Голо лице

Глава двадесет и трета

Анджели запали фаровете на колата. Беше още четири следобед, но слънцето се беше укрило някъде зад бухлатите облаци, затулили почти цялото небе и подбутвани от ледения вятър. Пътуваха повече от час.

На волана беше Анджели. Роки Вакаро седеше до него на предната седалка. Джад беше отзад c ДеМарко.

В началото Джад тайно се беше оглеждал дано зърне някоя случайна полицейска кола, c надеждата да направи някой отчаян жест, за да привлече вниманието им, но Анджели избираше само второстепенни пътища, по които почти нямаше движение. Профучаха през покрайнините на Мористаун, поеха по шосе 206 и се насочиха на юг към слабонаселените и мрачни равнини на централната част на Ню Джърси. Сивото небе се отвори и започна да ги засипва c дребен сух сняг, който забарабани ситно по предното стъкло.

— Намали скоростта — нареди ДеМарко. — Няма нужда да привличаме излишно вниманието на полицията.

Анджели послушно вдигна крак от педала на газта.

ДеМарко се обърна към Джад.

— Ето, в тия неща повечето хора правят грешки, защото не умеят да планират като мен.

Докторът огледа ДеМарко c клиничен поглед. Човекът съвсем явно страдаше от мегаломания; за него здравият смисъл или логиката не съществуваха. Беше невъзможно да се призове човечността в него. Джад отбеляза пълната липса на морал, която му позволяваше да убива без всякакви задръжки. Цялата картина беше ясна.

ДеМарко беше извършил убийствата собственоръчно; това беше прословутото сицилианско отмъщение, c което се изтриваше позора, който той мислеше, че съпругата му е нанесла на неговата личност и на Коза Ностра. Беше убил по погрешка Джон Хансън. След като Анджели му беше докладвал, че е сбъркал, той се беше върнал обратно в офиса, където заварил Керъл. Бедната Керъл! Тя не би могла да му даде лентите със записите от посещенията на мисис ДеМарко, защото не познаваше Ан под това име. Ако Демарко беше сдържал нервите си можеше да подсети Керъл за коя пациентка става дума; но болестта му го беше лишила изцяло от това качество и Керъл беше умряла от ужасна смърт. ДеМарко беше блъснал Джад c колата и по-късно беше отишъл c Анджели да го убие в кабинета му. Докторът си беше блъскал главата над факта защо не бяха влезли при него и не го бяха застреляли. Но едва сега проумя, че тъй като ДеМарко искрено вярваше в неговата вина, то те бяха решили да инсценират самоубийство причинено от разкаяние. Това щеше да предотврати всякакви полицейски разследвания.

И Муди… бедният Муди. Когато Джад му беше съобщил имената на детективите, които работеха върху случая, той си беше помислил, че рязката му реакция се отнася за Макгрийви, докато всъщност Муди беше визирал Анджели. Муди беше научил, че Анджели работи за Коза Ностра, и след като се беше заровил в случая…

Той отклони поглед към ДеМарко.

— Какво ще стане c Ан?

— Не се тревожете. Ще имам грижата за нея.

— Да-а — ухили се Анджели.

Джад усети пристъп на безсилен гняв.

— Голяма грешка направих, когато се ожених за човек извън фамилията — изрече мрачно ДеМарко. — Един страничен човек никога няма да го разбере.

Бяха навлезли в съвсем пуста и равнинна местност. Някаква фабрика се мяркаше в далечината.

— Още малко и пристигаме — обяви Анджели.

— Хубава работа свърши — похвали го ДеМарко. — Ще те скрием някъде, докато премине бурята. Къде искаш да отидеш?

— Флорида ми харесва най-много.

ДеМарко кимна одобрително.

— Няма проблеми. Ще останеш там при един човек от фамилията.

— Там познавам няколко страшни парчета — ухили се Анджели.

ДеМарко му върна усмивката в огледалото.

— Ще се върнеш c изпечен задник.

— Дано да е само c това.

Роки Вакаро се изсмя.

В далечината отдясно Джад съзря разпръснатите здания на фабрика, бълваща пушеци през комините си. След малко достигнаха малък страничен път, който водеше към фабриката. Анджели свърна в него и след няколко минути стигнаха до висока стена. Вратата беше затворена. Анджели натисна клаксона и някакъв мъж в шлифер и шапка се подаде иззад вратата. Той кимна щом видя ДеМарко, отключи вратата и я отвори широко. Анджели вкара колата и вратата се затвори зад тях.

Бяха пристигнали.

Лейтенант Макгрийви седеше в кабинета си в Деветнадесети полицейски участък и разглеждаше c тримата детективи, капитан Бертели и двамата агенти от ФБР списък c имена.

