Главата на кралицата

7

В борбата с домашната тирания Лорънс напредваше мъчително бавно и безкрайно трудно. Като стоокия Аргус от митологията Марджъри продължаваше да го следи и дебне всеки миг, но той се бе въоръжил със стоическо спокойствие. Дори ужасът на брачното легло не можеше да го сломи. Желязното му търпение най-сетне даде плод. Сега вече Марджъри благоволяваше да изслуша протестите му, макар и да не му вярваше. Не допускаше никакъв жест на грижовност или любвеобилност. Но поне вече не говореше за раздяла.

Подозренията й не бяха изчезнали, но благодарение на неговите усилия попритъпиха своята острота. Файърторн се усмихваше, ласкаеше, обещаваше, преструваше се, докато най-сетне успя да се докопа до крайчеца на нейното благоразположение. Сега вече, с придобития през годините опит, той умело подбра следващата си стъпка.

— Лорънс?

— Отвори, скъпа!

— Подарък, сър? Защо сте ми го купили?!

— И още питаш, ангел мой! За да ти покажа, че те обичам.

Марджъри Файърторн едва сдържаше момичешкото си любопитство. С треперещи от вълнение ръце тя отвори малката кутийка и изпищя от изненада. Мъжът й бе донесъл медалион със златна верижка.

— За мене ли е?

— Исках да го запазя за рождения ти ден, гълъбче — замърка изкусно той, — но реших, че сега е най-подходящият момент. Исках само да ти покажа колко дълбоки са чувствата ми към тебе, въпреки че си толкова жестока…

— Нима съм била жестока? — изви тя очи най-невино.

— Непоносимо жестока.

— И още несправедлива, така ли?

— Ужасно несправедлива.

— Мисля, че имах основание, Лорънс.

— Назови го най-сетне!

— Имаше… Беше ми подшушнато…

— Хайде, играй с открити карти! — настоя гневно той. — Някой е искал да ми напакости, да те настрои срещу мене. Срещу мен, който винаги съм бил олицетворение на верността!… Подаръкът ми го доказва.

Тя докосна устните му с целувка на благодарност и се взря отново в съдържанието на кутйката. Висулката беше малка, овална, обсипана с полускъпоценни камъни. Слънчевите лъчи, падащи през прозореца, ги караха да искрят.

— Може ли да го сложа, сър?

— Той е за тебе, Марджъри.

— Ще върви на тафтяната рокля…

— Ще ти стои добре, каквото и да облечеш. — Той си спечели още една целува. — Стой мирна да закопчая верижката…

Марджъри Файърторн застана пред огледалото, докато той сложи накита около шията й. Бе възхитена от подаръка, изненадана, трогната — не го бе очаквала, а вече мислеше, че не го и заслужава. Никой съпруг, който е бил измъчван от жена си, както тя го бе измъчвала, не би направил такъв скъп подарък, освен ако не е луд от любов…

Той се притисна към гърба й и потърка брада в косите й. Очите им се срещнаха в огледалото.

— Харесва ли ви, мадам?

— Чудесен е, сър.

— Просто дреболия — извини се той. — Ако бях по-богат, щяха да са перли и диаманти. — Той отново я притисна към себе си. — Значи ви харесва?

— О, ще го пазя и ще си го гледам.

— Третата целувка беше по-пламенна. Именно тя му даде време да измисли някаква причина подаръкът да не остане у Марджъри. В неговата пиеса този медальон трябваше да краси шията на Глориана, кралицата на Албион.

— Закопчай ми верижката, Лорънс. Искам да го понося още сега!

— Боя се, че няма да стане.

— Защо?

— Закопчалката заяжда. Ще трябва да се поправи. Но ти не се безпокой… — Той свали накита. — Ще я взема още сега и ще я занеса на поправка.

— О, никак не ми се иска да се разделям с медальона!…

— Ще стане много скоро.

— Вземете верижката, сър, но ми оставете поне висулката.

