Границите на позволеното

Той кимна и се усмихна.

- Разбира се, шефе. Имената, които така и не записват, клюките, които ни-кога не проследяват, теориите, които не си дават труд да споменат - това беше още една от мантрите на Карен, която тя бе успяла да набие в главата му.

- Точно така. Някъде там се крие името на бащата или чичото на Рос Гарви. От двайсет години насам той вярва, че е успял да се размине с наказанието за онова, което е причинил на Тина Макдоналд. А ние сме най-страшният му кошмар, Джейсън. Ние винаги сме най-страшният кошмар на хора като него - тя се измъкна от колата и затвори вратата зад себе си. Достатъчно бе говорила с Хубавеца. Беше време за разговор между зрели хора.

Имаше основания да разчита за това на Джорсал Кенеди. Джус, както тя самата обичаше да бъде наричана от приятелите си, никога не се беше държала като глупаво момиченце. Открай време беше разумна. Не действаше припряно, винаги обмисляше възможните резултати от действията си, преди да пристъпи към тях. Въпреки това в света на тийнейджърите, в който конформизмът се маскира като бунт, тя никога не бе страдала от недостиг на приятели. Със сигурност бе по-популярна от Карен, която тогава още не бе овладяла техниките, с които напоследък спестяваше на Джейсън остротата на езика си. По онова време Карен отказваше да търпи глупаци - нито с готовност, нито против волята си. Това не й спечели много приятели, но двете с Джус винаги бяха близки. Когато влизаше в сградата на социалните служби, Карен с изненада установи, че я обзема радостно нетърпение. Доста време беше минало, откакто за последен път бе изпитала такова простичко чувство.

Карен очакваше да я посрещне секретарка или помощник, но Джорсал слезе да я посрещне лично в приемната. Не беше се променила много. Беше ясно, че дългата й коса бе все така гъста, макар и прибрана в конска опашка, в кестенявите кичури засега не се виждаха сребристи нишки. Все още бе слаба, почти кльо- щава, но гърдите й бяха понаедрели. Това е благодарение на ражданията, каза си Карен без следа от завист. Но очилата със строги, правоъгълни рамки бяха нещо ново. Те бяха белег на по-високото служебно положение на Джорсал, караха я да прилича на човек, който взема решения и от когото зависят събитията.

Когато двете жени пристъпиха напред и се прегърнаха смутено, Карен се запита какво ли е впечатлението на Джорсал. Колко ли се бе променила в сравнение с онова тромаво, пълничко момиче, което като че ли никога не знаеше какво да облече и каква прическа да избере? Сега тя беше трийсет и няколко годишна жена с леко наднормено тегло, която все още продължаваше да се взира недоумяващо в гардероба си и никога не успяваше да подреди косата си така, че да изглежда по същия начин, както когато излизаше от фризьорски салон. Имаше повече бръчки от Джорсал, което я учуди, защото, доколкото знаеше, социалните работници бяха една от малкото прослойки в обществото, която се сблъскваше с по-големи ужаси дори от полицаите.

- Карен! - възкликна Джорсал, без да сваля ръце от раменете й и отстъпи назад, за да я огледа. - Господи, бих те разпознала навсякъде!

- Бива те с тези респектиращи очила - отвърна Карен. - Изглеждаш добре.

- Лъжеш. Можеш да събереш багаж за един уикенд в торбичките под очите ми — тя пусна Карен и махна с ръка към стълбите. - Хайде да се качим горе и да си побъбрим като хората.

- Радвам се да те видя - каза Карен, гледайки гърба на Джорсал, докато се качваха на първия етаж. - Винаги, когато чувах нещо за теб през изминалите години, съжалявах, че не поддържаме връзка.

Джорсал я погледна за миг през рамо.

- Толкова се впечатлих, когато мама каза, че си станала инспектор от криминалната полиция. Сериозна работа е това. А сега вече и главен инспектор. И теб си те бива, момиче - тя въведе Карен в малък кабинет. Карен не би успяла да поддържа работното си място толкова спретнато. Очакваше да види снимки на децата на Джорсал на бюрото и й го каза.

Джорсал се отпусна на стола си и й посочи двата стола за посетители, разположени срещу нея. После направи кисела гримаса.

- Не ми е приятно да подчертавам късмета си пред хората - поизправи се и се приведе напред, подпирайки лакти на бюрото, а лицето й помръкна, когато добави: - Разбрах какво се е случило с приятеля ти. Тежко е да преодолееш такова нещо.

- Още не съм се справила. Всъщност съм много далеч от преодоляването - Карен се покашля. Не беше готова да коментара това с Джорсал. Донякъде се надяваше, че може да се стигне до момент, когато това ще е осъществимо, но дотогава трябваше да измине още доста време. — Приятен офис, между другото.

Джорсал изсумтя иронично.

- Порадвай му се. Ще ни разкарат оттук след няколко седмици. Общината продаде сградата на ОСГМ на безценица и ние ще се присъединим към веселата банда във Файф Хаус*.

- Какво е ОСГМ?

- Организация за социални грижи сред миньорите.

Карен кимна разбиращо. Трийсет години след като Тачър

унищожи въгледобива във Файф щетите продължаваха да се отразяват на местната икономика и на общностите, които навремето зависеха от въгледо-бива.

* Седалището на общината във Файф. - Б. пр.

- Предполагам, че така е редно - каза тя.

- Имаха нужда от нова централа, след като общината реши да срине тяхната сграда покрай новото строителство в центъра. Но ти не си дошла, за да говорим за градско планиране - и на лицето й се появи онази привлекателна усмивка с повдигане на вежди, която Карен помнеше.

