Гоблин

1

Дърк Роджърс всеки ден се будеше оптимист и заспиваше в отчаяние.

Истината беше, че обиколките му омръзваха.

„Дошли са петнайсетгодишни хлапета и направо ще се напикаят от нетърпение да видят Юла, Дърк. Почивката ти свърши.“

Можеше да не е чак толкова зле (можеше и да не се буди от кошмари как води групи деца по дълги коридори, построени от камъни, по-стари и от пирамидите и обвити от паяжини, изплетени от насекомо, което не бе сред известните му), ако трябваше да води една обиколка. Еднотипни обиколки. Защото в зоопарка го юркаха по цяла седмица (от девет до пет всеки ден), а в кланицата — в събота и неделя. Вечер Дърк се прибираше скапан. Размазан. Нямаше значение кой ден е, пък всъщност и как е минал денят. Гонеше хлапетата насам — натам, постоянно броеше глави, заключваше и отключваше врати, заключваше и отключваше клетки, хранеше животните, чистеше тинята от канавките, напътваше, приемаше поръчки, отговаряше на въпроси, вършеше каквото може, за да поправи работата, свършена от колегите му през пръсти, и много се тревожеше за собственото си мързелуване. Фантазираше мощно за нощния живот, дето все му убягваше. Искаше да си тръгне от работа, да се изкъпе и да го удари на живот в града. Искаше да пийне едно. И две. Желаеше компания. Със сигурност му се щеше да забърше някоя мадама. Обаче колкото и реалистично да звучеше тази перспектива денем, прибереше ли се, у тях влизаше един друг Дърк, който вместо това решаваше да си поседне или да си полегне. Дърк, който си миеше зъбите вечер, беше различен от онзи, който правеше същото сутрин.

Често преди работа той отделяше по минутка да поседи и да погледа минувачите от една зелена гоблинска пейка. И често си избираше по няколко от тях.

„Довечера с тази жена ще се срещнем и ще правим любов…“

или

„Довечера ще кажа наздраве на този мъж в бара…“.

Дърк се нахъсваше от тези малки видения за общуване с хора. Несъмнено да общува с животни, вече му беше писнало. Но когато се пльоснеше на стола до кухненската маса вечер, тези фантазии бяха само мъгляви образи. И тогава гласовете започваха да шепнат.

„Утре — казваха те — сам ще си си шеф.“

— Много се преработваш — каза Патрик една вечер, докато пиеха бири. — Няма за какво да ги харчиш тия пари, дето ги изкарваш. Така не се прави, Дърк. Трябва да харчиш на едро, приятел. Така да се натряскаш, че да си съсипеш живота и да почнеш отначало.

Дърк, склонил голямата си глава над бирената пяна, бе залят от фантазии. Как пита жена с какво да я почерпи. Как я води през тълпа от хора към дансинга. Как ѝ казва, че един ден ще си има собствен бизнес тук, в Гоблин.

„Точно така — ще си мисли Дърк. — Какъвто си пожелаеш бизнес.“

Или пък щеше да разтопи сърцето на някоя жена с истории за животни. Труди… Алис… слоновете и птиците… как много отдавна се беше върнал късно в зоопарка, за да утешава Юла след загубата на бебето ѝ. Как навярно ѝ бе помогнал да го преживее.

Драгоценната горила на Гоблин с гаранция би размекнала сърцето на всяка жена като памук.

Дори и във фантазиите му се набъркваше зоопаркът. Кланицата. Работата.

— Може би ще е по-добре, ако напусна на едното или на другото място — каза Дърк на Патрик същата вечер. — Да поразмърдам нещата.

— Да се сбъркаш от кеф — рече Патрик. — И да. Наздраве за това.

Често при редките си излизания вечер с Патрик Дърк се извиняваше и отиваше в тоалетната, където се заключваше, оставяше си бирата на мивката, заставаше кротко до стената със затворени очи и вдишваше бавно и дълбоко.

И там пак мислеше за онази жена. Този път ще я заплени със своите идеи, планове, със своя хъс за живот. Ни дума за зоопарка. За Юла. За животните. И за една славна половин минута щеше да се освободи от чувствата, които блъскаха тялото му денем, и образите, които го объркваха насън.

„Твоят бизнес може да бъде каквото си пожелаеш — мислеше си Дърк. — Стига да не е свързан с никакви обиколки.“

2

Първо, идеята да си разменят работните места, беше на Патрик. Той работеше като чистач в зоопарка — събираше фасове, карти, хартиени подложки от пица, празни кутии от газирани напитки и изнасяше животинските лайна от задните входове на клетките към грамадния златист контейнер за боклук в северния край. Освен това откри, че работата не му допада особено. Половин година едвам издържа да патрулира из територията на зоопарка, облечен с кафявия комбинезон с остроумния лозунг на гърба му, изписан в бяло:

ВСЕ НЯКОЙ ТРЯБВА ДА ЧИСТИ СЛЕД ТЯХ!

И колкото и старателно да се къпеше, все не можеше да се отърве от онази воня на птичи лайна, която го следваше и у дома. И това в съчетание с всекидневното изчопляне на хипопотамски фъшкии от жлебовете по обувките му направо го пощури. След като бе забелязан в това състояние от Шерил Конърс, по която беше хлътнал в гимназията, и тя не можа да повярва, че той още живее в града, и като че си запуши носа, за да се защити от неговата парфюмна композиция, това го накара да престъпи чертата.

— Хайде да си сменим работните места — каза той една вечер на Дърк, пак докато пиеха бири. — Ти почни да чистиш зоопарка, а аз ще почна да се возя отзад на оня камион.

Дърк от месеци работеше в Гоблин като боклукчия. Беше чистил Гибелния парк, беше мил стоманените капаци на гоблинските гробове, събирал боклуци покрай всяка по-главна улица, мил прозорците на „Уудръф“ и веднъж работи в същата бригада по ландшафтна архитектура като най-знаменития гражданин на Гоблин, Уейн Шърман, душата на Плетищата.

— Разхождал съм кучета преди — рече Дърк. Но Патрик го пресече:

— Ти с животните всъщност няма да се занимаваш. Само с лайната им.

На Робин Джейкъбс, известен на мнозина като най-долния гъз в Гоблин, а също и собственик на зоопарка, не му пукаше кой си цапа пръстите с чужди фасове или кой рине слонските фъшкии в черни чували, стига някой да идва всеки ден да го върши. Съгласи се на мястото на Патрик да дойде друг човек и също толкова бързо оборудва Дърк с кафяв комбинезон.

— Ей, ама ти си едър — рече Робин, като допря кафявия плат до гърдите на Дърк. — Колкото Юла си, да ти кажа. Дано това не значи и че ще създаваш големи проблеми. Добре дошъл в гоблинския зоопарк „Харди Карол“.

Гоблинската служба по чистотата също нямаше някакви възражения срещу размяната и тъй Патрик замени миризмата на гоблинските животни с вонята на гоблинския боклук. Но колкото и правилна да изглеждаше тази работа, в нея имаше една голяма грешка. Дърк не само в края на краищата щеше да почне да се занимава с животните, а и много скоро щеше да стане лицето, което изниква в ума на всеки гоблинчанин, щом се присети за гоблинския зоопарк. Дърк щеше да стане знаменитост там. Това щеше да се превърне в неговият зоопарк. Но не в смисъл, че той е шефът. Не негов в този смисъл. И тази семантика щеше да го преследва също тъй мрачно, както и сънищата как води деца по дълги каменни коридори с обвити с паяжина стени. Каменни плочи, толкова стари, че Дърк се будеше разтреперен, отчаян да разбере що за животни виеха и се кискаха, тръбяха и ревяха зад тях.

3

Той направо нямаше спиране. Дърк на работа в зоопарка бе подобен на Херкулес, когато си получава щита. Митично пасване. Щом зърнеха едрото му трийсет и осем годишно тяло, и деца, и бели мечки се блещеха. Грамадните му юмруци с един замах можеха да накарат цяла разтворена карта да се скрие от погледа. Изнасяше по шест чувала лайна наведнъж (Патрик едва мъкнеше по два) и по причини, не напълно понятни нито за колегите му, нито за самия него, Дърк оказваше незабавно успокояващо въздействие върху животните. Дали се дължеше просто на грамаданските му размери? На излъчването му? Какво точно се излъчваше от Дърк, та да успокои Юла тъкмо когато започне отчаяно да се бие по гърдите? Какъв невидим елемент караше лъвовете да спрат да реват, щом той се приближи?

Дърк забелязваше промените в поведението им.

— А, те тия неща тук се случват — каза му веднъж, докато обядваха, Гордън Маккол, един от онези, които хранеха животните. — Има ги животните, каквито гражданите ги виждат, животните, когато се държат най-културно — покрай витрините им се точи неспирен поток от хора, гоблинчани ги гледат как ядат, гледат ги как се съвкупяват. То все тая колко си разумен… едно живо същество е длъжно да се държи по-различно, когато знае, че го наблюдават. И как иначе? Обаче те притежават и друга страна, онази, която ние успяваме да видим. Когато зоопаркът затвори. Когато тук се стъмни и животните пак се свият в усамотение — първата минута от целия ден, която е само за тях, първият шанс за тях да си помислят и може би в някакъв смисъл да се приближат най-много до онова, което са били, преди да ги натикат в клетка. И това нещо, Дърк, това състояние, в което може да изпадне едно животно, е нещо страшно. Не ти трябва да доближаваш животно, когато се намира там, когато се е завърнало към онова първоначално състояние, в което неща като човек и човешка власт изведнъж престават да значат каквото и да било.

Но Дърк изобщо не говореше за това.

— Те просто изглеждат различни покрай мен — каза той.

— Ами, да, като че просто излавяш лъвовете, когато са лъвове. Недей да си мислиш, че притежаваш някаква вълшебна власт над тях — да не откачиш, като почнат да не слушат.

Дърк седя на пейката дълго след като Гордън го остави, и си припомняше как мечките вдигаха глава, за да го гледат, докато преминава, или паякообразните маймуни висяха на една ръка и го сочеха с другата. Една вечер на затваряне, през втората му седмица на тази работа, едно вероятно обяснение изникна неканено.

Те знаят, че не съм където трябва. Ей тука горе (и той се почука по главата) и аз съм затворен в клетка.

Беше нещо като „аха!“ — според критериите на Дърк той бе получил откровение. Запъти се към клетката на Труди, тигрицата, замаян, като в мъгла, и за пръв път разбра колко неистово му се иска да освободи собственото си съзнание. Следваше нарисуваните стъпки по бетона — първо птичите краченца в жълто, после стъпките на алигатор в зелено, белите мечи лапи, кафявите пръсти на хипопотама и избелелите оранжеви следи на Труди.

Щом мина през дървените плъзгащи се врати в помещението на тигрите, той навлезе в невероятния мрак, който я приютяваше. Имаше смътното чувство за цел, усещане, че срещата му с Труди бе нещо многозначително. Но също както гоблинското небе често бе дъждовно и мъглата се събираше също тъй лесно като комарите, Дърк нямаше ясна идея каква точно е тази цел.

Опипа стената, за да намери електрическия ключ и ръждясалата клетка на Труди оживя под ярката светлина на таванските лампи.

Дървени трески и кафява трева украсяваха земята пред клетката ѝ. Дърк видя грамадния дървесен дънер, опрян на далечната стена, за да се катери Труди по него. И щом притисна чело в решетките, видя остатъците от вечерята ѝ — големи кости лежаха накръст върху тъмнопурпурно петно на цимента.

Но Труди не се виждаше. Все още не.

— Труди?

Той огледа голямата скала в тъмното.

„Там отзад е“ — помисли си.

Тъкмо се готвеше пак да я извика по име, когато забеляза как мракът зад скалата се раздвижва и се появява фигура на котка, много по-голяма, отколкото я помнеше Дърк. Труди замря на ръба на този мрак, оранжевите ивици по тялото ѝ потъваха в тъмното като първите пламъци на току-що накладен огън.

Дърк бавно провря ръка през решетките.

Труди вдигна рамене и изфуча. Но фучене му беше само името, защото звукът, който излезе от гърлото ѝ, не беше онзи, който издават домашните котки.

— Труди. Здравей. И аз съм затворен в клетка.

Сега тигрицата тръгна напред и слезе от скалата с гъвкавостта на свободната мисъл.

Труди отиде до протегнатата му ръка и го подуши веднъж — вдъхване, по-гръмко от гласа на Дърк.

Дърк издърпа ръката си от клетката. Стисна решетките, все тъй притиснал чело в стоманата. И гледаше Труди в очите.

— Как да се махнем оттук? — попита я той.

А после почука с пръст по челото си.

Тогава той не знаеше това, но първите един-два килограма от бремето на света полегнаха върху раменете му. Все тъй взрян в очите на голямата котка, Дърк усети безпокойство, което се надигаше в душата му, кипящо недоволство, замисъл, скалъпен толкова надве-натри, че не си струваше да се говори за него.

Изведнъж му се прииска вътрешностите му да се издуят и да надхвърлят границите на кожата, тъй много да се издуят, че това тяло най-сетне да се разцепи и да освободи човека вътре.

Труди седна пред него и наклони глава под ъгъл, който предполагаше, че и тя е любопитна какво си мисли той.

— Държа се глупашки — рече Дърк. — Тревожа се за това, че се тревожа. Мисля за това, че мисля. Питам се дали съм си на мястото. Знаеш ли какво си мисля, Труди? Мисля, че ние с тебе сме преминаващи кораби, да знаеш, големи кораби, плаващи в едни и същи води. Ето ни тук, срещаме се, но много скоро аз ще се махна от това място, ще управлявам собствен бизнес, ще съм женен. Сам ще съм си шеф. И когато това се случи? Ще се върна и ще откупя и теб, и Юла, и някои от останалите също. И в моята къща… няма да има клетки. — Той се усмихна, щом сълзите потекоха по лицето му. — Няма да се задържа тук задълго.

