Жестоки игри

19.

Стените на фоайето в „Уестърн Педиатрик“ беше окичено с паметни плочи на отдавна мъртви дарители. Малко по-навътре започваше стълпотворението от пациенти с до болка познатите мрачни или пък откровено обезверени изражения.

Майки притискаха към гърдите си вързопчета пеленки, от чиито дебри току се разнасяше яростен бебешки плач, бащи гризяха нокти, опитвайки се да разберат как, по дяволите, се попълват всичките тези документи за застраховка, инвалидни колички и болнични койки на колела профучаваха насам-натам, а високоговорителят не спираше да бълва имена на доктори. Една синекоса госпожица, облечена в бяло-зелената униформа на доброволец, бе приседнала с отчаяна физиономия зад едно от гишетата, не по-малко ошашавена от редовите данъкоплатци, на които трябваше да помага в битката с болничната бюрокрация.

В далечния край на коридора деца и възрастни, настанени на пластмасови столове, гледаха съсредоточено телевизия — поредната серия на поредния безкраен сериал, чието действие се развиваше в болница. На екрана доктори и сестри с искрящо бели престилки, с лица на манекени и усмивки за по двайсет бона в сметката на някоя заможна стоматологична клиника си говореха бавно, достолепно и с увереността на истински познавачи на любовта, омразата, страданието и смъртта.

Докторите и сестрите, които си пробиваха с лакти път през коридора на истинската болница изглеждаха далеч по-земни — разчорлени, с измъчени лица и тъмни сенки под очите.

Бях облечен с бяла престилка, на която бе закачена болничната ми значка. В ръката си носех типичното докторско куфарче. Автоматичната врата се разтвори пред мен и един червендалест пазач около шейсетте ми кимна свойски:

— Добрутро, докторе.

Спуснах се с асансьора до сутерена заедно с чернокожа двойка, прехвърлила трийсетте, и техният деветгодишен син — хлапе със сивкав оттенък на кожата, седнало в инвалидна количка. На мецанина към нас се присъединиха още един техник с едно дебело момиче, понесло кош с игли, гумени маркучи и стъклени цилиндри с кръвни проби. Родителите на момчето впиха изпълнени с надежда погледи в цилиндрите с кръвта, а малкият отвърна очи към отсрещната стена на асансьора.

Пътешествието ни приключи с леко тупване. Вратите на асансьора се разтвориха и пред нас се разкри неприветлив коридор с жълтеникави стени. Останалите „пасажери“ тръгнаха надясно, към лабораторията, а аз поех в обратна посока. Скоро се озовах пред врата с табелка „Медицински архиви“, отворих я и влязох вътре.

Нищо не се бе променило, откак бях напуснал. Наложи ми се да се промъкна с рамото напред между високите от пода до тавана рафтове, претъпкани с болнични картони. Никакви компютри, никакъв дори бегъл опит да се преобрази цялата тази бумащина в удобна за ползване база от данни. Болниците са консервативни учреждения, а „Уестърн Педиатрик“ беше една от най-непоклатимите в тази насока. На това място прогресът извикваше емоции, подобни на тези, които домашният любимец изпитва при вида на ветеринарния лекар, дошъл, за да го ваксинира.

В дъното на помещението сивееше гола стена, пред която седеше момиче с черти на филипинка и прелистваше лъскаво списание.

— Мога ли да ви помогна?

— Да. Аз съм доктор Делауер. Нуждая се от картона на един мой пациент.

— Можехте да поръчате на секретарката си да ни звънне, докторе. Щяхме да ви го изпратим направо в кабинета.

Да бе, след две седмици.

— Оценявам желанието ви да ми помогнете, но ми се налага да го погледна още сега, а секретарката ми отсъства в момента.

— Как се казва този ваш пациент?

— Адамс. Брайън Адамс. — Стаята беше разделена по азбучен ред. Нарочно избрах име, което да я отведе чак в отсрещния край.

— Попълнете този формуляр, а в това време аз ще намеря картона.

