Големият лош вълк

Седма глава

Моли знаеше, че хората често плачат по сватби, но не и по този начин. Тя гледаше право напред към свещеника, който говореше с монотонен глас, но не можеше да не чува риданията, които продължаваха неспирно зад нея.

Гостната във Ванора Пойнт бе украсена с огромни вази с рози — червени, розови и бели. Моли и бъдещият й съпруг стояха на издигнатия подиум, покрит с плюшен килим и под арката, украсена с панделки с цвета на цветята над главите им. Множество столове бяха поставени зад импровизирания олтар, но на церемонията присъстваха само няколко гости.

Майката на Моли ридаеше, баба й също подсмърчаше шумно. С изключение на мистър Хенсън, който бе придружил жените до Ванора Пойнт и който щеше да отведе Моли и Хелда вкъщи, единствените други свидетели бяха слугите на Улф.

Улф изглеждаше чудесно в официалния си черен костюм и бяла риза, но на лицето му бе изписано безизразно, дори студено изражение. Моли трябваше да си напомни, че за него това бе просто бизнес.

Тя повече предпочиташе лукавата усмивка и нехайната стойка на онзи Улф, когото бе срещнала в гората, но и този добре облечен и изискан мъж, който стоеше до нея, си имаше своето очарование. Никакъв костюм обаче не можеше да скрие огромната му сила, която Моли бе почувствала, когато се намираше в прегръдките му, не можеше да прикрие енергията, която Улф излъчваше дори в този момент.

Моли бе облечена в сватбена рокля, за която винаги си бе мечтала. Бе ушита от бял сатен, с перли и дантела, в долната част полите бяха широки и разкошни. Бели копринени цветчета бяха прикрепени на талията й, също такива бяха преплетени в косите й.

Накрая баба й бе тази, която успя да закрепи косата й във висока прическа. Бяха опитали да направят по-строга прическа, но въпреки това няколко немирни къдрици се бяха изплъзнали и се спуснаха по раменете и гърба й. Преди това Мери Кинкейд се бе опитала да направи косата й, заявявайки, че това е задължение на майката, но ръцете й трепереха ужасно, а тя не преставаше да плаче.

Моли им бе казала за предложението на Улф и двете жени приеха, че тя се жертваше заради тях. Опита се да им обясни, че не е така, но нищо не можеше да ги убеди в противното. Потрепериха от страх, когато Моли им каза, че обича Улф и й припомниха за смъртта на първата му жена. По този въпрос майката и бабата на Моли накрая постигнаха съгласие. Доколкото Моли можеше да си спомни, Хелда и Мери Кинкейд никога не постигаха съгласие по никакъв въпрос.

Отново и отново й напомняха за съдбата на първата мисис Улф Тревелиън, докато накрая Моли им забрани да говорят по този въпрос. За пръв път в живота си им забраняваше нещо и бе изненадана, когато й се подчиниха.

Моли се усмихна, когато Улф взе ръката й и постави пръстен на безименния й пръст. Това не бе обикновена златна халка, а едно изобилие от сапфири и диаманти на златна подложка. Улф й каза, че пръстенът е принадлежал на майка му. Нямаше време да поръчват пръстени специално за случая, по-късно той й обеща да поръча какъвто пръстен пожелае.

Моли сведе поглед към пръстена на ръката си. Бе изключително доволна. Нямаше нужда и не искаше никакъв друг пръстен. Искаше този, с който й обричаше живота си.

Всичко беше организирано чудесно, но щеше да е още по-добре, ако младоженецът поне малко се усмихнеше. Когато свещеникът ги обяви за мъж и жена, Мери Кинкейд изхлипа високо, а Улф притвори очи. Моли разбираше, че за него това бе цяло изпитание. Да се принизи дотам, че да бъде в компанията на хора, които открито го презираха. Да бъде принуден да сдържа гнева си! Моли изпита желание да хване ръката му и да го утеши, да му благодари за търпението. В никакъв случай не бе приятно роднините на жена ти да ридаят зад гърба ти и то на собствената ти сватба.

Свещеникът тържествено обяви: „Можете да целунете булката“, което бе причина за още едно високо ридание, но Моли не му обърна внимание, а се наведе леко напред, за да приеме първата целувка като жена на Улф.

