19. Плен

Мара залитна и падна.

Планинецът, който я буташе напред в колоната, се изсмя, когато коленете й се ожулиха в острите камъни. Хвана я под мишницата, дръпна я да се изправи и я бутна отново напред. Тя се блъсна в Сарик, който се задържа да я подкрепи и извика възмутено, разбрал от мрачното й изражение, че тя няма да проговори от гордост:

— Трябва да разрешите на господарката ми поне да язди магарето!

— Млък, цуранско псе! Магарето ще се използва за нещо по-добро!

И планинецът, който, изглежда, командваше, махна с ръка на един от подчинените си.

Мара вирна брадичка. Мъчеше се да не поглежда окървавеното лице на Люджан. Беше отказал да вдигне ръцете си, за да го вържат, и макар да не се беше съпротивлявал, се наложи да се отнесат грубо с него, докато ги извият зад гърба му и ги стегнат. Очите му потъмняха от гняв, като видя за какво по-добро бяха решили да използват магарето: Камльо беше очаровала варварите — красотата й бе оценена като ценна плячка и щеше да язди тя, а не Мара.

Когато Сарик отново дръзна да възрази, го удариха в лицето и му извикаха на завален цурански:

— Тъмнокосата е по-близо до края на годините си за раждане. Цената й е малка.

Мара изтърпя и този срам, макар лицето й да пламна. Но докато ги подкарваха напред, я загложди несигурност. Нямаше представа какво ще направят турилците с нея и хората й, но след като знаеше как цураните се отнасяха с пленените планинци, не очакваше съдбата й да е особено приятна.

Поведоха ги през хълмовете. Мара се хлъзгаше и залиташе по влажната глина и газеше през дълбоките до колене ручеи. Мокрите каишки на сандалите й се врязваха в кожата, а петите й подпухнаха от мехури. Хапеше устни, за да задържи сълзите от болката. Щом залитнеше от умора, някой я ръгаше с лакът или с плоското на меча или брадвата си. Гърбът й целият беше на синини. Така ли се бяха чувствали Кевин и съотечествениците му, докато ги бяха карали на робския пазар? Беше си мислила, че разбира, когато бе решила, че робството е нечовешка злина. Сега трупаше опит от първа ръка за страданието и страха, които трябваше да изпитват такива окаяни хора. И макар състоянието й да беше ужасно, все пак беше свободна жена и отново щеше да бъде, ако оцелееше — а какво ли беше човек да знае, че няма никаква надежда за спасение? Гневът на Кевин по този въпрос вече не я озадачаваше.

Камльо яздеше магарето. Лицето й беше пребледняло, но изражението й беше безстрастно, съвсем по цурански. Само че Мара виждаше ужаса зад маската й. Нещо в Камльо бе започнало да се пробужда, особено когато поглеждаше господарката, която се препъваше и залиташе зад магарето.

Ниските хълмове станаха каменисти. Денят напредваше. През болката, потта и умората Мара си напомни за по-висшите цели, принудили я да избере безусловното подчинение. Но отвлечените понятия за морал ставаха сякаш все по-маловажни, докато гърлото й пресъхваше от жажда и краката й трепереха от умора. За сетен път се помъчи да укрепи отпадащата си решимост: трябваше да открие тайната зад онова, което царицата на чо-джа и магьосникът от Низшия път бяха определили като забранено. В тази враждебна земя я очакваше загадка, още по-влудяваща с това, че решението й лежеше извън цуранския опит. Мара не разполагаше с никаква податка какво да очаква когато и ако получеше възможност да чуе някой посветен в тайната авторитет. Дори не знаеше турилски, още по-малко какви въпроси трябва да зададе. Колко арогантна беше, когато се качи на борда на Коалтека с вярата, че ще може да стигне до тези чужди брегове и с приказки и с личното си влияние да направи достатъчно впечатление, за да бъде изслушана вежливо от враговете на народа й! Родена да властва, никога в живота си лишавана от привилегиите на ранга си, Мара осъзна колко глупави са били очакванията й. Възвеличена като Слуга на империята, почитана от народа си, та изобщо не си беше помисляла, че чужденците може да се отнесат различно към нея. Уроците, които бе научила от Кевин от Зюн, би трябвало да са я предупредили за разликите между народите. Щяха ли боговете изобщо да й простят глупостта й?

Страхът я измъчваше все по-силно, докато похитителите й я тласкаха неуморно по високия проход през хълмовете. Магарето крачеше бавно, без да съзнава човешките грижи и примирено с това, което боговете го бяха направили да бъде — товарно животно. Не че аз нося по-малък товар, помисли Мара и отново се спъна. Потънала в отчаяни мисли, не забелязваше измъчените загрижени погледи на Сарик и Люджан. Не само съдбата на фамилията й се крепеше на нейната сила. Пленът й носеше болезнен урок: никой мъж или жена не трябваше да живее по прищявката на други. Но само така можеше да се опише окаяният живот на цуранското простолюдие. Тяхната съдба и съдбата на най-низшите роби зависеше от нея толкова, колкото и съдбата на благородниците. Но реформата в Цурануани не можеше да започне, преди да бъде премахнато всемогъществото на Събранието.

Горчиви възможности изплуваха на повърхността и затормозиха храбрата й решимост: това, че Касума може да се окаже последното й дете, че раздялата й с Хокану може да продължи до края на живота й, че бе оставила нерешен проблема с неохотата му да обяви дъщеря им за своя наследничка. Противоречивият характер на Кевин я беше научил, че любовта към един мъж не гарантира мира с него. Не помнеше по-тъжен миг в живота си и малко бяха по-скръбни от мига, в който имперският декрет я беше принудил да отпрати варварина.

Боеше се, че Хокану може да я изгуби също толкова рязко и всички неща, които бяха най-важни помежду им, да останат неизказани. Преглътна и надви отчаянието си. Ако не можеше да се разбере с турилците, ако я продадяха в робство и ако след това на Хокану му се наложеше да има син, друга жена щеше да му го роди. Тази мисъл й причини по-силна болка от физическата. Едва овладя сълзите си.

