Глава първа

В която има и спорове, и дуели

Двигателят на микробуса вече работеше. Мелъри се облегна на вратата и се огледа още веднъж — на фона на снежнобелите чорапи за фехтовка маратонките й изглеждаха захабени и мръсни. Ами да, ходеше с тях всеки ден… Внимателно докосна косата си, намазана с гел и почти изохка. Беше я опънала в толкова стегната опашка, че чак очите й щяха да изскочат.

Майка й — госпожа Грейс, стоеше до шофьорската врата от другата страна на микробуса и нервно пристъпваше от крак на крак, когато иззад къщата изскочи Джерард.

— Намерих го! — задъхан дотича той и посочи към близнака си Саймън, който едва го догонваше.

— Саймън! Това е безобразие! Само тебе чакаме! — развика се госпожа Грейс. — Преобърнахме цялата къща, а теб те няма. Къде беше?

— В бараката за каретите. Трябваше да се погрижа за… ъ-ъ-ъ… За една птица. Намерих я оня ден — заекна неловко Саймън. Не беше свикнал да лъже. Пък и лъженето беше специалитет на Джерард.

— Ако зависеше от мен, щяхме да тръгнем без теб, но лошото е, че мама не може да го направи! — Мелъри беше наистина ядосана.

— Мелъри, престани! Не съм те молила да се месиш! — прекъсна я майка й. — Хайде, качвайте се. Закъсняваме, а трябва да се отбия и до работата.

Докато Мелъри слагаше сака си в багажника, Джерард забеляза, че нещо с нея не е наред. Движеше се вдървено, а гърдите й бяха неестествено големи.

— Какво си навлякла? — попита Джерард с най-невинната си физиономия.

— Не е твоя работа! — сряза го Мелъри, а той се захили.

— Все едно си…

— Млъквай! — кресна пак тя и се качи на предната седалка. Момчетата се настаниха отзад. — Ако искаш да знаеш, това е за защита при фехтовката.

Джерард се усмихна подигравателно в страничното огледало, но не каза нищо повече и се зазяпа в гората, край която минаваха.

Повече от две седмици нямаше дори следа от духовете. Всичко беше мирно и тихо. Дори Малчо кротуваше и от време на време Джерард трябваше да си припомня, че духовете все пак съществуват и че онова, което се бе случило, не е сън. Понякога и за най-необичайните неща можеха да се намерят приемливи обяснения. Ето, вече изобщо не обръщаха внимание на лютивата вода, която течеше от чешмата. Тя си беше сто процента работа на духовете, но майка им прие, че причината е замърсен водоизточник и престана да се занимава с нея. Щяха да пият минерална вода от супермаркета и докато свържат водопровода на къщата с централния водопровод, майка им щеше да приема тази вода за нещо естествено. Но в старата барака за каретите беше грифинът на Саймън. А грифинът не можеше да се обясни с нищо друго, освен със света на духовете, който прачичо им Артър Спайдъруик беше разкрил в своята книга.

— Стига си дъвкала косата си! — скара се майка им на Мелъри. — Защо нервничиш така? Заради новия си отбор? Толкова ли са добри?

— Не нервнича — сопна се на свой ред Мелъри. — Всичко ми е наред.

Преди, когато живееха в Ню Йорк, Мелъри се състезаваше с клин и с фланелка, изровена от огромния куп отборни фланелки, струпани в съблекалнята. По време на срещите едно момче следеше двубоите и щом някой от състезателите отбележеше точка, то вдигаше ръка, за да уведоми публиката.

В новото училище не беше така. Фехтовачите от отбора на Мелъри имаха истински екипи и електрически рапири, а при отбелязване на точка електронна апаратура излъчваше светлинни и звукови сигнали. Джерард беше убеден, че това е достатъчно да те изпълни с комплекси и да пощръклееш от притеснение.

Майка им обаче очевидно имаше друго обяснение за нервността на Мелъри.

— Заради онова момче е, нали? Говореше с него в сряда, когато минах да те взема.

— За какво момче става дума? — наостри уши Саймън.

— Ти не се обаждай — нареди майка му, но все пак вметна: — Говорим за Крис, капитана на отбора. Нали ви е капитан, Мелъри?


