Главата на кралицата

5

Едмънд Худ хвърли много труд в „Глориана триумфант“, преписва я няколко пъти. По начало бе решил действието да се развива в далечното минало. Цензурата бе много строга към съвременните пиеси и сър Едмънд Тилни, шефът на висшето ведомство по цензурата, следеше особено строго за политическите нюанси във всяка пиеса. Би било твърде рисковано победата над Армадата да се представи в драма с действителни случки и личности, даже и ако представляваше апотеоз от начало до край.

И главните герои трябваше някак да се завоалират. Най-простото решение бе едно изместване във времето. Така Елизабет се превърна в прославената Глориана, кралица на древното кралство Албион. Дрейк, Хоукинс, Хауърд, Фробишър и останалите морски герои бяха представени с други имена. Испания се превърна в някаква тиранична държава на име Иберия…

За някои автори творчеството бе може би лека задача, ала Едмънд Худ не спадаше към този тип автори. Той непрекъснато коригираше, и внасяше подобрения, шлифоваше всеки стих. А това водеше до забавяне и до безкрайно напрежение.

— Кога ще сте готов? — попита Файърторн.

— Дайте ми време! — сопна се Худ.

— От седмици все това повтаряте.

— Полека-лека придобива форма, но иска време…

— Време е вече да започнем репетициите? — настоя Лорънс. — Премиерата е следващия месец в „Завесата“.

— Точно от това се притеснявам, Лорънс.

— Пфу!

„Завесата“ бе един от малкото специално построени за целта театри в Лондон. Файърторн бе въодушевен от мисълта, че първото представление на „Глориана триумфант“ ще бъде именно там. Освен предимството, че театърът бе близо до собствения му дом в Шордич, той предлагаше и по-добри възможности, и повече място за зрителите, отколкото "Главата на кралицата". А и „Завесата“ се посещаваше предимно от благородници, в това число и от лейди Розамунд Варли, което разбира се, го вдъхновяваше най-силно. Ала Едмънд Худ продължаваше да се терзае от съмнения.

— „Завесата“ не ми харесва.

— За нашите цели театърът е просто идеален.

— Публиката е много безучастна.

— Но не и когато аз съм на сцената — изпъчи се Файърторн.

— Хората там искат само смешки и убийства…

— Ами да им ги дадем тогава, сър! Вмъкнете една такава интермедия, два Галиарда и един Коранто. Да видим тогава къде ще идат! А що се отнася до баталните сцени, през цялото време ще им навираме в носа най-голямата морска битка.

— Не съм убеден, че ще се получи точно така.

— Оставете това на Никълъс! Той ще има грижата да се получи.

— Да, но досега никога не сме изкарвали на сцената кораб.

— О, зашеметяващ трик е! Като гръмнат топовете, публиката ще започне да вярва, че вижда с очите си как вълните поглъщат Армадата. — Файърторн потърка брадата си. — И още една дреболия, Едмънд…

— Какво пък?! — изпъшка авторът. — Вашите „дреболии“ досега означаваха да се напише наново цялата пиеса.

— Не и този път. Но няколко редчета тук-таме ще са напълно достатъчни.

— И с каква цел?

— Необходима ни е малко любов, малко романтика…

— Романтика?!

— Да, романтика — повтаря Файърторн и удари с юмрук по масата, за да подчертае казаното. — Представяте ме като славен герой, добре. Но развийте характера и с още една черта. Покажете ме и като славен любовник.

— По време на морската битка, така ли?

— Вмъкнете сцена, в която действието се разиграва на сушата. Може и две сцени дори.

Ясно, отново лейди Розамунд Варли… Откакто бе показала интерес към него, Файърторн мислеше само за това как да й се покаже в най-романтична светлина. Една любовна сцена в пиесата за него щеше да бъде репетиция за любовта му с дамата. Ето на, Файрторн бе готов да обезобрази пиесата със съвършено неподходящи сцени, само и само да изпрати своето послание на една-единствена личност сред зрителите.

— В пиесата има вече романтична връзка — каза Худ.

— Между кого?

— Между моряците и техните кораби. Между поданиците и тяхната кралица. Между народа и неговата страна. В една или друга форма това е все любов.

— Не, не, дайте ми някаква истинска страст — настоя Файърторн.

— Страст…

— Да, страст! Страстна връзка между мъж и жена.

— Но това няма никаква връзка с пиесата!

— Ами намерете тогава!

