Големият лош вълк

Осемнадесета глава

Улф последва момчето, което носеше багажа му по стълбите. Напускаше апартамента си в хотела. Не беше в негов стил да върви по стълбите. Моли не харесваше асансьора и изобщо не успя да свикне с него, независимо колко пъти се бе опитал да й обясни, че асансьорът бе напълно безопасен.

След като Моли си замина, Улф се преместваше в старата си стая в клуба, връщаше се към стария си живот на ерген.

Трябваше да събере цялата си решителност, за да не последва Моли във Ванора Пойнт. Изпрати я до кея и гледаше как параходът отплува. Не я помоли да остане.

Тя не бе споменала, нито веднъж, страха си от морска болест. Което също беше добре.

Струваше му се, че целият Ню Йорк се бе събрал при Фил, когато изтегли печелившата карта. Улф имаше репутация, която трябваше да поддържа. Не можеше да хукне след жена си като някой влюбен хлапак. Но още в същия момент почувства празнота.

Момчето постави чантите във файтона, след това се обърна и погледна Улф с открита омраза. Обикновено момчетата в хотела и тези, които работеха в столовата, избягваха да поглеждат Улф Тревелиън в очите, а ако го направеха, бързо разбираха, че това бе грешка, която още по-бързо поправяха. Славата му се носеше навсякъде и той неведнъж бе изкарвал лошото си настроение на някой пиколо.

Но това момче не отмести поглед. Погледът, който това крехко, слабо момче хвърли на Улф, бе горчив и изпълнен с предизвикателство.

— Някакъв проблем ли има, момче? — намръщи се Улф, като се приближи до него.

Но и сега момчето не отмести поглед и не отстъпи. Отвори уста да каже нещо, после я затвори, като няколко пъти свиваше и отпускаше юмруци. Накрая вдигна гордо брадичка.

— Вървете по дяволите, сър.

Улф бе смаян от думите на момчето, както и от колебливо изреченото „сър“.

— Артур! Защо губиш времето на мистър Тревелиън?

Улф хвърли поглед през рамо и вдигна успокоително ръка на портиера, който се мръщеше на момчето, защото задържа гост на хотела.

— Бих искал да ви отнема за малко Артур, ако не възразявате.

Портиерът кимна бавно, а Улф насочи вниманието си обратно към момчето.

— Много бих искал, сър, да ви просна на земята — заяви сериозно Артур.

Улф хвърли поглед към малките, стиснати юмруци.

— И по каква причина? — попита сухо Улф.

За момент изражението на момчето се смекчи.

— Вие я накарахте да си тръгне и което е по-лошо, накарахте я да плаче.

Улф скръсти ръце на гърдите си, напълно объркан.

— За жена ми ли говориш?

— Да, сър — отвърна тихо Артур.

— Мисис Тревелиън никога не плаче.

Артур присви очи.

— Вие я накарахте да плаче. Тя е толкова добра. Същински ангел.

— Знам — каза Улф. — И защо това те засяга?

— Тя никога не ви е разказвала за мен, нали?

Улф поклати отрицателно глава.

— Тя ме спаси от полицията, намери ми тук, в хотела, хубава работа, и каза… каза ми, че съм способен и имам възможности.

Храбрият Артур изглеждаше така, като че ли самият той щеше да заплаче всеки момент. Моли винаги се е опитвала да спаси света от злини, помисли си Улф. Тя не беше съгласна, но Улф знаеше по-добре.

Лицето на Артур придоби отново строго изражение, докато той се опитваше да преглътне сълзите, които караха очите му да блестят особено.

— Наистина би ми харесало да ви просна на земята.

— И защо не опиташ? — подкани го Улф. — Мога да уредя тази постъпка да не ти струва работата, така че няма какво да те спира.

Артур започна да обмисля тази възможност, а Улф разбираше, че момчето повече от всичко искаше да си го изкара на него. Може би точно така трябваше да постъпи. Може би си го заслужаваше.

— Моли ми забрани да ви удрям — отвърна намусено Артур.

— Забранила ти е?

Артур кимна леко.

— Каза ми, че вече не сте в първа младост и имате болно сърце и ако ви убия, тя няма да е тук, за да ме отърве от полицията.

На Улф не му оставаше друго, освен да се усмихне. Моли бе предпазила момчето от един хубав бой, като в същото време бе спасила и гордостта му. Накрая Артур отстъпи встрани и Улф се качи във файтона.

Винаги бе знаел, че ще дойде денят, в който Моли ще се върне във Ванора Пойнт, а той ще остане тук, в Ню Йорк, за да се занимава с бизнеса си. Освен това винаги можеше да отиде при Фил, в клуба, при старите си приятели.

