Границите на позволеното

Вал Макдърмид

ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗВОЛЕНОТО

ПРЕВОД

Боряна Джанабетска

еднорог 20 16

Val McDermid Out of Bounds

Copyright © 2016 Val McDermid

Всички права на български език запазени. Никаква част от това издание не може да бъде възпроизвеждана под каквато и да е форма и по какъвто и да е начин без изричното разрешение на издателство „Еднорог“.

© Издателство „Еднорог“, 2016 © Боряна Джанабетска, превод, 2016 © Христо Хаджитанев, художник, 2016

ISBN 978-954-365-186-3

2016

„Истинската кралица на психологическия трилър“

Деили Телеграф

Вал Макдърмид

ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗВОЛЕНОТО

Това е моят трийсети роман. И аз го посвещавам на несломимата, неумо-рима, непреклонна Джейн Грегъри, която е мой литературен агент и мой приятел от самото начало. В литературните среди тя буди уважение, страх и обич, винаги се е борила за мен, пазила ми е гърба и през цялото това време нейният смях разлюляваше моя свят.

1.

-Ама че вечер, а, момчета? - Рос Гарви прехвърли потна ръка през рамото на Малкия Гранти, най-добрия му приятел на този свят.

- Страхотна вечер, дума да няма - изфъфли Малкия Гранти. Двамата млади мъже полюшваха бедра приблизително в такт с дълбокия, тъмен басов ритъм, който разтърсваше клуба.

Двамата приятели, с които пиеха, откакто бяха ударили по едно за отскок в апартамента на сестрата на Малкия Гранти, подскачаха нагоре-надолу и забиваха юмруци във въздуха.

- Ние сме момчетата - пееха те в хор. - Ние сме арабските момчета!

Това, че носеха фланелки на отбора „Дънди Юнайтед“, обясняваше странния напев, тъй като любимият им отбор бе извоювал една от редките си победи днес следобед.

- Искам да шофирам цяла нощ - викаше Рос, тялото му вибрираше от смесването на „Ред Бул“, водка и някакъв безименен химически коктейл.

Малкия Гранти забави темпото, когато музиката премина в I Gotta Feeling на „Блек Айд Пийс“.

- Нямаш кола. Никой от нас няма.

Рос престана да танцува.

- Ти съвсем ли си лишен от амбиция?

Малкия Гранти впери поглед в краката си, съзнавайки, че на този въпрос няма правилен отговор.

Там и Тоузър, техните партньори в хулиганските подвизи, се удариха един друг с юмруци по раменете.

- Точно така - извика Там. - Предстои ни добра, добра нощ. Както се казва в песента, да го направим, а?

Малкия Гранти се намръщи.

- Как?

Той пъхна ръце в джобовете на анцуга си и го придърпа.

- Хайде да се махаме оттук. Така или иначе няма нищо интересно. Ако никой не е тръгнал да забива нещо, по-добре да излезем на улицата.

Рос беше вече на половината път към вратата - нямаше нужда да проверява дали останалите го следват.

Навън, когато мразовитият въздух заизсмуква топлината от телата им, ги обзе усещане за неотложност. Младите мъже потръпваха. Там и Тоузър леко потупваха телата си. Наоколо нямаше никой: беше прекалено рано за клиентите да напускат бара, след като бяха платили, за да влязат.

- Хайде, Роси, мойто момче, ако ще правиш нещо, прави го, преди топките ми да се скрият толкова надълбоко в корема, че да ми стигнат до сливиците - изскимтя Тоузър.

Рос огледа неасфалтирания терен, който изпълняваше функциите на паркинг на клуба, търсейки нещо лесно за разбиване, удобно за палене на двигателя с кабели. Отговорът се намери в средната редица, достатъчно висок, за да се забелязва веднага сред по-компактните си себеподобни.

- Започваме — каза той и затича, сновейки между паркираните коли, докато стигна до въпросния „Ленд Роувър Дифендър“. Беше от ново поколение, въпреки това тежък за каране, мамка му, но пък лесен за крадене.

- Намери ми камък - подвикна той на Малкия Гранти, който покорно започна да се взира смръщено в земята. От опит знаеше какво да търси - камъкът трябваше да е достатъчно тежък за силен удар и заострен, за да счупи закаленото стъкло на прозореца. По земята в паркинга бяха набити мно-го подходящи за целта, но докато той намери един от тях и успя да го измъкне от пръстта, другите трима вече подскачаха от студ край шофьорската врата на колата.

Рос грабна камъка от него и го нагласи в ръката си, балансирайки уверено. Замахна, изнасяйки ръка назад, и нанесе бърз, рязък удар по страничния прозорец. Стъклото се пукна, но не се счупи. Наложи се да удари повторно. После всички бяха вече вътре, подскачайки на седалките като малки деца, които искат колата да спре, за да идат до тоалетната, докато Рос, извадил швейцарското си ножче, ловко освобождаваше кабели, режеше ги и свързваше отново онези, които накараха двигателя да се закашля и да заработи.

- Страхотно! - извика той, запали фаровете и превключи със стържещ звук на скорост. Едва седемнайсетгодишен, без шофьорска книжка, без някога да е посещавал шофьорски курсове, Рос Гарви въпреки това разполагаше с увереността на момче, което краде коли от мига, в който краката му са станали достатъчно дълги, та да достигат педалите.

Дифендърът се люшна назад, притискайки със скърцане фаровете и решетката на паркирания зад него „Фолксваген Голф“. После мина на първа и се понесе напред, а зад тях издрънчаха счупените стъкла. Гумите изсвистяха, когато Рос принуди неподатливия „Дифендър“ да завие, излизайки от паркинга на улицата. Той профуча през центъра на града, минавайки на червено и засичайки движещите се бавно окъснели шофьори, на които не им се искаше да привличат внимание.

Светлините на града прелитаха край тях като размазани петна. Тримата пътници подвикваха възторжено, докато Рос им осигуряваше всички емоции на автомобилно преследване, като изключим факта, че не ставаше дума за преследване, без да го е грижа, че използването на ръчната спирачка ги хвърляше върху ръбестите детайли на вратите.

А после се озоваха на пътя към Пърт, газ до тенекията. Дифендърът запротестира, когато стрелката на скоростомера мина осемдесет мили, но те имаха усещането, че се движат много по-бързо заради тежкото полюшване на двутонното чудовище.

- На кого му трябва някакво шибано порше? - крещеше Рос, докато фучаха с грохот към едно кръгово кръстовище. - Мисля да премина направо през тая дивотия. Рали офроуд, ето ни и нас!

Преминаването с висока скорост през бордюра на острова в средата на кръстовището отхвърли и четирите момчета във въздуха, след което те рухнаха обратно в хаотични купчини. Рос затърси с крака педалите, в продължение на няколко секунди той изобщо не усещаше земното притегляне, единствено ръцете, вкопчени във волана, му осигуряваха някакъв контакт със земята.

- Ехеййй! - изрева той, когато падна тежко обратно на седалката и отново натисна газта. По някакъв начин дифендърът успя да се закрепи на четирите си колела, изоравайки дълбоки бразди в тревата и цветните лехи, преди да премине от другата страна.

- Младите фермери да се шибат - каза задъхано Тоузър. - Ние сме истинските селски момчета!

Още едно подрусване над бордюра от другата страна и те се озоваха обратно на магистралата. Но сега вече в далечината се видя, че си имат компания. Много зад тях Рос забеляза слаб проблясък на примигваща синя светлина.

- Няма да стане! — изкрещя той, приведен над волана, тласкайки дифендъра напред, като че ли това би могло да повлияе някак на слабото му ускорение.

Задаваше се следващото кръгово кръстовище, островът в средата беше по-висок. Това не го стресна. Нямаше да губи време да заобикаля, след като можеше да мине през него. Но този път той не прецени правилно препятствието. Зад бордюра имаше ниска стена, която удари дифендъра точно където не трябваше. В продължение на един дълъг миг колата сякаш се колебаеше между стабилността и прекатурването, докато накрая земното притегляне победи. Щом започна да се накланя, се задейства инерцията. Лендроувърът се претърколи два пъти, а четирите момчета в него се затъркаляха като зарове в чаша. После колата закачи другия край на оградата, който я отхвърли странично в още едно пълно превъртане, в съвсем различна посока. Когато лендроувърът се заби в мантинелата, минаваща през средата на магистралата, двигателят замлъкна сред дъжд от искри. Чуваше се единствено металическо скърцане и стъргане, докато дифендърът се отпускаше на място.

Звукът на полицейска сирена прониза тишината, колата спря рязко, а синята въртяща се светлина окъпа смачканата кола в нереално сияние. Тя осветяваше тъмни ивици, петна и пръски от вътрешната страна на прозорците.

- Виждаш ли това? - попита шофьорът своя начинаещ колега.

- Кажи ми, че не е кръв - новакът почувства леко замайване.

- Кръв е, и още как. Тъпи недорасли копелета. Изглежда, че няма да се наложи да викаме линейка.

Но още докато го казваше, смачканата врата на шофьора се отвори и съсипаното тяло на Рос Гарви се търколи на асфалта.

- Не съм прав - въздъхна шофьорът. - Това е точно обратното на естествен подбор.

2.

Кинрос беше малък град, но все пак достатъчно голям, за да разполага с повече от един вид кръчми. Имаше хотелски барове, които предлагаха храна, както и предсказуем набор от вина, бира и концентрати. Имаше един бар, където се събираха по-младите пиячи, за да пият плодов сайдер и шотове водка на фона на силна музика. Имаше друг, чиито постоянни посетители играеха билярд и дартс, и гледаха футбол на гигантски телевизионен екран, наливайки се с евтина бира от популярни марки. А съществуваше и "Хейзълдийнс“, кръчма, сгушена близо до парка „Къркгейт“, чиято дървена ламперия изглеждаше непроменена от петдесетте години на двайсети век - тя задържаше постоянните си клиенти с богат асортимент от бири, произвеждани от малки пивоварни и зашеметяващ набор малцови уискита. Покрай стените имаше тапицирани сепарета, масите бяха покрити с кована мед. От едната страна на бар с формата на буквата L се редяха високи столчета; ниско покрай другата страна минаваше медна релса, на която клиентите, които пиеха прави край тезгяха, можеха да опрат крак. Беше от онези кръчми, в които всеки си знае мястото.

Мястото на Гейбриъл Абът беше на столчето, което се намираше най-близо до ъгъла на бара. "Хейзълдийнс“ беше една от опорните точки в неговата вселена, сигурна котва, ко- гато изпитваше чувството, че плава в бурни води. Един страничен наблюдател можеше да каже, че малко неща в съществуванието на Гейбриъл биха оправдали такова усещане за нестабилност. В края на краищата, той нямаше работа, която да му създава тревоги. Разполагаше с удобен дом, без изобщо да му се налага да полага усилия за плащането на наема. Беше се случвало да го гризе безпокойство във връзка с най-новата правителствена политика, която можеше да засегне приходите му, но наистина не му се вярваше някой да може да твърди, че здравословното му състояние позволява да работи.

Причините, поради които никой не би го задържал на работа, бяха същите, които го изпълваха с чувство на безпокойство. Колкото и да се стараеше да изглежда спокоен и нормален, той съзнаваше, че хората го имат за ексцентричен и странен. Не можеше да овладее пристъпите си на ентусиазъм, които го караха да става бъбрив и лесно възбудим. Неприятностите за Гейбриъл започваха, когато не ангажираше мислите си с нещата, които го интересуваха. Тогава се надигаше параноята, подкопавайки душевното му равновесие, лишаваше го от сън, тласкаше го назад към онова ужасно ниво на тревожност, когато имаше чувството, че главата му ще се пръсне, претоварена от мисли за конспирации и страх. Чувстваше се като къс хартия, разкъсан и разпилян от ветровете във всички посоки на света.

Това винаги свършваше по един и същи начин. Отново се предаваше пред медицината. Болнично легло. Лекарства. Някакъв вид разговорна терапия. И всичко това му помагаше да си възвърне целостта. Връщаше се обратно в света, раним, но недвусмислено възстановил своето Аз. До следващия път.

