Големият лош вълк

Трета глава

Улф тръсна одеялото, преди да го разстеле на същото място, където го бе сложил предишния ден. Не след дълго Моли трябваше да се появи.

Тревелиън не можеше да си спомни кога за последен път бе чакал с нетърпение жена. Когато осъзна с какво нетърпение очаква Моли, по устните му се плъзна усмивка. Възбуждаше го играта, новото предизвикателство, каза си той, а не жената.

Улф познаваше жените. Знаеше какво искаха и какво презираха в един мъж. Дори преди онази съдбоносна нощ, когато бе обявен за безмилостен убиец, за него се носеха слухове, че е безчувствен и безсърдечен. За тази му репутация допринасяше и строго изсеченото му лице и стената, която издигаше между себе си и останалия свят, а това се отнасяше и за жените, които отвеждаше в леглото си.

Въпреки това съществуваха жени, които харесваха именно такива тайнствени мъже като него, а Улф винаги умееше да се справи с такива жени. Той не притежаваше обичайната привлекателна външност, която се харесваше почти на всички, но когато се наложеше, пускаше в ход дяволския си чар.

Мрачна усмивка изкриви устните му, когато осъзна, че продължава да дели живота си на две — отпреди и след онази нощ, но не пожела да размишлява върху този факт.

Имаше жени, които изпитваха тайно удоволствие да флиртуват с опасен мъж, а Улф не би отказал на нито една от тях удоволствието сериозно да ги изплаши. Интересът, който тези жени изпитваха към него, никога не траеше дълго, но той се бе научил да го използва в своя полза.

Парите също бяха от полза. Улф добре знаеше, че няма жена на този свят, която не би простила на един мъж всичко, стига състоянието му да бе достатъчно голямо. Улф не се считаше за циник. Просто смяташе, че отношението му към предполагаемия по-слаб пол е напълно реалистично.

Днес добре се бе подготвил за срещата си с Моли. В единия си джоб бе сложил тесте с карти за игра, а в другия гривна, украсена с диаманти и сапфири. Бе решен да разкрие всички слабости на Моли Кинкейд.

Докато Моли се появи на пътеката, с весело развяна червена пелерина, Улф бе заел мястото си от своята страна на одеялото, а пред него картите бяха подредени в любимата му игра solitaire.

— Здравей.

В тона, с който Моли го поздрави. Улф улови облекчението и нетърпението й, че отново го вижда. Усмихна се и вдигна поглед към нея.

— Играеш ли карти? — Той бързо събра картите и ги постави на дланта си.

— Не. — Моли седна в другия край на одеялото, като остави кошницата на пътеката зад себе си.

Улф сръчно размеси картите, като нито за миг не откъсна поглед от лицето й. Тя имаше големи очи, чисти и дълбоки, в които се оглеждаше душата й. Кожата й беше бледа, деликатна, подчертана от чудесната й червена коса.

Улф сложи картите в средата на одеялото.

— Вземи си една карта. — Улф отдръпна ръката си назад. — Няма значение дали ще вземеш отгоре или някъде от средата.

Моли се поколеба, но след това протегна внимателно ръка, сякаш се опасяваше, че той всеки момент може да я сграбчи. Взе най-горната карта, както Улф бе очаквал, че ще направи, обърна я и я остави до другите карти. Беше асо. Съвсем бавно Улф обърна следващата карта. Четворка.

— Печелиш — каза той, като отново събра картите и ги размеси.

— Наистина ли?

— Искаш ли да опитаме още веднъж? — Улф отново постави картите между тях.

— Предполагам. — В гласа й се долавяше копнеж.

Моли се пресегна и отново взе най-горната карта. Дама каро.

Улф обърна следващата карта. Осмица.

— Имаш късмет. Някои хора го имат, а някои не.

— Някои хора имат какво?

— Късмет.

Улф за пореден път събра картите и ги размеси с умение, което бе придобито в течение на години. Заинтригувана, Моли следеше играта на картите в ръцете му. Очевидно не се изискваше много, за да бъде впечатлена и да бъде предизвикан интересът й. Моли гледаше като хипнотизирана бързите движения на ръцете му и още по-бързото движение на картите между пръстите му.

