Героите умират

1.

Кръг след кръг рушащите се каменни пейки и пешеходни пътеки се издигаха амфитеатрално над изпъкналото петно от мокър пясък в центъра; може би цялата гигантска постройка някога е била предназначена за игри на боговете. Вътрешната стена, отделяща пясъка от пейките, някога бе имала височина от три човешки ръста. Макар сега да се рушеше от старост и заради вредните изпарения от фабриката за стомана в близкия Индустриален парк, на стената все още се забелязваха успоредните следи, оставени от диамантените нокти на драконимфите, амебовидните изгаряния от киселинната отрова, която пръскаха опашките на драконите, и белезите от арбалетни стрели, пронизали плътта на бягащите гладиатори.

Зад третия ред пейки беше разположен пръстенът от обществени тоалетни, построени преди векове за отдавна измрелите зрители. Подобни тоалетни бяха пръснати из целия град, наследство от Медния крал Тар Менелекил, който едва не бе разорил народа си със своите обществени постройки.

Уличните тоалетни в Анхана бяха построени над шахти, издълбани във варовика, върху който бе построен градът; в шахтите бяха разположени три прегради бронзови мрежи, една от друга по-ситни, които улавяха по-големите отпадъци и позволяваха на течността да се оттече в бездънните пещери под града. Покрай всяка шахта се спускаше още една, успоредна на първата. Веднъж на всеки десет дни чистачите обикаляха шахтите, събираха ценните екскременти и ги откарваха в „Анханско почистване и наторяване“ на Късметлията Джанър, в покрайнините на Града на пришълците.

Това се знае от всеки жител на Анхана; онова, което не е известно на уважаваните граждани, е, че запечатаните врати на тези отпадъчни шахти водят до една от онези бездънни пещери, през които всеки, познаващ пътя, може да се движи свободно под целия град.

Те дойдоха точно през тоалетните — деформираните, слепите, сакатите, безкраките с техните патерици и прокажените, увити в своите подгизнали от урина парцали. За да стигнат дотук, бяха преминали през помийната яма на Империята и сега рицарите на Кант, които стояха по двама край всяка врата, ги пропускаха с гостоприемни жестове надолу по натрошените каменни стъпала.

Из свежия нощен въздух се дочуваха тананикания и радостно бърборене. Групата просяци се спускаше надолу, прескачайки пейките, които предците им са можели единствено да гледат със завист, без да смеят да ги докоснат — толкова близо до арената са можели да седят само богатите дворяни. Стигнаха до високата стена, която обграждаше пясъка на арената, и я преминаха като стадо овце, като леминги, като вълна от лакоми вредители.

Пясъкът на арената, все още влажен от вечерния ръмеж, хрущеше под сандалите и завързаните с въженца парцаливи обувки, под металическите накрайници на патериците и под мазолите на босите им нозе. Близо двеста години този пясък бе попивал кръвта и екскрементите на смъртоносно ранени гладиатори, огрета, троли, огрило и джуджета; полусмляното съдържание на разпорените лъвски кореми; сукървицата от прерязаните гърла на драконите и воднистата течност от пронизаните очи на драконимфите — единственото им уязвимо място. После още сто години грамадната постройка беше стояла изоставена, но и на това бе сложен край — върху забити колове, по-високи от човешки ръст, бяха разпънати насмолени тъкани, а към ниското небе се извиха празнични огньове, отразяващи оранжевата си светлина в надвисналите облаци. Сакатите затанцуваха около огньовете, защото този грамаден каменен кръг беше Медният стадион, просяците бяха Поданиците на Кант, а тази нощ бе Нощта на чудото.

И те почувстваха нечие присъствие — призрачно усещане, което не можеше да бъде обяснено.

Един прокажен прекъсна по средата веселия си разказ за натъпканото портмоне, което успял да отмъкне, докато собственикът му му подавал монета; той усети как нещо се отърка в парцаливите му дрехи, но до него не застана никой. Просякът сви рамене и продължи разказа си. Сляпа жена усети топло дихание на врата си; тя се обърна и свали от очите си мръсните превръзки, за да погледне към новодошлия. Жената потърка очи и тръсна глава, отдавайки всичко на живото си въображение. В един момент, за кратко, като игра на сенките, върху пясъка се появиха следи от стъпки, далеч от всички крака, които биха могли да ги оставят, но рицарят, който ги забеляза, само въздъхна — внезапната му подозрителност за миг се стопи и премина в отегчено равнодушие.

Дори при най-благоприятните условия, заклинанието на Наметалото се поддържа изключително трудно; сред тълпата от непрекъснато движещи се подозрителни и цинични професионални крадци и просяци е почти невъзможно. Наметалото не оказва влияние върху физическия свят, не променя пътя на светлината, нито предотвратява отражението ѝ; то действа единствено и само върху ума. Използването на Наметалото означава, че адептът трябва да поддържа непрекъсната ментална визуализация на околната среда, включително позициите и позите на всички присъстващи, с изключение на себе си — с други думи, адептът трябва да съхрани в съзнанието си идеален образ на мястото, но без той да присъства в него. Докато поддържа концентрацията си, адептът все още може да е видим за окото, но не и за съзнанието — на околните по магически начин им се пречи да регистрират умствено присъствието му. Сравнително лесно е, когато наблизо има само един човек, не е чак толкова трудно, когато са двама или трима.

Никой обикновен адепт не би могъл да се надява да поддържа Наметалото сред Поданиците на Кант. Никой обикновен адепт не би посмял дори да се опита — всеки външен човек, спипан на Медния стадион посред Нощта на чудото, го чакаше сигурна смърт, бърза и безмилостна, без съд и присъда.

Но никой от познатите на Палас Рил не можеше да я опише като обикновена.

„Четирийсет часа — промърмори тъничък, треперещ гласец някъде от най-отдалечените кътчета на съзнанието ѝ. — В движение съм повече от четирийсет часа.“

Усещаше зъбите си като покрити с налепи, очите ѝ дращеха при всяко примигване, но тя вървеше безмълвно сред тълпата, ослушваше се и се оглеждаше, оставила се на краката си да я носят накъдето пожелаят. Може би бе постъпила глупаво, като се беше доверила на онези хора, но не беше чак толкова глупава, че да не осъзнае, че е предадена.

В Нощта на чудото всички Поданици на Кант се събираха тук. Значи, някъде в тълпата се криеше мъжът, който я беше предал, който бе убил близнаците и Талан — и Ламорак. Би го убила със собствените си ръце; знаеше, че Величеството щеше да ѝ бъде благодарен за оказаната чест.

„Освен ако — напомни вътрешният ѝ глас със студен тон — предателят не беше самият той“; Палас не беше толкова наивна, че да свали подозренията от Краля на Кант само защото го харесваше. Тя имаше нужда от доказателства, от пръст, който да ѝ посочи мишената, и точно тази нужда я беше довела тук. А как трябваше да изглежда това доказателство, Палас нямаше никаква представа.

Тук я бе довело неспокойното, задушаващо желание да се движи, чувството, че зад гърба ѝ върви нещо невидимо. Тя нямаше никакъв план; поддържането на Наметалото, което правеше вече седем часа, поглъщаше голяма част от вниманието ѝ и единственото, което ѝ оставаше, бе да трупа впечатления за по-късно. Потънала в почти дзен състояние на медитативно съзерцание, тя просто беше отворила сетивата си към настоящето с надеждата, че то ще ѝ даде всичко необходимо.

И получи барабанене от невидими ръце някъде в северната част на стадиона.

Там се издигаше зикурат — девет стъпала, изградени над каменните пейки, се изкачваха към масивен трон с висока облегалка, който бе изсечен от един-единствен блок от местния варовик. Бавният Поток, който изпълваше менталното зрение на Палас с полупрозрачни цветни жилки, внезапно се устреми вихрено към зикурата и се гмурна в него. Тя кимна на себе си; вътре в зикурата щеше да застане Абал Паслава Заклинателя, който щеше да осигури ефектната поява на Краля. Каин ѝ беше описал веднъж процедурата и сега тя знаеше какво да очаква.

От еднокраките бронзови мангали плиснаха искри, без никой да ги запалва. Плътни кълба дим се спуснаха от бронзовите купи надолу по платформата и се сгъстиха до такава степен, че напълно скриха каменния трон.

Смехът и разговорите сред Поданиците бързо утихнаха; овнешките бутове и меховете с вино бяха оставени настрани. Лицата, зачервени от горещината на огньовете, се обърнаха към виещия се облак дим. Барабанът заби в маршов ритъм — в ниското от дима се появиха деветимата барони на Кант.

Палас се взря в тях с присвити очи, без особено любопитство; бяха ѝ известни имената и репутацията на двама от тях, но тя нямаше причини да подозира, че те знаят за връзката ѝ с Поданиците. Бароните заеха местата си на долните три реда стъпала — седем мъже и две мускулести жени, които опряха остриетата на мечовете си в камъка и застинаха, облегнати на дръжките им.

Мъглата започна да се разсейва, разкривайки неясните силуети, а след това и неподвижните фигури на херцозите на Кант, застанали на третото стъпало под върха. Палас ги познаваше и двамата — скелетоподобната фигура, облечена с мантия, бе Паслава, който продължаваше да привлича Потока; от другата страна стоеше белобрадият и флегматичен Деофад Военачалника, който някога бе служил в липкийската имперска гвардия.

Палас се беше срещнала с двамата мъже малко след като бе предложила на Величеството своята концепция за операцията на Смешника Саймън; всеки от тях можеше да е предателят.

И тогава в изтъняващата мъгла, от върха на зикурата се разнесе гласът на Величеството, дълбок и ясен като църковна камбана. Палас не долавяше в него ни най-малко напрежение — думите му се чуваха отчетливо в целия стадион; страничните Потоци, които струяха откъм върха на зикурата, ѝ подсказаха, че Паслава усилва гласа на Краля с помощта на магия.

— Деца мои — каза той. — Тази вечер сме се събрали тук, на тази изоставена имперска арена. Ние също сме изоставени. Ние — забравените, куците, сакатите и слепите!

Между рушащите се стени прогърмя единодушният отговор на Поданиците:

— Така е!

— Ние — крадците, бандитите и просяците!

— Така е!

— Но ние не сме сами! Въобще не сме безпомощни! Ние сме силни! Ние сме братя!

— Така е!

— Арената на отчаянието трепери пред нашето братство! Силата му я превръща в Място на чудесата! Тук сте заедно със своите братя, захвърлете патериците, свалете превръзките и бинтовете! Нека сакатите да проходят, нека слепите да прогледат! Ликувайте! Деца мои, вие сте изцелени!

— ТАКА Е!

И навсякъде из Арената по мокрия пясък нападаха патерици; ръце изпълниха празните ръкави; белезникавите превръзки падаха от ясните блеснали очи; язвите на прокажените се белеха от кожата, докато и последните следи от мъглата не се стопиха и на трона не седна Негово Величество Кралят на Кант. Около главата му засия кралски ореол — отблясък от алените огньове на мангалите, които пламнаха около трона и зад него. Без да помръдне, Кралят наблюдаваше трансформацията на поданиците си.

Палас знаеше много добре, че всичко това е чист театър — тук не биваше допускан нито един истински инвалид или прокажен — но не можеше да отрече силата на този толкова обикновен ритуал, радостта, която струеше от всички, докато едновременно сваляха маските си.

Каин се беше опитал да ѝ обясни защо Поданиците са нещо повече от обикновена улична банда, опита се да ѝ опише почти религиозното им посвещение един на друг, чувството им за семейственост, за принадлежност към нещо, което е много повече от обикновен съюз от отделни части; Палас бе виждала това посвещение в действие, но едва сега започваше да го разбира. Освен това ѝ стана ясно, че този обикновен ритуал правеше невъзможно вмъкването сред тълпата на някой страничен човек без помощта на магия.

И докато гледаше как Величеството слиза по стъпалата, усмихнат и спокоен, следван от херцозите и бароните си, за да приеме заедно с тях десятъка край подпорната стена, Палас трябваше да признае, че човекът знаеше много добре как да подготви едно ефектно появяване.

Тя се придвижи към стената, като внимаваше да не се сблъска с Поданиците, които се стичаха в същата посока, и успя да се приближи достатъчно, за да чуе гласа му, докато той приемаше подаръците, парите и останалите неща. Когато церемонията приключи, тримата барони откараха всичко с една количка, а Кралят слезе по стъпалата, за да се смеси с хората си и да се повесели с тях. Херцозите и бароните го последваха и скоро на Арената кипеше веселие; меховете с вино се подаваха от ръка на ръка, гласовете се сливаха в гръмогласна песен.

Палас стоеше близо до Величеството, с надеждата да успее да го придърпа настрани, за да могат да поговорят, затова чу как Абал Паслава му промърмори с нисък глас:

— Тук има магия; някой друг, освен мен, придърпва към себе си част от Потока в стадиона.

Величеството му отговори с усмивка, в която проблесна мрачно веселие.

— Добре, посочи ми го и набързо ще се разправим с негодника.

— Не мога.

— Не разбирам.

— Нито пък аз. Усещам подръпването със съзнанието си, но когато насоча вниманието си към него, то се изплъзва като слънчев отблясък в крайчеца на окото. Това определено ме притеснява.

— Не спирай да го търсиш. Междувременно прикрий оттеглянето ми; събирането на десятъка се проточи доста и закъснявам за среща.

— Ясно.

Паслава отметна глава назад и подбели очи; Потокът се завихри на спирали в Обвивката му. Той измъкна мъничка кукла от джоба си и я завъртя между пръстите си. Ластарче от виолетовия Поток се закачи за Величеството, който се отдалечи, следван от Палас.

Но тя се стараеше да се държи на разстояние — мнозина от маговете, използвали заклинанието на Наметалото, се бяха издали просто защото се бяха блъснали в някого. Веднъж или два пъти ѝ се наложи да отскача бързо встрани, за да избягва преминаващите наблизо Поданици, и всеки път Кралят сякаш се отдалечаваше значително от нея, като междувременно кимаше и разменяше по някоя дума с кантийците. Не изглеждаше, като да върви бързо, но въпреки това тя така и не успяваше да го настигне.

Въпреки обърканото и отнесено състояние, в което се намираше, тя успя за по-малко от минута да разбере какво е направил Паслава. Сигурно бе използвал някаква по-сложна вариация на Наметалото, което използваше самата тя — всеки път като погледнеше към Величеството, виждаше, че се е отправил към другия край на Арената, като винаги се намирате твърде далеч от него, за да могат да разговарят. Палас отдаде дължимото професионално уважение към изобретателността на Паслава. Заклинанието беше доста хитроумно, макар че ако решеше, тя можеше с лекота да го разбие.

Паслава може и да беше умен, но не можеше да се мери с нея по сила.

Ала разбиването на заклинанието щеше да изисква концентрация, от която тя се нуждаеше за поддържането на собственото си Наметало. Вместо това Палас огледа арената; когато погледът ѝ се плъзна към открехнатата врата на една от животинските клетки, Потокът се завихри още по-бързо около Обвивката на Абал Паслава и тя почувства как заклинанието леко увеличава тегленето на енергия. Друго не ѝ беше необходимо — тя позволи на нуждата ѝ да разговаря с Величеството да я устреми към клетката. Имаше чувството, че се носи над земята — краката ѝ се подчиняваха на желанието ѝ да следва избраната посока, но не и с необходимата скорост.

Тя се отдалечи от огньовете. Сумракът в животинската клетка се спусна като перде пред очите ѝ, а обонянието ѝ се подразни от прашния мирис на гниещо дърво и застояла урина. Тук, в тъмнината, в тази непозната обстановка, тя не можеше да си представи достатъчно ясно всичко, за да поддържа Наметалото; заклинанието се разчупи и тя се облегна разтреперана на стената.

Менталното зрение — онова състояние на съзнанието, при което то възприема Потока и може да прави и да поддържа заклинания — е медитативно състояние, което е почти трансцендентално. Когато е в състояние на ментално зрение, човек не чувства умора, не чувства страх, не чувства почти нищо; единственото, което усеща, е обкръжението си и своята воля, която адептите наричат намерение. Часове наред менталното зрение на Палас успяваше да потиска умората от защитата на семейството на Конос и изтощението от двата дни, в които бе бягала от Котките, страха и ужаса от битката, почти физическата болка от загубата на близнаците, Талан и Ламорак, чувството за вина от това, че ги бе повела към смъртта им. Но тези емоции кръжаха около нея като хиени — не бяха изгубили интерес, не се бяха впуснали да търсят други жертви. Търпението им беше почти безкрайно.