Със закъснение осъзна, че са спрели в някаква долина. Хълмовете тънеха в лилавите сенки на късния следобед. От склоновете се спусна отряд млади воини. Размахваха оръжия и се смееха. Заоглеждаха Камльо и заподвикваха одобрително. Опипваха с пръсти простия халат на Мара и си говореха високо. Тя се ядоса, че я зяпат така, и попита рязко Иаяпа, който стоеше с наведена глава:

— Какво казват?

Той се присви още повече и отвърна:

— Лейди, те са грубияни.

Почтителното му държане предизвика насмешливи викове и някой викна на завален цурански:

— Тоя май трябва да го наричаме Отговарящия на жени, а?

Надигнаха се нови викове и смях и почти заглушиха гневните въпроси на Мара и отчаяната молба на Иаяпа:

— Лейди, не ме моли да превеждам.

Един от младите мъже се хвана за слабините и завъртя похотливо очи. Приказките му явно се сториха много забавни на другите, защото започнаха да се пляскат по раменете и да се кикотят.

— Ще се обидиш, велика лейди — въздъхна Иаяпа.

— Кажи ми! — настоя Мара.

— Лейди, те говорят мръсотии… — Ако не беше вързан, сигурно щеше да се просне на земята в раболепен поклон. — Но… щом заповядваш… Първият, онзи със зеленото наметало, попита водача ни дали вече те е…

Мара му кимна да продължи.

Въпреки хладния планински въздух Иаяпа се изпоти.

— Този, който ни води, казва, че чака да стигнем до селото, защото си кокалеста и кльощава и ще му трябват много възглавници и кожи. — И изчервен избълва останалото: — Третият, дето се държи за слабините, казва, че може да си вещица. И че ако този, който ни води, се опита да легне с теб, може да му откъснеш… мъжеството и да му го натикаш в устата. Другите мислят, че това е много смешно.

Мара дръпна ядосано каишките, стегнали китките й. Как можеше да отговори на такова безсрамие с достойнство, вързана така като животно? Помисли за миг и погледна Люджан и Сарик. Двамата изглеждаха готови да убиват, но бяха също толкова безпомощни като нея. И все пак нищо нямаше да я принуди да търпи такова насилие от чужденци без никаква съпротива! След като й беше останал само езикът, Мара изкрещя възможно най-силно и язвително. Грубите варвари може и да не разбираха цурански, но в името на Туракаму, можеха да схванат яда в тона й.

— Ти! — кресна тя на планинеца, който ги беше пленил. — Как ти е името?

Той се вцепени и я изгледа втрещено. Младежът до него пусна чатала си и я зяпна стъписано. Водачът се направи, че не я разбира, и каза нещо на Иаяпа на турилски. Другите се разсмяха.

Мара не дочака за превода, а продължи високо:

— Този наперен глупак има по-малко мозък и от магарето, което носи слугинята ми. — Гласът й беше изпълнен със злост. — Преструва се, че не ме разбира, макар че говорихме на цурански по пътя дотук?

Няколко от планинците я гледаха изненадано. Аха! — помисли Мара. — Значи и други разбират езика ни. Трябваше да се възползва от това.

Обърна се към Иаяпа.

— Преведи на този тъпак, който забравя думи, както майка му е забравила името на баща му, точно каквото казвам. — Замълча, след това добави в стъписаната тишина: — Кажи му, че е едно невъзпитано момченце. Когато стигнем в селото му, ще помоля главатаря му да го набие заради непростимото му поведение към гости. Уведоми го, освен това, че ако си потърся компания за леглото, ще е мъж, а не дете, което още мрънка за изсъхналата цица на майка си, и че ако ме докосне, ще се смея, когато мъжеството му откаже да се вдигне. Той е невежа като нийдра и мирише още по-лошо. По-грозен е от най-презряното ми куче и струва още по-малко — защото кучето ми може да ловува и има по-малко бълхи. Кажи му, че самото му съществуване носи срам на вече обезчестените му предци.

Изведнъж необяснимо въодушевен, Иаяпа почна да превежда. И още преди да е свършил първото изречение, очите на всеки воин турил се впиха в Господарката на Акома. Докато преводът на тирадата й приключи, каменното им мълчание я ужаси. Сърцето й заблъска в гърдите. Можеше да я убият. Всеки цурански лорд, ако пленник му заговореше така, щеше да заповяда да го удушат на място. Но съдбата едва ли можеше да й поднесе нещо по-лошо от това да я влачат в робство. Все едно дали тези мъже щяха да я обесят с позор, тя ги изгледа високомерно и пълна с презрение.

И изведнъж мълчанието се разби. Всички, освен обекта на обидите на Мара, избухнаха в смях и се запляскаха по коленете.

— Тая зла вещица те съсипа! — извика някой на обидения мъж на завален цурански. Това потвърди, че говорят езика достатъчно добре, за да разберат казаното преди Иаяпа да преведе. Неколцина буквално се превиваха от смях. Воинът, когото Мара беше нахокала, я изгледа, изчерви се и кимна.

Един от воините извика и размаха лъка си към Мара за поздрав. Разбрала от широката му усмивка, че няма да я екзекутират, Мара попита:

— Какво казват?

Иаяпа сви рамене.

— Че знаеш как да обиждаш като мъж. Сред турилците това е нещо като изкуство, господарке. Както научих още на коляното на майка ми, те са големи мръсници.

След малко врявата заглъхна и младите бойци тръгнаха явно за да продължат обхода си. Някои продължаваха да се кискат.

Изчервилият се; водач пак поведе пленниците напред и скоро стигнаха до разположено зад зелена морава защитено с дървена стена селище. Пушек се вдигаше от каменните комини, а по стената се виждаха копията на стражи. Селището всъщност приличаше на крепост, пазеща пътя към хълмовете.

— Странно — промърмори Сарик. Неуморното му любопитство, въпреки тежестите на прехода и неясната съдба, която ги очакваше, надделя. — Тази трева е чудесна за паша, а няма добитък, само са окосили пътеки за стадата.

Водачът им се извърна през рамо и изкриви презрително устни. И в пълно противоречие с по-раншното му твърдение, че не разбира цурански, каза:

— Трябва да се радваш, че ви превеждаме през тази морава, цуранско псе. Без да ви водим, ще загинете. Тук все още има капани от последното гостуване на вашите бойци в страната ни.

