Голо лице

Глава единадесета

Телефонът иззвъня. Обаждаха се от телефонната централа. Бяха успели да се свържат c всичките му пациенти c изключение на Ан Блейк. Джад благодари на телефонистката и затвори телефона.

Значи Ан щеше да дойде днес. Беше разтревожен от необяснимото щастие, което изпитваше при мисълта, че ще я види. А не трябваше да забравя, че тя идваше само защото като лекар я бе помолил да дойде. Седеше и си мислеше за Ан. Колко много знаеше за нея… и колко малко.

Постави лентата на Ан върху магнитофона и се заслуша. Беше запис на една от първите им беседи.

— Настанихте ли се добре, мисис Блейк?

— Да, благодаря ви.

— Отпуснахте ли се?

— Да.

— Стиснали сте си юмруците.

— Може би съм малко напрегната.

— Напрегната от какво?

Продължителна тишина.

— Разкажете ми за семейния си живот. Омъжена сте от няколко месеца.

— Да.

— Продължавайте.

— Омъжена съм за чудесен човек. Живеем в прекрасна къща.

— Що за къща е тя?

— Извънградска вила… Околността е вълшебна. До нея се стига по дълъг, криволичещ път. Най-отгоре на покрива стърчи един забавен бронзов петел със счупена опашка. Мисля че някакъв ловец го е прострелял преди много време. Дворът ни е около пет акра, като по-голямата част от тях са гора. Все едно че си сред природата.

— Обичате ли природата?

— Много.

— А вашият съпруг?

— Предполагам.

— Един мъж обикновено не купува пет акра земя в провинцията, ако не обича природата.

— Той обича мен. И да нямаше, пак щеше да я купи заради мен. Много е щедър.

— Хайде да си поговорим за него.

Тишина.

— Добре ли изглежда?

— Антъни е много красив.

Джад усети пристъп на ирационална и абсолютно непрофесионална ревност.

— Имате ли физическа съвместимост?

Все едно че пробваше c върха на езика си болен зъб.

— Да.

Представяше си я добре как изглежда в леглото: възбуждаща, женствена и всеотдайна. Господи, помисли си той, по-добре да сменя темата.

— Искате ли да имате деца?

— О, да.

— А вашият съпруг?

— Да, разбира се.

Продължителна тишина, нарушавана само от коприненото шумолене на магнитофонната лента.

— Мисис Блейк, вие дойдохте при мен като ми казахте, че сте изправена пред изключително тежък проблем. Касае се за вашия съпруг, нали?

Тишина.

— Добре, приемаме, че е така. От това, което ми казахте при предишните си посещения, разбирам, че вие се обичате, че сте си верни един на друг, че и двамата искате да имате деца, живеете в прекрасна къща, вашият съпруг е отличен бизнесмен, красив и ви глези. И сте омъжена едва от шест месеца. Страхувам се, че това наподобява малко стария анекдот, при който един пациент във вашата ситуация отива при лекаря и го пита: „Докторе, какъв ми е проблемът?“

Отново последва тишина, нарушавана единствено от безличното съскане на лентата. Накрая тя проговори:

— Много … много ми е трудно да говоря за това. Мислех си, че бих могла да го обсъждам c непознат човек, но… — и той трескаво си припомни как се беше извъртяла на кушетката, за да го погледне c големите си загадъчни очи — …се оказва, че е много трудно. Как да ви кажа… — тя заговори по-бързо, като очевидно се мъчеше да превъзмогне бариерите, които я бяха карали да мълчи до този момент — …подслушах неволно нещо и … и много лесно бих могла да си направя прибързани заключения.

— Нещо, свързано c личния живот на вашия съпруг? Някаква жена?

— Не.

— Тогава — свързано работата му?

— Да…

— Вие сте си помислили, че той е излъгал за нещо? Измамил е някой партньор при сделка?

— Нещо от този род.

Джад се почувствува на сигурна почва.

— И това е разклатило вярата ви в него. Показала ви се е негова тъмна страна, за която дори и не сте предполагали, че съществува.

— Аз…аз не мога да го осъждам. Просто усещам, че съм нелоялна към него дори и със самото си присъствие тук. Моля ви да не ми задавате повече въпроси за днес, доктор Стивънс.

И така беше завършил сеансът. Джад изключи магнитофона.

Значи съпругът на Ан въртеше съмнителни сделки. Или пък укриваше доходи и не плащаше данъци. Или пък беше принудил някого да банкрутира. Естествено, Ан би се възмутила. Тя беше природно справедлива жена. Вярата й в съпруга й се беше разклатила.

Помисли си за съпруга на Ан като за потенциален заподозрян. Той се занимаваше със строителен бизнес. Джад не го познаваше, но в каквото и да беше замесен, просто беше невъзможно да има каквото и да било общо със смъртта на Джон Хансън, Керъл Робъртс или самия Джад.

А самата Ан? Беше ли възможно да е психопат? Убиец-маниак? Джад се облегна назад в стола си и се опита да я погледне отстрани без да влага емоции.

Не знаеше за нея абсолютно нищо, освен онова, което му беше съобщила самата тя. Всичко, описано от нея, можеше да се окаже измислено, съчинено, но какво целеше да постигне тя c това? Ако това беше измислено прикритие за извършването на убийство, то трябваше да съществува някакъв мотив. Паметта за лицето и гласа й запълниха разума му и той проумя, че тя не би могла да има нищо общо c цялата тая мръсотия. Беше готов да заложи живота си. Иронията на фразата го накара да се ухили.

Отиде да вземе лентите на Тери Уошбърн. Възможно беше там да се намира онова, което беше пропуснал.

