Гоблин

1

Дик Мейбъл седеше на осмия ред на малък препълнен театър и нямаше и да осъзнава, че жена му седи до него, ако тя не стискаше в ужас ръката му. Там беше тъмно (тъмно като в пещера, беше казал той — според него остроумно описание) и освен онова, което се случваше на импровизираната сцена, нищо не се виждаше. Дик не можеше да го преживее. Това шоу.

Тоя пич, Императора, направо не беше истина, честно.

Онова, на което той, жена му и още петдесетина души бяха станали свидетели, досега си беше най-доброто представление с фокуси, което някога бяха виждали, и напълно си струваше билета от осем долара. Беше лудница. Ама вярно. Лудница. Изобщо не бе като да гледаш телевизия, нито пък приличаше на ония разточителни шоута от Лас Вегас, където мъже с лъскави мантии яздеха бели мечки. Това шоу беше земно. До такава степен, че Дик почти усещаше пръстта под официалните си обувки. Фокусникът — Римския император, беше там, най-много на петнайсет крачки пред него, на сцена, сглобена от сгъваеми маси, и правеше фокуси, които Дик не би могъл да проумее, ако му дадеш молив, бележник и един месец време. „Кладата“, малкият скромен театър на главната улица, беше от онези интимни места, където, когато идваха постановки, можеше да забележиш нервността по лицето на актьора. Беше малък. Тесен. Реквизитът за триковете просто нямаше къде да се скрие! Огледала и капаци, върви и макари… Дик не забелязваше нищо подобно. А несъмнено се стараеше.

— Страх ме е! — бе прошепнала Тереза преди няколко минути и Дик не я обвиняваше.

По телевизията винаги изпитваш непоколебимото подозрение, че реалността на илюзията е някакъв монтаж. А големите шоута във Вегас си бяха все едно телевизия — и без това си толкова далече от сцената. Но Дик Мейбъл беше на четирийсет и четири години. Много шоута беше изгледал. Племенникът му свиреше в една шумна гръндж банда, а племенницата му пееше опера в Канзас. Беше гледал и големи продукции, и малки, и страхотни шоута, и някои, дето не бяха чак пък кой знае какво.

Но това тук? Господи, Дик усещаше миризмата на шоуто. А то лъхаше отчасти на брилянтин, отчасти на пот и на мириса на честност, който няма как да сбъркаш.

И все пак… това бяха фокуси. А те се градят на нечестността.

— Не мога да гледам — каза Тереза.

„Аз не мога да откъсна очи“ — помисли си Дик.

Беше видял рекламата на шоуто в местните обяви на гърба на „Другият“, седмичното алтернативно списание, оказало се много по-интересно от „Таймс“. Римския император. Това име беше или нагло, или върховно, зависи откъде ще го погледнеш.

Сега, докато Дик седеше пред мъжа и асистентката му, умът му не побираше какво вижда. Разбира се, всеки фокусник си имаше тайни, но тоя маниак, Императора, си го биваше.

— Господи! — прошепна Тереза и се гушна в Дик. — Какво правят пък сега?

Дик трябваше да признае, че триковете изглеждаха опасни. Императора стоеше от едната страна на сцената. Асистентката му, блондинка, която Дик не можеше да схване как възприема (Хубава ли е? Ненормална? Идеална?), стоеше на разнебитената сцена, вдигнала брадва в ръце.

— Ще спра това сечиво с мислите си — заяви блондинката. И всеки знаеше какво означава това. Тя ще метне брадвата по Императора и той… ще я спре с мисълта си.

Дик огледа за върви.

В нозете на Императора стоеше дръвник. Блондинката описа пълен кръг около оръжието, за да покаже на публиката, че върви няма, и дори стигна дотам да го подаде на публиката да огледа сама. Дик искаше да го хване, но щом посегна, Тереза го дръпна за ръкава на сакото. Все едно я беше страх, че може да прихване нещо. Дик не беше съвсем несъгласен с нея.

Докато публиката разглеждаше оръжието, Императора крачеше по сцената. Всъщност той крачеше мълчаливо по време на цялото шоу, докато (Ненормалната? Разкошната?) блондинка говореше.

— Много е мрачно! — прошепна Тереза. Дик не беше сигурен дали тя говори за осветлението, или за самото шоу.

Императора накрая застина неподвижен, но животинската енергия в него като че продължаваше да пулсира. Сега стоеше с гръб към публиката, вирнал глава към блондинката. Дик предполагаше, че фокусникът е под четирийсетгодишен, но беше много трудно да се каже. Несъмнено имаше едновремешен вид, образ, какъвто ще видите в драматизация за стария свят. Облечен беше с впити панталони, черни ботуши, жилетка и бяла риза с жабо и копчета — Дик знаеше, че някои хора ги наричат „риза на поет“. Мустаците и потната му черна коса бяха тук-таме прошарени, но само леко. Всъщност толкова слабо, че можеше да е направено за ефект. Дик смяташе, че той прилича на поет бикоборец. На ловец философ. Въпреки мъжествеността му в него имаше нещо дълбоко невротично. В крачката му. В стойката му. Шарещият му поглед, съчетан с невидима, ала доловима увереност в занаята си.

Зад подготвения вид на шоумен Дик долавяше страх.

А блондинката… как ѝ беше името? Казала ли го беше? Когато за пръв път излезе иззад кулисите, на Дик му се стори, че Тереза ще го убие.

„О, разбира се, Дик. Чудна вечер навън.“

И все пак, колкото и зашеметяваща да беше, присъстваше и нещо изнервящо, усещане за фалш, което надделяваше над чертите ѝ.

Беше облечена с деколтирана версия на викторианска рокля в жълто и зелено — гърдите ѝ изпъваха шевовете, бялата ѝ кожа бе гладка под светлините на прожекторите. Полата на роклята ѝ беше отрязана късо, а ботушите добавяха към високия ѝ ръст една допълнителна педя. Русата ѝ коса до раменете скриваше наполовина лице, което ту влизаше във фокус, ту излизаше под светлината на таванските прожектори.

Беше женствена, мислеше си Дик, абсолютно. И все пак… в нея имаше и нещо животинско.

Тереза и дума не обели за нея. И Дик разбираше. Шоуто беше толкова добро и вървеше толкова стремително, че нямаше време да ѝ огледат краката. А и освен това по свой начин Императора бе също толкова поразителен. Ако не и повече.

— Господи! — възкликна Тереза, щом блондинката отново получи брадвата. — Почна се.

Блондинката бе потопила ръце в мрака сред публиката и оръжието, което изнесе обратно под прожекторите, изглеждаше също толкова реално, колкото и сечивата, които Дик бе виждал в бараката с инструменти на Терезиния баща. Блондинката застана в противоположния край на сцената срещу Императора и вдигна вежди в мълчалив въпрос към него дали е готов.

Императора кимна веднъж. Дик видя как капка пот капва от върха на носа му.

Жената метна брадвата към главата му с такава скорост, че публиката изпищя в един глас.

ФИУУУУ!

Дик затвори очи. Нямаше как. И когато ги отвори, видя острието на брадвата да виси на няма и два пръста от лицето на фокусника.

Звукът на брадвата, разсичаща пространството помежду им, се запечата силно в съзнанието на Дик. Тропането на ботушите на блондинката по сцената също, всеобщото ахване на публиката, когато изглеждаше, че е вече късно.

— Исусе Христе! — възкликна Тереза. — Не издържам повече.

Блондинката протегна ръка, сякаш невидим лъч я свързваше с увисналата във въздуха брадва. Дик потърси вървите.

Или пък фокусът го извършваше Императора? Впил поглед в острието, устата на фокусника оформи малък кръг и той вдигна лявата си ръка. Направи фино движение, все едно тръсва прах от рамото на жилетката си, мръдна китка и брадвата се издигна на около педя по-нависоко във въздуха.

Сега се възцари мълчание. Блондинката с протегната ръка, фокусникът, втренчен в увисналото нависоко във въздуха острие.

Императора пак се раздвижи и брадвата се завъртя. Публиката пак ахна, когато брадвата падна стремително върху дръвника до черните ботуши на фокусника.

КЛЪЦ!

Тя разцепи дръвника на две.

Сцената се разлюля. Публиката притаи дъх, а после издиша с нервен смях и аплодисменти.

Липсата на музика, липсата на обяснения усилваха земността и Дик несъзнателно приплъзна официалните си обувки по каменния под на театъра.

Блондинката кимна и Императора се поклони.

— Как така този тип не го знае целият свят? — попита Дик жена си. Но Тереза само стисна ръката му още по-силно. Сърцето ѝ, каза тя, едвам издържало на това. Сигурна била, че тази брадва ще разцепи лицето на мъжа и тя ще трябва вечно да живее с този образ. Знаеше всичко за тайните на фокусниците, тайни, които те не споделят, но в това шоу имаше нещо по-различно. Нещо ужасно. Нещо страшно.

Блондинката излезе в центъра на сцената и покани доброволец да се качи при нея. Императора крачеше зад гърба ѝ. Дик искаше да отиде, но Тереза го стисна за китките и даде да се разбере какво мисли. Един мъж вдясно от сцената и без това го изпревари. Императора сключи длани и жената обясни следващия трик.

— Този път вие ще го замерите с брадвата. А той — и тя махна с гладката си длан към Императора — няма да вижда.

Публиката изохка. Това беше прекалено. Нямаше място за грешка, човешка грешка.

— Това е прекалено! — заяви Тереза с глас, по-силен от шепот.

Доброволецът явно беше нервен, но преди да успее да се оттегли, блондинката му тикна брадвата в ръката и сега му показваше най-ефективния начин да я хвърли.

— Използвай сила — прикани го тя. — Не се стеснявай.

Лек намек за акцент. Дик не можеше да го разпознае. Фински?

— Благодаря, Маги — рече Императора.

Публиката се разсмя.

„Маги“ — помисли си Дик. После Маги извъртя Императора така, че той застана с лице към публиката.

Зрителите бяха замрели. Тереза като че бе решила да откърши ръката на Дик. Някой се измъкна. Не издържаше.

— Готов ли си? — попита Маги.

Императора, застанал гърбом към нея, кимна.

Маги погледна доброволеца.

— Готови сме — рече тя.

Доброволецът метна брадвата.

Театралните прожектори угаснаха.

Нещо се стовари тежко върху сцената.

Публиката бе скочила на крака и крещеше, питаше какво е станало, питаше дали Императора е добре.

На Дик му се яви ужасно видение — как лампите светват и разкриват фокусника проснат на пода и брадвата е разцепила тила му, Маги е коленичила над него…

„Това е малко шоу — мислеше си Дик. Мъчеше се да отблъсне тези мисли, но не беше лесно. — Те не са толкова тренирани като онези по телевизията и ония откачалки във Вегас.“

А после: „Господи Боже, злополука ли е станала? ТОЙ МЪРТЪВ ЛИ Е?“.

— Какво направих! — нададе вой доброволецът.

Лампите светнаха.

Маги се усмихваше. Брадвата бе замръзнала на два пръста от черепа на Императора. Доброволецът падна на колене и сякаш бе готов да се разплаче. А после започна да се смее.

— Ебаси! — извика той и публиката усети облекчението му.

А после скочи на крака и заликува. Дик знаеше, че ако някога види някого от тези хора на улицата, можеше да каже „Да, и аз бях там“.

Брадвата се завъртя бавно зад главата на Императора и се спря. Публиката, все още на крака, притихна.

Острието изсвистя, когато се изви зад него, оръжието се изкриви и се прегъна навътре. Дръжката се разцепи на две. Маги сложи ръце на хълбоците си и театрално тръсна глава.

— Перчиш се — рече тя.

„Фински? — зачуди се Дик. — Чешки?“

Брадвата изчезна. Във въздуха зад фокусника се изви пушек.

И това беше. Шоуто свърши.

Никаква музика. Никакви декори. Никаква пиротехника. И при все това… най-великото шоу, което Дик Мейбъл беше виждал.

— Магията… — произнесе Императора, личеше си, че му е неловко и е явно изнервен — съществува в действителност.

После двамата с Маги се поклониха и заедно се плъзнаха зад черната завеса, зад кулисите.

Хората не бързаха да си тръгват.

— Леле! — възкликна Тереза с ръка на гърдите. — Това беше… брутално.

— Страхотно беше — рече Дик.

— А сега къде ще ходим? — попита Тереза. — Да знаеш някой свестен психиатър?

Но на Дик още не му се тръгваше. Трябваше да се запознае с този Римски император.

— Мисля си, че трябва да отидем зад кулисите. Да им кажем колко чудесно беше шоуто. Сигурно ще им е приятно да го чуят.

Тереза погледна завесата така, сякаш зад нея можеше да се крие призрак от детството. Страшилището, спотайващо се под леглото. Черният човек в шкафа нощем.

Дик я хвана за ръка и я поведе в един заден коридор. Това беше една от привилегиите да ходиш на представления, за които четеш в „Другият“ — няма охрана, няма бодигардове, няма слава. Коридорът беше тъмен, но Дик видя светлина, която излизаше от частично отворената врата. Като продължаваше да влачи Тереза подире си, той мълчаливо надникна вътре.

Маги стоеше в далечния край на стаята и гледаше към свлеклия се на един стол Император. Фокусникът изглеждаше изтощен. Бе се хванал отстрани за главата, все едно умът му се е уморил.

Маги забеляза Дик. Той потръпна, когато погледите им се срещнаха.

— Добре дошли — рече тя и на Дик му хрумна странният образ, че около нея се вдига мъгла, че по раменете и шията ѝ се виждат полепнали петънца от кал.

— Просто трябваше да ви кажа… — заекна Дик — че беше страхотно. Най-доброто шоу, което съм гледал от години. Не би ли казала и ти, Ти?

Той придърпа жена си. Все едно, ако не бе го направил, Тереза можеше да бъде погълната от мрака в коридора и той щеше да остане сам с тези двамата.

— Да — обади се Тереза, надниквайки в гримьорната. — Това беше… ужас.

— Благодаря — усмихна се Маги. — Всичко започва от публиката, която е склонна да повярва.

Дик и Тереза се усмихнаха. Тия артисти бяха толкова… прави!

— Разбирам — каза Дик. — Но трябва да ви кажа… Оглеждах се за вървите… и нищо не можах да видя. Ама… нищичко.

За пръв път Императора нададе ухо към Дик и Тереза. После погледна двойката през рамо.

— И слава Богу — рече той.

И гласът му беше остър, може би глас на чужденец, толкова прям, че Дик се почувства странно инфантилен в присъствието му.

— Как така цял свят не ви познава още? — попита Дик.

— Дик! — обади се Тереза.

— Получаваш онова, към което се стремиш — рече Маги. Императора само гледаше втренчено. — Вие двамата към какво се стремите?