Но за това грешеше. По-скоро щеше да предизвика сензация в зоопарка. И с всяко ново повишение Дърк разбираше все по-малко от въжетата, които го връзваха на едно място. Клетката, от която искаше да изскочи, се снишаваше надолу от дъжделивото зелено гоблинско небе.

4

Това просто нямаше как да се спре. Скоро колегите на Дърк вече си шушнеха колко странен е новият. Гордън не беше единственият, с когото бе разговарял за животните. Но след посещението при Труди останалият персонал действително забеляза колко чудато се държаха животните покрай него. Дърк беше грамаден. Здрав мъжага, биха казали някои. Може да е живял тежко, животът да го е очукал, може и в затвора да е бил.

Клюките за новия достигнаха връх, когато Сам Джоунс, който хранеше животните, заприказва отдавнашния билетопродавач Дон Чеймбърс.

— Той вече прилагал ли ти е магията си, Дон?

— Кой?

— Дърк Роджърс. Грамадата. Като че ли, където и да отиде, всичко замира.

— Сериозно? Не съм забелязал.

— Ще забележиш. Слоновете го следят внимателно.

Дон се замисли над това.

— Той май нещо не е наред — рече, като разбъркваше билетите за продан за деня.

— Не е наред ли? За какво говориш?

Дон погледна над очилата си.

— Животните не замират, защото се боят от нещо. Те се дърпат… ръмжат… снишават се. И ти го знаеш. А наблюдават притеснения човек. Човека, дето му е зле. Човека, който е на предела на силите си.

— Защо го правят, Дон?

Дон сви рамене.

— Може би защото знаят, че има предел и за техните сили. И искат да знаят как изглежда, когато го наближат.

И все едно будката за билети служеше за мегафон, представата на Дон за Дърк плъзна из целия парк и се загнезди здраво в ума на всички работещи там. Не пречеше и това, че тромавият чистач явно въздействаше по същия начин и на децата. А Дърк, който се разхождаше из алеите на зоопарка в тъп унес и изпълняваше мълчаливо простичките си задачи, не осъзнаваше напълно, че децата ревяха за него. Някак си, поради симпатия или чиста забава, той бе станал малка част от зоопарка. Атракция, чиято липса щеше да се усеща, ако напусне.

Сет Хенди също го забелязваше. И когато гидът влезе в кабинета на Робин Джейкъбс да съобщи, че се мести във Флорида, каза и че Дърк Роджърс отлично ще го замести. Просто му се изплъзна от езика, без да го е обмислял предварително.

— Знаеш ли какво? — рече Сет на вратата, когато тялото му се бе подало наполовина навън, а Робин вече вдигаше телефонната слушалка. — Доста съм сигурен, че ще го върши за същите пари, които взема и сега, Робин. Като че при него на горния етаж вятър духа.

— Аз ще се погрижа за деловата страна на нещата, Сет. Успех в оная влага.

Но щом Сет излезе от офиса, Робин затвори телефона. Посегна към прозореца, повдигна с пръсти пластините на щорите и се огледа за едрия странен пазач.

За същите пари? Дали? Хлапетата като че действително го харесваха. Всъщност точно в момента едно от тях бе увиснало на десния бицепс на Дърк.

Робин събра пръсти в колибка и кръстоса глезени върху бюрото си. Сет Ханди като че току-що беше спестил на зоопарка двеста долара седмично.

Той се засмя.

Същия следобед Дърк Роджърс бе повишен в гид.

5

— Запомни, Дърк, като гид ти си лицето на това страхотно място. Твоята усмивка е тази, която децата ще носят в себе си, когато пораснат и се сещат за гоблинския зоопарк „Харди Карол“. Ти ще си там, до Труди, която нагъва пържола, до тупащата се в гърдите Юла на тревата. Някои от тези хлапета ще пораснат и ще имат свои деца. И когато си седят, чешат се по главата и се чудят с какво ли да забавляват своите лайненца, ще се сещат за твоето лице и ще водят лайненцата си при нас. Разбираш ли?

Дърк разбираше. Никога преди не го бяха повишавали. За такива неща се вдигат наздравици в бара.

— Ако се издъниш, ако открием, че за това не те бива, тогава те уволняваме, работата ти поемам аз и всички продължаваме да си живеем живота. Но хайде направи ми една услуга, а? — момчешкото, ала и зверско лице на Дърк за Джейкъбс изглеждаше като лице на малоумник. — Недей да се дъниш. Недей да ме излагаш. Свършиш ли някаква кретения, и ще се погрижа всеки работодател в Гоблин да я разбере тази работа. Ще видиш зор дори и да се хванеш да опаковаш бакалски стоки в пликове. Разбираш ли?

Дърк кимна. Джейкъбс усети странно, мрачно завихряне в корема си.

„Господи — помисли си той. — Този вярно ти вдъхва тежки чувства.“

Обаче на кого му пука? Хлапетата го обичаха. Носеше се слух, че и животните го обичат.

— Господин Джейкъбс?

— Какво?

— Ще получа ли друг комбинезон?

— Не, оставаш си със същия.

— А сега какво да правя?

Джейкъбс се усмихна и се изправи зад бюрото.

— Дърк?

— Да?

— Сега се хващай на работа.

6

Обиколките се провеждаха така:

Децата се събираха двайсетина минути преди уречения час. Повечето бяха между шест и единайсетгодишни, но Дърк виждаше и един милион души, излезли на разходка. Напушените тийнейджъри също не бяха рядкост. В крайна сметка голям кеф си беше да слушаш как бабанкото от зоопарка описва животните.

Децата хленчеха на родителите си, трепеха пчелите, изгаряха на слънцето или се гушеха под чадър от зоопарка, за да се овардят от безмилостния гоблински дъжд.

И без нито един пропуск, в началото на всяка обиколка някой се провикваше „Искаме Юла!“.

Дърк също искаше да види Юла, но по пътя имаше толкова много спирки. И да, разбираше — туристите нямаше как да не жадуват да видят едрия дивеч. Да видят живо същество, толкова силно, че можеше да убие, без да иска, само с една тромава крачка. Хипопотамите, слоновете, носорозите, тигрицата и върхът на всичко — грамадната самотна горила, северната кулминация на туристическата обиколка.

— Представи си, ако имахме тук Велика сова — каза веднъж Дон, билетопродавачът, на Дърк.

Трябваше да се задоволят с по-дребните и не чак толкова застрашени птици. Но колкото и забележително да беше да видиш петдесет вида птици, стълпили се под близо двайсетметровия телен купол, колкото и прекрасно да бе да ги чуеш как редят космическа песен, разговаряйки помежду си, в края на краищата птицата бе нещо, което можеш да откриеш в задния си двор. Гоблинският зоопарк „Харди Карол“ знаеше колко важно е да надграждаш. Започваш с нещо обикновено. И постепенно стигаш до великолепието. Следваха влечугите. Дърк повеждаше групата по зелените люспести стъпки, изрисувани върху цимента. Не един родител се чувстваше длъжен да попита: „В клетки ли ще бъдат?“.

Много от по-малките деца не щяха въобще да поглеждат кобрата, а някои момчета, за да впечатлят момичетата, си залепяха лицата за стъклото. Една вечер Дърк беше в терариума, когато пиян гледач случайно катурна аквариум с костенурки. Той се разби в циментовия под и Дърк разбра, че стъклените аквариуми не са чак толкова нечупливи, колкото си мислеха повечето посетители на зоопарка. Често, докато водеше обиколка, той си представяше как кобрата чупи стъклото и захапва лицето на малко момче. После, когато започнаха кошмарите, не предприемаше нищо, за да попречи момченцата и момиченцата да бъдат придърпани встрани от колоната и да попаднат в челюстите на някоя змия.

В кошмарите му обиколката продължаваше въпреки всичко.

Точно както трябва да е и в действителността.

Алис, голямата крокодилка, която се киснеше под разнебитения дървен мост, винаги им привличаше вниманието. Често на Дърк му възлагаха да метне труп на патица над главите на децата, а после да си запуши ушите, когато те се разпищяваха, щом грамадните челюсти на Алис щракнеха и прережеха птицата на две.

Но докато той ги забавляваше, колкото и леко да изглеждаше това на всички, около краката му започваше да се вие тъмна мъгла. Безименната окаяност и нещастие, която сутрин след събуждане я нямаше, започваше жестокото си изкачване по тялото му. Какво беше това? Дърк никога не си задаваше този въпрос. За него усещането беше истинско, ала не беше от ония неща, за които си приказваше с Патрик на бира. Не беше дори от нещата, за които разговаряше със себе си, докато стоеше мълчаливо в тоалетната на „Дундестата патка“, заключил вратата и подпрял гръб на стената. Дали бе защото кръговете на маршрута оплитаха душата на Дърк на възел, или защото градацията на животните по размер отразяваше напъпващото му недоволство, силата на вътрешната буря у Дърк нарастваше в крачка с обиколката, която водеше. И когато стигаше до мечките, онази тъмна мъгла вече го обвиваше до гърдите.

„Господин гид! Вярно ли, че козината на бялата мечка е прозрачна?“

Толкова често въпросите бяха едни и същи. И Дърк подсъзнателно разбираше, че съществува модел — нещата, които засягаха хората.

Животните, мислеше си той, си имаха начин да се справят с бремето (клетката) на тялото.

Прозрачният кожух на тялото на бялата мечка — това Дърк би искал да му се случи и на него, освобождаване на вътрешния човек чрез виждането му. Разстоянието между разума на жирафа и останалата част от непохватното му тяло. Полетът на птиците. Как щраусът си заравяше главата, изправен срещу толкова много смут.

Ах, как знаеха животните какво да правят, щом се сблъскат с бремето на съществуването! Дърк познаваше безпокойството. Познаваше объркването. Знаеше какво означава да копнееш за нещо. Огромната маса на мъгливото съзнание го приближаваше бавно, сива звезда от дълбините на гоблинското небе, която се спускаше надолу. Тя се разрастваше все повече и повече, докато не само го заслепяваше, но и на неговото тяло му ставаше горещо и устата му пресъхваше и лепнеше от горещината. В тези мигове нямаше къде да избяга на скришно (Труди се скриваше в сенчестата пещера на онази изкуствена скала) и това много го плашеше. За Дърк тези въпроси нямаха форма. Въпреки чудесните му размери, дланите му не бяха достатъчно големи, за да хванат и задържат тези идеи, та да ги огледа внимателно.

Това бе лицето на гоблинския зоопарк.

Родителите понякога се чудеха как грамадният гид се унася, тийнейджърите се смушваха с лакти и казваха, че е изключил, но хлапетата го обожаваха. И всъщност какво друго имаше значение?

„Вдигни ме! Вдигни ме! Искам да видя слоновете от твоята височина!“

Как се смееха, когато Дърк се свеждаше до техния дребен ръст, когато се провикваше за поздрав на страхотните сиви животни, които се изтупваха от праха с хоботите си и когато внимателно вдигнеше някое хлапе и го поставеше да застане върху дървената ограда около каменната канавка, която дори и Труди никога не би могла да разчисти. Беше невъзможно родителите да не отбележат колко чудесно се държи гидът с децата. Колко точно отговаря на брошурата. За родители с отчаяна нужда от почивка Дърк беше като направен по поръчка — той не само компетентно развеждаше дечурлигата от един експонат към следващия, но попътно и ги забавляваше.

И го правеше, като просто беше какъвто е. Едър. Тромав. Чувствителен. Доста добре осведомен. Беше тъкмо такъв, какъвто Робин Джейкъбс се надяваше да е, какъвто Сет Хенди си мислеше, че вероятно е, и какъвто Патрик никога не би се досетил, че е, та даже и след хиляда години. Дърк беше доходоносен според условията в гоблинския зоопарк „Харди Карол“. И никой, а най-малкото пък той самият ни най-малко не усещаше водовъртежа, който се вихреше като облак от плодящи се комари в гърдите и главата му.

Когато вдигаше дете и самият той наблюдаваше огромните слонове, мъглата, обкръжаваща тялото и разума на Дърк, се сгъстяваше.

„Какво предприемат слоновете, за да се справят със съществуването? Как оказват уважение?“

Мислите никога не идваха толкова ясно, по-скоро като меки черни облаци… Набъбваха, а после се пръскаха…

„Слоновете погребват своите.“

Напушен тийнейджър на този етап щеше да забележи, че грамадният гид е изпушил, и да го посочи с пръст.

„Струва си да си платиш билета заради обиколката — казваха мнозина. — Само за да наблюдаваш гида.“

А гидът, на когото му бе неизвестно, че някой му държи сметка, се взираше още по-дълбоко в мъглявия мрак на мислите си.

„Те погребват своите, защото за слона смъртта е свобода. Те се събират, оформят кръг, използват хоботите си като лопати и мятат пясък върху своите в ямата, която пак те са изкопали. Умни животни са те. И не откъсват очи от тялото, което толкова прилича на тях, защото са любопитни да узнаят как изглежда краят. Как изглежда, когато отворят клетката. Не оградата е клетката на слона — тя е тялото му.“

Поговорки и фрази, връзка между идеи, които идваха на Дърк мъгляво и недотам членоразделно. Но смисълът им бе пределно ясен.

Често, застанал пред ограждението на слоновете, Дърк си представяше как в онзи слонски гроб лежи дете. Представяше си и себе си в него, как ще изглеждат всички онези плаващи пясъци, все едно гоблинският дъжд е добил успокояващ кафяв цвят. За този образ Дърк можеше да се хване. Трезвостта, с която се трудеха слоновете, звука на чакъла, загребван и внимателно пускан върху него… с тези мисли Дърк можеше да се справи.

Бавно… печално… естествено.

