Гоблин

1

Навън вече се изливаше пороен дъжд, и то от цял час, та когато Уейн чу да се чука на вратата му, предположи, че момиченцето е минало през някой от аварийните изходи и иска да му върнат парите. А може би просто не искаше да се намокри и да се разболее. Може би майка ѝ я възпитаваше добре. Но когато отвори входната врата, тя стоеше на чакъла точно пред стълбите, с ръце на хълбоците. И се усмихваше. Със сърдита усмивчица. Многозначителна усмивчица. Все едно си мислеше: „Ще ти дам да разбереш!“.

Уейн пристъпи от крак на крак, изненадан, че нервничи.

— Разгадах го аз вашия ребус — заяви момичето. — Неразрешим бил, ама друг път. Яжте ми дупето!

— Няма как да го бъде — рече Уейн.

Очите ѝ се разтвориха широко.

— А, не, има как — заяви тя. — Всякак може да го бъде, господин Шърман.

Уейн вдигна длан към лицето си. Не се беше бръснал от седмица и брадата му вече догонваше мустаците.

— Така ли? — рече той. — И как изглеждаше?

Момичето тропна с върха на черната си обувка за танц. Все така с ръце на хълбоците. Стойката ѝ загатваше, че Уейн наистина беше направил нещо много лошо.

— Ще ви предам — рече тя.

Думите, знаеше Уейн, бяха точно онези, които някой би изрекъл, ако разгадае Плетищата.

„Мамицата му.“

— Я чакай малко — каза той, като протакаше.

Искаше му се да я вкара вътре, да я сложи да седне и да я навие да не го прави. Но в края на краищата каква полза от това? Ако не го предадеше веднага, все щеше да го каже на някое от приятелчетата си в училище.

„Ей, Мери, стигнах до края на Плетищата. Няма да повярваш какво е сложил там.“

— Стига, де, момиченце — каза с усмивка Уейн. Гъстата му, прошарена кестенява коса бе провиснала чорлава около изненаданата му физиономия. — Трябва ли да го правиш веднага? Не може ли да ми дадеш малко… време?

Момичето като че се обиди.

— Какво? Та да скриете всичко и да ме изкарате малка лъжкиня?

„Сече ѝ умът“ — помисли си Уейн.

— Нееее, господине. Гоблинската полиция трябва да разбере какво криете там.

Уейн усети как го пронизва безумна ярост. Можеше да я убие. Щеше да е лесно. Веднага. Можеше да я стисне за гърлото и да блъска главицата ѝ в площадката пред входа, докато се разцепи.

Но Уейн Шърман никога през живота си не бе наранявал човек. Никога дори не бе отрязвал ръката или главата на някоя от многобройните си статуи от храсти из целия град.

Не, нямаше да я нарани. Обаче трябваше да духне от Гоблин още в този миг.

— Добре, де, добре — рече Уейн. — Постъпи както трябва. Но преди да тръгнеш, ще ми кажеш ли как го направи?

Момичето се намръщи.

— Не беше трудно, господине. Не че искам да ви пръсна сапунения мехур, ама беше лесно.

— Лесно ли? Момиче, та никой досега не го е правил.

— Да, бе, да, то е, защото никой не се е досещал, че вие сте психар и мръсна гад.

— Хайде стига, де. Прекалено си малка, за да разбираш сърдечните въпроси.

Момичето само се вторачи в него. Разрастваща се локва от дъждовна вода стигна до върховете на черните ѝ обувки.

— Свършихте ли? — попита го тя.

— С какво да съм свършил?

— Да се преструвате, че в онова, дето сте го вкарали там, няма нищо нередно?

„Свършихте ли?“ На Уейн му се стори, че чува далечното скърцане на затварящи се врати. Сигурно някъде затваряха.

„Но още не е приключено.“

Момичето го посочи с пръст.

— Стойте тук и не мърдайте. Ясно? Сега тръгвам. Ще доведа полицията. Недейте да ме изкарвате лъжкиня.

Дълго се гледаха.

— Добре — каза най-накрая Уейн.

Момиченцето се обърна и се запъти към колелото си. Уейн я наблюдаваше и вече пресмяташе колко време щеше да потрябва на момиче на нейната възраст да се върне в града и да съобщи на полицията какво е открило.

С колко време точно разполагаше Уейн?

„Мамицата му.“

Гледаше я как потегля в дъжда. Като че невидим часовник започна да тиктака.

„Мамицата му.“

Всеки друг ден той можеше да се разтревожи дали тя ще пристигне благополучно. Можеше дори да я закара. Но с гоблинската полиция действително нямаше шега.

„Каква е вероятността?“ — помисли си той.

Но вероятността му бе известна. Открай време. Той знаеше всичко за Плетищата.

7 824 632 488 на едно.

Вероятността.

Шансът някой да разгадае Плетищата.

Уейн тъжно поклати глава. Винаги си бе представял как кани победителя в дома си. Как вади два стола от мазето. Как сядат с кана лимонада. Обсъждат избрания маршрут и причината за избора. Уейн искаше да поздрави победителя. И все пак не смяташе, че някой някога ще успее. И разполагаше с години, за да подкрепи това предположение. И знаеше, че ако някога се появи победител, ако някой разреши неразгадаемата загадка, която тъй отдавна бе изградил, ще трябва да направи същото, което му се налагаше да извърши начаса.

Да бяга.

Влезе вътре и отиде в кухнята. Все пак си наля чаша лимонада.

„Мамицата му.“

Просто не можеше да повярва. Когато продаде на момичето билета от осем долара преди три часа, навън бе слънчево и единственото, което го тревожеше, беше да не би тя да се наплаши много и да се налага той да я извежда. Щом беше продал един милион билети, то значи един милион притежатели на билети си мислеха, че тъкмо те ще успеят. И колко пъти Уейн се усмихваше и клатеше глава, когато някой клиент се връщаше и твърдеше, че финал няма? И награда няма? И трофей няма?

Уейн си пиеше лимонадата и се оглеждаше из кухнята. Струваше му се, че сякаш се сбогува със стар приятел. Приятел, който е бил там в деня, когато си срещнал момичето на своите мечти. Приятелят, който пръв е казал „Вие двамата сте хубава двойка“.

Трябваше да бяга. Да побегне веднага. Още в този миг. Трябваше да си стегне багажа. Да си вземе нещата. Давай.

Трябваше да напусне тази кухня завинаги. И тази къща. И тази земя. И Плетищата.

Опита се да се усмихне. Много малка, ала шумна част от него се радваше, че ще остави Плетищата зад гърба си. Ще продължи напред.

Понякога те приличаха повече на гробница, отколкото на лабиринт. И бремето на това да живее до тях, си бе взело своето.

Но Уейн си знаеше. Знаеше, че далеч не е само свързан с Плетищата. Те бележеха много мощен период от живота му. Тогава, на трийсет и шест годишна възраст, той заживя като художник. Втора фаза — така обичаше да го нарича. Той не само бе изградил Плетищата, потънал в задушаващата мъгла на тъгата — лабиринтът бе станал най-доходоносната туристическа атракция на Гоблин досега. Като не броим двамата мъже, чиито статуи от храсти бе изваял на входа на града, на Уейн Шърман бе предопределено да стане най-знаменития гражданин на Гоблин.

По-любим гоблинчанин от Уейн Шърман нямаше.

И единственото, което трябваше, беше да опази в тайна финалната линия. Завинаги.

Избърса лимонадата от устните си.

„Това е все едно два пъти да те удари гръм. Шансовете на това момиченце…“

Но трябваше да замине. Трябваше да потегли още сега.

И той започна. Задейства се. Награби една чанта.

А какво щеше да стане с Плетищата? Щяха ли да обраснат? Щяха ли стените на всяка пътека най-сетне да се сключат? Щеше ли лабиринтът да се самопогълне така?

Уейн знаеше, че точно тъй ще стане. Знаеше, че един ден той ще се превърне в гигантски плътен блок от зеленина. Усмихна се тъжно на идеята някой да се опита да ги поддържа.

„Няма да има никакъв шанс“.

На входната врата се спря да надникне навън. Дъждът беше ужас и безумие. Момичето не можеше да е стигнало много далеч. Но полицията, щом чуеше какво има тук, нямаше да се мотае.

Стори му се, че вижда мигащи сини и червени светлини. Но това бяха само буквите на самия надпис ПЛЕТИЩАТА, видени през леещата се вода.

Спомни си как изрисува този надпис. Спомни си как се питаше дали някой ще дойде.

„Мамицата му.“

С гоблинската полиция наистина шега не биваше.

Уейн си застяга багажа, като се питаше защо ли никога не си изгради авариен изход. В случай че лъкатушните пътеки му идваха прекалено, когато храстите просто му се струваха твърде високи, та да ги победи.

Сигурен изход от този лабиринт.

2

Когато Марго стигна до гоблинската полиция, така се беше измокрила, че служителят на рецепцията се запита да не би да е паднала в Черноводната река.

— Имам престъпник за вас — съобщи Марго.

Служителят, дребно четирийсетгодишно човече, наклони глава, все едно Марго бе свирнала пронизително извън обсега на слуха му. После забеляза, че не се шегуваше.

— Престъпник, казваш?

— Вече много се забавихте — заяви тя и надникна зад мъжа към един полицай, седнал зад високо бюро. Гоблинската полиция много лесно се забелязваше — издължени лица, дълги ръце, тъмни очила. И кожа, която повече приличаше на маджун, отколкото на плът. — Той ще се опита да избяга.

Полицаят зад голямото бюро остави листа, който четеше. Щом видя физиономията му изцяло, Марго усети как потръпва. И в дълбините на младия си ум се запита: „Заслужава ли това Уейн Шърман?“.

Но той го заслужаваше, разбира се. Когато полицаят заговори, гласът му се оказа дебел и бавен, както винаги звучаха гласовете им. Майка ѝ казваше, че говорят като касета, пусната на бавни обороти. Марго не знаеше какво точно означава това.

— Кааааквоооо…. имаааа…. момииииченцееее?

— Оня с храстите — изрече бързо Марго, на която ѝ се искаше да приключи с този разговор, искаше ѝ се вече да са тръгнали.

Но полицаят не отговори.

— Онзи мъж, който прави всички статуи. Мъжът, който живее до Плетищата.

Сега и други полицаи бавно изпълзяха на показ. Някои подадоха глави иззад ъглите. Други се обърнаха на столовете си, както си седяха на бюрата. Марго беше объркала сивите им униформи с боята по стените.

— Уееейн… Шърмааан? — попита полицаят на бюрото.

Марго беше завладяла вниманието им. И без значение колко шантави чувства предизвикваше у нея гоблинската полиция, щом всичко това приключеше, тя щеше да стане истински гоблински герой.

— Да — каза тя. — Бях вътре в Плетищата. Стигнах до края.

Сега и други полицаи бавно се надигнаха от столовете си и тръгнаха към нея. Върлинестите им тела се виеха като змии.

Марго ги гледаше и чакаше да кажат нещо. Но беше ясно, че те изчакват тя да продължи да говори.

— Няма да повярвате какво открих там.

3

Когато Марго изплю камъчето пред полицаите в участъка, Уейн малко се бавеше с офейкването от къщата.

Беше в спалнята. Приседнал на края на леглото. Мислеше.

Нямаше нищо против да си зареже нещата. Нито да напусне тази къща. Та дори и Плетищата. Но припряността, неотложността добавяха някакъв нюанс.

Все едно момиченцето го бе пробудило от дванайсетгодишен унес и когато си погледна ръцете, се смая колко са набръчкани.

„Някога ти беше млад и изгради плетищата, но сега си по-стар и трябва да бягаш от тях.“

Колко бързо се беше случило.

„Браво на нея“ — помисли си Уейн.

Огледа се из спалнята, притиснат под тежестта на Времето. Какво ли всъщност трябваше да вземе? Палатка може би. Ботушите си. Един кат дрехи. Държеше малко пари под дюшека. Пет бона. Щяха да му потрябват.

„Какви доказателства ще имат? — помисли си Уейн. — Думите на деветгодишно момиче. А докато стигнат дотук, Плетищата ще са опразнени.“

Но тази мисъл не го утеши. Не достатъчно. Гоблинската полиция действаше делово. И захапеха ли веднъж дирята ти, не пускаха. Уейн го знаеше, защото му се бе наложило да си има работа с тях навремето, докато изграждаше Плетищата. Гоблинската полиция беше гадна. И сега, след като го бяха дебнали като Велики сови за издънки, можеше и да разполагат с някакъв компромат за него.

Стана и отиде до шкафа.

„Може би няма нужда да вземам нищо. Може би просто трябва да замина.“

Отвори шкафа.

В едната половина бяха всичките му вещи. Фланелените ризи, които носеше, когато подкастряше Плетищата. Джинси. Един памучен костюм. Няколко ризи с копчета. Ботуши.

Другата половина беше изцяло на Моли.

„Моли…“

Докосна една нейна стара рокля. Светлосиня лятна рокля, която падаше по тялото ѝ като пясъка на плажа. Свали я от окачалката и я задържа пред себе си на една ръка разстояние. Задържа я там, където щеше да се намира, ако сега я носеше тя.

Целуна празнотата там, където щеше да е главата ѝ.

„Обичам те, Моли.“

Буца се надигна в гърлото му. Остави роклята на леглото.

В шкафа докосна розово потниче, кафяв къс панталон, малка бяла рокля, синя риза. Главата му се замая. Виеше му се свят. Бе зашеметен от Моли.