— Ние ли? — попита Дик, искрено изненадан, и погледна Тереза. — Ами сигурно да си прекараме една хубава вечер навън.

— И хубаво ли си прекарвате?

— Да. Страхотно.

Маги вдигна разперените си длани и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Виждате ли?“.

Дик се замисли над това. Може би тя просто си приказваше, а може пък и на Императора в края на краищата да не му пука за славата.

— Утре къде сте? — попита той.

— В Гоблин — отвърна Императора.

— А — рече Дик. — Странен град. Вие двамата отлично ще се впишете там.

— Дик! — Тереза го стисна над лакътя.

После четиримата се умълчаха.

— Е, хайде — рече Дик. — Само исках да ви кажа и на двамата колко добро ни се видя шоуто ви. Най-доброто, което сме гледали от години.

— Довиждане — рече любезно Тереза и го дръпна от вратата на гримьорната да си ходят. Но Дик още веднъж си подаде главата.

— Имате ли нужда да ви се обясни пътя за Гоблин? Знам го.

— И ние го знаем — рече Маги.

— Ами тогава, ъъ… какво ще кажете да споделите някоя и друга тайна?

Императора вдигна ръка и вратата започна сама да се затваря.

— Разбирам, разбирам — рече Дик и извади глава от вратата тъкмо преди тя да се затвори.

— Гоблин ще се влюби в тях — прошушна той на Тереза в мрака на коридора.

Но Тереза просто се радваше, че излиза от театъра. Да, шоуто беше върховно, но понякога върховните неща ти внушават чувство на страх.

2

Когато Пийт откри, че Майк има билети за Римския император, страшно му завидя. Пийт беше този, дето си пада по фокусите. Открай време. Всеки в Гоблинското основно училище го знаеше. Без Пийт Майк нямаше как да различи бял заек от левитация. А сега всички хлапета от гоблинското основно училище си купуваха билети, а път Пийт… ами, Пийт можеше и да не успее да отиде.

Трябваха му осем долара. И колкото и малка да изглеждаше на някои тази цифра, за Пийт тя беше голяма. Техните можеше да го заведат на среднощно шоу с фокуси, а можеше и да не го заведат — и то обявено в последната минута и в което участваше безспорният крал на мръснишките номера. Ако татко му прегледаше някой брой на „Престо“, сигурно нямаше да пусне Пийт. По дяволите, та той можеше дори да го накаже, задето го е помолил.

Пийт не можеше да рискува.

Изобщо нямаше да пита. Щеше да слезе с колелото до центъра и сам да си купи билет. Трябваше да гледа Императора. За Пийт Римския император беше онова, което беше Капитан Америка за останалите хлапета. Изчел бе всичко, отпечатано в „Престо“. Месечното списание бе терен на чудесата за неговото въображение. Беше чел за всички пътуващи фокусници. „Магическата верига“, както го наричаше „Престо“. Те бяха като съвременни разбойници! Ловкостта на човешките ръце — нищо общо със скучните дресьори на животни в Лас Вегас и Ню Йорк. Фокусниците от Магическата верига обикновено бяха от старата школа и играеха за грошове. Цяла общност от странни мъже с още по-странни асистентки (но никоя не беше по-странна от Маги на Императора), които играеха в запустели театри, гимназии, библиотеки, по кръчми, клубове за комици, нелегални ъндърграунд заведения и изоставени църкви. Колкото повече научаваше Пийт за тях, толкова повече се влюбваше в тях. Беше във възторг, че на приятелите му не им пука за фокустниците. Неизвестността на тази верига го караше да се чувства като неин собственик. Римския император, когото Майк и другите сега просто трябваше да видят, не влизаше дори сред петимата най-популярни изюзионисти според класацията на „Престо“! И макар и никой от тези фокусници да не бе прочут, на Императора му се носеше лоша слава. С фокусника хулиган Пийт го запозна господин Бенч, собственик на „Гоблинска магия“, единственият магазин за фокуси в града, и господин Бенч каза, че Императора може би е най-добрият.

Трябваше да се сдобие с билет. Заради едната справедливост, трябваше!

У дома, в едно чекмедже на бюрото, Пийт държеше черно-бяла снимка на съвсем младия Император, прикован към огромно колело. Маги стоеше до него и държеше комплект ключове. Заглавието гласеше:

ИМПЕРАТОРА ОТКАЗВА ДА СЕ КРИЕ

ЗАД КУЛИСИТЕ

„Ако има някакъв трик, който трябва да се види — цитираха Императора, — то нека го видят.“

Пийт обожаваше това. Всичко, което Императора вършеше, се вършеше открито. За разлика от най-знаменитите мъже в тези среди, той никога нищо не криеше зад кулисите или зад завеса — кракът на Римския император не беше стъпвал в шкаф с реквизит. Точно тази статия загатваше, че Императора изнервя останалите фокусници със своето перчене — тревожеха се, че някоя вечер ще допусне гаф и ще издаде тайните на занаята. Но Пийт благоговееше пред това. Фокусник, което е тъй дързък, че другите крещяха да спре.

И все пак… не се ли опитваха всички те просто да мамят? Както би казал господин Бенч: „Ментарджии да викат, че нещо било менте, е все едно побойници да ронят сълзи“.

В други статии, по-късни, много се пишеше за печално известното шоу в театър „Кери“ в Моргантаун, Западна Вирджиния. Било запланувано като обединена реклама на веригата и почти всички фокусници присъствали. Но точно там другите налазили Императора зад кулисите в опит да си разменят тайни. Императора начаса отказал, подкрепян (както винаги) от Маги, и заявил, че тайнствеността е единствената истинска свобода на фокусника. Пийт прочете как Дон Дийни казал, че това били дивотии (точно тази дума използвал!), и се опитал да изтръгне със сила тайните на младия Император. Обаче (това беше любимата част на Пийт), когато Дийни понечил да нападне Императора, открил, че не може да шавне. Останалите фокусници претърсили Дийни за върви.

Императора хванал Маги за ръка и си тръгнал, преди да му дойде редът. Статията го цитираше как казал: „Във великия Дон Дийни няма нищо велико!“.

Тази история разсмя господин Бенч и той каза на Пийт, че точно това търсели фокусниците — реклама.

„Не вярвай прекалено много на това — рече господин Бенч. — Императора не е чак такъв мръсник, а пък и на останалите не им е толкова чиста работата.“

Но Пийт бе просто запленен. Също като него и Императора беше отритнат. Докато обикаляше по коридорите на гоблинското основно училище с черна коса, която му влизаше в очите, Пийт усещаше връзка помежду им. Другите хлапета го гледаха така, както той си представяше, че останалите фокусници гледат Императора. И тук Императора не само беше натрил носа на цялата общност, като не беше играл за тях, но и официално бе обидил един от най-възрастните ѝ авторитетни членове. Това бил денят, когато Магическата верига бе вписала Императора в черния списък, и вече не включваше негови участия в своите промоции. Твърдяха, че се е забъркал с нечиста магия, а Дийни заявил, че да включат Императора в тяхна програма, било равносилно на това да поканят опасен престъпник на училищно игрище.

Императора беше аут.

„Той е един от злодеите“ — беше казала на Пийт майка му.

И донякъде беше права. Също както в комиксите е потребен зъл гений, такъв бе потребен и за света на фокусите. При все това на Пийт изобщо не му пукаше дали смятат Императора за добър, или за лош. С начина му на обличане, нещата, които говореше и Маги, от Императора биеше ток. А най-любими на Пийт бяха триковете му.

Той попита господин Бенч как биха могли да се осъществят.

— Този тук — Пийт посочи една снимка на главата на Маги, обърната наопаки докрай. — Тя е трябвало да носи дрехите си наопаки по време на цялото шоу или… ох… не знам как са го направили.

— Тайната е най-забавното, Пийт — неизменно казваше господин Бенч. И Пийт разбираше, че като собственик на единствения магазин за фокуси в целия град е длъжен да го каже.

— Но чакай да те питам — додаде господин Бенч с извит в усмивка мустак. — Какво те прави толкова сигурен, че има някакъв трик? Защо пък да не може да е просто магия?

Въпреки че не даде отговор (а може и да не го знаеше) на въпроса на Пийт за Императора, господин Бенч забеляза у Пийт истинския ентусиаст и постоянно му показваше по-прости фокуси. Интересът на Пийт към фокусничеството не беше обикновен момчешки интерес. Той изучаваше списанията така, както останалите хлапета от гоблинското основно училище изучаваха момичетата. И тъй, насърчен от тази публика от един зрител, господин Бенч си показваше триковете в поредица от неделни срещи с момчето. Пийт, без да го знае, бе принудил господин Бенч да поизпипа доста неща. Възрастният собственик изведнъж започна да препрочита стари броеве на „Престо“ и „Списание за магия“ — същите тези парцали, които продаваше от години. Зад червените завеси, водещи към офиса му в задното помещение на магазина, той си припомни много стари номера и упражняваше по-трудните маневри с карти. Беше избърсал праха от стародавното си огледало и откри в отражението си извор на младост и вдъхновение пак да прави фокуси.

Пийт отново бе съживил за него всичко това. Трик, който си беше чисто негов.

А господин Бенч в замяна насърчаваше интересите на Пийт и го снабдяваше с всичко, което му бе нужно да знае за веригата. Разбира се, тъкмо от него Пийт научи, че героят му пристига в Гоблин.

Седмица преди шоуто Пийт пристигна сам, както се случваше често, и господин Бенч му махна да дойде на щанда.

— Току-що получих някои дати за турне, които могат да те заинтересуват, Пийт — рече той, като се преструваше, че говори нехайно, и подаде на Пийт един лист.

Списъкът с градовете и датите извика сложни образи в младия ум на Пийт. Места, които никога не бе виждал, но за които бе чувал. А фокусниците той несъмнено познаваше добре.

Гейл Гордън в Боаз, Айдахо.

Невидимия Уилямс ІІІ в Де Мойн.

Уилс Акулата на картите в атака в Монтгомъри, Алабама.

Фантастичния Фин в Ню Йорк.

Пийт си спомни черно-бели снимки на Ф. Фин как вади зайци от шапките на хора в публиката.

— Прочети по-надолу — рече господин Бенч.

Пийт прочете.

Шугър Джей и Разбойниците в Чикаго.

Майкъл Даровития в Детройт.

Римския…

Пийт изтърва вестника. Наложи се да го вдигне пак и още веднъж да прочете списъка.

— Не разбирам — рече той.

Господин Бенч се засмя.

— Разбираш, разбираш.

— Но… но… — ръцете на Пийт трепереха и вестникът се мяташе като жив. — Тука пише Гоблин, господин Бенч.

— Да, така пише.

— Но Гоблин е… това е… това е тук!

Господин Бенч пак се засмя.

— Така си е. — Той погледна през стъклото на витрината, през големите сини букви, изписани върху него наопаки. ГОБЛИНСКА МАГИЯ. Към оживения град навън.

Пийт, все още вторачен във вестника, изведнъж нададе писък.

— Римския император идва тук? — изрева той, все едно само господин Бенч можеше да го потвърди официално. — И това не е… стар списък? Грешка?

— Хммм… — рече господин Бенч, като си взе вестника и се престори, че го изучава. — Не. Тука няма грешка. Това е истински списък.

Пийт се изчерви. После отметна глава към тавана и нададе вой.

— Леле-мале! Господин Бенч! Какво да правя? Какво трябва да направя? Римския император идва в ГОБЛИН! КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВЯ?

Господин Бенч се засмя.

— Ей, добре, де, добре. Успокой се.

— Да се успокоя?!

— Като си помисля пак, недей. Това е най-лошият съвет, който мога да ти дам. Никога не се успокоявай. Но какво да правиш ли? Ами… трябва да си купиш билет, ето какво.

Пийт взе списъка и пак го прочете.

РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР — ГОБЛИН — ТЕАТЪР „ДОМИНО“

(в късна доба) — 8 долара

Той набърчи чело.

— Какво значи това, господин Бенч? „В късна доба“?

— Значи ще е среднощ, Пийт — намигна му господин Бенч. — В полунощ.

Радостният израз изчезна от лицето на Пийт и на негово място дойде угриженост.

В полунощ.

Щяха ли родителите му да го пуснат? Можеше ли изобщо да рискува и да не ги пита?

— Какво има, Пийт?

— Нищо, господин Бенч. Честно. Просто… еха!

Щеше сам да го измисли. Трябваше. Нищо нямаше да го спре да гледа това шоу. Един от фокусниците на „Престо“, от когото най-много се бояха в Магическата верига, идваше в… Гоблин?

На Пийт сякаш му се бяха подпалили краката. Не го свърташе на едно място. Римския император идваше в Пийтовия Гоблин. Леле, човек! Това не беше супер. Това беше страшна работа! О… той щеше да отиде. За това нямаше какво да се притеснява.

— Сигурно няма нужда да се тревожиш дали билетите ще се разпродадат — рече господин Бенч. — Нашата индустрия е… слабо известна, както знаеш. Но на твое място възможно най-бързо щях да се снабдя с билет. За всеки случай.

Изведнъж на Пийт му се стори, че не знае достатъчно за Императора. Все едно не бе успял да научи целия материал, който се изисква за този неправдоподобен внезапен изпит. Когато Пийт за пръв път започна да чете „Престо“, гравитираше към по-отворените фокусници. Онези, които обясняваха фокусите си или ги публикуваха в списания, та читателите да пробват да ги разберат. Императора, какъвто си беше потаен, за Пийт открай време си беше някаква смътна представа. Тъмна митична фигура, украсяваща страниците на списанията за фокуси с онази мистерия, която представлява същината на историите за призраци. За разлика от много читатели, които изпращаха писма на редакторите, Пийт бе запленен от неговата неохота да изнесе на показ триковете си. Но заради това, а и защото другите фокусници повече или по-малко бяха отлъчили Императора още преди години, материалът за него беше рехав. За него просто не беше написано кой знае колко. Повечето читатели искаха трик, шифър за разгадаване.

Римския император като че нямаше шифър.

— Чух, че шоутата му на живо са голяма тръпка — рече господин Бенч.

Пийт закима въодушевено.

— И аз. Хора са припадали.

— Вярно ли?

Пийт кимна. После си погледна часовника. Колко време имаше да препрочете всичко, което някога бе чел за Императора? Една седмица?

— Трябва да тръгвам — рече той ненадейно. — Благодаря ви, господин Бенч.

А после излезе през входа на „Гоблинска магия“, яхна колелото си и завъртя педали към къщи.

Имаше много за домашно.

Римския император идваше в Гоблин.

Пийт отметна назад глава и нададе възторжен вой към привечерното гоблинско небе.