И сега, когато защитата ѝ беше изчезнала, те се нахвърлиха върху нея; впиха зъби в гърлото ѝ и я запратиха задъхваща се на пода.

За миг в съзнанието ѝ се втурнаха множество лица, изблъсквайки настрани останалите мисли. Тя видя ужаса и отчаяната надежда на двете дъщери на Конос — същите усещания ги имаше и върху лицата на всички токали, преследваните, които се бяха скупчили под онзи изоставен склад в Индустриалния парк и можеха да разчитат единствено на нея… Видя непоколебимата увереност на Талан, мрачното доверие на близнаците…

И разбира се, лицето, което я накара да се просълзи — Ламорак, усмихващ се нежно, докато потупва с острието на Косал по изсечената от камък арка. „Мога да удържа тази дупка за много, много дълго време.“

„О, Карл…“ Името му, което не можеше да произнесе на глас или да спомене в монологването си, името, което условията на Студията не ѝ позволяваха дори да прошепне, докато не се върне на Земята.

Докато не се върне на Земята, сама.

Той бе успял да удържа онази арка не повече от минута.

Хиените гризяха стомаха ѝ, но тя беше адепт — животът и смъртта ѝ се подчиняваха на ума ѝ. Само за няколко секунди Палас успя да задуши хищническите мисли и скоро се изправи на крака. Не можеше да забрави в каква опасност се намира само защото беше на това място. Тя тръгна по полегатия под, подпирайки се с едната си ръка на стената. Всичко, видяно от Нощта на чудото, започна да се подрежда в главата ѝ в определена картина.

Среща — монологна тя. — Среща по време на Чудото. Когато всеки Поданик на Кант ще се намира на стадиона. Единственото време през цялата седмица, когато ще можеш да се разхождаш из Лабиринта, без да бъдеш видяна от нито един Поданик на Кант.

В ушите ѝ зашумя равномерен тътнеж, наподобяващ далечен прибой; лицето ѝ пламна от придошлата кръв и Палас ускори крачка.

Величество, заклевам се… Ако си бил ти, кълна се, че ще изям гнилото ти сърце.

Ръцете ѝ зашариха по навик из джобовете на туниката и плаща ѝ в търсене на нещо, което би могло да ѝ посочи следите на Краля, без да се налага да прибягва към менталното зрение, което забавяше движенията ѝ. Тя разполагаше с достатъчно артилерия, въпреки липсата на гръмотевичния жезъл, който бе изгубила при битката с Котките — четири кестена, заредени с огнени кълба, две парчета зареден кехлибар за Хващане, мощно теке и боен жезъл, също както и не особено агресивен кристал за Омайване. В по-голямата си част това Приключение се състоеше предимно от бягане и криене; защитните ѝ заклинания бяха изчерпани, с изключение на един Хамелеон, както и няколкото ѝ кристални гадателски уреда. Без да има тези подготвителни заклинания, тя трябваше да използва менталното си зрение за всичко — докато поддържа Наметалото — което беше опасно и в най-добрия случай отнемаше много време.

Когато я връхлетя вдъхновението, тя се усмихна и преглътна кискането си. Решението беше толкова просто и елегантно, че чак ѝ стана смешно. Извади от торбичката на колана си малко късче шлифован лилав кварц и настрои съзнанието си към изрязаните върху него символи. Методът бе елементарен като завъртането на ключ в ключалка — нямаше нужда да използва менталното си зрение. Кварцът се затопли в ръката ѝ, Палас го вдигна пред себе си и на стената на нивото на раменете ѝ запулсира прекъсната лента в приглушен пурпурночервен цвят, а на пода се появиха слабо забележими отпечатъци от обувки в същия цвят. Вариантът на Наметалото, който Паслава бе използвал върху Величеството, щеше да излъчва магия непрекъснато, докато не се изчерпа, като батерия с утечка — а дотогава тя щеше да използва това просто заклинание, за да вижда отпечатъците от ботушите му и следите от ръцете му на местата, където се е подпирал на стените, и по този начин щеше да проследи пътя му из Стигийския лабиринт.

Кристалът караше следите да светят от разстояние три-четири метра; тя не се притесняваше, че ще се издаде, а и следата от магията започна да избледнява още когато тръгна по нея. При нужда Палас можеше да се движи бързо и плавно, като вода, а шумът, който вдигаше, се абсорбираше и прикриваше от заобикалящата я среда. Тя напусна стадиона с бърза крачка и потъна в улиците на Лабиринта.

За щастие, облаците над главата ѝ се разкъсаха и между тях се появи луната. Палас видя Краля само на четирийсет или петдесет метра пред нея; мъжът се движеше с равномерен ход. Някъде по пътя се беше сдобил с качулато наметало, но сигурно не беше излъгал Паслава, казвайки му, че закъснява за среща — движеше се твърде бързо, за да се старае да прикрива характерната си походка, която бе не по-малко отличаваща се от гласа му. Като че ли не се притесняваше, че може да го следят; а и защо да се тревожи? Щеше да чуе стъпките на всеки, който се осмелеше да го последва.

Палас се усмихна мрачно и прибра проследяващия кристал. Събу високите си до глезена ботуши, хвана ги по един във всяка ръка и се затича леко след него, стъпвайки с възглавничките на пръстите на босите си крака, като се стараеше да се придържа към сградите от едната страна на улицата. Утъпканата кал на улиците в Лабиринта бе доста по-висока и по-суха по краищата, отколкото в средата, където обикновено се струпваха изхвърлените камъни, дъски и парчета от строшени грънци. Покрай стените тя можеше да тича спокойно с боси нозе, без да се страхува, че ще настъпи нещо.

Вървящият пред нея Крал се шмугна в сумрака на един свод без врата. Вместо да го последва навътре, тя си обу ботушите и бавно заобиколи сградата. Там, на ъгъла на третия етаж, от другата страна на арката, през която бе влязъл Величеството, през спуснатите кепенци се промъкваше лъч светлина, единственият в цялата къща.

Контролирайки дишането си, Палас Рил призова менталното си зрение и огледа околните улички и покривите на съседните сгради. Плътната плетеница на Потока преминаваше навсякъде с лекота и единствените Обвивки, които се забелязваха, бяха на Плъховете, сновящи из сенките.

Това означаваше, че тук нямаше нито охрана, нито скрити наблюдатели; означаваше, че в този случай потайността бе по-важна за Величеството, отколкото сигурността.

Далечният тътнеж, който шумеше в ушите на Палас, се приближи, но тя се вкопчи в менталното си зрение и шумът от разбиващи се вълни утихна. Послушните ѝ пръсти сами намериха в джобовете на наметалото ѝ мъничката фигурка на Хамелеона. През менталното ѝ зрение красиво обработената платина сияеше във вихрите на различни цветове. Тези вихри проникнаха в съзнанието ѝ и се спуснаха надолу в тялото ѝ. За някой страничен наблюдател кожата и дрехите ѝ имаха съшия цвят и текстура като стената, до която беше застанала. Тя се поколеба още няколко мига, за да запечата по-силно образа в съзнанието си, след което се обърна към стената и се изкатери по нея с лекотата на гущер.

Увисна без никакви усилия край процеждащата се светлина и се заслуша.

— … преди Бърн да го хване. Това е жизненоважно — казваше непознат глас. — И без това Бърн вече има твърде голямо влияние над Ма’елкот, а според мен Бърн е болен човек с болен мозък. Много важно е той да не успее и това е основната ми задача. Не се опитвай да ме убедиш, че нямаш нищо общо с това — за трима от петимата мъртви пазачи се знае, че бяха Поданици. Сигурно и другите двама са били такива.

— Ако беше в ръцете ми, щях да ви го предам, Ваша светлост. — Гласът на Величеството звучеше невероятно смирено, дори раболепно. — Не очаквам от Поданиците да ми дават пълен отчет на действията си, а само за приходите си. Ако някои от тях са решили да ги увеличат чрез шпиониране за Смешника Саймън, това не е моя работа, освен ако пропуснат да ми платят десятъка си. И все пак това бяха мои хора и очаквам компенсация за смъртта им.

Ваша светлост? Това сигурно е самият Тоа Сител! — монологна Палас и стомахът ѝ се сви от болезнен ужас. Внезапно ѝ стана ясно защо срещата се провежда точно в този час. — Значи, е той. Кралят на Кант ни е предал. Трябваше да се досетя — той е най-добрият приятел на Каин. Но… о, богове, наистина се надявах да е невинен.

Пред очите ѝ се появиха окървавените лица на Дак и Джак, на Ламорак и Талан.

Мога да ги убия и двамата. Още сега. Тук. Да активирам огнено кълбо и да пъхна кестена през процепа в кепенците. После ще скоча на земята и ще избягам далеч отвъд радиуса на взрива. Дори няма да ги чуя как пищят, докато изгарят.

Палас тръсна глава и прогони образа от главата си. „Прекалено дълго съм живяла с Хари“ — помисли си тя. Познаваше твърде добре капаните на яростта, за да падне в тях точно тук; праведната ярост правеше нещата още по-опасни.

Но няма да го направя — монологна тя. — Ще изчакам, ще ги слушам. Ако ще трябва да се убива някой, мога да го направя и след като разбера какво става тук.

— Мисля, че не разбирате сериозността на положението — рече непознатият глас с равния тон на човек, който си поръчва закуска. — Смешника Саймън вече е притеснил императора. Не само че действа безнаказано дори тук, в столицата на Империята, а и графитите му са се появили по стените на самия дворец „Колхари“.

Ха. Станала съм модна.

— Правя всичко по силите си, Тоа Сител. Очевидно никой не знае кой е Смешника Саймън или къде ще се появи следващия път.

И за това трябва да благодаря на Конос и страхотното му заклинание.

— Според мен — каза Тоа Сител — привържениците на Смешника Саймън още се намират в пределите на Анхана. Около седемнайсетина са и мнозина от тях са взели и семействата си, така че общият брой бегълци е около трийсет и осем души. Може би трябва да вложите усилия си в намирането на скривалището им.

Палас преглътна и извади един кестен от вътрешния си джоб.

Тя не можеше да види магическите знаци, които бяха изписани по повърхността му, не и ако не включеше менталното си зрение, но усещаше как дращят по дланта ѝ.

Може би все пак трябваше да убие тези мъже.

Величеството знае къде са те; заклинанието на Конос едва ли би могло да промени всичко. Отнеми два живота, за да спасиш трийсет и шест.

Тя си пое дълбоко дъх и се приготви физически, докато притискаше емоциите си с ментална длан.

— Градът е голям — рече Величеството с извинителен тон.

Какво?

— Веднага ще разпратя хората си — продължи той, — но не мога да обещая нищо. Има толкова много удобни за криене места и Поданиците нямат достъп до някои от тях.

— Направете всичко възможно. Както сигурно разбирате, тук не става въпрос за пари. Ако пограничните барони разберат, че Ма’елкот може да бъде победен лесно, без да се подлагат на голяма опасност… Мисля, че можете да си представите какви ще са последствията.

— Да. Поредната гражданска война, от която нямаме нужда.

Внезапно Палас усети, че диша тежко и стиска кестена в побелелите си от напрежението пръсти. Що за игра играеше Величеството? А тя без малко да го убие, без малко да убие и двамата; само благодарение на милостта на някой незнаен бог беше решила да изчака достатъчно, за да чуе това последното…

Почти не се вслушваше в остатъка от разговора, докато двамата мъже обсъждаха други, не толкова належащи дела, разчепкваха политиката на бандите в Лабиринта и различните слухове, които Величеството бе дочул от Поданиците си. Хамелеонът, който я задържаше на стената, нямаше да трае вечно; тя се накани да се спусне, когато чу Величеството да казва:

— Само още едно нещо. Искам да разбера каква е тая награда за Каин. За какво го търсите?

„Каин?“ Сърцето на Палас заблъска болезнено в гърдите ѝ; тя застина, спря да диша и стисна очи, опитвайки се да чуе по-добре.

— Според мен това не е ваша грижа.

Равнодушието в гласа на Величеството изглеждаше твърде пресилено.

— Той ми е приятел. Не искам това… споразумение, което сключихме, да попречи на приятелството ни. Освен това не искам приятелството ни да пречи на изпълнението на споразумението, разбирате ли ме? Не искам да ви го предам, без да знам защо го търсите.

„Да го предаде? Хари е тук? Сега?“ Устата на Палас пресъхна, стомахът ѝ се сви и сърцето ѝ заблъска в гърдите като парен чук. Пръстите ѝ изтръпнаха неприятно, сякаш току-що бе зашлевила на някого плесница.

— Нека това не ви притеснява. Задържах Каин по-рано тази вечер, но той не е застрашен от нищо. Поне не от нас; макар да смятам, че Манастирите може да са му малко ядосани. Всъщност узнах от един доста достоверен източник, че Ма’елкот смята да го наеме.

— Да го наеме? За какво?

— Как за какво? Да намери Смешника Саймън и да го убие, разбира се.

„Разбира се — помисли си разсеяно Палас. — Защо иначе ще е тук, ако не за да прецака за пореден път живота ми?“

Тя пропусна прощалните думи на двамата мъже, погълната от размишления и картини. Каин щеше да знае, разбира се — щеше да знае кой е Смешника Саймън, къде се намира и къде са токалите — Студията сигурно му беше показала нейния куб. Освен това тя беше сигурна, че той няма да я подгони наистина; дори Каин нямаше да падне толкова ниско. Всичко беше ясно, дяволски ясно.

Студията беше решила, че този път тя се е издънила. Бяха решили, че няма да се справи сама. Бяха решили, че ще направят по-голям удар, ако изпратят Могъщия Каин да спаси безполезния ѝ, некомпетентен женски задник.

Ако Каин се появеше в последния момент и спасеше положението, те щяха да спечелят стотина милиона повече, отколкото ако я оставеха да се измъкне сама.

Сподавената ѝ ярост бълбукаше в гърдите ѝ като водопад. Не разбираха ли те, че това не е някаква си глупава игра? Че това не е просто развлечение? Че от действията ѝ зависи животът на реални хора, които обичаха и тъгуваха, смееха се и кървяха?

А на него това адски щеше да му хареса; тя бе сигурна в това. Може би точно сега Хари се бе ухилил до уши. Даже чуваше самодоволния му, поучителен глас, когато ѝ казва: „Виждаш ли? Нищо не можеш да направиш без мен. Защо изобщо се опитваш?“

След това чу и собствения си отговор, или по-скоро липсата на такъв; неизразимия ѝ гняв, че се отнасят към нея като към статистка в собствения ѝ живот, като второстепенен играч, като мотивация за нечие друго Приключение. Нямаше да ѝ позволят да си има своя собствена история.

Светлинката зад кепенците угасна.

Тя се придвижи странично по сградата, като пълзеше напреки по стената на четири крака със скоростта на бързоходец. Долу, до сводестия вход, в който се беше шмугнал Величеството, тя зърна качулката на наметалото му. Застанал до стената, той бръкна в дървена кутийка и извади пура; чу се тихо изщракване и искричките осветиха улицата. Не се виждаше никой друг; Тоа Сител сигурно бе излязъл през друга врата.

Тя го изчака да разпали пурата си, след което деактивира Хамелеона и се срути върху него като стара сграда.

Краката ѝ го сритаха в раменете и той се пльосна на земята; Палас отскочи, претърколи се и се изправи в приведена, балансирана стойка. Зашеметен от неочакваното нападение, Величеството можа само да тръсне глава, когато Палас го докосна по бузата и каза:

— Познаваш ме.

Това бе начинът, по който според Конос тя можеше да прекъсне влиянието на заклинанието му.

Първоначално се проясниха очите му, след това Палас видя как в тях се появява изненада, която нарастваше, докато отмяната на Вечната забрава допускаше все повече и повече спомени за нея в главата му.

— П-палас — изпъшка той, — проклета да си! Какво… Как… И Каин… Каин…

Тя приклекна до него.

— Знам всичко. Опасна игра играеш, Величество.

— Аз… аз… мамка му… Защо ме удари така?

— Трябваше да ударя някого — каза тя. — Ти ми беше подръка. Сега чуй какво ще направим.

