Горе главата, Джийвс

Осемнадесета глава

Първото нещо, което се натрапваше на сетивата, бе рядко ефектното му насинено око. Подобно не се среща по път и над път и в първия момент аз се озадачих как най-подходящо да реагирам на гледката. Някои с подобни очи търсят съчувствие, други предпочитат да се правиш, че не си забелязал нищо необичайно във външния им вид. Прецених за най-мъдро да го поздравя с едно безгрижно „А, Споуд“, което и направих, макар че като си помисля сега, „А, Сидкъп“ щеше да е по-подходящо. Докато произнасях думите, осъзнах, че той ме гледа зловещо с незатвореното си око. Споменах тези негови очи като способни да отворят стрида от шестдесет крачки и дори когато само едното от тях функционираше, мощта на погледа му бе обезпокоителна. Погледът на леля Агата има върху мен сходно въздействие.

— Търсех те, Устър — каза той.

Произнесе думите с неприятно стържещия глас, с който навремето е държал последователите си в трепет. Преди да наследи новата си титла, той се числеше сред диктаторите, от които по едно време бъкаше столицата, и се движеше с тълпи подчинени по черни шорти, крещящи „Хайл, Споуд“. Когато стана лорд Сидкъп, се отказа от диктатурата си, но все още бе склонен да се обръща към всички така, сякаш ругаеше някой член от антуража си, задето си е изплескал шортите.

— Така ли? — казах аз.

— Така. — Той млъкна за момент, продължавайки да ме фиксира с очи и после уточни: — Така значи!

„Така значи!“ също се вписва добре сред „Вие!“ и „Ха!“, за които не е лесно да се намери подходящ отговор. И тъй като нищо умно не ми хрумна, аз просто запалих цигара с преднамерена небрежност, въпреки че е много възможно да не съм я постигнал. Той продължи.

— Значи бях прав!

— Ъ?

— В подозренията си.

— Ъ?

— Те бяха потвърдени.

— Ъ?

— Спри да ъкаш, червей жалък, и ме слушай!

Аз реших да му играя по гайдата. Може да сте предположили, че след като съвсем неотдавна го видях повален от преподобния Х. П. Пинкър, а след това проснат наземи от Емералд Стоукър с нейния леген, сега ще се отнеса с презрение към него като към ситна цаца и бих му се изрепчил остро, задето ме нарече жалък червей. Но в интерес на истината това и през ум не ми мина. Вярно, той понесе удари съдбовни, но духът му си бе непокътнат, а могъщите бицепси както винаги наподобяваха на железни въжета, та от моя гледна точка, ако той изявяваше желание да не ъкам, аз разбирах и от една дума.

Продължавайки да ме пронизва с дежурното си око, той каза:

— Случайно минах през салона.

— Да?

— Ти говореше с леля си.

— Да?

— Престани да дакаш, дявол да те вземе!

Ограниченията, които ми налагаше, затрудняваше възможностите ми да давам своя принос към разговора, но не виждах какво мога да направя. Запазих изпълнено с достойнство мълчание, а той възобнови забележките си.

— Леля ти те подкокоросваше да задигнеш кехлибарената статуетка на сър Уоткин.

— Нищо подобно.

— Ще прощаваш, но тъй като бях сигурен, че ще се опиташ да отхвърлиш обвинението, предвидливо си водих бележки. Статуетката беше спомената и ти каза: „Ще е доста трудна работа.“ Тя тогава явно те подкани да не пестиш усилия, защото ти каза: „Добре, ще направя каквото мога. Знам как ламти чичо Том за статуетката. Разчитай на мен, лельо Далия.“ Сега ли му е времето да си правиш гаргара?

— Не си правя гаргара — поправих го аз. — Просто безгрижно се смея. Защото си схванал погрешно цялата работа, макар че начинът, по който си успял да запишеш разговора, ти прави чест. Да не би да стенографираш?

— Какво съм разбрал погрешно?

— Леля Далия ме помоли да се опитам да купя предмета от сър Уоткин.

Той изпръхтя и каза: „Ха!“, а аз си помислих, че е несправедливо да хака, щом не ми е позволено да ъкам и дакам. Би трябвало да има равнопоставеност в тези неща, иначе закъде си?

— Да не би да очакваш да повярвам?

— Не го ли вярваш?

— Не. Аз не съм магаре.

Това, разбира се, беше спорен въпрос, но аз си замълчах.

— Познавам онази твоя леля — продължи той. — Тя би откраднала и пломбите от кътните ти зъби, ако знае, че ще й се размине. — После замълча за момент и аз знаех, че си мисли за кравата-сметаниера. Той винаги (и трябва да призная, не без основание) бе подозирал старата плът и кръв, че е била движещата сила зад изчезването на предмета, и си представям какъв неприятен удар е за него обстоятелството, че нищо не може да се докаже. — Решително те съветвам, Устър, да не се оставяш този път да те използва като маша, защото, ако те спипат, в което не се съмнявам, работата ти е спукана. Не мисли, че сър Уоткин ще потули нещата, за да избегне скандала. Ще те натика на топло, така да си знаеш. Той не си пада по теб и нищо няма да го зарадва повече от възможността да ти осигури дълга присъда без право на обжалване.