3

Пийт беше добро дете, но пък и знаеше къде майка му държи парите. А в този случай това надали можеше да се брои за кражба. Той просто трябваше да гледа това шоу. Той бе един от едва деветстотинте души в цялата страна, абониран за „Престо“. Един от „Най-добрите 40 действащи фокусници“ на списанието да дойде в неговия град — това беше най-голямата новина в живота му (Императора беше под номер 38, но в анотацията за него се казваше, че би могъл да е в първите петнайсет, ако някога се научеше да се държи любезно с другите). И…

И майка му оставяше Пийт сам в сряда следобед. Макар и да бе трудно за преглъщане, трябваше да изчака няколко дни. Не можеше да го направи, докато тя си е вкъщи. Просто не можеше да рискува да се постави в положение да обяснява за какво са му парите. Още не беше измислил как ще ѝ каже и ще ѝ го казва ли изобщо. Но дойдеше ли сряда, щеше да бръкне тайно в гардероба ѝ, да вземе осемте долара, да слезе с колелото до центъра и да се върне, преди да се е прибрала. Засега трябваше да се задоволи със статиите в списанието, оскъдната писмена история на Императора.

Но четенето за Императора само подлудяваше Пийт още повече.

Заключил се в стаята си, той го изучаваше. И с всяка прочетена статия го обземаше едно ново чувство — личният щрих, да четеш за човек, който идваше в Гоблин.

Един отзив в „Престо“ за шоу на Императора на живо беше отпреди три години. Снимка нямаше, но написаното бе очарователно:

СПРАГВИЛ, РОД АЙЛЪНД

УЕЙД МАКГОУАН ВЪЛШЕБНИТЕ ПРЪСТИ НЕ БЕШЕ НА СЦЕНАТА, НО ПРИ ВСЕ ТОВА НАКАРА НЯКОИ ГЛАВИ ДА СЕ ЗАВЪРТЯТ, КОГАТО ВЛЕЗЕ В КЛУБ „ХАРДИ ХАР ХАР“ В ЦЕНТЪРА НА СПРАГВИЛ. КАТО ЧЕ МАКГОУАН БЕ СЪЩО ТЪЙ ЗАИНТЕРЕСОВАН ОТ МЕСТНИЯ ДЕБЮТ НА РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР, КАКТО И ДРУГИТЕ ДЕСЕТИМА МЪЖЕ И ЖЕНИ В РАЙОНА, КОИТО ПРИСЪСТВАХА. ИМПЕРАТОРА, УНИКАЛНО И ВЪЛНУВАЩО ЛИЦЕ ОТ МАГИЧЕСКАТА ВЕРИГА, СМАЯ МАЛОБРОЙНАТА ПУБЛИКА С ОПАСНИ ТРИКОВЕ, ВКЛЮЧВАЩИ ПОДХВЪРЛЯНЕ НА САБИ И ИЗМЪКВАНЕ ОТ МЕЧИ КАПАН. СЛЕД КАТО ПОДГРЯ ПУБЛИКАТА С ПОМОЩТА НА ЧАРОВНА РУСА АСИСТЕНТКА (КОЯТО В НЯКОИ ОТНОШЕНИЯ ГО ЗАСЕНЧИ), ИМПЕРАТОРА НЕ СИ ГУБИ ВРЕМЕТО, А СЕ ЗАЛОВИ С ПРОГРАМАТА. МАКАР И ДА НЕ ПРИКАЗВА МНОГО, ИМПЕРАТОРА Е МНОГО ИНТЕРЕСЕН ФОКУСНИК С ШЕМЕТНО УВАЖЕНИЕ КЪМ ЗАНАЯТА. НАЛОЖИ СЕ ПО-КЪСНО МАКГОУАН ДА ЗАЯВИ СЛЕДНОТО:

„ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО СЕ ЗАДЪРЖА В ГРАДА ДОСТАТЪЧНО, ЧЕ ДА ХВАНА СПЕКТАКЪЛА НА НЯКОГО ДРУГИГО, ТОВА Е ДОБРЕ. ШОУТО БЕШЕ ДОБРО.“

„Хммм — помисли си Пийт. — Шоуто било добро.“

Хладноват отзив от фокусник за фокусник, дума да няма. Пийт подозираше завист. Взе още едно списание.

„Месечник за фокуси“ бе отпечатал снимки на дванайсет фокусници на турне, а под тях бе публикувал данните им. Пийт много го обичаше това. Фантастичния Фин бе един от представените. Императора също. Пийт сравни двамата.

ВЪЗРАСТ:

Фантастичния Фин: 49

Римския император: 35

ЛЮБИМ ГРАД ЗА ПРЕДСТАВЛЕНИЯ:

Фантастичния Фин: Кливланд, щата Охайо. Нощният живот е страхотен. И бургерите също!

РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР: НЕИЗВЕСТНО

ПРОИЗХОД:

Фантастичния Фин: Минеаполис. Големият град. Давайте, „Гофърс“!

Римския император: НЕИЗВЕСТНО

ПОСТИЖЕНИЯ:

Фантастичния Фин: Дебютант на годината на Сдружението на фокусниците. Пет пъти Фокусник на годината на Сдружението на фокусниците. Два пъти подгласник. Първо място на годишния Събор на фокусниците от Средния запад 11 години подред. Участвал на живо по канал „Сейнт Пол 8, следобед“ и веднъж в „Добро утро, Алабама“. 8 пъти на корицата на „Месечник за фокуси“. Благодаря, момчета!

Римския император: Никакви.

ВЛИЯНИЯ:

Фантастичния Фин: Великият Дон Дийни, Арт Андрюс.

Римския император: Всеки фокусник преди мен.

ХОБИ:

Фантастичния Фин: Рисуване. Шофиране. Шафълборд. Започвам своя линия с реквизит за фокуси — „Финтастик“. Търсете я скоро!

Римския император: НЕИЗВЕСТНО

ЛЮБИМ СОБСТВЕН ФОКУС/СПЕЦИАЛИТЕТ:

Фантастичния Фин: Да движа предмети с мисълта си.

Римския император: Да движа предмети с мисълта си.

Пийт знаеше, че Фин скромничи. Той можеше да спомене още петнайсет спечелени от него награди. Целият каталог на „Финтастик“ лежеше в един сандък в стаята на Пийт. Но Императора…

Пийт отново усети онзи личен щрих. Императора бе дал отговори, които Пийт несъмнено бе подминал първия път, когато бе чел статията. Но сега като че в тях имаше повече смисъл. Сякаш Императора бе говорил дори и чрез непопълнените графи.

Пийт си го представи на сцената на „Домино“ в Гоблин. В ума му всички черно-бели снимки на Императора и Маги се сляха в една, доколкото сцената на „Домино“ бе достатъчно голяма да побере всичките.

Продължи да чете.

Следва: Годишният преглед на „Престо“ отпреди две години. На корицата имаше цилиндър, от който се изсипваха бели звезди. Текстът гласеше:

КАКВА ГОДИНА ЗА ФОКУСИТЕ!

„ПРЕСТО“ ВИ РАЗКАЗВА КЪДЕ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО

И КОЙ ПРЕДИЗВИКА ВЪЛНЕНИЯ

Това беше класация на „най-добрите“. И тъй като по веригата обикаляха ограничен брой фокусници, едни и същи имена се мяркаха често. За дебютанта на годината Рой Дандър Пийт си спомняше, че е чел. Но Дандър беше излязъл от бизнеса горе-долу по времето, когато е излязло списанието. Титлата „Най-добър фокусник“ бе присъдена на Фантастичния Фин.

Името на Императора не се споменаваше никъде. Нито веднъж.

Дали защото броят бе излязъл толкова скоро след фиаското в театър „Кери“, Пийт не знаеше.

Нито една титла от около двеста възможни не бе присъдена на Римския император — фокусник, който, както беше известно на Пийт, имаше по-силно сценично присъствие от едно половината от тия имена. Четейки точно този брой, човек ще си помисли, че Императора изобщо не е съществувал.

Пийт смяташе това за странно.

Първо на първо, Императора трябва да е бил на почит сред колегите си, за да го поканят в театър „Кери“. Защо тогава, запита се Пийт, е това ледено отношение преди инцидента? От тази мисъл го полазиха ледени тръпки — той заподозря, че Императора е бил поканен в театър „Кери“ само за да могат другите да го разпитат за тайните му. Може би господин Бенч беше прав, като казваше, че Императора би могъл да се класира за най-добрия сред всички тях. И може би другите фокусници — профсъюз, оглавяван от Дон Дийни, са се бояли от това.

Императора все повече се харесваше на Пийт с всяко нещо, което прочиташе. Продължи. „Престо“ от същия период.

ЗА НЯКОИ ТУРНЕТАТА НЕ СА СЕЗОННО ЯВЛЕНИЕ. ЯВНО РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР Е РЕШЕН ДА ДАВА ПРЕДСТАВЛЕНИЯ ВЪВ ВСЕКИ ГРАД, КОЙТО МОЖЕ ДА ПРЕДЛОЖИ СТРАНАТА. ТОЙ ТВЪРДИ, ЧЕ НЯМА ПОСТОЯННО МЕСТОЖИТЕЛСТВО, И ВЕРОЯТНО МОЖЕ ДА ВИДИТЕ КАК ЧЕРНИЯТ МУ МЕРЦЕДЕС ВЛИЗА ВЪВ ВАШИЯ ГРАД, АКО ГЛЕДАТЕ ДОСТАТЪЧНО ДЪЛГО. ДА СЕ НАДЯВАМЕ, ЧЕ ЦЕЛИЯТ ТОЗИ ТРУД СЕ ЗАПЛАЩА ПОДОБАВАЩО.

Пийт смяташе, че се е заплащал. Поне донякъде. Императора сега беше също толкова известно име като Уейд Макгоуан и Албърт Рич. Това като че беше голямо издигане.

И колкото повече четеше, толкова повече нямаше търпение да се сдобие с този билет.

4

Майк не беше единственото хлапе, което имаше билет онзи вторник в училище. Още четирима си бяха купили билети и се носеше слух, че всички ще ходят на среднощното фокусническо представление в театър „Домино“. Това беше най-обсъжданата тема в училище. За друго не се говореше. Пийт дори не беше сигурен как всички са научили! Таткото на едно хлапе беше казал, че сам ще го заведе. Друго каза, че техните купили три билета. Момичета, момчета, всички щяха да ходят. В един от часовете учителят спомена Хари Худини. Нарече го „най-добрият, съществувал някога“. Пийт се изчерви на чина. Страшно му се искаше да стане и да разкаже на всички за Фантастичния Фин и за Римския император, и за театър „Кели“, и за всички турнета, и за всяка една дреболия, която беше прочел. Но не искаше да споделя това с никого другиго. Нищичко! Фокусите бяха негови. Единственото, което си имаше.

И тук това безценно притежание като че се изплъзваше измежду пръстите му.

В сряда сутринта още петнайсет хлапета имаха билети. Пийт се замисли дали да не открадне осемте долара от някой съученик. В час оглеждаше джобовете в търсене на подаващи се банкноти, все едно умираше от глад, а там вътре можеше да има хляб. Изчакването го измъчваше. Часовете в училище мудно се тикаха един друг като блъскащи се колички от лунапарка, управлявани от деца. На обяд предстоящото шоу с фокуси бе единствената тема за разговор и Пийт се побъркваше.

Райън Диксън го нарече Римската империя!

Их, как вбесяваше Пийт тая фалшива информация.

— Той може да прави всякакви животни от балони. Дори и кенгуру.

— Облича се в дълга черна мантия и вади зайчета от шапка.

— Може да ти чете мислите и да ги записва, преди да му ги кажеш.

Животни от балони? Зайчета? Тези хлапета ги чакаше изненада. Чакайте само Маги да метне брадва по лицето на Императора!

Пийт се усмихна. По някое време през този невъзможно дълъг ден бе проумял, че всичките тези засукани слухове бяха доказателство, че никой в Гоблин не бе по-близък до Римския император от самия Пийт.

Пийт познаваше Императора.

Той единствен в гоблинското основно училище знаеше, че Императора носи кафява жилетка. Бяла риза. Черни ботуши. Че има чорлава черна коса. Че кара страхотен черен мерцедес. Че Маги беше нещо повече от обичайната асистентка и всъщност водеше шоуто. Че Императора отказваше да крие реквизита от публиката, но отказваше и да покаже на колегите си как прави фокусите. Че много отдавна си беше спечелил врагове в бизнеса заради това. Че не беше попълнил графата ХОБИ за личния си профил в „Месечник за фокуси“.

Че някои колеги твърдяха как Императора използвал мръснишки номера.

Пийт гледаше часовника.

Часът наближаваше, най-сетне щеше да излезе на свобода. Щом се прибереше, веднага щеше да отиде до гардероба на майка си, да си пъхне в джоба осемте долара и най-сетне да си го купи този билет. И колкото повече времето наближаваше, толкова по-близо се чувстваше Пийт до този любопитен фокусник. Такава връзка преди не бе усещал никога. Забравете кой какво не знаел за Римския император. Забравете кой какво е казал. И когато звънецът действително би, за Пийт всичко се превърна в стремглава мъгла — дори не си спомняше как се е прибрал с автобуса. Беше, все едно пътува през черен дим, мъгла в цвета на колата на Императора, докато страшният магьосник идеше към Гоблин с чаровната Маги до себе си.

Докато си влизаше вкъщи, Пийт си мислеше за ръцете на Императора на волана на мерцедеса. Виждаше вълшебни пръстени на всеки пръст. И във всеки пръстен се вихреше черна мъгла. Забързаната мъгла, обкръжаваща истинския фен, който най-сетне се докопва до парите, за да го гледа.

А зад тези пръсти — бледната Маги. Наум Пийт я виждаше как се усмихва. Все едно знаеше, че Пийт ще дойде да гледа шоуто. Сякаш копнееше Пийт да дойде, както копнееше самият Пийт.

Докато поля с тъмнозелена трева се нижеха покрай прозореца на колата зад нея, Пийт си представяше как тя му проговаря директно.

„Побързай, Пийт! — сякаш казваше тя. — Купи си билет. И ела да гледаш шоуто ни.“

Пийт литна нагоре по стълбите, все едно беше управляван от зряла страст, дълбок тласък, който никога преди не бе изпитвал.

Когато стигна до майчиния си гардероб, вече усещаше гъдел от нетърпение, от развихрена черна радост и искаше да се чувства така завинаги.

5

„Дори не проверих дали майка ми си е вкъщи.“

Но сега беше късно. Ръката му вече се беше пъхнала вътре и отбутваше встрани бельото ѝ. Повече се тревожеше дали там ще има достатъчно пари. Това щеше да е проблем, за който няма отговор.

Но в задния ъгъл на чекмеджето имаше пачка банкноти, която наброяваше сто и десет долара. Измъкна осем еднодоларови банкноти (а после и още една за всеки случай) и нагласи всичко както си беше.