— Това е списък на фамилиите от Коза Ностра в източните щати. Всички подкапо и капо. Лошото е само това, че не знаем c кои е свързан Анджели.

— Колко време ще ни отнеме да направим обиски на всичките? — запита Бертели.

Обади се един от федералните агенти.

— Тук са изброени над шейсет имена. Ще ни трябват най-малко двайсет и четири часа, но дотогава… — Той спря.

— Но дотогава доктор Стивънс няма да е жив — довърши вместо него Макгрийви.

Млад униформен полицай се втурна през отворената врата, но рязко спря, като видя толкова хора.

— Какво има? — запита Макгрийви.

— От Ню Джърси не знаят дали това е важно, лейтенант, но вие сте ги помолили да докладват за всяко необичайно нещо. Една телефонистка получила обаждане от жена, която я молела да я свържат c полицейското управление. Казала, че било много спешно, и в този момент връзката прекъснала. Телефонистката изчакала, но повече не се обадили.

— Откъде е дошло обаждането?

— От едно градче на име Олд Тапан.

— Взела ли е номера?

— Жената затворила много бързо.

— Чудесно — каза кисело Макгрийви.

— Остави — обади се Бертели. — Сигурно някоя бабичка c оплакване, че котката й е изчезнала.

Телефонът на Макгрийви иззвъня c продължителен и тревожен сигнал. Той вдигна слушалката.

— Лейтенант Макгрийви слуша.

Другите в стаята видяха как лицето му се обтяга напрегнато.

— Добре! Кажи им да не мърдат, докато не пристигна. Тръгвам веднага. — И той заби слушалката върху телефона. — Екип на пътния патрул току що е забелязал колата на Анджели да пътува на юг по шосе 206, малко след Милстоун.

— Следят ли я? — запита го единият от федералните агенти.

— Патрулната кола се движела в противоположна посока. Докато успеят да обърнат, тя изчезнала. Познавам областта. Има само няколко фабрики. — Той се обърна към федералния агент. — Можеш ли да ми направиш бърза справка за имената на фабриките в онзи район и техните собственици?

— Веднага — каза той и посегна към телефона.

— Аз тръгвам — каза Макгрийви. — Обади ми се, когато свършиш. — Той се обърна към хората си. — Да тръгваме!

След секунда в стаята остана само агентът на ФБР, който говореше по телефона.

Анджели мина покрай къщичката на нощния пазач близо до вратата и продължи към една група чудновати конструкции, които сякаш стигаха до небето. Високите комини от тухли и гигантски стоманобетонни улеи c извити форми се открояваха сред сивия снеговалеж подобно на праисторически чудовища в някаква древна земя.

Колата зави покрай група грамадни тръбопроводи и конвейери и спря. Анджели и Вакаро слязоха от колата, като Вакаро отвори задната врата откъм страната на Джад. Държеше револвер в ръката си.

— Излизай, докторе.

Джад слезе бавно от колата последван от ДеМарко. Посрещна ги ураганен вятър и грохот. Право срещу тях на около двайсет и пет фута огромна тръба беше отворила жадната си паст и със страхотен рев поглъщаше всичко около себе си.

— Това е един от най-големите тръбопроводи в страната — похвали се ДеМарко, като повиши глас, за да надвие грохота. — Искате ли да видите как работи?

Джад го изгледа изумен. ДеМарко продължаваше ролята си на гостоприемен домакин, който развлича своя гостенин. Не, той не играеше. Той наистина беше домакин. Това беше ужасяващото. Всеки момент се канеше да убие Джад; това за него щеше да бъде съвсем привична операция, нещо като рутинна сделка, като изхвърляне на непотребна вещ, но той го правеше c подобаваща тържественост.

— Елате, докторе. Много е интересно.

Те тръгнаха към тръбопровода c Анджели начело, ДеМарко и Джад по средата и накрая Роки Вакаро.

— Този завод има годишен оборот над пет милиона долара — изрече гордо ДеМарко. — Целият производствен процес е автоматизиран.

Колкото повече наближаваха входния отвор на тръбопровода, толкова повече се усилваше шумът. На около сто ярда от засмукващата дюза на тръбопровода голям конвейер влачеше огромни трупи към една хобел машина дълга двайсет и висока пет фута c половин дузина режещи глави. Нарязаните по този начин греди после биваха отнасяни до един огромен роторен валяк, осеян c ножове. Въздухът се изпълваше c облак летящи стърготини, които се смесваха c дъжда, а после тръбопроводът ги всмукваше.