Знаеше, че във вида му няма нищо заплашително. Гъстата му, чорлава тъмна коса и обичайните сака от туид, ризи и панталони (никога джинси), които купуваше от магазини за втора употреба, му създаваха малко неспретнатия вид, какъв- то имаха разсеяните учени в представите на хората. Често, когато седеше и гледаше през прозореца към Лох Левън, или вървеше от къщичката си към града по крайбрежната алея, го заговаряха непознати. И само в рамките на минути езикът му неудържимо го повличаше към една от маниите, които изпълваха главата му от години, мании, благодарение на които бе успял да изгради забележителна мрежа от контакти в дузина страни. Виждаше притеснените изражения на нищо неподозиращите непознати, които се чудеха как да се измъкнат от лекция за съпротивителното движение в Мианмар или за вътрешната политика на Северна Корея.

Но в „Хейзълдийнс“ му бяха свикнали. Отиваше там почти всяка вечер, изминавайки двете мили по брега на езерото във всякакво време. Пристигаше към девет и изпиваше две пинти от бирата, която се предлагаше като избор на заведението през тази седмица, независимо каква беше тя. Разменяше по някоя и друга дума за времето с бармана Джок или с Лин, която също работеше на бара. Ако Грегор Мъч беше в кръчмата, двамата повеждаха разговор за политика. Ако Дъги Малоун беше там, се включваше в разговора. Те двамата приемаха с разбиране неговото пристрастие към историята и геополитиката на Югоизточна Азия, но пък и му бяха достатъчно близки, за да му кажат, когато прекаляваше, и макар че на Гейбриъл му беше трудно да превключи, в повечето случаи успяваше.

Но тази неделна вечер Гейбриъл бе измъчван от безпокойство. Грегор беше тук, едрото му тяло бе кацнало на съседното столче като ряпа на клечка за зъби, и Гейбриъл започна дори още преди да поставят първата пинта пред него.

- Безпокоя се - поде той. - Много се безпокоя - Джок постави питието му пред него и той отпи голяма глътка.

- Какво става? - попита предпазливо Грегор.

- Нали си спомняш какво ти разказвах за Соу Чит? Моя приятел от Мианмар? Онзи, който се опитва да документира корупцията в тамошните политически движения?

Грегор изсумтя, без да прояви интерес към темата. Това не обезкуражи Гейбриъл. Ако Грегор поискаше той да млъкне, щеше да му го каже.

- Ами миналата седмица той ми прати мейл, в който казваше, че открил някакви много важни материали, свързани с много могъщи политически фигури, които вдигат голям шум около своята неподкупност. Доколкото разбирам, Соу Чит разполага с доказателства, че те търгуват на черно с рубини...

- С рубини на черно ли? - сега вече бе успял да привлече вниманието на Грегор. - Какво искаш да кажеш с тези рубини на черно?

- Повечето прочути бижутерски фирми като „Тифани“, „Картие“ и „Булгари“ отказват да ползват рубини от Мианмар поради възмутителното състояние на мините. Работата там на практика е еквивалентна на робство, никой не е чувал за безопасност на труда. Но независимо от това има огромен пазар за висококачествени скъпоценни камъни. Затова винаги има хора, които осигуряват на черно рубини с фалшифициран произход. Цялата верига за доставката им съществува в нарушение на законите, а хората на върха, които си затварят очите, са същите, които изказват най-шумно желанието си да се унищожи контрабандата.

- И твоят приятел има намерение да огласи имената им и да ги опозори?

- Така каза той в мейла си. Но е ясно, че се страхува. И има основание. Не знае кому да се довери, кой би могъл да го предаде за собствена изгода. Знаеш как е. Затова е направил копие на доказателствата и ми го изпрати, защото твърди, че ми има доверие. Мислех, че преувеличава опасността, да си кажа честно. А днес, точно преди да изляза, получих мейл от брат му.

- Не ми го казвай, нека позная - каза Грегор. - Убили са приятеля ти?

Гейбриъл се намръщи.

- Не, не е това. Всъщност положението вероятно е дори по-лошо. Не, той е изчезнал. Домът му е претърсен, а него го няма. Никой не е видял нищо, никой не е чул нищо, на което, откровено казано, е трудно да се повярва. Но ако живеех там, и аз щях да се постарая да развия селективна слепота и глухота - Гейбриъл никога не бе стигал по на изток от остров Крит, където бе ходил на почивка, но капацитетът на въображението му беше повече от достатъчен, за да може да си представя живота в страните, на чието изучаване беше посветил живота си.

- Защо тогава брат му се е свързал с теб?

- Надява се, че Соу Чит е успял да избяга. Да се измъкне преди появата на хората, които са обърнали наопаки дома му. Мисли, че ако Соу Чит е успял, би направил опит да се свърже с мен. Защото, разбира се, ще иска някой извън страната да знае какво е станало. Сигурно ще трябва да говоря с някой журналист. Има един в „Гардиън“, с когото съм разговарял и преди. Или може би с нашия представител в парламента? Или да чакам да получа мейл? Какво ще кажеш?

Грегър пресуши чашата си.

- Струва ми се, че май си прекалил с четенето на онези романи на Джон Льо Каре, Гейб. Не ти ли минава през ум, че някой може да се майтапи с теб?

Искрено озадачен от това странно според него предположение, Гейбриъл поклати глава.

- Че защо му е на някой да го прави? Освен това ние със Соу Чит сме приятели от години.

- Но никога не си го виждал.

Гейбриъл сграбчи шепа кичури от косата си.

- Не е необходимо да се запознаеш лично с някого, за да го познаваш - пое си дъх и се овладя, поставяйки длани на бара. - За какво му е да прави нещо подобно?

- Не знам. Но ако това, което казваш, е истина, защо праща тези неща на някакъв човек, който живее от социални помощи в малък шотландски град, вместо на „Даунинг Стрийт“ № 10?

Гейбриъл се усмихна.

- Защото не познава премиер-министъра. Но познава мен.

Грегор го потупа по гърба.

- Така си е, Гейб. Но по-добре почакай още малко. Я кажи, гледа ли последната реч на Доналд Тръмп?

Гейбриъл знаеше, че това е любезният начин да бъде свален от катедрата. Преглътна всичко, което искаше да разкаже на Грегор за контрабандата с рубини и се опита да се съсредоточи върху цирка с три арени, в какъвто се бе превърнала американската политика. Издаваше подходящи звуци в под- ходящите моменти по своя преценка, допи втората си чаша и се надигна да си върви.

Навън беше хладно, небето беше ясно. Беше чудесна вечер за разходка. Не че времето имаше за него особено значение. Достатъчна му беше кръчмата „Хейзълдийнс“ като ориентир, а единственият начин да стигне до нея и да се прибере обратно беше пеш. Никога не беше шофирал, а таксита не можеше да си позволи. Гейбриъл стоеше в парка „Къркгейт“, загледан нагоре към звездите, опитвайки се да пропъди какофонията от тавата си. Достатъчно лошо беше това със Соу Чит и Мианмар, да не говорим за другото. Тази история го връхлетя изневиделица и накара целия му свят да се завърти вихрено като чиниите на жонгльор в цирка. Всичко, което мислеше, че знае, бе поставено под въпрос. Ако отговорите, които бе намирал, се окажеха погрешни, нещата можеха да се развият много зле за него, а тази мисъл беше ужасяваща.

Спомни си как веднъж видя машина, в която се въртяха и търкаляха камъчета, лишени от блясък, докато се превърнеха в полирани скъпоценни камъни. Имаше чувството, че тази вечер тавата му е заприличала отвътре на тази машина. Безброй объркани мисли се блъскаха една в друга, преплетени и неразличими една от друга. От опит знаеше, че разходката няма да превърне тези мисли в нещо разбираемо. Но може би сънят щеше да помогне. Понякога помагаше.

Стига само мислите му да не излезеха извън контрол в отсечката между това място и дома.

3.

Тя се разхождаше. Винаги, когато сънят й убягваше, се разхождаше. Хрумна й, че животът й е заприличал на чернова за рекламен текст за „Гинес“ или „Стела Артоа“. „Тя се разхожда. Върви и не спира.“ Само че нямаше ярко осветена кръчма, пълна с дружелюбни хора, които да я очакват, за да я поздравят в края на скитанията й.

Често в края на деня тя знаеше, че няма смисъл да смъква дрехите си и да се пъхва между хладните чаршафи. Щеше само да лежи неподвижна като труп, а в главата й щяха да се въртят мисли за убийства - трескаво като хамстери на колело.

Понякога, ако беше достатъчно уморена, сънят я изненадваше и я поваляше на леглото като кечист, по-бърз и по-силен от нея. Но той никога не беше продължителен. Веднага щом изтощението отпуснеше хватката си, тя отново се издигаше на повърхността, с подпухнали клепачи, под които сякаш имаше пясък, с пресъхнала уста, в която чувстваше вкус на смърт.

И тръгваше да се разхожда. По вълнолома, така че високите кооперации оставаха от лявата й страна, а развълнуваните води в устието на река Форт - отдясно, докато нощният бриз изпълваше ноздрите й с мирис на сол и водорасли. После се връщаше назад, навътре в сушата, покрай денонощния супермаркет "Асда“ и по главната улица към някогашното селце Нюхейвън. Избираше произволни маршрути по тесните улички между сгушените рибарски къщурки, после продължаваше още по-навътре в сушата, нагоре, като постоянно се опитваше да намира пътища и тихи странични улички, по които не беше минавала преди.

Това беше част от замисъла. Беше избрала да се премести в Единбург именно защото той й бе непознат. Беше израснала само на четиридесет минути път с влак оттук, но за нея столицата винаги си бе оставала екзотика. Големият град. Мястото, където се отиваше в специални дни, за да се отпразнува нещо. Познаваше само големите улици в центъра, докато не започна да идва тук по-често заради работата си, откривайки малки пролуки към различни, несвързани едно с друго кътчета. И все пак Единбург си оставаше място, необременено със спомени, които да я изненадат от засада така, както ставаше в родния й град. Решението да заживее тук изглеждаше като убедителен проект. Опознаването на града улица по улица можеше да откъсне съзнанието й от тъгата и болката.

Засега не можеше да твърди, че е постигнала резултат. Постепенно започваше да разбира, че има чувства, които нищо не може да уталожи. Нищо освен може би минаването на времето. Дали това щеше да подейства, тя не знаеше. Онова, което се опитваше да забрави, се беше случило пре- калено скоро.

И затова тя се разхождаше. Не беше единственият човек по улиците на Единбург в малките часове на нощта, но повечето, които срещаше, бяха изолирани в коли или автобуси. Тя бе развила учудваща слабост към нощните автобуси. Често се случваше да е далеч от дома, когато умората най-сетне надвиеше. Но беше открила впечатляващо автобусно приложение за града. На колкото и затънтено място да се намираше, приложението й предлагаше маршрут, по който да се прибере у дома, и въпреки първоначалните си опасения, тя бе открила богата жила на човечност у сгушените в автобусите пътници. Разбира се, сред тях се срещаха и досадни пияници, вонящи на евтин алкохол, надрусани наркомани с празни погледи, но много повече бяха другите, които търсеха някой късен приятелски разговор по пътя. Бездомниците, търсещи малко светлина и топлина. Чистачките, приключили работа късно или тръгнали да започнат рано. Работниците на смени със сънени очи, чиито заплати бяха минимални или дори по-малки от минималните. Различни акценти, различни езици, които я караха да изпитва чувството, че е отпътувала много по-далеч от вълнолома на Западното пристанище, отколкото се бе отдалечила в действителност.

Тази нощ си беше измислила зигзагообразен маршрут, преминаващ през покрайнините на Лийт, когато се озова в началото на пътеката по железопътната линия в Ресталриг. Беше виждала другия край на пътеката веднъж преди, когато се бе озовала долу на брега в предградието Портобело. Излязлата от употреба железопътна линия беше покрита С асфалт и превърната в страничен маршрут за велосипедисти и пешеходци, преминаващ напряко през града. Уличните лампи се точеха напред в далечината, създавайки усещане за сигурност на този пряк път през някои от по-бедните части на града, който иначе би бил мрачен и отблъскващ. Тя реши да го изпробва. Най-лошото, което можеше да се случи, беше да се озове посред нощ в Портобело, разчитайки за пореден път на нощните автобуси.

