Жестоки игри

21.

Хиляда метра екваториална гора отделяха двора на „Джедсън“ от крайбрежния път. Гората завършваше с две каменни колони с гравирани върху тях римски цифри. От този портал започваше застлана с обли камъни алея, водеща към центъра на колежа. Края на самата алея бе увенчан със слънчев часовник, над който се извисяваше огромен бор.

На пръв поглед „Джедсън“ приличаше досущ на онези неголеми колежи от Изтока, всеки от които има претенции да изглежда като един малък „Харвард“. Сградите бяха с тухлена зидария, каменни или мраморни корнизи и покриви с медна обшивка — все спомени за едно отминало време, когато човешкият труд е бил достатъчно евтин, за да може всеки да си поръча хубава къща или сграда. Дори плъзналият по стените бръшлян изглеждаше съвсем истински.

Затревеният двор на колежа беше сравнително малък — около половин квадратна миля със сенчести хълмчета, импозантни групички от дъбове, борове, върби, брястове и бели брези — и пътечки, очертани с мраморни блокчета и украсени тук-там с мраморни пейки и бронзови статуи. Всичко това изглеждаше съвсем традиционалистично, докато човек не хвърлеше един поглед на запад, за да мерне там идеално окосените морави и отвъд тях частния пристан на яхтклуба. По-лабилните спокойно можеха да зяпнат при вида на двайсетметровите яхти, окичени с всевъзможни радари, сонари и сателитни чинии. Цялата гледка нашепваше една-единствена дума: „Пари, пари, пари!“.

Вятърът тъкмо бе успял да отвори едно малко триъгълно прозорче през катраненочерните буреносни облаци. Армада от платноходки, развели пъстрите си като опашката на екзотична птица платна, разсичаше водната повърхност — блестяща, сива и гладка като разстлан лист фолио.

В двора открих стойка с покрита с пластмаса карта, от която се осведомих за местонахождението на блок „Креспи“. Колежани, извадени сякаш от един и същ калъп, ме подминаваха безмълвно. Всички имаха здравословен тен, розови бузи и русоляви коси, а цветът на очите им варираше между светло и наситеносиньо. Прическите им, макар и скъпи на вид, сякаш до една бяха заимствани от някое стилистко списание от времето на Айзенхауер6. Панталони с подгъв, скъпи мокасини и цяло стадо крокодилчета по джобчетата на разноцветните блузки с якичка, всичко това като опаковка на съвършено развити, атлетични тела, увенчани със самоуверени физиономии от типа „Светът ми принадлежи и аз си го знам“. Помислих си, че сигурно съм умрял и погрешка съм попаднал в арийския рай.

Блок „Креспи“ се оказа триетажен ромбоид с дорийски мраморни колони на входа. Офисът на отдел „Връзки с обществеността“ се криеше зад махагонова врата със златисти орнаменти. Открехнах я и тя проскърца като истинска. Дали пък не си бяха платили специално за „проскърцваща врата“.

Маргарет Допълмайър се оказа една от онези високи кокалести жени, обречени на вечно моминство. Беше се опитала да поприкрие несъвършената си физика с трапецовиден костюм от кафяв туид, но ъгълчетата и ръбчетата стърчаха издайнически тук и там. Имаше едра челюст, безкомпромисни устни и червеникавокафява коса, подстригана по момичешки късо. Тя се изправи рязко иззад бюрото си и се засили към мен, като за целта й се наложи да се промъкне някак си през не чак толкова тесния процеп между стената и бюрото й. Съжалих я, но се постарах тя да не го разбере.

— Здравейте, вие сигурно сте Алекс.

— Да. Радвам се да се запознаем, Маргарет. — Ръкостискането й беше плътно, здраво, а дланта й — грапава при допир в резултат от многото здрависване или от миенето на съдове, това не можах да преценя.

— Моля седнете.

Избрах си един сглобен от дървени летви и плат стол и тутакси съжалих за това. Беше невъзможно човек да се настани удобно в него.

