Границите на позволеното

- Дразня се заради цялата история със смъртта на Гей- бриъл Абът. Струва ми се, че Ноубъл просто го мързи. Имам чувството, че отчаяно му се иска да отпише случая като самоубийство, без да се зарови по-надълбоко. Нали си спомняш, че му казах да поговори с Иън Лесли, човека, който се грижеше за Гейбриъл? Иън не беше в офиса днес, затова реших да му се обадя и да разбера какво е казал на Ноубьл. Оказа се, че Ноубьл изобщо не си е дал труда да говори с него.

На Карен й се струваше, че Джорсал има основание да се дразни от нежеланието на Ноубьл да проследи всички нишки.

- Наистина ми се струва, че той не изпипва всичко докрай. Но ако няма основание да се подозира нещо нередно, може пък да е получил нареждане от шефа си да се заеме с някой следващ случай.

- Който и да е взел това решение, то е прибързано. Ако Ноубьл не е разговарял с Иън, може би не е проследил и други възможности? Не вярвам, че е проучил всички обстоятелства около смъртта на Гейбриъл. Ами ако има още свидетели, които не си е дал труда да потърси?

Като се вземе предвид, че самата тя вече беше заинтригувана от случая, Карен не можеше да не се съгласи с приятелката си.

- Може би трябва пак да поговориш с Ноубьл, да го посръчкаш да говори най-сетне с този Иън Лесли?

- Нали го видя какъв е, Карен. Няма да ме приеме сериозно. Ще успее да се измъкне някак и ще се заеме с нещо друго. Не може ли ти да покажеш, че проявяваш интерес? Да го по-притиснеш?

Карен поклати глава.

- Случаят не е мой. Дори не е в моя район. Официално нямам никакви права там. Ако си напъхам носа в чуждо разследване само заради някакво хрумване, ще стане голям скандал. Ще ми извадят душата по всички възможни начини, а от цялата работа Ноубъл само ще се заинати още повече.

- Значи няма какво да направя? Трябва просто да се примиря?

Докато приключваше с последните хапки от вечерята си, Карен прехвърляше наум възможностите.

- Той има брат, нали?

- Да, казва се Уил. Няколко години по-голям от него, живее в Лондон. Но не мисля, че са били близки. Той се обадил в понеделник, за да говори с Иън във връзка с идването си за уреждане на погребението. Иън му казал да почака, докато се изясни какво точно е станало и кога от полицията ще позволят тялото да бъде погребано.

- Аз бих подхванала нещата от този край. Обади се на брата и се осведоми дали е доволен от подхода на полицията. Когато те попита защо питаш, кажи, че не си сигурна дали проучват докрай всички възможности. Да се надяваме, че после ще можеш само да седиш и да наблюдаваш отстрани как той ще пусне вълка в кошарата.

- Ами ако се обърне към медиите?

Карен попи устни със салфетката.

- Тогава сериозното разследване ти е гарантирано, а като бонус Ноубъл ще отнесе солидно мъмрене. Всички търсени резултати.

Лицето на Джорсал се проясни.

- Благодаря, Карен. Ще го обмисля. Не искам да си развалям отношенията с колегите ти. Разчитаме на добрите си връзки с тях в толкова много аспекти на работата си. Ако Ноубъл е на мнение, че може да изтъкне основателни причини случаят да се третира като самоубийство, вероятно не може да се намери нищо повече. Но няма да ми е приятно Гейбриъл Абът да бъде отписан като поредният откачен, който не се е справил с живота. Искам правилния отговор, не най-лесния.

- Всички сме така - отвърна разсеяно Карен. Мислите й вече се движеха в различна посока. Някъде другаде може би я чакаше правилният отговор на друг въпрос.

25.

Двете жени слязоха по стълбите към гара „Уейвърли“, смеейки се на една абсурдна история от практиката на Карен в полицията. Влакът на Джорсал потегляше скоро и двете се прегърнаха при бариерата пред перона. Карен проследи с поглед откритата си наново приятелка, която тръгна забързано по перона към предната част на композицията. Все още вървеше по същия начин - със спретната, ситни стъпки, привела леко тялото си напред. При вратата на вагона се обърна и помаха с ръка, после изчезна. Карен се канеше да си тръгне, но нещо я спря. Погледът й беше паднал върху таблото за заминаващите влакове. Нощният експрес „Каледониан“ потегляше след по-малко от половин час за Лондон.

Ако наистина искаше да получи нови отговори на въпросите във връзка със самолетната катастрофа от 1994 година, нямаше да ги намери в Единбург. Хората, с които трябваше да разговаря, не бяха тук. Единствената следа, с която разполагаше, като изключим Уил Абът - а тя не искаше да се обръща към него, защото от това щяха да последват безкрайни разправии с Макарона и Алан Ноубъл, пък и събуждането на неоснователни надежди у близки на жертвите й се струваше жестоко - бяха имената на приятели на Каролайн и Ели, интервюирани за материалите във вестниците, които бе успяла да открие. Особено едно от имената й беше добре познато. И Карен беше почти сигурна, че знае къде да открие този човек в събота сутринта.

Тласната от внезапен импулс, тя се упъти към касите. Да, имаше още няколко свободни места в спалните вагони. Първа или втора класа?

След десет минути вече беше във влака — сама в тясното купе с едно легло, умивалник, огледало и шише минерална вода. Всичко това беше само нейно за предстоящите осем часа. Закачи сакото си и тръгна да търси вагон-ресторанта. Там вече се бяха насъбрали доста хора, които като че ли възнамеряваха да прекарат нощта тук. Карен не беше в настроение за купон, но забеляза със задоволство, че предлагат джин „Карун“. Изпращайки наум поздрав на Джими Хътън, тя купи две малки бутилчици и две кутии тоник, после се запровира през хората обратно към купето си.

Забърка си питие и седна на учудващо удобното легло, подвивайки крака под себе си. За първи път, откакто й беше хрумнала тази щура идея, се запита какво, по дяволите, я е прихванало. Какво я накара да скочи в нощния експрес и да обърне гръб на всички усложнения, които я преследваха от една седмица? Поначало тя не постъпваше така. Беше разумна и уравновесена, не ставаше жертва на смехотворни внезапни импулси. Особено пък когато въпросният импулс нямаше никаква връзка с пряката й работа. Ако инспектор Алан Ноубъл не си вършеше работата както трябва, това беше работа на непосредствения му ръководител - или в най-тежкия случай на комисията по професионална етика.

От друга страна, тя не се интересуваше толкова от смъртта на Гейбриъл Абът, колкото от смъртта на неговата майка. Работата беше там, че някъде през изминалото денонощие лостчетата в механизма на съзнанието й бяха прещракали и застанали в съвсем различна конфигурация. Тя се зае отново да обмисли всичко стъпка по стъпка. Имаше две възможни тълкувания на онова, което й беше разказала Съни. Възможно бе това елементарно взривно устройство в самолета наистина да е било заложено от представител на ирландската републиканска армия. Някой извън основното ядро, поставил си за цел да привлече внимание, да накара останалите да го приемат сериозно. Може би някой млад бомбаджия с амбиции, решил да остави по този начин визитната си картичка.

Това беше една от възможните интерпретации, но тя не изглеждаше особено убедително според Карен. Ако взривът действително беше дело на начинаещ, на аутсайдер, решен да направи впечатление, шумът около събитието неминуемо би събудил голям интерес у паравоенните формирования. А след това сведения за този интерес също така неминуемо биха стигнали до британското разузнаване. И оттам щяха да се процедят в някое ъгълче на медиите. Дори да не са били основните, най-малкото „Прайвът Ай“* щеше да спомене нещо. А оттам щафетата щяха да поемат сайтовете, които се занимаваха с конспиративни теории. Но не беше станало нищо подобно. Никъде не се споменаваше нищо.

* Едно от най-продаваните сатирични списания във Великобритания. - Б. пр.

Имаше обаче и друго обяснение, и макар че все още не разполагаше с данни, които да го подкрепят, дълбоко в себе си Карен се чувстваше привлечена от него. Ако мишената не е бил Ричард Спенсър и той не е бил поставен на прицел от ИРА, значи друг е искал смъртта на някой от пътниците в самолета по друга причина.

Най-вероятно, ако не са били терористи, то и целта не е било убийството Ричард Спенсър. След катастрофата животът му е бил подложен на детайлна дисекция и от службите по сигурност, и от хрътките на пресата. Ако е имал дори някакво подобие на тайна, тя отдавна да е била извлечена на бял свят и разглобена като скелет, кост по кост.

Може би мишената е била съпругата му, но беше трудно да си представи човек как Мери Спенсър би упражнила такова въздействие и би предизвикала такава ярост. Всичко писано за нея навремето утвърждаваше, че е водела спокоен живот в границите на общоприетото. Може да е имала и таен живот, но и за нея важеше същият аргумент като за съпруга и. След катастрофата и двамата са били поставени в светлината на прожекторите. Ако е била замесена в нечисти сделки, ако е имала любовник или е криела някакви тъмни дела в миналото си, трудно беше да се повярва, че тези факти биха убягнали на такъв обстоен оглед.

Оставаха Ели Маккинън и Каролайн Абът. Близки приятелки, живели в една къща, в съседни апартаменти. Нямаше как да се прецени коя от двете би могла да е мишената на човека, взривил онзи "Чесна Скайлейн“. Като изключим факта, че сега, двайсет и две години след злополуката, синът на Каролайн Абът също бе загинал при неизяснени обстоятелства, след като бе намеквал смътно за някаква конспирация. Лесно бе да се отхвърлят завоалираните твърдения на Гейбриъл Абът като резултат на душевното му заболяване. Ами ако не беше така?

Влакът се разтърси и потегли, джинът с тоник се разплиска в пластмасовата чаша и върна Карен към настоящето. Ето я сега на такова романтично място - самостоятелно спално купе в нощен влак. Двамата с Фил бяха планирали да направят заедно това пътуване, но така и не успяха. Сега на мястото на романтиката й оставаха самотата и преследването на сенки в чуждо разследване. Бягаше от собствения си живот. Така ли щеше да бъде и занапред?

Допи чашата и си забърка ново питие. Мразеше случаите, в които допускаше самосъжалението да пробие защитата й.

- Ти би се отвратил от мен - каза тя тихо. - Вярваше в мен.

Би ми напомнил, че всички познават Алан Ноубъл като шибан кръшкач. Че това, на което разчитам, не е женска интуиция, а старателно разработен детективски инстинкт, който ми помага да усетя кога нещо не е наред — сякаш чуваше гласа му в главата си и той я подтикваше да продължава напред. Винаги й беше казвал, че истината може да се открие, като тичаш към куршумите, а не в обратната посока.

И тя правеше точно това. Не бягаше от Рос Гарви и Тина Макдоналд. Тичаше към четири неизяснени убийства, на които трябваше да се обърне внимание. И ако никой друг не го правеше, то тогава нямаше начин да не го направи тя. Напомни си, че оглавява отдела за студени досиета.

Карен изправи рамене и вдигна чашата си, отправяйки тост към своя изчезнал любим.

- Прав си - каза тя. - Мога да се справя с това. Никой друг не иска да се заеме, но аз мога.

Гара Юстън в ранните часове на деня й напомняше на събуждаща се котка, която се протяга, ближе лапите си, прозява се и извива гръб. Карен бе спала по-добре, отколкото очакваше, но се чувстваше мръсна. Плати си, за да ползва душкабина, което реши този проблем, а поотпусна и схванатите й в тясното легло крайници. Качи се по стълбите до мецанина, където си купи от „Леон“ кафе и две яйца на очи, пушена сьомга и авокадо в картонена кутия. Докато закусваше, се ровеше в лаптопа.

Когато се събуди, в главата й натрапчиво се въртеше мелодията на Jumpin ’Jack Flash на „Ролинг Стоунс“. Името, което бе разпознала в разговорите с близки на загиналите, беше на радиоводещия Джак Аш. Навремето в „Би Би Си 1“ той беше познат с прозвището Джъмпин’ Джак Аш. Няколко години по-късно той се издигна, озовавайки се в Би Би Си 2, оставяйки зад гърба си и старото прозвище, и стана отново просто Джак Аш. Сега според Гугъл се беше преместил в канала „Сикс Мюзик“, където водеше в събота сутрин предаване, коментиращо албуми, превърнали се в класика.