„Искаме Юла!“ — неизбежно ще каже някой на този етап на обиколката. Но сега следваше Труди.

Той повеждаше децата по оранжевите отпечатъци от лапи, изрисувани на циментовата пътека. И всеки път, когато влизаха в помещението на Труди през дървените плъзгащи се врати, си спомняше вечерта, когато я посети сам.

Дърк чувстваше вечна връзка с тигрицата. Децата я виждаха като някакво забавно чудовище.

„Покажи ни зъбите си, Труди! ПОКАЖИ СИ ЗЪБИТЕ!“

Когато Дърк бе близо до клетката на тигрицата, нямаше никакви мрачни видения и призрачни фантазии. Самото помещение бе мрачно — дебели черни решетки, жълтеникави снопове от светлина, нахлуваща през старите прозорци; многобройните гласове на многобройни деца, отекващи весело в бетонните стени. Но при Труди Дърк се чувстваше в много по-голям покой, отколкото при всяка друга спирка от обиколката.

Може би беше заради онова, което следваше. Върхът в мисловния водовъртеж на Дърк по време на обиколката — когато мъглата, тръгнала от глезените, официално обвиваше главата му.

„Кой иска при Юла?“

„НИЕ!“

„Кой иска при Юла?“

„НИЕЕЕЕЕ!“

Без изключение, един нетърпелив посетител на зоопарка веднага би се втурнал към бамбуковата наблюдателна площадка, откъдето, ако им провърви, ще видят частично да се показва очертанието на черно стъпало. Стъпало, много приличащо на човешко. Но на човек, грамаден колкото гида и никакъв друг.

Безценното съкровище на гоблинския зоопарк „Харди Карол“ се намираше на педя разстояние и ужасният транспарант, окачен над пътеката, натрапваше това. Снимка на женска горила, която свирепо се мръщеше над думите:

ВЛЕЗТЕ, АКО СМЕЕТЕ!

ТУК Е ГРАМАДНАТА ГОРИЛА НА ГОБЛИН!

Тревата около бетона преминаваше във високи буренаци и дървета, посадени, за да имитират естествената среда на бляскавото животно. Транспарантът бе опънат между две грамадни бамбукови стебла и тук пътеката преминаваше в черен път. На няма и сто крачки по-нататък имаше поредица от прозорци в бамбукови рамки с изглед към ширнали се ниски полегати хълмчета, позеленели от свежа трева. Бамбукът бе обрамчен с прожектори за зимните дни, когато слънцето залязваше твърде бързо.

Юла беше най-близкото нещо до извор на пари, с което Робин Джейкъбс разполагаше, защото, същински служител — мечта, можеше да я завариш седнала върху най-видимия хълм да дърпа увисналите ниско клони на най-близкото дърво и да изглежда точно толкова царствено, колкото обещаваха снимките. Макар и да бе склонна да забавлява, пред лицето на плена Юла се държеше с непоклатимо достойнство. Тя безспорно беше най-достъпното животно в зоопарка.

За Дърк Юла бе върхът на всички тромави мисли, които го мъчеха по време на обиколката. Щом застанеше зад групата деца и погледнеше над главите им към горилата, Дърк го налягаха мисли, черни като гърдите, по които думкаше тя.

Той нямаше друг избор, освен да ги остави да прииждат.

Без да знае точните думи, за да го опише, Дърк отдавна смяташе, че човекът не е нищо повече от разум, затворен в плен на тромаво тяло. Но за Юла беше още по-зле. Тук имаше жена, затворена не само в тялото на звяр, но и в ограждението си. За Дърк Юла бе жена, така дълбоко натикана в съсъда, който представляваше непохватното маймунско тяло, че не ѝ бе възможно да вижда света така, както ѝ бе отредено. Образът на мозък, увит плътно в полиетиленово фолио, се въртеше из театралното, блуждаещо съзнание на Дърк. Юла. Живо същество, тъй близко до малобройните свободи на човека… загубено като самотно стръкче трева сред лабиринт, също тъй объркващ като Плетищата на Уейн Шърман. Юла! Тъй неприветлива за родителите и така страхотна за децата, но за Дърк тя беше истинският ужас.

Буквалният ѝ плен за него бе достатъчно тежък. Но мислите за жената, затворена вътре в горилата без никаква надежда за освобождение, бяха достатъчни Дърк да се умълчи, докато траеше престоят при нея по време на обиколката.

Посетителите на зоопарка си мислеха просто, че мълчи, защото тя е изумителна. Юла в края на краищата сама говореше за себе си.

Но Дърк не би могъл да обели и дума, дори да опиташе.

ЮЛА!

Гордостта на гоблинския зоопарк за Дърк бе затворничеството. Тя бе прекалено близка до човека, та да може да се утеши. Засягаше нерв, чието вибриране преминаваше в грозна песен и разтърсваше горилския костюм, в който бе облечена тя. И след като децата ѝ се наситеха, Дърк знаеше, че е преодолял най-тежкото. Останалите животни, тези по обратния път, бяха просто формалност… дори и бизонът не подбуждаше към дълбоки мисли. А когато тръгнеха подир малките ципести крачета към къщичката на пингвина, безславния финал на зоопарка, Дърк беше на автопилот.

Студът, излъчван от леда на пингвина, беше като вентилатор, сложен, за да охлади разгорещеното му въображение.

Щом най-сетне приключеха, родителите благодаряха на Дърк, а децата въодушевено му махаха за довиждане. Казаното от Робин Джейкъбс беше истина. Лицето на Дърк бе лицето на зоопарка. И той се питаше колко ли от тях, от онези, които си тръгваха след обиколката, щяха да бъркат собственото му лице с това на Юла — двама пленници, прекарващи дните си в зоопарка.

След като си тръгнеха, Дърк се връщаше на портала, готов да се изправи срещу поредния рунд, срещу поредната група нетърпеливи деца и благодарните им родители, които нищо не знаеха за куцукащата свобода и за ограниченията.

Дърк Роджърс водеше по девет такива обиколки всеки делничен ден и преживяваше отново мъгливия си цикъл при всяка една от тях, и надничаше като курдисан през бамбуковите прозорци на наблюдателната площадка там, където Юла стоеше в двойния си затвор.

7

— Това не звучи добре — рече Патрик една вечер, докато си пиеха бирата.

Дърк удари една глътка от бутилката и вдигна вежди.

— Така ли?

— Всеки път, като се замечтаеш, и се тревожа. Значи си се замислил. Нали ме разбираш, Дърк?

Дърк не го разбираше. Той разказваше на Патрик за зоопарка. Замечтано ли звучеше? Беше ли споменал мечти изобщо?

— Тъй или инак, ти получи по-доброто от тази сделка — рече Патрик. — Не мога да изтрия миризмата на гоблинския боклук от кожата си, колкото и пъти да си взема душ. А ти… ти в днешно време си като местна знаменитост. За Бога, всеки ден ти гледам физиономията на картите в боклука. — Той отпи от бирата. — Но сигурно тревата в чуждия двор винаги е по-зелена. Или, както казваме ние, гоблинчаните, ако не валеше, щяхме да се оплакваме от сушата.

— Как така замечтан?

Дърк бе убеден, че това означава нещо.

— Като че си попретоварен в работата си. Това е всичко.

Но като че това не беше всичко. В никакъв случай.

— Ей — рече Патрик. — Казвам само да напуснеш зоопарка или кланицата. Или едното, или другото. Тогава ще имаш време да изведеш някоя жена. И тогава ще се тревожиш за нея, а не за работата.

Дърк усети жар в корема. Той искаше жена, за която да се тревожи. Страшно му се искаше да се запознае с някоя. Искаше да я развежда из града във вихър от забавления. Искаше да влезе в някой бар като „Градският склон“ с нея под ръка.

Щеше да се изтупа по този повод. С костюм може би.

Да.

Щеше да се излъска и да влезе в „Градският склон“ с мадама под ръка и щеше да ѝ вземе шала и да го окачи на закачалка, и да ѝ дръпне стола, и да я държи за ръка, докато тя се настанява. После щеше да извади черен портфейл от задния си джоб и да прелисти с пръст банкнотите, докато поръчва мартинита за двамата. Ето така, помисли си той в миг на върховна яснота, както му се стори, ставаш шеф сам на себе си.

Това няма съвсем нищо общо с работата ти.

Но Патрик беше прав. Той си нямаше мадама. И работата на две места му влияеше зле (сънуваше кошмари). Как да се запознае с някоя, като капваше от умора след всичките обиколки? Какво го караше да продължава така, да запълва цялото си време, като имаше повече от достатъчно пари да снове по улиците, да обикаля баровете, да си купи костюм в крайна сметка?

— Проблемът — рече Патрик — е кое да зарежеш. И двете доста ти вървят.

И това беше вярно. Но Дърк си мислеше да зареже и двете. Да се залови с нещо. Може би да отиде до Плетищата и да види дали Уейн Шърман няма нужда от помощ в поддържането на лабиринта. Познаваше един, който поливаше растенията в „Уудръф“. Разправяше, че това била най-хубавата работа, на която се е хващал.

Но точно тогава поливането на растенията прекалено много му приличаше на храненето на животните.

В началото Дърк харесваше зоологическата градина. Той вървеше по пътеките, маркирани с отпечатъци от лапи, в някаква почуда, с искрено уважение към парка. Но това вече го нямаше. Или си отиваше.

Какво беше, преди да започне да води обиколките? Не можеше да си спомни. Като че вече от десетилетия развеждаше деца в кръг.

— Знаеш ли какво трябва да направим? — рече Патрик, като се наведе над масата.

— Какво?

— Трябва да се запознаем с някакви жени. Заедно. Другата седмица. Само план ни трябва. Хайде да те изкараме да се повеселиш малко. Мамка му, аз едно време постоянно се веселях. Нищо работа. Ще се срещнем след работа и ще отидем…

— Дай да отидем в „Градският склон“ — рече неочаквано Дърк и изправи гръб.

— Там ли искаш да отидеш? Хубаво. Значи в „Градският склон“. Другата седмица. По същото време.

— Другата седмица. По същото време.

Толкова лесно звучеше, така, както Патрик го бе предложил. Но му беше толкова трудно да стигне самостоятелно до този извод.

Дърк се почувства добре. Привика сервитьорката и поръча следващите бири. По телевизията съобщиха, че „Мародерите“ водят с десет точки. Дърк и Патрик пиха, погледаха мача, пиха още малко.

— По същото време идната седмица — рече ненадейно Дърк. После двамата с Патрик се чукнаха с бирите и звънът на чашите отекна, докато най-сетне се загуби в тихия и постоянен шум на инак безжизнения бар.

8

Дълго преди вечерта, когато двамата с Патрик решиха да се срещнат пак — по същото време другата седмица, Дърк седеше в кабинета на Джон Гръф — Капитана в гоблинската кланица. „Къщата“ за тези, дето работеха там.

— Доста голяма ще е иронията, не мислиш ли? — попита го Гръф.

Дърк беше чувал тая дума и преди, но не знаеше със сигурност какво означава.

— Да работиш в зоопарка и в кланицата?

Все още не беше сигурен.

— Да — отговори.

Двайсет минути по-късно излезе от кабинета вече с две титли „туристически гид“. Всъщност задълженията в кланицата, които очакваха да върши, бяха почти огледално отражение на тези в зоопарка. По шест обиколки дневно в събота и неделя. И да, о, да, от него очакваха и да се включва в чистенето на всичките черва и неизползваеми части от стоманените канавки вечер. И да, о, да, понякога го молеха да се включи дори и в клането.

Не беше нужно да знае значението на думата „ирония“, за да е наясно, че е постъпил странно. Да отиде и да се хване на работа в Къщата, щеше да има някакъв смисъл, ако тия пари отгоре му трябваха. Но Дърк живееше скромно и зоопаркът добре си се грижеше за него. И все пак беше отишъл да се уговори за съботите и неделите точно както се беше уговорил за другите пет дни в седмицата два-три месеца преди това. Нямаше отговор, когато се питаше защо го е направил, освен мъглявото, блатисто чувство, че имаше нещо общо със свободата, да, с освобождаването на пленниците в Къщата, и изпълняваше всяка роля, която се изискваше от него.

Дори и убиването.

След като излезе от кабинета на Гръф след събеседването, Дърк рационализира този ход, без изобщо да използва думи. Просто имаше усещането, че е правилно. Все едно двете му работи по някакъв начин бяха едно и също и като работеше и на двете, той щеше да го докаже.

И непосредствените връзки не бяха толкова трудни за намиране.

Съвсем възможно беше Дърк да убива същите онези животни, с които щеше да нахрани Труди, да речем, щом дойде понеделник.

Кошмарите започнаха няма и два месеца по-късно.

9

То, с цялото изобилстващо насилие (Дърк чу веднъж двама мъже да си говорят какво да купят на дъщерите си за Коледа, докато единият държеше прасенце, провесено във въздуха, а другият го кормеше), реката от кръв, също тъй буйна като митичния гоблински дъжд, и грубата сила, с която Гръф Капитана управляваше кланицата, появата на лошите сънища беше само въпрос на време.

Може би, ако бе способен да го изкаже така, Дърк би почувствал някакъв вид облекчение от втората си работа. Ако смъртта бе единственото истинско освобождение от тялото, то Дърк си беше доказан освободител. И може би, ако мислите му бяха по-конкретни и бе склонен към философски дискурс, смъртта, бушуваща в кланицата, щеше да се сведе до теории, есета, манифести, които можеше да съчини, докато чистеше канавките в края на смяната си. Само че не бяха и той не съчиняваше. Вместо това Дърк се страхуваше тъкмо от онази смърт, която разчистваше.

Очите на мъртвите животни му приличаха на очите на туристите. Очи, обърнати нагоре, недоумяващи, молещи гида за съвет. Дърк виждаше подобни очи на лицата на децата, които развеждаше по ужасяващите каменни коридори от кошмарите си, а понякога дори и в зоопарка.

