от училище, си беше политик по природа, още тогава умееше да казва на хората онова, което искат да чуят. Манипулативен дребен скункс, но добър събеседник, интелигентен и остроумен. Спомням си, че прекарвахме много часове в разговори и смях на кана вино, открадната от зимниците на холда.

Трудно ми е да го гледам — мозъкът ми продължава да се опитва да го види такъв, какъвто е бил на осемнайсетгодишна възраст. Не губим време в празни приказки. Той вече е осведомен за голяма част от кариерата ми, а аз не се интересувам особено от неговата. Всички неизречени подробности сигурно ще се окажат потискащо познати, като задкулисните интриги, които ме накараха да се откажа от Клетвата. А четиримата въоръжени монаси все още са тук — стоят строени в редица в късата арка зад гърба ми, което ми пречи да водя свободен разговор.

Крийл скоро достига до същността. Той намества пръстена си с Печата на властта и започва да говори важно със своя делови тон:

— Не знам кой те е наел и изобщо не искам да знам. Но трябва да си наясно, че Съветът на братята няма да толерира никакви действия против Ма’елкот или против Империята като цяло.

— Против Ма’елкот? — казвам аз, мръщейки се. Откъде знае? — Не са ме наели. Тук съм по лична работа.

— Каин, запомни, аз не съм идиот. Ние знаем, че Ма’елкот не е популярен сред някои размирни елементи от дворянството. Знам, че Очите очакваха появата ти в Анхана и са издали заповед за арестуването ти, без да конкретизират обвиненията. Изглежда, твоят работодател е компрометиран, и сега плановете ти са им известни. Това е. Не си прави труда да отричаш.

Свивам рамене.

— Добре.

Изглежда, той очаква от мен да продължа. Аз гледам през него. Той тръсва раздразнено глава и раздвижва устни, сякаш има неприятен вкус в устата.

— Длъжен си да разбереш, че ние поддържаме Ма’елкот. Не можем и да си мечтаем за по-подходящ приемник на Тоа Фелатон. Той успя да сплоти народа, което не е правил нито един управник от времето на Дил Финартин. Той обедини Империята в единна нация. Той държи нехората по границите на разстояние и контролира онези от тях, които живеят в Империята. Той успя да постигне договореност с Липке, което може да доведе до обединение на двете империи още по време на нашия живот.

Докато той говори, погледът му постоянно прескача от мен към статуята в ъгъла; тя привлича погледа му като пламъка на свещ — пеперуда.

— Възможно е Ма’елкот да е най-значимият жив човек — той може да е единственият, способен да осигури оцеляването на нашия вид, ясно ли ти е това? Той може да е способен да обедини всички човешки територии; ако спрем да воюваме помежду си, нехората никога няма да могат да ни устоят. Ние смятаме, че това е по силите му. Той е конят, който ние яздим, и няма да ти позволим да ни свалиш от седлото.

— „Ние“?

— Съветът на братята. Целият Съвет.

Изсумтявам подигравателно в отговор. Съветът на братята не е единодушен дори по въпроса кой ден от седмицата е в момента.

— Още веднъж ти повтарям. В Анхана съм по лична работа.

— Само ако се срещнеш с този човек, ще разбереш — казва той. Очите му пламтят фанатично — той искрено вярва в думите си. Протяга ръце към статуята, сякаш прекланяйки се пред нея. — Самото му присъствие е разтърсващо, а какво да кажа за силата на интелекта му! Начинът, по който сложи ръка върху цялата Империя…

— Избивайки политическите си противници — мърморя аз и върху лицето му се мярка изражение на задоволство, сякаш съм си признал нещо.

Може и наистина да съм си признал.

А може би просто му противореча, но не мога да направя нищо против това. Тонът му на безкритично благоговение просто ме приканва да го подразня.

— Враговете на Ма’елкот са врагове на Империята — продължава той. — Те са врагове на човечеството. Трябва ли той да гали предателите с перце? Това по-добър император ли ще го направи, или по-лош?