Преди да умре, тя казваше: „Ще избереш ли ти какво да облека днес?“.

Уейн обожаваше да го моли за това. И неведнъж тя се обръщаше и откриваше на леглото само комплект бельо.

„Уейн! — възкликваше с широко отворени очи, уж шокирана. — Недей да си мислиш разни работи!“

Уейн се разсмиваше и лягаше на леглото. Да, мислеше си разни работи. Спомняше си как тези работи бяха най-добрите идеи, които някога му бяха хрумвали.

— Трябва да тръгваме — каза той. Сякаш цял Гоблин го притискаше. Тежестта на града, който го прославяше.

Но не можеше да зареже вещите на Моли. Просто не беше редно нещата да приключат така. Всичко негово можеше да вземат. Но не и нещо на Моли. В никакъв случай.

„Мамицата му.“

Защото сега това можеше да отнеме доста време.

Вдигна от дъното на шкафа една стара зелена мешка и започна да натиква нещата ѝ вътре. Дълго черно зимно палто с качулка, поръбена с кожа от росомаха. Дантелена риза с копчета, която някога го подлудяваше. Тясна оранжева тениска с бял номер на гърба. Джинси, които Моли бе префасонирала саморъчно. Розов суитшърт. Черен пуловер. Бял сутиен с цветя на гърдите.

Но дрехите от шкафа не стигаха.

Грабна кутията ѝ с бижута, парфюма ѝ, списанията, които бе преглеждала за последно, гримовете ѝ.

Моли му казваше да престане да я гледа, докато се гримираше. Но Уейн обожаваше да я гледа.

„Ти си пристрастен — казваше тя, завъртяла очи. — Ти си за психиатър.“

Я я вижте вие! Най-красивата жена, която някога е виждал, така да го дразни!

„Вече съм минал през това — помисли си Уейн. — Не е честно.“

Мешката натежаваше. Затвори ципа и я занесе до входната врата. После пак бръкна в шкафа и грабна от дъното му кафяв куфар. До куфара видя чифт обувки на Моли. Коленичи. Бяха общо шест чифта, включително любимите му — жълти, на високи токчета, които някак подчертаваха зеленото на очите ѝ чак оттам, отдолу.

На пода до обувките имаше книга за северноамериканските птици. Набута я плътно в куфара. И бинокъла ѝ също.

Фотоапарата ѝ.

„Мамицата му.“

Вътре във фотоапарата имаше непроявена лента от деня преди смъртта на Моли. Уейн го беше открил чак след седмица, след като си бе отишла. Лентата беше от тяхно пътуване до езерото Ослоу. Ден, през който те се редуваха да присвяткват с фотоапарата срещу голите си тела на плажа.

„Никой няма да гледа тези“ — каза тя.

И всеки път, щом видеше фотоапарата или се сетеше за него, той си мислеше как, ако прояви тази лента, ще успее да я види гола още веднъж.

„Моли…“

Усети, че панталоните го стягат. Нищо не го възбуждаше както Моли.

Прибра фотоапарата в куфара, закопча го и го отнесе до входната врата.

После бръкна в шкафа в гардероба и намери голям сак, натикан в задния ъгъл.

А после награби всичко.

Хавлии, четката ѝ за зъби, семейните ѝ фотоалбуми, бельо, чорапи, слънчеви очила, ръкавици, шапки, ръчни чанти, възглавницата ѝ (която стоя от нейната страна на леглото дванайсет години след смъртта ѝ), списък за покупки, рецепти, чековата ѝ книжка, ножици, с които изрязваше телефонни номера от указателя, ключодържател с името ѝ на него, палта, ботуши, мушами, макси превръзки, дезодорант.

Всичко.

Уейн се потеше. Започваше да навлиза в онова трескаво далечно състояние, в което бе изградил Плетищата толкова отдавна. Когато го направи, изглеждаше съвсем различно от добродушния собственик, който продаде на момиченцето билет за осем долара преди четирийсет милиарда години.

Малки или големи, на него всички проекти му се струваха от един и същи мащаб, независимо дали ставаше въпрос за издигането на статуи от храсти на Нийл и Барбара на моравата пред къщата им, подкастрянето на ботушите на Джонатан Трахтънбройт на входа на града или изграждането на самите Плетища.

Дори и опаковането на чанта с вещи на Моли беше художествено постижение, може би дори по-удовлетворително от останалите.

Уейн се потеше. Уейн мислеше. Уейн се трудеше.

4

Марго седна на един дървен стол до дълга студена маса. Крачетата ѝ не стигаха до теракотения под. Подпря се на едната от двете дървени облегалки на стола и той изскърца, и всяко негово изскърцване тя бъркаше с раздвижването на някой полицай. В стаята беше почти тъмно и освен бавните въпроси, зададени с дебел глас, нейните отговори и звука от писалка, дращеща по хартия, скърцането беше единственото доказателство, с което разполагаше, че се намира в реалния свят.

Самите полицаи не ѝ помагаха много за това.

Десетима от тях много внимателно я изслушаха. Очите им бяха скрити зад огледалните авиаторски очила, а устните им бавно се местеха от една страна на друга, сякаш предъвкваха малки модели на Плетищата.

Марго се опита да не обръща внимание на всичко това. Да му се не види, те я гледаха влюбено, все едно е главната свидетелка в процеса на века!

Дотук тя обожаваше това. Дотук то я караше да се усмихне. И все пак снимката на мустакатия мъж с добрите очи в глинестите ръце на гоблинските полицаи я тревожеше.

Малко.

— Поли Мейджърс ми каза, че Брайън Боуен и Карл Нелсън се пробвали и не успели. Те ѝ казали на нея, че било невъзможно. Казали ѝ, че няма как момиче да успее. Казали и че нямало как и възрастен да успее.

Марго тръсна глава. От гоблинската полиция отговор не дойде. Само онази писалка дращеше по хартията. Чуваше се и далечно чаткане на пишеща машина.

— Попитах мама какво знае за Плетищата и тя нищо не каза. Отговори, че щом си ходил веднъж, всичко си видял. Попитах я защо така никой никога не успяваше да ги разгадае, и тя заяви, че нямало нищо за разгадаване. Че мъжът, който ги управлява, само иска да ги изкара по-тайнствени, та да идват повече хора. Каза, че били менте. Трик. Каза, че нямало да пропилява осем долара за разходка из храсталака. Леле, в каква грешка беше!

Полицаят най-близо до нея се наведе напред и също издаде скърцащ звук. Но думата, която дойде наум на Марго, беше „пластмаса“.

Точно под ръба на сивата му фуражка тя забеляза, че косата му изглеждаше мазна като при смяна на маслото.

— И… тиии…. си… отииишла…. там… сама?

Със сигурност имаше нещо в произношението на тия полицаи! На Марго ѝ се искаше да им набие един в зъбите. Дори не знаеше точно защо. Само искаше да види докъде ще влезе юмручето ѝ.

— Да — каза тя. — Отидох там сама. Трябваше да изчакам някой ден, когато мама е до късно на работа. Ама вие това вече го знаете.

Знаеха го. Бяха се обадили на майката на Марго в Гоблинската художествена галерия (или ГХГ) и на нея направо щяха да ѝ паднат гащите от страх, като ѝ казаха, че момиченцето ѝ е при тях.

Тя идваше насам.

— Не мисля, че тя много ще се ядоса — рече Марго. — Аз на практика съм герой.

И сгъна ръце в скута си. Щеше да изцеди този момент докрай. Тия страшни мъже не можеха да ѝ го отнемат.

— Той ми се стори никаквец, като си купих билета, защото беше полузаспал, като отвори. И беше, моля ви се, по пижама. Като ми пожела успех, си личеше, че няма кой знае колко високо мнение за мен. Личеше си, че не му се вярва да разгадая лабиринта му. Исках да го питам защо според него никой никога не го е разгадал? Исках да му кажа как мама ми е казала, че няма нищо за разгадаване. Но ме беше страх, че мога да си навлека кутсуз, ако кажа нещо такова. Разбирате ли? Благодарих му студено и минах през верандата към малка пътечка, която те отвежда до входа. Входът беше страааааашен!

Още един полицай се приведе към нея, сега полуосветен. Марго през цялото време го беше мислила за кантонерка.

— Ние… знаем… кааак… изглеждааат… Плееетищата.

Марго смръщи лице и огледа стаята.

— Ама сериозно ли? А може би знаете и с какво завършват?

Тя скръсти ръце и стисна устни.

— Моля те — каза най-близкият полицай. — Кажи… ни… с какво… завършват.

Марго се замисли. Или поне се престори, защото в никакъв случай нямаше да им каже как завършват. Това беше най-хубавата част. Нейната част.

— Добре, де — каза тя и отметна косата от лицето си. — Входът е грамаден. През целия си живот не бях минавала през такъв грамаден портал. Над прага има арка и на нея пише… — Тя заби поглед в краката си. — Не мога да си спомня. Но си спомних, че се почувствах много дребна. Малко беше страшно. Но храстите бяха толкова зелени. Тъмнозелени. Повече от всичко ми беше интересен цветът им. Влязох и тръгнах по първата пътека до… — Тя се замисли и заръкомаха. — Дясната. Тръгнах вдясно и ето на, появиха се шест-седем различни пътеки, които можех да хвана. А тоя заспал господин Шърман несъмнено държеше тия Плетища под око! Казвам ви, за секунда забравих, че вървя сред храсти и клонаци! По-скоро приличаха на зелени стени. Все едно… ще заболи, ако ме блъснете в някоя. И бяха толкова високи! Страшно високи. Той така го постига. Разсейва хората с красотата и големината на всичко. Прави мястото толкова прекрасно, че нищо чудно, дето хората се губят и бъркат пътя. Много беше трудно да не се разсейваш. Аз исках само да разгледам. Обаче аз съм много по-умна от повечето. От тъпунгерите в училище със сигурност. И затова успях да не се разсея. Докато стоях пред онези седем различни пътя, си казах, че ще успея. Че този лабиринт го е изградил човек, а аз съм не по-малко умна от всеки човек, голям или малък. И ако не успея, тогава може би ще трябва да се запитам дали мама не е права. Ако не успеех да намеря края, то тогава щях да се съглася, че няма никакъв край за намиране.

Навън пороят заблъска по прозорците на полицейския участък и всички полицаи едновременно се извърнаха насреща му. Марго съжали, че е изтървала вниманието им, па макар и само за момент, и забеляза как си личаха бръчките по вратовете им, като разтегнат кожата си.

— Ей! — ревна тя. И също тъй бавно те отново я погледнаха. Всичките заедно.

После Марго надникна през прозореца и се зачуди какво ли можеше да причини една такава мощна буря на лицата им, които, изглежда, тъй лесно се нагаждаха.

„Свалете си очилата“ — искаше ѝ се да каже. А после тази мисъл я уплаши. Дълбоко.

— И тъй, аз си избрах път — каза тя. — И започнах да се спускам в този лабиринт.

5

За да затвори вратата на колата, се наложи Уейн да я затисне с рамо. Камионът „Форд Флеърсайд“ беше натоварен. Опакова общо осем чанти и куфари с вещи на Моли. Всеки път, щом си помислеше, че е приключил, се подсещаше за нещо я в мазето, я в кухнята, я в допълнителната спалня и трябваше да се върне и да го вземе. Трудно беше. Направи всичко възможно да побърза, да вземе пресата ѝ за коса и да я натика в чантата, но не можеше да не се спре за малко и да не поразмишлява за всеки предмет.

Какво е правила тя с него? Как го е използвала? Как е изглеждала, докато го ползва?

Вече си беше облякъл дъждобрана. Валеше здравата. Почти внушаваше злокобно чувство, или Уейн все едно сега бе част от библейски разказ. Цял живот бе живял в Гоблин. Родът му съществуваше вече поколения наред и стигаше назад чак до Хенри (Ханк) Шърман, мъжа, удушил Джонатан Трахтънбройт в Гибелния парк в деня на изборите. Той беше кореняк гоблинчанин. Роден беше в Гоблин, израснал беше в Гоблин и в Гоблин бе станал герой. Откакто помагаше на баща си да коси моравата като малък, до момента, когато друго дете му каза, че праща у тях гоблинската полиция. Много време бе изтекло.

Зачуди се дали това имаше нещо общо с корените му. Колкото повече си вкоренен, толкова по-надълбоко трябва да копаеш.

Вътре пак приседна на ръба на леглото и се излегна по гръб.

Втренчи се в таванския вентилатор.

Щеше да напусне. Трябваше. Но имаше нужда само още веднъж да вдъхне дълбоко в тази стая, където шест години бе правил любов с жената на мечтите си. Само още един миг с нея. Заслужаваше го. Още един спомен за Моли.

Имаше време. Момичето се придвижваше с колело. Гоблинските полицаи се влачеха като плужеци.

Имаше време за още веднъж. А ако се окажеше, че няма?

— Тогава награбваш едни градинарски ножици и си изрязваш изхода — каза той.

Хубаво му стана от тези мисли. Градинарски ножици и сценарии. Да извайваш, кастриш и подрязваш нещо, докато се побере в пространството, където ти искаш да влезе.

Уейн затвори очи. Унесе се в спомени.

6

Когато Уейн срещна Моли, той косеше за общината. Низ от смотани работи (резюмето му беше като пътеводител из Гоблин) най-сетне го беше изтърсил на градската морава и той бе спестил достатъчно пари да си купи жълтата къщичка, която един ден щеше да се издига до Плетищата. По онова време той вярваше, че има всичко, което някога ще му е нужно. Жълтата му къща. Гоблин. Мачовете на „Мародерите“. Свястна книга. Чаша лимонада.

