Жертвата неизвестна

Глава 4

В онова неделно декемврийско утро Настя се събуди още по тъмно и се вслуша във вътрешния си глас. За нея ранното ставане винаги беше мъчително, особено когато навън бе още тъмно, но този път се събуди сама, макар че часовникът показваше едва седем без четвърт. Полежа още десетина минути, потънала в размисли, чудейки се дали да се опита да заспи отново, или да стане, и изведнъж си спомни, че вчера беше решила да се срещне със Заточни. Тъкмо затова се събуди толкова рано.

Измъкна се лекичко изпод одеялото, стараейки се да не събуди мъжа си, но номерът й не мина. Алексей не спеше дълбоко и още при първото движение в затоплената постеля измърмори:

— Ще ставаме ли вече?

— Ти поспи, слънчице, а аз ще ида да се поразходя с Иван.

— Отлична идея! — каза одобрително той, обърна се на другата страна и се зави с одеялото. — Облечи се добре, за да не изстинеш. Вчера синоптиците обещаха минусови температури и студ.

След пет минути той вече спеше дълбоко и сладко сумтеше.

Настя пиеше кафе и поглеждаше към часовника, за да не закъснее. Предишния ден тъй и не се обади на Иван Алексеевич, за да си определи среща с него, а сега не й се щеше да му звъни, защото се боеше да не събуди отново Льоша. Трябваше да излезе рано и да се опита да хване генерала на входа на Измайловския парк. Ако пропуснеше този момент, след това нямаше да може да го открие в огромния парк. „Ама че съм тъпанарка! — кореше се тя и преглъщаше бързо горещото кафе. — Защо не се обадих вчера на Иван? Сега ще има да си късам нервите.“

Видя генерала отдалеч. Лицето му не се различаваше много добре, но Настя веднага позна суховатата му дребна фигура в яке и без шапка на главата. Генерал Заточни не признаваше шапките и само в краен случай можеше при нужда да си сложи униформената фуражка.

— Анастасия, вие ли сте? Не съм очаквал да ви видя тук. Напоследък съвсем се измързеливихте и престанахте да се разхождате с мен.

Той гледаше Настя с насмешка, но тя знаеше, че Иван Алексеевич се радва, че я вижда.

— Нали няма да ви преча? Вчера си мислех да ви се обадя, но се прибрах много късно вкъщи и не ми беше удобно — излъга Настя.

Тръгнаха бавно по тъмните алеи. Настя обичаше тези неделни разходки с генерал Заточни. Само да не се налагаше да става толкова рано! Но Иван Алексеевич беше непреклонен и за нищо на света не се съгласяваше да излиза в парка по-късно. Вече си бе създал дългогодишен навик и нямаше намерение да го променя заради мързеливата Анастасия Каменская.

— Хайде разказвайте! — настоя той. — Нали не сте станали току-така в тази ранина?

— Иван Алексеевич, спомняте ли си делото на Сергей Бахметиев?

— Онзи крал на хайвера и диамантите ли? От началото на 70-те години, нали?

— Същият.

— Спомням си някои неща, но не в подробности. Наричаха го Златната рибка.

— Така ли? Защо?

— Е, как, от една страна, беше свързан с хайвера и рибата, а, от друга — със скъпоценни метали и камъни. И в крайна сметка се получаваше Златната рибка. Беше универсален тип. Защо се интересувате от него?

— Убили са вдовицата му и втория й мъж.

— Ясно. И, разбира се, решили сте, че е разчистване на някакви стари сметки, така ли?

— Ами да. Защо, не е ли правдоподобно?

— Не, защо да не е, дори е много правдоподобно. И какво искате да ви разкажа за Бахметиев?

— Всичко, което си спомняте. Интересува ме най-вече дали неговата вдовица не би могла още тогава, преди 20 години, да има достъп до парите и скъпоценностите, които са принадлежали не само на Бахметиев, но и на други хора. По онова време не са имали възможност да извършат подялбата, но е много вероятно сега вече да се е появила такава възможност.

— Много е вероятно, много е вероятно… — повтори замислено Заточни. — Не мисля, че сте права.

— Защо?

— Доколкото ми е известно, Бахметиев не е бил ковчежникът в компанията си. Ние нямахме никаква оперативна информация за това, че е присвоил чужди пари. Разбира се, всичко е възможно. Но не бих ви съветвал да си губите времето с тази версия. Струва ми се безперспективна.

— А на мен не ми се струва! — възрази упорито Настя. — Искам да събера информация за хората, които по онова време са били свързани с бизнеса на Бахметиев, и да изясня къде се намират те в момента и с какво се занимават.

— Е, какво пък — сви рамене генералът, — вие най-добре си знаете какво да правите. Искате да ви помогна, така ли?

— Искам. Ще ми помогнете ли?

— Разбира се. — Заточни пусна своята прословута слънчева усмивка, която заливаше събеседника му с нежна топлина. — Нали знаете, Анастасия, че не мога да ви откажа, дори когато ме молите за очевидни глупости. Какво по-конкретно искате?

