17. Съвет

Мара седеше кротко.

Пухкавите ръчички на бебето ровеха в косата й и посягаха към мънистените й обици. Касума беше очарована от всичко червено и много държеше да го напъха в устата си. Господарката на Акома спаси накита си от малката наследничка на Шинцаваи, като я смъкна надолу и я сложи на коляното си. Радостното гукане на бебето се смеси с виковете на Джъстин, които се носеха през паравана. Момчето продължаваше да се учи на воински умения под неумолимите наставления на Люджан. Нетърпеливо като варварския си баща, момчето настойчиво викаше на учителя си, че дървените колове са глупави и трябва да му разрешат да удря по нещо, което може да се движи. Като птиците джига, заради чието тормозене го бяха наказали предния ден, помисли Мара с усмивка. На готвачите скоро щеше да им дойде до гуша от лудориите на Джъстин.

Наслаждаваше се на този миг спокойствие. След раздялата с Хокану редки моменти като този й носеха единствената радост, която можеше да изпита.

Касума загука по-високо. Мара я пипна по нослето, като нарочно забави движението си, за да може бебето да хване гривните й. Днес, наред с ежедневния нефрит, носеше безценна медна гривна, дадена й някога от Чипино от Ксакатекас. Ликуването на Касума я стопли. Така ли би се чувствала майка ми?, зачуди се Господарката на Акома. Колко ли различен щеше да е животът й, ако майка й не беше умряла? Щеше ли тя вече да се е заклела на служба в храма на Лашима, а лейди Оскиро да е Управляващата господарка на Акома? Щеше ли майка й да управлява като Исашани, с нежни женски хитрини? Или отчаянието щеше да я е тласнало да опита опасни нововъведения?

Мара въздъхна. Безкрайно кръжащото предположение не служеше за нищо. Единственото, което знаеше за майка си, беше един нарисуван портрет, поръчан от лорд Сезу преди преждевременната смърт на съпругата му при раждането на Мара.

Навън Люджан извика укорително и трясъкът на учебните удари на Джъстин продължи с по-отмерен ритъм. Мара не можеше да го слуша, без да си спомни за Аяки. Макар Джъстин изобщо да не приличаше на загиналия й първороден син, имаше го онзи странен момент, когато хвърлен поглед, извръщане на главата или момчешки смях връщаше в ума й образа на по-големия му брат. Аяки сега щеше да е минал през церемонията за навлизане в мъжеството си. Толкова години бяха изтекли. Щеше да носи бойна броня, а не красивите церемониални труфила, давани на момчета… С усилие отклони мислите си от безполезния блян. Свали пръстчетата на Касума от гривните и с усилие се отърси от мрачната мисъл за другото си дете от Хокану, отнетото още преди да се роди от тонга Хамой.

След час двете й деца щяха да заминат с доверена свита до Имперския дом в Кентосани. Там щяха да са в по-голяма безопасност, докато Хокану не изпълнеше задълженията си към Шинцаваи и не се върнеше в крайезерното им имение.

Затвори очи. Утре и тя щеше да тръгне на път, който щеше да започне на позната територия, но можеше да я отведе далече отвъд познатото. Използваше този последен час, за да се порадва на малката си дъщеря. Боговете само знаеха колко дълго ще е далече от децата си. Годините на отрастването на Аяки, които бе пропуснала, докато беше далече на военна кампания в Достари, я нараняваха най-много. Сега, когато момчето вече го нямаше, тя негодуваше, че политиката й бе отнела възможността да е до него.

Най-лошото и най-болезненото бе, че не искаше Касума да порасте без никакъв спомен за майка си, освен един нарисуван портрет.

Меко бебешко краче я тупна по брадичката. Мара се усмихна отвори очи и въздъхна, като видя, че дойката е дошла да вземе дъщеря й. Денят отминаваше твърде бързо. Дойката се поклони делово, готова да поеме задълженията си. Явно не й харесваше да гледа как една майка се разделя с детето си.

— Всичко е наред — увери я Мара. — Знам, че трябва да се стяга багаж, а и Касума трябва да поспи, преди да я качат в носилката с брат й. Джъстин няма да я остави да спи, толкова ще е залисан да размахва дървения си меч по въображаеми разбойници през завеските на носилката.

Напрегнатото лице на дойката омекна.

— Господарке, децата ти ще са добре и щастливи. Не се тревожи.

— Не позволявайте на императора да ги разглези — предупреди я Мара и прегърна Касума толкова силно, че тя проплака възмутено. — Ужасен е с децата, винаги им дава сладки или скъпоценности, а те ги лапат. Някое бебенце ще се задави някой ден, освен ако някоя от глупавите му жени не намери достатъчно кураж да го научи какво може и какво не.

— Не се притеснявай, господарке — успокои я отново дойката. Лично тя смяташе, че алчността пречи на жените на императора да сдържат щедростта на съпруга си. Протегна големите си топли ръце и взе Касума от майка й. Детето заплака още по-силно и протегна пръстчета към отдалечаващия се звън на гривните.

— Шшт. Хайде, малкото ми цветенце — загука й дойката. — Дай усмивка на мама, за да я вземе със себе си по пътя.

И в този момент, докато Мара се бореше с тъгата, притиснала я почти до сълзи, звън проряза въздуха. Трясъкът на меча на Джъстин на двора секна. По възмутения му вой Мара предположи, че Люджан се е пресегнал и е хванал пръчката му в замах. Погледът й се сплете с този на дойката, натежал от затаен страх.

— Тръгвай — каза Мара. — Бързо. Купи каквото ви трябва по пътя, ако се наложи, но тръгвай право към носилката. Люджан ще доведе Джъстин и ще събере ескорт и носачи, ако вече не е твърде късно.

Касума се разплака, а дойката отвърна с бърз плах поклон. Знаеше също като господарката си: прозвучалият звън възвестяваше идването на Велик.

Мара се отърси от вцепенението си. С разтуптяно от лошо предчувствие сърце, изтласка от душата си разкъсващата скръб, че не е могла да се сбогува със сина си. Макар логиката да настояваше, че ако Великите са решили да действат срещу нея, момчето няма да е по-добре на пътя, майчиният инстинкт не можеше да се отхвърли: да отпрати децата си колкото може по-бързо и по-далече от предстоящата беда. Откъсна погледа си от вратата, през която дойката бе изчезнала с дъщеря й, и плесна с ръце за роба бегач.