— Какво ще кажеш този път да направим играта малко по-интересна — предложи той, а Моли вдигна поглед от картите и го погледна право в очите.

— Как?

— Чрез един малък облог.

Той я караше да се чувства неудобно. Тя набръчка леко нослето си, толкова леко, че едва ли изобщо осъзна какво направи и присви също толкова леко огромните си сиви очи.

— Нямам нищо, което мога да заложа, а и освен това не е правилно.

— Не е правилно ли? — повтори Улф. — Как така?

— Това е комар, а да се играе комар е грях.

— И сега ми отказваш, защото нямаш какво да заложиш, или защото да се играе комар е грях?

Моли изглежда сама не можеше да си отговори на този въпрос. Тя се поколеба и се размърда неловко. Червената й пелерина леко се разтвори, разкривайки пред погледа му меки женствени форми, което постави на изпитание търпението му. Нямаше нищо необикновено в бялата блузка, и простата кафява пола, но кръстчето й бе толкова тънко. Той бе сигурен, че може да го обхване с двете си ръце. Гърдите й образуваха две много съблазнителни заоблености под бялата блузка.

— Предполагам, че поради двете причини — отвърна предпазливо тя.

Улф остави картите точно в средата на одеялото и извади гривната от другия си джоб. Диамантите и сапфирите проблеснаха меко, уловили слънчевите лъчи, а когато той подхвърли гривната на одеялото, тя падна точно до картите, като издаде лек, галещ ухото звън.

— Ако изтеглиш по-силна карта, гривната е твоя.

Моли се приведе леко напред, за да разгледа бижуто по-добре, но не го докосна. Нещо повече, продължи да държи ръцете в скута си.

— Красива е — прошепна тя.

Всички жени обичаха красивите неща. Моли нямаше да се окаже изключение.

— Изтегли по-силната карта и е твоя.

Моли смело впи в него ясния си чист поглед.

— Казах ти, че нямам нищо…

— Ако аз изтегля силната карта — прекъсна я той, — искам да получа целувка от теб.

Улф очакваше да прочете изненада по лицето й, но това не стана. Не видя нищо друго в изражението й, освен спокойствие и разбра, че тя изобщо не бе изненадана. Този път, вместо да вземе най-горната карта, Моли разстла картите върху одеялото като ветрило. Вършеше това бавно и внимателно с тънките си деликатни пръстчета. Поколеба се малко, като леко докосна почти всяка от тях. Най-накрая изтегли една карта от средата и я обърна бавно. Осмица.

Улф бе възнамерявал отново да я остави да спечели, за да разбере дали Моли ще вземе гривната. Най-горната карта, тази, която би трябвало Моли да вземе, бе десетка. Втората, която трябваше да бъде за него, бе четворка. Бе готов за пореден път да загуби, тъй като бе сигурен, че щеше да получи целувката, за която копнееше.

— По дяволите! — измърмори той, като изтегли напосоки една карта от средата и я обърна. Двойка.

— О! — отговорът на Моли бе тиха въздишка и широко отворени от изумление очи.

— Вече ти казах, че имаш късмет и съм бил прав. — Улф взе с един пръст гривната и й я подаде. Скъпоценните камъни отново отразиха светлината, преди бижуто да падне в скута й.

Известно време Моли само гледаше гривната, най-накрая я взе с две ръце, като че ли бе някакво нежно цвете, което може да се счупи.

— Никога не съм виждала подобно нещо.

Улф не бе изненадан, че Моли имаше същата слабост към красивите бижута, подобно на всички представителки на нейния пол. Бе виждал жени, които имаха всичко, което можеше да си пожелае една дама, но бяха готови на всичко, за да притежават нещо толкова рядко и ценно като тази гривна, а Моли, по негови наблюдения, не притежаваше кой знае какво. Със сигурност никога не бе държала в ръцете си нещо толкова скъпо. Моли задържа в ръка гривната още няколко секунди, след това внимателно я постави до картите.

— Не мога да я взема.

— Но тя е твоя, ти си я спечели — настоя Улф.

Но Моли само се усмихна.

— Дори и да е така, какво да правя с нея? Да я нося на църковната служба в неделя? Не мисля, че е правилно, особено ако съм я получила по нечестен начин.

— Неща, получени по такъв начин, трябва все пак да се видят и да се опитат, нали така?