Фалшифицирах във формуляра всичко, за което се сетих, без дори да ми мигне окото. Тя дори не си направи труда да го погледне и просто го хвърли при останалите. След като се скри от погледа ми, отидох до секцията „Л-Я“ и изрових сред документите на буква „Н“, онова, за което бях дошъл. Пъхнах плячката си в куфарчето и бързичко се върнах на изходна позиция.

Тя се върна пет или шест минути след това.

— Открих трима Брайън Адамсовци, докторе. Кой по-точно ви интересува?

Хвърлих един поглед на трите картона и избрах на слуки един от тях.

— Този е.

— Ако подпишете ето тук — тя ми подаде втори формуляр, — мога да ви го оставя за двайсет и четири часа.

— Няма да се наложи да го задържам. Ще го прегледам направо тук.

Устроих й едно десетминутно представление под надслов: „Съвестен доктор преглежда личния картон на свой пациент“, след което се изправих и казах:

— Благодаря ви. Много ми помогнахте.

Тя не ми отговори. Вече беше успяла да се отнесе в своя свят на козметични камуфлажи и тоалети, създадени за скучаещи милионерски съпруги със склонност към умерен садомазохизъм.

Открих една празна конферентна зала надолу по коридора, в съседство с моргата, заключих вратата отвътре и се заех да прегледам медицинския картон на Гари Немет.

Момчето бе прекарало последните двайсет и два часа от живота си в интензивното отделение на „Уестърн Педиатрик“, без да успее да дойде в съзнание. От медицинска гледна точка неговият случай бил безнадежден още от приемането му в болницата. Дежурният стажант-лекар бе съставил съвестно своя доклад. Преведена на езика на медицината, трагедията на Гари звучеше като репортаж от безинтересен неделен мач.

Докарали го с линейка — потрошен, загубил много кръв, с фрактура на черепа. Почти всички рудиментарни функции на тялото му били прекратени. При все това хиляди долари били пръснати, за да се отдалечи във времето онова, което вече никой не можел да предотврати. Списъкът с приложените манипулации имаше обема на средно голям учебник. Прелистих ги набързо, чак до самия край — аутопсията.

Следваше рапорта на шерифа. Още един пример за умело боравене с професионалния жаргон. В очите на служителя на реда Гари Немет беше просто поредното главно „Ж.“ като „Жертва“.

Ж. била ударена отзад, докато се спускала по Малибу Каньон Роуд малко преди полунощ. Гари бил бос и носел пижама — жълта, както педантично бе уточнено в рапорта. По пътя не били открити следи от спирачки, което довело рапортуващия полицай до извода, че детето е било блъснато с висока скорост — около четирийсет или петдесет мили в час, съдейки по разстоянието, на което било намерено тялото.

Останалата част от картона включваше безсмислени бюрократични отчети плюс една специализирана карта, с помощта на която информацията е трябвало да бъде въведена в съответния компютър.

Доста депресиращо четиво. Нищо от съдържанието му не ме изненада. Дори това, че името на педиатъра, подписал смъртния акт, бе Лайнъл Уилърд Тауъл, Д. М.

Покрих картона под куп рентгенови плаки и отидох до асансьора. Две единайсетгодишни хлапета се бяха измъкнали някак си и сега се надпреварваха с инвалидни колички. Профучаха край мен и аз едва успях да се дръпна.

Протегнах ръка, за да натисна бутона на асансьора и точно тогава чух някой да изрича името ми.

— Здрасти, Алекс.

Беше шефът на болницата, който тъкмо си приказваше нещо си с двама стажант-лекари.

— Здравей, Хенри.

Беше наддал няколко килограма, откак се бяхме видели за последен път, и доказателство за това негово прегрешение напираше да прелее през ръба на колана му. Видът му като цяло беше нездравословен. От джобчето на престилката му се подаваше пакет пури.

— Какво съвпадение — каза той, докато ми подаваше влажната си мека длан. — Тъкмо се канех да ти се обадя.

— Сериозно? И за какво?

— Хайде да поговорим в моя кабинет.

Последвах го, той затвори вратата зад гърба си и побърза да се настани зад бюрото си.

— Как я караш, синко?