— Първо искам да се запозная с онези, които през 73-а година са водили делото на Бахметиев. Делото се е гледало във Върховния съд, тъй като е било междурепубликанско, за големи престъпления и със смъртна присъда, но не зная кой е водил следствието. Дали са били московчани или ленинградчани.

— Ако не греша, беше работа на съвместна група. Привлякоха също така азербайджански и казахстански следователи. Делото се водеше само срещу няколко души — пет или шест човека, тъй и не можаха да хванат никого повече. Бахметиев, като организатор, получи най-тежката присъда, а другите се отърваха само с дълъг затвор.

— Може би трябва да започна точно с тях? — попита Настя. — Излежали са си присъдата и са отишли при вдовицата на шефа си да си искат дела.

— Ех, как ви се ще да е така! — разсмя се Иван Алексеевич. — Дори сте готова да нагласите фактите. Скъпа моя Анастасия, всички те бяха прилични хора. Като казвам прилични хора, имам предвид, че не бяха някакви патологични изроди, а хора с висше образование, които заемаха различни длъжности в държавната йерархия. Такива хора умеят да се адаптират към затворническите условия, не обиждат персонала, работят добросъвестно, администрацията има добро мнение за тях и затова излизат от затвора, след като са излежали половината си присъда. Дори и всичките да са получили по 15 години, значи през 81-а или 82-а вече са били на свобода. А е много вероятно да се е случило и по-рано. И да не би според вас те да са чакали цели 15 години, за да изяснят отношенията си с вдовицата на Бахметиев? Е, това вече звучи съвсем неправдоподобно.

— Прав сте — въздъхна Настя, помълча малко, но сетне упорито добави: — Въпреки всичко на мен ми се струва, че причината за това убийство се крие някъде там — през 73-а година. Не ме разколебавайте, Иван Алексеевич. Още повече че другите версии са още по-слаби.

— Нима? Да не би това семейство да е било чак толкова идеално, че да не е имало за какво да бъде избито? — осведоми се скептично генералът.

— Семейството не е било идеално, а най-обикновено. Ако беше идеално, щеше да ми се стори подозрително. Нали знаете, че понякога зад идеалната фасада се крие такова блато, че умираш от ужас, щом надникнеш вътре. А тук… Дори няма за какво да се хванеш. Красива и поддържана жена, красив мъж, никакви странични връзки, никакъв бизнес, който би могъл да се стори привлекателен за рекетьорите и да провокира конфликти между партньорите и конкурентите. Разбира се, би могло да се порови в тази посока, но чувствам вътрешна съпротива да го сторя.

— Ръководите се от интуицията ли? — повдигна вежда Заточни. — Нямате вид на такъв човек, Анастасия.

— Не, Иван Алексеевич, интуицията няма нищо общо тук. Просто ми се ще да се заема с онази версия, която ми звучи най-интересно. Затова си измислям всевъзможни оправдания.

— Е, поне си го признавате честно. Добре де, убедихте ме. Ще се опитам да ви свържа с хората, които си спомнят делото на Бахметиев в подробности. Други молби имате ли?

— Засега — не. Сигурно ще се появят по-късно. Нали няма да ми се карате?

— Ще ви се карам — усмихна се отново меко генералът. — Но вие сте упорит човек и въпреки всичко ще постъпите така, както искате. Как е Гордеев? Май не съм го виждал напоследък.

— Търчи насам-натам. Както винаги.

— Не се ли оплаква от здравето си?

— Не.

Настя погледна изненадано Заточни. Защо ли й задаваше този въпрос? Нейният началник полковник Гордеев обикновено се оплакваше от здравето си само в два случая: когато отиваше на работа с възпалено гърло и беше принуден да общува с подчинените си с пресипнал глас или когато искаше да засрами служителите си, като се наричаше стар болен милиционер и ги заплашваше, че ще зареже всичко и ще излезе в пенсия.

— Той е на 55 години — каза Заточни след кратко мълчание.

Настя изтръпна. Ето на, започваше се. Знаеше си, че ще стане така. Това рано или късно щеше да се случи. На 55 години полковниците трябваше да се пенсионират, ако не им продължаха договорите. Наистина ли нямаше да продължат договора на Гордеев? Не може да бъде! Професионалисти като него не се търкаляха под път и над път.

— И… какво? — плахо попита тя, надявайки се, че все пак генералът има предвид нещо друго.

— Ами нищо. Достатъчно дълго беше полковник. Хора като Гордеев трябва да се пенсионират като генерали.

Настя въздъхна с облекчение, но веднага отново се сепна. Как така да се пенсионира като генерал. Гордеев никога не можеше да стане генерал на длъжността началник-отдел в Московската следствена служба. Значи щяха да го преместят на по-висока длъжност. И щяха да изпратят в техния отдел нов началник. Положението беше не по врат, ами по шия. И се влошаваше с всяка изминала минута.

— Да не би вече да има кандидат за неговото място?

— Има. Трима. Ще изберат един от тях.

— А къде ще иде Житената питка?