— Доведи съветника ми. Бързо. — Понечи също така да повика слугинята си, за да й донесе чист халат и да оправи разрошената й от Касума коса, но се отказа.

Редкият метал, който носеше на китката си, бе достатъчен, за да впечатли, а и се съмняваше, че нервите й могат да издържат и минута неподвижност, докато слугинята среше косата й.

Забърза по сумрачните коридори. Лъснатите с восък дървени подове зазвучаха странно кухо под стъпките й след камъка, с който бе привикнала в крайезерното имение на север.

Всяко имение имаше стая с инкрустирана шарка на пода, която осигуряваше място за магьосниците от Събранието да пристигат чудотворно. Макар украсата в такива стаи да варираше от проста до пищна, призоваващият символ бе уникален във всяка от тях. Мара пристъпи през ниската врата в петостенната стая и зае мястото си точно извън мозайката от зелени и бели плочки, изобразяваща птицата шатра, фамилния й символ. Скованото кимване се оказа най-доброто, което успя да постигне, за да благодари за присъствието на Сарик и Чубариз, хадонрата, назначен от Джикан да ръководи наследствените й имения. При звука на звънчето и двамата бяха побързали да дойдат, както подобаваше при появата на Велик. Миг по-късно пристигна и Люджан, задъхан, присвил очи и с ръка на дръжката на меча. Прозвуча втори звън, даващ знак за мига на пристигането. Пукот на изместен въздух разроши косата на Мара и люшна перата на официалния шлем на Люджан. Мара стисна зъби и с усилие погледна напред.

В центъра на шарката стоеше брадат мъж с кафяв халат. Не носеше никакви украшения. Дрехата му не беше от коприна, а от вълна, стегната на кръста с кожен колан с бронзова тока, варварска изработка. Носеше ботуши, а не сандали, и в душната горещина на стаята без прозорци светлата кожа на лицето му бе леко обагрена в червено.

Сарик и Люджан се поколебаха на средата на поклоните си. Бяха очаквали мъж в черно, Велик от Събранието. Не бяха чували магьосник да носи нещо друго, освен традиционния черен халат — и определено никой не си пускаше брада.

Мара се наведе в почтителен поклон и дори го удължи, докато мислеше трескаво. Градът на магьосниците беше на север от Онтосет, но климатът не беше толкова студен, че да замръзне човек. Само една причина можеше да обясни облеклото на госта й: той не беше цуранин. Импулсивното й писмо, пратено през разлома преди месец, бе довело до отговор. Пред нея стоеше варварският магьосник Миламбер, чиито развихрени в гняв сили навремето бяха съсипали Имперските игри.

Страхът й се усили. Убежденията на този мидкемиец не й бяха познати. Беше видяла с очите си жестокостта на действията му, довела до прогонването му от Събранието, което го бе обучило. Верността му и сприхавият му нрав все още можеше да са на тяхна страна. Личното му пристигане след писмото й беше смущаващо — тя дори не се беше надявала да й отговори.

Въпреки че Миламбер едва ли бе тук по пряка работа на Събранието, нищо не можеше да гарантира, че няма да реагира в интерес на цуранските си колеги. Определени събития между световете след позорното му прогонване го бяха накарали да действа в съюз с тях. Мара се изправи и каза колкото можеше по-спокойно:

— Велики. Идването ти е чест за моя дом.

В тъмните очи, които се вгледаха в нея, искреше прикрито веселие.

— Не съм никакъв Велик, лейди Мара. Наричай ме просто Пъг.

Мара сбърчи чело.

— Сгреших ли? Името ти не е ли Миламбер?

Пъг огледа стаята и отвърна с фамилиарността, типична за повечето мидкемийци:

— Беше. Но предпочитам да ме наричат с името, дадено ми в родината ми.

— Добре, Пъг. — Мара представи Първия си съветник и Бойния си водач. След това, объркана как се очаква да се държи и понеже не искаше първа да засегне важните проблеми, каза: — Да ти предложа нещо освежително?

Погледът на Пъг бе притеснително напрегнат. Но ръцете, които бяха изригнали такива страховити сили в Кентосани, останаха спокойни. Той я гледа още миг и кимна.

Мара го поведе надолу по дървеното стълбище, през сумрачните вътрешни коридори и до голямата зала. Сарик, Люджан и хадонрата ги следваха на почтително разстояние, очите им бяха блеснали от любопитство и страхопочитание. Първият съветник на Акома беше чувал описанието на братовчед си за разрушението на Имперските игри много пъти над бира хуает. Люджан вървеше като котка, напрегнат и с пълното съзнание, че не може и да помисли да извади оръжие срещу мъж с такава мощ. Сарик измерваше с поглед магьосника и бърчеше нос от странните миризми на брезов дим и лой, полепнали по дрехите му.

Щом влязоха в голямата зала, Пъг каза:

— Жалко, че не си в обичайното си жилище, лейди Мара. Много съм слушал за Голямата зала на Минванаби, докато живеех в империята. Описанията на архитектурата ме възхитиха. — И с почти добродушен тон уточни: — Знаеш ли, аз също построих имение в имота на една паднала фамилия. Близо до Онтосет. Бившият дом Тускай.

Мара го погледна. Нищо дружелюбно нямаше в очите му. Може би намекваше, че знае нещо за домакинството й, включително че Силовият й командир, Първият й съветник и Главният й шпионин са служили на Тускай.

— Впечатляващо — продължи Пъг, като огледа бойните знамена, провесени на редици от таванските греди. — Фамилията ти е от най-старите в империята, нали? — Усмихна се и от лицето му се смъкнаха години. — Допускам, че си сменила обзавеждането на другото си жилище. За вкусовете на покойния лорд Тасайо казваха, че били отвратителни.

Дружелюбният му тон я отпусна, макар да подозираше, че точно това е целта му.

— Да, смених го. Покойният ми враг обичаше възглавничките от кожа и инкрустирани с кост маси. По стените имаше безброй мечове и щитове, а единствената коприна беше на бойните знамена и на военните униформи. Гостните приличаха на казарми. Но откъде знаеш толкова много за мъртвите ми врагове?

Пъг се засмя толкова искрено, че бе невъзможно човек да не сподели веселието му.