Мелъри изсумтя нещо неразбрано и без желание.

— „Мелъри и Крис вървели, за целувка после спрели!“ — Саймън тананикаше, а Джерард захихика.

Мелъри се извърна и ги изгледа убийствено.

— Искате ли да ви цапна един и да загубите млечните си зъби наведнъж? Искате ли?

— Не им обръщай внимание — успокои я майка й. — И не се притеснявай. Ти си умно, хубаво момиче и страхотна фехтовачка. Обзалагам се, че Крис те харесва.

— Мамо, престани! — изохка Мелъри и се свлече ниско на седалката.


Госпожа Грейс спря колата пред библиотеката, където работеше. Трябваше да остави някакви папки, но се върна бързо, тичешком и задъхана.

— Хайде, къде се бавиш? Не мога да закъснявам — подкани я Мелъри и без никаква нужда приглади косата си. — Това е първият ми мач!

Госпожа Грейс въздъхна.

— Спокойно, почти пристигнахме!

Джерард се обърна към прозореца тъкмо навреме, за да види как отстрани на пътя зейна нещо, което приличаше на дълбок кратер.

В момента майка им караше по висок каменен мост. Досега не го беше виждал, защото училищният автобус никога не беше минавал оттук.


— Саймън, виж! Какво е това?

— Изоставена каменна кариера — отговори бързо Мелъри. — Място, от което някога хората са добивали камъни.

— Кариера… — замислено повтори Джерард. — Каменна кариера.

В паметта му смътно проблесна нещо от картата, която бяха намерили в тайната библиотека на прачичо им Артър.

— Дали не са намерили вкаменелости на древни животни? — сети се изведнъж Саймън и бързо се покатери през Джерард, за да вижда по-добре навън. Всички знаеха, че Саймън е луд по животните. — Чудя се какъв вид динозаври са живели в този район? Кажи, мамо?


Майка им вече влизаше в паркинга на училището и дори не го чу.

* * *

Джерард, Саймън и майка им се изкачиха до реда, където бяха местата им, а Мелъри седна при своя отбор. Тук-там на пейките вече имаше семейства на състезателите и запалени фенове, които Джерард бе виждал в училище.

На пода, в центъра на залата, беше застлана дълга правоъгълна пътека с маркирани бели линии. До нея имаше сгъваема масичка с електронното табло за резултатите. С големите си разноцветни бутони то приличаше повече на електронна игра, отколкото на нещо толкова важно, колкото е едно табло за резултати. Около него се въртеше директорът и бърникаше из кабелите, свърза един от тях с една рапира и изпробва силата на натиска, при който електрическият звънец започва да звъни и лампичките да светват.

Мелъри седна на един метален стол в края на пътеката и отвори сака си, а Крис клекна до нея и започна да й говори нещо. В другия край на пътеката се суетеше противниковият отбор.

Екипите на всички бяха толкова бели, че Джерард усети очите му да се премрежват.

Най-после директорът обяви, че е време за първия тур, извика двама фехтовачи, прикрепи малък предавател към предпазните им жилетки и свърза рапирите им с електронната система. Всичко беше много професионално.

Двубоят започна, а Джерард се опитваше да си спомни какво му обясняваше Мелъри за святкащите лампички, но напразно. Всичко това всъщност е глупаво, заключи той. Фехтовката му харесваше много повече без тези електронни измишльотини.


След две срещи Джерард схвана, че светване на цветна лампичка означава, че ударът печели точка, а ако лампичката е бяла, ударът не се брои. За сполучливи се смятаха само попаденията в тялото. Което всъщност е тъпо, каза си Джерард, удар в крака например болеше много. Знаеше го от опит, тъй като доста потренира с Мелъри.

Най-после извикаха Мелъри на състезателната пътека. Докато си слагаше маската, нейният противник — високо момче на име Даниел-едикойси, се хилеше нагло и самоуверено. Явно не подозираше какво го чака.

Джерард мушна с лакът Саймън, който тъкмо отхапваше голямо парче геврек.

— Тоя надут пуяк сега ще си го получи!

— Аха — изхъмка Саймън и преглътна. — Мелъри направо ще го разбие.