Моли се усмихна весело, като че ли той се шегуваше с нея.

— По такъв начин ли си получил това съкровище? С игра на карти?

— Гривната беше на майка ми.

Усмивката на Моли угасна и тя отметна с характерно само за нея движение глава назад. Няколко червени къдрици се пръснаха по раменете й.

— Ето още една причина, поради която не мога да я приема. Това е фамилна вещ. Какво би си помислила майка ти, ако узнае, че залагаш нещо толкова ценно?

— Аз съм последният представител от семейство Тревелиън — отвърна Улф, като се чудеше как така разговорът придоби такава насока. — Нямам семейство. Вземи я.

Той отново хвърли гривната към Моли, ядосан, че тя не се държеше по начин, който бе очаквал. Моли се изправи бодро на крака, а гривната падна на одеялото.

— Сега трябва да тръгвам — каза тя малко припряно, като взе кошницата и бързо мина покрай него. Този път не си направи труда да го заобиколи, просто стъпи на одеялото и прескочи краката му.

— Червенокоске? — извика той, като скочи на свой ред, но тя вече се отдалечаваше по пътеката.

Тя се спря, обърна се и го погледна подозрително.

— Съжалявам, че се държах грубо — каза той, без да я поглежда.

— Всичко е наред.

— Исках да вземеш гривната, това е всичко.

Улф разбра, че тя не таеше лоши чувства към него, тъй като му се усмихна мило.

— Много си сладък.

Улф вдигна смаяно вежди.

— Сладък? — Никой не го бе наричал така… никога през живота му не го бяха наричали „сладък“.

Моли се обърна и продължи бързо по пътеката. Бе свалила качулката си и чудесната й коса се разстилаше по гърба й. Не бе попитала дали той щеше отново да дойде на следващия ден. Може би вече знаеше, че той нямаше да устои на изкушението.

Защо бе отказала да вземе гривната? А ако не е имала намерение да приеме, защо изобщо се съгласи да играе? По-късно му хрумна, че може би е искала да загуби.

— Не се отклонявай от пътеката, Червенокоске — прошепна той точно когато тя завиваше и изчезна в гората.

— Ти обичала ли си дядо? — попита Моли, като се опита въпросът да прозвучи колкото бе възможно по-невинно.

Баба Кинкейд бе приключила с обяда си, въпреки че според Моли не бе хапнала почти нищичко.

— Разбира се, че го обичах. Той беше добър човек.

Отговорът не бе по-добър от този на майка й „сама ще разбереш“.

— Но как разбра, че го обичаш?

Баба Кинкейд се отдалечи от масата, взе вълнения си шал и бастуна си и се настани удобно в люлеещия се стол край огъня. Моли винаги бе чувствала баба си по-близка от собствената си майка. Мери Кинкейд имаше прекалено покровителствено отношение към нея може би защото Моли бе единственото й дете и много пъти, когато се нуждаеше от съвет, Моли се бе обръщала към баба си. Баба Кинкейд бе разумна жена, която никога не се колебаеше да изкаже мнението си и понякога Моли чу чувстваше, че е по-лесно да бъде напълно откровена с баба си, отколкото с майка си.

— Любовта при мен не дойде изведнъж — каза баба Кинкейд, като се залюля леко в любимия си стол.

— Наистина ли?

— Бракът ни с дядо ти бе уреден от семействата ни. Едва познавах Майкъл, когато се омъжих за него. — Възрастната жена бе вперила поглед през прозореца към гъстата гора отсреща.

— Значи не си обичала, когато сте се оженили?

Дълго време баба й не каза нищо, а Моли не искаше да прекъсва мислите й.

— Уважавах го много, мислех си, че е разговорлив и весел, но не беше така. Не, в началото не го обичах. Любовта дойде по-късно.

Моли се отпусна на пода в краката на баба си.

— Но когато това се е случило, как си разбрала, че е истинската любов?

Баба Кинкейд й хвърли подозрителен поглед. Проницателните й очи като че ли виждаха и разбираха всичко.

— Днес си прекалено любопитна. Защо са тези въпроси за любовта?

— Искам един ден да се омъжа — отвърна Моли в опит да се защити. — Би трябвало да разбирам тези неща. Не е ли така?