Тя тръгна по пътеката, размишлявайки за скритите пътища, които се виеха из града. Такива в Единбург имаше повече от достатъчно, като започнем с онези улички в Стария град, които са били просто закопани под редици новоиздигнати къщи, и стигнем до вътрешните дворове, стълбищата и тесните проходи между къщите, които превръщаха Стария град в нещо подобно на пчелен кошер. Тук по нищо не личеше какво е представлявала някога тази велоалея, с изключение на високите насипи, обрасли с неподдържани храсталаци и поникналите на места хилави дървета, опитващи се да оцелеят в тези неблагоприятни условия. Тук-там над пътеката, на метри над главата й, бяха прехвърлени тежки железни мостове, по които минаваше път. Каменните носещи стени под мостовете бяха изпъстрени с графити, чиито ярки цветове изглеждаха приглушени на слабата светлина. Не е точно изкуство, каза си Карен, но все пак по-добре от нищо.

Тя зави и забеляза с изненада отблясък на огън под следващия мост. Забави крачка, вглеждайки се в онова, което виждаше пред себе си. Няколко души, сгушени близо един до друг, се бяха привели над ниските пламъци. С палта, плетени шапки, дебели якета и ушанки, те стояха приведени, загърбвайки нощта. Когато наближи, тя установи, че в центъра на вниманието им се намираше нещо като градинска пещ за отпадъци, която подклаждаха със събрани съчки. А онова, което бе взела първоначално за плетени шапки, бяха всъщност молитвени шапчици.

Не й мина през ум, че трябва да се притесни от присъствието на половин дузина мъже, видимо с близкоизточен произход, насъбрали се посред нощ около импровизиран огън. Най-малкото не изпита такова притеснение, каквото биха предизвикали у нея група пияници или тийнейджъри, напълно обезумели под въздействието на лепило или дрога. Не пренебрегваше рисковете, но имаше ясно съзнание за увереността и сигурността, които излъчваше. Освен това смяташе, че умее доста добре да прави разлика между понятията „необичайно“ и „опасно“. И все още държеше на това свое убеждение, независимо от трудното за възприемане събитие, което бе отнело смисъла на живота й.

Когато тя наближи, един от мъжете я забеляза и смушка съседа си. Предадоха си съобщението един на друг и тихият разговор секна. Когато тя стигна до неправилния кръг около пламъците, те мълчаха - неподвижни лица и безизразни кафяви очи, насочени към нея. Тя протегна ръце към огъня, за да ги стопли - кому можеше да се зловиди това в такава студена нощ? - и им кимна за поздрав.

Стояха около нея, струпали се смутено - озадачени мъже и една жена, която можеше да си позволи да не се притеснява, тъй като вярваше, че не й е останало какво да губи. Никой не проговори и след няколко минути тя кимна отново и продължи по пътя си, без да погледне назад. Просто още една странност, която можеше да бъде добавена към нощните й скитания.

Започваше да изпитва чувството, че сънят е възможен, затова свърна надолу по Хендерсън Стрийт, покрай големия блок с общински жилища, известен като „Банана“, където тук-там още светеха прозорци, надолу към широкото устие на река Лийт. Не й оставаше още много път. После щеше да падне в леглото, може би без дори да си прави труда да се съблича. Най-сетне съзнанието й щеше да изключи за няколко часа. Достатъчно, за да може да продължи да функционира.

А утре сутринта главен инспектор Карен Пири, ръководител на отдела за студени досиета към полицията на Шотландия, щеше да е готова да се справи с всичко, което поставеха на бюрото й. Лошо му се пишеше на всеки неблагоразумен човек, който се осмелеше да предположи нещо друго.

4.

Роланд Браун винаги излизаше от дома си в Скотландуел достатъчно рано, за да може да измине с колелото шестте мили до офиса си в Кинрос. Ако трябва да бъдем честни, той тръгваше смешно рано, защото по този начин избягваше лудницата, в каквато се превръщаше закуската с трите му деца. Като че ли децата на другите хора си съжителстваха съвсем прилично, докато дъщеря му и двамата му сина сякаш живееха в постоянно състояние на война помежду си и това положение се влоши с прилива на хормони през пубертета. Започваха сутрин, още щом отвореха очи, и продължаваха без почивка до часа за лягане. А лягането беше нов източник за непрестанни конфликти. Наскоро беше стигнал до извода, че макар да обича децата си (поне така мислеше), всъщност не ги харесва. Такова прозрение не можеше да сподели с никого, освен с птиците и дивите животни, които срещаше по пътя си към работата и обратно.

За разлика от хората, те не биха го укорили.

Затова той въртеше усилено педалите покрай брега на Лох Левън, мърморейки под нос поради най-новия повод за раздразнение, прочиствайки се от гнева с всеки натиск на краката си върху педалите. Когато стигна до офиса си, беше спокоен, невъзмутим и готов да се заеме с връщането на ДДС и данъчните проблеми на клиентите си.

По това време на деня пътят, по който минаваше, беше спокоен. Ако не валеше сняг или дъжд, срещаше тук-там хора, разхождащи кучетата си, които вдигаха ръка или кимаха за поздрав, когато той профучаваше покрай тях. През лятото понякога се натъкваше на колоездачи, тръгнали на туристическа обиколка. Но обикновено можеше да бъде насаме с думите, които знаеше, че не бива никога да каже на своите неблагодарни, невъзпитани, егоцентрични деца. Хората говореха, че вината е у родителите, но Роланд отказваше да приеме, че той и жена му са се провалили особено катастрофално при отглеждането на децата си. Някои хора се раждаха злонравни.

Той взе един голям завой - езерото беше от лявата му страна, утринното слънце огря рамото му, когато излезе изпод няколко израсли нагъсто дървета. Пред себе си видя поляна с пейка, поставена така, че седящият да се наслаждава на гледката към Ломъндските възвишения над езерото. На дървената седалка седеше сгушена човешка фигура. Роланд никога не беше виждал там някой, изненадващо беше, че човекът бе седнал тъкмо сега, в тази хладна пролетна сутрин с истински мразовит полъх във въздуха. Несъмнено на пейката имаше и роса.

Когато наближи, забеляза, че човекът седи не толкова сгушен, колкото отпуснат. Да не би да му бе станало зле? Затова ли беше седнал? Дали не се нуждаеше от помощ?

За секунда Роланд обмисли варианта да не му обърне внимание и да се опита да се престори, че не се е случило нищо необичайно. Но в сърцето си той беше почтен човек, затова намали скоростта, спря и зави със скъпия си кросов велосипед през тревата и подвикна:

- Добре ли си, приятел?

Никакъв отговор. Сега забеляза, че главата на мъжа виси под странен ъгъл, а косата му беше сплъстена от някаква лепкава, кафеникава течност. Роланд приближи, мозъкът му отказваше да обработи онова, което виждаше. А после вече беше невъзможно да го игнорира и внезапно колелото му се озова на тревата. Повърнатото опръска земята около краката му, докато той осъзнаваше, че мъжът на пейката никога вече няма да се почувства добре.

5.

Беше пет часът и Карен се намираше в сбутания малък офис в дъното на участъка на Гейфийлд Скуеър, приютил отдел „Студени досиета“. Бяха ги натъпкали в най-далечния ъгъл, като че ли ръководството не искаше нито да ги вижда, нито да се сеща за тях. Освен, разбира се, когато успееха да разрешат някой нашумял случай. Тогава измъкваха Карен от отдалеченото й свърталище и я развеждаха из медиите. Това я караше да се чувства като наградено прасе на земеделски панаир. Но така или иначе, през по-голямата част от времето никой не обръщаше внимание на отдела, което устройваше Карен. Никой не й надничаше през рамото, за да провери с какво се е заела, докато седеше приведена пред екрана на компютъра и духаше еспресото с мляко, за да го охлади достатъчно, та да стане годно за пиене.

Първата й задача за деня беше да провери пощата си, да види дали някой от висящите случаи не се беше задвижил поне малко напред благодарение на специалистите, които правеха рутинни повторни анализи на веществените доказателства за стари, неразкрити престъпления. Резултатите от тези анализи нерядко даваха повод за начало на повторно разследване. Без наличието на убедително ново доказателство Карен не можеше да предприеме нищо.

Тя още преравяше пощата си, когато вратата се открехна бавно и на прага застана втората половина от отдел „Студени досиета“, рисковано балансирайки с хартиена чиния с два сандвича с бекон върху голяма картонена чаша. Детектив Джейсън Мъри, известен като „Хубавеца“ беше точно толкова сръчен, колкото и съобразителен, което изпълни Карен с опасения за съдбата на закуската му.

- Здравейте - изпухтя той, успявайки по чудо да влезе, без да разлее нищо. - Донесох ви сандвич с бекон.

Жестът трогна неоснователно много Карен. Джейсън рядко се замисляше за нещо друго извън собствените си нужди, което не пречеше на Карен. Не й трябваше ежедневна близост с човек, който постоянно да й напомня какво бе изгубила.

- Благодаря - каза тя, съзнавайки, че тонът й не изразява особена благо-дарност.

- Някакви новини? - Джейсън взе единия сандвич и подаде чинията на Ка-рен. Прозя се и се отпусна тежко на стола си. - Позакъснях снощи.

- Къде беше?

Това всъщност изобщо не интересуваше Карен. Но знаеше каква е стойността на малките жестове, когато трябваше да се изгражда лоялност между членовете на екипа. Дори ако екипът се състоеше от двама души.

- Бях в Къркалди на рожден ден на братовчед ми. Свършихме с шотове текила в нечия кухня. Това е последното, което помня.

- Надявам се да си дошъл с влака тази сутрин - каза Карен строго.

- О, чувствам се чудесно. Пък и нали съм от полицията, никой няма да ми направи номер, когато съм махмурлия.

- Не е там въпросът, Джейсън - преди да започне поучителното си слово, телефонът й иззвъня. - Главен инспектор Пири, отдел „Студени досиета“.

Човекът от другата страна на линията произнасяше гласните така, че несъмнено бе родом от Дънди.

- Да, обажда се сержант Торънс от полицията на Тейсайд*. Пътна полиция - той млъкна рязко, като че ли реши, че й е дал достатъчно информация на първо време.

- Здравейте, сержант. С какво мога да ви помогна?

- Ами струва ми се, че по-скоро аз мога да помогна на вас.

Отново мълчание. Очевидно трябваше да положи усилие,

за да изтръгне някакви сведения от сержант Торънс.

- Едно предложение за помощ винаги ми осигурява добро начало на деня. Какво е това, до което мислите, че сте се добрали?

- Може би сте видели по новините, че през уикенда при нас имаше тежка катастрофа?

- Съжалявам, убягнало ми е. Какво е станало?

- О, някакво глупаво момче решило да се изфука пред приятелите си - вероятно това е причината. Откраднали „Ленд Роувър Дифендър“ и в малките часове го преобърнали, минавайки през едно кръгово кръстовище на пътя за Пърт. И тримата пътници били премазани, починали, преди да ги закарат в болницата „Найнуелс“.

Карен всмука въздух през зъби в израз на съчувствие. Беше виждала достатъчно пътни злополуки навремето, за да е наясно колко кървави могат да бъдат.

- Ужасно преживяване сте имали, няма съмнение.

- Така е. На един от присъстващите полицаи му беше първо ПТП със смъртни случаи. Сигурно още доста време няма да спи спокойно. Та така. Работата е там, че шофьорът е още жив. В кома е всъщност, но се крепи.

Карен издаде подканващ звук.

- И вие сте му направили кръвна проба за алкохол.

-Точно така. Между другото, резултатът беше пет пъти по-висок от допус-тимата стойност.

- Олеле. И сигурно сте помолили лаборантите да ви направят ДНК тестове?

* Тейсайд - регион в източна Шотландия, в който се намират градовете Пърт, Дънди и Кинрос. - Б. пр.

- Е, в наши дни това вече е рутина - по тона на сержант Торънс личеше, че според него това не е разумен начин да се изразходва бюджетът на шотландската полиция.

- Предполагам, че това е причината да ми се обадите?

- Да. Имаме съвпадение с нашата база данни. Не твърдя, че разбирам тези неща, но не е било пряко съвпадение. Е, не би могло да бъде, защото връзката е с убийство отпреди двайсет години, а това момче е само на седемнайсет - чу се шумолене на хартия. - Доколкото разбирам, става дума за нещо, което се нарича фамилно съвпадение. Който и да е човекът, оставил спермата си по жертвата на изнасилване и убийство в Глазгоу преди двайсет години, този мъж е бил близък роднина на малкия лайнар от Дънди на име Рос Гарви.

Приливът на адреналин при подновяването на разследване по неразкрито престъпление никога не губеше своята привлекателност за Карен. Може останалата част от живота й да се беше продънила в ада, но ровенето в миналото, за да разкрие тайните му, все още упражняваше върху нея познатото привличане.

