Желязното дърво

Глава шеста

Джерард и Саймън тичаха и почти влачеха Мелъри през безкраен лабиринт от тъмни и тесни пещерни коридори и зали. По някое време стигнаха до скалната издатина над една голяма зала. Ниско долу Кортинг крещеше заповеди на джуджетата, които усърдно трупаха големи купчини оръжия в железни вагонетки. Лаят на кучетата се чуваше все по-близо и ставаше все по-яростен. Продължиха да бягат през пещерните зали. Криеха се зад сталагмитите, когато чуеха наблизо гласове на джуджета, а няколко пъти се просваха на земята и се придвижваха с пълзене.

Така стигнаха до голяма пещера с езерца, в които се стрелкаха бели слепи риби. На върха на всички сталагмити имаше малки камъчета, които по чудо не падаха. В тишината отекваше само кънтежът на падащите от тавана водни капки и някакво странно ритмично почукване.

Джерард спря.

— Къде сме?

— Не знам — огледа се Саймън. — Не си спомням тези риби. Знаеш, че щяха да ми направят впечатление, ако ги бях видял. Не сме минавали оттук с клетката.

— Къде сме? — прозя се Мелъри и се олюля.

— Не можем да се върнем — каза припряно Джерард. — Трябва да продължим напред.

От сенките между скалите внезапно изскочи дребна бледа фигурка. Съществото имаше огромни фосфоресциращи очи, които блестяха в полумрака на залата. Край ушите му се полюшваха две снопчета дълги и редки косми.

— Уау-у-у! Това пък какво е? — прошепна Саймън.

Съществото почука по стената с дълъг пръст с няколко стави, после притисна ухо до скалата. Джерард забеляза, че ноктите му са изпочупени и напукани.

— Камъните. Камънитеговорят. Камънитеговорятнамене.

Гласът на съществото беше тих, то шепнеше, и Джерард се напрегна, за да долови какво казва. То отново зачука, сякаш предаваше съобщение с налудничав морзов код.

— Хей, ти! Знаеш ли къде е изходът?

— Шъъъъът! — Съществото затвори очи и заклати глава в такт с нещо, което Джерард не можеше да чуе. След това неочаквано скочи право в ръцете на Джерард, като обви дългата си силна ръка около врата му.

Джерард загуби равновесие и залитна назад, а съществото зашепна в ухото му:

— Да! Да! Тезикамъниказватдасепълзинататък. — То посочи в мрака покрай езерната с белите риби.

— Ъъъ, страхотно… Благодаря. — Джерард се опита да отлепи създанието от себе си. Най-после то се пусна, скочи на земята, заклатушка се към стената и отново започна да почуква.

— Какво е това, Джерард? — попита шепнешком Саймън. — Някакво съвсем странно джудже?

— Мисля, че е подземник — отвърна Джерард, също шепнешком. — Живеят в мините и предупреждават миньорите за срутвания и други такива неща.

Саймън направи гримаса.

— Ама всички те нормални ли са? Тоя говори по-неразбираемо и от пхука.

— ТоваезатебДжерардГрейс. — Подземникът пъхна в ръката на Джерард гладък, студен камък. — Камъкътискадавървистеб.

— О, благодаря. А сега наистина трябва да тръгваме. — Джерард се запъти в посоката, която бе показал подземникът. Стори му се, че вижда в стената някаква пукнатина.

— Чакай, това ми изглежда подозрително. Откъде знаеш името на Джерард? — запита Мелъри, която вървеше едва-едва след братята си.

Джерард се обърна бързо. Беше объркан.

— Вярно, не помислих за това. Откъде знаеш името ми?

Съществото избарабани по стената още една серия от неравномерни почуквания.

— Камънитемиказват. Камънитезнаятвсичко.

— Добрее-е-е. Може и така да е. — Джерард се обърна и продължи.

Съществото наистина ги беше насочило към малък отвор в стената на пещерата. Дупката беше съвсем ниско до земята и много тъмна. Джерард застана на колене и започна да пълзи. Беше влажно. От време на време точно над главата му се чуваше някакво шумолене. Брат му и сестра му пълзяха след него. Няколко пъти му се стори, че чу как някой от двамата остава без въздух и започва да хрипти, но не забави темпото — лаят на кучетата се чуваше и тук, макар и приглушено.

Излязоха в залата с желязното дърво.

— Според мен трябва да вървим натам — посочи Джерард един от коридорите.

Затичаха и спряха, едва когато се изправиха пред дълга пукнатина, широка почти колкото бе висок Джерард. Той се надвеси и погледна. Бездната беше толкова тъмна, че изглеждаше бездънна.

— Трябва да я прескочим — каза Саймън. — Хайде.

— Не мога! — отстъпи назад Мелъри.

Лаят се чу съвсем близо, почти зад гърба им. Джерард се обърна и видя в полумрака светещите червени очи на кучетата. Саймън се отдалечи от ръба на пукнатината, засили се и скочи.