Това свидетелстваше за отмъстителния нрав на старото прасе, което не одобрявах от цялата си душа, но прецених за неблагоразумно да облека тази мисъл в слова. Просто кимнах с разбиране. Бях благодарен, че няма опасност да изникне такава евентуалност, както би я нарекъл Джийвс. Знанието, че нищо не може да ме накара да свия тяхната прегнусна статуетка, ми вдъхна сили, та успях да остана спокоен и безразличен или поне толкова спокоен и безразличен, колкото е възможно, когато събеседниците ти са двуметрови мъже с едно притворено око и друго като ацетиленова горелка.

— Да, господинчо — каза Споуд, — пандизът те очаква.

И тъкмо да допълни, че ще му е страшно приятно да идва в дните за посещения, за да ми прави физиономии през решетките, когато татко Басет се завърна.

Обаче това беше един много различен татко Басет от бълбукащия щастливец, който напусна салона преди малко. Тогава той целият сияеше като типичен баща, чиято дъщеря няма да се омъжва за Гъси Финк-Нотъл. Ала сега лицето му изглеждаше изпито и видът му беше на непредпазлив обядващ, който твърде късно открива, че е погълнал една доста възрастна стрида.

— Мадлин ми каза… — започна той. После забеляза окото на Споуд и млъкна. То беше такова, че каквото и да ти тегне на душата, пак не можеш да го пропуснеш. — Милостиви Боже, Родерик — каза, — да не си паднал?

— Паднал, дръжки — изсумтя Споуд. — Бях цапардосан от курат.

— Божичко! Какъв курат?

— Ако не се лъжа, наоколо има само един.

— Искаш да кажеш, че си бил нападнат от господин Пинкър? Ти ме изумяваш, Родерик.

Споуд заговори разпалено.

— Не и наполовина колкото той изуми мен. Да си призная, това беше малко или повече откровение, защото не знаех, че помощник-свещениците са надарени с подобни леви крошета. Той умее да те извади от равновесие с лъжлив финт и после да ти нанесе такъв спираловиден удар, на който не можеш да не се възхитиш. Трябва да го накарам някой път да ме научи.

— Говориш сякаш не храниш враждебни чувства.

— Разбира се, че не храня. Беше една много приятна схватка без лоши чувства и от двете страни. Нямам нищо против Пинкър. Което не се отнася за готвачката. Тя ме халоса с порцеланов леген. И на всичкото отгоре отзад, което съвсем не е спортсменско. Ако ме извиниш, ще отида да си поговоря с нея.

Той очевидно изгаряше от нетърпение да каже на Емералд Стоукър какво мисли за нея, поради което ме болеше за човечеца, докато му обяснявах защо намерението му е неосъществимо.

— Не можеш — изтъкнах аз. — Тя не е повече сред нас.

— Не ставай магаре. Тя е в кухнята.

— Да, ама не е. Избяга с Гъси Финк-Нотъл. Подготвя се сватба и ще сключат брак веднага щом архиепископът на Кентърбъри му даде специално разрешение.

Споуд залитна. Разполагаше само с едно око, с което да ми се звери, но успя да изцеди всичките му възможности.

— Вярно ли е това?

— Абсолютно.

— Но щом Мадлин е отново в обращение… Благодаря ти, че ми го каза, Устър, стари приятелю.

— Няма за какво, Споуд, старче, или по-скоро лорд Сидкъп, старче.

Татко Басет, изглежда, за пръв път осъзна, че стройният, с благородна осанка млад мъж, застанал на един крак до дивана, е Бъртрам.

— Господин Устър — каза той. После млъкна, преглътна един или два пъти и пипнешком се придвижи до масата с напитките. Поведението му бе трескаво. След като изля една щедра доза през люка, той можа да продължи. — Току-що видях Мадлин.

— Нима? — казах учтиво. — Как е тя?

— Според мен не е на себе си. Твърди, че ще се омъжи за вас.

Аз бях подготвен за нещо подобно и освен дето се олюлях като разклатено малеби и пуснах долната си челюст да пада свободно, не проявих признаци на смущение и в това отношение коренно се различавах от Споуд. Той залитна за втори път и нададе рев като кафява мечка, ударила пръста на крака си в минаващ камък.

— Вие се шегувате!

Татко Басет поклати глава със съжаление. Лицето му беше измъчено, изпито.

— Де да беше така, Родерик. Не съм изненадан, че си разстроен. Аз се чувствам по същия начин. В паника съм. Когато тя ми каза, сякаш гръм ме порази.

Споуд ме гледаше с неназоваем ужас. Явно дори сега не бе в състояние да осъзнае цялостната катастрофалност на създалото се положение. В читавото му око се четеше недоверие.

— Но тя не може да се омъжи за този.

— Изглежда е решена да го направи.

— Но той е по-лош от онзи с рибешкото лице.

— Съгласен съм с теб. Къде-къде по-лош. И сравнение не може да става.

— Аз ще отида да говоря с нея — заяви Споуд и ни остави, преди да успея да изразя протеста си, задето ме нарече този.

Може би за късмет само след половин минута към нас се присъединиха Стифи и Смрадльо, защото, ако бях останал насаме с татко Басет, може би щях да бъда принуден да търся тема за разговор, способна да интригува, възпитава и забавлява.