Шеста глава Спасение и голямо нещастие!

Ушите ми заглъхнаха и в следващия момент вече прелетях през отвора, повличайки със себе си и прозрачната тъкан.

Приземих се на крака, но останал без въздух. Извъртях се, за да застана с лице към обитателите на палатката.

Бяха двама — един грамаден, очукан от битките аргзуун, обсипан с блестящи грубо изковани гривни и необработени скъпоценни камъни, и една жена! Беше чернокоса, мургава, с надменно държание. Загърната бе в плътна черна наметка от нещо, напомнящо кадифе. Гледаше ме с изненада. Доколкото можех да преценя, беше най-обикновена жена. Какво ли правеше тук?

Отвън долетяха виковете на аргзууните.

Без да обръщам внимание на жената, посочих на аргзууна да извади меча си. Той го направи с бърза усмивка и ме нападна съвсем ненадейно.

Беше изключителен майстор на меча и за момент, все още невъзстановен от скока, се наложи да се отбранявам.

Разполагах с малко време, за да приключа работата, за която бях дошъл. Парирах ударите му по възможно най-бърз начин и също нападах. Безброй пъти мечовете ни се кръстосаха, преди да открия пропукване в защитата му. С ловко движение го улучих в сърцето и го пронизах.

В този момент в палатката нахлуха няколко аргзууни. Обърнах се да ги посрещна, но преди да започнем, жената извика със заповеднически глас:

— Достатъчно! Не го убивайте още, искам да го разпитам.

Останах нащрек, не знаех какво ще последва, но явно аргзууните бяха свикнали да изпълняват заповедите на жената.

Обърнах се предпазливо към нея. По свой див начин, тя беше една екзотична красавица. Очите й ме гледаха насмешливо.

— Ти не си карнала — отбеляза тя.

— По какво разбра?

— Кожата ти изглежда по-различно, косата ти е къса, някак особено държиш раменете си. Никога не съм виждала човек като теб. Откъде си?

— Ако ти кажа, едва ли ще ми повярваш.

— Кажи ми! — настоя тя.

Повдигнах рамене.

— Дойдох от Негалу — казах, използвайки марсианското име за Земята.

— Това е невъзможно. На Негалу няма живот.

— Сега, не. Но ще има.

Тя се намръщи.

— Говориш искрено, но загадъчно. Ти сигурно си един, един… — Размисли и спря.

— Един какво?

— Какво знаеш за Рахарумара?

— Нищо.

Изглежда, това я задоволи. Доближи свитите си ръце до устата и сякаш ги загриза. Внезапно вдигна поглед към мен.

— Ако не си от карнала, защо се биеш заедно с тях? Защо скочи в тази палатка и уби Ранак Мард? — посочи към падналия аргзуун.

— А ти как мислиш?

— Защо ще рискуваш живота си, за да убиеш само един капитан на аргзууните?

— Това ли е всичко, което съм направил?

Тя се усмихна изненадващо.

— Аха! Вече мисля, че знам. Да, това е всичко, което си направил.

Духът ми се понижи. Значи съм сгрешил. Палатката не бе обитавана от велик водач на аргзууните. Може би това беше нарочна заблуда и водачът се намираше другаде.

— А ти каква си? Затворничка ли си? Затворничка с известно влияние?

— Ако желаеш, можеш да ме наречеш и затворник. Аз съм Хоргул от народа на Владнияр.

— Къде се намира Владнияр?

— Не знаеш ли? Разположен е на север от карнала, под Нарвааш. От векове владниярите са врагове на карнала.

— И така, Владнияр е сключил съюз с Аргзуун?

— Мисли си, каквото искаш. — Тя се усмихна тайнствено. — А сега струва ми се, че ти трябва… — отвън я прекъсна шум на голяма битка. — Какво е това?

Не знаех. Невъзможно беше малкият отряд рицари от Карнала да нападне аргзууните — щеше да бъде чисто самоубийство. Но кой тогава?

Използвах възможността, която се откри. Щом Хоргул и сините гиганти се извърнаха към шума, пронизах в гърлото един от аргзууните. Пробих си път през останалите и изскочих навън. Наоколо беше тъмно. Зад мен излязоха другите аргзууни.

Хукнах по посока на шума. Преди това погледнах бързешком над палатката, да видя успяла ли е Шизала да избяга.

Корабът беше все още там — висеше над палатката!