— Ще помислят. Такива като него са нужни навсякъде. Може би ще го вземат в министерството. А може и да го оставят на „Петровка“ — на някоя ръководна длъжност. При всички случаи, Анастасия, трябва да се подготвите за факта, че ще имате нов началник.

— Но аз не искам! — изрече невинно тя. — Нямам нужда от друг началник.

— Настенка — каза мило Заточни, — сама разбирате, че това е несериозно.

— Разбирам — отвърна огорчено. — Но какво ще правим ние без него?

— Все ще се справите някак. Не сте нито първите, нито последните, които се разделят с любимия си началник. Неизбежно е. Всички любими началници рано или късно биват или повишавани, или пенсионирани. Или… отиват някъде много далеч. В далечен край, откъдето никой не се връща. Май че така го беше казал Шекспир? Не бъдете егоистка. Гордеев заслужава да стане генерал.

Разхождаха се из парка още почти час, а след това Заточни изпрати Настя до метрото.

— Не се разстройвайте, Анастасия — каза той и я погледна в помрачнялото от обида лице, — това е нормалният ход на живота. Може би новият ви началник няма да се окаже чак толкова лош и вие ще свикнете с него.

Настя кимна мълчаливо и бързо се шмугна във вагона на пристигналото влакче, криейки от генерала очите си, пълни със сълзи.

За пръв път от много години насам Настя Каменская тръгна за работа с натежало сърце. Новината, че Виктор Алексеевич Гордеев скоро ще напусне този пост, я стъписа. И как иначе? Толкова време бяха прекарали заедно и изведнъж — хоп…

Гордеев я беше учил, хвалил, наказвал, беше й давал съвети и я бе прикривал от гнева на висшестоящото началство. Беше се грижил за нея. Беше шлифовал майсторството й. Беше я ругал безмилостно за глупавите й грешки и в същия момент правеше всичко възможно, за да й помогне. Беше я предпазвал от неразумни крачки и никога не й беше чел нотации, ако все пак тя извършеше тези крачки. В особено трудни моменти я бе наричал Стасенка и чеденце. Бяха прекарали десет години заедно. И какво щеше да стане сега?

Сутрешното заседание премина, както винаги. Детективите се отчетоха по текущите дела и получиха задачи, свързани с новите престъпления. Настя се стараеше да се съсредоточи върху проблемите, но не беше в състояние. Вглеждаше се в лицето на Гордеев, опитвайки се да долови в него нещо, което би потвърдило думите на Заточни. Може би някакво едва прокрадващо се безразличие към работата на отдела, който в близко време щеше да премине в ръцете на друг ръководител? Може би някаква разсеяност и отчужденост, предизвикани от неволни мисли за новото назначение? Но Настя не забелязваше нищо подобно. Полковник Гордеев, с прякора Житената питка, си беше точно такъв, какъвто тя бе свикнала да го вижда всеки ден. Стегнат, съсредоточен, суховат, какъвто си беше винаги когато провеждаше заседания.

— Има ли въпроси? Няма, така ли? Всички са свободни, Каменская да остане — закри той заседанието. — И напомням още веднъж: от касата предупредиха, че заплатата за декември най-вероятно няма да бъде изплатена по-рано от края на януари. Тъй че бъдете пестеливи и после да не кажете, че не сте знаели.

Хората започнаха да напускат кабинета. Лицата на всички бяха унили. Как нямаше да бъдат: ако преди не им даваха заплатите навреме без каквото и да било предупреждение и на това отгоре ги задържаха по месец и половина, то след като вече ги бяха предупредили, значи със сигурност щяха да ги задържат не по-малко от три месеца. Ама че радост!

Когато в кабинета не остана никой друг, освен Настя, Гордеев свали очилата си и шумно се протегна.

— Защо седиш с тази погребална физиономия? — попита я развеселено той. — Да не се е случило нещо?

Настя кимна мълчаливо.

— Вкъщи ли? — Доброто настроение мигом изчезна от кръглото му лице. — С родителите ти ли?

— Не, вкъщи всичко е наред. Виктор Алексеевич, вчера разговарях със Заточни.

— И какво ти каза Заточни? Че утре ще настъпи краят на света, така ли?

— За мен ще настъпи.

— Това ли било? — проточи Гордеев. — Значи Иван ме е предал.

— Не ви е предал, а просто ме предупреди. Виктор Алексеевич, истина ли е?

— Е, чеденце, още нищо не е ясно. Нали знаеш как стават нещата в нашата система? Отменят се дори подписани предишния ден заповеди, а за неподписаните да не говорим… Спомни си, че имахме дори министър, който ръководи министерството точно един ден. На единия ден го назначиха, а на следващия го уволниха. Тъй че не изпадай преждевременно в паника.

— Не ме утешавайте, Виктор Алексеевич. Ако става дума за генералското звание, вие при всички случаи ще се преместите. Ако не отидете на тази длъжност, значи ще отидете на някоя друга. Най-важното е, че министрите са дали мнението си по този въпрос, а щом са го дали, значи вас все някъде ще ви назначат.