Леко се усмихвам и цитирам:

— Онези, които не допускат мирна революция, правят неизбежна кръвопролитната революция.

Той се обляга назад в креслото си.

— Очаквах, че може да имаш подобни възгледи. Дартелн твърди почти същото, но с други думи.

— Да, а той е много мъдър — казвам му. — И е по-добър човек, отколкото ти някога ще станеш.

Крийл маха уморено с ръка.

— Той е изкопаемо. Неспособен е да прозре, че Ма’елкот е нашият шанс за смел полет, за краен успех. Дартелн смяташе, че трябва да действаме по старите изпитани методи; сега използва същите методи, за да отглежда царевица на нос Джантоген.

Внезапно си давам сметка колко много време губя. Навеждам се напред, облягам лакти на коленете си и го дарявам с най-чистосърдечния си поглед.

— Чуй ме, Крийл. Радвам се, че си получил този пост, и разбирам загрижеността ти за Ма’елкот. Но нали ако всичко, което съм чул за него, е истина, той не може да е в голяма опасност, дори и ако бяха ми го поръчали. Истината е, че в града се намира една моя стара приятелка, която е в опасност, и аз се опитвам да я намеря. Това е нещото, което наистина ме интересува.

— Даваш ли ми дума, че няма да предприемеш никакви действия против Ма’елкот или някой от неговото правителство?

— Крийл…

— Дай ми думата си!

Той вече добре е овладял командирския глас, а по тона му става ясно, че нямам място за лавиране.

„Дай ми думата си“ е проста фраза, лесна за произнасяне; моята дума не е нищо повече от това, което съм, и не ми е по-трудно да я наруша, отколкото е и при останалите хора.

Но не е и нищо по-малко от това, което съм, и се стреми към оцеляване не по-малко от мен самия. Разпервам ръце и пренебрежително вдигам рамене.

— Какво означава думата ми? — питам риторично. — Тя няма да ми сложи вериги, които да ми попречат да вдигна юмрука си.

— Предполагам, че е така. — Той изглежда уморен, сякаш посланическата роба потиска дума му. Фанатизмът в погледа му угасва, а устата му се изкривява цинично. — Предполагам, че така или иначе, щеше да ми се наложи да направя това. Ти само ме улесняваш.

Надига се бавно като старец и тръгва към вратата на килията. Хвърля ми през рамо поглед, в който се чете нещо като съжаление, и отваря вратата.

— Благодаря, че изчакахте, Ваша светлост. Каин е тук.

Шестима души с туниките в синьо и златно на Кралските очи влизат под строй в стаята. На коланите им висят къси мечове и идентични кинжали. Шестимата в движение изваждат малки компактни арбалети и ги зареждат със стоманени стрели. Седмият, който влиза след тях, е мъж с обикновена външност и сиво-кафява коса, облечен с модна яркочервена кадифена блуза и преметнал през рамо ремък от лъскава бяла коприна. Той дарява олтара в ъгъла с бегло кимване, докато пресича прага. Тънкият, украсен със скъпоценности меч, който виси от ремъка, изглежда чисто церемониален, а от ръката на мъжа виси затегната с шнурче претъпкана кесия от черно кадифе — несъмнено цената за главата ми.

— Крийл — изричам аз, — навремето казах някои лоши неща за теб и си мислех дори още по-лоши, но никога не съм допускал, че можеш да ме предадеш.

Той не си прави труда дори да се престори на смутен.

— Нали ти казах — отвръща той, — смятаме да помагаме на Ма’елкот по всякакъв начин.

Човекът в кадифе пристъпва напред.

— Аз съм Тоа Сител, херцог по Обществения ред. Арестуван си, Каин.

Изправям се от креслото твърде бързо и монасите зад гърба ми вдигат тоягите си, а Кралските очи преграждат пътя ми към херцога им.

— Нямам време за това.