В отговор баба Кинкейд се засмя.

— Разбира се, че трябва. Но за съжаление на въпросите ти не може да се намери лесен отговор. За всеки човек любовта е различна. Тя идва бавно, но понякога поразява човека като гръм. Може да дойде мощно и силно като приливна вълна. Може да дойде тихо и незабелязано. Има и някои нещастни души, които никога не срещат любовта.

— Колко тъжно. — Моли потрепери. Ами ако никога не познае истинската любов? Дали Улф Тревелиън някога е познавал любовта?

Като че бе прочела мислите й, баба й продължи.

— Но не трябва да се притесняваш за това, Моли. В теб има толкова много любов, тя блести в погледа ти. Никой мъж, който е обект на такава любов, няма да избяга или да не отвърне със същото. — Внезапно леката усмивка на възрастната жена се стопи. — Майка ти и аз не сме справедливи с теб, дете. Разчитахме твърде много на теб, а ти би трябвало да търсиш своя път в живота.

— Вие имате нужда от мен. — Моли постави ръка на коляното на баба си. — И колкото и да сте невъзможни, обичам ви и двете.

Моли почувства как тънките, деликатни пръсти галят косата й.

— Може би е време да започнем сериозно да ти търсим съпруг, дете. Ти си толкова красива, че това едва ли ще бъде трудно.

Звучеше толкова делово, толкова неромантично. Да й потърсят съпруг!

— Мислех си… мислех си, че може да срещна подходящия мъж, когато му дойде времето. Да го погледна и в същия момент да разбера, че това е мъжът за мен.

— Това се случва само в приказките, Моли — прошепна баба Кинкейд. — Само в приказките.

Моли остана при баба си по-дълго, отколкото бе възнамерявала, и когато си тръгна, затича по пътеката колкото сили имаше. Трябваше да разнесе хляба на клиентите и да зашие някои дрехи. Може би този ден ще се справи по-успешно от предишния, когато бе изгубила часове с ризата на мистър Хенсън.

Но беше сигурна, че през нощта отново щеше да потъне в мечти, както всяка нощ, откакто бе срещнала Улф. Беше глупаво да играе онази игра, но толкова й се искаше да загуби. Как ли се чувства едно момиче, когато получава целувка от мъж? Това беше нещо, за което не можеше да попита майка си или баба си, но отчаяно искаше да разбере. Толкова просто щеше да бъде, ако бе помолила Улф да я целуне. Господи, какво ли щеше да си помисли за нея?

Ако Улф я целунеше, може би щеше да разбере дали това, което изпитваше към него, наистина е любов.

Моли почти бе излязла на пътя, когато дочу нещо. Някакъв шум, дълбоко в гората, шум, който не би трябвало да съществува. Вместо да хукне да бяга, Моли спря и се обърна с лице към тъмните сенки на гората по посока на звука. Не можа да види нищо друго, освен дървета и сенки, а в краката си — няколко разцъфнали богородички.

Моли остави празната кошница на земята и пристъпи няколко крачки встрани от пътеката. Облегна се с едната си ръка на един бял бор, ослуша се с надежда да чуе отново звука, но наоколо бе съвсем тихо.

— Улф? — прошепна тя.

Сърцето й започна да блъска силно в гърдите й. Моли разбра, че той бе някъде наблизо. Че я наблюдава. Би дала всичко, за да прекара само още пет минути с него, дори само да го зърне, преди да се върне в Кингспорт. Това желание бе толкова силно, че то я накара дори за момент да се отклони от пътеката. Как да си обясни чувствата, които я вълнуваха? Дали Улф Тревелиън бе нейната истинска любов?

Улф й бе казал да не се отклонява от пътеката и истината беше, че чувството й за ориентация бе толкова слабо, че тя със сигурност би се загубила, ако се отклонеше от нея. Затова Моли отново взе кошницата си и се затича към Кингспорт. Шумът може да е бил причинен от диво животно, от тези, за които Улф ходеше на лов. А може въображението й да й бе изиграло лоша шега.

Може и да бе Улф…

— Това всичко ли е, мистър Тревелиън?