В един момент Моли си помисли, че Улф ще откаже да я целуне. Той за миг се поколеба, преди да приближи устните си към нейните и когато накрая я целуна, това съвсем не бе изгарящата целувка като онази, в гората, а просто едно студено докосване на неговите устни до нейните. Все пак Моли изпита вълнение, когато устните му покриха нейните, но то бе съвсем кратко и слабо.

Когато Улф се отдръпна от нея, тя потърси очите му, за да разбере какво мисли той. Въпреки че този брак за него бе само едно споразумение, Моли искаше да види и малко радост в погледа му. Такава обаче нямаше.

Великолепните сватбени блюда така си останаха недокоснати. Само мистър Хенсън и свещеникът, изглежда, се наслаждаваха на изобилната храна. Моли бе твърде притеснена, за да се храни, а Улф очевидно бе ядосан. Мери Кинкейд не спря да плаче дори колкото да сложи хапка в уста, а баба Кинкейд просто проявяваше упорство и затова не си взе от нищо. Моли не можа да не забележи как Улф хвърли многозначителен поглед на бастуна на баба й.

Младата жена не бе поканила никой друг. Приятелките й от Кингспорт, особено Хана и Стела, бяха така ужасени, когато научиха новината, колкото бе и семейството й, а тя не искаше те да присъстват в дома на Улф, изпълнени с гняв и недоверие. Така нямаше да има шушукания за първата му жена или смешните обвинения за мумифицирани тела на третия етаж и със сигурност нямаше да има открити подозрителни погледи към съпруга й.

Гостите си тръгнаха през ранния следобед, за да могат двете госпожи Кинкейд да се приберат преди смрачаване, а Моли бе доволна, че си тръгват. Постоянните хлипове и съчувствени погледи й бяха досадили извънредно много.

Мистър Хенсън бе много мил, той изведе майка й от къщата на Тревелиън, като й шепнеше нещо успокоително. През целия ден той не каза нищо, не изрази по никакъв начин мнението си за тази женитба. Моли знаеше, че той бе дошъл само заради майка й. Може би сега, когато Моли щеше да има повече свободно време, щеше да прекарва повече време в компанията на мистър Хенсън.

Улф затвори двойната врата след отдалечаващите се гости и се облегна на нея с измъчен стон.

— Съжалявам — прошепна Моли.

— Не се извинявай — сопна се той. — Не съм и очаквал по-различна реакция.

— О!

— Денят бе направо отвратителен — добави той.

Моли никога не си бе мислила, че ще чуе съпругът й да нарича деня на тяхната сватба отвратителен. Имаше и неприятни моменти, разбира се, но чак пък отвратителен?

— Съжалявам.

— Ето че пак се извиняваш. — Улф премина покрай нея, без дори да я погледне.

Нямаше усмивка, нито нещо успокоително в горчивото изражение на лицето му.

— Аз… — Моли спря, защото разбра, че отново се готвеше да се извинява.

— Имам да прегледам някои документи. Ще бъда в кабинета. Ако ти трябва нещо, позвъни на Ларкин.

Моли остана самичка в антрето. Вдигна поглед нагоре. Таванът изглеждаше толкова висок! Слънчевите лъчи проникваха през цветните стъкла на прозорците, като образуваха по пода причудливи фигурки. Моли бе заобиколена от красота, позлатени рамки, мебели, всичко бе толкова изящно, че тя се страхуваше да докосне нещо. Все едно бе попаднала в замък, облечена в роклята на принцеса. Проблемът беше, че Моли не бе никаква принцеса. Никога не се бе стремила да живее в замък и когато се нуждаеше от нещо, да звъни на слугите. Мечтите й бяха прости, достижими и реални. Поне винаги бяха изглеждали реални. Никога не си бе мислила, че Улф Тревелиън просто ще се появи и ще промени всичко. Можеше да се загуби в тази огромна къща, вече се чувстваше изгубена.

Какво, за бога, бе направил? Улф разлисти без причина документите пред себе си, като едва хвърляше по някой разсеян поглед към отделните цифри. Нямаше нещо, което да не можеше да почака ден-два, но трябваше да се отдалечи известно време от Моли.

Боже господи, женен. Отново. И нямаше никаква гаранция, че този брак ще бъде по-успешен от първия.