Обаче нито една от тези възможности не го привличаше и докато файтонът го откарваше в клуба, Улф разбра, че независимо дали му харесва или не, Моли му липсваше много.

Къщата бе толкова голяма и толкова тиха. Все по-често Моли я оприличаваше на мавзолей и все по-малко мислеше за нея като за замък, както й се бе сторила в началото. В „Уолдорф“ никога не се налагаше да обядва или вечеря сама. Трапезариите бяха пълни с хора и дори, и ако не поведеше разговор с никого, Моли поне бе заобиколена от други гости на хотела.

Тук се хранеше съвсем сама, в трапезария, която беше поне толкова голяма като по-малките трапезарии в „Уолдорф“. От време на време, докато се хранеха, Улф й бе разказвал за прекарания ден в офиса, но сега бе сама, с изключение на мистър Ларкин, който мълчаливо влизаше и излизаше, докато тя се хранеше.

Моли прекарваше голяма част от времето си в библиотеката, защото това бе единствената стая в дома на Тревелиън, където не чувстваше, че пречи на някого. Можеше да шие или да чете, докато слугите чистеха и готвеха и тя дори не ги чуваше. Все едно че живееше абсолютно сама.

В мавзолей.

Когато напусна Ню Йорк, Моли не смяташе, че се връща във Ванора Пойнт, за да живее сама. Смяташе, че може да се върне в къщата на майка си, да й помага да пече хляб или да поправя дрехи, както бе правила в миналото и да забрави, че някога е срещала, още по-малко, че се е омъжила за Улф Тревелиън. Не бе очаквала, че ще се върне в Кингспорт и ще намери майка си току-що омъжена за мистър Хенсън. Моли бе отпътувала от Ню Йорк, преди телеграмата с новината да бе пристигнала. Младоженците бяха толкова щастливи в малката къща на Мери Кинкейд Хенсън; Моли веднага разбра, че за нея тук вече няма място.

Затова успя да изобрази на лицето си щастлива усмивка и каза на майка си, че просто Ню Йорк й е омръзнал, ето защо се е върнала в Мейн. В края на краищата, това бе истина. Донякъде.

Баба Кинкейд се разбираше много добре с компаньонката, която Улф й бе наел. Жената бе сестра на мистър Ларкин и през целия си живот бе живяла в Мейн. От почти една година бе останала вдовица и вече двете с баба Кинкейд бяха станали добри приятелки. Моли не искаше да им пречи.

Моли бе сигурна, че може да се приспособи към новите обстоятелства в живота си, като си повтаряше отново и отново, че можеше да бъде много по-лошо. Имаше покрив над главата си, много хубав покрив при това, храна повече, отколкото би могла да изяде и със сигурност можеше да свикне да живее сама.

Не че очакваше Улф да се върне във Ванора Пойнт. Той бе изразил съвсем ясно намеренията си и то неведнъж. Моли бе избрала да не обръща внимание на тези думи на Улф, докато дойде време, когато не можеше повече да го прави.

Щеше да има тази къща изцяло на свое разположение. Остави книгата, която четеше и взе покривката, която бродираше с нежелание. Преди бе работила почти непрекъснато по нея и сега, когато бе почти свършена, Моли чувстваше, че не може да понесе дори да я погледне. Имената и датите бяха завършени. Още няколко часа работа и всичко щеше да бъде приключено, и какво щеше да прави тогава с нея?

Бе имала намерение да даде покривката на Улф като подарък, но сега разбираше, че това щеше да бъде грешка. За него бракът им означаваше дори по-малко, отколкото си бе мислила.

Три седмици бяха изминали, откакто Моли се върна във Ванора Пойнт. Забравяше своите проблеми само докато мислеше за Бриджит. Тя бе получила телеграмата на Моли, която я предупреждаваше за Робърт Хътън. Бриджит отговори с дълго писмо, което Моли скри в една от любимите си книги.

Бриджит успокои страховете на приятелката си. В Сан Франциско бе намерила мъжа на мечтите си. Един загрижен за нея, мил и любезен млад джентълмен. Мъж, който искрено обичаше Бриджит. Дори когато тя му бе казала истината, че не е никаква вдовица, той не я бе изоставил, от което се бе опасявала младата жена.

Те може би вече се бяха оженили.

Моли сложи ръце на все още плоския си корем. Наистина ли усещаше лека подутина, или това бе плод на въображението й. Чувстваше гърдите си по-налети и ужасно чувствителни. Постоянно изпитваше глад, но все още не й се гадеше сутрин.

Улф щеше да получи своето червенокосо дете. Ако, разбира се, детето не се появеше на този свят с черна коса. Ако беше момче, Моли искаше то да наследи черната коса и зелените очи на баща си.