Шефът му в кланицата още повече объркваше нещата.

— Смъртта — рече той веднъж на Дърк, докато му подаваше бърсалката — е просто онова, което се случва после.

Тъй като никой от двамата мъже не бе особено отдаден на формулиране на философия, забележката увисна във въздуха между тях, а после се стовари върху пропития с кръв под в краката им. На работа Дърк действително много мислеше за смъртта. Кожите още висяха на куките си, а частите, неуспели да минат през решетката, му напомняха, че не само човек можеше да се препъне в ужасното откритие на собственото си затворничество, но и вътрешностите му щяха дълго да са доказателство, че някога е заемал тази килия.

За Дърк излишните парчета месо в края на смяната изписваха:

ДА МИСЛИШ, ЗНАЧИ ДА ОСАКАТЯВАШ.

Представяше си, че кравите може и да са го прочели, може през ум да им е минала същата фраза в онази частица от секундата, преди да падне тежкият чук. Дърк се опитваше да я отмие. Във всеки свой работен ден миеше пода с маркуч. Но думите оставяха петно. И докато изхвърлените парчета плът и муцуна се плъзгаха по-далече от него, той често си представяше как собствените му крайници ги влече към морето — дълбоко вдъхване на потопения окървавен звяр, щастлив да погълне поредния тъпак, който си мисли, че великият смисъл на живота се измерва с това доколко ни настръхва кожата, като се замислиш колко е дебел.

Или как кланицата се подиграваше на зоопарка. Ах, как раздвоен се чувстваше Дърк.

Забърсвай.

Търкай.

Чисти.

Убивай.

Забърсвай.

— Ние сме семейство — каза му веднъж Дон Гръф. — Ако друг не е на разположение и ми трябва ти да убиеш нещо, то го убиваш. Ясно?

Покажи животно.

Убий животно.

Нахрани животно.

Убий животно.

Покажи животно.

Обиколките из кланицата бяха елементарни. Здравни инспектори или граждански служители; мъже, които си търсят работа, мъже, които търсят да продадат шопари.

Като дойдеха, Дърк ги развеждаше из кланицата.

Покажи животно.

Убий животно.

Убий животно.

Покажи животно.

Гръф го беше изработил дори така, че гоблинското основно училище и гоблинската гимназия всяка година идваха на обиколка. „Образователна“, както я наричаше той, срещу десет долара на човек. И освен това, аргументираше се Гръф, някои от тези хлапета щяха някога да работят там.

Деца в зоопарка. Деца в кланицата.

И все пак въпреки неуморимите ужаси, които Дърк изпитваше и на двете си работни места, въпреки че не можеше да си представи нищо по-мощно въздействащо от тези две места, в края на краищата сънищата просто надделяваха и над двете.

10

Нощта преди двамата с Патрик да се срещнат в „Градският склон“, не даваше никакви признаци за задаващия се дъжд. Валежите за утрешния ден щяха да са рекордни, немалък подвиг за Гоблин. А Дърк, след като вдигна от възглавницата си неотворена покана за парти в Полегатите хълмове, тежко се стовари на леглото си с мисли за жени, танци, а и за хубав костюм. Но вместо да сънува подобни приятности, пак му се присъни кошмар. И този бе по-черен и от полунощ.

11

Паднала е мъгла, всъщност не чак толкова по-различна от всяка мъгла, пропълзяваща над Гоблин в първите часове, след като (и ако) дъждът най-сетне се смили. Мъгла е, но не изглежда да е мокро. Всичко в Гоблин някак блести с вечна лъскавина… онзи гланц, все едно е полирано достатъчно пъти, за да отблъсне безмилостния дъжд… Дъжд, за който околните градове си шушнат, дивят му се един пред друг и слава Богу, не им се налага да търпят. Но това лустро… начинът, по който пейките почти светят в зелено… и как тревата отразява лунната светлина… нищо от тези неща не е мокро. И Дърк го знае, защото няма усещането, че кафявият му комбинезон е мокър, когато става от тази пейка и тревата хруска, суха и твърда под ботушите му, и той стои там през нощта и се пита как най-накрая е станало така, че е стигнал тук преди децата.

Това е мъгла, казва си Дърк. Тя нищо не значи.

Осветителен стълб стърчи нависоко, забоден в калта до пейката, от която е станал, и му показва разни неща. Дървесен клон се протяга, но е толкова чисто отрязан в края на мъглата, че на Дърк му се струва, сякаш той не принадлежи на никое дърво. Рее се. Както и ъгълът на една табела. Дърк може да прочете:

Д

… но нищо повече, а на табелата може и да пише само това. Запитва се дали може да изтръгне този стълб с фенера от земята… да го насочи към табелата. Знае, че би могъл. Освен това знае и че никоя сила никога не би могла да изтрие мъглата, покрила остатъка от табелата. Но… пита се той… има ли нужда да види останалото? Трябва ли?

Една птица навлиза в кълбото от светлина толкова изведнъж, че Дърк я мисли за създадена от опита му да си представи останалата част от табелата. Звуците, които тя издава, са му смешни, почти го гъделичкат и Дърк ахва от удоволствие. Но това силно вдъхване на въздух го тревожи. Дробовете му са като гумени. Дърк се пита дали е пуснал мъглата да влезе в него.

Вдига длан към главата си и пак сяда. Брои си ударите на сърцето… Много внимава как диша. Много се тревожи, че нещо тежко е влязло в тялото му. А после… птицата пак прелита. Този път звукът си го бива още повече… и за миг му се струва, че главата му е вирната назад под проливен гоблински дъжд. Водата се излива върху лицето му, приглажда косата му, тече надолу по комбинезона и се събира на локва около ботушите му. А дъждът е добър… от онзи, който дарява прозрения… от онзи, който дарява покой. Но после… птицата отново изчезва… и отнася със себе си и издаваните от нея звуци… и Дърк разбира, че все още не вали и че пейката, на която седи, е суха като дърва за огрев, и може би е пуснал и още мъгла в себе си.

Навежда се напред, хванал се за гърдите с тежка ръка. Не му е трудно да диша. Но усеща някаква тромавост. Някаква тъпота. За една неистова секунда се надява цялостно табелата да гласи:

ДО БОЛНИЦАТА

Но надали.

Крачки се приближават към него по тротоара, далеч отвъд обсега на лампата горе.

Може да е лекар, мисли си Дърк. Може би е човек, способен да обясни какво ме е прихванало.

Чака и се ослушва, а стъпките стават все по-шумни и начинът, по който ехтят, го плаши. Ехото е по-силно от стъпката. Ехото е по-силно от стъпката.

Много образи на животни се завъртат в ума на Дърк и тъй като друго той почти не вижда, те са много отчетливи. Пингвини и прасета. Птици и бизони. Слонове и змиорки. Маймуни и…

Дърк се измества напред към ръба на пейката. Маймуни. Или нещо подобно.

Юла.

Името се промъква във всяка пукнатина на съзнанието му, изпълва го, все едно го напълва с масло, което най-сетне ще го почисти. Но мисълта, че е проумял какво предстои, не го успокоява.

„Дали е разстроена заради мен? — пита се той. — Как Юла ще разбере, че трябва да се срещнем тук? Избягала ли е на свобода?“

Стъпките се приближават и Дърк се взира упорито в мъглата, в нещо, което му се струва, че е тяло. Вътрешният му взор си представя Юла, грамадна и бавна, как се подпира с ръце, за да се изтласква.

„Пострадала ли е?“ — тревожи се той. Тя се движи твърде бавно, че той да се почувства другояче.

Забелязва раздвижване в мъглата. Нещо, твърде дребно, за да е Юла. Твърде дребно, та да е което и да било от животните, които той…

Образите бързо се редят в ума му.

Пингвини и прасета.

Птици и бизони.

Слонове и змиорки.

Маймуни и… хора.

От мъглата изплува едно дете. Дете, чиито обувки, ако попаднат в помещението на тигрицата или в птичарника, щяха да скърцат… стъпките му щяха да кънтят в бетонните стени по-силно от първоначалната крачка. Изплува дете, чието ехо кънти по-силно от стъпките му.

— Тук ли се събираме за обиколката? — пита момчето.

Дърк се взира в него. Като че в момчето няма нищо странно.

— Да — казва той. — Но защо само ти си тук? Къде са другите?

Момчето излъчва неподправена неувереност.

— Нямам представа. Вие сте гидът, нали?

Дърк пак става от пейката и се пита не се ли чувства малко по-натежал от миналия път, когато се изправи.

— Да — отговаря той. — Аз съм гидът. Аз съм вашият гид. Можеш да седнеш на пейката, докато изчакаме другите.

— Какво ще представлява? — пита момчето.

— Какво ще представлява кое?

— Обиколката. Краят на обиколката. Животните. Щастливи ли ще са, или тъжни?

Дърк се оглежда, защото чува и още звуци като шума от приближаването на това момче. Навярно насам идват още десетина деца. А може да са и повече. Той пак сяда на пейката.

— Обиколката направо ще ти вземе акъла — казва Дърк.

Момчето се усмихва и при това два пръста щръкват от устата му.

— Какво не е наред? — пита момчето.

Дърк се дръпва от детето, не знае точно защо, и докосва собственото си гърло. Чуди се дали същото нещо не е влязло в устата му, когато изпъшка преди. То в цялата тази мъгла можеше и да се спотайва нещо.

Дърк докосва облегалката на парковата скамейка, докато държи момчето под око и е наострил слух за приближаващите деца. Пейката още е суха. По-суха, отколкото заслужава да е, след като е сглобена в Гоблин.

— Просто се тревожа за тръгването ни — лъже Дърк. — Не искам да ни се налага да претупваме обиколката.

— Кофти ще е — казва момчето.

— Да — съгласява се Дърк.

Наближаващите стъпки се чуват по-силно и момчето казва:

— Искам да видя…

Но Дърк не успява да чуе какво точно иска да види момчето. Сега стъпките са твърде много. Ехото кънти твърде силно. И птицата се връща, появява се внезапно и изпълва Дърк с такова усещане, че той няма как да не ахне втори път, макар и това да го изнервя. Ахва и рухва назад на гоблинската пейка, кикоти се, звукът го гъделичка — лек допир на пръсти по врата му, дълбоко в гърлото му. Този път за миг на Дърк му се струва, че той е момчето, а момчето е неговият гид и му обяснява всичко, което трябва да знае за птиците. И му е хубаво. Толкова хубаво, колкото и дъждът, който не вали.

— Казах, че искам да видя кръвта — отговаря момчето.

И птицата пак отлита и се изпарява в мъглата. Дърк се бои, че е пуснал даже и още от мъглата да влезе в него.

— По тази обиколка няма кръв — казва Дърк, стиснал се за корема, опипва какво се е промъкнало в него.

Момчето изглежда объркано.

— Няма ли?

— Няма.

— Как така?

— При тази обиколка няма кръв. Не и когато бдя аз.

— В зоопарка ли сме тогава? — пита момчето.

Ехото, идващо откъм мъглата, сега е придружено от тъмни силуети.

— Не — отговаря Дърк. — Не сме в зоопарка.

— Значи тогава сме в кланицата. Искам да видя кръвта.

— Не. Не сме в кланицата.

Момчето се привежда напред. Пръстите в устата му затискат надолу долната му устна и от него излиза зелен газ. То прошепва:

Тогава къде ще ни водите, бе?

Дърк вдига собствените си пръсти към собствените си зъби… усеща гъдел в гърлото си… човек вътре…

Момчето се разсмива.

И ехото на този смях е по-силно от самия смях. И ехото на този смях е по-силно от самия смях.

Силуетите в мъглата излизат от нея… Още двайсет деца излизат от нея.

„Тук ли се събираме за обиколката?“

„Тук ли се събираме за обиколката?“

„Тук ли се събираме за обиколката?“

Дърк става от пейката и сега му е ясно, че е натежал. Може би само с половин килограм… може да е дори по-малко… ала знае, че е вярно. И цялата мъгла на света не може да го уплаши толкова, колкото този половин килограм или даже още по-малко, прибавен към тромавото му тяло.

Децата се умълчават и го зяпат със страхопочитание. Дърк се извисява над тях. Тук няма родители. Тук няма колеги. И шефове няма.

Дърк се страхува от тези деца, но за тях се плаши още повече. Стои мълчаливо. Всички мълчат. Не се чува ехо от стъпки. Нито плющене на птичи крила. И все пак на Дърк му се струва, че чува мъглата. Убеден е, че чува как мъглата диша, и се пита дали след като е влязла в него, мъглата го използва, за да диша.

Допира длан до челото си.

Малко момиченце, по което все още са полепнали остатъци от мъглата, казва: „Вие ли ще ни изведете оттук?“.

Дърк поглежда уплашено надолу към нея.

„На вас това ви е работата — казва тя. — Да ни изведете оттук. Да ни изведете на свобода.“

И един къс от мъглата, която тя все тъй носи със себе си, се изкачва нагоре по шията ѝ и бавно се приплъзва напреки на бузата ѝ. За миг лицето ѝ се разкривява, чертите ѝ се разместват.

Дърк пак ахва и отстъпва назад, усеща пейката да опира в сгъвките на коленете му.

„На вас това ви е работата“ — повтаря тя. И сега го произнасят всички. Започват да му обясняват, че на него това му е работата. Гласовете са циврещи и нетърпеливи и Дърк много добре разпознава това нетърпение.

„Те искат само обиколката — мисли си Дърк и продължава да се свива. — Обиколката им е нужна.“

И мъглата се откъсва от лицето на момичето и Дърк вижда, че тя отново е невредима. Тя е цяла и е добре. Мъглата само му е показала нещо, което светлината никога не би могла.