Защо не беше напуснала? Спрях в недоумение. За секунда бях обкръжен от сини бойци. Докато се биех за живота си, усещах, че наблизо става нещо необичайно. Неочаквано, с крайчеца на окото, забелязах как една група прекрасно въоръжени бойци, пробиха тълпата от Сини великани.

Ясно ми беше, че бойците не бяха от града. Като начало на главите си носеха шлемове, от които се поклащаха ярко оцветени пискюли, Фобос и Деймос, пресичайки небето над нас, осветиха обстановката около мен. Новите рицари носеха копия, а някои държаха нещо като метални лъкове.

Много скоро предната им линия се озова близо до мен и аз се оказах заобиколен от съюзници, които ми помогнаха да поваля аргзууна, който ме атакуваше.

— Привет, приятелю — каза един от тях с акцент, съвсем слабо различаващ се от този, който бях научил.

— Привет! Вашето идване спаси живота ми — отвърнах с истинска благодарност. — Кои сте вие?

— Ние сме от Сринаи.

— Телем Фас Огдаи ли ви изпрати?

— Не. — Мъжът беше изненадан. — Всъщност бяхме тръгнали да прогоним голяма банда, нахлула в Карнала. Затова сме и толкова много. Едно отделение от вашия граничен патрул се канеше да ни помогне, когато пристигна съобщение, че аргзууните атакуват Варнал. И така, ние зарязахме бандите и препуснахме насам с максимална скорост.

— Радвам се, че сте го направили. Как смяташ, какви са шансовете ни да ги победим?

— Съмнявам се, че ще можем. Но ще успеем да ги отблъснем далеч от Варнал и да дадем време на подкрепленията да се притекат на помощ.

Този разговор се водеше, докато се биехме с аргзууните. Броят им намаляваше прогресивно и май ние щяхме да победим, поне на това място.

Накрая ги принудихме да се обърнат в бяг. Обединените сили на Сринаи и Карнала преследваха оттеглящите се аргзууни до Зовящите хълмове, откъдето бяха дошли.

Скоро ни стана ясно, че аргзууните все още ни превъзхождаха по брой. Нападайки ги в гръб, Сринаи и Карнала бяха успели да ги отблъснат благодарение на изненадата.

Самият аз се почувствах много по-добре. Вече бях сигурен, че ще можем да издържим следващата атака и да отстоим на аргзууните, докато дойде помощта.

Изведнъж се сетих за кораба и за Шизала. Върнах се обратно в унищожения лагер на аргзууните. За разлика от много други, палатката със знамето беше оцеляла. Още по-странно беше, че корабът продължаваше да виси над нея. На лунната светлина ми се стори, че се беше спуснал по-ниско и стълбата докосваше палатката.

Извиках името й, но в отговор получих само тишина. С лошо предчувствие се изкачих по наклонените страни на палатката. Катеренето не беше леко, но аз го направих бързо, изпаднал в паника. Оказа се, че съм прав. Корабът наистина се беше спуснал по-ниско. Сграбчих стълбата и започнах да се изкачвам.

Много скоро бях вътре в кораба.

Един бърз поглед ми показа, че там нямаше никой.

Шизала беше изчезнала!

Как? Къде?

Какво се беше случило с нея? Какво беше направила? Защо беше напуснала кораба? По каква причина го е направила?

Всички тези мисли преминаха като вихрушка през главата ми. Почти веднага започнах да се спускам обратно. Щом се озовах над отворения покрив на палатката, скочих. С изключение на трупа на Ранак Мард, вътре нямаше никой. Но пък имаше следи от борба. Забелязах, че мечът на аргзууна вече не беше в мъртвата му ръка, а лежеше в другия край на палатката. До него лежеше още нещо.

Пистолет.

Един пистолет на шеев.

Това можеше да бъде само пистолетът на Шизала.

В борбата вероятно бяха взели участие тайнствената жена Хоргул и бойците аргзууни. По причини, известни само на нея, Шизала беше решила да ме последва в палатката. Разбира се, установила е, че ме няма. Изправила се е срещу Хоргул и аргзууните. Сигурно е имало борба. Те са надвили и са я пленили. Но едва ли са я убили — иначе щях да намеря трупа й.

Нима е отвлечена?

Погрешният ми план да убия липсващия водач, криещ се зад операцията на аргзууните, се бе оказал безсмислен. Всичко, което бях успял да постигна, беше да им осигуря заложник.

Най-добрият заложник, на когото можеха да се надяват.

Владетелката на Варнал.

Проклинах се, както не бях проклинал дори и враговете си.

Загрузка...