— Искаш да кажеш, че все още поддържате укрепления от последната война? — попита Люджан.

— Но тя свърши преди повече от десет години! — възкликна Сарик.

— Войните нямат край — каза сухо Люджан.

Водачът им не каза нищо.

Мара потрепери от лошо предчувствие. Това, че турилците не бяха премахнали смъртоносните капани след толкова време, издаваше неприязън, която щеше да затрудни всякакви опити за преговори.

Минаха през опасната морава и после по дървен мост над пълен с вода ров. Водата клокочеше и кръжеше на тъмни въртопи, твърде бърза, за да я преплува човек.

— Много цурански воини се удавиха тук, капитане — каза водачът им. — Още повече счупиха вратовете си, докато, се опитваха напразно да направят въжен мост. — Вдигна рамене и се ухили. — Вашите командири не са глупави просто са упорити. По едно време опитаха да минат ей там… — посочи една издатина до спуснатия мост — и ето там също. — Посочи друга скала по-надолу. След това, сякаш воините от миналото все още крещяха бойни викове в посивялото небе, погледна нагоре към извисилата стена на палисадата. — Беше на косъм.

— Трябва да си бил още момче в онези времена — обади се Мара. — Как помниш?

Разсеян от живия спомен, водачът им забрави, че отговаря на жена.

— Бях горе на бойниците, носех вода на баща ми и чичовците ми. Помагах да изнасят мъртвите и ранените. — Намръщи се. — Как няма да помня!

Блъсна Люджан напред и ги подкара по моста. Люджан огледа стените, обковани с гладки дъски отвън, но оставени недовършени отвътре, с кора, шубраци и клони по дънерите, сякаш отбранителните съоръжения са вдигнати набързо, и каза:

— Трябва да е било свирепа битка.

Водачът се засмя.

— Не толкова свирепа, цуранино. Бяхме горе в хълмовете, когато дойде третият щурм и вашите войници завзеха палисадите. Нашите водачи също не са глупави. Щом хората ви толкова искаха селото, щяхме да им го дадем. Да завземеш селище е едно, да го задържиш — друго. — Изсмя се презрително и добави: — Нямаше да ви дадем хълмовете, цурани. — Махна към върховете, пронизали небето над стената. — Там е истинският ни дом. В тези долини можем да строим къщи, за да се срещаме и да търгуваме, и да празнуваме, но семействата ни са на високото. Там загиваха войниците ви, цуранино, докато нападахме фуражите и патрулите им. Стотици измряха от набезите ни, докато не се махнахте от земята ни.

Минаха през укрепленията и тръгнаха по широка улица. Никой не прояви никаква враждебност обаче, единствено магарето привличаше вниманието на децата.

— Има само четири крака! — викаха те.

— Защо не пада? — извика друго, може би на годините на Аяки, преди да умре.

Войникът, който водеше животното, им отвръщаше с груби шеги и децата пищяха от смях.

Мара отбеляза:

— Като ги гледам колко са весели, май не смятат да ни убиват.

— Дано боговете дадат да си права, господарке — отвърна Люджан.

Но опасенията му си останаха. Виждаше жадните погледи, които мъжете хвърляха на Камльо. Лицата на жените бяха намръщени и недружелюбни, а един слуга, понесъл ведро с вода, се изплю презрително към тях. Турилците бяха свирепа раса според твърденията на ветераните, завърнали се живи от боевете по тези хълмове.

Щом излязоха на площада, се видя, че цялото селище е всъщност кръг от сгради, построени до стената, с което в центъра оставаше открит пазар с шатри за сергии на търговците и трънливи плетове за пазене на добитъка. Откараха ги в най-голямата от тези кошари, като зяпачите се смееха и подвикваха презрително. Иаяпа отказваше да отвърне на молбите на Сарик за превод, а самата Мара беше твърде уморена, за да я интересува. Копнееше само за кътче чиста земя, където да седне — пръстта, която газеше, беше затрупана с гъст животински тор. Завиждаше на Камльо за мястото й на гърба на магарето, докато не я погледна и не разбра по пребледнялото й лице, че сигурно се е натъртила лошо от толкова дълго седене в седлото. Мъжете не я свалиха, а вързаха животното за един пилон до портата, подпряха се на стобора и замърмориха одобрително за златистата й коса и красотата й.

Разгневена от липсата на грижа дори за най-основните им човешки нужди, Мара извика високо:

— Какво ще правите с хората ми? — Разтреперана от яд, подсилен още повече от страха, тръсна глава и вирна брадичка. — Воините ми се нуждаят от храна и вода, и прилично място за отдих! Това ли е гостоприемството, което показвате към непознати, дошли с мирна мисия? Да ги вържете като роби — в кошара за добитък? Срам за вас, въшльовци, родени в мръсотия като прасета! — Използва мидкемийската дума за животно, чиито навици се смятаха за отвратителни, поне според Кевин.

Чуждата дума, изглежда, обърка турилците и те се навъсиха, а водачът им, почервенял от гняв или може би от смущение, извика на Люджан:

— Накарай я да замълчи, ако искаш да живее.

Люджан го изгледа намръщено и му отвърна с глас, който можеше да се чуе над цяло бойно поле:

— Тя е моята господарка. Изпълнявам заповедите й. Ако имаш ум колкото да не се подмокряш в постелята си нощем, щеше да направиш същото.

При тази обида водачът на планинците изрева от гняв. Може би дори щеше да извади меча си, но един от спътниците му го спря. Казаха си нещо на турилски. След като не ги разбираше, Люджан можеше само да стои с мълчаливо достойнство. Разгневеният водач се остави да го усмирят, още повече че всички около него млъкнаха.

— Това трябва да е главатарят им — каза Сарик и кимна към загърнат в наметало мъж, който слизаше по дървеното стълбище на една внушителна сграда. Уличните хлапета се пръснаха от пътя му, а възрастните сведоха почтително глава.