— От Хочопепа. Старият клюкар е бил на ритуалното самоубийство на Тасайо, а ако помниш, той е доста дебел. В писмата си се оплакваше, че в домакинството на Тасайо нямало място за сядане, което да не е твърдо, неудобно и тясно.

Мара се усмихна.

— Кевин от Зюн често ми казваше, че най-сдържаното изкуство тук би се смятало за крещящо във вашата земя. Но пък вкусовете са въпрос на гледна точка. — Господарката на Акома махна на госта си към възглавничките на подиума. — Знам го, но е много лесно да се забрави.

Пъг прояви уважение като остави Люджан да я настани първа. Като Велик, трябваше на него да бъде оказана тази чест. Но пък той изглеждаше невзрачен като човек от простолюдието и на Мара й беше трудно да приеме, че този любезен мъж е могъщият маг, който с едно махване на ръката бе свалил бившия Военачалник. Но външният вид не стигаше да успокои хората й и Сарик и Люджан изчакаха, докато магьосникът се настани удобно, преди да седнат и те. Стеснителният й хадонра изглеждаше все едно, че е изправен на съд за углавно престъпление.

Слуги забързаха с подноси с месо, сирена и плодове. Други донесоха гореща вода и богат избор напитки. Пъг си взе джомач и преди добре обученият персонал на Мара да е успял да му предложи, си наля сам от това, което трябваше да е предположил, че е чоча. Отпи и очите му се разшириха от изненада.

— Чай?

Мара се притесни.

— Нещо друго ли желаеш? Готвачът ми може бързо да приготви чоча, ако това е желанието ти, велики.

Пъг вдигна ръка.

— Не, чай е чудесно. Просто съм изненадан, че го намирам тук. — После очите му се присвиха и той добави: — Макар че според всички сведения малко неща, свързани с Господарката на Акома, би трябвало да са изненадващи.

Изпълнена с внезапно безпокойство, особено от това, че е запознат с делата й отвъд разлома, Мара колебливо си пое дъх.

— Велики…

Пъг я прекъсна.

— Моля те. Отхвърлих тази титла, когато ми бе предложена, по времето, когато Събранието реши да ми я върне. — Сарик вдигна вежди и мидкемийският магьосник кимна. — Да. Те оттеглиха заповедта за изгнанието ми след конфликта с Врага, който застраши двата ни свята. Освен това вече съм принц, по осиновяване в кралската ни фамилия. Но предпочитам Пъг, магьосник от Звезден пристан, пред всяка друга титла. — Отпи още глътка чай и разхлаби яката си. — Как е Хокану? Не съм го виждал от… — Веждите му се смръщиха. — От малко след битката при Сетанон.

Мара въздъхна, прикривайки тъгата си, и отхапа късче плод от подноса.

— Добре е, но се разправя с някои неприятни съперници между братовчедите му, след като наследи титлата на баща си.

На лицето на Пъг се изписа съжаление и той остави чашата си на пода.

— Камацу беше един от най-прекрасните мъже, които тази страна е познавала. Ще липсва на всички. В много отношения му дължа за това, което съм днес. — След това, сякаш почувствал се неловко от мрачните мисли, се усмихна широко. — Хокану развил ли е същата страст към коне, която е обсебила брат му?

Мара поклати глава.

— Харесват му, но не чак толкова, колкото на Касуми. — И добави, тихо и тъжно: — Или Аяки.

Пъг я погледна с откритото варварско съчувствие, което у Кевин толкова често се оказваше смущаващо.

— Смъртта на сина ти беше трагедия, Мара. Имам момче почти на неговата възраст. Толкова кипи от живот… — Замълча и заопипва неловко ръкавите си. — Ти си много храбра — да понесеш такава загуба, без да станеш груба или равнодушна.

Беше свръхестествено колко много знаеше този варварин за делата й и за сърцето й. Погледът на Мара пробяга към Сарик, който се канеше да отвори уста, и тя му даде знак, че иска да заговори, преди куражът да я е изоставил съвсем.

— Пъг — започна тя, затруднена от фамилиарното обръщение, — изпратих ти онова писмо от отчаяние…

Пъг скри ръце в ръкавите си, погледна я и каза спокойно и мило:

— Може би ще е по-благоразумно да започнем отсам от начало.

Очите му бяха стари, сякаш бяха виждали гледки по-жестоки, отколкото би могъл да обхване човешки ум, и скърби по-ужасни от загубата на дете. За миг Мара успя да зърне в тях силите, затаени у този мъж, чието поведение изглеждаше лековато като на бъбрив братовчед. Спомни си загърнатата в черния халат фигура, която с едно махване на ръката унищожи Имперската арена, гигантско каменно здание, строено десетилетия. Стотици бяха загинали и хиляди бяха ранени в онова страховито изригване на сила само защото Миламбер, този магьосник, бе възразил срещу жестокостта на човешкия двубой като зрелище. Въпреки милото си държане той беше маг с неизмерима сила. Мара потрепери, чувстваше се като момиченце пред този мъж, който толкова ловко прикриваше огромната си мощ.

И все пак Пъг се беше опълчил на традицията и го бяха прогонили от Събранието. Ако Мара искаше да оцелее, той беше възможен ключ към знанието.

Мара реши да рискува. Освободи Люджан и съветниците си и след като остана насаме с варварския магьосник, заговори открито. Започна с годината на смъртта на баща си и брат си, когато бе принудена да поеме властта над дома си, и изреди последвалите триумфи и поражения. Говореше, забравила чая и храната на подноса, и завърши с противоборството си с Анасати, което бе довело до намесата на Събранието.

Пъг я прекъсваше с въпроси, питаше я за подробности и за мотивите на действията й. Мара бе впечатлена от паметта му, защото той често питаше за повече информация за нещо, споменато преди половин час. Когато му каза за последните разкрития на Аракаси, свързани с празнотите в древни документи в Имперските архиви, въпросите му станаха още по-целенасочени.

— Защо искаш помощта ми? — попита накрая той с измамно кротък тон.

Мара знаеше, че няма да е достатъчно нищо, освен пълна искреност.

— Защото Събранието ще е срещу мен не за да опази мира, а за да предотврати промяна в империята. Великите спират напредъка на народите от повече от хиляда години, ако преценките на моя Началник на шпионите са верни.