След като приключи с измъкването на информация от сержант Торънс - толкова, колкото успя, Карен повика Хубавеца да дойде при бюрото й.

- Имаме фамилно ДНК съвпадение с проба от неразкрито убийство - каза тя, а пръстите й трополяха по клавиатурата - търсеше данни за жертвата в Гугъл. Прегледа набързо оскъдните резултати от търсенето, оставяйки четенето им за по-късно. Имаше по-важни неща, които трябваше да се задвижат.

Джейсън седеше отпуснат в стола срещу нея. Независимо от позата, по изражението му личеше, че е нащрек.

- Тогава да не си свалям сакото.

Карен си каза, че и двете части на костюма му щяха да изглеждат по-добре, ако го беше свалил, преди да си легне.

- Тина Макдоналд. Фризьорка от Партик. Изнасилена и удушена в центъра на Глазгоу на 17 май 1996, петък вечер. Била е двайсет и четири годишна. Знаеш какво трябва да се направи.

Джейсън натъпка последната хапка от сандвича в устата си и кимна, дъвчейки усилено, после преглътна.

- Трябва да отида в архива, да извадя досието и веществените доказателства. Да отнеса веществените доказателства в Гарткош* за повторен ДНК анализ, после да донеса досието тук - това беше първата фаза от всяко възкресение на разследването по неразкрито престъпление. Той рецитираше думите като мантра, в каквато се бяха превърнали за него.

- Тръгвай тогава. Ако имаш късмет с движението, ще се върнеш по обед и ще можем да се заемем с данните днес следобед - Карен насочи вниманието си отново към екрана, трепвайки, когато Джейсън застърга с краката на стола по пода. Напоследък всичките й нервни окончания сякаш бяха по-близо до повърхността на кожата.

Онлайн не можеше да се намери кой знае какво. През 1996 година новинарските медии все още не бяха приели изцяло идеята за дигитални платформи. През същата година имаше много материали за клането в училището в Дънблейн, но повечето от тях бяха ретроспективни. Случилото се с Тина Макдоналд вероятно е било широко разгласено навремето, особено в таблоидите. Но оттогава насам малко или повече бе потънало безследно в миналото.

Най-сетне Карен намери търсеното, попадайки на сайт, посветен на убийствата в Глазгоу. Той обхващаше период от почти двеста години и демонстрираше такова внимание към детайлите, че леко й призля. Запита се дали колегите й от Глазгоу знаят за този сайт и дали им е известна самоличността на създателя му. Можеше да е обикновен маниак. Но можеше да е и много повече от това. Засега обаче тя му беше благодарна за старанието.

* Село в северен Ланаркшър, където е издигната модерна сграда за отделите за тежки престъпления на шотландската полиция. - Б. пр.

Когато Тина Макдоналд излязла от уютния си едностаен апартамент на Хавлок Стрийт на 17 май 1996 година, нямало как да знае, че никога няма да се прибере в него. Двайсет и четири годишната Тина излизала да се позабавлява по женски с три от другите фризьорки в салона „Хеър Апарънт“* на Байърс Роуд - щели да празнуват рождения ден на Лиз Дънлийви, собстве-ничката на салона. Тина била с нов тоалет - тясна червена рокля със спираловидни декорации от пайети от едното рамо до талията. Била и с нови обувки - червени, лачени, с ниски токове.

* Поради еднаквото звучене на думите hair (коса) и heir (наследник) - игра на думи с израза heir apparent (пряк наследник). - Б. пр.

Дребничката русокоса Тина взела метрото, за да стигне до центъра - пътувала от станцията „Келвинхол“ до онази на Бюканан Стрийт, после изминала пеш краткия път до бар „Старбърст“ на Сочихол Стрийт, където другите момичета вече били насядали с напитките си. Тина пила водка и кола. Според Лиз Дънлийви, цитирана в „Дейли Рекърд“, пили по няколко питиета, преди да излязат от „Старбърст“ и да се насочат към нощния клуб „Блубиърдс“ на една от страничните улици до Джордж Скуеър.

Клубът бил претъпкан, дансингът гъмжал от човешки тела. Първоначално момичетата останали заедно, но през следващите два часа се разделили и танцували с най-различни мъже. Лиз Дънлийви казала, че за известно време се изгубили от очи. Изобщо не подозирали ужаса, който се случвал с Тина, докато те танцували безгрижно до късно през нощта. Когато се събрали отново към два часа сутринта, от Тина нямало и следа.

Но никоя от тях не се обезпокоила. Случвало се било и друг път някоя от тях да си хареса някой мъж и или да продължат вечерта заедно, или да се прибере с него у дома. Затова, въпреки че Тина обикновено не постъпвала така, другите три не помислили, че има нещо нередно. Наредили се на опашка за такси на пиацата на Куийн Стрийт и се прибрали, мислейки, че Тина се забавлява с някого, с когото току-що се е запознала.

Голям шок очаквал на другата сутрин Санди Симпсън, барманът, който бил първа смяна в „Блубиърдс“. Първата работа на Санди за деня била да разчисти празния амбалаж от предната вечер. Изкарал на количка първата кофа с бутилки в уличката, където стояли контейнерите за стъклени отпадъци на клуба. И там, натъпкано зад един от контейнерите на колела като изхвърлен боклук, лежало тялото на горката Тина Макдоналд, пребита и удушена.

Случаят затруднил полицията на Стратклайд*. Те разкрили, че Тина била жестоко изнасилена, удряна по главата и после удушена с ръце. По-късно признали, че разполагат и с ДНК материал като улика, но нямало заподозрени за провеждане на тестове. Буквално стотици хора, които били излезли навън в града през въпросната вечер, се явявали да бъдат разпитани и подлагани на тест, но явно никой не бил виждал Тина с някакъв мъж, а при ДНК тестовете нямало съвпадение. За последен път тя била видяна със сигурност да си оправя грима в дамската тоалетна на „Блубиърдс“ към един сутринта. А после сякаш изчезнала в облаче дим, за да се появи отново на следващата сутрин като жертва на убийство.

* Регион в югозападна Шотландия, чийто център е град Глазгоу. - Б. пр.

След толкова много години все още никой не знаеше кой е отнел живота на Тина Макдоналд през онази пролетна нощ. Никой не беше платил цената за жестокото, безсърдечно деяние, причинило такава загуба и толкова скръб на хората, обичали Тина. Това убийство оставаше една от позорните нерешени загадки на Глазгоу.

Зад стремежа към сензация и зле написания текст прозираше оголеният скелет на случай, останал неизяснен в продължение на почти двадесет години. Никакви свидетели, никакви заподозрени - или поне никакви, които полицията е била склонна да огласи - и нищо не бе приключило за хората, които бяха обичали Тина.

Сега, най-сетне, се бе появила следа, която можеше да ги отведе до човека, успял в продължение на години да избягва правосъдието. За Карен наказанието не беше най-важният аспект на работата й. Опитът й показваше, че повечето убийци не подминаваха безразлично онова, което бяха сторили, продължавайки живота си така, сякаш нищо не се бе случило. Техният живот се деформираше по един или друг начин под въздействието на чувството за вина и срама. Нерядко, когато в крайна сметка ги изправеха пред разкритите им злодеяния, те реагираха дори сякаш с облекчение. Според нея налаганото от закона възмездие беше едва последният стадий на наказанието.

За нея най-важно бе да отговори на въпросите на хората, които трябваше да се преборят с последиците от една внезапна и насилствена смърт. Останалите живи имаха право да знаят как и защо онези, които са обичали, са им били отнети, и чия е ръката, която го е сторила. Лесно бе да се присмива човек на идеята за необходимостта от такова приключване, но тя бе виждала лично как резултатите, постигнати от отдела за студени досиета, даваха възможност на хората да се примирят с тъгата и загубата. Невинаги ставаше така, но пък тези случаи бяха достатъчно чести, за да може тя да се гордее с работата си.

Карен се зае да разпечата материала от блога и докато чакаше принтерът да загрее и да изплюе страниците, затърси снимки на Тина. Откри плаката, издаден от полицията на Стратклайд в опит да се стимулира паметта на потенциални свидетели. Снимката очевидно беше увеличена моментна фото-графия от някакво парти. В епохата на селфитата и телефоните с камера беше лесно да се забрави, че по онова време е имало много по-малко снимки, от които да избираш, когато се опитваш да окуражиш свидетелите да си спомнят онова, което са видели. Когато хората са снимали на лента, не са знаели какви ще бъдат снимките, преди да бъдат проявени. А тогава моментът е отминал и са ти останали само няколко некачествени снимки като спомен за някакво паметно събитие.

На снимката от призива за сведения се виждаха главата и раменете на Тина, образът беше размит и неясен. Тя се усмихваше към обектива с коктейлна чаша в ръка. Непокорен ореол от руса коса обкръжаваше лицето, което един добронамерен наблюдател би могъл да нарече „сърцевидно“ - със заострена брадичка и остри черти. Тесни рамене и рокля, подчертаваща бюста й. Карен предположи, че немалко мъже биха я намерили за достатъчно привлекателна, за да я заговорят. Проблемът беше там, че у нея нямаше нищо особено забележително. Тя не би се откроявала сред много хора. Вероятно и затова е имало такива затруднения в търсенето на сериозни улики, заключи тя.

Карен разпечата снимката и я взе от принтера. Пререди материалите по едно от стенните табла, за да отвори място за новото разследване, и закачи малкото, с което разполагаха. Ако имаха късмет, Джейсън щеше да донесе нещо по-съществено. И тогава щяха да могат да се хванат на работа.

6.

Обикновено, когато в отдела за студени досиета имаха нов случай, Карен тряваше да бъде измъквана насила от бюрото си в края на деня. Винаги изпитваше настоятелното желание да научи колкото е възможно повече още от самото начало. Първите впечатления бяха от значение; можеше да разучи подробностите впоследствие, но обичаше да е наясно с начина, по който се е развивало предишното разследване.

Но не и в понеделник. Понеделнишките вечери бяха време, което отделяше за себе си. В понеделник вечер тя и главен инспектор Джими Хътън седяха в нейната дневна, пиеха джин и се взираха над развълнуваните, проблясващи води в устието на Форт, към скупчените светлинки на редицата градове във Файф - от Норт Куийнсфери до Къркалди. Карен се бе опитала да каже на Джими, че това вече не е необходимо. Че няма да рухне. Но Джими не разбираше от дума. Карен подозираше, че той се нуждае от техните понеделнишки вечери не по-малко от нея.

Дълги месеци бяха изминали, откакто сержантът от криминалната полиция Фил Пархатка загина при изпълнение на служебния си дълг. Такива събития бяха изключително редки в Шотландия; не съществуваше и рутинен протокол за справяне с тях. Фил живееше с Карен. Фил беше любовта на живота й. Беше се влюбила в него от първата седмица, в която започнаха да работят заедно и в продължение на години бе убедена, че той няма да отговори на чувствата й. А после се случи именно това.

Когато заживяха заедно, Фил напусна отдел „Студени досиета“. Той стана помощник на Джими Хътън, негов верен асистент в отдела с причудливото име „Превенция на тежки престъпления“. Работата го увличаше и той никога не би могъл да си представи, че тя би станала причина за смъртта му. А после се случи именно така.

След погребението Карен пренебрегна съветите на всички, които й казваха да не взема важни решения в продължение на година. Тя продаде къщата в Къркалди, която Фил й бе завещал. Продаде собствения си дом на семейството, което го бе наело от нея. С получената сума тя плати солидния депозит за апартамент на вълнолома в Западното пристанище със забележителен изглед, който не бе свързан с абсолютно никакви спомени.

Един понеделник, две седмици след погребението, Джими Хътън се бе появил на прага й.

- Казах си, че може би имаш нужда от компания - заяви той, поднасяйки й бутилка джин - „Ботанист“ от остров Айла.

- Добре съм - каза тя. Но се подпираше на рамката на вратата. Наскоро бе установила, че проявите на доброта към нея я съсипват.

Джими бе въздъхнал.

- Не, не си добре. Нито пък аз. Не съм дошъл тук да хленча. И двамата понесохме тежък удар, и двамата не можем да си позволим това да ни личи в ежедневието. Можех да разговарям с Фил, същото важи и за теб. Казах си, че сега бихме могли вместо това да разговаряме един с друг?

И тогава тя бе отворила вратата и бе казала:

- В хладилника има тоник.

