Жертвата неизвестна

Глава 3

Всички бяха свикнали с това, че в Москва времето обикновено е по-меко и по-топло, отколкото в Санкт Петербург. И наистина почти винаги беше така, а тази година също не правеше изключение. Разбира се, ако не се броеше фактът, че тази година декември в Петербург бе топъл, както и в Москва. В смисъл че температурата в Москва беше с един-два градуса по-висока, отколкото в северната столица, но и там, и тук тя бе над нулата, което бе крайно необичайно за средата на декември.

Докато следователят Татяна Образцова стисна зъби и се захвана да разплита отдавна изоставените и станали вече почти безнадеждни наказателни дела, за да се сдобие с желаната свобода, нейният мъж — бившият подполковник от милицията Владислав Стасов, обикаляше, окрилен, Москва и щастливо обявяваше на всичките си приятели, че е успял да убеди Таня да се премести да живее при него и че събитието е въпрос на седмица, ако не и на дни.

Настя Каменская беше първата, с която Стас сподели новината. По този случай той отиде с колата си късно вечерта на „Петровка“, за да откара Настя до вкъщи. Настя прие предложението му с благодарност, защото панически се боеше да пътува и особено да ходи пеша в тъмни доби. Стасов имаше хубава кола, седалките й бяха удобни и меки, купето — широко и топло и веднага щом влезе вътре, Настя примижа от наслада:

— Ох, Владик, толкова е хубаво! Поне веднъж на шест месеца ще си отида вкъщи като бял човек.

— Впрочем ти защо седиш до толкова късно на работа, бели човеко? Пак ли имате нечий височайши труп?

— А! — махна с ръка Настя, извади цигара и я запали. — Ние непрекъснато имаме трупове, едната половина са височайши, а другата половина — също някакви особени. Един го взривили, друг го гръмнали. Понякога има и такива, че ти се ще да зарежеш всичко и да се занимаваш само с тях. Но не дават.

— Гадове! — кимна в знак на съгласие Стасов. — Не дават на белия човек да се занимава с онова, което му е интересно.

— Разбира се, че са гадове — засмя се Настя. — Ето например на мен вече цял месец ми виси на главата едно убийство, в което е истинско удоволствие да се ровиш. Обаче не може, делото не се наблюдава, там няма никакви известни трупове, тъй че се налага тайно да крада време, за да се занимавам с него.

— За какво убийство става дума? Разкажи ми, пътят до вас е дълъг.

— Владик, ти през коя година започна да работиш в органите?

— През 75-а.

— Значи също не помниш тази история. Имало навремето в Ленинград един едър валутен спекулант и цар на търговията с хайвер и риба на име Сергей Бахметиев. През 73-а го арестували, осъдили го и след една година го разстреляли. Бахметиев имал жена и малко двегодишно момченце. Много скоро след това, буквално веднага след разстрела му, жена му отново се омъжила, сменила фамилията си и тази на сина си, преместила се при новия си мъж в Москва и 20 години, че и малко отгоре, те живели щастливо. И изведнъж като гръм от ясно небе само преди един месец намерили вдовицата му и мъжа й, убити в собствения им апартамент.

— И какво интересно намираш в това? — изсумтя с недоумение Стасов. — Убийство като убийство. Или има още нещо?

— За убийството това е горе-долу всичко. Там няма много подробности. Съпрузите Шкарбул водели доста спокоен живот заедно със сина на Елена Шкарбул от първия й брак. Синът им вече е голям, роден е през 72-а година, което означава, че сега е на двадесет и четири. По време на убийството не си е бил вкъщи, защото чествали с приятелката му някакъв интимен празник — или годишнина от запознанството им, или годишнина от първата им среща — нещо от този род. Той се прибрал вкъщи на другия ден и заварил „прекрасна“ картина: два трупа в локви кръв. В същото време съседите им в един глас твърдят, че са видели някакъв младеж с напрегнато и дори изплашено лице, който влязъл във входа, качил се на етажа, на който живеели Шкарбул, и след минути си отишъл. Походката му не била много уравновесена. А сега да ти кажа за потърпевшите. Въпросната Елена, която, общо взето, била млада жена, само на четиридесет и пет години, не работела никъде през последните осем години, правела се на любезна домакиня, а преди това била секретарка и машинописка в някакво държавно учреждение. Нали разбираш, навремето тя се омъжила за милионера Бахметиев съвсем млада, на деветнадесет години, и затова не могла да завърши никакво образование. А и защо й е било образование, щом мъжът й имал толкова пари? После се родило детето и вече не й било до учене. Общо взето, тя била тиха и кротка жена и не е засичана да върши никакви нередни неща. Мъжът й — Юрий Шкарбул, също нямал отношение към бизнеса, бил лекар-стоматолог. Разбира се, частната практика съществувала и тогава, когато това беше забранено, но такива неща никога не стигаха до прокуратурата. Доктор Шкарбул умеел да печели умерено и не прекрачвал границата на приличието. Ала през тези двадесет години съпрузите изобщо не живели бедно. Не си позволявали чак такъв лукс, че това да се набива в очите на околните и да предизвиква злоба и непреодолимо желание да пошушнеш нещо на ченгетата, но и не се лишавали от нищо. Естествено — в разумни граници.

— Аха — подхвана Стас. — Искаш да ме попиташ с какви пари са живели толкова добре цели двадесет години?

— Не, Владик, не искам да те попитам, а искам да чуя твоя отговор и да го сравня с отговора, който се роди в моята глава.