„Ще ѝ ги върна.“

Вдигна парите и ги видя като импровизирана сцена с малките фигурки на Императора и Маги на нея. В мислите му Императора протегна разтворена длан и Маги се издигна, прилепила ръце до тялото си, към мрака на тавана в някакъв театър.

Затвори чекмеджето и препусна към долния етаж. Обувките му изскърцаха по пода на помещението с пералнята, когато се отправи към вратата, водеща към гаража.

Колелото му стоеше, без да мърда, под светлината на ярката увиснала крушка. Сякаш под прожектор, на своя собствена сцена, готово да изиграе звездна роля в пътешествието на Пийт към билета.

Зелената боя приличаше на пейзажите, сред които си представяше, че минават Императора и Маги на път за Гоблин.

Натисна копчето на стената за отваряне на гаражната врата, а после се метна на седалката на колелото. На Пийт му се струваше, че се разтваря завеса и сега ще започне представление с фокуси. Наполовина очакваше Маги да стои на автомобилната алея и да издига длан сама, все едно…

„Все едно брадва хвърчи право към черепа ти!“

Пийт примигна, за да прогони внезапно изникналото видение, и се понесе по празната автомобилна алея.

Към центъра на Гоблин! Часовникът му съобщи, че часът е три и двайсет и девет. Трябваше да засече времето на пътя надолу, за да знае кога точно да потегли обратно. Трябваше да изпревари майка си.

Сви вляво по шосето „Север — юг“, вторият главен път на Гоблин. Коледният път вървеше успоредно на „Север — юг“ в двата противоположни края на града и Пийт благодареше на Бога, че не му се налага да търка гуми по оня разкалян чакъл.

Вятърът влизаше в очите му, колите свистяха край него, а лицата на гоблинчаните зад волана сякаш до едно бяха част от невероятната мисия, на която бе поел. Може би бяха изпратили тайни агенти от лагера на Дон Дийни, които гледаха как Пийт върти педалите и преценяваха кога да изскочат, кога да попречат още един билет за Императора да се продаде?

Пийт издаде пронизителен, кудкудякащ смях. Далечни факти за всички фокусници, обикалящи по Магическата верига, се търкаляха като колела в ума му, въртяха се яростно около страшно мощна главина, която можеше да е Римския император, прострял обкичените си с пръстени ръце към небето.

Когато центърът се показа, часовникът на Пийт сочеше три часа и трийсет и шест минути. Щеше да сполучи. Имаше достатъчно време, за да стигне до касата в „Уудръф“, най-хубавия хотел на Гоблин, а после да завърти педалите и да се прибере. Можеше дори да има време да се отбие при господин Бенч и да се изфука с билета.

Гоблинският зоопарк бе построен в най-северния край на центъра и когато Пийт го подмина, се сети за Юла, безценната горила, сякаш и тя бе част от представлението с фокусите. Все едно Императора можеше да я извади от шапка.

— От шапка! — провикна се Пийт усмихнато. Въртеше педалите скорострелно, с нерви, наелектризирани от перспективата да държи в ръцете си билет за истински фокусник от веригата.

Щом свърна остро вдясно по „Ангелска“, Пийт видя пред себе си общинските сгради. Знаеше коя каква е, защото татко му го принуждаваше да обръща внимание на такива неща.

„Стига си го чел това списание — вечно му разправяше баща му. — Няма да научиш разположението на сградите в центъра, ако не гледаш.“

И все пак Пийт всъщност минаваше по най-бързия маршрут до „Уудръф“. Когато подкара по „Конкорд“, хора му подвикнаха да внимава, но забави ход чак когато видя двама гоблински полицаи, които бавно се мъкнеха нагоре по тротоара. Дългите им жилави ръце се люлееха покрай телата им, а очите им бяха скрити зад тъмни авиаторски очила. Пийт не искаше да си има работа с гоблинската полиция. Баща му и майка му говореха за тях така, както някои хора говорят за паяци, за високото или за тъмното.

В три часа и петдесет и две минути вече се намираше в най-хубавата част на центъра, близо до онези общински сгради. Съдът. Водопроводната станция. Моргата. Минаваше покрай големи стъклени витрини с огромни снимки на красиви жени и абаносови поставки, на които бе изложен одеколон. Не един магазин се хвалеше с гоблински сувенири и във всеки от тях имаше миниатюрни копия на Плетищата, подлудяващата туристическа атракция край далечната западна граница на града.

— „Уудръф“! — провикна се Пийт, щом мярна покрива му между по-близките сгради. Опипа смачканите на топка банкноти в джоба си, парите на майка му, за да се увери, че още са там.

Още един полицай заобиколи по тротоара пред него и Пийт си извади ръката от джоба. Мъжът завъртя бавно глава, като че следеше Пийт, и Пийт се видя в затвора как крачи из килията и пропуска шоуто на Императора.

После си представи как Императора огъва затворническите решетки с мисълта си.

„Излез — можеше да каже Императора. — Недей да пропускаш това.“

Пийт нямаше да го пропусне. В никакъв случай.

Стигна във фоайето на „Уудръф“ в четири часа и шест минути. Да стигне дотам, му беше отнело трийсет и седем минути. Трябваше да тръгне обратно в пет без петнайсет, за да се прибере у дома в безопасност, преди да стане пет и половина. Ако закупуването на билета му отнемеше десет минути, щеше да има двайсет и девет минути на разположение в центъра. Дали ще има време да се отбие в „Гоблинска магия“, за да се изфука?

Да, помисли си усмихнато Пийт. Ще има.

6

Пийт остави колелото си навън. Зачака нетърпеливо, докато един мъж купуваше билет за певец, когото татко му харесваше. Когато му дойде редът и той си поиска билет, олисяващият, ала млад мъж на гишето поклати глава. Пийт усети как изведнъж всичкият въздух напусна тялото му. Но мъжът не казваше, че няма билети.

— Просто не мога да повярвам колко добре се продава това шоу — рече той.

Пийт се усмихна и изведнъж вече не виждаше останалите хлапета от гоблинското основно училище като нашественици в неговата територия — вече ги виждаше като голяма публика. Публика, която Императора заслужаваше.

Пийт побутна осемте долара на плота и продавачът му подаде билет в пурпурен цвят. Пийт го гушна, все едно беше птиченце.

БИЛЕТ ЗА ВХОД

РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР — ТЕАТЪР „ДОМИНО“ — 8 $

ВХОД ОТ 11.30 — СПЕКТАКЪЛ ОТ 12.00

— Ей, малкият — рече мъжът на гишето. — Ще минеш ли настрана?

Пийт погледна и видя как една жена, наредила се зад него на опашката, се мръщеше. Той се взираше отнесено в думите на билета и не можеше да повярва, че е истински.

— Извинявайте!

А после се изстреля от фоайето на „Уудръф“.

Знаеше, че магазинът на господин Бенч е зад ъгъла след „Транзистор Планет“ и го виждаше от мястото пред хотела, където бе застанал. Тръгна пеша, като буташе колелото си, и му се струваше, че се рее в небесата тъй високо, че дори и гоблинската полиция не можеше да го достигне.

— Господин Бенч! — провикна се Пийт, щом остави колелото си отпред и хукна към щанда. — Вижте!

В „Гоблинска магия“ пурпурният билет изглеждаше още по-добре.

— Я, какво имаме тук? — рече господин Бенч, намествайки очилата си. — Не думай, Пийт. Като че ти в края на краищата ще гледаш Римския император на живо.

— Да! — възкликна Пийт, като се опитваше да запази хладнокръвие, ала не му се удаде. — Не е ли… не е ли страхотно?

— Това е най-хубавата новина, която съм чул за цялата седмица.

— Благодаря ви, господин Бенч, задето ми казахте, че той ще идва.

Господин Бенч се усмихна.

— Е, Императора умее да пази тайни, но не и аз. И това няма да е всичко, за което ще ми благодариш. Поогледах малко. Намерих някои неща, които може да те заинтересуват. Ела тук.

Господин Бенч коленичи зад щанда и се показа с куп списания, вестници и вестникарски изрезки.

— Като че има повечко да се научи за Римския император, отколкото си мислехме.

На Пийт му се стори, че ще подмокри гащите.

— Олеле, майчице, господин Бенч!

Купчината върху стъкления щанд беше висока. Пийт се пресегна да пипне страниците, искаше да попие всичко наведнъж.

— За тебе са — рече господин Бенч.

— Ама аз нямам…

Господин Бенч бързо махна с ръка, за да го накара да млъкне.

— Парите са нещо приятно, Пийт, но не предизвикват у теб усмивка като фокусите. Давай. По-добре тръгвай, че имаш много за четене.

На Пийт умът му вече не побираше нито билета, нито списанията.

Той алчно пое купчината.

— Благодаря ви, господин Бенч. Благодаря ви. Вие сте най-страхотният човек… изобщо!

Господин Бенч се разсмя.

— А, така ли? Абе, и тебе доста си те бива, малкият. Гледай да се отбиеш другата седмица, след като си гледал шоуто. Очаквам да ми кажеш как ги прави той тия работи. Разбрахме ли се?

— Да. Разбрахме се.

Пийт тръгна към вратата.

— Пийт — обади се господин Бенч. — Наблюдавай го внимателно. Той наистина може да е най-добрият.

Пийт се изчерви, все едно комплиментът беше за самия него.

Върна се вкъщи няколко минути по-рано. Имаше достатъчно време, за да започне да чете. Майка му се прибра чак в шест без петнайсет. Пийт не се тревожеше дали тя ще забележи, че е бъркал в гардероба ѝ. Почти не я чу как му извика за поздрав отдолу.

Материалът, който господин Бенч току-що му бе връчил, беше просто необятен и му бе дошъл тъкмо навреме.

И имаше едно нещо, с което явно всички дописки и отзиви бяха съгласни, една идея, която се проявяваше във всяка статия или анотация, напечатана за тайнствения фокусник — Императора беше толкова добър, че дори и на експертите им изглеждаше, сякаш той наистина прави магии.

Пийт се взираше в билета и си представяше как Римския император влиза в неговата стая, прикляка до леглото му и му казва, че е вярно. Че наистина прави магии. После човекът го доказваше и Пийт гледаше как стаята му се превръща в магическа камера, в кутията, от която се вадят всички неправдоподобни неща.

Пийт продължаваше да чете, без да обръща внимание на студената тръпка, която го бе полазила от това видение. Ужасната реалност колко страшно щеше да е, ако това беше вярно, ако Римския император се бе забъркал с нечиста магия и бе способен да извърши… каквото си поиска.

— Какъв ужас — възкликна Пийт, без да осъзнава, че го е изрекъл на глас.

Колко различен, колко ужасен би могъл да изглежда този човек, ако Пийт по някакъв начин откриеше, че неговите фокуси са истинска магия?

Придърпа одеялото върху раменете си и продължи да чете, като подсъзнателно се отърсваше от тези мисли, докато идеята се разби на парчета и те се разлетяха към ъглите на стаята му без никакви върви — негов собствен невидим фокус.

7

Магията на Императора действително беше истинска.

8

Като малък, докато се разхождаше по песъкливите улици с баща си, Роман — Римския император — се уплаши от мъж в дрипи, който изскочи от тъмното с ледена усмивка.

„Спокойно — каза баща му. — Уличен артист.“

Но щом баща му понечи да го заобиколи, дрипльото отново скочи пред детето.

— Извинете — каза бащата, стиснал малкия Роман за китката.

Но непознатият извади от колода една карта за игра и показа лицето ѝ на бащата и сина. Беше десетка купа.

— Виждате ли я? Виждате ли я? — попита парцаливецът.

— Да — отвърна Роман. — Виждам я.

Дрипльото нададе слаб вик на щастие. Детето се заинтересува. Онзи извади от парцаливата си риза цял куп карти — много повече от една колода, помисли си Роман. Мъжът вкара десетката купа в средата на тестето. На Роман това му изглеждаше, все едно нож разрязва кожа.

Дрипльото разбърка картите. За Роман това разбъркване бе грациозно като танц — сякаш мъжът прелива сметана от длан в длан. Доволен, той разпери картите като ветрило само на два пръста от лицето на Роман. Мрачното изражение на момчето стана още по-мрачно. Беше объркано.

— Давай, Роман — каза баща му. — Вземи си една.

Роман се замисли трескаво. Може да си избере само една? Искаше тя по някакъв начин да го представя.

— Давай, Роман.

Той си избра карта от най-далечната дясна страна на ветрилото. Дрипльото се усмихна. Баща му се наведе и обърна картата за сина си.

Десетка купа.

— Браво — каза баща му, впечатлен само донякъде. А после пак го стисна за китката.

Но Роман сякаш беше пуснал корени в песъкливата улица.

— Как така той знаеше коя карта ще избера, татко?

— Стига, де, Роман

— Татко!

Дрипльото сложи пръст на устата си, за да разбере детето, че не е той този, който ще му каже.

— Нарича се трик — рече нетърпеливо баща му. — Нисше изкуство.

Но момчето се вторачи в песъкливите ръце на мъжа. Той лесно можеше да избере следващата карта. Почти я беше избрал.

Възможности, неща, за които не се бе замислял преди, преминаваха стремглаво през ума му.

Всички карти в тестето бяха едни и същи.

Мъжът някак си правеше тази карта по-привлекателна във ветрилото.

Мъжът можеше да предсказва бъдещето.

Мъжът можеше да чете мисли или поне да внуши на някого да направи нещо.

За каквото и да ставаше въпрос, в крайна сметка нямаше значение. Онова, което накара кръвта му да кипне, беше за какво загатваше съответният трик. Загатването, че тайнствени сили можеше да съществуват.

Баща му го отричаше, но дрипльото бе разкрил пред Роман същината на фокусите. Години по-късно той щеше да нарича това свое „първо надникване зад завесата… към утешаващия коридор на отвъдното“.

Започна да изучава фокуси със стремглаво темпо.

В библиотеката. В книжарниците. В училище. В първите дни той не искаше да обяснява фокусите дори на себе си. С всеки нов трик, който научаваше, го обземаха две съвсем различни емоции — задоволството от това, че е разбрал, и разочарованието от това да знае как се получава. Бързо се научи, че един фокусник трябва да си припомня колко славна е магията, като предизвиква онази почуда по лицата на хората, които си бе набелязал.

Дълго се бори с този парадокс.

Разказа на баща си за това, но баща му само отричаше. Казваше, че майка му нямаше да го одобри. Роман не вярваше. Всъщност понякога си въобразяваше, че разиграва представления за нейния призрак. Представяше си я как сяда в ковчега си, както я бе видял за последен път, кожата ѝ е суха като пергамент и се лющи, когато тя се усмихва, и казва:

— Как го направи, Роман? Обясни ми.