— Хайде, Мелъри, ще скочиш! — извика Джерард и сграбчи ръката на сестра си.

Скочиха заедно. Когато се приземиха на отсрещната страна, Мелъри се препъна и падна, но не се удари силно. Джерард й помогна да се изправи и без да се бавят, затичаха. Надяваха се, че кучетата няма да могат да прескочат широката пукнатина.

Оказа се, че коридорът обикаля в кръг и след малко се озоваха пак в централната зала. Клоните на желязното дърво се простираха над главите им, а сред тях пърхаха металните птици.

— Накъде да вървим? — изскимтя Мелъри и с последни сили се подпря на сабята.

— Не знам! — вдигна рамене Джерард, останал съвсем без дъх. — Не знам! Не знам! Не знам!

— Мисля, че трябва да тръгнем нататък — предложи Саймън.

— Вече вървяхме натам и се върнахме пак тук! — сряза го Джерард.

Кучетата лаеха съвсем близо. Всеки миг щяха да се втурнат в залата.

— А ти, Джерард, откъде знаеш накъде да вървим? — попита пак Мелъри. — Можеш ли да си спомниш откъде сте минали на идване?

— Опитвам се. Беше тъмно и бяхме в клетката. Откъде да знам как сме стигнали тук! Какво искате от мен? — Джерард ритна ствола на желязното дърво.

Листата трепнаха, люшнаха се и зазвъняха като хиляди камбани. Звукът стана оглушителен. Една метална птица падна на земята. Крилата й продължаваха да трепкат, а човката й безшумно се отваряше и затваряше.

— Какъв ужас! — възкликна Мелъри.

Металните кучета нахлуха в залата от няколко коридора едновременно и се втурнаха към децата. Очите им от червен гранат пламтяха зловещо.

— На дървото! Качвайте се! — изкрещя Джерард.

Той закрепи крака си на най-ниския клон и протегна ръка на Мелъри. Саймън бързо се катереше по грапавия ствол, но Мелъри се движеше замаяно, едва-едва.

— Моля те, Мелъри! По-бързо!

Тя стъпи на клона и в този миг кучетата нападнаха. Едното се хвърли напред и скочи. Успя да захапе края на бялата рокля и откъсна голямо парче. Останалите кучета се струпаха край него и с диво ръмжене разкъсаха бялата коприна.

Джерард извади камъка, който подземникът му беше дал. Хвърли го, но той прелетя край кучетата, без да ги засегне и се търкулна до стената на пещерата.

Едно от кучетата се отдели от настървената глутница и се втурна след камъка. Джерард се запита дали камъкът не е вълшебен, после забеляза, че кучето го носи обратно между зъбите си и маха радостно опашка.

— Саймън, това куче май играе с камъка!

Саймън погледна и започна да се спуска надолу.

— Какво правиш? — опита се да го спре Мелъри. — Това са кучета роботи. Нямат нищо общо с домашните любимци.

— Не се притеснявай! — успокои я Саймън.

Той скочи на земята и кучетата спряха да лаят. Наобиколиха го и започнаха да го душат, като че ли се колебаеха дали да хапят или да не хапят. Саймън стоеше неподвижно. Джерард наблюдаваше сцената и дори не смееше да диша.

— Добри момчета! — заговори ласкаво Саймън. Гласът му леко трепереше. — Искате да играем? Искате да ви хвърлям камък, а вие да ми го носите?

Той протегна ръка, уверено измъкна камъка измежду металните зъби на кучето и го вдигна във въздуха. Всички кучета скочиха към камъка с щастлив лай. Саймън погледна нагоре към брат си и сестра си и се усмихна.

— Не си играй с огъня! — замоли се Мелъри.

Саймън хвърли камъка и кучетата се спуснаха след него. Едното го докопа, стисна го между зъбите и гордо тръгна обратно, а другите го последваха нетърпеливо. Дишаха задъхано, сребърните им езици висяха от муцуните. Саймън се наведе и ги погали по металните глави. Той хвърли камъка още три пъти, после Джерард го спря.

— Трябва да вървим. Ако се забавим още малко, джуджетата ще ни открият.

Саймън беше разочарован, но се съгласи.

— Добре, бъдете готови! — извика той към брат си и сестра си, после запокити камъка колкото може по-далече. Кучетата се стрелнаха след него. — Бързо, слизайте!

Джерард и Мелъри скочиха. Тримата изтичаха до малката дупка в стената, мушнаха се в нея и запълзяха на четири крака. Раницата на Джерард се заклещи в тесния тунел. Той си представи как кучетата го настигат и почти чу как вият и разкъсват тялото му…

Движеха се бързо, като опипваха пътя в тъмното. Явно в тунела имаше разклонение и сега го бяха улучили, защото в дъното проблесна слаба светлина. Бързо запълзяха към нея.

Озоваха се високо над дъното на кариерата, сред покрити с роса треви. На изток небето червенееше от настъпващата зора.