Седяха в стаята на Худ, където авторът бе проседял безкрайни дни и нощи в работа върху пиесата си. Сега той само погледна купчината изписани листове пред себе си. Да вмъкне в „Глориана триумфант“ някаква любовна афера би означавало да се направят коренни промени в структурата на произведението… Но знаеше, че друг изход няма. Файърторн бе безмилостен, когато си науми нещо.

Сега Худ изведнъж си спомни за един по-раншен провал.

— Знаете ли, че в „Завесата“ изиграх първата си роля?

— Приеха ли ви добре?

— Замерваха ме с гнили ябълки.

— Неблагодарна сган!

— Това е предзнаменование — каза авторът мрачно. — „Завесата“ никога не е била благосклонна към мене.

— С „Глориана триумфант“ всичко ще се промени.

Едмънд Худ не споделяше неговия оптимизъм. Както повечето хора, които изкарват прехраната си в театъра, той бе суеверен до мозъка на костите си. Още го болеше от онези гнили ябълки…

Да бъдеш омъжена за един от най-великите актьори на Англия бе нещо, което би изпълвало повечето жени с възторга благоговение. Но Марджъри Файърторн се справяше отлично и отговаряше блестящо на високите изисквания. Бе млада, със силен характер и фигура на Юнона, с някаква агресивна красота и очарованието на воюващ ангел. Имаше да се грижи за четирима стажант-артисти, за две собствени деца, да не говорим и за честите гости в трупата. Но управляваше домакинството си с твърда ръка и безстрашна уста.

Тя се наслаждаваше на бурната с връзка с мъжа си и буквално се мяташе между любовта и омразата, до такава степен дори, че тези две крайности понякога разменяха местата си. В дома им жизнеността бе направо в излишък.

— Искам да зная нейното име, Барнаби!

— Представа нямам за какво говорите.

— Лорънс отново е налапал въдицата.

— Единствено по вас, Марджъри! — Отговорът бе даден с добре изиграна невинност.

— Усещам го с костите си.

— В един брак често възникват дисонанси.

— Вие пък откъде знаете!

Барнаби Гил завъртя смешно очи и се засмя обезоръжаващо. Беше неделя. Той намина ей така, просто да каже едно „добър ден“… Но истинското му намерение бе всъщност да подлюти нейните подозрения. Когато Марджъри го принуди да говори, той заплете в думите си така умело намеци и оправдания, че всъщност потвърди всичките й съмнения. Барнаби Гил изпитваше лудо удоволствие да предизвиква семейни дрязги.

В събота, еврейския сабат, всички театрални представления бяха забранени, дори смелият Файърторн се боеше да наруши това разпореждане на градската управа. Официално трупата на лорд Уестфийлд се водеше в почивен ден, ала твърде рядко всъщност хората оставаха без работа.

Барнаби Гил се огледа и вложи в думите си цялата си преиграна нехайност:

— Младият Дик Хънидю в къщи ли е?

— Защо се интересувате?

— Искам да поговоря с момчето.

— Така ли?

Марджъри Файърторн го бе разбрала какъв е още щом зърна лицето му за първи път. Въпреки че го обичаше й понякога компанията му я забавляваше, тя никога не забравяше тъмните страни на този човек, които караха да просветват сигналните светлинки на нейния праинстинкт на вечна закрилница.

— Тука ли е?

— Мисля, че не. Отиде на урок по фехтовка.

— О-о.

— Никълъс се зае да го тренира.

— Момчето щеше да е по-добре при мене. Аз го научих да атакува и да парира. И къде тренират?

— Не мога да ви кажа.

— Може би другите момчета знаят?

— И тях ги няма, Барнаби.

— Разбирам — каза гостът, ядосан, че намеренията му удрят на камък. — Никълъс се занимава с неща, които не са негова работа. Дик е разпределен при Едмънд Худ и единствен той носи отговорност за подготовката на хлапака. Тя не може да бъде оставена в ръцете на дребен служител, какъвто е импресариото.

— О, Никълъс е много повече от импресарио — каза Марджъри натъртено. — Не сте справедлив към него. А що се отнася до Едмънд, той е толкова затънал в новата пиеса, че няма никакво време за момчето. Направо е благодарен на всеки, който го отмени в нещо.

