Епилог Среща

Херолдът удари гонга.

Лейди Мара, Господарка на империята, се отпусна на обшитата със златна нишка възглавница, която не можеше да смекчи неподатливия мрамор на официалния й трон на имперския подиум. Тронът не беше толкова величествен като обкования със злато на Джъстин, но беше не по-малко неудобен. След две години ръководене на публичните задължения на Джъстин така и не беше свикнала с него.

Мислите й се зареяха. Джъстин трупаше опит и ставаше все по-способен да решава въпросите, поднасяни в Деня на молбите. Беше наследил таланта на майка си да вижда шаблона в сложните проблеми и способността на баща си да прониква до сърцевината на нещата и все по-често Мара му беше повече съветничка, отколкото регент. Понякога седеше потънала в спомени и понасяше дългите часове държавни съвети, като се доверяваше на Джъстин да я уведоми, щом вниманието й се окажеше нужно.

Наближаваше залез-слънце. Денят на молбите най-после се приближаваше към края си. Последните молители се приближиха към перилото. Мара устоя на подтика да потърка уморените си очи, когато Джъстин, деветдесет и вторият император, извика традиционните слова, признаващи правото на пристъпилия напред поданик да бъде изслушан:

— Лорд Хокану от Шинцаваи, знай, че имаш ухото на боговете чрез моето ухо. — Гласът му вече се пречупваше към баритона, който щеше да има в мъжеството си, и бе изпълнен с радост от идването на пастрока му. — Небето се усмихва щастливо от гостуването ти и те приветстваме с добре дошъл.

Мара се сепна. Хокану беше тук! Сърцето й подскочи. Месеци бяха изминали, откакто пътищата им за последен път се бяха кръстосали по държавни дела: лордът на Шинцаваи беше напуснал двора, за да е близо до своята съпруга, забременяла с негов наследник.

Наследници, поправи се, след като имперският херолд извика две имена и тя погледна двете бебета в ръцете на баща им. Дойка и двама слуги стояха на крачка зад него, а слабичка красива млада жена, чиито очи бяха сведени пред особата на императора — до рамото му.

Джъстин се усмихваше широко. Още една черта, наследена от другоземния му баща и нарушаваща цуранския протокол лицето да е сковано в безизразна маска. Напоследък някои от по-младите благородници му подражаваха, включително и на откровените думи, за огромно неудобство на по-старите управляващи лордове. Джъстин смуши в ребрата достолепно седящата си майка — жест, в който нямаше нищо императорско — и подметна дяволито:

— Мамо, няма ли да кажеш нещо по този повод?

Мара не можеше да каже нищо. Можа само да се усмихне на ръба на сълзите. Бебетата бяха красиви, съвършени. Щом не й беше дадено на нея да ги роди, благодари на боговете, че плодовитостта на кротката Елумани е удовлетворила най-пламенното желание на съпруга й.

— Синове? — успя да прошепне най-сетне.

Хокану кимна. Очите му грееха с нейната радост, но таяха и съжаление. Липсваше му бързият ум на Мара и непринудената й близост. Елумани беше мило момиче, но не беше избрана заради пламенен дух. Все пак беше дала онова, което Мара не можеше: домът Шинцаваи вече имаше деца, които да продължат родословната линия. Хокану имаше своите момчета и те щяха да отраснат и да заменят любовта, която бе изгубил.

Имперският херолд се покашля.

— Лорд Хокану от Шинцаваи представя на Небесната светлина своите наследници Камацу и Маро.

Джъстин огласи официалното признаване на децата.

— Нека растат в радост и сила, с небесната благословия.

Мара най-сетне върна гласа си.

— Щастлива съм за двама ви. Лейди Елумани, особено съм поласкана и горда. — Замълча, дълбоко трогната от дара, че има съименник от кръвта на Хокану. — Когато синовете ви пораснат достатъчно, ще се радвам да посещават имперските детски покои и да се запознаят със сестра си Касума.

Младата жена до Хокану се поклони изящно. Все още не вдигаше очи, а страните й порозовяха при това царствено признание.

— За мен е висока чест — промълви тя с глас, сладък като на пойна птица. — Господарката на империята е твърде щедра.