Оттогава това се бе утвърдило като понеделнишки ритуал. Опитваха различни марки джин и разговаряха. Не говореха много за Фил. Не им беше необходимо; и двамата бяха поели страшния удар, причинен от смъртта му, и съзнаваха цената на тази загуба. Но когато го споменаваха, го правеха с обич

и иронични усмивки. Предимно разговаряха за работата си. Всеки от тях бе станал довереник на другия. А успоредно с това пресушаваха бутилките с интересни видове джин, някои от които бяха истинско предизвикателство. Карен бе развила предпочитание към „Милърс Уестборн“ с неговия лек привкус на краставици, докато понастоящем предпочитаният от Джими джин беше „Карун“ от планинските области на Шотландия, с подчертаната нотка, придавана от плодовете на калината.

Днес щяха да опитат за първи път последното откритие на Джими - "Джин за вана на професор Корнилиъс Ампълфорт“. Колкото и да обичаше работата си, за Карен в понеделник вечер нямаше място за колебание. Още повече, че вече бе предприела първия си ход по случая „Тина Макдоналд“. Не бяха прегледали стотиците показания, но дори само от начина на подреждане на документацията й ставаше ясно, че първото разследване е било провал. На пръв поглед изглеждаше, че са нямали пропуски. Но бяха нямали и късмет.

А появата на фамилно съвпадение при ДНК анализа на пробите от Рос Гарви беше именно късмет.

Карен очакваше с нетърпение да разкаже всичко това на Джими. Но в крайна сметка той я изпревари със своите новини. Донякъде и защото му се искаше разказът му да послужи за предупреждение към Карен. Знаеше за разходките й и това го притесняваше. Знаеше какво могат да представляват улиците на голям град късно през нощта и не искаше Карен да пострада. След станалото с Фил това би било непоносимо.

- Зная как да се грижа за себе си - беше възразила Карен първия път, когато той повдигна въпроса.

- Да, и Фил знаеше. Не става дума за твоите умения, а за хулиганите и откачалките по улиците.

Той се беше връщал неведнъж към тази тема, понякога директно, понякога със заобикалки. Днес беше един от случаите, когато подхвана въпроса по-отдалече.

- Чу ли за убийството при Кинрос снощи? - Джими въртеше ледените кубчета в напитката си, така че те подрънкваха, удряйки се в стените на чашата. Подуши джина, набръчквайки нос, докато поемаше сложното съчетание от растителни миризми.

- Какво убийство, по твоята част ли?

Той поклати глава.

- Не, слава Богу. Знам доста за него само защото работя с жената от социалните служби, която е отговаряла за жертвата, във връзка със съвсем друг случай. Когато се отбих при нея днес следобед, тя ми разказа за станалото. Карен отиде до барплота, напълни една купа с чипс и се върна в далечния край на дневната, където двата дивана бяха разположени във формата на буквата V, за да позволят възможно най-широк поглед към панорамата.

- Битово убийство? - тя седна и постави с изтракване купата върху триъ-гълната стъклена масичка.

- Не - Джими си взе шепа чипс. - Всъщност точно обратното.

Заинтригувана, Карен повдигна въпросително вежди.

- За какво става дума тогава? Как така обратното на битово убийство?

- Е, като начало, убитият не е имал никаква постоянна връзка. Доколкото Джорсал знае, той никога...

- Джорсал ли каза? - прекъсна го Карен.

Веждите на Джими потрепнаха, повдигайки се леко.

- Да, Джорсал Кенеди. Тя е старши отговорник по случая от страна на социалните служби.

- Тя ми е съученичка.

- Да, тя спомена, че те познава.

- Бяхме приятелки, но тя замина за Манчестър да следва Социални дейности. Джорсал Кенеди - да не повярваш. Последното, което чух за нея, беше, че живеела с някакъв мъж от Ливърпул. Кога се е върнала във Файф?

Джими сви рамене.

- Не знам точно. Работя с нея малко повече от година. Трябва да й се обадиш, сигурен съм, че ще се зарадва да те чуе.

Карен се засмя.

- Кой сега се държи като социален работник? Минаха повече от петнайсет години, откакто съм я видяла за последен път, вероятно вече нямаме никакви общи интереси. И все пак, Джорсал Кенеди... - тя се насили да се съсредоточи върху предишната тема на разговор. - Е, разкажи ми за това убийство, което не е битово.

- Жертвата е мъж на име Гейбриъл Абът. Според всички сведения бил до голяма степен самотник. Живеел в малка къща близо до побитите камъни при фермата „Оруел“.

- Какво, онези, които приличат на два огромни вибратора насред полето?

Джими се разсмя.

- Все за това си мислиш.

- Е, хайде, на какво друго би ги оприличил? Нищо символично няма в тях, Джими. Два големи пениса и това е.

Той поклати глава.

- Така да бъде. Така или иначе, явно човекът е имал обичая да се прибира пеш от кръчмата в Кинрос по крайбрежната пътека покрай Лох Левън. А вчера сутринта някакъв тип, който отивал на работа с колело от Скотландуел до Кинрос, видял на няколко крачки встрани от пътеката човек, седнал отпуснато на пейка с панорамен изглед. Казал си, че може да му е лошо, затова спрял да провери - и виж ти, това бил Гейбриъл Абът.

- Вече мъртъв?

- О, да, в този момент бил мъртъв вече от няколко часа. Първоначално предположили, че може да е самоубийство. Изстрел в главата, пистолет в ръката.

- Но? - попита Карен, надушвайки нещо повече.

Джими направи кисела гримаса, оставяйки чашата си на масата.

- Входната рана била тук - той притисна върховете на пръстите си към дясното си слепоочие. После размърда пръстите на лявата си ръка. - Но пистолетът бил в лявата му ръка. Така че, ако изключим възможността да е работил в цирка като „човекът-каучук“...

- ...някой, който не е бил толкова хитър, за колкото се мисли, му е помогнал да напусне този свят - тя поклати глава, издувайки устни, докато издишваше тежко. - Лесно стават такива неща, когато се паникьосаш. Ако си любител. Е, каква е версията?

- Засега версия не съществува. Също толкова загадъчна история като онази с банкера, когото простреляха на прага на собствената му къща в Неърн преди няколко години. Помниш ли?

Карен кимна. Никакви врагове, никакви дългове, никакъв мотив. Никакви свидетели, никакъв шанс да се открие оръжието, никакви надеждни следи от ДНК.

- Е, какво е работел този Гейбриъл Абът?

Джими вдигна чашата си и отпи с наслада една глътка.

- Нищо. Знаеш ли, този джин май ми харесва, Карен. Долавям леки нотки на кориандър и канела. Може би ще е идеалният аперитив за къри.

- Може и да си прав - тя отпи отново. - Топло и ароматно. Този вид не се отличава с клинична чистота. Но да се върнем към мъртвеца - на каква възраст е бил?

- Около трийсетгодишен, струва ми се. Джорсал казва, че бил интелигентен, но имал отдавнашни психически проблеми. Не бил в състояние да се задържи никъде на работа.

- Трудно е да се разбере как би могъл да подразни някого дотолкова, че той да иска да го убие.

- Понякога не е необходимо кой знае какво усилие.

- И това е вярно.

- Може пък просто да се е оказал на неподходящо място в неподходящо време - Джими я погледна над ръба на чашата. - Затова...

- Спри веднага - каза Карен. - Не съм в настроение да слушам някоя от твоите жестоки поучителни истории. Лоши неща се случват в тъмното, това ми е ясно. Но лоши неща се случват и посред бял ден. Фил загина не защото ходеше нощем по улиците, Джими. Умея да се грижа за себе си. Знам как да си осигуря безопасност.

Джими въздъхна и прокара ръка по неравната повърхност на бръснатата си глава.

- Сигурен съм - гласът му беше натегнал от недоверие. - Значи местната полиция има проблем с това убийство?

- Да. Никакви свидетели. Направо нищо.

- Интересно - Карен впери поглед над водата. Понякога й се искаше да се заеме с някой нов случай. Обичаше работата си, но не можеше да се заблуждава, че тя осигурява същия прилив на адреналин като стремежа да се създаде верига от улики в реално време.

- Ще ти кажа кое е истински интересното, Карен. Преди двайсет и две години майката на Гейбриъл Абът е била убита. И никой не е прекарал и един ден в затвора заради това убийство.

7.

Карен накара Хубавеца да я закара в Дънди на следващата сутрин. Не защото толкова я беше грижа колко джин бе изпила предната вечер, а защото искаше да помисли над случая, за който бе говорил Джими Хътън. Много неща се предаваха по семейна линия, но убийството не беше едно от тях. Дори не и във фамилии, заради които при проверка в базата данни компютърът сигнализираше попадения като ротативка, когато някой удари джакпота. А в семейството на Гейбриъл Абът нямаше нищо съмнително.

Освен това двете убийства нямаха никакви общи черти. След като Джими си тръгна, Карен влезе в интернет, за да види какво може да открие за смъртта на майката на Абът. Историята се оказа съвсем различна от очакванията й.

Каролайн Абът, преуспяла в професията си на импресарио в театрите от лондонския Уест Енд, допуснала фатална грешка, тръгвайки на път с малък самолет, в който пътувал и един бивш министър, отговарящ за Северна Ирландия - по време, когато ИРА и различните й производни се зъбели, показвайки терористичните си умения. Когато самолетът се взривил над границата с Шотландия, четиримата души на борда загинали незабавно. Случаят изглеждал ясен, макар никой да не поел отговорност.

- Сигурно са забравили шибания код - измърмори тя, спомняйки си колко често се налага да се обажда в банката, защото е забравила паметната кодова дума.

По-късно, когато се разхождаше по крайбрежието, се беше замислила за Гейбриъл Абът, чийто живот сигурно е бил белязан от тази загуба, претърпяна толкова рано. Преди година тя не би обърнала особено внимание на това. Но сега тя също бе човек, белязан от загуба и неволно изпитваше чувство за близост с убития. Без да обръща внимание на местата, през които минаваше, тя прехвърляше наум малкото подробности, които бе успяла да открие онлайн за катастрофалното събитие, преобърнало изцяло живота му, също както убийството на Фил преобърна нейния.

На пръв поглед нищо не свързваше убийството на Каролайн Абът с убийството на нейния син. Терористичен атентат и стрелба в упор, предполагаща пряк контакт с убития. Просто трагично съвпадение.

Само че Карен не вярваше в съвпадения.

Хубавеца намали скоростта, когато наближиха сливането на двете шосета в подстъпа към моста над река Форт. Движението при излизане от столицата по пътя, водещ на север, не беше толкова натоварено, откакто преди месеци влезе в сила забраната тежкотоварни камиони да минават по моста поради опасения, че конструкцията може да рухне и да запрати всички минаващи по нея в ледените води на устието долу. Товарните фирми протестираха заради принудата да минават по заобиколни пътища, но Карен не им съчувстваше. Тъкмо техните натоварени догоре чудовища бяха първопричина за щетите по моста.

- Обичам този мост - заяви Хубавеца, сваляйки ръка от волана, за да обхване с жест моста с железопътната линия по него, чиято конструкция напомняше на тъмночервена диаграма, очертана старателно на фона на синьото небе.

- И аз - призна Карен. За човек, роден във Файф като нея, това беше преминаване на граница - ясно очертана и паметна като Чекпойнт Чарли. Тя бележеше южната граница между кралство Файф* и останалата част от света. Файф беше нещо по-различно. Това бе ясно на всички.

Напоследък тя минаваше устието на Форт най-често с кола, по моста с шосето, затова и рядко осъзнаваше размера му. Но железопътният мост беше неудържимо привлекателен, паметник на инженерната мисъл от викторианската епоха, създал нов идиом в английския език. „Все едно да боядисваш моста над Форт“ се ползваше като описание на безкраен, Сизифовски труд. Само че в наши дни този идиом бе изпразнен от съдържание. Специалистите по индустриална химия бяха създали боя, гарантираща покритие в продължение на двайсет години. Това бе станало повод Карен да се запита кои от другите понятия, които съществуваха като непоклатима истина в съзнанието й, също вече са невалидни.

Хубавеца й хвърли бърз поглед. Беше го обучила добре: знаеше, че не бива да я заговаря, когато е потънала в размисъл. Карен предположи, че забележката му за моста е била опит да разбере дали може да разговарят.

- Някакъв проблем ли имаш, Джейсън? - попита тя. - О, и между другото, брада ли се опитваш да си пуснеш или просто от една седмица не си се прибирал да спиш вкъщи? - Ще бъде заострена, когато порасне - опитът му да отговори невъзмутимо беше трогателен, но неуспешен.