— Кафе?

— Да, моля. Със сметана.

Встрани от бюрото й имаше масичка със затоплящ се плот. Тя взе от него една метална кана, наля ми чаша кафе и ми я подаде.

— Решихте ли за обяда?

Мисълта, че ако се съглася, ще ми се наложи да я гледам през масата още цял час, не ме радваше особено. Тя изглеждаше готова да ми разкаже историята на живота си, а аз не бях никак готов да тъпча точно сега главата си с излишна информация. Затова отказах.

— Тогава нещо за подсилване?

След малко пред мен се появи поднос със сирене и дребни бисквити. Ролята на домакиня никак не й подхождаше. Зачудих се как бе решила да се занимава точно с обществени връзки. Беше родена за библиотекарка. После ми хрумна, че всъщност работата й в „Джедсън“ прилича по-скоро на библиотекарство — работа зад бюро с много повече подреждания на папки и писане на писма, отколкото лични контакти лице в лице.

— Благодаря. — Бях гладен, а сиренето се оказа добро.

— Е. — Тя огледа бюрото си, откри чифт очила и си ги сложи. Зад тях очите й станаха по-големи, а погледът й — по-мек. — Значи искате да сложите ръка на пулса на „Джедсън“.

— Точно така. В личностен аспект.

— Мястото е наистина доста специфично. Аз лично съм от Уисконсин, завършила съм в „Медисън“, заедно с още 40 000 ученици. Тук имаме само 2000. Всички се познават помежду си.

— Нещо като голямо семейство. — Измъкнах от джоба си бележник и химикалка.

— Да. — При споменаването на думата „семейство“ устните й се нацупиха. — Би могло да се каже и така.

Тя прехвърли няколко листа и зарецитира:

— „Джедсън Колидж“ е основан през 1858, три години преди основаването на университета във Вашингтон, от Джозая Т. Джедсън, шотландски имигрант, направил състояние от минни работи и строеж на железопътни линии. Идеята на Джедсън е била да създаде учебно заведение, което да поддържа висок стандарт на преподаване и да възпитава своите възпитаници в духа на традиционните стойности. И в наши дни част от финансирането на колежа се осъществява със средства на фондацията „Джедсън“.

— Разбрах, че таксите са доста високи.

— Годишната такса — натърти тя, — е дванайсет хиляди долара, плюс дължимото за общежитие, за записване и за други такси.

Подсвирнах.

— А стипендии?

— Всяка година се раздават неголям брой стипендии за заслужилите ученици, но към това трябва да се прибави и програмата ни за финансово подпомагане.

— В такъв случай политиката на колежа е да привлича ученици от по-тесен социално-икономически кръг.

— Всъщност, да.

Тя свали очилата си, бутна приготвения материал леко встрани и втренчи в мен късоглед поглед.

— Надявам се, че няма да следваме точно тази нишка в разговора си.

— И защо така, Маргарет?

Тя размърда устни, вероятно за да опита негласно няколко възможни начални думи, никоя от които не й пасна. Накрая каза:

— Помислих, че става дума за материал с позитивна насоченост.

— Такъв е замисълът ми. Просто съм любопитен. — Бях напипал оголен нерв. Не че това ми вършеше особена работа. Последното нещо, от което имах нужда, бе да разстройвам източника си на информация. Но фактът, че богаташите са обявили това място за недостъпно за простосмъртни, ме изкуши да се държа като лошо момче.

— Разбирам. — Тя си сложи отново очилата, събра подготвените листа и нацупи устни. — Алекс, — каза след това, — мога ли да поговоря с вас неофициално, просто като с колега?

— Разбира се. — Аз затворих бележника и пъхнах химикалката в джоба на сакото си.

— Не знам как точно да ви го обясня. — Пръстите й си играеха нервно с ревера на костюмчето. — Нито вашето посещение, нито пък идеята за подобна статия бяха посрещнати особено благосклонно от администрацията. Както вероятно и сам сте се досетили, от всичко видяно дотук, връзките с обществеността далеч не са от първостепенно значение за това учебно заведение. След като говорих с вас вчера, аз уведомих шефовете си, като си мислех, че новината ще ги зарадва. На практика стана точно обратното. Определено не получих потупване по рамото.