Бе започвала няколко писма до съпруга си, за да му съобщи новината. Но всички свършиха във вид на смачкани топки в кошчето за боклук до бюрото. Улф не го бе грижа. Не го бе грижа за нея, със сигурност не го бе грижа и за детето. Така или иначе, щеше скоро да разбере и без съмнение щеше да остане много доволен от себе си. Наследник и то толкова бързо.

Това означаваше, че тя изобщо не му е нужна повече. Можеше да посещава Ванора Пойнт един или два пъти в годината, ако пожелаеше и докато си беше вкъщи, щеше да я съблазнява с докосването си и усмивката си, след което отново щеше да я напусне. Ако Моли имаше късмет, след някое от тези посещения ще се окаже в същото положение като сега. Ще носи детето му. Тогава поне няма да бъде толкова сама.

— Госпожо.

Моли вдигна рязко глава. Как този човек го постигаше? Мистър Ларкин стоеше в рамката на отворената врата. Моли не бе чула никакъв звук, нито стъпките му, нито отварянето на вратата.

— Да?

— Вечерята ще бъде сервирана след половин час.

— Благодаря.

Моли отново наведе глава. Понякога този Ларкин бе доста зловещ. Той като че ли бе навсякъде по всяко време.

Моли прегърна с ръце раменете си. Лятото си бе отишло. Нощите станаха студени и обикновено след топлата вечеря, Моли се оттегляше в спалнята си с книга в ръка, където я очакваше буен огън в камината. До сутринта стаята бе напълно изстинала, но през нощта й бе топло. Не толкова, колкото би се чувствала в прегръдките на Улф.

Улф се опита да изглади листовете хартия, но гънките не се оправиха. Мастилото бе зацапало листите и почти бе невъзможно да се прочете какво бе написано.

След това следваха неясни петна. Улф огледа още веднъж листовете, като търсеше някакъв официален печат, но не намери такъв. Писмата бяха пристигнали току-що, тази сутрин бяха пуснати в Кингспорт, а ответен адрес нямаше.

„Скъпи мистър Тревелиън“ започваше следващото писмо. Почеркът беше същият, дребен и подреден, написаното щеше да се чете чудесно, ако мастилото не се бе размазало на толкова места.

Ето пак, и това изречение оставаше недовършено.

— Мистър Тревелиън.

Улф вдигна рязко глава, когато помощникът му влезе в стаята.

— Какво има, Хоръс?

— Току-що получихме съобщение от офиса на мистър Иънг. Искат да промените срещата в четири часа.

— Добре.

Улф отпрати Хоръс с нехайно махване на ръка. Колкото по-скоро се срещнеше с Кларънс Иънг и свършеше с него, толкова по-добре. Стоманолеярната му създаваше проблеми още от самото начало. Щеше да бъде повече от доволен да се отърве от нея.

Парите на семейство Тревелиън винаги бяха свързани с морето. В началото се бяха занимавали с пиратство, след това бяха започнали да строят кораби, след което се бяха заели с товарене и транспорт на стоки.

„Улф — започваше следващото писмо. — Ако беше истински мъж…“ Улф се усмихна. Моли.

Улф държеше в ръка последното писмо.

Улф остави писмото. Моли трябваше да му каже какво? Че никога няма да има възможност да стане баща на детето й? Че по-скоро ще скочи от скалите на Ванора Пойнт, като първата мисис Тревелиън, отколкото да му позволи да я люби отново? Или се опитваше да му каже, че ще му даде наследника, заради когото се бе оженил за нея?

Въпреки съмненията, които предизвикаха писмата, Улф се усмихна. Мили боже, тя наистина му липсваше. Повече, отколкото си бе мислил, че е възможно. Стаята му в клуба изобщо не можеше да замести апартамента, в който бяха живели с Моли. Не усещаше вече вкуса на любимото си бренди, пурите също имаха неприятен вкус и миришеха лошо и никоя игра при Фил не можеше да замести Стрийп покера, който бяха играли с Моли.

Улф прекарваше все повече следобеди в спортната зала на клуба, като изкарваше лошото си настроение и неудовлетворението си в боксирането, докато не остана никой, който да желае да се бие с него, дори момчетата, които наемаха точно за тази цел и които рискуваха работата си, като отказваха.

Животът му се бе подредил точно така, както бе искал, както от дълго време бе планирал. Съпруга в Мейн, факт, който щеше да държи надалеч настоятелните майки с неомъжени дъщери, наследник, който вече бе на път и свобода на ерген. Всичко, което може да си пожелае един мъж.

Но без Моли се чувстваше нещастен.