Той седна и започна да отупва прахта от дрехите си.

— Знаеш ли, бих изтърпял много неща от теб, но този път отиде твърде далеч. Никой не смее да вдига ръка срещу мен…

Палас го прекъсна с перване по ухото.

— Имаш предвид така ли?

Зашеметен, той едва успя да поклати невярващо глава. Тя разпери длан пред лицето му.

— Значи, не ти харесва да те докосват по този начин? Само си представи как ще те докосне Каин, след като разбере, че се гушкаш с Тоа Сител, когато от теб се очаква да ми помагаш.

После отново приклекна, оставяйки го да размисли над думите ѝ.

Това не му отне много време.

— Хей, ъъъ, хей — рече задъхано той. — През цялото време ти помагах; дори го заблуждавах, за да го държа по-далеч от теб.

— Аз може и да проявя разбиране — каза тя. — А Каин?

— Да, но, ъъъ… не е нужно да му казваш, нали?

— Може и да не е. Но ми се иска да разбереш, че тая работа малко ме ядоса.

Той потърка ухото си и леко кимна.

— Мисля, че те разбирам. Но това няма нищо общо с теб. Не разбираш ли, че не аз те предадох на Котките?

— Не, не разбирам. Така, както аз виждам нещата, ти ме държиш в торбата, докато не получиш по-добра цена от Тоа Сител.

— Палас, кълна се…!

— Не ми се кълни. Знаеш ли с какво се занимавах през последните четирийсет часа?

— Аз, ъъъ…

— Докато се стараех да се движа на крачка пред Котките и Кралските очи и същевременно да остана жива, наблюдавах едно невинно семейство, подложих ги на някои доста грозни и крайно неудобни преживявания, за да се убедя, че никой от тях не е шпионин или че сред тях не се е вмъкнал някой доносник. Името на бащата е Конос. Щяха да ти харесат, Величество. Той работи за правителството. — Тя се наведе към него и оголи зъби. — Също като теб.

— Палас, хей, Палас…

— Млъквай. — Тя внезапно усети, че се задъхва и се поти, а сърцето ѝ затуптя ускорено, докато си представяше как издърпва бойния жезъл от канията, прикрепена към китката ѝ, и му отрязва проклетата глава. Палас потрепери от вледеняващ гняв и се зачуди дали Каин не се чувства точно по този начин, преди да убие някого. — Аз ти вярвах, Величество. Доверих ти се, а ти ме излъга и заради това умряха хора, които обичах.

— Помисли добре какво правиш, Палас — каза Величеството, облиза устните си и помръдна с крак, опитвайки се да се отдръпне от нея.

— Повече никога няма да ме излъжеш.

— Палас, наистина, това не е необходимо…

— Мисля, че е. Вече не мога да разчитам на никого, Величество, а трийсет и шестима души разчитат на мен да спася живота им. Имаше трима или четирима души, на които знаех, че мога да се доверя. Те вече са мъртви. Повече не смятам да рискувам.

Тя рязко затвори уста. Защо му казваше всичко това? Всъщност говореше на себе си, опитваше се да оправдае онова, което смяташе да направи.

Палас бръкна в джобчето на колана си и извади един кварцов кристал във формата на призма, с размер не по-голям от пръста ѝ. Кристалът се намираше в малка платинова кутийка, прикрепена към платинена верижка; тя хвана верижката с пръсти и накара кристала да се върти, отразявайки лунната светлина в милион ромбоидчета.

— Не го прави — рече Величеството с дрезгав глас, опитвайки се да прозвучи свирепо. — Не ми прави заклинания, Палас. Мен никой не смее да ме омагьосва!

От менталното ѝ зрение се протегна тънка струйка и накара енергията в кристала да засияе; с леко докосване на Обвивката си активира Омайването. Ромбоидчетата лунна светлина, отразени от кристала, придобиха призрачна твърдост в менталното ѝ зрение; после изведнъж се изстреляха навън, носейки в себе си силата на Омайването като острие, намазано с отрова. Те пронизаха застрашително проблясващата жълтеникавооранжева Обвивка на Краля и сияйната мрежа на Омайването я покри плътно като масло, изляно върху развълнувана вода. Палас не успя дори да си поеме дъх, когато цветовете на гнева и страха бяха заменени от зеления оттенък на спокойствието и топлите кафеникави тонове на пълното подчинение.

— Сигурен ли си? — попита тихо тя, излизайки от менталното си зрение. — Това е едно съвсем мъничко заклинание.

Величеството си пое дълбоко дъх и видимо се стегна.

— Добре — каза той. — Вярвам ти. Стори каквото намираш за редно.

„Заслужила съм си го“, помисли си тя, потрепвайки, и усети как леко ѝ се повдига.

Какво, като всъщност не бе имала друг избор? Какво, като толкова много животи зависеха от нея — и от него? Палас бе докоснала сърцето му и се бе превърнала в най-добрия му приятел, по-близка от сестра, по-близка от майка му. Заклинанието беше страшно дори за животно; тя го бе направила на човек — как се беше стигнало до това? Жената, която беше допреди няколко дни, никога не би се решила на такава стъпка. Тя беше създала този кристал за най-краен случай, за някоя безизходна ситуация, когато нямаше да има избор. Нима се бе озовала в такава ситуация?

Тя тръсна глава; щеше да се тревожи за хипотетичната си морална деградация, след като отведеше хората си в безопасност извън Анхана.

— Хайде, Величество, ставай — каза му тя. — Чака ни работа.

Величеството се надигна послушно и я зяпна като покорно кученце.

— Както кажеш, Палас.

2.

Парещите жълти лъчи на анханското слънце удариха в затворените очи на Каин като бомба и го накараха да скочи от стола, в който най-сетне беше успял да заспи.

В първата секунда, която му се стори безкрайна, той се опита да се пребори с лепкавата каша в главата си, да разбере къде се намира и какво се е случило с него. Най-накрая погледът му се фокусира върху шестимата мъже в ливреи на придворни рицари, които образуваха нещо като човешки щит между Каин и Негова светлост имперския херцог по Обществения ред.

Тоа Сител стоеше до прозореца и продължаваше да стиска завесата, която току-що бе дръпнал настрани. Слънчевите лъчи нахлуваха през прозореца и осветяваха вихрещите се във въздуха прашинки.

— Как се чувстваш?

Каин се почеса по заплетената коса.

— Зависи. Донесе ли кафе?

— Боя се, че не.

— Значи, се чувствам кофти. — Каин погледна с присвити очи херцога, който се отдръпна от прозореца и застана под слънчевите лъчи. Под очите му — кървясали и подпухнали — се виждаха тъмни сенки. — И ти не изглеждаш особено добре. Окъсня ли снощи?

— Това не е твоя работа. Дойдох да те отведа при императора.

— Това можеше да стане още снощи.

— Не, не можеше.

— И каква е причината за това?

Тоа Сител разпери ръце.

— Ма’елкот пожела да те види едва тази сутрин.

Каин кимна, почесвайки се възмутено по брадата; да караш другите да те чакат, беше привилегия на богатите и могъщите по цял свят, но това не означаваше, че трябва да му харесва. Всъщност сигурно щеше ужасно да се ядоса, когато се разсънеше напълно.

— Нали не смяташ наистина, че има нужда от тия момчета? — каза той, махвайки презрително с ръка към рицарите. — Мисля, че стигнахме до някакво споразумение.

Устните на херцога се изкривиха в суха усмивка.

— Вероятно не мога да се доверя на добрата ти воля; предполагам, че Крийл беше последният, направил тази грешка.

Предишната вечер, когато предпазливостта беше накарала Тоа Сител да затвори Каин в тази стая в двореца „Колхари“, тук вече имаше блюда, отрупани щедро със студено месо, хляб и плодове, гарафа с вино и вана с вряла вода. Каин бе поклатил глава и се беше изсмял с горчивина.

— Като се сетя, че убих човек заради това, че ме предаде в ръцете ти — беше казал той.

Тоа Сител, който наблюдаваше от прага как Кралските очи, които го придружаваха, свалят белезниците на Каин, отвърна без капчица хумор в гласа:

— Може би си действал прибързано.

Докато Каин се хранеше, Тоа Сител му обясни защо е била обявена награда и защо е бил задържан и доведен тук. Иронията в цялата ситуация остави Каин без думи.

Императорът искаше да го наеме, за да намери Смешника Саймън. Искаше да му плати, за да свърши онова, което вече вършеше, искаше да му предложи всички ресурси на имперското правителство, за да му помогне в търсенето.

Крийл, без да знае нищо, всъщност му беше направил услуга.

Каин беше оставил внимателно сандвича си на масата, беше преглътнал и бе казал:

— Съгласен. Колко плащате и кога започвам?

И тук се появи проблемът — Ма’елкот искаше да говори с него лично. Тоа Сител не знаеше защо. Приканиха Каин да се изкъпе, да изпере дрехите си и да чака в готовност. Той се беше подчинил с охота, дори беше зашил разпорените от бивните на огрето панталони. Пръстите му трепереха от очакването и вълнението, което беше изпитал при внезапната промяна в късмета му — достъп до двореца, повод да се срещне насаме с мишената си и предоставянето на всички ресурси на Кралските очи, за да намери съпругата си.

После беше зачакал.

А след това бе почакал още малко.

Оставен сам в разкошната зала, той бе крачил напред-назад, като нетърпението, гневът и яростта му постепенно ставаха все по-силни. Вратата бе заключена отвън и когато я беше разклатил, загриженият глас на пазача го беше попитал има ли нужда от нещо. Каин беше проверил и прикритата сервизна врата, припомняйки си местоположението ѝ от времето, което бе прекарал тук, преоблечен като прислужник, преди да убие Тоа Фелатон, но тя също беше заключена. Сигурно би могъл да разбие някой прозорец и да избяга, но накъде?

Тук го задържаха собствените му желание, надежда и мечти, а не ключалките на вратите. Не можеше да пропусне тази възможност.

Мислите му се завъртяха около затворничката в донжона като хартиена въртележка в ръката на тичащо дете.

Шана може би се намираше в онази килия.

Може би беше в безопасност.

Може би щеше да падне в обятията му след час или дори по-малко.

Може би заради заклинанието Бърн не беше успял да разбере коя е тя и просто я бе задържал, защото се е намирала близо до мястото. Съществуваше и такава вероятност.

Но беше възможно и затворничката в донжона да е онази жена Талан. Шана можеше да се намира навсякъде. Възможно бе да вечеря обилно в някой клуб на Южния бряг. Или да е сгащена в някоя задна уличка в Града на пришълците и да се бие на живот и смърт с Котките.

А може и да беше вече мъртва.

Несигурността го гризеше като плъх, затворен в черепа му.

Ма’елкот така и не се появи, така и не изпрати да го повикат. С напредването на нощта на Каин му остана само да крачи още по-ядосано напред-назад и да наблюдава как нивото на розовото масло в контейнерчето на лампата постепенно се снижава; преброяваше с ударите на сърцето си всяка минута от живота на Шана, която губеше в тази стая.

Някъде след полунощ вече се бяха изпарили всичките му угризения за смъртта на Крийл.

Накрая изтощението го беше накарало да се довлече до мекото кресло. Беше се отпуснал в него, размишлявайки мрачно върху безпомощността си, докато размишленията не бяха преминали неусетно в сън.

Сега вървеше пред ескорта си по коридорите на двореца „Колхари“. Шестимата рицари го следваха в полукръг, а зад тях крачеше Тоа Сител със скръстени зад гърба ръце и с изражение на предпазливо внимание на лицето. Токовете на ботушите им не издаваха никакъв шум по дебелия мек килим, покриващ бледия мрамор с прасковен оттенък на пода. Тоа Сител упътваше Каин на глас — тук завой, тук отново, нагоре по тези стълби.

Стълбището се намираше близо до открит сводест проход, водещ до отвесна шахта без дъно и таван. Покрай стените ѝ се спускаха насмолени въжета, които се губеха в мрака. Близо до свода висеше въженце с камбанка. Когато минаваха покрай тази конструкция, Каин кимна към шахтата.

— Май сме много за Движещата се стая, а?

— Да — отвърна Тоа Сител. — Огретата, които въртят колелото в мазето, не могат да издигнат повече от трима или… Но предполагам, че всичко това ще ти бъде обяснено.

В гласа му се усети някаква странна сухота, някакво недоловимо чувство.

Каин сви рамене и продължи към стълбището. Заслизаха безмълвно надолу, преминаха два етажа и навлязоха в друг коридор. Каин започна да различава засилващата се миризма — телесният, сладникав мирис на прясно месо.

— Двамата с теб сме почти на една възраст, Каин — рече внезапно Тоа Сител. — Едва ли си повече от четири или пет години по-млад от мен. Имаш ли деца?

Каин се спря и погледна през рамо херцога с присвити очи.

— Какво те интересува това?

— Синовете са гордостта на мъжа, Каин, а дъщерите са неговата утеха в старостта. Просто съм любопитен.

Каин сви рамене.

— Може би някой ден.

— Аз имах двама. Синове, които обичах, Каин. Които израснаха като мъже на честта, силни и свирепи. Ташинел и Джарот. И двамата бяха убити в период от един месец по време на Войната за трона.

Той говореше спокойно, сякаш съобщаваше за вдигането на цената на реколтата на пазара, но през лицето му премина някаква мрачна сянка.

Очите на Каин срещнаха за миг погледа на херцога, изпълнени със съчувствие за загубата му. „Поредният нож, запратен по съвестта ми“, помисли си той. Но в сравнение с останалите удари, които бе понесла тя, този остави само леко одраскване.

Накрая, сякаш засрамен, той наведе очи, обърна се и продължи да върви. „Нека си мисли, че го приемам много по-навътре, щом така му се иска. Нека това му донесе някакво утешение. А аз трябва да запомня, че Бърн може би не е единственият ми враг в двореца.“

— Трябва да преминеш през онази арка в края на коридора — каза Тоа Сител. — Запази мълчание и по никакъв начин не прекъсвай императора. Той е зает с онова, което нарича своята Велика творба, и когато пожелае, ще разговаря с теб.

— Велика творба?

Главните букви се долавяха в тона на херцога.

— Ще видиш. Сега върви.

Миризмата на кръв се засили. По времето, когато Каин стигна до вратата, той можеше буквално да я вкуси, като залежало два дни сурово месо.

По времето на Тоа Фелатон помещението беше малката бална зала, място за прием на по-малък брой хора — не повече от хиляда души. Силната слънчева светлина, която пареше очите, струеше през огромните прозорци, които заемаха по-голямата част от южната стена — тесни сводести прозорци, с височина десет метра, разделени от здрави колони, изсечени от вносен гранит. Насред залата паркетът беше разбит и във варовика беше издълбана плитка купа с ширина около половин хвърлей камък.

Получилата се яма беше оградена от въглени, които блещукаха в червено и грееха слабо, без да изпускат дим или мирис от какъвто и да е вид; над ямата стоеше огромен котел, подпрян върху меден триножник. Той беше плитък като тенджера за задушено, но бе достатъчно широк, за да може да се плува в него. Няколко пажове тичаха около котела и разбъркваха съдържанието му с дълги дървени пръти, които се извисяваха високо над изпотените им глави, или сипваха различни съставки в отварата, докато двама други обикаляха наоколо с големи кожени мехове и раздухваха въглените под него.

В котела като че ли вреше кал или някаква много влажна глина; сигурно оттам се носеше миризмата на кръв, която бе доловил Каин — в комбинация с нещо горчиво и кисело. Въздухът в стаята трептеше от жегата.

По повърхността на врящата кал вървеше бос императорът Ма’елкот.

Той можеше да бъде разпознат веднага по гигантския ръст. Каин застана до входа и продължи да го гледа оттам, усещайки човъркането в съзнанието си, изпълнен с усещането за нещо познато в начина, по който императорът се движеше, ръкомахаше и говореше — същото беше почувствал и в записа, показан му от Колбърг.

Императорът носеше само една поличка от алено кадифе, обвезано със злато. В бавната, царствена грациозност на движенията му се долавяше нещо динозавърско, нещо драконовско. В начина, по който бавно променяше позите си, се долавяше някакво задоволство, сякаш играта на мускулите в масивните му ръце и рамене, гърдите и гърба му доставяше дълбоко духовно удовлетворение; сякаш задоволяваше някаква своя лична естетична нужда по начин, първичен като секса.