— Пак ли си правиш експерименти? Не разбрах, чия глупост искаш да премериш — собствената си или моята?

— Собствената си, разбира се. Ти си умен и знаещ човек и това е известно на всички.

— Стига де, не се подмазвай! Мисля, че са живели с парите на разстреляното мъжле на Бахметиева. Явно по време на следствието са иззели само малка част от имането му, а останалото е било скътано някъде и е наследено от вдовицата му.

— И аз мисля така. Значи не съм по-глупава от теб, Владик, и това искрено ме радва. Сега разбираш ли защо ми е интересно да се занимавам с убийството на съпрузите Шкарбул? Те никога не са имали собствен бизнес, което означава, че тяхното убийство не е разчистване на сметки, които са се появили днес или дори вчера. Проверих вече мотива за ревност, но там няма и помен от такава възможност. Бракът им е бил изумително здрав. Между другото на вид двойката е била много хубава — и Елена, и мъжът й. Останаха ми само две версии: грабеж и разплащане по стари сметки.

— И коя ти се струва по-интересна?

— Ох, Владик, и двете версии са много интересни. Ние с теб сме наясно, че скъпоценностите, които е скрил и спасил от конфискация Сергей Бахметиев, сигурно не са му принадлежали. Или поне не всичките. Ти би трябвало по-добре от мен да познаваш тази мафиотска кухня. Там винаги има някакви сложни сметки между всички, общи каси и прочее такива неща. Казано накратко, явно за онези пари и за останалите скъпоценности, които Елена Бахметиева-Шкарбул с чиста съвест е взела за себе си, са се намерили и други претенденти, които с точно толкова чиста съвест смятат, че имат право на тях. Друг е въпросът защо са чакали толкова дълго, за да предявят правата си.

— Е, ясно е защо — отвърна Стасов. — Тогава, имам предвид няколкото години след разстрела на Бахметиев, не са можели да шават много-много. Очевидно в онзи момент са хванали само няколко души от голяма групировка, а останалите са се снишили, за да не привличат вниманието към себе си. Бурята минала над главите им и — слава богу! — траяла кратко и отнесла само шапките им. Още повече че и вдовицата на Бахметиев навярно също не е започнала веднага да харчи тези пари и ако е била разумна жена, би трябвало и тя да изчака известно време. Защото милицията веднага би забелязала, ако жената на разстреляния валутен спекулант започнеше да пръска наляво и надясно банкноти, и би се досетила, че не са й отнели всичко и има още доста за конфискуване. След това минало време, вдовичката се посъвзела, събрала смелост, протегнала ръчичка към парите, но първо плахо и предпазливо, тъй че нищо да не се набие на очи пред претендентите. Защото тях всичките биха могли дори да ги вкарат в затвора, нали? Тъй че моментът на мечтаната подялба се отлагал по естествен начин.

— Съгласна съм — кимна Настя. — Вярно, всички, които са вкарани в затвора в края на 70-те и началото на 80-те години, отдавна вече са на свобода. Възниква въпросът: защо са го направили сега, а не по-рано, веднага след като са ги пуснали? Мисля, че тук има някакво допълнително обстоятелство. Нали знаеш, Владик, че съществуват дълготрайни чувства и чувства — еднодневки. Когато ти отнемат дела, който честно или не толкова честно си заслужил, става ти обидно до сълзи и искаш да си го възвърнеш. Веднага. На всяка цена! Но след половин година вече не ти се иска да се биеш за него, а след пет години окончателно го забравяш. За пет години ти вече си спечелил и получил много други дялове и не би се съсипвал от мъка заради някакъв си един-единствен дял, който навремето не са ти дали. Така ли е?

— Общо взето, горе-долу — да.

— Но ако ти не си спечелил нови дялове и си попаднал в ситуация, в която имаш страшна нужда от пари, които са ти жизненонеобходими, тогава ще си спомняш за този отнет дял по двадесет и пет часа в денонощие. Ако имах тези пари… Ако тогава не ме бяха измамили… Ако ми бяха платили… Нямаше да съм затънал толкова дълбоко, колкото съм сега… И така нататък. В зависимост от конкретната ситуация и от характера на конкретния човек ние ще се сдобием с труп или с труповете на онези, които този човек смята за виновни за несправедливата подялба. И ако има какво да се вземе от въпросните виновни, престъпникът решава финансовите си проблеми чрез убийството и съпътстващия го грабеж. А ако няма какво да им вземе, убиецът поне ще уталожи омразата и озлоблението си, като убие онези, които смята за виновни за всички сполетели го нещастия. Разбира се, ако съседите от блока са видели именно убиеца, а не някакъв случайно попаднал там нервен младеж, може да се говори за наемане на неопитен килър, тъй като хората, които имат лично отношение към богатството на Бахметиева, са хора на възраст. Много ми е любопитно да се поровя в биографиите на всички онези, които по един или друг начин са имали нещо общо с бизнеса на Бахметиев, да проследя биографиите им и да видя дали в този момент някой от тях не се е озовал в трудна ситуация. Ще е още по-добре, ако намеря такива, които преди месец и половина са били в трудно финансово положение, а днес всичко вече им е наред. Но нима някой ще ми позволи да се занимавам с археология? Не мога и да мечтая за това.

— Точно така е — потвърди Стас, — не бива да си мечтаеш за такива неща. Версията ти е интересна, с такова нещо аз също бих се заел с удоволствие. Е, приятелко, пристигнахме. Да те изпратя ли до асансьора?

