Трета глава Нашествениците

На сутринта на вратата се почука и в стаята влезе млада прислужничка. Стоях до прозореца и се любувах на красивите сгради и улици на Варнал. За момент се смутих от голотата си, но после ми мина през ума, че тук, където дрехите бяха по-скоро украса, а не необходимост, нямаше място за притеснение.

Това, което продължи да ме смущава, беше неприкритото възхищение в погледа, който ми хвърли, докато ми подаваше подноса със закуската, състояща се от плод и базу.

След като тя излезе, се заех с плода, голям и подобен на грейпфрут, но не толкова горчив на вкус, и изпих базуто.

Точно привършвах, когато чух ново почукване на вратата.

— Влез! — извиках на английски, надявайки се, че това ще свърши работа. Получи се.

Усмихвайки се, в стаята влезе Шизала.

Като я видях, отново ми се стори, че цяла нощ съм я сънувал. Беше толкова хубава, дори по-хубава, отколкото си я спомнях. Косата й беше прибрана назад. Беше наметната с прозрачна, черна пелерина, а на кръста й беше познатият широк колан с пистолета и къс меч. Последните, предположих аз, бяха по-скоро отличителни знаци на сана й, защото едва ли грациозно момиче като нея е способно да борави с подобни оръжия. На краката й имаше сандали, чиито връзки пресичаха прасеца чак до коляното. Това беше всичко, с което беше облечена, но и то беше напълно достатъчно.

Тя взе обръча, който беше носила предния ден и го сложи на главата си.

— Помислих си, че вероятно имаш желание да обиколиш града и да разгледаш наоколо — чух гласа й в главата си. — Искаш ли?

— Много — отвърнах аз. — Стига ти да имаш време.

— Ще ми бъде приятно да го направим — усмихна ми се тя топло.

Не бях наясно дали и тя се чувстваше така привлечена от мен, както аз от нея, или беше само обичайна любезност от нейна страна. Това бе загадка, която започваше да заема голяма част от мислите ми.

— Първо — продължи тя, — няма да е лошо да прекараш няколко часа с обучаващата машина на шеев. След това ще можеш вече да разговаряш на нашия език без помощта на тези неудобни неща.

Докато ме водеше надолу по коридори и стълбища, я попитах защо, след като езикът на Вашу е общ за всички, им е била необходима машина за езиково обучение. Обясни ми, че тя била създадена, за да се използва на другите планети от Слънчевата система, но тъй като те се оказали обитавани само от животни, до този момент не се явила необходимост от нея.

Тя ме отведе под земята. Стори ми се, че подземията на двореца обхващаха много нива. Най-после стигнахме до едно помещение, осветено от слаба крушка, подобна на тази в стаята ми. Крушките също били произведени от шеев, каза ми Шизала, и в началото светели по-силно. Стаята беше малка и в нея имаше само едно устройство. Беше голямо и изработено от непознат за мен метал, вероятно сплав. Излъчваше слаба светлина, която допълваше осветлението в стаята. Състоеше се от кабина със седалка, оформена да поеме седнало човешко същество.

Не забелязах друга техника и страхотно ми се прииска да разглобя кабината и да надникна във вътрешността й, но потиснах нетърпението си.

— Моля те, влез вътре — обърна се към мен Шизала и посочи кабината. — Доколкото съм информирана, тя ще се задейства веднага след като седнеш в нея. Може да загубиш за малко съзнание, но не се притеснявай.

Направих, каквото ме помоли, и наистина, веднага след като седнах, кабината тихо забръмча. Отгоре се спусна един шлем, който се намести върху главата ми, почувствах се замаян и след малко загубих съзнание.

Бях изгубил представа за времето, когато се съвзех все още седнал в кабината, която вече беше дезактивирана. Погледнах към Шизала леко замаян. Малко ме болеше главата.

— Как се чувстваш? — попита ме тя.

— Добре — отвърнах и се изправих.

Изведнъж осъзнах, че изобщо не бях произнесъл „добре“. Бях казал „вразха“ — марсианската дума, която беше най-близка по смисъл.

Аз говорех марсиански!

— Действа! — възкликнах. — Що за машина може да е тази, че да го постига толкова бързо?