— И сега какво, ще потънеш в дълбока скръб, така ли? Настася, вече си голямо момиче и би трябвало да разбираш…

— Разбирам — прекъсна го тя. — Всичко разбирам. Но въпреки това не ми се ще да е така. Ние ви обичаме. Свикнали сме с вас. Разбирате ли, свикнали сме да работим така, както вие сте ни учили и както вие сте искали от нас. А сега ще дойде някой друг и ние ще трябва да се съобразяваме с него.

— Ами тогава ще проявите здраво чувство за колективизъм — пошегува се Гордеев. — Ще се изправите всички като стена и ще го накарате той да се съобразява с вашия стил на работа. Вие сте много, а той е сам. Пък и Жерехов ще остане тук, а той няма да позволи да ви мачкат.

Дълги години Павел Василиевич Жерехов беше верен и неотстъпен заместник на Гордеев. Виж, ако сложеха него да ръководи отдела на Житената питка, положението би било поносимо.

— Има ли шансове да го назначат на вашето място? — попита с надежда Настя.

— Никакви! — отвърна веднага полковникът. — Доста често издигат за заместници някои от служителите, но винаги се стараят да доведат началниците отвън. Такава е практиката.

— А ако Павел Василиевич също напусне? Може би новият началник ще поиска да си доведе свой заместник.

— И това се случва често — съгласи се Гордеев. — Разбери, Настася, в момента с теб водим един безсмислен разговор и се опитваме да гледаме на кафе. Надявам се, че не си си поставила за задача да ме убедиш да остана?

— Безполезно е, нали?

— Така е. Не искам да оставям тази работа и тази длъжност, както не ми се ще да изоставям и вас. Но съществуват и други съображения. Аз съм мъж. И искам да стана генерал. Не смятам, че е срамно и че трябва да се оправдавам, че го желая. Вдигнах отдела на крака, събрах добри професионалисти и ви научих да работите. По-нататък можете да продължите и без мен. Вече не сте малки. Когато постъпят нови служители, вие ще можете да ги обучите. Вярвам във вас и зная, че след като си отида, вие няма да се разбягате от отдела като плъхове от потъващ кораб. Освен това има още едно обстоятелство.

— Какво е то?

— Не би трябвало да ти го казвам, но ти си сигурен човек и няма да го раздрънкаш. С две думи, моето място вече е обещано на някого. В смисъл че аз зная точно на кого. Ясно ми дадоха да разбера, че ако не успея да си уредя повишението, просто ще получа един шут отзад и ще ида в пенсия. Навършил съм възрастта. Сама виждаш как стоят нещата. И да плачеш, и да не плачеш, и да гадаеш, и да не гадаеш, резултатът е все същият. Предстои ни да се разделим. Приеми този факт като нещо неизбежно и започни полека–лека да свикваш с него.

— И… кога ще стане това?

— Мисля, че в продължение на един месец. Може би малко повече. Това е положението, Стасенка, и стига сме го обсъждали. Още не съм си отишъл. А когато си отида, това няма да означава, че за вас съм умрял. Тъй че престани да лееш сълзи и върви да работиш.

Настя се прибра в кабинета си. Чувстваше се потисната. Макар да разбираше, че рано или късно това щеше да се случи, защото Гордеев не можеше да работи с тях вечно, от това не й ставаше по-леко.

Над Петербург надвисна сива мъгла. Зимата изобщо не можеше да разкъса тежката топла завеса и даваше знаци за себе си само чрез резките пориви на ледения вятър. Сутринта, докато се приготвяше да тръгне за работа, Татяна мъчително преценяваше как точно да се облече, за да не замръзне от студ на улицата и да не умре от жега в метрото.

— Облечи си кожуха — настояваше Ира, която винаги се страхуваше, че Татяна може да се простуди и да се разболее.

— Полудяла ли си? — не се съгласяваше Татяна. — Навън е плюс два градуса, какъв ти кожух!

— Но вятърът е студен, а палтото ти е съвсем тънко.

Вярно беше. Едрата пълна Татяна носеше свободни шлифери и палта, които, разбира се, скриваха недостатъците на фигурата й, но за сметка на това изобщо не я предпазваха дори и от най-лекия вятър. През почивните дни този проблем се решаваше много по-просто, защото тогава тя се обличаше в панталони и яке. Но не можеше да иде на работа в такъв вид. Бедата беше и в това, че в службата на Татяна всички носеха предимно костюми и блузи, а нямаше как да облечеш пуловер под сакото на костюма. Налагаше й се да излезе с палтото, макар и с риск да замръзне, но това все пак беше по-добре, отколкото да се спарва в кожуха.

Затваряйки вратата след Татяна, Ира дежурно попита:

— Какво става с преместването ти? Не се ли отказа?

— Не съм се отказала. Но ти не унивай, защото моето началство прави всичко възможно да ме възпрепятства. Затрупаха ме с такива дела, че сега ще трябва няколко месеца поред да се занимавам с тях. И докато не ги приключа, няма да ме пуснат.