В последно време Тери беше взела допълнителни часове по свое собствено желание. Дали не я беше притиснал някакъв нов проблем, за който не му се беше доверила? Беше трудно да се определи дали има действително подобрение, защото сексът доминираше изцяло съзнанието й. И все пак, защо така внезапно беше настояла за допълнителни часове при него?

Джад избра произволно една от нейните ленти и я пусна.

— Нека да поговорим малко за браковете ви, Тери. Били сте омъжена пет пъти.

— Шест, но какво значение има това?

— Бяхте ли вярна на своите съпрузи?

Гръмогласен смях.

— Направо ме съсипваш. Няма мъж на света, който да ме задоволи. Това си е въпрос на физика.

— Какво имате предвид под „въпрос на физика“?

— Имам предвид моята анатомия. Просто дупката ми е много гореща и трябва да се тъпче колкото може повече.

— Вярвате ли в това, което току-що казахте?

— Че трябва да се тъпче непрестанно ли?

— Че вие се различавате в анатомично отношение от всички останали жени.

— Разбира се. Докторът на филмовата къща ми го каза. Имало нещо общо със жлезите или нещо от този род. — Пауза. — Хич го нямаше като тъпкач.

— Разглеждал съм всичките ви изследвания. Във физиологично отношение вашето тяло не се различава от останалите жени.

— Зарежи ги тия изследвания, готин. Що не ме изследваш сам?

— Били ли сте някога влюбена, Тери?

— Бих могла да се влюбя във вас.

Тишина.

— Не ме гледай c такъв поглед, докторе. Не мога да се променя. Така съм устроена. Сърби ме нон-стоп.

— Вярвам ви. Само че грешите в едно. Не вашето тяло е жадно за секс, а вашата чувственост.

— Никога не са ме чукали в чувствеността ми. Искаш ли да се пробваме?

— Не.

— А какво искаш?

— Да ти помогна.

— Защо не седнеш до мен на кушетката?

— Приключихме за днес.

Джад изключи магнитофона. Спомни си разговора, който бяха водили c Тери на тема стремителната й кариера и също тъй стремителния й залез.

— Блъснах по тиквата един сбъркан педал на едно пиянско сборище — беше му казала тя. — То пък да вземе да се окаже някаква важна клечка. Така ме изблъска от Холивуд, че тупнах на тъпия си полски задник.

Джад се беше отказал да разпитва повече, защото в онзи период се интересуваше повече от семейните й проблеми и повече не бяха засягали темата Холивуд. Сега го глождеше някакво натрапчиво съмнение. Беше длъжен да се задълбочи за причините, поради които беше напуснала киното. Никога не беше проявявал някакъв особен интерес към Холивуд освен в аспекта, в който доктор Луис Лики или Маргарет Мийд биха се интересували от Патагония. Кой ли би се интересувал от Тери Уошбърн, блестящата звезда?

Нора Хадли беше луда на тема кино. Джад си спомни, че е виждал купища филмови списания у тях и се беше шегувал c Питър на тая тема. Нора тогава цяла нощ беше защитавала страстно Холивуд. Той вдигна телефона и набра номера им.

Нора вдигна слушалката.

— Хелоу — поздрави Джад.

— Джад! — Гласът й беше топъл и дружелюбен. — Обаждаш ми се да ми кажеш кога ще дойдеш на вечеря.

— Много скоро.

— И по-добре е да го направиш — каза тя. — Обещала съм на Ингрид. А тя е вълшебна.

Джад не се съмняваше в това. Но едва ли беше като Ан.

— Само да провалиш и следващата вечеря и сме във война със Швеция.

— Няма да се повтори.

— Оправи ли се от злополуката?

— О, да.

— Колко ужасно трябва да е било.

В гласа на Нора се промъкна колеблива нотка.

— Джад… става въпрос за Коледа. Питър и аз много бихме искали да я прекараш c нас. Моля те.

Нещо го стегна в гърдите. Старото усещане. Всяка година имаха разговори на тая тема. Питър и Нора му бяха най-скъпите приятели и не можеха да понесат мисълта, че всяка Коледа той прекарва самотно, сред непознати — като се разтваряше в тълпите, като принуждаваше тялото си да се движи до пълна изнемога, след която го спохождаше забравата. Сякаш изпълняваше някакъв мрачен ритуал за мъртвите, като се оставяше изцяло на мъката да го обсеби и разкъса, без да може да я овладее. Излишно драматизираш нещата, каза си той уморено.

— Джад…

Той си прочисти гърлото.

— Съжалявам, Нора. — Съзнаваше добре колко много се притеснява за него. — Може би следващата Коледа.

Тя се опита да прогони разочарованието от гласа си.

— Разбира се. Ще кажа на Пит.

— Благодаря ти. — Той внезапно се сети защо се беше обадил. — Нора… познаваш ли някоя Тери Уошбърн?

— Тери Уошбърн? Звездата? Защо ме питаш?

— Аз… аз я видях на Мадисън Авеню тази сутрин.

— На живо? Настина ли? — Беше като възбудено дете. — Как изглеждаше? Стара? Млада? Слаба? Дебела?

— Изглеждаше чудесно. Била е доста голяма звезда, така ли?

— Доста голяма? Тери Уошбърн беше най-голямата звезда — и във всяко едно отношение, ако разбираш какво искам да кажа.

— Какво е принудило момиче като нея да напусне Холивуд?

— „Напусна“ не е точно казано. Те я изритаха.

Значи Тери не го беше излъгала. Той се почувствува по-добре.

— Вие, докторите, не вдигате главата си от работа. Тери Уошбърн беше замесена в един от най-големите скандали, разтърсвали някога Холивуд.

— Наистина ли? — каза Джад. — И какво се случи?

— Тя уби своя приятел.