„Трябва да им покажа свободата — мисли си Дърк. — Трябва да им покажа изход. Или иначе те ще се враснат в поробващите ги тела. Ще растат, докато за пръв път достигнат до вътрешната страна на тази телесна черупка, и ще са принудени да заживеят завинаги с непоносимата клаустрофобия на знанието.

„Поведи ни на обиколката! — казват те. — ПОВЕДИ НИ НА ОБИКОЛКАТА! ВОДИ НИ, ДЪРК РОДЖЪРС! ВОДИ НИ!“

Дърк чува как мъглата вдишва. Сега се бои за децата. Мъглата иска да му покаже нещо, което светлината никога не би могла. Мъглата иска да му покаже нещо, което светлината…

Дърк се качва на пейката. Тя е все тъй суха под ботуша му, стъпил е здраво. Не е валяло. За това е прав и той, гоблинчанин отвсякъде, е благодарен. Децата го гледат и се чудят. Мъглата сега ги обгръща като дебело перде, като тъмната завеса на театър „Домино“. Дърк посяга и стисва стълба на фенера. Опитва се да го придърпа към себе си. Стълбът не помръдва. Той се напъва повече.

„Не е за вярване“ — казва едно момче.

Разнася се необятен звук на изтръгване, когато стоманата на стълба се огъва и пръстите на Дърк потъват в нея. Той пухти, докато се труди, а децата са забравили за обиколката си. Засега.

Дърк усуква стълба и звукът така заглушава дишането на мъглата, че му дарява ненадеен отдих от нуждата да мисли за нея. Той си мисли за плъзгащите се стоманени врати на кланицата, мисли си как те се огъват навътре, надиплят се пак и пак, докато всичките четири врати се сгъват на стоманени квадратчета, толкова малки, че може да ги пусне през дупките на покриващата канавките решетка и никога повече да не му се налага да ги отваря или затваря. Той си мисли за решетките на клетката на Труди и си представя как пръчките се увиват една около друга, усукват се навътре и навън, увъртат се като дърветата в Северните гори, докато създалата се маса става достатъчно плътна, за да напълни големия златист контейнер за боклук в гоблинския зоопарк „Харди Карол“.

Дърк се спира. Стълбът е огънат под ъгъл близо деветдесет градуса. Той се подпира на него да си почине.

— Какво не е наред? — пита едно момче.

Дърк вдига глава и се обръща към децата.

— Не знам как да ги освободя, без да им причиня болка — казва той.

Стисва още по-здраво стълба, но без да се усети.

— Може би те не мислят по същия начин като вас — отвръща едно момиче.

Дърк усеща как нервността издува гърдите му. Думите, които е произнесъл и които децата са му изговорили, му се струват мимолетни, като пърхащи крила. Дали ще ги запомни? След това? Разменените думи вече са размити. Те се носят към мъглата и щяха да кацнат на някое място, което Дърк никога вече нямаше да установи къде е.

Той стисва стълба и отново го огъва в първоначалното му положение. После го откършва и металът се сцепва и го отхвърля крачка назад, върху пейката, с горната половина на стълба в ръка.

— Това не беше истина! — възкликва едно момче. Като че са първите думи, изречени от децата от дълго време насам.

Дърк слиза от пейката със стълба от фенера в ръка. Светлото петно се мести спрямо неговото местоположение и показва нова част от пътя, на който всички те са се събрали. Обущата на Дърк издават стържещ звук, щом се стоварват върху тротоара. Той се сеща за Коледния път, черния път, но не мисли, че се намират на него. Изминава няколко крачки до табелата. Вдига светлината към нея.

ДА МИСЛИШ, ЗНАЧИ ДА ОСАКАТЯВАШ

Дърк отново се обръща към децата. Минава през тях, както са се стълпили, към отсрещната страна на пътя. Мъглата се разделя, щом светлината попада върху нея, и скоро Дърк вижда входа към нещо, което прилича на пещера.

Има врата. Минна шахта може би. Нещо такова.

Каменни стени.

Децата са се събрали край коленете на Дърк, когато той пристъпва до вратата и прокарва бавно пръсти по цялата рамка.

— Това е здрав камък — казва той. — Каменен коридор.

— Какво значи това? — пита едно момиче.

Дърк натиска дървената дръжка и вратата се отваря навътре. Светлината им показва вътрешността на коридора на шест крачки навътре и нищо повече. Студен въздух излиза от него бавно, смесва се с мъглата, превръща дъха в скреж.

— Това е обиколката! — извиква едно дете.

Дик се пипа по корема и се уповава на Бога в тялото му да не е влязла прекалено много мъгла. Добре му е. Добре е. Усеща, че ще се справи.

Взира се упорито там, където светлината свършва. Там има нещо бяло. Нещо лепкаво. Нещо като… паяжина.

— Последвайте ме — казва той. И децата тръгват подире му.

Обиколката започва.

12

Когато Дърк се събуди на другата сутрин, навън вече ръмеше. Едва-едва. Възможно бе дори все още да не го знае цял Гоблин.

Влезе в банята и застана пред огледалото. С четка за зъби в устата си помисли: „Довечера сам ще си бъда шеф“.

И го вярваше.

Довечера двамата с Патрик щяха да ходят в „Градският склон“. Щяха да се запознаят с някакви жени. Дърк щеше да започне да води редовен живот. Какво беше казал Патрик? А, да, щели да „се сбъркат от кеф“.

След като си изми зъбите, той отвори широко уста пред огледалото, готов един-два пръста ненадейно да щръкнат от гърлото му.

Дърк бързо се облече и излезе за работа.

13

Защото имаше нужда от нещо, за което да вдигне наздравица. Трябваше да може да вдигне чашата си и да каже пия за ето това.

И „за това, че сме излезли“ не ставаше. Да го вземат дяволите, та той трябваше да го прави всяка вечер. Не. Нямаше и да е „за късмета“, какъвто досега беше имал и в зоопарка, и в кланицата. От подобна мисъл му се гадеше. В никакъв случай. Тази вечер Дърк щеше да седне в сепарето срещу Патрик и щеше да вдигне чашата си и да каже: „Патрик! Наздраве за това, че напуснах едната си работа“.

В джоба на панталоните си Дърк бе пъхнал двуседмичното си предупреждение за напускане. Патрик нямаше да има проблеми да пие за него. И от цялото това нещо Дърк го побиваха тръпки. От приятните. Тих глас в разбълникания му ум постоянно повтаряше нещо от сорта, че животните не мислели по същия начин като него.

Както и нещо за мъгла и за водене на обиколка из ада.

14

Обиколките не бяха чак толкова непоносими заради малката тайна, която Дърк бе скрил в джоба си под кафявата униформа. Всъщност бяха почти приятни. Да гледа детските лица, докато им показва и им разказва разни неща, които не бяха научавали отникъде досега… това беше много близо до страхотно.

На обяд един колега му каза:

— Днес има повечко хъс в тебе, Дърк? Защо така?

Дърк нямаше да му каже за двуседмичното предупреждение, но отвърна:

— Заради обиколката е. Чувствам се, все едно съм си купил билет. Сериозно! Мисля, че една от днешните обиколки ще е тази, която най-силно ще си спомням… нататък… години по-късно. Разбираш ли?

Онзи сви рамене.

— Не. Честно казано, не разбирам. Но точно затова си те обичаме, Дърк.

Дърк не се беше замислил, преди да го изрече, но действително се чувстваше като турист. Всичко дори миришеше по-различно.

Наобядва се и знаеше, че половината от последния му ден вече е отминал. Дори не беше толкова заради факта, че напуска. Беше нещо много повече. Все едно извършваше нещо, което обичайно не би извършил. Ала не беше точно така. А имаше и още нещо, което леко глождеше мозъка му, докато си миеше ръцете в банята. Нещо за предната вечер. Нещо, което се бе случило. Може би нещо, докато спеше…

15

В мига, в който Дърк влиза в коридора, той е изнервен. Сигурен е, че усеща корема си натежал, че ходилата му са по-сплескани дори откогато се беше изправил на пейката. Все пак тръгва по коридора, направляван от светлината, която хвърля фенерът в ръката му. Всеки път, щом погледне напред, усеща как стените са твърде сближени и той и децата няма да могат да минат през най-далечната видима точка. Но стигат ли веднъж до нея, открива, че могат.

„Очите ми — мисли си Дърк. — Нещо ми прецаква очите.“

Тук вътре се чуват много звуци. Звуци от дращене. Стъпки по чакъла. Прегракнало гърло може би. Дърк все си мисли, че някое от децата дращи по стените. Опитва се да излезе навън. Но като се обърне, вижда, че те го следват. Това е всичко.

— Няма ли да ни разкажете нещо? — пита едно момиче.

— Какво искаш да узнаеш?

— Искам да видя кръвта — казва момичето. — Искам да си взема от нея за вкъщи.

Децата се развикват възбудено, но в гласовете им има и страх и Дърк се вглежда по-навътре в каменния коридор — навсякъде има бял прах и паяжини.

Има и други звуци. Тичащи стъпки. Нещо мокро пред тях. Нещо, което се приплъзва напреки на пътеката току зад границата на светлината. Дърк се страхува. Но мъглата се притиска в затворената дървена врата зад тях. Той го знае, и да се върнат в нея, ще е лошо. Може би ужасно.

— Вижте! — изкрещява едно дете.

Дърк примигва и вижда нещо дребно, сгушено отдясно до стената пред тях. Спира се и изпъва ръка, за да възпре децата да продължат.

— Какво е това? — прошепва едно момче.

Той не знае какво е. Никой не знае. Но е сгушено и може би под качулка. Обърнато е на другата страна. Обърнато е към продължението на коридора. Дърк прави крачка напред. Усеща тежината на тялото си, усеща и как го жарят пламналите му нерви.

Той и светлината са само на стъпка от онова нещо до стената.

— Добре ли си? — пита Дърк. Гласът му е силен. Почти гръмотевичен.

И щом еква, пред тях хукват някакви същества.

Нещото не се помръдва. Не се обръща. Не откликва.

— Какво е това? — пита едно момиче.

Дърк пристъпва към качулатото създание.

— Сега ще минем покрай теб — казва Дърк. — Ще минем покрай теб и ще продължим по коридора.

Напрежението е неправдоподобно. Светлината трепка, защото Дърк трепери. Сега се чуват и още звуци… Тих вой… дращене на метал по метал… тъпи удари… и нещо мокро, което се приплъзва над тях.

Дърк бързо поглежда нагоре и вижда как един крак се измъква от видимия обсег. Изглеждаше като женски крак. Човек със сигурност.

— Това е кокошка — казва Дърк на децата, сочейки сгушеното нещо. Страх го е да продължи.

Децата го оглеждат, както оглеждат птиците фламинго. Както оглеждат прасетата.

— Супер — отвръща едно момче.

Дърк минава покрай нещото и се обръща да го погледне на светлината. Като че под качулката няма лице. Само плътна жълта кожа, опъната върху един пъпеш. После пъпешът се обръща и Дърк вижда кокоша човка, забита в лице, също тъй подобно на маджун като тези на гоблинските полицаи.

— Хайде, деца — подканва ги Дърк.

Те минават покрай качулатото създание и продължават по коридора. Дърк чува свистене, нещо се придвижва бързо зад тях. Едно дете изпищява, а после писъкът му секва.

А после… кудкудякане.

Кудкудякане.

Кудкудякане.

Дърк знае, че детето е било отмъкнато от качулатата твар.

Той ускорява крачка, но е трудно. Тялото му е натежало. Усеща го подпухнало. Усеща тялото си като гоблинското небе, така набъбнало от дъжд, че трябва да се излее наведнъж върху целия град.

Усеща как на гърба му се издува гърбица. Посяга към нея и я напипва — да, на гърба му расте гърбица.

Вой някъде напред. Дращене на стомана по стомана. Стържене. Кудкудякане. Тътренето на детски обувки по земята, тътренето на нещо мокро над тях.

А сега и на гърба му расте гърбица.

Колко време ще мине, преди да не може да погледне през рамо?

16

Дърк Роджърс всеки ден се будеше оптимист и заспиваше в отчаяние.

Излизаше от къщи жизнен и се връщаше, за да се пльосне на стол до кухненската маса — останала му е енергия само колкото да се взира в плота ѝ.

Но днес… днес трябваше да е по-различно. Днес напускаше. Днес излизаше в града с Патрик.

Днес на преследващата го рутина трябваше да ѝ дойде краят.

Защо тогава не идваше?

Дърк, открай време неспособен да формулира ясно чувствата си, предлолагаше, че сигурно това не е тъй лесно да се промени.

— Дърк! — провикна се някой. — Какво правиш?

Дърк погледна надолу и видя, че си мие ръцете на чешмата с питейна вода. Първо се засмя, но всъщност това го уплаши. Дали си мислеше, че е още в банята?

— Леле, човек — каза колегата му с усмивка. — Някой има нужда от почивка.

Дърк прие тази забележка като добра поличба. Тя един вид поправяше корабния курс. Щом имаше нужда от почивка, вече се беше погрижил да я получи. Умът му можеше да е замъглен от очакването да подаде двуседмичното си предупреждение.

Това е всичко.

Дърк се отправи обратно към мястото, откъдето започваха обиколките. Един колега го пресрещна и Дърк се спря и го проследи с поглед как отминава, а след това се опипа по рамото, все едно търсеше внезапно поникнала гърбица.

„Изкарай следващата обиколка — рече си той. — А после си подай предупреждението.“

Но не спираше да мисли за това, че колегата му бе напомнил за някого, наречен Сбъркания човек. Някого, когото Дърк беше виждал в много лош сън.

17

— Тази обиколка си я бива — казва едно момче. И е ред на поредния експонат.

На Дърк му се струва, че чува нещо като стъпки, които идват към тях, но са примесени с всички останали звуци, отекващи в каменните стени, и е трудно да се каже.