Изразителното лице на Ира отразяваше забавна смесица от различни чувства. От една страна, тя беше доволна, че промяната в живота й няма да настъпи утре. Но, от друга страна, беше й мъчно за Татяна. Пак трябваше да се блъска от сутрин до вечер и в делнични, и в празнични дни. А кога щеше да пише книгите си? Вече четири месеца пишеше последната си повест и все не можеше да я завърши.

Щом влезе в кабинета си, Татяна първо включи електрическата печка, защото наистина страшно премръзна. Чуждите дела, които се точеха вече бог знае от колко време и които бяха започнати отдавна и зарязани по средата, предизвикваха у нея отвращение, примесено с погнуса, сякаш я караха да облече рокля, която някой преди това дълго бе носил и не бе изпрал. В същото време разбираше, че няма друг изход. Трябваше да се заеме с тях и да ги доведе докрай, иначе нямаше да изпратят личното й дело в Москва.

Извади от шкафа и прегледа списъка със задачите, които бе планирала за днес. Разпит, очна ставка, още два разпита, сетне — попълване на няколко документа: постановления за експертиза и за изземване. Накрая — поредният разпит на Суриков. В онова генерално пълномощно на името на Зоя Николаевна Голдич имаше някакъв хитър номер. Трябваше най-сетне да разбере за какво става дума. По всичко личеше, че Суриков изобщо не бе виждал Зоя Николаевна. Ако пък я бе виждал, тогава излизаше, че при следователя е идвала съвсем друга жена.

Както винаги, денят се изниза бързо и у Татяна се породи познатото чувство, че пак не е успяла да направи нищо. Неотдавна бе чула една забележителна фраза от някого: „Времето ми е по-малко, отколкото парите.“ От своя гледна точка тя би могла да каже, че работата й е повече, отколкото времето. Макар че ако направеше справка в съставения предишния ден списък със задачи, щеше да установи, че е свършила всичко. Оставаше й само разпитът на Суриков.

Днес Суриков не изглеждаше много добре, лицето му беше бледо, а устните и ноктите на ръцете му — посинели.

— Вие май не сте съвсем здрав — каза Татяна и се вгледа в лицето му. — Може би трябва да отложим разпита?

— Няма нужда. Защо трябва да протакаме? Хайде — питайте! Аз също искам всичко това да свърши час по-скоро.

— Нямате търпение да идете на съд, така ли?

— Нямам търпение да разбера кой мръсник е убил София — отвърна студено Сергей.

Татяна забеляза, че хъшлашката усмивка бе изчезнала от лицето му и това бе най-красноречивото свидетелство, че младежът не се чувства добре.

— Все пак ми се струва, че имате нужда от лекар. Няма да ви разпитвам в такова състояние.

— Какво му е на състоянието ми? — тросна й се Суриков. — Какви си ги измисляте? Цял месец и дори повече ме въртите и сучете и само си търсите повод да не довършите делото. Сигурно сега имате среща и бързате да си тръгнете, а се оправдавате с мен, че уж съм болен.

— Сергей Леонидович — проточи изумено Татяна, — елате на себе си. Тук не сте в килията.

— Добре де, извинявайте — избоботи той. — Чувствам се добре. Не бива да отлагаме разпита.

— Какво пък — въздъхна Татяна, — щом не бива, значи не бива. Да започваме. Кога и при какви обстоятелства София Иларионовна Бахметиева взе решение за замяна на апартамента си?

— Ами… това… стана отдавна.

— Колко отдавна? Преди година или преди две? Или преди три месеца?

— Ами нещо такова…

— Какво? Сергей Леонидович, моля ви да бъдете точен.

— А защо трябва да бъда точен? Какво общо има между замяната на апартамента и убийството?

— Сигурен ли сте, че няма?

— Ами… такова… не зная. Може и да има.

Разпитът продължи около два часа. Суриков се гърчеше като слаб студент на изпит и даваше абсолютно нелепи и несвързани един с друг отговори. Татяна спокойно му задаваше един след друг въпросите си, като по никакъв начин не изразяваше нито учудването, нито съмненията си, които — с напредването на разпита — все повече я обземаха. Тя виждаше, че Сергей не е кой знае колко съобразителен и се бореше с желанието си да го вкара в капана, като използва, казано на научен език, дезинформация, а казано по-просто — най-обикновена лъжа. С една дума — да блъфира. Суриков щеше да се хване. Струваше й се, че да действа по такъв начин с това, общо взето, глуповато момче беше все едно да обереш пиян човек. Макар че, ако се вземеше под внимание, че той най-вероятно е убиец, значи всички средства са позволени. Много й се щеше да приключи това разследване и да се избави поне от едно от няколкото дела, които й натресоха „за довиждане“.

Най-сетне Татяна се реши:

— Сергей Леонидович, проверих отчетите на всички нотариални кантори в града и открих нещо странно. Досещате ли се какво?

Суриков пребледня още повече, а Татяна се изплаши, че ей сега наистина ще му прилошее.

— Може би трябва да прекъснем разпита и да извикаме лекар? — предложи тя.

Сергей я гледаше безмълвно, но на нея й се стори, че той не вижда нищо, а само трескаво се опитва да се съсредоточи и да подреди мислите си.

