Главата на кралицата

6

Ан го посрещна с грейнало лице. Радостта й, че той живее в нейния дом се смесваше винаги с чувството на облекчение, че се връща здрав и читав, макар и често да позакъсняваше.

Никълъс бе пребродил за втори път кръчмите и публичните домове и тя се безпокоеше за него. Там гъмжеше от всякакви престъпни типове. Бе се захванал с опасно дело, което го отвеждаше в най-долните свърталища, ползващи се лоша слава.

— Има ли нещо ново? — попита тя.

— Нищо особено. В „Антилопата“ един се сети за някакъв едър мъж с червена брада. Но не беше сигурен дали е точно този, когато му показахме. В „Кучето и двуцевката“ стопанката позна лицето на рисунката, но твърдеше, че онзи бил с черна брада…

— Ходи ли пак в „Шапката на кардинала“?

— Да — каза Никълъс и се оживи. — Там новините бяха по-окуражителни. Алис ще излезе скоро от болницата. Пооправила се е и се връща. Вярвам, че ще може да ми разкаже повече за Червенобрадия.

— А Семюъл Ръф?

— Ами и той търси и рови като мене. Все някой ден ще открием нашия човек.

По лицето й пробягна загриженост, тя пристъпи и го прегърна. Желанието й най-сетне да хванат убиеца и да го предадат на съда се примесваше с естествено чувство на страх.

— Ако изобщо го намериш, Ник…

— Не бери грижа, ще го намерим!

— … да бъдеш особено предпазлив, чу ли? — примоли се Ан.

— Не се тревожи, Ан! Въоръжен съм. Червенобрадия няма да ме свари неподготвен.

Той я взе в прегръдките си и я целуна за успокоение.

Сюзън Фаулър вече не живееше в неговата стая, ала той и сега не се прибра веднага там. Отидоха с Ан горе, при нея. Спалнята й беше откъм предната страна на къщата, голяма, ниска стая със солидни мебели, окачени с вкус завеси пред вратите и малък килим върху лъснатия като огледало дъбов под. По стените имаше картини на холандски майстори — спомени от родината на покойния й мъж. И тук, както и в цялата къща, всичко светеше от чистота.

Голямото тежко легло бе меко и удобно и те се любиха дълго със спокойна нежност под чаршафите. Никълъс и Ан рядко оставаха да спят заедно. Нито един от двамата не бе готов за трайна връзка. За такова нещо той бе прекалено независим, а тя пък все още живееше със спомените за щастливия си брак с Джейкъб Хендрик. И двамата се радваха на момента близост и нежност като на някаква рядка наслада, а не като на нещо обичайно и принудително. Така успяваха да съхранят прекрасното чувство за изключителност.

— Ник…

— Спиш ли?

— Да.

Двамата се разсмяха. Тя го сръга закачливо в ребрата.

— Знаеш ли, мислех си за Уил Фаулър… — продължи тя.

— И аз.

— Може би тази е била причината да дойде в театъра…

— Причината?

— Търсил е да се скрие — каза Ан. — Актьорите не са като останалите хора… Разбираш ли какво искам да кажа? Уил Фаулър е отишъл в театъра, за да се прикрие. И той като тебе.

— И аз ли съм направил така?

— Ами разкажете ми, най-сетне, сър!

Ала тя знаеше, че той няма да го направи. Ан Хендрик неведнъж го бе подпитвала за живота му, но той бе споменавал само разни незначителни неща. Бил син на заможен търговец от западните графства получил добро образование, работел в канторите на баща си и така имал възможността да пътува из цяла Европа… След това скъсал със семейството си. Постъпил на служба при Дрейк и участвал в неговото околосветско пътешествие. Това променило целия му светоглед, превърнал се повече или по-малко във философ. И когато се завърнал в Англия, приключил и с мореплавателството. Преместил се в Лондон и заработил в театъра…

— Какво си правил всъщност, Ник?

— Кога?

