Голо лице

Глава девета

На следващия ден Джад напусна офиса си в четири часа следобяд и потегли към един адрес в началото на Уест Сайд. Беше стар, износен жилищен блок от кафяв пясъчник. Джад беше обзет от опасения още докато спираше пред блока. Дали не беше объркал адреса? И после окото му се закачи в една обява върху прозореца на апартамент от първия етаж:

Джад се измъкна от колата. Денят беше мрачен и ветровит, c прогноза за снеговалеж привечер. Той се придвижи внимателно по замръзналия тротоар и влезе в коридора на сградата.

Носеше се смесена миризма на плесенясало и урина. Натисна бутона c надпис „Норман З. Муди — 1“ и след малко зумерът бръмна. Той прекрачи вътре и намери апартамент 1. На вратата мъдреше следната табела:

Той натисна звънеца и влезе.

Муди очевидно не принадлежеше към хората, свикнали да си пръскат парите по лукса. Офисът сякаш беше обзавеждан от някой сляп, хипертироиден Плюшкин. Всеки инч от стаята тънеше затрупан от боклуци и вехтории. В единия ъгъл на стаята стоеше изправен дрипав японски параван. До него стърчеше източноиндийски абажур, а пред абажура — разнебитена датска масичка. Навсякъде имаше разхвърляни вестници и списания.

Вратата към една от вътрешните стаи се отвори c трясък и в стаята се появи Норман З. Муди. Беше висок не повече от пет фута и пет инча и тежеше не по-малко от триста фунта. Повече се търкаляше, отколкото вървеше и напомняше на Джад за някоя оживяла статуя на Буда. Имаше закръглено и месесто лице c широки и простодушни бледосини очи. Беше абсолютно плешив, c яйцевидна глава. Невъзможно беше да се отгатне истинската му възраст.

— Мистър Стивънсън? — поздрави го Муди.

— Доктор Стивънс — поправи го Джад.

— Седнете, седнете. — Буда c южняшки говор.

Джад се огледа за някакъв стол. Свали купчина списания на тема културизъм и нудизъм от едно почти разпаднало се кожено кресло, което впрочем беше останало и почти без кожа, и много внимателно се отпусна в него.

Муди разположи масата си в един огромен стол-люлка.

— Е, сега вече да си дойдем на приказката. Какво мога да направя за вас?

Джад разбра, че е направил грешка. По телефона той беше съобщил внимателно цялото си име на Муди. Име, което не слизаше от първите страници на всички нюйоркски вестници през последните няколко дни. И той успя да попадне на единствения частен детектив в града, който дори не е чувал за него! Опита се да измисли някакво оправдание, за да си тръгне.

— Кой ме препоръча пред вас? — заби Муди пръста в раната.

Джад се поколеба, преди да отговори, защото не искаше да го обиди.

— Взех номера ви от телефонния указател.

Муди се разсмя жизнерадостно.

— Не знам какво щях да правя без телефонния указател — каза той. — Най-голямото изобретение след растителния алкохол. — И отново се разсмя като дете.

Джад се изправи. Очевидно се беше сблъскал c абсолютен идиот.

— Съжалявам, че ви загубих времето, мистър Муди — каза той. — Бих искал да пообмисля нещата си, преди да …

— Разбира се, разбира се. Много добре ви разбирам — прекъсна го Муди. — Но се налага да ми заплатите за ангажимента.

— Разбира се — каза Джад.

Бръкна в джоба си и извади няколко банкноти.

— Колко?

— Петдесет долара.

— Петдесет…?

Джад преглътна гневно, отброи набързо няколко банкноти и ги напъха в ръката на Муди. Муди ги преброи внимателно:

— Хиляди благодарности!

Джад се запъти към вратата чувствувайки се последен идиот.

— Докторе…

Джад се обърна. Детективът му се усмихваше доброжелателно докато пъхаше банкнотите в джоба на престилката си.

— Тъй като вече сте ми платили петдесет долара — каза той меко, — защо да не седнем и да ми разкажете какъв ви е проблемът. Винаги съм твърдял, че е най-добре да се разтоварим, като свалим товара от плещите си.

Иронията на фразата за малко не разсмя Джад. Той самият беше посветил живота си на разтоварването на пациентите чрез тяхното изслушване. Изучава Муди известно време. Какво имаше да губи? Може би разговорът c непознатия човек действително щеше да го разтовари? Той бавно се върна до креслото и седна в него.