Въпросът на Ларкин стресна Улф и той едва не подскочи от стола. Вечерята му стоеше недокосната, но чашата му няколко пъти бе доливана с вино. Улф вдигна ръка и пълната чиния с храна бе отнесена. За пореден път бе останал сам в трапезарията, която бе предназначена за голямо семейство. Масата му се струваше чудовищно дълга, наредените по протежението й столове чудовищно празни.

Разбира се, нали бе дошъл тук, за да бъде сам, да избяга от шума и от тълпите на големия град. Гривната, която Моли отказа да вземе, стоеше пред него, скъпоценните камъни блестяха на светлината на свещите.

Тя бе пожелала гривната. По дяволите, бе абсолютно сигурен, че Моли бе пожелала с цялото си сърце да притежава тази гривна. Когато я взе в ръце, очите й заблестяха, освен това държеше бижуто почти със страхопочитание. Намираше, че е красива и въпреки това отказа да я вземе. Получена по нечестен начин, бе казала тя и то съвсем сериозно.

В един момент, докато бе наблюдавал Моли да се връща към къщи, бе настъпил суха клонка, а тя бе доловила шума. Тя се бе отклонила от пътеката, след това се бе поколебала и продължи към Кингспорт. Ако бе направила още няколко стъпки между дърветата, щеше да го види. Улф не смяташе, че тя щеше да се изненада. Неговото име ли прошепна тя, когато се отклони от пътеката?

Не можеше да съблазни Моли със силно питие, не можеше да я купи със скъпи бижута. Изглежда тя наистина бе толкова невинна, както си бе помислил отначало.

Тогава защо не се страхуваше от него? Защо не избяга, когато го видя и разбра кой е?

Може би това, което искаше тя, бе същото, от което и той се нуждаеше с всеки изминал ден. Улф отново напълни чашата си с вино и остана така, любувайки се на играта на светлината на свещта в червената течност. По това време вече всички слуги се бяха оттеглили по стаите си на третия етаж, всички, освен Ларкин, който щеше да стои буден и готов да изпълни всяко негово желание, докато не решеше да се оттегли в спалнята си, и който щеше да бъде на крак и готов да му служи, когато се събудеше сутринта.

Улф се зачуди дали възрастният човек някога спеше, дали някога бе хващал настинка или бе избухвал в гняв. Вероятно, когато Улф бе в Ню Йорк, прислужниците във Ванора Пойнт си лягаха късно и пиеха вино от неговите запаси и се впускаха в любовни приключения на третия етаж.

Тази мисъл развесели Улф и го накара да се усмихне. Ларкин и готвачката — как й беше името? Момчето от конюшнята и момичето, което най-вероятно бе прислужница на горния етаж. Достатъчно бе да я погледне и тя започваше да пърха наоколо.

Това място бе пълна скука, но ако Моли се съгласеше да стане негова метреса, той може би щеше да прекарва повече време във фамилната къща.

Улф вдигна тост.

— За Моли Кинкейд.

Думите проехтяха в празната стая и сякаш се отразиха във високия таван.

— Дано да е толкова сладка, колкото изглежда.

Кошницата на Моли бе пълна с хляб, но в мислите си тя бе някъде далеч. Мисис Маккейн излезе от един магазин и й помаха с ръка, усмихвайки се приветливо, но чак след няколко секунди Моли се осъзна, спомни си изискванията на доброто възпитание и отвърна на поздрава й. Усмихна се глупаво и не можа да си обясни защо се получи така.

Причината бе Улф. Той постоянно бе в мислите й и Моли се улови, че мечтае постоянно за любов и целувки.

Ако не кажеше на някого, имаше чувството, че ще се пръсне. Хана и Стела бяха най-добрите й приятелки, но Хана не можеше да пази тайна повече от десет минути.

Моли отнесе част от хляба у мистър Хенсън. Тя му се усмихна и даде съвсем разумни отговори на въпросите му за майка й. Орвил Хенсън не бе много висок, но и Мери Кинкейд не бе такава. Имаше малко бирено коремче, но лицето му бе красиво, достатъчно красиво за един по-възрастен мъж като него. Моли кимаше и слушаше безкрайните му въпроси за здравето на майка й и изобщо за живота й. И очите му имаха обикновен, спокоен израз. Не бяха пронизващи и вълнуващи като тези на Улф.

