Горе главата, Джийвс

Седма глава

Не го споменах досега, бидейки зает с други неща, но по време на вечерята, както можете да си представите, нещо доста ме озадачи — загадката какво, за Бога, бе станало с Емералд Стоукър.

На онзи наш обяд тя ми каза недвусмислено, че заминава за Тотли Тауърс същия следобед с влака в четири часа и колкото и бавно да се е движел, този влак отдавна трябваше да е пристигнал, още повече, че и Гъси беше пътувал с него и се намираше благополучно в имението. Само че не можах да открия никаква следа от Емералд. Като премислих всички факти, стигнах до единственото заключение, а именно, че е избудалкала стария Устър.

Но защо? С каква цел? Задавах си тези въпроси, докато се промъквах нагоре по стълбата, където ме очакваше Ърл Стенли Гарднър. Ако ме бяхте охарактеризирали като объркан и озадачен, нямаше да сбъркате.

Заварих Джийвс да изпълнява камериерските си задължения в стаята ми и изложих проблема пред него.

— Гледал ли си филма „Изчезналата дама“13, Джийвс?

— Не, сър. Рядко посещавам кинематографични представления.

— Е добре, в него става дума за една изчезнала дама, ако следиш мисълта ми и причината, поради която го споменавам, е, че една моя приятелка явно се е изпарила яко дим във въздуха.

— Крайно мистериозно, сър.

— Ти го каза. Блъскам си главата, но всуе се опитвам да разреша загадката. Когато обядвахме вчера, тя ми каза, че заминава с влака в четири часа за Тотли, но явно не е пристигнала. Помниш ли деня, когато обядвах в „Риц“?

— Да, сър. Носехте тиролска шапка.

— Ако искаш да знаеш, няколко момчета от „Търтеите“ ме попитаха откъде я имам.

— Без съмнение, с оглед да заобикалят по-отдалеч улицата на шапкаря ви, сър.

Видях, че няма да спечеля от този спор. Насочих разговора към по-приятна и по-малко противоречива тема.

— Добре, Джийвс, ще се зарадваш да чуеш, че всичко е наред.

— Моля, сър?

— Във връзка с лютнята, която обсъждахме. Няма пукнатина. Звънти като камбанка. Научих направо от източника, че госпожица Басет и Гъси все още си гукат като гургулички. Камък ми падна.

Не очаквах да плесне с ръце и да подскочи, защото, естествено, никога не го прави, но не бях подготвен за начина, по който прие тази гореща новина. Изобщо не влезе в тон с радостното ми настроение.

— Боя се, сър, че сте прекалено оптимистичен. Възможно е чувствата на госпожица Басет да са каквито ги описахте, но с прискърбие трябва да отбележа, че от страна на господин Финк-Нотъл съществува немалко недоволство и горчивина.

Усмивката, която цъфтеше по лицето ми, повехна. Никога не е лесно да се преведат думите на Джийвс на човешки английски, но този път успях да ги схвана мигновено и целият се разтресох като вдишал амонячни соли.

— Искаш да кажеш, че тя все още е гургулица, но не и той?

— Точно така, сър. Срещнах господин Финк-Нотъл в двора на конюшнята, докато прибирах колата, и той сподели доверително своите беди. Разказът му ми причини силно притеснение.

Още една тръпка премина през тялото ми. Имах неприятното чувство, че орди стоножки щъкат нагоре-надолу по гръбнака ми. Опасявах се от най-лошото.

— Но какво се е случило? — изпелтечих аз, ако това е точната дума.

— Съжалявам, че трябва да ви уведомя, сър, но госпожица Басет е настояла господин Финк-Нотъл да спазва вегетарианска диета. Настроението му е разбираемо бунтовно и размирно.

Залитнах. И в най-черните си мисли не бях допускал нещо толкова непоправимо. На вид не му личи, защото мяза на съсухрена скарида и никога не наддава на тегло, но Гъси обича да си хапва. Ако го зърне как нагъва порциите си в „Търтеите“, всяка тения би му свалила шапка. Да му отнемете печеното, вареното и особено студения пай с месо, който той обича като родна майка, значи да го превърнете в човек, склонен на предателство, кроежи и заговори подли14, дето има една приказка, или с две думи в човек, който ще разтрогне годеж като две и две четири. С влизането си в стаята бях на път да си запаля цигара, та сега запалката падна от безжизнената ми длан.

