Героите умират

1.

— Той се казва, ъъъ… Ма’елкот — рече Администратор Колбърг. Облиза пълните си безцветни устни и продължи: — Ние, ъъъ… смятаме, че това е псевдоним.

Хари стоеше сковано пред масивното бюро на управителя. Вътре в себе си той изръмжа: „Разбира се, че е псевдоним, идиот!“. На глас отбеляза:

— На пакуили „елкот“ означава „огромен“ или „безкраен“, а представката „ма“ е първо лице единствено число на глагола „съм“. Това не е име, а самохвалство.

„И ако ти не беше такъв шибан идиот, щеше да го знаеш!“ Безмълвните коментари не се отразяваха върху лицето му — годините практика му помагаха да запази каменна физиономия.

Широкият правоъгълен ретранслатор „Сони“ зад гърба на управителя показваше късно есенно слънце, спускащо се към залива — гледка, имаща малко общо с картината, която би показал истински прозорец, тъй като този прехвален офис се намираше дълбоко под комплекса на Студията.

Вътрешният офис беше светилище, което малцина бяха виждали; за тези единайсет години, откакто Колбърг беше станал управител, дори Хари — звезда номер едно на Сан Франциско и постоянно присъстващ в Топ десет на Студията по приходи за целия свят — беше идвал тук само веднъж досега. Стаята беше малка, с извити стени и таван, без никакви остри ъгли; климатиците се опитваха да поддържат необходимата температура и влажност, за да не се поти Колбърг, но невинаги успяваха.

Управителят на клона на Студията в Сан Франциско беше нисък и мазен, не чак дебел, но мек и охранен. Бледосивите му кичури коса едва покриваха скалпа, изпъстрен с белези от неуспешни присаждания, а воднистите му очи бяха заобиколени от гънки плът с цвета и консистенцията на прокиснало тесто за хляб.

Хари беше виждал подобна плът само веднъж в живота си по-рано — когато Каин беше освободил няколко човешки роби на огрилско племе в Божиите зъби. Огрило ги отглеждаха като говеда под земята, в зловонните си пещери; те бяха тийнейджъри, които никога не са виждали слънчевата светлина, и бяха кастрирани, за да стане месото им сочно и вкусно. Кожата им много приличаше на тази на Колбърг.

Хари си наложи да спре да мисли за това, защото можеше да се разтрепери.

Звездата на Колбърг беше изгрявала заедно с тази на Каин; управителят стоеше зад гърба на Хари по време на заснемането на Приключението, което по-късно стана известно като „Последен отпор в Серано“. Това беше големият пробив на Каин, както и на Колбърг — Каин влезе в Топ десет, а Колбърг беше управителят, който го е вкарал там. От този момент нататък почти свръхестественият усет на Колбърг за ритъма във вкусовете на публиката беше изстрелял Сан Франциско към настоящата му световна слава; смяташе се, че Колбърг е очевидният наследник на Бизнесмен Уестфийлд Търнър, президент и изпълнителен директор на Студията. Колбърг повече от всеки друг, с изключение на самия Хари, беше отговорен за успеха на Каин.

Хари го презираше с онова отвращение, което повечето хора изпитват, когато намерят в храната си хлебарка.

Колбърг продължаваше да бърбори за Ма’елкот, който се беше провъзгласил за император на Анхана.

— Трябва да обърнете внимание на това, Майкълсън — казваше Колбърг. — В края на краищата точно вие го сложихте на трона.

Това беше типично за Колбърг — мазният кучи син можеше да изгуби цял час, преди да стигне до причината, поради която е повикал Хари. По пътя насам Хари уж небрежно беше разпитал портиера, охраната, секретарите и дори онзи самодоволен червей Гейл Келър. Никой не знаеше нищо за Шана; каквото и да се беше случило, слухът още не се беше разпространил. Колбърг досега дори не беше произнесъл името ѝ. Дланите на Хари горяха със самоубийственото желание да изтръгнат истината от управителя.

— Първо — заяви той рязко, — не съм качил аз Ма’елкот на трона. Той сам го постигна.

— След като убихте предшественика му.

Хари сви рамене; вече му беше дошло до гуша от тази тема през последната седмица.

— И второ, вече не се занимавам с убийства.

Колбърг примигна.

— Моля?

— Вече… не се… занимавам… с убийства. — Хари изговаряше всяка дума бавно и ясно, балансирайки на опасната граница, чието престъпване би означавало непочтителен тон към представител на по-висша каста. — Ще правя само нормални Приключения, като „Измъкване от Бодекен“.

Управителят стисна тежките си устни.

— Ще направите и това.

— Готов ли сте да се обзаложите, ’Стратор?

Кикотенето на Колбърг беше толкова мазно, колкото воднисти бяха очите му.

— Доста, ъъъ… впечатляващ е този Ма’елкот — военен вълшебник, внушителен генерал. Ето, вижте.

Ретранслаторът зад бюрото му проблесна и оживя с компютърно обработена гледка през очите на някой неизвестен Актьор. Хари знаеше мястото — това беше варовиковата платформа, извисяваща се на три етажа над отвесната стена на Храма на Проритун, сияеща в яркожълто под лъчите на анханското слънце. Актьорът, от чиято гледна точка се предаваше изображението, стоеше с гръб към фонтана. Съдейки по ъгъла, под който гледаше, той всъщност беше облегнат на статуята на Тоа Фелатон и от долния край на полезрението му ставаше ясно, че Дворецът на боговете е претъпкан с хора от всички възрасти и съсловия.

Човекът, който стоеше на платформата и призоваваше тълпата, изглеждаше като великан сред придворните рицари, застанали около него; беше висок колкото кървавочервените им алебарди. Юмрукът, който той размахваше разгневено, можеше да стрие на прах диамант.

Той носеше някакъв вид ризница с черната полупрозрачност на обсидиан, а на раменете му беше закачено бяло и блещукащо наметало, което се разстилаше зад гърба му като криле на орел. Косите му с кленов цвят се спускаха на къдрици по раменете му и се поклащаха от някакъв недоловим ветрец, а омазнената брада, стърчаща между сивите железни решетки на забралото, обрамчваше лице с широко отворени и невинни очи, лице на явно честен и великодушен човек.

Въпреки че нямаше звук, Хари не можеше да откъсне поглед от екрана. Когато Ма’елкот гневно смръщеше вежди, небето сякаш правеше същото; когато той погледнеше надолу с любов към своите поданици, лицето му ги озаряваше като първи пролетен изгрев.

Хари осъзна, че някой неуловимо манипулира слънчевата светлина; с това би могъл да се справи някой добър илюзионист, дори на обширна територия като тази, но да се направи да изглежда така естествено…

Впечатлен, Майкълсън неволно изсумтя.

— Добре се справя.

— О, да — съгласи се Колбърг. — Наистина. Освен това е страшно умен.

— Така ли?

— Изглежда, ъъъ… — Колбърг се изкашля в шепата си. — Изглежда, той самостоятелно е изобретил полицейската държава.

— Браво на него — промърмори Хари разсеяно, гледайки екрана. Беше зървал Ма’елкот веднъж или два пъти досега, по време на парадите в чест на победата в Равнинната война, но никога не го беше виждал в действие. Имаше нещо смътно познато в движенията му, в жестовете. Майкълсън знаеше, че тази загадка ще го мъчи, докато не открие отговора ѝ някъде из кътчетата на съзнанието си.

Къде беше виждал тези маниери по-рано?

— … вътрешен враг — казваше Колбърг през това време. — За нацистите това са били евреите, за комунистите — контрареволюционерите; за нас — ХРВП вирусът. Ма’елкот е изобретил напълно нов вид вътрешен враг. Когато се нуждае от оправдание, за да елиминира някой политически враг, той го обявява за актири.

Актири беше дума от западния диалект с множество негативни значения: побъркан, зъл, кръвожаден, чуждоземен бебеядец, и множество вариации на тази тема. Актири са зли демони, които приемат формата на мъж или жена, за да измамят честните хора, като ги подбуждат да насилват, крадат и убиват с дива страст; когато бъдат убити, изчезват в експлозия от ослепителна светлина.

Думата беше заемка от английския език. Първите Актьори, прехвърлили се в Отвъдие преди трийсет години, действаха с по-грубия, прям стил на Студията от онова време и бяха оказали дълготрайно влияние върху местната култура.

— Лов на вещици.

— Актир-токар — поправи го Колбърг. — Лов на Актьори.

— Не е зле — каза Хари. Той докосна главата си над лявото ухо, където се намираше речевият център на мозъка. — Единственият начин да докажеш, че си невинен, е да им позволиш да ти човъркат в мозъка, докато не решат, че там няма мислопредавател. Дотогава, така или иначе, ще си мъртъв. И ако тялото ти не е излязло от фаза, предполагам, че ще ти се извинят. — Той сви рамене. — Стара новина. Студията вече пусна няколко бюлетина по повод промените в анханските протоколи. Това няма да ме накара да убия този човек заради вас.

— Майкълсън… Хари, моля ви, постарайте се да разберете. Този тип не само че хвана няколко Актьори — добре, че сред тях няма нито един много известен, поне засега, — но и цинично използва актир-токар, за да унищожи политическата си опозиция, хора, за които много добре знае, че са напълно… ъъъ, невинни.

— Говорите с погрешния Майкълсън — каза Хари. — Трябва ви съпругата ми.

Колбърг допря пухкавия си пръст до устните си.

— Ах, да, вашата съпруга… Хмм, в качеството си на Палас Рил тя вече е заинтересувана от този проблем.

Само при звука на името ѝ, най-накрая излязло от устата на Колбърг, Хари се почувства така, сякаш някой беше забил игла във врата му.

— Да, чух за това — процеди той тихо през зъби. — Тя играе в своето „Алено огнивче“3.

— Мисля, че трябва да ви изясня ситуацията, Хари. Тук, в Студията, трябва да гледаме на нещата в дългосрочен план. Тази работа с актир-токар ще престане скоро, и Анханската империя ще стане отново безопасна за Актьорите. Твърде безопасна, ако разбирате какво имам предвид. Ако Империята се консолидира, те може да унищожат огрило и човешките бандити, да избият драконите, тролите и грифоните, вероятно елфите и джуджетата и всички останали неща, които правят Приключенията забавни. Разбирате ли? Ако Ма’елкот постигне успех, на практика ще изгубим Империята като място за Приключения. Дори и сега Анхана не е кой знае колко по-екзотична от Ню Йорк, да речем. Тази, ъъъ… тенденция не бива да продължава. Организацията на Студията — и нашата Студия в частност — е инвестирала твърде много в Анханската империя. За щастие, този Ма’елкот е съсредоточил почти цялата власт в себе си; това може да се нарече класически култ към личността. Ако той бъде елиминиран. Империята ще се балканизира по много изгоден за нас начин.

— Шана много ще си падне по това; защо не се обърнете към нея?

— О, стига — промърмори Колбърг. — Тя е един вид защитничка на онеправданите, самият вие го казахте. Знаете много добре, че Палас Рил не убива.

— Каин също. От сега нататък.

— Майкълсън…

— Ако имате проблем с това — каза Хари навъсено, — можете да го обсъдите с Биз’мен Вило.

При споменаването на могъщия патрон на Хари Колбърг дори не мигна. Нещо повече — върху пълните му устни се появи лека усмивка.

— Не мисля, че това ще е необходимо.

— Мислете каквото си искате, Администратор — каза Хари. — Между другото, все още не сте ми обяснили какво общо има всичко това със съпругата ми.

— Нима? — Колбърг се изправи, плесна с ръце и потри длани с престорено-съжалителна въздишка. — Може би е по-добре да дойдете с мен.

2.

Когато Колбърг въведе Хари в личната кабина на управителя, започващият от тавана и стигащ до пода извит екран с двеста и седемдесет градусова панорама, който се намираше пред симкреслото, показваше само еднородна сивота. „Пак нещо ново“ — помисли си Хари, докато тътреше сандали по дебелия килим от червен кашмир.

Симкреслото на управителя, направено от орех и шевро, бе покрито с гел, приемащ формата на тялото, и беше по-удобно и от майчина прегръдка. Разположените около него подвижни стойки съдържаха объркващо разнообразие от хранителни продукти — от тостове с месо от белуга до вино „Рьодерер Кристал“ — за случаите, в които Приключението се гледа от екрана, вместо през окачения на облегалката шлем, наподобяващ наглавник от електрически стол.

Колбърг насочи с жест Хари към креслото и каза:

— Не си правете труда да слагате коланите, този куб е само дванайсет минути. Няма да има нужда от хипноза. Предполагам, че можете да издържите свързването без помощта на химически препарати?

Майкълсън сви рамене.

— Случвало се е да го правя.

— Чудесно. Моля, седнете.

— Няма ли да ми кажете за какво става въпрос?

— Този куб, ъъъ… не изисква допълнителни обяснения — каза Колбърг. Устните му потрепваха, докато се опитваше да скрие самодоволната си усмивка. — Моля — повтори той, и това не беше молба.

Хари се настани в креслото, обхванат от объркано усещане за нереалност. Никога по-рано не беше виждал личната кабина на управителя, а сега седеше в собственото му симкресло. Това беше все едно да облече бельото му.

Протегна ръка назад, за да вземе шлема, и установи, че той вече се движи към главата му. Екранчетата покриха очите му и той нагласи дихателния регулатор върху носа и устата си, поемайки си дълбоко от безвкусния пречистен въздух.

Прекара ръце по подлакътниците, търсейки звуковите прекъсвачи, но управителското симкресло вече беше започнало процеса по включването си. В затворените очи на Хари бликна светлина — индукторите на шлема въздействаха върху зрителния център в мозъка му. Безформените светлинни петна бавно се превърнаха в прости форми — линии, квадрати, кръгове — които постепенно придобиваха дълбочина и плътност, докато обратните връзки на шлема разчитаха биотоковете в мозъка му и настройваха индукторите към индивидуалните му характеристики.

По същия начин в ушите му започна да кънти слабо обикновен камбанен звън, който се разпадна на чуруликащи мелодийки, които постепенно прераснаха в „Исус, радостта от човешкото мечтание“ на Бах. После мелодиите се разшириха с трептящи струни, към които се прибавиха инструменти и гласове, превръщайки се в хора от Девета симфония на Бетовен. Пред очите на Хари се появи гледка от върха на Медната планина в късното лято. Той почувства свежия бриз върху кожата си, усети грапавата тъкан на конопеното въже, навито около рамото му, и стягането на обувките му, надуши мириса на мъничките жълти и бели диви цветя и слабия мускус на мармотите, живеещи в планината.

И в същото време с мускулите си чувстваше, че седи в симкреслото на Колбърг. Едно обикновено кресло би вкарало потискащи химически вещества в кръвта му, препарати, които да накарат усещането му за себе си да изчезне и да отворят мозъка му за чистото възприятие, което не се филтрира от собственото му съзнание. Но креслото на управителя не беше снабдено с блок за хипнотично захранване; Колбърг не можеше да си позволи лукса да стане някой друг и да забрави напълно за задълженията си.

Планината бавно изчезна, а на мястото ѝ започна да се появява друг пейзаж.

Първо се задейства зрението му — пред погледа му изплува стая със слънчева светлина, по-топла и по-жълта от тази на Земята. Груби вълнени одеяла върху дюшеци със стърчаща от тях слама, отгоре — прегърнати мъж и жена, до тях — две момичета. И четиримата носят слабо блещукащо металическо облекло, подобно на пчеларска мрежа.

После се появиха звуците и мирисите — миризми на конски тор, съхнещ на слънцето, и на тела, изпотени под ризниците, викове на продавачи на говеда из суматохата на градските улици и плискане на вода наблизо, гласове…

— … защо? Не мога да разбера, винаги съм бил лоялен — говореше мъжът на западния диалект, основният език в Империята. — Трябва да разберете колко сме уплашени.

Симкреслото беше свързано с главната мрежа на Студията, която притежаваше протокол за превод с изкуствен интелект, така че смисълът на думите се предаваше на английски. Хари обаче не се нуждаеше от това — той говореше свободно западния диалект, също както пакуили и липкийски, и знаеше бегло още няколко други езика. Преводът на изкуствения интелект не беше достатъчно точен и само го разсейваше.

Той изскърца със зъби и се концентрира върху вътрешните усещания на Актьора, в чието съзнание беше.

Строен, не мускулест, но в много добра форма; ризница от лека, подвижна кожа, наметало, протектори на китките, ботуши; прекрасен и непрекъснат контрол върху стойката, както е при акробатите и танцьорите; никакъв бандаж, нито пък нужда от такъв — липса на инстинктивно и постоянно мъжко усещане за външни гениталии.

„Това е жена“, помисли си Хари, усещайки натиска върху гърдите си, към които плътно беше прилепнала ризницата.

И всички късчета се събраха в едно — усещането за извивката от гърдите към ханша, лекото навеждане на главата при отмятането на косата от очите, характерното свиване на едното рамо. Още преди жената да заговори, преди да чуе гласа ѝ през собствените си уши, той знаеше.

— Всички сме уплашени. Но се кълна, че ще успеем да ви спасим, ако ни помогнете.

Това беше Шана.

3.

— Разбира се, че ще помогна — отсича мъжът. — Мислите ли, че искам жена ми и дъщерите ми да попаднат в ръцете на Котките?

Жена му потреперва; двете момичета не реагират, но те вероятно не са достатъчно големи, за да разбират какво означава това.

— Ни най-малко — казвам му аз с най-ослепителната си усмивка. Той веднага омеква. — Конос, няма нужда да ми обяснявате нищо, ако нямате желание, но се чудя как сте стигнали дотук. Бяхте обвинен преди четири дни — как още не са ви задържали? Всичко, което сметнете, че може да ми кажете, би ми помогнало да спася останалите. Разбирате ли?

Свивам крака под себе си и сядам на грапавия под. Конос хвърля нервни погледи към останалите в стаята, а аз следя очите му.

— Вие ми се доверявате — или поне достатъчно, за да ме повикате; а аз се доверявам на тези хора. Близнаците са избягали от гладиаторско училище. — Двама приличащи си мускулести младежи със златисти коси и очи, много по-стари от телата им, вяло точещи еднакви саби. — Може да не се съмнявате, че не изпитват особена любов към Империята. Талан е с обявена от Империята награда от сто рояла за главата ѝ. — Жена, седнала в поза лотос на пода, с мускули, личащи си дори под свободната ленена туника и панталоните, и с теменужени очи, пробляскващи под ореола от платинени коси. — А за Ламорак, онзи там до прозореца, вероятно вече сте чували.