- Така е. Виж какво, Джус, наистина ще се радвам да се съберем и да поговорим за всичко, което ни се е случило, но сега работя по един случай, който трябва да придвижа напред, а положението е сложно, не мога да се ориентирам в усложненията и си мисля, че ти може би ще се справиш с това.

Джорсал се усмихна.

- Ако съм в състояние да ти помогна, ще го направя. При условие, че скоро ще излезем заедно някоя вечер.

- Обещавам.

- По телефона каза, че ставало дума за юридическата страна на осиновяването?

Карен описа накратко, но ясно положението, предизвикано от неблагоразумието на Рос Гарви.

- Мислех си, че ми остава само да получа проба от устната кухина на Стюарт Гарви и за нула време ще разреша случая - тя поклати глава. - Би трябвало вече да знам, че така не става. Работя достатъчно време по студени досиета, за да съм наясно, че рядко е толкова лесно.

Джорсал измърмори нещо съчувствено.

- Е, що се отнася до закона за осиновяването, тук си по-добре, отколкото ако работеше на юг, в Англия, това е положителното в случая.

- Защо?

- Добре, започваме с урок по история. Шотландските закони приемат принципа на задължителното наследяване. С други думи, не можеш да лишиш децата си от наследство. По закон те имат право върху една трета до една втора от онова, което се води за твоя движима собственост - пари, акции, дялов капитал, такива неща. До промяната на закона през шейсетте години на двайсети век това важеше за всички деца, на които си биологичен родител, дори ако след това са били осиновени. Тази клауза от закона вече не важи за осиновени деца, но онези точки от закона, които улесняват доказването на произход, още съществуват, въпреки промяната в закона за наследството.

- Добре, горе-долу разбрах. И какво следва от това?

- Когато имаме случай на осиновяване, се издава нов акт за раждане с имената на осиновителите и избраното от тях име на детето. Кратък препис на оригиналния акт се съхранява от службата по осиновяването, отделно от документацията за раждания, сватби и погребения, до която обществеността има свободен достъп.

След като осиновеното лице навърши шестнайсет години, то има право на достъп до оригиналния си акт за раждане. Тези документи могат да се намерят или в архивите на съда в Единбург, или в архива на местния съд, разрешил осиновяването, или в Главния граждански регистър в Единбург. Изпращаш писмо до Националния архив на Шотландия и оттам те уведомяват къде да търсиш. После се явяваш там с документ за самоличност със снимка и те ти отварят копието от оригиналния акт за раждане.

- И това е всичко? Само краткият препис?

- Да. Но това не е съвсем всичко. Човек може да се обърне към съда с молба за повече сведения. Би трябвало да успееш да се добереш до оригиналната молба за осиновяване, до доклада на служителя, натоварен с проверката, доклада на социалните служби, сведения за условията на живот на родната майка, за причините, поради които е дала детето за осиновяване, адреса й и мястото, където е било родено детето. Може да се намерят дори доклади от местните общински власти или от агенцията по осиновяване, ако е била ползвана такава.

Карен почувства как я сгрява познатата радост от усещането, че по случая има движение.

- Нямах представа, че осиновените деца имат достъп до толкова обширна документация за истинския си произход.

- Това, струва ми се, е добре. В повечето случаи документацията по осиновяването е добре поддържана и съвсем ясна.

- А само осиновеното лице ли има достъп до нея?

Джорсал направи гримаса.

- По правило само осиновеното лице или негов пълномощник.

- Щом казваш „по правило“, значи има и изключения от правилото?

Карен не беше особено обнадеждена, защото познаваше добре бюрократичните затруднения.

Но преди Джорсал да успее да отговори, бързо почукване на вратата прекъсна разговора им. Вратата се отвори и без да чака покана, в кабинета влезе висок, слаб мъж с черен панталон, черен пуловер с висока яка и черно кожено яке. С прошарената си, ниско подстригана и щръкнала коса, слабото, помургавяло в солариум лице, пресечено от мустачки като на Кларк Гейбъл, инспектор Алан Ноубъл винаги напомняше на Карен за мъжа с кутията шоколадови бонбони от прочутата реклама на „Кадбърис“*, макар че изражението му беше по-мрачно. Той като че ли се изненада да я види тук, но това не го обърка.

- Здравейте, дами - каза той, свеж като повей от Северно море. - Виж ти, виж ти, кого е довял насам вятърът. Не съм очаквал да те видя тук, Карен. Мислех, че си ни зарязала заради съблазните на столицата.

Само три изречения, а тя вече се почувства изморена от пресилените му остроумия.

- Здравей, Алан. Имах нужда от малко упътване във връзка със закона за осиновяване, а кой би ми помогнал по-добре от социален работник?

* В една от популярните реклами на фирмата „Кадбърис “ героят преодолява всякакви трудности, за да влезе в стаята на любимата жена и да остави кутия шоколадови бонбони. — Б. пр.

Усмивката проряза лицето му с бръчки.

- Нали знаеш онзи виц, а? Каква е разликата между социален работник и ротвайлер? - двете жени въздъхнаха. - От ротвайлер може и да спасиш децата си - и той се изкиска - смешно висок смях за мъж с неговия външен вид.

- Знаеш ли, Алан, проблемът с вицовете е там, че от тях се очаква да бъдат смешни - каза уморено Карен. - Да изляза ли, за да поговориш с Джорсал?

- Не, не, няма нужда. В случая няма нищо поверитено - и без да чака покана, той седна на другия посетителски стол, внимателно придърпвайки нагоре крачолите на панталона си, за да запази ръбовете. - Трябват ми само малко подробности. Също като на теб, само дето моят случай е още топъл.

