Единадесета глава

Неговата поява предизвика у мен внезапно оцъкля не и струва ми се, стреснато изкрякване. Последният човек, когото бих очаквал да съзра. И как се беше озовал тук, акълът ми не стигаше. Понякога имах чувството, че се материализира като индийски факир, дето се стопява във въздуха в Бомбай и след пет минути цъфва в Калкута.

Нито пък разбрах как бе отгатнал, че младият господар е загазил и се нуждае спешно от помощта му, освен ако всичко не се дължеше на онова, което, ако не се лъжа, се нарича телепатия. Но така или иначе, той бе тук с изпъкналата си отзад глава (поради изобилие на сиво вещество) и с онова изражение на кротка интелигентност върху лицето, което се получава от консумацията на много риба, и аз се зарадвах на присъствието му. Знаех от опит колко го бива да измъква накиснатите от калта, а в този момент делата на Устър тънеха в най-лепкавата и неблагоуханна кал, в която някога са били сритвани.

— С майор Планк ли имам честта да говоря? — попита той.

Планк се звереше не по-зле от мен.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Главен инспектор Уидърспун, сър, от Скотланд Ярд. Пари ли се опитваше да ви измъкне този човек?

— Тъкмо го правеше.

— Както и предполагах. Ние от доста време го държим под око, но досега не сме успели да го заловим на местопрестъплението.

— Известен мошеник значи?

— Точно така, сър. Той е мошеник от съществена величина в подземния свят. Обикаля къщите и измъква пари от собствениците им под прикритието на някоя правдоподобна история.

— Прави нещо повече. Задига ценни предмети от хората и се опитва да ги продава. Погледнете статуетката в ръцете му. Продадох я на сър Уоткин Басет, който живее в Тотли-на-платото, а този тук има наглостта да дойде и да се опитва да ми я препродаде за пет лири.

— Наистина ли, сър? С ваше разрешение ще конфискувам предмета.

— Ще ви трябва за доказателство?

— Точно така, сър. Сега ще отведа престъпника в Тотли Тауърс и ще го изправя пред сър Уоткин.

— Да, направете го. Така му се пада. Не бях виждал по-престъпна мутра през живота си. Заподозрях от самото начало, че е търсен от полицията. Значи от доста време го държите под око?

— Да, сър. При нас в Скотланд Ярд е известен като Джо Тиролеца, защото винаги носи тиролска шапка.

— Той и сега е с нея.

— Крачка не прави, без да си я сложи.

— Толкова ли не му минава през ума да се дегизира по някакъв начин?

— Прав сте, сър, но е трудно да се проследи мисловният процес на престъпния елемент.

— Тогава значи не е необходимо да се обаждам на местната полиция?

— Не, сър. Аз ще го задържа.

— Не бихте ли ми позволили първо да го чокна по главата със зулу боздуган?

— Не е необходимо, сър.

— Може да е по-безопасно.

— Не, сър, сигурен съм, че ще ме последва безропотно.

— Е, както кажете — въздъхна разочаровано Планк. — Но не го оставяйте да избяга.

— Ще бъда много предпазлив, сър.

— Тикнете го в тъмница с влажни стени и се погрижете плъховете хубавичко да го оглозгат.

— Много добре, сър.



След всички приказки за връщане на топки и център нападатели плюс напрежението от внезапното цъфване на лични камериери и принудата да слушам разюздани слова за зулу боздугани, Устъровото кратуние не беше в най-добрата си форма, поради което двамата с Джийвс мълчахме като пукали, докато не стигнахме до моята кола, паркирана пред портата.

— Главен инспектор кой? — попитах аз, възвръщайки си дар-слово при достигането на целта ни.

— Уидърспун, сър.

— Защо именно Уидърспун? От друга страна — добавих аз, защото обичам да разглеждам нещата от всичките им страни, — защо пък не? Така или иначе, това няма кръвна връзка със същината и може да се отложи за по-късно обсъждане. Истинският въпрос, който плаче за незабавен отговор, е как, за Бога, се озова тук?

— Предвиждах, че пристигането ми може да предизвика у вас известно недоумение, сър. Последвах ви незабавно, щом научих за разкритието, направено от сър Уоткин пред госпожица Бинг, тъй като предположих, че разговорът ви с майор Планк може да ви постави в притеснително положение и се надявах да успея да ви пресрещна, преди да установите контакт с него.

Фактически всичко това влезе от едното и излезе от другото, без да остави следи в междутиквието.

— За какво разкритие става дума?

— Това се случи малко след обяда, сър. Госпожица Бинг ме осведоми, че е решила да се обърне към сър Уоткин и да отправи последен апел към неговата по-добра същност. Както ви е известно, тя от самото начало взе твърде присърце въпроса със статуетката. Затова преценила, че ако се обърне към сър Уоткин с достатъчно жар, съществува вероятност да постигне нещо конструктивно. За нейно огромно изумление, едва отворила уста, и сър Уоткин, кискайки се от сърце, я попитал дали умее да пази тайна. После разкрил, че историята, която разказал на господин Травърс, не била правдива и че в действителност е заплатил на майор Планк хиляда лири за предмета.

Отне ми близо минута, за да вникна.

— Хиляда лири?

— Да, сър.

— А не петачка?

— Не, сър.