„Ламорак? — помисли си Хари, изненадан неприятно. Ламорак беше Актьор. — Кучи син! Знаех, че Карл и Шана са приятели, но… Боже! Колко далеч е стигнало това?“

Ламорак измърморва нещо под носа си и аз усещам концентрирането на магията в дланта му, от която изскача малко пламъче; той го поднася към стиснатата в устните му цигара от ритови листа и скоро откъм прозореца се разнася острата миризма на горящи билки.

Фука се — монологва Шана. — Не може да мине, без да използва магия, дори такава дребна, която вероятно не може да бъде усетена извън тази стая.

Монологването — незабележимите движения на езика и гръкляна, които превеждащият протокол трансформираше в наподобяващ мисли вътрешен монолог, обикновено изчезваше зад хипнотичната стена и ставаше неотличим от собственото мислене за директните зрители; без хипноза монологването беше почти толкова дразнещо, колкото несъвършеният превод на изкуствения интелект на западния диалект. Гласът на Палас-Шана непрестанно шептеше в ушите на Хари. Той се размърда в креслото, скърцайки със зъби, и си напомни, че този куб ще трае само дванайсет минути. За толкова кратко време би могъл да понесе всичко.

Ламорак намига и се извръща, за да продължи да наблюдава улицата, отпуснал едната си ръка върху обвитата с кожа, дълга длан и половина дръжка на меча си Косал. Съвършеният му профил се откроява на слънчевата светлина, която създава златен ореол около него, и както винаги аз не мога да не му се възхитя. С усилие отново съсредоточавам вниманието си към Конос.

— Аз не съм политик — казва Конос, като отмества мрежата от лицето си и избърсва устни с опакото на дланта си. — И никога не съм бил. Аз съм само един учен. Прекарал съм живота си в изследвания върху фундаменталната природа на магията — природата на реалността, защото нали знаете, те са едно и също нещо. Тази мрежа? Сребро, виждате ли? Среброто е почти идеален проводник на магическа сила — златото е още по-добър, но аз съм само един беден изследовател; всяко злато, което попадне в кесията ми, отива за изхранване на семейството ми. Разбирате ли, почти всички заредени амулети, плаващи стрелки, полюшващи се индикатори — всички тези търсещи инструменти — засичат характерната структура на аурата, излъчвана от търсените обекти — Обвивката, за която вие, адептите, обичате да говорите. Тези инструменти са заредени в края на краищата чрез контакт с нашите домове или личните ни вещи, които вибрират в своя уникална структура. Тази сребърна мрежа предпазва нашите аури от излъчване, прави ни невидими за такива инструменти и също така служи за прекрасна защита срещу внушения. Всъщност ако някой може да свърже мрежата с източник на сила, като например грифонов камък…

Той продължава да бърбори, но аз вече не чувам думите му заради възхищението от елегантността на идеята му.

Той е изобретил някакъв вариант на клетката на Фарадей; това означава, че е извършил някои съвсем начални научни изследвания. Предполага се, че местните не могат да прозрат нищо отвъд повърхността на непосредствения магически ефект. Нашите социолози твърдят от години, че използването на магията спира развитието на науката. От тази теория следва, че местните могат да блокират заклинанията само с помощта на други заклинания, вместо да използват предимствата на основния принцип, лежащ в основата на цял раздел от магията. Ха! Впечатлена съм.

И смятам да се сдобия с няколко от тези сребърни мрежи.

— … разбира се, без грифоновия камък те едва ли ще могат да предпазват срещу решителните усилия на могъщ магьосник — продължава Конос, — но за такива случаи разполагам с този малък приятел ето тук. — Той потупва заоблената лъскава кутия за свитъци, изработена от слонова кост, която се подава от кесията на колана му. — Написах сам това заклинание, казва се „Вечна забрава“. Това е най-могъщото краткотрайно заклинание, измисляно някога, но може да се използва само в краен случай…

— Да се надяваме, че ще успеете да минете без него — прекъсвам го аз. Нямаме време за друго дълго обяснение. — А сега ще ви помоля да свалите мрежите си. Само временно — бързам да добавя, когато той ахва в безмълвен протест. — От време на време Кралските очи опитват да ни изпращат шпиони…

— Аз не съм шпионин! Нима един шпионин би взел със себе си жена си и дъщерите си, докато изпълнява задълженията си?

— Не, не, не ме разбрахте. Знам, че вие сте добър и честен човек — лъжа го най-безочливо аз. — Не е там работата. Но има заклинания, които може да бъдат направени на човек и да го накарат да извърши предателство против волята си или да се свърже със сканиращи съзнания и да издаде местонахождението си. Трябва да ви огледам, за да се уверя, че не ви е направено някое от тези заклинания без ваше знание. Останалите, които са преследвани като вас, също чакат на мястото, където ще ви отведа; това е място, което съм обезопасила срещу всякакъв вид търсеща магия. Като ви проверявам, защитавам тях, както и нас самите.

Конос се обръща към жена си, тя го поглежда изплашено. Преди някой от тях да успее да каже нещо, Ламорак се обажда откъм прозореца:

— Проблем.

Незабавно се озовавам до него; зад гърба ми се чува шумолене — Талан и близнаците се изправят и се приготвят за битка.

Облятата със слънчева светлина улица отвън изглежда съвсем нормално — плътна редица от паянтови къщи, между тях — все още лепкава кал от дъждовете отпреди два дни. Движението е слабо, главно хора, вървящи пеша — наемни работници, тръгнали по дъсчения тротоар с надеждата да си намерят работа в Индустриалния парк оттатък Пътя на измамниците.

Мръщя се, чудейки се какво не е наред в тази картина. Тъкмо се каня да попитам Ламорак какво е видял, когато изведнъж осъзнавам, че въпросът е в това, какво не е видял. Нашите съгледвачи ги няма.

В края на алеята, където често намират укритие пияници, за да поспят, е пусто; на площадката, на която обикновено един дрипав прокажен се припича на слънцето, се мъдри блещукащо кърваво петно.

Сърцето ми замира. Това не е на добре.

— Как? — питам, настръхнала. — Как е възможно това? Как са успели да се доберат толкова близо?

Няма нужда да казвам кого имам предвид; и двамата знаем, че става въпрос за Сивите котки.

Ламорак поклаща глава и промърморва:

— Не знам, може би някакво заклинание. Нищичко не видях.

— Но аз би трябвало да почувствам колебания в Потока…

— Знаехме, че това ще се случи някой ден — казва той, като ме хваща за раменете и нежно ме обръща към себе си. Поглежда ме в очите с прекрасната си крива усмивка. — Когато се заемахме с тази работа, знаехме, че не можем винаги да печелим. Може би ще успея да им отвлека вниманието, така че да можеш да измъкнеш Конос и семейството му.

— Ламорак…

— Недей да спориш — казва той, затваряйки устата ми с устните си.

Целувката прободе Хари като с нож — не защото Палас позволи на Ламорак да я целуне, дори не защото това ѝ хареса. А защото тя не беше изненадана — тя беше свикнала, това далеч не беше първата им целувка.

С някаква внезапна апатия Хари си помисли: „Ламорак чука жена ми.“

Публиката на Шана — всички директни, дори недиректните, които вземат кубове под наем — ще знаят това. Всичките ще го изпитат.

Хари почувства как сърцето в гърдите му се сви.

Нежно го отстранявам от себе си. Безразсъдният му героизъм ме трогва, независимо че е напразен — не бих пожертвала Ламорак току-така. Да оставим героизма за в краен случай. Обръщам се към останалите.

— Това са Котките — казвам им направо, без да ги щадя. Конос и жена му се вкопчват един в друг, а едно от момичетата започва да плаче — то вижда колко изплашени са родителите му и не му трябва да знае повече. — Те са хванали нашите съгледвачи. Това означава, че вече сме обкръжени и те идват, за да ни убият. Отворена съм за всякакви блестящи идеи.

Близнаците си разменят навъсени погледи, после свиват рамене и единият от тях — вероятно Дак, обикновено той говори — казва:

— Можем да удържим стаята и да се бием, докато Поданиците на Кант не ги нападнат.

Клатя глава.

— Поданиците още не са готови да се разкрият. Освен това при отсъствието на съгледвачите те дори няма да могат да ни намерят. Талан?

Тя се протяга като котка и изпуква кокалчетата на двете си ръце в бърза последователност.

— Какво би направил Каин?

Трепвам.

— Не би задавал глупави въпроси — сопвам се.

Талан е фанатична фенка на Каин — може би главната причина да е с мен е, защото се надява да го срещне някой ден. По някакъв начин сянката му продължава да смрачава живота ми. Сега разбирам защо ми е познат блясъкът в очите ѝ — изглежда като Каин, когато сме били притиснати в ъгъла и животът ни е висял на косъм. Това са моментите, в които е бил най-близо до щастието.

От друга страна, знам какво би направил Каин — би атакувал. Би пробил линията им — в някое тясно кътче, където не могат да използват арбалетите си. Щеше да нанесе удара си и да изчезне като дим — но това би означавало почти сигурна смърт за Конос и семейството му, а защитаването им би ни забавило и би ни попречило да запазим самите себе си. Поглеждам към Ламорак, към величественото изражение на решителното му лице. Той чака отговора ми. Каин със сигурност не би пожертвал себе си, както предложи Ламорак, но той нямаше и да стои и да чака да му дам разрешение да действа.

Всички гледат в мен. За част от секунда ми се иска някой друг да може да вземе това решение.

— Добре — изричам мъчително. — Близнаците и аз ще успеем да удържим стаята. Ламорак, тръгвай на изток.

— По покривите?

Клатя глава.

— От къща в къща. Можеш да си проправяш път с Косал. Талан, върви на юг, по реката. Ако някой от двамата се измъкне, нека отиде на Медния стадион и да каже на…

— Мамка му! — въздъхва Ламорак. Отново поглежда през прозореца. — Мисля, че… Богове, това трябва да е Бърн.

— Граф Бърн? — пита Талан с пламнал поглед. — Самият той?

Притискам се към Ламорак и проследявам погледа — ето го, облегнал се нагло на сивата порутена стена от другата страна на улицата и пушещ ръчно свита цигара.

Хари почувства как на записа Палас я побиха тръпки, но това усещане веднага изчезна, заменено от собствената му ярост. „Бърн! — Хари инстинктивно сви юмруци и болезнено удари китката си в една от стойките на симкреслото. — Бърн, ти проклет лайнян кучи син, ако бях там… О, богове, о, богове, защо не съм там?“

Да, това е Бърн, разпознавам го веднага. Не носи графските си парцали, копринената си блуза и гамашите, които благодарение на него пак са на мода. Вместо това е с протрито и избеляло шевиотено облекло, което някога е било яркочервено, но сега е на бледи петна от лошо изпраната кръв. Тежкият му, леко извит меч се подава от ножница, закачена за широк колкото човешка длан кожен колан. Чертите на лицето му са толкова изсечени, че сякаш биха блеснали като метал на слънцето, ако не бяха начупени от зъбатата му усмивка.

Сърцето ми натежава; познавам го твърде добре. И което е по-лошо, той познава мен.

Това е неправилно, не бива да се поддавам на такива чувства… но точно сега ми се иска Каин да беше тук.

— Промяна в плановете — казвам бързо, обръщайки се към приятелите ми, за чийто живот съм отговорна. — Ламорак, ти и Талан вземете Конос и семейството му… — Посочвам южната стена на малкия апартамент. — Нататък и надолу. Аз и близнаците ще прикрием отстъплението.

Ламорак застива.

— Палас…

— Изпълнявай!

Той се колебае още секунда, а очите му водят безмълвен диалог с моите.

После улавя Косал за предпазителя, издърпва го от ножницата, хваща го за дръжката — и магията се активира. От тънкото жужене ме заболяват зъбите. Острието трепти като въздуха над нагрян от слънцето път и аз усещам как в него се концентрира Потокът.

Ламорак застава при южната стена и насочва Косал към нея, държейки го на равнището на главата си. После се обляга върху ефеса и Косал с лекота преминава през дървото, при това издаваният звук се приглушава. Ламорак прекарва меча по стената, очертавайки арка; не се опитва да реже дървото като с трион, а просто движи острието си като нож в сирене. С този меч би могъл да пробие стените на всички къщи до реката, ако се наложи. Би могъл да реже и камък или дори стомана, ако има достатъчно време.

А времето трябва да му го осигуря аз.

Долу на улицата Бърн прави някакъв жест. Мъже със сиви кожени елеци и панталони — униформата на Котките — изскачат от алеите и хукват към къщата, в която се намираме.

Поемам си дълбоко дъх, издишвам бавно, отново вдишвам. Ръцете ми неволно се плъзгат по дрехите ми, от джоб до джоб, от ножницата на меча до канията на ножа, проверявайки дали са на мястото си всичките гравирани камъни и сложните за използване слитъци от скъпоценни метали, жезлите и жиците, парченцата стъкло и вързопчетата с прах. През това време с помощта на дихателни упражнения задействам менталното си зрение.

Благодарение на него виждам, че Бърновата Обвивка — блещукащата аура от жизнена сила, която го обгражда — е също толкова голяма и ослепително ярка, колкото е при архимаговете. Потискам нарастващата си паника, която заплашва да ме лиши от менталното зрение.

Това е невъзможно; Бърн е воин, а не адепт. Той е обучен от монаси боец с мечове — той не владее магията. Никога не я е владял! Но сега…

Сега, през преплетените нишки от разноцветна светлина — както изглежда Потокът през менталното ми зрение — виждам още една нишка, сноп от енергия с дебелина, по-голяма от двата ми юмрука. Той не е нито усукан, нито заплетен, за разлика от сноповете от сурова енергия, и цветът му е яркочервен, като разтопена в пещ стомана. Потопен е в Обвивката на Бърн и се точи на югоизток. Изчезва в една от сградите, но тухлите и дървото не са пречка за Потока и аз осъзнавам какво се намира в тази посока. Този сноп от енергия е насочен към Стария град, към острова във Великия Чамбайген, който е сърце то на Анхана.

Този сноп от енергия извира от двореца „Колхари“.

Кучия син го захранват. Нищо че това е невъзможно — проклетият Ма’елкот го захранва! Това обяснява магическото наметало, което му е позволило да се отърве незабележимо от нашите съгледвачи, без да усетя — енергията за заклинанието му е дошла от далечина една миля, то изобщо не е черпило от местния Поток.

Докато всички тези мисли минават през съзнанието ми, едва не пропускам да забележа как Бърн протяга ръце към прозореца ми.

Отскачам назад. Цялата стена експлодира. Падам на пода и покривам очите си с ръка, за да ги предпазя от бушуващия огън, а с другата си ръка търся миниатюрния щит от шлифован кварц в джоба на гърдите си. Пръстите ми изтръпват, усещайки заряда му, и с менталното си зрение виждам решетката от светещи линии, пламнала върху повърхността му. Заставям тази картина да влезе в съзнанието ми и виждам как линиите запълват зеещата дупка в стената.

От нащърбения отвор струи слънчева светлина, пламъците облизват краищата му. Таванът, лишен от поддръжката на стената, хлътва, а на ръба на покрива от другата страна на улицата десет Котки вдигат арбалетите си и стрелят към мен.

Стрелите им прелитат през улицата и спират там, където по-рано беше стената, потрепвайки така, сякаш са се забили в дърво. Всъщност единственото, което ги задържа, е създаденият от мен въображаем щит, запълнил дупката. Четири Котки се плъзгат надолу от покрива по въжета — великолепно изпълнена маневра, която несъмнено би им позволила да проникнат грациозно в стаята през отвора на стената. Вместо това обаче те се удрят в Щита ми и отскачат, но обратната връзка е толкова чувствителна, че изстенвам, сякаш са ме измлатили в корема.

През менталното ми зрение Щитът ми изглежда като широка десет сантиметра матрица от златиста енергия; за всички останали е нещо като стъклена стена, която при допир напомня за вулканизирана гума. През кварцовата структура струи Потокът. Там има изобилие от енергия, така че мога да удържам Щита, докато виждам с менталното си зрение. Висящите на въжетата отвън Котки се удрят в Щита отново и аз пак изпитвам болка.

Поне Бърн не може да използва още някоя от онези огнени мълнии, без да изгори Котките. Без да бързам, се изправям на крака и се съсредоточавам върху задържането на Щита.

Поглеждам през рамо към арката, изрязана от Ламорак в стената, и виждам как Талан спуска по-малката от дъщерите на Конос през подобна дупка в пода. После тя вдига стиснатия си юмрук, давайки ми знак, че с тях всичко е наред, приканва ни да я последваме и с лекота скача през дупката.

Близнаците използват дъските, които Ламорак е изрязал от стената, за да залостят вратата към коридора — забита в пода кама служи, за да придържа дъските, чиито ръбове подпират дръжката на вратата. Това би трябвало да задържи Котките за няколко секунди, но не повече.

— Хайде, по-бързо, по-бързо, по-бързо!

Започвам да викам. Искам да напусна стаята, да се отдръпна зад отвора и да преместя Щита, така че да стига от външната повредена стена до изрязаната арка, защото не е по силите ми да удържам едновременно вратата и външната стена.

Близнаците едва са успели да сложат и последната дъска, когато вратата и стената около нея експлодират; двамата прелитат през стаята под дъжд от отломки. Помещението се изпълва със задушлив дим, а откъм коридора през дупката започват да се изливат Котки.

Те веднага влизат в бой.

Елеците, които носят, са подсилени с метални жици, но това е единствената им защита, ако не се смятат акробатската им ловкост и шокиращата скорост на движенията им. Те са най-ефективни, когато се бият на малки групи в открити пространства. Именно затова съм избрала за битката ни най-тесните стаи, които са налични. Но това може и да не е достатъчно.

От външния коридор като камбана прозвучава гласът на Бърн:

— Хванете адепта! Искам го жив!

Двамата близнаци кървят, опитват се да се изправят. Най-предният от Котките се хвърля към тях и си плаща за това — Джак е извадил меча си и пронизва гърлото на Котката. Ударът на Котката събаря отново Джак по гръб и надигналият се на едно коляно Дак го прикрива. Не поглеждам повече към тях, защото си имам свои собствени проблеми.

Към мен се хвърлят две Котки. Зарязвам Щита си — при това меле четири Котки повече нямат особено значение — и вадя от калъфа на лявата си китка дългия колкото пръст гръмотевичен жезъл. Едва ми стига времето да го активирам чрез докосване с моята Обвивка. От върха му изригва светлинен лъч, който пронизва крака на един от скочилите Котки. Той се сгромолясва на земята, но следващият ме помита като бик и ме запраща към стената.