— Няма абсолютно никакво значение колко големи са трупите — изрева гордо ДеМарко. — Машините ги нарязват до такова положение, че да могат за влязат в трийсет и шест инчовата тръба.

ДеМарко извади един тъпонос 38-калибров Колт от джоба си и изрева:

— Анджели!

Анджели се обърна.

— Приятно пътуване до Флорида! — и ДеМарко натисна спусъка.

Алена дупка цъфна върху сакото на Анджели. Той изгледа ДеМарко c озадачена полуусмивка, сякаш му бяха разказали някаква гатанка и сега чакаше да чуе и отговора. ДеМарко натисна повторно спусъка. Анджели се строполи на земята и застина сгърчен. ДеМарко кимна на Роки Вакаро и едрият мъж сграбчи тялото на Анджели, прехвърли го на рамото си и се запъти към отвора на тръбопровода.

ДеМарко се обърна към Джад.

— Анджели беше много тъп. Всички ченгета в страната го диреха под дърво и камък. Ако го откриеха, щяха да се доберат и до мен.

Хладнокръвното убийство на Анджели беше достатъчно разтърсващо, но това, което го последва, беше още по-гнусно. Джад наблюдаваше ужасен как Вакаро поднесе тялото на Анджели към засмукващия отвор на гигантския тръбопровод. Гигантското подналягане засмука жадно тялото и след миг то изчезна. Вакаро сграбчи c огромно усилие ръкохватките при отвора за да не бъде засмукан и самия той. Пред очите на Джад тялото на Анджели се подметна във въздуха и се смеси c влитащите парчета трупи. Вакаро посегна към клапана до отвора и го завъртя. Тежък капак се спусна след миг настъпи оглушителна тишина.

ДеМарко се обърна към Джад и започна да повдига револвера. Лицето му носеше някакво екзалтирано и мистично изражение и Джад проумя, че убийството за него е нещо като религиозен акт, като пречистващо разпятие. Разбра, че е дошъл мигът на смъртта му. Не се боеше за себе си, но изпитваше страшен гняв от това, че този мъж ще да продължи да живее, за да убие Ан и колко ли още много други невинни и почтени хора. Чу някакъв гърлен рев на гняв и безсилие и внезапно разбра, че излиза от неговото собствено гърло. Беше като уловено в капан диво животно, изпълнено c див бяс да убие своя мъчител.

ДеМарко се усмихваше, прочел мислите му.

— Ще те прострелям в корема, докторе. Така ще умираш малко по-дълго, но пък ще имаш възможност да погадаеш какво ще се случи на Ани.

Оставаше някакъв нищожен шанс. Съвсем илюзорен.

— Някой наистина трябва да се погрижи за нея — каза Джад. — Тя никога през живота си не е имала мъж.

ДеМарко се втренчи в него c празен поглед.

Джад крещеше c пълно гърло, като се молеше Демарко да се вслуша в думите му.

— Знаеш ли какво представлява твоят пенис? Това е пистолетът в ръката ти. Без пистолет или нож в ръка, ти си жена.

Видя как лицето на ДеМарко започна бавно да се изкривява от гняв.

— Ти нямаш топки, ДеМарко. Без този револвер ти си пълен майтап.

Червена пелена забулваше очите на ДеМарко — като предупредителен знак на смъртта. Вакаро пристъпи напред. Демарко го отблъсна c ръка.

— Ще те убия ей c тези ръце — изрева той, захвърляйки револвера на земята. — С двете си голи ръце!

И тръгна бавно към Джад като хищник.

Джад се дръпна назад, по-далеч от протегнатите му ръце. Знаеше добре, че във физическото единоборство c ДеМарко няма никакъв шанс. Единствената му надежда беше да въздействува върху болния мозък на ДеМарко, да отклони вниманието му и да го направи неспособен да действува. Не трябваше да спира да бие по най-уязвимото му място — гордостта му от мъжествеността.

— Ти си хомосексуалист, ДеМарко!

ДеМарко се изсмя и връхлетя върху него. Джад отскочи.

Вакаро вдигна пистолета от земята.

— Шефе! Остави на мен да го пречукам!

— Махни се! — изрева ДеМарко.

Двамата мъже закръжиха един около друг, като правеха лъжливи движения. Джад се подхлъзна на едно парче дърво и ДеМарко връхлетя върху му като разярен бик. Едрият му юмрук се стовари върху челюстта на Джад и го простря по гръб. Докторът скочи мигновено и на свой ред нанесе удар в лицето на ДеМарко. ДеМарко залитна назад, после възстанови равновесието си и го блъсна c двата си юмрука в стомаха. Три секващи дъха удара. Опита се да проговори на ДеМарко, но беше останал без въздух. ДеМарко връхлетя върху него като лешояд на мърша.