Марджъри Файърторн добре разбираше колко голям, е приносът на импресариото за успеха на трупата. Ала не това бе единствената причина да го защищава. Тя страшно го харесваше. Сред всичките тези хора, които нямаха в главите си нищо друго освен себелюбие и жажда да се доказват, Никълъс Брейсуел се открояваше като скромен и сдържан човек, истински джентълмен.

— Мисля да тръгвам — каза Гил.

— Всичко хубаво, Барнаби.

— И мислете за това, което ви казах.

— За Лорънс? — изви очи тя.

— В живота му няма друга жена.

Всичко в тона му говореше, че е точно обратното.

Уверен, че е устроил за Файърторн буреносно посрещане, Барнаби Гил напусна къщата. Докато бързаше по уличките на Шордич, той се размечта колко ли приятно би било да обучава Ричард Хънидю да върти меча и шпагата… Все някой ден ще се отвори такава възможност.

Марджъри се захвана отново с домакинската си работа. Точно се канеше да наругае една от слугините, когато някой силно потропа на вратата. Въведоха Джордж Дарт, останал без дъх от бързане. Марджъри го изгледа от главата до петите — дребното момче едва не потъна в земята от стеснение.

— Какво е това блъскане по вратата ми? — изви очи гневно Марджъри.

— Праща ме мастър Брейсуел…

— За какво?

— Да извикам Дик Хънидю.

— Той излезе.

— Ама сигурна ли сте, госпожо? Щото не дойде на тренировката. Мастър Брейсуел го чака вече цял час.

— Хлапакът излезе от къщи към десет часа.

— Ама вие видяхте ли, че излиза?

— Не, но го чух, че тръгна с другите.

Тя свъси чело замислена, след това изведнъж хвана Дарт за ръка и го задърпа нагоре по стълбата.

— Ей сега ще видим тази работа! — закани се Марджъри.

— Обикновено Дик никога не закъснява…

— Сега ще трябва да ни обясни защо го е направил. Тя стигна до първата площадка и се насочи към едно стълбище. Когато на времето Ричард Хънидю се нанесе при тях, делеше обща стая с останалите стажанти. Но понеже ставаше по няколко пъти през нощта, Марджъри го бе настанила в отделна стая горе на тавана. Именно нататък тръгна тя сега.

— Дик!

Тя бутна в вратата, но в стаята нямаше никой.

— Дики! — провикна се тя звънко.

— Къде ли може да е, госпожо?

— Във всеки случай не тук, както забелязвам. Дики!

Чак третото повикване се дочу някакъв отговор — някъде наблизо се чу глухо тропане. Лицето на Дарт, което напомняше лице на джудже, цялото се сбръчка.

— Чухте ли?

— Чакай!

— Това беше…

— Шт!

Те се вслушваха безмълвни, докато отново чуха ударите. Маржъри излезе в коридора и скоро разбра откъде идва звукът. Под стряхата имаше малък долап, грубо рендосаните врати на който потреперваха при всяко почукване. Джордж Дарт строеше като вцепенен от страх, но Марджъри и Файрторн се втурна, хвана дръжката на вратичката и я дръпна, поруменяла от вълнение.

— Дик! — ахна тя.

— Велики боже! — прошепна Дарт.

Ричард Хънидю не можеше да им отговори. Напълно гол, завързан и със запушена уста, той лежеше в шкафа. Очите му заплашваха да изскочат от страх, лицето му бе станало тъмночервено от срам и обида. И двете му пети бяха разкървавени от нерендосаните дъски.

Марджъри Файърторн го притегли към гърдите си в майчинска прегръдка.

Докато в мислите си търсеше ядосано наказание за тази нова зла шега на стажантите, тя изведнъж изтръпна от друга мисъл: какво ли би станало, ако Барнаби Гил бе намерил момчето?!

Александър Маруд и не мислеше, че следва да се разкайва. Като собственик на процъфтяваща страноприемница той трябваше да се грижи за хиляди неща, все нещо имаше да се върши, времето за нищо не стигаше… Да не говорим за това как го командваше и разиграваше нагоре-надолу онази кавгаджийка, жена му. Александър Маруд изобщо не смяташе, че на всичко отгоре е длъжен и да бъде тактичен, когато има да се съобщят на някого лоши новини. Когато Съзън Фаулър дойде при него, той просто я информира — направо и без разни там преструвки.

— Е, и какво толкова съм сбъркал? — опери се той.

— Това вече би трябвало да ви подскаже здравият човешки разум — отвърна Никълъс примирено.

— Човекът е мъртъв, нали така? Нищо не може да се направи.

