Жестоки игри

20.

Прибрах се вкъщи, обадих се в „Ел Ей Таймс“ и попитах за Нед Бионди. Бионди беше автор със стаж във вестника, нервен тип с непогрешим усет за сензацията. Преди няколко години бях лекувал дъщеря му от анорексия неуроза4. Тогава Бионди не можа да намери парите, за да плати за лечението, отчасти заради журналистическата си заплата, отчасти заради страстта си по залаганията на коне, но момичето беше наистина зле и аз просто махнах с ръка. Беше му необходима година и половина, за да ми се издължи. Дъщеря му се оправи след няколко месеца, въпреки безбройните учудващо вкостенели за седемнайсетгодишно хлапе пластове на самоомраза, които ми се наложи да смъкна от съзнанието й. Все още я помнех ясно — висока, тъмнокоса, облечена с тениска и джогинг шорти, които само подчертаваха кокалестата й структура. Това девойче с нездравословен пепеляв тен се люшкаше неудържимо между състояния на дълбоко, мрачно, унесено и непробиваемо мълчание и пристъпи на хиперактивност, при които беше склонна да пробяга десетина километра на ден.

Успях да я уредя в „Уестърн Педиатрик“, където остана три седмици. Това и последвалите месеци психотерапия успя все пак да й помогне да се справи с мисълта за твърде красивата си майка, твърде атлетичния си брат и твърде интелигентния си баща…

— Бионди…

— Нед, Алекс Делауер се обажда.

Отне му секунда да разпознае името ми без титлата отпред.

— Докторе! Как сте?

— Нормално. Как е Ан Мари?

— Много добре. Привършва втората си година във „Уитън“, Бостън. Изкарва шестици. Има и няколко петици, но това не я паникьосва. Все още е твърде взискателна към себе си, но, изглежда, приема далеч по-спокойно мисълта, че в живота има не само върхове, а и спадове. Теглото й се е заковало на четирийсет и шест.

— Страхотно. Поздравете я специално от мен.

— Непременно. Благодаря, че се обадихте.

— Всъщност не само професионалната загриженост ме накара да ви потърся.

— Да? — В гласа му се промъкна напрегната нотка.

— Имам нужда от услуга.

— Само я назовете.

— Довечера летя за Сиатъл. Трябват ми някои преписи на документи от един малък колеж недалеч от града. „Джедсън“.

— Успяхте да ме изненадате. Мислех си, че става дума за кратка бележка за някоя книга в неделния брой. Това звучи сериозно.

— Така е.

— „Джедсън“. Сещам се за колежа. Ан Мари щеше да кандидатства там — помислихме си, че в малък колеж ще й е по-приятно — но цените бяха с петдесет процента по-високи от тези във „Уитън“, „Рийд“ и „Обърлин“. За какво са ви тези преписи?

— Не мога да кажа.

— Докторе — той се засмя, — не размахвайте наденица под носа на помияр. Аз съм професионален търсач на сензации. Само да надуша нещо завъртяно и после и господ не може да ме спре.

— Защо си мислите, че става дума за нещо „завъртяно“?

— Защото набавянето на документи по втория начин не е докторска работа. Това е по-скоро по моята специалност.

— Не мога да навлизам в подробности, Нед.

— Аз умея да пазя тайна, докторе.

— Не. Не точно сега. Освен това не искам да ви изкушавам.

— Това беше удар под пояса, докторе.

— Знам. Затова не настоявайте. В момента имам нужда от помощта ви. Може да излезе нещо сериозно, а може и да греша. Ако не греша, вие ще сте първият, с когото ще говоря.

— Нещо голямо?

Не бях се замислял за това до момента.

— Може би.

— Добре — въздъхна той, — какво се иска от мен?

— Ще използвам името ви като препоръчител. Ако ви се обадят, просто потвърдете моята история.

— И каква е историята?

Обясних му.

— Звучи достатъчно невинно. Естествено — добави той жизнерадостно, — ако ви разкрият, ще си изгубя работата.

— Ще внимавам.