Днес предаването беше посветено на Liege & Lief на „Феър- порт Конвеншън“. След като прочете анонса, Карен можеше да каже с ръка на сърцето, че през живота си не е слушала нито едно парче от албума и че няма намерение да го прави сега. Единственото хубаво нещо в цялата работа беше, че вече знаеше къде точно ще бъде Джак Аш между девет и единайсет сутринта.

Слънцето грееше, а тя имаше време за убиване, затова реши да повърви пеш. Дори в замърсения от колите лондонски въздух движението й доставяше удоволствие. Тръгна по Юстън Роуд, а после сви в Риджънтс Парк. Докато обикаляше езерото, се стараеше да не се вслушва във вътрешния си глас, който й обясняваше, че се е побъркала, а вместо това да измисли някакъв подход, който би предразположил Джак Аш.

В единайсет без двайсет Карен мина през въртящата се врата и влезе в просторния вътрешен двор на новата сграда на Би Би Си. Пред себе си, зад бариерата на пропуска, видя няколко етажа с бюра и пространства за работни срещи, ярки петна, разхвърляни привидно безразборно. Общият ефект беше натрапчив, като детска рисунка, направена с цел да впечатли възрастните.

С крайчеца на окото си забеляза в дъното на фоайето фигура на далек*. Защо не, каза си тя, имат възможност, фукат се.

* Представител на раса извънземни мутанти в „Доктор Кой ". — Б. пр.

Време беше за офанзива, подплатена с чар. Тръгна уверено към широко извития плот на пропуска в приемната и извади полицейската си карта.

— Здравейте — каза тя с усмивка, опитвайки се да придаде повече топлота на гласа си. — Питам се дали можете да ми помогнете. Трябва да разговарям с Джак Аш. След края на предаването му, разбира се. Можете ли да повикате някой да ме заведе при него?

Сънливият млад мъж на пропуска й отправи невъзмутим поглед.

- Кое предаване?

Жената, седнала до него, хвърли поглед към него и цъкна нетърпеливо с език.

- „От двете страни“ - каза тя и подбели очи. - „Сикс Мюзик“ - после размени съзаклятнически поглед с Карен. - Прекалено е млад.

Младият човек с табелка на ревера, на която пишеше "Арън" нацупи устни и започна да пише нещо на клавиатурата.

- Момент - каза той, взе телефона и набра някакъв номер. Гледаше във всички възможни посоки, само не и към Карен, когато заговори.

- При мен има една жена от криминалната полиция, която казва, че е дошла да говори с Джак Аш - кратко мълчание. - Да, нали казах. Детектив... Да, добре - той постави слушалката на мястото й. - Сега ще изпратят някого - после побутна кочан с формуляри за посетители към нея и каза: - Трябва да попълните това.

Карен направи каквото трябваше и зачака той да пъхне пропуска й в пластмасово калъфче, после го закачи на сакото си. Той й посочи три извити дивана, тапицирани в убито лилаво и зелено. След няколко минути кльощаво момче с хипстърска брада и коса, прибрана на кокче, се упъти към нея. Вървеше трудно, тъй като смъкнатото дъно на джинсите стигаше до средата на бедрата му.

- Здравейте, аз съм Джулиан - „Тъкмо име за теб“, каза си тя. - Вие ли сте от криминалната полиция? - по лицето му бе изписано съмнение.

Карен отново се усмихна.

- Точно така - стана и отново извади картата си. - Аз съм главен инспектор Карен Пири.

- От шотландската полиция? - той продължаваше да се колебае.

- Именно.

- И искате да говорите с Джак?

- Така е.

- Той очаква ли ви?

Карен разпери ръце.

- Тъй като и без това съм в Лондон, реших да се възползвам от това и да поговоря с него. Мога да ви уверя, че той няма никакви неприятности - тя се засмя весело, като че ли представата Джак Аш да е замесен в нещо нередно беше абсолютно абсурдна. - Трябва просто да му задам няколко въпроса във връзка с отдавнашен случай, по който работя. Убедена съм, че няма да откаже да помогне - докато говореше, тя направи няколко крачки към скенера на входа. Не им давай възможност да реагират, това беше номерът.

Джулиан определено нямаше да направи кариера като служител на пропуски. Предаде се веднага и избърза пред нея, за да я въведе в цитаделата на британското радиоразпространение. Влязоха в остъклен асансьор. Карен беше толкова заинтригувана от възможността да се огледа в този мравуняк на радиоразпространението, че не обърна внимание на кой етаж спряха и последва послушно Джулиан покрай редица дивани в малка стая с дълга заседателна маса и половин дузина столове.

- Бихте ли почакали тук? Джак приключва след... - той погледна към часовника на стената - три минути. Ще обсъди набързо предаването с режисьора и после ще го доведа тук. Да ви донеса ли кафе? Вода?

Карен поклати глава.

- Не, благодаря - и тя седна, приятно изненадана от лекотата, с която успя да нахлуе в света на Джак Аш. Беше очаквала повече съпротива, повече необходимост от увещаване или сплашване. Но ето, че вече седеше тук, макар да не беше съвсем наясно какво прави.

Не й се наложи да чака дълго. Бяха минали по-малко от десет минути, когато вратата се отвори широко и един мъж, когото тя разпозна трудно от снимките, които бе видяла в интернет, прекрачи прага. Лицето му беше поморавяло, беше се задъхал.

- Какво, по дяволите... - развика се Джак Аш, а очите му сякаш всеки момент щяха да изскочат. - Нали казах на всички вас, нямам какво да крия. Никога не съм докосвал нито един от тези тъпи малолетни фенове. Колко пъти повтарям? От това, че съм гей, не следва задължително, че съм педофил! Не всеки водещ в Би Би Си 1 е чукал феновете си, нали ви е ясно!

Карен скочи на крака и вдигна ръце в успокояващ жест.

- Хей, чакайте малко...

- Я не ми говорете с такъв покровителствен тон! Не съм дете - Аш направи крачка към нея, свил ръцете си в юмруци. - Ще си имате работа с адвоката ми. Вие съсипвате репутацията на почтени граждани, разбивате живота на хората. Това е шибан полицейски тормоз!

- Не, не е - сега вече Карен повиши тон. Не викаше, но и не допускаше да пренебрегнат казаното от нея. - Не съм тук, за да си говоря с вас за сексуални престъпления. Занимавам се със студени досиета в полицията на Шотландия. Нямам нищо общо с минали обвинения в злоупотреба с малолетни. И честно казано, през оная работа ми е с кого спите - понякога единственият изход беше сражението да се пренесе на територията на противника.

За момент стъписването го накара да замълчи. После той направи крачка встрани, придърпа един стол и се отпусна тежко на него.

- Наистина ли?

Сега вече шепнеше.

- Наистина - отвърна тя по същия начин, но за разлика от него не седна. Извади картата си и я поднесе към очите му. - Аз съм главен инспектор Карен Пири, ръководя отдела за студени досиета към шотландската полиция. Точно сега се интересувам предимно от убийства. А от вас се интересувам, доколкото трябва да науча някои неща за две ваши приятелки, убити преди двайсет и две години.

26.

Джак Аш се изтягаще в коженото кресло и отпиваше от шампанското. В мига, когато разбра, че с крясъци няма да се отърве от нея, той я отведе извън сградата, далеч от любопитни очи, във великолепния хотел от другата страна на улицата, точно срещу сградата на радиото.

- Онзи мръсник Савил* - каза той, поклащайки шава. - Всички го знаеха що за стока е, гадното му копеле. Момичета, момчета, не правеше разлика. За него те бяха просто топли тела, които се скъсваше да чука. А сега всички плащаме за неговите грехове - той отпи по-дълбока глътка и се потупа по корема, оригвайки се леко. - Сега всички ни гледат накриво. Всеки път, когато имам ангажимент извън радиото - на официална вечеря, на сватба - виждам как хората ме гледат с лошо око и се питат дали и аз не съм правил такива работи. Внимават хлапетата да не се въртят около мен, за всеки случай, нали разбирате?

* Сър Джеймс Савил, носител на Ордена на Британската империя - английски диджей, телевизионна и радиозвезда, изключително популярен и обичан и заради широкомащабната си благотворителност. След смъртта му към него са били отправени стотици обвинения в сексуално насилие_, които карат полиция-та да приеме, че той е извършител на многобройни сексуални посегателства, включително и над малолетни. — Б. пр.

Устата му застина в горчива гримаса.

Съчувствието на Карен беше охладено донякъде от факта, че двамата седяха в мраморното фоайе на петзвезден хотел, а угодничещият келнер определено третираше Джак Аш като постоянен клиент. Каза си, че някой и друг неприязнен поглед не е висока цена за начин на живот, при който една напитка струва колкото вечеря за двама в „Пица Експрес“.

Сега, след като гневът му се беше уталожил, приликата с официалните фотографии, които тя бе виждала, стана по-видима. Несъмнено линията на челюстта му вече не беше стегната и строго очертана като през осемдесетте години, а торбичките под очите се отразяваха зле на някогашното съвършенство на скулестото му лице, но все пак според Карен той старееше доста добре. Все още имаше доста гъста коса, а този, който я боядисваше, се справяше добре със задачата да й придаде естествен тон. Издайнически беше единствено по-яркият цвят на бакенбардите, който Джак вероятно подсилваше сам всяка сутрин. Беше съхранил прическата, превърнала се в негова запазена марка , - с онзи небрежен, неравен бретон, сякаш оформен от зъбите на дребен гризач. Когато се усмихнеше, в сините му очи все още проблясваше едновремешната искрица, макар че сега вече бръчиците не изчезваха заедно с усмивката. Беше понатежал в талията, коремът му опъваше копчетата на ризата. Карен си каза, че му е време да се откаже от вталените кройки в полза на по-свободни модели. А после си напомни, че тя най-малко има право да критикува.

- Да - каза тя, - добре е, че най-сетне гласът на жертвите беше чут, но поради широката обществена реакция сигурно са пострадали и невинни хора.

Не беше много сигурна доколко вярва на думите си, но сега важното беше да го привлече на своя страна.

Сервитьорът се върна с поднос, отрупан с различни сладкиши, и го постави внимателно на масата между тях. Аш ги нападна моментално, тъпчейки ги лакомо един след друг в устата си.

- Толкова огладнявам след предаване. Заради адреналина е - каза той между хапките.

- Сигурно хабите много енергия. Не мога да разбера как успявате да говорите, без да спирате, докато сте в ефир. На ваше място нямаше да знам какво да кажа.

Той сбръчка нос в усмивка, която според Карен някога сигурно е била забавна.

- Човек започва с малко необработен талант и го усъвършенства през годините - той допи чашата си и се озърна за сервитьора. - Не искам да се хваля, но аз съм един от най-добрите. Имам зад себе си дълга, успешна кариера и все още съм на върха. Е, значи искате да говорим за Каролайн и Ели? - и без да изчака отговора й, той продължи: - Мислех, че всичко това е минало и погребано. Причината изобщо не беше в тях. ИРА или някакви други ирландски копелета са искали да пречукат онази пародия на социалист, Ричард Спенсър, така казваха всички навремето - той успя да привлече погледа на сервитьора и му направи знак да донесе още шампанско.

- Научихте ли за станалото с Гейбриъл Абът? - време беше да престане да увърта.

Аш се намръщи.

- Гейбриъл ли? Не съм чувал за него от години. Поддържам контакт с Уил, брат му, нали знаете? - Карен кимна, за да потвърди, че знае за кого става дума. - Не постоянно, нали разбирате. Разменяме си коледни картички. А понякога се засичаме из града. Приеми, участия, частни партита, такива глупости. Трябва хората да ме виждат, да се постарая всички да са наясно, че Джъмпин’ Джак Флаш е още на линия, вилнее и подскача.

- Значи не сте поддържали контакт с Гейбриъл?

Той сви рамене и разпери ръце. Човек, който няма нищо да крие. Поне така изглеждаше.

- Мисля, че за последен път го видях на купон по случай рожден ден на Уил. Трябва да е било преди осем-девет години.