В това Каин не можеше да намери нищо познато. Движенията му бяха стилизирани като на културист и точни като на балерина.

Врящата глина под краката на Ма’елкот пръскаше димящи капки по прасците му; той им обръщаше точно толкова внимание, колкото и на полъха от раздухваните от пажовете мехове. Очите му грееха в тревистозелен цвят, преминаващ във флуоресцентно изумрудено. Той протегна ръце като свещеник, даващ благословия, и от кипящата кал се издигна безформена маса, над която продължаваше да се издига пара.

Топката от глина, тежаща около сто килограма и повече, увисна в трептящия от жегата въздух на два метра от повърхността, поддържана единствено от волята на Ма’елкот. От нея се протегнаха пет пипала, които като че ли живееха свой собствен живот. От топката се откъсваха парчета кал и падаха обратно в котела; четири от пипалата се разтеглиха встрани и изтъняха, докато петото се сви и глината придоби формата на човек.

Фигурата изглеждаше малка, дори дребничка в сравнение с масивното тяло на императора. Тя се завъртя във въздуха и чертите ѝ започнаха да се оформят. По повърхността ѝ се появиха къдрици и гънки, които биха могли да минат за дрехи. Лицето се залюля пред погледа на Каин; то имаше тънички мустачки и рехава брадичка, на носа му личеше леко изпъкване от старо счупване и малък белег; устата на Каин внезапно пресъхна.

Той вдигна крак с намерението да пристъпи напред, да се приближи, и тогава Ма’елкот каза:

— Не мърдай, моля те. Сигурно ти е ясно, че това е доста трудно.

Дори не беше поглеждал към арката. Нямаше начин да е видял, че там стои Каин; поне не и със собствените си очи.

Каин зяпаше фигурата и дишаше едва-едва. „В името на проклетата брадва на Тишал — помисли си той. — Това съм аз.“

Докато тази мисъл все още се оформяше, той осъзна, че вече е абсолютна истина — пред очите му стоеше перфектно във всяко едно отношение негово копие, с изключение на това, че все още имаше цвят на кал — фигурата дори бе заела същата поза. Тя висеше във въздуха, въртеше се бавно като увиснало на бесилка тяло, а Ма’елкот оглеждаше творението си. Гласът на императора притежаваше топлотата и лекия боботещ тон на бащински глас, дочут през стените на майчината утроба.

— Сега вече можеш да се движиш, Каин. Моля, влез.

Пажовете, които се суетяха около котела, разбърквайки калта и раздухвайки огъня, почти не му обърнаха внимание, когато влезе в стаята. Каин крачеше колебливо, а гърдите му се свиваха от някакво чувство, което в първия момент той не успя да определи, понеже не можеше да си спомни да го е изпитвал досега — минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че това е възхищение.

Това бе най-невероятната проява на съвършено майсторство, на която се бе натъквал през живота си. Просто не можеше да си представи друг човек, който до такава степен да умее да контролира всеки елемент от заобикалящата го среда.

„А аз сключих договор да убия този човек — помисли си Каин. — Най-добре ще е да го издебна в съня му.“

Ма’елкот премина по врящата повърхност на котела, без да обръща внимание на парата и жегата, влачейки чучелото на Каин след себе си като кукла. Усмивката му стопли Каин като глътка уиски.

— Не мога да разбера къде да сложа тази част — каза императорът. — Ти как мислиш?

— Част ли? — рече Каин с дрезгав глас. — Каква част? Част от кое? Не разбирам.

Гигантът се засмя.

— Естествено, че не. Ти приемаш това — той кимна към глинената статуя — като завършено произведение на изкуството. За Мен то е просто част — от онова.

Ма’елкот протегна ръка, за да посочи нещо, което се намираше над главата на Каин. Той се обърна и погледна нагоре, после още по-нагоре и по-нагоре. И докато зяпаше, ченето му увисна като на малко дете.

Това беше лице.

То можеше да принадлежи единствено на титан, на Атлас, който поддържа небето на раменете си. От арката до самия таван на балната зала трийсет и пет метра по-нагоре, се издигаше гаргантюанският релеф на лице.

Беше завършено наполовина. Някои части все още представляваха гола стена; на други места постепенно се изграждаше костната структура. Само една от веждите и едното око бяха напълно завършени.

Релефът бе направен от хора.

Подобно на пъзел на някой луд бог, той беше изграден от човешки тела, подредени, разположени и наслагани като труповете в масов гроб; миг по-късно Каин осъзна, че това не са тела, разбира се, не истински тела, а просто глинени статуи като неговата, която се носеше във въздуха над рамото на Ма’елкот.

Мащабът на релефа беше поразяващ; когато Каин се замисли колко усилия е отнемало създаването на всяка една кукла и поставянето на мястото ѝ, когато се замисли още колко много работа трябва да се свърши, възхищението, което бе изпитал първоначално, заседна в гърлото му, задушавайки всяка надежда, че Ма’елкот може да е просто поредният фокусник, най-обикновен заклинател с повечко сила.

Единственото, което му оставаше, бе да стои с облещени очи.

— Харесва ли ти? — прогърмя гласът на Ма’елкот. — Наричам го „Бъдещето на човечеството“.

При тези думи нещо в ума на Каин прещрака и той го видя; получи пророческо видение, в което костите бяха по местата си, покрити с плът и оцветени.

Това беше лицето на Ма’елкот.

— Прилича на теб — прошепна Каин.

— Естествено, че ще прилича. Това е автопортрет.

Гласът на Ма’елкот прозвуча точно до него; Каин се обърна и носът му опря в ключицата на огромните императорски гърди. Сигурно се беше спуснал по ръба на котела като котка. Каин усещаше мириса му — остра мъжка пот, примесена с лавандуловото масло, което лъщеше по косата и брадата му, и плътната миризма на месо от глината, опръскала голата му плът. Ма’елкот оголи идеално белите си, съвършено равни и впечатляващо големи зъби.

— Всяко велико изкуство е изключително автопортретно, Каин.

В близостта на тези огромни ръце имаше нещо толкова плашещо, че Каин не можа да намери сили за отговор, а само кимна.

До него стоеше глинената му фигура, повтаряща точно височината и всяка черта на тялото му — Каин погледна в очите си, изработени от глина, и едва сега видя, че дори косъмчетата на брадата му са оформени поотделно.

— А това е късчето, върху което работя в момента — каза Ма’елкот, — но все още не мога да реша в каква посока да поема. Всеки детайл трябва да бъде поставен на мястото му; всеки детайл трябва да се слее в цялото. Втори ден работя върху него и все още не мога да разбера. Имаш ли някакви предложения?

Каин поклати глава и с усилие успя да изкара няколко думи през свитото си гърло:

— Не бих си позволил.

— Ясно — въздъхна Ма’елкот. — Добре тогава. Щом не мога да ѝ намеря подходящо място…

Императорът вдигна ръка на нивото на очите си и внезапно я сви в юмрук; фигурата на Каин се сгърчи и обезформи, като че ли сплескана в шепата на някой невидим великан.

За части от секундата на Каин му се стори, че вижда някакво изражение на глиненото лице, някаква ужасена, неизразима агония, след което то също бе размазано. Нов жест на Ма’елкот и неравната глинена буца прелетя като детска топка над ръба на котела и пльосна в калта, откъдето се бе появила.

— Някакви въпроси? — попита Ма’елкот.

— Изобщо не си… деликатен — отвърна бавно Каин.

— Деликатността е за слабите. Това е тактика, която те използват, за да постигнат желанията си поради липсата на сила.

„Странно — помисли си Каин. — Помня добре, че съм използвал точно същите думи повече от веднъж.“

Край тях мина един паж, който носеше голяма кофа, пълна с тъмна течност. Той я изля през ръба на котела. Каин наблюдаваше действията му, след което се обърна и погледна Ма’елкот с присвити очи.

— Имам един въпрос — какво е това нещо, което не спират да изливат вътре? Мирише на кръв.

— Защото е кръв — отвърна сериозно Ма’елкот. — Всички велики дела се творят с кръв; не знаеше ли?

— Това е, хъм… — Каин се прокашля смутено. — Това обикновено се използва като метафора.

— Нима?

Той бързо потърка ръце и внезапно плесна Каин по гърба с такава сила, че го накара да залитне.

— Хайде. Трябва да се измия, а ти, разбира се, си гладен и трябва да ядеш. Чакат ни доста разговори.

Той излезе през арката с олюляваща се походка толкова бързо, че Каин трябваше да подтичва след него, за да не изостава.

3.

Масата за закуска беше отрупана с всякакви ястия, от зеленчуково суфле до пълнен пъдпъдък, сякаш бе приготвена за банкет. Каин отпи от високата, поръбена със злато чаша с айскафе и се опита да не мисли за гръцката митология и за зрънца от нар7.

Ма’елкот се беше излегнал с лъвска грациозност на красиво извитото ложе до другия край на масата. Докато Каин седеше до ваната му, императорът беше успял да го въвлече изкусно в безсмислен разговор; трите красиви момичета, които седяха заедно с Ма’елкот във водата и миеха тялото му от втвърдената глина, привличаха вниманието му не повече, отколкото масата край ваната.

Каин седеше облегнат над масата и дръжките на новите му ножове се притиснаха към ребрата му; нямаше как да не усети наличието на всичките седем остриета. Докато отиваха към стаята за закуска, Ма’елкот внезапно се беше обърнал към него и му беше казал със закачлив тон:

— Моля те да ме извиниш, че съм толкова непохватен домакин. Едва сега осъзнах защо ми се стори толкова смутен и сдържан по време на разговора. Моля, последвай ме.

Императорът го беше отвел в Оръжейната галерия на втория етаж и го беше вкарал в стая с размерите на спалня. По стените и пода имаше десетки рафтове, върху които бяха подредени всякакви видове ножове — от извитите хукри до камите за париране с ветрилообразни предпазители, наподобяващи кинжали прободни ками катар, изсечени остриета в стил танто, имаше дори няколко дълги трийсетина сантиметра двуостри арканзаски ками.

— Заповядай — каза Ма’елкот. — Избери си.

Каин бе взел един кинжал с извито острие, напомнящ на флорентински стилет, и го повъртя в ръцете си. Двамата бяха сами в малката стая с дебела врата, която беше пълна с ножове.

— Знаеш ли — беше казал той. — Крийл смяташе, че някой ме е наел да те убия. Сигурно са те посъветвали да ме държиш обезоръжен.

В сияйните зелени очи на императора беше проблеснала весела искра.

— Да не съм някой глупак? Ти, Каин, винаги си въоръжен. Бих могъл да ти отрежа ръцете до раменете и пак можеш да ме убиеш с краката си. Моля те, приеми гостоприемството ми. Моето желание е да се чувстваш напълно непринудено.

Непринудено? В присъствието на Ма’елкот?

— Това е някаква шега, нали?

— Разбира се.

И така, Каин седна да закуси, усещайки метала на ножовете по цялото си тяло.

Цяла сутрин беше чакал Ма’елкот да заговори за работата. Накрая вече не издържа.

— Херцог Тоа Сител ми обясни какво очакваш от мен. Приемам. Само искам да знам какви ресурси мога да използвам и колко ще ми платиш.

Знаеше, че преиграва, че прибързваше с готовността си, но вече не можеше да се спре, а и честно казано, не му пукаше — чувстваше острата нужда там долу, в червата си, и тя го тласкаше напред. Трябваше да се махне оттук, да излезе на улицата и да тръгне по следите на Шана.

— Каин, моля те — произнесе Ма’елкот провлечено откъм ложето. — Не е прилично да се обсъжда работа по време на ядене, не се отразява добре на храносмилането.

— Ти не ядеш — отбеляза Каин.

— Вече не ям — отвърна Ма’елкот, помръдвайки с рамене. — Нито пък спя. По отношение на подобни дреболии сила като моята може да се окаже бреме.

„Дотук с плановете да го спипам, докато спи, или да пусна две капсули арсеник в задушеното му“, помисли си Каин. Той позволи на нетърпението си да се промъкне в гласа му:

— В такъв случай, щом няма да говорим по работа, защо си губим времето?

— То не е загубено, Каин. Използвам го, за да те изучавам.

Каин внимателно остави чашата си на масата; не му се искаше да разлее кафе по бялата лепена покривка, ако ръката му случайно започне да трепери.

— Нима?

— Да. Знай, Каин, че Силата извлече името и образа ти от моето съзнание, Силата от Отвън, която отговори на въпроса ми: „Кой ще достави в ръцете ми досадния Смешник Саймън?“. От самото начало бях склонен да се доверя на щастливата случайност — когато Силата ми показа лицето на човек, когото познавам толкова добре, че Притеглянето ти тук ми отне по-малко от два дни.

— Притеглянето ми? — рече Каин, мръщейки се. — Да не мислиш, че съм тук заради някакво си…

— Не се хващай за думата, скъпо момче. Пожелах присъствието ти — и ето те тук. Такива са фактите; механизмът зад реализирането им няма значение. Освен това, макар да се радвам, че си се успокоил до такава степен, че да ме прекъсваш, това не е учтиво. Дори го намирам за грубо.

Тонът на Ма’елкот продължаваше да звучи приятелски, но някъде в дълбините на басовия му глас се долавяше някакво ръмжене, което разкриваше, че в гърдите му дреме на пресекулки някакъв огромен и гладен звяр. Той зачака, привидно спокоен, загледан в Каин с ясните си светлокафяви очи…

„Хей — помисли си Каин, — те не бяха ли сини допреди малко? Или пък зелени?“ Разсеян за миг, Каин остави мълчанието да се проточи болезнено дълго, преди да се усети. Той погледна донякъде смутено императора.

— Простете, Ваше Имперско Вели…

— Извинението е прието — прекъсна го бързо Ма’елкот. — Не държа особено на церемониалността, както може би си забелязал вече. Церемониите са за незначителните хорица, които поглъщат жадно престореното възхищение на другите. Та както казвах, промених първоначалното си намерение просто да ти позволя да поемеш този риск, защото аз, Каин, съм човек, прокълнат с ненаситно любопитство. Зададох си фаталния въпрос: Защо точно ти?

Каин разпери ръце.

— И аз самият се чудя това.

— Търсенето ми на отговора на този въпрос ме накара да проследя кариерата ти. — Ма’елкот внезапно се надигна и постави ръцете си с дланите надолу върху масата. Очите му горяха. — Имаш ли си някаква представа какъв изключителен мъж си ти, Каин?

— Престани, караш ме да се изчервявам.

— Стига глупости. При шест критични повратни момента в историята на тази Империя през последното размирно десетилетие, ти си бил главен участник в четири от тях. Единствената връзка между четирите е значимостта им и фактът, че ти лично си повлиял на крайния резултат.

— Наистина ли?

Ма’елкот започна да изброява на пръсти.

— Първо, покушението срещу принц-регента Тоа Фелатон. — Той вдигна ръка. — Не ме отегчавай с твърдения за невинността ти. То постави началото на Войната за трона, която доведе до унищожаването на династията Менелитиди и наследяването на трона от мен. Второ, ти поведе малка група авантюристи, които с цената на огромен риск успяха да се измъкнат от пустинята Бодекен и да донесат новината за издигането на Кулан Г’тар и обединението на всички огрило тъкмо навреме, за да може Анхана да укрепи граничните си градове и да изпрати две армии в отговор на яростното му нападение.

— То стана донякъде случайно — отвърна Каин.

Той и партньорите му търсеха артефакти и съкровища в руините на някакъв древен метрополис на първородните — от времето преди хиляди години, когато елфите все още строели градове и живеели в тях, — когато бяха заловени от едно номадско племе огрило. Кървавите игри на огрило с пленниците и още по-кървавото бягство на Каин с двамата му оцелели спътници, беше превърнало „Измъкване от Бодекен“ в най-продавания куб, дори десет години по-късно.

— Въпреки това. Някъде година по-късно, когато некомпетентността на анханските генерали позволи на Ордата на Кулан да заплаши самото съществуване на хората на този континент, точно ти, Каин, успя да се внедриш в личната гвардия на Кулан Г’тар. Ти не само предаде навреме на анханската армия пълния план на Г’тар за сражението, за да може силите ни да се обединят с Манастирските експедиционни сили и да се изправят срещу Ордата на Кулан при Серано, но и успя отново да се промъкнеш в Ордата, да предизвикаш самия Кулан на двубой и да го убиеш.