— Изкарах ли ти въздуха, докторче? — изсмя се той. — Едно време бях боксьор. Сега ще ти предам няколко урока. Ще ти обработя бъбреците, после главата и най-накрая — очите. Ще ти изкарам очите, докторче. И преди да приключа c теб ще ме молиш да те застрелям.

Джад му повярва. Нямаше основания да се съмнява в думите му. В сумрачната светлина пръскана от забуленото c облаци небе ДеМарко приличаше на изпаднал в бяс див звяр. Отново се втурна към Джад и го намери c юмрука си, като разцепи бузата c тежкия си пръстен c камея. Джад замахна c двата си юмрука към лицето на ДеМарко, но той дори не усети удара.

Започна да налага Джад по бъбреците c две ръце, които работеха като бутала. Джад успя да се дръпне c гърчещо се тяло.

— Не си се уморил още, нали, докторче?

ДеМарко започна отново да скъсява дистанцията. Джад съзнаваше, че тялото му няма да издържи още много на такава обработка. Трябваше да го заговори. Това беше единственият му шанс.

— Демарко… — задъхваше се без въздух.

ДеМарко направи лъжливо движение и Джад се улови. ДеМарко се дръпна, изсмя се и стовари юмрук точно между краката на Джад. Джад се сгъна на две в непоносима болка и рухна на земята. ДеМарко се стовари върху него и го сграбчи за шията.

— С голи ръце — изкрещя ДеМарко. — Ще ти изтръгна очите c голи ръце.

И той заби пръсти в очите на Джад.

Караха c пълна скорост по шосе 206 на юг покрай Бедминстър когато радиото се обади.

— Парола три… Парола три… Всички коли на подслушване… Кола двадесет и седма от Ню Йорк… Кола двадесет и седма от Ню Йорк…

Макгрийви сграбчи микрофона.

— Тук кола двадесет и седма от Ню Йорк… Слушам!

В ефира прозвуча възбуденият глас на капитан Бертели.

— Открихме ги, Мак. На две мили южно от Милстоун се намира една тръбопроводна компания. Собственост е на корпорацията „Файв Стар“ — същата, която притежава и месопреработвателния завод. Това е една от базите на Тони ДеМарко.

— Точно така — каза Макгрийви. — И ние сме натам.

— Колко ви остава?

— Десет мили.

— Желая ви късмет.

— Благодаря ти.

Макгрийви изключи радиото, наду сирената и натисна до край педала на газта.

Небето се въртеше на мокри кръгове над главата му, нещо го раздираше отвътре, като се мъчеше да му изкара душата. Опита се да погледне, но очите му се бяха раздули до невъзможност. Нечий юмрук се стовари в гръдния му кош и той дочу агонизиращото изпращяване на счупени ребра. Усещаше изгарящия дъх на ДеМарко върху лицето си, усещаше резките му и накъсани вдишвания и издишвания. Опита се да го види, но мракът около него беше непроницаем. Отвори уста и c огромни усилия изговори няколко думи през дебелия си раздут език.

— Виждаш ли… — прохърка той. — Аз… б-бях прав… Ти можеш… м-можеш да удряш ч-човек… само к-когато е паднал…

Дъхът в лицето му секна. Усети как две ръце го сграбчват и го изправят на крака.

— Ти си мъртъв, докторе. И аз те убих c голи ръце.

Джад се отдръпна от гласа.

— Т-ти… си животно — изрече той, като напразно се мъчеше да глътне малко въздух. — Психопат. Ще те… затворят… в психиатрична клиника.

Гласът на ДеМарко стържеше от гняв.

— Лъжеш!

— Такава… е истината — изрече Джад, като се отдалечаваше от чуждия глас. — Твоят… твоят мозък е повреден. Умът… ти ще се разпадне… и ти ще станеш като бебе-имбецил.

Джад не спираше да се дърпа назад, неспособен да види накъде отива. Зад себе си дочуваше приглушения шум на затворения тръбопровод наподобяващ спящ гигант.

ДеМарко скочи върху него; големите му ръце го стиснаха за гърлото.

— Ще ти скърша врата!

Огромните му пръсти се сключиха върху адамовата ябълка на Джад.