Още не го знаеше, но имаше и още какво да иска.

Беше на трийсет години и никога не бе изпитвал онова, което някой може да нарече артистичен порив. Години по-късно щеше да може да изприказва всичко по темата, ако някой, купил си билет, го поискаше, особено когато стана местният градски художник. Но на трийсет години, доколкото Уейн Шърман си знаеше, той щеше да си коси морави и да си пие лимонадата до най-дълбока старост. И тази перспектива въобще не го притесняваше.

Моли дори не предполагаше, че мъжът, който щеше да обърне наопаки целия ѝ свят (мъжът, когото очакваше на двайсет и една години, но който не се появи чак докато не стана на трийсет), ще стане местна знаменитост с това, че ще издигне невероятно произведение на изкуството в нейна чест. И Моли бе израсла в Гоблин, но в другия край на града. На десет мили от смутните Северни гори.

Доколкото двойката си спомняше, никога не се бяха виждали до деня, в който се запознаха официално. Но и двамата бяха гледали една пиеса в театър „Домино“, озаглавена „Истинската причина да съм щастлив“, когато бяха единайсетгодишни, и на Моли ѝ харесваше да го брои за деня, в който са станали гаджета.

Моли нямаше дневен режим и разписаното по график постоянство в ежедневието на Уейн беше далече, далече от безпокойството, което я следваше, където и да отиде. Преди да срещне Моли, Уейн изобщо не бе способен да назове нещо толкова абстрактно като някакво чувство (той още не мислеше като художник, все още не), а Моли вече ги подреждаше по азбучен ред. Тя можеше да изолира настроения. Можеше да усеща въздействието им, неразредени, да ги посочва и да си напомня, че в крайна сметка това (като всяко настроение) бе временно. На Уейн тези неща изобщо не му бяха познати. Щом се ядосваше, значи се ядосваше. Изобщо не осъзнаваше, че чувството, обзело го във всеки един момент, може да е необичайно за него. Когато Моли умря (седем години след като се запознаха), тази неспособност да разпознава рядко (и заради това трудоемко) чувство почти щеше да доведе Уейн до крах. Но на този етап изобщо не му минаваше през ум да го изрази. Това щеше да се превърне в единственото оплакване на Моли от Уейн по време на невероятната им връзка. Но тя не подхождаше към вътрешните задръжки на Уейн с агресия. По-скоро ги наблюдаваше (и си гризеше ноктите) и си мислеше: „Е, все нещо трябва да го накара да се отвори“.

Доколкото на Уейн му бе известно, той не криеше нищо нарочно. Но тъй както Моли бе способна да разпознае чистотата на действията му, тя виждаше и как пребиваването му в емоционалния мрак можеше един ден да го вкара в беля.

Както когато родителите му починаха. Уейн скърбеше така, както Моли никога не бе виждала никого да скърби. Все едно отказваше дрогата. Все едно доброволно бе влязъл в духовна потилня, нещо, в което Черната вода или синът на Черната вода можеше да са участвали, преди Първоначалните шейсет да пристигнат в Гоблин. След като Уейн се заключи в допълнителната спалня в жълтата си къща за седем дни, не беше трудно да си го представиш и така. Но Моли го примами да излезе. Сякаш се беше загубил в безумен лабиринт, а тя беше сложила табела с надпис: „Писна ли ти? Тръгни насам >>>“.

Не искаше да ѝ се налага да го хване за ръка. Тя не го водеше, нито му даваше най-добрите напътствия. Как можеше да знае кой е най-бързият изход от чуждата скръб? По-скоро просто каза на Уейн, че изход съществува. И тъй като я обичаше, той ѝ повярва. Любимата като учителка. Уейн успя да изплува със зъби и нокти от блатистата тиня и когато отново излезе навън и пое към изумителен емоционален изгрев, Моли го чакаше там с усмивка.

Запознаха се в една бакалница. Уейн косеше морави в западния край и се отби в почивката. Не я видя, докато тя не каза:

— Ти явно много обичаш лимонада.

Той вдигна очи и видя една жена, твърде красива, че да опакова покупки. Кестенявата ѝ коса, зелените очи и извивката на носа ѝ — всички те му се виждаха твърде правилни, невъзможен сбор от черти.

— Да — отвърна той и повече не продума. Но я гледаше. И не можеше да спре.

А на Моли това ѝ хареса. Хареса ѝ и че е целият в трева. Хареса ѝ, че ѝ мирише на дива природа и че дрехите и кожата му бяха позеленели от работа.

Той ѝ благодари и си тръгна.

Същата нощ Уейн сънува невероятен сън и в него жената от бакалницата седеше насреща му в библиотеката. Той искаше да я заговори, но тя постоянно му шъткаше, усмихната.

Същата нощ и Моли сънува сън. Сън, в който Уейн влезе в стаята ѝ, целият в зелена трева, и я задоволи така, както никога преди.

Тя се шокира, когато Уейн влезе в бакалницата на следващия ден. Беше взел същите стоки, които избра и вчера. Моли се усети, че той не мисли ясно. Че косачът не е дошъл тук за лимонада.

— Аз съм Моли — представи се тя.

— Уейн Шърман. Снощи те сънувах.

Моли се изчерви, защото предположи, че сънят на Уейн е бил подобен на нейния.

— И аз те сънувах — каза тя. — Това значи, че трябва да излезем.

— Навън?

— Да излезем на среща.

— Сега веднага ли?

— Като се освободя.

— А това кога ще е?

— Сега веднага.

По време на ранната вечеря в „Джеромс“, любимото заведение за скара на Гоблин, Уейн научи, че Моли е собственичката на малката бакалница в западния край на града. Докато Уейн ѝ разказваше своята история, Моли търсеше нещо да ѝ подскаже, че той е скапаняк, но нищо такова не възникна. Уейн беше чудесен. Той говореше искрено и честно. Тя нямаше как да не реши, че притежава невинност.

— За какво беше твоят сън? — попита го тя изведнъж, прехапала долната си устна.

Уейн ѝ разказа.

Тя го обмисли.

— Значи може би си решил, че съм от хората, които не обичат да споделят. Но както виждаш, аз много приказвам.

Когато тя му разказа за съня си, Уейн така се зашемети, че не можеше да гъкне.

— Така не е честно — каза тя. — Аз изживях нощта на живота си, а на теб постоянно са ти нареждали да млъкнеш.

Двамата прекараха три часа в „Джеромс“. Разказаха си всичко.

Моли не знаеше какво иска, не повече от всеки друг. Що се отнася до мъжете, тя имаше смътната идея, че някой ден ще срещне страхотен мъж и всички странни залитания преди това в този ден ще добият смисъл.

Уейн изглеждаше улегнал още от раждането си. В живота му нямаше безредие. Беше купил с парите си хубава жълта къща с прекрасно поле край нея. Беше непознат (почти анонимен) за собствения си род. Години по-късно, след като Уейн Шърман се прочу навред с това, че е изградил Плетищата, гоблинчани питаха: „Той откъде е?“.

Стана ясно, че след първата им среща ще има и друга. И да, имаше.

Когато Уейн дойде у родителите си, за да им каже, че е срещнал някого, майка му изпадна в шок. Никога не бе виждала сина си такъв. Той седна на дивана и развълнувано им я описа. Интересите ѝ, шегите ѝ, магазина ѝ. Разказа на майка си как носел цвете на Моли всеки ден. Нямаше значение дали го е откъснал от някой двор, в който работеше, или го бе купил на прибиране. Как Моли потапяше всяко от тях в чаша вода и пазеше увехналите. Първо ги държеше в кутия, а после — във варел.

— Е — каза майка му — ако не се ожениш, значи си глупак.

На Уейн и Моли им хареса как прозвуча това.

Решиха да си разменят клетви на североизточния проход към Северните гори. Всички крехки черни дървета, засукани едно в друго и разсукващи се, като че в онзи ден се сплетоха във венец.

Нямаха значение легендите за гората, докарваща мъжете до лудост. Нямаше значение, че никой гоблинчанин не припарваше в нея. И със сигурност нямаше значение, че гората уж била обитавана от шепнеща вещица, която можела да ти взриви сърцето с разказ.

„Какво ли правим, ако не го правим до смърт?“ — беше казала Моли.

Шейсет бели стола бяха наредени с лице към входа. Варел с листенца от гардении бе изсипан на дебел слой върху пътеката между тях — аромат, който винаги щеше да напомня на присъствалите за сватбата на Шърман в Северните гори.

Уейн бе облечен в сив смокинг, който отиваше на рано прошарената му гъста коса. Не изглеждаше съвсем като художника, който щеше да стане след шест години, но добре си подхождаха с разкривените черни дървета зад него. На майката на Моли ѝ се стори, че изглежда почти като горянин. Майката на Уейн никога не бе виждала такъв джентълмен.

Докато Моли вървеше по килима от гардении (член на гоблинския оркестър свиреше на клавесин, любимия ѝ инструмент), наоколо се възцари такава тишина, че можеше да съперничи на погребение. Ако някой тупнеше Уейн по рамото, ръката му можеше да мине през него, тъй призрачно омагьосан бе той от завладяващата музика. Моли вървеше, също тъй изящна като музикалния си акомпанимент. Тъй властна като гората, към която вървеше.

Двамата се хванаха за ръце и Моли, изненадващо за Уейн, прошепна: „Моля те, не умирай преди мен“.

Тази фраза той никога нямаше да отмие от паметта си.

С един техен приятел в ролята на мирови съдия двойката бе въведена сред мрака на този проход и се подготви да изрече клетвите си. В тях имаше радост, имаше страх, имаше веселие и доверие.

„Обещавам да те предупреждавам за тъгата — изрече Моли. — Да те пазя да не намираш утеха в прегръдките ѝ. И макар да не мога да пропъдя всяко зло, аз мога да ти кажа кога то е близо, и да ти помогна да се бориш срещу него. Обещавам да те подкрепя, когато имаш нужда от някого, независимо дали го знаеш, или не. Обещавам да съхранявам това чувство, което изпитваме сега, завинаги. Обещавам, че никога няма да бъдеш сам. От онзи ден в бакалницата никой от нас няма наистина да бъде сам. Няма да обещая да те обичам, защото просто го правя. Обичам те.“

Уейн се прокашля.

„Обещавам да те закрилям — изрече той. — Обещавам да те уважавам. Обещавам да те чествам. Но не казвам „докато смъртта ни раздели“, защото очаквам да се срещнем и след нея. И не обещавам да те обичам… защото просто го правя. Обичам те.“

Последва миг на тишина. От очите на Моли бликнаха сълзи и водата въздейства като лупа. Кос слънчев лъч я запали и за миг тя заприлича на Уейн на дух. На вещица може би, надзъртаща от гората.

Излязоха от Северните гори женени.

Малобройните гости се изправиха и заръкопляскаха. Мъжете кимаха, дамите плачеха. Всички присъстващи знаеха, че са станали свидетели на рядката близост на истинската любов, когато двама души не улягат, а по-скоро се възнасят.

Моли щеше да умре шест години по-късно, докато спеше, а Уейн, съсипан и много близо до унищожението, възнамеряваше да спази всички свои клетви.

Щеше да започне с това, че ѝ посади храст.

7

— Искам да се обадя на мама — каза изведнъж Марго.

Един от полицаите бавно плъзна телефона към нея. Тя бързо набра номера.

— Мамо? — каза тя. — Мамо… Как се нарича, като тръгнеш по един път, а после си помислиш, че трябва да тръгнеш по другия, и после не си сигурен? — Зачака отговор. Големите ѝ очи оглеждаха пода. — Да! — провикна се тя. — „Поврат“. — Покри слушалката с длан и съобщи на полицаите: — Изживях поврат.

Въпреки опита ѝ да затули слушалката, майка ѝ я чу ясно. Тя шофираше припряно в дъжда. Гоблинските полицаи не ѝ бяха симпатични. Не ги харесваше, не им вярваше и не искаше да се мотаят наоколо.

И кой говореше така?!

„Госпооожо…. вашето…. момиченцееее…. еее… при… нас.“

Това всяваше ужас. Какво искаха от нея? Да им докара куфар, пълен с пари? Беше се преместила в Гоблин, когато беше на двайсет и шест години, а Марго — само на две, и още от самото начало се чувстваше притеснена в присъствието на гоблинските полицаи. Първият ѝ сблъсък с тях бе в резултат на счупен габарит на колата и срещата бе толкова неловка и тъй продължителна, че се чувстваше, все едно са я изиграли.

Все едно я държат отстрани на пътя като част от някакъв ритуал.

А сега момиченцето ѝ беше при тях.

— Миличка — каза тя в телефонната слушалка. — Послушай мама. Не позволявай на тези полицаи да те отведат в някоя стая сама. Разбираш ли?

Марго набърчи чело. Единият от полицаите се изкашля и към тавана се издигна облак зелена мъгла.

— Как така, мамо? — Тя се опита да се усмихне, но изведнъж се притесни. Забеляза, че погледът ѝ изглежда уплашен, отразен в авиаторските очила на полицаите.

За какво говореше мама?

— Само кажи на мама, че обещаваш, Марго. Става ли? Мама скоро ще дойде и ще можем заедно да отговорим на всичките им въпроси.

Марго усети буца в гърлото си.

Заедно. „Заедно“ при това положение звучеше по-добре. Сама.