— Двубой — рече Каин с лека усмивка — е малко силна дума. Промъкнах се зад него по време на сражението и го прободох в гърба. Старото копеле се оказа по-здраво, отколкото очаквах — счупи ми ръката с боздугана си, който носеше вместо скиптър. Още ме наболява, когато вали.

Гордостта, която се промъкна в тона му, беше свързана само отчасти с хвалбите на Ма’елкот; „Последен отпор в Серано“ се считаше от всички за най-популярното Приключение на Каин.

Ма’елкот сви рамене.

— Това са само подробности. Специално в този случай ти наистина собственоръчно спаси Империята. Всъщност докато изслушвах разни истории и слухове от целия континент, установих, че непрекъснато си участвал в най-различни велики дела…

В гласа му се промъкна смъртоносна мекота, като копринена гарота, която се плъзва по гърлото.

— И се чудя как така е възможно един-единствен човек непрекъснато да играе толкова важна роля във всичко, което се случва. Интересно, нали?

„Защото Студията винаги ме праща там, където е екшънът“, помисли си Каин и това бе най-доброто обяснение. Усещаше с болезнена яснота на колко несигурна почва под краката му го е довел този разговор — все едно е преминал от твърда земя в плаващи пясъци.

Какво всъщност знаеше Ма’елкот за тези актири, които преследваше толкова безмилостно?

— А сега Силата ми каза, че ти си единственият човек, който може да залови Смешника Саймън. Прекарах цялата нощ в опити да разбера защо е така. Докато ти спеше, те подложих на всички тестове, с които разполагам.

Устата на Каин внезапно пресъхна.

— И?

— И не открих нищо. Каквато и да е силата, която те тласка в центъра на тези събития, тя не е магическа. Единственото странно нещо, което намерих, е цветът на Обвивката ти — тя е черна и непроницаема. Това може би обяснява донякъде успеха ти срещу заклинателите — знам, че навремето си убил няколко адепти и други използващи магията същества. Фактът, че чувствата и намеренията ти не може да бъдат разгадани, може да ти дава значително предимство.

— Понякога — отвърна Каин, издишайки бавно.

— Но това не е нещо уникално; просто се среща твърде рядко. Неспособността ми сам да удовлетворя любопитството си, ме накара да се реша на нещо друго — да питам теб.

— Защото си мислиш, че аз знам.

Ма’елкот кимна бавно.

— Точно така. Надявам се да знаеш; не мога да търпя усещането за безсилие. Заради собствената си неудовлетвореност снощи едва не те убих.

Каин примигна.

— Така ли? — рече той с тънък гласец.

— Чрез заклинание. С магия. Обмислях възможността да ти отнема живота, за да мога да погълна част от спомените на напускащата те душа.

— Това, ъъъ — рече предпазливо Каин, — ми се струва малко крайно…

— Ами да — отвърна Ма’елкот и се изсмя сухо. — Разбирането на това, как можеш да заловиш Смешника Саймън, няма да ми помогне, ако те няма теб да изпълниш задачата.

— Все още не мога да разбера защо самият ти не можеш да намериш сам този, хм, тип — рече Каин.

— Заради едно негово прикриващо заклинание, което е все още активно. Успях да анализирам влиянието му, но не мога да му се противопоставя — все още не, а може би никога няма да мога. Силата от Отвън ми каза, че това заклинание ще бъде развалено с лекота, щом заловя онзи, който го е направил. То въздейства директно върху съзнанието, разкъсвайки на парчета всичко, което знам за онзи, дето го е направил; пречи ми да свържа частите в едно и дори да забележа, че между тях е възможна връзка. Направо се вбесявам при мисълта, че може би знам кой е Смешника Саймън и просто ми се пречи да свържа името с лицето.

„Леле — помисли си Каин. — О, мамка му!“ Не беше точно прилив на вдъхновение, колкото бавно осъзнаване — той разбра, че отговорът на този въпрос е същият като на предишния.

„Защото съм Актьор.“

Начинът, по който очите на всички се замъгляваха всеки път когато споменеше Смешника Саймън или Палас Рил — причината това да не му се случва беше, че в сърцето му, в съзнанието му, в най-грижливо скритите спомени за преживяно щастие Смешника Саймън не съществуваше. Нямаше я и Палас Рил. Там беше само Шана. Той не обичаше абстракцията, играта на „Аленото огнивче“; той не обичаше героинята, личността на Палас Рил. За него имаше само Шана, винаги беше имало само Шана.

И винаги щеше да я има само нея.

Дори и да искаше, нямаше да може да даде точен отговор. Дори тя да беше най-големият му врат; условията на Студията нямаше да му позволят да произнесе нито дума, може би дори щяха да го убият, преди да успее да каже истината за нея. И колкото повече се доближаваше Ма’елкот до отговора на своите въпроси, толкова повече се приближаваше до истината за Каин.

А в неговия случай тази истина беше смъртоносна.

„Ще умра тук — помисли си Каин. — Накрая той ще осъзнае какво става, какво представлявам и тогава ще ме убие. А дори и да не го направи, аз съм подписал договор да го убия. И когато се опитам, той ще ме загаси като свещ.“

Смъртта, също като слънцето, беше нещо, което дори Каин не можеше да гледа, без да примигне; за миг се зачуди дали ще го чакат Крийл и Тоа Фелатон и всичките му безбройни жертви, след което изхвърли тази мисъл от главата си.

„Остава ми единствено да се надявам, че Шана ще се прибере жива на Земята. Не ми пука дали ще изгубя, или ще спечеля, дали ще живея, или ще умра, стига тя да е добре.“

— Какво има? — попита Ма’елкот, наведе се напред и се взря изучаващо в лицето на Каин. — Виждам, че си се досетил нещо. Кажи ми го. Веднага.

— Току-що осъзнах — каза Каин, — че всъщност не се налага да се държа учтиво с теб.

— Нима?

Ма’елкот изглеждаше повече развеселен, отколкото засегнат.

Каин сви рамене и устните му се изкривиха в цинична усмивка.

— Ако не ти бях нужен да хванеш Смешника Саймън, досега да съм мъртъв. Сам го каза. Така че според мен е глупаво от моя страна да се притеснявам дали няма да те ядосам.

Част от веселието в погледа на императора започна да избледнява и гласът му прогърмя застрашително.

— Глупаво?

— Бъди разумен, приеми фактите и ме остави да се заема с работата.

— Разумен, наистина — измърка Ма’елкот. Той облегна лактите си на масата и сплете пръсти пред лицето си. — Разумният човек се опитва да се приспособи към света. Неразумният — да приспособи света към себе си. Затова човешкият прогрес се дължи на неразумните.

„Това е шоу!“ Каин остана като ударен от гръм. Точно този цитат беше любим на Дънкан — как така Ма’елкот ще знае цитат от земен автор? Забранен, на всичко отгоре…

— Знаеш ли — рече предпазливо той, — баща ми често ми казваше същото.

— Знам. — Усмивката на Ма’елкот грейна като зора. — Веднъж ми го цитира и аз не го забравих.

„Тая глупост започна да ми дотяга“, помисли си Каин и каза:

— Добре, предавам се.

— А?

Каин тръсна раздразнено глава.

— Опитвам се да разбера откъде те познавам. Искам да кажа, че репутацията ти ми е известна от Равнинната война и Войната за трона и съм виждал какво си сътворил в Анхана, но не ме напуска усещането, че сме се срещали, че те познавам. Поведението ти — особено начинът, по който вървиш, начинът, по който всяко второ изречение се превръща в изявление за природата на реалността или нещо подобно — знам, че сме се срещали и преди, но проклет да съм, ако помня къде. И проклет да съм, ако ми е ясно как е възможно да забравя, че съм се срещал с висок седем фута, тежащ триста четирийсет и четири фунта адепт, който сякаш е излязъл от мокрите сънища на някой скулптор.

— Ммм, колко ласкателно. — Каин усети в гърдите си вибриращия смях на Ма’елкот. — Наистина се познаваме, Каин. Може да се каже, че си ме срещал в предишния ми живот. Веднъж те наех да ми свършиш една работа.

— Наистина ли?

— Да. Известно време дори работехме заедно. Случи се, ъъъ, преди седем години, бих казал, малко преди Равнинната война. Наех те да ми донесеш короната, която някога принадлежеше на Дал’канит от Хилядата ръце.

Каин го зяпна с отворена уста.

— Шегуваш се.

Императорът поклати самодоволно глава.

— Не. Познаваш ме като Ханто от Птрейя и по моя, според мен не особено ласкателен, прякор Сърпа.

— Ханто… — ахна Каин невярващо. — Ти си Ханто Сърпа?

Мъжът, който го беше наел да открадне короната на Дал’канит, наистина беше заклинател; беше дребна невестулка с мишо лице и пъпчива кожа, може би десетина години по-възрастен от Каин. Ханто беше добър адепт, но не нещо впечатляващо; той се беше специализирал в некромантия, за да поддържа хобито си да събира реликви от различни исторически фигури. Короната бе единствената оцеляла реликва от легендарния липкийски боен вожд Дал’канит, който по-късно се бе превърнал в техния бог на войната; тя била изчезнала преди повече от триста години, след Бунта на Джерет, но Ханто беше надушил следите ѝ. А Ханто… Той беше просто едно нищо; Каин можеше да го пречупи на две с едната си ръка — наричаха го Сърпа заради фигурата му, хлътналите гърди и изкривения гръб.

А Ма’елкот беше, ами…

Беше Ма’елкот.

— Не съм Ханто Сърпа — рече императорът. — Бях Ханто Сърпа допреди няколко години. Сега съм Ма’елкот. Император на Анхана, Щитът на Проритун, Лъвът на Бялата пустош и така нататък.

— Не мога да повярвам…

Императорът се ухили — очевидно изненадата на Каин го забавляваше.

— Толкова ли е трудно да се повярва? С помощта на силата на короната — и няколко други нещица, с които се сдобих през годините — аз се преобразих. — Той се протегна като спящ лъв. — Превърнах се в мъжа, който винаги съм искал да бъда. Толкова ли е странно? Нима ти, Каин, не направи същото?

— Може би — отвърна замислено Каин, — но при мен резултатите не са толкова, ъъъ, впечатляващи…

— Каква скромност. Намирането на короната, между другото, е четвъртата от онези повратни точки в историята на Империята, за които говорех. И най-важната, ако питаш мен.

Каин продължаваше да го гледа с присвити очи, опитвайки се да открие някъде в тази планина от гранитна увереност хленчещия, невротичен дребен некромант, когото бе познавал някога.

— Какво си ти? Имам предвид какво представляваш всъщност?

Ма’елкот разпери ръце.

— Онова, което виждаш пред себе си. Аз нямам тайни, Каин. А ти можеш ли да кажеш същото?

На този въпрос нямаше безопасни отговори; Каин просто продължи да го гледа. Миг по-късно Ма’елкот въздъхна и се изправи на крака.

— Приключи ли с яденето?

Чинията на масата пред него почти не беше докосвана. Каин сви рамене.

— Предполагам, че просто нямам апетит.

— Добре. Последвай ме.

Ма’елкот тръгна към вратата. Каин бързо попи ъгълчетата на устата си и тайничко избърса студената пот от челото си. „Поне успях да сменя темата.“

Той смачка салфетката и я хвърли в чинията си. После се изправи и тръгна след императора.

4.

Голямата зала в двореца „Колхари“ представляваше чудовищно огромно помещение с мраморен под и стени от шуплест варовик. Каин си спомни как премина по този под, когато преди десетина години вървеше към Дъбовия трон.

Тел Алконтор, по-големият брат на Тоа Фелатон, беше предложил на Каин баронство заради проявения от него героизъм срещу Ордата на Кулан при Серано. Студията не се съгласи най-проспериращата им млада звезда да се установи в някое затънтено място в Отвъдие, а освен това за гражданите на Манастирите беше традиция да отказват титлите и украшенията, предлагани им от временните монарси, така че Каин отклони почтително предложението на краля чрез церемониален, официален отказ.

Сега си спомни колко празна му се беше сторила залата, макар да бе претъпкана с благородници, аристокрация, офицери и изтъкнати граждани от всякакъв род. Всеки звук в залата се отразяваше глухо в извисяващите се опалесцентни арки и правеше мястото да изглежда празно, колкото и голяма тълпа да се беше събрала в него.

Дъбовият трон, на който сега седеше Ма’елкот, все още се издигаше върху широкия си правоъгълен подиум на двайсет и седем стъпки над обширния под на залата; високите стени все още бяха покрити с тесните, избелели от времето, покрити с прах гоблени, но това беше единственото, което напомняше на Каин за някогашната зала.

Ма’елкот беше направил някои промени.

Пепелявата светлина, която влизаше през южните прозорци, се губеше в магмените отблясъци на дванайсетте бронзови мангала, всеки от които бе достатъчно широк, за да побере в себе си висок мъж. В тях горяха същият тип въглища като онези под котела в Малката бална зала, като изпускаха светлина и топлина, но не пушеха. Те като че ли не изгаряха, но светлината им не беше толкова равномерна, както от лампите; по-скоро бе някак приглушена и пулсираше, правейки сенките, които хвърляше, да изглеждат живи и целеустремени.

Насред пода бе построена гигантска квадратна платформа, висока девет фута и широка стотици футове; тя бе покрита с такова количество плат в кървавочервено и златно, който щеше да е достатъчен да се облече целият персонал на двореца.

Над нея се извисяваше статуя на Ма’елкот — гол, излят от бронз. Лъскавата бронзова фигура стоеше разкрачена, с ръце на кръста, в поза, изразяваща авторитет и сила; чаталът ѝ се издигаше на около метър и нещо над основата на платформата. Дори най-леката следа от окисляване не затъмняваше блясъка на могъщата мускулатура, а изражението на лицето излъчваше абсолютно великодушие и топлина. От мястото си Каин можеше да види, че статуята има две страни, така че от другата страна на платформата се виждаше различно лице.

Той кимна на себе си; приемаше двуликата статуя като предупреждение.

Между краката на статуята имаше къса наклонена плоскост, също от бронз, която водеше от платформата към плитък басейн в подножието на трона. Каин успя само да различи сянката на херкулесовския пенис от другата страна на фигурата; от тази страна се виждаше само набъбнала сгъвка, която изглеждаше като стилизиран образ на вагина.

Той имаше усещането, че нещата ще станат доста шантави.

Каин се шмугна зад пердето на мъничката ниша, която се намираше точно зад трона. Там имаше два стола; той се отпусна в единия и притисна око към мъничкото прозорче в стената към гърба на Ма’елкот. Императорът го беше изпратил там, като му обясни, че няма намерение да се лишава от удоволствието от компанията му само защото бе настъпил часът за аудиенции.

Така че Каин седеше и гледаше как делегация след делегация от всички краища на Империята влизаше в Голямата зала. Говорителят на всяка група излизаше напред и изкачваше стъпалата до трона, за да представи молбата си. Ма’елкот го изслушваше и кимаше, а след като приключеха, упътваше делегацията към платформата. Когато стигаха в подножието ѝ, всички сваляха дрехите си.

Поредицата от голи мъже и жени, от обикновени земевладелци до имперски херцози, изкачваше стъпалата нагоре.

Те се присъединяваха към събралата се горе тълпа от голи треперещи мъже и жени от всякаква възраст, които чакаха и гледаха — леко изнервено, което бе напълно разбираемо — докато Ма’елкот се занимаваше със следващите.

Междувременно императорът правеше шепнешком коментари специално за Каин, разказваше му за този барон или онзи рицар, за бедите, които се стоварваха върху земите им, за някогашните им политически връзки, за настоящите им амбиции и каква е ползата им за Великата творба на Ма’елкот. Понякога разговорът се отклоняваше от темата, но като че ли скоро отново се завърташе около Ма’елкот, около постиженията и плановете му.

Каин подозираше, че Ма’елкот го е довел тук и му разказва всичко това най-вече защото той познаваше предишната му личност и съответно можеше да оцени колко се е издигнал и какво е постигнал; прикритият копнеж на императора да получи одобрение може би беше единствената му човешка слабост.