— Изглеждате така, сякаш сте побрали проблемите на целия свят, докторе. Винаги съм казвал, че четири рамене вършат по-добра работа, отколкото две.

Джад не беше сигурен колко още афоризма на Муди може да издържи.

Муди не отделяше погледа си от него.

— Какво ви доведе тук? Жените или парите? Винаги съм казвал, че ако отстраните жените и парите, веднага решавате повечето проблеми на хората по света.

Муди го следеше c внимателен поглед в очакване на отговора.

— Аз… мисля, че някой се опитва да ме убие.

Сините очи примигнаха.

— Вие мислите?

Джад пропусна въпроса покрай ушите си.

— Ще ви бъда безкрайно задължен, ако ми дадете името на някой, който е специалист в тази област на разследване.

— Разбира се, че мога — каза Муди. — Норман З. Муди. Най-добрият в страната.

Джад простена от отчаяние.

— Защо не ми разкажете по-подробно за това, докторе? — предложи му Муди. — Една глава добре, две — още по-добре.

Джад не можа да сдържи усмивката си, макар че съвсем не му беше до смях. Просто се отпуснете и кажете първото нещо, което ви дойде наум. Защо не? Той си пое дълбоко дъх и по възможно най-сбития начин предаде на Муди събитията от последните няколко дни. Постепенно забрави, че не е сам. Той говореше на себе си, като обличаше в думи объркващите ситуации, които беше преживял. Предпазливо избягна само размишленията си на тема „вменяемост“. Муди го възнагради със щастлив поглед след като свърши.

— Изпаднали сте наистина в чудна ситуация. Или някой действително се опитва да ви убие, или се страхувате, че се превръщате в шизофреничен параноик.

Джад го изгледа втрещен. Една точка за Норман З. Муди.

Муди продължи.

— Споменахте, че по случая работят двама детективи. Как се казват?

Джад се поколеба. Изпитваше голяма неохота да се ангажира c този човек. Единственото му желание в момента беше да се измъкне колкото е възможно по-бързо оттук.

— Франк Анджели — отвърна той накрая, — и лейтенант Макгрийви.

В изражението на Муди настъпи почти неуловима промяна.

— Възможно ли е някой да има някаква причина да ви убива, докторе?

— Нямам представа. Нямам врагове, поне доколкото знам.

— О, хайде. Само мъртвият няма врагове. Винаги съм казвал, че враговете са солта на живота.

Джад положи усилия да не потръпне.

— Женен ли сте?

— Не — каза Джад.

— Хомосексуалист ли сте?

Джад въздъхна.

— Вижте, тези процедури вече ги минах c полицията и…

— Добре. Вие ми плащате, за да ви помогна — изрече жизнерадостно Муди. — Да дължите на някого пари?

— Само обичайните сметки за месеца.

— А пациентите ви?

— Какво по-точно?

— Е, аз винаги съм казвал, че ако искате мидени черупки, трябва да идете на брега. Вашите пациенти са в по-голямата си част кукувци. Нали така?

— Не е вярно — произнесе сухо Джад. — Те са хора c проблеми.

— Емоционални проблеми, които те не са в състояние да разрешат самостоятелно. Не е ли възможно някой от тях да ви преследва? О, не че има някаква реална причина, а просто някой c някаква безпричинна враждебност към вас.

— Възможно е. Само че на теория. Повечето от пациентите ми са под мои грижи в продължение на повече от година. И за това време съм ги опознал изключително добре.

— Никога ли не сте ги докарвали до бяс? — запита Муди c невинен вид.

— Много рядко. Но на нас не ни трябва разгневен човек. Търсим параноик със склонност към човекоубийство, който е убил най-малко двама души до момента и е направил няколко опита да убие и мен. — Той се поколеба, и после се насили да продължи. — Ако се окаже, че имам такъв пациент, то това ще означава, че пред вас седи най-некадърният психоаналитик, който някога е съществувал.

Той повдигна поглед и срещна изучаващите го очи на Муди.

— Винаги съм казвал: първо най-важното! — изчурулика Муди. — Първото нещо, което трябва да установим, е дали някой се опитва да ви премахне, или сте психясали. Нали така, докторе?

Лицето му цъфна в широка усмивка, измила обидата от думите му.