Дотолкова нямаше търпение да заговори за откритието си, че не бе се замислила на кого го съобщава. Знаеше, че гоблинските полицаи са шантави, но можеше ли да са и… лоши?

Марго огледа стаята — кимаше и се преструваше, че слуша какво ѝ говори майка ѝ. Преди минута тази група полицаи представляваше страхотна публика, но сега… сега те се променяха пред очите ѝ… високите им въздебели тела… плътта им, бяла като тоалетна чиния…

Марго се почувства, сякаш е извършила нещо много лошо. Като че ли майка ѝ го знаеше, но тя беше прекалено тъпа сама да се досети. Приплака ѝ се.

— Обещаваш ли?

Гласът на майка ѝ идеше отдалече. От някакво безопасно място.

— Да — каза тя най-накрая. — Обещавам. Побързай и ела тук.

— Мама идва.

Марго затвори телефона.

— Момиченцеее… — каза полицаят пред нея. — Продължаааавай. Какво… стана… после?

Плачеше ѝ се. Все едно вътре в нея имаше сълза, голяма колкото самата нея, и тя щеше да се пръсне заедно с тази сълза.

— После… — каза тя с разтреперен глас. — После разгадах шифъра. Неприятно ми е да му пръсна сапунения мехур, ама беше лесно.

8

Самото създаване на Плетищата за Уейн беше не толкова размито петно, колкото взрив. И той си го спомняше от край до край. Всяко едно разклонение.

Онова, което започна като скромен знак на почит към мъртвата му съпруга, се превърна в изграждането на шедьовър, който щеше завинаги да промени живота на Уейн. Спомените му за Моли (а те бяха хиляди до сутринта, в която се опита да я събуди и не можа) го преследваха много тежко. Издържа два непоносими дни с посещения на приятели и роднини. Вършеше всичко, каквото се полагаше. Ръкуваше се, изслушваше прекрасните неща, които му говореха за Моли, разплака се няколко пъти пред тях. И често го утешаваха. Но след като всеки, който възнамеряваше да дойде да го види, го посети и оставиха Уейн самичък в жълтата къщичка, която до толкова скоро бе пазила и Моли, той забеляза, че се взира в очите на пространствено-времевия континуум. Безвремието без нея се простираше пред него и той бе изтръпнал от страх. Проклето да е доброто му здраве. Проклето да е силното му тяло. В тази къща имаше хиляда призрака на Моли — по един на всяко място, където някога бе стояла, седяла или лежала.

И Уейн излезе навън.

„Ще ѝ посадя храст“ — помисли си той.

Можеше най-малкото това.

Уейн отиде с колата в магазина за градинарски стоки и фуражи на господин Пол Келър. Познаваше Келър добре — нали бе косил всичките морави в града, и отказа предлаганото му намаление.

— Не искам да те обидя, Пол — рече Уейн. — Но това е в почит към някого, а намалението някак омаловажава тази почит.

Келър се усмихна.

— Винаги си садил в ритъма на собствените си корени, Уейн. Добре тогава, ще платиш пълната цена.

У дома, докато слънцето все още светеше достатъчно, Уейн разкопа земята и засади растението. Отстъпи назад и огледа самотния храст, сам сред безкрайната шир на голямото пусто поле.

„Е, Моли, това е за теб.“

По-късно същия следобед, докато си миеше ръцете на мивката в банята, Уейн погледна през прозореца засадения от него храст. И го досрамя. Този оскъден храст не беше никаква почит. Избърса си ръцете.

Уейн не си помисли „Трябват ми още храсти“. Никакво подобно решение не бе взето. Просто трябваше да направи нещо — нещо с ръцете си, нещо с тялото си, нещо безсмислено и живо, и моментално.

Качи се на камиона си и пак подкара към града. Пак към магазина на Келър, където неговият приятел му помогна да натовари в каросерията още храсти.

Когато Плетищата бяха големи колкото една шестнайсета от окончателния си размер, хората (съседи, роднини, пътешественици, пристигнали в Гоблин от изтока) вече се отбиваха в къщата му. Уейн се държеше достатъчно сърдечно, но непоколебимо ги отблъскваше. Не знаеше върху какво работи повече от самите тях, а разговорите за него само размътваха нещата. Темпото, с което работеше, беше невероятно. Трийсет и седем годишното му тяло плуваше в пот и бе добило тъмен тен от слънцето, също тъй любопитно, колкото и съседите му. Парите му свършваха. Всичко, което купуваше, беше за това нещо в задния двор. Нови белове, лопати, кирка, мистрии, ръкавици, машинки за подкастряне, ножици.

Кофи за подкастреното. Кофи за пръстта.

Много скоро сякаш Плетищата се изграждаха сами.

Уейн спря да вдига телефона. Престана да си проверява пощата. Спря да приема всеки, който се отбиваше. Всеки ден, по всяко време можеха да видят силното му, голо до кръста тяло вън на двора, докато засаждаше нелогичния си сбор от храсти.

Хората си мислеха, че си губи ума. Повечето бяха сигурни.

Уейн все още не мислеше като художник. Да, държеше се като такъв, но да започнем с това, че все още нямаше план, нямаше дори идея какво изразява. Просто се движеше. Действаше. Реагираше. И след време възникна модел. Пътеките, които създаваше, пътеки, за да може да действа, започнаха да описват маршрути, които за него притежаваха смисъл. Ъгли излизаха от други ъгли. Точки вътре в точки. Левият завой свръщаше надясно. Десният по-нататък ставаше ляв. За Уейн всичко това бе тъй сложно като емоциите, с които се мъчеше да се справи. Не му бе известно това да има предназначение. Нито пък да има някаква полза от него. Но пътеките зловещо напомняха ирационалната верига от мисли, нижеща се в ума на човека всеки ден. След всяка една трагедия.

И тези дни не бяха обикновени дни. Тези дни бяха ужасно близо до деня, в който Моли умря, и споменът за съпругата му, която не може да се събуди, пришпорваше Уейн. Ако Уейн бе художник, щеше да разпознае, че се намира в една от зоните, за които всички художници копнеят. Това безмозъчно (а затова и свободно) състояние, когато през деня има достатъчно време. Плетищата (които все още не носеха това име) се изстреляха от земята като замръзнала пара, изпращана към небето от зелените гоблински гейзери. Великански листати коне, изправени високо на задните си крака.

Вече никой не можеше да вижда Уейн Шърман от пътя на минаване.

Сега той беше вътре в лабиринта.

Но да видиш как Уейн Шърман действа сред тази мания, сред този зелен звяр, който се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре около него, да го видиш почти непомръдващ, в покой, ала в движение, вклинен там, в търбуха му, вкусван от него, погълнат от бодливите зелени устни, докато звярът се разрастваше… Това би значело да станеш свидетел на един от най-свещените мигове в историята на Гоблин.

Когато и последните подкастрени клони бяха прибрани в чували и откарани, Плетищата се извисяваха над три метра, дълбочината им бе стотина метра и покриваха половината от земята му. Храстчето, което бе посадил първо в чест на своята мъртва Моли, бе потънало сред тях също като мъжа, който го бе посадил.

Приключил, Уейн стоеше на моравата си, отпуснал облечените си в ръкавици ръце покрай тялото си (пришките спираха да кървят някъде на една трета от пътя, докато кръвта пропие през ръкавиците) и се усмихна с възможно най-огромната си усмивка.

„Обещавам да те чествам“.

Слънцето едва се виждаше над върха на Плетищата.

Той падна на колене и заплака тъй силно, че му се стори, че ще му се спукат гърдите. Плачеше за Моли, плачеше и заради едното зрелище на своята скръб.

Погледна през сълзи творението си. Първият му миг като художник.

„Обещавам да те закрилям.“

Най-сетне се изправи. Каквото и да представляваше този прекрасен блок от зеленина, Уейн Шърман го обожаваше.

Той влезе вкъщи, взе си душ и заспа, и сънува какъв труд щеше да е нужен за поддържането му. Но вместо да се бои, че пътеките могат да обрастат, вместо да се тревожи да не би неговото живо творение да му се изплъзне от контрол, Уейн бе щастлив от работата.

Защото, като я върши, щеше да почита вечно Моли.

9

— Ако ви е било грижа да забележите — каза Марго, вече не чак толкова нагло, както в началото на разпита, — храстите очевидно бяха подрязвани от юг на север. Под ъгъл. Господин Шърман не беше скрил чак толкова успешно факта, че първо е подрязал пътеката към финалната линия. Каквато и да бе наградата, сигурно за него е било много важно, щом се е постарал да го скрие толкова добре. Само гледах там, където храстът свършва, да е мъничко по-дълъг. Това, разбира се, означаваше, че са били подрязани първи при последното кастрене. Тръгнах по тази пътека.

Гоблинските полицаи не отговориха. Марго ту се плашеше, ту се разочароваше. Разгадаването на шифъра уж трябваше да е миг на триумф за нея. Но на тези полицаи като че не им пукаше.

Тя преглътна тежко и леко забарабани с пръсти по облегалката на дървения стол.

— Ами, да, излязох права.

Марго се размърда на седалката си и дървените облегалки изскърцаха. Усети нещо, което не ѝ се искаше — някъде в далечните дълбини на душата ѝ дожаля за Уейн Шърман. Все едно изпортваше безпомощно хлапе в училище.

Какво ще направят тия мъже на човека от Плетищата, ако го спипат?

— Майка ми дойде ли вече?

10

Марго си имаше основания да се тревожи за благополучието на Уейн Шърман. Вместо да се юрне по автомобилната алея и да офейка от Гоблин, той затъваше все повече в леглото си. Все по-дълбоко в обраслите с мъх спомени за Моли.

Все по-дълбоко в Плетищата.

Три дни след като изгради лабиринта, Уейн бе навлязъл в него и изучаваше незаплануваното си творение. Плетищата, разбираше той, можеха да предоставят убежище. Място, където можеше да отиде и където никога не бе ходил с Моли. Място без нейния призрак.

Но през този ден Уейн не беше сам. Дълбоко навътре, сред храстите, той се натъкна на един съсед, свил се на малка полянка. Човекът, Бърт, вдигна очи, щом чу приближаващите се стъпки на Уейн.

— Ох, слава Богу! — възкликна той, докато се изправяше.

— Какво става? — попита Уейн.

— Извинете, че влязох без позволение в имота ви, господин Шърман — рече Бърт. — Просто изглеждаше толкова… толкова забавно. Трябваше да го видя отблизо. Тук съм от два дни. Знаете ли как се излиза?

— Два дни?

Бърт кимна смутено.

— Здравата съм огладнял, да ви кажа.

Уейн дълго се взира в него, а после се разсмя и като че за пръв път се смееше от много време насам.

— Чакайте — рече той. — Навлезли сте в тези храсталаци преди два дни и оттогава сте се лутали?

— Ами, да.

Сега и Бърт се засмя.

— Да — каза Уейн. — Да, знам как се излиза. Елате.

Уейн въведе Бърт в жълтата къща и му сипа лимонада и супа.

— Сигурно това ще ви научи да не влизате в чужд имот без позволение — каза Уейн с усмивка.

След като се нахрани, Бърт остави питието си и се прокашля.

— Трябва да вземаш пари на хората, Уейн.

— За какво?

Бърт се приведе напред с широко отворени, изпълнени с плам очи.

— Да ти плащат за билет бе, човек. Билет, за да се разходят из това чудо! Казвам ти, по дяволите! Тук си седнал върху златна мина. — Той се облегна на стола. — Но по-добре да сложиш една карта, че да не те осъдят.

Регистрирането на Плетищата като туристическа атракция не беше никак сложно. Но членовете на градската управа бяха съгласни с Бърт — Уейн трябваше да предостави на закупилите билети по-лесен изход. Не можеха да рискуват хората от други градове да разправят на приятелите си у дома, че са се заблудили в Гоблин за пет дни. И едва не са умрели от глад.

И Уейн прокара изходи за бягство. Табелите гласяха:

ПИСНА ЛИ ТИ? ТРЪГНИ НАСАМ >>>

Скрити пътеки, които се намираха лесно, означени със стрелка. Пътеки, които пряко извеждаха посетителите от лабиринта.

Градската управа одобри тези допълнения, сделката бе осъществена и на никого (включително и на Уейн) не му и хрумваше, че лабиринтът ще излезе нещо много по-голямо, отколкото си беше.

Грандиозно постижение на градинарството.

Но след осемнайсет месеца Плетищата станаха най-касовата туристическа атракция в Гоблин, а името Уейн Шърман бе на устата на всеки общински служител. Като че творението на Уейн дори накара хората да забравят, че негов праотец бе удушил любимия им Джонатан Трахтънбройт.

Гоблинчани простиха. Източно от града се издигнаха билбордове:

СМЯТАТЕ ЛИ, ЧЕ ЩЕ РАЗГАДАЕТЕ… ПЛЕТИЩАТА?

ЗНАЕТЕ ЛИ НАКЪДЕ ВЪРВИТЕ? ПЛЕТИЩАТА

18 МИЛИ ДО ПЛЕТИЩАТА — ДА НЕ СЕ ЗАГУБИТЕ!

КАКВО Е ПОТУЛЕНО ВЪТРЕ?

Дори и общинските служители не знаеха отговора на този, последния въпрос.

И докато Уейн не се беше заловил да развърти бизнес в родния си град, за него всичко си беше за забава. Развлечение и чест едновременно. Скоро във всеки хотел се предлагаха лъскави брошури с описание на Плетищата. В „Уудръф“ окачиха пълноцветен плакат във фоайето. На Уейн посветиха четири страници в „Какво да се прави в Гоблин“, включително и негова снимка — брадат, скръстил ръце и усмихнат, с разрошена от вятъра гъста коса, а зад гърба му се виждаха върхарите на главозамайващия лабиринт от храсти.