— Не сте ли попадали на името му в новините тази седмица?

Аш се смръщи, отново обзет от раздразнение.

- Какво е това, някаква викторина? Нали ви казах, не съм виждал и чувал Гейбриъл от години.

- Ясно. Мислех си, че вече знаете. Гейбриъл е починал миналата седмица.

По лицето срещу нея се мернаха изненада, любопитство, но нямаше и помен от тъга.

- Толкова млад. От какво, рак ли? Няма как да е инфаркт, нали?

В разговор със служител на криминалната полиция повечето хора биха направили други предположения, каза си Карен. Освен ако нямаш достатъчно пространство в егоцентричното си съзнание, за да направиш обикновена причинно-следствена връзка, щом не става дума за теб.

- Смъртта му не е била естествена.

Това го стресна. Той зяпна, предлагайки й отблъскващата гледка на останки от сладкиши по зъбите и езика си. Главата му се стрелна напред като на птица, която се кани да клъвне съперник. Но се съвзе бързо и се зае да изтръсква някаква троха от ризата си.

Сигурно се е самоубил - въздъхна той. - Не мога да твърдя, че съм изненадан.

- Как така?

Аш изви ъгълчетата на устата си надолу в израз на съжаление.

- Не му беше лесно на момчето. На шест години го изпратиха в интернат, а след като Каро загина, той си остана там, защото нямаше къде да отиде. Уил беше прекалено зает, за да инвестира наследството си в себе си, да разработва блестящите си идеи, да изгражда своята фирма за компютърни игри, превърнала се в империя, за да се интересува особено от по-малкия си брат. Бабата и дядото отказаха да поемат отговорност за внуците си. Нямаха намерение да се откажат от вилата на Корсика, където бяха заживели след пенсионирането си, за да отглеждат следващото поколение. Така че горкият Гейб прекарваше повечето си ваканции в училище. Малко или повече го осиновяваха един след друг всички сменящи се директори на училището и техните съпруги. А когато остана съвсем сам в университета, превъртя. И така и не успя да се възстанови напълно. Ту влиза, ту излиза от разни психиатрии от години насам - той се усмихна слабо и разпери ръце. - Поне така твърди Уил. Както казах, не съм го виждал от години - после очевидно нещо проблесна в съзнанието му. Карен отдавна не беше срещала човек с тожова прозрачни емоционални реакции. Все едно да си имаш работа с малко дете, което още не е овладяло умението да не дава външен израз на всичките си преживявания. - Но защо сте дошли тук да говорите с мен? Сигурно има други хора, които познават доста повече душевното състояние на Гейб.

- Не съм казала, че става дума за самоубийство, господин Аш.

Сега той се отдръпна назад в стола, сякаш искаше да избяга от нея.

- Какво искате да кажете? Не е самоубийство? Да не твърдите, че някой е убил Гейбриъл?

- Не можем да бъдем сигурни. Обстоятелствата са неизяснени.

Аш посегна към новата чаша, която се беше появила като по вълшебство и загълта шампанското.

- Трябва да е бил някой от другите откачалки - заяви той. - Искам да кажа, там, където е лежал, Гейбриъл трябва да е попадал на какви ли не. Надали всички са били кротки като него. Сигурно сега е срещнал някой такъв, казал нещо не на място - и бум, готово.

- Бум?

Той сви рамене със смутена гримаса.

- Така се казва, за Бога. Може другият да е изгубил контрол над себе си, да е побеснял. Та как казахте, че е станало? Как е умрял Гейб?

- Не съм казвала нищо. Но е бил застрелян в главата. Бум, както се изразихте.

Аш я загледа невярващо.

- Вижте, просто казах „бум“, както казват хората, когато искат да опишат нещо, станало внезапно. Нали не намеквате, че съм знаел нещо за всичко това?

Карен се засмя леко, успокоително.

- Божичко, господин Аш, разбира се, че не.

„Но ми се искаше да те видя как се гърчиш, самодоволен фукльо такъв.“

- Съжалявам, малко съм объркан. В студиото казахте, че се занимавате със студени досиета. А това явно има връзка с Каро и Ели. А после започвате да ми говорите за Гейбриъл, който е умрял миналата седмица - той се засмя насилено. Знам, че с годините времето започва да върви по-бързо; Но дори аз не мога да определя нещо, случило се миналата седмица, като стар случай.

- Напълно сте прав. Попитах за Гейбриъл само защото си казах, че ако сте научили за смъртта му, може да сте се сетили и за старите си приятелки.

- Е, разбира се, ако бях чул, че някакъв откачен е пръснал главата на Гейбриъл, щях да си спомня и за Каро и Ели, горките. Но не знаех затова, така че и не съм очаквал тук да се появи детектив и да започне да ме разпитва за горките ми загинали приятелки.

Тонът му беше станал кисел. Той се зае отново със сладкишите, побутвайки онези, които бяха останали, като че ли с надеждата те да станат по-привлекателни. Лакомията надви вкусовите предпочитания, той грабна първия попаднал му сладкиш и го натъпка целия в устата си.

- Надявах се вие да ми разкажете за Каро и Ели - каза спокойно Карен. - Всеизвестно е, че при едно разследване е най-добре да се опиташ да опознаеш живота на жертвите. Толкова време е изминало, че за мен е трудно да си ги представя. Що за личности са били, да науча нещо за връзките им, за ежедневието им.

Той се намръщи.

- Но аз не разбирам за какво ви е това. Убийството им беше изяснено още когато се случи. Били са случайни жертви в чужда мръсна битка. Защо разследвате това събитие сега?

- Случаят никога не е бил разрешен. Изобщо не се стига до съд, никой никога не е бил дори арестуван във връзка със станалото. Навремето полицията предполага, че взривното устройство, унищожило самолета, е било поставено от представители на някое подразделение на Републиканската армия, но никой никога не е поемал отговорност за атентата. Технически погледнато, разследването още не е приключило. А моята работа е да проверя всички възможни аспекти. На вас това може да ви се стори странно, но едно от нещата, които трябва да взема предвид, е дали Каро или Ели - или дори и двете заедно — може да са били цел на атентата, а не случайни жертви.

Настана мълчание, докато Аш обмисляше думите й. После той поклати глава.

- Това е лудост. Никой не взривява хора като тях. Във всеки случай не и целенасочено.

Но на мен ми е необходимо основание да изключа тази възможност. Разкажете ми за тях, Джак — „премини към по-приятелско обръщение, накарай го да почувства симпатията ти." - Как се запознахте?

- Първо се запознах с Ели. Известно време тя беше асистент в моето предаване в Би Би Си 1 в края на седемдесетте години. Сприятелихме се веднага. Беше по-добра от повечето асистенти. Предвиждаше от какво ще имаме нужда и уреждаше нещата още преди да сме ги поискали. Никога не хленчеше и не се оплакваше, ако трябваше да поработи допълнително, просто се хващаше за работа. Харесвахме една и съща музика, затова понякога я вземах със себе си на концерти. По онова време хората като мен трябваше да крият истината за себе си, така че Ели беше идеалното прикритие.

- А тя знаеше ли, че е прикритие? Или мислеше, че между вас двамата има нещо по-специално?

Аш й хвърли изпепеляващ поглед.

- Разбира се, че беше наясно, че аз не проявявам интерес към нея в този смисъл. Но обичаше да я виждат с мен, това я правеше по-интересна, хората я забелязваха. Възползваше се от всички изгоди на положението на мое гадже, без да трябва да прави каквото и да било, освен да се забавлява.

- А не й ли се искаше да си има истински приятел?

Той вдигна едната си вежда в добре отработена гримаса.

- От всичко най-много Ели искаше да бъде звезда. Винаги е казвала, че поставя на първо място кариерата си. Не искаше да си губи времето с любов, вместо да изгражда полезни връзки. Работеше по-малко от година в моето предаване, когато получи първата покана за работа в телевизията.

- Във „Всички на борда!“?

Той поклати глава.

- „Всички на борда!“ дойде по-късно. Тя започна във „Време за чай“ - готварско предаване за деца. Ели не беше една от основните водещи, по-скоро помагаше в кухнята. Но тя имаше харизма, която се забелязваше на екрана. Камерата я харесваше. Освен това се подмазваше на всички в детската редакция, така че когато затърсиха водещ за „Всички на борда!“, се сетиха първо за нея.

- Сигурно сте се зарадвали.

Трудно й беше да си представи по-фалшива усмивка от неговата.

- Винаги е чудесно, когато приятелите ти постигат онова, което желаят. Разбира се, неприятната страна на въпроса се изразяваше в това, че тя вече нямаше толкова време за мен - той въздъхна. - А после се запозна с Каро и се включи в играта „щастливо семейство“. Тя, която никога не беше проявявала какъвто и да било интерес към децата, внезапно започна да гледа Уил през вечерите, когато Каро работеше, вместо да излезе някъде.

Карен изпита чувството, че е попаднала на нещо интересно.

- Какво? Отишла е да живее с Каро и Уил?

Аш се изкиска.

- О, не се нанесе при Каро. Стана така, че двете купиха една къща и я разделиха на две жилища. Каро и Уил - и Том, когато си беше у дома - живееха на двата долни етажа, а Ели - на третия етаж и тавана. Явно това устройваше всички. Освен приятелите на Ели. Виждахме я много по-рядко, след като се пренесе. Освен в неделите, когато Каро организираше богати обеди за хората от театъра - актьори, певци, сценаристи. Но вече не беше същото. Липсваше ми старата близост с Ели. Вече не можех да разчитам на нея така, както бях разчитал преди.

- Но се сближихте и с Каро, нали?

- О, да, обичах Каро. Тя беше много по-навътре в шоубизнеса от Ели. А беше и фантастична домакиня. Храната при нея винаги беше страхотна, пиенето никога не свършваше, канеше много интересни хора. Какви прекрасни недели бяха. Запознах се с някои очарователни мъже... - гласът му заглъхна, пред очите му явно се мяркаха спомени.

В цялата тази история липсваше един основен играч. Основен играч, който може да е имал мотив да премахне Каролайн Абът от този свят.

- А как гледаше Том Абът на всичко това? - попита Карен.

Пак това бързо повдигане на едната вежда.

- Том рядко се появяваше. Беше корабен инженер и прекарваше цели месеци по море. Когато се прибираше, купоните се преустановяваха и почти не виждахме Каро - той се усмихна. - Но поне в тези случаи си връщах Ели за няколко седмици, преди Том да замине отново. Но накрая той почти не се вестяваше. Надали е видял Гейбриъл повече от един-два пъти, преди да почине.

- Почина ли? - Карен нямаше намерение да разкрива, че за нея това не е новина. Надяваше се да измъкне от него нещо, което не присъстваше във вестникарските статии.

- Да. В Тайланд или Филипините, на някакво такова място. Трябва да е било около 1990 година.

- Сигурен ли сте?

- Така ми се струва. Но вие може лесно да проверите - спомням си, че когато Ели ми се обади, гледах как освобождават Нелсън Мандела от затвора.

Карен знаеше, че той не е сбъркал годината, но се престори, че не е наясно.

- Ще проверя. А от какво почина?

- Кой знае? Каро каза, че се разболял от някаква треска. Но аз се питах дали не си го е измислила, за да прикрие факта, че той я е напуснал.

- Това ми се струва доста крайно. Няма нищо срамно в края на един брак.

Изражението му беше смутено.

Знам, но какво бих могъл да кажа? Сега малко се срамувам от предположенията си.

- А отношенията между Каро и Ели? Какво можете да ми кажете по този въпрос?

Завесата се спусна. Явно не всичко се изписваше ясно по лицето на Аш. Отрано се беше научил да пази тайната на собствената си сексуалност. И като че ли тази предпазливост обхващаше и други теми.

- Да не намеквате, че са имали сексуални отношения?

- Само питам - Карен не отклоняваше спокойния си поглед от присвитите му очи.

Той въздъхна.

- Това, че съм гей, не ме кара да предполагам същото у всички останали. Напълно възможно е двама души да имат близки отношения, без да са любовници. В края на краищата, аз самият бих определил така връзката си с Ели. Споделяхме много неща, но не всичко.