През последния месец бе успял да заблуди всички, преструвайки се много успешно. Никой не подозираше, че е нещастен. Работеше в офиса си през целия ден, а през по-голямата част от нощта пиеше при Фил, доколкото знаеше Фостър, пък и всеки друг, Улф бе забравил всичко. Да се държи по друг начин, бе равносилно да признае, че Моли означава за него повече, отколкото би искал някой да узнае.

Външно животът на Улф продължаваше както винаги, но имаше една огромна разлика. Жените. Въпреки лошата му репутация, на него никога не му бяха липсвали жени. Дръзки, смели жени, които се надсмиваха над предразсъдъците. Жени като Адел и такива любителки на приключения, които посещаваха Фил със спуснати воалетки и широкополи шапки.

През последния месец Улф бе разбрал, че нито една от тях не го вълнува. Ако трябваше да бъде честен към себе си, не изпита дори искрица интерес или възбуда, когато Адел отново му се предложи или когато една висока блондинка от заведението на Фил се овеси на рамото му.

По дяволите, той мечтаеше за Моли.

Трябваше да разбере. Улф изглади с длани недовършените писма. Може би той не можеше да бъде съпругът, който Моли искаше, може би не можеше да я обича така, както тя искаше да бъде обичана, но ако бе бременна с неговото дете, той имаше право да знае.

Улф отново започна да изучава зацапаното мастило, опитвайки се да разчете нещо в размазаните думи. Моли не бе могла да довърши… бе смачкала писмата и ги бе хвърлила.

Тогава кой му ги бе изпратил?

— Мистър Ларкин! — извика Моли, като извади кошчето за отпадъци изпод бюрото в библиотеката.

Бе хвърлила поредното писмо, когато забеляза, че то тупна на дъното съвсем само. Онези писма не бяха предназначени за никого, освен за самата нея. Трябваше да ги изгори!

— Да, госпожо?

Както винаги, мистър Ларкин бе наблизо.

— Преди няколко дни изхвърлих тук едни хартиени отпадъци, сега виждам, че ги няма.

Мистър Ларкин я погледна отвисоко, като повдигна едната си вежда.

— Да, госпожо.

— Къде са?

Той, разбира се, си мислеше, че тя е полудяла, да пита за някакви хартиени отпадъци. Изражението на мистър Ларкин бе каменно, като това на Улф и още по-резервирано, далечно. Той изглеждаше така, все едно винаги мислеше за нещо друго, а не за разговора, който се води, като че ли изцяло се бе пренесъл на друго място.

— Искате от мен да потърся боклука, който изхвърлих тази сутрин?

— Да — отвърна нетърпеливо Моли. — Къде е?

Вбесяващият иконом на Улф се поколеба малко, впи студените си тъмни очи в нея.

— Госпожо, унищожих боклука, както винаги.

— Аз просто не бих искала… някой да прочете, какво бях написала.

Дали Моли си въобразяваше, или мистър Ларкин почти се усмихна?

— Имате думата ми, госпожо. От години съм в това домакинство и знам много добре как се постъпва с отпадъци от такъв характер.

О! — Моли нямаше никакъв избор, освен да приеме това неясно обяснение.

Нямаше значение дали някой друг бе прочел и разбрал писмата й. Скоро всеки щеше да научи за бебето.

Моли все още не смееше да сподели новината. Разбира се, Улф щеше пръв да разбере и след като все още не можеше да се реши да му каже, щеше да го запази в тайна. Засега.

Когато я посетиха Стела и Хана, пристигайки с една обикновена кола, на капрата, на която стоеше Уолъс, Моли истински се изкуши да им каже. Не го направи, разбира се. Ако узнаеха, новината щеше да се разнесе още същия ден. А освен това приятелките й бяха толкова развълнувани от разглеждането на къщата, за което настояха много, като подробно огледаха третия етаж, че не остана време.

Уоли се бе промъкнал в библиотеката на Улф и почти събори една ваза. Тя бе вече почти до ръба на масата, когато Моли я хвана и я остави на мястото й, докато Стела гледаше със страхопочитание рафтовете с книги.

Мистър Ларкин бе винаги наблизо и ги наблюдаваше, докато Моли изпрати гостите си до вратата. Моли бе започнала да свиква със способността на този човек да бъде винаги там, където бе нужен и инстинктивно да отгатва желанията й. Когато бебето станеше на възрастта на Уоли и започнеше да се промъква любопитно от стая в стая, още един чифт ръце нямаше да й бъде излишен.

А някога бе казала, че иска шест деца!

Моли извади бързо последното писмо, което бе написала, от кошчето за боклук, докато мистър Ларкин изчезваше в обратна посока по коридора. Може би бе по-добре да изгори това писмо.