Плетищата постигнаха неизмерим успех.

Беше само въпрос на време общинарите да го попитат дали не би се заинтересувал от други проекти, свързани със скулптурно подрязване на храсти. За начало две големи фигури на гоблински светила, за да оформят входа на града откъм южното шосе. Джордж Карол и Джонатан Трахтънбройт, изградени от клонки. Уейн се усмихна при мисълта някой да види как един Шърман подрязва врата на Трахтънбройт, но се съгласи и за тази поръчка му платиха щедро. Незабавно след това получи обаждания от каймака на града — Нийл Наш го нае да извая него и жена му Барбара на същата цена, която му плати общината. И скоро след това всички молеха Уейн Шърман, ако обича, да дойде и да ги обезсмърти в декоративни храсти. Обикновени работници от „Транзистор Планет“, „Гоблин Геймс“, „Гоблински фокуси“. За Уейн нямаше значение дали си гъбав с пари, или нямаш пукнат грош — всеки можеше да си позволи творба от Шърман. Всичко в края на краищата бе в името на Моли, а какво ли означаваха парите за един човек, на когото са му откраднали живота, докато спи!

След като снимката на Уейн украси корицата на „Гоблин Поуст“, вече не смогваше да се отзовава на всички покани за вечеря. Светски персони се опитваха да го сватосват с необвързани жени. Излизаха му с бизнес оферти.

Уейн Шърман бе станал всеизвестно име. Прочут художник.

И тогава вече Уейн мислеше като художник.

Втората фаза от живота на Уейн се беше утвърдила здраво.

А Моли никога не напускаше мислите му.

Колкото повече работеше по Плетищата, толкова повече чувстваше, че я съхранява жива. Отказваше, почти дружелюбно, да „преодолее мъката по нея“, както толкова много хора му предлагаха. Както го виждаше Уейн, нямаше нищо за преодоляване. Моли за него бе всичко. Дали хората очакваха от него да се престори, че времето можеше да излекува такава огромна и дълбока рана? Ако Господ дойдеше на прага му и кажеше: „Уейн, слушай… Ето защо ти отнех Моли…“, то Уейн щеше да Го поведе по площадката отпред, да Му благодари, че е дошъл, и да го попита: „Желаете ли да обиколите Плетищата? Можете ли да се досетите какво има вътре?“.

Моли не беше спънка, препятствие, нанагорнище. Нямаше нищо за преодоляване.

За Уейн Моли бе краят. Краят на Първа фаза. Финалната линия.

11

— След време — рече Марго — пътеките на практика ми подсказваха накъде да вървя.

Струваше ѝ се, че полицаите започват да губят търпение. Беше забелязвала това безпокойство у майка си винаги, когато се опитваше да ѝ разкаже всички клюки от училище. Начинът, по който най-близкият полицай изви гръб. Как двама в дъното се спогледаха от двата края на стаята. Как един полицай вляво от нея забарабани с бледите си пръсти бавно, все едно бяха гуми за триене, по едно бюро. Трябваше скоро да стигне до края. Това вече не я забавляваше.

— Всъщност много изпипан си беше — рече тя, като бъбреше все повече, колкото повече я хващаше страх. — Но нямаше да му го кажа на тоя човек. Беше изпипано, защото, като следваш подкастрянето, започваш да виждаш, че избраният от теб маршрут е най-лесният за следване. По него завоите не бяха толкова остри и теренът не ти мъчеше краката. След време започва да ти се струва, че не е нужно да вземаш решения. Все едно човекът е подрязал тревата така, че да те поведе по определен път.

Марго бе малка да разбере това, но да подходиш към Плетищата от емоционална позиция, беше правилният подход. Обичайният посетител виждаше в Плетищата огромен ребус, с който да си поиграе час-два, но Марго се настрои към взискателните грижи, които бе вложил в него човекът, продал ѝ билета. Усещаше и нещо друго там. Някаква тъга.

— Защото, колкото по-дълбоко навлизах, толкова по-тъмни бяха пътеките. Това е друго нещо. Тогава върхарите на храстите вече почти се срещаха. Беше страшно, но мен не ме беше страх. Всъщност храстите образуваха подслон, когато заваля. И тогава почнах да се замислям… дали този заспал господин Шърман не би желал да съхранява наградата си под заслон? Да не я вали дъждът? Ами… мен не ме валеше и затова разбрах, че съм на прав път. В Гоблин вали повече, отколкото навсякъде другаде по света! Той не би оставил своята награда да се измокри. На мен ми беше съвсем ясно, че той много държи на нея.

А после храстите наистина започнаха да се пресрещат там горе и аз много дълго време вървях сред пълен мрак. Ориентирах се опипом покрай стените от храсти. Изподрах си пръстите. Вижте — тя им показа. — Разбрах, че съм близо до разгадаването на загадката на господин Шърман, когато навлязох в една от тези стени и пак попаднах на пътеката. Но когато затърсих врата по стените… врата нямаше! Изход нямаше. А знаех, че не бива да се връщам назад. За миг това ме ядоса. Почнах да си мисля, че мама може би е права. Може би в края на Плетищата няма нищо друго освен тъмнило. То пък една награда, а? Вече смятах хубавичко да му обясня на тоя човек по пижама какво си мисля аз. Смятах, че само да имах някаква светлинка, ще мога да го разгадая. И точно тогава разбрах, че съм пристигнала. — Тя щракна с пръсти. — Аз бях на финалната линия. Просто не можех да видя каква е наградата.

Уейн Шърман беше прав — Марго беше умно момиче. Тя започна да разклаща храстите в тъмното. Притичваше до някой, награбваше го за бодливите клони и ги раздрусваше с всичка сила. После притичваше до следващата стена и правеше същото. Друса ги, докато ѝ се прииска да имаше силата на жена, а не на малко момиченце.

— Разцепете се, дявол да го вземе! — кресна тя. — Разцепете се!

И тъкмо когато си помисли, че каквото е можала, е направила, отгоре ѝ просветна. Недостатъчно, че да различи нещо засега, но колкото да я насърчи да не се отказва. После тя затича от едната страна на тъмния коридор към другата, мяташе телце върху тях.

— За Бога! Покажете ми наградата!

Напред-назад. Светлината се усили.

Виждаше ръцете си… обувките си… земята… пръст. Освен това мярна и ъгълчето на стъклен сандък.

Спря се.

Наградата трябваше да е в този стъклен сандък. Изтича до него и прилепи лице в капака му, но полумракът просто все още беше твърде гъст. Не можеше да види чак до дъното му.

Запъхтяна, тя отново се залови за работа. Клатеше храстите. Разклащаше стените. Когато пръстите ѝ се разкървавиха, не закрещя.

Тя бе толкова близо до разгадаването на Плетищата… Толкова близо до това да разказва на всички, че знае…

КЛАТИ!

Напред-назад. Напред-назад.

КЛАТИ!

Изпищя, когато задърпа, притиснала черната си обувка за танц в мократа стена.

Тя можеше.

Не можеше.

Тя можеше.

Не можеше.

Тя можеше…

ХррряАААААС!

Покривът се разцепи.

Марго залитна назад и падна по задник. Клоните над нея сочеха към небето. Слънчева светлина заля пещерата, която несъмнено бележеше финалната линия на Плетищата.

Марго се изправи на крака и не се сети да си покрие главата въпреки дъжда.

— И я видях — съобщи Марго на гоблинската полиция с крака, увиснали над студения теракотен под. Очите ѝ се насълзиха. Все едно бе видяла нещо, съдържащо повече от достатъчно смисъл, че да я трогне. — В самия край на Плетищата се намира…

— Там… е… жена му — обади се най-близкият полицай. После вдигна бледа ръка, за да даде знак на другите.

Лицето на Марго се сбърчи от смущение. В отражението в авиаторските очила на полицая тя видя колко дребна изглеждаше на грамадния полицейски стол.

— По-голяма тъпотия не бях чувала. Жена му? Какво изобщо значи това? Не. Съвсем сигурно не беше жена му.

Гоблинските полицаи не помръднаха. Дори и онези, които бяха се надигнали, за да отидат и арестуват Уейн Шърман за това, че държи мъртвата си жена сред лабиринт от храсти зад своята къща.

— А… каквооо… беше… тогава?

Марго се усмихна. Въпреки обзелия я страх, въпреки глождещото я безпокойство за това какво ще се случи с Уейн Шърман, това в края на краищата беше нейният миг.

— Ключът на града бе, хора — рече тя. — Уейн Шърман е скрил ключа на града сред Плетищата.

И тогава полицаите се размърдаха по-живо, отколкото можеше да очаква Марго. Всъщност толкова живо, че тя почти не разбираше какво става, когато двама от тях я награбиха под мишниците и я понесоха от стаята в коридора, а после към полицейските коли, които седяха и мъркаха като големи котки под необятния проливен дъжд.

12

Уейн се надигна бързо в леглото. За колко време бе потънал в мисли? Не знаеше ли вече, че подобни мисли не можеш да ги спреш?

„Мамицата му.“

Точно сега навън можеше да стои полицай с протегната маджунеста ръка, който се готви да почука на вратата на жълтата къща край Плетищата.

Най-сетне стана от леглото, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода.

— Вземи го със себе си — каза той на отражението си. — Не го оставяй да попадне у тях.

Уейн излезе навън и дъждът заваля толкова силно, че все едно самият Гоблин му казваше: „Вземи го, ама няма да е лесно“.

И все пак, първо на първо, беше толкова лесно да го вземе.

След като погреба Моли, облечена с бакалската ѝ престилка (Моли се гордееше с този магазин повече, отколкото с всичко друго в живота си), Уейн избягна всички опити за разговори от страна на приятели и роднини и отиде право в „Мазната чаша“. Скрита дълбоко в недрата на ГХГ, „Чашата“ беше от онези кръчми, където тъкмо художниците, чиито произведения излагаха отсреща на същата улица, можеше да са метнали по шест-седем питиета. Че и повече. Уейн изпи повече. Десет, единайсет, кой да ти каже, когато излезе от една от най-скатаните кръчми в Гоблин и се изпика в храсталака зад „Млечният път“.

Успя да улови иронията в това, че пиян уринира публично до градското порнокино незабавно след погребението на един толкова чист човек, и се разсмя. Не с щастлив смях — издаде кикот, който прозвуча като стон, може би като смях, разсечен на две, и забеляза нещо дървено сред клонака до ботушите си.

Уейн не спря да пикае (и не можеше), когато клекна на земята и бръкна с ръка сред чепатите храсти за онова, в което всеки гоблинчанин, роден и израснал тук, би разпознал ключа на града.

След като дълго се взира в него — твърде дълго, толкова дълго, че гоблинската полиция можеше да го забележи и да го арестува, ако бе наминала оттам, Уейн прибра ключа в джоба си, вдигна си ципа, подпря гръб на външната тухлена стена на „Млечният път“ и постоя там, колкото да се поосвести.

През това време не посмя да извади ключа от джоба си, но го опипваше през плата на панталоните, облечени за погребението, и си мислеше: „Духът на един град, призраците, които го задвижват. Ти неслучайно намери днес това, приятелче. Моли потъва в земята, а ключът на града потъва в джоба ти“.

Талисман. Поличба. Отдавна изгубеният ключ на града, на който по-духовно настроените личности смятаха, че мястото му е в кметството. Бабини деветини. Малък глупав мит. Когато ключът не бил в кметството, разправяха те, гоблинските призраци се развилнявали. Историята изведнъж се спускала върху целия град.

Случваха се беди.

Някои медии твърдяха дори, че ключът привличал призраците.

На Уейн тази идея му допадаше. Допадаше му възможността Моли да се завърне.

Той го отнесе у дома.

И в деня, когато завърши Плетищата, вече не се боеше кой би могъл да надзърне в мазето на жълтата му къща, кой случайно би могъл да вземе една книга за сина на Черната вода, полковник Уес Фаралайн и договора, подписан с пясък, и той би могъл да отвори споменатата книга и да открие там вътре онова, което опечаленият Уейн Шърман бе открил в една алея.

Плетищата този ден се превърнаха в нещо като фар, в светлинен сигнал, който Уейн изпращаше на Моли. „Върни се, върни се при мен, ела при ключа на града, както перковците разправят.“

Държеше го под стъкло на финала.

И сега Уейн пое по чакълената пътека на стотина метра от къщата си, покрай външната страна на голямата зелена кутия и отиде в бараката си за инструменти. Вътре хвана брадвата.

„При спешна необходимост…“

Уейн се усмихна. Момиченцето, разгадало Плетищата, несъмнено предизвикваше спешна необходимост. Гоблинската полиция щеше да дойде за ключа. И Уейн щеше да се добере до него много по-бързо, ако влезеше през най-близкия до бараката с инструменти изход за бягство. И тъй, с брадва в ръка, той се шмугна под няколко ниски клона и навлезе в Плетищата отстрани. Видя, че тунелът се е разтворил дълго преди да стигне до финалната линия.

Дъждът там се сипеше като из ведро и се лееше от извитите клони горе. Свали качулката си и се остави водата да го облее, остави се да го облеят и гоблинската, и собствената му история. Пусна брадвата и погледна дървения ключ.

Избърса дъжда от лицето си и пак вдигна брадвата.