— Добре — тате, — довърших мислено аз.

— Хубаво, хубаво. — Той измъкна една пура от пакета и ловко махна целофана й. — Няма да го увъртам, Алекс. Знаеш, че не е в мой стил. Винаги съм предпочитал директния подход. Така се избягват куп недоразумения.

— Нямам нищо против.

— Да. Хм. Ще ти го кажа направо. — Той се надвеси над бюрото, може би защото изведнъж му се бе догадило, или пък защото се опитваше да си предаде допълнителна тежест. — Аз… получих оплакване, в което се поставя под съмнение твоята професионална квалификация.

Хенри се облегна отново с доволната физиономия на хлапе, което чака да види как ще гръмне пиратката, която току-що е запалило.

— Уил Тауъл?

Веждите му подскочиха до тавана.

— Знаеше ли вече?

— Да речем, че отгатнах.

— Да, ами, прав си. Нещо се е наежил за някаква хипноза, която си приложил против правилата или нещо от сорта.

— Той е един глупак, Хенри.

Пръстите му си играеха с целофана. Зачудих се от колко ли време не е оперирал.

— Разбирам за какво намекваш. Така или иначе, Уил Тауъл е важен човек, на когото просто не можеш да махнеш ей така с ръка. Той настоява за нещо като разследване…

— Лов на вещици?

— Не си усложнявай сам положението, млади момко.

— Аз не сам отговорен нито пред Тауъл, нито пред когото и да е друг. Оттеглих се, Хенри, забрави ли? Провери кога за последен път съм вземал заплата.

— Не е там работата…

— Работата, Хенри, е там, че аз пет пари не давам дори Тауъл да ме изправи пред щатската комисия. Нека го направи. Навит съм да си кръстосаме шпагите. Мога да ти гарантирам, че схватката ще бъде истинско зрелище.

Той се усмихна мазно.

— Аз те харесвам, Алекс. Казах ти го само за да те предупредя.

— Да ме предупредиш за какво?

— Семейството на Уил Тауъл е дарило стотици хиляди долари на тази болница. Нищо чудно дори стола, на който седиш в момента, да е купен с техни пари.

Аз станах.

— Благодаря за предупреждението.

Малките му очички ме гледаха с едва прикрита враждебност. Забравената между пръстите му пура сипеше купчинки пепел върху бюрото. Той сведе поглед, сякаш щеше всеки миг да се разплаче. Този човек щеше да е рядка картинка върху кушетката на някой психотерапевт.

— Не си чак толкова независим, колкото си мислиш.

— Да не се опитваш да намекнеш, че покрай оплакването на Уил Тауъл съм на път да загубя правото си на практика в тази болница?

— Просто ти казвам: не си усложнявай сам живота. Обади се на Уил, кажи му, че си стъпил накриво. Той не е чак толкова лош човек. Всъщност вие двамата имате доста общо помежду си. Той е страхотен специалист в областта на…

— Поведенческата педиатрия. Знам. Хенри, вече говорих лично с него. Няма начин, по който да се спогодим с него.

— Не забравяй едно, Алекс, психоложката длъжност в нашия екип винаги е била една от най-желаните.

Припомних си една негова стара реч. Нещо във връзка с важността на човешкия фактор и как се отразява той на съвременната медицина. Сериозно се замислих дали да не го зашлевя с някое от собствените му помпозни заявления. После го погледнах в очите и реших, че просто не си струва да си хабя нервите.

— Това ли е всичко?

Той нямаше какво повече да каже. Хора като него изпитват непрекъснат дефицит от лични мисли и боравят предимно с цитати, клишета и зле скалъпени заплахи.

— Приятен ден, доктор Делауер — каза ми той.

Не счетох за нужно да му отговарям. Просто излязох и затворих вратата след себе си.

Озовах се отново в коридора, в който вече нямаше пациенти, а на тяхно място се бе появила група представителки на някаква женска активистка организация. Обърнах им гръб и се отправих отново към асансьора.