Тя се нацупи така, сякаш току-що си бе спомнила за някакво особено неприятно напляскване.

— Не исках да ви създавам неприятности, Маргарет.

— Как можехте да предположите? Както ви споменах, аз съм отскоро в „Джедсън“. Тук повечето неща се правят иначе. Друг начин живот — тих и консервативен. В колежа сякаш цари безвремие.

— В такъв случай как се справя колежът с набирането на фондовете си, след като предпочита да не привлича ничие внимание? — попитах аз.

Тя захапа устната си.

— Наистина не искам да навлизам в тази тема.

— Маргарет, говорим си като приятели. Не ме отрязвайте така.

— Това не е чак толкова важно — настоя тя, но деколтето й се надигна, а в уголемения плосък образ на очите й проблесна намек за конфликт. Реших да заложа на този конфликт.

— Тогава какъв е проблемът? Мислех си, че журналистите трябва да са по-открити помежду си. И без друго всеки се опитва да ни цензурира.

Маргарет се замисли сериозно. Желанието й да си излее душата се боричкаше с доводите на здравия разум. Почувствах се гадно.

— Не искам да загубя работата си тук — каза тя накрая. — Имам си хубав апартамент с изглед към езерото, моите котки и книгите. Не мога да се лиша от… всичко това. Не искам да се връщам обратно в Средния Запад, сред стотиците мили равнина без нито едно хълмче и никакви перспективи за кариера. Разбирате ли ме?

Маниерът на говорене и тонът й изразяваха абсолютна безпомощност. Точно като при повечето от моите пациенти, които след часове терапия най-накрая решават да свалят всички бариери. Тя търсеше изцеление и аз, какъвто съм си манипулативен гадняр, щях да й го поднеса на тепсия.

— Разбирате ли какво искам да кажа? — повтори тя въпроса си.

Чух се да казвам мазно и сладникаво:

— Разбира се.

— Всичко, което ще ви кажа, трябва да си остане само между нас.

— Обещавам. Аз съм автор, а не ловец на сензации. Не искам да ставам новият Уудуърд или Бърнстийн7.

Една бледа усмивка оцвети леко едрото й, лишено от сексапил лице.

— Не искате, значи. А аз исках, някога. След четири години в колежанския вестник на „Медисън“ бях решила да преобърна наопаки представите за съвременната журналистика. После мина цяла година, без да си намеря работа като журналист. Изхранвах се от сервитьорска заплата. Беше отвратително време. После работих в редакцията на вестник „Домашен любимец“ и пишех статии за пуделите и шнауцерите. Край бюрото ми непрекъснато се мотаеше по някое ситно чудовище, което държеше да си свърши работата точно в краката ми. Когато започна да ми се повдига и от тази „работа“, се махнах оттам само за да отразявам две години партийни срещи и полка вечеринки в Ню Джърси, и това изцеди и малкото останали ми илюзии до последната капчица. Сега всичко, което искам, е просто спокойствие.

Очилата се озоваха за пореден път на бюрото. Тя затвори очи и разтърка слепоочията си.

— Като се замисли човек, всеки от нас търси същото — казах аз.

Маргарет отвори очи и веднага ги присви, за да може да ме види по-добре. От това разстояние сигурно й изглеждах като размазано петно. Опитах се да си придам вида на заслужаващо доверие петно.

Тя сложи две парченца сирене в устата си и ги сдъвка съвестно с масивното си чене.

— Не знам дали нещо от това, което ще ви кажа, има някаква връзка с вашия материал. Особено като се има предвид, че ви трябва нещо по-лустросано.

Изстисках от себе си порция смях.

— И след като вече успяхте да ме заинтригувате, не ми размахвайте повече вкусната мръвка под носа.