- Аз самата имам един-двама подобни приятели - при това не може да се каже, че лъжа, помисли си Карен. - Но вие ни кога ли не сте задавали въпроси за това? Никой не ви е казвал подобно нещо?

- Никога не съм питал - каза той твърдо. - Живеем в много клюкарски свят, скъпа. Ако не знаеш нищо, нищо не можеш да издадеш.

Това звучеше логично, но Карен все пак мислеше, че той я заблуждава. Той знаеше, каквото имаше да се знае, но нямаше да го каже. Погледна часовника си и като че ли се стегна. Явно се канеше да си върви.

- Един последен въпрос, преди да тръгнете. Имаха ли врагове Каро и Ели? Имаше ли някой, който да им желае зло?

Очите му се разшириха.

- В този бизнес всички имаме врагове. Но не такива, които биха извършили убийство - изглеждаше засегнат. - А ако са имали такива врагове, не биха го споделили с мен.

- Какво искате да кажете с това?

- Хайде, госпожо детектив, нали сте жена. Знаете как жените споделят помежду си неща, за които и през ум не би им минало да говорят с мъж, пък дори той да е гей. Случвало се е да вляза в някой бар, където съм имал среща с момичетата и да ги намеря да си шушукат с някой от театъра - Фелисити Фрай или друга видна клюкарка, - но щом стигнех до масата, те млъкваха и се преструваха, че са разговаряли за чанти или обувки. Казвам ви, бяхме близки, но бяхме и лекомислени. Около нас умираха хора. Не ни се искаше да прекарваме времето си само в мрачната действителност. Когато бяхме заедно с Каро и Ели, целта ни беше да съхраним, доколкото можем, доброто си настроение. Бяха очарователни момичета, вярвайте ми. Невъобразимо е някой да е искал да ги убие. Невъобразимо.

27.

Невъобразимо“ беше дума, която Карен не признаваше. По отношение на човешкото поведение нищо не излизаше извън границите на въображението й. По-трудно й бе да привикне с мисълта за неща, на които се бе натъквала, но никога дотогава не си бе представяла - причинявани от хора на други хора. Колкото и да беше тъжно, причиненото на четиримата пътници в онзи "Чесна Скайлейн“ беше ужасно, но съвсем не необичайно.

Беше се надявала Джак Аш да й осигури по-осезаема насока за търсене. Но щом се стигна до сериозния въпрос за възможен мотив, той сякаш се затвори. Когато стана да си върви, Карен му даде визитната си картичка, но той я хвърли обратно на масата пред нея.

— Казах ви всичко, което мога да кажа - каза той и стисна челюст. - Няма причини да разговаряме отново.

Карен плати сметката, опитвайки се да не трепне, когато я видя. Беше почти колкото за снощната вечеря заедно с бирите. Разследването на своя глава й излизаше скъпо. Излезе на слънце, доволна, че се е отървала от обществото на самовлю- бения Джак Аш. Докато вървеше към Риджънтс Парк, обмисляше малкото, което бе научила. Най-значимият факт беше, че Каролайн Абът е съобщила на хората за смъртта на съпруга си през 1990 година. От което на пръв поглед следваше, че той не може да я е убил. Но не можеше да се изключва възможността тя да е излъгала. През 1994 година той може да е бил още жив и да се е вбесил, като е узнал, че тя го е обявила за мъртъв преди четири години. Карен беше наясно, че това звучи доста пресилено, но й бяха хрумвали и по-невероятни идеи, които после се бяха оказвали основателни.

Джак Аш беше изтървал все пак нещо. Докато обясняваше надълго и нашироко отношенията между жени и разговорите, от които те изключват мъжете, беше споменал едно име. Фе- лисити Фрай. За Карен то беше познато, и то не само защото Фелисити Фрай имаше дълга и успешна кариера в киното, телевизията и на театралната сцена. Беше се специализирала в сериозни роли, освежавани от забавни остроумия. Карен я помнеше от детството си, когато тя участваше в един от вечните ситкоми, които постоянно се въртяха по този или онзи кабелен канал.

Но имаше и друг спомен, който името Фелисити Фрай събуди у Карен. Преди няколко седмици актрисата се появи в повечето медии, съобщавайки с плътния си контраалт, че е диагностицирана с терминален рак на панкреаса, неподлежащ на оперативна намеса. Беше казала, че й остават няколко месеца живот и че има намерение да обърне гръб на публичността и да се опита да довърши мемоарите си, върху които работела от известно време. Фелисити Фрай вече нямаше какво да губи. Може би тя щеше да се окаже ключът към живота на Каролайн Абът и Ели Маккинън.

Карен влезе в парка и вървя, докато намери празна пейка на едно усамотено място. Това, от което имаше нужда сега, беше Тамсин Мартино да е на дежурство в съдебномедицинската лаборатория на шотландската полиция в Гарткош. Когато ставаше дума за проследяване на подводните течения в дигиталния свят, нямаше по-добра от нея. Освен това Карен знаеше, че своенравната австралийка най-много от всичко обича предизвикателствата. Достатъчно беше да видиш стърчащата й на кичури платиненоруса коса и обицата на носа, за да ти е ясно, че тя не държи особено да се придържа към правилата.

Карен избра номера и стисна палци. Този път висшите сили бяха на нейна страна - отсреща отговориха при третото позвъняване, и то с недвусмислен акцент.

- Съдебномедицинска лаборатория - каза Тамсин.

- Тамсин? Обажда се главен инспектор Пири от отдел „Студени досиета“.

- Как си, Карен? Не сме те виждали тук от доста време.

- Криех се. Ти още ли вземаш нощните смени и работиш през уикендите?

- Разбира се, така имам повече свободни дни. Е, какво мога да направя за теб? Обикновено твоите неща не са чак толкова спешни, че да изискват работа през уикенда.

- Нещата са толкова прости, че направо ме е срам да искам това от теб. Въпросът е там, че съм в Лондон по работа, а ми попадна и нов свидетел по едно разследване. Казах си, че след като съм тук, мога да се свържа и с него - „Затваряй си устата“, смъмри се тя. "Тамсин е технически специалист, няма защо да й даваш обяснения, държиш се неестествено.“

- Давай. Тъкмо се ровя рутинно из някакви конфискувани харддискове с педофилскй записи. Ще ми бъде приятно да се разнообразя, вместо да чопля неща, криптирани от други хора.

- Благодаря. Трябва ми адресът и телефонния номер на Фелисити Фрай, актрисата.

- Да, знам коя е Фелисити Фрай. Може да се занимавам с компютри, но не съм живяла в манастир. Няма проблем, Карен. Ще се заема незабавно. На този номер да ти се обадя, нали?

- Благодаря - Карен приключи разговора. Най-вероятно нямаше да успее да се върне в Единбург тази нощ. Време беше да потърси някой евтин хотел. Как пък не, евтин хотел в центъра на Лондон. Надявай се.

Джеръми Фрай пое с обичайната си дружелюбност букета, подаден му от куриерката на цветарския магазин. Тя изпълняваше доставките от цветарницата и вече почти се бяха сприятелили. Почти всеки ден тя се появяваше с поредните цветя, изпратени от приятели или почитатели в израз на тъга и съчувствие. Патриция, домашната им помощничка, започна да развива нови умения в аранжирането на букети. Научи се да чисти вехнещите стръкове и да разпределя остатъка от по-старите букети по други вази. Добре че Фелисити обичаше цветя, защото напоследък вазите във всяка стая преливаха.

Джеръми не беше чак толкова възторжен. В неговите очи това изобилие от цветя прекалено натрапчиво напомняше за погребения. Те постоянно му говореха за събитието, което се носеше към него с ужасна бързина. Един ден, много скоро, той щеше да се озове насред море от погребални венци. Тя беше едва шейсет и четири годишна, за Бога! В наши дни това изобщо не се броеше за напреднала възраст. Имаха приятели, все още здрави и жизнени, макар и надхвърлили осемдесетте. Приятели, водили бурен, рисков живот, изпълнен с пиене, цигари и дрога, с червени меса и бързи коли - а все още във великолепно здраве. А Фелисити, любовта на живота му, майката на техните деца, която се беше грижила за здравето си, подбирайки добра храна, отделяйки време за движение на чист въздух, беше поразена от тази ужасна болест. Не за първи път той почувства как го изгаря пристъп на ярост.

Но прикри чувствата си и подвикна:

- От цветарския магазин, скъпа. Карамфили и ириси. От семейство Бюкан.

- Колко хубаво - долетя отговорът от зимната градина. Топлият й тембър, напомнящ за шоколад и карамел, не беше пострадал от болестта. - Хубави ли са?

Джеръми се засмя.

- Оценявам ги с шестица по шестобалната система.

После продължи към кухнята, където правеше кафе за себе

си и една отвратителна билкова отвара за жена си, когато беше чул звънеца откъм входната врата. Той остави цветята в умивалника, наля им вода, после сложи напитките на бамбуков поднос, заедно с любимите бисквити на Фелисити - от овесено брашно, с ароматни подправки.

- Заповядай — каза той и постави подноса на масичката до нея, за да трябва да положи възможно най-малко усилия.

Фелисити се поизправи и Джеръми веднага се зае да наглася възглавниците зад гърба й. Той беше грижовен открай време. Роб на жена си, както се шегуваше сестра му. Сега вече изобщо не пестеше труда си. Знаеше, че му предстоят години, през които ще копнее за възможността да направи нещичко, каквото и да било, за Фелисити. Бдеше над нея като орлица, дебнейки и най-малкия признак, че изпитва болка или някакъв дискомфорт. Тя разполагаше с лекарства, предписани в такива дози, че да не страда, но понякога не й се искаше да ги взема. Затова той следеше всяка бръчица по лицето й, всяка мимика, и не на последно място защото му се искаше да запечата красотата й докрай в съзнанието си.

Тя посегна към чашата и направи гримаса, докато отпиваше.

- Мисля да се откажа от това нещо - каза тя. - Щом ми остава толкова малко време, искам поне това, което поставям в устата си, да ми доставя удоволствие. Следващия път ми направи кафе, скъпи. По дяволите тези проклети китайски треви.

Преди той да успее да отговори, телефонът й зажужа, съобщавайки за пореден есемес. Фелисити остави внимателно чашата си и посегна към него. Движенията й, някога толкова уверени, сега бяха колебливи, тя пестеше сили, тъй като някогашната енергия беше напуснала крайниците й. Тя сложи на носа си очилата за четене и отвори съобщението.

- Колко странно - отбеляза, след като го прочете.

- От кого е?

- Ще ти го прочета. „Добър ден, госпожо Фрай. Съжалявам, че се натрапвам, но се питам дали бихте могли да ми отделите малко време? Аз съм главен инспектор Карен Пири. Оглавявам отдел „Студени досиета“ на шотландската полиция. Правим повторно разследване на самолетната катастрофа от 1994 година, при която са загинали ваши приятели. За мен ще бъде от голяма полза, ако мога да поговоря с вас за Каролайн Абът и Ели Маккинън. Днес и утре ще бъда в Лондон и ще ви бъда много задължена, ако приемете да поговорим. Благодаря.“ Колко интересно - ниският й, вълнуващ глас прозвуча мелодично както винаги.

- Но защо?

- Сигурно защото бях близка с тях, скъпи.

- Не, извинявай, нямах предвид защо се обръща към теб, а защо го прави сега. Защо се занимават отново със случай, който навремето изглеждаше напълно ясен? Ирландски терористи взривяват самолет, пилотиран от политик, който е оглавявал Министерството за Северна Ирландия. Абсолютно отвратително и абсолютно ясно. Не е ли така?

Фелисити отметна един кичур от лицето си.

- Всички мислехме така. Но може и да не сме били прави - тя започна да пише на екрана на телефона си. - Имаме ли някакви планове за утре? Да я поканя ли да дойде сутринта? - тя се усмихна иронично. - Докато все още имам достатъчно сили да мисля и говоря едновременно.

Джеръми почувства как у него се надига инстинктивната загриженост, която винаги се будеше напоследък в случаите, когато Фелисити споменеше, че нещо може да я преумори.

- Сигурна ли си, скъпа? Не искам да се разстройваш с мисли за Каролайн и Ели.