— Съжалявам — отсече той и хлопна капачето на кутийката. — Не е възможно. Медальонът е така прикачен към верижката, че не може да се сваля. За сигурност, нали разбираш.

Едно последно, много леко облаче засенчи погледа й:

— Лорънс…

— Да, съкровище?

— За мене ли си купил подаръка?

При това убийствено подозрение той придоби той сломен вид, че тя веднага оттегли въпроса си и го обсипа с извинения. В техния напълно непредсказуем брак моментите на сдобряване винаги бяха най-сладкото нещо. Мина цял час, преди той да стане, да се облече и да тръгне. Идеята с този медальон се оказа безценна!

Марджъри му помаха през прозореца и се хвърли с удвоени сили в домакинската работа. След бурята бе настъпил слънчев покой. Беше прекарала черни дни, за да получи сега един любвеобилен, просто преобразен съпруг!…

А преобразеният съпруг в това време бързаше към дома на Едмънд Худ, за да провери дали е готов друг един подарък, за друга една дама. Разтреперан от вълнение, той зачете поръчаните четиринадесет стихчета.

— Реших, че най-добре да е сонет — каза Худ.

— Вие сте надминали себе си, Едмънд!

— Наистина ли?

Сонетът бе възхвала на лейди Розамунд Варли. От „лейди“ и Роуз поетът беше изплел очарователна игра на думи. Нямаше сила, която да спре самотния ловец Лоръс Файърторн, щом хукнеше след плячката си! За тази цел бе готов да използва целия свят. Ето, Худ му беше написал сонета, сега трябва да намери своя пратеник-вестител!

— Отивам да потърся Никълъс Брейсуел.

„Завесата“ се намираше в южния край на Холиуел Лайн, оттатък Шордич, в местност, която някога е била притежание на монасите от Холиуел. За пуританите, които се бяха обявили срещу безбожието и покварата на театъра, присъствието на „Завесата“ бе истински грях, и то на осветена някога земя. Никълъс Брейсуел, който умееше да гледа философски на нещата, намираше забавно това смешение между възвишено и земно, в което, според него, бе и същината на театъра.

В един от редките си свободни следобеди Никълъс дойде в „Завесата“, за да гледа едно от представленията на трупата на лорд Банбари. Не му бе толкова до играта на артистите, с които бяха непрекъснато в съперничество. Искаше да види новата постановка на „Бог е на страната на флотата“. И тук ставаше дума за славната английска победа, но възхвалата бе що-годе замаскирана, като действието бе пренесено в миналото столетие и се развиваше във Венеция. Никълъс искаше да види как е решена морската битка, дали не може да отнесе някои полезни хрумвания за постановката на „Глориана триумфант“.

Хубавото време доведе много зрители в „Завесата“. Галериите бяха претъпкани, всяко възможно местенце бе заето от правостоящи.

Театърът представляваше голяма кръгла сграда от дърво, напомняща арена за бой с бикове. По цялата окръжност се виеха три реда галерии, покрити със сламени навеси, така че само средата на арената бе под открито небе. Четириъгълната сцена се намираше в центъра й, вдигната високо над партера, и имаше голям отвор на пода, покрит с капак. Над част от сцената бе прострян голям балдахин, поддържан от четири масивни колони. Една права стена отзад скриваше извитата дъга на арената. От двете страни на тази стена имаше врати, през които влизаха и излизаха актьорите. Непосредствено зад нея се намираше гардеробиерната.

На половината от височината на тази задна стена се вдаваше ниша, в която също имаше места за зрители. Тази ниша се закриваше от завеси, така че при нужда също можеше да се присъедини към обема на сцената. Никълъс предположи, че там именно ще е палубата на един от военните кораби. Над гардеробиерната бяха местата за оркестъра, а над тях се издаваше балкон, от който тромпетистите обявяваха началото на представлението. Оттам спускаха и знамето, знак че спектакълът тече.

