Четиринайсета глава Сладка радост и горчива мъка

Трябва да призная, че за момент, вместо да изпитам радост, че Шизала е в безопасност, бях обзет от ужасно разочарование.

Свалих меча и се усмихнах на Телем Фас Огдаи.

— Привет, принце! Радостен съм да видя, че си успял да предпазиш принцесата и тя е вън от опасност. Как дойде тук? Сигурно си чул нещо затова, което направихме в Нарлет? Или може би Дарнад е успял да изпрати съобщение по-бързо, отколкото съм предполагал?

Телем Фас Огдаи се усмихна и повдигна рамене.

— Има ли някакво значение? Аз съм тук и Шизала е в безопасност. Това е важното.

Приех отговора му, макар че той не отвърна конкретно на въпросите ми.

— Майкъл Кейн — промълви Шизала, — бях сигурна, че са те убили.

— Изглежда провидението е на моя страна — отвърнах, като се опитах да прикрия изражението в очите си, които би трябвало да добавят — запазвайки най-скъпото нещо в живота ми.

— Чух, че си проявил чудеса от смелост — каза някак иронично Телем Фас Огдаи. Неодобрението, което изпитвах към принца, нарасна, въпреки усилията ми да приема една обективна позиция спрямо него, но той определено не ми помагаше.

— Ще може ли да ни оставиш за момент — продължи Телем Фас Огдаи. — Бих искал да разменя няколко думи с Шизала насаме. — Не се наложи да ми го повтори. Поклоних се леко и излязох от стаята.

Щом вратата зад гърба ми се затвори, отвътре долетя гласът на Шизала.

Това вече беше прекалено дори и за мен. Независимо от подобното преживяване в двореца на Варнал, не можах да се стърпя и се втурнах обратно в стаята.

Шизала се бореше с намръщения Телем Фас Огдаи, който се опитваше да я издърпа до прозореца, където чакаше летателният апарат.

— Спри! — произнесох спокойно аз.

Тя ридаеше.

— Майкъл Кейн, той…

— Съжалявам, Шизала, но каквото и да си мислиш след тази случка за мен, аз няма да допусна един грубиян да се държи така с дама.

Телем Фас Огдаи се разсмя. Той беше прибрал меча си, но пусна Шизала, за да го извади отново.

За моя голяма изненада тя изтича към мен.

— Той е предател! — извика Шизала — Телем Фас Огдаи е бил в съюз с Хоргул. Техният план е бил заедно да управляват целия континент!

Не повярвах на ушите си. Веднага изтеглих собствения си меч.

— Той заплашваше, че ще те убие, ако проговоря — продължи тя. — Аз, аз не исках.

Телем Фас Огдаи цъкна с уста.

— Забравяш нашата връзка, Шизала. Ти все още си длъжна да се омъжиш за мен.

— Когато светът научи за твоето предателство, тя няма да има повече задължения към теб — намесих се аз.

Тя поклати глава.

— Споразумението, което сме сключили, не е според обикновените закони. Той е прав. Ще го изпратят в изгнание и аз трябва да отида с него!

— Но това е жесток закон!

— Такава е традицията — отвърна просто тя. — Това е обичай на нашия народ. Ако традициите се пренебрегват, обществото ни ще се срути, сигурни сме. Затова понякога отделният човек може да бъде потърпевш в името на Великия закон.

Не виждах смисъл да споря. Може и да съм старомоден, но имах голямо уважение към традициите и обичаите като стълбове на обществото.

Неочаквано за мен Телем Фас Огдаи се изсмя малко налудничаво и ме нападна.

Бутнах Шизала зад мен и посрещнах удара му.

Започнахме да се дуелираме в стаята. Двамата бяхме равностойни, като се изключи това, че бях изтощен от предишните сражения. Мина ми през ума, че може и да ме победи, което щеше да обрече Шизала да прекара целия си живот с един предател, когото мрази!

В един момент усетих, че само се отбранявам. Отстъпих и се намерих с гръб до стената, но стана още по-лошо — оказа се, че съм с гръб към прозореца и щях да падна от около трийсет метра височина.

Видях неприятната усмивка на Телем Фас Огдаи, който приближаваше. Изпълни ме отчаяние, но неизвестно откъде усетих прилив на допълнителна енергия. С един последен, отчаян жест аз се хвърлих напред, насочвайки меча право към него.

Изненадах го. Това спаси живота ми и му коства неговия.

За секунда той се дръпна назад.

Замахнах бързо към гърлото му. Върхът на меча срещна човешка плът и ние се строполихме с див рев.

Коленичих отстрани, докато животът изтичаше от него. Не можех да го спася. И двамата знаехме, че ще умре. Шизала се приближи и също коленичи до него.

— Защо, Телем — промълви тя, — защо извърши такова ужасно нещо?

Той извърна очи към нея. Говоренето го затрудняваше.

— Преди повече от година предприех таен поход. Исках да разбера какво се бе случило с твоя баща. Вместо това бях пленен и доведен при Хоргул.

— Проявил си голяма смелост — казах аз.