Мъжът беше стар и попрегърбен, но се движеше с увереност, която все още можеше да се справи и с най-трудната планинска пътека. Мара прецени възрастта му на около шейсет години. Талисмани от коркара, изваяни от цурански ръце, висяха заплетени в плитката му, носени несъмнено като бойни трофеи. Мара потисна трепета си, щом старецът се приближи достатъчно, за да може да различи копчетата на наметалото му, направени от лъскава кост. Значи бяха верни приказките за вярата на турилците, че взета от мъртъв враг вещ им носи сила в живота. Костите на пръстите й като нищо можеше да свършат като украса на облеклото на някой воин.

Планинският главатар спря, каза нещо на водача на отряда, довел пленниците, посочи златокосата куртизанка на магарето, каза още нещо и се усмихна. Водачът на отряда отдаде чест: явно го бяха освободили. Ако се съдеше по доволното му изражение, бързаше да се прибере при жена си.

Сарик обаче извика след него:

— Няма ли поне да ни представиш?

Водачът на отряда замръзна на място. Хората му и главатарят гледаха с любопитство, докато той премисляше дали трябва да отговори на подканата на пленник. След това подвикна през рамо:

— Представете се сами, цурани! Вашата жена явно е от устатите!

Друг от планинските воини подхвърли със злобна насмешка:

— Нашият капитан е Антаха, водач на Лосо. Давам ви името му, та като помолите главатаря да заповяда да го набият, да знае кого да търси.

Думите му бяха посрещнати с буен смях, споделен от стария главатар и дори от уличните хлапета. Неудържимо ядосана от тези странни дразнещи хора, Мара пристъпи напред, погледна главатаря, който се кикотеше и се тупаше по коленете, и заяви властно:

— Аз съм Мара, Управляваща господарка на Акома, и идвам в конфедерация Турил с мир.

Смехът на главатаря секна все едно, че го удариха през лицето. Онемял от гняв, той най-после се овладя.

— Жена, застанала в лайна от кердидра, твърди, че е някоя си с висок ранг и мирен пратеник?

Мара пребледня от ярост. Осъзнал, че е на ръба да наруши всякакви граници и че публичната обида на този главатар ще й донесе сигурно наказание, Люджан се обърна отчаяно към Сарик.

— Трябва някак да я спрем.

Но Първият съветник пристъпи напред все едно не го чу. И щом Мара отвори уста да заговори, наруши протокола и извика, заглушавайки гласа й:

— Главатарю, ти си глупак, който предлага на нашата лейди Акома не по-добро гостоприемство от животинска кошара! Говориш на Мара, Слуга на империята и член на височайшата фамилия на император Ичиндар!

Главатарят вирна четвъртитата си брадичка.

— Тя? — Макар гласът му да беше изпълнен с презрение, казаното от Сарик не беше отишло напразно. Старецът не добави никакъв обиден коментар, а само махна с ръка на Антаха да се върне на служба. Този път думите на главатаря бяха резки и властни и Иаяпа, под натиска на Сарик, преведе:

— Казва, че ако Антаха доведе животни в лагера, трябва да се погрижи за тях: да ги нахрани, напои и да им осигури място за спане. Не прекалено обаче, защото сламата е оскъдна, а кучетата не обичат сметта. Момичето на магарето трябва да бъде подслонено в колиба. Красотата й е голяма и трябва да се съхрани за мъжа, който ще спечели правото да я вземе за жена. — Иаяпа изглеждаше притеснен, защото очите на Мара го пронизаха с твърдостта на кремък.

Но в заповедта й нямаше лично негодувание, когато каза:

— Довърши.

Иаяпа кимна й облиза устни смутено.

— Главатарят на това село казва, че е чувал за Слугата на империята, която е от фамилията на цуранския император. Добавя, че Ичиндар е управляван от жени и че той, роден планинец, няма да благоволи да говори с жена с каквито и да било претенции за имперско родство. Но заради съществуващото примирие между Цурануани и Конфедерацията няма право и да позволи на съселяните си да те вземат като плячка.

Разочаровани викове се разнесоха сред отряда планинци, довели свитата на господарката. Един-двама от по-безсрамните направиха неприлични жестове.

След това главатарят се обърна към пленниците в кошарата и заговори на Бойния водач на Мара на изряден цурански, научен през войните.

— Ако имате неудовлетворена нужда, назначил съм Антаха да отговаря. Утре той ще събере ескорт от двайсет воини и ще отведат вас и женските ви при главния вожд в Дарабалди. Решението, ако такова е нужно, ще се вземе там от съвета.

Сарик беше готов да избухне, но се вслуша, когато Иаяпа го докосна умолително по ръката.

— Първи съветнико, не предизвиквай повече тези мъже. Не са хора, които обичат да спорят за тънкости в етикета. Убиват бързо и без милост. Утрото може да ни завари всичките с прерязани гърла. Да ни пратят в Дарабалди, вместо да ни разделят тук между тези, които ни плениха, всъщност е голяма отстъпка.

Сарик погледна торта по сандалите си и се спогледа отвратено с Люджан, чиито пръсти мърдаха на бедрото му, объркани сякаш от липсата на дръжката на меча в ножницата.

— Братовчеде — каза навъсено съветникът на Акома, — ако това е голяма отстъпка, смеем ли изобщо да разсъждаваме каква би могла да е малката?

Напрежението си казваше своето, но не можеше съвсем да надвие духа на Люджан. Безстрастната му цуранска фасада се пропука и той едва потисна дълбокия кикот.

— Богове, ще разсъждаваш над философски тънкости и в дима на собствената си погребалната клада, знам.

След това двамата се обърнаха да се погрижат за господарката си, която в опитните им очи изглеждаше малка, обезсърчена и сама, макар гърбът й да беше изправен и лицето й — властно както винаги.

Тя гледаше оживената група планинци около Камльо и магарето.

— Мислиш ли, че ще й навредят? — попита Иаяпа и хората най-близо до нея доловиха тревогата в гласа й.

Някогашният пастир поклати глава.

— Никога няма достатъчно жени за раждане на деца в тази сурова земя, а Камльо е красива, което я прави двойно по-ценна. Но главатарят на това племе трябва да даде одобрението си, преди някой мъж да може да се спазари за нея като за съпруга. Без неговото съгласие може да й се възхищават, но не и да спят с нея. Всички неженени воини знаят, че ако я притеснят сега, ще загубят всякаква възможност да я поискат за жена. Тъй като много самотни мъже в планинските земи умират без дори да са спечелили жени, дори такава малка възможност не бива да се подлага на риск.