- За Гейбриъл Абът ли става дума? - намеси се Джорсал.

- Именно. Първо го помислихме за самоубийство, но после решихме, че е убийство. Е, сега патоанатомът, след като огледа тялото и оръжието, мисли, че първото ни впечатление може да е правилното.

- Какво? Мисли, че в крайна сметка все пак е самоубийство?

Инспектор Ноубьл кимна снизходително.

- Позна, Джорсал - той произнесе неправилно името, разделяйки сричките, като че ли я презираше, задето е била обременена с такова странно келтско име. - Самоубийството, което считахме за убийство, в крайна сметка се оказва самоубийство.

11.

Карен се облегна назад, кръстосвайки крака. Най-много от всичко обичаше нещата да се оказват не такива, каквито са изглеждали на пръв поглед. Именно възможността да разплита здрави, неподатливи възли я беше привлякла към студените досиета.

- Какво го накара да промени мнението си? - попита тя. Ноубъл доби самодоволен вид.

- Аз го накарах. Огледах повторно оръжието. То е малък полуавтоматичен пистолет, Смит&Уесън 457. Производството им е прекратено преди двайсетина години, но в продължение на няколко години са били голям хит. И тъй като има къса цев, за Абът е било възможно да се простреля в дясното слепоочие, държейки оръжието в лявата си ръка. В такъв случай траекторията на куршума би трябвало да е насочена по-скоро към задната част на черепа, вместо да го прекосява напряко, затова и помолих патолога да провери. И ти да видиш - той разпери ръце в израз на щедра благосклонност, - оказа се, че съм бил абсолютно прав. А тъй като нямаме доказателства за присъствието на който и да било друг на мястото, нито пък за някой, който да е вървял с него, бих казал, че самоубийството със сигурност е по-вероятната версия. Особено след като вече сме наясно, че си имаме работа с човек с психически проблеми.

- Формулировката не ми харесва - отбеляза Джорсал. Ноубъл се ухили самодоволно.

- Никога не съм бил майстор на политическата коректност, уважаеми дами.

- Не става дума за политическа коректност - каза Карен. - А за човешко достойнство. За уважение.

- Божичко, Карен - възкликна провлечено Ноубъл. - Половината си живот като зрял човек той е прекарал в психиатрии и санаториуми за душевноболни.

- А сега е мъртъв. По моите представи това му дава право да се отнасят към него с малко уважение.

Ноубъл сви рамене.

- Както и да е. Идеята е, че имам нужда от сведения за душевното му състояние напоследък. Когато разговарях с теб по-рано, ти каза, че си присъствала на негов разговор с човека от социалните служби, който отговарял за него?

Джорсал кимна.

- Опитвам се да оценя работата на възможно най-много от подчинените си в реална обстановка. Преди около месец и половина се видях с Гейбриъл заедно с Иън Лесли, който работи с него. А после срещнах Гейбриъл случайно в Кинрос преди две седмици. Той ме спря на улицата и побъбрихме. Но не бих казала, че мога да дам експертно мнение за душевното му състояние.

- Как би описала личността му? Обичайното му душевно състояние?

- Това официален разпит ли е? - смръщи се Джорсал.

- Не, не. Просто исках да побъбрим неофициално, за да си изясня как стоят нещата - Ноубьл вдигна ръце с дланите напред, сякаш за да се предпази от нападение. - Разбира се, може да се стигне и до по-сериозен разпит преди официалното разследване на злополука с фатален изход, но това ще го направим в участъка. Е, как би го описала?

Джорсал започна да си играе с една химикалка. Карен виждаше, че ситуацията й е неприятна, но щеше да прояви сговорчивост, за да не се сдърпва със старши служител на полицията. Карен знаеше открай време, че Джорсал предпочита да си пази патроните за битки, които си струваха труда. Разговорът за човек, междувременно сложил сам край на живота си, вероятно не беше една от тях.

- Гейбриъл беше преживял тежък нервен срив през последната година от следването си. Така и не успял да се възстанови. Както сам каза, често е бил приеман в специализирани санаториуми - когато не е бил в състояние да се грижи сам за себе си и да функционира във външния свят. Не беше шизофреник, но понякога имаше пристъпи на параноя, и тогава вярваше, че съществува заговор той да бъде убит.

Ноубъл прихна да се смее.

- Не думай! Да не би да се е имал за законния престолонаследник?

Джорсал го изгледа сурово.

- Не. Никога не е казвал нещо конкретно. Ако му задаваха въпроси, той сменяше темата. Казваше, че било прекалено опасно да говори публично за случилото се с него. Вероятно си наясно, че майка му е загинала, когато самолетът, с който пътувала бил взривен от ИРА. Предполагам, че този случай е отключил параноичните му фантазии. Каролайн Абът е била случайна жертва на атентата, но Гейбриъл приел смъртта й като доказателство, че и той е в опасност.

- А проявявал ли е склонност към самоубийство? - Ноубъл забарабани с пръсти по коляното си.

- Не съм виждала никакви доказателства за нещо подобно - каза предпазливо Джорсал.

- Но нали каза, че е имал пристъпи на параноя. Ами ако се е самоубил, опитвайки се да представи случая като убийство, ако това е било неговият начин да каже: „Видяхте ли, нали ви казвах, че някой ме преследва?“

- Нали ви казах, че съм болен - промърмори Карен.

- Моля? - озадачен, Ноубъл се обърна рязко към нея.

- Епитафията на Спайк Милиган*. Съжалявам, поводът не е подходящ за шеги.