На третия етаж на болницата, по Т-образен коридор с облицовани с тъмно дърво стени и килим, наподобяващ по цвят и материя горски мъх, бяха пръснати административните кабинети. Офисът на отдел „Медицински състав“ се намираше в долния край на „Т“-то. Още с отварянето на вратата мярнах една елегантна блондинка, която искрено се бях надявал да не срещна при идването си в болницата, но вече беше твърде късно, за да се измъквам. Затова оправих вратовръзката си и влязох с твърда крачка.

Тя вдигна поглед и отначало не ме позна, но после се замисли и веднага ме възнагради с царствена усмивка. Подаде ми ръка с жест, подобаващ на жена, прекарала твърде дълго време на една и съща длъжност, за да развие илюзията, че е незаменима.

— Добро утро, Алекс.

Ноктите й бяха покрити с дебел слой скъп перлен лак, създаден сякаш специално, за да задоволи суетата й.

— Кора.

— Колко е хубаво, че се виждаме отново. Доста време мина.

— Да, така е.

— Да не би да се връщаш при нас? Чух, че си се оттеглил от практика.

— Не, не се връщам и да, оттеглих се.

— Наслаждаваш ли се на свободата? — Тя ме възнагради с още една целувка. Косата й изглеждаше още по-руса отпреди, а прическата — още по-вулгарна. Беше наддала леко, но фигурата й продължаваше да бъде радост за мъжкото око.

— Да. А ти?

— При мен е все същото — въздъхна тя.

— С което, без съмнение, продължаваш да се справяш страхотно.

За миг си помислих, че това ласкателство е било грешка. Лицето й се напрегна и по него се появиха няколко нови бръчици.

— Хайде, всички знаят — продължих аз — кой всъщност поддържа реда тук.

— Ох, продължавай. — Тя събра длани, опря буза на тях и ме загледа замечтано.

— Е, определено не са доктори. — Едва се сдържах да не прибавя и едно „скъпа ми Клементайн“.

— Странно, нали? Излиза, че и двайсет години образование не могат да се сравнят с преимуществата на здравия разум. Аз може да съм просто една черноработничка, но поне знам кое къде е.

— Думата „черноработничка“ нещо не ми се връзва с теб, Кора.

— Ох, знам ли. — Тя сведе кокетно клепки, твърди и черни като перата на гарван.

Беше едва прехвърлила четирийсетте и на безмилостното флуоресцентно осветление в офиса всяка година си личеше до последния месец. Някога — преди цяла вечност, както ми се струваше сега — тя ми изглеждаше по момичешки свежа, топлокръвна и атлетична. Връзката между нас се бе изчерпала с една-единствена прекарана заедно нощ, след което и двамата си обявихме негласен бойкот. И ето че сега Кора флиртуваше отново с мен. Явно времето бе заличило неприятния спомен.

— Те добре ли се държат с теб? — попитах аз.

— В общи линии, да. Знаеш ги какви са докторите. От тях не може да се очаква кой знае какво.

Ухилих се.

— За тях съм част от мебелировката — продължи тя. — Ако тръгнат нанякъде ще вдигнат и мен с останалия багаж.

Огледах бавно тялото й. Не мръснишки, просто като ценител.

— Не мисля, че някой би те сметнал за част от мебелите.

Тя се изсмя нервно и приглади косата си.

— Благодаря. — Вероятно притеснена от възможността за по-детайлен оглед, тя насочи сценичното осветление към моята скромна персона. — Какво те води тук?

— Опитвам се да приключа с няколко стари дела. Неприключени рапорти, малко документи за попълване, неща от сорта. Напоследък нещо съм си занемарил личната кореспонденция. Вече получих няколко „напомняния“, че излизам извън всички срокове.

— Не помня да сме ти пращали нещо подобно, но може да е било и някое от другите момичета. Аз отсъствах около месец. Операция.

— Съжалявам да го чуя, Кора. Сега всичко наред ли е?

— Женски проблеми. — Тя се усмихна. — Те казват, че всичко е наред.

Изражението, което съпроводи изричането на „те“, трябваше да ми намекне, че ги смята за пълни лъжци.

— Слава богу.