Настя отвори вратата на автомобила и боязливо погледна навън. Край съседния вход се бяха скупчили някакви бабаити и ако се съдеше по гласовете им, бяха доста пияни и твърде агресивни. Точно такива пияни малоумници можеха да бъдат видени не само на улицата, но и по стълбището, където обикновено окупираха площадките между етажите.

— По-добре ме изпрати до апартамента ми — помоли го тя. — Ако това не те затруднява.

Влязоха във входа и се качиха в асансьора. Настя още не бе успяла да вкара ключа в бравата, когато вратата на апартамента се отвори. На прага стоеше съпругът й — Алексей Чистяков — в смокинг, с белоснежна риза и палаво потрепваща папийонка.

— Я виж ти!… — възкликна слисано Стасов. — Какво става, професоре? Къде отиваш?

— Току-що се връщам.

Чистяков направи крачка назад и пусна Настя и Стас да минат.

— Влизайте. Винаги ужасно се ядосвам на Настя, че не идва с мен по банкети и прочее обществени места. Но днес разбрах защо го прави.

— Така ли, тежко ли беше? — засвидетелства съчувствие Настя.

— Меко казано. Никога не съм се измъчвал така, както днес. Обикновено се чувствам добре в официален костюм, ям и пия с удоволствие, танцувам и флиртувам с момичетата. Но смокингът се оказа убийствена дреха за мен. Ала нямах друг избор, тъй като в поканата беше написано: „black tie“ — нямаше начин да отида с нещо друго. Просто е неприлично да се появиш без смокинг.

— Ами да не беше ходил! — изпръхтя Настя. — Вземи пример от мен. Никъде не ходя и се чувствам отлично. Льоша, включи чайника, моля те!

— Ама наистина, Льоша, не трябваше да ходиш — подкрепи я Стасов. — Защо трябва да се измъчваш така?

— Да не ходя ли? Лесно ви е да го кажете — вие сте независими хора. — Чистяков отиде в кухнята да включи чайника и повиши тон, за да не прекъсва тирадата си: — Днес родната наука се развива предимно благодарение на разни субсидиращи и спонсорски програми. Затова трябва задължително да се ходи на сборища като днешното, за да се запознаеш с богати и влиятелни хора, да им се харесаш и да им внушиш, че руската технокрация се намира в бедствено положение, от което може да се измъкне само благодарение на щедри пожертвования. За руската математика аз, приятели, съм се превърнал в нещо като сватовник. Дават й пари заради мен и затова ме карат да посещавам всевъзможни приеми и политически сбирки.

Да, заради професор Чистяков, който бе член на няколко чуждестранни академии, оглавяваше собствена научна школа и беше много популярен на Запад, щяха да дадат пари. Настя осъзнаваше това. По тази причина го бе помолила само за едно: Льоша да не я кара да ходи заедно с него на тези мероприятия. Шумът, тълпата, задухът, в комбинация с тесните обувки и официалните рокли, правеха тези развлечения непоносими за нея. Освен това — там й беше изнервящо скучно.

— Е, професоре, предавам ти твоята съпруга по опис — две ръце, два крака, три глави и една голяма чанта. Тръгвам — заяви Стасов, стисна ръката на Алексей, млясна Настя по носа и хукна.

Настя се настани в кухнята и търпеливо зачака водата в чайника да заври. Алексей събличаше в стаята официалните си дрехи. Тя си помисли, че след като той е ходил на прием, значи сигурно нямат нищо за вечеря и напразно си бе мечтала за топла храна. Трябваше да се задоволи с нещо студено и приготвено набързо. Започна да се чуди с какво да си направи сандвич и не можа да се сети дали са им останали кашкавал и салам, или вчера ги изядоха. Разбира се, и през ум не й минаваше да стане от стола, да отиде до хладилника и да погледне вътре.

— Льоша — подвикна тя, — какво мога да си сложа върху филията?

— Защо питаш?

— Много съм гладна. Ще си направя един сандвич с чая.

Льоша надникна в кухнята и погледна загрижено жена си:

— Защо, не искаш ли бифтек с цветно зеле? Нали ги обичаш?

— А има ли?

Чистяков отиде мълчаливо до хладилника, извади тенджерата и тигана и с трясък ги сложи на печката.

— Мързелът ти минава всякакви граници! — каза сърдито той. — Добре, мързи те да готвиш и да притопляш храната, но поне можеш да надникнеш в хладилника, нали?

— Извинявай, слънчице — измърмори засрамено Настя, — бях сигурна, че заради банкета не си сготвил нищо, мислех си, че не си имал време.

— Сигурно ако се беше прибрала преди мен вкъщи, тъй и щеше да си седиш на стола и да си мечтаеш за разни вкуснотии, докато си спомняш дали имаме нещо, от което можеш да си направиш най-обикновен сандвич. Настя, просто не разбирам как търпя всичко това толкова години!

— Добре де, нали ти се извиних. А Стасов го е споходила голяма житейска радост. — Тя се опита да отклони разговора от темата за своите недостатъци.

— Каква? — поинтересува се живо Льоша. Стоеше до печката по потник и гащета и слагаше бифтеците и цветното зеле в тигана. Видът му бе много смешен — какъвто си беше висок, слаб, попрегърбен, с разрошени рижи коси, в този момент Чистяков страшно приличаше на популярен герой от анимационно филмче, но Настя не можеше да си спомни от кое.