- Ти си последният човек, от когото бих очаквал да се шегува със смъртта - каза грубо Ноубъл, обръщайки й демонстративно гръб. - Е, какво ще кажеш, Джорсал? За това ли става дума в случая?

* Терънс Алан "Спайк " Милиган (1918 -2002) — комик, писател и драматург, поет от англо-ирландски произход. — Б. пр.

Тя въздъхна.

- Предполагам, че това е една от възможните интерпретации.

- Малко попресилена - намеси се Карен.

- Отговаря на онова, което намерихме на местопрестъплението и на предисторията за психическите проблеми на загиналия - каза сухо Ноубъл.

„И ти помага да се измъкнеш от трудно разследване на убийство“, каза си Карен, но премълча. Неразгадаемите убийства бяха много интересни в някой скандинавски сериал по телевизията в събота вечер, но малко ченгета им се радваха в реалния живот.

- Би трябвало да поговориш с Иън Лесли, ако искаш да получиш по-детайлна картина на психическото състояние на Гейбриъл - каза Джорсал. - Ако това е всичко, инспектор Ноубьл, не бих искала да ви задържам.

Ноубъл стана, без да бърза, приглади панталона си и размърда рамене, за да нагласи якето.

- Ще поддържаме връзка - каза той. - Благодаря ти, че ми помогна да си изясня това.

- Ами лабораторните резултати? Как стои въпросът със следите от огнестрелно оръжие? - попита Карен, когато той почти беше стигнал до вратата.

Ноубъл се обърна към нея, присвил очи.

- По лявата му ръка има малко следи от контакт с оръжието.

- Е, да, но нали от пистолета е било стреляно. Може да се очаква, че по ръката му ще има следи, независимо от това той ли е натиснал спусъка. А дрехите му?

Ноубъл издиша шумно през нос.

- Сакото му е в лабораторията. Но не очаквам изненади. А сега, убеден съм, че имаш достатъчно свои случаи, които да те занимават, без да се налага да си пъхаш носа в моите.

Ноубъл затвори рязко вратата зад себе си. Джорсал изглеждаше обезпокоена.

- Това ме учудва - каза тя. - Не мислех, че Гейбриъл има нагласата на самоубиец. Но пък има предистория на емоционална нестабилност, така че това е напълно възможно.

- Имаше ли роднини? Те биха ли могли да кажат нещо по-точно за душевното му състояние?

- Не и достатъчно близки. Има брат, Уил. Той живее в Лондон и управлява фирма за компютърни игри. Сигурно печели добре, защото плащаше наема на брат си, а той не беше малък. Гейбриъл живееше в една къщичка на около четвърт миля от пътеката, която минава по брега на езерото. Малка къща наистина, но мястото е много търсено. Никога не би могъл да си я позволи, ако разчиташе само на социалните помощи. Веднъж каза, че брат му с радост плащал наема, стига само мястото да било далеч от него и неговото семейство.

- Как го каза? С горчивина? Гневно?

Джорсал поклати глава.

- Натъжено. Гейбриъл беше тъжен човек. Но на мен ми стана симпатичен. Беше се вманиачил на тема история и политика на страните от Източна Азия. Не знам защо. Иън Лесли каза веднъж, че започнел ли да говори на тези теми, сякаш ставал друг човек. Говорел свързано и убедително. Но ти надали искаш да слушаш тези неща. Не приключихме темата с осиновяването. Ти ме питаше за изключенията, нали?

- Точно така - Карен нямаше нищо против да продължат. Това самоубийство/убийство/самоубийство на Гейбриъл Абът беше събудило любопитството й, но не достатъчно, за да я отклони от основния й интерес. - Има ли такива?

- В много редки случаи. Единствените случаи, за които съм чувала аз, са били по медицински съображения, когато осиновеното лице не е било в състояние да даде отговорно съгласие.

- Рос Гарви не може да даде съгласие.

- Да, но достъпът до документацията по осиновяването му няма отношение към здравословното му състояние.

- Тоест съм прецакана?

Джорсал приглади косата си назад от челото. - Не е съвсем сигурно. Би могла все пак да се обърнеш към съда с молба да ти покажат оригиналния акт за раждане. - А ще я одобрят ли?

- Може би. Очевидно аргументът, на който биха се позовали, ако откажат, е европейската конвенция за правата на човека, чието спазване е залегнало в законодателната база на самостоятелния шотландски парламент. Искането ти по отношение на Рос Гарви би нарушило точка 8 от конвенцията, според която той има право на недосегаеми лично пространство и семеен живот. А пък по отношение на евентуален бъдещ обвиняем ще си в нарушение на точка 6 - правото на справедлив процес. Предполагам, че заподозреният може да се оплаче, че го обвиняват в престъпление, извършено преди двайсет години, въз основа на процедура, за която той не е давал съгласието си.

- Но всичко това е правно буквоедство, нали? Кой би възразил в съда?

- Като начало осиновителите му, предполагам. Нали каза, че никога не са му казвали за осиновяването? Следователно биха могли да настояват, че нарушаваш не само правата на Рос по силата на точка 8, но и техните права.

Карен обмисли продължително думите й.

- А разглеждането на молбата ми ще бъде при закрити врати, нали?

- Напълно. Ще се разглежда на извънсъдебно заседание.

- Следователно не нарушавам правата им, стига да не кажа на Рос Гарви, когато той дойде в съзнание, нали? - Кой сега изпада в буквоедство? Нали всичко ще се разбере на открито съдебно заседание, ако в крайна сметка арестуваш някого и той отиде в затвора?

Карен сви рамене.