Като влюбен хлапак си бе позволил нещата да се изплъзнат от контрол, докато получи каквото искаше. Моли Кинкейд. До този момент бе напълно доволен от факта, че този клон от семейство Тревелиън ще свърши с него. Ако трябваше да бъде честен към себе си, Улф никога не се бе замислял за отговорността си да продължи фамилното име. Със сигурност никога не бе го безпокояла мисълта, че няма на кого да остави състоянието си. Досега.

Малката червенокоса Моли бе влязла под кожата му, бе му станало напълно ясно, че не бе могъл да я вкара в леглото си, без да се ожени за нея и той, без да му мисли много, бе направил точно това.

Тя беше умна, пресметлива вещица. Не само че се бе оженил за нея, а и бе обещал да се грижи за ужасното й семейство до края на живота им.

И през цялото време тя го бе гледала с онези големи сиви, невинни очи. Доколкото можеше да съди, тя дори не бе девствена, въпреки че твърдеше противното. Това можеше да е част от хитро измислен план да го вкарат в капана на брака. Беше ли Моли толкова невинна, колкото го бе накарала да повярва? Щеше да разбере съвсем скоро.

Такава несигурност не му бе присъща. Това положение изобщо не му харесваше. Улф хвърли документите в най-горното чекмедже и го затвори с трясък. Женитбата бе вече факт. Не трябваше да живее постоянно с нея. Нищо не се бе променило. Щеше да се връща в Ню Йорк, когато му се приискаше, а Моли щеше да остане тук. Щеше да чака, докато той благоволеше да се върне.

Нищо не трябваше да се променя!

Улф не бе свикнал със съмнения от никакъв вид, мразеше несигурността както у себе си, така и у другите. Просто преследваше целта си и получаваше това, което искаше. Всичко бе много просто. Но когато свещеникът бе произнесъл тържественото „Можете да целунете булката“, той бе погледнал в очите на Моли и там бе видял нещо, което беше невъзможно.

Надежда.

Това трябваше да е някакъв вид преструвка.

С чаша бренди в ръка, Улф застана до прозореца, наблюдавайки как денят постепенно си отива.

Един ден ще свали маската и ще открие истинската Моли Кинкейд… истинската Моли Тревелиън. Моли добре се прикриваше, но Улф знаеше, че и двамата си приличат, че Моли бе същата като него. Имаше в нея някаква пресметливост, както и у него, и когато и двамата искаха нещо, просто го вземаха.

През този ден за пръв път лицето му се озари от усмивка. Със сигурност този брак щеше да предизвика вълна от изненада в Ню Йорк, която можеше да затъмни дори печалната слава на първия, Фостър добре щеше да се посмее само при мисълта, че Улф Тревелиън се бе оженил за едно сладко, бедно, обикновено момиче. Сигурен бе, че Адел щеше да побеснее, но пък той не бе й обещавал нищо. Не бе необходимо връзката им да приключва само защото той бе вече женен.

За разлика от Моли, Адел можеше да бъде купена. Щеше да й подари някаква дрънкулка и всичко щеше да бъде забравено и простено.

Всъщност Моли също можеше да бъде купена. Цената й обаче бе изключително висока, но точно сега тя го чакаше, той бе сигурен в това. Майка й и баба й ще бъдат осигурени до края на живота им, а и Моли няма да изпитва нужда от нищо.

Улф си наля още едно бренди и бързо го изпи. Моли чакаше.

Къщата бе съвсем тиха. Преди изгрев — слънце бе настъпила голяма суматоха: готвене, чистене, подреждане на цветя, приготвяне на спалнята, която бе избрал за себе си и Моли. Намираше се точно до неговата, между двете имаше свързваща врата.

Сега бе останал само икономът, който стоеше неподвижно в подножието на стълбите.

— Лягай си, Ларкин — каза Улф, като мина покрай него.

— Да, сър.

Ларкин не показа никакви признаци, че има намерение да се премести от мястото си. Улф се усмихна горчиво, докато изкачваше стълбите, обърнал гръб на иконома. Вероятно Ларкин щеше да стои там през цялата нощ, в случай че втората мисис Тревелиън решеше, че смъртта е за предпочитане пред брака.

Вратата към стаята на Моли бе леко открехната и Улф я отвори рязко. Вратата се блъсна в стената, а Улф пристъпи в стаята на жена си.

Моли наистина го чакаше, седнала в огромното легло. Светлината на свещите осветяваше лицето й и водопада от червени къдрици, бялата нощница и синята завивка. Улф затвори тихо вратата зад себе си.