— Ами след като си се завърнал и преди да дойдеш в трупата на лорд Уестфийлд. Все трябва да си правил нещо.

— Точно така. Преживявах.

— Но как?

Вместо отговор Ан получи целувка. Годините, които се губеха в живота му, бяха оставили своята следа, ала Никълъс никога не разказваш какво е преживял. Ан трябваше да го приеме такъв какъвто е — спокоен, волеви, сдържан, скрит зад маската на мълчанието. Положително не знаеше всичко за него, но все пак знаеше достатъчно, за да го обича.

— Кажи ми — прошепна тя.

— Какво да ти кажа?

— Смяташ ли, че съм права? За Уил Фаулър…

— Може би.

— А за Никълъс Брейсуел?

— Може би не.

— О, Ник! — изпъшка тя и го притисна в обятията си. — Обичам тази близост, но има моменти, когато се питам кой е човекът, когото прегръщам.

— Това се питам и аз понякога — призна той.

Той я целуна леко по устните и започна да гали нежно тъмната й лъскава коса. Тя се гушна на гърдите му, изпълнена с покой и топлота.

Изминаха дълги минути, преди Ан да наруши мълчанието.

— За какво мислиш?

— За нищо съществено, Ан. — Гласът му прозвуча тъй сякаш той беше вече някъде далече от нея.

— Кажи ми, моля те!

— Не е нещо особено приятно.

— И все пак бих искала да го чуя.

— Добре — отстъпи той. — Мислех си за един провал.

— Провал?

— За големи очаквания, завършили в нищото. За надежди, изпарили се от самосебе си…

— За твоите очаквания и надежди ли става дума?

— Продължаваш да настояваш! — засмя се той за миг, но веднага стана отново сериозен. — Не, мислех си за Сюзън Фаулър, горкичката. Всичките й планове са рухнали. А и за Семюъл Ръф. И той е претърпял провал, който го е повлякъл надолу и все по-надолу… И досега от него лъха някаква тъга, която не може да заличи.

Последва дълго мълчание.

— Ник?… — Гласът й прозвуча като лек шепот във възглавницата.

— Зная какво ще кажеш.

— Защо не се върнеш в стаята си чак утре сутрин?…

— Така и ще направя, Ан.

Но не заспаха дълго още. Трябваха им часове, за да се насладят на близостта си.

Ричард Хънидю бе поразен, като разбра, че ще изпълнява централната роля в новата пиеса. Не стига, че щеше да играе за първи път в „Завесата“, ами и дебютът му там щеше да е в ролята на Глориана, кралицата на Англия! Бе изпълнен със странна смесица от радост и страх. Явно беше — гласуваха му пълно доверие и само мисълта за това му помагаше да овладее нервите си и да се пребори с цялата си неувереност.

Останалите стажанти побесняха от яд. Наложи се Файърторн да смаже безкрайните им протести с желязната си ръка. Най-силно засегнат се чувстваше Мартин Йоу. Той бе високо, стройно момче на четиринадесет години, беше играл повечето женски роли през последните две години и гледаше на това едва ли не като на свое право. Да го измести някакъв новак, и то за такава важна роля, бе повече, отколкото наранената му гордост можеше да понесе. Той се затвори в себе си в мълчалива, дебнеща съпротива.

Така се държаха и Джон Талис и Стийвън Джуд. Те и по-рано не обичаха Дик, ала сега вече го мразеха с пламенна жажда за мъст. Сутрин на закуска те го гледаха с такава нескрита омраза, че само присъствието на Марджъри Файърторн ги възпираше да не се нахвърлят върху му. За наказание, че бяха затворили Ричард в шкафа тя ги бе оставила на половин порция и те седяха с полупразен стомах, докато най-малкото хлапе излапваше препълнена чиния. Както и да го погледнеш, Ричард Хънидю получаваше повече от тях във всяко отношение.

— Иде ми да го убия! — заяви Джон Талис.