— Не зная. На нас ни е разрешено само да използваме нещата на шеев. Преди много, много години ни предупредили никога да не човъркаме техните подаръци, защото ще ни сполети голямо нещастие. Тяхната могъща цивилизация е преживяла едно бедствие, за което знаем само от някои легенди, но те са изпъстрени с такива свръхестествени истории, че човек трудно може да им повярва.

Замълчах, зачитайки дълбоко вкорененото убеждение никога да не се разпитва за откритията на шеев, въпреки че всичките ми инстинкти ме подтикваха да разнищя машината за обучение, която най-вероятно представляваше изключително съвършен компютър с устройство за хипнотизиране.

Докато се изкачвахме обратно в голямата зала, главоболието ми премина. Излязохме навън. Долу, пред широките бели стълби, ни чакаха две странни животни.

Бяха големи почти колкото конете от породата шайър — прочута порода големи английски коне, които бяха носили на гърба си рицари в бойни доспехи. Но приликата им с конете свършваше дотук. Очевидно, произходът им имаше нещо общо с този на човека! Това бяха маймуноподобни създания с широки като на кенгуру опашки, задните им крака бяха по-големи от предните. В момента бяха застанали на четири крака и на гърба им имаше седла. Големите им глави, кротки и интелигентни, се обърнаха към нас щом заслизахме по стъпалата.

Изпитах известни угризения, докато яхвах едното, тъй като наистина имаше прилика с представители на моята раса, но веднъж озовал се на гърба му, вече ми се струваше съвсем естествено да го яздя. Гърбът му беше по-широк от конския. Към хамута бяха прикрепени стремена за краката. Седлото имаше солидна облегалка, която позволяваше на ездача да се изтегне назад. Беше много удобно, все едно че седях в спортна кола. Отдясно, в нещо като кобур, бяха сложени няколко пики, чието предназначение не ми беше ясно. Установих, че с леко подръпване на юздите дахара реагираше бързо на всяка моя команда. С Шизала отпред, прекосихме площада и поехме по главната улица на Варнал.

Под силното жълто слънце градът изглеждаше още по-изящен от всякога. Небето беше безоблачно и аз започнах да се отпускам. Почувствах, че мога да прекарам остатъка от живота си във Варнал и околностите му. Ето там един купол ярко блестеше на светлината, а тук пък малка бяла къщичка се гушеше между внушителен зигурат от едната страна и стройна кула от другата. Хората наоколо вървяха, без да бързат, но целенасочено. Пазарът за плодове изглеждаше доста оживен, но липсваше оня характерен за нашите пазари шум. Докато обикаляхме града, Шизала ми разказа още за него.

Карнала беше нация, която основно се занимавала с търговия. Произходът им бил подобен на много други народи. Започнали като скитащи племена, докато накрая се установили в тази част на страната, тъй като много им харесала. Но вместо да се захванат със земеделие, те продължили да пътуват, но този път като търговци. Благодарение на смели експедиции до най-отдалечените места на Вашу те станали много богати — търгували с предмети на изкуството от юга, редки метали от севера и други.

Освен това карналите били и хора на изкуството, музиканти и — това, което се ценеше не само като база за търговия, но изобщо — били най-добрите издатели в своя свят. Научих, че печатарските преси на карнала са от хоризонтален тип, не толкова бързи като ротативните печатарски машини на Земята, но пък печатът им ми се видя по-контрастен. Все още не можех да чета, наподобяващите на санскритски букви. Шизала ме заведе в малка печатница, за да ми покаже няколко красиво изработени книги. Там се научих бързо да разпознавам голям брой думи, чието значение тя ми обясни.

Тези книги бяха много търсени в целия континент, което беше голямо предимство за карнала и особено за писателите и художниците, които ги създаваха.

Във Варнал имаше развити и други производства. Ковачите на мечове също бяха известни в целия свят. Те работеха по старите методи, използваха пещ и духало, също като майсторите на Земята — онази Земя, която все още не съществуваше.

Имаше и земеделие, развито не от частни стопани, а на обществен принцип. Засяваха се декари с житни посеви, а жътвата се извършваше от доброволци, събрани от целия народ. Това, което оставаше неизползвано, се съхраняваше за по-тежки времена, защото на карнала им беше ясно, че нация, основана на търговия и индустрия, не може непрестанно да купува храна и може да оцелее само ако произвежда свои собствени хранителни продукти.