— Татяна се е съгласила да се премести в Москва.

— Така ли? — Льоша откъсна поглед от тигана и погледна жена си с недоумение. — И какво чак толкова радостно има в това?

— Какво говориш, Льоша! — възмути се Настя. — Нали Таня е неговата любима съпруга! Как така какво чак толкова радостно има в това? Радостното е, че тя ще се премести в Москва и те ще живеят заедно.

— А тя защо не се премести по-рано? Нали те, доколкото си спомням, са женени вече повече от година.

— Тя не искаше. А Стасов непрекъснато я убеждаваше и най-сетне я е убедил. Какво ти става, Льоша? От какво си недоволен? Какво не ти харесва?

— Не ми харесва този ентусиазъм. Татяна цял живот е живяла и работила в Петербург, там са баща й, роднините й, приятелите й, колегите й. Напълно обяснимо е защо не е искала да се премести тук. От къде на къде ще зарязва всичко това заради Стасов? Да не би да е решила коренно да промени стила си на живот и заниманията си?

— Май че не е. Стасов каза, че ще се премести в следствената служба на същата длъжност.

— Значи доброволно е решила да сложи кръст на кариерата си. Татяна не може веднага да стане добър следовател в Москва. Тук всичко й е чуждо, хората наоколо са й чужди, чужди са й и интригите, в които тя непрекъснато ще се забърква и сетне ще хаби време и нерви, за да се измъкне от тях. В професионално отношение веднага ще слезе няколко стъпала по-ниско и изобщо не се знае след колко години ще успее да навакса. В името на какво? Заради Стасов, така ли? Настя, имам много добро отношение към него, но не харесвам мъжете, които се опитват да натрапят на жените си собствените си представи за това как трябва да живеят и да подредят бита си. Затова, въпреки цялата си любов към нашия приятел Стасов, смятам, че той постъпва неправилно, като кара Татяна да се мести тук. Да не би на нея да й е зле в Петербург? Нима ще й бъде по-добре тук, където не познава никого? Щом той страда чак толкова много по нея и иска да я вижда всеки ден, нека да си събере багажа и да замине на брега на Нева. Щом не може да живее без нея, нека сам изпита дискомфорта на отдалечаването от дъщеря си, от майка си, от приятелите си, от жилището, с което е свикнал, и от интересната си работа. Той, а не тя, нали разбираш? Човек не бива да решава собствените си проблеми за чужда сметка.

Настя угнетено мълчеше. Льоша хем беше прав, хем не беше. Интересно дали на нея щеше да й хареса, ако той се бе опитал да я накара да се премести при него, в район „Жуковски“, и оттам всеки ден да ходи до улица „Петровка“. Или пък ако той започнеше да й прави сцени заради това, че нямат деца и че тя не се занимава с домакинството? Не, това категорично нямаше да й се хареса, но и Льоша никога не би го направил. Той, както и тя, беше привърженик на ясно формулирания принцип, че не бива да се опитваш да променяш хората и да ги правиш такива, каквито биха се харесали на теб. Защото или трябва да ги приемаш и обичаш такива, каквито са, или изобщо да не ги обичаш, понеже никой не те кара да го правиш. Дали да обичаш, или да не обичаш някого си е твой проблем и твой избор. Човек не бива да се старае да прави този избор по-лесен за сметка на другия.

Настя беше напълно съгласна с тази постановка на въпроса. В същото време това правило, което важеше за мъжа й и за самата нея, изобщо не бе задължително за Стасов и Татяна. Те бяха други хора и имаха други вътрешни правила и принципи. Стасов смяташе, че е възможно да настоява пред Татяна да се премести при него. Льоша никога не би направил това, но той беше Чистяков. А Стасов си беше Стасов. От него не можеше да се иска постъпките му да отговарят на нечии чужди стандарти.

— Не се ядосвай, Льоша — опита се да го успокои Настя. — Ти може и да осъждаш Владик, но той толкова искрено се радва, че човек просто не може да не се радва заедно с него. И облечи нещо, моля те, ще настинеш.

Само че Алексей изобщо не се ядосваше.

По всички признаци убийството на Елена Шкарбул и нейния мъж можеше да бъде определено като користно и извършено с цел грабеж. Следствената група, която пристигна на местопрестъплението, завари пълен хаос в апартамента. Всички вещи бяха разхвърляни и се търкаляха по пода, вратичките на шкафовете бяха разтворени, вграденият в стената гардероб също зееше. Но проблемът беше в това, че никой не можеше да каже какви скъпоценности са откраднати.

Основният източник на информация, разбира се, беше синът на Елена Шкарбул — Виталий.

— Не зная какво е имало в сейфа — каза той. — Баща ми не ми позволяваше да го пипам. Всъщност сейфът беше в спалнята на родителите ми.

— Добре де, дори да не знаете със сигурност какво е имало в него, може би поне предполагате? Какво държаха там? Пари? Скъпоценности? Бижута?

Следователят Гмиря бе търпелив човек и не бързаше. За разлика от много свои колеги, той не обичаше неговите следствени да лежат по цели месеци в арестите и в такива случаи обикновено се опитваше бързо да приключи делото. Но щом никой не бе арестуван и дори нямаше истински заподозрени, значи можеше да не пришпорва ситуацията.

— Честна дума, не зная. Но не мисля, че е имало пари. Майка ми и баща ми винаги много се страхуваха от пожар или от обир и доколкото си спомням, държаха парите си в банка.