Свитата на Шинцаваи се поклони и си тръгна. Мара се загледа с тъга след мъжа със синята броня, който закрачи към изхода с цялото воинско изящество, което помнеше. След това чувствата я надвиха. Вдигна церемониалното си ветрило и с перване го разтвори, за да прикрие внезапно бликналите си сълзи. Синове на Шинцаваи: те вече бяха изпълнено желание, повече от мечта за бъдещето на империята. Близнаци! Поклати глава изумена. Сякаш щедростта на боговете бе надминала себе си, за да компенсира нейното дете, което бе умряло, преди да се роди.

Самотата й вече бе изплатила тази награди. Да вижда Хокану, да се среща с него вече не беше възможно и той й липсваше, но щеше да дойде време, когато двамата щяха да могат да си гостуват без болка, защото в сърцевината на брака им се бе оформило дълбоко приятелство.

Гонгът удари отново. Гласът на имперския херолд прокънтя, за да възвести представянето на новопристигналия посланик от Островното кралство на света Мидкемия.

Мара погледна приближаващата се група — и пак вдигна ветрилото, защото сърцето й подскочи.

Никога не можеше да погледне мидкемийци, без да помисли за варварина, който бе запокитил буйно живота й към промяна.

Бяха трима, слаби и високи, единият леко накуцваше. Този дефект събуди спомените й.

Укори се наум. Твърде много си бе позволила да се просълзи днес заради минали сърдечни неща. Стегна се, за да изтърпи поздрава на мъж, който щеше да е непознат, който щеше да говори цурански със странния изговор на мидкемиец и който, макар и да беше много висок, нямаше да е Кевин. Тези мъже не носеха робското сиво, а фини коприни и разкошно кадифе с герба на Островния крал, но това беше без значение. Мара извърна очи, за да избегне това ново напомняне за личните й загуби.

Посланикът от Островите и свитата му стигнаха до перилото. Служебното лице — барон Майкъл от Крондор, който бе посещавал неколкократно двора, за да се уговори размяната на посолства, се обърна към съвета:

— Ваши величества, за мен е чест да представя посланика на Островното кралство…

Внезапно настъпилата тишина накара Мара да се обърне.

Посланикът беше вдигнал ръка, за да свали филцовата си шапка и да се поклони в стила на родната си земя. И беше замръзнал на средата на движението. Ръката скриваше лицето му. Наблюдаващите придворни също затаиха дъх. Имперските бели едва успяваха да скрият удивлението си.

А след това варварският посланик свали шапката си и се поклони, бавно, очите му не се откъсваха от лицето на Джъстин.

Из залата се разнесе тихо мърморене. Мара погледна новия посланик и сърцето й отново подскочи. Мъжът, който й беше напомнил за изгубената любов, вече си слагаше чуждоземната си шапка с бялото перо и златния знак. Очите й отново заплашиха да я предадат и тя бързо разгъна ветрилото, за да не плъзнат слухове из града, че днес Господарката на империята се е поддала на безразсъдни изблици на сълзи без никаква причина. Чу как барон Майкъл довърши представянето:

— … пратеник от Негово кралско величество Луам, крал на Островите.

— Можете да се приближите — разреши Джъстин с момчешки трепет в гласа. Мара чу шумолене, щом Имперските бели се отдръпнаха встрани и отвориха вратата на перилото, та посланикът да се качи на подиума и да връчи акредитивните си писма.

Мидкемиецът стъпи на първото стъпало, после на второто. Стъпките му сякаш кънтяха в потъналата в тишина зала. Мара грижливо затвори ветрилото си, докато пратеникът от Островното кралство изкачи последните стъпала, които ги деляха.

От устата й се изтръгна тихо ахване. Профилът на мъжа и този на сина й в обшитите в злато имперски одежди бяха като огледални образи. Но докато на лицето на момчето й нямаше бръчки и то едва започваше да съзрява към твърдостта на пълнолетието, това на мъжа беше обилно нашарено с резки, както бяла кожа ще се състари с отминаващите години под твърде много слънце. Рижата някога коса вече бе заскрежена с бяло, а очите, макар и широко отворени, вече не бяха ярки както някога.

И Господарката на империята най-сетне бе принудена да се изправи пред онова, което всички лордове бяха видели в мига, в който посланикът беше влязъл.

— Кевин — беззвучно промълви Мара.

Аракаси, като Първи имперски съветник, пристъпи напред, за да приеме посланическите пълномощия, погледна Кевин с необичайно широка усмивка и рече:

— Променил си се.