— Дори да е така, бихте могъл поне да пожалите вдовицата му.

— Казах истината.

— Не, вие не сте я казали, а сте я зашлевили с тази ваша истина.

— Кой казва такова нещо?

— Аз ви го казвам — изпъчи се Никълъс като обвинител.

По физиономията на Маруд бе изписано обичайното изражение на изтерзан от страхове човек, ала от съжаление нямаше и следа. Безсмислено беше да му се търси сметка за това, че се е отнесъл зле със Сюзън Фоулър. Той беше просто черногледец, за когото е едва ли не наслада да съобщи някому лоша новина, премлясквайки от удоволствие.

С едно последно предупреждение Никълъс Брейсуел му обърна гръб и се запъти към вратата. Не бе направил и няколко крачки, когато пред очите му се изправи позната фигура.

— Добро утро, мастър Бартолъмю!

— Здравейте, Никълъс.

— Не очаквах да ви видя отново в „Главата на кралицата“.

— Времената се менят — отвърна поетът. — Бих искал да ви помоля за една услуга. Убеден съм, че ще ми помогнете.

— Ще сторя всичко, което мога, сър.

Роджър Бартолъмю измъкна изпод мишницата си навит на руло ръкопис. Държеше го внимателно, като някаква скъпоценност. На лицето му се бореха гордост и тъга, без нито едно от тези чувства да вземе връх. Никълъс разбра колко усилия трябва да му е коствало да стъпи отново на мястото, където съвсем наскоро бе претърпял неуспех. Младият човек пое дълбоко въздух, преди да изрече молбата си.

— Бих искал да покажете това на мастър Файърторн.

— Нова пиеса?

— Значително по-добра от предишната.

— О, не се съмнявам.

— Ако можете да го убедите да я прочете. Сигурен съм, че ще я оцени.

— В момента не търсим нова пиеса.

— Ще видите, че положително няма да отхвърли творба като „Победеният враг“.

— Виждате ли, ние не купуваме много нови пиеси — започна да обяснява Никълъс. — Повечето неща, които играем, са от постоянния ни репертоар. Трупата на лорд Уестфийлд поставя годишно не повече от шест-седем нови пиеси.

— Помолете го да я прочете — настоя Бартолъмю и му подаде скъпоценни ръкопис. — Става дума за испанската Армада…

— О!

— Възхвала на тази величава епопея…

— Възможно е, мастър Бартолъмю, но… — Никълъс внимателно обмисляше думите си, за да не го засегне. — Това е твърде популярна тема в наши дни. Не са малко авторите, които са вдъхновени от победата и изпитват просто вътрешна нужда да пишат за триумфа на флотата ни… Едмънд Худ също пише пиеса на тази тема.

— Моята пиеса е по-добра — увери го Бартолъмю.

— Възможно е, сър, ала за „Глориана триумфант“ вече е сключен договор.

— Това е пиеса с нетленна значимост.

— Не сте ли мислили да я предложите и на друга трупа?

— Исках да я предложа най-първо на вас.

— Другаде може да я приемат по-охотно.

— Главната роля е написана за Лорънс Файърторн. Това ще е ролята на неговия живот!

— Защо не опитате при трупата на Нейно величество? Те купуват повече пиеси, ние не можем да си позволим толкова. Същото се отнася и за трупата на Уорчестър. Но, разбира се, най-подходяща в случая ще е Трупата на адмирала.

Лицето на Роджър Бартолъмю се издължаваше все повече и повече. В Оксфорд бе изучавал гръцки, латински, поезия и реторика, ала никой не го бе учил на притворство — лицето му бе като отворена книга и Никълъс просто четеше мислите му.

„Победеният враг“ вече бе обиколила всички театрални трупи в Лондон и навсякъде я бяха отхвърлили, дори и в детските театри. Трупата на лорд Уестфийлд бе всъщност последният отчаян опит на младия поет, дълбоко убеден в значимостта на творбата си.

Никълъс знаеше, че няма никакъв шанс неговата трупа да купи пиесата. Но изпитваше искрено съчувствие и не искаше да убие изведнъж надеждите на автора.

— Ще видя какво мога да сторя, мастър Бартолъмю.

— Благодаря ви, благодаря ви.

— Но не мога нищо да ви обещая, имайте предвид!

— Разбирам. Вие просто му дайте пиесата.

— Възможно е да мине време, докато я прочете…

— Мога да чакам.