След „Главата на кралицата“, където всичко трябваше да се строи и приспособява, за Никълъс бе удоволствие да се намира в истински театър. Плати два пенса за стол без тапицерия на втора галерия и се настани удобно, за да се наслади на представлението. Търговците, шумни и пъргави, предлагаха всякакви храни и напитки. Правостоящите зрители започваха вече да нервничат. Целият театър вибрираше от нетърпеливо очакване.

Никълъс видя в залата дук Банбари. Заобиколен от напети придворни и хубавици, той седеше в една от „лордските ложи“, непосредствено до сцената. Банбари бе закоравял стар развратник с розово лицеи пухкава къдрава брада и видът му отговаряше напълно на всеизвестните му навици на сладострастен козел. Облечен като светски денди по последна дума на модата, той бе пристигнал в корсет, с жакет и панталон в крещящи цветове. Високата му шапка бе украсена с пера, забодени с диамантена брошка. Ръката му, облечена в ръкавица, държеше моден бастун със сребърна топка, който лордът капризно размахваше ту нещо да посочи, ту да побутне някого.

„Бог е на страната на флотата“ се оказа незначителна, скучна пиеса. Имаше немалко приемливи идеи, които обаче бяха зле свързани в едно цяло. Човек добиваше чувството за някакво лекомислено разточителство. Трупата на Банбари играеше с полагащата се за случая енергичност, но още преди края на първо действие сред правостоящите се разнесоха подсвирквания. Хората гледаха с интерес само дуелите и танците.

Джайлс Рандолф безспорно владееше сцената. Беше едър и представителен, почти красив, човек с впечатляващо сценично присъствие, който пропрекаляваше с внушителния си глас. Беше облечен така разкошно, че не би трябвало да се опасява от едно сравнение с патрона на трупата. Но като английски морски капитан, плаващ под венециански флаг, някак си не беше особено убедителен.

В държането на Джайлс Рандолф имаше някаква агресивност. Може би се дължеше на тези негови италиански черти или на жестовете му, издаващи лукавство и притворство — във всеки случай не успяваше да внуши героика и величавост. Рандолф беше в стихията си, когато трябваше да представи коварни кардинали или политици-лицемери. В една от последните си пиеси, например, той се бе оказал блестящ в ролята на брадат разбойник, посветил се на отмъщение. Но днес не му вървеше. Уж притежаваше всичко необходимо за един властен и авторитетен морски вълк с гръмлив глас, но изглеждаше склонен по-скоро да покоси с отрова враговете си, отколкото да ги сломи и подчини с огъня на оръдията.

Въпреки това дамите от публиката полудяха от възторг и премалели слушаха дълбокомислените му монолози. Никълъс Брейсуел не беше чак толкова възхитен. Реши, че избирането на Рандолф за тази роля е несполука. Тук липсваше страстното вдъхновение на Лорънс Файърторн, а ролята изискваше точно това.

Виж, затова пък морската битка бе решена чудесно. Под умелото ръководство на техния импресарио цяла армия сценични работници успяваше да извърши невероятното. Джайлс Рандолф стоеше на „горната палуба“ — балкона над сцената, държеше в ръка далекогледната тръба и коментираше бойните действия на своята флота. Самата сцена се бе превърнала в палуба с оръдия, дори бяха докарали истински малък топ.

Сигнали за тревога, ревове, заповеди, писъци — врявата беше наистина страхотна. В това време биеха барабани, тромпети цепеха въздуха, взривове, сигнални ракети, огньове… Моряците по палубата залитаха, подхвърляни от морското вълнение, докато корабът им пореше вълните, търсейки подветрената страна на врага. Зад сцената се разнасяха невероятни шумове — чуваше се плисъкът на морето, бурно и бучащо. Някой чукаше бясно — истински гръмовержец — по ламаринени листове…

Никълъс одобри най-вече три от ефектите. По сцената валяха истински гюлета, изстрелвани сякаш от вражеските оръдия. Малката мачта, която бе придържана изправена от един моряк-исполин, внезапно изскърца и падна, като затисна неколцина моряци под себе си. А накрая — за огромно удоволствие на публиката — дори гръмнаха с топчето, оглушавайки зрителите, за да имат чувството, че действително са на морска битка.