Той избива жезъла от ръката ми с плоското на меча си и ме трясва с ефеса по главата. Успявам да се отдръпна достатъчно, че да избегна фрактура на черепа, но ми излизат свитки пред очите. Котката ме приковава с рамото си към стената, допира върха на меча си към гърлото ми и изръмжава:

— Е, мръсна предателко, какво ще направиш?

Самоувереността му е напълно оправдана — повечето адепти са безпомощни в близък бой, а аз съм дребна, крехка жена, която явно не представлява физическа заплаха. От друга страна, за няколко години брак с човека, смятан за най-добрия ръкопашен боец, не може да не научиш това-онова.

Прехапвам езика си и устата ми се изпълва със слюнка. Поемам си дълбоко дъх и се изплювам в очите му.

Той само примигва — но това е напълно достатъчно. За мига, в който очите му остават отворени, вдигам крак, слагам ръба на ботуша си на капачката на коляното му и натискам надолу. Капачката рязко се измъква от гнездото си и сухожилията му се късат. Болката е ужасна и докато той се чуди дали първо да извика и после да ме прободе, или обратното, се изплъзвам изпод рамото му и отскачам надалече. Не е способен да ме догони.

Близнаците вече са на крака и се бият гръб до гръб; те дишат тежко и кървят, но пет Котки лежат на пода около тях и животът им гасне. Дак и Джак са израснали в гладиаторско училище, те се сражават като екип от шестгодишна възраст; в близкия бой в тясно пространство са просто непобедими.

Но сега Котките се стараят да се отдалечат от дупката във външната стена, като по този начин искат да оставят братята изложени на арбалетен обстрел от другата страна на улицата — и в този момент забелязват, че съм се изплъзнала от колегата им.

Отнема ми секунда да си върна менталното зрение; Обвивките им затрептяват около тях и Потокът бавно изпълва стаята. Пръстите ми напипват в кесията на колана ми голяма колкото медна монета дрънкулка — подобна на детските хартиени въртележки, но покрита с платина и злато. Магическият образ на заклинанието, което съм ѝ направила, свети в зелено. Този образ изпълва съзнанието ми, вдигам въртележката към устните си и духвам.

Образът се разширява пред очите ми и покрива Обвивката ми, после достига разбитите дъски и цепеници, пръснати по пода, чиито мънички посърнали Обвивки отразяват живота, който някога е текъл в тях. Отнема ми само секунда да свържа образа на въртележката с немощните Обвивки на дъските и да установя индуцирано единство между тях и крилата на въртележката. Дъските се вдигат във въздуха и когато отново духам във въртележката, те се завъртат.

Завъртат се бързо.

Въртят се като перки, като циркуляри; размахвам въртележката във въздуха, карайки я да се движи все по-бързо и по-бързо, и дъските се въртят с нейната скорост. Връзката им с въртележката ще поддържа въртенето им; сега мога да използвам собствената си Обвивка, за да контролирам посоката на полета им.

Запращам ги към Котките. Ревът на въртящите се дъски се смесва с виковете на ужас и болка на Котките; най-големите дъски удрят със съкрушителна сила, а дори и най-малките тресчици са способни да пуснат кръв.

— Отстъпвайте, идиоти! Назад! — реве Бърн откъм сигурното си укритие в коридора.

Котките се хвърлят към зеещата дупка на мястото на вратата и аз изпращам част от ревящите дъски подир тях. Другата част хвърлям към покрива от другата страна на улицата, за да прикрият оттеглянето на близнаците от арбалетния обстрел. За една безумна секунда започвам да вярвам, че наистина ще се измъкнем.

Ударите на арбалетните стрели почти не се чуват през грохота на въртящите се дъски. Само две от стрелите си пробиват път през облака от дърва, но едната от тях се забива в пищяла на Дак. Накрайниците на стрелите се състоят от около двеста и петдесет грама кована стомана и удрят със силата на ковашки чук. Пищялът на Дак се разтрошава и той полита надолу с крясък, вкопчвайки се в раменете на брат си. Джак се обръща, за да го хване за ръката и да го подкрепи, и точно в този момент Бърн връхлита в стаята като окървавена мълния.

Той се премята акробатично и скача на крака с меч в ръката. Трескаво променям посоката на летене на дървата, но вече е късно — Бърн се завърта и острието му съсича Дак през врата още преди раненият близнак да разбере, че в стаята има нов нападател. Главата на Дак се стоварва тежко напред, оплисквайки с кръв лицето на другия близнак; Джак изревава и се опитва да се освободи от тялото на брат си, за да измъкне меча си. Но Бърн вече е успял да промени посоката на своя и нанася обратен удар над лакътя си. Острието се врязва в отворената уста на Джак и излиза през тила му.

Само за секунда Бърн успява да убие двама от най-големите майстори на меча в Империята, след което изрича:

— Щит. Личен.

Когато фучащите дъски най-накрая политат към него, той вече е обгърнат от сфера от полутвърдо стъкло. Дъските се удрят безсилно в нея.

— Ще ти се наложи да направиш нещо повече от това — казва той.

Оставайки във вътрешността на сферата, той размахва меча си, хвърляйки пръски кръв встрани, и се усмихва.

Не му отговарям; вместо това запращам дъските в коридора, към Котките, след което разбивам въртележката в стената, надявайки се, че дървата ще се разпаднат на заслепяващ облак от отломки и прах. Котките отговарят с хор от крясъци.

Бърн ме поглежда навъсено, но след това лицето му се прояснява.

— Палас! — изрича той с доволна усмивка — познал ме е. — Това си ти! Да си го начукам, ако това не е Палас Рил! Означава ли това, че Каин е с теб? Не, не, нямаше нужда да питам. Ако беше тук, щеше да е в краката ти като кученце.

Отстъпвам през дупката към съседната стая, а Бърн настъпва към мен.

— Означава ли това, че си сама? Това… това ти ли си? Ти ли си Смешника Саймън4? Ти? Омразният Смешника Саймън, неуловимият таралеж в гащите на Анханския лъв, е шибаната Палас Рил? Да си го начукам като на девствена коза! — Той облизва устните си. — Мечтаех си да те срещна отново — казва, а гласът му става плътен и мазен. — Имам планове за теб, Палас. Кой знае? Може дори да ти харесат. Ако ти допаднат достатъчно, може и да ги преживееш.

Държа си езика зад зъбите и продължавам да отстъпвам — колкото по-дълго Бърн бърбори, толкова повече ще се отдалечат Ламорак, Талан и семейство Конос.

Усмивката му става още по-широка.

— Може да е забавно да те оставя жива. Така ще можеш да разкажеш на Каин за нещата, които ще ти направя.

Поклащам глава.

— Нищо няма да се получи, Бърн. Аз и Каин се разделихме. Него не го е грижа какво се случва с мен.

Той кима разсъдливо.

— Добре. Тогава просто ще си доставя удоволствие.

— Първо ме хвани!

Отново се заемам с дихателни упражнения и си възвръщам менталното зрение. Пръстите ми започват да търсят шнурчето на висящата на колана ми кесия.

— Вече съм те хванал — изсумтява той.

Лъскавият кестен в ръката ми започва да дими и когато активирам заклинанието, от него се освобождава голяма струя от Потока. Бърн вижда дима и ме поглежда със съжаление.

— Не се иска голям ум, за да си добър магьосник. Но не мога да повярвам, че си чак толкова глупава, че да се надяваш да ми навредиш. Моят Щит се захранва от Ма’елкот, тъпа пачавро! Нищо не може да ти помогне да го пробиеш.

Без да му отговоря, хвърлям кестена в краката му, сякаш е топче за игра. Не успявам да се въздържа от евтиното позиране в стил Каин, защото в кръвта ми има много адреналин и все още не вярвам напълно, че ще умра тук.

— До скоро — казвам му и скачам през дупката.

Зад гърба ми кестенът се взривява със сила, която разбива пода и отхвърля Бърн с все Щита му през отвора в стената.

Ние сме едва на третия стаж; падането му на улицата не може да го убие, но не е изключено да му строши някоя друга кост и здравата да го поразтърси. А дупката в пода ще забави Котките. Поне така се надявам.

Приземявам се в долния апартамент и застивам — чува се жално скимтене изпод леглото в ъгъла. Някой клетник, събудил се от суматохата, експлозиите и хората, изникнали откъм тавана. Свивам рамене — под леглото е на не по-опасно място, отколкото навсякъде другаде в сградата.

Отнема ми само три секунди да премина през три дупки в стените и да се присъединя към останалите. Ламорак пробива стената към следващата стая в южна посока, но работата не му спори — от завързаната му на конска опашка коса се стича пот. Талан, която му пази гърба, ми кима.

— Къде са близнаците?

— Мъртви са.

Обръщам се към дупката, през която съм дошла, и вадя от джоба си още един кварцов Щит.

— Мъртви? — Талан звучи смаяно. — И двамата?

Не ѝ отговарям, докато новият Щит не затваря дупката, но в този момент Котките се посипват от тавана в най-далечната стая и хукват към нас с мечове в ръце.

— Да — отговарям аз. — Те ни подариха малко време. Нека да не го пилеем напразно.

Двете дъщери на Конос се притискат към майка си, хлипайки беззвучно. Той клати глава отчаяно.

— Трябваше да се предам. Трябваше да се оставя да ме хванат. Аз докарах всичко това на главите ни…

— Млъквай! — казвам му. — Все още сме живи и се надяваме да ни измъкнем оттук. Всички ви. Ламорак, много ли остава?

Жилите върху врата на Ламорак се издуват, докато води Конос през тухлите към долния край на едната страна на арката.

— Трийсет секунди — казва той хрипливо, с усилие.

— Направи ги петнайсет. Нямам повече Щитове и не знам колко ще мога да издържа срещу Бърн.

Котките ритат с ботуши Щита ми и го удрят с мечове, от обратната връзка ми се завива свят. От съседната стая на апартамента се разнася грохот от трошене на дърво — Котките са намерили входната врата.

Талан изважда два дълги ножа и ме приветства с мрачна усмивка.

— Мисля, че те ме викат.

— Талан… — започвам аз, но тя изчезва в съседната стая.

Ненапразно Каин е неин идол — по време на битка тя се превръща в берсерк, в машина, състояща се от крака, юмруци и остриета. Виковете на страх и болка, които се разнасят от съседната стая, потвърждават, че Котките не са били подготвени за появата ѝ. Улавям се, че се моля да успее да убие повечко от тях, преди да я повалят.

Ламорак издърпва Косал от стената и изригва центъра на арката. Тя се срутва в облак от прах, а той помага на семейство Конос да излязат през дупката. После ме хваща за ръката и ме привлича към себе си.

— Няма нужда от повече рязане — тичайте право по коридора, после по алеята — тя завива към реката. Тръгвай!

— Ламорак, те ще те убият…

Той свива рамене.

— Или мен, или теб. Ти можеш да измъкнеш сама семейство Конос. Аз може и да не успея. — Той докосва пробитата стена с Косал. — Ала мога да удържа тази дупка за много, много дълго време. Ако се доберете до Поданиците, ще ми изпратиш помощ.

Понечвам да протестирам, но в Щита ми се удря вълна от пламък и от болката ми причернява пред очите.

Бърн идва.

Коленете ми омекват и Ламорак ме избутва през дупката.

— Повярвай ми, не исках да стане така — каза той. — Съжалявам, Палас. Ето защо ще си платя за това тук…

— Ще си платиш? Ламорак…

Но той вече ми е обърнал гръб и раменете му изпълват арката. Чувам пеенето на Косал, докато съсича стомана и плът.

— Тръгвай!

Конос и жена му — внезапно установявам, че дори не знам името ѝ — ме чакат, за да ги поведа.

— Вземайте момичетата в ръце! — нареждам аз. — Сега ще трябва да бягаме.

Всеки вдига по една от дъщерите си и те тръгват след мен. А аз тичам през стаите и изскачам в някакъв празен коридор. Той е дълъг и прав, с множество врати. Прозорецът в далечния му край блести на слънчевата светлина, сякаш обещавайки спасение. Хукваме с всичка сила.

Достигам до прозореца и поглеждам към алеята отдолу.

Тя е пълна с Котки.

Има поне десет от тях — две групи по петима, покриващи видимите изходи от алеята. Десет Котки, а на мен не ми е останал никой, с който да се бием срещу тях.

Конос забелязва изражението ми.

— Какво? Какво има? Те са там, о, богове, там са.

— Още сме живи.

Бъркам във вътрешния джоб на туниката си и изваждам сребърен ключ. За секунда призовавам менталното си зрение и извиквам в съзнанието си светещите символи. Мушкам ключа в ключалката на най-близката врата и я отключвам с рязко изщракване. Избутвам всички вътре.

Там има две стаи — и те са празни, слава на боговете.

— Добре — казвам. — Имаме няколко секунди, за да решим какво да правим. Тъй като не използвам магия, не могат да засекат, че сме тук, докато не започнат да отварят вратите една по една.

— Не можете ли… не можете ли… — заеква жената на Конос, обаждайки се за първи път. — Не можете ли да ни направите невидими или нещо такова?

— Не ставай глупава — изрича Конос строго. — Наметалото за невидимост не може да работи без магия. А ако използваме Потока, всеки прибор ще може да ни засече.

— Но може би Наметалото — казвам аз — в комбинация с мощна защита против сканиране…

Той се опулва.

— Дай ми свитъка си!

— Но…

По коридора отвън се чува тропането на ботуши. Това означава, че Ламорак вече е убит. Когато осъзнавам това, спирам да дишам и очите ми започват да се пълнят със сълзи. Имам чувството, че са забили в гърдите ми нагорещен нож, и дори не мога да мисля от болка.

Яростно избърсвам сълзите от лицето си. Ще имам време да плача за него по-късно, ако оцелея достатъчно дълго.

Хващам Конос за туниката и рязко дърпам лицето му към себе си.

— Дай ми го.

Без да изчакам отговора му, издърпвам кутията за свитъци от колана му. Блъскам Конос и той отстъпва, препъвайки се, а аз отвивам кокаления капак и изтърсвам свитъка върху дланта си.

— Но аз не съм сигурен, че това е…

— Имаш ли по-добра идея?

Разгръщам омасления пергамент; знаците върху него са изписани със златно мастило и веднага се отпечатват в мозъка ми. Едва успявам да призова менталното си зрение и да отворя Обвивката си, преди тайнственото заклинание да започне да се лее от устата ми.

Думите звънят във въздуха, и после вече нямаше светлина, нямаше звуци, нямаше я Палас; имаше го само Хари Майкълсън, седнал в симкреслото на управителя Колбърг. От косата му се лееше пот, екраните пред очите му вече бяха празни и всичко, което чуваше, беше хрипливото си дишане и блъскането на сърцето под ребрата си.

4.

Струваше му се, че е седял няколко минути, без да помръдва и без да бърше потта си, конвулсивно вкопчил пръсти в кожените подлакътници на симкреслото. Не беше в състояние да мисли за нищо, не можеше да се застави да отмести от очите си екранчетата, не можеше дори да преглътне — сякаш гърлото му беше стиснато от нечия гигантска ръка.

— Това е, ммм, всичко, което имаме — разнесе се гласът на Колбърг сякаш от някоя друга вселена.

„Сигурно такова е чувството по време на паника — помисли си Хари несвързано. — Точно така, това е паника.“

Индукционният шлем се вдигна от главата му и на Хари не му оставаше нищо друго, освен да погледне към кръглото лице на Колбърг и самодоволната усмивка върху гумените му устни.

— Това е, ъм… доста, доста напрегнато, нали?

Хари бавно затвори очи. Колкото по-дълго гледаше лицето на самодоволния кучи син, толкова по-силно му се искаше да упражни насилие върху него. Колбърг беше Администратор; всяко насилие над представител на по-висша каста, макар и вече да не се смяташе за углавно престъпление, все още водеше до понижаване до Работник и изпращане за пет години в поправителен лагер.

Когато успя да овладее гласа си, Хари попита:

— Тя жива ли е?

— Никой не знае. Краят на този куб е последният ни контакт с нея. Нямаме телеметрията ѝ, не засичаме сигнатурата на транспондера ѝ. Ние, ммм… смятаме, че този свитък, заклинанието в него, е пресякло мислопредавателната връзка.

Хари потърка с пръсти очи, докато не видя цветни петна под клепачите си.

— С колко време разполага?

— Ако приемем, че е жива…

— Колко време?

Гласът на Колбърг стана леден.

— Не ме прекъсвайте, Майкълсън! Самозабравяте се!

Хари отвори очи и се наведе напред. Колбърг стоеше пред него и чакаше. Невидимата ръка, стискаща гърдите на Хари, не отслабваше хватката си, докато почти не го задуши.

— Приемете извиненията ми, Администратор.

— Добре — изсумтя Колбърг. — И така, това, което току-що видяхте, се е случило тази сутрин в около десет часа анханско време. Енергийната клетка в нейния мислопредавател има заряд за сто и седемдесет часа плюс-минус десет. Така че тя в най-лошия случай разполага със сто петдесет и седем часа. Ако за това време се добере до точката на прехвърляне — чудесно. В противен случай…

Гласът му утихна постепенно.

Хари седеше неподвижно, в съзнанието му прелитаха ужасни картини. Разпадането на тялото е кошмарът на всеки Актьор. Когато младите Актьори се обучават в Консерваторията на Студията, им показват поредица от холограми за това, какво става с Актьорите, които излязат от фаза с Отвъдие — обикновено се превръщат в кипяща маса от безформена протоплазма или в купчина от полукристализирали останки, или пък в нещо абсолютно неописуемо, и това е само в добрите случаи, за които не е твърде болезнено да си спомняш.

В много редки случаи в останките може да се разпознае някогашният човек.

Хари попита тихо:

— Тя поне знае ли, че е офлайн?

Колбърг изразително сви пълните си рамене.

— Честно казано, Майкълсън, тя най-вероятно е мъртва.

— Изпратете ме там. Познавам този град. Мога да я намеря.

„Или трупа ѝ. — Хари прогони тази мисъл, обещавайки си, че ако открие мъртвото ѝ тяло, след това ще намери и Бърн. — Да видим откъде ще черпиш сила, шибаняк. Да видим как ще се захранваш, като ти бръкна в очните ябълки.“

— Моля? — Колбърг вдигна вежди и детинският му самодоволен тон изтръгна Хари от кървавата му фантазия и го върна на земята. — Мисля, че не ви чух добре. И смятам, че е крайно време да станете от креслото ми.