Каин постепенно — и с известно смущение — стигна до извода, че всъщност донякъде харесва Ма’елкот. Безграничната му увереност притежаваше изключителна привлекателност; арогантността му бе до такава степен подкрепяна от силата му, че донякъде се превръщаше в добродетел. Всеки път когато Каин си позволяваше да забрави защо е тук и какво трябва да направи, безпокойството му се стопяваше и той се чувстваше привлечен от този човек; може би не в смисъла на човешкото привличане, на приятелството, а по-скоро по начина, по който едни хора биваха привличани от морето, а други — от планината.

Как да не харесваш човек, който се наслаждава до такава степен на живота и на това, което е?

— Унищожих короната, разбира се — казваше Ма’елкот. — Тя беше просто ключът към отварянето на портала, ограничаващ силата, за която копнеех, и не виждах защо трябва да позволя и на други достъп до нея. А аз можех да я използвам — той поглади с ръце мантията си, сякаш искаше да каже „Воала!“, — за да се преобразя в какъвто образ пожелая. Първо се направих красив — ако си спомняш как изглеждаше Ханто, сигурно разбираш защо. После се сдобих с ум, с интелект, който граничи с всезнанието. След това си осигурих още една форма на силата — почти безграничното богатство. И най-накрая станах анхански император — политическа сила, истинска власт. Но още не съм приключил.

— Не си ли? — попита Каин. — И какво ще изпълниш на бис? Ще се превърнеш в бог?

— Точно така.

Следващата делегация беше на свободните фермери от Каарн; те бяха пропътували хиляди мили, за да помолят императора да прогони сушата, която мъчеше нивите им. Ма’елкот им даде дума, че ще помогне, и ги изпрати при останалите на платформата.

Докато мъжете се отдалечаваха с вдървени походки, Каин прошепна:

— На това вече му викам обещание.

Ма’елкот отвърна със заразителния си смях на древногръцки бог.

— И смятам да го спазя. Ще съм един доста скапан бог, ако не мога дори дъжд да доведа.

— Шегуваш се, нали?

— Ммм. Може би.

Необходима му беше секунда, за да разреши спора за земя между двама киришански барони. Доколкото Каин успя да разбере, той се бе справил добре; и двамата барони изглеждаха доволни, когато минаха по платформата. След това Ма’елкот отново се върна към темата.

— Иронията се крие в това, че за вдъхновение ми послужиха точно едни актири.

Каин се радваше, че се намира зад стената, далеч от погледа му; той преглътна, овладя гласа си и произнесе безгрижно:

— Актири ли? Не си ли малко стар, за да вярваш в актири?

— Ммм, Каин, ако беше видял онова, което съм видял аз…

— Мислех си — рече Каин предпазливо, — е, честно казано, мислех си, че целият този лов на актири е просто начин да прочистиш политическите си противници.

— Така е. Все пак аз съм тиранин — завзех трона, без да имам законното право за това. Всъщност съм обикновен човек.

Той се облегна назад в Дъбовия трон и погледна мрачно към поданиците си.

— Въпреки способностите и популярността ми сред народа на Империята, благородниците се съюзяват срещу мен от деня, в който взех властта. Обявяването на някой граф или баронет за актир не само го дискредитира, а и ми дава напълно законно извинение да го убия. И да, смятах, че актирите са просто легенди, удобни фантоми, зад които да се крият враговете ми. Докато не се опитаха да ме убият. Осмина мъже с оръжия, каквито никой не е виждал. Те изстрелват малки метални топчета в струя, която излита като дъждовна вода от устата на гаргойл; нападнаха ме в коридорите на моя дворец. Двайсет и шест души от моите хора загинаха при нападението; само седем от тях бяха придворни рицари, само трима от другите бяха благородници; останалите бяха невъоръжени — слуги, мъже и жени, както и трима пажове, които бяха още деца.

Каин потрепна зад стената. „Осмина мъже с автомати… Колбърг, ти си истински герой.“

— Хванах шестима от тях живи. Трима умряха в Театъра на Истината, в ръцете на майстор Аркадейл. Точно там научих много за актирите. Те са хора като теб, Каин, и като мен, какъвто бях някога. Някакво заклинание, наложено от господарите им, спираше дишането им, когато се опитаха да разкажат повече за своя свят, но въпреки това успях да науча доста неща от тях. А още повече научих от тримата, които убих със собствените си ръце.

„Научил е повече?“, помисли си Каин. Той познаваше много добре блокировките, поставяни от Студията, помнеше задушаващото усещане в гърлото си, когато се опита да говори на английски в Отвъдие. Студията твърдеше, че за Актьорите е невъзможно да разкрият какви са всъщност, независимо от натиска, оказван върху тях — те биха умрели, ако бъдат принудени да говорят повече от разрешеното.

— Точно за това заклинание говорехме, Каин, същото, което едва не използвах върху теб — продължи Ма’елкот, сякаш разчел мислите му. — Аз го разработих и го усъвършенствах при експериментите си върху враговете на Империята. Когато съм изпаднал в транса на менталното зрение и правя заклинанието, аз мога да уловя избледняващите следи от спомените на човек — ако искаш, наречи ги душа — ако в тялото му вече няма живот, който да ги задържа. Така успях да науча много за техния свят.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Каин. „Аз съм един от най-прочутите хора в моя свят.“

— Там хората са господстваща раса. Владеят света и имат само легенди за полухората. Всички говорят един и същ език и имат магия, която може да ти вземе ума, Каин, ако се опитам да ти я обясня. Ще решиш, че съм луд.

Той замълча и зарея поглед, сякаш се наслаждаваше на чудесата на чуждоземния свят.

— Потърсих сред спомените им причината за успеха на човечеството, как са могли да постигнат толкова много, докато ние сме останали толкова малко, и смятам, че я намерих.

Каин се изкашля в шепата си, за да прочисти гърлото си.

— Нима?

— Причината е в боговете ни, Каин. Боговете, които ни ръководят, ни дърпат назад. Макар Договорът на Пиричант да им забранява да се месят в човешките дела, те продължават да се карат и да се бият чрез своите жреци и последователи; този конфликт е безкраен и похабява силите, които би трябвало да се използват за защита на расата ни. Но актирите — преди повече от четири хиляди години на една малка група пустинни ездачи в техния свят им хрумнала поразителна идея. Те решили, че техният бог е единственият истински бог; всички останали били или родени от въображението, или демони, които са успели да подлъжат последователите си. Две хиляди години по-късно последователите на този Единствен Бог станали фанатици, но не в смисъла, който ние влагаме в тази дума. Те не само убеждавали хората, че вярата в техния Бог ще им донесе повече щастие или по-голям късмет. Те им забранявали да се кланят на който и да е друг бог. Често дори убивали жреци и техните последователи и унищожавали храмовете на конкурентните богове. С времето тази тактика им донесла успех. А най-невероятното в тази история е, че никой от заловените актири не вярваше, че този Бог някога е съществувал! Разбираш ли? Щом толкова много може да се постигне с бог, който може би е само една интелектуална концепция, представяш ли си колко по-могъща ще бъде концепцията за единствен бог, който съществува, който е могъщ, който може да обедини всички човешки души срещу възможните заплахи? Аз съм този бог, Каин. Превърнах се в този бог, за да спася човешката раса от изчезване.

„Не знам дали на теб ти хлопа дъската, или на мен — помисли си Каин, — защото за малко да ти повярвам.“

— Леле — каза той.

— Наистина леле.

— Ще ми простиш ли, ако ти задам един безочлив въпрос?

— Вече го направих. Няколко пъти.

Каин прие това за „да“.

— Станал си бог, защото искаш да спасиш расата, или искаш да спасиш расата, защото това ти дава оправдание да станеш бог?

Смехът на Ма’елкот отекна в Голямата зала, което накара тълпата и някои от гвардейците да потрепнат стреснато.

— Ето затова ценя толкова много компанията ти, Каин. Самият аз си задавам този въпрос от време на време. И реших, че отговорът няма значение.

Следващите молители се изкачиха по стъпалата с очевидна неохота. Нищо чудно — от тяхна гледна точка Ма’елкот си мърмореше сам от известно време и тъкмо се беше разсмял на някаква шега, която сам си беше разказал.

Това не спомагаше за репутацията му, че е с нормална психика.

Той бързо разреши проблемите им и докато хората слизаха по стълбите, продължи да говори.

— А може би най-голямата заплаха за човечеството са точно тези актири.

— Аз, ъъъ… — рече Каин. — Това не е ли, ммм, не смяташ ли, че е леко преувеличено?

Ма’елкот извърна масивната си лъвска глава, за да улови погледа му през мъничкото прозорче. В очите на императора бушуваха такъв гняв и толкова силна омраза, че Каин усети как стомахът му се свива.

— Ти нямаш представа за злото в тези същества — каза той. — Те са смъртоносни врагове на човечеството и лично на мен. Кажи ми… опитай се да предположиш защо са дошли тук, защо избиха моите хора и се опитаха да убият мен, защо изнасилиха жените ни и избиха децата ни. Опитай.

Каин установи, че е изгубил гласа си. Стомахът му се беше свил в нервна топка.

— За развлечение, Каин. Те са по-зли и от демоните — дори Силите от Отвън, които ловят хората, го правят, за да се нахранят, а не за да се наслаждават на ужаса и отчаянието ни; актирите го правят, за да запълват свободното си време. Просто за забавление. — Ненавистта в гласа на Ма’елкот подейства като плесница на Каин. — Ако това не е зло, не знам кое е.

Каин се изкашля и намери гласа си.

— Е, по всичко личи, тоест ти го правиш да звучи така, сякаш те са нещо като… всъщност като гладиатори.

— Гладиаторите не посичат деца. Гладиаторите не убиват крале. И всъщност дори гладиаторите са ми отвратителни. Забранил съм битките им в Империята.

Долу, в Голямата зала, се зароди някакво вълнение, надигна се глъчка сред голите хора на платформата и делегациите, които чакаха пред трона. Входната врата се беше отворила и към трона с бързи крачки, потропвайки силно по мраморния под, се приближаваше Бърн.

През носа му беше залепена сивкава лепенка, а под очите му имаше пурпурни отоци; Каин усети как във вътрешностите му се надига приятна топлина.

— Като говорим за злото — рече бързо той, благодарен за възможността да смени темата, — ето го и най-новия ти граф.

Бърн разблъска следващата делегация и започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. Той се отпусна на коляно пред трона и заговори с нисък, напрегнат глас:

— Ма’елкот, съжалявам, знам, че трябваше да бъда тук още преди час, но…

Ма’елкот му се усмихна снизходително.

— Не си закъснял за Ритуала, мое момче. Какви новини ми носиш?

— Намерих актирите — рече задъхано Бърн.

Каин го наблюдаваше през прозорчето, докато графът разказваше всичко на императора. Източникът му разкрил скривалището на бегълците — изоставен склад в Индустриалния парк — и сега Котките бяха обградили мястото. Засега те чакаха и наблюдаваха, защото не искаха да действат, преди да са сигурни, че Смешника Саймън ще падне в мрежите им.

„Но Шана вече е в донжона — помисли си Каин. — Поне се надявам да е там — ако падне в тоя капан, едва ли ще стигна навреме там, за да я спася.“

И с известно закъснение:

„Кой, по дяволите, е този източник?“

Докато наблюдаваше Бърн, той установи, че поне в момента не изпитва изгаряща нужда да изтича на подиума и да го пребие до смърт. Може би когато беше офлайн и никой не го притискаше да развлича, той не действаше толкова безразсъдно; а може би причината беше във внезапно връхлетялата го неувереност, непривичното усещане, че може би нямаше да успее да го победи.

Но омразата — тя продължаваше да го изгаря.

Докато Бърн завършваше разказа си, снизхождението се изгуби от усмивката на Ма’елкот и той го смъмри нежно, по бащински:

— Ти наруши обещанието си, Бърн.

— А? — Графът изглеждаше изненадан и озадачен, но след това погледът му се проясни и той докосна лепенката на счупения си нос. Наведе очи и хвана ръцете си пред чатала като каещ се ученик. — Знам. Знам, че обещах, Ма’елкот, но…

— Но какво?

— Когато той ми се нахвърли така… просто си изпуснах нервите, Ма’елкот, това е всичко. Но не го нараних кой знае колко.

„Така си мислиш ти.“ Рамото на Каин все още го болеше на мястото, където се беше вкопчила неестествено силната ръка на Бърн и бе натъртила костта му.

— Докато Каин ми служи, ще се отнасяш към него с почит и уважение. Ако ме накараш да ти го припомня отново, ще съжаляваш.

— Съжалявам, Ма’елкот. Наистина.

— Освен това ще му се извиниш.

— Ма’елкот…

Императорът леко повдигна брадичката си и възражението на Бърн увехна още в зародиш.

Той наведе очи.

— Аз, ъъъ, чух, че си го заловил…

— Така е. Всъщност в този момент той те гледа.

Ма’елкот леко кимна вляво, към малкото прозорче; Бърн насочи поглед натам и очите му срещнаха очите на Каин. Той разтегна устни и оголи зъбите си.

— Той е… — Вратът на Бърн пламна от притока на кръв. — Да си го начукам като на девствена коза! Сложил си го на моя стол?

Последното изречение беше произнесено със сподавен шепот.

Каин рече с лека насмешка:

— Здрасти, енотче.

Отоците покрай очите на Бърн потъмняха от притока на кръв и вените на шията му изпъкнаха.

— Каин, това беше детинско и под достойнството ти — рече Ма’елкот. — Бърн, ти ще се извиниш.

— Но…

— Веднага.

Бърн едва успя да процеди думите през стиснатите си зъби.

— Извинявай, Каин.

Каин му се ухили, макар че Бърн не можеше да види лицето му.

— Извинението е прието.

— Каин, същото се отнася и до теб. Докато ми служиш, почитай и уважавай.

— Разбира се, защо не? — отвърна Каин. — Няма да ти служа вечно.

— Това, мое момче, ще го обсъждаме допълнително. Бърн, застани до пързалката. След няколко минути ще започна Ритуала.

— Ма’елкот…

— Отивай.

Бърн се завъртя рязко и заслиза по стълбите. Каин го изпрати с поглед и каза:

— Не разбирам как можеш да работиш с тоя сбъркан шибаняк. В него почти не е останало нищо човешко.

— Някои биха казали същото и за теб, Каин. — Ма’елкот махна презрително с ръка. — Направих го главен жрец на Църквата на Ма’елкот, така да се каже, просто защото е изключително изпълнителен. Той ще направи всичко, което поискам от него — ще убие и собствената си майка заради мен.

— Така ли? Смяташ ли, че има майка?

Ма’елкот се засмя.

— Стига, Каин. Признавам си — не той беше първият ми избор. А ти.

— А?

— О, да. Надявах се да успея да те намеря лично; Притеглянето, което използвах наскоро върху теб, отнема твърде много от твърде ценното ми време и внимание. Бърн доказа, че е приемлив заместител. Още когато ми намери короната, аз останах впечатлен от издръжливостта и изобретателността ти — да не говорим за безпощадността ти. И все още се надявам, че ти, Каин, ще станеш моят най-доверен спътник. Не мисля, че точно сега си в положение да откажеш благородническата титла; смятам, че след снощните събития Манастирите едва ли могат да очакват някаква лоялност от твоя страна.

„Това би било много лоша идея.“

— Значи, искаш да ми дадеш работата на Бърн, а? — каза той, опитвайки се да смени темата и все пак да прозвучи така, сякаш я обмисля. — Всъщност може да се каже, че вече си го направил. Той търси Смешника Саймън, нали?

— О, няма да ти дам работата му. Искам да работиш отделно. Установих, че двама агенти, които работят независимо един от друг — дори в конкуренция — по една и съща задача, постигат резултат много по-бързо и по-сигурно.

— Да, малко като… — Гласът на Каин секна. „Като мен и Бърн в Надпреварата за короната на Дал’канит“, завърши наум той. — Винаги си предпочитал да работиш по този начин, нали? — рече Каин на глас.

— Това не ми прозвуча като въпрос.

Каин преглътна гнева си.

— Не беше. И преди си го правил. С короната — рече той с равен глас. — Той работеше за теб, нали, през цялото време е работел за теб… Наел си Бърн по същото време, когато нае и мен.

— Ммм, не съвсем. Наех го, след като първоначалният ти опит се провали.

— Знаеш ли какво направи той? Знаеш ли какво ми причини тоя смотан лайнян кучи син?

— Знам какво си причинихте един на друг.

— Но ти си получи короната и друго не те интересуваше.