- О, Джеръми, колко си грижовен! Но оттогава мина много време. Тъгувах за тях, и Бог ми е свидетел, приятелството им ми липсваше през годините, но не бих казала, че един разговор за тях може да ме травматизира сега.

- Говориш така, но аз знам колко си чувствителна. Освен това сама каза, че се уморяваш лесно.

Фелисити изсумтя тихо.

- Все още не съм на прага на смъртта, Джеръми. Ако тази криминална инспекторка си е направила труда да ме издири, бих казала, че най-малкото, което мога да направя, е да споделя с нея онова, което знам за Каролайн и Ели. Ако съществува и най-малката възможност преди толкова много години да е била допусната грешка, аз съм длъжна - пред тях и пред онези две момчета, които вече са станали мъже - да помогна според силите си на полицията.

Джеръми въздъхна. Знаеше, че когато Фелисити е взела решение, няма смисъл да спори с нея - особено пък когато се аргументира с чувството за дълг. Можеше единствено да направи необходимото тя да е добре отпочинала преди тази среща.

- Щом казваш, мила. Защо не я поканиш да мине към десет? Така ще имаш време да вземеш вана и да изпиеш един чай, преди тя да дойде.

- Точно така ще направя - каза Фелисити, докато продължаваше да съчинява текста на съобщението си. - Посещението на инспектора“*. Питам се какви ли страшни тайни ще излязат на бял свят. Ще бъдеш ли така мил да махнеш тази ужасна помия и да ми донесеш кафе?

* Пиеса от Дж. Б. Пристли - Б. пр.

Джеръми се подчини, както бе постъпвал през изминалите трийсет и пет години от брака си. Докато излизаше от стаята, чу как жена му каза тихо:

- Винаги съм знаела, че ще дойде денят, когато ще трябва да кажа истината за тях двете.

28.

Карен се протегна в леглото и започна да превърта каналите на лаптопа си. По Би Би Си Алба* даваха мач на „Райт Роувърс“ с коментар на гелик - език, който никога не е бил говорен в града на този отбор. Беше й се налагало да се сблъсква нееднократно с това преживяване, докато Фил беше още жив, в случаите, когато не успяваше да отиде лично на мача. Беше научила, че sgiobair звучи почти като skipper** и означава „капитан“. Потръпна ужасено и продължи с превъртането, избирайки накрая една комедия - черно-бял филм на „Ийлинг стюдиос“, който бе гледала вече дузина пъти. Можеше да си позволи да се поотпусне. Имаше уговорка за среща с Фелисити Фрай утре сутринта, беше намерила прилична стая в малък хотел близо до гара „Юстън“, и беше натъпкала малкия хладилник с най-добрата храна, която предлагаше магазинът на „Маркс енд Спенсър“ на гарата.

Добре познатият класически филм я приспа и тя дремеше доволно, проточила струйка слюнка на възглавницата, когато звънът на телефона я стресна.

- Уфф - изпъшка тя, изправи се с усилие и посегна към него. На екрана бе изписано „Джейсън“ и тя отново изпъшка под нос: - Да му се не види, събота вечер е! - плъзна пръст по екрана и каза: - Какъв е проблемът, Джейсън?

* Цифров телевизионен канал, в който предаванията се водят на гелик; Alba е келтското име на Шотландия. - Б. пр.

** (англ.) - шкипер, капитан на малък търговски кораб. - Б. пр.

Защото очевидно имаше проблем.

- Здрасти, шефе! Може ли да се отбия за малко при вас? Карен се стъписа. Те никога не общуваха извън офиса, ако изключим случаите, когато изпиваха по нещо след работа. Доколкото си спомняше, Джейсън дори не беше стъпвал в апартамента й. Когато я вземаше с колата за работа, тя винаги слизаше долу, където той я чакаше.

- Има малък проблем, Джейсън - отвърна тя. - Аз съм в Лондон.

- Заминали сте за уикенда? Не сте ми казали нищо.

- Ти да не си ми майка? - Карен съзнаваше, че реагира смешно остро, но току-що се беше събудила.

- Извинете, шефе.

Гласът му прозвуча така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, и тя омекна.

- Реших в последния момент - Карен отиде до хладилника и извади бутилката с пино гриджо, с която бе решила да се почерпи. Отвори я и си наля една чаша, докато чакаше Джейсън да продължи. Но той мълчеше. - Та за какво искаше да се видим?

Той се покашля.

- Ето каква е работата, шефе. Нали ми възложихте да се опитам да открия откъде изтича информация?

- Да. Да не би да си извадил късмет в търсенето?

- Не бих го нарекъл късмет, но мисля, че знам откъде са получени сведенията.

- Браво. Е, кой е виновникът?

- Ами... - настана дълго мълчание. - Струва ми се, че съм аз. Сега беше ред на Карен да занемее. Чуваше ясно тежкото му, неравно дишане.

- Какво искаш да кажеш с това, че ти се струва, Джейсън? - продължаваше да говори меко, като че ли се опитваше да примами бездомно куче да дойде при нея. - Нали би трябвало да си наясно дали си говорил с човек от медиите или не?

- Не е толкова просто.

Жалко. Ако беше просто, щеше да си го е изяснил.

- Защо не?

- Никога не съм разговарял с репортер. Но, разбирате ли, в понеделник вечер имаме навика със съквартирантите да вземаме пица и по няколко бири в апартамента.

- Със студентите?

- Да. И те все искат да им разказвам какво правя, когато съм на работа. Разбирате ли, много им е интересно.

О, Господи, ясно беше накъде отиват нещата.

- И ти си им разказал за Рос Гарви?

- Никога не съм споменавал името му - каза отчаяно Джейсън. - Просто им обясних за фамилното съвпадение на ДНК проби и за осиновяването, защото е интересно и различно от обичайната ни работа. Всички те са толкова умни и знаят толкова неща, от които аз нямам представа - та предполагам, че съм искал да се поизфукам - гласът му заглъхна. Дори в другия край на страната ставаше ясно колко посрамен се чувства.

- И мислиш, че някой от тях е продал историята на някой журналист?

- Не мисля, знам. Днес по обяд отидохме в кръчмата и Лиъм черпеше. Обикновено всеки си плаща сам, защото парите все не ни стигат и така е по-лесно. Та викам аз: „Лиъм, да не си спечелил от тотото?“ А пък той: „Всичко стана благодарение на теб, Джейсън, мойто момче“. Нищо не разбрах. Тогава Мат каза: „Кажи му, да не се мъчи“ и Лиъм ми разказа, че е продал историята на някакъв познат репортер.

Карен остави мълчанието да надвисне между тях, докато се опитваше да измисли някаква друга реплика освен крясъка „Наивен идиот такъв!“. Накрая каза:

- Е, Джейсън, очевидно това е положението. Ще трябва да го обмисля, да видя как, по дяволите, да те извадя от калта. Но ето какво мисля, че трябва да направиш ти междувременно. Стягаш си багажа, натоварваш го на колата и се прибираш в къщата на майка си в Къркалди - незабавно. Още тази нощ. И не се връщаш. И не плащаш дори едно пени за наем оттук нататък.

- Но аз не мога да ги оставя в такова положение. Те никога няма да намерят нов наемател по това време на годината. Не мога да постъпя така. Те са ми приятели.

- Не, Джейсън. Те не са ти приятели. Ти си полицай. Можеш да се доверяваш единствено на другите полицаи, и понякога и на семейството си. Тези боклуци не са ти приятели. Те са злоупотребили с твоето доверие. Подиграли са те. Не са ти приятели. Събирай си нещата и си тръгвай.

Гласът му затрепери. Карен се надяваше поне да не се е разплакал.

- Какво да кажа на мама?

- Кажи й, че ти липсва нейното готвене. Кажи, че си видял съквартирантите ти да пушат трева и че не можеш да живееш с тях. Измисли нещо, Джейсън. Но се прибери у дома.

- Добре, шефе - каза той задавено.

- Утре ще ти се обадя - тя стисна горната част на носа си.

- Съжалявам, злепоставих ви.

„Точно това направи, Джейсън, злепостави ме.“

- Ще измислим нещо - Карен отпи голяма глътка от виното си. - Хайде, тръгвай да си приготвяш багажа.

- Добре. Съжалявам.

- И престани да се извиняваш. Знам, че съжаляваш. Лека нощ, Джейсън - тя затвори телефона, за да му попречи да продължи да се самобичува. После седна на стола пред плота, който минаваше за бюро. Всъщност можеше да бъде и по-зле. Сега ставаше ясно как толкова много истории от нейния отдел се появяваха в пресата много преди удобния момент за огласяването им. А сега се оказваше, че Зарязания Джон щеше да се впусне по петите на Джейсън.

Единственият им шанс се дължеше на факта, че журналистите продължаваха да бранят яростно източниците си. Нямаше начин той да отиде в редакцията на „Рекърд“ или на „Скотсмън“ в понеделник сутринта и да получи пълен достъп до списъците с плащания на журналисти на свободна практика. Щяха да се борят като кучета да не го допуснат до своята база данни и по всяка вероятност щяха да спечелят битката. Но през това време Зарязания Джон щеше да завърже връзки и да се опита със смесица от подкупи и заплахи да узнае онова, което нямаше да искат да му кажат. В крайна сметка той беше човек на Макарона, а Макарона никога нямаше да пропусне възможност да й вгорчи живота. Колко ли щеше да се радва, ако се разбереше, че информацията е излязла от Джейсън! Възможността да обвини и нея, макар и непряко, щеше да му бъде почти толкова приятна, както и ако можеше да я натопи директно. Най-малкото, което можеше да стане, бе тя да загуби Джейсън и на негово място да й пробутат някоя маша на Макарона. Можеше дори да изгуби мястото си като ръководител на отдел „Студени досиета“ и да се върне в обикновената криминална полиция, за да преследва тъпи и неблагоразумни престъпници.

Карен съзнаваше, че трябва да измисли как да се избави от обвинение. Естествено, трябваше й вариант, от който да не пострадат невинни. Но пък теорията трябваше да е убедителна. Трябваше да измисли бързо нещо.

Но точно сега не й хрумваше нищо.

29.

Събуди я алармата на телефона. Карен не можеше да повярва, че е спала повече от осем часа. Това можеше да има нещо общо и с трите чаши вино, които бе изпила, преди клепачите й да натежат, но не й се вярваше. Много вечери беше изпивала повече алкохол, но сънят бе продължил да й убягва.

А и не можеше да се твърди, че нищо не обременява съзнанието й. След разговора с Джейсън беше крачила дълго насам-натам из стаята, опитвайки се да измисли някакъв фалшив източник на изтеклата информация, който да удовлетвори Зарязания Джон. Не измисли нищо. И въпреки това заспа.

Разочароващото в случая беше, че подсъзнанието й не бе успяло да се насочи към нещо подходящо през нощта, както й се беше случвало преди. Никакви внезапни хрумвания, никакви оригинални идеи, предлагащи убедителна алтернатива на истината. В сивата утринна светлина тя беше заседнала на същото място, до което бе стигнала, когато заспа.

Не й оставаше нищо друго, освен да пренебрегне този проблем и да се заеме с онова, което я чакаше през деня. Душ, кафе, отново на гара „Юстън“ за закуска, и девет и половина вече беше в метрото, на път към Нотинг Хил и Фели- сити Фрай. Беше отхвърлила категорично Джейсън на заден план в мислите си. Предстоеше й решаващ разговор. Или сега щеше да открие следа, по която да тръгне, или щеше да погребе съмненията си, да обърне гръб на случая и да го остави в ръцете на Алан Ноубъл. На Джорсал просто щеше да й се наложи да живее с неяснотата, както става с много от нас.

Карен излезе от станцията на метрото, включи навигационната система на телефона си и скоро се озова сред високи бели сгради с портици, между които имаше затворени градини, ползвани само от обитателите на съседните къщи. Мястото й заприлича донякъде на избелен вариант на най-луксозната част от Новия град на Единбург. Зави по тиха странична уличка и започна да следи номерата, докато стигна до търсения адрес.