Хари наведе глава, напомняйки си, че животът на Шана е в мазните бледи ръце на Колбърг. Той бавно стана от симкреслото на управителя, все още с наведена глава, както подобава на човек от по-нисша каста. Вложи в гласа си цялата откровеност, която можеше да изтръгне от пламтящите си гърди.

— Моля ви, Администратор. Може ли да сключим сделка? Моля ви, изпратете ме в Анхана.

— Така е по-добре. Точно това, ъъъ, се надявах да кажете. Придружете ме до Центъра за сключване на договори.

5.

Хари и Колбърг едва се побраха в звуконепроницаемата плексигласова кабинка, която се намираше във фоайето на Центъра за сключване на договори. Отвън, на високи столчета, седяха двама от адвокатите на Студията, които бяха и заклети свидетели. Колбърг нервно въртеше в ръка електронния си бележник, а Хари бавно преглеждаше договора. В останалите кабинки, които бяха пръснати из цялото помещение, второкласни Актьори преглеждаха стандартните договори в присъствието на други адвокати.

В договора ангажиментите на Каин бяха представени с евфемистичния термин „зрелищен и напрегнат опит за сваляне на настоящия анхански император“. Дори в най-поверителните си документи Студията никога не нареждаше открито на някой Актьор да убива.

Хари вдигна глава от екрана.

— Тук не се споменава нищо за Шана.

— Разбира се, че не се споменава — отвърна безгрижно Колбърг. — Вие искате да отидете в Анхана. Ние искаме Ма’елкот да бъде елиминиран; вече ви обясних защо. Това е много просто и недвусмислено предложение.

— Ако наистина желаете толкова силно смъртта му, защо не изпратите шестима типове с автомати в двореца „Колхари“?

— Ние, ъъъ… — Колбърг се изкашля в юмрука си. — Опитахме; само че с осем, не с шест. Все още, ъъъ, не знаем какво точно се е случило.

Хари го погледна, примигна веднъж, после още веднъж и каза:

— Аха — после отново наведе поглед към договора.

— Да, значи, след инцидента Ма’елкот направи, ммм, нещо с двореца. Не знаем точно какво, но очевидно успява да попречи на нашите скенери. На терена на двореца сме абсолютно глухи и неми. Всеки Актьор, който премине през портата, бива откъснат от нас, докато не напусне сградата.

— Разбирам. — Хари се облегна с лакти на бюрото и отпусна глава в шепите си. — Преди да подпиша това, искам още малко информация.

— Всичко, свързано със задачата, ще ви бъде изпратено по факса, естествено.

— Имам предвид например какво се случи с Ламорак? Мъртъв ли е Карл?

Колбърг вдигна бележника си и набра нещо на екрана му. Прочете отговора със свити устни и каза:

— Не сме сигурни. Съдейки по информацията от куба на Палас, предполагаме, че е убит.

— Как може да не сте сигурни? Да не би шибаното заклинание да е отрязало и него? Може ли да го направи?

— Що се отнася до въздействието на заклинанието — каза Колбърг, — няма как да разберем. Прерових архивите, но там няма никаква информация за подобно заклинание. Твърдението на онзи тип, хм, Конос, че той го е измислил, трябва да се приеме за истина. Не знаем какъв е начинът му на действие; можем само да кажем, че изглежда, е, ъъъ, изключително мощно. Но, ммм, това няма нищо общо с Ламорак. Той не беше свързан.

— Не разбирам.

— Ами тази пилотна програма е моя разработка. Наричам я „Дълъг формат“. Ламорак се намира в свободен режим.

Колбърг се изправи и закрачи напред-назад, като всеки път правеше само по две крачки — толкова му позволяваше кабинката.

— Кариерата на Ламорак — Шоумен Шанкс — не удовлетворява неговия патрон. Той го записа доброволец за програмата „Дълъг формат“. Вместо директната публика да преживява Приключението му в реално време и така да го ограничава до обичайния десетдневен срок, той си имплантира прототип на мислопредавател, който съдържа макрокуб и гравьор; уредът ще записва преживяванията му в продължение на два месеца, след което Шанкс ще бъде прехвърлен обратно на Земята. После кубът ще бъде обработен до стандартния недиректен формат. Това ни дава възможност за много по-обширна история и…

— Това е лудост — каза Хари. — Нима искате да кажете, че никой не знае дори дали някой от тях е жив? Мили боже, Администратор!

Колбърг кимна утвърдително.

— Да, знам, ужасно е. Но най-ужасното е, че Приключенията на Палас са доста скучни напоследък — операцията „Смешника Саймън“, свързана с тайното измъкване на бегълци от Империята, беше твърде лесна. И тъкмо взе да става интересно, когато се случи това. Ужасно.

— Смешника Саймън — промърмори Хари.

В главата му се появи пулсираща болка. Смешника Саймън беше измислен революционер от един забранен роман от двайсети век. Хари имаше нелегални копия на доста незаконни книги и беше посветил Шана в забраненото удоволствие от четенето на неличности като Хайнлайн. Тези книги ненапразно бяха поставени под възбрана — нищо чудно точно либертарианската пропаганда на Хайнлайн да бе вдъхновила Шана за тези антиправителствени залитания. Ако не ѝ беше дал да чете „Луната е наставница сурова“, дали тя щеше да се изправи срещу властта в Империята?

„Я стига!“, каза си той. И без това нещата вървяха на зле; нямаше нужда да си измисля нови причини да се чувства виновен.

Той притисна кокалчетата на пръстите си към слепоочията и рече:

— Значи, не знаем нищо. Не можете да ми кажете нищо.

— Мога да ви кажа следното — отвърна Колбърг, като стана и се надвеси над него. — Ако искате да откриете нещо, ако искате да помогнете на жена си, ако изобщо се надявате да отидете в Анхана, трябва да подпишете договор за елиминирането на Ма’елкот.

— Защо смятате, че ще успея? Администратор, цял оперативен отряд, въоръжен с автомати, не е успял да се справи с него; какво очаквате да направя аз? — каза отчаяно Хари.

— Имам безкрайно доверие във вашата, ъъъ, изобретателност.

— Това не е, като да се изправя срещу Тоа Фелатон — вие изобщо гледали ли сте куба, който ми показахте? Силата, която притежава Ма’елкот… та единственото, което умея аз, е да удрям хората. Как очаквате да се справя с подобен тип магия?

— Но вие имате сила — отвърна самодоволно Колбърг. — Звездна сила.

Думите му прозвучаха така, сякаш наистина вярваше, че докато Каин е в Топ десет, той може да направи всичко.

— Администратор… — Хари потърси думи, които едновременно да прозвучат пламенно и да не засегнат жалката суетност на Колбърг. — Защо? Защо не мога да подпиша договор за намирането на Палас и Ламорак и прибирането им у дома? Защо да не тръгна след Ма’елкот, след като я отведа на сигурно място?

От слабостта и жаловитостта в гласа му му се гадеше, но не можеше да направи нищо.

— Първо — изрече тихо Колбърг, — според мен, след като те се озоват тук, вие няма да тръгнете след него. Но което е по-важното, не разбирате ли каква история ще се получи от това? Имате ли представа каква публика ще съберете, отивайки в Анхана, без да знаете дали любимата ви е жива, или мъртва, но твърдо решен или да погубите враговете ѝ, или да загинете, докато се опитвате да я откриете? Криете ли достатъчно романтика в душата си, за да разберете какъв спектакъл ще излезе от това?

— Моята любима? — Хари поклати глава. — Очевидно не следите какво се случва в личния ми живот.

— Не разбирате ли, че това няма никакво значение? — В крайчетата на устните на управителя се появиха малки бели балончета слюнка, а ръцете му шаваха с пръсти, сякаш улавяха думите във въздуха; гласът му преливаше от енергия, каквато Хари не беше усещал досега. — Нямате представа как изглежда животът ви отстрани. Израсло на улицата хлапе от Работническото гето на Фриско, издигнато на пиедестал в Студията… вие сте зъл, коравосърдечен убиец, чието сърце най-после е било смекчено от една куражлива дебютантка от Търговците. Истинско съвършенство; и Господ не може да ми даде по-добра история. В очите на зрителите всичките ви проблеми са просто препятствия. Всички знаят, че след това ще живеете дълго и щастливо.

— Ако тя вече не е мъртва — промърмори Хари.

Произнесе думите без никакво усилие; беше невероятно с каква лекота завърташе ножа в собствената си рана.

— Това ще е, ммм… — Колбърг сви устни и прецизно подбра думата: — трагедия. Но няма да развали историята. Господи, Хари, това може да надмине „Измъкване от Бодекен“ — любов, убийство, политика… и Бърн. — Колбърг се наведе напред и снижи глас до благоговеен шепот. — Хари, това може да се окаже по-велико и от „Последен отпор в Серано“…

Хари се взря във влажните изпъкнали очи на Колбърг и разбра, че няма какво друго да каже или направи, освен да разчита на жалките остатъци от приличие у управителя.

— Ако го направя — каза вяло той, — ако приема да се захвана с Ма’елкот, искам обещание от Студията, обещание лично от вас, че Студията ще напълни Анхана с Актьори. Че ще използвате всичките си ресурси, за да я намерите и да я върнете тук. Моля ви, Администратор.

Колбърг като че ли се замисли. Той изпъна брадичката си надолу, попи с два пръста капките пот над горната си устна и поклати глава.

— Не. Не, не ми харесва. Историята ще е по-добра, ако всичко зависи от вас.

— Администратор…

— Не. Това е последната ми дума. Подпишете договора или се прибирайте у дома. Изборът е ваш.

Кръвта пулсираше в пламналата глава на Хари. Пред погледа му падна червена пелена и ръцете му трепереха, когато поднесе писалката към екрана. „Че какъв избор има тук?“ Дори да искаше да откаже, нямаше как да го направи; в главата му продължаваше да звучи гласът на Палас: Него не го е грижа какво се случва с мен.

Наистина ли тя го вярваше? Наистина ли? В главата му не спираше да се върти образът на Ламорак, който удържаше дупката в стената със стомана и кураж. Искаше му се да вярва, че самият той би направил същото или нещо по-добро — че би я отвел на безопасно място, без да жертва себе си. Но това нямаше да е същото, като да рискува живота на Шана и своя заради някакво местно семейство, което почти не познаваше. В никакъв случай.

Каин щеше да хвърли семейство Конос на Котките, без дори да се замисли.

„Но когато поставя отпечатъка от пръста си под този договор, аз ще застана пред онзи отвор, до Ламорак.“

Да погуби Ма’елкот или да загине; третият изход — да се провали и да оцелее или да се опита да изклинчи — щеше да означава нарушаване на договорните клаузи с последствия, за които Хари не се осмеляваше дори да помисли.

„Още когато се хванах с това, знаех какво ме очаква — помисли си той. — Дали и за мен ще я боли така, както за него?“

Той написа името си на примигващия ред и притисна палец към ДНК скенера.

— А, добре — каза Колбърг с дълбоко удовлетворение. — Рекламите вече са готови и вие ще сте водещата новина в „Най-новото от Приключенията“ довечера. Преди да си тръгнете, минете през отдел „Медии“ и си вземете въпросите за интервюто; ще ви включим в „Драконови приказки с Лешон Кинисън“, така че се постарайте да сте подготвен. Прехвърлянето ви е планирано за утре в осем сутринта.

— Утре? Но…

„Но това са цели осемнайсет часа“, помисли си той. Осемнайсет часа от безценното време на Шана. Почти цял изгубен ден.

— Разбира се, че утре — рече бързо Колбърг. — Въпреки едновременния старт по целия свят на масивната рекламна кампания, която сме подготвили, пак ще ни е нужно време, за да привлечем достатъчно публика, че да покрием разходите. От вас се очаква да присъствате на приема за абонатите. Не е нужно да пристигате на часа; нека ви почакат малко. Да речем, в девет и половина довечера? В Диамантената зала, разбира се.

Хари не помръдна от мястото си. „Ако я изгубя… Ако заради това, ако заради теб я изгубя, веднага те вписвам в краткия списък. В много краткия списък. Веднага след Бърн.“

— Да, Администратор. Ще бъда там — отвърна тихо той.

6.

Хълцащите стонове зад вратата се превърнаха в агонизиращи писъци с неумолимата последователност на приливни вълни.

Негова милост достопочтеният Тоа Сител, имперски херцог по Обществения ред, седна на ръба на удобното кресло в преддверието, облегна лакти на коленете си, сплете пръсти и погледна към новоизпечения граф Бърн с невъзмутимо презрение. Опита се да игнорира писъците, които се разнасяха от задната стая; ако не беше успял да намери жертвено агне, сега самият той щеше да пищи.

Тоа Сител огледа Бърн — от гъстата грива на платиненорусата му коса до меката кожа на изцапаните със засъхнала кръв ботуши, и се опита да си представи какви ли мисли се въртят в главата му, докато двамата стояха пред Желязната стая в очакване на присъдата на Ма’елкот. Граф Бърн се беше изправил до красивия стъклен прозорец, който заемаше цялата стена на преддверието, и предъвкваше нокътя на палеца си, докато погледът му се рееше над Анхана.

Херцогът имаше изключително живо и детайлно въображение, което обаче се отличаваше с голяма прозаичност; беше се научил да не се поддава на фантазиите. Той можеше ясно да си представи какво вижда Бърн през прозореца.

От удобната за наблюдение позиция в Сумрачната кула на двореца „Колхари“ се разкриваше чудесна гледка към финансовия район в западния край на острова, където се намираше Старият град, наподобяващ някой от макетите на Ма’елкот — бароков и декоративен, облян в пламъците на залязващото слънце. Малко преди залеза ленивите вълни на Великия Чамбайген щяха да заискрят, правейки невидими боклука и човешките отпадъци, изливащи се от Анхана, и слънцето щеше да позлати всеобхватните противокорабни мрежи от тежки вериги, които се простираха през коритото на реката от северозападния и югоизточния гарнизон до Първата кула в най-западния край на острова. Огньовете на Брега на простолюдието на юг от Града на пришълците щяха да проблясват като звезди в ясна нощ, посрещайки тълпите от работещите нехора и полухора, просяците и уличните търговци, които щяха да се струпат пред Моста на рицарите, за да изпреварят вечерния час. След залез-слънце само чистокръвните биваха допускани на главния остров.

Тоа Сител подозираше, че мислите на Бърн се реят на изток, където подобна тълпа прекосяваше Моста на глупците към Пътя на измамниците, минаващ между Лабиринта и Индустриалния парк. Онези, които имаха пари, щяха да се запътят наляво, към мрачните си къщурки, наблъскани между фабриките; а безпаричните щяха да тръгнат надясно, за да си опитат късмета по улиците на Лабиринта.

Точно в Лабиринта Смешника Саймън беше успял да им се изплъзне за пореден път и никой от тях нямаше представа как бе го направил.

Челюстните мускули на Бърн изпъкнаха и той стисна ножницата на меча си толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Тоа Сител не го беше виждал досега да носи точно този меч. Оръжието бе по-дълго от обичайния за Бърн стил и доста по-широко, и мъжът го носеше препасано през гърба, като дръжката му стърчеше над лявото му рамо. Обичайният му отпуснат, спокоен вид отсъстваше и Тоа Сител се досети, че графът всъщност е уплашен. В това нямаше нищо изненадващо и Тоа Сител не можеше да го обвинява. И двамата имаха достатъчно основателна причина да се страхуват.

Бърн все още бе облечен с окървавените дрехи, които бе носил пял ден, докато траеше изтощителното търсене, така и не довело до резултат. Кръвта, засъхнала в безформени петна на гърдите му, принадлежеше най-вече на онзи досаден гладиатор, чийто врат бе прерязал в жилището, макар известно количество от нея да бе изтекло от раните на неговите Котки.

За съжаление, самият той се беше отървал без драскотина.

— Не обичам да ме зяпат.

Бърн продължаваше да гледа през прозореца, а в тона му, който по принцип си беше сприхав, прозвуча опасна нотка.

Тоа Сител сви рамене.

— Извинявайте — изрече той с равен глас.

— Дръжте си очите по-далеч от мен, ако искате да ги запазите на лицето си.

Тоа Сител леко се усмихна.

— Вече се извиних.

Бърн се извърна от прозореца и в бледите му очи проблеснаха пламъци.

— Твърде лесно се извиняваш, шибано мекотело.

— Самозабравяш се — промърмори Тоа Сител. Погледът му се задържа върху Бърн, докато пръстите му небрежно галеха дръжката на намазания с отрова стилет, който носеше в привързаната към китката му кания, скрита под ръкава. — Ако Ма’елкот реши, че съм виновен, той ще ме предаде на теб. Но докато това не стане, си подбирай думите, педал.

Безцветният му глас в комбинация с думите накара Бърн да се изчерви. Тоа Сител беше повече от сигурен, че няма да оцелее при схватка с графа; допреди няколко месеца, преди да бъде издигнат в благородник, Бърн беше печално известен корсар, чиито фехтовални умения бяха легендарни. От друга страна, усещайки под пръстите си стилета, той бе доста уверен, че и Бърн няма да оцелее.

Сигурно част от увереността му се бе изписала на лицето, защото Бърн реши да не продължава спора. Той се изплю в краката на херцога върху светлия варовиков под и се върна при прозореца.

Тоа Сител сви рамене и продължи да го гледа.

Писъците постепенно достигаха кулминацията си.

Тоа Сител беше среден на ръст мъж, с невзрачен външен вид и скучно, обикновено лице, което всеки би забравил в мига щом отмести погледа си от него; само острият ум, който се криеше зад тези незабележителни очи, беше изключителен. Той служеше в Кралските очи от двайсет и три години и през това време се бе издигнал от нищо и никакъв чирак до ръководител на организацията. Роден с обикновеното име Сител, той получи правото да добави частицата пред него, след като покойният принц-регент Тоа Фелатон го направи благородник. В продължилия цяла година хаос на гражданската война, която последва убийството на принц-регента и кралицата дете, той бе успял да оцелее благодарение на това, че бе необходим на всяка от страните и не искаше власт, а само събираше ресурси и хора в организацията, която ръководеше.

Единствено той от целия Съвет на херцозите бе успял да оцелее след преврата на Ма’елкот, запазвайки живота и властта си; новият император разбираше много добре ползата от Тоа Сител. Всъщност Ма’елкот бе приел титлата император точно по съвет на Тоа Сител — неспокойните и свадливи благородници никога нямаше да приемат крал, в който няма и капка кралска кръв, но императорът беше нещо съвсем друго. Може би императорите винаги са били обикновени хора, които са управлявали с декрет, подкрепяни от верните военни сили; кой би могъл да опровергае това? Анхана нямаше императорска традиция — все пак страната беше станала империя най-вече благодарение на невероятните успехи на Ма’елкот като най-доверен генерал на Тоа Фелатон.