— Наистина! — побърза да потвърди Стийвън Джуд. — И най-лошото е, че все гледа да ни се подмаже, искал да се сприятели с нас, като че изобщо може да става дума за приятелство! Особено пък сега.

— Направо не е честно! — каза Мартин Йоу.

Качиха се в стаята си и веднага зашепнаха като съзаклятници. Тримата често се караха помежду си, но сега се бяха съюзили срещу общия враг. Талис бе пребледнял от злоба, Джуд изгаряше от завист, а Йоу се държеше така, като че е лично обиден. Общото унижение ги свързваше.

Имаше театрални сдружения, които даваха на стажантите си редовна заплата, но в трупата на лорд Уестфийлд не бе така. Като възнаграждение за работата, която вършеха, младите стажанти получаваха храна и квартира, дрехи и редовно обучение по различни умения, необходими в професията. Всички бяха доволни от този ред. Но само докато не се появи Ричард Хънидю. Без сам да знае това, Ричард наруши равновесието в домакинството на Лорънс Файърторн, а и в самата трупа. Сега трябваше да си плати!

— Какво мислите да правим? — запита Талис.

— Ако изобщо можем да направим нещо — каза Джуд. — Сега вече на негова страна са Никълъс Брейсуел и Семюъл Ръф.

— Но и те няма да могат да го опазят — обади се ехидно Йоу.

— Тази роля беше само за тебе, Мартин — каза Талис.

— Зная. И ще видиш, че пак ще я взема.

— И как? — обърна се светкавично Джуд към него.

— Ей сега ще измислим как.

— Не е ли възможно изобщо да го… отстраним? — запита Талис.

— Защо не?

Заговорниците се захилиха самодоволно. Ричард Хънидю витаеше някъде из висините, но ще го накарат да тупне на земята, когато най-малко очаква това… Трябваше да се измисли нещо…

Никълъс Брейсуел издърпа изпод леглото си голям, поожулен вече, облицован с кожа сандък. Като импресарио той трябваше да съхранява ръкописите на всички пиеси, били те стари, нови, поставяни или преработени. Сандъкът с ръкописите беше безценен. При тези кражби на пиеси, дето се ширеха напоследък, всяка трупа знаеше колко е важно да си пази сандъка.

Никълъс го отключи и вдигна капака. Разбъркани пергаменти, рола, разкъсани листове — цялата история на неговия труд за трупата на лорд Уестфийлд, изписана с най-различни почерци, с неговите собствени бележки… Докато се вглеждаше в безбройните суфльорски книги, го връхлетяха десетки спомени, Той бързо избра ръкописа, оставен най-отгоре на купа, и отново затвори сандъка. Внимателно заключи и го бутна отново на мястото му под леглото.

Никълъс се сбогува с Ан и забърза към най-близкия пристан, за да вземе лодка за отвъдния бряг. По Темза, този най-стар и най-оживен път на Лондон, се носеха рояци кораби от всякакъв вид и големина. Никълъс обичаше да гледа това гъмжило, трескавото бързане, плясъка на платната, ярките багри, типичната миризма и вечните подвиквания на лодкарите, които направляваха своите черупки с неизменните викове „Уестуърд хо“ и „Ийстуърд хо“.

Всеки път когато прекосяваше Темза, той виждаше какви ли не интересни и дори невероятни неща, ала гледката към единствения мост, прехвърлен над реката, винаги го изпълваше с възторг. Подпиран от двадесет дъги, мостът представляваше някакъв миниатюрен самостоятелен град, едно невероятно струпване от паянтови къщи с гредоред, надвиснал опасно току над реката. Огромно колело за вадене на вода, от онези, които се строят в Холандия, бе издигнато до първата дъга на моста. То препречваше пътя на водата, тя образуваше тук гневен бързей, но не успяваше да избяга и преливаше в кофите му, които я изкачваха към най-близката сграда. Върху самия мост се открояваше Нонзух Хаус — голяма дървена, богато украсена и скъпа постройка, която бяха докарали с кораби чак от Холандия и я бяха издигнали тук част по част, върху каменните основи.