Макар да можеше да я осъдят и да я убият за тези дръзки обвинения, Мара отхвърли колебанията си. Ако отстъпеше от този шанс да спечели знание, Акома бездруго бяха загубени. Наложи си да очертае с ясни думи онова, което се бе превърнало в житейската й кауза след смъртта на Аяки.

— От вашите мидкемийски порядки разбрах, че осветените от времето традиции, които ние, цураните, най-много зачитаме, стават разрушителни, когато доведат до застой. Станали сме жесток народ след Златния мост. Заслугата е била изместена от сложни кодекси на чест и от сурова кастова система. Бих искала да видя промяна и край на безмилостната политика за лична чест. Бих искала да видя, че нашите лордове са станали отговорни за действията си и нашите роби — свободни. Но подозирам, че Събранието би го предотвратило дори Небесната светлина да наложи такива политически промени.

Вдигна глава и видя, че Пъг се е взрял в празната си, чаша. Късната слънчева светлина блестеше по дървените подове. Часове бяха минали незабелязано. Със съжаление осъзна, че въпросите на мидкемийския магьосник не само я бяха накарали да разкрие повече, отколкото беше смятала, но също тъй бяха кристализирали мисленето й, подредили бяха ума й и бяха очертали точно какви проблеми стоят пред нея. С повече страхопочитание към варварския магьосник, отколкото преди, след като не бе усетила как бе оформял като глина мислите й, Мара стисна напрегнато ръце. Зачака трескаво ужасната му присъда или дара на разбирането му.

Известно време нищо не се движеше в голямата зала, освен бойните знамена, разлюлени от полъха на вятъра. Най-сетне Пъг наруши мълчанието.

— Много от това, което казваш, ми напомня за неща, които съм изпитвал… неща, които съм правил.

— Не те разбирам — отвърна нервно Мара.

Пъг се усмихна.

— Нека го опростим, като кажем, че Събранието е пълно с разногласия. Отвън обществото на магьосниците може да изглежда монолитна цялост, организация, която понякога се намесва в делата на империята, но обикновено стои настрана. — Махна с широк жест, какъвто навик имаха хората от неговата култура. — Но това изобщо не е така. Всеки Велик може да действа както намери за добре, по всеки повод, защото се е посветил в служба на империята.

Мара кимна.

Погледът на Пъг бе изпълнен с ирония, която можеше да е забавна, ако темата не беше толкова сериозна.

— Само че има моменти, когато двама магьосници може радикално да се различават във възгледите си как е най-добре да се служи. И в редки случаи разногласията може да стигнат до конфликт.

— Тоест някои от Великите може да не са против войната ми срещу Анасати? — осмели се да попита Мара.

— Ще са малцинство — отвърна Пъг. Може би собствените му спомени за прогонването му от Събранието се бяха върнали в ума му, защото сякаш претегляше нетърпението на Мара. — Също така съм сигурен, че според други твоята смърт би решила проблема бързо. — Съзнателно предпазлив в думите си, той нито потвърди, нито отхвърли разсъжденията й, че Събранието сдържа развитието на империята. Всъщност не й казваше повече от онова, което Фумита вече бе намекнал на Хокану на погребалния ритуал на Камацу.

Мара сдържа разочарованието си, но докато Пъг се изправяше, явно с намерението да сложи край на разговора, отчаяна да не загуби надеждата си за помощ, каза:

— Писах ти да разбера дали знаеш как мога да се защитя срещу Събранието, ако възникне нужда.

— Разбрах. — Изведнъж станал твърд като варварско желязо, Пъг я изгледа мълчаливо. — Ела с мен до шарката.

И докато вървяха по коридорите, попита:

— Защо трябва да се притесняваш за безопасността си, Мара от Акома? — И тихо добави: — Ако беше добро дете, което слуша родителите си, нямаше да се страхуваш, че ще те накажат.

Друг път Мара сигурно щеше да се усмихне на това сравнение, но сега каза:

— Последният агент, когото пратих в Имперските архиви, за да проучи значителни финансови пропуски в определени исторически периоди, беше унищожен открито от Събранието.

Пъг зави по стъпалата към стаята с шарката все едно беше роден и израсъл в тази къща и познаваше всяко нейно кътче.

— Знанието може да е опасно, Мара от Акома.

Не попита за кои години е търсил агентът й и какво е разкрил. Мълчанието му по тези въпроси само подсили страховете на Мара.

Влязоха в стаята с фигурата и Пъг затвори вратата. Мара не видя жеста, който направи, но плътта й се смрази, все едно я лъхна леден вятър, и тя разбра, че е направил заклинание.

— За няколко минути никой, нито дори най-надареният от предишните ми събратя, не може да чуе какво казваш — каза Пъг.

Мара пребледня.

— Великите могат да чуват какво се говори в залата ми?

Пъг се усмихна.

— Най-вероятно на никого не е хрумвало да опита — смята се за нарушение на благоприличието. Макар че не мога да гарантирам за Хочопепа, той обича да си вре носа навсякъде. — Каза го с обич и Мара разбра, че дебелият магьосник е от приятелите на Пъг и вероятно негов поддръжник след случая на Имперската арена. Доколкото бе възможно за който и да е от Черните халати, този Хочопепа можеше да симпатизира на каузата на Акома.

Следващият въпрос на Пъг я измъкна от размишленията.

— Мара, съзнаваш ли, че промените, към които се стремиш, ще обърнат империята с главата надолу?

Уморена до смърт от напрежението, Мара опря гръб на дървената стена и погледна символа на птицата шатра на пода.

— Трябва ли да продължим, както досега, и да ни управляват хора, които убиват деца, и да позволяваме добри хора да бъдат пребивани и съсипвани в робство, след като дарбите и усилията им заслужават по-добро? Джиро от Анасати и фракцията, която оглавява, искат дребните борби за власт да останат над всичко друго. Ерес е, че го казвам, но вече не вярвам, че боговете одобряват такова прахосничество.

— Тогава защо те притеснява Събранието? Накарай някой убиец да премахне Джиро. Със сигурност имаш достатъчно богатство да платиш за смъртта му.

Това най-сетне я обезоръжи. Мара забрави, че той е магьосник, забрави за ужасната му мощ, забрави всичко, освен собствения си горчив гняв.