Беше последна къща на улицата, отделена от останалите в редицата с тесен проход. Сградата беше триетажна, блестеше от белота, към улицата гледаха високи прозорци с тежки завеси. На полираната входна врата, оградена от портик с колони, имаше лъсната месингова пощенска кутия. Къщата лъхаше на пари, но в излъчването й нямаше нищо вулгарно. Карен беше предупредила за идването си с есемес, защото не беше редно да се изтърсиш ненадейно при умиращ човек. Но сега, застанала пред тази внушителна къща, беше още по-доволна, че има уговорка. В противен случай можеше и да се откаже. Тази къща я караше да се чувства безпомощна и не на място.

Но вече нямаше връщане назад. Тя стисна в ръка чантата си, качи се по стъпалата и дръпна една месингова ръчка, която блестеше с меко сияние, лъсната от докосванията на много други ръце. В далечината задрънча истински звънец. Чу се шум на приближаващи стъпки, заглушен от тежката врата. Тя се отвори безшумно и на прага се появи леко приведен мъж, чиято голяма глава с благородни черти беше увенчана с гъста сребристобяла коса, сресана назад от високото чело. Носеше издути на коленете кадифени панталони и излинял, ръчно плетен тъмносин моряшки пуловер.

- Главен инспектор Пири, предполагам? - каза той и гъстите му вежди се повдигнаха въпросително.

- Да, аз съм - отвърна Карен.

- Заповядайте, влезте. Аз съм Джеръми Фрай, съпругът на фелисити - той отстъпи встрани и я подкани да влезе с широк жест

Антрето беше като извадено от списание за вътрешно обзавеждане - плочките на пода бяха подредени в сложна мозайка, по стените, леко тонирани, без петънце или драскотина, имаше картини, подбрани с вкус. Всичко беше в идеален порядък. Къде ли хора като семейство Фрай държат боклуците си, попита се Карен. Къде бяха небрежно захвърлените ключове и ръкавици, разхвърляните рекламни брошури, пазарските торби за многократна употреба, очакващи да бъдат върнати в колата? Дори един толкова самотен живот като нейния беше съпроводен от ежедневно натрупване на излишни дреболии. Богатите действително бяха по-различни хора.

Тя последва Джеръми по коридора, разменяйки с него нищо не значещи учтиви фрази за пътуването си и за времето. Той спря пред една затворена врата, поставил пръсти на дръжката.

- Знаете, нали, че жена ми... не е добре със здравето?

- Да. Съжалявам.

- Тя се уморява лесно. Ще ви бъда задължен, ако имате това предвид.

- Ще се постарая разговорът да бъде възможно най-кратък.

Той се усмихна леко.

- Тя може да не допусне това. Фелисити си умира да говори.

- Разбирам.

Той кимна и отвори вратата, въвеждайки я в стая, която сякаш се състоеше от зеленина и светлина. Все едно че влязоха в някой от парниците на Ботаническата градина. В средата на стаята, на ратанов шезлонг, отрупан с възглавници, лежеше Фелисити Фрай. Не беше трудно да я познаеш, макар да се беше превърнала в по-бледа, стопена версия на жената, която Карен бе гледала на безброй екрани, малки и големи. Тя извърна глава към нея и лицето й грейна в бледо подобие на някогашната й усмивка.

- Кожо хубаво - гласът й беше запазил звучността си и думите й все още се долавяха ясно и в другия край на стаята. - Извинете ме, че не ставам да ви посрещна - тя протегна дружелюбно и двете си ръце. - Елате да седнете до мен, скъпа. Джеръми, донеси ни чай, моля. Нали пиете чай, госпожо главен инспектор?

- Да. Благодаря - Карен пристъпи към нея с пресъхнала уста.

- Седнете, ето тук. До мен - и Фелисити посочи едно ратаново кресло, поставено под прав ъгъл спрямо шезлонга.

- Благодаря, че се съгласихте да ме приемете - каза Карен, докато сядаше. - Наистина съм ви много благодарна. Знам, че не сте добре напоследък.

Усмивката на Фелисити избледня.

Аз умирам, госпожо главен инспектор. Но това не означава, че вече не мога да бъда от полза за никого. Поне мога да опитам. Вашето съобщение много ме заинтригува. Писахте, че разследвате повторно онова ужасно събитие през 1994 година, когато загинаха скъпите ми приятелки Каролайн и Еж. Какво, за Бога, се е случило? Може би някой най-сетне си е признал? Или по-скоро - как се казваше - „е поел отговорност“?

- Опасявам се, че не е това. Предполагам, че не сте гледали новините миналата седмица, и не знаете нищо за Гейбриъл Абът?

Фелисити доби по-скоро любопитно, отколкото угрижено изражение.

- Не съм, отказах се да гледам новини. Какво е направил Гейбриъл?

- Съжалявам, че нося лоши новини, но Гейбриъл е бил открит мъртъв.

Малкото цвят се отля от лицето на Фелисити, така че дискретният грим се открои ярко на бледата й кожа.

- O, горкото момче! Какво е станало... злополука?

В гласа й се долавяше молба да е било именно това.

Карен съзнаваше, че разговаря с актриса, но това не означаваше, че реакциите на Фелисити не са искрени. Ненавиждаше се, задето се налагаше да съобщи още лоши новини на умиращата жена.

- Гейбриъл е умрял от огнестрелна рана в главата. На този етап не е ясно дали се е прострелял сам или не.

- Искате да кажете, че може да е убит? - и лицето, и гласът й изразяваха съмнение. - Защо някой би поискал да убие Гейбриъл? Самоубийството ми се струва разбираемо. Но убийство? Надали.

- Търсим основания да изключим напълно такава възможност.

В този момент Джеръми се върна с подноса с чая. Докато се суетеше, наливайки чай и подавайки чаши и чинийки, Фелисити повтори онова, което Карен й беше казала.

- Това е налудничаво - заключи тя. - Кой би поискал да стори нещо лошо на горкото момче, та то имаше психически проблеми!

- Така си е - Джеръми я потупа по ръката. - Но какво общо има това с терористичния атентат от 1994 година?

- Никога не е било установено със сигурност, че взривяването на самолета е действително дело на терористи. Това е било предположение - съвсем основателно предвид обстоятелствата. Но нитo една терористична организация не е поела отговорността за станалото, което е необичайно. Следствието не е приключено. А наскоро е говорил за някакъв заговор, който го бил лишил от правата му. Трудно е да си представим друго събитие в живота му, което би могло да е свързано със заговор.

Джеръми и Фелисити изглеждаха еднакво удивени.

- За какъв заговор става дума? - попита Фелисити.

- Не е навлизал в подробности.

- Но той не е бил съвсем здрав душевно - каза Джеръми.

- Виждали ли сте го често?

Двамата поклатиха глави.

- Не сме виждали нито единия, нито другия брат - въздъхна Фелисити. - Казвах си, че трябва, но... - тя махна с ръка. - В живота все възникваше нещо, което да попречи.

- Струва ми се, че за последен път ги видяхме на сватбата на дъщерята на Франк Синклер - произнесе бавно Джеръми. Карен улови бързия поглед, с който Фелисити стрелна съпруга си, но той продължи, без да го е забелязал: - Да, сигурен съм. Миналото лято се навършиха три години оттогава. Доколкото си спомням, Гейбриъл изглеждаше доста мрачен. Ако трябва да бъда честен, бих го определил като по-вероятен кандидат за самоубийство, а не за убийство.

- Вероятно имате право, сър, но моето задължение е да проверя всички възможности. Госпожо Фрай, вие сте били близка приятелка на двете жени, нали?

- Казвайте ми Фелисити, моля. Разбира се, познавах и двете, но първоначално се виждах по-често с Каролайн заради работата ми в театъра, а и защото дъщеря ни Пердита е връстница на Уил. Но с годините и трите станахме близки. Предполагам, че съм била най-добрата им приятелка - като изключим това, че те двете бяха по-близки помежду си, разбира се - Фелисити вече не гледаше към Карен. Имаше отнесеното изражение на човек, потънал в спомени.

Сега трябваше да се действа много предпазливо. Но нямаше по какъв друг начин да постави въпроса.

- Какво беше естеството на връзката им?

Фелисити сведе очи към чашата с чай, която бе стиснала

здраво в ръце. Настана дълго мълчание, после тя като че ли събра сили в буквалния смисъл на думата и каза решително: - Не ми остава да живея още дълго. Преди години дадох обещания, които съм спазвала. Но не искам да отида в гроба, взела със себе си чужди тайни.

По лицето на Джеръми се изписа уплаха.

- Скъпа, не е необходимо...

- Много даже е необходимо - тя притвори за миг очи. - Тайните и лъжите са отрова, Джеръми. Може би Гейбриъл нямаше да е мъртъв, ако бях проговорила по-рано. Ако не бях пазила толкова дълго тайните на мъртвите.

Карен имаше чувството, че се е озовала в пропуснат епизод на „Абатството Даунтън“, Мелодрама отвсякъде.

- Какво искахте да ми кажете? - попита тя, чувствайки се като суфльор на представление в Уест Енд.

- Те бяха двойка, Каролайн и Ели. Още когато се запознаха, се влюбиха безумно една в друга. Бяха си безгранично предани. Но също толкова безгранични бяха усилията, които полагаха да държат връзката си в тайна. За Каролайн това не беше проблем. Но Ели работеше в детско телевизионно предаване. Подготвяше се точка 28* и ако се разбереше сексуалната й ориентация, тя без всякакво съмнение щеше да загуби работата си. Затова купиха къщата, разделиха я на две, и непрекъснато подчертаваха колко много Ели обича да се грижи за Уил, когато Каролайн е на работа.

Именно това беше подозирала Карен.

- Ами Том Абът? Как приемаше той всичко това?

Фелисити се разсмя - плътен, сексапилен смях.

- Том постоянно отсъстваше, все беше по море. Имаше свой живот. За него Каролайн беше отклонение. Той предпочиташе момчета. Това и стана причина за смъртта му в крайна сметка. Почина от СПИН в Тайланд,

* Клауза 28 от Закона за местното управление в Англия, Шотландия и Уелс, приета през 1988 година, забранява съзнателното промотиране на хомосексуалност, като и публично представяне на всякакъв материал, който може да промотира хомосексуалност. Отменена в Шотландия през 2000 г., а в останалата част от Обединеното кралство - през 2003 г, - Б. пр.

- На Филипините - намеси се Джеръми. - Ако ще разказваш историята, поне бъди точна - и той отново стисна устни в явен израз на неодобрение.

Фелисити обърна очи към тавана.

- Някъде отвъд океана, няма значение къде. Важно е кога. Той почина през 1984 година - тя произнесе думите с апломб, все едно че произнасяше финалната реплика преди спускането на завесата.

Това беше неразбираемо.

- Но Гейбриъл е роден едва през 1986 година, а Каролайн е казвала на всички, че Том е починал през 1990-та - Карен беше сигурна в това, беше проверила кога Нелсън Мандела е бил освободен от затвора.

- Така беше. Това беше малката невинна лъжа на Каролайн, целта й беше да не усложнява нещата.

В очите на Карен лъжата не беше нито малка, нито невинна. А и нищо не опростяваше. Отново си повтори онова, което се превръщаше в мантрата на днешния ден: явно богатите бяха различни.

- Извинете, но по какъв начин това е опростявало нещата?

- Каролайн и Ели отчаяно искаха да имат свое дете, което трябваше да увенчае връзката им. Обожаваха се една друга. И желанието им беше толкова силно, че Ели успя да убеди гинеколога си, Гай, да й уреди три месеца болнични, уж защото имала фиброми и се налагало отстраняване на матката. Като се вземе предвид освен това, че нейното предаване не се излъчваше в продължение на три месеца през лятото, това й осигури шест месеца, през които да помага на Каролайн към края на бременността и през първите седмици след раждането на Гейбриъл.

- Значи Ели е лъгала, че е претърпяла тежка операция, за да продължи да поддържа представата, че са просто приятелки?

- Да. Както вече казах, бяха много привързани една към друга.

- И никой не забеляза нищо? Така ли? През всички тези месеци Ели си е седяла у дома и се е преструвала, че се възстановява след операция?

- По-голямата част от това време прекараха в къщата си във Франция - каза Джеръми - Очарователна къщичка на брега в Нормандия, на десетина мили от мястото, където се е провел десантът през Втората световна война.