С един добър замах стъкленият похлупак на ключа на града се пръсна на хиляда остри триъгълничета и всички се посипаха в краката му сред калта. Уейн се качи на дървения постамент и бръкна за ключа.

— Трябва да тръгваме — рече той.

Пусна ключа в нагръдния джоб на анорака си, скочи от половинметровата стойка на земята и смачка тревата с ботушите си.

А после излезе от Плетищата. След като вече бе навън, той се обърна с лице към своя инцидентен шедьовър.

— Първа фаза — каза той. — Клетият влюбен. Втора фаза — местният художник. — После потупа ключа в джоба си, за да се увери, че още е там. — Трета фаза — беглецът.

И сетне, след като дари Плетищата с усмивка, каквито си споделят само най-старите приятели, Уейн Шърман побягна.

13

„Вие бъзикате ли се с мен?“

Шели, майката на Марго, изпадаше в паника. Полицейският участък беше празен. Там нямаше нито един полицай, за да ѝ обясни къде се намира дъщеря ѝ. Къде са я отвели.

„Момииииченцето… виии… е… при… нас.“

Тя изпищя в празния участък и глухото ехо на нейния вик ѝ даде да разбере доколко напразно е всичко.

Къде ли можеше да са отишли? Какво бе казал полицаят по телефона?

„Момиииченцето… виии… е… при…“

Не, не. След това. Някакво място. Градска забележителност.

Зоопаркът?

Гибелният парк?

Северните гори?

„Хайде, де! — помисли си тя. — Хайде, де, хайде, де, хайде, де!“

Вдъхна дълбоко. Най-безумният дъжд, който бе виждала някога, плющеше по прозорците на участъка. Празните столове и бръмчащите вентилатори по бюрата създаваха усещането, че като са се вдигнали оттук, са бързали.

Пак мина през целия участък.

„Момиииченцето… виии… е… при… нас. Тя… намеееери… неещо… в… в…“

В… ЗООПАРКА!

НЕ!

Тя перна една поставка за моливи и разсипа съдържанието ѝ по гишето за регистрация.

— Майната му на Гоблин!

Как можеха да направят това? Как можеха да отведат дъщеря ѝ някъде, без да ѝ кажат? Това трябва да е незаконно. Нали така? Те знаеха, че идва! Нямаше дори бележка, залепена на вратата. Що за полицейски участък би постъпил така?

„Най-гадният, Шели. Участък, който е един голям лош вълк, на който не му пука кое е законно и кое — не. Люспесто подводно чудовище, което хваща малките момиченца и…

ПРЕСТАНИ!!!

Просто престани.“

Но вече беше късно. Ужасни видения плъзнаха в представите ѝ като цветна диаграма за морга. Марго в полицейска кола. Марго, обесена на дърво. Марго, погребана жива. Можеха да я опипват. И какво можеше да направи Шели? Да подаде сигнал? Виждаше как пълната паника нараства. Беше също толкова страшно, както когато Марго се закле, че някой ден щяла да отиде сама с колелото до Плетищата.

„Плетищата!!!“

Да.

Шели изскочи от участъка. Дъждът я стисна като дългите глинести пръсти на гоблинската полиция в опит да я задържи.

Щом пак се качи в колата си, тя се изнесе от паркинга и пое на североизток.

Плетищата. Тая смотана кичория, дето всъщност нямаше финал. Тая тъпа като гъз туристическа атракция.

— Майната му на Гоблин! — възкликна тя пак. — Майната му!

А после додаде:

— Е, сега няма какво да се тревожа, че ще ме спрат. Всичките са твърде заети с моето момиченце!

14

Полицаят, последвал Марго през Плетищата, изглеждаше много сърдит, когато стигнаха до финала и не намериха там нищо освен счупени стъкла. Марго от своя страна почувства нещо като облекчение. Цялото преживяване се обръщаше против нея. Гоблинските полицаи сега не просто ѝ изглеждаха зловещи. Те я плашеха. Никой полицай и дума не обели през целия път насам, а от време на време някой започваше да диша много тежко, сякаш се бъхтеше. Най-отпред (стиснал кормилото в дебелите си бели ръце) шофьорът не извърна глава нито веднъж. Дори и когато една кола едва не ги подсече отдясно. Нито когато една жена отскочи току пред тях на един уличен ъгъл. Нито когато куче притича през шосето.

Значи той криеше ключа на града. На Марго не ѝ бе известно кой знае какво за него, освен дето някои изперкали родители разправяха, че мястото на ключа на града било в кметството и че като го нямало там, Гоблин бил застрашен от „загуба на равновесие“. Като стане нещо, хората стоварват вината върху подобни неща.

„Уволнили са те? Ех, ако ключът на града си беше още в кметството…“

„Убийство на улица Фаралайн? Намериха ли вече ключа на града?“

Значи той бил у Уейн Шърман. Но това правеше ли го… лош? Марго не можеше да реши. Докато водеше полицаите по триумфалния маршрут, тя ту се гордееше, че е единствената, на която полицията можеше да разчита да я заведе до финала, ту се тревожеше, че изобщо не биваше да остава насаме с гоблинската полиция сред лабиринт. Тежките им тромави стъпки през цялото време се тътреха по петите ѝ, а някои от тях издаваха звуци, каквито не бе чувала преди. И колкото по-навътре ги водеше, толкова по-силно усещаше колко грамадни са Плетищата. Истината беше, че с всеки завой се чувстваше все по-малко и по-малко в безопасност. И когато навлязоха в някога тъмния проход, където храстите горе се пресрещаха, тя трепереше. Спомни си думите на майка си: „Обещай на мама, става ли? Че няма да влезеш с тях сама в стая?“

„Да, мамо, но дали може в кътче от лабиринт, където е тъмно като в рог?“

Плачеше ѝ се. И си поплака малко с гръб към полицаите. Чу пращене зад себе си, но ѝ се струваше, че не е от пръчки, които се чупят под ботуши. По-скоро звучеше като разместване на кости, изпъване на кожа, живо преображение.

Когато стигнаха до края, трябваше да се обърне насреща им. Изглеждаха точно така, както и в участъка. Все тъй със слънчевите очила. Все тъй изглеждаха, сякаш се чувстват неуютно в собствената си кожа.

Или пък не беше така. Трудно бе да се каже.

— Той… знаешеее… ли… чее… идваме?

Същият глас с променена тоналност. Запис, пуснат на бавни обороти. Онзи глас, за който тийнейджърите казват, че звучал като гласа на Сатаната.

Марго преглътна. Забравила ли бе да спомене в участъка, че Уейн знаеше, че ще дойдат?

— Да — успя да каже. — Но аз му казах да не мърда оттук. Кълна се.

Мълчание. После полицаят махна очилата си.

15

Горе-долу по времето, когато полицаите, водени от Марго, откриха, че ключът е бил отнесен, Уейн пресичаше границата на града, устремен на юг. Мина между двойката чудовищни храстови скулптури, които сам бе изваял, и си представи как обрастват, докато двете градски светила добият вид, все едно са целите в косми и тумори. Караше с пределна скорост. Тиха музика се лееше от малките тонколони в колата и той най-усърдно се опитваше да забрави факта, че едно момиченце е променило живота му; че гоблинските полицаи нямаше как да са далече.

Доколкото можеше да каже, шофираше в един от най-силните порои в историята на града. Като гоблинчанин, живял тук цял живот, това го утешаваше. Чувстваше се подслонен, под прикритие, притаен. И тъй като скоростомерът му стабилно сочеше петдесет и пет мили в час и всичките му фарове работеха, той вярваше, че ще успее.

Въртящите се светлини в огледалото за обратно виждане му съобщиха, че може и да не стане.

Уейн беше се отдалечил на шест, може би на седем коли разстояние от границата, когато отби встрани от пътя — немощните му чистачки бяха неспособни да се справят с онова, което се изсипваше от небето.

В огледалото видя как вратата на полицейската кола се отваря. Беше се стъмнило, откакто Уейн пъхна в джоба си ключа на града, и сега той се запита колко ли време бе прекарал в мисли, седейки в камиона си, след като напусна Плетищата. Кога бе дошла нощта? С какво ли кротко обявление?

Чук-чук.

Полицаят се бе наклонил към прозореца и правеше знак на Уейн да спусне стъклото. Дъждът като че някак влияеше на лицето му.

Уейн свали стъклото. Наполовина. Дъждът нахлу и опръска ръкавите на дъждобрана му.

— Уейн… Шърман?

„Да, аз съм господин Шърман, а имаше и госпожа Шърман, но се случи нещо ужасно и една сутрин не можах да я събудя. Намерих ключа за града след погребението ѝ и го задържах, вместо да ви го предам, пичове. Задържах го, защото бях чувал, че той освобождава гоблинските призраци.“

— Превишил съм скоростта ли, господин полицай?

Уейн Шърман беше гоблинска знаменитост. Един ден негова собствена статуя можеше да стои до Карол и Трахтънбройт. Може би човекът просто искаше автограф.

— Слезте… от… колата… господин… Шърман…

Уейн погледна напред по пътя, взря се в дъжда, по-далече от Гоблин.

— Господин Шърман?

Уейн бавно се извърна към полицая.

— Намирам се на около петнайсет метра извън Гоблин, господин полицай. Това не е ли извън вашата юрисдикция?

Полицаят се изправи в пълен ръст и се хвана за черната палка на колана си.

Уейн си помисли за Моли.

Полицаят извади палката от халката ѝ. Вдигна я и я пусна върху дланта си. Вдигане. Туп. Вдигане. Туп.

— Какво… иматееее… в… джоба… сииии… господин… Шърман?

Уейн не погледна към гърдите си, но усети издутината там. Ключът на града.

Полицаят замахна с палката и разби стъклото. Уейн посегна в дъжда и сграбчи главата на полицая с две ръце. Дръпна я силно надолу. Видя как стъклото потъва в кожата на полицая като в пудинг. Полицаят вдигна ръце към лицето си и изпищя и на Уейн писъкът му прозвуча като гласа на китовете, неизмеримо плътния глас на нещо грамадно, скрито, потопено.

Уейн стисна кормилото и мощно даде газ. Хрумна му идея. По-скоро директива. Нещо, което просто бе длъжен да извърши.

Беше заради звука, който полицаят издаде, когато посегна към новите дупки по лицето си. Плисъкът на дъжда, който се лееше по-силно от всякога. И заради това как Плетищата бяха станали толкова популярни и те бяха моторът, задвижващ Гоблин. Потайният двигател, който задействаше нещата. Тъмните ъгли, които съществуваха по средата на улицата посред бял ден.

Трябваше да скрие ключа на града. Пак да го скрие. Да го скрие на място, където нито един гоблински полицай никога нямаше да го намери.

Откъсна се от крайпътната площ, после прегази тревната ивица и навлезе в платното по направление север.

Връщаше се в Гоблин.

Профуча по шосето със скорост, надхвърляща стабилните възможности на стария червен камион. Моторът се съпротивляваше. Имаше размазан от дъжда спомен за това как полицаят пак залитна към колата му. Но Уейн имаше добър начален старт.

Когато скоростомерът стигна до 95 мили в час, целият камион се тресеше.

16

Когато Шели стигна до Плетищата, си личеше, че полицията е идвала там. Спря бързо. (Чакълът в целия този дъжд беше станал като кал. Егати и дъжда!) Остави фаровете да светят и мотора да работи и изтича на входа на жълтата къщичка. Вратата беше отворена и се поклащаше леко на вятъра. Когато влезе вътре, без малко не се спъна в един прекатурен стол. Вътре беше тъмно. Заопипва по стената за ключа за лампите и го напипа.

— Ебаси майката — възкликна тя.

Тук цареше разруха. Тя нищичко не знаеше за мъжа, който управляваше Плетищата, но беше доста сигурна, че не живее така.

Всичко, което можеше да се обърне с краката нагоре, беше обърнато.

„Добре — помисли си тя. — Не са намерили каквото са търсили. Тръгнали са си. Къде да отидат, Шели?“

В този миг Гоблин ѝ се струваше безкраен. И студът на безкрая се загнездваше в гърдите ѝ.

На идване насам не беше подминала нито една полицейска кола. Или беше? Дъждът се лееше като река. Някоя като нищо можеше да е минала в обратна посока със загасени фарове. Да, Марго можеше да е минала на десет крачки от нея, майка и дъщеря да са били една до друга за миг във времето, а после отново да са поели… всеки закъдето е тръгнал.

Шели се разплака. Но не с онези сълзи, способни да я спрат.

Претърси някои от прекатурените предмети — разбити отломки, живота на един мъж, накълцан на парчета.

Когато намери на земята регистър на посетителите, сълзите рукнаха малко по-силно. Последното вписано име бе изписано с почерк, който ѝ беше отлично познат.

МАРГО

И до него:

Момичето, което ще разгадае вашите Плетища.

Шели се усмихна въпреки сълзите. Въпреки страха. Коленичила сега сред живота на Уейн Шърман, тя поднесе регистъра по-близо до лицето си и изскимтя, щом забеляза бележка, адресирана до нея.

„Мамо… отиваме в Северните гори.“

Беше надраскано набързо. Отчаяна драскотинка. За Шели това си личеше. Шели знаеше. Като че нейното момиченце бе сполетяно от всички беди, от които се боеше тя.

Северните гори?

Защо дъщеря ѝ трябваше да ѝ остави тайна бележка?

Но тя знаеше защо.

Умно момиче беше Марго — слава Богу, умна си беше. Знаеше, че мама ще се досети да дойде тук, и затова беше оставила бележката, тъй като беше умна и можеше да се досети, че вероятно е в беда.

