Жертвата неизвестна

Глава 5

Ала на сутринта Татяна видя ситуацията от малко по-различен ъгъл. Вече беше закусила и се гримираше, застанала пред огледалото, когато се разнесе звънът на телефона. Обаждаше се нейният колега от съседния кабинет:

— Таня, сполетя ни нещастие. Роман Панкратов почина.

— Как така почина? От какво?

— При катастрофа. Блъснала го кола. Сутринта няма да дойда на работа, защото трябва да помогна на семейството му за всичките формалности, да изпратя жена му там и да организирам превозването на тялото. Покрий ме, разбра ли? Шефът е в течение, но съм повикал куп хора преди обяд. Извини ме пред тях и ги помоли да дойдат утре по същото време.

Татяна затвори слушалката и приседна, премаляла, на крайчеца на дивана. Роман Панкратов. Беше онзи следовател, който бе започнал делото за убийството на Бахметиева, а сетне бе излязъл в отпуск и бе заминал. Трябваше да се върне след десетина дни. Вече нямаше да се върне. Блъснала го кола в града, където отишъл на почивка.

Беше ужасно. Чудовищно. Или пък… закономерно? Ако всичко бе станало така, както тя горе-долу си го представяше, значи това трябваше да се случи. Роман щеше да се върне от отпуск, а Татяна щеше да го подхване с въпроси за първия етап на разследването. Тогава всичко щеше да излезе наяве. Панкратов беше обречен на смърт от момента, в който бяха прехвърлили делото на нея. Дори не оттогава, а малко по-късно, когато тя започна да задава въпроси на втория следовател — Валя Чудаев.

Колко струваше апартаментът на Бахметиева? Четиридесет-четиридесет и пет хиляди. Долара, разбира се, не рубли. Значи излизаше, че човешкият живот е по-евтин.

Както и да стояха нещата, не биваше да се завира при оперативните работници със своите въпроси. Това криеше опасност. Групата беше голяма и тя не можеше да знае кой точно влиза в нея. Можеше да попадне на неподходящ човек. Панкратов вече бе попаднал. Какво да направи сега? Да се престори, че не е забелязала нищо? Да, изглежда — трябва да постъпи точно така. И спокойно да работи по разкриване на убийството на Бахметиева. Ако то не беше извършено заради апартамента, значи можеше да се размине само с лека уплаха. Но ако все пак беше извършено заради него? По дяволите, как да постъпи?

Спомни си двете седмици, които неотдавна прекара в Москва. Там със собствените си очи видя как работеха момчетата от отдела за борба с тежките престъпления. Наблюдаваше ги и им завиждаше. Имаха си доверие един другиму и не очакваха всеки момент някаква клопка или гадост от колегите си. Разбира се, заслугата беше на техния началник — Гордеев, който бе успял да събере и състави добър отбор. А дали тя можеше така безусловно да се довери на своите колеги-следователи? Ситуацията при тях беше съвсем различна: непрекъснато се въртяха някакви интриги и някой накисваше някого. Всеки ден човек се движеше като по острието на бръснач. Внимаваше да не си спечели врагове и едновременно с това да не прекрачи онази граница на приятелско сближаване, зад която започваха фамилиарниченето и опитите да ти се качат на главата. Така преминаваше работният ден, половината посветен на разследвания, а другата половина — на борба със заобикалящата те действителност.

— Таня, няма ли да закъснееш? — попита загрижено Ира и надникна в стаята й. — Защо седиш така?

— Нищо, просто се замислих.

Татяна стана бързо и отново се приближи до огледалото. Ръцете й трепереха и тя все не можеше да прокара с четчицата тънката равна линия черен туш върху горния си клепач. Линията ставаше щърбава и свършваше не където трябва. Тя се наведе ядосано над мивката, изми грима, който вече си бе сложила, и започна всичко отначало.

Генерал Заточни изпълни обещанието си, но резултатът не зарадва Настя. Следователите от Баку и Алма Ата, които навремето бяха водили делото на Бахметиев и компания, останаха недостъпни и дори не успяха да ги открият. Московският следовател беше починал преди седем години от инсулт. Оставаше само един човек, който можеше да разкаже донякъде подробно за Бахметиев. Той живееше в Петербург, беше пенсионер и за щастие — чувстваше се много добре.

— Не се разстройвайте, Анастасия — успокояваше я Иван Алексеевич, — нищо че е само един, но за сметка на това за вас той е най-важният. Не го познавам лично, но онези, които го познават, в един глас твърдят, че този Макушкин бил известен със страстта си да си прави архив. Казват, че имал склонност към писателски занимания и се канел, когато излезе в пенсия, да започне да работи върху мемоарите си, затова си е водил подробни бележки.