Друг път се преструваше, че мъртвата му майка е неговата асистентка и му носи масата, на която той ще работи, наглася вървите и малките макари, дори говори на публиката му вместо него.

Ако баща му знаеше как се упражнява Роман, щеше да го прати в академията. И като се криеше, му се налагаше да работи два пъти по-здраво — измама връз измама. И все пак не отбягваше напълно баща си. Това би означавало да признае, че крие нещо. Вместо това го компенсираше с лихвите, като се влачеше подир баща си из къщи, постоянно му досаждаше и два пъти дневно играеше с него шах.

Баща му винаги биеше. Той обичаше шаха така, както Роман обичаше фокусите.

Това отбеляза период в обучението му като фокусник, когато позна красотата да е единственият в стаята, който знае как се прави представяният фокус. Започна да обожава това чувство. В дома на един приятел се престори, че повдига във въздуха сребърни прибори с мисълта си, когато само дядото на приятеля му гледаше. В училище разговаряше със съучениците си и сръчно пъхаше нещата им под чина, и когато се обърнеха и откриваха, че върху чина им няма нищо, това ги вкарваше в лек шаш. Вадеше скъпоценности от джоба на леля си и разиграваше изненада, почти толкова истинска, колкото и нейната собствена.

Отдавна беше прекрачил границата, когато всичко това можеше да мине за фаза в развитието му. Започна да презира думата „хоби“.

Мисълта, която влагаше в това занимание, емоционалните бури, които предизвикваше то у него, и изяществото, с което боравеше, бяха белези на мъж, който е открил призванието си, а не фантазиите на дете, което си играе на въображаеми игри. За Роман това беше здравословно (без него щеше да се измъчва), но беше и съвсем сериозно. Той се изпълваше с все повече и повече уважение към занаята с всеки отминал сеанс… с всяко упражнение… с всеки научен нов фокус. И скоро това уважение прерасна в благоговение. Фокусите бяха живо същество, с което той се отъждествяваше повече, отколкото със собствения си баща. Звяр. И когато яздеше този звяр, удобно хванал юздите, името му сияеше в неговите мисли, пламтеше над входовете на безкрайни клубове по цялото земно кълбо.

РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР!

Истински магьосник. Но все още не магьосник, който прави истински магии.

9

Денят, когато Роман каза на баща си, че няма нужда да постъпва в колеж, бе денят, в който най-параноичните фантазии на баща му се сбъднаха. Роман каза, че ще стане фокусник и няма обучение, по-добро от онова, на което се подлагаше сам.

Баща му прокле дрипльото отпреди толкова много години. После изгори една десетка купа в кухненската мивка.

Роман го предизвика да изиграят партия шах.

„Ако ме победиш, ще се запиша в колеж. Но ако аз те победя, трябва да ми дадеш благословията си за това пътешествие.“

Баща му се съгласи. А Роман знаеше, че за да победи баща си, трябва да извърти някой и друг фокус.

Двамата седнаха на кухненската маса един срещу друг, огрени от камината.

Роман трябваше да прояви търпение. Не можеше да почне да прилага номерата си, преди фигурите да извършат достатъчно ходове по дъската, че да отвлекат вниманието на баща му. Прикритие. Ако останеше в играта достатъчно дълго, та това да се случи, имаше шанс.

Успя да играе на сигурно достатъчно дълго, за да наблюдава как двете страни бавно напредват една срещу друга. А после с разтуптяно сърце, пред отворените очи на баща си, сръчно измести две фигури от местата им. После отмъкна още една пешка, когато трябваше да вземе само една. Ловкостта на ръцете му бе тъй голяма, че баща му изобщо не показа с нещо да е забелязал промените. Изчезването и повторната поява на фигурите под носа на спец за Роман беше най-великото представление в живота му до този ден.

Дали баща му изобщо разбираше, че губи? И да разбираше, като че това не го тревожеше. Седемнайсетгодишният му син никога не бе проявявал дарба за шах, както се надяваше, и всяка игра завършваше по един и същи начин. И когато Роман спокойно посегна над дъската и премести своя топ (като при това приплъзна царя на баща си едно квадратче по-нататък), той каза нещо, което не бе изричал досега:

— Мат, татко.

Бащата дълго време оглежда дъската. Огледа фигурите, взети от Роман. После погледна ръцете му и Роман разбра.

Бащата бе проумял какво се е случило.

— Отлично — рече той най-накрая. — Наистина.

А после се разплака и стана да прегърне сина си.

— Обещай ми, Роман, че никога няма да станеш дрипльо. Че винаги ще се представяш с изящество. Че няма да правиш магии за пари.

Последното обещание на Роман по-нататък щеше да бъде извезано от вътрешната страна на същата тази жилетка, с която той излизаше на сцената.

НИКОГА МАГИЯ ЗА ПАРИ

Месец след компрометираната партия шах Римския император живееше в задното помещение на склада за дрехи на „Кейпър Клоудинг“ и изпълняваше фокуси пред манекените.

Първата му публика. Живи или не, той се раздаваше пред тях. Точно както бе разигравал представления за духа на майка си толкова отдавна.

Магия за неживите. Магия за починалите.

Магия за мъртвите.

10

За Роман не представляваше труд да не го забелязват, докато се упражняваше в склада без разрешение. През работното време спеше високо в едно забравено таванско помещение, докато служителите на „Кейпър“ опаковаха палта и шапки далече долу. Нощем, когато целият склад беше негов, репетираше.

Един продълговат кедров сандък му служеше за легло. Забравени кожени палта — за одеяла. А манекените долу бяха неговите хора.

Всяка вечер изнасяше представления пред трийсетина манекена и избираше доброволци също тъй въодушевено, както и Фантастичния Фин — доброволци от плът и кръв, живи представители на собствената му обожаваща го публика в клубовете из цяла Америка. Пред плешивите безжизнени тела в прасковен цвят, събрани пред него, Роман упражняваше всеки известен му фокус и започна да открива и други. Пробва да издигне манекен във въздуха, като използва тънка тъкан, която окачи на високи рафтове. Друг разряза наполовина, като използва огледала, поставени из цялото пространство. Точно тук реши да не крие как извършва фокусите си, тъй като манекените не му даваха основания да се стеснява. Често си държеше реквизита на има-няма педя от безжизнените им очи — навик, който никога нямаше да наруши.

Новите му ботуши (намерени тъкмо в сандъка, в който спеше) чаткаха по циментовия под, а ръкавите на бялата му риза с копчета се ветрееха в студения тъмен склад.

— Майко — провикваше се той и гласът му остро отекваше в каменния таван. — Моля те, обяви на публиката следващата илюзия.

Дори и когато говореше на неживите, гласът му не притежаваше желаната от него тежест и той копнееше за асистентка като онези, за които четеше в списанията за фокуси по страниците, които никога нямаше пари да си купи.

Към вече мрачния му маниер се добави и леко налудничав поглед. Погледът на мъж, изкачил наполовина планина на собствените си амбиции. Ако някой се промъкнеше и наблюдаваше неговите представления, можеше и да не отгатне възрастта му — Роман бе приклещен в безвременната хватка на френетичната страст.

В миговете си на просветление, когато виждаше отгоре създадената от него сцена, облечен в дрехи от кутиите в склада, с манекените, приведени под ъгъл към неговия крачещ насам-натам силует, той успя да го опише с една дума:

Ужас.

Но много скоро всякакви просветления го напуснаха и го оставиха напълно погълнат от заниманията си.

След тази половин година последва и още половин година в изоставен захарен завод на четирийсет мили от склада. Тук Императора играеше пред машините. Черните ботуши, които открадна от склада, отново чаткаха по каменния под, но ехото бе възвръщано от корава стоманена публика, която беше още по-безмилостна.

И все пак тогава той играеше за лицата. Очи и носове, уши и езици, изражения, които създаваше във въображението си и в които се вкопчваше така, както друг би се вкопчил в реалността. Машините се превръщаха в старци и деца, в новодошли и редовни посетители. Когато беше в настроение, отговаряше на въпроси.

— Господин Император, а как се прави това?

— Вгледайте се внимателно. Аз нищо не крия.

Още преди да е отварял книга с фокуси, Роман знаеше, че не бива да разкрива тайните си. Скоро заради свирепото му спазване на този принцип щеше да пострада тъкмо кариерата, която той така копнееше да изгради. Но бъдещият Римски император беше много различен от онзи, който правеше фокуси пред стоманените вани и ръждясалите зъбчатки. И за да премине от единия към другия, Императора разбираше, че е време да се покаже.

Да се покаже пред хора.

11

Записа се за участие на открита сцена в „Комеди кантийн“ на сто и двайсет мили от захарния завод, клуб, в който не беше и мечтал да влезе. Обади се от телефонна кабина, разтреперен, и те казаха да, да, с такова име като неговото ще са доволни да го добавят към списъка. „Но дано да сте добър!“ Така казаха. „Да, но дано… да… сте… добър.“

По график трябваше да излезе в девет и половина. Императора толкова се вълнуваше, че отиде три часа по-рано. Представа нямаше от представления, време и графици и почти нищо не разбра, когато една дама там му каза да дойде половин час преди да стане време да излезе на сцената. Или пък, каза тя, ако иска, да се върнел в седем и половина — първият от четиримата фокусници, които щели да излязат преди него, щял да започне тогава и ако иска, да гледа другите…

„То е ясно, че искам да ги гледам“ — каза Роман, смаян, че някой може да мисли другояче. Когато се върна в седем и половина, същата тази дама се усмихна, каза му, че имало забавяне и го пусна да влезе. Залата беше започнала да се пълни. Роман усети буца в гърлото си и се засрами.

Повечето сепарета бяха заети, там бяха насядали жилави мъже и жени с кожени якета. Намери една масичка близо до тоалетните и седна сам. Сложи куфар с реквизит на пода до откраднатите си ботуши.

Първото участие започна в осем и десет.

Роман се смая. Самите фокуси не бяха по-добри от онези, които отлично знаеше, но самият изпълнител бе невероятно приказлив омайник и наложи се да признае Роман, дори умееше да разсмива хората. Фокусникът, Пол Сносния, очевидно си поставяше определена цел, но между шегите, които пускаше тъкмо в подходящия момент, и усмивката на разкошната си асистентка той постигаше тази цел. На Роман му се искаше да не му хареса, искаше му се онова, което гледа, да му се стори скапано. Но то бе сполучливо и още как.

Публиката ръкопляскаше, смееше се, охкаше и ахкаше на всички места, на които искаше Пол. Доброволец се качи на сцената и изобщо не възрази, когато Пол му счупи яйце на главата.

Второто представление бе също тъй успешно. Както и третото. Четвъртото…

На Роман му призля. Изведнъж му стана страшно ясно, че не само няма кой да му помага на сцената, но и почти не притежава сценичен образ.

Мрачни мисли се надигнаха в ума му като мъгла, обагриха целия клуб и го принудиха да се замисли дали да не си тръгне.

Онзи преди него се беше нарекъл Титана на ужаса и накара публиката да реве, докато се преструваше, че се проваля в демонстрациите си на чутовна сила, а после успешно изпълни много по-трудни номера. „Не може да вдигне тостер? А цялата печка?“ Представяше триковете си точно с нужния размах, та да изглеждат по-мъчни, отколкото бяха в действителност. Роман беше изпаднал в психологически срив. Смеещата се тълпа като че се присмиваше на него, сякаш му казваше:

„Дано да си добър, приятелче. Дано… да… си… добър“.

Дългоочакваният миг не му донесе никаква наслада — когато за пръв път в живота обявиха името му по пращящата озвучителна уредба на клуба.

— Римския император, приятели! С такова име сигурно ни очаква купон в тога. И си вардете парите да не вземе да ги накара да изчезнат…

Роман излезе на сцената.

Бяха сложили червен филтър на прожектора и щом погледна ръкавите на бялата си риза, изглеждаше така, все едно са го простреляли много пъти в раменете, лактите и китките.

Публиката, която го гледаше, изведнъж му се стори страшно образована. Сякаш всеки един човек в клуба беше чел същите списания като него, всичките до едно, беше упражнявал същите фокуси в празни сгради и дори беше победил баща си на шах, за да спечели правото да се нарече фокусник.

Роман ясно осъзнаваше, че не е нищо особено. Че няма гег, няма пиниз, няма примамка. И всички очи, втренчени в него, щяха да го разберат много скоро.

Зае най-добрата си шоуменска поза и започна, без да говори — отвори си куфара и почна да вади предмети, които нямаше как да се поберат вътре. Не проговори и когато нареди предметите на авансцената. А после… Тишината на склада и на захарния завод, безшумното напрежение и доказателство за безспорното му владеене на занаята на сцената на „Кантийн“ се усещаха като отхвърляне.

Когато започна нова поредица от трикове, засвири радио. Роман погледна към тонколоните — предполагаше, че се дължи на неизправност, и очакваше да спре. Но управителят му направи жест да продължава и Роман разбра, че според клуба имаше нужда от акомпанимент.

Роман се дънеше.

И когато погледна лицата в сепаретата, видя, че изобщо не ги е хванал. Наблюдаваха го с веселие, в най-добрия случай със съчувствие.

Лицата на първата му публика.

Роман, неспособен да спре напиращия отвътре срам, почервеня под червената светлина и добави дяволско изражение върху и бездруго изострените си черти. Приключи представлението си безмълвно и напусна сцената също тъй безшумно, както се бе качил.

— Младежо — пошепна му промоутърът на бара. — Имаш да запълваш още двайсет минути.

Роман щракна закопчалките на куфара си и излезе от „Комеди Кантийн“, а кръвта му гореше във вените като горски пожар. Знаеше какво бе пропуснал да забележи в онези празни сгради по време на онези две хиляди самотни репетиции — публиката не искаше фокуснически трикове, публиката искаше шоу с фокуси.

Трябваше му идея. Момиче. По-хубав костюм. Смешка. Пиниз. Това му беше ясно като бял ден, докато караше към къщи на връщане от първото си участие. При все това изобщо не беше способен да осъществи цялото това нещо. Първо на първо, не беше способен да се сети за правилните промени. Колкото и нощи да си повтаряше какво е нужно да направи, на другия ден само се упражняваше, учеше нови трикове, взираше се в огледалото в едно лице, което не разполагаше с повече отговори от самия него.

И лицето в огледалото старееше.

Роман се мъчи така още дванайсет години. Игра в шепа клубове — кратки срамни мигове, в които вярваше, че е достатъчно задобрял в занаята, та да няма нужда от тъпите номера, така любими на списанията. И затова имаше нужда от някого другиго, който да го измисли поновому, някой, който да го тупне по рамото и да каже:

„Ако направиш това и това, ще успееш“.