— Как? — запита Джад.

— Много просто — каза Муди. — Представете си, че сте застанали в центъра на терена и очаквате да ви подадат топката. Първо ще се опитаме да установим дали въобще е започнала някаква игра; и после — кои са другите участници. Имате ли кола?

— Да.

Джад вече бе забравил, че преди малко се чудеше само как да се измъкне от това място и къде да търси друг детектив. Вече усещаше как зад просташката и невинна фасада на Муди се крие ум остър като бръснач.

— Чувствам, че сте напрегнати до краен предел — каза Муди. — Искам да си вземете малко отпуск.

— Кога?

— Утре сутринта.

— Но това е невъзможно — запротестира бурно Джад. — Имам планиран график c пациенти…

Муди махна нетърпеливо c ръка.

— Отменете го.

— Но каква полза…

— Давам ли ви акъл как да си вършите работата? — запита Муди. — Веднага щом си тръгнете оттук, искам да отидете в някоя туристическа агенция. Направете си резервация в … — той се замисли за момент — в Гросинджър. Това е едно хубаво крайпътно мотелче оттатък Катскилс. Има ли гараж в жилищния блок, където живеете?

— Да.

— Чудесно. Кажете им да ви подготвят колата за път. Не е желателно да получите някоя повреда по пътя.

— Не може ли да го направя следващата седмица? Утре ми е зает целият ден…

— След като направите резервацията, се връщате право в кабинета си и предупреждавате по телефона пациентите си. Кажете им, че ви се е случило нещо много неотложно и ще се върнете след седмица.

— Наистина не мога — каза Джад. — Направо е немислимо…

— Добре ще е да известите също така и Анджели — продължи Муди. — Не искам полицията да хукне да ви търси докато ви няма.

— Защо е необходимо всичко това? — запита Джад.

— За да си оправдая вашата петдесетачка. А, за малко щях да забравя. Трябват ми още двеста като предварителен хонорар. Плюс петдесет долара на ден за разноски.

Муди измъкна туловището си от грамадния стол-люлка.

— Искам утре всичко да тръгне добре — каза той, — така че да бъдете там преди да се смрачи. Можете ли да потеглите към седем сутринта?

— Аз… аз мисля, че мога. Какво ще открия, когато се добераедотам?

— Ако имаме късмет, отчет за нечия дейност.

Пет минути по-късно Джад се качваше в колата със замислено изражение. Беше заявил на Муди, че не може така изведнъж да зареже пациентите си. Но дълбоко в себе си знаеше, че ще изпълни нарежданията му. Той буквално поверяваше живота си в ръцете на един Фалстаф от света на частните детективи. В момента, в който колата му потегли, окото му отново се закачи за фирмата на Муди върху прозореца.

Дано да се окаже прав, помисли си мрачно Джад.

Планът за пътуването тръгна гладко. Той се отби в една туристическа агенция на Мадисън Авеню. Запазиха му стая в мотела Гросинджър и го снабдиха c карта на пътя и цяла купчина цветни брошури за Катскилс. Следващата стъпка беше да телефонира в служебната централа на сградата, където работеше и уреди да уведомят всичките му пациенти, че часовете му се отменят до второ известие. Накрая позвъни в Деветнадесети полицейски участък и поиска детектив Анджели.

— Анджели е болен и си е у дома — заяви нечий безплътен глас от другата страна. — Искате ли телефонния му номер?

— Да.

След малко вече разговаряше c Анджели. Беше го нагазил тежък грип, ако се съдеше по гласа му.

— Реших, че имам нужда малко да сменя обстановката за няколко дни — каза Джад. — Тръгвам утре сутринта. Исках да го съгласувам c вас.

Последва тишина, докато Анджели го обмисли.

— Мисля, че не е лоша идея. Къде ще ходите?

— До мотела в Гросинджър.

— Добре — каза Анджели. — Не се тревожете. Ще го съгласувам c Макгрийви. — Той се поколеба. — Научих какво е станало в кабинета ви предната нощ.

— Искате да кажете, че сте чули версията на Макгрийви — каза Джад.

— Успяхте ли да зърнете мъжете, които са се опитали да ви убият?

Поне Анджели му вярваше.

— Не.

— Изобщо нищо, което би могло да помогне? Цвят на кожата, възраст, височина?

— Съжалявам — отвърна Джад. — Беше тъмно.