— Тя го е накарала да стане вегетарианец?

— Така ме осведоми господин Финк-Нотъл.

— Никакви пържоли?

— Да, сър.

— Никакви телешки филета?

— Да, сър.

— Само спанак и ряпа?

— Така разбрах, сър.

— Но защо?

— Научих, че напоследък госпожица Басет изучава живота на поета Шели, сър, и е станала привърженичка на неговите възгледи, че консумацията на месни храни е бездуховна. Поетът Шели е поддържал пламенно такова мнение по въпроса.

Сякаш в транс, аз вдигнах запалката. Знаех, че Мадлин Басет дава фира на тема звезди, зайчета и секнещи се феи, но никога не съм и сънувал, че може да изкука до такава крайност. Но после си спомних как на вечерята Гъси със сключени вежди чоплеше нещо, което несъмнено имаше вид на спанак, и разбрах, че е казал истината. Нищо чудно, че сподели с мен с агонизиращ дух как му се повръща от Мадлин. По същия начин би се изказал питон от зоопарка за гледача си, ако последният внезапно започне да му пробутва солети, вместо полагаемия му се заек.

— Но това е ужасно, Джийвс!

— Действително е донякъде обезпокоително, сър.

— Ако Гъси ври и кипи от метежни настроения, всичко може да се случи.

— Да, сър.

— Нищо ли не можем да направим?

— Бихте могли да поговорите с госпожица Басет, сър, и да се опитате да пледирате каузата на господин Финк-Нотъл. Разполагате с убедителна отправна точка. Медицинските изследвания са установили, че идеалната диета е тази, в която животинските и растителните храни са добре балансирани. Стриктна вегетарианска диета не се препоръчва от преобладаващата част от лекарското съсловие, тъй като й липсват в достатъчна степен белтъчини и особено белтъкът, необходим за изграждане на аминокиселините, жизненоважни за организма. Компетентни наблюдатели са проследили някои случаи на умствени разстройства в резултат на подобна недостатъчност.

— Ти би ли й го казал?

— Може да помогне, сър.

— Съмнявам се — казах аз и издухах едно унило кръгче дим. — Не мисля, че ще я разколебае.

— Като размисля, аз също изпитвам съмнения, сър. Поетът Шели разглежда въпроса от хуманитарна гледна точка, а не от гледна точка на телесното здраве. Той твърди, че трябва да се отнасяме с благоговение към другите форми на живот и именно този възглед е възприела госпожица Басет.

Дълбок стон се изтръгна от гърлото ми.

— Проклет да е поетът Шели! Дано се препъне с връзката на обувката си и си счупи дебелия врат.

— Твърде късно, сър. Той вече не е сред нас.

— По дяволите всички зеленчуци!

— Да, сър. Вашата загриженост е разбираема. Мога да кажа, че готвачката се изрази по сходен начин, когато я уведомих за затруднението на господин Финк-Нотъл. Сърцето й се разтопи от топло съчувствие към неговата злочестина.

Не бях в настроение да слушам за сърцата на готвачките, разтопими или не, и тъкмо да облека в словесна форма това си становище, когато той продължи.

— Тя ми заръча да предам на господин Финк-Нотъл, че ако е склонен да посети кухнята в някой късен нощен час, когато домочадието се е оттеглило за сън, би била щастлива да му набави студен пай с месо.

Сякаш слънцето усмихнато проби облаците или маловероятният кон, на който бях заложил и последната си риза, беше надбягал съперниците в края на гонката с един нос разстояние. Защото заплахата, застрашаваща да разцепи оста Басет — Финк-Нотъл, бе предотвратена. Познавах и кътните зъби на Гъси. Отнеми му белтъчините и аминокиселините и си вкиснал иначе дружелюбната му природа, като си го превърнал в навъсен омразник на себеподобните си, готов да заръфа и най-близките и скъпите на сърцето си люде, и то здравата. Дай му обаче неговия студен пай с месо, позволявайки му по този начин да удовлетвори своите законни въжделения, и тъгата ще изчезне, а той отново ще възвърне старата си обичлива същност. Грозното озъбване ще бъде заменено от нежно скимтене, жлъчната забележка — от медена дума и всичко в любовния му живот ще се посипе с цветя и рози. Гърдите ми преливаха от благодарност към готвачката, чиято бърза мисъл бе разрешила успешно проблема.