— Времето ти вече е мое — отговаря Тоа Сител безизразно. — Обещал съм да те откарам при Ма’елкот и ще си удържа на думата.

Дори не го поглеждам — очите ми са приковани към Крийл. Пристъпвам към него — доближавам се достатъчно, за да видя изцапаните със сажди пори на носа му и черното засъхнало мастило върху Печата на властта.

— Знаеш, че няма нищо по-опасно от умен човек на власт — подхвърлям небрежно, сякаш отново спорим на кана вино в Гартан Холд. — Той може да намери оправдание за всяко престъпление и да не позволи на абстракции като правосъдие, чест или лоялност да застанат на пътя му.

Крийл едва-едва се изчервява.

— О, кога най-накрая ще пораснеш? Знаеше, че ще стане така — не можем да ти позволим да застрашаваш Ма’елкот.

— Майната му на Ма’елкот! — повтарям кротко думите на Бърн, леко усмихвайки се. — Това е между мен и теб.

— Каин…

— Ти наруши правото на убежище, Крийл. Аз потърсих убежище тук, а ти ме предаде в ръцете на враговете ми. Знаеш какво е наказанието в такива случаи. Нима наистина си мислеше, че няма да те убия заради това?

Той въздъхва почти презрително, поглеждайки четиримата монаси и шестимата Кралски очи.

— Не мисля, че съм в голяма опасност, Каин, ако разбираш какво…

Прекъсвам изречението му, удряйки го с ръба на дланта в основата на носа. От внезапния шок крайниците му се отпускат и мускулите на врата му омекват. Хващам го за главата и рязко я завъртам — шийните му прешлени се отделят един от друг с мокрото жвакане, съпровождащо прекъсването на гръбначния му мозък. Преди някой в стаята да успее да помръдне, посланикът вече рита и се гърчи на пода.

Обаждам се в настъпилата тишина:

— А аз си мислех, че ще изкарам цял ден, без да убивам никого.

Монасите най-накрая идват на себе си, вдигат тоягите си, с викове се хвърлят към мен — и застиват пред матово проблясващите пирамидални накрайници на арбалетните стрели на Очите, които внезапно се оказват насочени по-скоро към тях, отколкото към мен.

— Този човек е мой пленник и аз съм длъжен да го предам на Ма’елкот — казва херцог Тоа Сител. Безцветният му глас не оставя никакво съмнение, че той може да даде заповед за стрелба. — Отдръпнете се. Зареденият арбалет е деликатен механизъм; ако някой от хората ми се изнерви, може да стреля, без да иска.

Един от монасите, по-възрастен от останалите, може би на моите години, обръща тоягата си в хоризонтално положение, като бариера.

— Да не губим време. Ти, повикай брата лечител. Може би хрилианинът ще успее да спаси живота на посланика.

Младият монах хуква към вратата на коридора, изскача навън и скоро тропотът на краката му утихва.

— Няма да успее — отбелязвам аз.

По-възрастният монах среща погледа ми и свива рамене.

Оставаме на местата си още една-две минути, наблюдавайки смъртта на Крийл.

В една от старите ми книги бях чел за ударите, които водят до незабавна смърт — особено за един от тях, в носа, при който парченцата от крехкия синус уж влизат в човешкия мозък през една от най-дебелите кости в човешкото тяло, фронталната кост на черепа. Чиста измишльотина, но понякога ми се иска да беше истина.

В реалния живот няма такова нещо като незабавна смърт; различните части на тялото умират по различно време, всяка по свой начин — те могат да се гърчат, да се тресат, да се свиват конвулсивно или просто да се отпуснат безжизнено. Ако умиращият няма късмета да изпадне в безсъзнание, преживяването сигурно е ужасно.

Крийл е в съзнание.