— Точно така. Знам, че това те разстройва, Каин, но освен това знам, че ако беше на мое място, щеше да постъпиш по същия начин. Кое в края на краищата е по-важно — самата сила или начинът, по който си се сдобил с нея? — Ма’елкот се усмихна снизходително. — Това беше риторичен въпрос, скъпо момче. Сега замълчи. Остават ми само още три делегации и след това ще започна Ритуала.

— Какъв е този ритуал?

— Ще видиш. Те ми носят много по-великолепни дарове от обикновените данъци и такси и Ритуалът е начинът, по който ги приемам. Тихо сега.

Той реши бързо и справедливо проблемите на последните три делегации, след което ги отпрати. Те оставиха дрехите си под платформата и се присъединиха към нервничещата тълпа. Ма’елкот махна мързеливо с ръка на капитана от придворните рицари. Мъжът му отдаде чест, обърна се и даде някакви отсечени заповеди на отряда си. Някои от рицарите се качиха на платформата и подредиха голата тълпа в груб квадрат, а другите отвориха някаква малка врата, през която влязоха още голи мъже и жени.

Каин предположи, че какъвто и да бе този ритуал, той се нуждаеше от определен минимум хора — новодошлите можеха със същия успех да са приели с нежелание доброволци, просто ужасени граждани, докарани насила тук, за да попълнят бройката. В залата се надигна глъчка, докато всички едновременно се питаха един друг, питаха рицарите и чакащите на платформата делегати: Какво, по дяволите, става тук?

Ма’елкот се изправи и в бръщолевенето се промъкна нотка на страх. Той вдигна ръце.

Тишината падна като бомба.

В залата започна да се натрупва електрическо напрежение, във въздуха се забелязваше жълтеникаво трептене като светкавица преди лятна буря.

И сред тишината и напрежението Ма’елкот заговори.

Гласът му се понесе като тътен, подходящ за мълниите, които проблясваха от очите му. Дълги мелодични изречения, с постепенно развиващ се ритъм като елфска песен — дълга реч за любовта, за братството, за сърцето и семейството. Ритъмът като че ли следваше ударите на Каиновото сърце, опустошителната му сила сливаше отделните думи. Каин не успяваше да ги чуе поотделно — те се разбиваха в повърхността на съзнанието му, но в дълбините му се раждаха образи — топлият скут на майка му, сладката мекота на гласа ѝ, докато му чете от разтворената пред нищо неразбиращите му очи книга, сухата, силната бащина длан, която той стиска трескаво в опит да запази равновесие върху първото си колело. Откри, че очите му парят от неочаквани сълзи заради това, което отдавна бе оставил зад гърба си, и заради невероятните обещания за онова, което може би го очакваше в бъдещето.

Вдигнатите ръце на Ма’елкот започнаха да се поклащат, в началото бавно, като дъбови клони под подухването на свеж бриз, след това запляскаха из въздуха като криле на орел, който се издига величествено към безкрайното небе. Императорът се обърна на едната страна, после на другата, позата му се промени и Каин затаи дъх.

За негова огромна изненада Ма’елкот затанцува.

Танцуваше в ритъма на собствените си думи — бавна, хармонична ритмика от неподражаема грациозност, с неподражаемата елегантност на демон от театъра кабуки.

Каин познаваше достатъчно магията, за да добие някаква представа какво става тук — той успя с усилие да откъсне погледа си от Ма’елкот. Предположи, че е могъл да го направи само защото ритуалът е бил насочен не към него, а към тълпата на платформата. Забеляза, че стражите край вратите са извърнали глави настрани; тълпата на платформата се поклаща, зяпнала в благоговение, в идеален синхрон с неустоимия устрем на танца на Ма’елкот. Те започват да стенат леко и несъзнателно, с ниски и плътни тонове, звучащи като контрапункт на силния му глас.

Размахът на Ма’елкот става все по-широк, стъпките му — все по-стремителни, гласът му се насища с енергия, докато не започва да жужи като динамо, всичко се устремява към разтърсващата кулминация — и тогава той внезапно и изненадващо спира.

В настъпилата тишина продължи да се чува потропване, едва доловим ямбичен тътен; Каин затвори очи, опитвайки се да се абстрахира от пулсирането на кръвта в собствените си уши. Той чуваше: А’фъм, а’фъм, а’фъм…

Вдишване.

Това беше вдишването на стотиците хора на платформата, поемащи си дъх в перфектен синхрон.

Когато Каин отново отвори очи, той видя, че Ма’елкот го гледа през масивното си рамо. Устните на императора потръпнаха в суха крива усмивка и клепачът на едното му око се спусна в продължително, лукаво намигване.

След известно време Каин си спомни, че трябва да диша.

Ма’елкот се обърна отново към тълпата голи хора, които бяха зяпнали в омагьосано очакване.

— Това са думите, които трябва да произнесете, за да обвържете завинаги душите си с моята:

Придворните рицари на платформата раздадоха малки златни чашки на всички в тълпата. Хората ги приемаха машинално. Дръжките на чашките бяха наточени като остриета, с които бъдещите Деца на Ма’елкот прерязваха вените на левите си ръце и поставяха чашките под бавно стичащата се ярка кръв.

Скоро гвардейците извлякоха от тълпата един мъж, по чиито ръце не се виждаше кръв. Ма’елкот кимна и им махна да му го доведат.

— Ти не проля кръв — каза императорът. — Няма ли да се закълнеш?

Мъжът имаше бръснатата глава на жрец и стойката на воин. Той стоеше гол и безстрашен, без да се съпротивлява на гвардейците.

— Господарю мой, императоре — отвърна той, — аз служа на Рудукириш, богът на бурите, от деня, в който получих името си. Няма сила, която да ме накара да се отрека от него, а погледът му ще хвърли смъртоносна светкавица върху всеки, който се осмели да ми навреди.

— Да, да, да — отвърна раздразнено Ма’елкот. Той погледна през рамо към Каин и промърмори: — Това се случва от време на време. Донякъде дори ми помага.

Той се обърна към платформата и заговори с обичайния си звучен глас.

— Разбирам нежеланието ти, но не го приемам. Ти ще бъдеш убит.

Жрецът изкрещя нещо на киришански диалект, който Каин не владееше, и внезапно отвън се разнесе силен гръм, а в залата проблесна заслепяваща светкавица; когато погледът на Каин се проясни, той видя, че киришанският жрец е облечен с великолепна блестяща броня и държи в ръцете си боен чук, чиято дръжка на дължина почти достигаше ръста му.

Придворните рицари, които го държаха, се проснаха в цял ръст на платформата и от броните им се вдигна пушек.

Жрецът засия в ореол от сила — пращяща аура от синьо-бяла светлина, от която се извиваха електрически заряди. Те хвърляха червеникави сенки по лицата на омагьосаната тълпа.

— Сега ще познаеш гнева на бога на гръмотевиците!

— Да, да — произнесе Ма’елкот почти нетърпеливо. — Дай да видим.

Жрецът насочи чука си към трона и от него се изстреля мълния. Ма’елкот не помръдна от мястото си, нито изрече някое защитно заклинание. Светкавицата прогори дупка в мантията на гърдите му; дрехата пламна с неестествена бързина. Дори през малката си шпионска дупка Каин можеше да усети как горещината изгаря очите му. Пламъците обвиха императора.

Когато мантията изгоря напълно, сред пепелта ѝ стоеше Ма’елкот, с гола гръд и бос, облечен единствено с къси кожени панталони.

Императорът дори не примигна.

Той издигна към тавана ръката си с разперена длан, сякаш за да приеме някаква сила отгоре. След това я сви в юмрук, който запрати към жреца, сякаш искаше да го удари с невидим камшик.

Жрецът вдигна чука си, за да отрази удара, и светлинният му щит засия от силата, дарена му от неговия бог. Но не му помогнаха нито цялата му жреческа сила, нито предаността му към бога, нито смелостта му или любовта на бога му; когато призованата от Ма’елкот сила го удари, бойният чук в ръцете му, символ на неговата вяра, се взриви като граната.

От разкъсаната му ръка шурна кръв, а отломките от чука се забиха в тялото му като шрапнели. Придворните рицари го обградиха и го издърпаха от другата страна на статуята.

— Със своята смелост ти заслужи тази чест — прогърмя гласът на Ма’елкот — и ще отъпчеш пътя за вярващите.

От стилизираната вагина закапа кръв и Каин успя да зърне краката на жреца, докато рицарите очевидно го набутваха с главата напред в корема на статуята; във вътрешността ѝ сигурно имаше някакъв канал и кръвта явно беше на жреца. Краката изчезнаха и Каин долови приглушено изсумтяване. След това главата и раменете на жреца се появиха през вагината на статуята и останаха заклещени там, докато кръвта се стичаше по лицето му и капеше върху бронзовата наклонена плоскост.

Иззад платформата се появи висок, широкоплещест мъж, облечен с тъмнокафявите дрехи на анханска акушерка; в ръцете си стискаше къс прав меч, наточен само от едната страна, а на лицето му бе застинала похотлива усмивка.

Това, разбира се, беше Бърн.

Жрецът го видя и закрещя:

— Вярвам в силата на Рудукириш! Вярвам в силата…

Сребристата дъга на сатъра на Бърн сложи край на виковете му. Острието се вряза в шията му, преряза гръбнака и излезе от другата страна. С едно професионално, заучено движение на ръката Бърн изчисти острието от кръвта, а главата на свещеника, все още с отворена уста, падна върху плоскостта сред фонтан от кръв и се затъркаля надолу към басейна. Сърцето му продължаваше да бие яростно и да изпомпва яркочервени струи от прерязаните артерии; мина доста време, преди фонтанът да премине в слаба струйка. Онова, което задържаше тялото досега, го освободи и то се плъзна гладко по хлъзгавия от кръвта наклон, докато се спря неподвижно в басейна.

Всичко това бе наблюдавано мълчаливо от омагьосаната тълпа на платформата.

Тогава рицарите подкараха хората един по един покрай статуята и те доброволно поеха по пътя на жреца, като се спираха за миг да излеят малките чашки със собствената си кръв върху себе си, изричаха клетвата и се спускаха с главите напред в корема на статуята. После се плъзваха навън през вагината и надолу по наклона, озоваваха се в басейна, откъдето биваха изваждани от други гвардейци, които ги отвеждаха да измият кръвта и да превържат китките си.

Внезапно, без видима причина или сигнал, някой от хората биваше захванат в статуята с главата надолу; острието на Бърн проблясваше и поредното тяло и глава се спускаха поотделно в басейна. Потръпващите тела биваха оставяни там, като зловещи подложки за следващите, които падаха вътре живи.

Ма’елкот отстъпи от купчината пепел, която беше останала от мантията му, и седна на Дъбовия трон. Той въздъхна и каза замислено:

— И така, какво мислиш?

Каин гледаше като хипнотизиран безкрайния поток от мъже и жени, който се стичаше по наклона.

— Ами, ъъъ, доста е страшничко, не смяташ ли?

— Както всяко раждане — отвърна Ма’елкот.

— Как решаваш кой да живее и кой да умре? Кой решава кой да бъде хванат и заклан?

— Всеки решава за себе си — каза Ма’елкот и устните му се разтеглиха в усмивка.

— Какво имаш предвид?

— Няма да ти кажа.

— А?

— Достатъчно ти казах. Все още не е настъпил моментът да узнаеш. Ако оцелееш, ще разбереш.

— Ако оцелея ли? Да не смяташ да ме прекараш през това?

Единственият отговор на Ма’елкот бе усмивката му.

— Как смяташ да започнеш своето търсене на Смешника Саймън? — попита замислено той. — Убеден съм, че вече си разсъждават върху това.

— Малко — отвърна Каин. Беше прекарал цялата предишна нощ в размишления върху това и беше измислил едновременно прост и елегантен план, отговарящ напълно на репутацията му и както се надяваше, достатъчно авантюристичен, за да бъде неотразим. — Смятам да освободя затворниците ти от донжона.

— Нима?

— Оказа се, че един от съучастниците на Смешника Саймън, когото Бърн е заловил, е мой познат, нисш адепт, на име Ламорак. Ти ще ме вкараш в донжона, а аз ще го измъкна навън заедно с другия. Това трябва да е достатъчно, за да ме отведе при Смешника Саймън.

— Откъде си толкова сигурен? Че този Ламорак е в ръцете ни?

— Не само ти имаш източници — отвърна Каин с надеждата, че Ма’елкот няма да продължи да го разпитва.

Но императорът размишляваше върху съвсем различни неща.

— Идеята не ми харесва. Не ти ли се струва малко крайна? Внезапното освобождаване на Ламорак няма ли да събуди подозренията му? Достатъчно ли сте близки, че той да повярва, че си готов да рискуваш живота си за него?

— О, сигурен съм, че ще повярва. — „Не че има някакво значение.“ — Достатъчно сме близки. Освен това ще му кажа, че го правя само за да се добера до Смешника Саймън.

— Поради каква причина?

Каин погледна към продължаващия ритуал, където Бърн за пореден път обезглавяваше някого.

— За да докопам Бърн.

— Ммм — рече замислено Ма’елкот. — Мисля, че разбирам.

— Ламорак е затворник на Бърн, нали? Цялата операция срещу Смешника Саймън е рожба на Бърн. Измъкването на Ламорак от затвора ще е голям срам за него и той ще ме срещне със Смешника Саймън, за да устроим капан за Бърн, където да мога да го убия.

Ма’елкот се засмя.

— И това ще е прекрасно допълнение към легендарната ти кариера. Никой не е успявал да избяга от императорския донжон; ако съществува жив човек, който би могъл да го направи, то това си ти.

— Никой не би се досетил посмъртно, че работя за теб; мамка му, всички в града знаят, че си обявил награда за залавянето ми. Трябва само да разпространиш слуха, че съм се изплъзнал от ръцете на Тоа Сител и Очите.

— А ти ще работиш ли за мен?

Каин усети как ледена ръка се протяга към сърцето му.

— Разбира се. Какво искаш да кажеш? Че след всичко това все още не ми се доверяваш?

— Спомням си… — Ма’елкот се престори, че размишлява. — Спомням си един Каин, който бе готов да убие човек, вместо да го излъже…

— Убийството е по-лесно — отвърна Каин и се опита да се засмее сърдечно. — Извършиш ли го, край, свършено е. Лъжата е като домашен любимец — трябва да се грижиш за нея или тя ще се обърне и ще те ухапе по задника.

— Все още ли си същият Каин?

Той се опита да отговори толкова спокойно, колкото му позволяваше разтупканото му сърце.

— Честен съм дотолкова, колкото ми позволяват обстоятелствата.

— Пффф. Това беше искрен отговор. Много добре. Съблечи се.

Нещо се затъкна в гърлото на Каин; единственото, което успя да каже, беше:

— А?

— Не можеш да ми служиш, освен ако не ми служиш от сърце, Каин.

Императорът махна лениво към платформата. Няколко облечени с ливреи пажове изгребваха кръвта от басейна с бронзови купи — същите, които Каин бе видял да внасят в Малката бална зала, докато замесваха глината за Великата творба, и стомахът му се сви.

„Какво си мислеше, тъпо копеле такова — изръмжа той наум. — Откъде според теб идваше тая кръв?“

— Наистина ли очакваш от мен да се спусна оттам и да си подложа врата под меча на Бърн? — попита той.

— Да. Щом ти не ми вярваш, Каин, как бих могъл аз да ти вярвам? Закълни се в мен, повярвай в моята правда и започни да ми служиш. Или ми откажи тази чест и никога повече няма да бъдеш мой слуга.

Това всъщност дори не беше избор. В съзнанието му отекнаха думите на Шана: „Него не го е грижа какво се случва с мен.“ И това може би беше най-добрият, всъщност единственият шанс да ѝ спаси живота.

Нямаше причина да се колебае.

— Да, добре — рече Каин. — Да го направим.

5.

Речната баржа изглеждаше също толкова овехтяла като капитана си, дърт пияница с прошарени коси, подпухнали кървясали очи и непрекъснато течащ нос, но когато Палас огледа трюма ѝ — мрачно влажно пространство, от което се носеше отровната смрад на урина и гнилоч, наподобяваща миризмата на умряла костенурка, оставена на слънце четири дни, като междувременно е била препикавана непрекъснато от куп разгонени котараци — тя откри нещо, което я накара да се усмихне: малко рогато личице, с познатата лукава усмивка, изрязано наскоро върху една от дървените прегради.