Значи трябваше да замине за Петербург. Но не се знаеше дали Гордеев ще й разреши. Въпреки опасенията й, Житената питка я пусна, макар че много строго й заповяда да не губи излишно нито час.

— Само за един ден! — отряза той. — Тук ми трябват хора. Качваш се във влака, пътуваш една нощ натам, свършваш си работата за един ден и през нощта се връщаш обратно. Пускам те при това условие.

Разбира се, тя би могла да се справи за това време. Само трябваше предварително да открие Фьодор Николаевич Макушкин и да се разбере с него за конкретен ден на срещата им, за да не губи време напразно. Иначе Настя можеше да се появи в града на Петър Велики, а човека да го няма, да е заминал нанякъде или да се е разболял и да не може да я приеме. Налагаше й се да се обърне към Татяна, защото Настя нямаше други подходящи познати в Петербург.

Успя да намери съпругата на Владислав Стасов на работното й място. Татяна си записа координатите на бившия следовател и обеща да й се обади вечерта, за да й каже какво е станало.

След обаждането на Настя Каменская в главата на Татяна започна да се избистря план. Естествено той беше повече от странен, но тя не можа да измисли нещо по-добро. Страхуваше се много. Докато се занимаваше с протоколите, арестите, постановленията, очните ставки и прочее процесуални действия, тя непрекъснато мислеше как да си свърши работата и да изчезне оттук. Системата от действия, които трябваше да извърши, все повече и повече се усложняваше. Тя трябваше не просто да изчезне оттук, но да обезопаси и Ира. Защото Татяна щеше да замине, а Ира да остане в този град. Трябваше окончателно да си изясни въпроса кой е убил София Иларионовна Бахметиева. Трябваше по възможност да завърши разследването на делата, които й бяха възложили да доведе докрай. Трябваше да събере материалите за онези, които имаха нещо общо с фиктивното пълномощно. Трябваше… трябваше… трябваше… Налагаше й се да свърже всички тези трябваше в стройна последователност от действия.

Оказа се, че беше много лесно да изпълни молбата на Настя. Фьодор Николаевич Макушкин живееше на стария си адрес, не беше заминал никъде, не беше болен и с удоволствие се отзова на молбата да си поговори със следователя от следствената служба в Москва.

— Разбира се — боботеше той в слушалката, — нека да дойде тук, ще се радвам да споделя старите си спомени. Много ми е приятно, когато някой се интересува от архивите, сега това се случва толкова рядко.

— Кога е удобно да ви посети? — попита Татяна.

— Когато иска. По всяко време.

Когато иска. Ето още една крачка в очерталия се постепенно план. Само да не сгрешеше с Исаков. Цялата й надежда беше в него. Беше труден човек, беше много особен по характер и успя да се възползва от посещението й при Величко. Но свадливият характер не означава непочтеност. Татяна не виждаше друг изход. Тя беше жена до мозъка на костите си, мислеше по женски и действаше по женски. И се страхуваше също по женски, ирационално, не от нещо конкретно, а от всичко изобщо. Точно затова притежаваше способност да поема необмислен риск, тъй като не стъпваше на логиката, а на интуицията си.

Вече беше 7 вечерта, когато тя влезе в кабинета на Исаков.

— Слушам ви, Татяна Григориевна — избоботи той, без да вдига глава от книжата си. — Надявам се, че сте дошли да доложите за приключването на някои от делата, които ви бяха възложени.

— Не, Григорий Павлович, дойдох по един по-сериозен въпрос. Имам нужда от вашата помощ. И от вашата защита.

Исаков благоволи да вдигне глава от изписаните листове и се вторачи в нея с недоволен вид.

— За какво става дума? Защо ви е защита? Някой напада ли ви?

— По-лошо. Григорий Павлович, имаме голям проблем. Групата, която печели от присвояването на апартаменти, има свои хора в нашето поделение.

Исаков чак се задави от възмущение:

— Давате ли си сметка какво говорите? Какво основание имат вашите думи?

— Никакво. Засега това са само подозрения. Зная как да ги проверя и какво трябва да направя. Но се страхувам. Нали виждате, Григорий Павлович — съвсем честна съм пред вас. Страхувам се. Аз съм жена и се страхувам. Разберете ме като човек, наскоро се омъжих, искам да имам дете и се каня да се преместя при мъжа си в Москва. Не желая с мен да се случи онова, което се случи с Панкратов. Не мога да се защитя сама.

— Какво общо има с всичко това Панкратов? Татяна Григориевна, просто не ви разбирам.

— Готов ли сте поне да ме изслушате?

— Да, ако обичате. Слушам ви много внимателно. Само че имайте предвид, че ако сте замислили някаква измама да измъкнете личното си дело и да изчезнете колкото може по-бързо в Москва, това няма да стане.

Татяна говори дълго. Подготвя се за този разговор половин ден, като построяваше наум ясни, лаконични и убедителни фрази.