Това май беше истина. При обиска бяха открити няколко спестовни книжки за различен вид влогове, чиято обща сума бе доста прилична.

— А имаха ли скъпоценни бижута? Възможно ли е да са ги държали в сейфа?

— Не зная. Какви бижута? Мама носеше всичко, което имаше. Много обичаше да си слага златни украшения. И нямаше никакви други бижута.

Онова, което мама носеше, според Виталий трябваше да се намира в специална красива кутийка върху тоалетката в спалнята. Всичко, което бе изчезнало — по думите на Виталий, беше изброено в протокола. Освен това бяха разпитани познатите семейства, посещавали дома на Шкарбул, и в описа на откраднатите украшения на Елена бяха направени уточнения и допълнения. Естествено трудно можеше да се очаква, че един 24-годишен младеж ще си спомни с точност колко листенца е имало цветчето от колието, с колко камъни е бил пръстенът и каква марка е бил дебелият синджир, който Елена е носела на врата си — „Картие“ или „Шанел“.

В самото начало „най-лесният“ заподозрян, разбира се, беше Виталий Шкарбул. Да речем, че му е омръзнало да живее под родителски надзор, затова е решил да ги убие, да живее сам — или с когото си иска! — в големия четиристаен апартамент и да харчи парите на мама и татко. Имаше такива случаи в практиката им, но те не бяха чести. Ала почти веднага се наложи да подложат на съмнение тази версия. Първо, Виталий и без това не бе лишаван от нищо, а Елена и Юрий му бяха давали толкова пари, колкото поискаше. Второ, разпитите на приятелите на самия Виталий потвърдиха, че дори когато е искал пари от родителите си, сумите не са били големи, пък и не го е правел всяка седмица. Бил е доста преуспяващ младеж, завършил Академията по икономика и финанси и е работел в една от московските банки. Не е бил нещо изключително в работата си, но бил дисциплиниран и с добри перспективи в кариерата, в случай че непрекъснато повишавал квалификацията си. Виталий нямал маниерите, характерни за някои новобогаташи, и въобще не се стремял да носи ризи, които задължително струват над 100 долара и са с марка „Диор“. Естествено, както всички млади хора, той също искал да кара „Ферари“, но засега се задоволявал с „Жигули“ и бил напълно доволен, отлагайки покупката на „Ферари“ за в бъдеще — като един вид мечта, към която следвало да се стреми. Когато трябвало да се обади на някого, докато се движел из града с колата си, той паркирал и звънял от автомат, като при това дори не бил споменавал пред баща си, че иска мобилен телефон.

Никой не се съмняваше в това, че Виталий е обичал родителите си и никой не дръзна да твърди, че му е било в тежест да живее с тях. Били са добро и сговорно семейство, а в апартамента им имало предостатъчно място, за да не си пречат взаимно. Освен това приятелите на семейството твърдяха, че съпрузите Шкарбул много пъти предлагали на сина си да направят замяна и да му осигурят отделно жилище, но младежът твърдо отказвал и твърдял, че се чувства много добре с родителите си и че няма никаква необходимост да се отделя от тях. Когато се стигнело до сватба, тогава можел и да помисли за това… Ала Виталий Шкарбул проявявал завидно здрав разум и по въпроса за женитбата си, като изобщо не се опитвал да прехвърли евентуалните проблеми, да речем, на безработната си съпруга и малкото си дете върху гърба на майка си и баща си. Той смятал, че първо трябва да си стъпи на краката и да има възможност самостоятелно да издържа семейство, и затова не възнамерявал да се ожени, преди да навърши 30 години. Обявявал това на всички свои познати момичета, за да не им дава напразни надежди, в случай че те не са готови да чакат толкова дълго.

Освен това — което беше и един от решаващите аргументи за следователя Гмиря да свали подозренията от сина на убитите — Виталий Шкарбул нямал нито дългове, нито каквито и да е пристрастия към хазартни игри например, което означаваше, че не е имал и спешна нужда да се сдобие с пари, и то по този ужасен и отвратителен начин. За да убиеш собствените си родители не под влияние на някакви притискащи обстоятелства, а просто така — без причини, за едното удоволствие, наистина трябваше просто да не си човек. Не, Виталий очевидно нямаше такива склонности.

Докато разследваше убийството на съпрузите Шкарбул, Настя Каменская си спомни за едно странно на пръв поглед престъпление, което бе извършено преди по-малко от година. Млада наркоманка бе застреляла баща си и майка си и спокойно бе обяснила, че те не й давали свобода и изобщо й били дошли до гуша с присъствието си. Но тя беше истинска наркоманка, която никога не излизаше от състояние на транс. А Виталий… Той беше напълно нормален младеж. И не само че не употребяваше наркотици, но дори не пиеше и не пушеше.

Освен всичко, казано до момента, имаше и следи. Следи на чужд човек в апартамента. Беше напълно възможно това да са следите на онзи младеж, когото съседите бяха видели точно по времето, когато — според заключението на медицинската експертиза — бе настъпила смъртта на Елена Шкарбул и нейния мъж. Казано с други думи, около 22 часа вечерта на 6 ноември.

Но кой беше този младеж? Къде трябваше да го търсят? Каква връзка имаше със семейство Шкарбул? И ако нямаше никаква връзка, тогава кой го беше наел?