Мара преглътна.

— Нямат ли куртизанки в тази земя?

Иаяпа като че ли се обиди.

— Съвсем малко, в Дарабалди. Малко жени избират такъв живот, живот без никаква чест. Младите мъже може да ходят при тях веднъж-дваж в годината, но това не носи утеха в дългите зимни нощи.

Люджан и Сарик се спогледаха над главата на дребничкия пастир.

— Странно място — промърмори Сарик и отново погледна кисело затрупаната с тор земя, на която, изглежда, трябваше да прекарат нощта. За турилците явно не беше нищо да отвлекат момиче или жена от дома й при кървав набег. Дори най-потиснатата цуранска жена имаше правото да бъде изслушана публично от господаря си. — Пълна варварщина! — измърмори той и потръпна от студения вятър, задухал от височините. Погледна дребничката си господарка и за пореден път се възхити на куража, който й помагаше да съхрани достойнство. Това, че е вързана и че се държат с нея като с робиня, го ядосваше толкова, че беше готов да убива.

Сякаш отгатнала мислите му, тя му отвърна с милата усмивка, която винаги вдъхваше вярност и гордост.

— Ще се справя, Сарик. Само пази братовчед си да не си изтърве нервите заради неща, които нямат значение, защото това… — вдигна вързаните си ръце — и това… — тупна с крак в мекия тор — са маловажни неща. Събранието на магьосниците би могло да направи много по-лоши неща. Трябва да ни интересува само това дали ще мога да говоря с Върховния вожд на Турил в Дарабалди.

След това се отдаде на съзерцание, както я бяха учили жриците на Лашима в момичешките й години, така отдавна.

Стоплена от притисналите се до нея Сарик и Люджан и защитена от студа и мръсната земя с наметалото на Бойния водач, Мара се събуди — някой я докосна по рамото. Изтощителният сън бавно я остави. Тя примига, размърда се и отвори очи в тъмното накъсано от смътния блясък, хвърлян от малкото все още светещи прозорци.

— Какво има? — Тялото й беше схванато и болеше.

— Идва някой — прошепна Сарик и тя също видя лъкатушещото през площада пламъче на светилник.

Загърнатата в наметало фигура, която го носеше, беше жена. Кимна, но не проговори на часовоя, който пазеше кошарата. Размениха си нещо и за миг в светлината на пламъка блесна монета от раковина.

След това пазачът се засмя и я пусна. Жената пристъпи вътре, вдигнала светилника над покритата си с качулката глава, и огледа воините на Мара, събудили се от съня и нащрек.

— Лейди Акома? — Гласът й беше силен и плътен, не на млада жена, а на видяла много години живот и смях. — Господарят ми се смили и казва, че може да се подслониш за нощта със слугинята си в колибата с неомъжените жени.

— Смеем ли да й се доверим? — попита Сарик в ухото на господарката си. — Може да е хитрост, за да те отдели от нас.

— Знам — отвърна Мара шепнешком. После каза, достатъчно високо, за да я чуят: — Ако намеренията ти са честни, срежи връзките ми.

Турилската жена се приближи със светилника.

— Разбира се, лейди Мара. — Бръкна под наметалото си и извади кама.

Мара усети как Люджан се стегна, щом видя оголеното острие. Но с вързаните си ръце не можеше кой знае колко да я защити.

Гледаше с тревога, докато планинката ловко сряза каишките, стегнали ръцете на господарката му.

Мара разтърка китките си и настоя властно:

— Освободи и офицерите и хората ми.

Жената се отдръпна и прибра ножа в канията на колана си.

— Това не мога, лейди Мара.

— Тогава няма да дойда — отвърна ледено Господарката на Акома.

Жената сви равнодушно рамене.

— Стой си тук тогава. Но младата ти слугиня има нужда от теб. Не спира да трепери.

Гняв прониза Мара.

— Пострадала ли е?

Планинката запази гордо мълчание, а от тъмното извън кръга светлина Иаяпа заговори:

— Добра слуга, ти я обиди. Това е жената на главатаря, дошла да ти предложи гостоприемство, и да намекваш, че слугинята ти може да е пострадала, е оскърбление към цялото им племе. Жестовете й на добрина са искрени и те съветвам да приемеш.

Мара вдиша ледено. Да отстъпи чест на тези варвари беше много добре, но какво да кажем за нейната чест! Да остави воините си тук, в тази тор, я позореше като тяхна господарка.

Сарик усети колебанието й и каза тихо:

— Господарке, мисля, че трябва да й се довериш. Ние вече се отказахме от възможността да се бием. Като пленници, какво можем да направим, освен да поемем последствията от това?

Мара знаеше, че съветникът й е прав. Но беше цуранка и не можеше толкова лесно да отстъпи пред такава безчестна практичност.

Люджан я побутна леко.

— Милейди, не се притеснявай за воините си. Ще спят в тази кошара за кердидра като чест за службата си и ако някой се оплаче от това, ще се погрижа да бъде набит с камшик като човек, който има нужда от заякване! Взел съм най-добрите си войници за охраната ти в тази земя. Всеки трябваше да се докаже, за да бъде тук, и очаквам всички да умрат по заповед, ако се наложи. — Замълча, след което добави кисело: — Да полежиш в малко тор е доста по-безболезнено от разходката на върха на меча до залите на Туракаму.

— Вярно — съгласи се Мара, твърде огорчена и наранена, за да се изсмее на опита му за шега. Обърна се към жената със светилника и каза: — Ще дойда. — Изправи се бързо, но залитна от болка и умора. Жената на главатаря възкликна съчувствено и я подкрепи. Бавно тръгнаха към вратата и пазачите.

Единият подхвърли нещо, докато ги подминаваха. Без да се обръща, планинката му отвърна презрително през рамо.

— Мъже! — сподели после с Мара на цурански. — Жалко, че мозъците им не се вдигат толкова бързо като членовете им, когато е нужен ум.