Една не съвсем приятна гледка се разкриваше над къщата на пазачите на моста — там излагаха на показ главите на екзекутираните предатели, набучени на прътове. Сега Никълъс изброи близо двадесет, очертаващи се срещу утринните слънчеви лъчи. Лешояди кръжеха и се спускаха плавно, да кълват изгнилата вече плът. Лондонският мост бе една от прочутите забележителности в Европа, предизвикващ едновременно възхищение и ужас.

На отвъдния бряг Ник плати на лодкаря, даде му и бакшиш и се отправи към оживената Грейсчърч стрийт. Пред „Главата на кралицата“ го очакваше Роджър Бартолъмю, целият трескаво нетърпение.

— Получих вашето известие, Никълъс.

— Много добре.

— Прочете ли той пиесата ми?

— Да, мастър Бартолъмю. Аз също.

— И какво? — Роджър се въртеше неспокойно, сякаш седеше на разпалени въглени.

— Добра пиеса — похвали го Никълъс в стремежа си да каже нещо добро и да смекчи разочарованието, което щеше да последва. — Има забележителни реплики и много интересни моменти… Морската битка е предадена много сполучливо…

— Много ви благодаря. А какво каза Лорънс Файърторн?

От неговата тежка дума зависеше всичко. За Роджър Бартолъмю това бе последната надежда за кариерата му на драматург. Приемането на пиесата щеше да означава за него живот, отхвърлянето — край.

Никълъс съзнаваше това и се чувстваше отвратително, задето трябваше да нанесе такъв удар на автора. Но единственото нещо, което можеше да направи, бе да посмекчи присъдата на Файърторн.

— Мисля, че и той е видял… възможностите на пиесата.

— А главната роля? — настоя нетърпеливо Бартолъмю. — Успя ли тя да го плени, както предполагах?

— В известен смисъл, сър. Той почувства колко голям е вашият талант.

— Значи ще я постави? — запита поетът с грейнали очи. — Ще ми предложи ли трупата на Уестфийлд нов договор?

— За съжаление, не.

— Какво?!

— Пиесата не е подходяща за нашите намерения, сър.

Роджър Бартолъмю онемя. За него тази пиеса се бе превърнала в някакъв постоянен кошмар, вече не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за деня на първото представление… Бе вложил в творбата самия себе си. Да я отхвърлят означаваше всъщност да отхвърлят самия него.

— Сигурен ли сте, че я е чел? — попита той отчаяно.

— Мога да го потвърдя.

— Направете така, че той да премисли решението си!

— Няма да го направи, сър.

— Но той е длъжен!

— Няма никакъв смисъл, мастър Бартолъмю.

— Напротив, има смисъл! Има смисъл… — изплака Бартолъмю. — Та той няма представа за какво става дума всъщност. Моята пиеса е шедьовър! Негов свещен дълг е да я предложи на публиката.

Никълъс бръкна в кожения мех, който носеше, и извади един от ръкописите.

— Съжалявам! — каза той твърдо и подаде листовете на поета. — Благодаря ви, че ни я предоставихте, но ми е поръчано да ви я върна.

— Оставете ме аз да говоря с мастър Файърторн!

— Това не би било много разумно.

— Защо? Да не би този човек да се страхува от мене?!

— Какво говорите, сър!

— Тогава искам да го чуя от собствената му уста.

— Не ви съветвам, ама никак!…

— Този път няма да оставя вие да ми препречвате пътя! — дръпна се Бартолъмю разпалено. — Определете ми ден и час! Искам да говоря лично с него и не ще позволя на нищо и на никого да ме спре!

Никълъс разбра, че само истината може да го възпре. Опитът му да спести на автора най-лошото се оказа напразен. Сега вече трябваше да говори направо.

— Пиесата ви изобщо не се хареса на мастър Файърторн, сър.

— Това не е възможно! — заяви надменно авторът.

— Забележките му не бяха много ласкави…

— Тук вече аз просто не ви вярвам, Никълъс!