Бартолъмю стисна благодарно рамото му и бързо излезе навън. Никълъс погледна ръкописа и прочете списъка на действащите лица. Дори само имената вече подсказваха, че в този си вид пиесата е напълно неприемлива. Най-добре би било да спести на автора хапливите забележки на Лорънс Файърторн, ала Никълъс бе дал дума и щеше да я изпълни.

Най-напред се отби във вътрешния двор да провери готово ли е всичко за сутрешната репетиция. Като го видяха, сценичните работници моментално прекъснаха разговорите си и се заеха живо със задачите си. В един ъгъл Семюъл Ръф разговаряше с Бенджамин Крийч, един от актьорите. Никълъс повика Ръф при себе си. След срещата си със Сюзън Фаулър той не бе имал време да размени с него ни дума. Когато му разказа за случилото се, Ръф бе изненадан не по-малко от него. В гласа му трепна съчувствие:

— Уил Фаулър женен?! Просто не мога да го повярвам…

— И аз не можех.

— Та той никога не е споменавал и дума!

— А някакъв намек? Та вие сте стари приятели.

— Не — отвърна Ръф. — Отдавна вече не бяхме много близки.

Гледай ти! Уил Фаулър!… Никога не съм го смятал достатъчно сериозен, за да реши да се ожени. И казвате такова младо, невинно девойче?

— За нея това е било ужасно!

— Все още ли е във вашата къща, Никълъс?

— Днес си тръгва за Сейнт Олбанс. Сюзън е в добри ръце. Една моя добра приятелка ще я съпровожда при пътуването.

Ан Хендрик бе приела момичето като собствена дъщеря, помогна й не малко през тези първи дни след загубата. Самата тя вдовица, Ан бе в състояние да разбере жестоката болка и зашеметяващия удар от непрежалимата загуба, които Сюзън изпитваше. Въпреки че можеше само да предполага колко ли по-ужасно е всичко това, когато знаеш, че е било убийство в някаква долнопробна кръчма… Никълъс остана трогнат, като видя колко мило се отнася Ан с младата си гостенка. Тя му стана още по-близка. И странно: посещението на Сюзън бе пробудило и в него самия бащински чувства, на каквито изобщо не подозираше, че е способен.

— Знаете ли къде точно живее момичето? — запита Ръф.

— Защо?

— Ще ми се да зная. Може някога да се случи да попадна в онзи край. Ако реша да оставя тази ужасна професия, всичко е възможно… — На лицето му се появи горчива усмивка. — Всъщност много бих искал да се запозная някога с нея. Жената, която е приела Уил Фаулър за съпруг сигурно притежава забележителни качества.

— О, тя ги притежава.

— Така е. Говорил ли ви е някога Уил за своята вяра?

— Хм, само когато се случваше да богохулства.

— Бил е към римската църква.

— Какво?! — Ръф бе като ударен от гръм. — Не е възможно!

— Отказал се е от любов към жена си.

— Никога не е показвал такива наклонности!

— Той беше актьор, Семюъл. Изглежда през всичкото време ни е водил за носа.

— Но римската вяра…

Ръф поклати смаян глава. Животът в театъра можеше да направи от човека какво ли не, но не и вярващ, още повече в една религия, чието изповядване все още се наказваше със смърт като предателство. Семюъл Ръф бе изумен: да бъде толкова години приятел с този човек и чак сега да установи, че всичко е почивало върху лъжа! Беше му болно, че са го заблуждавали през цялото това време…

— Никълъс… — прошепна той.

— Да?

— Кой е бил той всъщност?

— Ще ви кажа, щом мога самият аз да си отговаря.

Имаше само едно нещо по-неприятно от това да седиш дни и нощи приведен над „Глориана триумфант“ и то без да очакваш Лорънс Файърторн да прочете пиесата ти и да обяви присъдата си. А той не си поплюваше, когато раздаваше критичните си бележки. Едмънд Худ си бе патил неведнъж.

Докато чакаше колегата си, който бе отишъл да хапне в „Главата на кралицата“, Едмънд си наля чаша малвазие, за да подкрепи силите си. Той бе направен от друго тесто, съвсем не беше като Роджър Бартолъмю, онзи начинаещ писарушко, който си въобразяваше, че всяко редче, излязло изпод ръката му, е неповторимо. Напротив, Худ бе автор, доказал своите възможности, а все още колкото повече пишеше, толкова повече се измъчваше от съмнения в таланта си.