Публиката аплодираше възторжено. Рандолф поведе напред актьорите, за да се поклонят, отново и отново. Но се чуха и подсвирквания откъм правостоящите. Тази смесена реакция съвсем не смути главния изпълнител. Той благодареше с ръка на гърдите, с широки театрални жестове, докато някои от колегите му поглеждаха обезпокоени към зрителите от евтините места. Едно бе ясно: „Бог е на страната на флотата“ надали щеше да се превърне в част от постоянния репертоар на трупата на лорд Банбари.

Хората се източваха бавно. Никълъс поизостана, не му се искаше да се блъска. Докато седеше на освободилата се вече скамейка, той продължаваше да гледа сцената, припомняйки си цялото действие. Отбеляза си няколко трика, като реши, че и той ще трябва да използва дупката с капак в своята версия на битката.

Изведнъж вниманието му бе привлечено от нещо, което го накара моментално да забрави пиесата. Сценичните работници вече разчистваха декорите и започнаха да метат сцената. Един от тях си говореше с някакъв набит човек от публиката. Виждаше се, че са приятели. Никълъс моментално позна човека. Беше Бенджамин Крийч от трупата на лорд Уестфийлд.

Никълъс Брейсуел бе решил да дойде в „Завесата“, защото точно този следобед в „Главата на кралицата“ се правеха пробите на костюмите. Външното великолепие бе нещо твърде важно за всяко представление не се жалеха сили да се направят такива костюми, които да накарат простолюдието да затаи дъх, а и да могат да се мерят с облеклото на елегантните благородници-театрали. В новата ми постановка Крийч трябваше да се появи в три различни костюма, два от които искаха много работа. Точно днес присъствието му в „Главата на кралицата“ бе наложително!…

Затова импресариото бе колкото изненадан, толкова и ядосан, че актьорът не се беше явил на пробата на костюмите. Крийч се провиняваше не за първи път. Слабостта му към кръчмите бе всеизвестна, много пъти вече бе закъснявал за репетиции, не можейки да се пребори с махмарлука си. Често се налагаше Никълъс да го глобява за неговата неточност и Крийч не скриваше неприязънта си.

Нещо обикновено бе платените работници във всяка тетарална трупа да постъпват и да напускат по свое желание, ала Никълъс бе убедил Файърторн да даде постоянна работа на известна малка част от актьорите. Това бе от голямо значение за сплотеността и стабилността на трупата. Към това основно ядро можеха да се привличат нови актьори, ако съответната пиеса изискваше по-голям състав, Файърторн се бе убедил в предимствата на това решение. А и много артисти предпочитаха да работят там, където им се предлагаха дългосрочни договори. Имаше и още нещо — и това бе решаващият аргумент за Лорънс Файърторн — срещу получената сигурност актьорите се съгласяваха и на по-ниски заплати.

Бенджамин Крийч спадаше към това постоянно ядро на трупата. Беше снажен, набит мъж с малко заядлив нрав, но беше добър актьор, с две големи предимства — имаше чудесен глас и можеше да свири почти на всички струнни инструменти. Един актьор-музикант беше истинско съкровище, особено при турнетата, когато трупата можеше да си позволи да пътува само с най-незаменимите хора. Крийч получаваше много по-малко пари, отколкото заслужаваше, и това беше причината Никълъс понякога да си затваря очите пред неговите вечни запои.