Той не може да говори, защото при счупването на врата му съм увредил ларинкса му, и белите му дробове са пълни с кръв, но гледа към мен. В погледа му има откровен ужас — той ме моли да му кажа, че това не се случва; не и на него, не и сега. Че не той потрепва и се гърчи и че тази миризма не е на неговите изпражнения и неговата урина. Но вече е твърде късно, а и аз не бих върнал нещата назад, дори и да можех.

Понякога се случва умиращ човек да попита с думи или само с поглед „Защо аз?“ или „Защо мен?“. Крийл не пита — той знае отговора.

Работата е там, че аз съм един старомоден тип.

— Вие сте изключително опасен човек — казва Тоа Сител замислено. — Не се надявайте, че някога ще се озова в обсега на ръцете ви.

Срещам погледа му и двамата започваме да се изучаваме един друг.

Устните му изобразяват лек намек за усмивка, когато той поглежда надолу, към замиращото тяло на Крийл.

— Изключително рядко се срещат хора, които съответстват на репутацията си. Според вас кой е по-опасен: интелектуалецът — погледът му отново се среща с моя — или идеалистът?

— Не ме оскърбявайте. Нито пък него.

— Мм — кима той. — В такъв случай да тръгваме.

Един от по-младите монаси се обажда с тих и спокоен глас:

— Ти никога няма да бъдеш в безопасност, Каин от Гартан Холд. Няма къде да се скриеш от отмъщението на Манастирите.

Поглеждам към по-възрастния монах.

— Той наруши правото на убежище. Вие видяхте.

Монахът кимва.

— И ще кажете истината?

Той отново кимва.

— Не бих се опозорил, за да излъжа заради подобен човек.

Тоа Сител пуска кесията от черно кадифе на пода край тялото на Крийл. Един златен роял изскача с дрънчене от кесията и се търкулва бавно и лениво покрай главата на посланика към краката на монасите. Погледите на всички са приковани към монетата и никой не помръдва, докато тя не пада със звънтене.

— Поне сега ще има средства за пищно погребение… — казва Тоа Сител с безцветния си глас.

Той дава знак на Очите и те вдигат арбалетите си така, че да сочат малко над главата ми, да не би някой да ме убие погрешка. Докато излизаме, чувам засилващото се трополене от пристигането на брата лечител и хрилианския жрец. Твърде късно.

След като Крийл вече е мъртъв, никой няма властта да задържи имперския херцог и хората му, така че излизаме безпрепятствено през предната порта на посолството.

Когато се озоваваме отвън, те много професионално ме повалят на улицата и ми слагат белезници на ръцете и окови на краката. Камъните на калдъръма са студени и блестят от влага. Не си правя труда да се съпротивлявам. Ясно ми е, че никой от тях няма да се поколебае да ми забие една стрела в коляното, ако опитам нещо глупаво. Самият Тоа Сител ми помага да се изправя на крака и продължаваме по пътя си.

Вървим бавно по Божията улица към двореца „Колхари“. Изгрява луната и раковината ѝ осветява мократа мъгла, която залезът е докарал на улицата; калдъръмът заблестява, а веждите ми овлажняват. Ужасно е неудобно да вървя с оковите върху краката; те са свързани с верига, чиито край стиска в юмрук Тоа Сител. Всички мълчат.

Преценявам, че има петдесет на петдесет вероятност Съветът на братята да поиска смъртта ми в отговор на убийството на Крийл. Мамка му, а би трябвало да ми дадат медал! Клетвата за предоставяне на убежище е един от най-свещените обети на монасите и нарушаването ѝ обикновено се наказва със смърт.

Но това са само разсъждения, въображаема защита срещу въображаем съд на Манастирите.

Истината е, че при всички случаи щях да го убия — защото ме е предал, защото е забавил търсенето ми на Шана и защото е позволил брадвата на палача да се доближи още повече до врата ѝ.

Никой, никой не може да направи такова нещо и да остане жив.

През мъглата проблясва сребристата арка на портата на Дил Финартин, зад нея се издига величествената кула на двореца „Колхари“. Тоа Сител казва паролата си на очакващия го капитан. Портата се разтваря и ние преминаваме под арката.