Все въпроси, въпроси… Настя Каменская с удоволствие би посветила часове за намирането на отговорите им, но не разполагаше с такова време. Имаше други убийства, други потърпевши и други престъпници, които изискваха по-съсредоточено внимание, отколкото убийството на лекаря-стоматолог и неговата съпруга домакиня.

Онзи сън отново му се присъни. Спохождаше го почти всяка нощ и го караше да се събужда, облян в студена пот и със заседнал в гърлото вик. Огромни локви кръв, това дори не бяха локви, а цяло море от кръв, само че плитко. Той, кой знае защо, вървеше през това море — или за да търси нещо, или защото му беше поставена такава задача. Никак не му се щеше да гази до глезени в кръв, искаше му се да излезе на брега и да стъпва по тревата, но продължаваше да гази и да гази, защото трябваше да прави това. Само че все не можеше да си спомни какво точно трябва да извърши и защо гази през това море от кръв.

Най-страшното беше, че всеки път в този сън се случваха различни неща. Кръвта в една от локвите започваше да бушува и да се надига, а сетне придобиваше очертанията на глава. Само на глава — без тяло и врат. Кръвта бавно се стичаше от нея и разкриваше едно ужасно мъртво лице. Той никога не знаеше чие ще бъде това лице. Понякога се оформяха лицата на познати момичета, понякога — на момчета, с които бяха ходили заедно на училище, понякога — дори на учителите му, които той мразеше като дете, или дори на съседите му от блока. Понякога това бяха лицата на майка му и баща му. Понякога беше едно сбръчкано старческо лице с хлътнали в беззъбата уста устни и със смешни кръгли очилца на носа. Страхуваше се най-много от това старческо лице. И всеки път, когато кървавата локва в съня му започваше да бушува и да се надига, приемайки формата на човешка глава, той с ужас си повтаряше: „Само да не е тя! Само да не е тя! Нека да е всеки друг, но не и тя!“

В онзи кошмарен сън тези мигове на очакване бяха най-страшни за него.

Опитът да бъде открита тайнствената Зоя Николаевна Голдич на този етап не даваха резултат, но Татяна Образцова усещаше, че тук проблемът не е в нейната личност, а в самия факт на съществуването, появата и изчезването й. Ако предложеха на Татяна да й обяснят този феномен, но в замяна на това да я лишат от възможността да разкрие коя е Голдич и защо разполага с фалшив паспорт, следователят Образцова веднага щеше да се съгласи.

Реши да направи втория разпит на следствения Суриков още на следващия ден след първия. Това също бе част от старата изпитана тактика да вадиш човека от килията всеки ден по едно и също време в продължение на седмица — седмица и половина, а след това „да забравиш“ за него. Понякога ефектът бе много добър.

Суриков седна срещу нея със същата нагла усмивка:

— Е, здравейте, Татяна Григориевна, вече се бях подготвил да се срещна с нов следовател. Дори дълбоко в душата си съжалих.

— За какво? — попита сухо Татяна, докато бързо попълваше бланката на протокола от разпита.

— Ами вие сте толкова добра. Позволихте ми да пуша. Освен това сте хубава, на човек му е приятно да ви гледа.

— Гражданино следствен Суриков, ако не сте в състояние да спазвате дистанция, ще бъда принудена да ви сложа на мястото ви, за да не забравяте къде е то. Тогава нашият разговор едва ли ще ви се стори приятен. Е, как предпочитате — да ви наричам Сергей Леонидович или се каните да ме принудите да се обръщам към вас с гражданино следствен?

Дали така й се стори, или наглата усмивка върху лицето му наистина леко помръкна? Съвсем лекичко. После отново засия в пълния си блясък:

— Добре де, извинявайте, поувлякох се малко. За какво ще си говорим днес?

— За Зоя Николаевна.

— Тази пък коя е?

— И аз исках да ви попитам за същото, Сергей Леонидович. Коя е Зоя Николаевна Голдич?

— А, тя ли… Ами някаква позната на моята хазяйка. Аз обаче изобщо не я познавах.

— Как изглежда?

— Зоя ли? Ами една такава представителна, едра, сигурно е на около четиридесет и пет години, налята. Изобщо — внушителна жена.

— Какъв е цветът на косата й?

— Цветът ли? Ами как му викаха… кафяв.

— А прическата?

— Какво прическата?

— Каква прическа носеше?

— Ами такава… обикновена.

— Сергей Леонидович, само мъжете могат да имат обикновени прически, и то условно казано. Женските прически имат твърде много разновидности и варианти, за да могат да бъдат наречени обикновени. Така че каква прическа имаше Голдич?

— Къса. Тя е късо подстригана. Като вас, точно като вас.

— Аз не съм подстригана, имам дълга коса, която съм свила на кок отзад. Това се нарича гладка прическа. Помислете си, Сергей Леонидович, Голдич късо подстригана ли беше или косата й бе прибрана в гладка прическа?

— Ама нали ви казах, прическата й беше като вашата.

— Ясно. А какъв беше гласът й?

— Един такъв силен.

— Висок, нисък?

— Нисък. Не, май че беше нещо средно.

Татяна зададе на Суриков още много въпроси, някои от които бяха важни за следствието, а други — странични, такива, които й позволяваха да го хване в капана си. След това му подаде протокола.

— Прочетете го внимателно и се подпишете на всяка страница. Ако нещо не е точно, трябва да ми кажете и ще го поправим заедно — изрече машинално тя, докато си мислеше за нещо съвсем друго.