Толкова изненадана, че щеше да се усмихне, ако не се чувстваше така окаяно, Мара се поддаде на любопитството.

— Вярно ли е, че вашите хора взимат жените си за съпруги, като ги крадат от семействата им в набези?

Загърнатата в наметало жена извърна глава и Мара видя лице, изваяно от твърдост и насмешка.

— Естествено — отвърна жената на главатаря. Тонът й беше наполовина смях, наполовина — презрение. — Ти би ли легнала с мъж, който не се е доказал като опитен воин, мъж, който да вдъхва у враговете си страх и да е добър глава на семейство?

Мара повдигна вежди. Цуранските момичета в края на краищата търсеха същите качества у съпрузите си, макар ритуалите на ухажване да бяха различни. Господарката на Акома изобщо не беше и помисляла да погледне на обичай, който смяташе за варварски, в такава светлина. Но по някакъв начин думите на тази жена звучаха разумно.

— Аз съм Уката — каза топло жената на главатаря. — И ако съжалявам за нещо, то е, че ми отне толкова време да набия малко разум в главата на глупавия си мъж, за да разреши да скриеш от студа!

— Имам много да уча за турилските нрави — призна Мара. — Ако се съди по приказките на воините и на главатаря ви, жените нямат голямо влияние в тази страна.

Уката изсумтя, докато й помагаше по ниското дървено стълбище на централната къща — дълга, със сламен покрив. Димът от комина миришеше на благоуханна кора, а на пилоните на вратата бяха издраскани странни символи за плодородие.

— За какво претендират мъжете и какво наистина са, са различни неща, както би трябвало да знаеш на твоята възраст!

Мара си замълча. Беше благословена със съпруг, който я изслушваше като равна, и с любовник варварин, който й беше показал смисъла на женствеността й. Но беше добре запозната със съдбата на други, чиито мъже господстваха над тях. Най-нещастните бяха като Камльо, безпомощни да наложат влиянието си върху решения, които ги засягаха. Най-добрите бяха ужасни манипулаторки като лейди Исашани от Ксакатекас. Мъжете я възприемаха като превъзходен пример за цуранската жена. Но нито някой лорд, нито съюзник или враг не бяха успявали да й се наложат.

Уката вдигна дървеното резе и бутна вратата. Пантите изскърцаха и златиста светлина се изля навън с ароматния дим от кората, която гореше в каменното огнище. Мара последва вътре жената на главатаря.

— Насам — подкани я добродушно тя. — Свали тези мръсни сандали.

Мара бавно се наведе. Нечии ръце я нагласиха на дървен стол. Тя беше свикнала с възглавници и седна непохватно, а някакво момиче с руси плитки свали обувките й. Мекият килим на пода беше разкошен под измръзналите й пръсти. Беше толкова уморена, че можеше да заспи и на стола, но се помъчи да остане будна. Можеше да научи много за турилците, ако тези жени се окажеха склонни да говорят. Но докато слушаше неразбираемия говор и гледаше свенливите усмивки на девиците, чийто дом щеше да сподели, осъзна, че й липсва финесът на Исашани, стане ли въпрос за събиране между жени. Свикнала повече с политиката на клановите събрания и с трона на владетел, Господарката на Акома затърка изприщения си глезен, докато се мъчеше да намери вдъхновение.

Трябваше й преводач. От пръв поглед ставаше ясно, че всички неомъжени момичета са на не повече от шестнайсет, твърде млади, за да са научили цурански по времето на последната война. Мара се обърна към сивокосата Уката. Както подозираше, жената на главатаря като че ли се измъкваше да си тръгне.

— Почакай, лейди Уката — извика Мара, прибягвайки до обръщението, с което сънародниците й щяха да удостоят жена с благороден сан. — Не ти благодарих подобаващо, че ме спаси от животинската кошара, нито имах възможността да кажа на хората ви защо съм тук.

— Няма нужда от благодарности, лейди Мара — отвърна Уката и се обърна. Най-младото момиче се отдръпна, за да й направи път и тя застана пред стола на Мара. — Нашите хора не са варвари, за каквито ги смятат цураните. Като жена, която е родила деца и е видяла как загиват в битка, разбирам защо мъжете ни изпитват омраза към вас. Колкото до това защо сте тук, можеш да го кажеш на нашия върховен вожд в Дарабалди.

— Ако изобщо ме изслушат — отвърна Мара хапливо. — Вашите мъже, трябва да признаеш, не се отличават с особено остро внимание.

Уката се засмя.

— Ще те изслушат. — Потупа цуранската лейди по ръката с твърдата си, но нежна длан. — Познавам жената на върховния вожд. Казва се Мирана и отраснахме в едно село, преди набега, в който я взеха за жена. Корава е като камък и достатъчно красноречива, за да прекърши волята на всеки мъж, дори на онзи безмозъчен бик съпруга й. Ще се погрижи да те изслушат или ще оскърби мъжеството му пред воините му, докато не му се сбръчка от срам.

Мара слушаше изумена.

— Изглеждаш много спокойна, когато говориш за набезите, с които ви взимат от дом и семейство. А съпрузите не ви ли бият, че казвате обидни неща за тях?

Думите на Мара бяха последвани от порой въпроси от момичетата и много викове: Да? Да? Уката се предаде и им преведе. Това предизвика бурен кикот, който затихна, щом жената на главатаря заговори отново:

— Набезите за спечелване на съпруги са… обичай в нашите земи, лейди Мара. Произтичат от времето, когато жените са били още по-малко отсега и един мъж е доказвал положението си като пълнолетен, след като успешно си открадне жена. Днес жените ги отнасят без кръвопролития. Има много викане, гонене и ужасни клетви и заплахи за мъст, но всичко е показно. Някога не е било така — набезите в стари времена са били кървави и са загивали мъже. Сега мъжът си печели похвалите по това колко далече ходи да си вземе жена и колко енергично са я защитавали в селото й. Тази къща за неомъжени момичета е разположена най-дълбоко в защитата ни. Но също тъй, ще забележиш, че тук живеят само момичета на възраст и със склонност да имат съпруг.

Мара огледа кръга от млади лица, гладки и още небелязани от житейски неволи.

— Искате да кажете, че всички вие тук искате да ви отвлекат непознати?