Никъде не забелязах места за поклонение и попитах Шизала. Отговорът беше, че те нямали официална религия, а за онези, които искали да вярват в по-висше създание, било по-добре да го потърсят в собствения си разум и сърце вместо в думите на другите за Него. От друга страна, имаха народни училища, библиотеки, болници, места за забавление, хотели и всички във Варнал изглеждаха спокойни и щастливи.

Политическата философия на карнала отговаряше на въоръжен неутралитет. Бяха силна нация, готови за всякакви атаки. Освен това очевидно на Вашу беше в сила старомодният военен закон, при който агресорът никога не атакува без предупреждение. След като каза това, Шизала добави:

— Освен някои от дивите племена, но те не представляват заплаха. Също и Сините великани.

— Кои са Сините великани? — поинтересувах се аз.

— Аргзуун. Те са жестоки, без никакъв морал или съвест. Живеят в далечния Север. Само веднъж се приближиха много и тогава войската на баща ми ги отблъсна. — Тя наведе глава и стисна поводите.

— И не се завърна? — Почувствах, че трябва да кажа нещо.

— Точно така.

Тя подръпна поводите и дахара ускори хода си. Аз я последвах и ние препуснахме по широките улици, където се виеше нежната зелена омара, нагоре към златните хълмове — към Зовящите хълмове.

Скоро излязохме извън града и се втурнахме между странните дървета, които сякаш ни зовяха, докато се движехме сред тях.

След малко Шизала забави ход и аз направих същото. Тя се обърна към мен с усмивка.

— Действах безразсъдно, надявам се да ми простиш.

— Бих могъл да ти простя всичко — отвърнах, без да се замисля. Тя ме погледна въпросително с интелигентните си очи. Отново не можах да разтълкувам погледа й.

— Може би — започна тя, — трябваше да спомена…

Отвърнах импулсивно:

— Нека не говорим, смущаваме гласовете на дърветата. Нека просто яздим и слушаме.

— Добре — усмихна се тя.

Продължихме разходката си и аз започнах да се чудя как точно щях да живея на Марс. Бях приел, че искам да остана в този идиличен град Варнал. Никога не бих напуснал по собствено желание това място, съхранило такава грациозна красавица като момичето, яздещо до мен в този момент. Но как щях да изкарвам прехраната си?

Като учен вероятно бих могъл да допринеса нещо за индустрията. Хрумна ми, че мога да заинтересувам Шизала, като й предложа да ме направи нещо като научен съветник към двора! Това би ми позволило хем да бъда полезен на обществото, хем да бъда близо до нея и да я виждам колкото може по-често.

До този момент, разбира се, бях действал почти интуитивно. Изобщо не се бях замислял дали обичаите на карнала ще ми позволят да й предложа женитба, а освен това съществуваше възможността Шизала да не иска да има нещо общо с мен. А и защо ли да поиска? Въпреки че не беше проявила съмнение към казаното от мен откъде идвам и как съм се озовал на планетата й, тя може би ме смяташе за луд. Бях объркан.

След известно време решихме, че ще бъде най-добре да се върнем отново в двореца и аз с известно съжаление обърнах моя странен кон.

Телем Фас Огдаи, гостуващият принц на Мисхим Теп, ни чакаше на стълбите. С единия крак беше стъпил на по-горно стъпало, а ръката му почиваше върху дръжката на дълъг меч с широко острие. Носеше меки ботуши и тежка наметка от тъмен материал. Изглеждаше едновременно ядосан и нетърпелив. Два пъти премести ръката си от дръжката на меча върху златната лента, докато сляза от дахара, и се приближа.

Той не ме погледна, но хвърли сърдит поглед на Шизала и хукна нагоре по стълбите.

Шизала ме погледна извинително.

— Съжалявам, Майкъл Кейн, но най-добре е да поговоря с принца. Ще ме извиниш ли? В залата ще намериш храна.

Аз се поклоних.

— Разбира се. Надявам се да те видя по-късно.

Тя се усмихна бързо и малко нервно, след което се затича по стълбите след принца.

Сигурно е дипломатически проблем, предположих аз. Явно принцът беше някакъв емисар, дошъл по работа или на приятелско посещение. Най-вероятно силата на карнала беше намаляла след битката и похода, в който бяха загубили своя цар. Може би са били принудени да се облегнат на по-силни съюзници, докато възвърнат мощта си, и Мисхим Теп беше един от тях. Всички тези предположения бяха възможни и както се оказа по-късно, верни.