- Може и да не се разбере. Не мисля, че ще се наложи да споменаваме публично името на Рос Гарви. Можем да помолим съда да съхрани анонимността на източника, дал ДНК проба с фамилно съвпадение. Да направим така, че конвенцията за правата на човека да работи за нас, а не против нас. - Нищо не разбирам от наказателни съдебни дела. Предполагам, че в крайна сметка съдът ще постанови да се предостави информацията, но ще е необходима много сериозна и упорита аргументация. Ще ти трябва добър адвокат. А съдът може да се произнесе, че в случая няма спешност и че трябва да се изчака, за да се види дали Рос Гарви ще дойде в съзнание. Твоят случай чака вече от двайсет години, малко повече чакане няма да попречи. И, разбира се, ако Гарви не се възстанови и умре, съдът ще ти предостави всичко, което искаш, защото мъртъвците нямат човешки права.

Карен изпъшка.

- Ето, точно това са нещата, които се говорят в съдилищата, защото процесите се водят от юристи, които не знаят какво е да живееш със съзнанието, че не си наясно кой е убил дъщеря ти, любимия ти, приятеля ти. Аз виждам нещата така - всеки ден, през който този убиец ходи свободно по улиците, е ден, в който правосъдната система не успява да осигури справедливост за Тина Макдоналд. Освен това има един много убедителен аргумент против изчакването.

- И какъв е той?

- От шотландската полиция изтича информация като през сито. Въпрос на време е някой да надуши, че сме подновили разследването по случая и да продаде информацията на любимия си драскач от медиите. А ако нашият убиец е все още наблизо? Тогава може да реши да не рискува, а да отиде на място извън нашата юрисдикция - тя се усмихна кисело. - Има ли посолство на Еквадор в Шотландия?

12.

Реорганизацията, последвала създаването на самостоятелна шотландска полиция, се бе отразила добре на заместник-началника на полицията Саймън Лийс. Беше запазил чина си и бе получил малко, но заслужено повишение на заплатата. Беше успял да се отърве от неандерталците от Файф и да се установи в далеч по-цивилизования Единбург. С вродения му талант да управлява и ръководи това беше мястото, където можеше да блесне. Той наистина нямаше причина да се оплаква.

Но не беше съвсем така. Главен инспектор Карен Пири все още беше негова пряка подчинена. Мислеше, че ще се отърве от нея, когато се премести в Единбург. Но забележителните й успехи в разкриването на отдавнашни престъпления от студените досиета в полицията на Файф привлякоха вниманието на големите шефове и те избраха нея да ръководи националния отдел за студени досиета. Дори и след това тя щеше да създава проблеми на друг човек. После този друг човек получи инфаркт и наградата на Лийс за упорития му, арогантен кариеризъм беше да му възложат контрола над отдела за студени досиета.

Карен го вбесяваше. Тя не изпитваше никакво уважение към висшестоящите, отнасяше се с него с безразлично снизхождение, граничещо с нахалство, но по някакъв начин съумяваше винаги да не прекрачи границата, определена от чинопочитанието. Или по-скоро, докато той разкриеше, че е действала, без да търси съгласието му, тя успяваше да постигне нов успех, който я правеше недосегаема. Това беше най-лошото. Тя беше предизвикателно добра в работата си. Понякога действаше нестандартно, понякога рискуваше, при това много, но най-често всичко се увенчаваше с успех. При това с драматичен успех по случаи от онези, които медиите най-много обичаха. И всеки нов триумф на шибаната Карен Пири хвърляше отблясъците си и по шефа й, който бе принуден да се усмихва до безкрай, скърцайки със зъби.

Почти толкова вбесяващо беше и разкритието, че тя му е измислила прякора. Винаги си беше мечтал за някой от онези прякори, които бе чувал, докато се катереше нагоре в йерархията - Чука, Батман, Шерлок и така нататък. Но тя го бе осъдила на прозвището „Макарона“, по името на един традиционен шотландски сладкиш, който се прави от картофено пюре и пудра захар. Такъв прякор трудно би вдъхнал страх в сърцата на престъпници или подчинени.

Дразнещият международен отзвук на последния прочут случай, приключен от Пири, все още се трупаше в пощенската му кутия. И ето я пак при него, седнала отпуснато на посетителския стол, рошава, като че ли току-що ставаше от леглото, с изпомачкан костюм, който й беше малко широк. Или беше отслабнала, или се беше предала и бе почнала да купува по-широки дрехи. Но в погледа й нямаше и следа от объркване. Сините й очи гледаха спокойно и невъзмутимо, но той винаги се чувстваше като прикован от погледа й, сякаш тя можеше да види несигурността, която се криеше зад лъснатата му, добре поддържана фасада. Карен протегна крака и ги кръстоса в глезените.

- Няма да харесате това, което се каня да ви кажа - заяви тя.

Нищо ново, каза си Лийс,

- Каква откровеност, инспектор Пири.

- Няма смисъл да увъртам - каза тя. - Имаме много добра възможност да изясним един случай от 1996 година - жестоко изнасилване и убийство в Глазгоу. През уикенда попаднахме

на фамилно съвпадение на ДНК проба в нашата база данни. Но има проблем.

Какво друго би могло да има, щом тя беше замесена?

- Какъв?

Карен описа набързо основните характеристики на случая досега.

- Ако искаме да отбележим някакъв напредък, трябва да се доберем до регистрите на осиновяванията.

- И какво предлагате вие?

- Трябва да поискаме от съда разрешение за достъп до оригиналния акт за раждане на Рос Гарви.

Лийс въздъхна.

- Не можете ли да се справите с това сама?