Еха! Сега поне няма да ми се налага да губя време, чудейки се как да проникна в двореца. Сигурно мога да използвам този…

19.

— ’Стратор? Мм, ’Стратор Колбърг?

Гласът на личния секретар на Артуро Колбърг дойде през екрана като приглушен, почти благоговеен шепот.

Колбърг преглътна — той добре знаеше какво може да означава този тон. Бързо изчисти от масата остатъците от вечерята си, изтри яростно устата си със салфетка и избърса ръцете си възможно най-грижливо. После въздъхна дълбоко, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си.

— Да, Гейл?

— ’Стратор, на линия едно — Женева.

Когато Каин беше влязъл в двореца и връзката с него се беше влошила, на Колбърг му се отвори много работа — от нареждането да се направи вливане на храна на обитателите на кабините до редактирането на клипа за следващото издание на „Най-новото от Приключенията“. Когато връзката беше прекъснала съвсем, директните зрители по целия свят автоматично бяха влезли в режим на изчакване, а студиата бяха засипани от обаждания — от любопитни до паникьосани — на техническите ръководители в клоновете на Студията по целия свят. Сред хаоса и объркването Колбърг положи големи усилия да решава проблемите един по един.

Първото, което направи, беше да се обади на Борда на директорите на Студията в Женева.

В очакване на ответното обаждане се зае с други дела — за малко повече от час успокои останалите студиа, потопи директните зрители на Каин в изкуствено предизвикан спокоен сън, поръча си вечеря и отхвърли куп по-дребна работа: взе някои маркетингови решения относно две второстепенни звезди от Сан Франциско и проведе разговор относно графика на изгряваща Актриса. По такъв начин се опитваше да убеди всички, че „Заради любовта на Палас Рил“ не поглъща цялото му внимание.

Но сега вечерята в стомаха му се бунтуваше и той се опита да поотпусне напрежението в раменете си. Всичко беше заради Каин, всичко бе в името на неговия успех. Само ако Майкълсън знаеше колко усилия беше положил Колбърг, през какво беше преминал, за да се погрижи за него!

Той прие обаждането по първа линия и на екрана се появи логото на „Приключения без край“ — въоръжен, размахващ меч рицар, яхнал изправен на задните си крака крилат кон. Така и не се появи картина — както ставаше винаги при разговорите с Борда на директорите.

Модулираният, изкуствено монотонен глас на Борда започна да говори без никакво встъпление:

— Разглеждаме молбата ви за право на извънредно прехвърляне. Налага се мнението, че се нуждаем от допълнително разяснение.

Бордът на директорите беше орган с непостоянен състав, вариращ между седем и петнайсет членове, Незаети от висок ранг, които определяха политиката на Студията като цяло. Решенията им не подлежаха на обжалване и нямаше как членовете на Борда да бъдат настроени един срещу друг, след като никой извън Борда не знаеше точния му състав в даден момент. Отсъствието на картина и изкуственият глас не позволяваха на Колбърг дори да разбере с кого разговаря. Той беше доста сигурен, че в съвета в момента има един представител на фамилията Сауд, също както и на Уолтън и Уиндзор, но това знание беше безполезно — то не му помагаше да навлажни устните си или да успокои гласа си.

Бързо, почти задъхвайки се, той изстреля предварително замислената реч:

— Като се има предвид преживяването на Каин при предишната му мисия в двореца „Колхари“, смятам, че разрешението за извънредно прехвърляне би било разумна предпазна мярка, за да се съхранят животът и рентабилността на една голяма звезда. Всъщност заради изчезването на трансферния канал и загубата на връзка с него ние не можем да получим дори обичайния летален пик в продажбите на това Приключение…

— Ние не се интересуваме особено от живота и рентабилността на този Актьор. Заинтересувани сме от нещо много по-важно.

Колбърг примигна.