Файърторн изигра появяването си по всички театрални правила — поспря се на прага, челото му намръщено, в очите му светкавици, които не вещаеха нищо добро. Худ, готов за най-лошото, гаврътна чашата си на един дъх.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, Едмънд — каза Файъртортон на масата. — Задържаха ме.

— И аз съм отскоро тук.

— Прекарах ужасен ден! Имам нужда да пийна нещо.

Худ мълчеше. Виното бе поръчано, донесено и изпито. Ясно. Файърторн бе в такова ужасно настроение заради неговата пиеса. Едмънд се питаше дали му е харесала поне една-едничка строфа. Въпреки че го бяха накарали да вплете в пиесата и онази глупава любовна връзка, драмата му като че ли само спечели от това. Файърторн би могъл да похвали поне тези сцени.

— Били ли сте влюбен, Едмънд? — изстреля Файърторн.

— Влюбен? — Въпросът го свари неподготвен.

— Да, влюбен. В жена.

— Бивал съм. Много пъти.

— Мислили ли сте да се жените?

— Често.

— Не го правете! — изрева Файърторн и сграбчи китката му с желязна хватка. — Това е истинско унижение за мъжа! Брачното легло не е нищо друго освен прословутият вечен огън на чистилището! Само че на пухен дюшек.

Худ разбра. Марджъри беше научила.

— Какво каза жена ви, Лорънс? — запита направо той.

— По-добре попитите какво не каза! Засипа ме с такива думи, от които дори стар боцман ще се засрами, да не говорим за заплахите й, способни да разтреперят цял полк войници… — той зарови лице в дланите си. — Боже милостиви! Все едно да спиш с разярена тигрица.

Още малко вино успя да помогне на Файърторн да позабрави обвиненията и обидите на съпругата си. Комичното в случая бе, че досега между него и лейди Розамунд Варли не се бе случило абсолютно нищичко, само дето си бяха разменяли погледи в театъра. Актьорът бе изправен да отговаря за грях, който не бе сторил, но — според отровния език на Марджъри — бил готов да стори при първата отворила му се възможност.

— Много ми се иска да напишете няколко стихчета за мене, Едмънд.

— Стихчета?

— Десетина реда или нещо такова, да речем един сонет.

— До жена ви? — подразни го Худ.

— Мене ако питате, можете да напишете надгробно слово за проклетата фурия.

Поръчаха яденето. Файърторн бе готов вече да започнат разговор по пиесата. Значи жена му бе причина за черното му настроение… Худ изпита безкрайно облекчение. Реши да хване бика за рогата.

— Прочетохте ли пиесата, Лоръс?

— Толкова, колкото беше необходимо — излая събеседникът му.

— О!

— Само няколко сцени, сър. Не можах повече.

— И не ви хареса? — Худ ставаше все по-предпазлив.

— Смятам, че това е най-некадърната и жалка пиеса, написана някога! Скучна, плитка и обстоятелствена, без капчица хумор или поезия. Казвам ви, Едмънд, ако имах под ръка запалена свещ, щях да я изгоря.

— Аз мислех, че все пак има няколко действително сполучливи места…

— Навярно съм ги пропуснал. Едно е да описваш победата над Армадата, съвсем друго е да преминеш през иглените уши на цензурата. Тази пиеса би провалила всекиго! Няма да мине!

— Но наистина ли е толкова лоша?! — попита съсипаният автор.

— Какво можете да очаквате от един префърцунен драскач като Бартолъмю!

— Бартолъмю?

— На кого другиго ще му хрумне такова бездарно заглавие? „Победеният враг“! Самият той е враг, мене слушайте! Враг на всеки добър театър! Трябва да бъде унищожен! Как е имал куража да даде пиесата на Никълъс! Отвратително стихоплетство!

За втори път Едмънд Худ бе спасен. Марджъри Файрторн и Роджър Бартолъмю бяха поели върху себе си острието на атаката!… Но не би искал да подлага за трети път щастието си на изпитание. Сега вече ще чака. Търпението е неговата сила. Нека Файрторн да излее цялата си жлъч върху клетата глава на оксфордския възпитаник.

Сервираха яденето, хапнаха и тогава бе произнесена присъдата. Файърторн вдигна ръка, хванал вилицата си като скиптър и протърби с кралско благоволение:

— Великолепно сте се справили, Едмънд!

— Мис-лите ли? — заекна Худ.