Отново я загледаха неразбиращо и Уката отговори вместо тях.

— Тези девойки наблюдават младежите, които посещават селото, и на свой ред шпионират за момичетата. — Добави с усмивка: — Ако сметнат, че момчето не е хубаво, момичето ще пищи убедително, вместо само да вика уж от страх, а така отхвърленият ухажор ще бъде прогонен от бащите на селото. Но малко млади момичета искат да ги оставят, когато воините дойдат голи за набег. Ако те пренебрегнат, се смята; че си грозна или увредена. Ако момиче не е откраднато, единственият начин да си спечели съпруг е да изчака докато двама ухажори дойдат за едно и също момиче, после да се хвърли на гърба на неуспелия и да го язди до дома му, без той да може да я свали!

Мара поклати шава, озадачена от този странен обичай. Трябваше да научи много, ако искаше да спечели достатъчно разбиране, за да договори помощ от тези чужденци. Уката добави:

— Късно е, а утре ще тръгнете рано сутринта. Момичетата ще ти покажат къде да спиш. Почини си добре.

— Благодаря ти, лейди Уката.

Мара наведе почтително глава и се остави да я заведат до едно малко, оградено със завеси кътче, което служеше за спално. Подът беше застлан с кожи и на светлината на малката лампа, оставена да гори, Мара видя жълта коса, разпиляна на постелята. Камльо бе там, свита на една страна. По бялото й лице не се виждаха синини. Облекчена, че хубавата куртизанка на Аракаси не е пострадала, Мара махна на турилското момиче, задържало се да се отзове на нуждите й, да си ходи, после смъкна оцапания си халат и останала по тънката си копринена долна риза, се пъхна под кожите и се пресегна да загаси лампата.

— Лейди? Очите на Камльо бяха отворени и я гледаха. Изобщо не беше заспала, само се преструваше. — Лейди Мара, какво ще стане с нас?

Мара остави лампата да свети, придърпа кожите до брадичката си и огледа замислено момичето, чиито очи блестяха като скъпоценни камъни. Нищо чудно, че Аракаси беше завладян от страст! Камльо беше достатъчно красива, за да замае ума на всеки мъж. Колкото и да й се искаше на Господарката на Акома да я успокои, предпочете да не лъже. Щом нейният Началник на шпионите се беше разтопил от чувства заради съблазънта на тази куртизанка, какво ли можеха да направят турилците с тяхната традиция да взимат жени в набези, за да я задържат?

— Не знам, Камльо. — Издаде несигурността си въпреки всички усилия.

Нежните пръсти на бившата куртизанка се стегнаха над завивките.

— Не искам да остана сред тези хора.

— А какво ще направиш, ако оцелеем? — Мара се вкопчи в уязвимостта, създадена от положението им на пленници. — Твърде интелигентна си, за да останеш на служба при мен като слугиня, и твърде необразована, за да получиш по-отговорен пост. Какво би искала да правиш?

Зелените очи на Камльо блеснаха.

— Мога да уча. Други са се издигнали в ранг на служба при теб, без да са се родили за него. — За миг прехапа пълната си устна. Напрежението като че ли донякъде я беше оставило, сякаш беше смъкнала някаква вътрешна бариера, споделяйки амбицията си. — Аракаси — промълви тя колебливо. — Защо все пак е настоял да купиш свободата ми? И защо си удовлетворила молбата му, ако не за да ме оставиш на него?

Мара затвори очи. Беше твърде уморена за това! Една грешна дума, един недостатъчен отговор и можеше да изложи на риск всичко, на което се надяваше Главният й шпионин. Честността беше най-добрият курс, но как да избере най-добрите фрази? Измъчена от главоболие и от болка във всеки мускул, Господарката на Акома откри, че тактичността на Исашани е непостижима за нея. Но пък грубата откровеност, на която я беше научил Кевин от Зюн, би трябвало да стигне.

— Ти му напомняш за семейството му. Те също са се родили за живот, който не ги е устройвал, и също така не са се научили как да обичат.

Очите на Камльо се разшириха.

— Какво семейство? Той ми каза, че ти си всичкото му семейство и чест.

Мара прие бремето на тези думи.

— Може да съм станала това. Но Аракаси се е родил без господар, майка му била жена от Тръстиковия живот. Така и не е научил името на баща си и е видял как единствената му сестра е била убита от похотлив мъж.

Куртизанката прие тази новина мълчаливо. Уплашена да не би да каже твърде много, но неспособна да се спре, Мара продължи:

— Той иска да те освободи от миналото ти, Камльо. Познавам го достатъчно добре, за да ти се закълна в едно: той не би поискал от теб нищо повече от онова, което би му дала по своя воля.

— Ти обичаш мъжа си по този начин — каза Камльо. В гласа й звучеше обвинение, сякаш тя не вярваше в съществуването на такива отношения между мъж и жена.

— Да. — Мара изчака; съжаляваше, че не може да отпусне глава и да затвори очи, да остави този и всички други проблеми и да потъне в забравата на съня.

Но Камльо й пречеше. Младата жена заопипва нервно кожите и внезапно промълви:

— Господарке, не ме оставяй при тези турилци! Умолявам те. Ако бъда принудена да стана жена на такъв чужденец, никога няма да открия коя съм, какъв живот би ми харесал. Мисля, че никога не бих разбрала смисъла на свободата, която ми даде.

— Не се бой, Камльо — отвърна Мара, вече загубила битката със смазващата умора. — Ако изобщо напусна тази страна, ще взема всичките си хора със себе си.

Сякаш можеше да се довери на това твърдение с живота си, Камльо се пресегна и угаси лампата.

На сутринта се изкъпаха в жилището на младите жени, а след това имаше и закуска с топъл хляб и сирене от кердидра. Камльо изглеждаше бледа, но се беше овладяла. Все пак Мара забеляза в държането й колебливост, която според нея произтичаше по-скоро от тревога, отколкото от горчивина. Навън на площада се вдигаше голяма врява, чуваха се викове и смях, но Мара не можеше да види причината през мътните прозорци от намаслена кожа. Когато попита младите жени какво става, те й отвърнаха с празни погледи. Без Уката да преведе, нищо повече не можеше да се направи, освен да чакат. Накрая вратата се отвори и един планински воин заповяда на двете цуранки да излязат.