— Не съм много сигурен, че аз…

— Вие ни уверихте лично, Администратор, че в ликвидирането на този анхански император няма да има политика.

Колбърг преглътна и попита предпазливо:

— Няма да има политика?

— Поинтересувахме се в самото начало от мнението ви относно последните Приключения на Палас Рил. Разбирате ли колко е опасно да се показва как героинята руши устоите на властта? Колко е опасно да се насърчават феновете ѝ да я поддържат, докато тя се противопоставя на законно избраното правителство?

— Но нали тя, ъъъ, спасява невинни животи… Със сигурност това е приемлив сюжет…

— Вината и невинността нямат значение, Администратор. Тези местни са осъдени съобразно законите на своето общество и правителството, срещу което Палас Рил се изправя, е законно назначено. Желаете ли да сте отговорен за действията на тукашните ѝ подражатели?

— Но… но аз не мисля…

— Именно. Вие не мислите. Изминаха десет години от Кастовия бунт, Администратор. Нима не сте научили нищо? Нима сте забравили колко крехък може да бъде социалният ни ред?

Колбърг не беше забравил — той беше прекарал онези ужасни дни, свит на кълбо в апартамента си в своята кооперация.

Харизматичният Актьор от Топ десет, на име Кийл Бърчард, по невнимание беше предизвикал Кастовия бунт, докато проповядваше в Отвъдие. Той играеше жрец на бога на смъртта Тишал. Пълната свобода и личната отговорност, които проповядваше, докато подстрекаваше към селско въстание против бароните обирници на Джелед-Каарн, станаха обединителни лозунги на спонтанните бунтове в градовете по света. Недоволните Работници се вдигнаха срещу висшите касти, срещу средните касти, а накрая — и едни срещу други.

За щастие, Бърчард беше убит от един от онези барони обирници, докато ръководеше щурмуването на цитаделата му, и отрядите за бързо реагиране на Социалната полиция в края на краищата потушиха вълненията, но Кастовият бунт си оставаше ужасяващо напомняне за хипнотичното въздействие, което Актьорите можеха да оказват върху публиката си.

— Но… — започна Колбърг, като избърса с опакото на дланта си потта, която извираше от горната му устна, — но нали тя се провали, разбирате ли? И сега се нуждае от Каин — абсолютно аполитичния Каин — който да я спаси или да отмъсти за смъртта ѝ.

— Ние също мислехме така. Но как в такъв случай ще обясните това?

Логото на Студията изчезна от екрана, заменено от фасадата на посолството на Манастирите, видяно през погледа на Каин, а от високоговорителя се чу записаният глас на Каин: „Онези, които не допускат мирна революция, правят неизбежна кръвопролитната революция.“

„О, боже! — помисли си Колбърг. — О, божичко!“

Върху екрана отново се появи логото на Студията.

— Това заявление е категорично политическо, ако не и подривно или дори предателско. Знаете ли кого цитира той?

Колбърг побърза да поклати глава.

— Не, не, нямам никаква представа.

— Добре.

Колбърг погледна надолу — върху панталоните му, там, където беше държал треперещите си ръце, имаше две тъмни петна от пот. Той сплете пръсти и ги стисна така, че почувства болка.

— Аз, ъъъ… присъствах директно на тази сцена, но не вярвам, че Каин е вложил политически смисъл…

— Разбирате ли колко гибелни може да са последствията от това, да се допуска Актьор с популярността и влиянието на Каин да си позволява политически мотивирани нападки срещу авторитарното правителство? Да се допуска да монологва, търсейки оправдание за разрушаване на полицейската държава? Това са отзвуци от историята с Бърчард; земните паралели на подобни настроения биха били пагубни.

— Но нали…

— Каин често се кълне в името на Тишал — богът, за който проповядваше Бърчард.

Колбърг премълча — нямаше какво да каже.

— Каин е започнал да се занимава с подривна социална критика.

— Какво?