Предположи, че надеждата му е неоснователна.

- Не и ако искаме да получим това разрешение. Няма да бъде лесно. Ограниченията, наложени от защитата на човешките права, ще бъдат пречка. А съдът ще иска и мнението на неговите осиновители.

Лийс изпухтя.

- Не може ли да избутаме делото набързо, без да искаме тяхното мнение?

Карен му отправи продължителен, замислен поглед.

- Дори да успеем, когато те разберат, последиците ще бъдат катастро-фални. Трябва ни адвокат, който познава добре законовата страна на осиновяването и всичко свързано със защитата на човешките права.

Лийс си представи превъртащи се цифри, като на касов апарат в анимационен филм.

- Звучи като нещо, което ще се отрази зле на бюджета.

Карен се поизправи на стола и се приведе леко напред.

- Ако съществуваше алтернатива, щях да ви предложа нея.

- Защо да не изчакаме да видим дали този крадец на автомобили няма да дойде в съзнание? А може пък да умре? Нали това би сложило край на всякакви приказки за човешки права?

Изражението на Карен стана по-сурово.

- Точно така. Можем да изчакаме и да видим дали Рос Гарви ще дойде на себе си или ще ритне камбаната. В един идеален от гледна точка на бюджета свят това би решило проблема. Но аз мисля, че работата е по-спешна, тъй като някъде в нашата система имаме изтичане на информация. Медиите научават за случаите, по които работим, в много по-начален стадий на процеса, отколкото бих искала. Понякога това работи в наша полза и се явяват свидетели, които навремето са мълчали по някаква причина. Но аз се безпокоя за престъпниците, свикнали с мисълта, че нещо им се е разминало. Когато чуят, че разполагаме с нови сведения, те ще си плюят на петите. Честно казано, ако бях на тяхно място, щях вече да съм си уредила фалшиви документи и да държа един сак багаж готов за спешни случаи. За щастие повечето злодеи не са чак толкова съобразителни.

- И така, защото при нас има изтичане на информация, за което вие очевидно знаете, но не сте се опитали да прекратите, отделът ще трябва да плаща огромни сметки за съдебен процес? - разгарянето на праведния гняв беше усещане, на което Лийс винаги се наслаждаваше.

Карен извърна очи към тавана.

- Повече от ясно е, че има изтичане. Знам, че не е от мен и съм готова да заложа пенсията си, че детектив Мъри не си урежда срещи с журналисти зад гърба ми. Следователно трябва да е някой от администрацията или от лабораториите в Гарткош. Контролът над тези две места не е мое задължение.

- И така да е, трябваше да споделите подозренията си с мен - Лийс я изгледа ядосано. Рядко му се случваше да открие пропуск в работата на Карен и с радост се възползваше максимално от случая.

Карен се усмихна насила.

- Съжалявам, сър. Не мислех, че има смисъл да ви губя времето, казвайки очевидни неща. Оттук нататък разчитам на вашия блестящ професионализъм. Но си остава фактът, че ние не знаем колко дълго ще съумеем да пазим в тайна подновяването на разследването по случая Тина Макдоналд. Особено като се вземе предвид, че смятам да започна да разпитвам хората, които са водили предишното разследване и свидетелите. Да не споменавам пък, че трябва да се говори и с близките на жертвата. Следователно трябва да задвижим въпроса. Трябва ми адвокат и трябва да представим случая пред съда колкото е възможно по-скоро.

Лийс изпъшка.

- Доколко сте сигурни, че ще получите желания резултат, ако дам съгласие за такива смехотворно високи разходи?

- Гаранции няма. Съществува и възможността в оригиналния акт за ражда-не да не е споменато името на бащата. Но от този документ поне ще разберем къде да търсим. Без него не разполагаме с нищо. А с него може да се сдобием с всички отговори, от които се нуждаем.

- Или с нищо.

- Това важи за работата по всички студени досиета. Ако направите сравнителен анализ на разходите и ползите в началото на всяко мое разследване, счетоводителите биха получили нервна криза. Но вие знаете, че когато разкриваме стари престъпления, това не само слага край на неизвестността за приятелите и близките на жертвата, но и поставя нас в добра светлина. Повдига самочувствието на хората ни и аз мисля, че това няма цена - Карен го изгледа намусено.

- Все пак рядко си позволяваме такива разходи още в началото на разследването. Вижте, наш казахте, че случаят е необичаен. Не можете ли да намерите адвокат, който да се заеме с него без възнаграждение? Само за престиж?

Карен въздъхна.

- Не може да се говори за никакъв престиж. Делото ще се гледа при затворени врати. Разберете, хората ще научат, че отново се занимаваме с този случай. И роднините на Тина

Макдоналд, и медиите ще ме обсаждат. Наистина ли искате да им кажа, че не предприемаме нищо по случая, защото вие не искате да одобрите съдебните разноски?

Лийс въздъхна. Както обикновено, тя го беше притиснала в ъгъла.

- Добре - изръмжа той. - Но да не наемете някоя знаменитост.

Карен стана, грейнала в усмивка.

— Тогава да се хващам на работа.

И преди той да успее да каже нещо, тя вече бе напуснала стаята с удивителна бързина. Лийс стисна здраво клепачи. Един ден, обеща си той, един ден ще се отърва завинаги от Карен Пири.

13.