Влязох в голямата зала. Върху масата прислужниците бяха подредили нещо като студен бюфет. Месо, плодове, неизменното базу, сладкиши и други. Избрах си по малко от подносите и установих, че почти всичко ми се услади. Размених по няколко думи с мъжете и жените около масата. Очевидно, изпитваха голямо любопитство, но бяха прекалено любезни, за да ми задават конкретни въпроси, на които в момента не бях в настроение да отговарям.

Докато дъвчех едно особено вкусно парче месо, увито в нещо като зелев лист, дочух странен звук. Не бях сигурен откъде идваше, но се заслушах внимателно, за да не го пропусна, ако се повтори.

Придворните се бяха умълчали и също се ослушваха.

После звукът се повтори.

Сподавен вик.

Придворните се спогледаха с явно изумление, но не помръднаха.

Чух го за трети път и вече бях сигурен, че съм разпознал гласа.

Беше на Шизала!

В залата периодично се появяваха пазачи, но никой не им даде заповед да се притекат на помощ на Шизала.

Огледах придворните с отчаяние.

— Това не е ли гласът на вашата принцеса? Защо не й помогнете? Къде е тя?

Един от придворните, силно обезпокоен, ми посочи една врата в края на залата.

— Тя е там. Ние не можем да й помогнем, освен ако тя не ни повика. Въпросът е много деликатен и засяга принц Телем Фас Огдаи…

— Но той може би й причинява болка! Аз няма да го позволя. Смятах ви за решителни хора, я вие просто си стоите тук…

— Обясних ви, положението е деликатно. Ние дълбоко сме потресени… Но етикецията…

— По дяволите етикецията — казах на английски. — Сега не е моментът за любезности, Шизала може да е в опасност.

И с тези думи се насочих към вратата, която ми показа. Не беше заключена и аз рязко я отворих.

Шизала се бореше с Телем Фас Огдаи, който стискаше силно китките й. Той й говореше с нисък, настоятелен глас. Когато ме видя, тя ахна.

— Не, Майкъл Кейн, излез. Ще причиниш повече неприятности.

— Няма да си тръгна, докато този грубиянин те безпокои — отвърнах аз, поглеждайки го с презрение.

Той се намръщи, после злобно се ухили, оголвайки зъбите си. Все още държеше китките й.

— Пусни я! — предупредих го аз и пристъпих напред.

— Не, Майкъл Кейн — каза тя. — Телем Фас Огдаи не искаше да ме нарани. Ние спорехме, това е всичко. Ще свършим…

Но аз вече бях поставил тежко ръката си върху рамото на принца и не я поместих.

— Освободи я! — наредих му аз.

Той наистина я пусна, но в същото време сви юмруци, за да ми нанесе удар в главата. Значи така било! Гневът ми надделя над по-доброто у мен и аз му отвърнах. Първият удар в гърдите го завъртя, а последвалият удар в челюстта го накара да залитне. Той се опита да ме нападне и аз отново го ударих в зъбите. Той падна тежко и остана проснат на земята.

— О-о! — извика Шизала. — Майкъл Кейн, какво направи?

— Справих се с едно животно, което се опитваше да нарани една много хубава и мила млада дама — казах, разтривайки кокалчетата на ръцете си. — Съжалявам, че трябваше да се случи това, но той си го заслужаваше.

— Той избухва понякога, но не е лош. Сигурна съм, че постъпи така, както смяташе за най-добре, Майкъл Кейн, но с това ти само влоши още повече нещата.

— Ако е дошъл тук по дипломатически дела, би трябвало да се държи като дипломат със съответното достойнство — отбелязах аз.

— Дипломат ли? Той не е посланик от Мисхим Теп. Той ми е годеник. Не видя ли гривната на ръката му?

— Гривната ли? Значи това било! Твой годеник! Но той не може да ти е годеник! Защо искаш да се ожениш за такъв човек? — Бях ужасен и объркан. Тя никога нямаше да бъде моя. — Ти не би могла да си влюбена в него!

Тя се намръщи. Аз изтръпнах и разбрах, че съм я разсърдил.

— Твоето държание не подобава на чужденец и гост — каза студено тя. Надигна се и дръпна шнура на един звънец. — Въобразяваш си твърде много!