Тя се усмихна.

— Откровено като между колеги?

— Като между колеги.

— Ох — въздъхна тя, — може би все пак не е кой знае какво чудо. Като начало, да, „Джедсън Колидж“ не проявява интерес към аутсайдери, точка. Това е колеж, но само по име и формален статус. Поставка за писалки, ето това е всъщност „Джедсън Колидж“. Място, където привилегированата класа оставя хлапетата си „на гардероб“ за четири години, в периода, преди синчето да поеме татковия бизнес, а дъщеричката да се омъжи за някое друго такова момченце от сой. Тук не се гони някаква впечатляваща диплома. Четворката е идеалната оценка. Да си твърде умен тук прави лошо впечатление. По-умничките възпитаници на колежа продължават после в университетите, предимно право или медицина. Но повечето от тях после не стигат до практика.

Говореше с огорчение като за забравена миналогодишна картичка за празника на Свети Валентин.

— Средният годишен приход на семействата, които изпращат децата си тук, е около сто хиляди долара. Помислете си върху този факт, Алекс. Тук всеки е богат. Видяхте ли пристана?

Кимнах.

— Тези плуващи играчки принадлежат на учениците. — Тя замълча за миг, сякаш все още не можеше да го повярва. — Паркингът изглежда като снимка от Монте Карло по време на поредния Grand Prix. За тези хлапета велурът и кашмирът са евтини материи.

Едната от грубите й, повехнали длани намери другата и я поглади леко. Тя огледа малката си стаичка от стена до стена, сякаш търсеше скрити микрофони. Зачудих се от какво ли е изнервена чак толкова. Добре де, явно „Джедсън“ наистина беше богаташко училище. В края на краищата и „Станфорд“ е започнал така и сигурно е щял да стигне, рано или късно, до такава степен на задръстване, ако някой не се бил сетил да допусне в колежа умни еврейчета и азиатчета, както и други хлапета със странни фамилии и убийствен коефициент на интелигентност.

— Да си богат все още не е престъпление — казах аз.

— Това не е всичко. Тук умишлено се провокира духовна слепота и незаинтересованост. Аз бях в „Медисън“ през 60-те. Там определено имаше социална ангажираност. Активизъм. Ние правехме всичко, което бе по силите ни, за да спрем войната. Сега пък има антиядрено движение. Тук всяка по-радикална мисъл увяхва, преди още да е поникнала.

Представих си я преди петнайсет години — облечена с джинси и тениска, маршируваща и размахваща плакати. Радикализмът бе срещнал очи в очи нуждата и бе загубил битката. Поне спомените предизвикваха от време на време у нея пристъпи на носталгия…

— При преподавателите е още по-зле — продължаваше да говори тя. — Не говоря за „Старата гвардия“, а за „Младотурците“. Всъщност те самите са се нарекли така. Идват тук заради дефицита от преподавателски места и след не повече от две-три години се прощават и с последните остатъци от академичния си идеализъм. Това тук е някаква подигравка с преподаването, да не говорим колко е унизително да изкарваш по петнайсет хиляди годишно, когато само гардеробът на всеки от учениците ти струва повече.

— Говорите ми така, сякаш информацията ви е от първа ръка.

— Така е. Имаше един… мъж. Мой добър приятел. Дойде тук, за да преподава философия. Беше страхотен, възпитаник на „Принстън“, съвършеният преподавател. Тук го сдъвкаха. Разказваше ми какво означава за него да започне лекция за Киркегор или за Сартр и да види пред себе си трийсет празни погледа. Подчовеци, така ги наричаше той. Напусна миналата година.

Изглежда, я болеше от мисълта за него. Смених темата.

— Споменахте „Старата гвардия“. Кои са те?

— Възпитаници на „Джедсън“, които по чудо са развили интереси, различни от правенето на пари. Те продължават образованието си и се дипломират в такива абсолютно „безполезни“ специалности, като литература, история или социология, за да допълзят после дотук по корем и да молят за преподавателски места. „Джедсън“ се грижи за своите.