— Когато Панкратов е водил делото за убийството на Бахметиева, в него е имало данни за това, че генералното пълномощно е съставено на името на Суриков. Когато делото е отишло при другия следовател — при Чудаев, тези материали са изчезнали от него. Протоколите са били пренаписани, подписите — фалшифицирани, а пълномощното е изчезнало. Появило се е съвсем друго пълномощно, на името на съвсем друг човек. Този факт оправдава до известна степен Суриков, защото отхвърля мотива за неговата користна заинтересованост от смъртта на Бахметиева. Кой е направил тази фалшификация? С каква цел? С цел да измъкне Суриков? Или с цел бързо да завърти замяната и продажбата на апартамента? Самият факт говори за две неща. Първо, че в това са замесени наши служители и най-вероятно — не само наши. Второ, че системата е отработена до най-малката подробност и моментално дава резултат. Успели са много бързо да направят пълномощното, което означава, че си имат свои нотариуси. Тези нотариуси поставят подпис и печат на документ, който не е подписан лично от упълномощителя в тяхно присъствие. Имат и свои хора, които моментално подготвят документацията за замяната или за покупко-продажбата. Дори по очевидно фалшиви документи. Казано с две думи, групата е голяма. И следователят Чудаев е непосредствено свързан с нея, както и още някой от нашите.

— Защо? Защо сте решили, че е свързан и още някой?

— Здравият разум ми го подсказва. Цялата тази афера не би могла да бъде извършена без знанието и съгласието на Суриков, нали така? Но някой е трябвало да си поговори с него и да му обясни всичко. Да го предупреди за другото пълномощно, да измисли историята с размяната на апартаментите. Това няма как да е бил Чудаев. Разберете, Григорий Павлович, следователят не може да води такива разговори със следствения, опасно е. Суриков знае името му, а също така знае, че той е следовател. Ами ако нещо се случи или той се изпусне? Със Суриков би трябвало да са разговаряли хора, които той не познава, но на които би повярвал. Хора в униформа. И не в присъствието на следовател. Например служители от следствения арест. Или детективи. А след като извърши необходимите манипулации, следователят мирно и кротко би довел делото докрай — и точка по въпроса.

— Излиза, че самият аз съм му попречил, като съм прехвърлил делото на вас? — попита най-неочаквано Исаков.

„Така излиза — отвърна му наум Татяна. — И аз непрекъснато си мисля за това. Ако вие, Григорий Павлович, бяхте замесен в това, за нищо на света нямаше да ми прехвърлите делото на Бахметиева. Щяхте да го оставите на Чудаев и търпеливо щяхте да чакате, докато той докаже виновността на Суриков. Или неговата невинност. И без това други заподозрени няма. А вие ми прехвърлихте делото, защото Чудаев не се е справял и защото е затрупан с други, по-сложни, неотложни и важни дела. Постъпили сте като нормален ръководител, а не като участник в престъпна групировка, заинтересован от укриването на подправените и фалшифицирани материали по делото. Иначе вие никога нямаше да отнемете делото на Чудаев.“

— Да, Татяна Григориевна, лошо съм ви накиснал — усмихна се тъжно Исаков. — Ако се окаже, че всичко е така, както вие ми го разказвате, излиза, че съм забъркал една беззащитна жена в едно толкова гадно дело. Права сте, няма защо да се занимавате повече с това.

Сърцето на Татяна силно заби. Нима се бе излъгала? Какво означаваха тези думи? Че не бива да рови надълбоко и да си завира носа, където не трябва?

— Налага се да ви измъкнем от тази работа — продължаваше в същото време Исаков. — Но ползата трябва да е взаимна. Вие, Татяна Григориевна, сте добър следовател. Мога да ви се притека на помощ и да ви подам ръка. А вие ще ми се отплатите за това.

— Как? — попита тя, като едва успя да размърда пресъхналите си устни. „Опитва се да измъкне рушвет от мен, мръсникът. Или е решил да ме замъкне в леглото? Господи, в какъв змиярник работя! И защо бях толкова глупава да се дърпам? Отдавна трябваше да се преместя в Москва, Стасов цяла година ме убеждава.“

— Вие ще завършите делото за убийството на Бахметиева. И ще измъкнете от това момченце — Суриков — всичко, което има връзка с фалшифицираните документи. Кой, кога и за какво е разговарял с него и какво са му обещали? Какво е станало с апартамента на Бахметиева? Накратко — вие трябва да научите всичко възможно.

— Но нали ви казах, Григорий Павлович — рече отчаяно Татяна, — че се страхувам. Страхувам се. Да не би да искате и с мен да се случи същото, каквото се случи с Роман? Вече се опитах да поговоря с Чудаев и да разбера от него коя е тайнствената и неуловима Голдич. Вярно, повече не съм се връщала към този разговор, но той може да се притесни. Вече се разкрих, издадох подозренията си, разбирате ли? Просто мога да не доживея до утре.