— Да, да. Какво пък, и без друго сигурно вече ми избират златния часовник5. — Последва паузата, в която той като че ли си представяше картинката на следпенсионния живот. Видяното явно не му хареса, защото, когато се обади отново, гласът му прозвуча леко кисело.

— Ще се побъркам от чудене за какво ли става дума. Сигурен ли сте, че не искате да открехнете поне мъничко вратата?

— Не мога, Нед.

— Добре, добре. Вършете си пъкленото дело, но ме дръжте в течение.

— Дадено. Благодаря.

— О, по дяволите, не ми благодарете, още ми е криво, задето се забавих толкова с онези пари. Само като погледна моето сладурче сега — усмихната, с розови бузи, истинска хубавица. Още е малко слабичка, но определено не е оня ходещ скелет. Тя е нормална, поне доколкото аз бих могъл да преценя. Вече може да се усмихва. Длъжник съм ви, докторе.

— Всичко добро, Нед.

— И на вас, докторе.

Затворих телефона. Благодарствените думи на Бионди ме накараха да се замисля за миг дали пък не съм избързал с оттеглянето си. После си припомних за кървавите трупове и ентусиазмът ми се изпари на мига.

След няколко фалстарта все пак успях да попадна на нужния човек в „Джедсън“.

— Госпожица Допълмайър, отдел „Връзки с обществеността“.

— Госпожице Допълмайър, аз съм Алекс Делауер. Пиша за „Лос Анджелис Таймс“.

— Какво мога да направя за вас, господин Делауер?

— Подготвям материал за малките колежи на Запада като акцентът трябва да падне върху учебните заведения, които не са толкова популярни, но за сметка на това поддържат изключително високо академично ниво. „Клермънт“, „Оссидентал“, „Рийд“ и прочее. От редакцията ме насочиха и към „Джедсън“.

— О, наистина ли? — Гласът й прозвуча така изненадано, сякаш за пръв път чуваше някой да прикача на „Джедсън“ етикета „колеж с високо академично ниво“. — Това би било чудесно, господин Делауер. За мен ще е удоволствие да си поговорим още сега. Готова съм да отговоря на всички ваши въпроси.

— Аз си представях нещата малко по-иначе. Искам да придам на темата по-личностен оттенък. Моят редактор се интересува не толкова от статистиката, колкото от колоритността на материала. Идеята е, че в малките колежи далеч по-важна е връзката между преподаватели и ученици, нещо, което до голяма степен се губи при по-големите учебни заведения.

— Колко вярно.

— Смятам да посетя общежитията, да поговоря с някои от преподавателите, с учениците също, въобще — да добия представа за атмосферата, която цари тук.

— Разбирам чудесно какво имате предвид. Искате да опознаете човешкия аспект в образователната система.

— Именно. Чудесно казано.

— Аз работих две години в един търговски вестник в Ню Джърси, преди да дойда в „Джедсън“. — В душата на всеки специалист по връзките с обществеността витае призракът на недооценения публицист.

— О, сродна душа.

— Е, напуснах работата си в редакцията, но от време на време се замислям дали да не се върна.

— В нашия занаят трудно се забогатява, но аз не губя надежда, госпожице Допълмайър.

— Маргарет.

— Маргарет. Бях намислил да хвана самолета довечера и се чудя дали ще е удобно да ви навестя утре.

— Момент да проверя. — Шумолене на листове. — Какво ще кажете за единайсет?

— Чудесно.

— Искате ли да подготвя някаква информация, която би ви помогнала?

— Едно от нещата, които ни интересуват особено, е какво става с възпитаниците на колежа след тяхното завършване. Ще ми бъде интересно да науча нещо повече за преуспелите възпитаници на „Джедсън“ — доктори, адвокати и прочее.

— Ще видя какво бих могла да направя по въпроса.

— Ще съм ви много задължен.

— Къде бих могла да ви намеря, ако се наложи?

— През по-голямата част от деня ще бъда в движение, но можете да оставите съобщение на моя колега в „Таймс“ Едуард Бионди. — Дадох й телефонния номер на Нед.

— Чудесно. Значи утре в единайсет. Колежът е в Белвю, съвсем наблизо до Сиатъл. Ще се оправите ли?