— Какво да правим, Сергей Леонидович? Имате ли нужда от лекар? — повтори тя.

— Не — процеди през зъби той. — Ще разговаряме.

— Открих, че пълномощното на името на Зоя Николаевна Голдич е било издадено по-рано от пълномощното на ваше име. Можете ли да ми обясните това?

Капанът бе твърде сложен за необигран човек като Суриков. Излизаше, че Татяна го пита защо едното пълномощно е било издадено преди другото. Но кой беше казал, че друго пълномощно изобщо съществува? Никъде в материалите по делото нито веднъж не се споменаваше нещо за пълномощно на името на Сергей Суриков. По този въпрос нямаше нито дума. Естествено всеки по-съобразителен и по-опитен човек нямаше да се хване на това и щеше да отговори: „Извинете, но за какво пълномощно на мое име става дума? Не разбирам за какво говорите.“ Но Суриков чу само онова, което беше изречено, т.е. въпроса за датите: защо едното пълномощно е издадено по-рано, а другото — по-късно. Татяна нямаше време да провери нотариалните кантори и се канеше да направи това следващата седмица, тъй че генералното пълномощно на името на Сергей Леонидович Суриков бе плод на нейната професионална фантазия. Или по-точно — плод на нейните подозрения.

— Ами… такова… Бахметиева се боеше, че Зоя може да обърка нещо и за всеки случай написа едно и на мое име…

— Благодаря. Сега вече всичко е ясно. Добре, стига за днес, имате уморен вид. Утре ще продължим.

Татяна натисна копчето и повика стражата. Отведоха Суриков.

Тя затвори папката с треперещи ръце и се хвана за главата. Значи ето каква била работата. Имало е само едно действително пълномощно — на името на Суриков. А пълномощното на името на Голдич е било изфабрикувано, фалшиво, както и паспортът на неуловимата дама. „За всеки случай написа едно и на мое име.“ Но как така! Къде се е чуло и видяло да се дава генерално пълномощно на двама души? Разбира се, наивният Суриков не знаеше тези подробности. При всички случаи за действителен се признаваше документът с най-късна дата на подписване. Тъй че правото да извършва сделки и да се разпорежда с имуществото от името на Бахметиева принадлежеше или на Голдич, или на Сергей. Но не и на двамата едновременно, „за всеки случай“.

Суриков грижливо бе крил от следствието факта, че има пълномощно на свое име. И това беше естествено, тъй като щеше да послужи за косвена улика, която доказваше, че той е имал мотив за убийството. Ако нямаше пълномощно, нямаше да има и мотив. Но защо по време на първите разпити е мълчал за Голдич? Защо? Та нали наличието на пълномощно на името на Голдич автоматично потвърждава липсата на користен мотив при него?

Защо ли беше мълчал? Защото по това време не е имало никакво пълномощно на името на Голдич. Появило се е по-късно. По времето, когато с делото се е заел вторият следовател. А това беше още по-интересно!

Но ако наистина беше чак толкова интересно, колкото на нея й се струваше, значи здравата беше загазила.

Експертът Кузмин наблюдаваше Татяна с нескрито любопитство. Преди половин час тя бе донесла в лабораторията пълномощното на името на Голдич, което бе извадила от материалите по делото, и сега търпеливо чакаше той да й отдели една минута, за да го провери със специалния си уред, макар и съвсем повърхностно.

— Таня, толкова си загубена! — рече саркастично Кузмин, който се познаваше с нея от дълги години и дори по едно време имаше връзка с Ира, затова не подбираше приказките си. — Това е такъв фалшификат, че се вижда с невъоръжено око.

— По какво се вижда? Бланката ли е фалшива?

— Не, бланката си е съвсем истинска. И печатът е истински.

— А кое не е истинско?

— Подписът на упълномощителя. Направили са го по най-стария бабешки начин — върху стъкло на прозорец. Подложили са под пълномощното документ, който е бил с личния подпис на старицата Бахметиева, сложили са го върху стъклото и са го повторили. Всичко щеше да е наред, но са натискали много силно и мастилото от онзи документ се е отпечатало на обратната страна на пълномощното. Ела тук, на апарата се вижда по-добре.

Татяна се наведе над окуляра. Да, наистина, на обратната страна на пълномощното ясно се виждаха следи от типографско мастило около подписа. Тя извади пълномощното и се вгледа внимателно в него. Не, ако човек го разглеждаше нормално, нищо не личеше. Абсолютно нищо.

— Значи бланката и печатът са истински, така ли? — уточни за всеки случай тя. — Сигурен ли си?

— Таня, все пак не съм вчерашен. Сума такива неща са минали през ръцете ми. Ако не вярваш, убеди се сама. Ето еталоните на образците, чиято оригиналност е гарантирана от държавата и ръководствата на всички нотариални кантори в града, а ето и твоя образец. Гледай екрана и сравнявай, щом не ми вярваш.