Тези срещи, беше му ясно, бяха също такава рядкост, колкото и бляскавите умения. При тях артистът среща своето упование, витлото на мотора, който го изпраща в плаване сред морските води, за които най-силно е копнял.

И тогава, дванайсет години след провала в „Кантийн“, Роман срещна своето витло и острите му силни лопатки го нарязаха на толкова парчета, че след това кръвопролитие той вече сам не можеше да се познае.

12

Докато спеше в един апартамент над перачница дванайсет години след първоначалния си провал, Роман се събуди от това, че някой чука на вратата му. Нямаше приятели, нито семейство и си плащаше наема навреме. Може би имаше пожар, разтревожи се той. Престъпник във фоайето. Възможно ли беше да е полицията, която иска да го разпита за съседите му? А може би на прага стоеше съсед. Стана от леглото и предпазливо надникна през шпионката — не видя там никого. Погледна пак — помисли си, че на някой съсед му е дошъл гост, объркал е вратата и все още не е разбрал грешката си.

А после Роман чу глас зад гърба си. Вътре в квартирата му.

Той бързо се завъртя и огледа единствената си стая.

— Кой е там? — попита той, вдигнал ръце и готов да се защитава. Мракът, който му вдъхваше работоспособност, не му даде никакъв отговор.

— Роман — обади се пак гласът. — Римски императоре.

Произношението, напевността му напомни за хилядата пъти, когато бе чувал името си да звучи от тонколони, които не пращяха, изречено от образована любителка на фокусите. Гласът от неговите фантазии за това как би трябвало да се развие кариерата му.

— Кой е там?

Понечи да отстъпи от вратата и да награби брадвата, която държеше до шкафа за защита от натрапници.

Но нещо в мрака се раздвижи и Роман остана вкоренен в изцапания килим. Не се беше усещал така неподвижно враснал в мястото си от онази среща с дрипльото с дебелото тесте карти по песъкливите улици на своята младост.

От тъмното, оттам, където леглото му опираше в стената, излезе ниска жена. Роман инстинктивно избърса с ръце корема и бедрата си, сякаш тази жена го беше омърсила някак, докато спеше.

— Вън! — провикна се Роман, но за негова изненада думите не прозвучаха като заповед.

Жената беше облечена със закопчана догоре риза и дълга плисирана пола и лъхаше на дим от лула. Големите очила превръщаха очите ѝ в яйца и през стъклата Роман видя бръчките по лицето ѝ уголемени. Погледна дланите и ръцете ѝ, шията ѝ и видя бръчки, нагънати като гащите около глезените на някого, който се съблича, за да си легне.

— Коя…

— Римския император… най-великият фокусник на света… обичан заради мълчанието си… обожаван заради липсата на ефекти. — Жената се усмихна и от устните ѝ лъхна дим, но Роман не виждаше нито цигара, нито лула. — Добре звучи, нали? Да постигнеш огромен успех, без да си продадеш душата за това?

И тя излезе в синьото сияние на надписа ЗАТВОРЕНО на перачницата под единствения прозорец на Роман и той видя, че косата ѝ имаше пурпурен цвят и бе прибрана в кок. Когато тя пак заговори, гласът ѝ бе белязан от сто хиляди цигари, а бръчките по врата ѝ заиграха.

— Искаш ли да не слизаш от страниците на „Престо“? Искаш ли да си прочут като Фин?

Цялото тяло на Роман се сгърчи. Той се прилепи до дървената врата.

— Вън — повтори, този път даже още по-неубедително.

Жената размаха пръст към него. Направи го така и настъпваше така, че в ума на Роман изникна една дума: промоутър.

Тази жена, тази неправдоподобна натрапница приличаше на промоутъра, какъвто вечно е бил във фантазиите на Роман. Гласът на пушачка, очилата, непринуденото делово облекло. И начинът, по който размаха пръст, когато искаше Роман да разбере, че тя знае нещата по-добре от него.

Промоутърката се оригна и Роман видя как от рибешките ѝ устни се разлетяха мухи.

— Представлението ти не струва — каза тя, пристъпвайки към него. Роман притисна гръб още по-здраво към затворената врата. — И ти го знаеш. Иначе досега да си отворил тая врата и да си избягал.

И щом го каза, Роман посегна зад гърба си и заопипва за дръжката. Уголемените очи на жената наблюдаваха усмихнато как пръстите му я напипват и после се изхлузват. Да, колкото и да беше разтърсен от ужас, Роман искаше да я изслуша какво има да му каже.

— Така те искам! — заяви жената. После се прокашля и пак се разхвърчаха мухи. Тя ги пропъди със сбръчканата си длан и за миг Роман зърна, че пръстите ѝ са с невъзможно дълги нокти, които се извиваха навътре. А после тези нокти изчезнаха и на тяхно място се появиха сенките, хвърляни от единственото саксийно растение на Роман по стената.

— ПОМОЩ! — изпищя той.

Но не му беше нужна помощ. Не и от някого извън тази стая.

— Тъкмо за това съм дошла тук, малкият — рече жената и пристъпи още по-наблизо. Очите ѝ вече не се усмихваха. Роман забеляза забити в косата ѝ пръсти, които придържаха кока. — Ти имаш нужда от помощ. Ех, как само ти е нужна помощ!

— Какво трябва да направя? — попита Роман. Думите прозвучаха отвратително — срички, произнесени от артист, претърпял поражение.

Жената кимна и смачка рекламна листовка за едно от Романовите представления с тока на дясната си обувка.

— Трябва ти специфичен номер. Образ. Пиниз. Нямаш уловка, малкият. Нямаш хитринка. А в твоя занаят хитрините ги има отдавна. И все пак…

„Какво? КАКВО?“

Тя протегна разтворена длан и Роман забеляза там косми.

— А какво ще кажеш да няма никакви фокуси? Какво ще кажеш за… — тя изведнъж застана толкова близо, че Роман усещаше миризмата ѝ. На умрял вълк. — Какво ще кажеш за истинска магия?

Щом промоутърката го прегърна, целият ужас се изпари. Трескавото му съзнание (но широко отворено, сякаш той придържаше вратите му) се наводни от негови образи — как играе, как върши такива невъобразими неща, че не бяха възможни. Не и за него.

Видя публика, голяма като онази, пред която се изявяваше Дон Дийни. Видя неподправено благоговение в очите им.

Чу аплодисменти.

— Виждаш ли това? — попита го тя, взряна в очите му. Роман видя как в нейните очи танцуват кости. — О, да, виждаш го. Продължавай да го виждаш, малкият.

После тя зарови лице в гърдите му и пръстите в нейния кок докоснаха брадичката на Роман.

И той продължи да го вижда.

Аплодисментите на публиката заглъхнаха и се възцари осезаемо напрежение, онази тишина, която означаваше, че искат да гледат и още. Роман се дивеше на собствените си фокуси — играеше си с времето и пространството, докато природните закони се разнищваха, докато усетеше мириса на свръхестественото, който няма как да сбъркаш с друг. Само с един жест кола можеше да бъде смазана, публиката можеше да бъде вдигната във въздуха с един поглед. Роман изстена. Под всички тези невероятни постижения бе затрупан един слабичък младеж, който предизвиква баща си на партия шах. С тези способности той би могъл…

Погледна надолу към страшилището, което го прегръщаше.

Тя се отдръпна от него и Роман видя, че сега лицето ѝ е мъжко под перука с кок, чертите зад големите очила са по-твърди, а шевовете на блузата аха-аха ще се пръснат.

— Продължавай да виждаш — рече тя. — Защото тъкмо предстои да обсъдим заплащането ми.

Заплащане. Да. На отличния промоутър трябва да му се плати, разбира се.

Дял.

Нови, странни видения изместиха онези, които хвърляха Императора в екстаз. Вече не беше на сцена, сега копаеше. Гърбът го болеше, докато мяташе лопати пръст през рамо в черната нощ. Копаеше ли, копаеше, докато стигна до един труп. После изрина и трупа от ямата, парче по парче. А под този труп имаше друг. И още един — докато купчините пръст зад гърба му вече си съперничеха с купчините от кожа, тънка като оризова хартия, и кости. Роман вдигна очи и видя стотици, не, хиляди тела, вдигнати от гробовете им, хор от трупове в седящи пози.

Мъртъвците — той ги виждаше изкарани… извадени от местата, където почиваха. И самият Роман ги вадеше оттам.

„Гробищен пазач“ — помисли си той, но още не знаеше какво означава това. Какво искаше тя. Нейният дял.

— И аз имам нужда от помощ, малкият — рече тя. И Роман видя, че сега е седнала на пода в нозете му. — Имам нужда от… оборот.

„Оборот?“

Тя се изкашля и този път от нея излязоха образи и се издигнаха в пространството помежду им. Роман, вдигнал ръце към небето, запращащ труповете в нощта. А после как Роман носи нови трупове към празните гробове.

Оборот.

Той разбра.

Да убива за нея. Да ѝ носи трупове — нейния дял.

— Точно така, малкият. Убивай за мен.

Защото дори и Смъртта има нужда да поразчисти. Дори и за Смъртта вонята бе непоносима.

Изведнъж го досрамя. Не защото обмисля тази размяна и се съгласява с тази твар в квартирата си, а защото изобщо се бе съмнявал, че такъв ден ще дойде.

Роман нямаше съмнения, че заслужава това. Че е вложил нужното време, труд, грижи.

— Да — изрече той. И жената се стопи в черните сенки по килима.

— Стегни се, малкият — рече му тя на изпроводяк. — Ще се прочуеш.

Гласът ѝ заглъхна — животинска опашка, изнизваща се в мрака.

На вратата отново се почука.

Роман скочи от паркета и се завъртя към нея.

Пак ли беше промоутърката? Защо? И на излизане ли бе почукала, както на влизане?

Или може би бяха съседите, за да го попитат дали е добре. А можеше да е и хазаинът все пак.

„Ти да не би да си продаде душата току-що, Роми? Ти да не си ПРЕВЪРТЯЛ, ЕБАСИ?“

Роман надзърна през шпионката, като пак очакваше да види празен коридор.

Но коридорът не беше празен.

Една руса жена, бледа и непозната, стоеше насреща му. Доколкото виждаше Роман, тя беше гола.

Той отвори бавно вратата.

Тя наистина беше гола, бялото ѝ сипаничаво тяло приличаше на изровен черен път на светлината на полуугасналата лампа в коридора.

— Какво… — понечи да запита Роман. — Коя…

— Аз съм Маги — отвърна тя. — Аз съм твоята примамка.

Роман посегна и я хвана за китката.

После вдигна пръстите си и ги огледа.

„Измръзване!“ — помисли си.

— Влез — каза на глас. — Преди някой да те е видял… разсъблечена… в коридора.

Маги влезе в малката квартира. По движенията ѝ Роман забеляза, че и тя притежава същата мощ като виденията, които едва не разцепиха черепа му преди миг. Хубава беше, да, но това като че не беше важно. Голата жена притежаваше притегателна сила.

— Мисля, че трябва да поспим — каза Маги. — Трябва веднага да се залавяме за работа.

— Добре — отвърна Роман и вече усещаше как приижда балсамът на сбъднатите мечти. — Да.

Легна пръв в леглото си, а след него и Маги. Тя лежеше настрана, с гръб към него, и не помръдваше. Роман внимаваше да не я докосне пак.

— Пробвай — изведнъж каза тя. Гласът ѝ беше нежен, приятен.

Роман разбра. Надигна се, сякаш сънуваше, и се огледа из жилището си.

— Котлонът — каза Маги с гръб към него. Беше ли видяла тенджерата на печката? Беше ли способна да я вижда някак сега? Без да гледа?

Роман се взира в тенджерата, докато тя се издигна над печката. После се понесе към него — изящно, с клатушкане, бавно.

Щом стигна над леглото, той я смачка с мисълта си. Металът изплака и за миг на Роман му се стори, че му казва да се обърне, че го заплашва опасност да загуби нещо по-важно от мечтите си.

А после тенджерата се стовари на леглото между краката му.

Той се обърна усмихнато към Маги.

Но тя остана все така с гръб към него. Нямаше значение.

Изпълни го необикновен покой.

Най-сетне се бе отделил от другите фокусници. Искрата на неговата оригиналност се бе запалила.

Номерът му.

— Благодаря — изрече той и дъхът му се превърна в скреж над новата му асистентка, която лежеше неподвижна и вечно будна до него.

Две думи го последваха в ямата на съня. Две думи, срещу които тогава той не възразяваше, които му се виждаха средство за постигане на цел, хляб и сирене за гладуващите.

Нечиста магия.

И нечистотата на неговата магия му напомни за един дрипльо, и той го сънува — мъжът пъхаше карта в едно тесте, толкова високо, че Роман трябваше да вдигне очи, и там видя трупове, излитащи като червеношийки в небето.

13

Нечиста магия.

Роман можеше да избере едното от две неща. Можеше да прекара годините до края на живота си, затънал в чувство за вина, задето е взел това решение, или да изопачи спомена за онази нощ толкова, колкото да пасне на дъгата, която винаги си представяше, че описва. И почти незабавно избра последното. И всеки път, когато се запитваше за моралната състоятелност на своите занимания, оставяше мислите си да се зареят назад към времето, преди да му се отвори парашутът. Често си представяше как сбръчканата промоутърка го направлява. Спомняше си онези дълги тъмни нощи, през които си мислеше, че всичко може да е за едното нищо. А след това, когато вдигаше книга във въздуха от другия край на по-хубавото си жилище или караше цвете на улицата да изчезне завинаги, можеше да се усмихне и да си напомни, че упоритият труд се отплаща.

Година след онази нощ, когато Маги дойде на прага му, Римския император беше постоянно присъствие по Магическата верига, а колегите му го смятаха за заплаха. Хората си шушнеха фрази като „може да е той“ и „най-добрият въобще“.

Шоуто му наелектризираше. То беше опасно. Извършваше такива страшни неща с оръжия, че хората от публиката си тръгваха от представление на Императора с чувството, че са оцелели от него. Шоуто му беше и секси посвоему. Маги го промени от вглъбено криволичене в запленяващ спектакъл. Роман най-сетне бе свободен да се съсредоточи изцяло върху фокусите, а Маги се грижеше за всичко, за което жадуваше публиката. И заради това, заради нея, сериозността на Роман им се струваше освежителна и им носеше облекчение.

Най-сетне хората го разбираха.

И да, колко дълго можеше да очаква да прави истински магии, преди колегите му да започнат да задават истински въпроси?

Магическата верига взе да изпитва подозрения. Фокусниците си шушнеха. Дори и в погледите на авторите от списания като „Престо“ се мяркаше недоверие.

Статии за измама, несвързани с него, започнаха да излизат по-редовно. Повдигнаха темата за историята на нечистите фокуси.