— Ще доживеете. Това не става чак толкова бързо, повярвайте на опита ми. А вие, от своя страна, побързайте. Не протакайте. Колкото по-бързо го направите, толкова по-бързо ще заминете.

— Добре! — каза решително тя. — В такъв случай и вие ще трябва да се съгласите с моето предложение. Искането за моето лично дело ще дойде по човек в близките дни. Аз ще ви го дам и срещу това ще получа в ръцете си личното си дело. Нека да го запечатат, както се полага. Щом получа от Суриков всички необходими показания, ще замина още същата седмица. И повече няма да се появя тук. А когато пристигне искането за моето преместване, вие ще подпишете заповедта. И без разните му там обходни листове и прочее глупости. Справките за длъжностите и заплатата ми ще изпратите в Москва по пощата. Така става ли?

Исаков я погледна с любопитство:

— Ама вие не сте чак толкова беззащитна, колкото искате да се изкарате. В гласа ви има доста голяма доза жестокост. Добре, ще постъпим така, както предлагате. Донесете запитването и ще получите личното си дело на ръка. Но и през ум да не ви е минало да хитрувате, Татяна Григориевна!

— Какво имате предвид?

— Това, че бихте могли да си измислите цялата тази история, за да ме размекнете и аз да ви разреша да си тръгнете колкото може по-рано. На вас ви е възложено разследването по редица дела и аз допускам, че може би вие просто не искате да се занимавате с тях и затова се опитвате да ме изпързаляте. Преди да се качите във влака или в самолета, искам сам да видя каква информация сте успели да съберете лично от Суриков или по друг начин. Едва след това ще можете да заминете. Затова ще внеса една корекция във вашия блестящ план. Сам ще взема личното ви дело от отдел „Кадри“ и то ще стои при мен. Ако не ми донесете доказателства, няма да го получите. Е, какво ще кажете? Съгласна ли сте?

— Навярно нямам друг избор, освен да се съглася.

— Разбира се, че нямате. Това е, Татяна Григориевна, да смятаме, че сме се разбрали. Не ви задържам повече.

Татяна излезе от кабинета на Исаков с пламнали бузи. Разговорът й струваше скъпо. Нищо, сега ще облече своето тънко палто, ще излезе навън и ще се поохлади. Проклет човек е този Исаков, но всъщност не е чак толкова лош.

Татяна прибра книжата в сейфа, намота около врата си яркия копринен шал и изведнъж си спомни, че забрави да се обади на лекарката си. Трябваше да го направи още вчера. Ама че е заплес!

Набра набързо телефонния й номер. Разбира се, лекарката вече не беше на работното си място, защото наближаваше седем и половина. Татяна й се обади вкъщи:

— Ана Степановна, аз съм — Образцова. Извинявайте, че ви безпокоя вкъщи, но не ви заварих на работното място.

— Няма нищо, Таня — отзова се добродушно Ана Степановна, която познаваше Татяна от много години, още от времето, когато тя се омъжи за пръв път.

— Бременността ти е отскоро, от шест седмици, тъй че няма нищо спешно, ако вземеш друго решение.

— Значи все пак съм бременна? — измърмори Татяна.

— Нали веднага ти го казах, но ти не повярва и настоя да направим изследвания. Имам око-рентген.

— Добре, Ана Степановна, ще си помисля какво да правя.

— Помисли си, помисли си — съгласи се лекарката. — Още имаш време.

Татяна седна отново край бюрото и започна да набира един дълъг междуградски телефонен номер. Обаждаше се на мъжа си.

— Стасов, можеш ли спешно да получиш искането за моето лично дело?

— Мога да се опитам. Колко спешно?

— За вчера.

— Не разбрах…

— Шегувам се. Дима — Татяна беше единствената сред всички познати на Владислав Стасов, която го наричаше Дима, а не Владик или Славик, — трябва да стане много бързо. Ако може, още утре.

— Таня, не мога да повярвам на ушите си! Да не би твоят началник-изверг да се е съгласил да даде личното ти дело още сега? Нали ми каза, че те е вързал най-малко за още един месец?

— Обстоятелствата се промениха. Дима, обади се на Настя и й кажи, че съм се разбрала за всичко и че може да дойде тук, когато си поиска. Става дума за онова, за което тя ме помоли. А сега ще стане дума за това, за което те моля аз. Вземи искането и го дай на Настя, тя ще ми го донесе. По-нататък. Желателно е тя да дойде колкото може по-бързо, най-много след два дни. Не по-късно. И да остане тук два дни. Разбра ли? Два дни. Имам нужда от нейната помощ, но не ми е удобно да я помоля. Все пак с нея не сме чак толкова близки. Много разчитам на това, че тя ще се вслуша в твоята молба.