- Нали знаеш, че никне рижа?

- Кестенява, шефе, кестенява - той се намръщи, съсредоточавайки се върху пътя пред себе си.

- Ако понасилим фактите, косата ти може и да мине за кестенява. Но брадата ти е с цвета на „Айрън Бру“**. Вярвай ми, Джейсън, няма да действа като магнит на гаджетата. Казвам ти го от добро сърце. Други хора може и да премълчат.

* Историческо графство и регион в Шотландия между устията на реките Тей и Форт. Счита се, че на тази територия се е намирало едно от основните кралства на пиктите, и в разговорния език регионът все още се нарича „кралство Файф". -Б. пр.

** Шотландска безалкохолна напитка с оранжев цвят. — Б. пр.

Той издаде напред долната си устна като нацупено хлапе.

- Всички други момчета, с които деля апартамента, имат бради.

- Може и да е така, Джейсън, но те са студенти. Което ги оправдава, ако държат да ходят в идиотски вид по улиците. Но ти си полицай и хората трябва да те приемат сериозно. Е, има ли още нещо освен лицевото окосмяване, за което искаш да ме питаш?

Той премина в скоростната лента, когато стигнаха края на отсечката, която се ремонтираше.

- Какъв подход ще изберем, шефе? Имаме ли план за действие?

- Първата ни спирка е интензивното отделение в болницата „Найнуелс“.

- Защо ще ходим там? Доколкото знам, Рос Гарви е в кома?

- Защото нас не ни интересува Рос Гарви, нали така? Дори ако е в състояние да разговаря, което, честно казано, ми се струва невероятно, какво би могъл да ни каже? Не е бил дори проблясък в погледа на баща си, когато Тина Мак- доналд е била нападната. Но обичайното място, на което можеш да намериш родителите в подобна ситуация, е край леглото на пострадалия.

Прозрение озари лицето на Хубавеца.

- Яс-но-о - той проточи думата така, че тя прозвуча като трисрична. Карен потисна въздишката си. Понякога си пожелаваше помощник с малко повече функциониращи мозъчни синапси. Но Джейсън беше изпълнителен, беше лоялен, и тъй като нямаше големи амбиции, посвещаваше всичките си сили на поредното разследване. А за това тя бе готова да му прости липсата на бляскав ум.

- Така че ще си поговорим с тях и ще видим дали ще успеем да убедим Стюарт Гарви да даде проба за ДНК.

- Ами ако не успеем?

Карен сви рамене.

- Тогава просто ще се наложи да го арестуваме - вариантът беше за краен случай, но убиецът на Тина Макдоналд се разхождаше свободно по улиците повече от двайсет години, и тя беше решена да не допуска това да продължи и ден повече от възможното. Погледна през прозореца към хълмистите зелени поля, простиращи се от двете страни на магистралата. Навремето тук бе имало мини, това е било сърцето на въгледобива в западен Файф. Когато тя беше млада, пейзажът беше изпъстрен с подемни съоръжения, сякаш проектирани на същата чертожна дъска като моста над Форт - метални скелети, боядисани в същия червен цвят. Сега това бяха ниви и паркове, а населението се занимаваше с работа, от която хора като баща й не разбираха нищо.

По-нататъшните й размисли на тази тема бяха прекъснати от проблясъците по водите на Лох Левън отдясно, които й напомниха за насилствената смърт, сполетяла Гейбриъл Абът. Всичко, което Карен знаеше за Лох Левън, почиваше на спомени от детството - чичо й, който идваше тук през уикендите да лови пъстърва далеч от свадливата си жена; замъкът на един остров, в който Мери, кралица на Шотландия, бе живяла като затворничка, бе пометнала близнаци и се бе отказала от шотландския престол. Понякога бяха ходили на неделни семейни излети до близкия град Кинрос, където в големия покрит пазар можеше да се намери всичко - от бельо до наденички. По време на пътуването се разкриваха гледки към езерото, но тя обикновено беше прекалено заета да чете комикс или книга от библиотеката, за да им обръща особено внимание.

Сега обаче прояви интерес. Приведе се напред, за да може да вижда покрай Хубавеца. Грубият, масивен силует на възвишението Бишъпс Хил се отразяваше в спокойните води, хвърляйки сянка над половината от западния край на езерото. Сянката над единия край и озарената от слънцето вода в другия край придаваха драматичност на пейзажа. Но не и такава, каквато би накарала човек да предположи, че тук може да е извършено убийство. Карен извади телефона си и се обади на Джими Хътън.

- Здравей, Карен - каза той с делови тон. - С какво мога да ти помогна?

- Можеш ли да ми дадеш телефонния номер на Джорсал Кенеди?

- Да, нали ти казах, че поддържаме работна връзка с нея. Значи все пак ти се прииска да си припомните старото време? - гласът му прозвуча бодро.

- Защо не?

- Струва ми се, че вие двете ще си прекарате чудесно. Ще ти пратя съобщение с номера.

Карен се облегна и се усмихна. Гейбриъл Абът не беше нейна грижа, това й беше ясно. Но то не означаваше, че не може да прояви интерес към случая.

- Джейсън?

- Да, шефе?

- Какво би казал, ако те помоля да се прибереш с влака от Дънди?

Той я изгледа озадачено - това негово изражение тя познаваше най-добре.

- Защо?

- Мисля да свърша нещо на прибиране. Трябва да се отбия да видя някого.

- Може да почакам - каза той. - Аз може да се забавя.

Той сви рамене.

- Нямам нищо против чакането.

- Това е много мило, Джейсън, но ми се струва, че ще е по-добре да се прибереш с влак.

Този път той схвана, че това не е само предложение, и отвърна с въздишка:

- Добре, шефе. Но какво ще правим, ако се наложи да арестуваме бащата на Рос Гарви?

- Като стигнем дотам, ще му мислим.

8.

Въпреки бледността, дължаща се на безсъзнанието, и частично обръснатата гъста, тъмна коса, нямаше съмнение, че Рос Гарви е хубаво момче. Прави черни вежди, дълги мигли, фино очертан орлов нос и голяма уста с естествено повдигнати ъгълчета, която постоянно създаваше впечатлението, че той всеки момент ще се усмихне. Лесно е да се разбере защо е бил лидер в компанията, каза си Карен. Но вероятно това нямаше да продължи и занапред, ако предвижданията на медицинската сестра бяха оправдани.

- Субдурален хематом - беше казала тя.

- Какво е това? - Джейсън очевидно не беше гледал достатъчно епизоди от „Спешно отделение“.

Карен бе установила със задоволство, че сестрата, която отговаряше за Рос Гарви, е от бъбривите. Тя се усмихна на Джейсън и отвърна:

- При удар по главата, който засегне някой мозъчен кръвоносен съд, изтеклата кръв оформя съсирек, който упражнява натиск върху мозъка. Това причинява увреждания. Доколко са тежки зависи от това колко тежка е била първоначалната травма и колко дълго време ще мине, докато успеем да облекчим натиска върху мозъка. Рос е понесъл силен удар по едната страна на главата и още един по задната част на черепа. Най-вероятно ще има да се борим с доста увреждания, когато той излезе от кома.

- А със сигурност ли ще излезе от кома? - попита отново Джейсън. После се приведе над леглото и загледа Рос, сякаш той беше някакво екзотично животно в зоологическа градина.

Сега медицинската сестра заговори малко по-предпазливо.

- Рано е да се каже. Комата е състояние, което се развива много непредсказуемо.

- А какво ще кажете за останалите травми? - Карен посочи металната рамка, очертаваща се под завивката.

- Фрактури на голямата и малката пищялна кост, както и на десния глезен. Тазът е направо натрошен. Пет счупени ребра. Дясната ръка и дясната китка ще имат нужда от операция и обездвижване. Очаква го дълъг и труден път, докато си възстанови някакво подобие на двигателни способности - каза тя, вече с делови тон. - Не е кой знае какво бъдеще за хубаво момче като него.

- Затова пък бъдещето на другите три момчета, които са били в колата с него, се е оказало доста по-лошо - изтъкна Карен. - Е, значи родителите му не са тук?

Сестрата поклати глава.

- Бяха тук през целия ден в неделя. Майката се върна вчера, но ние я помолихме да не прекарва тук по цели дни и вечери. За всички е по-добре, когато успеем да убедим близките да не го правят. Така можем да си вършим работата в отделението - гледките могат понякога да бъдат доста травмиращи. А и по този начин роднините не се изтощават така - почти колкото самия пациент. Ако ги оставиш, излагат на опасност собственото си здраве, като седят край леглото на болния денонощно. Естествено е да имаш желание да направиш всичко по силите си, за да подкрепиш човека, когото обичаш, но ако ти самият рухнеш, няма да помогнеш с това никому.

- Какво е впечатлението ви от тях? - попита Карен, отделяйки се от леглото и пристъпвайки към сестрата, предразполагайки я към по-поверителен отговор. Умееше да кара хората да се почувстват спокойни и да стават по-доверчиви. Предполагаше, че това има нещо общо с външността й. Няколкото излишни килограма (вече не толкова, колкото преди, но все пак...); дрехите, които винаги изглеждаха поизмачкани; косата, с която досега никой фризьор не беше успял да се справи. Жените не я възприемаха като съперница, а мъжете се отнасяха с нея като с по-малка сестра или с любима леля.

Сега медицинската сестра се поддаде на изкушението и започна да откровеничи.

- Бяха покрусени, но като че ли не бяха изненадани. Сякаш са били примирени с мисълта, че нещо ще се случи с момчето им. Майка му беше подчертано по-разстроена. Баща му... имах чувството, че беше по-скоро ядосан, отколкото натъжен. Но имайте предвид, това често се случва с мъжете. Не знаят как да изразят чувствата си, затова се крият зад привидна суровост.

Карен си спомни, че Фил се държеше именно така пред хората. Но когато оставаха насаме, нещата напълно се променяха. Тогава той намираше думите, с които да анализира реакциите си спрямо останалите и положенията, в които изпадаше по време на работа. Скритата му чувствителност беше ключът към успеха му в отдел „Превенция на тежки престъпления“, успех, който в крайна сметка му струва живота. Карен се откъсна с усилие от тези мисли и се съсредоточи върху думите на сестрата.

- Но имах съвсем ясното усещане, че в неделя вечер той просто едва дочака момента, в който можеше да си тръгне. Беше притеснен. Попитах вчера майката дали ще дойде и той, но тя каза, че отишъл на работа. Имал нужда от нещо, с което да се занимава.

- А каза ли госпожа Гарви какво работи той?

- Нещо свързано с новото строителство долу, при гарата. Там, където ще има филиал на музея „Виктория енд Албърт“.

- А тя? Работи ли?

- Работела у дома, на свободна практика, така каза. Набира текстове и сваля фонограми.

- Това пък какво е? - Джейсън се беше приближил до тях.

Раздразнена от прекъсването, Карен поясни.

- Когато хората диктуват разни неща, или пък ако им трябват черно на бяло някое интервю или протокол от заседание, пращат записа на хора като Линда Гарви и тя го превръща в документ.

- Бреййй. Кой да знае, че и това било работа?

- А ти как мислиш, по какъв начин проведените от нас разпити се озовават в съда във вид на документи?

Безизразният му поглед беше достатъчен отговор.

- Никога не съм се замислял за това - каза той.

Карен насочи вниманието си отново изцяло към медицинската сестра.

- Значи има вероятност сега тя да си е у дома?

- Ами каза, че щяла да е вкъщи следобед, значи има възможност да я намерите там. Но не ми се вярва да може да ви каже нещо повече за злополуката.

Карен се усмихна.

- Трябват ни просто още малко подробности. Вие много ни помогнахте - тя хвана Джейсън за лакътя и го избута към вратата. - Време е да оставим тези добри хора, за да продължават да спасяват човешки животи, Джейсън.

„А ние самите да се хванем на работа, за да хвърлим ръчна граната в живота на други.“

В дома на семейство Гарви нямаше нищо необичайно, нищо, с което той да се откроява от съседните къщи на улицата в тихия жилищен квартал встрани от главния път към Пърт. Традиционната за Шотландия каменна къща-близнак с капандура, стърчаща на покрива. Там сигурно имаше една от онези тавански спални, където пресичането на стените и тавана под изненадващи ъгли сякаш съществува с единствената цел непредпазливите да си удрят главите. Карен се запита дали това не е стаята, в която е израснал Рос Гарви. От момчетата, израсли на подобни улици, се очакваше да ограничат младежкия си бунт до дребни жестове на неподчинение - да пийват крадешком по малко водка от бутилката в бюфета, да псуват пред баба, да изпушват по някой джойнт в стаята на приятел. Но не и да се натряскват до козирката и да крадат коли. Съседите сигурно примират от любопитство.