Тази прозрачна трансформация помогна на благородниците да усмирят васалите си. От самите тях не се очакваше да ѝ вярват; за съдействието им се грижеха усърдните Кралски очи.

Водени от Тоа Сител, Кралските очи се превърнаха от обикновена банда шпиони и информатори в пълноправна тайна полиция, с почти неограничена власт. Рядко се случваше някой херцог, граф или дори провинциален барон да се осмели да прошепне и дума за заговор, дори на собствената си жена в семейната постеля; твърдеше се, че Кралските очи могат да виждат дори през най-дебелите каменни стени.

Но само сведенията за нечий заговор не бяха достатъчни за смазването му. По традиция аристокрацията беше изградила сложна система от съюзи и кръвни връзки, за да се защити от властта на Дъбовия трон; нападението срещу един от тях щеше да доведе до мащабна гражданска война. Благодарение на тези съюзи благородниците бяха недосегаеми, докато Ма’елкот не изобрети най-гениалната си военна хитрост — актир-токар.

Всеки барон, интригантстващ срещу имперското правителство, се обявяваше за актир. Съюзниците на нещастния човечец сигурно знаеха, че обвинението е измислено, но това не можеше да им помогне по никакъв начин. Актир-токар породи такава вълна от подозрителност и страх из цялата Империя, че всеки благородник, който открито подкрепеше обвинения човек, се оказваше изправен пред бунт от собствените си селяни и немалко от въоръжените си васали. Един по един, благородниците падаха бавно, в грижливо изчислена прогресия; скоро щяха да останат само онези, които подкрепяха Ма’елкот, заедно с остатъците от другарите им, които бяха толкова уплашени, че не се осмеляваха дори да погледнат открито императора.

Тоа Сител не отговаряше само за висшата аристокрация в анханското общество; той бе начело на имперската полиция, а скоро щеше да подчини и престъпните елементи в Империята. Вече бе успял дискретно да поеме контрола над най-могъщите банди от Лабиринта и хората му бързо проникваха в останалите. Кралските очи се бяха пръснали из цялата Империя; те докладваха само на Тоа Сител и приемаха заповеди само от него. Той можеше тайно да управлява държавата, но не го правеше. Амбициите му не бяха насочени в тази посока.

Кървавочервеното слънце се плъзна зад хоризонта, оцветявайки с последните си алени лъчи твърде красивото лице на Бърн.

Писъците от Желязната стая замлъкнаха едновременно с изчезването на светлината; когато звънът на гигантската медна камбана в Храма на Проритун обяви началото на вечерния час, хълцането зад вратата бе заглушено от нов глас, чието мрачно и злобно боботене накара червата на Тоа Сител да потреперят; той не можеше да различи думите, но плътността на гласа бе достатъчна, за да го усети като пръст, който се забива във вдлъбнатината над ключицата му. Тоа Сител потрепери и се отказа да се ослушва.

На света имаше само един жив човек, от когото херцогът се страхуваше; но онези зад вратата, с които си имаше вземане-даване Ма’елкот, не бяха хора. Дори практически погледнато, не можеха да се смятат за живи.

В тишината на преддверието гласът трудно можеше да се игнорира. Тоа Сител потърка ръцете си до лактите, за да успокои настръхналите си косъмчета, и заговори отново, най-вече от желание да наруши тишината.

— Единият от затворниците — Ламорак — питаше за вас — рече той.

Бърн изсумтя.

— Трябваше да се досетя.

— Нима? — рече благо Тоа Сител. — И защо?

Бърн внезапно се изкашля в юмрука си и се извърна настрани. Херцогът го остави да обмисли отговора си, като го наблюдаваше с немигащия поглед и търпението на змия, която се е свила в очакване пред дупката на заека.

В настъпилата тишина отекнаха отново гласовете от съседната стая. Бърн отново се изкашля.

— Ами мечът му е у мен, нали?

— Нима?

Бърн бавно извади меча от ножницата, която бе привързана към гърба му. Острието проблесна под кървавочервената светлина и Тоа Сител ясно долови виещо жужене.

— Омагьосаният меч Косал — чували ли сте за него?

— Не.

— Е, наистина е такъв. Омагьосан, имам предвид. Тъпкан е догоре с магия. — Бърн зае позиция на гард, за да се възхити на меча на фона на залязващото слънце. — Може да разреже всичко. Хей, Ламорак едва не ме уби с него. Просна две от момчетата ми и когато застанах срещу него, още с първия удар разсече меча ми на две, четири пръста над ефеса.

— Как успяхте да го победите?

— Хванах меча му с двете си ръце и продължих да го стискам, докато му наритвах задника. — Бърн се усмихна с младежко самодоволство и изпъна напред ръцете, стиснал юмруци, като протягаща се котка. После разтвори напълно здравите си длани и ги показа на Тоа Сител, сякаш за да му каже: „Виждаш ли? Реже всичко — с изключение на мен.“ — Да си фаворит на Ма’елкот, си има своите предимства.

— Но това не е отговор — рече Тоа Сител. — Аз разпитвах него и онзи другия в продължение на часове. Защо ще настоява да говори само с теб?

— Може би защото го пребих — предположи Бърн, свивайки рамене. — Въпрос на чест, между мъже. Няма как да го разберете.

— Ясно — рече Тоа Сител с равен тон. — Очевидно тук наистина има нещо, което не мога да разбера. Засега.

Бърн се подсмихна самодоволно, омагьосаният меч описа свистяща дъга над главата му и отново се плъзна в ножницата. Мъжът се върна при прозореца.

След известно време наподобяващият далечна гръмотевица боботещ глас утихна и се чу гръмко изпукване, сякаш великан бе плеснал с ръце. Преговорите на Ма’елкот бяха завършили.

Бърн се приближи колебливо до вътрешната врата — голяма плоча от ковано желязо. На нея висеше масивна халка, изкована във формата на древния символ на змия, захапала опашката си. Нямаше да е трудно да се повдигне и пусне върху вратата, работа за секунда, в резултат на която щеше да се разнесе отекващ звън, но ръката на Бърн, която се протягаше към нея, трепереше като старческа. Той бързо погледна през рамо, за да провери дали Тоа Сител го е забелязал.

Херцогът си позволи да се усмихне отново.

Из затворената приемна се понесе вихрушка, като че ли някой бе отворил прозореца, до който бе стоял Бърн, и сякаш спокойната нощ бе преминала в буря. Вятърът отвори с лекота голямата врата, издавайки глух звук като от далечен водопад.

— Бърн. Тоа Сител.

Гласът на императора беше по-плътен и по-отекващ от звука на храмовата камбана, която наскоро бе обявила вечерния час. Тоа Сител никога не си задаваше въпроса как Ма’елкот разбира, че са отвън — Ма’елкот винаги знаеше.

— Елате при мен, любими мои благородници.

Тоа Сител се спогледа с графа, когото презираше — за миг ги свърза нишката на еднакво мрачно предчувствие — след което двамата едновременно пресякоха прага.

Желязната стая, в която се озоваха, беше построена преди повече от век, в началото на управлението на Тил Менелетис Златния — последният анхански крал, който се бе занимавал с магия. Стените на помещението без прозорци бяха обковани с листове от ковано желязо, споени от сребърни привързващи руни. Сребърни руни обграждаха вратата и единствените две места, където се виждаха каменните стени на двореца — двата окултни кръга, единият на пода, а другият отгоре над него, на тавана.

Стаята бе запечатана по заповед на Съвета на херцозите, който бе поел регентството над наследника на Тил Менелетис, след като злополучният експериментатор изпадна в буйна лудост; легендарният Манавитан Сивоокия постави пазители на стаята и тя успя да устои на всички опити за проникване, докато пред нея не се изправи самият Ма’елкот.

В северния квадрант на окултния кръг се издигаше олтар от местен варовик, върху който бе проснато голото тяло на мъж на средна възраст, почернено от сажди и покрито с кора от засъхнала покафеняла кръв. Тоа Сител познаваше мъжа, познаваше го много добре, беше се хранил заедно с него и съпругата му и бе потупвал децата му по главичките; сега не си позволи дори да си спомни името му.

Над тялото на мъжа бе опъната плетена мрежа от влажни пулсиращи въжета, която висеше от дървоподобна метална решетка с пръти, завършващи с пронизващи въжетата сребърни куки… Но всъщност това не бяха въжета — въжетата не са хлъзгави от кръв и не потрепват в ритъма на бавно пулсиращо сърце.

След първоначалното секундно замайване зрението на Тоа Сител най-после се фокусира и той разбра какво вижда — въжетата бяха все още функциониращите черва на човека от олтара, издърпани пред зейналия разрез под пъпа му и окачени на сребърните куки като чревца в помещение за опушване на месо. Стомахът на херцога се сви и той се осмели да хвърли един бърз поглед настрани към Бърн, за да види реакцията му.

Бърн беше навел главата си настрани и протягаше врат, за да види по-добре.

Императорът стоеше в окултния кръг, гол до кръста като някой борец, а ръцете му бяха омазани в кръв до лактите. Очите на Ма’елкот бяха черни като облачно небе посред нощ и проблясваха съвършено равнодушно, без да излъчват нито топлина, нито хлад. Той кимна с глава към ниския диван, поставен до едната стена, и гласът му прозвуча като тътен изпод планината.

— Седнете, докато си измия ръцете.

Двамата се подчиниха, наблюдавайки как императорът се приближава до един от лениво димящите мангали. От него струеше червеникава светлина и мирис на хвойново масло, който почти успяваше да притъпи адската воня на изпражнения, която винаги висеше в стаята. Ма’елкот се загледа неподвижно и безмълвно в мангала и от него изскочи жълт пламък, който се издигна на височината на главата му. Той пъхна ръцете си в него и пламъкът около тях придоби изумруденозелен цвят; засъхналата кръв се спече, овъгли се и се обели на люспички.

Император Ма’елкот, Щитът на Проритун, Повелителят на Анхана, Защитникът на Кириш-Нар, Лъвът на Северната пустош и носител на още титли, беше най-грамадният мъж, който Тоа Сител бе виждал някога. Дори Бърн, който бе доста висок според обичайните мерки, едва стигаше до намазаната с восък брада на Ма’елкот. Разпилените му кестеняви къдрици блестяха в наситено червено от светлината на мангала и се диплеха по раменете му, които приличаха на камъни от Раздробените скали.

Императорът раздвижи ръцете си в пламъците. Бицепсите му изпъкваха като бурета, а масивните релефни мускули на гърдите му като че ли бяха изсечени от отделни скали и сглобени след това като пъзел. Докато кръвта се белеше от пръстите му, императорът се усмихна и разкри идеалните си зъби. Пламъците постепенно се отдръпнаха от ръцете му и той бързо ги отупа, изчиствайки последните остатъци от изгорялата кръв. Когато погледна отново към седналите благородници, очите му вече сияеха в наситеното синьо на лятното небе.

Императорът беше единственият човек, от когото се страхуваше Тоа Сител.

— Не си правете труда да докладвате — каза Ма’елкот. — Имам задача за двама ви.

— Вие, ъъъ… — каза Бърн, изпъна се и рязко се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Няма ли да ни накажете?

Императорът сключи вежди.

— Трябва ли? В какво сте се провинили пред мен?

— Аз, аз, ъъъ… — Той отново се закашля. — Аз не съм, но…

— Но Смешника Саймън отново избяга — довърши спокойно Ма’елкот. Той излезе от окултния кръг и се приближи до дивана. Приклекна пред Бърн и постави ръка на рамото му като баща, който ласкаво мъмри сина си. — Бърн, нима ме познаваш толкова малко? Да не съм някой маниак, че да наказвам хората си заради моите провали? Нима аз не съм с теб всеки един момент? Все още не знам какво е направил този Смешник Саймън, каква е тая магия, която още се вихри из всички нас. Щом аз не мога да пречупя или да избегна тази сила, как мога да накажа теб за твоята неспособност да го направиш?

Бърн вдигна очи към него и Тоа Сител с удивление забеляза изписаното на лицето му почти трогателно раболепие.

— Аз само… Не исках да ви разочаровам.

— И точно затова ти си моето Любимо дете — промълви с топлота Ма’елкот. — Хайде, мръднете се малко встрани. Пуснете ме да седна между вас.

Тоа Сител бързо се премести към края на дивана. Това бе една от причините да се страхува толкова много от Ма’елкот — човекът променяше настроенията си като лятна буря. В един момент те вцепенява от ужас само с един-единствен поглед от висините на своето величие, а в следващия сяда свойски до теб, както някой приятел от детинство на стълбите пред къщата ти.

— Подведе ме страстното ми желание — каза Ма’елкот, облягайки лакти на коленете си. — Защитих двореца „Колхари“ срещу всички заклинания, които не са мое творение. Погълнат от желанието си да заловя Смешника Саймън, аз изковах нож, който сега трепти в гърдите ми. Силата, която ни свързва, Бърн, се оказа фаталната пукнатина, през която ме прониза стрелата на Смешника Саймън. Силата, която призовах тази вечер — за да попитам как да разруша това заклинание — се изсмя. Присмя ми се, на мен! Каза, че заклинанието ще бъде развалено с лекота, щом създателят му попадне в ръцете ми. — Ма’елкот поклати бавно глава със замислена усмивка, като че ли се наслаждаваше на иронията. — Можете ли да я усетите? Бърн, ти си се изправял лице в лице със Смешника Саймън — как изглежда той?

Бърн поклати глава с нещастно лице.

— Не си спомням. Опитах се… Мисля, че може би дори го разпознах.

— Знам, че си го разпознал — прогърмя гласът на Ма’елкот. — От рано сутринта се опитвам да разгадая кой може да е Смешника Саймън въз основа на това, което ми е известно за хората, които познаваш. Не се получава — всеки път когато се появи някакво загатване, усещам подръпването на проклетото заклинание и загатването се отдалечава. Опитах се дори да използвам заклинанието срещу самото него, като потърсих в азбуката инициали и произволни имена и изчаках да видя дали някое от тях няма да активира оттеглянето му — и всеки път се оказвах пред лист, изписан с букви, и без никакъв спомен кои от тях съм използвал и кои — не. Ако бях по-податлив към гнева, това щеше да ми се стори вбесяващо.

— Но вие, Ваше Имперско Величество — каза учтиво Тоа Сител, — като че ли ми изглеждате доволен.

Усмивката, с която го дари Ма’елкот, излъчваше неустоима топлина; въпреки страха на херцога, тя стопли сърцето му.

— Но аз съм! Това е нещо ново, Тоа Сител. И е предизвикателство. Имаш ли някаква представа каква рядкост за мен е да бъда изненадан? Да бъда разочарован? Този Смешник Саймън е най-интересният противник, с когото съм се сблъсквал от Равнинната война насам. Той успя да надхитри цялата ми глутница хрътки; решението на този проблем, разбира се, е да си намеря по-добра хрътка.

— По-добра? — попита Бърн намръщено.

Ма’елкот се усмихна и обгърна раменете на Бърн с гигантската си ръка.

— Не приемай лично метафората, скъпо момче. Извинявам се за неточния израз; трябваше да кажа някой, който е по-подходящ за тази задача.

— И кой е той? — попита начумерено Бърн.

— Ела. Ще ти покажа.

Ма’елкот се изправи и влезе в окултния кръг. Тоа Сител веднага се присъедини към него, но Бърн се поколеба, поглеждайки към мъжа, който лежеше проснат върху олтара.

— Той, ъъъ, изглежда ми познат.

— Познаваш го — каза Ма’елкот. — Обяснете му, херцог Тоа Сител.

Тоа Сител си пое дълбоко дъх и погледна настрани.

— Името му е Джейби. Мисля, че сте се срещали веднъж или два пъти. Той беше капитан от Очите. — Тоа Сител грижливо избягваше да поглежда към бавно надигащите се и спадащи гърди на Джейби, към пулсиращото му сърце, което можеше да се види сред плетеницата от черва. — Той подшушна на онзи изобретател Конос, че е бил издаден.

— Точно така — промърмори снизходително Ма’елкот. — И аз успях да се възползвам от предателството му — Външните сили, с които се свързвам, обикновено пристигат гладни. Що за домакин ще съм, ако не им предложа поне… нещо за хапване, да речем?

Бърн кимна разбиращо.

— Жив ли е още?

— Само тялото му — избоботи Ма’елкот. — Сега ела при мен.

Щом Бърн застана до него в кръга, Ма’елкот положи длани върху раменете на двамата мъже и вдигна поглед към оголения хоросанов кръг на тавана. Двамата не бяха успели да въздъхнат, когато камъкът започна да се размива и се превърна в мъгла. През нея Тоа Сител можеше да види пълзящите по небето облаци и първите нощни звезди.

След миг подът изчезна и тримата се издигнаха безшумно нагоре. Камъкът под краката им възвърна твърдостта си и тримата се озоваха на самия парапет на Сумрачната кула.

Това бе поредната причина Тоа Сител да се страхува от Ма’елкот; не само че силата му притежаваше смайващ обхват, но той можеше да я призовава, без да каже нито дума, без никакъв жест, само с мисълта си. Херцогът знаеше достатъчно за магията, за да може да оцени нивото на концентрация, необходима и за най-обикновената операция; дори най-добрите адепти не можеха да правят повече от едно заклинание наведнъж. Повечето зависеха от омагьосаните предмети, които усилваха способностите им. Но това не се отнасяше за Ма’елкот; неговата мощ като че ли беше безгранична.

Тоа Сител потрепери, но не от хладния нощен вятър.

Анхана се простираше пред очите му като килим, изтъкан от скъпоценни камъни — от малките диамантени искри на лампите до блестящите рубинени огньове. Освежаващият бриз донасяше звуците на песни откъм пивниците и виковете на вестникопродавците, които се прибираха към канторите си за вечерния отчет, донасяше миризмата на месо, задушено с лук и чесън, и чистия аромат на дивите поляни, които се простираха до морето.

На запад се събираха облаци, които величествено се носеха към града, а на изток луната се издигаше над планината Божиите зъби.

Ма’елкот разпери ръце и отметна главата си назад. Гласът му се извиси над свистенето на усилващия се вятър.