— Таня, не разбирам какво става! Какви неща вършите с Настя зад гърба ми? Какво се е случило с теб? Защо е това бързане?

— После ще ти обясня всичко. Нищо страшно не е станало, честна дума, просто се появи възможност да се измъкна оттук по-рано и ще бъде жалко, ако не я използвам.

— Само това ли?

— Само това.

— Не ме ли лъжеш? Гласът ти е някак…

— Гласът ми е такъв от друго. Дима, бременна съм. Току-що говорих с лекарката.

— Танечка!… — извика Стасов. — Миличка… Това е чудесно!

— Не зная, може би — прекъсна го бързо Татяна. — Още не съм решила. Ти също си помисли. Обади ми се довечера да ми кажеш какво сте се разбрали с Настя. Тъкмо ще обсъдим и твоите виждания за аборта.

— Не за аборта, а за детето. По този въпрос няма какво да обсъждаме.

— Добре, довечера ще си поговорим. Това е, Дима, целувам те.

— Таня, чакай малко…

— Довечера, Дима, довечера. Трябва да тръгна веднага.

Всъщност изобщо не бързаше заникъде. Просто започна трудно да овладява нервите си, а никак не й се искаше мъжът й да долови нейната тревога. Каква ти тревога, това си беше откровен страх. И пълно объркване.

Постоя още малко в кабинета си, размествайки машинално химикалките и моливите, а след това все пак се застави да облече палтото си и да си тръгне за вкъщи.

Ира я посрещна с радостно чуруликане:

— Таня, откога те чакам! Събличай се бързо, като седнем да вечеряме, ще ти разкажа всичко.

Ира изгаряше от нетърпение и Таня с всички сили се стараеше да не показва колко й е тежко на сърцето и как точно сега никак не й се ще да слуша историите на Ира. Опитваше се да отложи момента, в който трябваше да седнат край масата и да започне разговора със зълва си. Съблече костюма си и вместо да го захвърли небрежно на фотьойла, както правеше винаги, започна грижливо да подрежда на закачалката в гардероба сакото, блузата и полата. Сетне отиде до тоалетката, застана пред огледалото и започна да сваля грима си с тампон, върху който сложи малко тоалетно мляко.

— Ей, Таня! — разнесе се от кухнята звънкият глас на Ира. — Всичко вече изстина! Заспа ли?

— Идвам!

Ира Милованова беше отлична домакиня и това не можеше да й се отрече. Обожаваше да приготвя най-различни екзотични ястия, чиито рецепти намираше в кулинарните книги. Вярно, рецептите й служеха само за основа, за обща идея, а иначе правеше всичко по свой вкус. Понякога ставаха направо отвратителни неща, защото имаше блюда, чийто начин на приготвяне бе усъвършенстван с десетилетия и те не понасяха никаква самодейност, но Ира никога не губеше кураж. Тя бодро изяждаше непоносимия на вкус резултат от своите експерименти и дори не се задавяше, след което започваше всичко отначало. Днес Татяна щеше да вечеря пъстърва с някаква многоцветна гарнитура. Освен това из кухнята се разнасяше подозрителната миризма на прочутите пирожки със зеле, които Ира приготвяше.

— Пак ли има пирожки? — попита неодобрително Татяна, докато се настаняваше край масата. — Нали те помолих нещо?

— Стига де! — усмихна се развеселено Ира. — Не ги правя всеки ден.

— Скоро няма да мога да минавам през вратата заради твоите пирожки. Знаеш, че нямам воля да не ги ям.

— Не се сърди, Таня, нали скоро ще заминеш и повече няма да ядеш моите пирожки.

— Не се и надявай, няма да се отървеш от мен толкова лесно.

Ира бавно се обърна към нея, зарязвайки нещо в тигана, което цвърчеше и миришеше вкусно и което тя притопляше, преди да го поднесе:

— Какво каза?

— Седни, Ира. Трябва да си поговорим.

— Случило ли се е нещо? — изплаши се Ира.

— Да. Недей да пребледняваш, никой не е умрял. Просто е малко неочаквано.

Татяна се чувстваше отвратително. Не стига, че през последните дни я тормозеше чувство за вина заради начина, по който щеше да се отнесе към преданата си и любяща зълва. Не стига, че за да й помогне и за да се занимава с подреждането на живота и бита на Татяна, Ира бе останала без професия, без собствено семейство и фактически без приятели. А на всичкото отгоре и това…

— Ира, как гледаш на перспективата да дойдеш с мен?

— Къде? В Москва ли?

— Не, в Горно Нанадолнище. Разбира се, че в Москва, къде другаде?

— Ама защо… Таня, какво се е случило? Веднага ми кажи какво става.