— Ако се не лъжа, Белвю се намира на източния бряг на езерото Вашингтон. — Преди години гостувах като лектор във Вашингтонския университет и тогава моят домакин ме покани да посетя дома му в Белвю. Спомнях си градчето с високия му стандарт, прецизно окосените ливади, многобройните антикварни магазини и лъскавите търговски центрове.

— Точно така. Ако идвате от центъра, минете по Ай-5 до 520-то и оттам през Евъргрийн Пойнт. „Джедсън“ се намира в залива Мейдънбауър, точно до яхтклуба. Моят офис е на първия етаж в блок „Креспи“. Ще останете ли за обяд?

— Все още не знам. Зависи от това с колко време ще разполагам. — И какво ще открия.

— Ще се погрижа, за всеки случай.

— Много мило от ваша страна, Маргарет.

— Това е най-малкото, което мога да направя за един колега, Алекс.

После се обадих на Робин. Трябваха й седем иззвънявания, за да вдигне слушалката.

— Здрасти. — Беше задъхана. — Тъкмо бях подхванала една голяма плоскост. Какво има?

— Ще отсъствам за няколко дни.

— Таити? Без мен?

— Никаква романтика. Сиатъл.

— О-о. Детективско разследване.

— Наречи го биографично изследване. — Обясних й, че Тауъл е завършил „Джедсън“.

— Здравата си го погнал тоя тип.

— Той ме е погнал пръв. Когато прескочих тази сутрин до „Уестърн“, Хенри Брук ме спипа в коридора, завлече ме в кабинета си и се опита да ми разроши перчема. Изглежда, Тауъл се е заел да ме дискредитира публично като специалист. Това, че двамата с Крюгер са се пръкнали от една и съща Алма Матер, ме накара да се поинтересувам по-специално от „Джедсън“.

— Нека да дойда с теб.

— Не. Пътуването е изцяло делово. Ще те заведа на една истинска почивка, след като приключа с всичко това.

— Само от мисълта, че ще отидеш там съвсем сам, ми се свива стомахът.

— Няма нищо страшно. Просто се пази и си върши работата. Ще ти се обадя, щом се настаня.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Знаеш чудесно, че ще ми е много по-приятно в твоята компания, но няма да имам и минутка свободно време. Определено няма да ти хареса.

— Добре — промърмори колебливо тя. — Ще ми липсваш.

— И ти на мен. Обичам те. Пази се.

— Същото важи и за теб. Обичам те, миличко. Чао.

— Чао.

Взех полета на ЛАКС от 21:00 и в 23:25 кацнах на летище „Сий Так“. Наех кола от бюрото на „Херц“. Не беше точно моята севиля, но поне си имаше радио, което някой бе оставил на станция с класическа музика. Не смених станцията — органовата фуга на Бах пасваше чудесно на настроението ми. Потвърдих резервацията си в „Уестин“, изкарах колата от паркинга на летището и поех по магистралата „Интерстейт“, водеща право към центъра на Сиатъл.

Небето беше студено и твърдо като затвора на карабина. Едва бях излязъл на платното, когато се оказа, че пушката е заредена — гръмотевица разцепи небето и от него плисна вода като из ведро. За броени секунди магистралата се превърна в безкрайна автомивка.

— Добре дошли на северозападното крайбрежие — казах аз гласно.

Добрах се до центъра малко след полунощ. „Уестин“ стърчеше като огромна стъклена епруветка сред притъмнялата лаборатория на града. Стаята ми на седмия етаж се оказа прилична, с гледка към пристанището в западната част на града, езерото Вашингтон и островите на изток. Изритах обувките си и се изтегнах на леглото, но все още бях твърде изнервен, за да заспя.

Пуснах телевизора тъкмо за началото на някаква местна новинарска емисия. Говорителят имаше огромно чене, излъчване на мошеник и четеше новините с убийствената монотонност на служебен телефонен секретар. Тембърът му не се промени и на йота при прехода от масовото убийство в Охайо към резултатите от хокейните мачове. Срязах го насред следващото му изречение и изгасих лампата. После се съблякох на тъмно, легнах и вперих очи в светлинките на пристанището, докато най-после сънят ме обори.