— Поисках от Силата да ми покаже кой може да изтръгне този трън от плътта ми, да ми покаже кой мъж може да отърве Империята от бунтовния Смешник Саймън. Тя откри отговора в дълбините на моето съзнание — знаел съм отговора, без да подозирам, че е в главата ми. Сега ще попитаме вятъра и ще открием отговора, написан върху облаците!

Той посочи към приближаващата се черна сянка.

— Погледнете натам и вижте лицето на моята хрътка!

Тоа Сител погледна в посоката, указвана от показалеца на императора, очаквайки да види как върху облаците се появява образ като рисунка на пергамент. Плътната гръмотевична стена се кълбеше и кипеше, издуваше се и пулсираше като жива, като група от роби, които се свиваха под бича на надзирател, и Тоа Сител отново усети същото замъгляване на погледа, последвано от фокусиране при осъзнаването, че върху облаците няма да се появи никакъв образ.

Плътната облачна маса беше образът.

Подчинявайки се на безмилостното острие на императорската воля, облаците се трупаха един върху друг, гънеха се и се виеха в образа на човек — лице, по-голямо от планината, обрамчено с брада и ниско остригана коса. Устата му беше изкривена от гняв, а в очите му проблясваха искри.

Бърн ахна.

— Да си го начукам като на девствена коза…

Тоа Сител се закашля и произнесе с изтънял гласец:

— Не можехте ли да нарисувате картина?

Ма’елкот се изкикоти като някой пиян бог.

— Силата, която не се използва, не е никаква сила, Тоа Сител. Красиво е, нали?

— Ами, ъъъ, да — отвърна херцогът. — Красиво е.

Оставаше му само да стои и да гледа с благоговение.

— Това е Каин — отсече рязко Бърн.

— О, да. — В боботещия глас на Ма’елкот се долавяше дълбоко удовлетворение. — Да, така е. Той ще пристигне в Анхана утре сутринта.

— Каин убиецът? — рече Тоа Сител, а зад внезапния му интерес прозираха едновременно възхита и ужас. — Каин, който уби Тоа Фелатон?

Той започна внимателно да изучава облачното лице; в миналото беше виждал доста груби рисунки на Каин, но това изображение беше толкова живо, че той се почувства така, сякаш го вижда пред себе си. Докато гледаше, лицето се разтвори във въздуха и се превърна отново в приближаващите се буреносни облаци.

— Ммм, да — въздъхна Ма’елкот. — Това бе другата услуга, която той ми направи, макар да не беше по моя поръчка. Твоята задача, Тоа Сител, а също и на Кралските очи, е да намерите този мъж и да ми го доведете. Впрегни всичките си ресурси в изпълнението ѝ и знай, че той може да не иска да бъде открит. Има контакти и приятели тук. Може би някой или повече от тях ще дойдат при теб, ако разберат, че — всъщност каква сума ще им се стори достатъчна, без да е прекалена? — сведенията им струват, да речем, двеста златни рояла. Освен това изпратете полицията да събере гражданите за Ритуала по прераждането — може случайно да попаднем на него, ако планът ни се провали. Искам го в двореца утре до залез-слънце.

— Награда от двеста рояла — повтори Тоа Сител и кимна. — Пристигнал ли е вече в града?

— Не. Не знам къде може да е. Но ще бъде тук утре, два часа след изгрева на слънцето.

— Пророчеството?

Ма’елкот се усмихна.

— Магия. Ще го примамя така, както козата привлича пантерата, и той ще дойде.

— Но… — Тоа Сител се намръщи. — Ако тази вечер той се намира на хиляди левги оттук…

— Няма значение, дори да е на милион — отвърна Ма’елкот. — Няма значение, дори да се намира отвъд портите на Смъртта. Ти, Тоа Сител, си слепец, който се препъва по тесния коридор на Времето; Аз съм бог, който подхвърля Времето в ръцете си като дете парцалената си топка. Действителността се приспособява към мен. Ако Каин е на хиляда левги оттук, значи, отдавна е поел на пътешествие, за да се отзове на повика ми. Ако тази нощ реша да не го привличам… тогава още преди месеци той е решил да остане там, където се намира. Разбираш ли?

— Ъъъ, всъщност не — отвърна Тоа Сител. — Ако вие, ммм, го притегляте толкова силно, защо трябва да го търсим като някой крадец? Той няма ли да се яви пред вас по своя воля?

Ма’елкот се усмихна снизходително.

— Може би. Но е възможно и да се наложи да бъде довлечен; затова ви поверих и тази задача. По един или друг начин той ще се озове тук, отвръщайки на моя зов. Начинът няма значение.

Тоа Сител се намръщи.

— Щом тази магия е толкова силна, защо просто не притеглите Смешника Саймън?

— Точно това правя — отвърна Ма’елкот. — Колкото по-малко знам за някой човек, толкова по-неясен е образът му, който създавам в ума си, и толкова по-продължителен и сложен става процесът на притегляне. Каин е просто елементът, който събира всичко във фокус, като частичка от кристал или шепа сяра. Щом разполагам с Каин, Смешника Саймън сам ще се напъха в ръцете ми като кученце подир кокал.

Докато траеше разговорът им, Бърн стоеше със скръстени ръце, загледан в града, нацупил устни като сърдито дете. Накрая просто избухна:

— А аз какво трябва да правя?

Ма’елкот се обърна към своя граф и усмивката му се стопи.

— Вземи си почивен ден.

— Какво?

На челото на Бърн запулсира малка вена и устните му потрепнаха, сякаш не можеше да реши дали да избухне в плач, или да се хвърли към гърлото на императора.

— Бърн, така трябва — каза Ма’елкот с успокояващ, но недопускащ възражения тон. — Знам отлично какво се е случило между теб и Каин; донякъде аз сам съм причината за това. Знам твърде добре, че следващата ви среща може да се окаже фатална за някой от вас. Вземи си почивен ден, отдъхни, наслади се на слънцето. Иди в Града на пришълците; играй на комар, пий, мърсувай. Стой далеч от Лабиринта; Каин има приятели сред Поданиците на Кант и сигурно ще се появи там. Забрави Смешника Саймън, забрави Сивите котки, забрави за държавническите дела. Забрави за Каин. Ако двамата се срещнете, докато Каин ми служи, ще се отнасяш към него с уважение, като към друго Любимо дете на Ма’елкот.

— А след това?

— Щом Смешника Саймън попадне в ръцете ми, съдбата на Каин повече не ме интересува.

— Добре — каза Бърн, дишайки дълбоко, но учестено. — Добре. Съжалявам, Ма’елкот, но нали знаете… знаете, какво ми причини той.

— Знам какво си причинихте един на друг.

— Защо Каин? Искам да кажа, какво му е толкова специалното?

Сега вече Тоа Сител разпозна нотката в гласа на Бърн, която се криеше зад обичайната му раздразнителност. „Я виж ти, той ревнува!“, помисли си изненадано херцогът. Запазвайки невъзмутимо изражение на лицето си, той си отбеляза да разследва възможността за по-дълбоки лични отношения между Ма’елкот и неговия фаворит.

— Не съм сигурен — рече Ма’елкот. — Той определено има впечатляваща кариера. — Императорът помръдна мощните си рамене и отпусна широката си длан върху рамото на Бърн. — Предполагам, изключителността му може да се представи по следния начин: той е единственият човек, който се е изправил срещу теб в битка, Бърн, и е оцелял.

Тънките устни на Бърн потрепнаха в усмивка.

— Само защото може да тича като заек.

Ма’елкот хвана Бърн за раменете и го погледна изпитателно в лицето.

— Ще ти кажа следното: ти вече не си същият човек. Сега, когато притежаваш моите дарове, той няма да може да ти избяга.

Бърн протегна ръка и докосна дръжката на Косал; мечът отговори на докосването му с опасно жужене, приглушено от ножницата му.

— Да, да. Знам.

Ма’елкот леко извърна глава, колкото да впери стоманеносивите си очи в Тоа Сител.

— Чака ви много работа, херцоже мой. Наслука.

Преди Тоа Сител да успее да отговори, краката му потънаха в каменната плоча. Покривът на кулата бе твърд под Ма’елкот и Бърн; те го гледаха с безизразни лица как потъва. Когато полетя надолу, той извика изненадано и последното нещо, което видя, преди камъкът да се втвърди пред очите му, бе как Ма’елкот притиска главата на Бърн към голите си гърди.

Поддържащата го сила го спусна леко в центъра на окултния кръг в Желязната стая. Той отупа въображаемия прах от ръкавите си, докато гледаше нагоре към сивия камък.

Изсумтя леко и поклати глава. Приближи се безмълвно до олтара и погледна към Джейби — мъжът, когото всъщност беше изпратил лично тук. Гледа го доста дълго време, наблюдавайки дишането му; наблюдавайки пулсирането на сърцето му през оплетената мрежа от черва; наблюдавайки как то се забавя, ускорява и забавя отново почти до спиране.

Джейби му беше приятел — добър приятел, верен приятел. Верен до крайност; той бе приятел и на Конос. Беше избрал приятелството пред дълга. Изборът на достоен човек.

Изборът на мъртъв човек.

Верността му беше струвала не само живота. Тоа Сител все още чуваше ехото от писъците му, агонията и ужаса, привлекли същата онази Външна сила, която Ма’елкот бе използвал по-късно. Херцогът се зачуди дали в това умиращо тяло е останало нещо от Джейби, или той крещеше от непоносима болка в онзи кошмарен ад, където се беше върнала Силата.

Но каквато и да бе истината, тялото беше изпълнило задачата си; императорът повече нямаше нужда от него. Самият Тоа Сител не бе достоен човек като този, който лежеше пред него, но все пак беше човек; той можеше да направи поне една услуга на приятеля си. Краят му, така или иначе, беше близо, но той поне можеше да го ускори.

Херцогът стисна носа на Джейби с внимателно и точно движение, а с другата си ръка покри устата му.

Джейби дори не се мъчи. Гърдите му се повдигнаха, после още веднъж и той угасна без звук.

Тоа Сител избърса дланите си в панталоните и въздъхна. Чакаше го много работа.

Преди да излезе от стаята, той отново погледна към голите камъни на окултния кръг на тавана и тихо изсумтя.

Беше надживял последния господар на Анхана. Но изобщо не беше сигурен дали ще оцелее при настоящия.

7.

Обикновените жители на огромния град Анхана, столицата на Империята, рядко поглеждат към небето, особено след падането на нощта. Онези, които живеят в Лабиринта, на северния бряг на Великия Чамбайген, по принцип са твърде заети да внимават кой или какво ги дебне от следващия сенчест портал, или какво ще изскочи от близката уличка. В Града на пришълците злочестите полухора са твърде пияни или надрусани, или пък са твърде заети да наблюдават по какъв начин прекарват нощта си живеещите в Лабиринта чистокръвни. В Индустриалния парк, който разделя Града на пришълците и Лабиринта, фабриките бълват огън и дим, които скриват звездите.

На острова на Стария град почтените хорица се прибират вкъщи след залез-слънце, освен ако не е дошъл редът им да патрулират. Полицаите обикалят улиците с фенери в ръце, които използват предимно за да осветяват калдъръма, да не би случайно да стъпят в някоя купчина от конски фъшкии, пропусната от мързеливите чистачи, обхождащи улиците преди вечерния час.

На Южния бряг, където къщите на богатите и аристокрацията обграждат херцогските имения, прислугата е твърде заета със задълженията си, а господарите им спят като праведници.

Но тук-таме се намира по някой, който поглежда нагоре. Моряк на баржа, закотвена край фабриката за стомана, надушва приближаващия дъжд и поглежда към небето. Елфка проститутка в Града на пришълците увива шала си плътно около слабите си бледи рамене и изръмжава някоя човешка ругатня към приближаващите се облаци. Двама братя, синове на барона на Тинара, си вдигат панталоните след случайното изнасилване на кухненската работничка, която са спипали в градината на бащиния им дом, и доволно се протягат край кървящото момиче. Единият вижда облаците и сръчква другия.

Те и другите като тях, зърнали свирепото лице, в което се превръщат гръмотевичните облаци, потреперват леко, уплашени от знамението. Миг по-късно облаците отново изглеждат като облаци, а хората тръсват глави, присмивайки се на суеверното си въображение.

8.

Таксито проблесна под лъчите на залязващото слънце, гмурна се към сенките и се приземи при портата на края на площадката за кацане на Аби. Хари вече беше там и го очакваше.

Вратата на таксито се плъзна встрани и Хари влезе вътре. Настани се до минибара и се опита да не обръща внимание на ококорените очи и зяпналата уста на шофьора, който седеше зад бронираното стъкло.

Гласът на мъжа прозвуча с лек металически оттенък през говорителя.

— Мили боже, наистина си ти! Самият Каин!

Хари кимна.

— Да. Знаеш ли къде се намира лагерът „Бюкянън“?

— Затворът ли? Разбира се, Каин. Мили боже, когато получих обаждането, нали се сещаш, до Аби, но без имена, помислих си, че току-виж ми излязъл късметът, но гледах да не се надявам чак толкова. Можеше да е някое от гаджетата ти или някой приятел, но проклет да съм, Каин — чакай само да кажа на децата!

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, Каин, всичко.

— Затваряй си устата.

— Ами, ъъъ… добре, Каин, изморен си. Разбирам, няма проблем. Само ми се подпиши в книжката, става ли?

Хари стисна очи.

— Не ме ли чу?

— Стига де, само един подпис. Това ще означава много за децата ми, знаеш, ако не я подпишеш, няма да ми повярват, че наистина съм те срещнал.

— Ако я подпиша, ще ме оставиш ли на мира?

— Разбира се, Каин, както кажеш. Пъхнал съм я под бара, сгъната е като тетрадка.

Таксито се издигна гладко във въздуха, а Хари намери и подписа опърпаната книжка за автографи на шофьора. Той изсумтя; беше от истинска хартия — сигурно струваше маса пари.

— Та, ъъъ, за какво отиваш в „Бюк“?

Хари преглътна гнева си; не искаше да се унижава, като си изпусне нервите точно тук.

— Виж какво. Не искам да разговарям с теб. Подписах книжката и сега ще ми направиш голяма услуга, ако просто замълчиш.

— Да бе, разбира се. — Таксиджията се обърна напред, но Хари продължаваше да чува мърморенето му: — Да, щом някой стане Професионалист, веднага забравя откъде е тръгнал…

Хари гледаше през прозореца как слънцето залязва зад Тихия океан. „Не и аз — помисли си той. — Аз никога не забравям. Не ми позволяват да забравя.“

От югозапад се задаваха буреносни облаци. Таксито леко се наклони при вмъкването си в обслужващата линия, таксиджията се облегна назад и се протегна.

— Нали нямаш нищо против да погледам малко телевизия, а?

Хари не му отговори. Шофьорът докосна сензорния екран и върху дисплея на предното стъкло на таксито се появи лицето на Лешон Кинисън в близък план. Хари потрепна — това сигурно беше „Драконови приказки“. Таксиджията отпусна облегалката си назад и се излегна с ръце под главата.

Кинисън поклащаше глупаво глава и изражението на лицето ѝ преливаше от престорено съчувствие. Тя тъкмо казваше:

— … да обясни на зрителите ми какво всъщност представлява ампмод и защо Палас Рил е попаднала в толкова опасна ситуация?

Когато на екрана се появи собственото му лице, Хари затвори очи. Не стига, че Студията го принуждаваше да плещи нелепости, а сега трябваше и да се гледа как го прави.

— Леле, Каин! Това си ти! В плът и кръв, там, при Лешон. Голямо сладурче е тя, нали? Сладурче.

— Тя е шибан крокодил. След предаването за малко да ѝ счупя пръстите, докато се опитвах да махна проклетата ѝ ръка от чатала ми.

— Стига бе, вярно ли? Право там, в ефир? Лешон Кинисън те е хванала за оная работа?

— Млъквай.

— … хора на света, които наистина разбират технологията, и сигурно се досещате, че аз не съм един от тях.

(Смях сред публиката.)

— Но мога да го обясня на вас — и на вашите зрители — по същия начин, както ми беше обяснено на мен. Разбирате ли, Земята и Отвъдие са една и съща планета в различни вселени. Всяка вселена, цялата, трепти по свой собствен начин — онова, което наричат универсална резонансна константа. Всъщност тя не трепти, просто това е най-лесният начин човек да си го представи. Ние преминаваме от едното в другото място, като променяме резонансната си константа така, че да отговаря на другата вселена. Обърках ли ви окончателно?

(Смях сред публиката.)

Сега на екрана щеше да се появи онази сцена, в която той измъква от вътрешния си джоб старинен джобен часовник; нямаше да я издържи. Лицето на Хари пламна от унижение и той стисна зъби.

Но въпреки това не можеше да я прогони от съзнанието си — той държи джобния часовник за верижката, а долният край на циферблата докосва дланта на другата му ръка.

— Палас Рил е като този часовник тук. Долната ми ръка представлява Земята. Разбирате ли, когато часовникът е неподвижен, тя се намира тук, на Земята. А сега, да речем, че Отвъдие е на различна височина, разбирате ли, в по-високо ниво на реалността — например по средата между дланите ми. Ако искам да издигна часовника на това ниво, без да си мърдам ръцете, има два начина да го направя. Единият е да скъся верижката, ето така. Елементарно, нали? Така действа чесмод — това е съкратено от „честотна модификация“, което всъщност не е правилният термин, но както и да е… Така процедираме при стажантите, които отиват в Отвъдие за продължителен период от време, понякога години, за да завършат обучението си и да развият образите, които се надяват един ден да ги направят звезди. Когато решат да се приберат у дома, те отиват до някоя от фиксираните точки на прехвърляне и монтираното там оборудване отново удължава веригата. Ето така, виждате ли? Те се връщат на Земята. Но тук имаме проблем. Когато сте в чесмод, вие сте точно като местните. Ставате неразделна част от вселената на Отвъдие и сте напълно откъснати от Студията. Няма директна публика, няма дори кубове за запис. Това хич няма да ви хареса, нали? Целият купон остава за нас, а вие не получавате нищо.

(Публиката реве недоволно.)

— Така, ампмод — амплитудната модификация, което също не е правилен термин, но какво да се прави, е малко по-сложна. Това се случи с Палас, това се случва с мен и с всички останали актьори, които обичате да гледате.

Тук Хари леко изви китката си и часовникът се завъртя в кръг, издигайки се все по-нависоко с помощта на центробежната сила.

— Виждате ли, това е съвсем различен начин за стигане в Отвъдие. За да задържа часовника на това ниво, аз не трябва да спирам да го въртя. Същото е като добавяне на енергия, разбирате ли? Точно това правим ние с помощта на мислопредавателната връзка. Същата връзка, която предава обратно към Земята преживяванията ни, които вие гледате, а също така пренася от реактора на Студията към нас енергията, която ни задържа в Отвъдие.