— Съжалявам, дълбоко съжалявам. Действах импулсивно. Но…

Със същия безизразен глас тя продължи:

— Това беше желанието на баща ми. Когато той умре, аз да го наследя и да се омъжа за сина на стария му съюзник, за да затвърдя по този начин сигурността на карнала. Възнамерявам да изпълня волята на баща ми. Оттук нататък ти ще се въздържаш от всякакъв коментар относно моите отношения с принца на Мисхим Теп.

Това беше една непозната за мен Шизала — кралицата. Трябва дълбоко да съм я оскърбил, за да възприеме този тон и държание. Те не й бяха присъщи.

— Аз… аз много съжалявам.

— Приемам извиненията ти. Повече няма да се намесваш. А сега си върви.

Обърнах се засрамен и напуснах стаята.

Все още объркан, прекосих залата и излязох навън. Един слуга се готвеше да отведе дахарата.

Промълвих няколко думи на прислужника и се метнах върху животното. Дръпнах поводите и препуснах надолу по главната улица към една от вратите на Варнал.

В този миг ми се искаше да се махна от Варнал, да отида някъде, където щях да бъда сам, за да събера мислите и възстановя равновесието си.

Шизала — сгодена! Момичето, което — сега можех да призная — бях обикнал в мига, в който я видях. Не можех да го понеса!

Със силно разтуптяно сърце, с препускащи мисли, дълбоко наранен, аз яздех слепешком, излязох от града и покрай Зеленото езеро се насочих към Зовящите хълмове.

О, Шизала, Шизала, мислех си, можех да те направя толкова щастлива!

Вярвам, че тогава бях готов да заплача. Аз, Майкъл Кейн, който винаги се беше гордял със самообладанието си!

Измина известно време преди да намаля скоростта и да започна да мисля трезво.

Не знаех колко съм се отдалечил. Предположих, че на много, много километри. Околността ми изглеждаше непозната.

Докато се оглеждах, забелязах някакво движение на север. Първоначално си помислих, че наблюдавам далечно стадо зверове, препускащо към мен, но като се вгледах по-внимателно, установих, че това са ездачи, яхнали животни, подобни на моята дахара. Много ездачи — цяла орда!

Тъй като познавах слабо марсианската география и политика, не знаех дали тези ездачи представляват опасност.

Спрях дахарата и ги загледах как се приближават с невероятна скорост. Дори и толкова далече, усетих как земята трепери и вибрира под препускащите животни.

По-отблизо ми се видяха някак странни. Предположих, че не са ме забелязали — един самотен силует, — но аз ги виждах добре.

Мащабът беше нещо грешен. Ето това беше.

Съдейки по средната височина на човека върху животното в сравнение със средната височина на дърветата и храстите, изведнъж разбрах, че ездачите и конете им бяха великани! Всяка една от техните дахари беше два пъти по-висока от моята; всеки един от ездачите надвишаваше два метра и половина.

Умът ми заработи бързо и аз стигнах до един-единствен извод.

Това бяха нашественици!

И още нещо — мисля, че ги познах.

Те можеха да бъдат само онова жестоко северно племе, което Шизала спомена. Сините великани — аргзуун!

Защо ли градът не беше предупреден за приближаването на ордата?

Как са успели да се промъкнат незабелязано толкова близо?

Всички тези въпроси ми минаха през ума, докато наблюдавах, но аз ги отхвърлих като ненужни. Важното беше, че една конна войска, както изглежда с хиляди бойци, яздеше към Варнал.

Бързо обърнах дахарата. Всички тъжни мисли бяха забравени. Вълнуваше ме само опасността. Трябваше да предупредя града. Жителите му поне щяха да имат малко време за подготовка.

Проверих местоположението си спрямо слънцето и насочих препускащата дахара обратно по пътя, по който дойдох.

Но не се бях съобразил със съгледвачите на аргзуун. Въпреки че бях забелязал основната орда, разузнавачите, изпратени напред, бяха забелязали мен!

Докато се навеждах, за да избегна ниските клони и да се шмугна в една широка просека, чух силно сумтене и странен, див, дрезгав смях, след което се озовах пред един великан, надвесен над мен от огромното си животно. В едната си ръка държеше грамаден меч, а в другата, боздуган с овална глава.

А аз бях невъоръжен, ако не се смятаха пиките, които все още лежаха в кобура отстрани на седлото.

Загрузка...