„Римския император да ти се струва малко нещо съмнителен?“

За колегите му си личеше. Разбира се, никой от тях не притежаваше чак такова въображение, че да сглоби нощта, в която Роман срещна своя промоутър, но както бейзболните мениджъри забелязват боровия катран, така и Магическата верига надушваше, че тук има нещо нередно.

Роман открай време си беше добър, но това се отнасяше строго до сръчността му. Ако питате най-известните имена какво мислят за него, повечето биха го нарекли в най-добрия случай кадърен. И макар и вероятно да уважаваха любовта му към занаята, можеха да се гледат в очите без притеснения, защото знаеха, че навъсеният мъж със стиснатите устни няма да се издигне.

Сега обаче…

Сега не ги свърташе на местата им и клатеха отрицателно глави. Нещо ставаше.

Почти всички трикове на Императора изглеждаха невъзможни. А повечето от тях бяха чисто нови, трикове, над които никой не го беше виждал да работи на живо. А коя беше блондинката? И откъде я беше намерил? Постоянно се майтапеха — ако ти трябва тихо място, купи си билет за шоу на Императора.

Та, значи… какво ставаше?

Може би, ако момичето бе единственото различно нещо в шоуто… само че не беше. Императора влизаше в клуба като войник, с дяволски огън в очите, и почти не проговаряше на другите фокусници в програмата. По протокол така не биваше. Политиката не беше такава. Не беше редно. Императора се държеше по такъв начин, все едно веригата беше негова, и фокусниците се тревожеха, че най-накрая той ще я завладее. Мненията им за него бяха изкривени от завистта. А тази завист с лекота водеше до двете най-нежелани думи в тази среда:

Нечиста магия.

Една вечер в Талекуа, Оклахома, турнето на Фантастичния Фин се засече с това на преуспяващия противоречив Император и той реши да гледа шоуто му. Фин, безсрамен симпатяга, който се промотираше сам, седна на бара с разкопчана яка и ром и кока-кола в двете си ръце. Русата му коса бе тъй идеално сресана, сякаш е тръгнал да си прави рекламна снимка, която, разбира се, вече висеше на стената на „Стардъст Матине“.

Внимателно наблюдаваше Императора.

Фин, ученолюбив също като Роман, не забеляза нито една препратка в представлението му. Като че ли Императора бе постигнал непостижимото — измислил беше напълно ново шоу.

Представлението завърши с фокусника, вързан за стол. Публиката притаи дъх, когато въжетата се размърдаха и започнаха сами да се развързват. Фин знаеше, че колегата му използва невидима нишка, но не забелязваше ъглите, местата, където нишката трябваше да е пришита. Въжетата мърдаха като змии, все едно бяха живи, и Фин гаврътна питието си, докато се дивеше на факта, че дори да си владееш отлично занаята, и най-добрите илюзии изглеждаха изкуствено.

Но не и тази.

Щом трикът завърши, Императора хвърли въжетата на авансцената и двамата с Маги хлътнаха зад кулисите под възторжените аплодисменти на публиката.

Фин огледа въжето. Не устоя.

Нехайно се приближи до сцената, все едно разглежда завесите, защото на самия него му предстои представление, и набързо огледа въжето. Нишка нямаше. Нищо нямаше. Фин знаеше какво да търси, ала нямаше какво да намери. Всички приказки, носещи се из общността за нечиста магия, отекнаха в ушите му. Щом вдигна поглед към завесата, забеляза очите на Маги да го гледат от бледно, кротко лице.

Фин изтърва въжето. Усмихна ѝ се, но тя не му върна усмивката и той не можа да потисне чувството, че въжето е оставено там нарочно. Че онази вечер той някак си бе попаднал в клопка като животно.

Заряза недопито второто си питие на авансцената и си тръгна.

Седмица по-късно Фин се засече с Дон Дийни в Тексас. Фин, който владееше политиката толкова, колкото и професионалните си умения, не беше клюкар и не очерняше никого, но след като много се напи, разказа на стария си колега какво се е случило в Оклахома, и сподели чувствата си по повода.

Дийни се разстрои.

Императора, каза той, щял да ги съсипе. В опит да заобиколи това, той уредил шоуто в театър „Кери“ под фалшивия претекст за обединяване и сплотяване на общността. Щял да примами мълчаливия Император, като обяви събитието за нещо като конференция на фокусниците. Всеки, дотолкова отчаян, че да си стисне ръцете с дявола, не би пропуснал такава възможност. Потенциалът ѝ за сдобиване с лоша слава бе прекалено голям. А и освен това Императора явно се наслаждаваше на властта, която трупаше над колегите си.

Дийн вярвал, че всички ще успеят да огледат Императора отблизо, а после ще могат лично и съвместно да го разпитат къде се е научил да огъва метал. Да кара предмети да избухват. Да спира брадви, за да не разцепят черепа му.

Императора се съгласил да присъства. Но Дийни сам провалил плана си, като се напил и се скарал със загадъчния фокусник, преди на него да му се е удала възможност да представи фокусите си.

Пред цялата присъстваща общност Дийни поискал от Императора да разкрие своите тайни. Императора отказал.

Дийни го нарекъл мошеник. Императора отрекъл.

Дийни настоял Императора да докаже, че фокусите му са чисти. Императора си замълчал.

Дийни фраснал Императора в носа.

Императора просто размахал ръка пред лицето си и кръвта изчезнала.

Залата притихнала.

Маги, която стояла в тъмното до завесата, хванала Императора под ръка и мълчаливо го извела от сградата. Навън прошепнала:

— Дребнавостта на посредствените. Липсва ли ти?

— Не — отвърнал Роман.

Но му липсвала.

14

Роман прекарвал също толкова време в изпращане на трупове в небето, колкото и в упражняване на фокуси с Маги.

Сега бил най-добрият и го знаел. Но признанието за това щяло да дойде от публиката, а не от колегите му. Нямало доказателства да се е забъркал с „онази другата магия“, и затова професионалните списания главно си траели. Но фокусниците разговаряли. И всеки път при споменаването на името на Императора из клубовете и баровете плъзвало злокобно настроение. Без значение какво правел той от там нататък, до името му винаги щяла да присъства бележка:

*Вероятно измамник

И все пак общността била толкова малка, че презрението на колегите му било донякъде без значение. Никой фокусник никога няма да напълни театър с хиляда места. Просто нямало чак толкова голяма фен база, че да я доиш. Повечето билети ги купували хора, които си търсели някакво разнообразие. Хора, които не са и чували за Фантастичния Фин и за списание „Месечник за фокуси“. Почти нямало друга реклама освен професионалните издания, а дори и те стигали само до шепа хора в национален мащаб. Индустрията била недоходоносна. И публиката, на която се радвал Императора след фиаското в театър „Кери“, не била по-различна от тази преди него.

А и без това не възприятието започнало да дразни Роман.

Прекарвал всяка вечер в гробищата на градовете, където имал участия. Криел се от местната полиция. Проверявал къщите на гробищните пазачи. Оглеждал се за опечалени посетители. За пияни тийнейджъри. За болни мозъци. Бил свикнал да работи нощем, но това шоу било различно. Често се потрисал от онова, което върши — да вади мъртъвци от ковчезите им, да ги праща в небето само за да запълни отново тези ковчези.

С местни жители.

И все пак, колкото и ужасно да звучи, често се чувствал уютно там навън, в нощта, в студа, с Маги до себе си. Сякаш точно това бил фокусът, по който се трудел още откакто срещнал онзи дрипльо сред пясъка.

Труповете! Роман не можеше дори да хване броя на безжизнените могили, които бе премахнал, за да отвори място за свежа плът. А Маги го подстрекаваше. Тя никога не беше спокойна като него на гробищата. За Роман точно там присъствието ѝ беше най-смислено. Вече не му се струваше странно или тайнствено. Маги изглеждаше също тъй обикновена като надгробните камъни. Също тъй уютна като растящия по тях мъх.

Да гледа Маги… как очите ѝ се подбелват… как тихи стонове на екстаз се откъсват от посинелите ѝ устни… как ръцете ѝ се сключват около кръста, а после изчезват сред гънките на роклята ѝ… как се извива гърбът ѝ… Роман усещаше истинската мрачност на своите деяния. Много пъти той я чуваше да диша тежко, стиснала железните порти, и да усуква тялото си в невъзможни форми зад гърба му.

Често го преследваше мисълта откъде се е взела Маги. Докато седеше с нея в ресторант. Докато стоеше с нея на рецепцията в хотел. Докато шофираше, вечно с нея до себе си. Нямаше отдих, нямаше почивка от присъствието на онова, което тя значеше.

Маги пищеше от наслада, когато преминаваха покрай гробища, които не бяха готови да изпразнят.

Вечерта преди среднощното им шоу в Гоблин Роман и Маги седяха кротко в гримьорната си след представление. Двойката току-що бе благодарила на отявлен фен и жена му за любезните думи и Роман, в игрива проява на фокусничество, затвори вратата пред тях с мисълта си. След като го извърши, се обърна към Маги и ѝ каза:

— Утре, Маги. Време е пак да разчистим.

Но Маги никога не губеше дирята на дните, когато трябваше да освежат Смъртта, да пратят нови трупове на вечно алчния промоутър на Роман.

Когато влязоха в Гоблин на другата сутрин с Роман зад волана на своята запазена марка — черния мерцедес, купен на старо, Римския император се смяташе за най-великия фокусник на света.

Щом мина покрай грамадните храстови скулптури на Джордж Карол и Джонатан Трахтънбройт, дело на Шърман, той се усмихна.

— За това шоу вече са се продали осемдесет билета — каза той на Маги. — Убеден съм, че тя ще е доволна от своя дял.

15

Пийт беше в магазина на господин Бенч, когато видя черния мерцедес да минава отвън. Не виждаше шофьора, но беше сигурен, че русата жена на седалката до него, която разглежда Гоблин през стъклото, е Маги.

Беше прочел всички до едно списания и вестници, дадени му от господин Бенч. Знаеше за Римския император всичко, което можеше да се знае. И когато мерцедесът отмина, единствената мисъл, хрумнала на Пийт, беше да го последва.

— Какво има, Пийт? — попита господин Бенч, усетил, че Пийт се разсейва.

— Ъм, ще изтичам за малко до „Транзистор Планет“. — Мислите му препускаха бясно. — Излязла е една нова игра за лов на вещици. Брайън ми разказа за нея в училище. Каза, че може вече да я имат.

— Лов на вещици, а? Леле, как са се изменили игрите.

— Ще се видим, господин Бенч!

И изскочи през вратата.

Обиколи улиците в търсене на колата и надникна на минаване във всяка витрина. Движеше се бързо, припряно измина три преки и пое на изток. Спря на един светофар, на пресечката на „Лилия“ и „Нептун“, и зърна мерцедеса на Императора паркиран една пряка по-нататък.

Тялото на Пийт се вцепени.

Светна зелено и се наложи да си заповяда да премине през улицата. Краката му бяха като гумени, когато мина покрай черната кола — направо не можеше да повярва, че тя е тук, в Гоблин, на живо, и така се разпали, че се огледа за тях навсякъде наведнъж, както му се стори, докато целият център се превърна в сияйно размито петно в стоманено сиво.

Откри ги седнали в едно сепаре в ресторанта на Дейви Пи.

Пийт се вцепени. Сякаш врасна в тротоара навън. Това беше фокусник, за когото пишеха в „Престо“. И все пак този мъж изглеждаше досущ като жив, та той беше толкова жив! За разлика от снимките, които Пийт беше виждал, лицето на Римския император мърдаше, когато той мигаше, ръцете му се движеха, когато поднасяше вилицата към устата си, а когато облак затулваше слънцето, той променяше цвета на косата му от тъмнокестеняв в черен.

Една дъждовна капка падна от небето и Пийт смътно си спомни, че довечера щеше да ги удави от дъжд. Така се беше изразила майка му. Каза, че хората в града се подготвяли за наводнение. Но единственото наводнение, което тревожеше Пийт в момента, бе възможността да намокри гащите, докато се взираше в двете легенди зад стъклото.

Пийт влезе в ресторанта на Дейви като в сън. Направо не можеше да върви нормално, като поставя единия кец пред другия. Щом пристъпи до тезгяха, Маги вдигна поглед и Пийт усети ледена тръпка. Погледнаха се в очите. Беше убеден, че за нея си личеше, че ги е изучавал.

Тя знае.

Пийт се настани на едно високо столче в ъгъла на бара. Само на десет метра от гърба на Императора. С ъгълчето на окото си зърна черната коса на фокусника, кафявата му жилетка и бялата риза с дълги ръкави под нея. Императора изглеждаше толкова силен… Толкова истински… толкова…

— Малкият? — произнесе един глас.

— Какво? — Той се завъртя на стола си. Сервитьорът барабанеше с пръсти по тезгяха.

— Меню искаш ли? Знаеш ли какво искаш? Специалитетът на „Дейви Пи“ може би?

— Едно… кафе — отвърна той.

— Кафе? Ти на колко си години?

Пийт целият се изчерви.

— Има ли възрастово ограничение?

Сервитьорът се намръщи.

— Добре, умнико. Едно кафе, ей сега. Но недей да ме обвиняваш мен, ако ти прецака растежа.

Навън дъждът заваля по-силно.

Той нервно погледна пак двойката. Тилът на Романовата глава закриваше Маги.

„Добре — помисли си Пийт. — Това е то. Просто няма как иначе.“

Краката му трепереха.

— Ето ти кафето, малкият.

„Добре. Името ти е Пийт. Три…“

— Недей да ме изкарваш мен виновен, ако от кофеина те хванат бесните.

„Две…“

— Недей да ме изкарваш мен виновен, ако не те свърта на едно място.

„Едно“.

— Недей да ме изкарваш мен виновен, ако…

Пийт се изправи. Отиде до тяхната маса. Маги го видя да се задава и го загледа в очите. Щом стигна до тях, той се спря и отвори уста.

Но от нея не излезе нищо.

Когато Роман се извърна към него, на Пийт му се струваше, че може да се разтече по плочките на пода и да се просмуче в тях.

— Здравей — каза Маги.

Отблизо Роман на живо изглеждаше различен. На Пийт му се струваше… тъжен.

— Извинете — рече Пийт. Думите му одраха гърлото и се изсипаха от устата му. — Аз съм най-големият ви фен в Гоблин, а може би и в целия свят. Знам всичко, което може да се знае за вас. — Той почервеня. — Искам да кажа… Всичко, което вие сте казали на някого.

Роман примига. Изражението му не се промени.

— Това е чудесно — каза той. И на Пийт му се стори, че Роман някак се подмлади. Сякаш изведнъж легендата от „Престо“ пак стана дете.

— Фокуси правиш ли? — попита Роман.