— Мастър Файърторн се насили и прочете няколко сцени, но ги намери напълно безинтересни. Изказа се особено критично за стъпката на стиховете ви. Добре, можете да поговорите с него, щом желаете. Но той ще ви каже същото с много по-остри думи.

Роджър Бартолъмю стоеше като замаян. Отказът сам по себе си бе вече беда, но тези директни оценки на неговата личност и на произведението му бяха далеч по-страшни. Лицето му стана сиво като пепел, устните му затрепериха. Той грабна ръкописа и изведнъж цялата му омраза се насочи към Никълъс.

— Вие ме излъгахте, сър!

— Намерението ми бе само да ви спестя някои неща.

— Вие долно ме заблудихте!

— Изобщо не е имало и най-малък шанс да приемат пиесата ви.

— Естествено, с приятел като вас!

— Ние вече имаме една пиеса за Армадата — каза Никълъс и посочи кожената торба. — Бях ви предупредил.

— Ще ми платите за това! — закани се Бартолъмю. Беше като обезумял от гняв и отчаяние. — Никому няма да позволя да ме унижава по такъв начин, нито на вас, нито на мастър Файърторн, нито на който и да било друг от вашата мошеническа професия. Искам удовлетворение! Бог ми е свидетел, зная как да го получа!

Разтреперан от гняв, той притисна ръкописа към гърдите си, шмугна се край Никълъс и побягна. Импресариото остана загледан след него, докато се отдалечи, а след това погледна към кожения мех, в който носеше текста на „Глориана триумфант“. Ето, две пиеси на една и съща тема се бяха отплатили на своите автори по различен начин… Той отново се почувства дълбоко благодарен за това, че не е автор в един така коварен свят, какъвто е театърът.

Барнаби Гил отначало бе недоволен от решението централната роля в новата драма да се възложи на Ричард Хънидю. Имаше добри впечатления от изкуството на Мартин Йо и смяташе, че по-голямото момче би придало на ролята по-царствено звучене. Едновременно с това той разбираше и желанието на Стийвън Джуд да играе Глориана. Техниката на Джуд се бе подобрила през последните месеци и той направи великолепно ролята на главната героиня в „Любов и щастие“ — една жизнерадостна млада жена. Скулестото възгрубо лице на Джон Талис изключваше неговата кандидатура, ала първите двама бяха сериозни претенденти.

За статута на един станажант-артист нямаше никакви твърди правила. Всяка трупа действаше по своему, но Барнаби Гил възприемаше общовалидния принцип на предимството по възраст. Дори и само по тази причина Ричард Хънидю би трябвало да отпадне. Тримата други младежи имаха право да бъдат избрани преди него. Гил бе изтъкнал този аргумент на срещата с колегите си.

Лорънс Файърторн изкара тежката си артилерия. Бе успял вече да спечели на своя страна Едмънд Худ и останалите участници, така че всъщност решението бе взето. Гил можеше само да поиска неговото несъгласие да се запише в протокола и да засипе другите с мрачни предсказания, че това е грешка, за която скъпо ще платят…

— Чудесно, Дик!

— Благодаря, сър.

— Ти имаш вродена грация.

— Просто искам да ме харесат, сър.

— И успяваш, момчето ми. Не се опитвай да ме убедиш в противното…

Колкото повече наблюдаваше Ричард, толкова повече Гил се убеждаваше в необикновената му актьорска дарба. Момчето имаше звънък глас, добра стойка, използваше умело жестовете си. С очите на танцьор Гил се удивляваше на добре премерените му изящни движения. Ала най-важното от всичко бе, че момчето бързо свикна да се движи и съвършено естествено в пищните женски тоалети, един изключителен успех. Може би щеше да се окаже, че избирането на Ричард Хънидю е истинска сполука. А Гил беше последният човек, който би се въздържал да признае, ако е така.