- Един Бог знае какви сметки са плащали за телефон. Каролайн разгова-ряше всеки ден със служителите в офиса си.

- Не мисля, че по онова време това вече е представлявало проблем. Каро-лайн вече печелеше изключително добре - от- беляза сухо Джеръми.

- Ужасно се бях затъжила за тях - каза Фелисити. - Но просто нямаше как да заминем. Програмата ми беше кошмарно натоварена. Играех в „Макбет“ в Стратфорд, с очарователния Дезмънд Барит и Морийн Бийти, после пък се снимах в един ужасен боклук, некадърна екранизация по Хенри Джеймс в Бо-стън. Докато се върна, Гейбриъл беше вече на няколко месеца и те си бяха у дома, в Хампстед.

- И никой не се поинтересува защо Том не се е прибрал за раждането на втория си син?

Джеръми сви рамене.

- Хората дотолкова бяха свикнали Том да го няма за Коледа и на рождени дни, че вероятно дори не са се замислили за това. Освен това Гейбриъл се роди във Франция, така че никой не знаеше бил ли е Том по време на раждането там или не.

- Точно така. Поддържането на илюзията, че Том е жив, изключваше неудобните въпроси кой е бащата на Гейбриъл. Ако пък някой журналист от долнопробно издание се опиташе да души наоколо и да се интересува от естеството на връзката им, те двете винаги можеха да посочат Гейбриъл и да си придадат вид на оскърбена невинност - Фелисити обясняваше, като че ли това беше едно напълно нормално решение на въпроса.

- А кой е бил бащата на Гейбриъл?

- Не знаем - каза категорично Джеръми. - Момичетата никога не са ни казвали.

- Първоначално предполагах, че е Джак Аш, радиоводещият. Чрез изкуствено осеменяване, разбира се - тя се изкиска. - Честно казано, ако познавахте Джак, щяхте да сте наясно, че по друг начин не би било възможно.

Карен беше готова да се обзаложи, че това не е възможно. Дори краен егоцентрик като Джак Аш не би могъл да реагира с такова пълно безразличие на новината за смъртта на сина си.

- „Първоначално“?

- Колкото повече мислех по въпроса, толкова по-невероятно ми се струваше. В края на краищата, Том беше починал от СПИН. По онова време болестта се считаше до голяма степен за нещо позорно. Съмнявам се, че Каролайн би поела риска да забременее със сперма от мъж, чиито сексуални предпочитания го причисляваха към хората, сериозно застрашени от подобно заболяване. Така че ми се наложи да живея в мъглата на незнанието.

- Което за теб никога не е било приятно, скъпа - маниерите на Джеръми все още изразяваха неодобрение.

- Разбира се - отново този сексапилен смях. - А после имах заслепяващо прозрение - тя направи пауза, очаквайки Карен отново да подаде реплика.

Карен добросъвестно изпълни желанието й. Свидетелят трябва да се под държа в добро настроение, това беше начинът.

- Какво се случи?

- Беше на сватбата, която Джеръми спомена преди малко. Саманта Синклер и Тоби Сейнт Джон Сарджънт. Нали се сещате, най-малката дъщеря на Франк Синклер. Лорд Синклер, онзи с вестниците.

Да се каже за Франк Синклер, че е „онзи с вестниците“, бе все едно да кажеш, че Т. С. Елиът е „онзи, дето от време на време е драскал стихчета“. Той беше оглавявал няколко национални ежедневника и сега ръководеше най-голямата издателска група в Обединеното кралство, публикуваща ежедневници и седмични издания. Преди няколко години беше получил място в Камарата на лордовете и постоянно се появяваше в различни телевизионни предавания, където изразяваше агресивно възгледите си по всякакви въпроси, без значение от познанията и опитността му по темата.

- Знам за кого говорите - каза Карен.

- Франк и Ели бяха стари приятели. А впоследствие, разбира се, той се запозна и с Каролайн.

Карен се опита да прикрие изненадата си.

- Не бих предположила, че Франк Синклер е имал нещо общо с Ели и Каролайн. Нали тъкмо той повтаря постоянно, че семейството трябва да се състои от баща, майка и деца? И че всички сме се упътили с експрес към ада заради пороците си?

- Точно така е - отвърна Фелисити. - Но двамата с Ели ги свързваше много отдавнашно приятелство. Двамата били най-блестящите ученици в едно провинциално училище, после и двамата постъпили в университета в Дърам и си останали приятели. Понякога имаме нужда в живота ни да присъстват хора, които не са съгласни с всичко, което правим, госпожо главен инспектор.

Джеръми се засмя.

- Да взема да си опитам късмета тогава, скъпа.

- Много смешно, стар глупчо такъв. Така или иначе, много се зарадвахме да видим момчетата на Каролайн след толкова време. Винаги съм отбелязвала колко е странно, че никак не си приличат. Човек никога не би предположил, че са братя. Гейбриъл - толкова тъмен, а Уил - толкова рус. Но генетиката е странно нещо. И нашите две дъщери никак не си приличат,

- Това е, защото Виола прилича на теб, а Пердита е точно копие на майка ми - каза Джеръми. - Такива неща се случват.

- Разбира се, я виж момчетата в династията Уиндзор - и Фелисити повдигна многозначително вежди. — Та ето, празнуваме си ние на сватбата, пием великолепното шампанско на Франк Синклер, и тогава по едно от онези странни стечения на обстоятелствата, които се случват, Гейбриъл застана в профил близо до Франк Синклер, когото също виждах в профил. И изведнъж всички части на пъзела си застанаха по местата. Не можеше да има никакво съмнение. Очевидно Франк Синклер беше баща на Гейбриъл.

30.

За миг Карен изгуби ума и дума. Фелисити Фрай за пореден път доказа, че си остава ненадмината във финалните драматични реплики.

Джеръми поклати раздразнено глава.

- Наистина не биваше, Фелисити. Нямаш никакви доказателства за това.

- Доказателството е това, което видях с очите си, Джеръми. Ти самият също го видя. В профил двамата изглеждат почти напълно еднакво. Анфас приликата не е толкова подчертана - лицето на Гейбриъл е по-широко от лицето на Франк, и въпреки това си приличат много. Разбира се, цветовете им са съвсем различни - Гейбриъл с тъмната си коса и онези хубави кафяви очи, а Франк е пясъчнорус и синеок.

- Но как? Искам да кажа, защо? Това е в разрез с всички публични изявления на лорд Синклер - промълви Карен.

- Предполагам, че Ели се е обърнала за помощ към него пред олтара на старата им дружба - заяви Фелисити. - Поискала е услуга за приятелката си.

- Предполагам, че са успели да го убедят с ласкателства - каза кисело Джеръми. - Егото му е с размерите на малка планета. Мога да си представя как Каролайн и Ели са му обяснявали, че не могат да си представят по-добри гени от неговите.

- А и от тяхна гледна точка той е бил идеалният избор. Имали са нужда от стопроцентова дискретност, а са можели да разчитат за това на Франк. Като се вземат предвид възгледите му и общественото му положение - мисля, че когато са правели това, той тъкмо е бил станал за първи път главен редактор, - той никога не би допуснал дори намек за истината. Такова нещо би го унищожило.

- Това ми е ясно - съгласи се Карен. - Но не мога да разбера как се е съгласил да го направи като начало.

Фелисити сви рамене с елегантно движение.

- Мъжете обичат да си представят, че оставят след себе си кръвна линия, която ще просъществува, когато тях ги няма. Франк има само дъщери - може пък да е решил да рискува, за да има син?

- И като че ли го е получил - каза Джеръми. - Макар и син, когото никога не би могъл да признае.

- Вероятно ще е лесно да се направи сравнение на ДНК проби, за да се разбере дали сме прави? - попита Фелисити.

- Лесно е да се направи, но е трудно да се обоснове подобно искане - каза Карен. - Няма как да застана на прага на дома му и да поискам да бръкна в устата му с лабораторен тампон, за да взема проба.

- О, колко очарователно технологично звучи - „лабораторен тампон“. А не може ли да го направите скришом? Нали по телевизията постоянно виждаме как го правят. Измъкват картонени чаши за кафе от кофите за боклук, крадат чаши от баровете - такива неща.

„Да им се не види на тъпите писатели“, помисли Карен. Мързи ги да следват законната процедура, затова си измислят, каквото им хрумне.

- Такова доказателство трудно би било прието от съда. Съдиите не възприемат добре такъв безразсъден подход. Особено в Шотландия, където автентичността на всяко доказателство трябва да бъде подкрепена от присъствието на втори човек при получаването му. Но нима Каролайн не е оставила никакво писмо? „В случай, че умра...“, нещо от този род?

Фелисити и Джеръми се спогледаха озадачено.

- Не съм чувала за нищо подобно - отвърна Фелисити. - Тя със сигурност не ми беше оставила нищо, а се съмнявам, че е имала по-близък приятел от мен.

- Ами дневници? Някакви лични документи?

Те отново се спогледаха.

- Нищо не е оставяла - каза Фелисити. - След катастрофата дойде Мади, сестрата на Ели. Тогава тя живееше в Италия, но хвана първия полет и се прибра. По онова време Уил си беше у дома, скоро щеше да започне да следва химия в „Импириъл Колидж“. Гейбриъл беше още в интерната в Шотландия, затова решиха да го оставят там, за да не го разстройват. Той обичаше онова училище, нали, Джеръми? А и там се държаха добре с него. Той прекарваше в интерната повечето си ваканции, защото Уил, естествено, нямаше възможност да се грижи за малко момче, а Мади се беше върнала в Италия. Живее си там като принцеса и от време на време издава по някоя готварска книга - Фелисити го каза с такъв тон, сякаш книгите на Мади се намираха само на едно стъпало над порнографията.

- Съжалявам, но какво общо има всичко това с дневниците на Каролайн?

Фелисити приглади косата си назад от челото.

- Съжалявам, не се изразявам особено ясно. Мади изгори всичко. Цялата им лична документация. Ако е имало дневници, изгорила е и тях. Всичко излетя през комина.

Карен, осъзнала изчезването на поредна възможна частица от пъзела, почувства как сърцето й се свива.

- Но защо? Какво я е накарало да постъпи така?

- Готова беше на всичко, само да не изпадне семейството в неудобно положение и да не бъде опозорено - изду устни Фелисити.

- Но имала ли е право да направи това? Документите на Ели може би, но и тези на Каролайн?

- По принцип не - каза мрачно Фелисити. - Каролайн и Ели бяха направили завещания в полза една на друга, и в тези завещания не присъстваше онази клауза, според която едната трябва да надживее другата с трийсет дни, преди завещанието да влезе в сила. Тъй като Ели беше с няколко месеца по-възрастна от Каролайн, водеха я на теория за починала първа. Така че всичко, което тя бе притежавала, премина при Каролайн. А Каролайн бе предвидила в подобен случай всичко да остане на Уил - Фелисити въздъхна и поклати глава. - Не знам какво си е мислела Каролайн, може би е съставила завещанието преди раждането на Гейбриъл. Нямам представа. А може пък да си е мислела, че докато Гейбриъл е още толкова малък, Уил би се грижил за него. Така че, технически погледнато, цялата тяхна лична документация премина във владение на Уил. Но Мади му наби в главата колко е необходимо да поддържа тайната, която майка му бе наложила приживе, и каза, че единственият начин да съхранят доброто си име е да изгорят всичко, което би могло да съдържа намек за истината.

- Затова тя направи истинска клада в задния двор на къщата - каза Джеръми. - Само дни след катастрофата. Писма, картички, дневници, всичко. Изгори дори снимките. На Уил и Гейбриъл не им остана практически никакъв спомен от майка им.

- Копирахме повторно всички наши снимки, на които присъстваха Ели, Каролайн и момчетата - каза Фелисити. - Дадохме ги на Уил и Гейбриъл няколко години след катастрофата, след като бе отминала първоначалната травма. И двамата бяха трогателно благодарни, нали, скъпи? - тя посегна към Джеръми, взе ръката му и я стисна.

- Това беше най-малкото, което можехме да направим при тези обстоя-телства - каза той твърдо. - Да постъпи по такъв начин. Ужасна жена е тази Мади.

