Глава четвърта

В която близнаците откриват едно необикновено дърво, което не прилича на никое друго

Джерард и Саймън тупнаха в ситно изплетена метална мрежа. Джерард закрещя и зарита, опита да се изправи, ала не успя. Накрая се отказа, рязко спря да размахва ръце и крака, но Саймън продължи да се мята и заби лакътя си в окото му.

— Саймън, спри! Спри и ще видиш нещо. Гледай!

Стените на подземната кухина бяха покрити с фосфоресциращи гъби и слабата им светлина осветяваше лицата на три ниски човечета със сива като камък кожа. Дрехите им бяха раздърпани и мръсни, но ръцете им, слаби като клечки, бяха украсени със сребърни гривни с форма на змии, изработени така изкусно, че изглеждаха сякаш се плъзгат и увиват около ръцете на човечетата. В яките им бяха втъкани златни нишки, а на мръсните им пръсти сияеха великолепни пръстени със скъпоценни камъни.


— Я! Какво си имаме тук? Затворници! — изкиска се едното човече. Гласът му беше дрезгав, груб и стържещ като звука от триене на остри камъни. — Толкова рядко имаме живи затворници.

— Джуджета! — прошепна Джерард към брат си.

— Не изглеждат особено симпатични — отвърна Саймън също шепнешком.

Второто джудже приближи, разтърка между пръстите си няколко косъма от косата на Джерард и се обърна към първото.

— Не са кой знае колко оригинални. Обърни внимание — черният цвят на тези косми е прекалено елементарен и скучен. Виж и кожата им — няма нищо общо с мрамора — не е нито гладка, нито бледа. Намирам, че са много зле направени. Тези работи ние ги можем далеч по-добре.

Сърцето на Джерард се сви. Какво искаше да каже джуджето? Отново си помисли колко полезен щеше да им бъде справочникът на Артър Спайдъруик. Спомняше си само, че джуджетата бяха много добри майстори и за разлика от останалите свръхестествени същества не се плашеха от желязото. Даже и да не му бяха взели ножа след инцидента в училище, сега той нямаше да му помогне.

— Дойдохме тук за сестра си — каза Джерард. — Искаме да направим размяна.

Едно джудже се изкиска, но Джерард не видя кое точно. Появи се и още едно джудже. То тикаше пред себе си сребърна клетка на колела и със скърцане я нагласи точно под мрежата.

— Негово Величество Кортинг каза, че ще дойдете. Той няма търпение да се срещне с вас.

— Кой е той? Нещо като крал на джуджетата?


Никой не отговори. Едното джудже дръпна някаква дръжка и металната мрежа се разтвори. Двете момчета се изръсиха право в клетката, а ожулените колене и длани на Джерард пак се разраниха. Вбесен от безсилие, той се вкопчи в сребърните пръти на решетката и ги разтърси.

* * *

Джуджетата подкараха сребърната клетка през лабиринт от подземни коридори и пещери. Стените им бяха влажни, а въздухът — студен.


Джерард и Саймън седяха мълчаливо. Тук, под земята, ударите на чуковете се чуваха много по-високо и отчетливо, чуваше се и глухо бучене като от огромен огън. В здрача над главите им се виждаха върхове на сталактити, които висяха от таваните като гора от ледени висулки.

Минаха през зала с прилепи. Те пищяха пронизително, а подът беше потъмнял от вонящите им изпражнения. Джерард с усилие се възпря да не трепери. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-студено ставаше. От време на време в мрака се раздвижваха някакви сенки и се чуваше пресекливо неритмично почукване.

Завиха по тесен коридор и минаха през голяма зала със сталактити, по които се стичаше вода. След вонята от прилеповите изпражнения Джерард с облекчение поемаше студен влажен въздух, наситен с миризма на минерали.

В следващата зала на пещерата имаше големи купчини с предмети от скъпоценни метали и камъни. От една великолепна малахитова чаша изскочи златен плъх с очи от сапфири, втренчи се в момчетата и без да мигне ги следи, докато се отдалечиха. Сребърен заек с ключе за навиване се бе отпуснал върху лапите си, а цветът на една платинена лилия се отвори и после пак се затвори… Саймън, който беше луд по всякакви животни, не обърна внимание на тези чудеса, но очите му блеснаха, като видя златния плъх.

В следващата зала джуджета на групи дълбаеха в гранитните стени статуи на други джуджета. Силният блясък от фенерите им заслепи очите на Джерард, но му се стори, че видя как ръката на една от статуите се раздвижи.

Преминаха в огромна зала, където растеше грамадно подземно дърво. Дебелият му ствол се издигаше нагоре и се губеше в мрака, а гъсто преплетените клони образуваха същински покрив. Наоколо се носеше птича песен с особен метален звук.

— Това не може да е дърво! — каза Саймън. — Тук няма слънце. Щом няма слънце, няма и фотосинтеза. Щом няма фотосинтеза, няма и дървета.

Джерард огледа ствола.

— Метален е — каза той, вдигна глава към короната и си даде сметка, че всички листа са от сребро. Високо сред железните клони със сребърни листа пляскаше с криле медна птица и се взираше надолу към тях със студени очи от черен кехлибар.


— Първото желязно дърво — каза едно от джуджетата. — Гледайте, смъртни! Тази красота никога няма да изчезне!


Джерард огледа дървото със страхопочитание. Възможно ли беше един метал да бъде усукан като клони и така изкован, че да изглежда като груба кора, а пък друг метал да изглежда толкова деликатен и изящен — всяко сребърно листенце беше уникално, съвсем като истинско, с нежни жилки и неповторима форма.

— Защо ни наричаш смъртни? — попита Джерард.