— Богове, не ми говори за убийци! Унищожих тонга Хамой, защото бяха оръжие за Управляващи лордове, алчни да осъществят егоистичните си каузи. Акома никога не сме се пазарили с убийци! По-скоро ще видя рода си мъртъв и заличен от паметта на империята, отколкото да направя това. Седем пъти бях белязана за смърт. Трима обичани от мен бяха пратени в залите на Туракаму от тонга вместо мен. Изгубих двама синове и майката на сърцето ми от кървавите му ръце. — След това, осъзнала на кого говори, завърши: — Тук има нещо повече от омразата ми към убийци. Смъртта на Джиро би могла да възвърне честта, но не слага край на нищо, не решава нищо. Събранието пак може да поиска да унищожи дома ми. Защото Ичиндар и Хокану, и самата аз като Слуга на империята, всички се стремим да намерим онова, което липсва в живота ни.

— Липсва? — повтори Пъг и скръсти ръце на гърдите си.

— Да. Вътре в нас. В империята.

— Продължи.

Мара се вгледа в очите му.

— Познаваш ли Кевин от Зюн?

Пъг кимна.

— Бегло. За първи път го срещнах тук.

— Кога? — Очите на Мара се разшириха от неверие. — Никога не си ми гостувал. Със сигурност щях да запомня такова важно събитие!

Пъг я изгледа с горчив хумор.

— Бях с донякъде по-нисък статут по онова време — в смисъл, бях роб на господаря Хокану. С Кевин си разменихме само няколко думи. Но съм го виждал след завръщането му в двора на принца в Крондор, на прием за граничните барони.

Сърцето на Мара подскочи и тя попита шепнешком:

— Той… добре ли е?

Очите й умоляваха.

Пъг кимна, усетил дълбоките чувства под този простичък въпрос. И в отговор на нуждата, която гордостта й никога нямаше да признае, каза:

— Кевин служи добре на принц Арута. Третите синове на дребни благородници трябва да си пробият пътя с личния си ум и усилия. Според това, което чух и видях, наистина се справя много добре. Служи в северната част на кралството при барона на Висок замък и е повишен.

Мара сведе очи към пода и промълви:

— Оженил ли се е?

— Не знам. Звезден пристан е далече от двора и подробни новини невинаги стигат до нас. — Мара вдигна очи и Пъг отбеляза: — Макар че не съм сигурен кой отговор най-много би те зарадвал: да или не.

Мара се засмя тъжно.

— Аз също не знам.

Златиста светлина се процеди под вратата — слугата палеше светилниците в коридора. Сумракът хвърли пурпурни сенки в тясната стая. Изведнъж осъзнал колко бързо е изтекло времето, Пъг каза:

— Трябва да тръгвам. — Погледна Мара и добави: — Нямам магия или мъдрост за теб. Не съм от Събранието, но въпреки това клетвите, които съм дал, когато бях допуснат в братството, обвързват ума ми, ако не и сърцето ми. Дори с моите сили е трудно човек да не се подчини на някои неща. Не мога да помогна в борбата ти. Но ще ти кажа едно. Мъдра си, че търсиш съвет извън империята, защото ще намериш малко съюзници вътре.

Очите на Мара се присвиха, щом разбра, че той знае за тайните й подготовки да тръгне на пътешествие. Но как го беше открил и какво му даваше възможност да разгадае отвъд онова, което се бе постарала да прикрие като поклонничество?

— Значи е вярно, че чо-джа не могат да ми помогнат?

Пъг се усмихна почти като момче.

— По-близо си до разкриването на великата загадка, отколкото си мислех. — Лицето му стана сериозно. — Всички твои възможни съюзници в империята са възпрени. Трябва да търсиш другаде.

— Къде? — настоя Мара. — В Островното кралство ли?

Но веднага осъзна, че това е лъжлива надежда. Нали говореше с най-могъщия човек отвъд разлома.

Пъг разпери ръце и ръкавите на кафявия му халат се смъкнаха.

— Ходила ли си в Турил? Интересна страна е. Би трябвало да я посетиш някога. Предай поздравите ми на съпруга си. — И без повече думи вдигна ръце над главата си и изчезна.

Мара въздъхна и отвори вратата. Примига от блясъка на лампата и каза на Сарик и Люджан:

— Утре тръгваме.

Очите на Сарик светнаха от възбуда.

— Отвъд Лепала ли, господарке?

Мара затаи усмивката си, за да не покаже повече въодушевление, отколкото предполагаше едно благочестиво пътуване. Но и тя беше възбудена и изпълнена с любопитство да види непознати земи.

— Да. С най-бързия кораб. Но трябва да посетим храмовете, преди да отпътуваме на изток. Ако искаме да спечелим от посещението си в Турил, трябва да сме предпазливи.

След като пътят й вече бе ясен, гореше от нетърпение да тръгне.

Не можеше да предвиди какво я очаква отвъд границата, в земите на хора, които бяха врагове на империята. Наложеният с договор сегашен мир беше неспокоен. Планинските хора бяха обидчиви и с войнствен нрав. Но най-могъщият магьосник на два свята по заобиколен начин беше окуражил проучването й. Ако не друго, Мара усещаше, че той поне напълно разбира величината на залога й. Нещо повече, че знае ужасните мащаби на опасностите, които трябваше да преодолее.

Докато минаваше покрай кланящите се слуги към утехата на покоите си, се зачуди как Пъг оценява шансовете й за успех. После премисли и реши, че е проявила благоразумие, като не го попита. Ако варварският магьосник й беше отговорил, думите му със сигурност щяха да разбият сърцето й.



Жрецът извика високо и викът му отекна от огромните сводове. Облечените в червени роби послушници отвърнаха с ритуален напев и прокънтя метален звън, за да оповести края на утринната церемония.

Мара чакаше кротко в дъното на залата, обкръжена от почетната си гвардия. Първият й съветник бе до нея. Сарик изглаждаше потънал в мисли много встрани от религията. Пръстите му потупваха в ритъм по топчетата от раковина коркара на колана му, а лицето му бе напрегнато от нетърпение. Макар никой от воините й да не издаваше притеснение, вдървената им стойка показваше, че не им е толкова лесно да насочат умовете си към други неща, докато са в светилището на Червения бог. Повечето от тях поднасяха безмълвни молитви на Божествата на късмета и добрата съдба, за да остане последната им среща с Бога на смъртта далече във времето.