— Несъмнено най-доброто, което сте написал досега.

— Това радва сърцето на човека, Лорънс.

— Динамично действие, забележителен език… Любовните сцени са направо божествени! Ако Никълъс успее да покаже на сцената приближаващи се и изчезващи нанякъде кораби, ще бъдем сензацията на цял Лондон.

Те се увлякоха в хвалебствия за предимствата на пиесата и не усетиха как мина цял час. Файърторн предложи някои промени, ала те бяха толкова незначителни, че Худ моментално се съгласи с него. Колко дълги дни и дваж по-дълги нощи бе проседял над ръкописа на „Глориана триумфант“, но похвалите, които се сипеха сега върху него, го възнаградиха за всички страдания.

— Има и още една дреболия…

Едмънд Худ наостри уши при този твърде добре познат израз. Дали няма пак да се преработва цялата пиеса? Но опасенията му се оказаха неоснователни.

— Глориана. Кой ще играе Глориана?

— Ами мислех да е Мартин Йоу…

— И аз мислех така, преди да я прочета.

— Мартин притежава необходимата зрялост за тази роля.

— Да, но се питам дали това е достатъчно, Едмънд. — Файърторн изпъшка театрално. — Вярно е, че той е най-възрастният ни стажант. Има вече опит… Но лицето му е някак костеливо, повече подхожда да играе възрастна жена…

— Глориана е към петдесетте — напомни Худ.

— Да, но така е във вашата пиеса. А не и когато се възкачва на английския престол! — Той се засмя добросърдечно. — Всички жени са еднакви, Едмънд. Опитват се да надхитрят времето. В сърцето си Елизабет е все още онази млада жена, каквато е била по времето на коронацията си.

— Какво искате да кажете, Лорънс?

— Мисля си, няма ли да е добре да променим възрастта й. Дайте да я подмладим с двадесет-тридесет години. Една невинна кралица-момиче, което притежава все още прелестта на младостта… Представяте ли си? Това ще направи ролята много по-привлекателна, а любовните й сцени с мене ще въздействат много по-убедително.

— Това е съображение, което може да бъде наистина в наша полза…

— Именно, сър.

— В такъв случай да дадем ролята на Джон Талис.

— Точно това няма да направим.

— Но той би бил най-подходящият изпълнител.

— Но не и с тази проклета негова челюст! Джон има талант, но на него му дай роля на вещица или на някаква селска слугиня. Не можем да представим кралица с конско лице!

— Значи остава само Стийвън Джуд. Добре, съгласен съм.

— Забравяте някого, Едмънд!

— Така ли? — Едмънд Худ го погледна объркан. — Не е ли твърде малък още…

— И именно затова ще го взема! В него има някаква крехка невинност, направо невероятна! Това веднага ще спечели сърцата на публиката. Зрителите не искат някаква свадлива кралица, която заплашва враговете си. Хората желаят да видят едно нежно, уязвимо същество, към което да изпитват симпатии и състрадание. — Файърторн шумно пое дъх. Вече не можеше да бъде спрян. — Представяте ли си, пред войниците в Тилбъри да се изправи Джон Талис, а с това озъбено лице! Ами че той няма да прилича на английска лейди, а на някакъв сержант от запаса, преоблечен в женска фуста!…

— Не помислихме за Стийвън Джуд…

— Той има едно такова дълбокомислено изражение! За „Любов и щастие“ би било подходящо, но не и тук. Аз искам Дик.

— И наистина смятате, че ще се справи?

— Да. Ролята е централна, но има малко реплики. Глориана е по-скоро символ. Морските вълци като мене ще изнесат тежкия товар на основния диалог.

Едмънд Худ се замисли, потропвайки с пръсти по масата.

— Това няма да се хареса на останалите момчета, Лорънс.

— Пет пари не давам за това! Всеки да си знае мястото! Какви ли не номера погаждат на Дик, откакто е дошъл. Като му дадем централната роля, ще се постреснат малко. — Файърторн бутна стола си назад и се изправи. — Е? Какво мислите, Едмънд?

— Все още се колебая…

— Той няма да ни разочарова, в това съм сигурен.

— Но ще му трябва много време да се подготви.

— Разбира се, толкова, колкото вие сметнете за необходимо. Сега вече съгласен ли сте?

— Да. Съгласен.

— Така-а, значи Дик Хънидю играе Глориана.

Двамата мъже вдигнаха чаши за наздравица.