— Предполагам, че им е далеч по-лесно да установят контакт с ученици, които идват от същите социални кръгове.

— Налага им се да го сторят. Въпрос на оцеляване. Освен това напоследък почти никой от бившите колежани не се връща, за да преподава в „Джедсън“. „Старата гвардия“ е обречена на изчезване. Предполагам, че и на тях не им е лесно. Сигурно се чувстват отхвърлени. Дори във висшите касти си има такива хора.

Изражението на лицето й говореше недвусмислено, че и тя самата се е чувствала отритната от обществото. Изглежда, се уплаши, че може да премине, без да се усети, от социален коментар към психологически стриптийз, затова си сложи отново очилата и се усмихна тъжно.

— Не е зле като за специалист по връзките с обществото, нали? — каза тя.

— За човек, който е толкова отскоро тук, наистина сте разбрали страшно много.

— Част от изводите си направих сама, други научих наготово.

— От вашия приятел, преподавателя?

— Да. — Тя замълча и измъкна някакво гигантско кожено подобие на дамска чанта. Не й трябваше много време, за да открие онова, което търсеше.

— Това е Лий — каза Маргарет и ми подаде една моментна снимка — тя и един мъж с няколко сантиметра по-нисък от нея. Мъжът беше плешив, с по една гъста туфа коса над всяко ухо, рошави мустаци и кръгли очила без рамки. Беше облечен с избеляла синя риза и джинси и носеше туристически обувки. Маргарет Допълмайър го бе прегърнала и изглеждаше едновременно майчински загрижена и детински зависима. — Сега той е в Ню Мексико. Работи върху книгата си. В усамотение, или поне така казва.

Върнах снимката.

— Писателите се нуждаят от усамотение.

— Да. Двамата предъвквахме тази тема до втръсване.

Тя се отпусна в стола си, посегна към сиренето, но пръстите й замряха във въздуха, сякаш апетитът й се бе изпарил на мига.

Оставих я да си помълчи известно време на спокойствие, после с професионален арабеск подех тема встрани от личния й живот.

— Това, което казвате, Маргарет, е много интригуващо. Излиза, че „Джедсън“ е всъщност една самовъзпроизвеждаща се система.

Обикновено думата „система“ действа безотказно като психологически катапулт на всеки, който някога е изповядвал леви убеждения. Номерът мина и при нея.

— Именно. Процентът на учениците, чиито родители също са завършили „Джедсън“, е смайващо висок. Готова съм да се обзаложа, че всичките две хиляди студента идват от не повече от петстотин или максимум седемстотин фамилии. Когато ми се наложи да се разровя из списъците, непрекъснато се натъквам на едни и същи фамилни имена. Затова се сепнах така, когато нарекохте „Джедсън“ едно голямо семейство. Зачудих се колко всъщност знаете.

— Абсолютно нищо до разговора си с вас.

— Да, аз май доста се разприказвах.

— Една затворена система — пропуснах забележката й аз, — се нуждае най-малко от публичност.

— Естествено. „Джедсън“ е просто един анахронизъм. Той оцелява успешно в края на двайсети век, като приема малко ученици и се старае всячески името му да не се споменава във вестниците. Бях инструктирана да ви напоя, да ви нахраня, после да ви разведа на една малка разходчица из парка и като цяло да ви замажа очите. Настоятелите на „Джедсън“ не искат колежа да се споменава на страниците на „Лос Анджелис Таймс“. Никак не им се иска шумът около колежа да изкара на бял свят кирливите им ризи.

— Оценявам това, че бяхте искрена с мен, Маргарет.

За миг си помислих, че ще се разплаче.

— Не се опитвайте да ме изкарате светица. Не съм светица и го знам много добре. Дори това, което ви казах, бяха думи на безгръбначно. Думи на лицемер. Хората тук далеч не са толкова лоши, колкото ги изкарах. Освен това нямах правото да ви казвам всичко това. Те се държат добре към мен. Но вече започнах да се уморявам от приказките с жени, които могат да говорят само за новия си порцеланов сервиз и за начина, по който трябва да се подрежда той на масата. Тук все още се интересуват от подреждането на чиниите и чашите по време на парти или прием, можете ли да го повярвате?