— Не знаете ли собствения си език? — изсумтя джуджето. — Смъртен означава „роден, за да умре“. Как иначе да ви наричаме? Докато мигнеш, и вие изчезвате! — Джуджето се наведе към клетката и намигна.

Няколко изхода извеждаха към тъмни коридори, но от мястото, където бяха спрели, Джерард не можа да види нищо по-навътре в тях. Джуджетата задърпаха клетката по един от коридорите — широк и с колони. Той ги отведе в малка зала, където на трон, издълбан в огромен сталагмит, седеше джудже със сива брада, много твърда, като от метал. Очите му светеха като зелени скъпоценни камъни. В краката му, върху просната пред трона кожа от елен, се изтягаше метално куче. Страните на кучето се издигаха и спадаха ритмично, с тихо хриптене, и то изглеждаше като истинско. Върху гърба му бавно се въртеше метално ключе.

Около трона се бяха събрали много джуджета, които мълчаха благоговейно.

— Господарю Кортинг, стана точно така, както казахте — поклони се едно джудже. — Те дойдоха, за да търсят сестра си.

Кортинг се изправи.

— Мулгарат ми каза, че ще дойдете. Какъв късмет имате, че сте тук! Каква чест за вас е, че ще видите началото на края на човешкото господство! Каква чест, че…

— За честта разбрахме, но къде е Мелъри? — прекъсна го Джерард.


Кортинг се намръщи.

— Доведете я! — заповяда той и няколко джуджета незабавно се втурнаха да изпълнят заповедта му. Кортинг отново се обърна към близнаците. — Не е зле да внимаваше какво говорите. Мулгарат скоро ще царува над целия свят, а ние, неговите верни слуги, ще бъдем до него. Той ще оголи земята за нас и тогава ще издигнем нови бляскави гори от железни дървета. Ние ще изградим отново света от сребро, мед и желязо.

Саймън допълзя до решетката на клетката.

— Но това е ужасно! Не бива да го правите, защото и вие ще загинете. Какво ще ядете? Как ще дишате, като няма да има растения, които да произвеждат кислород?

Джерард гледаше брат си с възхищение. Понякога не беше никак лошо близнакът ти да е всезнайко.

Бръчките по челото на Кортинг станаха по-дълбоки.

— Отричате ли, че ние, джуджетата, сме най-великите майстори, които сте виждали? Трябва само да погледнете моето куче ей там, за да признаете нашето превъзходство. Сребърното му тяло е по-прекрасно от каквато и да е козина, то е по-бързо от всяко истинско куче, няма нужда от храна и нито му текат лиги, нито се умилква, за да му дадеш нещо.

Кортинг побутна кучето с крак. То се обърна и се протегна, след това продължи да спи и да похърква.

— Саймън ви говореше за нещо друго — опита се да обясни Джерард, но спря, защото в това време в залата влязоха шест джуджета, които носеха на раменете си голям стъклен сандък.


— Мелъри! — Джерард усети как стомахът му се сви от ужас. Сандъкът приличаше на ковчег.

— Какво сте сторили на сестра ни? — развика се и Саймън, който беше пребледнял като платно. — Не е мъртва, нали?

— Точно обратно — усмихна се самодоволно повелителят на джуджетата. — Тя никога няма да умре. Погледнете я по-отблизо.

Джуджетата поставиха стъкления сандък върху украсена с орнаменти поставка до клетката на Джерард и Саймън.

Косата на Мелъри беше сплетена в красива дълга плитка, която се спускаше като лъскава змия край восъчното й бледо лице. Изящна диадема от сребърни цветя и листенца украсяваше челото й. Устните и бузите й бяха начервени като на кукла, а ръцете й държаха дръжката на сребърна сабя. Беше облечена в бяла роба от богато набран копринен плат. Очите й бяха затворени, но Джерард изпита ужас, че ако ги отвори, ще се окаже, че са стъклени.


— Какво са направили с нея? — прошепна Саймън. — Въобще не прилича на Мелъри!

— Нейната красота и младост никога няма да увехнат! — тържествуващо извика Кортинг. — Извън този стъклен сандък тя е обречена на старост, смърт и тление — проклятието, което тегне над всички смъртни.

— Вие сте обрекли Мелъри на гибел! — извика Джерард.

Господарят на джуджетата изсумтя.

— Говорите глупости, но щом искате, нека се разберем. Какво ще ми дадете за сестра си?

Джерард бръкна в ученическата си раница и извади оттам увитата в хавлиена кърпа книга.

— Справочникът на Артър Спайдъруик. — Бодна го чувство на вина заради лъжата, но той безмилостно го потисна.

Кортинг потри доволно ръце.

— Отлично! Точно както се очакваше… Е, дайте книгата.

— А вие ще ни върнете ли Мелъри?

— Ваша е.

Джерард подаде фалшивия справочник и едно от джуджетата го измъкна между пръчките на решетката. Крал Кортинг дори не благоволи да го погледне.

— Откарайте тази прекрасна клетка в съкровищницата и поставете стъкления сандък до нея.

— Какво? — викна Джерард. — Какво стана с размяната?

— Размяната? Направихме размяната — усмихна се подигравателно Кортинг. — Вие искахте сестра си, но никога не сме говорили за нищо друго. Не сме говорили като ви я дадем да ви освободим.

— Не! Не може да направите това! — Джерард заудря с юмруци по решетката, но това не попречи на джуджетата да подкарат своя подвижен затвор по един тъмен подземен коридор.

Джерард не можеше да погледне Саймън. Беше му крещял, беше го нарекъл глупак, но се оказа, че глупак е той самият. Чувстваше се изморен, съсипан, малък и изплашен. Той беше само едно обикновено дете. Как щеше да намери изход от тази безизходица?

Загрузка...