Междувременно публиката беше изпразнила театъра, появи се импресариото на Банбари, за да види докъде са стигнали работниците. Като видя Крийч, той се приближи и сърдечно се ръкува с него. Започнаха оживен разговор. Единият явно разказваше нещо смешно, актьорът го бутна развеселен по рамото…

Някакъв спомен се мярна в главата на Никълъс Брейсуел. Последния път, когато видя Крийч да блъсва някого, това беше направено съвсем не на шега. Тогава се бе наложило Никълъс да се втурне между двамата настръхнали за бой петли, за да ги разтърве… Сега той видя онази сцена в съвсем нова светлина. Тогава Бенджамин Крийч се бе сбил с Уил Фаулър.

Лейди Розамунд Варли се нагласи удобно в креслото си до прозореца и отново зачете сонета. Беше изящен, с остроумна игра на думи. Стихотворението не беше подписано, но отдолу с артистичен замах бяха прибавени думите „Любов и фаталност“. Първите им букви бяха удебелени и богато украсени, така че не и бе трудно по инициалите му да идентифицира изпращача — Лорънс Файърторн. Тя се усмихна доволно.

Щастието от край време бе нейн верен спътник. Един богат и твърде влюбен съпруг я бе накарал да забрави, макар и за кратко, разликата от тридесет години във възрастта им, а след това — колко благородно от негова страна — се бе оттеглил заедно с подаграта, корсета и гаснещата си похотливост. Лейди Розамунд беше свободна да търси удоволствия другаде. И тя го правеше без сянка от угризение, превърнала се в опитна куртизанка. Красотата и чарът й бяха в състояние да завъртят главата на всеки мъж, да го превърнат в играчка на безмилостните й ръце.

Скандалните историйки около нея нямаха край. Повечето от поклонниците й бяха все хора от двора — дукове, лордове, рицари, посланици на чужди държави… Но Лейди Розамунд имаше непреодолима слабост към актьорите. Очароваше я техният начин на живот. Те криеха в себе си не само бурни чувства, но и някаква заплаха… Бяха от гражданското съсловие, но в една-единствена нощ можеха да се превърнат в крале, в приказни герои, които грабват сърцата на публиката. Лейди Розамунд охотно се оставяше да бъде заслепена от измамния блясък на театъра.

Тя отново спря очи на сонета. Разбира се, не повярва нито за миг, че Файърторн го е написал лично, но нима това имаше значение? Самият факт, че го е поръчал и изпратил, вече го превръщаше в негов автор. Чувстваше се поласкана. Един изключителен мъж, чиято слава растеше с всяка нова пиеса. Нямаше роля, с която той да не може да се справи. Дори и с онази, която тя бе избрала да Играе в живота й.

Дамата отиде до малката маса, дръпна едно от многобройните чекмедженца и мушна сонета вътре — при безчет други стихотворения, писъмца и сувенири. Лорън Файърторн попадна в отлична компания.

Лейди Розамунд пристъпи до прозореца и се загледа долу в Темза. Разкошната й къща се намираше на една ивица край брега, която наричаха Стренд. Преди разпускането на манастирите тя е била градската резиденция на един от епископите. Розамунд често се опитваше да си представи какво ли е ставало в спалнята, която тя сега обитаваше. Дори се шегуваше, че всъщност усърдно спомага за очистването на къщата от духа на католицизма.

Леко почукване на вратата прекъсна мислите й.

— Влезте! — разреши тя.

На вратата с лек реверанс застана камериерката й.

— Шивачът ви е долу, лейди Варли.

— Доведи го веднага!

Идваше точно на време. Лейди Розамунд искаше да му поръча нещо специално. Беше уверена, че тази нова рокля ще й помогне да зашемети окончателно Лорънс Файърторн.

Ричард Хънидю бе твърде неопитен и наивен, за да усети какво му се готви. Когато останалите стажанти започнаха да се държат почти приятелски, той помисли, че това е проява на истинско другарство, а не само трик, за да приспят вниманието му. Въпреки всички номера, които му бяха погаждали досега, той се надяваше да започне да се разбира с тях и да забравят миналото, фактът, че му бе оказана честта да играе Глориана, не го бе направил нито самомнителен, нито арогантен, съзнаваше своята неопитност и би потърсил съвета на връстниците си, стига да бяха в добри отношения. Може би сега моментът бе назрял. Те бяха станали много грижовни и мили с него.