Тя погледна ръцете си, сякаш се съмняваше, че би могла да държи с тях нещо толкова крехко като порцелан.

— Моята работа е пълен камуфлаж, Алекс. Аз съм телефонен секретар от плът и кръв. Но няма да си тръгна оттук — тросна се тя, като че ли не на мен, а на някакъв невидим опонент. — Все още не. Не и в този момент от живота си. Събуждам се и първото нещо, което виждам, е езерото. Имам си моите книги и хубава стереоуредба. Бера си пресни боровинки само на половин час път от къщи. Ям ги сутрин със сметана.

Аз просто мълчах.

— Ще ме издадете ли? — попита тя.

— Разбира се, че не, Маргарет.

— Тогава вървете и просто забравете за „Джедсън“. Тук няма нищо интересно, за който и да е външен човек.

— Не мога.

Тя се изпъна в стола си.

— Защо? — В гласа й прозвуча смесица от ужас и гняв, а очите й проблеснаха заплашително. Сега вече можех да разбера желанието на любовника й да се усамоти в Ню Мексико. Очевидно живите трупове в учебните аудитории не бяха единственото нещо, от което бе избягал.

Беше настъпил мигът, в който вече не можех да предложа нищо, с което просто да поддържам разговора между нас. Оставаше ми само да разкрия истинските си намерения и да се надявам, че ще успея да си завербувам конспиратор в „Джедсън“. Поех дълбоко въздух и й разказах без всякакви превземки за какво всъщност съм дошъл.

Когато приключих с обясненията, на лицето й се бе изписала същата притежателско зависима физиономия, която бях видял на снимката. Прииска ми се да отстъпя поне метър назад, но столът ми беше само на няколко сантиметра от стената.

— Странно — каза тя. — Бе трябвало да се чувствам измамена, използвана. Но не се чувствам така. Имате честно лице. Дори лъжите ви звучат праведно.

— И аз съм също толкова праведен, колкото сте и вие. Просто се нуждая от някои факти. Помогнете ми.

— Знаете ли, някога бях член на Соцпартията. Ченгетата се държаха направо свински с мен по онова време.

— Първо, сега не е „онова време“ и второ, аз не съм полицай. Освен това не обсъждаме абстрактни доктрини или планове за всемирна революция. Става дума за тройно убийство, Маргарет, за малтретиране на деца, а може би дори и за нещо още по-сериозно. Това не са политически убийства. Хора като мен и вас са били обезобразени, превърнати в кървава каша. Дете е било прегазено посред нощ, докато се е опитвало да избяга, босоного, облечено с пижама.

Тя потръпна, отвърна очи и зачовърка един от предните си зъби със занемарения нокът на показалеца си. После погледът й отново се спря на мен.

— И вие мислите, че възпитаник на „Джедсън“ е сред виновните за всичко това? — Самата мисъл за това й доставяше удоволствие.

— Мисля, че са дори двама.

— Защо правите всичко това? Казахте, че сте психиатър.

— Психолог.

— Все едно. Какво ще спечелите?

— Нищо. Нищо, за което да ми повярвате.

— Опитайте все пак.

— Искам справедливостта да възтържествува. Мисълта, че хората, отговорни за тази касапница, ще се измъкнат, ме яде отвътре.

— Вярвам ви — каза меко тя.

Забави се двайсет минути, след което се върна с два огромни тома, подвързани с тъмносин марокен.

— Това са годишниците им, ако разбира се, предположението ви за възрастта им се окаже вярно. Ще ви оставя сам, за да преровя картотеката с възпитаниците на колежа. Прегледайте ги на спокойствие и не отваряйте, ако някой почука. Когато се върна, ще почукам първо три, после още два пъти. Това ще е нашият сигнал.