А и всъщност, помисли Мара, храмът на Туракаму не беше място, замислено да носи утеха. Древен олтар, някогашно място за човешки жертвоприношения — и все още такова според мълвата — тежък и тромав на издигнатата платформа в центъра на залата. Обкръжаваха го каменни скамейки, имаше и жлебове, които водеха към вдлъбнати купели в подножията на дървени статуи със загладени и зацапани от допира на безброй ръце лица. Стените на нишите им бяха изрисувани с човешки скелети, демони и полубожества с многобройни крака и ръце. Фигурите се гърчеха или танцуваха в екстаз и въпреки гротескния си вид напомняха на Мара за други стенописи, които красяха Къщата на плодородието, едно от многото светилища на Лашима, посещавани от жени, които идваха да се помолят за бременност. Но макар в храма на Туракаму да липсваха сексуални оттенъци, в стенописите се долавяше някаква разпуснатост, сякаш тези отвратителни сплетени фигури не страдаха, а празнуваха.

Докато чакаше, Мара си мислеше, че макар жреците на Червения бог да внушават страх, учението им е правилно: че всички хора срещат края си в нозете на Туракаму, че смъртта е неизбежна съдба, която трябва да се приема с разбиране.

Кръгът послушници се престрои в двойна колона, загърната в облаци тамян. Загърнатата в късо наметало фигура в челото на процесията спря, за да се обърне към молител, търсещ божията милост за наскоро починал. Свитък, покрит с восъчни печати, смени притежателя си — най-вероятно документ от фамилията, предлагащ щедър принос за храма, ако волята й бъде изпълнена. Както показваха най-отдалечените от олтара рисунки, хора с блажени изражения на лицата се кланяха пред трона на Червения бог, за да чуят божественото решение, свързано с прераждането им за нов живот, със следващото им място на Колелото, предопределено от баланса на дълговете им спрямо честта. Вярваше се, че наскоро починалите може да се издигнат в очите на Червения бог чрез молитва, и докато бедните идваха на крака, за да се поклонят и да запалят евтини глинени светилници, богатите идваха в носилки и носеха щедри суми за частни храмови ритуали.

Мара се зачуди дали тези практики влияят на Туракаму, или просто се окуражават от земните му жреци, които искат рубини за мантиите си и удобства за трапезариите и спалните си килии. Със сигурност тежките златни триножници, които крепяха светилниците до олтара, струваха колкото кралска хазна. Макар всеки от храмовете на Двайсетте богове да имаше скъпи украси, малко от тях бяха толкова пищни, колкото дори най-малките, посветени на Туракаму.

Глас я измъкна от размисъла.

— За нас е чест, Добра слуга.

Процесията беше стигнала до задната врата и бавно се изнизваше навън, но Висшият жрец се беше отделил и бе спрял пред Мара.

Беше среден на ръст, застаряващ, но с ясен поглед. Личеше, че е изненадан: ръцете му се движеха нервно по костения жезъл с издатини с форма на черепи, който беше размахвал по време на ритуалите.

— Знаех, че тръгваш на поклонничество, лейди Мара, но не допусках, че ще посетиш великото светилище в Свещения град, нито нашата по-скромна обител в Сулан-Ку. Определено не бях подготвен за честта на тази лична визита.

Мара се поклони на Висшия жрец на Туракаму.

— Не желая церемония. И всъщност гостуването ми тук е по причини, различни от простата набожност. По-скоро се нуждая от съвет.

Веждите на Висшия жрец се вдигнаха изненадано и се скриха под брадичката на маската череп, която носеше вдигната на темето си, след като церемонията беше свършила. Не беше гол и намазан с червена боя, както бе обичайно за ритуали, изпълнявани извън храма. Но косата му беше оплетена с реликви, които приличаха на късчета от разчленени птици, а украшенията, видими под мантията от пера, не изглеждаха по-привлекателно. Сякаш усетил, че официалното му облекло е неподходящо за частни разговори, той подаде жезъла си на един послушник и смъкна робата си. Кожените ремъци, на които висяха реликвите, бяха древна изработка и други двама слуги притичаха и ги свалиха от раменете му с почтително внимание. Отнесоха ги с песнопение, за да ги приберат някъде в лабиринта от проходи.

Останал само по набедрена препаска, жрецът изведнъж се оказа много по-млад на вид.

— Ела — покани той Мара. — Нека се оттеглим на по-удобно място. Почетната ти гвардия може да дойде с нас или да те изчака в градината. Там е сенчесто и ще ги нахранят.

Мара нареди на Люджан и Сарик да останат с нея, а останалите да се оттеглят. Никой от воините й не изглеждаше облекчен, но стъпките им бяха оживени, щом се обърнаха и се запътиха към градината. Мъже с воински професии никога не се чувстваха удобно с последователите на Туракаму. Според суеверието войник, който прекарва твърде много време в набожност към Червения, рискуваше да привлече благоволението му и съответно да загине млад на бойното поле.

Висшият жрец ги поведе през малка странична врата и по сумрачен коридор.

— Когато не съм в официално облекло, ме наричат отец Джадаха, Добра слуга.

Господарката се усмихна на формалното обръщение и отвърна:

— Мара е достатъчно, отче.

Влязоха в аскетично помещение със стени без украса и неизрисувани паравани. Молитвените килимчета бяха боядисани в червено, за славата на бога, но използваните за сядане бяха в най-различни цветове. Джадаха покани Мара да се настани на най-бухналата от няколкото възглавнички, скромни и изтъркани от употреба, но чисти. Тя се остави на Люджан да й помогне да седне и припряно поднесе мълчалива молитва за прошка към Туракаму. Мислите й бяха погрешни. Жреците на храма в Сулан-Ку явно използваха парите, давани от фамилии молители, само за украса на помещенията, посветени на техния бог.

След като Люджан и Сарик застанаха от двете страни на господарката си, Висшият жрец прати слугата си за освежителни напитки и храна. Друг слуга с грозен белег на лицето и едноок се зае да махне церемониалната боя и му донесе бял халат с червени ръбове. След това, над поднос с чоча и малки сладкиши, Висшият жрец се обърна към гостенката си.

— Мара, каква услуга би могъл да ти предложи храмът на Туракаму?

— Не съм сигурна, отче Джадаха. — Мара взе от учтивост парченце сладкиш и докато Сарик й сипваше чоча, добави: — Търся знание.

Жрецът отвърна с жест на благославяне.