— Искаш да кажеш, че е излъгал чичо Том?

— Да, сър.

— Защо, по дяволите?

Очаквах да каже, че хабер си няма, но нищо подобно.

— Мисля, че мотивът на сър Уоткин е бил очевиден, сър.

— Не и за мен.

— Постъпил е така от желание да подразни господин Травърс. Господин Травърс е колекционер, а за колекционера няма нищо по-мъчително от това да научат, че някой съперник е придобил за няколко пенита предмет с голяма ценност.

Това вече ми влезе в главата. Схванах мисълта му. Откритието, че татко Басет е придобил нещо, струващо хиляда лири, кажи-речи за една усмивка, сто на сто е покачило киселинното съдържание в стомаха на чичо Том. Стифи го описа като гърчеща се тел за разбиване на яйца и аз го вярвах безпрекословно. Завалията направо се е гърчел в неописуеми мъки.

— Ти улучи. Джийвс. Напълно в стила на татко Басет. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от това да изпорти деня и да вкисне живота на чичо Том. Какъв човек, Джийвс!

— Да, сър.

— Би ли желал да притежаваш ум като неговия?

— Не, сър.

— Нито пък аз. Това показва, че съдийството изсмуква моралната подплата. Помня как си мислех, докато седях пред него на подсъдимата скамейка, че очите му играят и че не бих му доверил и вчерашния си вестник. Всички съдии са такива.

— Може да има изключения, сър.

— Едва ли. Изкривени съзнания. Значи моята мисия е била… каква, Джийвс?

— Ялова, сър.

— Ялова? Не ми допада звученето, но ти знаеш по-добре. Жалко, че току-що донесените от теб новини не изплуваха на повърхността, преди да се представя пред Планк. Щеше да ми бъде спестено едно пренеприятно преживяване.

— В състояние съм да вникна в нервното напрежение, което сте преживели, сър. Съжалявам, задето не успях да пристигна по-рано.

— Как изобщо пристигна? Това ме озадачава. Не може да си дошъл пеша.

— Не, сър. Заех колата на госпожица Бинг. Оставих я малко по-надолу на пътя и продължих до къщата пеша. Когато чух гласове, приближих се до френския прозорец и се заслушах, като по този начин успях да се намеся в решителния момент.

— Много си находчив.

— Благодаря ви, сър.

— Бих искал да изразя по някакъв начин признателността си. И като казвам признателност, имам предвид от все душичка и сърце.

— Няма защо, сър. За мен беше удоволствие.

— Ако не беше ти, Планк щеше да ме натика за нула време в местния дранголник. Между другото, кой е той? Добих впечатлението, че е бил пътешественик.

— Да, сър.

— Много известен, предполагам.

— Извънредно, сър. Неотдавна се е завърнал от експедиция във вътрешността на Бразилия. Наследил къщата, където се е установил сега, от починал кръстник. Отглежда кокер шпаньоли, страда малко от малария и се храни само със соев хляб.

— Изглежда си го проучил доста добре.

— Разпитах в пощата, сър. Личността зад гишето беше крайно разговорлива. Научих също, че майор Планк е запален по ръгби футбола и се надява да направи Хокли непобедим на игрището.

— И на мен това ми каза. Ти не си център нападател, нали, Джийвс?

— Не, сър. В действителност не знам какво означава терминът.

— Нито пък аз, освен че е нещо, което един отбор трябва да притежава, ако се надява да победи противника. Мисля, че Планк го е търсил навред, но засега, както би казал ти, ялово. Доста тъжно, като си помислиш. При толкова пари, кокер шпаньоли и соев хляб да си няма център нападател. Но такъв е животът.

— Наистина, сър.

Аз се плъзнах зад кормилото и му казах да скача вътре.

— Впрочем забравих. Ти си с колата на Стифи. Тогава аз ще потеглям. Колкото по-скоро й върна тази статуетка, толкова по-добре.

Той не кимна, защото никога не го прави, но повдигна югоизточния ъгъл на една предупредителна вежда.

— Ако ме извините, сър, според мен ще е по-уместно, ако аз отнеса предмета на госпожица Бинг. Едва ли ще е благоразумно за вас да навлезете с него в границите на Тотли Тауърс. Може да срещнете Негова светлост… исках да кажа господин Споуд.

— Дяволите ме взели!

Той наистина ме изненада.

— Нали не допускаш, че би ме претърсил?

— Смятам, че е много вероятно, сър. От разговора, който дочух, останах с впечатлението, че господин Споуд е готов на всичко. Ако ми връчите предмета, аз ще се погрижа госпожица Бинг да го върне в стаята с колекцията възможно по-скоро.

Размишлявах, но не за дълго. За мен беше удоволствие да се отърва от проклетото нещо.

— Много добре, щом казваш. Ето го. Макар да ми се струва, че незаслужено очерняш Споуд.

— Не мисля, сър.

И да пукна, ако не се оказа прав. Едва бях вкарал колата в двора на конюшнята, когато едно гардеробоподобно тяло затъмни хоризонта и не щеш ли, самият Споуд, с вид на главен инспектор Уидърспун, готов да окошари човека.

— Устър! — каза той.

— Същият — казах аз.

— Излизай от тази кола — каза той. — Ще я претърся.

Загрузка...