— Прието.

— Ха. — Тя се засмя и за няколко секунди придоби почти привлекателен вид.

Историята на Тимоти Крюгер за бедното момче, попаднало в „Джедсън“ със спортна стипендия, се оказа безсрамна лъжа. Неговото семейство бе дарило средствата за няколко от сградите на колежа и дори при най-повърхностен прочит на годишника ставаше ясно, че Крюгерови са много важни клечки. Иначе спортните му постижения наистина си ги биваше. Лека атлетика, бейзбол и класическа борба. В годишника имаше няколко негови снимки — прескачащ препятствия, хвърлящ копие или пък в ролята на Хамлет и на Петручио. Останах с впечатлението, че е бил доста популярна личност в колежа. Интересно как ли се бе озовал в „Ла Каса де лос Ниньос“, практикуващ с измислена титла.

На младини Л. Уилърд Тауъл бе изглеждал досущ като активист от Хитлерюгенд. Бележките под името му сочеха, че е бил президент на Клуба на медиците и на Почетното общество на биолозите, както и капитан на отбора по ветроходство. Имаше и бележка, която препращаше читателя към последната страница на годишника. Подчиних й се послушно и се озовах очи в очи с обрамчената в черно снимка, която вече бях видял в кабинета на Тауъл — неговата жена и синът му на фона на планинското езеро. Под снимката имаше надпис:

Под надписа следваха четири поетични строфи:

Тъкмо дочитах поемата, когато ме стресна кодираното почукване на Маргарет Допълмайър. Дръпнах резето и тя се вмъкна вътре. Носеше голям кафяв плик. Тя заключи отново вратата, настани се зад бюрото си и изтърси върху плота две картотечни карти.

— Измъкнах ги направо от картотеката на колежа. Ето го и вашият доктор.

Името на Тауъл се мъдреше най-отгоре, изписано с елегантен почерк. Под него имаше още няколко бележки, написани с различни почерци и различни цветове мастило. Повечето от тях представляваха абревиатури и цифрени кодове.

— Можете ли да ми ги обясните?

Маргарет заобиколи внимателно бюрото, застана до мен и взе картончето от ръката ми.

— Нищо мистериозно. Абревиатурите се използват, за да се пести място. Петте цифри след името обозначават кода на ученика, кореспонденция, справки и прочее. Цифрата три означава, че това е третият член на семейството, приет в „Джедсън“. Съкращението „мед“, естествено, обозначава специалността, а „Смед“ означава, че медицината е семейният бизнес. „Б:51“ обозначава годината, в която е получил бакалавърската си степен — 1951-ва. „Ж: Дж., 148793“ означава, че е женен за възпитаничка на „Джедсън“, както и нейния колежански код. Ето и нещо интересно — след кода на жена му има едно малко „п“ — за „починала“ — плюс датата на смъртта „6/17/51“. Това значи, че е починала, преди да завърши колежа. Знаехте ли за това?

— Да. Има ли начин да научим нещо повече по въпроса?

Тя се замисли за миг.

— Можем да прегледаме броевете на местните вестници от същата седмица за некролог или бележка за смъртта й.

— А колежанският вестник?

— „Спартанец“ е пълен парцал — каза тя с погнуса, — но може и да има нещо вътре. Старите течения се пазят в библиотеката. Можем да отскочим дотам после. Смятате, че има някаква връзка?

Тя се бе превърнала в поруменяло разпалено момиче, погълнато изцяло от нашата малка интрига.

— Не е изключено, Маргарет. Искам да науча колкото мога повече за тези хора.

— Ван дер Грааф — каза тя.

— Кой е това?

— Професор Ван дер Грааф от историческия факултет. Той е най-древният член на „Старата гвардия“. Аз поне не познавам човек, който да е по-отдавна в „Джедсън“. Да не говорим, че е голям клюкар. Седях до него на едно градинско парти и сладкото старче ми снесе какво ли не — кой с кого спи, други мръсни тайнички от факултета, все неща от сорта.