Логото изчезна още веднъж, този път заменено от сцена, видяна от Каин, докато вървеше край изгорелите покрайнини на Кралството на Кант. Монологване на Каин: Нашите Трудоваци са по-зле всъщност; при зомбитата не се забелязва онази скрита искрица живот — ум, воля, каквото е там — която прави Трудоваците да изглеждат толкова зловещо-жалки.

Логото се върна на мястото си.

— Трудоваците са осъдени углавни престъпници, които са киборгизирани, за да се отплатят на обществото за своите престъпления, Администратор. Тези думи на Каин може да бъдат интерпретирани като апел за съчувствие, като твърдение, че смъртта е за предпочитане пред живота като Трудовак.

— Но монологването…

— Възможно е смъртта им наистина да е по-добра за тях, но смъртта им не е по-добра за нас. На Трудоваците се крепи голяма част от световната икономика.

— Монологването — повтори твърдо Колбърг, потрепервайки вътрешно от дързостта си — е просто поток на съзнанието. То е една от причините Каин да стане толкова добър и ефектен Актьор. То отразява емоционалните и подсъзнателните му реакции, освен осъзнатия мисловен процес. Ако той постоянно трябва да се спира и да анализира политическите последствия от всяка своя мисъл, това ще го унищожи като Актьор!

— Неговата кариера не ни интересува. Може би трябва да се подбират такива Актьори, чиито „емоционални и подсъзнателни реакции“ не са толкова социално безотговорни.

Настана тишина. След малко монотонният глас заговори по-бавно:

— Знаете ли, че Дънкан Майкълсън, бащата на Каин, вече повече от десет години е изолиран в социален лагер „Бюкянън“? Че е обвинен в противодържавна дейност? Крушата не пада по-далеч от дървото, Администратор.

Внезапно пресъхналият език на Колбърг залепна за небцето му, а от лявото му око се търкулна капка пот. Той погледна надолу, към тази сълза от пот и прехапа езика си, за да навлажни устата, така че да може да говори.

— Какво искате да направя?

— Ще позволим извънредно прехвърляне. Ще видите, че в Техническия център на „Кавеа“ вече има активиран авариен ключ. Обмисляхме незабавно отзоваване на Каин, но си даваме сметка за потенциалните приходи от това Приключение. — Гласът стана по-твърд. — В Приключението няма да има повече намеци за подривна дейност, ясно ли е? Нареждаме ви да наблюдавате лично всяка секунда, прехвърлете на други всичките си останали задължения. Отговаряте лично за политическото и социалното съдържание на Приключението. Когато Каин убие Ма’елкот или загине, докато се опитва да го направи, това ще бъде резултат от лично отмъщение, ясно ли е? Няма да има повече обсъждане на политически мотиви. Няма да има и дискусии по договора на Каин — Студията не се занимава със спонсориране на убийства. Ние осигуряваме забавление, и нищо повече. Ясно ли е?

— Ясно е.

— Заложена е не само кариерата ви, Администратор. Всяко сериозно нарушение на тези нареждания ще бъде предадено за разследване на Социалната полиция.

Хладината от гърдите му се разстилаше по цялото му тяло, сякаш някой беше забил леден кинжал в сърцето му.

— Разбирам.

Екранът угасна.

Колбърг седя още дълго, дълго време, гледайки в сивата тъмнина на екрана. После внезапно скочи, сякаш се е пробудил от кошмар — може би Каин вече беше излязъл от двореца, може би вече беше онлайн, може би вече вършеше или казваше, или мислеше нещо, което е способно да разруши живота на Колбърг.

Администраторът изтупа трохите от ризата си, приглади коса с потната си ръка и се понесе към вратата на личната си кабина.

Майкълсън го беше заплашил предишния ден; сега заплахата идваше от Каин. Колбърг реши, че вече е време да плесне през ръцете кучия син.

„Само ми дай повод да се изправя пред Борда — помисли си той. — Един малък повод. И ще видиш какво ще стане после.“