Затворил очи, Хари си спомни маската на загриженост върху лицето на Кинисън, когато тя се наведе към него, спомни си и огромното си желание да я зашлеви.

— И така — рече тя, — можете ли да ни кажете какво се случва, ако връзката бъде прекъсната?

Тогава ръката на Хари бе спряла да се движи и той, Кинисън и цялата публика наблюдаваха мълчаливо как джобният часовник постепенно спря да се върти и отново се опря до другата му длан.

— Значи, тя се връща на Земята.

Хари следваше точно сценария; тук бе моментът да се навъси.

— Всъщност нещата са много по-сериозни. Разбирате ли, Отвъдие не е точно в съседната вселена на нашата. Даже напротив; то прилича толкова много на Земята, защото двете вселени съществуват в хармония, като октава. Но има множество други вселени, които се намират в енергийните нива между нашата вселена и тази на Отвъдие, и повечето от тях са толкова различни от света ни, че дори не мога да ги опиша. Доколкото ни е известно, всички те са негодни за живот. В някои например елементът въглерод, от който всъщност е изградена голяма част от тялото ни, според техните физични закони не съществува. Когато някой Актьор излезе от фаза с Отвъдие, това означава смърт. Възможно най-ужасната смърт. Повечето от тях никога повече не ги виждаме. Някои в края на краищата влизат във фаза със Земята и гледката… е, не е много приятна. Дори не ми се иска да я описвам.

— Това ли ще се случи с Палас Рил, ако не я намерите?

Той, с възможно най-груб глас:

— Може вече да се е случило.

Присвиването в стомаха накара Хари да отвори очи и да погледне към собственото си лице, което се взираше в него от предното стъкло.

Полюшвайки се, таксито прескочи от една обслужваща линия към друга и за миг лицето му се проектира върху струпващите се гръмотевични облаци над Тихия океан.

— Знам, че когато сложите този шлем на главата си, вие ставате мен. Чувствате онова, което чувствам аз. Знам, че вие също я обичате. И ви се заклевам, че ако нещо ѝ се случи, никоя сила във вселената няма да спаси онези, които са ѝ причинили това. Ще накарам Бърн да моли за бърза смърт; Ма’елкот ще проклина деня, в който родителите му са се срещнали. Никой от виновните няма да ми избяга. Кълна се.

Всичко това беше написано от професионалистите в Рекламния отдел на Студията, но това нямаше никакво значение. Тези бяха най-искрените думи, които беше произнасял в живота си.

— Леле, майко — изкиска се таксиджията. — Хич не ми се иска да си ядосан на мен.

9.

Разсилният задържа почтително вратата, пропускайки Майкълсън да мине. Щом се озова в мъничката стая, Хари се ръкува с него; колкото и необичаен, този приятелски жест към човек от по-нисша каста не беше безпрецедентен и служеше като прикритие на преминаването на малкото пакетче с чист кокаин от ръката на Хари в ръката на мъжа. Паричните потоци се наблюдаваха по електронен път, но кокаинът и другите стимуланти се продаваха легално на представителите на всички касти от Професионалисти нагоре; всички наркотици се бяха превърнали в предпочитана черноборсаджийска стока и обикновено се използваха за дискретен подкуп. При посещенията си в социалния лагер „Бюкянън“ Хари винаги носеше в себе си достатъчно количество; веригата от подкупи — от директора до Работниците, надзираващи лишените от слух по хирургически път Трудоваци, които се грижеха за интернираните — беше единственият начин да се срещне и поговори с баща си.

Разсилният безмълвно посочи сензорната плоча на стената, която Хари трябваше да натисне, когато решеше да си тръгне, след което разпери пръстите на двете си ръце.

Десет минути.

Майкълсън кимна и разсилният затвори вратата; тя се заключи с тежко механическо щракване.

— Татко? — каза Хари, приближавайки се до леглото. — Татко, как си?

Дънкан Майкълсън лежеше свит под завивките от подгизнала от пот синтетика, а очите му се въртяха като безформени топчета. По плешивия му череп се виеха изпъкнали вени; изкривените му от болестта ръце дращеха конвулсивно по подплатените каиши, а тихият монотонен стон, който се чуваше от олигавените му устни, отразяваше неспирния му кошмар.

По дяволите, бяха обещали, че Дънкан ще е буден.

Хари тръсна гневно глава и беше почти готов да отиде при сензорната плоча и да повика разсилния, но сви рамене и вместо това се приближи до малкия прозорец. Плащаше много за този прозорец — двайсет процента допълнително върху месечната сметка. Нямаше да е зле да го използва.

Месечната сметка, която представляваше издръжката на Дънкан в „Бюк“, беше единственото, което спасяваше бащата на Хари от хомота на киборга; този хомот и животът на Трудовак, който вървеше в комплект с него, биха довършили Дънкан още преди месеци, дори години, когато той беше много по-здрав, отколкото сега.

Хари плащаше за престоя му в затвора повече от десет години.

Дъждът се стичаше по прозорците и замъгляваше гледката към сивия свят навън. Само на няколко метра разстояние мълния разцепи едно малко дръвче на пламтящи трески; енергийното изпразване и оглушителният трясък на гръмотевицата задействаха рефлексите на Хари и той се хвърли на пода със сподавен вик. Приклекна до едно малко бюро, тръсна глава и отвратено зачака пулсът му да се успокои.

Лежащият на леглото над него Дънкан Майкълсън отвори очи.

— Хари? — Гласът му беше тънък и хленчещ, малко по-силен от шепот. — Ти ли си, Трепач?

Хари се хвана за рамката на леглото и се изправи.

— Да, татко.

— Леле, колко си порасъл, Трепач. Как върви училището?

— Татко, аз… — Той притисна ръка към челото си. — Добре, татко. Много добре.

— Боли ли те главата? Казах ти да стоиш настрана от онези занаятчийски хлапета. Всичките са хулигани. Та аз съм Професионалист, по дяволите. Върви при майка ти да те закърпи.

Хари вдигна ръка и докосна стария белег високо на челото. Когато беше на десет, той се сби с цяла банда деца на Занаятчии; шестте хлапета го блъскаха и припяваха една от онези немелодични песни, които момчетата си измислят на момента. Тази наричаха „Синът на лудия“.

При този спомен устните на Хари потрепнаха в усмивка — едното от момчетата се бе търкулнало на земята, стиснало смазаните си тестиси, другото виеше и притискаше ръка към лицето си в опит да спре кръвта, бликаща от онова, което до срещата си със зъбите на Хари беше представлявало нос. За миг му се прииска отново да е на десет; би могъл да се разправи с още двамина, преди водачът им — Нилсън, Еди-кой си Нилсън — да сложи край на разправията с една тухла.

По Хари никога не си беше падал по носталгията и споменът бързо се разнесе. Майка му не беше зашила цепнатината, която тухлата на Нилсън бе отворила в скалпа му; по това време вече бяха изминали три години от смъртта ѝ.

А Дънкан вече беше достатъчно луд и за двамата.

— Добре, татко.

— Хубаво… — Дънкан дращеше с безсилната си ръка по каишите. — Можеш ли да ги поразхлабиш малко? Адски ме сърби.

Хари отслаби каишите и Дънкан започна да се чеше по отпечатъците им върху гърдите си.

— Ох, страхотно. Ти си добро хлапе, Хари… добър син. Ще ми се да не бях… аз просто, нали се сещаш, можех… Аз…

Очите на Дънкан се подбелиха и гласът му отново премина в предишното гърлено несвързано мърморене.

— Татко?

Хари се пресегна, за да го разтърси леко. Дланта му полегна върху рамото на Дънкан. Усещаше всяко сухожилие, всяка костица и става; подготовката на Каин веднага се надигна от подсъзнанието му и му подсказа възможно най-лесния начин да изкълчи рамото, да раздели костта от ставата.

Хари дръпна рязко ръка, сякаш плътта на баща му беше като разтопено желязо. Впери поглед в дланта си, сякаш очакваше да види белег от изгорено.

Надигна се от леглото и се обърна към прозореца, облягайки челото си на гладкото хладно стъкло.

Почти всички жители на Земята познаваха официалната версия на живота на Хари, класическа история на Студията за жилавото хлапе от Работническото гето на Сан Франциско. Малцина знаеха, че Хари не беше роден Работник. Баща му, Дънкан Майкълсън, беше професор по социална антропология в „Бъркли“ и всъщност основният автор на главните трудове върху Западния диалект и културата на Отвъдие. Майката на Хари, Девия Капур, се беше запознала с Дънкан по време на неговия семинар по принципи на лингвистичните процеси, който тя посещаваше, докато следваше магистратура по филология. Нищо не можеше да попречи на сродяването на двете традиционно Професионалистки семейства и най-ранните спомени на Хари бяха наистина щастливи.

Сега вече той знаеше какво беше причинило психическия срив на баща му. След като успя да си проправи със зъби и нокти път към звездната слава, той най-после можеше да си позволи да поръча медицинските тестове, които определиха точно прогресиращото нервно заболяване на баща му. Дънкан Майкълсън страдаше от автоимунно разстройство, което постепенно разрушаваше синаптичните му химични рецептори, причинявайки безразборни къси съединения из цялата му централна нервна система. Както безпардонно се бе изразил един от медицинските работници: „През последните двайсет години мозъкът на баща ви постепенно се е превръщал в пудинг.“

Но в началото, преди толкова много години, Хари нямаше представа, че баща му е болен. Той почти не обръщаше внимание на нарастващата раздразнителност и навъсеност на баща си, погълнат от яркия свят на учението, който се разкриваше пред всяко шестгодишно дете на Професионалисти. Спомни си първия бой — плесницата с опакото на дланта, която го беше запратила върху килима в кабинета на баща му, ръцете, които се бяха вкопчили в раменете му и не спряха да го разтърсват, докато пред очите му не се появиха искри.

Спомни си крясъците, които си разменяха родителите му — викове, изпълнени с имена, които не му бяха познати, имена, които Дънкан използваше в семинарите и лекциите си и които толкова плашеха майка му, че чак зъбите ѝ тракаха. Щяха да минат много години, преди Хари да може да си позволи да купи няколко забранени книги от черния пазар и да разбере на кого принадлежат тези имена — Джеферсън и Линкълн, Волтер и Джон Лок. Но в онези години той знаеше само, че баща му не спираше да говори за тези хора и това щеше да му донесе неприятности.

Спомни си бързите, методични действия на сопитата — социалните полицаи със сребърни маски, които бяха дошли да арестуват Дънкан. Шестгодишният Хари отдавна си беше легнал, но ръмженето на Дънкан го събуди; малкият видя всичко през процепа на едва открехнатата врата на спалнята си.

Дънкан сигурно беше твърде горд или може би вече твърде луд, за да излъже; седмица след ареста му сопитата отново се появиха и преместиха Хари и майка му в един двустаен апартамент в Работническото гето „Мишън“.

Години наред Хари се опитваше да вярва, че причината майка му да не се разведе с баща му беше, че го обича твърде много, за да го напусне, дори когато заради лудостта му се сринаха надолу в кастовата система и се озоваха в копторите на Временните. В другите семейства разводът би защитил кастовия статус на невинния съпруг или съпруга. Едва като тийнейджър, години след смъртта на майка си, Хари разбра, че разводът нямаше да я спаси, защото тя не беше докладвала съпруга си за подмолна антидържавна дейност и това автоматично я превръщаше в съучастница.

Месец по-късно баща му се прибра при семейството си. Имуществото им беше конфискувано — хората, които принадлежаха към кастата на Работниците, не можеха да притежават доходи от професионална работа. Нито Дънкан, нито Девия имаха някакви работнически умения; оставаше им единствено да се хващат като Временни на различни работи, за които не се искат специални умения. А състоянието на Дънкан непрекъснато се влошаваше, той ставаше все по-капризен, по-избухлив и все по-ожесточено прокламираше „правата на човека“.

Хари не знаеше какво бе убило майка му. Той винаги беше смятал, че някой ден Дънкан я е пребил прекалено жестоко, а някой медик в Работническата клиника е бил твърде надрусан с демерол, за да я излекува както трябва. Най-отчетливият му спомен за майка му бе как тя лежи в леглото си в мъничкия им апартамент, плувнала в пот, и треперещата ѝ ръка се вкопчва немощно в неговата.

— Грижи се за татко си — беше казала тя, — защото няма да имаш друг. Той е болен, Хари. Не може да се грижи за себе си.

Няколко дни по-късно бе умряла в леглото си, докато Хари играеше на стикбол на няколко пресечки от дома. Той беше на седем години.

От време на време Дънкан идваше на себе си. Когато главата му се прояснеше, той се държеше трогателно мило със сина си, опитвайки се с всички сили да бъде добрият родител, какъвто дълбоко в себе си усещаше, че не е. Направи всичко възможно да образова Хари, да го научи да чете, да пише и да извършва прости аритметични операции. Успя да събере достатъчно кокаин не само за да му купи екран, но и за да подкупи местния техник да го върже нелегално към библиотечната мрежа; Дънкан и Хари прекарваха в четене часове пред този екран, заедно. Но това беше в добрите му дни.

Хари бързо научи, че в лошите дни за него е по-безопасно да бъде сред отрепките в квартала „Мишън“, отколкото при баща си. Той разви почти свръхестествена чувствителност и приспособимост; от километри можеше да долови промяната в състоянието на баща си и да се придържа към съответната самозаблуда — можеше да вникне в света по начина, по който го виждаше Дънкан. Още в ранна възраст разбра по трудния начин, че всяко отричане — или отклонение — от реалността на баща му водеше до жесток побой.

И той се научи да отвръща на ударите. Когато стана на десетина години, установи, че побоят е еднакво жесток, когато се бори и когато не оказва съпротива. Но борбата му даваше възможност да избяга.

Когато успееше да избяга, единственото място, където едно работническо хлапе можеше да отиде, беше улицата. Интелигентността и приспособимостта му помогнаха да оцелее сред проститутките, крадците и наркоманите, перверзниците от по-висшите касти и дебнещите сексуални хищници. Безмилостната му готовност да се бие с всеки, по всяко време и независимо от шансовете, му спечели репутацията на откачалка като баща му и от време на време му спасяваше живота.

Когато стана на петнайсет, Хари до голяма степен беше опознал света. Той реши, че баща му е полудял, защото не е спирал да се самозаблуждава. Баща му беше прочел книгите на онези типове, за които не спираше да бръщолеви. Те го учеха, че светът е такъв, какъвто му се иска да го види, и той им беше повярвал. И когато светът му бе разкрил истинското си лице, той не беше успял да го понесе. Беше се преструвал толкова упорито, че вече не можеше да разграничи преструвката от действителността.

Хари се закле пред себе си, че никога няма да постъпи така. Той запази здравия си разум, като погледна света право в очите, приемайки го точно такъв, какъвто беше; и никога не се престори, че е нещо по-различно.

Детството, прекарано по улиците на квартала „Мишън“, изби от главата му всички илюзии за неприкосновеността на човешкия живот и за изначалната доброта у хората. На петнайсет той вече беше убил двама мъже и в продължение на пет години издържаше себе си и баща си като джебчия и куриер на местните черноборсаджии.

По-малко от месец след шестнайсетия си рожден ден Хари успя да привлече вниманието на Марк Вило; две седмици по-късно той си опакова багажа и се изнесе. В последния ден, прекаран под покрива на баща му, Дънкан се опита да му пръсне черепа с водопроводен ключ.

Вило се гордееше с това, че се грижи за хората си от нисшите касти. Хари не знаеше, че той беше наглеждал баща му през всичките шест години, докато момчето порасна, влезе в Консерваторията на Студията и прекара три години на чесмод обучение в Отвъдие. Когато Хари се върна, за да започне кариера на Актьор, Дънкан вече от седем години се намираше под специализирани грижи. Благодарение на продължаващата терапия умът му бе сравнително бистър.

Единственият му проблем беше, че така и не се научи да си затваря устата.

Лишен от професионалните си привилегии, той повече не можеше да преподава законно. Вместо това се беше обградил от последователи, млади Работници, които се срещаха тайно в апартамента му и обсъждаха забранените философии, съхранени в изумителната памет на Дънкан; те от своя страна разпространяваха тези антисоциални идеи сред своите познати. Полицията със сигурност знаеше за това, но в онези дни тя беше много по-толерантна. Едва след потушаването на Кастовия бунт Дънкан беше обвинен в подмолна противодържавна дейност и получи доживотна присъда — или изолация в някое заведение като „Бюкянън“, или хомот на киборг и живот като Трудовак.

В „Бюк“ нищо от онова, което Дънкан можеше да каже или напише, нямаше как да стигне до външния свят. Единственият му контакт с човешко същество беше с лишения от слух по хирургически път Трудовак, който се грижеше за личните му нужди. Имаше пълен достъп до мрежата, но само входящ трафик. Всички лични молби се изпращаха до директора чрез електронната поща по вътрешната система, направена точно за такива случаи; Дънкан не само че не можеше да общува с външния свят, но и не можеше да разговаря с никой от останалите затворници в „Бюкянън“.

Но тези правила, както всички правила, можеха да бъдат заобиколени — или нарушавани — на съответната цена. И точно заради това Хари се чувстваше в пълна безопасност, докато разговаряше с баща си. Когато ветровете, които блъскаха живота му, станеха твърде жестоки, той идваше тук заради няколкото минути мир и спокойствие.

Студеното стъкло се бе затоплило от парещото чело на Хари.

— Този път наистина ме спипаха, татко — рече тихо той. — Наистина ме хванаха за топките.

Мърморенето на Дънкан утихна; единственото, което Хари чуваше в стаята, беше звукът на собственото му дишане и дъждовните капки по прозореца.

— Карат ме да убия още един анхански крал. Едва оцелях след Тоа Фелатон — всъщност оцелях по чудо. Трябваше да умра в онази уличка. Ако Колбърг не ги беше притиснал да разрешат извънредно прехвърляне… А онзи тип Ма’елкот, той е… той е толкова… знам ли. Имам лошо предчувствие за тази работа. Този път не мисля, че ще оцелея.

Беше му по-лесно да го каже, когато знаеше, че никой не го слуша.

— Мисля, че тоя път ще ми видят сметката.

Хари притисна длани към стъклото и погледна към димящите въгленчета от дървото.