Трупата на лорд Уестфийлд бе наела една от големите зали в „Главата на кралицата“, за да могат да започнат своевременно репетициите. Барнаби Гил уреди работата така, че да размени няколко думи с момчето в една от паузите.

— Харесва ли ти, Дик?

— Много, сър.

— Играл ли си досега кралица?

— Никога, мастър Гил. Това е голяма чест за мене.

— Знае ли човек! — подразни го Гил дружелюбно. — Ти май си по-красив дори и от нашата велика Глориана…

— О, не! — възкликна момчето сериозно. — Никой не е по-красив от нея сър. Мисля, че нашата кралица е най-прекрасната жена в целия свят.

Гил съзря възможност да блесне пред момчето и веднага се хвана за думите му:

— Така е — каза той нехайно. — Нейно величество неведнъж е благоволявала да одобри моето актьорско майсторство…

Ричард зяпна.

— Вие сте се срещали с нея?

— Играл съм много пъти пред двора.

В действителност представленията в двореца бяха само две, и то преди много години, но Гил спести тези подробности. Той не спомена за истинските си чувства към кралица Елизабет. В повечето случаи жените предизвикваха у него някаква неловкост, ала Нейно величество го бе притеснила много повече.

Както повечето й поданици Ричард Хънидю мислеше за нея с нямо възхищение, ала Гил — по-взискателен и безкрайно наблюдателен — се бе доближил до кралицата достатъчно, за да разбере, че тя не е нищо друго, освен една жена на средна възраст с червеникавожълта перука, черни зъби и навика да плеска с дебел пласт червена креда всички части на тялото си, които не са скрити от дрехите. Кралица Елизабет беше един движещ се гардероб. Под пищните ярки рокли беше скрит цял арсенал от телове, банели и подплънки, които създаваха царствената й фигура. Джил признаваше, че тя е впечатляваща гледка, но посърналата вече красота не бе в състояние да грабне сърцето му.

— Ще играе ли нашата трупа пак някога в двореца? — попита прехласнато Ричард.

— Да се надяваме. Трябва само да ни поканят.

— Сигурно е ужасно вълнуващо да играеш пред Нейно величество…

— Разбира се. Аз бях като зашеметен, Дик.

— Вие представихте вашето танцово интермецо, така ли, мастър Гил?

— О, и фехтовка. Учил съм при голям майстор. Разбирам от фехтовка много повече от мастър Брейсуел. За тебе няма да е зле да идваш да се упражняваш с мене отсега нататък.

— Но Никълъс ме научи на страшно много неща.

Момчето се колебаеше. Тази усмивка на любящ чичо го притесняваше. А и все пак дължеше лоялност на Никълъс.

— Можеш да дойдеш довечера при мене — покани го Гил. — Ще опитаме.

— Това няма да е възможно! — прекъсна го рязък глас.

— Вас никой не ви пита, сър! — отвърна гневно актьорът.

— Тази вечер Ричард ще бъде при мене — обясни Семюъл Ръф. — Ще работим с рапира.

Ричард се изненада от тези думи, ала бе благодарен, че някой ги прекъсна. Семюъл Ръф отново му се беше притекъл на помощ. Но Барнаби Гил съвсем не споделяше облекчението на момчето.

— Не разбирам защо се месите, сър! — изсъска той.

— Уговорили сме се с Хънидю.

— Вярно ли е, Дик?

— Да, аз точно…

— Аз пък мисля, че не е вярно! — Гил направи няколко крачки в кръг около Ръф. — И мисля още, че вие на дали сте държал някога рапира в ръцете си.

— Вие сте несправедлив в случая, мастър Гил.

— Охо — присмя се актьорът. — Значи сме крили талантите си. Не знаех, че сте майстор на фехтовката.

— Не, сър. Но съм въртял меч.

— Хайде да видим дали все още си спомняте нещо.

Появата на Ръф вбеси Гил. Сега щеше да му даде да се разбере! А и можеше да блесне пред хлапака. Гил пристъпи към масата, избра две учебни флорети и подаде на Ръф едната от двете дръжки, с форма на камбанка.