— Оскъдните ресурси, с които разполагаме, са твои.

Мара не скри изненадата си, тъй като това бързо съгласие бе неочаквано.

— Много си щедър, отче. Но смирено признавам, може би ще искаш да изслушаш нуждите ми, преди да даваш бързи обещания.

Висшият жрец се усмихна.

Едноокият се оттегли и след като вече можеше да види лице изчистено от боята, Мара разбра, че главният жрец на бога на Смъртта е всъщност приятен на вид възрастен мъж. Беше строен и стегнат, имаше красиви ръце на писар и очите му искряха живи и умни.

— Защо трябва да се боя да давам обещания, лейди Мара? Ти показа своя нрав в голямата си служба на империята. Много се съмнявам, че мотивите ти сега са себични в същината си. Не и след поведението, което демонстрира след края на дома Минванаби. Повече от щедри, действията ти бяха… безпрецедентни. Не само спази подходящите форми в махането на молитвената порта, която Десио издигна в посвещение за смъртта ти, но безкористно се погрижи да няма и намек за опозоряване на храма с молба портата да бъде преместена извън твоите земи. Ние, жреците, сме тези, които са ти задължени за ролята ти в премахването на тиранията на Висшия съвет. Отново бе позволено напътствията ни да влияят на хода на ежедневния живот. — Жрецът махна съжалително и си взе огромен резен сладкиш. — Промените в структурата на властта стават бавно. Управляващите лордове, които се съпротивяват на влиянието ни, са здраво сплотени в противопоставянето си. Все пак имаме напредък.

Мара си спомни думите на пратеника от храма на Туракаму, който бе ръководил преместването на молитвената порта на Десио. Сломена от чувствата, по онова време тя беше пренебрегнала думите на жреца като раболепно ласкателство. Едва години по-късно осъзна искреността му. Откритието, че има подкрепа там, където не бе очаквала, укрепи куража й.

— Имам нужда да науча за естеството на магията.

Висшият жрец замръзна. Примига замислено. След това, все едно молбата на Мара бе нещо съвсем обикновено, отпи глътка чоча и остави напитката да се задържи на небцето му, преди да преглътне, може би защото искаше да спечели време за размисъл или, както сигурно щеше да предположи хитрият ум на Сарик, да предотврати невъзпитан пристъп на кашлица.

Какъвто и да беше мотивът му, беше спокоен, когато остави чашата.

— Какво би искала да знаеш за магията?

Мара продължи предпазливо, понеже темата беше опасна.

— Защо такива сили се смятат за област, достъпна единствено за Събранието? Защото съм виждала жреци, които биха могли да ги владеят.

Висшият жрец изгледа дребничката решителна жена, призната за втората най-важна фигура в империята след Небесната светлина. Очите му таяха неразгадаеми сенки и студенина, каквато нямаше допреди малко.

— Санкциите, наложени от Събранието над твоя спор с Джиро от Анасати, са добре известни, Мара. Ако стремежът ти е да се въоръжиш срещу Черните халати, поемаш пагубен курс. — Не прибягна до почетното Велики и този нюанс не остана незабелязан за Мара и съветниците й. Както с чо-джа, възможно ли беше храмовите йерархии да не изпитват особена обич към магьосниците?

— Защо допускаш, че заговорнича срещу Събранието? — попита с недипломатична откровеност Мара.

Отец Джадаха не изглеждаше смутен от прямотата й.

— Милейди, службата на Туракаму води такива като мен до опознаване на по-тъмната страна на човешката природа. Хора, които са били дълго време на власт, не обичат да им се показват слабостите. Малцина проявяват мъдрост, когато се изправят пред промяна и самопознание. За жалост мнозина реагират в защита на позиции, които са изгубили смисъла си, просто защото се боят да видят, че сигурността им е подкопана, дори за растеж, дори за подобряване на живота им. Съпротивляват се на промяната просто защото тя е извън познатото им удобство. За народа на тази държава ти представляваш късмет, надежда и добра съдба. Волно или неволно, се оказа техният защитник, защото се противопостави на тиранията и жестокостта, когато предизвика премахването на поста Военачалник. Успешно оспори структурата на властта, която управлява тази страна. Това трябва да се тълкува като предизвикателство, все едно дали го желаеш или не. Издигна се до големи висини и тези, които те възприемат като свой съперник, усетиха сянката ти да пада над тях. Две такива сили като Събранието и Слугата на империята не могат да съществуват без конфликт. Преди хиляди години Черните халати може би са заслужили мястото си над закона. Но сега те тълкуват всемогъществото си като дадено им от боговете право, като тяхна свещена чест. Ти представляваш промяната. А те — самата тъкан на традицията. Трябва да те надвият, ако искат да съхранят господството си. Това е естеството на цуранския живот.

От улицата отекна плясък на коларски камшик, чуваха се виковете на рибар, продаващ сутрешния улов. Натрапчивите звуци на ежедневието върнаха сякаш мисълта му към тленните неща и жрецът въздъхна.

— Някога ние, заклелите се да служим на боговете, имахме голямо влияние, Мара от Акома. Някога можехме да подтикваме нашите управляващи да се грижат за добруването на всички хора, или поне ограничавахме с влиянието си прекалената алчност и зло. — Замълча, присвил устни сякаш с горчивина. После отрони: — Нищо не мога да предложа, което да ти помогне срещу Събранието. Но имам малък подарък за пътуването ти.

Мара го изгледа стреснато.

— Пътуване?

Толкова прозрачен ли беше претекстът й, че дори този жрец в Сулан-Ку да види целта зад поклонничеството й?

Жрецът стана и отиде до един стар дървен скрин.

— За да намериш каквото, търсиш, трябва да отпътуваш далече, Мара от Акома. — Вдигна капака. — Вярвам, че вече знаеш това. — Нелепо изящните му ръце заровиха в скрина. През блъвналия облак прах Мара зърна пергаментови свитъци с лентички, с печати. Жрецът кихна в ръкава си. — Извинявай. — Размаха древен трактат да разчисти въздуха и продължи нишката на мисълта си. — Уличните продавачи на слухове казват, че носиш достатъчно багаж, за да стигнеш до пясъчните пустини на Изгубените земи. Всеки с центи раковина може да купи от тях този факт.