Анджели кихна.

— Окей. Ще продължа да действам. Ще имам добри новини за вас, когато се върнете. И се пазете, докторе.

— Ще се пазя — обеща c признателен глас Джад и затвори телефона.

После се обади на работодателя на Харисън Бърк и накратко му описа ситуацията, в която се намираше Бърк. Нямаше друг избор, освен да го поместят в психиатрична клиника колкото е възможно по-скоро. След това телефонира на Питър. Обясни му, че се налага да напусне града за една седмица и го помоли да направи необходимото за Бърк. Питър се съгласи.

Беше изчистил всичко.

Това, което го безпокоеше най-много, беше че нямаше да се види c Ан в петък. И вероятно никога повече нямаше да я срещне.

Караше към апартамента си и си мислеше за Норман З. Муди. Беше наясно какво има наум Муди. Като съветваше Джад да се обади на всичките си пациенти, че ще отсъства от града, Муди проверяваше дали убиецът не е измежду пациентите на Джад и по този начин му подготвяше капан, използувайки Джад за примамка.

Беше го инструктирал да остави временния си адрес в телефонната централа и на портиера на блока, където живее. По този начин уведомяваше всички къде отива Джад.

Майк стоеше пред входа на блока. Поздравиха се.

— Утре заминавам малко на екскурзия, Майк — каза му Джад. — Ще уредиш ли да ми подготвят колата в гаража и да напълнят резервоара?

— Ще се погрижа за всичко, доктор Стивънс. В колко часа ще ви трябва колата?

— Тръгвам в седем.

Той усети погледа на Майк върху гърба си докато влизаше в сградата.

След като влезе в апартамента заключи вратите и внимателно огледа прозорците. Всичко изглеждаше наред.

Глътна две таблетки кодеин, съблече се и взе един горещ душ, като внимателно отпусна тялото си под струята; усещаше как напрежението бавно се отцеждаше от гърба и врата му. Лежеше в благословената разхлабваща вана и размишляваше. Защо Муди го беше предупредил да не допуска авария c колата по пътя? Защото очевидно това беше участъкът, където беше най-вероятно да го атакуват ли, по пустия път към Катскилс? И как можеше да му помогне Муди в такъв случай? Той беше отказал да сподели плановете си c Джад — ако въобще имаше план. Колкото повече оглеждаше ситуацията, толкова повече се убеждаваше че влиза сам в капана. Муди беше обяснил, че залага капан за преследвачите му. Но колкото пъти обмисляше думите на детектива, толкова повече се натрапваше очевидният извод: капанът е заложен за самия него. Но защо? Какъв интерес би имал Муди от смъртта му? Господи, помисли си Джад. Избрах съвсем случайно едно име от телефонния справочник на Манхатън и вече съм убеден, че ми желае смъртта! Станал съм параноик!

Усети как клепачите му започват да натежават. Таблетките и горещата баня си бяха свършили работата добре. Той се измъкна c усилие от ваната, внимателно подсуши разнебитеното си тяло c мъхестата хавлия и облече пижамата. Легна и нагласи електрическия будилник за шест. Катскилс2, помисли си той. Какво подходящо име. И потъна в дълбок и безпаметен сън.

Събуди се още на мига, в който звънна будилникът. Сякаш не беше имало никакво прекъсване на мисловния му процес, защото първата му мисъл след пробуждането беше Не вярвам в поредицата от съвпадения и не вярвам че един от клиентите ми е масов убиец. Следователно, или съм параноик, или се превръщам в такъв. Трябваше да се консултира c някой друг психоаналитик и то колкото е възможно по-бързо. Щеше да позвъни на доктор Роби. Съзнаваше добре, че това би означавало края на професионалната му кариера, но нямаше друг изход. Ако действително страдаше от параноя щяха да го пъхнат в психиатрична клиника. Дали Муди не подозираше, че си има работа c душевно болен? Не беше ли това причината да му препоръча ползуването на отпуска? Не защото вярваше, че някой го преследва със заплаха за живота му, а защото виждаше признаците на психическото разпадане? Може би най-мъдрият изход беше да послуша съветите на Муди и да замине за Катскилс за няколко дни. Като останеше сам за известно време без това бреме върху плещите си, той щеше да може спокойно да прецени състоянието си, както и да разбере кога точно разумът бе започнал да му изневерява, кога бе загубил нормалната преценка за обкръжаващия го свят. И когато се върнеше, щеше да си уреди среща c доктор Роби и да се постави под неговите грижи.