Когато излезе от къщата на мистър Хенсън, Моли почти несъзнателно се отклони от обичайния си път и се отправи към дома на Стела. Съпругът на Стела беше рибар, като повечето от местните мъже и се прибираше вкъщи чак късно следобед.

Обикновено на Моли не й оставаше време да се спира и да посещава приятелката си, но днес беше различно.

Стела я поздрави радостно, както винаги, но Моли забеляза как двете години брачен живот бяха променили приятелката й. Светло кестенявата й коса бе прибрана в небрежен кок на главата й, а бялата й кухненска престилка бе цялата на петна.

Уолъс, съпругът на Стела, бе винаги намръщен, но добър и работлив човек. Това бяха качества, които повечето местни момичета искаха и очакваха от един съпруг, но Моли подозираше, че това съвсем не бе достатъчно.

— Влез. — Стела отвори вратата и направи път на Моли да влезе първа в малката къща. Тя много приличаше на къщата, в която Моли живееше с майка си — една гостна стая, малка кухня и една-единствена спалня. Бебето спеше в гостната, както и Моли.

— Толкова се радвам, че дойде — прошепна Стела. — Вече почти не те виждам.

Моли изпита остро чувство на вина, че бе посетила приятелката си само защото имаше нужда да поговори с някого.

Стела хвана Моли за ръка и я поведе към кухнята, като се усмихваше, а Моли остави кошницата на масата. Трябваше да отнесе хляб в още три къщи, затова не биваше да се бави.

— Трябва да ти кажа нещо — започна Моли, но внезапно я прекъсна висок детски плач.

Стела наведе уморено глава, а очите й се изпълниха със сълзи.

— Не мога, да повярвам. Той заспа само преди няколко минути.

Моли пък не можеше да повярва, че приятелката й се разстройва толкова много само защото детето се бе събудило по-рано от обикновено. Малкият Уоли бе толкова сладък, съвсем скоро бе навършил годинка и беше истинско копие на баща си с русата си косица и кръглото си личице.

— Нека да отида аз да го донеса — предложи Моли, като се отправи към другата стая, за да вземе Уоли.

Веднага щом го взе на ръце, детето престана да плаче. В кухнята Стела бе седнала до масата и бе хванала отчаяно главата си в двете си ръце.

— Какво ще правя сега? — Стела вдигна глава и Моли бе сигурна, че никога не бе виждала приятелката си толкова отчаяна. — Той вече не иска да спи през деня, а при това следващото дете е на път.

— Още едно бебе? — Моли си взе стол, седна и залюля Уоли на коленете си. — Това е толкова… — Стела издаде висок стон и прекъсна Моли, която искаше да я поздрави.

Моли разбираше, че не бе възможно да поговори със Стела за Улф. Не сега. Слушаше Стела и кимаше с глава, когато тя й се оплакваше, че не може да си доспи, че й става лошо всяка сутрин и никога не може да свърши работата си.

Моли не можеше да направи нищо повече за приятелката си, освен да й предложи да вземе Уоли със себе си, докато разнесе останалия хляб, а приятелката й да използва това време да си подремне.

Уоли бе добро момченце и я слушаше внимателно, докато тя изтъкваше добродетелите на един мъж, когото всички мразеха. Малкият продължи да я слуша внимателно и когато Моли започна да говори за любовта и как тя може да се разпознае. Уоли изобщо не бе отегчен от дългото описание на зелените очи на Улф, нито пък беше шокиран, когато Моли призна, че всъщност се е надявала да загуби онази последна ръка и да получи целувката. Все едно разбираше какво му се говори, Уоли закри уста с дебелата си ръчичка и се засмя весело. Моли започна да прави смешни гримаси и бебето продължи да се смее.

Когато свърши с доставките и се върна в дома на Стела, Моли намери приятелката си дълбоко заспала в хладната спалня. Моли изми бебето, даде му бисквита и се зае да подреди кухнята на Стела, тихо, разбира се. Свари пълна тенджера с яхния, което не бе трудно, тъй като Стела имаше всичко необходимо и дори успя да закърпи една риза, която бе преметната на облегалката на един от кухненските столове.

През цялото това време Уоли й правеше компания. Той бе чудесен слушател дори когато тя говореше съвсем тихо. Моли бе задоволила нуждата си да каже на някого за Улф.