Татяна потиснато мълчеше. Как можеше да й каже, че е опасно да остане в Петербург? Дори да не беше опасно, не биваше да се рискува. Пък и се бе появило още едно обстоятелство, което впрочем също не беше без значение.

— Ира, много съм виновна пред теб, провалих живота ти, ти ми посвети най-хубавите си години и сега…

— Престани! Това вече си го казвала сто пъти. И аз точно толкова пъти съм ти обяснявала, че говориш глупости. Да не си посмяла да си мислиш такива неща!

— Искам да дойдеш с мен. Ще имам дете и няма да мога да се справя сама. Но нямам право да го искам от теб, защото сега ти би могла да си намериш и работа, и мъж, а след няколко години може наистина да е късно за това.

— Таня… олеле, Таня… — Очите на Ира станаха толкова големи, че сякаш заеха половината й лице.

— Бременна ли си?

— Аха.

— И в кой месец?

— В шестата седмица. Днес говорих с Ана. Ира, ако не дойдеш с мен, ще направя аборт, защото няма да мога да се справя сама. Вече съм на възраст и не мога да издържа на такива натоварвания. Да раждаш за пръв път на 36 години не е шега работа. Стасов няма да може да ми помага, защото по цял ден е на работа, търчи насам-натам като луд и печели пари.

— Какво ти става, да не си полудяла? Какъв аборт? Трябва да родиш и няма какво да му мислиш! Разбира се, че ще дойда с теб и няма защо да обсъждаме този въпрос.

— Помисли си, Ира, не е чак толкова просто от гледна точка на последствията. Отново ще се впрегнеш в домакинството. Помисли за себе си.

— Я стига! — Ира звънко се разсмя. — Вече се запознах с всички петербургски ергени и се оказа, че нито един от тях не ми подхожда. Може би ще си намеря добър мъж в столицата. В краен случай ще родя, без да се омъжвам, и ще отглеждам две деца едновременно — и твоето, и моето. Какво толкова? От организационна гледна точка идеята е доста добра.

„Господи, колко просто стоят нещата при нея! — помисли си тъжно Татяна. — Навярно на нейната възраст аз също съм си мислила, че животът, който ми предстои, е толкова дълъг, че ще успея да направя всичко. А днес сутринта, когато научих за смъртта на Роман Панкратов, осъзнах, че животът ми може да се окаже много кратък. Твърде кратък. Дори ужас ме обзема, като си помисля колко кратък може Да се окаже моят живот. И животът на Ира — също.“

— Тези дни ще дойде една моя позната от Москва. Тя работи в следствието по криминални дела. Ако всичко е наред, ще заминем натам заедно с нея. Съгласна ли си?

— Как така? — притесни се Ира. — Какви ги говориш, Таня? А кога ще съберем багажа си?

— Какво толкова ще събираме, ние нямаме чак толкова много неща. Вземи само зимните дрехи и най-необходимото. Сетне Стасов ще дойде и ще изпрати останалите партакеши в контейнер.

— Хубава работа! Не, така няма да стане. Ти замини, а аз ще опаковам нещата, ще ги подредя, ще ги изпратя с контейнер и след това ще дойда.

— Ира! — Таня почти никога не й бе повишавала тон и те години наред бяха живели в пълно разбирателство. Затова сега Ира веднага разбра, че нещата са сериозни. — Ще постъпиш така, както те моля — каза твърдо Татяна. — Моята позната ще отседне у нас и ще ти помогне да събереш багажа. Ще заминем за Москва трите заедно. И повече няма да го обсъждаме.

Ира се обърна и тихо заплака. Татяна се почувства съвсем отвратително. Защо трябваше да й нанася обиди? Нима Ира беше виновна? Това на нищо не приличаше, тя окончателно бе изгубила самообладание и дори бе започнала да крещи. Истинско безобразие!

— Ира, недей, миличка — заговори й нежно Татяна, — не плачи, моля те. Не исках да те обидя. Просто се уморих, имах тежък ден и затова не се сдържах.

Ира се разрида с глас. Татяна гледаше потръпващите й рамене и си мислеше, че е по-добре да плаче от обида към нея, отколкото от страх за живота си.

Късно вечерта се обади Стасов. Беше успял да се разбере с хората от следствието да подготвят искането за личното дело на старши следователя Образцова на следващия ден.

— А какво каза Настя? Говори ли с нея?

— Каза, че ти е много благодарна и тръгва утре с нощния влак.

— Купила ли си е билет?

— Още не е. Чакаше да се обадиш. Утре сутринта ще отиде на гарата. Ще се видя с нея следобед, за да й дам искането. И ме помоли да те попитам дали ще можеш да й помогнеш да си намери стая във ведомствения хотел.