Кевин го позна и отвърна със смях:

— Ти също. Едва те познах без маскировка.

Аракаси хвърли съвсем бегъл поглед на документите и заяви:

— Твое величество, пред теб стои посланикът на краля на Островите, Кевин, барон от Кралския двор.

— Добре си дошъл — каза Джъстин. Но гласът му издаде, че и той е на ръба да наруши благоприличието. Пред него стоеше родният му баща, за когото само беше чувал.

Мара затисна устата си с ръка, за да не заизлизат думите неканени. Най-малкото движение я караше да тръпне за прегръдката на Кевин. Очите му — много по-бледосини, отколкото ги помнеше — се обърнаха към нея. Лицето му, на което се бореха усмивка и бръчки, в крайна сметка почти не се беше променило с годините.

— Очаквах, че може би ще те заваря тук — каза той хрипливо и с чувство, което можеха да доловят само тези на подиума. — Коя друга дама в тази държава би могла да е достойна за титлата Господарка на империята? Но това… вашата Небесна светлина… — Голямата му силна ръка посочи Джъстин и светлите му очи се присвиха напрегнато. — Лейди, защо така и не ми каза?

Двамата някогашни любовници все едно бяха останали сами в просторната зала.

Мара преглътна. Твърде ясно си спомняше раздялата им и как бе заповядала насила да го върнат в родния му свят.

Тогава беше изгубила дар слово. Сега думите заизлизаха от устата й на порой:

— Не смеех да ти кажа. Един син щеше да те задържи отсам разлома, а това щеше да е престъпление срещу всичко, на което ме научи тъкмо ти. Никога нямаше да се ожениш и да живееш своя живот. Джъстин беше отгледан знаейки кой е баща му. Ядосан ли си ми?

— Джъстин — повтори Кевин бавно. — На моя баща? — И след като Мара кимна плахо, извърна блесналия си поглед към момчето на златния трон. После отново потрепери. — Ядосан?

Мара трепна. Винаги беше говорил в неподходящи моменти и с тон, който кънтеше прекалено високо.

Той я погледна и сниши гласа си, но думите прозвучаха също толкова сурово.

— Да, ядосан съм. Бях ограбен. Щях да се радвам да гледам как момчето ми расте.

Мара се изчерви. Изобщо не бе изгубил способността си да я изкарва от равновесие. Забравила цуранската сдържаност, тя опита да се защити.

— Ако го бях направила, изобщо нямаше да имаш други деца.

Кевин се плесна с ръка по коляното. Макар и по-тихо, отговорът му стигна до стоящите долу пред подиума.

— Лейди, какви са тези приказки за деца? Нямам никакви деца! Изобщо не се ожених. Получих служба в двора на моя принц Арута — дванайсет години воювах с таласъми и тъмни елфи с граничните барони на Висок замък и Северен страж. След това изневиделица ме призовават в Крондор и за мой ужас ми се казва, че когато императорът на Цурануани предложил размяна на посланици, съм се оказал най-подходящият за поста — имам благородно потекло, но никакъв шанс за наследство поради по-големите си братя, а освен това знам цурански. Тъй че кралят заповяда — или по-скоро принц Арута се разпореди от името на брат си — и изведнъж се оказвам накичен с лентички дворцов барон, който се кланя като някаква дресирана маймуна пред собствения си син!

Мидкемийският посланик се извърна, изгледа императора и раздразнението му се стопи.

— Обаче прилича на мен, нали?

Ухили се и намигна на Джъстин. После отново се обърна с леден поглед към Мара и каза с онзи сух и насмешлив тон, който и я радваше, и я ядосваше:

— Надявам се, че съпругът ти няма да ме подгони с меча си за това!

Господарката на империята примигна, осъзнала колко малко знае Кевин за последните четиринайсет години.

— Хокану осинови момчето, като знаеше истината за зачеването му.

Този път беше ред на Кевин да се стъписа.

— Не видях ли преди малко лорд Шинцаваи отвън, с булка почти дете и две бебета?

Мара кимна.

Както винаги словоохотлив, Кевин продължи с въпросите.

— Не си ли омъжена? — Мара можа само да поклати глава за не. — Но все пак си имала съпруг. Що за изкривяване на цуранската традиция е това?