Мелъри се втурна напред и опашката й се замята наляво-надясно. Даниел не успя да отбие удара и рапирата на Мелъри докосна гърдите му. Директорът вдигна ръка. На електронното табло се появи точка за Мелъри и Джерард доволно се усмихна.


Майка му протегна глава напред, сякаш искаше да чуе нещо повече от звънтящите метални остриета. Ударите се редуваха — нападение, отбиване на удара, контранападение, нападение, отбиване на удара, контранападение…

Даниел отчаяно се хвърли напред, но беше прекалено объркан, за да овладее положението. Мелъри контрира, разви защитата си в нападение и отбеляза нова точка.

Даниел загуби, без рапирата му да докосне Мелъри. След края на срещата двамата се поздравиха и Даниел свали маската си. Дишаше тежко, а лицето му беше аленочервено.

Мелъри също смъкна маската си. Лицето й сияеше, а очите й грееха от радост. Тръгна към мястото си, а капитанът Крис я посрещна и я прегърна несръчно. Джерард не виждаше особено добре оттук, но беше готов да се закълне, че Мелъри се зачерви повече и от Даниел.

Срещите продължаваха, а отборът на Мелъри се справяше много добре. Когато на пътеката излезе Крис, Мелъри започна да скандира високо, но за съжаление това не помогна, капитанът загуби, макар и с минимална разлика. На връщане той мина край Мелъри, без дори да я погледне. Тя се опита да го заговори, но той махна с ръка и отмина.

От мястото си Джерард внимателно наблюдаваше какво става. Когато отново дойде ред на Мелъри, Крис пак не вдигна поглед. Джерард се намръщи, но изведнъж видя нещо, което го накара да забрави съкрушения капитан. Русокосо момиче в бял състезателен екип ровеше в сака на сестра му!

— Коя е тази? — посочи Джерард.

Саймън сви рамене.

— Не знам. Още не се е фехтувала.

Може би русокосото момиче беше приятелка на сестра им? Може би просто вземаше нещо, за да си услужи временно? Ала начинът, по който спираше да рови, когато някой от отбора погледнеше в нейната посока, накара Джерард да помисли, че момичето краде. Какво ли ще търси някой из мръсните чорапи и резервните шпаги на Мелъри?

Джерард стана, трябваше да направи нещо. Нима никой друг не забелязваше какво става?

— Къде отиваш? — попита майка му.

— До банята — излъга машинално той, без да помисли, че майка му може да го види как прекосява залата. Щеше му се да й каже истината, но тя веднага би измислила извинение за момичето — майка му винаги мислеше за хората само добро. Единствено на него нямаше доверие.

Джерард слезе между пейките за публиката и тръгна покрай стената към момичето, което все още тършуваше в сака на Мелъри. Почти стигна, когато пред него се изправи треньорът на училищния отбор. Беше нисък, слаб мъж, с остра брада, набола тук-там по лицето му.

— Съжалявам, момче, но докато траят срещите, в тази зона не може да се влиза — спря той Джерард.

— Но онова момиче рови в раницата на сестра ми. Сигурно се опитва да открадне нещо.


Треньорът се обърна.

— За кое момиче говориш?

Джерард вдигна ръка, за да посочи, но момичето беше изчезнало. Той се сконфузи и като заекваше объркано, започна да обяснява на треньора:

— Не знам коя е тя. Още не се е състезавала.

— Какво говориш, момче! Всички имат поне по един мач вече. По-добре се върни на мястото си.

Джерард тръгна обратно към сектора на зрителите. Опитваше се да мисли хладнокръвно. По-добре е май наистина да се отбие до банята. Така поне нямаше да лъже майка си, ако започне да го разпитва.

Преди да излезе през сините врати на залата, Джерард се обърна и погледна назад. Сега из чантата на Мелъри ровеше Саймън. Но защо Саймън беше облечен като него? Така всеки би си помислил, че именно Джерард бърка из сака на Мелъри!

Джерард преглътна притеснен. Какво става?

Изведнъж го връхлетя ужасно подозрение. Вдигна глава към сектора за зрителите. Брат му си седеше до майка му и продължаваше да дъвче геврек.

Което и да беше съществото, което ровеше в сака на Мелъри, явно не беше Саймън.

Загрузка...