— Не е рапира, но ще свърши работа.

— Не искам да се бия с вас, мастър Гил.

— Боите се, значи.

— Не, сър. Но няма да е разумно.

— Кой търси разум в един дуел!

— Някой може да бъде ранен — обясни Ръф. — Дори и с предпазител флоретата може да наранява.

— О, как забравих! — подигра го Гил. — Вие вече имате достатъчно рани.

— Раната на ръката ми е превързана, сър. Не това е причината да не искам.

— И каква е тогава причината?

— Здравият разум.

— Здравият разум или здравият страх?

Този път успя да го засегне. Семюъл нямаше намерение да се дуелира с Гил, но тази обида не можеше да бъде отмината току-така. Той свали жакета си, подаде го на Ричард и взе едната от флоретите. Противникът му го наблюдаваше с мазна усмивка. Изведнъж на Семюъл му се прииска да унизи този неприятен развратник и да го постави на мястото му.

В залата бързо се стекоха всички членове на трупата. Бенжамин Крийч отправяше към Ръф окуражителни думи, но всеобщото мнение бе, че неговите шансове са минимални. Тримата по-възрастни стажанти бяха за Барънби Гил. Искаше им се да видят как приятелят на Дик Хънидю ще си тръгне с подвита опашка.

— Дайте му да разбере, мастър Гил! — подканяше Мартин Йоу.

— Басирам се на едно пени, че първото попадение ще е ваше — окуражи го и Стийвън Джуд. — Впрочем, нека са две пенита! Ти ще заложиш ли на твоя човек, Дик?

— Нямам пари, Стийвън.

— Ето. Ще имаш да ми даваш. Обзаложихме се! Барънби Гил взе леката тънка флорета и я размаха няколко пъти във въздуха, преди да заеме изходна позиция. Противникът му вече го очакваше. Ръф беше по-висок и по-едър, набит, но Гил беше по-бърз в краката.

— Давайте, Семюъл! — извикна той. — Я ми покажете сега яката си!…

Тримата стажанти се разкискаха, но Ричард трепереше от страх — неговият приятел действително бе в опасност. В пиесата за крал Ричард Лъвското сърце Гил имаше цяла сцена фехтовка и бе доказал, че е майстор. Момчето би бе глътнало езика. Когато видя, че в залата влиза и импресариото, малко се поокуражи, Никълъс сигурно щеше да ги спре да не се бият.

— Спрете ги, мастър Брейсуел! — примоли се Дик.

— Какво става тук? — запита Никълъс гръмко.

— Вие не се месете! — нареди Гил.

— Ама вие наистина ли се биете?!

— Дръпнете се, Ник! — каза Ръф. — Това е само игра. Преди Никълъс да успее да стори движение, боят продължи. Флоретите се докосваха в кратка вихрушка от удари, париране, контраудари… сетне започваха своето злокобно пърхане отново. Темпото определяше Барнаби Гил — атака след атака, не даваше на противника си да си поеме дъх. Коварен, зъл и пресметлив, той прилагаше всичките си изкусни трикове, търсейки одобрението на публиката. Ръф едва успяваше да се брани със своя арсенал от всичко на всичко осем заучени движения. Гил се въртеше около него — ту отляво, ту отдясно, ту от най-неочакван и просто невероятен ъгъл — сякаш някакъв пес свирепо нападаше тромав бик.

И все пак не успяваше да го улучи и да намери най-сетне покой. Ремиз, реприз, флаконада… Ръф все успяваше някак да го държи на разстояние. Гил учести още повече своите атаки, намери пролука и насочи острието си към лявото рамо на противника, ала Ръф реагира светкавично и избягна острието. Само предпазителят на върха на флоретата разкъса ръкава на ризата му — видя се превръзката.

— Попадение! — изкрещя Стефан. — Дължиш ми две пенита, Дик!

— Не беше удар — извика Ръф. — Само докосване.