След петнадесет минути Татяна Образцова излезе от лабораторията и си тръгна за вкъщи. Сърцето й се свиваше от лоши предчувствия. Още утре сутринта щеше да се обади на момчетата от следствената служба и щеше да ги помоли да се повъртят покрай онази нотариална кантора, която беше издала това пълномощно. Ако най-лошите й предположения се потвърдяха, щеше да възникне въпросът какво да прави с цялата тази история. Да отиде при ръководството и след това всеки ден да очаква, че или ще я осакатят, или просто ще я убият? Или да се направи, че нищо не е забелязала?

Как трябваше да постъпи?

Заведоха Суриков обратно в килията. Тук той вече беше стар обитател или — най-малкото — бе лежал в ареста повече от другите в килията, затова се ползваше с известно уважение. Поне никой не го закачаше, ако не беше в настроение.

Сергей отиде мълчаливо до мястото си, легна и се обърна към стената. Не, нищо нямаше да излезе от това. На думи всичко беше наред, но всъщност… Нали му обещаха, че нямало да има издънки, че имало пълномощно на името на съвсем друг човек и че щели да свалят всички подозрения от него, защото той би могъл да убие бабичката само заради апартамента, понеже тя нямаше никаква друга ценност. А щом не получаваше апартамента, значи нямаше и защо да я убива. Щели да го пораздрусат още седмица–две и да го пуснат. И той, глупакът, им повярва, още повече че следователят изобщо не му зададе въпроси за тази Голдич. Както и не го попита за онова, другото пълномощно. И Сергей си помисли, че всичко му се е разминало. Само че не беше.

Изобщо не можеше да събере мислите си. Усещаше, че нещо не е наред, че за нещо го лъжат, но колкото и да се напрягаше, не можеше да разбере за какво. Умът му не стигаше. Или му липсваше мъдрост? Ех, ако старата София беше до него, щеше да му обясни всичко. Защото прекрасно знаеше за какво е нужен ум и за какво — мъдрост.

— Кога е рожденият ти ден? — попита го веднъж Бахметиева.

— На 18 април.

— И на колко ще станеш? На 21, така ли?

— Аха — измуча той.

— Това е английското пълнолетие — изрече старицата загадъчни думи.

— Какво-какво?

— Нищо. При нас пълнолетието започва на 18, а в Англия — на 21. Така е правилно.

— Защо да е правилно? — не разбра Суриков.

— Защото на 18 години човек има в главата си само глупости. А на 21 вече е голям. Истински голям. Не го ли усещаш по себе си?

— Ъ-ъ — завъртя глава Сергей. — Какво трябва да усещам?

Седяха в кухнята и пиеха чай. Беше студена февруарска вечер с пронизващ вятър, който виеше навън, но в апартамента беше топло, защото Сергей бе запушил всички пролуки и дори на заплата бе купил евтина електрическа печка с реотани.

Суриков вече беше свикнал с мъдростите на своята хазяйка и дори бе започнал да открива някакво удоволствие в техните дълги вечерни разговори, защото бе започнал да разбира Бахметиева много по-добре. Волю-неволю той се учеше от нея, слушаше разказите и обясненията й. Ако успееше да осмисли някоя повече или по-малко разбираема мисъл, Сергей непременно я повтаряше на работата си. След това улавяше върху себе си възхитените погледи на продавачките и цялата му душа започваше да пее:

„Нищо че не съм завършил училище, аз не съм по-лош от вас, не съм и по-глупав!“ Служителите в универсалния магазин бяха страшно потресени от неговото съобщение, че Жана д’Арк не е изгоряла на кладата, както пишеше във всички учебници. Дори показваха тази версия във филмите.

— Ами не са я изгорили — твърдеше убедено Сергей. — Скрила се е при римския папа, докато отшуми скандалът, сетне се омъжила за благородник и родила две деца.

Това му бе разказала предишната вечер София Иларионовна и той също беше потресен. Понеже беше чувал за тази Жана, когато учиха за нея още в седми клас, пък и името й се запомняше лесно.

— А ти откъде го знаеш? — изненадаха се продавачките. — Може ли един толкова начетен човек да работи като хамалин? Трябва да кандидатстваш в някой институт, а не да мъкнеш кашони.

Да кандидатства в институт! Хич да не ги чува тези институти! Притрябвали са му. Че той няма дори диплома за завършено средно образование. Не, учението не беше за него. Макар че му бе приятно да научава нещо ново и интересно, особено когато го разказваше баба София. Сякаш някаква пелена се разкъсваше в главата му и там се очертаваха ясни и лесно различими картинки. А какво имаше преди в главата му? Да купоняса, да се напие, да изпуши една трева, да се боцне, да изчука някоя, да се наяде и да преспи някъде. Това беше цялото съдържание на необременения му мозък. Сега като че ли в главата му започна някакво движение и разказите на бабичката ставаха все по-разбираеми, че и собствени мисли започнаха да му се появяват отнякъде. Та затова безпътният Серьожа Суриков обичаше вечерните разговори с Бахметиева. Такива, каквито бяха през онази дълга тъмна февруарска вечер.

Какво каза тя за пълнолетието? Че той трябва да усеща нещо, така ли?