Около Карен постоянно се затваряха врати. Наистина, може би трябваше да се вразуми и да обърне гръб на този холкова необещаващ случай. Ако изобщо съществуваше случай за разследване, напомни си тя.

- Това е ужасно. Но ако ми позволите да се върнем към самата катастрофа, както казах в началото, приемаше се, че причината е бомба, поставена от терористи...

Фелисити я прекъсна.

- Но сега искате да кажете, че ако Гейбриъл не е отнел сам живота си и е говорел за заговор, може да се окаже, че нещата са били съвсем различни?

На бузите й се бяха очертали две розови петна. Трудно бе да се прецени дали е развълнувана или възмутена.

- Не притискай така горката жена - намеси се Джеръми.

- Не, няма проблем - каза Карен. - Но трябва да разберете, че на този етап става дума единствено за предположения. Питам се дали можете да се сетите за някой, който е имал зъб на Каролайн или на Ели?

Двамата отново се спогледаха объркано.

- Не и за някой, който да ги е мразел толкова, че да стигне до убийство - каза Фелисити с тон, който много напомняше начина, по който лейди Бракнел произнася „Пътна чанта?!“ в „Колко е важно да бъдеш сериозен“. - В нашата работа всеки постоянно е обиден на някого - това занимание се практикува на нивото на олимпийски спорт. Актьорите постоянно се възмущават, че са били подминати в кастинга за някоя роля, че са били изместени от някой амбициозен новак. Злословим и оплакваме съдбата на Англия. Но не се стига до физическо насилие, да не говорим пък за убийство. Каролайн никога не е споменавала за човек, който да я ненавижда искрено — тя се засмя, леко и звънко. - Самата идея звучи абсурдно.

- Наистина, госпожо главен инспектор, хората в света на Фелисити нямат склонност към убийства - освен на екрана. Просто не би им минало през ум. Не казвам, че в театралните среди под повърхността не тлеят наскърбени чувства, но всичко свършва само с това - Джеръми се приведе напред, за да подчертае твърдостта на убеждението си.

Колкото и да не обичаше да приема казаното от свидетел за чиста монета, Карен беше доста склонна да повярва, че преценката на Джеръми и Фелисити е правилна. Извън романите хората не се убиваха заради някоя роля в Уест Енд или назначение в телевизията. И със сигурност никой не би взривил трима Невинни заедно с обекта на своята ненавист. Дори в театралните среди толкова побъркан човек би се набивал на очи. По всичко личеше, че е стигнала до края на тази следа.

- Благодаря ви за вашата откровеност - каза тя. - Ако няма нещо, за което вие искате да ме попитате, мисля, че изчерпах въпросите си.

- Беше много интересно. Напоследък животът ми стана забележително скучен - то е разбираемо. За мен бяхте като глътка свеж въздух - каза Фелисити.

Карен стана. Какво се казваше в такива случаи на умиращ човек, когото едва познаваш?

- Благодаря, че ми отделихтеШт времето си. Надявам се да не ви е много тежко.

Този път Фелисити отклони очи, усмихвайки се едва-едва.

- Много мило от ваша страна - каза тя. - Наистина се надявам най-сетне да намерите някакви отговори. Дори ако те потвърждават онова, в което всички вярваха досега.

Вървейки обратно, Карен се опитваше да пропъди гласа, който се обаждаше в главата й, за да й каже, че преследва сенки. Че си измисля занимания, за да ангажира съзнанието си. От сирийски бежанци до неоснователни подозрения за заговори - пълнеше главата и времето си с нереални неща. Нито щеше да реши бежанската криза, нито пък да намери отговора за неизяснено взривяване на самолет, което всички освен нея приемаха за лесно обяснимо. Трябваше да се стегне, вместо да тормози една умираща жена с безсмислени въпроси.

Защото какво бе научила всъщност? Каролайн Абът и Ели Маккинън са се обичали и са искали дете, което да увенчае връзката им. Франк Синклер, лорд Синклер, ръководител на влиятелна медийна група с дясна ориентация, защитник на семейни ценности, на които вече не държеше дори консервативната партия, беше възможен донор на сперма за желаното от тях бебе. Всичко това бе съпроводено от едно голямо „може би“. Действително ли той би поел такъв голям риск заради любовницата на старата си училищна приятелка? Но дори ако Фелисити Фрай беше права, всички доказателства за това са били изгорени преди двайсет и две години. Като че ли нямаше какво да направи по този въпрос, освен да тръгне по петите на Франк Синклер, за да отмъкне някоя изхвърлена от него картонена чаша за кафе.

Но дори да го направеше, и дори ако ДНК анализът посочеше Франк Синклер като баща на Гейбриъл Абът, какво доказваше това? Че Каролайн, Ели и Франк са лъгали на поразия. Това със сигурност не можеше да бъде мотив за убийство.

Освен ако двете жени не бяха заплашвали Франк Синклер да го разобличат заради лицемерието му.

Карен мина покрай Нотинг Хил Гейт в посока към парка Кенсингтън, обмисляйки тази вероятност. Беше малко пресилено, но не напълно изключено. Тук не ставаше дума единствено за репутация. Ако Каролайн бе огласила публично, че Франк Синклер е неизвестният баща на детето й от което следваше и неговото съучастие в под държаната от нея измама, че покойният й съпруг е все още жив - той щеше да бъде унищожен в очите на обществото. Новата му позиция на главен редактор би била отнета, а и демонстративно щастливият му брак би рухнал.

В очите на Карен това беше достатъчно силен мотив за убийство.

31.

Докато Карен вървеше през Кенсингтън Гардънс, слънцето се показа през облаците, но тя не забелязваше. Беше разсеяна, мислите й скачаха от проблем на проблем, докато се опитваше да напредне в някоя от насоките, които я вълнуваха в момента. Майка й имаше обичая да казва „в главата ми бръмчат куп моторчета“ - този израз до голяма степен илюстрираше начина, по който работеше умът й в момента. Но ходенето само по себе си й помагаше да си изяснява нещата и тъкмо когато навлизаше в Хайд Парк, мисълта й се закачи за нещо в дълбините на съзнанието.

- Лаптопът на Фил - прошепна тя, а лицето й се проясни. Седна на първата попаднала й пейка и се зае да обмисля идеята, за да открие евентуални недостатъци. Когато Фил бе убит, лаптопът му се намираше на бюрото му в офиса. Джими Хътън помнеше, че го е видял там сутринта, когато двамата излизали, за да изпълнят задачата си. После Фил бе откаран в болница и никой от отдела не се беше връщал в офиса чак до следващия ден. А в промеждутъка някакъв безсърдечен опортюнист се беше промъкнал вътре и откраднал лаптопа. Крадецът можеше да е ченге, можеше да е някой от нещатните сътрудници, можеше да е и някой от чистачите. Нямаше как да се разбере.

Джими беше бесен, когато й го съобщи, а и тя не реагира много по-добре. Що за задник би свил лаптопа на детектив, който лежи в интензивното, след като е пострадал при изпълнение на служебния си дълг? Направо не беше за вярване. И това ми било колегиалност. Опитаха се да открият виновника, но за всички беше ясно, че това е чиста формалност. Намирането на крадеца само би влошило положението. Всъщност никой не искаше да знае кой от хората, с които работи, е способен да извърши такава гадост.

А после Фил почина и на никой вече не му беше до някакъв си лаптоп. Но днес, сега, случилото се добиваше нова значимост. Карен извади телефона си и се обади за втори път през този уикенд в лабораторията за дигитални анализи.

- Дигитален анализ - каза отсреща Тамсин.

- Тамсин? Обажда се Карен Пири.

- Пак ли ще трябва да търся в телефонния справочник?

- Браво, пак се опитваш да изкръшкаш.

Тамсин се изкиска.

- Така си е. Та какво мога да направя за теб?

- Имам един малък въпрос. Ако някой е откраднал лаптоп, в който аз имам възможност да влизам с друг пофил, възможно ли е крадецът да ползва моя акаунт, за да влиза навсякъде, кьдето аз имам достъп?

- Само ако си била достатъчно глупава да не се сетиш да защитиш входа си с парола. А ти не си глупава.

Сега беше ред на Карен да се изкиска.

- Не, не съм. Но ако, да кажем, съм била в акаунта си и не съм се отписала, преди другият, който е ползвал лаптопа, да влезе в своя акаунт?

Тамсин се замисли.

- Възможно е. На теб какво ти трябва, да е възможно или да не е?

- Много бих искала да е възможно.

- Може би има начин - поде Тамсин - говореше по-бавно, защото се беше замислила. - Искаш от мен да изясня това, така ли?

- Благодаря, стига ми само да знам, че такова нещо е възможно.

- И не е необходимо аз да знам защо, нали?

- Приеми, че това е твоето добро дело за деня, Тамсин.

- Не съм се отличавала с добри дела, откакто напуснах скаутите. Това ли е всичко?

- Да, благодаря.

- Няма защо, за мен беше удоволствие.

И толкова - този въпрос се уреди. Проблемите, жужащи в главата й, станаха с един по-малко. Тя се взираше пред себе си, гледаше невиждащо семействата, излезли на разходка в парка, играещите деца, прегърнатите влюбени двойки, импровизираните футболни мачове, в които хвърлени на тревата якета маркираха вратите. Представяше си на тяхно място онези сирийци, които бе виждала около мангала, с техните семейства. Просто място, на което да се събират.

Карен си припомни отново разговора с Джорсал отпреди няколко вечери. Да се поговори с политик за положението на сирийците беше разумно предложние, но Карен предполагаше, че това трябваше да е човек, който я познава отпреди. В противен случай тя щеше да бъде пренебрегната като поредния доброжелателен наивник, който няма представа как функционира светьт. Не искаше да си губи времето с човек, който не би я приел сериозно.

Това стесняваше сериозно възможностите й. Беше правила всичко по силите си, за да избягва срещи с политици, аргументирайки се с твърдението, че и без това достатъчно неща й пречат да си върши работа. Но понякога нямаше как да се измъкне. И, честно казано, тези срещи невинаги бяха протичали добре. От друга страна никой от хората, прекарали достатъчно дълго време с Карен, не би казал, че тя има шансове да направи кариера като дипломат. А ако тя някога се почувстваше изкушена да изневери на ината си, си напомняше, че по-голямата отстъпчивост увеличаваше шансовете й за повишение до чин, в който я очакваше ужасяващата я работа на бюрократ.

Реши да започне от най-долното стъпало: не познаваше нито един от общинските съветници в Единбург; не познаваше и единбургски членове на парламента; но се бе запознала с един от настоящите представители на Единбург в парламента в Лондон, когато той беше все още кандидат за парламента от квотата на Шотландската национална партия, твърдо убеден, че никога няма да спечели мястото, което до 2014 година беше сигурна лейбъристка позиция. Крейг Граси по онова време работеше в администрацията на Здравната каса, заемайки стабилна позиция в средния управленчески състав. Съпругата му беше второстепенен свидетел по един случай на изнасилване и опит за убийство, който Карен бе успяла най-сетне да разреши преди няколко години. Семейство Граси й станаха симпатични, тя ги намираше за непосредствени и непресторени, което поначало не очакваше от човек с амбицията да стане член на парламента.

Макар че, ако трябва да бъдем честни, той и не очакваше такъв шанс като този, който му даде прехвърлянето на 30 процента от гласоподавателите към Шотландската национална партия.

- Никога няма да стигна до парламента - споделяше той с Карен. - Партията просто иска да има кандидати за всяко депутатско място, това е цялата работа. Аз съм просто декор - но гласоподавателите явно го харесаха (или, което е по-вероятно, им се понрави как Никола Стърджьн успя да стресне Уестминстър) и Крейг беше избран за член на парламента, представител на централен Единбург. Оттогава Карен не го беше виждала, но беше почти сигурна, че той ще отговори на обаждането й. Дори в неделя следобед.

Тя никога не изтриваше телефонни номера. Номерът на Шърли Граси все още беше в списъка и Карен го набра бързо, за да си попречи да се разколебае. Звъня толкова дълго, че тя вече очакваше да бъде прехвърлена на гласова поща, но накрая сигналът прекъсна и тя чу задъхан глас:

- Ало? Ало? Чувате ли ме?

— Госпожа Граси? Обажда се главен инспектор Карен Пири, от...