Марго беше в беда.

Шели изтича навън от къщата и се качи обратно в колата. Потегли с мръсна газ от чакъления паркинг.

Северните гори.

Те имаха преднина пред нея. Но колко голяма? И нямаше начин полицията да отведе Марго вътре в гората. Това беше също тъй глупаво, все едно да предположиш, да речем, че са намерили ключа на града.

Никой не влизаше в Северните гори. Никой. И ако някой смяташе да замъкне малко момиче в тая гора, то е ясно… ясно…

„То е ясно, че то ще трябва да остави тайна бележка на майка си, за да ѝ съобщи.“

Марго!

17

Уейн пътуваше към Северните гори. Полицаят със забити стъкла в маджунестото лице го съобщи по радиото. Марго чу съобщението. Раненият полицай следеше Шърман през града. Смяташе, че може би се е насочил към Горите. Каза нещо за Шърман и лабиринтите.

Каза и че Шърман бил яко… загазил… ебаси.

Марго чу и това.

Останалите полицаи, събрани във всекидневната на жълтата къщичка, бързо се отправиха към вратата.

— Трябва да отида до тоалетна — каза Марго.

Не можеше да се отърси от образа на очите на полицая, когато свали очилата си сред Плетищата. На нея очите му ѝ приличаха на анимационни. Все едно бяха изрисувани върху маджунестата му плът. Все едно нямаше как да мигнат. Големи, с черни ириси. Втренчени в нея като рисунка, окачена на лошо място.

— Побързай… — подкани я един полицай на вратата. Слава Богу, че пак си бяха сложили очилата. Слава Богу, че не ѝ се налагаше да се мъчи да осмисля онова, което бе видяла вътре в Плетищата.

Марго бавно тръгна към банята. Пътьом видя на земята регистъра на посетителите. Взе го със себе си, написа бележка на майка си и на излизане го остави пак там, където го беше намерила.

— Къде отиваме? — попита тя изчакващия я полицай.

От обаждането по радиото знаеше, че отиват в Северните гори. Но искаше да чуе как той го казва.

Той не го каза. Вместо това тъй силно я стисна за китката, че ѝ се стори, че кожата ѝ там някак се е стопила, когато са я смачкали, пропаднала е навътре. Ала когато погледна китката си, видя, че неговите пръсти се бяха преобразили, а не нейните.

Марго се опита да се изтръгне, но гоблинският полицай я поведе надолу по стъпалата пред входа към очакващата ги полицейска кола.

Марго не искаше да ходи в Северните гори. Тя трудно се плашеше — момичето, способно само да разгадае Плетищата, но легендата за вещицата в Северните гори винаги ѝ бе вдъхвала страх.

— Тя няма зъби — каза Марго, докато я натикваха в колата. — И затова, когато ти шепне, те наплюва. И тогава се заразяваш, тогава и в теб навлизат гадостите.

Но полицаят не отговори. И докато гледаше през прозореца, Марго разбра, че колата се движи по-бързо от всички коли, в които някога се бе возила.

Носеше се на скорост.

На опасна скорост.

Към беззъба вещица.

18

Уейн все още имаше добра преднина, когато стигна до северозападния вход. Паркира камиона и остави вътре целия багаж на Моли.

— Извинявай — каза той със съвсем искреното желание да понесе всичко със себе си.

Но взе само ключа.

И вярваше, че тук вътре разполага с предимство пред полицията — той имаше опит с пътеки, подобни на лабиринти. Стига да не водеха онова момиченце с тях.

Когато първата полицейска кола спря на откритата тревна площ, където моторът на Уейновия камион още боботеше, Уейн вече бе навлязъл дълбоко в гората, много по-навътре от мястото, където с Моли тъй отдавна си бяха разменили клетви.

Ключът на града се блъскаше в сърцето му в нагръдния джоб.

19

— Какво ще му направите, ако го хванете? — попита Марго.

Полицаят погледна към огледалото за обратно виждане и Марго беше сигурна, абсолютно сигурна, че лицето му се готви да се измени, че то цялото ще се стече от черепа му и ще ѝ покаже как изглежда в действителност гоблинската полиция под всичкия този маджун.

Това не се случи, но Марго така се уплаши, все едно се беше случило.

20

Уейн не можеше да се сдържи да не сравни Северните гори с Плетищата. Приликата бе забележителна. От разстояние, далеч от непосредствения допир с гората, когато тичаш през нея, той се чудеше дали съществуваше някаква връзка — като гоблинчанин след неуспешния опит да създаде свой собствен непроходим лабиринт.

Момичето бе доказало, че Плетищата не могат да се мерят с това.

Опипа джоба си за ключа, откри, че още е там, и продължи. По-навътре.

Вярваше, че вече може да се е откъснал от полицая, който го следваше по петите. На подобно място и само един завой можеше да свърши работа. Едно решение. Но Уейн далеч не смяташе да забавя крачка.

Тогава дървесната кора вече се сливаше с нощта. Очите на Уейн се бяха нагодили, но само дотук. Дънерите сякаш израстваха от земята при неговото приближаване — безумен живот, никнещ пред него. Като десет хиляди вкаменени черни пепелянки. Тук лъхаше на свежест, но това бе свежестта на прясно месо. Или свежестта на въздуха току преди да връхлети морска буря. Гъстият мирис на животински страх и самосъхранение. Елени, катерици, росомахи, вълци и Велики сови навярно усещаха неизбежната вълна от насилие.

Тоест, ако полицията го хванеше.

Или може би всичко живо в гората, или самата гора усещаше ключа, който беше у него.

„Бабини деветини.“

Навярно. Но самият Уейн се бе вкопчил в него, искаше да повярва, че той е способен да разбута гоблинските призраци, да обърне града наопаки, да го дестабилизира.

И тогава му хрумна неочаквана мисъл: дали не бе скрил ключа, за да тегли една майна на Гоблин? Дали искаше в града да няма стабилност, защото тук Моли бе издъхнала, докато спи?

В разгара на своята беда Уейн се почувства горд. Той беше изградил нещо, което поне търпеше сравнение с тази изумителна гора, една от забележителностите на самия този град, от който той се бе отрекъл, като бе скрил ключа му. Искаше му се да бе минавал през тази гора преди. Искаше му се да можеше да се спре и да я изучава.

Чу зад гърба си раздвижване и бе убеден, че е полицаят с парчетата стъкло, забити в лицето му. Бе невъзможно да си представи как той е минал по същите завои, по които и Уейн, вече толкова многобройни, и все пак Уейн си помисли тъкмо това.

Той отново докосна ключа и си каза:

„Мислите си, че е бил скрит добре преди това? Пробвайте да го намерите на това място…“

21

Когато колата, която возеше Марго, стигна до северозападния проход, тя видя втора полицейска кола да кара със запалени фарове. Керванът от Плетищата до Северните гори се състоеше от четири коли и когато те паркираха до натоварения камион на Уейн, това заприлича на ограждение за добитък посред нощ. Дъждът и излязлата след него мъгла придаваха на фаровете дълбочина, в която Марго не ѝ се искаше да надзърта.

Проходът към Северните гори беше осветен и Марго се опита да потъне по-надълбоко в седалката.

Но гоблинските полицаи като че не се плашеха.

Полицаите бяха слезли от колите и застанали пред прохода. Високите им силуети хвърляха сенки по дърветата.

Марго гледаше как трима полицаи претърсиха колата на Уейн Шърман. Чувстваше непоносима вина, задето ги е довела тук. Видя как един полицай забърсва с пръсти счупеното стъкло на прозореца откъм шофьорската страна. Видя го как засмука пръст… как пробва вкуса… и повече не издържа.

Слезе от полицейската кола и навлезе в тъмния дъжд.

— Мога да се ориентирам тук — каза тя изведнъж. — Мога да ви го намеря.

Полицаите бавно се извърнаха към нея. Лицата им се виждаха на светлината на фаровете.

Изглеждаха различно.

Отначало Марго реши, че е само от фаровете, но после забеляза.

Полицаите си бяха свалили очилата. До един. Толкова много неестествени очи бяха втренчени в нея.

Един от тях отвори уста и ѝ заговори с глас, по-боботещ от работещите двигатели. Той ѝ заповяда:

— Покажи… ни…

Сърцето на Марго туптеше като бясно. Дъждът, гората, нощта, полицията. Опитваше се да диша равномерно, както правеше майка ѝ, но просто имаше прекалено много от какво да се бои. Сълзи замъглиха зрението ѝ. Полицаят, който заговори, тръгна неловко към нея. Тя не го видя. Беше захлупила лице в шепи с поглед, забит в мокрите ѝ обувки. Не знаеше колко близо бе дошъл до нея. Когато той заговори, когато произнесе „Покажи… ни… сега…“, Марго усети дъха му и изпищя. После челюстта на полицая се откърти на земята.

— Какво… — подзе Марго, сочейки с пръст падналата част от лицето му. В нея вече се събираше дъждовна вода.

Полицаят я награби яростно за лакътя.

— Да! — извика Марго. — Ще ви покажа! Ще ви покажа веднага!

Полицаят я издърпа от мократа земя и я затика към прохода. Тя залитна напред и чу, че мъжете я следват. Не мислеше. Не както би мислила нормално. Потресена и разтреперена, тя влезе в гората и подмина мястото, където мъжът, изградил Плетищата, някога бе разменил клетви с жена си. Мина през лъчите на фаровете и пристъпи сред мрака на гората. Нямаше нужда да се вслушва, за да знае, че полицията я следва. Издаваха звуци като животинска глутница. Нетърпелива… непохватна… гладна…

Нямаше представа къде е Уейн Шърман, нито как да го намери.

Но имаше план, ужасно крехък план, нещо, което да задоволи чудовищните същества зад гърба ѝ.

За известно време.

И трябваше да измисли нещо също толкова илюзорно, когато това време изтечеше.

Тя поведе полицаите навътре в гората.

22

Все по-навътре в гората.

Уейн напредваше упорито. Вече дишаше тежко.

Толкова много пътеки се изкачваха нагоре, когато си съвсем сигурен, че водят надолу. Краката на Уейн бяха пламнали. Промените във височината. Нанагорнищата и нанадолнищата. Не беше свикнал с това. Плетищата бяха плоски, изградени върху открита ливада. Но Северните гори растяха върху пощуряла земя.

Сети се за вожда Черната вода и заселниците, укрили се в тази гора. Уейн не беше спец по историята на Гоблин, но знаеше за твърдението на Черната вода, че цял Гоблин е лоша земя. Докато ключът го удряше в гърдите, той мислеше за Черната вода, за сина на Черната вода, за Фаралайн и Карол и за Първоначалните шейсет заселници. Мислеше за совите, за вещицата и за всички истории, които младите гоблинчани научават, преди да пораснат и да разберат.

Стисна ключа през анорака.

Докато тичаше и се криеше, изведнъж почувства, все едно е негов дълг да опази ключа укрит. Чувстваше, че Гоблин не е нищо без своите духове. Че да върне ключа в кметството, по някакъв начин би означавало да върне на града цялата му душа.

Уейн продължи. Все по-навътре.

Дъждът се лееше обилно през мрежата от дървесни корони. Бавното парене в краката му вече започваше прекалено да го измъчва. Сега той говореше на ключа, но това не звучеше като говор. Полуизречени думи и мънкане, прикриващо пращенето на клонките, което, кой знае как, все още не секваше зад гърба му.

„Няма да им го дам“ — помисли си. Сякаш ключът и Моли някак бяха едно. И двете бяха духа на Гоблин.

Още една пръчка се прекърши зад него. Същият полицай ли беше? Много полицаи?

Очите го боляха от взиране в мрака. Мускулите на врата му се напрягаха. Все едно изграждаше наново Плетищата, отново изживяваше непоносимите усилия.

Гората като че се сключваше около него. Пътеките се стесниха. Още клони, твърде много клони посягаха към него на минаване. Пробиваха ръкавите на анорака му и разкървавяха ръцете му.

Един дори разкъса джоба на гърдите му и Уейн улови ключа, без да гледа, когато той изпадна.

Ключът за града.

Духът на Гоблин.

Уейн бе навлязъл вдън гората.

23

„Като ръководителка на скаути си — рече си Марго. — Водиш момичешка скаутска група из природен парк през много интересна гора.“

Знаеше историята за Северните гори. Всяко дете в Гоблин я знаеше. Знаеше за шепнещата вещица, която можела да накара сърцето ти да се пръсне. Знаеше за докарания до лудост индиански вожд. И все пак онова, от което най-много я беше страх, вече беше с нея.

„Ти им каза, че можеш да го намериш — рече си тя спокойно. — Затова… престори се, че го намираш.“

Не можеше да се принуди да се обърне обратно и да погледне гоблинската полиция сред Северните гори. Водеше ги мълчаливо.

„Ти си им нужна“ — напомни си тя. Но за колко дълго?

Вземаше бързо решения и се преструваше, че знае накъде върви. И гордостта от разгадаването на Плетищата я тласкаше напред.

Но в Северните гори нямаше финална линия. Нямаше ключ, поставен под стъкло на едно място. Уейн Шърман също трябва да се е движил.

Тя се замисли за него. Уейн, какъвто беше, когато си купи билет.

Колко трябва да го е страх.

Нямаше как да се отрече, че тя бе виновната за всичко това. Тя бе започнала всичко. Тя…

Една ръка се стовари върху рамото ѝ. Тя подскочи в мрака.

— Доколко… сме… близо?

Марго не се обърна. Не би понесла да види онези анимационни немигащи очи.