Ако се съдеше по вписаните в протокола паспортни данни, Зоя Николаевна беше на 32 години. Беше ясно, че паспортът е фалшив, но една жена, която на вид е на 45 години, не би посмяла да представи фалшив паспорт, според който е с близо 15 години по-млада. Не, не би посмяла. Което означаваше, че жената, която бе идвала тук при следователя и която бе разполагала, освен с този паспорт, и с генералното пълномощно от Бахметиева, изобщо не изглежда така, както току-що я описа Суриков.

И какво следваше от това?

След две години той беше вече друг човек. Но това стана точно след две години, а не веднага. Разбира се, в самото начало не гледаше на условията, които му бе поставила София Иларионовна, като на закон, който трябва да спазва на всяка цена.

Той тъгуваше по свободния си живот без ограничения, задължения и ставане в 7 сутринта. Макар да разбираше, че този свободен живот не можеше да продължава дълго, че или щяха да го вкарат в затвора, или да го убият, или да влезе в болница — въпреки това тъгуваше за него. На Сергей му беше трудно да води със старицата Бахметиева разговорите, които за него бяха твърде сложни и засукани. Не му се щеше открито да си признае, че не ги разбира. Понеже младежкото му високомерие си казваше думата, налагаше му се да слуша с разбиращ поглед и да кима в знак на това, че уж е съгласен с чутото. Струваше му се, че София се хваща на тази въдица и вижда в него достоен и интересен събеседник. Това, от една страна, го ласкаеше, но, от друга… Де да можеше в този момент да седне с аверчетата, да удари една биричка, да си почеше езика за разни глупости, без особено да подбира думите си, и да изръси куп жаргонни приказки. Кой знае защо, притесняваше се да разговаря така, както бе свикнал, с Бахметиева, а още му бе трудно да говори по друг начин. Още не беше се научил.

В един момент, някъде около месец след като оздравя, Суриков загуби самообладание. Беше страшно уморен от напрежението, което постоянно изпитваше в присъствието на хазяйката си, стана му скучно, махна с ръка на всички забрани и мечти за апартамента, избяга от работа за цял ден и отиде в онзи квартал, където преди се събираше с аверите. Посрещнаха го с въпроси: къде бил изчезнал и къде се е подвизавал. Отдавна не се бяха виждали, от момента, когато чичо Петя окончателно изчезна от хоризонта и стана ясно, че в близко време не се очертават постъпления и Серьожа няма да може да върне дълга си. С приятелите му веднага спретнаха купон в нечия къща, погълнаха някаква смес (по случай завръщането на блудния си другар сипаха му безплатно от „прахчето“) и дивяха по пълна програма. С момичета и бясна музика. Суриков отдавна не бе изпитвал такава лекота и не се бе чувствал толкова добре. Нямаше нужда да осмисля нищо, да напряга мозъка си и да се въздържа. Пълна свобода! Рай!

След два дни се наложи да освободят къщата, защото собствениците й се върнаха. На Сергей дори и през ум не му мина да се обади на старицата и да я предупреди, че ще нощува другаде. В този момент той беше убеден, че никога вече няма да се върне при нея. Да върви на майната си с нейния апартамент! Как ли пък няма заради някакъв скапан апартамент да си съсипва живота! Притрябвал му е! На това отгоре му налага и разни правила, предявява изисквания и изобщо всичко при нея е някак много сложно. Къде по-добре се чувства с аверчетата! Те са обикновени хора — като него.

Прекара още четири дни в познатото си скиторене, спа където му падне: кога с компания, кога — сам. Седмица след като напусна дома на Бахметиева, той за пръв път се замисли какво ли прави старицата без него. Без нея Сергей се чувстваше добре, дори можеше да се каже — прекрасно, но тя… Беше толкова стара, че едва ходеше до магазина. Кой знае защо, спомни си, че София Иларионовна го помоли да уплътни рамките на прозорците, защото идваше зима, а през тях нахлуваше студ. Обеща й, но не го направи. Канеше се да свърши тази работа през почивните дни.

Сергей се боеше да признае пред себе си, че му е мъчно за старицата. Никога в живота се не бе изпитвал мъка по никого, дори по майка си, която бе алкохоличка. Решението му да се върне обратно съзряваше трудно, защото той се страхуваше от гнева, мъмренето и нравоученията на старицата. Последната капка, която преля чашата, бе появата на онзи тип, комуто Сергей дължеше пари.

Допълзя при София пребит, с разкървавена устна и с разкъсано яке. Старицата не каза нито дума, изпрати го в банята, след това го настани в леглото, както първия път, и го напои с чудодейните си отвари. На сутринта само го попита:

— Ще идеш ли на работа или не?

— Не зная — отвърна предпазливо той. — Ако не ме изгоните, ще ида.

— А ако те изгоня?

— Тогава няма да ида. Каква ти работа, щом няма къде да спиш.

— Върви на работа! — каза сухо Бахметиева. — Естествено — ако не са те уволнили заради отсъствията. Довечера ще си поговорим.

Не беше уволнен. Какъв смисъл имаше да уволняваш хамалин? Да не би кандидатите за тази работа да се редят на опашка? Удържаха от заплатата му пропуснатите дни, разбира се, но бяха страшно доволни, че все пак се е върнал. Суриков не се чувстваше много добре, тъй като седмицата, прекарана на свобода, си бе казала думата, но изтърпя до края на работния ден и се помъкна към къщи с очакването да получи строго мъмрене.