— Коя е тя, Джийвс?

— Моля, сър?

— Коя е тази животоспасяваща готвачка? Държа специално да я спомена във вечерните си молитви.

— Името й е Стоукър, сър.

— Стоукър? Стоукър ли каза?

— Да, сър.

— Странно!

— Моля, сър?

— Нищо. Просто едно доста озадачаващо съвпадение. Каза ли на Гъси?

— Да, сър. Господин Финк-Нотъл е склонен да сътрудничи. Възнамерява да се представи в кухнята малко след като удари полунощ. Студеният пай с месо, разбира се, е само палиативна мярка…

— Напротив. Това е любимото ястие на Гъси. Виждал съм да го поръчва в „Търтеите“ дори в деня, когато там сервират само къри. Много си пада по него.

— Наистина ли, сър? Това е крайно удовлетворително.

— Удовлетворително е точната дума. Поуката, Джийвс, е никога да не се отчайваме, защото винаги има надежда.

— Да, сър. Ще желаете ли още нещо?

— Не, благодаря. Чашата ми прелива от блага.

— Тогава ще ви пожелая лека нощ, сър.

— Лека нощ, Джийвс.

След като си отиде, аз отделих около половин час на моя Ърл Стенли Гарднър, но малко трудно успявах да следя нишката и да не откъсвам очи от уликите. Мислите ми все се отплесваха по посока на тази епохална готвачка. Странно, мислех, че името й е Стоукър. Може би беше роднина на Емералд.

Можех да си я представя много живо. Набита, червендалеста, с очила, малко раздразнителна, ако й се месят, когато пече кейк или измисля сос, но с меко като масло сърце. Явно нещо в изнемощелия вид на Гъси я беше трогнало. „Това завалийче плаче да го поохрани човек“, си казва със сълзи на очи. Или пък си пада по златните рибки и той я привлича, защото й напомня за тях. Или е била скаутка и още не може да се отърве от неудържимото влечение да върши добри дела. Във всеки случай, какъвто и мотив да се криеше зад добрата й постъпка този ден, тя заслужаваше одобрението на Бъртрам и аз си казах, че един щедър бакшиш ще я възнагради при моето заминаване. Кесии със злато трябваше да се ръсят с щедра ръка.

Така размишлявах аз и с всяка изминала минута се чувствах все по-благоразположен, когато в стаята ми влетя самият Гъси и се оказах прав, описвайки вида му като изнемощял. Имаше характерния вид (който с нищо не може да се сбърка) на човек, тъпкан със спанак от седмици.

Предположих, че е дошъл да ме пита какво правя в Тотли Тауърс — въпрос, който, естествено, би трябвало да го занимава, но, изглежда, това не го вълнуваше. Той незабавно се впусна в най-разобличителното оплюване на растителния свят, което някога съм чувал, макар да ме озадачи фактът, че говореше с повече горчивина за брюкселското зеле и броколите вместо за спанака, който очаквах да фигурира на изтъкнато място в изказването му. Измина доста време, преди да успея да вмъкна дума, но когато го сторих, гласът ми преливаше от топло съчувствие.

— Да, чух вече от Джийвс — казах — и сърцето ми се къпе в кръв заради теб.

— И много правилно! Ще кърви с цели кофи, ако притежаваш искрица човечност — откликна той с много жар. — Мъките, които изстрадах, не се поддават на думи, особено докато бях в Бринкли Корт.

Аз кимнах с разбиране. Знаех какво страдание е било. При майсторското боравене със скарата от страна на Анатол, несравнимия френски готвач на леля Далия, последното място, където бих желал да съм на диета, е Бринкли. Много пъти, радвайки се на гостоприемството на старата ми роднина, горчиво съм се вайкал, задето притежавам само един стомах.

— Ден подир ден бях принуден да отказвам ненадминатите специалитети на Анатол и ако ти кажа, че две вечери подред той ни гощава с онези негови Mignonettes de Poulet Petit Due, а един път дори с Timbales cle Ris de Veau Toulousiane, ще разбереш какво съм преживял.

Тъй като мое неизменно правило е да пръскам мимоходом щастие, побързах да му посоча и добрата страна на нещата.