Това му дойде много. Фокусник от „Престо“… РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР… питаше Пийт дали прави фокуси.

— Да. Тоест не. Не като вас. Но да. Искам да кажа… — А после, без да иска, Пийт изведнъж изтърси: — Господин Император, знам, че вие не практикувате нечиста магия. Защото… защото такова нещо няма. Всяка магия е… е… чиста.

Пийт видя как в очите на Императора се надига далечна вълна.

— Много благодаря — рече тихо фокусникът.

Маги се приведе напред.

— Ще дойдеш ли на шоуто тази вечер?

— Разбира се. Половината гоблинско основно училище ще дойде.

Роман и Маги се спогледаха. Изведнъж Роман се пресегна и хвана Пийт за китката.

— Свий си ръката — каза той.

— Какво?

— В юмрук. Свий си ръката.

Пийт изпълни каквото му каза Императора.

— Ще ти дам нещо — рече Роман. — И ако ми обещаеш винаги да се отнасяш с уважение към магията, ще ти дам да го запазиш.

Пийт кимна.

— Да. Разбира се.

Пийт не усети как стана. Но фокусникът пусна китката му, той разтвори длан и видя в шепата си четири монети от по четвърт долар.

— Това е да си платиш кафето — каза фокусникът.

Пийт се взря в очите му.

— Значи ще се видим довечера — рече Маги.

— Да — отвърна Пийт разтреперен.

После се върна със залитане на бара и остави три от четирите монети за кафето. Последната нямаше да даде. Това бе подарък от Римския император. Никога нямаше да я похарчи. Щеше да си я носи, докато порасне, и да я сложи в рамка, и да разказва на децата си как се е срещнал с най-великия фокусник на света и как човекът го е почерпил с кафе чрез магия.

16

В седем часа Пийт се молеше майка му в десет да е заспала. Баща му беше на работа, а не беше казал на майка си за шоуто. Не можеше да рискува. В никакъв случай! Но ако в десет тя вече се беше унесла, това щеше да му даде много време. Театър „Домино“ се намираше в северния край на града. Нямаше да му отнеме кой знае колко да стигне дотам, но място за грешки нямаше. Гледаше часовника, все едно изтичаха последните минути от живота му.

В седем Роман спеше в хотелската си стая. Маги мълчаливо го наблюдаваше от един стол.

17

В осем и половина Пийт се опитваше да измъкне от майка си по кое време смята да си ляга, без да я пита направо.

— Пийт — каза тя с досада. — Стига си ме тормозил.

— Просто съм много уморен, мамо. А ти не си ли?

Навън валеше здравата.

В осем и половина Роман още спеше, а Маги търпеливо седеше на стола си.

18

В девет часа Пийт още беше в стаята си и се преструваше, че спи. Мислеше си дали не би могъл да вдъхне сънено настроение из цялата къща.

Следеше вманиачено часовника. Проклинаше всяка минута, в която майка му още будуваше.

В девет Роман все още спеше и щеше да спи още петнайсет минути, докато Маги го докосна леко над лакътя и каза:

— Роман, време е.

19

В девет и половина Пийт вече се беше примирил с факта, че майка му никога не заспива преди десет. Лампата в стаята му пак светеше и той прелистваше списание от тия, които му бе дал господин Бенч. Там имаше снимка на Императора, както изглежда, зад кулисите на някакъв театър. Заглавието гласеше:

ИМПЕРАТОРА СЕ ПОДГОТВЯ ЗА ШОУ

В девет и половина Роман беше под душа и си тананикаше. Маги седеше на стола си и търпеливо чакаше в тъмната стая.

20

В десет Пийт вече беше откачил. Майка му си беше легнала, но още не беше заспала. Нямаше как да е заспала. И сякаш всичко се случваше твърде бързо. Точно кога трябва да тръгне? Не можеше да реши. Щеше да му се наложи да прекара колелото си през къщата, защото не можеше да рискува да отвори гаража. Навън дъждът валеше като луд и трябваше да си вземе нещо да го пази. Беше изнервен. Да рискува ли да тръгне още сега?

В десет Роман беше зад волана на черния си мерцедес. Носеше сиво палто и пушеше. Прозорецът беше отворен и през него нахлуваха студеният гоблински въздух и дъжд.

— Ти знаеш ли, че тук ги погребват прави? — попита Маги.

— Да — отвърна Роман. — Каза ми го.

21

В десет и половина Пийт вече не издържаше. Промъкна се тихо на долния етаж. Когато си взе дъждобрана от шкафа, вратата изскърца и тялото му се вцепени. Зачака. После мина през помещението с пералнята към гаража. Отвори вратата много бавно, отиде да си вземе колелото, а после го внесе в дома. Благодари на дъжда, че плющи по къщата и заглушава целия вдигнат от него шум. В това отношение Гоблин бе приятел. Тревожеше се за майка си. Ами ако се събуди и го провери, докато той е навън?

Ще се уплаши. Трябваше да остави бележка.

Промъкна се обратно горе и остави на възглавницата си това:

„Мамо,

не се безпокой. Аз съм на шоуто на фокусник в стария театър „Домино“. Не бях сигурен дали ще ме пуснеш.

Пийт“

Вдигна колелото си за рамката и отвори входната врата. Дъждът образуваше стена насреща му.

Той навлезе в тази стена и тихо затвори вратата след себе си.

Майка му щеше да го разбере. Трябваше да го разбере.

В десет и половина Роман и Маги влизаха през портата в гоблинското гробище. Маги държеше над главите им чадър. Вървяха бавно и никой от тях не продумваше. Маги, забелязваше Роман, бе зажадняла за това. Приглушеният кикот я издаваше.

Заобикаляха между плочите — почитаха старата идея, че върху нечий гроб не бива да се стъпва. Въпреки че Роман се готвеше да ги опразни.

Небето бе почерняло от дъжда. На Роман му харесваше. В съчетание с дърветата около гробището това щеше да му осигури достатъчно прикритие, за да изпълни своето задължение.

22

В единайсет Пийт фучеше по шосето „Север — юг“. Дъждът се изсипваше върху него, но само правеше пътешествието още по-вълшебно и нереално. Вятърът, дъждът, това време на денонощието. Пийт бръкна в джоба си, за да се увери, че билетът е у него. И монетата от четвърт долар също. И двете бяха там. Пийт продължи по пътя.

В единайсет Роман бе прострял ръце към небесата. Стоеше в началото на гоблинското гробище и размаха яростно ръце. Звукът от толкова много открехващи се капаци заглуши издаваните от Маги звуци. Тя наблюдаваше изпод едно дърво. Стисна дръжката на чадъра. Това ѝ беше любимото.

23

Заради вятъра дъждът мокреше Роман под ъгъл, който му се струваше едва ли не освежителен. Като че дори и стихиите осъзнаваха важността на този момент. Никога не се чувстваше толкова могъщ, колкото точно преди да извади труповете. А това място се оказа грандиозно.

Понякога Роман се смееше как сделката, която беше сключил, се оказа с двойна полза за него. Спазването на неговите задължения от уговорката беше просто още едно шоу. И то не само за Маги. А и за него. Имаше нощи, когато на Роман му се искаше да бъде само там и никъде другаде. Докато стоеше сред разтворените капаци — капаци, които самият той бе отворил със сила, чрез магия — се чувстваше като детето, втрещено от уличния артист. Като младежа, който крадеше шахматните фигури на баща си.

Под дървото Маги хленчеше от нетърпение.

Блесналите тъмни очи на Роман се вторачиха в рояка от зейнали ями, разсипан из мократа трева. Бавно вдъхна. Беше подготвен — трудът на цял живот, кацнал върху простия жест на ръката му. Едно мръдване на китката.

„Мъртъвците — помисли си той. — Мъртъвците!“

Издигна длани към черното гоблинско небе и сви юмруци към леещия се дъжд.

Маги нададе стон.

Труповете се стрелнаха нагоре от гробовете си изправени, сега увиснали на шест метра нагоре в небето. Луната хвърляше сенки върху ямите в тревата под тях.

Роман пристъпи под петдесетте трупа — увисналите бледи ходила оформяха навес, изгнила обувка тупна до него на земята. Някои бяха по-разложени от други. Жени с коси, дълги почти чак до петите. Стари костюми, стари дрехи, може би по модата, когато за последно са имали допир с въздуха. Някои тела бяха изгнили до костта, а по други дупките едва започваха да си личат. Нокти стигаха до коленете. Гривни със скъпоценни камъни едва се крепяха на китки, вече твърде изтънели да ги задържат. Жълти зъби. Гнили зъби. Беззъби усти. Очи, превърнали се в маджун, вече изтекли от орбитите си. Една жена беше с бакалска престилка и червеите напълно бяха изяли лицето ѝ.

Роман ги оглеждаше. Маги падна на колене.

Групата от трупове бе увиснала напълно неподвижно, великолепният гоблински дъжд плющеше по тях и отмиваше към земята част от разложената плът. Роман ги разглеждаше отдолу като дете, което търси невидимата нишка, търси скрития капак, опитва се да изобличи фокуса.

— Вървете! — изкрещя Роман сред вятъра и дъжда. — СТАНЕТЕ ЧИСТИ!

Телата се издигнаха по-нависоко. Маги застена толкова шумно, че Роман чуваше стоновете ѝ двойно по-силни, отекващи в стоманените капаци на странните гоблински ковчези. Труповете се издигнаха още по-нависоко… и още по-нависоко… и Роман я усети — промоутърката, как наблюдава иззад едно дърво. Кое дърво? Не погледна. Разтвори длани, изпъна пръсти, изпрати труповете още по-нависоко, докато станаха неразличими от многобройните дъждовни капки, падащи стремглаво от небето.

Маги изпищя в екстаз.

А после… труповете изчезнаха.

Роман отпусна челюст и тя рухна на гърдите му. Маги дойде при него и го закри с черния чадър.

— Престо — рече Роман.

— Това беше най-доброто ти творение досега.

Роман я погледна.

— А сега… бисът.

24

В дванайсет Пийт стискаше монетата толкова здраво, че тя остави отпечатък върху дланта му. Всички бяха там. Майк, Виктор, Ранди, Сюзън, Кристофър, всички! И много от родителите им.

Пийт се сети за татко си, който беше на работа. За спящата си майка.

Театър „Домино“ беше по-малък, отколкото си представяше Пийт. Сто пъти беше чел как фокусниците от Магическата верига се представяха пред шейсетина души, че и по-малко, но да види точно това отблизо, беше потресаващо. Наистина залата си беше една кутийка, четири сковани една за друга дървени стени, едва ли достойна да приюти гений като Императора. Но Пийт щеше да приеме това. Сцената беше толкова близо. И тъй като Императора не криеше как прави фокусите, Пийт щеше да може да види всичко.

Лампите угаснаха, а с тях секна и бъбренето на съучениците му. Последвалата непоносима тишина бе нарушена от чаткането на ботуши по сцената.

Лампите светнаха.

Маги.

Щом я видя, публиката се шокира. Пийт знаеше, че така и трябва да бъде. Но той не беше шокиран. Вече знаеше всичко за Маги и Императора. Всичко, което можеше да се узнае. Когато Маги заговори, Пийт усети в гласа ѝ мощ, която никое списание не беше споменавало.

Тя представи Императора.

И той изплува от катранената тъмнина зад кулисите.

Излезе с такава увереност и овладяност, че умореното лице, което Пийт бе видял на живо, заприлича на фалшив спомен. Беше с кафявите панталони. Черни ботуши. Бяла риза и жилетка. Косата му беше мокра и Пийт се гордееше, че я е намокрил гоблинският дъжд.

Гоблин.

Римския император беше в Гоблин.

Без колебание двойката стремително започна шоуто. Пийт не можеше да си представи как го вижда Майк, човек, който нямаше никаква представа от Императора. И родителите, примирили се да заведат децата си на среднощното шоу на фокусник, очевидно се стъписаха. Пийт знаеше, че са очаквали някакъв си чичка с цилиндър, но не и този бляскав и мрачен артист, който можеше да огъва метал с мисълта си.

Хората ахкаха. Искаха още.

Пийт се беше вторачил в ръцете и в тялото на Роман. Всяко движение на фокусника оправдаваше написаното в списанията. И все пак описанието му в „Престо“ беше истинско престъпление в сравнение с онова, което Пийт видя с очите си. Роман се движеше толкова бързо, че беше трудно да го следиш.

Той се освобождаваше, завързан на стол, без да помръдне тялото си.

Въжето, оживяло, мърдаше като змия.

Маги метна брадва по главата му, която спря на два пръста от неговия нос.

Предмети се появяваха и изчезваха, огъваха се и се трошаха.

Пийт загуби дар слово.

Когато Маги обяви, че това ще е последният им номер и им трябват доброволци, Пийт усети как стомахът му се сви. Не искаше да свършва. Не искаше никога да свършва.

Но при все това вдигна ръка.

Императора стоеше приведен в дъното на сцената и бършеше потта от косата си, докато Маги оглеждаше публиката. Малко море от ръце се вълнуваше трескаво пред нея. Тя отстъпи към края на сцената. Отвори място.

Роман се надигна, върна се и застана срещу публиката. Вече се беше отпуснал. Почти беше приключил с работата си.

— Искаш ли да станеш звезда, голяма звезда? Трябва да ми даваш и моя дял.

— Как?

Тъмните очи на Роман проследиха ръцете пред него, които се люлееха и умоляваха.

— Прясна смърт, малкият. Като мине малко време, и смрадта на старите трупове не се трае.

Роман пристъпи към края на сцената и изрече първите си думи за цялата вечер. С длани, прострени към тавана, той произнесе:

— Е, добре, деца… Кой иска да изчезне?

„Домино“ пощуря. Децата наскачаха от столовете си. Пийт се покачи на сгъваемия си стол и изпъна ръка по-високо от всички останали.

Моят дял — беше казала промоутърката — няма нищо общо с това доколко добре изпразваш гробовете им. — Тя миришеше на мъртъв вълк. На мечка. — Важното е как ще ги пълниш отново.

Пийт си съдра гърлото да крещи. Но някои деца ги беше страх. И родителите им, слисани от шоуто, нямаше да го позволят.

Самият Роман гледаше всичко това като момче, сякаш вкоренило се в песъкливите улици на своята младост.

— Качвай се там, Сара — рече господин Андерсън. — Не искаш ли да изчезнеш?

— Давай, Джон! Не се срамувай, де!

Маги наклони глава. Облиза устни.

— Качи се там! — подкани госпожа Джоунс.

— Давай!

Роман вдигна ръка, готов да избере доброволците, онези, които бяха решили да кажат „да“ на истинската магия. Онези, склонните да се забъркват.

— Не искаш ли да изчезнеш? — попита госпожа Паркс сина си. — Не искаш ли да изчезнеш?