Това беше болезнено решение, но след като го взе, Джад се се почувства значително по-добре. Облече се, събра един малък куфар c дрехи, достатъчни за няколко дни, и го отнесе до асансьора.

Еди не беше застъпил още на смяна и асансьорът работеше на автоматичен режим. Джад слезе в приземния гараж. Огледа се за Уилт, управителя на гаража, но той никъде не се виждаше. Гаражът бе пуст.

Джад забеляза колата си паркирана в един далечен ъгъл до бетонната стена. Отиде до нея, постави куфара на задната седалка, отвори предната врата и седна зад кормилото. Ръката му тъкмо посегна към ключа на стартера, когато нечия фигура изникна изведнъж до прозореца. Сърцето му прескочи един удар.

— Точно навреме сте. — Беше Муди.

— Не знаех, че се каните да ме изпращате — заекна Джад.

Ангелското лицето на Муди разцъфна в широка усмивка.

— Нямах какво да правя, а и не ме свърташе в леглото.

Джад изпита внезапна благодарност за тактичния начин по който той беше подходил в тази ситуация. Нямаше даже и намек за факта, че Джад бе душевно болен, а само един приятелски съвет да отиде някъде на почивка. Е, най-малкото на което беше способен Джад, беше да се преструва, че всичко е наред.

— Размишлявах и реших, че имате право. Ще отида в мотела, където се надявам да прочета отчета за дейността.

— О, съвсем не е необходимо да ходите толкова далеч — каза Муди. — Някои хора са много грижливи.

Джад го изгледа c тъп поглед.

— Не ви разбирам.

— Много е просто. Винаги съм казвал, че когато искате да стигнете до дъното на нещо, трябва да грабнете лопатата.

— Мистър Муди…

Муди се приведе към вратата на колата му.

— Знаете ли кое е най-интересното във вашия случай, докторе? Това, че май всеки пет минути някой прави всичко възможно да ви прати на оня свят — поне така изглежда. А сега това „така изглежда“ направо ме умилява. До този момент нямахме нищо, за което да се хванем, за да решим дали не психясвате или някой действително иска да ви отвори черепа.

Джад го изгледа.

— Но нали Катскилс… — изрече той c отслабвал глас.

— О, вие никога нямаше да стигнете до Катскилс, докторе. — Муди отвори вратата му. — Елате.

Зашеметен, Джад се измъкна от колата.

— Разбирате ли, всичко това беше само за примамка. Винаги съм казвал, че ако искате да си уловите акула, първо трябва да налеете кръв във водата.

Джад следеше лицето му.

— Страхувам се, че вие никога нямаше да стигнете до Катскилс — повтори меко Муди.

Той заобиколи колата отпред, поигра си c ключалката на предния капак и го повдигна. Джад се приближи и застана до него. Към горната част на дистрибутора бяха привързани три пръчки динамит. Две тънки жици водеха от тях към стартера.

— Скрит взрив — изрече Муди.

Джад го изгледа зашеметен.

— Но как успяхте да…

Муди се ухили.

— Казах ви, че не ме свърташе в леглото. Дойдох тук някъде към полунощ. Платих на пазача да иде някъде да се повесели, а пък аз останах да дебна в сенките. Нощният пазач ще ви струва още двайсет долара — добави той. — Не исках да остават c впечатлението за вас, че сте скъперник.

Джад усети огромна вълна от благодарност към този дребен дебеланко.

— Видяхте ли кой я постави?

— Не. Направили са го още преди да дойда. В шест сутринта стана ясно, че никой няма да дойде и реших да хвърля едно око. — Той посочи към висящите жици. — Вашите приятели наистина си ги бива. Бяха монтирали втори комплект, така че ако повдигнехте капака на колата, тази жица щеше да взриви динамита. Същото щеше да се случи ако завъртяхте стартера. Зарядите са достатъчни да отнесат половината гараж.

Джад усети как стомахът му се устремява към гърлото. Муди го изгледа съчувствено.

— Горе главата — каза той. — Вижте колко напреднахме. Вече знаем със сигурност най-малко две неща. Първото, че не сте куку. И второто — усмивката напусна лицето му — че някой дяволски иска да ви свети маслото, докторе.