— Нарича се развод поради безплодие. Хокану се нуждаеше от наследници за стабилността на управлението на Джъстин и за Доброто на държавата. Преди малко си видял резултата. — Едва овладя чувствата, заплашващи да я замаят. Гледаше ги целият двор. Сигурно изглеждаше жалка.

Аракаси се съобрази със състоянието й и обяви:

— Днешният Ден на молбите приключи. Нека всички благодарят на Небесната светлина и се оттеглят.

Но като че ли никой не пожела да си тръгне.

Сто чифта очи гледаха Мара да видят как ще реагира.

И притесненията изведнъж я оставиха. Тя си придаде най-достолепното официално изражение и заяви:

— Барон Кевин, посланико на краля на Островите на Мидкемия, проявих небрежност в задълженията си като майка. Представям ти твоя син Джъстин, деветдесет и втория император и Небесна светлина на Цурануани. Смирено се надявам той да възрадва сърцето ти и да е чест за твоята фамилна гордост.

Старшият имперски херолд, ококорил очи в изумление, се обърна към Аракаси за указание. Първият имперски съветник сви рамене и кимна. Херолдът отвори уста и гласът му прокънтя над събраните цурански благородници:

— Добре дошъл, Кевин от Риланон, посланик на крал Луам и баща на нашата Небесна светлина!

Мара бе разтърсена до дъното на душата си от изригналите одобрителни възгласи. Благородниците заръкопляскаха. Но повече от всичко друго се изуми колко бързо две кратки години на политическа промяна вече пускат дълбоки корени. Имаше само един начин мидкемиец да е станал баща на четиринайсетгодишно момче: ако е бил в империята преди — като военнопленник и роб.

Не беше много далече в миналото, когато идеята дете на роб да стане император щеше да предизвика кървави бунтове и войни кой да триумфира над враговете си и да се добере до властта.

Но сега на почти всички лица Мара виждаше най-вече удивление, изненада и искрено възхищение. За всички, освен за неколцина тесногръди, Законите на Великата свобода вече заменяха Играта на Съвета. Повечето синове на благородници се стремяха към имперска служба вместо да служат единствено на своята фамилия. Тъкмо тези млади мъже, откъснали се от традициите на предците си, аплодираха най-шумно.

За пореден път Мара беше направила немислимото. Народът й всъщност вече бе започнал да го очаква от нея.

А Джъстин вече беше слязъл от трона — предал беше мантията и короната на грижите на личния си слуга — и се хвърли в ръцете на бащата, когото никога не беше познавал, но чието име се бе превърнало в легенда, изричана с благоговение от по-старите слуги на Акома.

Мара продължаваше да ги гледа с пълни със сълзи очи, докато огромната ръка на Кевин не я издърпа от възглавницата, за да сподели тройната им прегръдка.

Стъписана, Господарката се разсмя. Беше забравила колко импулсивен и колко съкрушително е силен любимият й.

— Господарка на империята — промълви той. — Ти си господарка на изненадите! Надявам се, че ще имам възможност да прекарвам достатъчно време в имперските покои, за да опозная своя син и да подновя познанството си с майка му?

Мара си пое дълбоко дъх, вдиша странния мирис на кожа и чужди подправки, и кадифета, тъкани на далечни станове, в по-студена земя, която трябваше някой ден да посети през разлома. Кръвта й се ускори в ритъма на страст; която едва не подкоси коленете й.

— Ще имаш цял живот да споделиш със своя син — Прошепна на Кевин така, че да може да я чуе само той. — И всички години, които би пожелал в компанията на майка му, стига кралят ти да позволи.

Кевин се засмя.

— Мисля, че Луам се радва, че можа да ме разкара. Нещата на границата са прекалено спокойни за пакостник като мен.

И я притисна по-силно в обятията си.

В този момент храмовите гонгове закънтяха над Свещения град. Сладка музика зазвуча над Имперския район, щом жреците на Двайсетте богове запяха вечерните си песнопения. Денят на молбите беше приключил.

Кевин се отдръпна и се усмихна на дамата, която нито за ден, нито за миг не беше напускала сърцето му.

— Господарка си на много повече от тази империя — каза със смях и заслиза ръка за ръка с нея и със своя син император от високия подиум.

Възгласите на лордовете на Цурануани не секваха.

Загрузка...