Понякога атмосферните условия възпираха Карен от нощните разходки, с които се приспиваше. Сега бе такава нощ. Остър източен вятър нахлуваше от Балтийско море и режеше през дрехите като нож за дране на кожи, понесъл ледени капчици дъжд, които жилеха като летящи листа коприва. Тя можеше да кръстосва града с нощните автобуси, но знаеше от опит, че това не удовлетворява нуждата й от движение. Вместо това си направи чай и се разположи пред лаптопа си. Беше картина, излъчваща топлота и уют. Но ако удобствата я накараха да се отпусне прекалено много, достатъчно беше само да извърне глава и пред нея се разстилаше морето, белите гриви на високите вълни, разбиващи се във вълнолома, вдигайки стълбове пяна. Човек можеше да гради стени, за да се предпази от дивата природа, но не можеше да пренебрегва съществуването й.

Тъй като споменът за днешната поява на инспектор Ноубъл бе все още пресен в съзнанието й, Карен реши да провери какво може да открие за убийството през 1994 година, което явно бе станало причина Гейбриъл Абът да загуби душевното си равновесие. По онова време Карен бе още ученичка, затова събитието не я бе впечатлило така, както би станало, ако беше вече на работа в полицията. Но тя помнеше самолетната катастрофа в пограничните земи, помнеше и шокиращото разкритие, че не става дума за обикновена злополука, а самолетът е бил взривен от терористи.

Ужасът от експлозията, унищожила самолета на „ПанАм“ над Локърби шест години преди това, по онова време беше още жив в съзнанието на хората. Съчетанието от думите „самолет“ и „тероризъм“ през 1994 година беше достатъчно, за да предизвика надигането на вълни от паника в общественото съзнание. А след като излетял от Северна Ирландия хеликоптер ,Чинук“ на Кралските военновъздушни сили с двадесет и петима старши служители на разузнаването се взриви в небето, няколко седмици след взривяването на малкия самолет, пресата в цялата страна се впусна в истерични филипики срещу ИРА и всичко, сторено от тях. Някои от коментаторите намекваха, че нито един човек, избрал въздушните пътища, не можеше да се чувства в безопасност. Но поради липса на по-подробна информация темата скоро отпадна от първите страници и се озова в дългия списък на „Неприятностите, които най-често се случват някъде другаде“.

Карен написа в търсачката думите „Каролайн Абът самолет“. На първо място в списъка на отговорите беше една страница от „Уикипедия“. Можеше да започне и оттук. Беше привикнала да приема с голяма доза здравословен скептицизъм всяка информация, която й попадаше. За полицейски служител винаги бе по-добре да се съмнява във всеки източник на информация, отколкото да се подвежда от привидности.

Въздушен превозвач

частна компания

Регистрационен номер

G-JPST

Начална точка на полета

летище „Елстрий", Обединено кралство

Дестинация

летище Файф, Обединено кралство

На 5 май 1994 самолет „Чесна 182 Скайлейн" експлодира във Въздуха над един хълм при Глендиърг, близо до Галашийлс, в пограничните земи на Шотландия. Самолетът е бил на път от „Елстрий" към летището на файф край Гленротес/1/. От четиримата души на борда, сред които и бившият министър за Северна Ирландия, членът на парламента Ричард Спенсър, телевизионната водеща Ели Маккинън и Каролайн Абът. импресарио в Уест Енд, не оцелява нито един.

Самолетът (редактиране)

Взривеният самолет е бил „Чесна 182 Скайлейн", номер на опашката G-JPST, регистриран в Обединеното кралство, произведен през 1975 г. Към датата на злополуката самолетът е имал общо 4 845 часа полетно време и 4 352 цикъла/2/

Катастрофата (редактиране)

„Чесна"-та излита в 10.17 ч. местно време от летище „Елстрий", с дестинация летището на Файф в Шотландия. Полетът протича спокойно до мига, в който, без всякакво предупреждение, по сведения на очевидци самолетът се взривява в огнено кълбо над един хълм при Глендиърг, близо до голф-игрището на Галашиълс край шотландската граница. Горящите останки били разпилени на голяма площ. /3/ Няма оцелели от взрива.

Жертви (редактиране)

Четиримата души в самолета /пилотът Ричард Спенсър и тримата пътници/ загиват при злополуката. Няма жертви на земята.

Екипаж:

Пилот: Ричард Спенсър, член на парламента

Пътници:

Мери Спенсър, съпруга на пилота

Каролайн Абът, театрален импресарио

Ели Маккинън, телевизионен водещ и писател

Разследване (редактиране)

Проведено е разследване от страна на Отдела за разследване на въздушни злополуки /ОРВЗ/. от полицията на Лодиан и Пограничните земи, подпомогнати от Националния за безопасност на транспорта, фирмата-производител на самолети „Чесна" и канадската фирма-производител на двигателя, „Прат&Уитни".

Отделът за разследване на въздушни злополуки представя официалния си доклад на 4 януари 1995 г. Заключението гласи, че разпадането на самолета във въздуха се дължи на задействането на взривно устройство, което става причина за експлодиране на двигателя. Взривното устройство е било от вид, често използван за терористична дейност/4/.

Разследването на смъртта на четирите жертви, първоначално определена като злополука със смъртен изход, започва на 31 януари 1995 г. в Единбург. Приключва на 10 февруари със заключение, че и в четирите случая става дума за убийство.

Карен сравни данните с още няколко новинарски публикации за катастрофата. На пръв поглед нищо не подлежеше на оспорване. Следващата й стъпка беше да проследи развоя на събитията в репортажите, отправянето на различни обвинения, до утвърждаването на окончателната версия за случилото се. Продължи да се рови из поредица архивирани вестникарски статии, както и произволни публикации на привърженици на теорията на конспирациите, маниаци на тема авиация и фенове на Ели Маккинън, които явно все още скърбяха за нея.