Освен, разбира се, ако някои от загиналите момчета не са от съседски семейства. Тогава атмосферата ще е друга. Отровена от желание за мъст, натегнала от укори и обвинения. За доброто на Линда Гарви Карен се надяваше жертвите на Рос да са живели в другия край на града. Каквото и да бе направил глупавият й син, вината не беше нейна. Що се отнася до Стюарт Гарви - ако лабораторните ДНК анализи бяха точни, той скоро можеше да има по-големи неприятности, които да ангажират мислите му и мислите на неговите съседи.

- Да започваме - каза тя.

Тръгнаха по входна алея, настлана със спретнато подредени каменни плочи, оградени с чакъл, добре почистен от плевели, а от двете й страни имаше по една съвършено овална леха, дребните нарциси и зюмбюли в лехите внасяха колорит в общата сивота. Карен позвъни и отстъпи малко назад, за да не внушава страх. Настана продължително мълчание. Тъкмо се канеше да позвъни отново, когато вратата се открехна едва-едва. В пролуката Карен видя тъмни кичури и едно синьо око с тъмни сенки под него.

- Нямам какво да кажа - гласът на Линда Гарви прозвуча рязко и високо. - Казах ви вече, няма да разговарям с вас.

- Аз съм от шотландската полиция - каза бързо Карен. - Не сме журналисти - и тя вдигна полицейската си карта, която вече беше извадила.

Веждата се смъкна по-ниско над окото, докато Линда се взираше в картата.

- О, извинете, помислих, че са дошли още журналисти - вратата се отвори по-широко, разкривайки останалата част от лицето й, изпито от мъка и сбръчкано от тревога. Беше ниска, пълна жена, облечена с черен панталон и розов мохерен пуловер. Разчорлената й, прекалено суха коса изглеждаше така, сякаш не си беше дала труд да я среши, след като е станала от сън. Тя въздъхна.

- Заповядайте вътре. Седнете. Искате ли чай или нещо друго?

- Не, благодаря - Карен влезе в дневна, също така спретната, като градинката пред къщата. Диван, две кресла, тук-там масички с дантелени покривчици, плазмен телевизор, окачен над камината - там, където предишните поколения са поставяли огледало или картина. В остъклен шкаф бяха подредени чаши и бутилки, а на една от лавиците имаше семейни снимки. Карен разпозна момчето, което бе видяла в болничното легло.

Карен и Хубавеца седнаха един до друг на ръба на коравия диван. Карен си каза, че на такава мебел няма как да седнеш тежко и отпуснато. Линда Гарви се поколеба за миг, после седна предпазливо на едно кресло, като че ли очакваше то да я ухапе. Кръстоса крака в глезените и вирна брадичка в опит за предизвикателно поведение в рамките на приличието.

- Вече говорихме с хора от полицията - каза тя. - Не сме имали никаква представа какво се е канел да прави Рос. На нас той каза, че ще спи при приятеля си Грант. Познаваме родителите на Грант, изглеждаха като напълно почтени хора, хора с чувство за отговорност. Нямахме никаква представа, че момчетата пият и ходят по клубове - тя поклати глава. - Той работи. Обучава се - лицето й се сгърчи, явно се бореше със сълзите. - Имаше дребни неприятности навремето, но мислехме, че всичко това е останало в миналото.

„Дребни неприятности“. И така можеше да се каже. Четиринайсетгодишният Рос Гарви се отдавал на приятното занимание да разбива градински бараки из целия Стратмартин*, вземайки всичко, което можел да отнесе. Свързал се с едно по-голямо момче, което разполагало с разнебитен микробус, и двамата продавали плячката на Рос в неделните утрини по пазарите, подреждайки я в отворения багажник, докато родителите мислели, че Рос играе тенис. Когато полицията най-сетне разкрила престъпните им занимания, Рос имал късмета да се отърве с предупреждение. Нямаше данни за начина, по който се беше измъкнал, но Карен бе готова да се обзаложи, че родителите му и училищните власти бяха застанали зад него. Официално не се беше замесвал в нищо противозаконно оттогава, но тя беше успяла да открие служител от местния следствен отдел, който бе казал, че Гарви е винаги „само на косъм встрани от всяка бъркотия“. Момчето се беше навъртало в периферията на дребната престъпност, и този начин на живот в крайна сметка го беше сдъвкал и изплюл. А тази благоприлична жена в своята благоприлична къща явно се беше насилвала да си затваря очите пред неизбежния ход на събитията. Карен си помисли, че не беше изключено тя да си е затваряла очите по отношение на съпруга си, също както го е правела и за сина си.

- Сигурно се тревожите ужасно за Рос - каза Карен. - Съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент.

Линда разтегна устни в пародия на усмивка.

* Название на регион в графство Ангус в Шотландия, на север от Дънди. - Б. пр.

- Не мога да спя. Не мога да се съсредоточа върху каквото и да било. Постоянно се моля той да е добре, а после си казвам, че никога вече няма да бъде добре. Не и след като трима негови приятели му тежат на съвестта. А и ще го пратят в затвора, нали? И това ще бъде краят на всичко.

Поне в това отношение беше права. Карен се постара да добие съчувствено изражение.

- Аз всъщност не съм дошла заради катастрофата, която е предизвикал Рос - каза тя. - Ние със сержант Мъри работим в отдел „Студени досиета“ към полицията на Шотландия.

Това винаги звучеше по-добре от откровеното „Ние СМЕ отдел „Студени досиета“.

Линда стисна здраво ръце в скута си и се намръщи.

- Не разбирам.

- След катастрофата в болницата са взели кръвна проба от Рос, каквато е практиката. Необходимо е било да се направи анализ, за да сме наясно с нивото на алкохола в кръвта му по време на инцидента. В такива случаи в шотландската полиция се прави и ДНК анализ. Резултатите от този анализ се въвеждат за сравнение в националната база данни...

Линда въртеше нервно пръсти.

- Все още не разбирам - прекъсна я тя. - Да не се опитвате да припишете някакво престъпление на Рос? Защото той не е престъпник. Просто е млад и глупав - гласът й изневери. Опитваше се отчаяно да се убеди, но дълбоко в себе си съзнаваше, че е изгубила тази битка. - Правехме за него най-доброто, на което бяхме способни - тя стисна юмруци и в очите й блеснаха сълзи.

- Сигурна съм, че е така. Но ние не се интересуваме от Рос. Има непряко съвпадение между кръвната проба, взета от него, и проба, която е част от уликите за едно отдавнашно престъпление.

- Какво искате да кажете с това „непряко съвпадение“?

- прекъсна я отново Линда. Явно е от хората, които не са в състояние да дочакат края на обяснението, каза си Карен. Сигурна беше, че Стюарт Гарви никога не успява да си завърши несмущавано изреченията. - Какво е това отдавнашно престъпление?

- Знам, че е трудно да повярвате, но ДНК анализът доказва, че близък роднина на Рос е бил замесен в един случай преди много години, случай, който полицията не е успяла да разреши тогава - каза Карен.

- Но все още съхраняваме уликите — обади се Хубавеца в опит да помогне.

Линда поклати глава.

- Сбъркали сте адреса. Рос може да е постъпил зле, но това не означава, че ние сме замесени в нещо, случило се преди години.

Карен направи нов опит.

С науката не може да се спори, госпожо Гарви. Няма никакво съмнение в това, което доказват резултатите от ДНК анализа. Но преди да разговаряме със съпруга ви, трябва да задам на вас няколко въпроса.

- Това е смешно - запротестира Линда, изправи се и протегна ръка, за да се подпре на креслото. Лицето й бе изгубило всякаква розовина и тъмните сенки под очите й се очертаваха още по-ясно. - Имате някаква грешка. Моят Стюарт няма нищо общо с някакво си престъпление, което се опитвате да му припишете.

- Всъщност били ли сте вече женени с господин Гарви преди двайсет години? - намеси се отново Хубавеца. - Защо- то, ако не сте били женени, не бихте могли да имате никаква представа от онова, което може да е вършил тогава — той срещна унищожителния поглед на Карен. - Просто казвам.

- Не чувате какво ви говоря - каза Линда, повишавайки тон. - Не ме интересува какво казва вашата ДНК, тези неща нямат нищо общо със Стюарт. Ама че детективи сте и вие. Който и да е извършил това престъпление, това не е моят съпруг. И знаете ли защо съм толкова сигурна в това? Защото Стюарт не е баща на Рос.

9.

Първата мисъл на Карен беше, че явно Линда Гарви невинаги е държала толкова на благоприличието. Любовник ли е имала? Или е била самотна майка, когато се е омъжила за Стюарт Гарви? Не й се наложи да се чуди дълго.

- Рос е осиновен. Взехме го, когато беше едва на пет дни. Ние не сме негови биологични родители. Към когото и да сочи вашият ДНК анализ, това не е Стюарт - това значи беше обяснението защо момчето на снимката не приличаше на никого от родителите си. Тонът на Линда бе почти тържествуващ. След като в продължение на няколко дни всичко се бе обръщало против нея, тя най-сетне бе успяла да отбележи точка.

Карен се стъписа. Внезапно онова, което бе изглеждало като ясен път към разкриването на отдавнашно престъпление, се бе превърнало в многопластов проблем и тя нямаше представа какво да предприеме.

Този път Джейсън успя да я изпревари.

— Откъде? — попита той.

- Моля? - Линда изглеждаше объркана.

- Откъде го взехте?

- Частно споразумение ли беше или действахте чрез агенция? - поясни Карен.

Лицето на Линда се проясни.

- От една благотворителна институция. Мога да ви дам данните, но не знам дали още съществува - тя тръгна към вратата. - Ще потърся документите, знам къде са.

- Преди да се заемете с това, госпожо Гарви... - Карен също се изправи. - Знаете ли името на истинския баща на Рос?

Линда присви враждебно очи.

- Стюарт е истинският му баща.

Карен за миг се ядоса на себе си заради нетактичността - за такова нещо би насолила добре Джейсън.

- Съжалявам. Разбира се, имам предвид биологичния му баща.

Суровото изражение на Линда не омекна.

- Никога не са ни давали такива сведения. Не искахме да знаем. За нас Рос стана наше дете от мига, когато го поех в ръце. Не знам дори какво име му е дала майка му при раждането.

- А той никога ли не е поискал да знае? - попита Джейсън, изправяйки се на крака с усилие, сякаш осъзнал едва сега, че само той продължава да седи.

Линда се отказа от суровото изражение и отклони очи.

- Не. Защото ние никога не сме му казвали. Рос мисли, че е наш син. Никога не сме искали да изпита чувството, че мястото му не е тук.

Добри резултати е имало това решение, няма що, каза си Карен. На всички тийнейджъри им се иска да вярват, че са подменени деца, озовали се по случайност в дома, който никак не им харесва. Подозираше, че ако наистина си външен човек, долавяш това на някакво подсъзнателно ниво. Логичният резултат бе да поведеш война с този свят, който не е твой. Не че имаше желание да търси извинения за Рос Гарви, но може би обхватът на неговия бунт се коренеше в това упорито благоприличие, което му е било чуждо.

- А на вас никога ли не ви е било интересно да разберете? - попита тя.

Очите на Линда отново срещнаха нейните.

- Не исках да знам. Все спорят кое е по-важно - наследствеността или възпитанието. Е, аз бях убедена, че ние можем да го отгледаме и възпитаме по-добре, отколкото би могла да го стори родната му майка - тя се изсмя рязко, остро и смехът й прозвуча като излайване. - Не исках да знам дали имаме основание да се боим от нещо, което може да е наследил. Бяхме достатъчно самонадеяни да вярваме, че домът, който му дадохме, обичта, която му давахме, са достатъчни да надделеят над възможна лоша наследственост - тя поклати глава, устата й се изкриви в горчива гримаса. - Това само показва колко глупави сме били - после с резки, трескави движения излезе от стаята.

- Значи сме прецакани, а? - обади се Хубавеца тихо, привеждайки се токова близо към Карен, че от сакото му я лъхна мирис на бекон.