Казва си, че до ушите му ще стигнат звуци, които не му се иска да чува… а децата не бива да ги чуват.

Една фигура се показва отпред.

— Какво е това? — пита едно момиче.

„Човек“ — мисли си Дърк, а после и го казва на глас.

Мъжът временно е попаднал между мрака в коридора и светлината на фенера. На Дърк той му изглежда мъртъв. Или може би получовек. Само предната, видимата половина. Но когато той навлиза в светлото петно, Дърк вижда, че е цял.

— Олеле! — казва той. — Как беше?

Дърк е предпазлив, когато отговаря.

— Кое как беше?

Мъжът си играе с ръцете си. Изглежда крайно изнервен. Тича на място, после пак се кротва. Поглежда Дърк в очите, а сетне извръща поглед. Облизва си устните, поглежда през рамо, а след това отново бързо се извръща към децата.

— Как беше наградата? — пита той. — Как беше трофеят?

Мъжът е облечен с костюм. Тъй като е кафяв, трудно се забелязва, че е оплескан с кал и разкъсан на места. Дърк си представя как е тичал покрай каменните стени и те са раздирали дрехите му.

— Не разбирам — казва Дърк.

Мъжът поглежда Дърк в очите и се усмихва. После усмивката пада от лицето му и той си поглежда ръцете. После пак поглежда Дърк. Примижава на светлината и казва:

— Вие сте туристи, нали?

Дърк вече не е сигурен дали иска да говори повече с този човек. Но едно момче зад него се обажда: „Да“.

— Значи трябва да сте видели наградата.

Дърк не иска децата да разговарят с този мъж.

— Нищо не сме видели освен камък — казва той.

Мъжът за пръв път престава да мърда. Като че е слисан. Трудно е да се каже какво чувства. Израженията му много бързо минават през цялата гама от емоции.

— Не ми казвайте, че има само камък — отвръща. — Това ще ми сломи сърцето — казва. — Знам, че трябва да има и нещо повече — продължава той. — Така пишеше в брошурата.

Дърк си мълчи. Както и децата.

Лицето на мъжа пак грейва в усмивка. Личи, че си е отдъхнал, и той се плясва с ръка по коляното.

— Разигравате ме! Биваше си го това. А сега ми кажете… моля… какво представляваше тя? На никого няма да кажа!

Зад него се носят страшно много звуци. Дърк пак чува как нещо се плъзга по тавана. Поглежда нагоре и вижда женски гръб да се губи от погледа. Чувства се подпухнал. Прекалено едър. Все едно ще си пръсне кожата отвътре. Поглежда надолу към краката си и вижда, че да, коремът и гърдите му са наедрели. Нещо се беше вмъкнало в него със сигурност.

— Кажете ми — не престава мъжът. — Аз едва сега започвам. А вие се връщате.

Децата тихо ахват.

— Не се връщаме — казва Дърк на човека. — Ние влизаме.

— Вие какво, бъзикате ли се с мен? — възкликва мъжът. — Вие се връщате!

Дърк поглежда назад по коридора, откъдето са дошли.

— Какво представляваше? — пита мъжът. — Как изглеждаше?

— Там отзад няма нищо друго освен гъста мъгла — отговаря Дърк.

Мъжът посочва с палец назад, в посоката, откъдето идва.

— Така ли? Ами там, назад, няма нищо друго освен тънка мъгла!

Дърк не му вярва. Но човекът си вярва. Човекът прокарва пръсти през оредяващата си кестенява коса. Поглежда зад децата, после пак обратно по коридора. На Дърк му се струва, че сега разбира какво става.

— Мисля, че сте сбъркали пътя — казва той. — Мисля, че вървите в погрешна посока.

Децата кимат и се смушват с лакти.

— Но аз бях… — начева мъжът.

Ала Дърк го прекъсва:

— Вече сте видели наградата.

И изведнъж разбира, че това е истина.

Мъжът се нацупва. Клати отрицателно глава. Дърк се пита дали той не рови из ума си как ли може да изглежда краят.

— Вярно ли е това? — пита мъжът.

— Така мисля — отвръща му Дърк.

Ужасен стържещ звук изригва от стената зад мъжа. Някои от децата отскачат, други просто се вдигат на пръсти да видят какво ли може да е това. Дърк се плаши по много причини. Звукът е познат — звукът от врязване на метал в мускул, метал в тъкан, метал в кост. В ума му изниква образът на смачкан човек. Смачкан в себе си. Видения на прасета и крави, разцепени от главата до опашката, също изникват в ума му. Но онова, което най-много го плаши, е този човек. Дърк иска да го попита какво е видял. Ала знае, че видяното от него му въздейства някак.

Сякаш по сигнал мъжът отново потъва в мрака пред тях. В мрака, откъдето е дошъл. Изчезва. Дърк и децата гледат, без да помръдват. Чуват тътрене, раздвижване, нещо, което бързо пълзи нагоре по стената отляво.

После мъжът пак се появява от мрака.

— Олеле! — възкликва той. — Как беше?

Дори и звуците зад гърба му секват за малко. В коридора е тихо. Дърк не знае какво да прави. А после разбира какво.

— Невероятно беше — отвръща той. — Беше красиво точно както обещава брошурата.

Мъжът се усмихва. Като че ей сега ще се разплаче или е пътувал толкова дълго, докато стигне до това място в коридора, и сега ето го този здравеняк с всички тези деца, който му казва: „Да, ти успя, да, невероятно беше, да“. Мъката, която Дърк изпитва към този объркан човек, е по-голяма от мъката му за себе си. Усеща как състраданието притиска вътрешната страна на телесната му черупка, и се тревожи, че то ще го разцепи и ще остави децата без гид за обиколката.

— Благодаря — казва мъжът. — Благодаря. Може би ще се видим пак в началото. Може да си поговорим за това какво сме видели заедно. Може да си поговорим как изглежда краят. Заедно.

Той прави крачка напред и подава ръка на Дърк да я стисне. Дърк нервно я поема.

— Съвсем наистина? — пита мъжът. — Съвсем като в брошурата?

— Да — отговаря Дърк.

Мъжът най-сетне минава покрай Дърк и децата и изчезва в мрака зад тях.

— Дано има много експонати като този — казва едно момче. — Той ме накара да се замисля.

Дърк насочва скършения фенер напред.

— Имам чувството — отвръща той, — че повече няма да има.

„Сбъркания човек“ — казва едно момиче. И Дърк едва не я поправя, че името му е Дърк. После, докато пак върви, пак ги води и пак цепи мрака с фенера, той осъзнава, че е нямала предвид него.

18

— Хайде — казва Дърк на глас. Някои от децата, тръгнали на обиколка, го поглеждат.

Лош знак беше, че в такъв ден, ден, който трябваше да е толкова хубав, той все още допускаше лошото.

Едно хлапе смушка друго и се разкикотиха. В края на краищата едрият туристически гид си говореше сам. Дъждът започваше „да наваксва“, както казваха гоблинчани — защото, когато небето бе ясно, то дъждът просто се помайваше. Но бурята като че щеше да е по-силна от обичайното. Хората приказваха за наводнения. А тук гидът по дъждобран изглеждаше в също тъй буреносно настроение като небето.

Дърк знаеше, че това е свързано с кошмарите и по-точно с онзи от предната нощ, ала лошите сънища не бяха нищо ново по онова време. Всъщност Дърк така бе свикнал с тях, че не знаеше какво да обвинява за всекидневната въртележка от ужасни видения. Ако го натиснеха, то с цялата мощ на философията, която бе способен да призове, щеше да каже, че онова, което го е обсебило, е изходът. Освобождаване от клетка, чиито измерения не разбираше напълно.

Децата бяха заети (поне за няколко минути) и никой не забеляза как едрият гид изключи на пътеката. Той вдигна ръка към главата си. Мислите бавно се материализираха. Откъслеци от вчерашната безсъзнателна нощ.

„Имаше каменни коридори — помисли си той. — Но каменни коридори винаги има.“

Децата се засмяха на нещо, за което Дърк не внимаваше.

„Имаше деца, да, но деца винаги има.“

Дърк разрови паметта си, но нямаше нищо, което да не е виждал преди; нищо, което да му помрачи деня повече от всеки друг.

Нищо, което да не си забравял преди — каза си той.

Вярно ли беше? Имаше ли нещо повече в съня, който сто пъти бе сънувал?

— Господин гид! — провикна се едно дете и го дръпна за кафявия панталон. — Не си гледате работата!

Дърк погледна надолу към момчето с мъгливо зелени очи.

— Искате да видите останалото? Искате да видите наградата?

— Да! — развикаха се децата. — Да!

19

Това всъщност е просто коридор… Камъни, струпани един върху друг… Лесно се гради. Но Дърк не може да повярва колко е голям. Като че децата вече вървят с него от много време и той се пита дали, когато е бил на тяхната възраст, и той би могъл. Тялото му тежи. То дори изглежда натежало и това много го тревожи. Гърбицата на рамото му вече му стига почти до очите. Краката му са толкова набъбнали, че се препъва.

Коремът му виси на буци. Ръцете му са се подули колкото малки боксьорски ръкавици. Знае — от мъглата е. Знае, че птицата го е разсеяла там отзад, на пейката, та мъглата да може да влезе в него. И сега тя се разраства.

Продължава тежко напред. Фенерът все още излъчва достатъчно светлина, за да ги насочва.

Загубиха някои от групата. Момчето, отмъкнато от качулатата кудкудякаща твар. Още едно, момиченце, бръсна с ръка паяжината и когато Дърк се опита да я освободи, ръката ѝ се строши в лакътя. Тя побягна с писъци в мрака, откъдето дойдоха. Още едно момче пропадна, когато в пода се отвори капак и дълги космати крака го издърпаха надолу.

— Вижте! — казва едно момче.

Дърк се спира и вдига фенера към тавана, където виждат мъжки или женски крак да стърчи от тъмното.

— Може ли да го пипна? — пита едно момче.

— Не — отвръща Дърк.

Той бавно пристъпва напред, кракът се плъзва и се изгубва от поглед.

Дърк продължава да върви и децата го следват.

Звуците са се променили. Ехото от кецовете на децата продължава да звучи. И ехото от детските гласове. Все още се чува и постоянният звук от нещо, което припка напред, плъзга се и насам, и натам. Но дращенето е изцяло заменено от скриптенето на стомана. Не са машини. Не точно.

Сега се чува металическо ехо.

Обезобразен, Дърк продължава да се влачи напред. Децата не се отделят от него.

Нещо бързо профучава покрай групата в обратна посока, нещо едро, месесто, подпухнало…

Дърк се опитва да се движи бързо, но се чувства дебел. Все едно в момента мъкне тежестта на поне две деца. Случайно забърсва стената. В ръката му избухва болка и моментално му потича кръв. Мисли си, че сега стените може да са покрити с остри издатини, нещо назъбено. Продължава, като държи фенера в наранената си ръка и се опитва да затегне ризата си около раната с другата.

— Пазете се от стените! — казва той. А после разбира колко подходяща е тази фраза за момента.

Децата се вслушват в съвета му и сега групата се е сгъстила към центъра на коридора. Дърк се изненадва, че има достатъчно място за това. Въздухът става спарен. Тинест. В тунела е горещо. На дробовете им е тежко. На тялото му е тежко.

Дърк чува, че едно дете изхриптява. Обръща се към него.

— Добре ли си? — пита, а собственото му лице е подпухнало двойно. Гласът му звучи прекалено мазно, за да е собственият му.

Момчето кимва утвърдително и носът му пада върху настлания с чакъл под. От дупката в лицето му пораства нов, маймунски.

Дърк дълго се взира в момчето. После поглежда децата. Убеден е, че са останали само две трети от тях. Не знае какво е отнесло другите, как всяко на свой ред е изчезвало.

Продължава.

Пред тях избухват удивителни звуци. Скриптене. Приплъзване. Преглъщане. Мракът пред отпред става още по-мътно черен и Дърк се замисля да спре. Като че нещо май е преградило пътя. Не може да каже. Продължава тежко напред. Мракът се приближава, както и Дърк се приближава към него. Не помръдва. Пита се дали това е краят? Светлинният обсег му показва, че не е.

По-скоро стените са се променили.

Камъкът е заменен от стомана.

Дърк предпазливо посяга и докосва новата стена. Светлината от фенера му показва, че е гладка. Стара е, но е гладка.

— Мисля, че сме близо до края — обажда се едно момче.

— Защо го казваш? — пита Дърк.

— И преди съм минавал обиколката.

Дърк се навежда ниско до момчето, но втори език в устата му го кара да се изправи пак и да отстъпи на крачка назад.

— Какво представлява? — пита Дърк.

— Кое какво представлява?

— Краят.

Едно момиченце се разсмива и казва:

— Сега говорите като Сбъркания човек.

20

Нещо, казано от някое хлапе, или нещо, което Дърк е видял, или нещо твърде хлъзгаво, че да може да го улови, подлудяваше Дърк. Вече не го интересуваше как трябваше да се чувства. Да, предупреждението беше в джоба му. Да, довечера щеше да празнува с Патрик. Да, трябваше да се чувства освободен. Но сега пак се беше оплел здравата. Точно като вчера. Точно като завчера и по-предния ден. Ако изобщо имаше някаква разлика, тя беше, че този път мислите му прииждаха два пъти по-бързо. И два пъти по-тежко. Вместо градушката, с която беше свикнал, днешните проблеми бяха едри камъни и бе напълно невъзможно да минат през решетките на канавките в кланицата, и щеше да е тежко да ги отнесеш до контейнера в зоопарка. Дърк благородно се бореше с яростната атака. Стараеше се. Представяше си как ще изглежда с онзи костюм в „Градският склон“. Представяше си се под ръка с жена. Но за чувствата му нямаше спирачки.