Палас го посочи с пръст.

— Смешника Саймън — рече тя. — Нали знаеш, че това може да ти донесе неприятности.

Капитанът отри носа си с опакото на мръсната си ръка.

— Никой не може да ме вини за това. Непрекъснато подменям екипажа. Не мога да кажа кой го е надраскал тука.

— Обзалагам се, че доста неща не можеш да кажеш — подхвърли Палас.

Капитанът сви рамене.

— Държа си езика зад зъбите, ако имаш това предвид.

— Обзалагам се, че не можеш да кажеш защо тая драсканица, която е на около две седмици, още е тук.

— Ще изгубиш, момиче — изръмжа капитанът. — Преди петнайсетина години возих барон Тилиу от Оклиан, него и цялото му семейство. Ония дни бяха по-добри и за двама ни. И той беше добър човек, а не проклет актир, каквото и да казва императорът. Нямам нищо против императора; сигурно някой му приказва разни лъжи и праща добрите хорица под брадвата, а аз предпочитам Смешника Саймън да ги отведе, вместо да бъдат убити. А това… — той се пресегна и докосна грубата резба, — това е просто за да ми напомня. Всъщност не значи нищо.

Палас протегна ръка и между показалеца и палеца ѝ проблесна лъскав златен роял. Тя щракна с пръсти и се появи още един; ново щракване — нов роял. Монетите блестяха като пламъка на фенер.

— Използвай ги, за да купиш провизии. Четирийсет души за една седмица. Недей да купуваш всичко от едно място. С останалите набери екипаж. Каквото остане, задръж за себе си.

— Аз, ъъъ…

Щрак. Монетите станаха четири.

— Това очарователно малко семейство има още роднини. Четирийсет са. По една за всеки от приятелите ми, които ще се возят на баржата ти, ако, разбира се, пристигнат живи и здрави в Тинара, плюс още няколко в добавка. В знак на признателност за великолепното обслужване.

Той яростно разтърка лицето си, докато калта и мазнотията по опакото на ръката му не се размазаха от сополите му.

— Това, ъъъ, това си е трудна работа. Може би ако дадеш още малко предварително, това, ъъъ, ще ми поуспокои нервичките…

— Ще се наложи да ми се довериш — отвърна тя, тръсвайки бързо глава. — Трябва да си вярваме един на друг. Ако не се появя със златото, из Тинара ще скитат четирийсет души, за които всяко Око или армейски офицер с лекота ще платят по нобъл или два.

— Но пък четирийсет рояла… — промърмори той. — Ще мога да оправя старата госпожа, да си наема истински екипаж…

— Значи, се разбрахме.

Тя му подаде четирите рояла.

— Разбрахме се — отвърна той и тръгна след нея нагоре по стълбите към топлото следобедно слънце. — Дай ми два дни да намеря екипаж и провизии и ми докарай приятелите си следобед във втория — до залез-слънце ще сме изминали няколко мили по течението.

Той я придружи до парапета и ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да се изкачи по рампата.

— Наистина ли — промърмори тихо, колебливо, оглеждайки прикрито пълните с народ докове, за да се убеди, че никой не подслушва, — наистина ли работиш за Смешника? Той наистина ли, сещаш се, наистина ли е истински?

— Да — отвърна тя. — Да, той наистина е истински.

— Наистина ли иска да свали Ма’елкот, както говорят всички?

— Не. Не, изобщо не е така — отвърна сериозно тя. — Той просто се опитва да спаси няколко живота. Тези хора не са актири, капитане. Това са просто хора, невинни хора, които трябва да се махнат от Империята или ще бъдат убити. Убити, защото Ма’елкот не ги харесва.

— Ами добре тогава… — Той отпусна ръката си, погледна към палубата под краката му и се изплю в ленивите мътни води на Великия Чамбайген. — Добре тогава, успех на Смешника. Успех и на теб, госпожо.

Палас се усмихна леко и го докосна по рамото.

— И двамата ти благодарим. Потърси ме след два дни.

Тя тръгна по доковете, подмина фабриката за стомана и дългата редица от складове, които приемаха товари от цялата Империя.

Нямаше да е трудно; Палас не забеляза никакви оттенъци на предателство в Обвивката на капитана и макар досега да не беше опитвала да превозва толкова много токали наведнъж, тя чувстваше увереност.

Заклинанието на Конос се беше оказало невероятно полезно — тя щеше да натовари всичките трийсет и шест токали в трюма и да ги скрие с Наметалото. Всеки усъмнил се имперски служител или адепт щеше да види само мръсната вода и почернялото дърво, а Вечната забрава щеше да попречи на хипотетичния усъмнил се адепт да свърже всяко усетено подръпване в Потока с възможността за съществуването на Наметало. За да стане всичко както трябва, тя трябваше да пътува с тях през целия път до брега, за да ги преведе през всички пунктове за събиране на такси, но това не беше проблем.

Почивката щеше да ѝ се отрази добре.

Точно сега важното беше, че можеше да го направи, да ги изведе съвсем сама извън Империята, в безопасност, а онези алчни копелета от Програмната схема на Студията можеха да си го начукат.

А когато всичко това приключеше и тя се върнеше обратно на Земята, двамата с Хари щяха да си поговорят за това, да се разкара от живота ѝ. Не биваше да се оставя да я убеди да не подава молба за развод; тази работа с раздялата беше голяма глупост. Тя не помагаше на никой от двамата, само удължаваше болката, тяхната малка импровизирана Смърт от Хиляда порязвания. Трябваше да се довери на инстинктите си и да го отреже направо, от раз, като отлепянето на лейкопласт.

Или ампутацията на крайник.

Защото точно това изпитваше сега. Онази болка, която като че ли я сръчкваше долу в корема винаги когато се сещаше, че той я търси, когато си мислеше как ще го зареже и ще се спусне по течението — това си беше като фантомна болка в крайниците. Част от живота ѝ беше свързана с Хари, а сега тази част беше отрязана; пристъпите, които усещаше от време на време, бяха просто физиологическа реакция от ампутацията.

Донякъде Хари беше причината тя с такава лекота да се отнесе безмилостно към Краля на Кант; Величеството беше един от най-добрите приятели на Каин. Той беше достоен заместител в случаите, когато не можеше да си го върне пряко на Каин. Но ако беше продължила да го използва, щеше да се изненада от нарастващото чувство на презрение към себе си; на няколко пъти се бе улавяла да си мисли, че този мъж е просто уличен разбойник, какъвто някога беше и Хари — но Хари се беше превърнал в нещо повече, не можеше да му го отрече. Хари или Каин, никой от двамата нямаше да допусне да се отнесат с него така, както тя се бе отнесла с Краля на Кант; Каин щеше да се хвърли към гърлото ѝ в мига щом зърнеше проблясването на кристала с Омайването.

От друга страна, тя не се самозалъгваше — знаеше много добре, че голяма част от съжалението, което изпитваше към Величеството, беше чисто и просто угризение на съвестта, че така се бе възползвала от него. И все пак…

Каин притежаваше някаква невероятна почтеност и упорито самоуважение, колкото и неоправдано да беше то. „Почтеност“ не беше дума, за която би се сетил човек, докато си мисли за Величеството; човекът представляваше невестулка на два крака. Полезна, дори необходима, но все пак невестулка.

Докато здрачът се спускаше постепенно над града, Палас се запъти към склада, под който бе скрила токалите. Тя не обръщаше никакво внимание на тълпите, които бързаха покрай нея заради настъпващия вечерен час, и мостовете, извеждащи от Стария град, бяха претъпкани с всякакви същества; Палас беше погълната от мрачното осъзнаване, че дори сега продължава да сравнява всеки мъж, когото срещаше, с Хари.

Тя тъжно поклати глава заради тази сантиментална глупост и навлезе в сенчестите странични улички на Индустриалния парк.

За милионен път си припомни причините, поради които връзката им никога нямаше да се получи, всичките скандали, ревността и подозрителността. Изобщо не трябваше да се женят; бяха страхотни любовници, връзката им беше страстна, бурна, абсолютно непредсказуема, вълнуваща — но всичко онова, което ги правеше невероятни любовници, ги превърна в скапани съпруг и съпруга.

Противоположностите се привличат, но сходствата пречат.

На първо място, двамата бяха съвсем различни Актьори. Тя се бе захванала с актьорството най-вече защото на Отвъдие щеше да притежава сила, каквато никога нямаше да получи като член на Търговската каста в земната безмилостно сурова социална система — силата да помага на хората, да променя живота им в положителен смисъл. Уверено можеше да заяви, че кариерата ѝ е помогнала за превръщането на Отвъдие в едно по-добро място, и тя се гордееше с това.

Каин, от друга страна, идваше тук само заради кръвта.

Тя спасяваше животи; той ги отнемаше.

И Приключенията му се продаваха три пъти повече от нейните.

В моменти на искреност тя беше способна да си признае, че това също бе част от проблема. Не се гордееше с тази част, но не можеше и да я отрече.

Палас въздъхна и се опита да се съсредоточи върху текущата ситуация. Щеше да се разправя с Каин по-късно, когато вече нямаше как да го избегне. Умората, безкрайните часове, прекарани в бягство, криене и битки, ѝ пречеха да насочи мислите си към работата; но сега, докато се приближаваше към убежището, където бе скрила всички токали, липсата на концентрация можеше да се окаже фатална.

Токалите се укриваха под гниещия коварен под в една опожарена сграда; тя беше разположена сред няколко също толкова порутени склада. На места останките от овъглените покриви бяха облегнати на здравите стени и осигуряваха прикритие от дъжда за няколкото семейства бегълци.

Тя не беше оставила никакви следи и никакви съгледвачи, които да могат да ги издадат. Сухото, наподобяващо пещера мазе беше третото ѝ резервно укритие; беше го подготвила с помощта на близнаците, Талан и Ламорак и беше поставила омагьосващи печати покрай стените и вратите, които да заблуждават търсачите на амулети и всякаква магия от този род. Предрешеното Величество ѝ беше помогнал да пренесе продуктите вътре; макар той да ненавиждаше физическия труд, Омайването се беше погрижило да го накара да работи, без да се оплаква, и той щеше по-скоро да умре, отколкото да издаде местоположението им. Палас вярваше, че всички останали, които знаеха за убежището, бяха мъртви.

Входът се криеше в някогашната вътрешна кантора; за да се стигне до него, трябваше да се премине през лабиринт от срутени стени и опасни изгнили подове. В последния момент тя сви встрани, вместо да влезе вътре, и тръгна покрай почернялата фасада, потънала в мисли.

Тук нещо не беше наред.

Потокът работници, които се прибираха у дома, не се различаваше от обичайното. Взирайки се в лицата и дрехите им, Палас не можа да открие обяснение за обтегнатите си нерви, но тя вярваше на вътрешния си инстинкт; единствено на него можеше да разчита, за да запази живота си.

Откри една здрава стена, облегна се небрежно на нея и огледа улицата. „Какво не е наред тук?“

Нямаше пушек.

Бегълците… Сред тях имаше две семейства — едното се криеше от другата страна на улицата, където някога се бе намирал складът за жито, а другото се спотайваше малко по-нататък, в бившата ковачница. Здрачът напредваше, което означаваше, че по това време би трябвало да са запалили малки огньове, за да притоплят остатъците от обяда си. Късните есенни дъждове валяха почти ежедневно в Анхана, затова всяка тресчица би трябвало да е просмукана от влагата — ала въпреки това не се виждаше никакъв пушек.

Може би това не означаваше нищо. Може да се бяха преместили на някое по-сухо и по-закътано място.

Или пък можеше да са завързани или дори убити, а Сивите котки да клечат край тях и да я наблюдават през процепите в обгорелите стени.

Ненапразно те се идентифицираха с котките; можеха да стоят там от часове и да дебнат внимателно за всяко движение край мишата дупка, в която се криеха токалите. Но нямаше как да знаят, че семействата си приготвят яденето по здрач.

Палас не спираше да се движи безцелно, докато през процепа в една срутена стена не зърна кулата на двореца „Колхари“. Тя задейства менталното си зрение и пред очите ѝ се разпростря виещата се плетеница на Потока, в която се забелязваха неясните Обвивки на преминаващите хора. Откъм двореца не се забелязваше никаква енергийна струя, но това не означаваше, че тя е в безопасност; Котките можеха да я нападнат просто ей така, без да имат представа коя е тя, ала ако Бърн беше сред тях…

Имперските власти знаеха, че Смешника Саймън е заклинател; доказателство за това беше заклинанието, което объркваше търсенето им. Докато се опитваха да го намерят, Бърн и Ма’елкот нямаше да поддържат отворен канал; това щеше да е, като да затръбят и размахат знаме пред всеки един адепт, преминал в режим на ментално зрение.

Но освен преследването на Смешника Саймън, Бърн имаше и други причини да я търси. Ако той се намираше тук, присвит за скок в някоя от тези сгради, ако я видеше и я разпознаеше, алчността му, жаждата му за кръв, готовността по какъвто и да е начин да нарани нея или Каин, щеше сигурно да го накара…

В този миг го видя — от кулата на двореца „Колхари“ внезапно се стрелна аленият лъч на Силата.

Оставаха ѝ секунди живот.

Обградена. Сама. Поданиците щяха да ѝ помогнат, ако знаеха, че се намира в опасност, но наоколо нямаше никой от тях.

Сама, но не и безпомощна.

Ако Каин беше тук, той щеше да цитира Сун Дзъ: „Когато си отчаян, сражавай се.“

Тя бръкна в малкото джобче на гърдите си и измъкна миниатюрна фигурка — мъничка ръка, изработена от същия блещукащ кварц, който бе използвала за Щитовете си.

Пипалата на енергията се вляха в съзнанието ѝ.

Лъчът на Потока, който грееше като лазер откъм двореца, бе насочен към един срутен склад от другата страна на улицата; нямаше начин Бърн да се скрие от нея.

Жилките по повърхността на кварцовата ръка се разстлаха като мрежа, завъртяха се като водовъртеж, образувайки мощен вихър в Потока, и енергията заблещука върху кожата ѝ. Независимо каква сила получаваше Бърн от Ма’елкот, самият той не беше заклинател — без ментално зрение нямаше как да разбере колко дълбоко е загазил.

Устните ѝ се разтеглиха в дива усмивка, която Бърн щеше да разпознае; тя протегна ръка, сви я в юмрук и невидимата сила на нейния теке строши постройката като яйчена черупка.

Тя се срути навътре с гръмотевичен трясък и над нея се издигна облак задушаваща прах. Ако Бърн искаше да я хване, първо трябваше да си прокопае път навън.

От всички страни се разнесоха щраканията на стрелящи арбалети, но Палас вече не беше на предишното си място — тя се гмурна в прикритието на прахта. Стрелите от арбалетите свистяха край нея, откачаха от калдъръма или се забиваха с трептене в дъските. Отвсякъде се чуваха виковете и писъците на жителите на града, които се пръснаха на всички страни и хукнаха да спасяват живота си.

Палас се претърколи и се изправи на крака, използвайки същия номер, който бе приложила на капитана на баржата; само че този път вместо монети между пръстите ѝ се появяваха заредените кестени — един, два, три, четири.

Кръвта туптеше в ушите ѝ, животинска възбуда изпълни гърдите ѝ. Зъбите ѝ проблеснаха в доволна усмивка, тя зареди един кестен и го изстреля по улицата с помощта на своя теке, право към постройката, от която идваха най-многото стрели. Пред разбитите прозорци блъвнаха пламъци; предната стена на постройката се нагъна и се срути.

„Това — помисли си тя — трябва да е достатъчно, за да привлече вниманието им.“ После се обърна и побягна с всички сили към Лабиринта.

„Хайде, хайде, хайде, размърдайте се, копелета — припяваше си тя наум. — Излизайте всички, защото иначе няма да ме хванете. Хайде де!“

И те започнаха да излизат от прикритията си — десет, петнайсет, трийсет мъже, облечени в сиво, с жестоки очи. Втурнаха се напред с разярени лица, а Палас ги поведе все по-далеч от скритите токали, към самото сърце на Кралството на Кант. Зад нея една постройка, онази същата, която беше съборила върху Бърн, започна да се гърчи, да се вълнува и да се надига в средата, като труп на гъсеница, от който се ражда цяло люпило оси.

Бърн идваше.

Тя наведе глава и побягна.