- Може и да сме. Не съм наясно какво казва законът по този въпрос - после се усмихна. - Но съм сигурна, че познавам човек, който знае.

Джорсал Кенеди открай време беше наясно, че няма да се върне във Файф, докато не е постигнала нещо в живота. Сега, след като бе достигнала висините с длъжността си на ръководител на областен екип в Министерството на социалните грижи, според нея вече нямаше как някой да скръсти ръце, да издуе устни и да я обвини, че се прибира у дома, подвила опашка. Макар бракът й да бе рухнал в какофония от взаимни обвинения, оставяйки я с две деца и издръжка, която бе толкова оскъдна, че почти не заслужаваше такова определение.

Но завръщането от Бекънам във Файф означаваше, че нейният дял от продажбата на миниатюрното им жилище в предградията щеше да покрие много повече разходи. Новата къща в Гленротес им приличаше на дворец, след като бяха живели натикани в тясно жилище на юг. Имаха дори градинка, а зад оградата й се издигаха иглолистни дървета, които почти можеха да минат за гора. Тринайсетгодишната Джес и единайсетгодишната Бека явно приемаха правото на самостоятелни стаи и наличието на отделна стая с телевизор и конзоли за електронни игри като приемливо обезщетение за отсъствието на баща им. Не на последно място и защото той рядко се появяваше у дома. Явно длъжността му на началник-смяна в пожарната го задължаваше да играе често голф, когато не се мотаеше в очакване на пожари, които да гаси.

Едно беше сигурно - сега, когато напусна Виктор, получаваше много по-голяма помощ за гледането на децата. Това, че живееха на пет минути път пеш от дома на баба им, я улесняваше много в грижите за тях, а и момичетата несъмнено предпочитаха да остават при родителите на Джорсал след училище, вместо в някаква занималня.

Джорсал се беше завърнала преди малко повече от година и започваше да добива увереност, че е опознала добре хората от отдела си. Съпровождаше ги на домашни посещения, присъстваше на разговорите им с посетители, преглеждаше предвижданията им за бъдещи нужди. Въз основа на чутото и видяното беше съставила нови директиви и програми, които подчинените й трябваше да реализират в работата си. В миналото я бяха обвинявали в дребнавост, но тя вярваше, че просто изпипва работата си до последния детайл. Не беше нейна вината, ако други хора се оказваха прекалено мързеливи, за да се интересуват какво се случва в поверения им участък. Ако се случеше дете да бъде измъчвано и убито от приятеля на майка му, ако някой параноичен шизофреник изхвърлеше лекарствата си и промушеше някого в автобуса, ако стар човек починеше и тялото му останеше неоткрито в продължение на седмици в дома му, винаги обвиняваха за това шефа, а не прекия отговорник по случая. По някакъв начин редовите служители винаги успяваха да предизвикат съчувствие, оплаквайки се, че са претоварени; от шефовете се очакваше да приемат тази претовареност като нещо естествено. Затова Джорсал се стараеше да знае съвсем точно какво се случва в обсега на нейната отговорност.

Сега, когато беше свикнала с работното натоварване и новите си колеги, беше време да помисли и за личния си живот. Колеги я бяха канили да пийнат по нещо навън, на рождени дни или на партита, когато някой напускаше службата. Бяха я канили дори да отидат по женски на мач на „Райт Роувърс“, за Бога! Като че ли й бяха малко мъките в службата. Но Джорсал обичаше личният й живот да е отделен от служебния.

Затова бе разпитала майка си дали някои от хората, които помнеше от ученическите си години, все още живеят тук. Можеше да се очаква, че много от тях не са напуснали Файф. Много местни жители не проявяваха склонност да се отделят от корените си. Тя помнеше една песен, която баща й пееше: „Всичко си имаме във Файф, чудно място за туристи.“ Доколкото си спомняше, текстът бе по-скоро мрачно сатиричен, но дълбоко в него бе залегнал непризнатият факт, че немалко местни жители приемаха припева за чиста истина. По тази причина Джорсал не се учуди, когато майка й изреди набързо пет-шест имена, без дори да се замисли.

Тя си спомняше всеки от тях. Момичета, с които се беше сприятелявала в началните класове, но нито едно от онези с които беше станала по-близка.

- Освен това и Карен Пири — Ета Кенеди заговори по-тихо, подчертавайки всяка сричка. - Чете ли за нея във вестниците?

Дори долу, на юг, беше невъзможно да пропусне тези новини. Убийството на полицейски служител беше достатъчно рядък случай, за да бъде широко обсъждано на първите страници на всички ежедневници и в повечето новинарски сайтове. Джорсал смътно си спомняше Фил Пархатка (беше в един скаутски отряд със сестра му), но преди да попадне на тези материали, не знаеше, че е живял с Карен Пири.

- Трябва да е било ужасно за нея - каза тя. Спомняше си ясно каква беше Карен като тийнейджър - устата, достатъчно умна, за да се измъкне дори когато възразяваше на учителите, малко пълничка. Винаги изглеждаше размъкната, дори в най-хубавите си дрехи в събота вечер. Джорсал харесваше Карен. Бяха приятелки, макар и не най-добри приятелки. Искрено се изненада, когато узна, че Карен, която нямаше слабост към чинопочитанието, е постъпила в полицията. Не можа да си го обясни, а после, когато замина да следва, двете постепенно изгубиха контакт.

Но сега бе възможно Карен Пири да е именно жената, с която можеха да се сближат. И двете наскоро бяха останали сами, макар и по съвсем различни причини. Като се вземе предвид това и някогашната им близост, можеха да се намерят достатъчно общи интереси, за да възникне приятелство. Затова, когато срещна по работа главен инспектор Джими Хътън, тя се поинтересува за Карен Пири.

- Добро момиче и добър полицай - бе казал той. Лаконичен както винаги. Това й харесваше у Джими. Въпреки че работата на неговия отдел понякога се засичаше с най-тежките аспекти на собствената й работа, той не го усукваше, прибягвайки до евфемизми и професионален жаргон. Когато някой мъж пребиеше партньорката си, Джими не говореше за проблеми с избухливостта. Казваше, че трябва да превърнат живота на гадните копелета в ад. А после той и хората му се заемаха да реализират тази закана.

Проучванията показваха, че мъжете, прибягващи до домашно насилие, обикновено водят живот, свързан с дребна престъпност. Извършваха такива дребни престъпления, които ги караха да се чувстват важни, но обикновено не привличаха особено внимание от страна на полицията. Джими и неговият отдел за превенция на тежки престъпления имаха различен подход. Преследваха всяко дребно нарушение толкова сурово и упорито, колкото им позволяваха възможностите. Веднъж беше дочула какво отговори Джими на някакъв насилник, който се оплакваше от полицейски тормоз.

- Разкарай се от нейния живот, и ние ще се разкараме от твоя - бе изръмжал той. И действително, мъжът се беше изнесъл в рамките на седмица.

- Това не е ли просто кратковременно отлагане на проблема? - бе го попитала тя.

- Ако всички отдели на полицията работят в синхрон, тези хора вече няма да се появяват - беше казал мрачно Джими. - Нулева търпимост и да няма къде да се скрият. Това е нашата цел.

Затова и Джорсал беше повече от склонна да приеме оценката на Джими за Карен. Беше сложила телефонния разговор с Карен някъде по средата на списъка си със задачи. Някой ден, скоро - така си беше обещала. Не беше предполагала, че Карен първа ще се свърже с нея. Джорсал седеше в светлия си офис, толкова малък, че приличаше на шкаф и всъщност се водеше като стая за разпити, но тя го бе окупирала в демонстративно противоречие с политиката на отдела, изискваща откритост на работните места, и четеше доклада на патолога за аутопсията на Гейбриъл Абът, когато стационарният телефон иззвъня.

- Джорсал Кенеди на телефона, с какво мога да ви бъда полезна?

Това, че бе станала шеф, според нея не беше повод да престане да бъде любезна с хората. Прекалено много от висшите служители отговаряха на повиквания с тон, който подсказваше, че се осмеляваш да им объркаш деня с това обаждане.

- Джус?

Тийнейджърският прякор накара Джорсал да трепне. Никой не беше я наричал така, откакто замина да учи в университета в Бирмингам и си създаде нов образ.

- Кой се обажда? — сърдечността в тона й бе изместена от

предпазливост.

- Не знам дали ме помниш, бяхме съученички - аз съм Ка- рен Пири.

Джорсал не можеше да повярва.

- Едва преди няколко дни говорех за теб - каза тя.

- Знам - каза Карен. - Джими Хътън ми каза, че работи с теб.

- Точно така - Джорсал си пое дълбоко дъх. - Невероятно е, че те чувам. Мама казва, че е редно да се виждаме пак, след като отново съм у дома.

- Е, ето ме и мен, готова да се видим - отвърна Карен. Джорсал си каза, че тонът й като че ли е малко смутен.

- Страхотно. Джими каза, че отскоро си в Единбург, но може би ще успеем да се видим за по едно питие? Или пица, или нещо друго? Ако изобщо идваш насам?

„Затваряй си устата, момиче, говориш като тийнейджърка, закъсала за приятелки.“

- Ще ми бъде много приятно - Карен замълча за миг. - Но всъщност се питах дали ще можеш да ми отделиш един час малко по-късно днес? За съжаление по работа, не за удоволствие. Но ще може и да заплануваме някоя среща за по-нататък.

Разочарование спука радостта на Джорсал като мехурче. Защо трябваше да очаква нещо друго? Карен сигурно имаше свой живот, свои приятели. Защо й беше на Джорсал да се надява, че човек, така добре установил се в своята територия, ще проявява интерес към някогашна съученичка, белязана със знака на провала, както се случва след развод?

- Разбира се - тя се опита да говори бодро. - С какво мога да ти помогна?

- Не знам дали Джими ти е казал, но сега ръководя отдела за студени досиета. Имам нужда от консултация относно правната страна на осиновяването. Става дума за случай, по който отскоро подновихме работа, и аз се сетих за теб.

- Е, това не е точно по моята специалност...

- Все ще знаеш повече от мен - Карен се позасмя. - Кучето ни разбира от тези неща повече от мен, Джус.

Джорсал се разсмя. Репликата „кучето ни знае повече“ беше дежурна фраза на техния учител по френски. Тя й бе достатъчна, за да проникне през самосъжалението на Джорсал.

- Знам немалко по този въпрос. В Единбург ли си?

- Не, в момента съм в Дънди. Ще намериш ли време за мен по-късно?

- В три часа имам среща, но дотогава само прехвърлям документи. Идвай насам, мога да ти предложа приличен чай или наистина страхотно кафе. Нали знаеш къде работя?

Уточниха подробности и затвориха телефоните. Джорсал закърши рамене като в танц, както си беше седнала на стола. Майната му на Виктор, тя беше в състояние да си изгради свой живот. Защо изобщо се беше съмнявала в това?

10.

Карен си каза, че не би се отказала от офис в сградата на социалните служби в Гленротес - модерна, проектирана съобразно онова, за което беше предназначена. Големи прозорци и паркинг. Всичко, с което нейният офис не разполагаше.

- Наистина ли няма нужда от мен, шефе? - по слабото, кокалесто лице на Хубавеца се изписа безпокойство. - Искам да кажа, може да става дума за доказателствен материал, нали така?

Изискванията на шотландския закон за утвърждаване на автентичността на доказателствения материал бяха причина детективите да провеждат разговорите със свидетели по двойки. Понякога Карен имаше чувството, че е свързана с Джейсън посредством юридическа пъпна връв, постоянно в ролята на родител на бавноразвиващо се дете.

- Спокойно - отвърна тя. - Просто събирам обща информация. Необходимо ми е да разбера в какво положение сме. Има достатъчно експерти, които можем да привлечем, ако се налага да представим данните в съда - и отвори вратата на колата.

Изражението на Хубавеца се проясни и на лицето му се изписа обичайната телешка невъзмутимост.

- Добре. Тогава аз да се върна в офиса, така ли?

Вече стъпила с един крак на земята, тя спря. Наистина ли очакваше тя да го освободи, при положение, че още не беше дори дошло време за обяд?

- Прегледай документацията, направи списък на хората, които са работили по първоначалното разследване и намери начин да се свържем с тях.

- Какво? С всички ли?

- Само служителите на криминалната полиция, Джейсън. Започни с високопоставените и продължавай надолу по йерархията. Трябва да говорим с тях, да търсим неща, които не са споменати в документацията. Знаеш как е.