— Трябва да усещаш, че си станал друг — обясни му тя.

— Не — завъртя отново глава той, — нищо не усещам. Това са глупости. Какъвто си бях преди, такъв съм си и сега.

— Грешиш — усмихна се хитро старицата и зае любимата си поза, като подпря брадичката си със своето малко, покафеняло от старческата пигментация юмруче. — Станал си друг, Серьожа, и не можеш да се сравняваш с онова, което беше, когато дойде при мен. Станал си съвсем друг.

— Ами!? — Суриков най-искрено се изненада. Тя май си измисляше нещо? Той изобщо не се бе променил.

— Ето ти едно ами. Имаш още два месеца, докато станеш на 21 години, а след два месеца изобщо няма да се познаеш. Неслучайно се смята, че 21 години са някаква граница. Ти, Серьожа, си започнал да помъдряваш.

— Как съм започнал? Да не искате да кажете, че в главата ми има повече знания? Ама това е от вас и от вашите разкази. В магазина направо падат, когато, им ги преразказвам, и си мислят, че съм много начетен. Но това си го мислят те, а пък вие много добре знаете, че аз не чета книги.

— Не, Серьожа, работата не е в знанията. Макар че и те имат значение. Трупат се в главата ти, ти ги осмисляш и поумняваш. А мъдростта е нещо друго. Мъдростта идва от сърцето, от житейския опит. Ето че преди да попаднеш при мен, ти цял живот си бил самотник, а самотниците си остават глупаци до смъртта си и изобщо не могат да помъдреят. Защо става така? Защото не обичат никого, не живеят с никого и не се грижат за никого. Не го ли разбираш? Тогава ще ти го кажа по-просто. Ако човек не тренира всеки ден мускулите си, той няма да стане по-силен, нали така?

— Да — потвърди Сергей. Дотук всичко му беше ясно и той се съгласи с думите на София Иларионовна напълно искрено, без да си криви душата. Наистина — откъде може да се вземе силата на човека, ако не тренира мускулите си? Това и пеленачетата го разбират.

— Ако не тренираш душата си, тя също няма да стане по-силна. Душата е същата като тялото. Не си мисли, че душата е измислица. Не, Серьожа, душата е психика плюс мозък, а и едното, и другото имат нужда от тренировки. Душата се тренира, когато работи, когато прави нещо, когато действа. А кога действа душата? Когато обича, мрази, тревожи се, радва се, сърди се. Сега си помисли: една майка, която има например шест деца, е постоянно заета с някаква работа. Първо, обича всички и се тревожи за тях. Второ, всяко от шестте деца си има свои беди, радости, несполуки и тя преживява всяка от радостите и бедите на децата си. Ако не им върви в любовта, тя страда. Душата й е точно толкова напрегната, колкото и ръцете, с които ги храни, облича и пере. Заради това с течение на годините тя става мъдра, започва точно да усеща кое е най-важното и кое няма значение, кое може да бъде простено и кое не може. Това няма как да се научи от книжките, ако ще да прочетеш 10 милиона тома. То се ражда само от постоянната, всекидневна работа на душата, от опита на съвместния живот с някого, който не ти е безразличен. А самотникът откъде би могъл да го научи, щом до него няма никой? Ти беше самотник и душата ти бездействаше. Сега живееш заедно с мен и тя започна да работи. Самият ти дори не забелязваш това, но тя работи и с всеки изминал ден работи все повече и повече. Затова при теб започна да се появява и мъдростта.

— Вие откъде знаете? — попита тъпо Суриков. Той разбра обяснението на Бахметиева, защото то беше просто и достъпно дори за него, но въпреки това му изглеждаше неправдоподобно. Защо тя беше решила, че душата му е започнала да работи? Той не усеща нищо подобно. Просто бабичката го лъже и го баламосва.

— Откъде зная ли? Ами зная. Виждам, че се връщаш от работа като по часовник в седем и половина, че и по-рано, ако не се отбиеш в магазина. Какво, да не би да си залепен за мен? Не съм те вързала тук. Колко пъти съм ти казвала да идеш някъде, да се разходиш, дори да спиш на друго място. А ти? Всеки божи ден веднага щом свършиш работа се прибираш тук. Значи те влече насам. Тук ти е уютно, тук някой те чака. Такива неща не се разбират с мозъка, а с душата. Значи твоята душа работи и не бездейства. Ще ти дам друг пример. От миналата седмица ти започна да ми се обаждаш от работата. Но аз не съм твоето любимо момиче, че да се радваш на гласа ми. Иска го душата ти. Приятно й е, че имаш на кого да се обадиш и с кого да си поговориш.

Виж ти — колко бързо сложи нещата по местата им баба София! Излизаше, че душата в него наистина се бе събудила.

— А вие мъдра ли сте? — изтърси неволно той.

София Иларионовна помълча малко, а сетне отвърна:

— Не, синко, не съм мъдра. Твърде отдавна живея сама и дори да съм имала някаква мъдрост, тя вече ме е напуснала. Сега ще поживеем заедно с теб и, току-виж, аз също започна полека-лека да помъдрявам.