— Не че не знам в какво се забърквам. Дори в Консерваторията ти казват право в очите: „Функцията ти в обществото е да жертваш живота си по интересен начин.“ Но Приключенията стават все по-тежки и по-тежки; те се опитват да ме убият, татко — всяко следващо е малко по-трудно от предишното, залогът е по-голям, шансовете са по-малки. От тяхна гледна точка… Не знам, сигурно са принудени да го правят; та кой ще си прави труда да плаща за директно наблюдаване на Приключение, ако смята, че ще ми е лесно?

— Напусни тогава. Пенсионирай се.

Гласът беше дрезгав и немощен, но несъмнено бе абсолютно реален; поне за миг Дънкан беше дошъл на себе си. Хари се извърна от прозореца и срещна мътния поглед на баща си.

Внезапно изпълнен със смущение, той се изкашля в шепата си.

— Аз… ъъъ… не знаех, че си буден.

— Поне ще останеш жив, Хари. — Гласът на Дънкан не бе по-силен от шепот. — Това все пак е нещо.

— Аз, ъъъ… Не мога да го направя, татко. Вече подписах договор.

— Наруши го и си плати неустойката.

Хари поклати глава.

— Не мога. Заради, ъъъ, заради Шана, татко. Жена ми.

— Спомням си… Понякога я виждам заедно с теб в мрежата. Женени сте… от колко години?

— Три.

— Деца?

Хари поклати мълчаливо глава и заби поглед в сплетените си пръсти. После каза:

— Тя е в Анхана. — Дъхът му заседна в гърлото — толкова ли беше трудно да говори за това? — Те, ъъъ… — Той се закашля рязко, извръщайки глава към прозореца. — Тя се е изгубила в Отвъдие и те ще я оставят да умре там, ако не се опитам да убия Ма’елкот.

За миг единственият звук в стаята беше тихото подсвирване, което се получаваше при опитите на Дънкан да си поеме дъх.

— Разбрах. Хванах част от… „Драконовите приказки“… — Като че ли на Дънкан не му стигаше въздух да прозвучи убедително. — Хляб и зрелища, Хари. Хляб и зрелища.

Това беше една от любимите фрази на баща му; Хари я възприемаше просто като отвлечено понятие, но въпреки това кимна.

— Проблемът ти — продължи с усилие Дънкан — не е Отвъдие или онзи император. Твоят проблем е… че си роб.

Хари сви раздразнено рамене; беше чувал това хиляди пъти. В замаяните очи на Дънкан всички бяха роби.

— Разполагам с точно толкова свобода, колкото ми трябва.

— Ха. Ти си… повече, отколкото си мислиш. Ще спечелиш.

Дънкан се отпусна изтощен назад върху възглавницата си.

— Разбира се, татко.

— По дяволите, Хари… не ме баламосвай… — Следващите няколко секунди той само се опитваше да диша. — Чуй ме. Да ти кажа ли как да ги биеш… Да ти кажа ли?

— Добре, татко. — Хари се приближи до леглото и се наведе над баща си. — Добре, слушам те. Кажи ми как да ги победя.

— Забрави… Забрави правилата…

Хари се опита да не издаде раздразнението си нито с глас, нито с поглед.

— Какво имаш предвид?

— Слушай… те си мислят, че те притежават. Мислят си, че ви притежават всичките и че сте длъжни да правите каквото ви казват.

— И са адски близо до истината.

— Не… не, чуй ме… жена ти, ти я обичаш. Ти я обичаш.

Хари не можеше да каже нищо, не можеше да се насили да произнесе думите, които се бяха затъкнали в гърлото му.

— Те на това разчитат… това е залогът им. Но само с това разполагат… и си мислят, че са в безопасност…

Хари се наежи и се намръщи, но не каза нищо.

— Хари, чуй ме — прошепна Дънкан, а клепачите му изпърхаха и се спуснаха над очите му. — Най-умният… най-умният човек на света е казал някога: „Създаденото от любов се проявява отвъд доброто и злото.“5 Разбра ли? Отвъд.

Хари въздъхна. Какво си мислеше? Че лудият му баща наистина може да му даде съвет? Той поклати отвратено глава и каза:

— Да, татко. Отвъд. Разбрах те.

— Изморих се вече. Спи ми се. Ммм, Хари?

— Да?

— Ти някога… разказвал ли си ѝ… за мен?

„Истината си е истина — помисли си Майкълсън. — Погледни я в очите.“

— Не — отвърна той. — Никога не съм ѝ споменавал за теб.

Дънкан кимна със затворени очи, а ръцете му започнаха по навик да търсят каишите.

— Иска ми се… иска ми се, след като я спасиш, да я видя. Поне веднъж. В мрежата ми се струва много мила.

— Да — съгласи се Хари с неочаквано пресипнал глас. — Наистина е такава.

10.

Диамантената зала на двайсетия етаж в Студията проблясваше и сияеше в искрящи цветове, хвърляйки отблясъци светлина върху лицата на абонатите на Каин. Повечето от тях бяха Незаети, някои от които бяха дошли с верните си Инвеститори; малцина Бизнесмени разполагаха с парите и връзките, необходими им, за да се озоват сред избраните. Каин имаше най-много абонати от всички Актьори в Северна Америка — всяка година хиляда абонати от висшите касти плащаха по сто хиляди марки за наема на луксозна кабина, с гарантирани седем Приключения — освен в случай на неочакваната смърт или осакатяването на звездата, разбира се.

Това беше елитен клуб; Студията събираше хиляди марки годишно от десет хиляди мераклии само за да ги впише в списъка на чакащите. Една от привилегиите на абонатите беше срещата със звездата на организираните преди началото на Приключението приеми, точно като този.

Приемът, също както останалите от този род, беше организиран под формата на маскен бал; темата този път бе „Враговете на Каин“.

Хари обикаляше из тълпата, облечен в пародия на черния кожен костюм на Каин. Влизайки в кожата на героя си, той нарочно отговаряше грубо на пожеланията, произнесени с насълзени очи, и на съветите, изречени след потупване по рамото.

Това, че трябваше да играе Каин, превръщаше приема в нещо напълно поносимо; поне не му се налагаше да се усмихва.

Колбърг си проправи път до него и го хвана за ръката. Администраторът се бе издокарал в анханска кралска ливрея в тъмночервено и златно; Хари не можа да отгатне веднага, че Колбърг трябваше да е Джемсън Тал, главният иконом на Тоа Фелатон. Внезапно му се прииска да го изрита в гърлото.

— Получихте ли речта си? — попита го Колбърг.

— Да.

— Прегледахте ли я? Не е твърде, ъъъ, обичайна.

Колбърг нервничеше и се потеше; когато се намираше сред хора от висшите касти, той винаги ставаше раздразнителен. Хари реши, че причината е това, че Колбърг беше единственият Администратор на приема; никой Администратор не бе получавал привилегията да наеме кабина за Приключенията на Каин. Всички присъстващи бяха над неговото ниво, далеч над него.

Всички, с изключение на Хари.

Той погледна към ръката на Администратора, която го беше хванала за лакътя. Ако в този момент наистина беше Каин, той щеше да счупи ръката на тоя дебел задник.

— Да, Администратор — рече Хари. — Прегледах я, всичко е наред. — Той погледна с подчертано внимание към потната ръка на Колбърг. — Не се обиждайте, Администратор, но хората гледат.

Колбърг пусна ръката на Хари като ужилен. Приглади туниката си, облизвайки устни.

— След петнайсетина минути сядаме на масата, а ти още не си обходил северната половина на стаята.

Хари сви рамене.

— Веднага отивам.

Той се провря между група Инвеститори, които се бяха облекли като Мечата стража от Куланската орда; двамата Незаети, към които бяха прикрепени, носеха кожите и крилатите шлемове на самия Хулан Г’тар. Междувременно Хари се ръкува с някакъв Незает, скрит под около пет кила грим; идиотът сигурно беше похарчил шейсетина марки, за да прилича на вожда на огрилското племе, който Каин беше убил по време на Приключението, наречено „Измъкване от Бодекен“ — повече пари, отколкото изкарваха за седмица мнозинството работнически семейства. Хари заобиколи няколко дундести Бърнове с отпуснати мускули, шмугна се под някакъв изобретателен умник, който се бе изхитрил да се маскира на приличащите на богомолки воини Къркс от „Надпреварата за короната на Дал’канит“ и се озова лице в лице с Марк Вило.

Дребничкият Бизнесмен се беше справил по-добре от повечето присъстващи — беше облякъл блестяща броня, изработена от олекотена пластмаса, като му липсваше само шлемът. Беше боядисал косата си в платиненорусо. На лицето си бе наложил страховито реалистична протеза — лявата му скула и очницата му изглеждаха като току-що разбити. От кожата стърчаха парчета от кости и капеше блестяща кръв, а наполовина изтеклото му око се държеше само на очния си нерв.

Хари изрази възхищението си с тихо подсвирване.

— Марк, това е страхотно. Пуртин Клейлок, нали?

— Точно така, синко — отвърна Вило с широка усмивка. — Избрах го, защото е май единственият оцелял, а фигурата ми не е подходяща за Бърн. Не че това е попречило на другите. — Той изсумтя и кимна към останалите гости. — Какво има, хлапе? Като че ли не се забавляваш.

— Ами… Май съм малко напрегнат, Марк.

Вило кимна разсеяно, зает със собствените си мисли.

— Виж какво, искам да те представя на един специален гост. Ела с мен и… Чакай, преди да отидем — помниш ли онзи разговор, който проведохме миналата седмица, за събирането ти с Шана?

— Да? — отвърна предпазливо Хари.

— Ами просто исках да ти кажа, че това е направо страхотно. По-добро е, отколкото се надявах.

Стомахът на Хари се върза на възел.

— Не го бях планирал точно така.

— О, мамка му, знам, знам. Но това е просто абсолютно впечатляващо, мамка му — не мога да загубя, нали разбираш?

Хари разбираше съвсем точно какво има предвид — той или ще спаси героично Шана, или ще отмъсти героично за смъртта ѝ, или ще загине героично в някой от двата опита. Без значение от изхода, това щеше да се отрази благотворно на патрона му.

— Да — отвърна той с глух глас. — Предполагам, че перспективите пред вас са отлични.

— Можеш да се обзаложиш. Хайде, да вървим.

Вило го поведе към една пищна Незаета около петдесетте, която стоеше сред групичка обожатели. Над метално сивата си туника и бричовете беше навлякла велурена броня и се бе наметнала с надиплено синьо наметало — беше се маскирала като Палас Рил.

Вило се прокашля.

— Каин, искам да те представя на Шермая Доул. Мадам Незаета Доул, това е Каин.

Когато се обърна към него, очите ѝ грейнаха, макар, разбира се, да не му подаде ръка.

— О, да, Марк. Срещали сме се.

— Мадам Незаета — каза Хари с леко вдървен поклон — оказа голяма чест на мен и Шана, като присъства на сватбата ни.

— Да, така е — отвърна тя. — Ако бяхте там, Марк, щяхте да си спомните. — Ушите на Марк пламнаха. Доул продължи: — Шоумен Майкълсън, как сте?

— Толкова добре, колкото може да се очаква, мадам, благодаря за интереса. А вие?

— Ами нали знаете, много съм притеснена за Шана — каза тя, притискайки длан към щедрия си бюст. — Марк беше толкова мил да ме покани да споделя кабината му. Толкова се надявам, че ще успееш да я откриеш.

— Такива са намеренията ми, мадам.

— И, Шоумен, моля да ме извините за избора ми на костюм. Марк ми каза каква е темата за тази вечер и аз знам — тя се наведе към него и самодоволно се изкиска, — че Палас Рил не е враг на Каин; о, това ми е известно много добре! Но искам да напомня на всички кое е наистина важното нещо — какво е заложено тук. Нали не ви притеснявам?

Хари се изненада от прилива на добри чувства към тази жена.

— Мадам Незаета Доул — каза сериозно той, — вие може би сте най-милостивият човек, когото познавам; невъзможно е загрижеността ви да ме притесни. Напълно съм съгласен с вас.

— Единственото ми желание е да мога да направя нещо, което наистина да ви помогне — въздъхна тя. — Моля ви, не забравяйте, че през цялото време ще бъда с вас; ще гледам директно от кабината на Марк и молитвите ми ще бъдат с вас и Шана. Бог да ви помага, Шоумен.

Тя го отпрати, извърна се настрани и заговори през рамо на Вило:

— Толкова е учтив, Марк. Не знам как да ти благодаря. Наистина е изключително добре възпитан.

Вило ѝ позволи да го хване за ръката и да го отведе. Докато вървеше, той стрелна с поглед Хари; очите му блестяха, а устните му безмълвно оформиха думите: „Успях!“

Хари се насили да се усмихне и да кимне, след което тълпата отново се скупчи около него.

След няколко минути той трябваше да произнесе слово — няколко думи преди вечерята. Сред това идваше ред на безкрайните речи от Марк Вило като негов патрон, от Артуро Колбърг, като управител на Студията, и от който там изпаднал пенсиониран Актьор бяха намерили за целта. Хари измъкна бележника си от предния джоб и го отвори. Екранът му светна и на него се появи текстът на словото. Майкълсън се отправи към западния край на залата, където едно огромно вито стълбище се използваше за подиум.

Изкачи се по стъпалата и се обърна с лице към балната зала. Светлините леко се промениха, за да привлекат вниманието на присъстващите и да създадат лек златист ореол около силуета му, прикривайки насочените към него, щръкнали като пушки микрофони от другия край на залата. Хари се закашля и възпроизвеждането на кашлицата му през тонколоните прозвуча като далечен тътен.

Хиляди лица се обърнаха в очакване към него. Той погледна над главите им, чувствайки хлад в гърдите си — там се бяха събрали хиляда души, облечени като негови врагове. Сред тях липсваше само един — никой не се беше маскирал като Ма’елкот. Хари леко поклати глава. Анханският император се беше появил твърде отскоро; все още никой не го смяташе за враг.

Хари се прокашля отново и заговори:

— Казаха ми, че темата на това парти е „Враговете на Каин“. Но сега, като ви гледам, си мисля, че щеше да е по-добре, ако я бяха нарекли „Жертвите на Каин“. Едва ли другаде, освен в Ада, е имало стая с толкова много мъртви хора в нея.

Следвайки сценария, той направи пауза, за да може публиката да се засмее одобрително и да го аплодира.

„Те си мислят, че те притежават.“

Хари почувства как изпод косата му по тила се стича струйка пот.

— Знам, че някои от вас са наблюдавали директно Приключенията на Палас Рил, че някои от вас се чувстват така, сякаш самите вие сте там, в Анхана, изгубени и уплашени…

„Шана, изгубена и уплашена? Кой ги пише тези глупости?“ В гърдите му вреше и кипеше от гняв.

— … но аз ви се заклевам, че ще я намеря. Че ще ви намеря. И ще ви върна живи и здрави на Земята.

„Те си мислят, че са в безопасност.“

Думите на екрана се размазаха. Хари се престори, че кашля и избърса очите си, примигвайки към екрана.

— Разбирате ли, онези типове в Анхана всъщност не знаят с какво се захващат. Не знаят в каква каша се забъркват…

В тила му се изопнаха жужащи жици.

„Разполагам с точно толкова свобода, колкото ми трябва.“

Като че ли някаква сила овладя ръцете на Хари — те затвориха електронния му бележник и го хвърлиха на стълбището. След това се прехвърли върху краката му — преди да осъзнае какво става, токът на ботуша му се стовари върху бележника и го размаза.

— Майната му на всичко — рече той с груб глас.

Из залата се понесе шепот.

— Цяла вечер — рече Хари — се преструвах, че съм Каин. Обикалях наоколо, гледах страшно, пусках по някой лаф, за да ви поуплаша. Всичко това е просто идиотска игра. — Той позволи в хладнокръвната му усмивка да се промъкне малко от кръвожадността на Каин. — Искате ли да знаете какво точно щеше да ви каже Каин тази вечер? Искате ли?

Хари зърна пребледнялото лице на Колбърг и изпъкналите му очи. Администраторът трескаво клатеше глава. Видя и Вило, който го гледаше с подозрение, и Доул, която се взираше в него с присвити очи, сякаш не можеше да го види добре. Върху останалите лица се забелязваше напрегнато очакване, граничещо с похот.

— Той щеше да каже: Тя е моя жена и това е моята битка. Щеше да каже: Вие, ято мършояди, гледайте собствения си живот.

Хари слезе по стълбите и се спря пред тълпата — сбирщина от най-могъщите мъже и жени на Земята.

— Разкарайте се от пътя ми.

Те бавно е разстъпиха встрани.

Ботушите му потракваха по мраморния под в преддверието и още преди да стигне външната врата, от Диамантената зала се разнесоха оглушителни ръкопляскания, като гръмовния шум на разбиващи се вълни.

Хари продължи да върви.

Докато чакаше пред асансьора, през вратата се измъкна Колбърг.

— Майкълсън! — излая той немощно, задъхан от бързането. — Не мърдай оттам!

Хари не го погледна. Той просто наблюдаваше как бароковата бронзова стрела пъпли бавно към номера на етажа.

— Това е неприемливо! — каза Колбърг. Очите му бяха изпъкнали, а лицето му лъщеше от пот. — Спасих те — на косъм! — и повечето от тях си мислят, че това е част от сценария. Но сега искам да се върнеш вътре и да се престориш, че всичко това е било шега, ясен ли съм?

— Знаеш ли какво? — рече тихо Хари, без да отмества поглед от стрелата. — Тук сме съвсем сами, Арти. Няма охрана, няма камери. Никакви свидетели.

— Какво? Как ме нарече?

Сега вече Хари се обърна към Колбърг и от очите му гледаше Каин.

— Казах, че сме сами тук, дебел шибаняко, и аз знам поне три различни начина да те убия така, че да не останат следи.

Колбърг зяпна и от устата му излезе звук, наподобяващ съскането на спукан балон. Той отстъпи крачка назад, после още една.

— Не можеш да ми говориш така!

Вратите на асансьора се отвориха и Хари пристъпи вътре.

— Знаеш ли какво? — рече той с равен глас. — Ако оживея, ще ти се извиня.

Колбърг зяпна, а ръцете му трепереха от притока на адреналин, по който толкова много си приличаха яростта и ужасът. Вратите между двамата се затвориха и асансьорът понесе Хари надолу към приземния етаж.

„Утре ще си платя за това“, помисли си той, докато крачеше към изхода. Той притисна длан към бронираното стъкло и погледна към буреносните облаци, в които зловещо се отразяваше оранжевата светлина на уличните лампи.

„Мамка му — помисли си той. — Утре ще си платя за всичко.“