Строго мъмрене — в буквалния смисъл — нямаше. Но онова, което последва, беше още по-лошо. София мълчаливо му сервира вечерята, седна срещу него край масата и подпря брадичка с ръце.

— Значи тъй, Серьожа — каза тя почти мило. — Има неща, които човек може да извърши само веднъж в живота си. Е, може и изобщо да не ги върши, но това е трудно. Малко хора успяват да се въздържат. Всички ги вършат. Въпросът е колко пъти ще ги извършат. Та тъй, нещата, за които говоря, е срамно и глупаво да се вършат два, че и три пъти. Веднъж е нормално и простимо. Но не и повече. Разбираш ли накъде бия?

— Още не — измърмори той с пълна уста. Обикновените макарони с кренвирши му се струваха най-прекрасната храна на света.

— Сгрешил ли си веднъж, значи просто си един много доверчив и лекомислен човек. Сгрешиш ли втори път, значи си глупак и подлец. Аз ти повярвах — и сгреших. Ти ме излъга. Но аз ще ти простя. Ала това няма да се случи втори път. Разбира се, ти можеш да ме излъжеш и втори път, само че аз няма да ти прощавам повече. Запомни, Серьожа: преди да се появиш при мен, аз все някак съм живяла и не съм пропаднала. Да, трудно ми е сама, защото съм стара и слаба, но съм живяла и съм се справяла. Няма да пропадна без теб. По-добре е да живееш сам, вместо да имаш до себе си някакво лекомислено същество, на което не можеш да разчиташ. Но въпросът е: какво ще правиш ти без мен? Пак ли ще се влачиш по мазетата и ще се търкаляш по пейките, когато те свие сърцето? Помисли върху това. И не ме карай повече да се връщам към тази тема.

Сергей дъвчеше мълчаливо и не знаеше какво да й отговори. Ама че глупак беше, истински глупак, съжали старицата, мислеше си как ли се чувства тя там сама, безпомощна, без него… А ето каква се оказа тя: обясняваше му, че може да живее и без него и че той изобщо не й е нужен. Добре, щом е така, и на него изобщо не му се живее при нея, да не би пък да му е притрябвала чак толкова! Ей сега ще си дояде вечерята и ще си отиде… Ама че вещица!

Той се опитваше да се ядоса, но нищо не се получаваше. А Бахметиева помълча малко и добави:

— Добре е, че не ми отговаряш веднага. Никога не бива да се отговаря веднага, без да се помисли. Помисли си върху моите думи и претегли всичко както трябва. Може би на теб свободният живот наистина ти е по-сладък. В такъв случай няма да ти се натрапвам, ти си голям човек и сам ще решиш как да живееш. Живя при мен близо месец, повесели се и на свобода, тъй че помисли си, пресметни, сравни къде ти е по-добре. Както решиш, тъй и ще бъде. А моята дума на две не става, аз няма да се отметна: ако с теб живеем сговорно до смъртта ми, апартаментът ще бъде твой.

Тя каза това и отиде в стаята си. Суриков бързо дояде вечерята си, изми чиниите и също хукна към своята стая. Съблече се на бърза ръка и си легна, макар да беше едва 8 часът вечерта. След секунда се разнесоха приглушени гласове. Бахметиева бе включила телевизора, тя винаги гледаше новините и не само по един, а по няколко различни канала. Сергей не можеше да проумее и това. Защо ли го правеше? Беше пълна глупост. Освен това старицата много обичаше да гледа криминалните хроники и никога не пропускаше „Управлението на вътрешните работи на Санкт Петербург съобщава“, „Пътен патрул“ и „Човекът и законът“. Серьожа беше солидарен с нея в това занимание и често се присъединяваше към старицата. Беше му също интересно да гледа предаванията за трупове и престрелки. Но другите новини… Как ли пък не!

Уви се с одеялото и се обърна към стената. Щеше да преспи тук и тази нощ, пък утре… Какво — утре? Къде щеше да нощува утре?

Отговорът дойде лесно и естествено. Как така къде? Разбира се, че тук. Какво имаше да му мисли? Бабчето бе истинско съкровище, не крещи, нищо не му налага, не му взема пари за жилището, че на това отгоре му и готви. Разбира се, свободният живот е хубаво нещо, само че той вече се е насърбал с попарата му още от дете. Родителите му изобщо не се интересуваха от него и можеше да се смята, че още след раждането си беше оставен сам да решава съдбата си. Естествено водеха го на ясли и детска градина, и то не всеки ден, защото те работеха по пет дни в седмицата, но когато вече тръгна в първи клас, тутакси се превърна в господар на самия себе си. Майка му и баща му нито веднъж не поискаха да видят домашните му и изобщо не им пукаше как се учи и какви оценки получава. Дори не ходеха на родителски срещи, тъй че не научиха как го ругаят учителите. Той цял живот бе правил каквото си иска. Стига толкова! Беше му омръзнало. Старицата бе права: хубаво е, когато си нужен някому и когато някой се интересува от теб.

Не усети кога заспа. На сутринта стана в 7, изми се, закуси и почука на вратата на София.

— София Иларионовна, отивам на работа. Да купя ли нещо на връщане?

— Аз нямам нужда от нищо — разнесе се гласът й иззад вратата. — За себе си купи масло, твоето е свършило. Останало е колкото за един път, а за вечеря ще ти изпържа бутче.

Суриков тръгна на работа с леко сърце. Явно баба София му беше простила и повече нямаше да му чете морал. И слава богу!