— Тя… тя някак ме прелъсти — продължи той. — Сподели с мен тайни, мрачни тайни. Озовах се напълно във властта й. Помогнах й да планира последните етапи от превземането на Варнал и нарочно дойдох по време на атаката. Бях сигурен, че ще ме помолите да отнеса съобщение за помощ до Мисхим Теп и другите съюзници. — Той се закашля силно, но се овладя.

— Не… не знам защо го направих. Мислех, че ще ви победят, но не успяха. Твоят народ научи, че не съм отнесъл съобщението в Мисхим Теп, б-баща ми попита защо. Аз… аз не знаех какво да му отговоря. Хората започнаха да приказват, скоро всички знаеха, че съм предал Варнал, макар… макар никой да не знаеше защо. Тази жена… също като сън… аз… аз бях предател и глупак… тя… тя…

Надигна се, очите му гледаха, без да виждат.

— Тя е като дявол! — извика той силно. — Трябва да бъде намерена и убита. Докато я има, всичко, което ние обичаме и ценим на Вашу, ще бъде застрашено от поквара. Тайните й са ужасяващи… те й дават страшна сила! Тя трябва да умре!

След което падна назад мъртъв.

— Къде е Хоргул? — попита ме Шизала.

— Не знам. Вероятно е избягала, но къде, не е ясно. Дори и аргзууните не познават напълно този пещерен свят.

— Мислиш ли, че той преувеличаваше за това, че съзнанието му е замъглено?

— Смятам, че е възможно — след което, съвсем изненадващо, тя се озова ридаеща в обятията ми.

Прегърнах я здраво и зашепнах думи на успокоение. Беше преминала през невероятни трудности и ужаси и ги беше понесла смело.

— О, Майкъл Кейн, о, моя любов! — шепнеше тя.

Не можех да повярвам на ушите си. Помислих, че преживяванията през деня бяха разстроили мозъка ми.

— К-какво каза? — попитах нежно, объркано.

Тя овладя плача си и ме погледна, усмихвайки се през сълзи.

— Казах „моя любов“ — повтори Шизала. — Майкъл Кейн, обичам те от мига, в който се срещнахме. Спомняш ли си, когато мизип те преследваше? Аз се засмях и ти се присъедини към нея.

— Но точно тогава и аз се влюбих в теб. А аз мислех, че обичаш Телем Фас Огдаи!

— Възхищавах му се тогава — отвърна тя, — но не го обичах, особено след като те видях. Но какво можех да направя? Традицията ме свързваше с него и аз нямах право да я наруша…

— Нито бих очаквал от теб да го направиш. Но сега…

Тя обви ръце около мен и ме привлече близо до себе си.

— Сега — въздъхна тя — сме свободни да се оженим веднага след като се определи денят на годежа ни.

Наведох се да я целуна и се сетих, че не знаех докъде беше стигнала битката навън.

— Трябва да видим как се справят нашите хора с аргзууните — казах й аз.

Тя не знаеше нищо за събитията или поне знаеше много малко, затова набързо й разказах. Тя се усмихна отново и плъзна ръка в моята.

— Няма да се разделя повече с теб. — Знаех, че трябваше да я оставя в кулата или още по-сигурно в летателния апарат, но не можех да понеса мисълта нещо да ни раздели. Корабът ми напомни за деня, в който бяхме полетели над лагера на аргзууните и аз я попитах защо беше изоставила сигурността му.

— Нима не си разбрал? — отвърна тя, докато се спускахме ръка за ръка по стълбите. — Исках да ти помогна или ако се наложеше, да умра заедно с теб. Но когато влязох там, ти вече беше приключил със задачата си и си беше тръгнал.

Стиснах ръката й с любов и благодарност. Останалото знаех от Хоргул.

Навън установихме, че аргзууните масово се предават, загубили желание да се бият, още повече след като бяха разбрали, че кралицата им беше изчезнала.

Към нас се приближи отряд от триумфиращо маршируващи бойци, предвождани от Моват Ярд и Карнак, бившия роб.

Изчакахме ги да се приближат. Изведнъж ме обзе умора и осъзнах, че беше настъпил краят на сражението.

Чувствах се изтощен, но сърцето ми биеше щастливо. Бяхме победили, а Шизала беше обещала да бъде моя. Какво повече можех да желая!

В този момент Карнак се втурна с протегнати ръце. На устните му цъфтеше усмивка.

— Шизала! — извика той. — Шизала, това ти ли си? Какво правиш тук?

Тя го гледаше недоумяващо, не беше познала брадатия мъж. Зачудих се, дали е неин стар приятел, като тайно се надявах да не е предишен годеник или някой, който да наруши щастието ми.

— Карнак, познаваш ли Шизала? — попитах изненадан.

— Да я познавам! — Карнак се разсмя от сърце. — Мисля, че наистина я познавам.

— Карнак! — Сега беше ред на Шизала да се разсмее. — Това ли е твоето име? Това ли?

— Разбира се!

Трябва да ви призная, че наблюдавах не без ревност как другият мъж взе в ръцете си моята Шизала. Но после с една дума всичко дойде на място.