— Помислих си, че може би няма да дойдеш — каза тихо Моли.

Улф започна да разкопчава ризата си и се усмихна.

— В никакъв случай, Червенокоске.

— О!

Гласът й бе тих и мек, но тя не изглеждаше изплашена. Сивите й очи бяха широко разтворени, но не от страх, докато го наблюдаваше как окачва сватбения си костюм. Ръцете й, почиващи в скута, изобщо не трепереха, докато той не застана пред нея напълно гол, но и тогава през тялото й премина само едва доловима тръпка. Моли го гледаше смело, с любопитство, погледът й се плъзна от усмихнатото му лице към твърдата му мъжественост.

— Господи! — прошепна тихо тя. — Какъв… — Моли вдигна рязко поглед, срещайки неговия. — Няма значение.

Когато той коленичи от едната страна на леглото, отметна завивките и ги хвърли на пода, Моли не запротестира, само бавно облиза устни, което усили нетърпението му да я почувства под себе си, обвила крака около кръста му. Улф нямаше намерение да й позволи да го извади от контрол с такова просто средство.

— Страхуваш ли се, Червенокоске? — Той изхлузи нощницата през главата й, като го направи бавно, много бавно, плъзгайки дългите си пръсти по меката кожа на краката й.

— Не — прошепна тя, като го погледна в очите. — Знам, че ти никога не би ме наранил.

Ръцете му застинаха, въпреки желанието му да не се поддава на преструвките й. Улф се наведе напред и целуна очакващите го устни.

Тя докосна нежно страните му и разтвори устни, за да приеме целувката му. По дяволите, тя беше права. За нищо на света не би я наранил.

В съпруга й имаше някаква мощна, странна красота. Дори на светлината на свещите чертите му изглеждаха груби, погледът му бе остър… но ръцете му я галеха нежно, а устните му се движеха върху нейните толкова нежно, че й се искаше да се разплаче.

Улф бавно събличаше нощницата й, докато накрая загуби търпение и махна бързо дрехата, която му пречеше. Сега Моли можеше да почувства топлината на тялото му до своето.

Тялото му бе толкова твърдо, мускулите нервно играеха под бронзовата кожа, ръцете и гърдите му бяха покрити с тъмни косъмчета. Моли бе трябвало да се чувства слаба и безсилна, но не бе така. В себе си чувстваше повече сила, откогато и да било.

— Червенокоске? — прошепна той.

— Да.

— Не искам да те нараня, но без да искам, бих могъл…

Моли затвори устата му с целувка.

— Не, няма — долетя тихият й шепот.

— По дяволите, Червенокоске — изръмжа той. — Първия път…

Той се отмести леко от нея, погледна я със странен израз в очите. Желание, неудовлетворение, може би дори малко объркване.

— Майка ти нищо ли не ти каза?

— Опита се, но плачеше толкова силно, че не можах и дума да разбера от това, което се опита да ми каже. — Не бе смешно, но кой знае защо Моли се засмя. — Наистина успях да доловя някои думи. „Затвори очи и лежи неподвижно.“ Това ли искаше да чуеш?

Улф зарови лице в рамото й и простена дълбоко.

— Страхувам се, че първия път наистина боли, Червенокоске. Не мога да направя нищо друго, освен да бъда внимателен, а това ще бъде трудно.

— Защо?

Той вдигна глава и я погледна.

— Защото те желая твърде много.

— Това е добре, нали?

Улф се засмя криво.

— Все още не съм решил.

Моли вдигна глава и целуна съпруга си. Усмивката й се стопи, когато той разтвори устни и я целуна страстно и дълбоко. След това с коляно разтвори краката й.

Улф се настани между краката й и задълбочи още повече целувката, която можеше да излекува всяка болка. Пръстите му я галеха толкова нежно! Улф проникна леко в нея.

Моли искаше повече. Не можеше да разбере защо или как, но тялото й се надигна да посрещне това на Улф и тя обви ръце около врата му. Където я бе докосвал, тялото й гореше. Всъщност чувстваше топлина навсякъде.

Когато той отмести ръката си, Моли искаше да му се възпротиви, но не успя. С едно движение той проникна в нея, с второ движение я изпълни цялата. Наистина я болеше.

Улф лежеше неподвижно върху нея. Набъбналата му мъжественост бе в нея, изпълвайки я и разкъсвайки я едновременно.

— О! — Въздъхна Моли.