— И те го оставят да си приказва?

— Той наближава деветдесетте. Освен това изсипва непрекъснато семейни пари в колежа, не е женен и няма наследници. Просто го чакат да умре някой прекрасен ден и да остави всичко на „Джедсън“.

— Мислите ли, че ще иска да си поговори с мен?

— Ако го спипате в подходящо настроение. Всъщност аз дори си помислих за него, когато споменахте по телефона, че искате да научите повече за някои видни възпитаници на колежа. Но реших, че ще е твърде рисковано да го оставя насаме с репортер. Кой го знае какво може да каже или да направи.

Тя се изкиска, наслаждавайки се на умението на стареца да се гаври с порядките на колежа от позицията на силата.

— Естествено, като се има предвид какво точно искате да научите, той е най-подходящият човек за вас. Ще трябва само да си намислите някакво прилично обяснение защо се интересувате точно от Тауъл. Не вярвам това да ви затрудни особено.

— Какво ще кажете за това — аз съм репортер от „Медикъл Уърлд Нюз“. Да речем, че се казвам Бил Робъртс. Доктор Тауъл е бил избран за президент на Академията по педиатрия и аз трябва да напиша материал за него.

— Добре звучи. Ще му се обадя веднага.

Маргарет се пресегна за телефона, а аз се вгледах отново в картончето на Тауъл. Единствената графа, която тя не ми бе разяснила, беше маркирана с „$“ и вероятно отразяваше даренията направени на „Джедсън“. Над десет хиляди долара на година. Тауъл явно преливаше от синовна благодарност.

— Професор Ван дер Грааф — тъкмо казваше Маргарет, когато се заслушах, — обажда ви се Маргарет Допълмайър от „Връзки с обществеността“. Благодаря, добре, а вие? Чудесно… о, сигурна съм, че ще успеем да намерим време за това, професоре. — Тя закри слушалката с длан и ми прошепна „В добро настроение е“. — Не знаех, че обичате пица, професоре. Не. Не, и аншоа не обичам. Да, харесвам „Дюзенбъргс“. Знам, че обичате… Да, знам. Но тогава валеше като из ведро, професоре. Да, непременно. Да, веднага щом се оправи времето. Аз ще донеса пицата.

Тя пофлиртува с Ван дер Грааф още пет минути и накрая му подхвърли причината за моето посещение. Заслуша се, направи ми знак с допрян палец и показалец и после продължи с флирта. Взех картончето на Крюгер.

Той беше петият член на семейството си, минал през този колеж. В графата „семеен бизнес“ се мъдреха съкращенията означаващи „превози“ и „недвижими имоти“. Крюгер не бе дарявал досега пари на колежа. Имаше и две особено интересни съкращения — „С. Р. — Л. У. Тауъл“ и „ЗЛЧ“ най-отгоре на картончето.

Маргарет затвори телефона.

— Ще се срещне с вас. При условие че дойда с вас и му направя един „бърз масаж“. Пустия му стар мераклия — каза тя с умиление.

Попитах я за споменаването на името на Тауъл в картончето на Крюгер.

— „С. Р.“ означава, че двамата имат роднинска връзка. Изглежда, вашите двама заподозрени са нещо като братовчеди.

— А защо това не е отбелязано и в картончето на Тауъл?

— Защото Крюгер е постъпил доста след завършването на Тауъл. „ЗЛЧ“ е далеч по-интересна бележка. Значи, че името му е било заличено от списъка.

— И защо?

— Не знам. Не пише. Няма такава практика. Освен това е съвсем нетипично. С потекло като неговото трябва да е бил голяма клечка тук. Сигурно е сгафил достатъчно сериозно, щом колежът е решил да го заличи от паметта си. — Тя ме погледна. — Доста интересно, не мислите ли?

— Определено.

Тя прибра картончетата обратно в плика и го заключи в бюрото си.

— Ще ви заведа при Ван дер Грааф още сега.