— Лека нощ, Дики!

— Лека нощ, Мартин.

— Да ти дам ли моята свещ да си светнеш нагоре по стълбите?

— Не благодаря, ще се оправя.

— Приятни сънища тогава.

— Благодаря ти.

Ричард отиде да каже лека нощ и на Марджъри Файърторн. Седнала в люлеещия се стол до огнището, тя продължаваше да си мисли за своя медальон.

Щом Дик излезе Мартин Йоу изгледа напрегнато другите момчета. Джон Талис се разхили, а Стийвън Джуд само кимна многозначително. Тримата бяха станали страшно сплотени напоследък.

— Сигурен ли си, че ще задейства? — запита Талис.

— Разбира се — отвърна Йо. — Най-хубавото е, че никой няма да може да ни обвини. Ето, седели сме си в тази стая, когато е станало.

— Всички освен мене — добави Джуд.

— Да, обаче ти беше през всичкото време с нас! — ухили се хитро Йоу.

— Разбира се, Стийвън! — окуражи го Талис. — Ние двамата сме свидетели, че си бил тук през цялото време.

— Ще се закълнем дори.

— Да бе, винаги съм си мечтал да мога да бъде едновременно на две места.

— Сега вече ще си бил — обеща Йоу.

Те млъкнаха, когато доловиха леките стъпки на Ричард нагоре по стъпалата. Трябваше да почакат още малко.

Нищо неподозиращ, Ричард Хънидю влезе в таванската си стаичка. През прозореца струеше лунна светлина. Всяка вечер той неизменно дръпваше резето отвътре, за да се защити от проклетите им номера. Но сега, размекнат от блажена доверчивост, не го направи. Чувстваше се в безопасност.

Студеният нощен въздух го накара да потръпне. Побърза да свали дрехите си и да се пъхне в леглото. През малкото прозорче, точно над главата му, надничаше луната и рисуваше сложни плетеници от светлини и сенки по стената. Ричард успя да се задържи буден и да погледа тези причудливи шарки няколко минути, но скоро се унесе. Изведнъж се стресна. Нещо прошумоля в сламата на покрива. Той уплашен се взря в тъмнината. Нямаше да е първият плъх, пропълзял през прозорчето му…

Сепна се и седна в леглото — в последната секунда! В облак прах, паяжини и боклуци сякаш покривът се срути с трясък върху възглавницата му. Дик се задави от праха, нахлул в дробовете му, закашля се, вдигнал тревожно очи да види какво става.

Прозорчето се намираше в острата част на покрива — малка рамка от дебели греди задържаше сламата около него. Ричард си знаеше, че долната греда е разкована. Но сега и четирите се бяха стоварили върху леглото му. Вкаменен от ужас, той гледаше и не вярваше на очите си.

— Какво стана, момче!? Случи ли се нещо? Марджъри Файърторн тичаше по нощница нагоре по стълбата. Гласът й вървеше много преди нея самата.

— Тук ли си, Дик! Какво стана?

Само след няколко секунди тя се втурна със свещ в ръка в таванската стаичка. Изписка ужасена и бързо придърпа Ричард към себе си.

— Милостиви боже! Можеше да си мъртъв сега!… Мартин Йоу, Джон Талис и Стийвън Джуд дотичаха да видят какъв е този страхотен шум.

— Какво стана?

— Падна ли нещо?

— Добре ли си, Дик?

Тримата нахлуха в стайчето и замръзнаха. Цъкаха и се вайкаха, какъв ужас само!… И току поглеждаха Дик да видят дали не пострадал.

— Вие ли го направихте? — извърна се гневно към тях Марджъри.

— Не сме, господарке! — отвърна Йоу.

— Тя тази греда си беше пооткъртена… — добави Талис.