Разменихме погледи. За миг се стори, че пред мен стои двайсетгодишно момиче — младо и обещаващо. Тя ми обърна гръб, сякаш искаше да запази този образ непокътнат в съзнанието ми.

— Чакай да погледна твоя файл.

Тя стана, отиде до черния лакиран шкаф за документи, отвори едно от чекмеджетата и измъкна оттам синя папка.

— Не — каза след малко, — абсолютно на чисто си. Ще получиш съобщение за следващата година, но чак след няколко месеца.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

Кора върна папката на мястото й.

— Какво ще кажеш за по едно кафе? — попитах аз уж между другото.

Тя погледна първо мен, после часовника си.

— Почивката ми е чак в десет, но какво пък толкова, ще преживеят и без мен, нали така?

— Определено.

— Само ще отскоча до момичешката стаичка да се пооправя.

Тя подръпна тук-там косата си, взе си чантичката и излезе от офиса.

Още щом вратата се затвори зад гърба й, аз се озовах с няколко бързи крачки до шкафа с документите. Чекмеджето, което тя бе отворила, носеше табелка „Личен състав — А-Е“. Две чекмеджета по-долу открих онова, от което се нуждаех. То също се озова в доброто ми старо куфарче.

Когато тя се появи отново — поруменяла, нагласена и ухаеща на нелош парфюм, аз вече я очаквах, застанал чинно до вратата. Подадох й ръка и Кора я пое.

В кафенето изслушах изповедта й — за развода й (седемгодишна рана, която така и не можела да заздравее), за дъщеря й (седемнайсетгодишно девойче, което я подлудявало със същите номера, които тя погаждала на родителите си някога), за проблемите с колата, за това, колко били безчувствени шефовете й и като логичен финал — колко несправедлив бил животът.

Чувствах се странно, докато опознавах за пръв истински една жена, в чието тяло вече бях прониквал. До този момент някак ми бе убягвал фактът, че в подобен простичък, откровен разговор може да има повече интимност, отколкото в няколкото часа прекарани в разюздан секс.

Разделихме се като приятели.

— Намини пак, Алекс.

— Непременно.

Докато вървях към паркинга, си мислех колко лесно съм започнал да преглъщам напоследък хапа на двуличието. Винаги съм се ласкаел с мисълта, че съм човек, който държи на това да остане верен на себе си. Но през последните няколко дни започваше да ми става нещо като навик да се промъквам като крадец, да прикривам част от истината, да лъжа, докато гледам хората в очите и да проституирам на емоционална основа.

Сигурно причината беше в хората, с които ми се налагаше да си имам вземане-даване.

Подкарах колата към едно уютно италианско ресторантче в Западен Холивуд. Когато пристигнах, заведението току-що бе отворило врати и аз, естествено, се настаних в любимото си ъглово сепаре. Поръчах си винен сос, порция лингуини с масло и чесън и бутилка „Куурс“.

Един тътрещ краката си келнер ми донесе бирата. Докато чаках за храната, отворих куфарчето и прегледах плячката си.

Медицинският файл на Тауъл надхвърляше четирийсет страници — голяма част от тях бяха ксерокопия на дипломи, сертификати и грамоти. Биографията му обхващаше двайсет страници рекламаджийство, лишено и от най-малък намек за евентуални публикации — той беше участвал като съавтор в изготвянето на един доклад по време на практиката си като стажант-лекар, но с това се изчерпваше всичко — но пък за сметка на това солидно гарнирано със списък на телевизионни интервюта, речи, изнесени по различни поводи, и свидетелства за работата на доброволни начала за „Ла Каса“ и други подобни институции. Това очевидно не му бе попречило да стане пълноправен клиничен професор в медицинския факултет. Толкова по въпроса за академичната взискателност.

Келнерът донесе салатата и кошничка с ухаещи рулца. Хванах салфетката с една ръка и започнах да прибирам с другата документите обратно в куфарчето, когато една интересна подробност привлече вниманието ми.

В графата „Завършени колежи и университети“ фигурираше „Джедсън Колидж“, Белвю, щата Вашингтон.