Той усети как главата му заплува нанякъде. Това беше последният му шанс. Цялото му същество крещеше да сграбчи ръцете на ДеМарко и да ги откопчи от гърлото си. Вместо това c едно последно свръхусилие на волята си той протегна ръце зад гърба си, като се мъчеше да докопа вентила на тръбопровода. Усещаше как започва да се плъзга в мрака на безсъзнанието и в този миг пръстите му се сключиха върху ръкохватката на вентила. С последен изблик на енергия той я завъртя и в същото време обърна тялото си така, че ДеМарко да се озове най-близо до отвора. Внезапният порив на вакуума ги дръпна c огромна сила към отвора на дюзата. Джад се беше вкопчил c всички сили за ръкохватката на вентила, борейки се c ураганната сила на вятъра. Усети как пръстите на ДеМарко се впиват в шията му докато в същото време тръбата го засмукваше в себе си. Можеше да се спаси, ако го пуснеше, но в безумната си сляпа ярост отхвърляше всичко. Джад не виждаше лицето му, но гласът му беше глас на подивял звяр, думите му се изгубваха в свирепия вой на засмуквания въздух.

Пръстите на Джад взеха да се изплъзват от вентила. Само след секунди и тръбата щеше да го засмуче заедно c ДеМарко. Прочете си една бърза последна молитва и в този миг усети как жестоката хватка на пръстите върху шията му отслабва. Разнесе се пронизителен и разтърсващ писък, заглушен след миг от рева на тръбопровода. ДеМарко беше изчезнал.

Джад запази равновесие със сетни сили в очакване на последния изстрел на Вакаро.

След секунда се разнесе гърмеж.

Продължи да стои прав, като се чудеше как е пропуснал Вакаро. С притъпения си от болката слух дочу още множество изстрели и тропот на много крака; някой викаше името му. След малко го обгърна нечия ръка и покрай ухото му се разнесе гласът на Макгрийви.

— Света Богородице! Вижте лицето му!

Силни ръце го подхванаха под мишниците и го издърпаха настрани от ужасния рев на тръбопровода. Нещо се стичаше по бузите му, а той не знаеше дали бяха сълзи, кръв или дъжд, но това не го вълнуваше.

Всичко беше свършило.

С огромно усилие успя да отвори едното подуто око и през тясната, налята c кръв цепка видя размитите очертания на Макгрийви.

— Ан остана в къщата — изрече Джад. — Съпругата на ДеМарко. Трябва да я спасим.

Макгрийви стоеше неподвижен и го гледаше със странен поглед. Джад изведнъж проумя, че от устата му не се беше отронил и звук. Вдигна устни до ухото на Макгрийви и изрече бавно и членоразделно c дрезгав и прегракнал шепот:

— Ан ДеМарко… Тя е в… къщата… да… помогнем…

Макгрийви се отдалечи до полицейската кола, взе микрофона на радиостанцията и издаде заповед. Джад остана на мястото си, олюлявайки се; леденият, пронизващ вятър бавно го свестяваше. На няколко ярда на земята пред него лежеше нечие тяло и той разбра, че това е Роки Вакаро.

Победихме, помисли си. Победихме. Непрестанно си повтаряше фразата наум. И още докато я изричаше, разбра, че беше напълно безсмислена. Каква победа можеше да бъде това? Той беше считал себе си за порядъчно и цивилизовано човешко същество — лекар, лечител, — а в какво кръвожадно създание се беше превърнал само за броени минути! Беше накарал един болен човек да прекрачи прага на разсъдъка си и после го беше убил. От този момент нататък щеше да да носи това бреме до края на дните си. Защото колкото и да убеждаваше сам себе си, че е било законна самоотбрана, той знаеше — Господ да му е на помощ! — че беше изпитал огромно наслаждение докато го извърши. И затова никога нямаше да си го прости. Той не се различаваше по нищо от Демарко, от братята Вакаро или от който и да било друг от престъпната им банда. Цивилизацията представляваше една тънка, опасно крехка корица над разбушувана лава, и когато тази корица се разкъса, човек отново се връщаше един милион години назад. А той се беше гордял, че е преодолял завинаги жаждата за кръв и мъст.

Но сега беше прекалено изтощен, за да размишлява повече на тази тема. Единственото, което искаше, беше да се увери, че Ан е вече в безопасност.

Макгрийви застана до него странно променен.

— Изпратихме полицейска кола към къщата й, доктор Стивънс. Така добре ли е?

Джад кимна c благодарност.

Макгрийви го подхвана под мишница и го поведе към колата. Докато крачеше бавно c пребитото си тяло през двора на фабриката изведнъж разбра, че снегът е спрял.

Суровият декемврийски вятър беше разпръснал буреносните облаци и небето бързо проясняваше над далечния хоризонт. На запад отначало се промъкна слаб лъч, но c всяка измината минута слънцето все по-упорито си пробиваше път, за да засия накрая c пълна сила.

Щеше да бъде чудесна Коледа.