„Сега говорите като Сбъркания човек.“

Замисли се за двуседмичното предупреждение. Представи си свободните дни. Какво може да прави, къде може да отиде: ГХГ, Гибелния парк, „Домино“. Ще си почива по моравите, които някога е косил. Ще мине по мраморните коридори на всички общински сгради до една, които някога е търкал с парцала.

Това звучеше смахнато, предположи Дърк, но му беше мъчно за времето, когато събираше всичкия боклук и го изхвърляше целия.

Дърк опипа листа в джоба на кафявите си панталони и се усмихна.

Това е последната му обиколка, осъзна той. Последната за деня.

Децата се размотаваха разсеяно и чакаха едрия гид да им каже какво да правят сега. Дърк избърса от лицето си потта и дъжда и каза:

— Това е всичко. Благодаря ви, че направихте обиколката. Благодаря, че дойдохте в…

БУМ!

Гоблинското небе изригна. Туристите побягнаха по пътеката, като си прикриваха главите. Дърк стоеше под дъжда, без да помръдва, и ги гледаше. Чу как деца препускат. Чу как родителите им ги гонят. Чу как коли палят, чистачки се задействат, гуми разплискват току-що навалялата вода. Целият паркинг мигом светна и влезе в бой със сиво-зеления здрач привечер и с дъжда, който всички знаеха, че няма да ги остави на мира.

Дърк го гледаше и си мислеше:

„Ето така изглежда краят.“

А после умът му свърза някои отделни точки.

„Това е то — помисли си. — Настъпи край.“

Дъждът се лееше от ръба на кафявата му качулка.

„И аз го видях.“

21

Скоро в стоманата се появява процеп. Дърк приближава фенера. Там има пространство. Четири пръста цепнатина след края на стоманата и после тя продължава.

Предпазливо Дърк протяга пръсти към цепнатината и за негова изненада те се пъхат вътре. Усеща въздух. Истински въздух.

„Навън“ — казва той.

Вдига фенера срещу открития процеп. Не вижда надалече, но съзира, че тук няма мъгла. Привежда се напред и вдъхва въздуха. Става му добре. Много добре. Децата му подражават. Едно по едно, те вдъхват въздуха от процепа. Докато вършат това, Дърк отстъпва до другата страна на коридора и вижда там близнак. Съвсем същия процеп в отсрещната стена. За пръв път, откакто са влезли, сваля надолу фенера и награбва двата края на стоманата. Напряга се да разшири процепа. Децата смятат, че ще може. Видели са го как прекършва на две стълба на фенер. Видели са го да чупи ръката на момиченце.

Но въпреки цялата си мощ Дърк не може да огъне стената.

Навежда се напред и поема нова голяма глътка от външното пространство. То го изпълва с подновена жизненост, за да стигне до края. Дърк се чуди дали това е предназначението на процепа. Да му вдъхне достатъчно сили, колкото да продължи.

И той продължава.

Сега някакви създания се приплъзват по тавана по-редовно. Понякога Дърк вижда целия гръб на мъж. Женски профил. Ръце и ходила.

Дърк стига до още един процеп в стоманата. Той и децата отново вдъхват въздух, преди да продължат. Още тела прекосяват тавана. Едно дори се спуска при тях на каменния под. Няма ръце. Няма глава. Само крака. Децата отстъпват встрани.

Кикот по-напред. Скриптене. И пращене на огън. Трети процеп в стоманените стени идва по-скоро от втория. И пак Дърк и децата вдъхват външното пространство.

Четвъртият идва толкова скоро, че само половината от децата вдъхват през него. И сега Дърк разбира, че някои шумове идат отвън. Продължава със залитане напред. Чувства торса си грамаден, краката му са като сплескани бухалки, гърбицата отзад не му дава възможност да вижда децата. Но той знае. Знае, че при последния процеп в стоманата са били само десетина. Знае, че е загубил десет или повече по пътя.

Петият процеп идва още по-скоро. После и шестият. Седмият. Осмият. Сега в стените има толкова много симетрични процепи, че повечето въздух в коридора идва отвън и той надали вече би могъл да се нарича коридор. Но процепите не са достатъчно широки Дърк или децата да минат през тях. Деветият, десетият, единайсетият. През процепите Дърк вижда, че зелена гоблинска мъгла се стеле… както каза мъжът… но тя по нищо не прилича на онази гъста мъгла. В мъглицата… в мрака току зад мъглицата… Дърк вижда хора. Силуети. Лица. Хора гледат него и децата. Някои се кискат. Други ахкат.

Дърк започва да разбира какво се случва. На четиринайсетия процеп в стоманата вече го знае със сигурност.

Спира се и поднася фенера близо до бившата каменна, после и стоманена стена — а сега тя представлява само широки около педя стоманени клинове, разположени на интервали, също големи около педя, стигащи до тавана и до пода.

— Ние сме в клетка — казва Дърк.

— Какъв обрат! — обажда се едно от децата.

— И ни гледат — допълва Дърк.

Преброява петдесетина лица в зелената мъгла зад решетките. Някои деца отиват до преградите и ги стисват като малки затворници.

— Това не е краят — казва Дърк. — Има и още. След мен.

Той тръгва, ала децата не бързат да го последват. Дърк се обръща и вижда, че някои от външните хора са застанали край клетката, приведени в кръста, и шепнат на децата. Децата им шепнат в отговор.

— Не разговаряйте с тях! — кресва Дърк.

Една жена отвън се обръща към Дърк, намръщва се и лицето ѝ се стича надолу от главата ѝ като желе.

Децата като че са изумени от онова, което чуват.

— Не ги слушайте — казва Дърк.

Усеща как нещо мокро докосва ръката му над китката. Бързо се обръща. Мъж го ближе по ръката.

Хайде! — подвиква той на децата.

Една ръка се мушва между решетките и посяга да хване Дърк. Дърк я награбва и извива пръстите назад. Те се смачкват като гнил плод, като меката тиквоподобна плът на гоблинските полицаи.

Непоносим вой изригва от мъглата и се налага Дърк да си запуши ушите с ръце. При това движение той изтървава фенера. Усеща ръцете си надебелели. Ушите му все едно са фалшиви.

Без светлината сякаш до решетките са се наредили хиляда усти, които шепнат напътствия.

Дърк се мъчи да се прегъне в кръста, тялото му е неравномерно подпухнало, но успява пак да хване фенера и казва: „Това не е краят“.

А после отново тръгва и някои от децата го последват.

Дърк не може да надзърне през рамо, но знае, че само пет-шест все още са с него. Няколко остават при външните хора. Заслушани в шепота им.

— Той каза ли ви нещо? — пита едно момче, запъхтяно от бързата крачка.

— Не му позволих — отвръща Дърк.

— А трябваше. Интересно беше.

— Така ли?

Момчето настига Дърк.

— Да. Той ми каза, че сам да си си шеф, означава нещо друго, а не онова, което имат предвид хората, като го казват.

Дърк спира и се обръща с лице към момчето.

— Какво?

— Казах ви — отвръща момчето. — Че…

— Но какво означава? — пита Дърк.

— То не означава, че искаш сам да си бъдеш началник. Означава, че искаш сам да си господар на своя ум.

Дърк се взира в очите на детето. Вече изобщо не гледа детето. Очите му се изцъклят. Казаното от момчето значи много за него.

— Благодаря ти — прошепва Дърк.

Пак се изправя и продължава. Децата го следват.

Сега препускат по коридора. Въздухът отвън е по-хладен. Дърк вече не поглежда през решетките. Тромавото му тяло спира да го занимава. Усеща, че краят е близо. Забравя, че децата са с него, после се сеща за това и пак забравя. Мисли си за Сбъркания човек и си казва, че трябва да запомни разни неща. Припомня си за всичко. Припомня си да запомни. Отказва да забрави края.

Няма представа колко бързо или бавно върви в действителност. Минава покрай решетки. Металическо ехо. Едно момче го дръпва за панталоните.

— Какво има?

— При мен беше по-друго — отвръща момчето.

Сега вече се движат страшно бързо.

— За какво говориш?

Дърк се обезпокоява за момент, че не може да се сети за какво говори хлапето, а би трябвало.

— Шепотът, който чух — казва момчето. — Нещата, които ми казаха.

— Какво ти казаха? — пита Дърк на бегом.

— Казаха ми, че свободата е това да направиш нещо, което иначе никога не би направил нормално. Свободата е да зарежеш зад гърба си онзи, който си бил преди. Истинската свобода е да извършиш нещо толкова ужасно, че да нямаш друг избор, освен сам да си обърнеш гръб. Разбирате ли?

На Дърк му се иска да спре. Иска да поговори на това дете. Иска да му каже, че онова, което е чул там, назад, е ужасно невярно.

Но за това няма време. Приплъзването, скриптенето, пълзенето, воят, стърженето на метал в метал, хрущенето на метал, врязващ се в кост, скърцането, забърсаните черва, решетки, огъване на пръчки, кръв и гъста мъгла

СВЪРШВА.

Пътят свършва.

Вече няма решетки. Вече няма клетка.

Дърк изтървава фенера. Вече не им трябва.

Стигнали са до края.

И децата се разпищяват.

Дърк е объркан. Онова, което вижда, е прекрасно. Пейзаж се разгръща пред тях — посърнали храстчета, далече едно от друго, шир, цветове, толкова ярки, че Дърк примижава.

Едно момче казва ВИЖТЕ точно когато Дърк мярва някакъв костюм на земята. Очите му привикват и вижда, че това е костюм на горила с разкопчан цип и е зарязан там.

— Как можахте? — изкрещява едно дете.

Вее бял вятър. Вятърът разбърква косата на Дърк и той вдига шестопръста ръка, за да затули от него очите си. Вижда как полъхът покрива децата с прах.

— Как можахте да ни покажете това!

Очите на Дърк са отворени, но не може да открие децата сред силния бял вятър.

— Как можахте! — крещят те.

— Как можахте да ни покажете това!

От вятъра очите на Дърк сълзят. По лицето му текат сълзи. Напомня си да запомни всяка подробност. Чува децата, подети от вятъра. Чува как вятърът заглушава всичко друго. И той го заслепява. Картината пред очите му е прекрасна.

На десет крачки по-нататък от костюма на горила, приведена зад един храст, стои гола жена и го гледа.

„Юла — казва Дърк. — Ти си избягала.“

22

Да види Дърк тогава, застанал неподвижно, докато небето се излива, стоическото му лице, плувнало в пот, дъжд и сълзи, да го види точно в мига на осъзнаването, би било достатъчно, за да промени мнението на всеки гоблинчанин за лицето на зоопарка и кланицата.

Най-сетне той направи крачка напред с натежалите си, подгизнали обувки и тръгна обратно към началната точка на обиколката. Там имаше табела:

„Тук е сборният пункт!“

Дърк се взря в нея. Колко пъти беше виждал тази табела? Кога за последен път я беше чел? Дълбока тъга изпълни безкрайно малките пространства в мозъка му като циментов разтвор. Той докосна табелата, сякаш се сбогуваше с нея, и влезе вътре.

Щом влезе, отиде при инструментите. Трябваше да си изпълни задълженията в края на смяната, преди да си тръгне, за да се срещне с Патрик и да си прекарат толкова належащата вечер навън. Трябваше да изнесе боклука. Да поизтърка пода. Да избърше някой и друг плот. Да поизмие стъкла. Той изпълняваше тези задачи тихо, без изобщо да се замисля над тях. Мястото беше пусто — колегите му или вече си бяха тръгнали, или бяха далече и Дърк не ги чуваше. Дърк не говореше. Гледаше си работата. Чувствата му, ако им позволеше, можеха да разцъфнат в облекчение. Имаше смътната представа, че е минал през ада, и сега предприемаше правилните промени. Но се тревожеше, че ако не внимава, чувството може отново да го удари, да разцъфне в нещо още по-черно от ада, през който току-що бе минал. Видя се как пропада надолу по стълби в този мрак, съвсем объркан и сломен на пода на адската килия.

Имаше да позачисти още малко, да отбележи това-онова в дневника на обиколките. Трябваше да си остави униформата за пране. Да угаси всички лампи. Да избърше калта от обувките си. И…

Имаше и животно за убиване.

Да, задача, за която шефът му беше казал тази сутрин в началото на смяната. Дърк почти не го слушаше, когато го каза — тази работа я знаеше наизуст. Все едно шефът да му каже „Ей, Дърк“ и да са му нужни още пояснения.

И не напускаше ли той на първо място заради това? Не беше ли лошо, когато работата ти до такава степен се превръща в рутина, че дори не е нужно да слушаш нарежданията на шефа си?

Още едно животно. Добре.

Отвори шкафа с инструментите. Отначало те го объркаха. Сякаш бяха нови. Различни. Странни форми, причудливи ъгли.

Дърк взе сърпа и пое тромаво към последно действие. Многобройните събития от кошмара му сега се бяха свили до размера на подарък за рожден ден.

Съзнанието му беше чисто.

За жалост, животното като че се зарадва да го види. Те всички се радваха открай време. Дърк се приближи и се приведе до нея.

— Днес ми е последният ден — каза ѝ той, като я галеше по гърба. — Но може би някога ще се срещнем някъде, дето не е такава бъркотия.

Животното отпусна глава върху прегънатия лакът на Дърк. Той леко я погали по главата, а после извади инструмента изпод шлифера си.

Звукът, който той издаде, бе бърз. Хлъзгав. И цялата ръка на Дърк до лакъта бе окъпана от топлината на кръвта ѝ.

После Дърк се изправи и се върна вътре да си вземе душ.

Представяше си как ще изглежда с костюма, докато миеше ръцете и тялото си.

На излизане Дърк се отби в офиса и остави заявлението си за напускане на бюрото. Насочи лампата към него, та шефът да не пропусне да го забележи. Застана на вратата и дълго гледа белия лист.