— Няма нужда — ще отседне при мен. Дима, помоли я да ми се обади, когато си купи билет. Да ми каже с кой влак пристига и в кой вагон ще пътува. Ира ще я посрещне с колата и ще я заведе, където трябва.

— Добре, ще й кажа. Но според мен ти отбягваш обсъждането на най-важния въпрос.

— Не го отбягвам. Нали ти каза, че няма какво да обсъждаме.

— А ти съгласна ли си с това?

— Напълно. Дори помолих Ира да дойде с мен в Москва.

— Не можеш ли без бавачка? — клъвна я насмешливо Стасов.

— Не мога. Така съм свикнала. Тя също е свикнала с мен и изобщо не може да се примири с факта, че я напускам. Като си помислих… Можем да продадем апартамента си в Петербург и с парите да си купим прилично жилище в Москва. Не се притеснявай, няма всички да се изтърсим в едностайния ти апартамент. Дима…

— Какво?

— Много те обичам.

— Това не е достатъчно — отвърна й сериозно Стасов. — Трябва да ме обичаш толкова много, колкото те обичам аз, а не просто много. Аз например те обожавам, мамо Таня. Поздрави леля Ира.

След като поговори с мъжа си, на Татяна малко и поолекна. Стига вече се е притеснявала и нервничила, трябва да си събере ума в главата и да планира утрешния ден по минути, по метри и дума по дума. Трябва да събере колкото може повече информация, като в същото време се постарае да не се набива на очи и да не предизвиква подозрения. Разбира се, далеч по-добре би било, ако това го извършеха оперативните работници, защото те имат и повече опит, и повече възможности. Но тя не бива да се обръща към оперативните работници, защото може да попадне точно на онзи, който е забъркан в тази история. Дори и да не е забъркан, той може да разкаже на някого, информацията ще изтече и всичко ще се провали. И трябва да се пази най-много от Чудаев. Той е единственият, с когото Татяна сподели съмненията си за Голдич, което означава, че е и единственият, който може да заподозре нещо. Единственият — засега. Тя трябва да направи всичко възможно да не размътва водата. Точно по тази причина днес не разпита Суриков. Така онзи, който проявява любопитство, ще разбере, че и другите й грижи не са малко и ще заключи, че Суриков изобщо не я интересува.

Днес не го извикаха на разпит. Защо ли? Тази лелка-следовател е странна жена. Вчера го попита за пълномощното, записа отговора му в протокола и го пусна, сякаш нищо особено не се е случило. А може би наистина не се е случило нищо особено. Може би той напразно се страхува.

Не, въпреки всичко, тук нещо не е наред. Та нали смисълът бе точно в това никой да не научи за въпросното пълномощно, защото така излизаше, че той не е убил София. Защо трябваше да я убива, щом и без това нямаше да получи апартамента?

А то какво излезе… Щом следователката вече знае за пълномощното, значи със сигурност ще му лепнат убийството. Че как иначе? Пълна бъркотия.

Ех, ако баба София беше тук! Не знаеше как да се ориентира в тази работа, а тя много бързо щеше да сложи нещата по местата им. Имаше не само страхотен ум, но и усетът й бе невероятен!

… Въпреки слабото си сърце, по всички други показатели Сергей Суриков беше нормален, здрав млад мъж. И както се полага, природата започна да си казва своето. Но нямаше с кого да завърже любовна връзка: за да излиза с момичета, трябваше да разполага с пари, пък и да се облича малко по-добре, а как би могъл да се сдобие с прилични дрехи, при положение че живее с хамалска заплата? Добре че беше София, която отдавна бе свикнала да икономисва, тъй като от четвърт век живееше с една пенсия, та го хранеше на корем. Но за парцалки и дума не можеше да става.

Естествено той можеше да си намери някоя шафрантия — като онези, с които си имаше работа преди, но Суриков вече дори не можеше и да погледне такива момичета. Те бяха мръсни, пияни, кискаха се глупашки и бяха готови да се отдадат на всеки за шепа таблетки или за ампула. Сега той дори не можеше да проумее как е могъл да ги харесва.

Но след като шафрантиите отпадаха, значи оставаха само жените, които работят в универсалния магазин. Бяха много, на различна възраст и с най-различна външност. Той би могъл да се разбере с тях, без да влага кой знае какви усилия и без да харчи пари за ухажване. Почти всички си имаха съпрузи или любовници и почти всички нямаха нищо против да врътнат по една бърза любов, без да напускат универсалния магазин и без да събуждат ревността на своите мъже с късни прибирания или безпричинни отсъствия. Казано накратко, всичко свършваше само с доставянето на взаимно удоволствие. Серьожа завърза връзка с касиерката Галя, която по два пъти в седмицата затваряше касата пред очите на негодуващите купувачи и притичваше за двадесетина минути при него в склада.