— Татко! — извика тя. — О, татко, мислех, че си мъртъв!

— Щях да бъда, ако не беше този млад мъж със странно звучащо име и неговият приятел Моват Ярд.

Шизала се обърна към мен и стисна ръката ми.

— Ти си спасил живота на баща ми? О, Майкъл Кейн, дворът на Варнал ще продължи да съществува благодарение на теб!

— Благодаря ти, ако не съществуваше, аз щях да съм един много нещастен човек.

Карнак ме потупа по рамото.

— Направо шампион, не съм виждал друг като него, а през живота си съм познавал доста добри бойци.

— И вие самият сте много добър, сър.

— И мен ме бива, млади човече, но никога не съм бил толкова добър, колкото си ти — и ни изгледа със съжаление. — Виждам, че изпитвате известни чувства един към друг. Но ти разбираш, Шизала, че нищо не може да се направи.

— Какво? — Бях извън себе си от ужас. Каква нова причина щеше да се изпречи между любимата ми и мен?

Карнак поклати глава.

— Съществува уговорката с Телем Фас Огдаи. Той…

— Той е мъртъв — прекъснах го аз. Естествено Карнак не знаеше нищо за последните събития и набързо му разказах. Той ме изслуша намръщен.

— Знам, че момчето беше твърдоглаво, и знам, че Хоргул можеше да използва тези свои очи и глас, за да подчини всеки, но никога не съм и помислил, че синът на моя най-стар приятел би могъл… — Карнак или по-скоро царят на Варнал, какъвто беше, поклати глава. — Ще кажем на баща му, че е умрял заради нас — реши той. — В известен смисъл това отговаря на истината.

Той ни погледна и се усмихна.

— Тогава можете да обявите годежа си веднага щом се върнем във Варнал, стига това да е вашето желание.

— Това е нашето желание — казахме едновременно и се спогледахме усмихнати.

Ние тримата, Карнак, Шизала и аз решихме да оставим Черния град под управлението на Моват Ярд. По този начин победата ни щеше да бъде по-малко горчива за тях. Обявихме, че Моват Ярд ще стане временен управител на града, докато не се проведе ново гласуване, след като се сключи договор с Карнала.

Ние не проявихме нужната твърдост към аргзууните, защото съзнавахме, че към действията им ги беше тласнала амбицията на Хоргул.

Малко по-късно се качихме в летателния апарат и се сбогувахме с Моват Ярд.

Карнак пое управлението на въздушния кораб и го поведе през трудните завои на тунела, водещ към повърхността.

После прелетяхме над Пустошта на обречените, над застиналата гора, широката река и над безкрайността на Кримзън Плейн.

Пътуването продължи много дни, но ние го запълнихме с планове за бъдещето и с разкази за времето, през което бяхме разделени.

И ето че се озовахме над Варнал.

Когато градът разбра кои сме, бе обхванат от луда радост. Посрещнаха ни с голяма церемония. Годежът беше обявен и щеше да се състои на следващия ден. Изпълнен с неудържимо щастие, отидох в старата си стая, за да прекарам нощта.

Но след това дойде най-горчивият от всички удари. Сякаш съдбата беше решила да ме накара да премина през всички тези изпитания само за да ме лиши в последния момент от наградата ми. Защото през нощта се събудих от странно, познато усещане.

Почувствах как тялото ми се разпада на частици, как преминавам с фантастична скорост през време и пространство. После всичко свърши и аз отново лежах. Усмихнах се, помислих, че е било само сън. Усетих светлина в очите, сигурно беше сутрин, сутринта на моя годеж.

Отворих очи и погледнах право в усмихнатото лице на доктор Логан — моят главен помощник в лабораторията.

— Логан! — ахнах аз. — Къде съм, какво се случи?

— Не знам, професоре — отвърна той. — Тялото ви е покрито с белези, но сякаш сте по-мускулест. Как се чувствате?

— Какво е станало! — повторих високо.

— Искате да кажете тук ли? Ами, отне ни близо седем часа, докато ви уловим отново на някаква смешна дължина на вълната. Мислехме, че съвсем сме ви изгубили. Нещо е станало с предавателя. Някакво оплитане, не знам точно.

Станах и го хванах за реверите на престилката.

— Трябва да ме изпратите обратно! Трябва да ме изпратите обратно!

— Хей, преживяванията ти не са ти се отразили добре, професоре — каза единият от техниците. — Трябва да си щастлив, че изобщо си жив. Работихме седем часа без прекъсване, ти направо си беше загинал!

— И все още съм — раменете ми увиснаха. Пуснах престилката на Логан и се загледах в оборудването. Беше ме завело на място с големи приключения и прекрасна жена, а ме бе върнало обратно в този противен свят.

Отведоха ме веднага в болница. Седмици преди да ме пуснат, докторите и физиците опитваха да разберат какво се беше случило. Прецениха, че съм негоден за работа и бях освободен. Не бях допуснат повече да се приближа до предавателя. Накрая ме изпратиха в Европа, на продължителна почивка.

И ето ме тук.

Загрузка...