— Страданията ти трябва да са били ужасни — съгласих се аз. — Но горе главата, Гъси! Мисли за студения пай с месо.

Докоснах вярна струна. Изпитото му лице живна.

— Джийвс каза ли ти вече?

— Каза, че готвачката е приготвила всичко и те чака. И си помислих, че тя е същинска перла сред жените.

— Меко казано. Тя е ангел в човешки образ. Още щом я видях, забелязах ненадминатите й добродетели.

— Ти си я виждал? — учудих се аз, защото има нещо крайно необичайно в това обитателите на един благороден английски дом да виждат тънещата на долните етажи прислуга.

— Разбира се. Не може да си забравил вече разговора ни, когато бях в таксито на път за гара Падингтън. Макар че от къде на къде ти е хрумнало, че прилича на пекинез, умът ми не го побира.

— Кой?

— Емералд Стоукър. Изобщо не прилича на пекинез.

— Какво общо има Емералд Стоукър с това?

Той, изглежда, се изненада.

— Тя не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

— Че е пътувала насам, за да постъпи като готвачка в Тотли Тауърс.

Аз седнах. Помислих за момент, че лишенията, които търпеше, са повредили мозъка му на тритонолюбител.

— Готвачка ли каза?

— Изненадан съм, че не ти го е съобщила. Сигурно е решила, че няма да можеш да запазиш тайната й. Всички те знаем какво си дрънкало. Да, тя е готвачката тук в Тотли.

— Но защо тя е готвачката? — заекнах аз.

— Обясни ми го изчерпателно във влака. Оказва се, че е зависима от месечната издръжка, отпускана от баща й в Ню Йорк, и обикновено се справя доста сносно с тази сума. Но рано този месец не й провървяло на хиподрума. Говоря за Слънчевия Джим в надбягването от три часа в Кемптън Парк.

Аз си спомних споменатия кон. Само лоши предчувствия ме предпазиха да не заложа на него.

— Животното финиширало шесто от общо седем и тя загубила и последната си риза. Трябвало или да се обърне към баща си за средства, което би наложило пълно признание, или да си потърси платена работа, за да издържи, както тя се изрази неизвестно защо, до пристигането на морската пехота15.

— Можела е да се обърне към мен или към сестра си Полин.

— Драго мое магаре, момиче като нея не взема пари назаем. Прекалено е горда. Затова решила да стане готвачка. Каза, че не се колебала и трийсет секунди, преди да направи избора си.

Не бях изненадан. Да се разкрие пред баща си, би означавало да се натика доброволно в пъкъла. Старият Стоукър не беше от бащите, които се превиват от смях, когато дъщерите им ги уведомяват, че са загубили и последната си копринена нощничка на конните залагания. Не мисля, че той изобщо се е превивал от смях през живота си. Никога не съм го виждал дори да се усмихва. Осведомен за деянията на рожбата си, той несъмнено ще подскочи до тавана и ще я смачка до равнището на третостепенна световна сила. Присъствал съм, когато дъртото зло се е вихрело в такава насока, и мога да свидетелствам, че неговата точка на кипене е твърде ниска. Емералд съвсем правилно беше преценила, че мълчанието е злато.

Доста ми олекна, когато можах да освободя съзнанието си от загадката Емералд Стоукър, защото не обичам да се озадачавам, а проблемът ми тежеше. Оставаха само един или два момента за доизясняване.

— Как така е дошла именно в Тотли?

— Аз съм отговорен за това. Помня, че по време на разговора ни на онова парти споменах, че сър Уоткин Басет си търси готвач и вероятно съм й дал адреса, защото тя се обадила и била назначена. Тези млади американки са много предприемчиви.

— Допада ли й работата?

— Напълно, според Джийвс. Тя учи иконома на покер.

— Надявам се да го обере до шушка.

— Несъмнено ще го направи, когато той напредне достатъчно, за да играе на пари. Освен това ми каза, че обича да готви. Как са манджите й?

Можех да отговоря на този въпрос. Беше ме канила на вечеря един-два пъти в апартамента си и софрата беше безупречна.

— Топят се в устата.

— Не и, в моята — каза горчиво Гъси. — Е, добре добави с по-мек блясък в очите, — да не забравяме все пак пая с месото.

И с тази щастлива забележка той се оттегли.