— Ще видим тази работа! — заплаши ги тя. — А сега трябва да намеря място за спане на това клето създание. Ела, Дик. Лошото мина.

Разтревожена, тя поведе момчето със себе си.

Щом излязоха, Мартин Йоу се наведе светкавично и махна канапа, вързан към долната греда. Бяха го прекарали през една дупка в дюшемето до тяхната стая — трябваше само да дръпнат силно. Но те искаха да откъртят само долната греда. Като го перне по главата, нямаше и да помисли да играе. Не искаха да се случи нищо по-страшно!…

Стийвън Джуд огледа прозорчето най-внимателно.

— Виж ти! Тия греди си бяха съвсем здрави — каза той. — Някой трябва да ги е разкъртил. Иначе никога нямаше да паднат и те.

— Кой ще седне да прави такова нещо? — ядоса се Талис.

— Зная ли?! — каза Йоу разтревожен. — Но ако Дик беше отдолу, под тая купчина, нямаше да може да играе не само в тази пиеса, ами и в никоя друга. Щеше да е свършено с него…

Трите момчета стояха безкрайно смутени. Напразно се опитваха да намерят някакво обяснение. Дребната злополука, която бяха замислили беше превърната от някого в смъртна опасност!…

Явно някой е знаел за техния заговор.

Съюзън Фаулър тръгна да търси мъжа си в Лондон като разтревожена млада съпруга, а се завърна в Сейнт Олбан като вдовица, чийто живот бе разбит. Времето минаваше, загубата не ставаше по-поносима. Всеки изминал ден носеше още по-голяма болка, сякаш някакъв огромен цирей береше и отравяше душата и тялото й.

Майка й я обкръжаваше с нежност, по-голямата й сестра седеше с часове до нея, съседите преливаха от добронамереност и грижа за нейното деликатно състояние. Но никой и нищо не можеше да смекчи скръбта й. Дори и свещеникът не можеше да я утеши, той само й напомняше още по-болезнено за деня, когато се бяха венчали с Уил Фаулър.

Скръбта й я преследваше и в съня й. Дори през нощта беше още по-страшно. Едно безкрайно мъчение.

— Добро утро, татко!

— За бога, момиче! Що си станала в този ранен час?

— Не мога да спя.

— Връщай се в леглото, Сюзън! Трябва да си почиваш.

— Няма почивка за мене, татко.

— Мисли сега за бебето, момиче!

След една дълга нощ, изпълнена с кошмари и непоносимо страдание, тя реши да слезе долу. Двете със сестра й живееха в малката къща на своите родители. Бащата беше колар, винаги ставаше в тъмни зори за работа. Ето, и предния ден една каруца се бе преобърнала на полето, бе строшила колело и трябваше да се поправи. Той обеща и сега бързаше да се захване рано. Хората си искаха колата, беше жътва.

Бащата хапна набързо хляб и мляко и се опита отново да накара дъщеря си да си легне. Сюзън само поклати глава и приседна на дървения си стол с изправен гръб. Беше в напреднала бременност, усещаше вече как бебето рита в нея.

Баща й мина по неравния дъсчен под и дръпна резето на вратата. Поспря се там, обърна се към Сюзън и й хвърли окуражаващ поглед, който остана без отговор. Не можеше да се бави повече. Колата го чакаше под навеса.

Бащата отвори вратата но нещо препречи пътя му и той се препъна.

— Какви са тия работи! — ядоса се той. Сюзън вдигна вяло очи.

— Боже милостиви!

Той оглеждаше предмета с недоверчивостта на селянина. Знае ли човек? Може да е дар от дявола, а може и да го е донесла някоя добра фея… Трябваше му време да надмогне страха си и да внесе предмета в къщата. Стовари го на масата пред щерка си.

Люлка. Малка, просто скована, от солидно дъбово дърво.

Сюзън Фаулър я погледна слисана, а след това на лицето й се появи усмивка, преливаща от нежност.

— Подарък за бебето — каза тя.