Хубаво му беше. Леле, човек, много хубаво!

Доколкото Дърк беше наясно, за последен път някога стъпваше в кланицата.

23

— Страхотно!

Патрик се развълнува точно толкова от това, че Дърк е напуснал кланицата, колкото очакваше Дърк.

— Това няма как да се полее само с едно — каза той и поръча по още едно на бара.

„Градският склон“ беше точно онова, което му трябваше на Дърк. Седяха на бара на златни столчета, потъваха в обстановката, усещаха музиката, гласовете, нощния живот около себе си. Барът беше препълнен. Огледало по протежение на цялата стена в рамка от приглушено светещи лампички отразяваше двойката и Дърк се харесваше как изглежда с костюм.

Бъдеще с много вечери като тази се разпростираше пред него като ветрило от карти за игра. Можеше да ги изтегли всичките, стига да поиска.

Дърк и Патрик казваха наздраве на Гоблин. Казваха наздраве на дъжда. На всичко казваха наздраве.

— Виж — обади се Патрик, смуши Дърк и посочи с глава две жени в огледалото. — Като че ни излезе късметът.

На Дърк те му изглеждаха симпатяги. Брюнетка и блондинка, и двете с рокли, които загатваха, че и те имаха належаща нужда да излязат някоя вечер.

Патрик се завъртя на столчето си и пръв ги заговори.

И щом го направи, Дърк се огледа из препълнения бар, като поемаше бъбренето, енергията, стила. Точно тогава всичко беше толкова просто за него, както се бе облакътил на махагоновия бар, толкова лесно.

А после в полумрака на едно сепаре забеляза Робин Джейкъбс, шефа си в зоопарка. И другите мъже с Джейкъбс приличаха на шефове и Дърк се усмихна, защото фразата, която бе повтарял толкова пъти („днес сам ще съм си шеф“) не значеше онова, което той си мислеше.

— Дърк — каза Патрик, тупвайки приятеля си по рамото. — Запознай се с Лора и…

— Джанин — обади се блондинката.

— Джанин — повтори след нея Патрик.

Дърк извърна лице към нея. Стана и предложи мястото си на Джанин. Тя се настани с усмивка.

По мнението на Дърк тя бе най-чудесната жена в целия бар.

— Библиотекарка съм — каза тя. — Знам. Не бива да пия по кръчми.

Дърк се облегна на бара и заговори на Джанин смело, уверено, свободно.

— Работя в зоопарка — отвърна той. — Трябва по-често да пия по кръчми.

Джанин каза, че може да го е виждала и преди. Водела юношеските си читателски групи в зоопарка веднъж годишно. Дърк ѝ отвърна, че щял да я запомни. Дали беше вярно, или не, нямаше значение. Думите накараха Джанин да се усмихне.

От тонколоните в бара зазвуча страхотна песен. Светли хармонии. Светли думи. Джанин постави дланта си върху дланта на Дърк, след като нещо, което той каза, я разсмя.

— Ей, Дърк! Дърк! — надвикваше Патрик музиката. — Какво написа в писмото?

Дърк го погледна въпросително.

— Писмото, заявлението ти за напускане днес на работа. Какво гласеше?

Дърк се изчерви.

— Гласеше: „Благодаря, но от тук насетне сам съм си шеф“.

— Ей това е то! — рече Патрик и шляпна длан върху бара. — Дърк не е ли най-добрият? Какъв ход само!

На Джанин това ѝ се хареса. На Дърк му хареса, че ѝ се хареса.

Поръча по още едно.

Скоро нещата вече взеха да се замъгляват, но Дърк не проявяваше никакви външни признаци, че е пиян. Патрик проявяваше. Взе да плете езика и с всяка поредна чашка ставаше все по-шумен. Десетина пъти шляпна по бара, за да подчертава всичко, което някой от тях кажеше.

После Дърк се извини и се упъти към тоалетната. След като влезе, заключи вратата и остави чашата си на мивката. Вкопчи се в мивката от двете страни и се погледна в огледалото. Усмихна се. Дълбоко в душата му имаше някаква тъга, но тази вечер тя бе далечна. Тази вечер си мислеше за Джанин и за Патрик, и за Лора, и за зоопарка, и за кланицата, и за всичките скапани работи, на които някога беше работил, и се усмихна.

И да, нещо се спотайваше. Почти нехайно. Имаше нещо, за което не мислеше. Нещо, за което може би нямаше нужда да мисли, обаче всякак му се бе изплъзнало от вниманието. Все едно сметката нещо не излизаше както трябва.

Пресуши чашата си на екс и излезе от тоалетната. В бара двете жени се извиниха и Джанин притисна длан в гърдите му, когато му каза, че ще се върне.

— Тия момичета са страхотни — рече Патрик.

Дърк кимна. Страхотни си бяха момичетата.

И все пак нещо се спотайваше в душата му.

Когато жените се върнаха, Джанин каза:

— Хайде да направим някоя щуротия, Дърк.

Дърк вдигна вежда.

— Какво си наумила?

— Не знам — каза тя и се облегна назад на столчето. И на нея ѝ беше също тъй приятно, колкото и на него. — Да се разходим в дъжда. Навън, по улиците. Сега. По-мощен порой не се е изливал тук. Не знам дали искам да го пропусна. — Тя пак докосна гърдите му. — Понякога е хубаво да влезеш в допир с нещо могъщо.

— Звучи стра…

— А! — прекъсна го тя. — Може да се разходим из Гибелния парк? Да отидем на гробищата? Ей, има ли желаещи за гоблински гробове?

На Дърк му отне цяла секунда да реши къде да отидат.

— Мога да те разведа — предложи той.

Джанин го изгледа странно, после очите ѝ се разтвориха широко, а устните ѝ оформиха идеален кръг.

— Ти бъзикаш ли се с мен? — попита тя. — Из зоопарка?

— Да.

— Дърк Роджърс, по-готина идея не съм чувала! Да не загазим? Ще загазиш ли?

На Дърк му се стори, че да я разведе из зоопарка, бе единственото нещо, което знае как се прави.

— Не, ако не потрошим нищо.

После и двамата се разсмяха — в мислите и на двамата бяха се явили образи на потрошени като порцеланови чинии животни.

Дърк ѝ помогна да си облече палтото.

— Я! — възкликна Патрик. — Къде тръгнахте така?

— Ще се върнем — отвърна му Дърк. Джанин каза същото на Лора.

— Виждаш ли, приятелю? — рече Патрик. — Почна се вече.

На излизане, докато си проправяха път през солидния блок от гоблинчани между тях и вратата, Дърк чу да го викат по име, обърна се и видя до себе си Робин Джейкъбс.

— Биваше си го, Дърк — рече той.

Дърк се обърка.

— Какво?

— Биваше си го тоя майтап, казах. Разсмя ме.

После Джанин задърпа Дърк за ръката, а Робин Джейкъбс изчезна сред завесата от тела зад гърба му.

Навън Дърк си свали сакото и го задържа над главата на Джанин.

— Правил ли си това преди? — рече тя.

— Не — отвърна той.

— Притесняваш ли се?

Дърк я стисна здраво през кръста.

— Не.

А после изтичаха изпод прикритието на тентата на „Градският склон“ и хукнаха под най-внушителния порой, с който и двамата някога бяха влизали в допир.

24

— Имаме дъждобрани — прошепна Дърк, щом отключи портата.

Точно на входа имаше доста дървета и през короните им валеше по-слабо. Дърк не можеше да повярва колко различно изглеждаше зоопаркът, гледан така. Когато бремето на задълженията не му тежеше, мястото се свиваше до размера на кучешка колиба.

Точно в този миг и зоопаркът, и всички предизвиквани от него мисли бяха укротими.

Дърк отведе Джанин до малката тухлена административна сграда, в която дъждобраните висяха до шкафовете.

Вътре беше тъмно и двамата потискаха пиянския си смях, докато се блъскаха в бюра, столове, вентилатори.

Дърк взе едно фенерче и два дъждобрана. После разтвори пластините на щорите в кабинета на Робин, за да надникне към мястото. Заради дъжда не се виждаше надалече и Дърк си спомни шепнещи лица сред мъгла.

Включи фенерчето и поведе Джанин навън.

Минаха покрай информационното гише, вече извън прикритието на дърветата, и дъждът нападна дъждобраните им.

— Добре — рече Дърк. — Ето от тук започва.

Насочи фенерчето си към птичарника и се запъти към него, като посочи птичите крачета, изрисувани на пътеката. Отключи вратата и бутна настрана найлона.

— Трябва да пазим тишина — рече той. — Те ще са заспали.

Джанин влезе. Дърк загаси фенерчето.

Лунна светлина сияеше през стъкления сводест таван и оцветяваше всичко в среднощно синьо. Дърк заведе Джанин в средата на светилището и мълчаливо ѝ посочваше дребничките тъмни силуети по клоните. Джанин усети леко шумолене на пера и някои от спящите птици изгугукаха.

— Страх ли те е от змии? — прошепна той.

— Не.

Вътре в терариума Джанин нежно прихвана Дърк под ръка. Той насочи лъча на фенерчето към клетките и оттам ги погледнаха сто очи на влечуги.

— Струва ми се, че те те харесват — прошепна тя.

После застанаха на дървената ограда на мечките. Дъждът плющеше по качулките им. Дърк осветяваше с фенерчето вътрешността на пещерите, но успя да покаже на Джанин едва половината от спящо тяло.

— Имаш ли си любимец? — попита го тя.

Дърк кимна.

— Само че тя е последна — отвърна.

Искаше му се да я целуне. И на нея ѝ се искаше. Но Дърк бе зает първо да я впечатли. В зоопарка му беше хубаво. Простички неща като знаците и стрелките… Цветът на кофите за боклук… Стенописът на стената на закусвалнята. Зоопаркът излъчваше приветливост. Не, зоопаркът бе приятел на Дърк.

— Следва Труди — каза той.

Отпечатъците от лапи по бетона сега едва се виждаха под водния слой. Забързаха крачка и обувките им зашляпаха.

Дърк разтвори плъзгащите се дървени врати и влезе в помещението на тигрицата. Бетонните подове, мръсните прозорци и тъмната клетка на Труди изглеждаха по-различно на откъслеци в края на лъча на Дърк.

— Зловещо е — рече Джанин.

— Труди! — повика Дърк тигрицата, застанал до клетката ѝ.

Тя се беше скрила в тъмното под дървесния дънер и скалния заслон.

— Труди! — повика я той. — Хайде, де, излез!

Голямата котка ги погледна, ала не излезе.

— Като че иска да остане сама — рече Джанин.

Дърк се замисли над това. После загаси светлината.

— Ей! — възкликна Джанин. — Сякаш никога преди не съм била в тъмното в едно и също помещение с тигър.

— Страх ли те е?

— Да.

И двамата се разсмяха. После Дърк хвана Джанин за ръка и я изведе обратно навън в дъжда.

Изтичаха по незастлана пътека, после се шмугнаха под един транспарант, опънат между две високи бамбукови колони. Дърк поведе Джанин към наблюдателните прозорци. Бамбуковият навес тук им осигуряваше подслон.

Дърк целуна Джанин.

С гръб към експоната, притиснал устни в нейните, той посегна и натисна ключа за прожекторите, осветяващи горилата.

Затревените хълмове зад гърба му се обляха в светлина. И над рамото на Дърк Джанин видя Юла, приседнала върху любимото си хълмче.

После тя присви очи и отдръпна лицето си от лицето на Дърк.

— Тя болна ли е? — попита.

Дърк бързо се извърна.

Юла лежеше на дясната си страна, а лявата ѝ ръка бе увиснала пред гърдите ѝ. Силните ѝ черни пръсти едва докосваха тревата, а дъждът плющеше по нея безмилостно. Тъмночервена локва поглъщаше свежите дъждовни капки до шията ѝ.

Но не беше само това, че не помръдва. И цветът ѝ не беше както трябва.

— По всичко… — рече Джанин.

Дърк тръгна нататък и я остави.

Тя го чу да отключва врата.

После го видя да се появява през прозореца. Видя го как се привежда и бавно вдига сърп от мократа безцветна трева.

До него имаше голямо парче от кожата на Юла. Дърк я вдигна с два пръста — мъж, вдигащ паднал костюм.

Джанин нададе писък.

— Днес бях на работа в кланицата, нали така? — Дърк погледна над хълмчетата към застаналата на прозореца Джанин. — Днес не напуснах ли в кланицата?

Джанин отстъпи назад.

Дърк чу скриптене. Приплъзващи се звуци. Металическо ехо. Допира на метал в камък. На метал в кост.

— Аз съм го сторил — продума той. — Аз съм го сторил!

Джанин се изниза в мрака на пътеката. Дърк не я видя как си тръгва.

Той рухна до одраната страна на Юла.

— Това не е свобода — промълви той. — Не е изход.

Приплъзващи се звуци. Шепот в мъглата. Сбъркан човек.

От лицето на Дърк по лицето на горилата покапаха сълзи.

— Днес не напуснах ли в кланицата? Юла? Не напуснах ли там?

Скоро прожекторите, които на определено време се изключваха, угаснаха.

Дърк Роджърс, лицето на зоопарка, прегърнал Юла, плачеше.

— Това, което виждам, е прекрасно — каза ѝ той в тъмния парк.

Шокът от постъпката му беше по-голям и от подпухналото тромаво тяло от кошмарите му. А някъде високо над него, по-високо оттам, откъдето се лееше дъждът, имаше таван. Имаше и четири стени, и клетка. Дърк сега го знаеше.

— Днес напуснах в кланицата — каза ѝ той и сега се смееше, докато дъждът се сливаше в едно със сълзите му. — Не е ли чудесно? Напуснах в кланицата. Там бях, Юла. Днес бях в кланицата. Цял ден. През… целия… ден.