— Ето, сега ще спечелиш баса си, Стийвън — изръмжа Гил.

Той завъртя ловко китката си, направи няколко заучени хватки и отново разкри незащитен достъп до противника си. Политна силно напред, като че се целеше в корема на Ръф и… Остана да гледа смаян как флоретата излетя от ръката му и просвистя във въздуха. Барнаби Гил се озова по гръб на земята, острието на противника му опираше в брадичкката му.

— Говорехте нещо за яка, сър!

Цареше напрегнато мълчание. Момчетата бяха смаяни. Крийч и другарите му не можеха да повярват на очите си…

Барнаби Гил бе бесен от ярост. Вместо да унизи Семюъл Ръф, неговата собствена гордост бе ранена смъртоносно. Това нито можеше да се забрави, нито да се прости!

Ричард Хънидю бе този, който проговори пръв:

— Искам да си ми платиш облога, Стийвън!

На ярките утринни лъчи кардиналът представляваше жалка гледка. Отвсякъде стърчаха трески, боята бе олющена и напукана. От едната страна на табелата шапката на кардинала едва ли ставаше вече за нещо… По Банксайд не подухваше никакъв ветрец и тя висеше отпусната и безполезна на своя прът.

Никълъс погледна нагоре, за да огледа щетите, причинени от Червенобрадия. До самата табела имаше прозорец — навярно там е била стаята на Алис. Много скоро предположението му бе потвърдено.

— Тя е горе, сър.

— Мога ли да говоря с нея?

Сега, на дневна светлина, стопанинът на страноприемницата приличаше още повече на дръглив уличен котак. Присвитите му очи не се откъсваха от кесията на госта. Никълъс напипа няколко монети и му ги подхвърли.

— Последвайте ме, сър.

— Момичето пооправи ли се? — запита Никълъс, докато вървеше след собственика нагоре по стъпалата.

— Алис? О, не, сър. Още не е.

— Къде беше ранена?

— Нищо страшно. Едната й ръка трябва да стои превързана още седмица-две, ама лошо куца…

Стигнаха до първата площадка и свиха по тъмния коридор.

Никълъс се озърташе, обхванат от лоши предчувствия.

— Дали това момиче ще може да се възстанови тук?!

— Да се възстанови? — Котаракът се озъби в мрачна усмивка. — Алис се върна, за да работи, сър. Какво ти възстановяване! И нощеска имаше пак толкова клиенти, както обикновено.

На пътя им се изпречи проснатото тяло на хъркащ старец. Ханджията го срита да го разбуди, след като го прекрачи и отиде към една от вратите.

— Алис! — почука той силно.

От стаята не се чу никакъв звук, та той приклекна да погледне през ключалката. След това заблъска с юмрук по вратата.

— Сама ли си вътре, Алис?

Той сви рамене, след това натисна силно дръжката. Никълъс бе въведен в малко, мръсно стайче, цялото в паяжини. Тапетите висяха по стените, миришеше толкова лошо, че му се пригади. На пода имаше дюшек, а под скъсаната завивка се очертаваше някаква глава. Стопанинът побутна тялото леко с обувката си.

— Събуди се, момиче! Имаш посетител.

— Май не е време за посещение — каза бързо Никълъс. — Вижда се, че трябва да си отспи.

— О, ще я разбудя аз, сър, нямайте грижа!

След като я побутна силно за рамото, собственикът дръпна завивката и я отметна настрани. Гледката накара Никълъс да изтръпне. Върху дюшека лежеше в неестествена поза трупът на млада жена, съвсем гола. Едната й ръка беше с дебела превръзка, а глезенът бе увит в някакви намазнени парцали. Невиждащит очи се взираха в тавана… Устата… устата зееше широко, като че ли ей сега ще изкрещи, молейки пощада.

Алис вече не бе в състояние да разкаже много нещо на Брейсуел. Бяха прерязали гърлото й, цялото тяло бе в кръв. Във въздуха вече тегнеше миризмата на смъртта.