Мара се усмихна. Трудно й беше да приеме, че жрецът, водил сутрешните ритуали в чест на най-страховития бог на Келеуан, е човек, който може да купува клюки от улицата. Отвърна със съжаление:

— Надявах се да внуша, че носим големи дарове за храмовете, където ще спирам, за да отдам почитанията си на Двайсетте богове. Но всъщност си прав. Поклонничеството ще ме отведе на борда на кораб и ще пътувам надолу по реката до Джамар.

Висшият жрец се изправи, с прах по носа и с блясък в очите. Държеше древен пергамент, напукан и овехтял.

— Щях да съм лош съветник за опечалените, ако не можех да отгатвам намеренията зад външния претекст. Но ние, жреците, не гледаме с очите на властниците. Работата ни е да тълкуваме с разбиращо око. — Подаде документа на Мара. — Прочети това. Може да ти донесе някои прозрения.

Доловила категоричността в тона му, Мара подаде свитъка на Сарик, за да го прибере в чантата си, избута настрани чинийката със сладкиши и се изправи.

— Благодаря, отче.

Жрецът я погледна и попита:

— Търсиш ли отговори в Изгубената земя, Мара?

Достатъчно благоразумна, за да съобрази кога предпазливостта е излишна, Мара отвърна:

— Не. От Джамар тръгваме за Лепала.

Сякаш темата, която засегна, бе нещо съвсем дребно, жрецът перна с ръка малко насекомо, кацнало на ръба на чинията със сладкиши.

— Това е добре, дъще на моя бог. Пустинните шамани са… неблагонадеждни. Много от тях почитат тъмни сили.

При думите му Сарик не успя да сдържи възклицанието си. Жрецът реагира със смях.

— Първият ти съветник изглежда изненадан.

Мара кимна за разрешение и Сарик припряно се извини:

— Прости за явната ми неучтивост, отче, но повечето хора биха сметнали, че… вашият господар е… тъмна сила.

Висшият жрец се усмихна.

— Повярвайте ми, това неразбиране често си има предимства! Но смъртта е просто друга страна на мистерията на Колелото на живота. Без нейния портал към залите на Туракаму, където всеки дух намира обновление, сегашното ни битие би било безсмислено занимание, лишено от душа. — Тръгна да ги изведе от покоите си, без да спира да говори. — Нашата магия, както бихте я нарекли, не е невинна сила. — Посочи с пръст насекомото, което кръжеше над блюдото със сладкиши. Рязка, едва доловима сянка сякаш проряза въздуха и то падна на пода. — Използваме този аспект на природата рядко, за да облекчим страданието на тези, които са близо до края си, но не могат да се освободят от плътта. Духът на живота е силен, понякога безумно упорит.

— Това би могло да се окаже мощно оръжие — подхвърли Люджан с глас, по-дълбок от обичайното, и Мара осъзна, че макар да го прикрива добре, слугите на Туракаму му вдъхват страх не по-малък от този на воините му.

Жрецът сви рамене.

— Това — никога. — Изпъна пръст към гърдите на Люджан. Бойният водач на Акома направи видимо усилие да не трепне, но по челото му изби пот.

Не последва нищо.

Сърцето на Мара се разтуптя от страх, но жрецът продължи кротко:

— Не ти е времето да срещнеш Червения бог, боецо. Силите, с които боравя, са от моя бог. Не бих могъл да те пратя в залите му без неговата власт.

Сарик, за когото целият живот беше загадка, която трябва да, се разреши, пръв надви страха си.

— Но насекомото…

— Беше му времето. — Жрецът го каза почти отегчено. — За да изтъкне нещо, предполагам.

Мара благодари на жреца за съвета и добрите му пожелания. Едноокият слуга ги изведе от храма. В подножието на мраморното стълбище почетната й гвардия се присъедини към тях. Мара се настани в носилката си, потънала в размисъл. В този миг дрипаво улично хлапе изтича от една странична уличка и се блъсна в Люджан.

Бойният водач изруга тихо. Вдигна малкия на крака, сбърчи нос от миризмата на непрани дрехи — и лицето му изведнъж; стана безизразно.

Под виковете на поредния уличен продавач, този път на евтини копринени шалове и парфюми, подходящи за жени от Тръстиковия живот, Мара прошепна:

— Поредният куриер на Аракаси ли?

Люджан пъхна бележката в колана си, докато уж бършеше ръцете си.

— Паплач — извика след побягналото вече момче. После сниши глас така, че да го чуят само Мара и Сарик, и добави: — Откъде ги намира такива мръсни същества да му вършат работата?

Мара премълча, че Главният й шпионин също е бил окаяно улично хлапе и че има две причини да ги използва за разносвачи на съобщенията му: чужди шпиони нямаше да ги засекат, защото бяха незначителни, а освен това не можеха да четат. След като Аракаси беше срещнал Камльо, Мара подозираше, че към това се е добавило и съжаление, тъй като Главният й шпионин можеше да иска да оправдае харченето на центи, давайки възможност на окаяните деца да си купят храна, вместо да я крадат.

— Дали е намерил някого? — въздъхна тя.

Сарик я погледна строго. Знаеше, че намеква за магьосник от Низшия път, какъвто Аракаси бе тръгнал да потърси след нещастието, сложило край на издирванията му в архивите.

— Колкото по-скоро намерим хан да си отдъхнем, толкова по-скоро ще разберем.

— Ще го повикаме след стъмване — отвърна Мара.

Сарик и Люджан се спогледаха с добродушна досада. Господарката им изглеждаше замаяна като момиче. Явно намираше за възбуждащо предизвикателството с предстоящо ровене в забраненото след дългите месеци безсилие. Щом носачите вдигнаха носилката, Сарик и Бойният водач на Акома закрачиха един до друг.

— Такава ли беше, когато тръгнахте за кампанията в пустинята? — промърмори Първият съветник.

— Тогава — не. — Люджан се усмихна. — Но Кейоке ми разказа за стремглавия марш през територията на Инродака, за да спечели съюза на царицата чо-джа. Според описанията му тогава е била по-зле.

— Боговете дано ни опазят — каза Сарик. Но в очите му имаше смях, а крачките му, също като на братовчед му, бяха гъвкави като пружина от възбудата.

— Любопитството ти ще ни убие всички някой ден — измърмори Люджан. — Новобранците ми извадиха адски късмет, че смени меча за мантията на съветник.

Загрузка...