Улф отново я целуна леко, дълбоко, а болката постепенно се стопи.

След известно време Моли се отпусна, тялото й се нагласяше според това на Улф в нея. Той сякаш бе почувствал отговора й. Сякаш разбра, че болката бе отминала и започна бавно да се движи напред-назад, след това по-бързо, по-грубо.

Моли не бе очаквала, че атаката му ще бъде толкова силна. Тя повдигна инстинктивно бедра, обви ръце около мускулестия гръб на Улф и затвори очи. Вътре в нея растеше някакво непознато, неочаквано, но чудесно усещане, то се усилваше с всяко проникване на Улф.

Моли имаше чувството, че той ще я погълне, ще я изпие цялата, но тази мисъл не пробуди в душата й страх. Напротив, беше още по-възбуждащо.

Само преди няколко дни бе приела факта, че го обича, а сега трябваше да признае, че има нещо повече. Улф бе станал част от нея и тя никога нямаше да може да живее без него. Улф я притежаваше, с тяло и душа.

И бе откраднал сърцето й.

Улф проникваше в нея толкова дълбоко, че дъхът й спираше, миг след това тялото му потрепери и застана върху нейното. За един дълъг миг той лежеше неподвижно, притискайки тялото й със своето, което за Моли бе чудесно усещане, а когато вдигна глава от рамото й, отново я целуна.

— Съжалявам, Моли. Наистина те нараних…

— Никога не се извинявай… — прошепна тя. „Затова, че ме обичаш.“

Моли довърши мислено последните думи. Улф не бе готов да признае, че между тях имаше любов. Не още.

Улф се събуди внезапно и видя, че е заспал в леглото на Моли. Тя се бе сгушила до него, заровила лице на гърдите му, бе прехвърлила единия си крак върху неговите.

Преди това тя бе изгасила свещта и сега единствената светлина в стаята идваше от бледата луна, която надничаше през прозореца. Светлината бе достатъчна, за да се различат неясните предмети в стаята и мекото тяло на жена му, притиснато към неговото. Улф не можа да се въздържи и вдигна една червена къдрица, която бе паднала на гърдите му, погали я нежно и я пусна. Изпита желание да събуди Моли и отново да я обладае, но разбираше, че за нея е твърде рано, тъй като съвсем скоро тя бе изгубила девствеността си.

Въпреки това изкушението бе голямо. Гърдите й се повдигаха леко, Улф усещаше биенето на сърцето й до своето, а това бе странно възбуждащо.

Улф се изправи бавно и внимателно, така че да не я събуди, и се измъкна от леглото. Моли изстена тихо, обърна се по корем и прегърна възглавницата. Дълго време Улф стоя до леглото. Въздухът бе студен и щипеше кожата му, но той не можеше да си позволи да се вмъкне отново в топлото легло при Моли.

Да се върне в леглото, което го очакваше в неговата стая, бе не по-привлекателно от перспективата да наблюдава Моли, докато нощта си отиваше. Сега неговото легло му се струваше още по-студено.

Той обърна гръб на Моли, събра дрехите си, след това се отправи към вратата, която разделяше нейната стая от неговата. Разделяше! Той не трябваше да забравя, че всеки щеше да води свой собствен живот и само когато пожелаваше тялото й, щеше да мисли за нея като за своя жена. Ако не бе толкова изморен, нямаше да има нужда да си припомня този факт. Улф метна дрехите си на един стол. Не му се искаше да си ляга в студеното огромно легло, затова си наля бренди от малкия бар, който винаги бе добре зареден, отпусна се в любимия си стол и впи поглед в празната камина.

Още няколко нощи като тази и влечението му към Моли щеше да изчезне. Ако не изчезнеше напълно, най-малкото щеше да намалее. И преди бе изпитвал влечение към жени, но то никога не траеше дълго.

Неохотно обаче трябваше да си признае, че никога преди желанието към някоя жена не бе толкова силно. Не по-малко неохотно трябваше да си признае, че никога не бе срещал жена като Моли.

Улф допи брендито и погледна разсеяно към леглото й. След като бе прекарал няколко часа, държейки Моли в прегръдката си, това легло му изглеждаше още по-огромно, студено и празно, и необичайно отблъскващо.

Небето на изток започваше да просветлява, когато Улф задряма на стола си, като се питаше, преди да потъне в сън, защо Моли все пак се бе омъжила за него.