— Близо сме — каза тя. — Подушвам миризмата на трева, която лъха от него.

Дали за тях си личеше? Дали си личеше, че лъже?

24

Ако стремежът да се отърве от полицията не тласкаше Уейн, тялото му щеше да рухне. Трудно щеше да стигне толкова далече без никакви притеснения. Шумовете от някого, който върви по петите му, все тъй се чуваха.

— Моли! — изпухтя той. — Помниш ли как всеки от нас сънува другия онази вечер, когато за пръв път се видяхме?

Започна да се смее.

Всичко това — Плетищата, бягството от гоблинската полиция, истинската любов… всичко това му стана толкова… смешно тогава.

Хряс!

Някой все тъй вървеше подире му.

Хряс! Хряс!

„Помниш ли как…“

Хряс! Хряс!

Уейн се спря. Каквото и да бе това, то не се махаше.

Обърна се насреща му.

Черен мрак.

Уейн присви очи, затърси някакво движение. Коленичи — имаше нужда от почивка.

— Моли — рече той. — Според теб какво е това? Полицията? Или…

Вече беше по-близо — шумът от изтиквани настрана клони, пращенето на пръчки и сухи листа.

Уейн отново се надигна.

Спомени за Моли кръжаха в ума му като горящо колело на късмета.

Вдъхна дълбоко.

И тогава онова, което го следеше, се спря.

Стори му се, че успява да различи нещо, силует, живот на сто крачки от мястото, на което стоеше, вкоренен като чепато дърво или като триметрова стена на лабиринт от храсти.

— Здравей — каза Уейн.

Беше жена.

Тя излезе иззад едно дърво и Уейн разбра, че е много по-наблизо, отколкото си е мислил. Очите му го разиграваха. Северните гори го разиграваха.

Освен това разбра, че все тъй държи в ръка ключа на града.

Още преди тя да стигне до него, Уейн осъзна, че това е Моли. Нямаше никакви въпроси в ума му, в погледа му, в сърцето му. Беше гола също както на езерото Ослоу в деня, когато се снимаха, онази лента, която той никога не прояви. Лентата, която седеше в чанта в камиона му край същата тази гора.

— Моли — каза той с усмивка, почти в опит да флиртува с неправдоподобното видение. — Не мога да ти кажа от колко дълго време исках да те видя така.

После сълзите рукнаха по лицето му като гоблински дъжд.

Плетищата… почит към Моли… а сега Северните гори… и духът на Моли, дошъл да го поздрави.

Стисна ключа на града.

Моли седна на един пън, който Уейн не бе забелязал. Голите ѝ крака сияеха в мрака. Тя прикани с жест Уейн да отиде при нея.

— Ако знаех, че си ти — рече той, — никога не бих продължил по-навътре. Знаеш го, нали?

Тя вдигна очи към него, същите очи, с които го поглеждаше от другия край на тяхната жълта къщичка край голямо пусто поле.

Протегна гладка длан и Уейн я пое. Коленичи до нея, с едно коляно в калта, държеше ръката ѝ в своята, а погледите им бяха впити един в друг здраво като капака на някой от онези велики гоблински гробове.

— Моли… — подзе Уейн.

Но Моли се приведе към него, за да му пошепне нещо на ухо.

25

Шумовете (зад рамото ѝ, в нозете ѝ) бяха прераснали в симфония от пронизителен кикот, ломотещо сумтене, полуизречени думи, тежко дишане и ужасния звук от раздираща се гума. Каквото и да бе онова, което Марго водеше през гората, то вече не изглеждаше както преди, щом влязоха в нея.

Тя го знаеше, без да поглежда.

Явяваха ѝ се видения как клетият Уейн Шърман умира, попаднал в ръцете на тези полицаи; любезният собственик, който я бе помолил да му даде една минута преди четирийсет хиляди години.

„Там е жена му“ — спомни си тя думите на полицая.

Но не беше жена му. Беше ключът на града. И все пак имаше ли някаква връзка? Дали ключът на Гоблин по някакъв начин символизираше жена му? Или нещо подобно?

Ах, какво бе направила тя? Мислеше се за тоооолкова умна. За тоооолкова храбра. За такъъъъв герой. А сега беше само една малка гаднярка. Тъй силно ѝ се искаше да намери Уейн Шърман и да му каже: „Дано постигна нещо толкова велико като Плетищата, когато порасна“.

— Близо… ли… сме?

Гласът вече не наподобяваше гласовете от участъка, от жълтата къща на Уейн, от входа към гората.

Марго пое дълбоко дъх. Чу нещо като тракане на кости зад гърба си. Усети допира на нещо като мокра козина на тила си.

Не изпищя.

Но побягна.

Побягна навътре в черния мрак на пътеката и бързо се покатери по дънера на едно от крехките дървета. То се извиваше нагоре, настрани и пак нагоре, докато тя вече не знаеше нагоре ли се катери, или се спуска надолу. Катереше се бързо, изподра крачетата си и спря там, където стволът се срещаше с друг ствол на също тъй чепато дърво.

Чуваше как полицаите наближават. Приглушените разстроени гласове се чуваха все по-силно и танцуваха с вятъра из гората. Не искаше да ги вижда, не искаше да ги вижда, не искаше да…

— Момииииченцееее?

Бяха застанали в подножието на едно дърво.

— Ще… ни… се… наложи… ли… да… те… сваляме… от… това… дървооо?

Марго стисна клепачи.

„Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи, Боже Господи!“

Тя се изкатери още малко по-нагоре по ствола и тогава усети нещо до себе си.

„Пера“ — подсказа ѝ разумът.

Не изпищя.

Но отвори очи, за да погледне съществото.

Мракът край нея се раздвижи. Марго все тъй мълчеше, когато една глава се извъртя към нея — животно, две червени точки сред целия този мокър мрак.

Знаеше какво е то.

Велика сова.

— Идвамееее — извика долу един полицай.

В мрака очите на совата светеха като свещи. Марго проследи погледа им, погледна дънера надолу и зърна лицата, които вървяха подире ѝ.

Дъхът ѝ секна.

Нагоре към дървото не гледаха група гоблински полицаи. Вече не.

Марго закри очи, но вече беше късно и вече бе попила с поглед грамадните магарешки зъби, щръкнали от сиви венци, очите, четири пъти по-големи от нейните, оплешивяващите темета…

Марго пак закри очи и се разтрепери.

— Къде… е… тя?

Думите звучаха така, сякаш затворнически решетки се отварят пред Марго. Вест, че Уейн Шърман ще се оправи. Облекчение.

Не бяха я видели.

„Сторило им се е, че са видели нещо на дървото — рече си тя. — А совата ги е залъгала, че е било само сова.“

Полицаите продължиха по-нататък. Звуците от хрущене на кости, ломотене и олигавени глинести устни поутихнаха.

Но я викаха по пътя. В посока, в която Марго още не бе поемала. Посока, в която не би тръгнала.

Тя изчакваше.

Изчакваше.

Изчакваше.

А после вече не можеше да чака повече.

— Благодаря — прошепна тя на совата.

А после слезе долу по дращещия мокър дънер. Щом черните ѝ обувки за танц докоснаха земята, тя си помисли:

„А сега… Обърни всичко обратно.“

Полицаите нямаше как да знаят, че методът на Марго за ориентация из Северните гори бе по-елементарен от онзи, който бе приложила в Плетищата. С цялото това криволичене би било трудно да се каже в коя посока вървят. Те не ѝ обръщаха внимание. Търсеха Уейн Шърман.

Но Марго просто завиваше вдясно при всяка възможност.

Надяваше се те да се загубят в гората за вечни времена. Да се побъркат като индианския вожд. Да се блъскат един в друг, докато умрат от глад.

Надяваше се само да не намерят Уейн Шърман преди това.

Побягна.

Отново безмълвно благодари на Великата сова.

Молеше се за Уейн Шърман.

26

Историята, която Моли разказваше шепнешком на Уейн, бе небивала. Думите не само будеха образи, но и ги вадеха от земята, върху която коленичеше той. Огромни идеи, обяснени на език, тъй изящен, че Уейн не се и усещаше как кима чак докато от това не го заболя вратът.

Моли продължаваше да шепне.

Уейн бе притворил очи. Слушаше, а тя го държеше за ръка. Нямаше причини да се тревожи… Причини да бяга…

Тя шепнеше… и историята, която му разказа, Уейн бе чакал да чуе дванайсет години. История, която обясняваше смъртта и загубата, и самотата. История, даваща основания за всяка една от тях. Треската, в която бе изградил Плетищата, сега му се изясни…

Моли продължаваше да шепне.

Гласът бе като лек за дванайсетгодишна болка. Дванайсет години тъга, униние, бунт, гняв, омраза…

Уейн изведнъж усети как в гърдите му се надигна нещо като хълцане.

Моли стисна здраво ръката му. Продължаваше да шепне.

Уейн усети как мускулите на гърдите му се стягат, как нещо притиска раменете му. Стана му студено. И дъждът като че беше по-студен.

Той ахна — опитваше се да не прекъсва историята, шепота в ухото му. Но не можеше, нещо се случваше — пръстите на ръцете и краката му, дланите и ходилата му…

— Моли — каза той. — Спри.

Гората се смрачи още повече. Дърветата като че се опитваха да изтръгнат нещо от него.

Сега това се случваше с глезените и китките му, с краката му до коленете и ръцете до лактите. Усещаше го, усещаше как кръвта се отдръпва.

Отстъпва.

Прибира се у дома.

Моли продължаваше да шепне, ала сега думите ѝ го объркваха. Абсурдни образи без смисъл, фрази от детско телевизионно предаване.

Усети тежест в гърдите си. Все едно те се издуваха. Все едно го напомпваха с оцет.

Болеше.

Отвори очи.

— Моли?

Не можеше да вдигне глава, за да я погледне. Едвам успяваше да помръдне шия.

Опита се да се отдръпне, но ръката го стисна още по-здраво. Болеше. Всичко болеше. Той се загърчи в калта, все тъй прикрепен към Моли чрез дланта си. Длан, която бе подал доброволно…

Сега в разказа нямаше думи. Само сиво-бели вихри, изгледът на гоблинското небе, преди да завали.

Уейн изпищя, доколкото още му бе останал дъх. Вените му бяха пресъхнали — поредица от запустели пътища, които няма кой да поддържа.

Помисли си за Плетищата, когато разтвори другата си длан и изтърва ключа на града.

Той падна на земята в гората.

И всичко, цялата болка спря така внезапно, че Уейн едва забеляза как Моли ахна.

На четири крака, задъхан, той видя ключа под себе си. После видя ръката, която посегна към него, и разбра, че тази, която му бе шепнала, изобщо не бе Моли.

Осмопръстата ръка бе бърза. Но Уейн видя бръчките, брадавиците, засъхналата кръв.

Когато вдигна очи, вещицата си бе отишла и върху пъна бе приседнал единствено мракът на Северните гори.

Уейн отново се надигна. Опипа гърдите си, краката, слабините, лицето, проверяваше всичко ли си е на мястото, все още ли действа, все още ли е живо.

После, смътно осъзнаващ, че ключът на града е бил откраднат от вещицата от Северните гори, Уейн Шърман се усмихна. Гоблин можеше да го обича като майстор на лабиринта, но нямаше никого, който да познава невъзможните проходи на неутихващата болка така, както жената, която бе срещнал току-що.

Уейн се засмя. В далечината сякаш чу звук на тетива и мъжки рев. Видя как светва фенерче.

Не помръдна — питаше се каква ли съдба чака Гоблин, щом ключът му бе в ръцете на вещица.

Чакаше.

Чакаше.

Чакаше.

Докато вече не можеше да чака. И тогава тихо пое обратно, след като бе оставил след себе си диря от трошици под формата на десни завои и само десни завои чак до черните недра на Северните гори.

И колкото повече наближаваше изхода, толкова повече си мислеше за местата, където можеше да отиде един мъж, мъж, чийто багаж вече бе натоварен в колата, мъж, вече постигнал всичко на едно място, което вече с нищо не го задържаше.

27

Когато Марго излезе от гората, майка ѝ закри уста с ръце и нададе вик на болезнено облекчение.

Чакаше уплашена, паркирала много отдавна до полицейските коли. Северозападният проход грееше като тиквен фенер. Знаеше, че не бива да навлиза в гората. Една мъртва майка изобщо нямаше как да помогне на Марго.

— Мамо! — изкрещя Марго.

Прегърнаха се, осветени от фаровете на полицейската кола.

— Какво ти сториха? Какво направиха?

— Всичко е наред. Добре съм. Надхитрих ги. Зарязах ги там вътре.

Шели огледа драскотините по ръцете и краката на Марго. Забеляза страха в очите на дъщеря си. И увереността в тях. После отнесе Марго в колата и я настани на седалката до шофьора.

— Напускаме Гоблин, Марго. Напускаме Гоблин завинаги.

Шели потегли и се отдалечи от полицейските коли.

Отне им двайсет минути да стигнат до южния край на града.

Щом минаха между грамадните скулптурни храсти, обрамчващи входа на града, Марго се сети за Уейн Шърман.

Дали беше добре?

Помисли си за Плетищата и как не ѝ пукаше, че децата в училище така и няма да разберат, че ги е разгадала.

— Добре сме се отървали — рече Шели, щом излязоха навън от града.

Марго си каза, че Уейн сигурно се е оправил.

В края на краищата той бе изградил Плетищата.

Ако имаше човек, който можеше да намери изхода на лабиринт…