Явно София Иларионовна също разбираше, че сексът не е последната грижа в живота на един мъж, и на няколко пъти изрази тревога, че Сергей няма момиче.

— Ама защо чак толкова се притеснявате за това? — учудваше се Суриков. — Би трябвало да се радвате, че не се шляя по улиците, а си седя вкъщи.

— Че каква полза имам от твоето седене вкъщи? — изпръхтя Бахметиева. — Най-опасното е точно това, че седиш при мен, вместо да излизаш с момичета. Човек трябва да живее нормално, а ако се ограничава и въздържа насила от нещо, това не свършва добре. Или на теб просто не ти се иска да бъдеш с момичета?

Въпросът беше ужасно нетактичен и тя му го зададе право в очите. Сергей се вцепени от изненада и в уплахата си също й отговори съвсем директно:

— Иска ми се.

— Ето, видя ли. Ако се въздържаш, може да ти причернее и да извършиш някоя глупост. Знаеш ли от какво са умирали понякога по време на война? Не от глад, а от това, че направо откачали, щом видели храна. Така се били нагладували, че ядели и ядели, без да могат да се спрат, стига да намерят какво. И умирали от преплитане на червата. И ти постъпваш по същия начин — въздържаш се, въздържаш се, а сетне ще ти падне някакъв случай и ще забравиш за всичко, а мадамата така ще ти завърти главата, така ще те сложи под чехъл, че няма да разбереш как отново ще се озовеш в някоя лоша компания. Но аз няма да те приема отново, защото вече те предупредих, че втори шанс няма да имаш. Може да се случи и нещо по-лошо — да те тикнат в затвора за изнасилване. Знаеш ли какви жени има? Да не дава господ! Току–виж, не й харесало как се държиш с нея и ще хукне в милицията да пише жалба срещу теб, че, видиш ли, накарал си я да го направи насила. Милицията ще повярва на нея, а не на теб. Ще затънеш за нищо. Вслушай се в съвета ми и си намери изгора. Така ще ти е по-лесно. Само недей да я водиш тук, защото сме се разбрали Да не водиш тук чужди хора.

Когато нещата с касиерката Галя се наредиха, старицата Бахметиева научи за това, преди Сергей да прекрачи прага на дома им. Не е ясно дали жената имаше някакво седмо чувство, или на неговата физиономия бе изписано задоволството на самеца, но София Иларионовна се усмихна одобряващо:

— Виждам, че си се вслушал в съвета ми. Браво, Серьожа, правилно подреждаш живота си. Някоя от вашите в магазина ли е или е външна?

Той отново толкова се притесни от нейната проницателност и прямота, че веднага й отговори, без да се замисля:

— От нашите е, от магазина. Касиерката.

— Много добре — зарадва се София. — Радвам се за теб. Млада ли е?

— На 32 години.

— Омъжена ли е?

— Да.

— Има ли деца?

— Едно момченце, в първи клас.

— Слава богу! — закима старицата, сякаш за нея бе принципно важно каква жена си е избрал Сергей, за да реши проблемите си, и отговорите му й харесваха.

В този момент се случи нещо, което накара самия Сергей да изпадне в състояние на пълно изумление. Той направи крачка към София, наведе се, прегърна я силно и я целуна по топлите сбръчкани устни. В гърлото му заседна буца, която — колкото и да се опитваше — не можеше да преглътне, а очите му се наляха с предателски сълзи.

— Благодаря ви, София Иларионовна. Благодаря ви — нареждаше той, притиснал лице в рядката и косица.

— За какво ми благодариш, синко? — попита тихо тя, а гласът й прозвуча строго и сериозно.

— За всичко. За това, че ви има. Вие сте ми като майка, дори сте ми повече от майка. Майка ми никога не ме е питала за нищо, аз просто не я интересувах. Никога няма да ви напусна.

Бахметиева внимателно се освободи от ръцете му, отстъпи крачка назад и погледна съсредоточено Сергей в очите. Лицето й бавно се озари от усмивка.

— Пораснал си — каза тя, — окончателно си пораснал. Станал си голям. Научил си се да обичаш.

— Какво говорите, изобщо не я обичам — започна бързо да се оправдава Сергей. — Правя го просто така, защото е здравословно, както ме посъветвахте вие.

— Не ти говоря за нея. Хайде да вечеряме, Серьожа. Като че ли съм знаела и направих ябълков пай.

Тогава той не разбра за каква любов говореше Бахметиева. Изобщо не разбираше какво му стана и защо изведнъж се хвърли да прегръща баба София. Изминаха още няколко месеца, докато Сергей Суриков разбере, че София Иларионовна Бахметиева е единствения човек на този свят, когото той обича.

Нима би могъл да я убие? Та той се кълнеше в нея. Самият Серьожа с радост би умрял, ако тя поискаше това от него.