Камльо пребледня. Мара я докосна по ръката да я успокои, след което вдигна високо брадичка и пристъпи навън.

До ниското стълбище пред вратата чакаше фургон с високи страни, изплетени от върбови клони. Теглеха го две кердидра и опърничавото магаре — сивата му кожа беше оплескана със слюнка от шестокраките животни и то напразно се опитваше да ги срита за отмъщение. Кердидрите мигаха с нелепо дългите си ресници, кривяха устни и се смееха.

За фургона бяха вързани воините на Мара, мокри, но като видя слизащата по стълбите господарка, Люджан се изчерви от някакво вътрешно удовлетворение, а Сарик едва потискаше усмивката си. Изненадана от спретнатата външност на воините си, Мара се огледа и видя, че турилските планинци гледат пленниците от свитата й с нещо като уважение.

Подозираше, че врявата, която бе чула, може да е свързана с това, но не получи възможност да попита. Турилските воини се струпаха около тях и двете с Камльо ги качиха в постлания със слама фургон. Върбовите клони бяха здраво оплетени и почти не можеше да се гледа навън. Воините затвориха задния капак и коларят подкара напред.

Магарето и кердидрите теглеха лошо, впрегнати заедно. Фургонът се люшкаше и подскачаше, а сламата беше влажна и миришеше на обор. Камльо изглеждаше толкова болнава от страх, че Мара я накара да легне и я уви с връхния си халат, защото вятърът от височините режеше на ледени пориви.

— Няма да те изоставя, Камльо — увери я тя. — Не дойде тук, за да станеш жена на някой груб турилец.

След това, твърде неспокойна, за да може да седи кротко, се подпря на плета от страната до Люджан и настоя да й каже как са се умили воините й.

Както и преди, охраната им не се интересуваше дали пленниците си говорят. На Люджан му разрешиха да стъпва близо до боядисаните спици на колелото и да отговаря на господарката си колкото си иска.

— Оплакахме се, че не искаме да отидем в столицата им вмирисани на тор — каза Люджан с дълбок пълен с веселие глас. — Тъй че ни разрешиха да идем под охрана да се окъпем в реката. — Засмя се. — Разбира се, бронята и дрехите ни бяха оцапани, тъй че се съблякохме да почистим и тях. Това предизвика голямо вълнение сред планинците. Иаяпа каза, че е защото те не ходят голи, освен на битка. Имаше много сочене и викане. После някой извика, че сме тъпаци, понеже не можем да ги разбираме, и…

Мара опря буза да скърцащите върбови клони.

— И?

Люджан се покашля. Явно все още му беше трудно да потисне веселието си.

— А Сарик каза на Иаяпа да превежда всичко, колкото и грозни и неприлични да са думите им.

— Ами, думите им наистина се оказаха доста обидни — продължи воинът. — Обясняваха ни как сме си получили бойните белези. Ако ги слуша човек, жените от Тръстиковия живот в страната ни дерат най-добрите ни воини с нокти. А пък сестрите ни лягали с кучета и птици джига, а ние сме се дращели с нокти кой да се добере до най-хубава гледка.

Люджан отново замълча, този път мрачно. Мара стисна плета толкова здраво, че кокалчетата й побеляха. Обидите, споменати от Люджан, бяха достатъчно срамни за мъж, за да настоява за отмъщение, а тя се съмняваше, че Бойният водач й е казал най-лошите. Ядосана и натъжена, че е принудила толкова храбри воини да търпят такъв позор, Мара каза хрипливо:

— Сигурно е било ужасно да го търпите.

— Не чак толкова. — Твърдост като варварско желязо се прокрадна в гласа на Люджан. — Просто взехме пример от Папевайо, господарке.

Мара затвори очи, спомняше си с болка за храбрия Папе — който беше спасявал живота й неведнъж и който накрая бе принуден да носи черната дрипа като осъден заради нея, а след това пак заради нея да презре смъртта на върха на меча, която си беше спечелил, и да продължи да живее с черния плат на главата — символ на триумф, който само господарката му и онези, които го познаваха, можеха да разберат. Най-сетне беше умрял, за да спаси живота й, при една атака от враг Минванаби. Мара прехапа устна, измъкнала се от спомените от люшкането на фургона. Надяваше се, че тези воини, най-отличните и най-добрите от почетната й гвардия, няма да ги постигне същият преждевременен край. Старият Кейоке, Военният й съветник, я беше научил добре, че смърт в битка на чужда земя не е според стария обичай най-добрият край, който може да си спечели воин.

— Продължи — подкани тя Люджан, скривайки сълзите в гласа си.

Можеше почти да си представи как той свива рамене.

— Няма много още за разказване. Воините се съгласиха да не се засягат от обидите. А планинците, изглежда, се изненадаха от това. Усмириха се и попитаха защо не защитаваме честта си. Ванамани пък им извика, че ние сме твоята чест, лейди. И че няма да чуем нито дума, която не е изречена от твоите уста или от устните на враг. В този момент се намеси Сарик и добави, че турилците не са ни врагове, така че думите им са просто глупави закачки. — Каза последното с кисела насмешка. — И знаеш ли, тогава планинците спряха да ни обиждат. Нашата вярност ги впечатли, мисля, това, че няма да захапем стръвта и че се подчиняваме на заповед на жена, която я няма до нас и която е пленничка като нас. Иаяпа каза, че навремето много цурани във войните глупаво се засягали от обиди и затова бързо намирали смъртта си.

— Люджан. — Гласът на Мара затрепери от благодарност въпреки желанието й да изглежда безстрастна. — Всички твои мъже ще бъдат похвалени за доблестта им. Кажи им, че съм ти го казала, когато можеш.

Защото всеки от тях беше устоял твърдо, дори бе нарушил принципите на цуранската култура, която поставяше честта над живота. Всеки от тези мъже беше предал личната си чест в ръцете й. Мара се помоли на боговете да се окаже достойна за такова доверие и да не позволи хората й да бъдат продадени в робство, което щеше да е дъното на безчестието.

Загрузка...