Картината, която започна да се изяснява пред очите й не беше особено сложна. Ричард Спенсър, четиридесет и девет годишен, беше работил като пилот на пътнически самолети, преди да влезе в парламента, и запазил пилотския си лиценз и след като станал депутат. Държал частния си самолет, четири- местен едномоторен "Чесна", на малкото летище „Елстрий“ в Северен Лондон, на няколко мили от дома, в който живеел със съпругата си Мери, четиридесет и четири годишна, и двете им деца - четиринайсет годишната Клоуи и десетгодишния Гай. Ричард обичал да лети и го правел винаги, когато имал възможност. Редовно ползвал "Чесна“-та за пътуванията си между Лондон и избирателния си район в Бирмингам.

В този случай двамата с Мери летели за Шотландия, за да присъстват на сватбата на бивша състудентка и приятелка на Мери. Ели Маккинън и Мери също били приятелки от студентските години и когато Мери разбрала, че Ели и Каролайн също са канени на сватбата, ги поканила да тръгнат с нея и Ричард, както става със стари приятели. Освен това Каролайн имала намерение да посети малкия си син Гейбриъл, който учел в интернат близо до Пърт.

Потеглили в хубаво време и минали всички пунктове от маршрута на север без инциденти. И после, внезапно, самолетът избухнал в пламъци над един хълм в Шотландия. Потресените очевидци описвали огромна огнена топка, падаща от небето.

Тъй като Ричард известно време бил министър за Северна Ирландия и се изказвал твърдо против терористите от всякакъв вид, съмненията за терористичен атентат се разгорели като горски пожар в пресата. Говорело се, че в самолета било поставено някакво взривно устройство. Вероятно с таймер.

Надигнало се и очакваното възмущение в предсказуеми части от медийното пространство. Как било възможно самолет на човек, за когото можело да се предположи, че е потенциална мишена на терористи, да не бъде проверяван за саботаж? Това ли заслужавали нашите политици в отплата за работата си? Трябвало ли невинни хора да плащат цената за слабостите на службите по безопасността и полицията? И така нататък. Карен също си бе задавала подобни въпроси, докато не попадна на няколко абзаца, заровени някъде из материалите по случая, публикувани в „Телеграф“. Малкият хангар, където стояла обикновено "Чесна“-та, бил заключван, имал алармена инсталация и бил проверяван два пъти в денонощие от полицията. Летището нямало нивото на сигурност, обичайно за пътническо летище, но там патрулирали охранители, а нямало и никакви следи от влизане на нарушители.

Това все още не означава, че е нямало някакво нарушение, каза си Карен. Просто то не е било явно. Някой може да е бил купен; охранителите може да не са проверяваш достатъчно старателно. Съществуваха много възможности. Няма непробиваема защита, ако някой иска достатъчно силно да я пробие.

Тя стисна горната част на носа си, за да спре изненадващо появилите се сълзи. На този етап от търсенията си тя би се обърнала по обичая си към Фил, за да му разкаже какво е прочела и да обясни разсъжденията си. Не че не можеше да обмисля всичко това и сама, но разговорът винаги й помагаше да изясни мислите си. А тъй като умовете им функционираха различно, той успяваше да забележи някоя дреболия, която й беше убягнала.

Карен се завъртя на стола и впери поглед в бурното море. В такива моменти чувстваше липсата на Фил като физическа болка в гърдите си. Стягаше я болезнен пристъп на мъка и гняв, който заличаваше всичко останало. Беше чувала други хора да казват, че ги боли сърцето, и винаги бе приемала това като метафора. Сега вече знаеше, че не е така. Сведе глава, прокара рязко ръка по устните си и се обърна обратно към монитора, откъдето Ричард Спенсър й се усмихваше с добре пресметнатата любезност на човек, който съзнава, че иска да спечели гласа ви. Преливащ от благонадеждност, подправена с отзивчивост. Напомняше й на актьора, който изпълнява ролята на инспектор Лестрейд в „Шерлок“. Запита се дали, ако Спенсър не беше загинал, това щеше да му бъде от полза.

Политическата кариера на Спенсър беше обект на най-голямо внимание, анализирана, за да се разбере защо точно той би бил на прицела на ИРА. Очевидно според преобладаващото мнение той не е бил подбран заради някакви специални прояви като министър, колкото заради факта, че хобито му го е превръщало в лесна мишена за разлика от предпочитанията на другите му колеги.

Разбира се, мъченическата му смърт го беше превърнала в светец. Първокласен представител за избирателите си, представител на прогресивното крило на партията си, любящ съпруг и нежен баща. Карен се запита каква ли част от това беше заблуда. Би се обзаложила, че щеше да придобие съвсем различна представа за образа му, ако бе разпитала същите хора седмица преди смъртта му.

Кариерата на Ели Маккинън като популярна телевизионна водеща също й бе спечелила сериозен дял от вестникарските колонки. Беше започнала като една от четирима весели тийнейджъри, водещи в събота сутрин готварска програма за деца, но качествата й на звезда помогнали да се открои и тя скоро била поканена да участва в любимото детско шоу на нацията, следобедната програма „Всички на борда!“ Ели скоро се превърнала в основен водещ и работела в шоуто вече от дванайсет години, когато се случила катастрофата. Била е буйна и жизнена, широката й усмивка била също толкова запазена марка като физиономиите на Ант и Дек*.

* Антъни Мак Партин (род. 1975) и Деклаи Донъли (род. 1975), английско комедийно дуо, телевизионни водещи, актьори и музиканти. - Б. пр.

Беше си изградила и допълнителна кариера като писател на детски приключенски книжки за трима братовчеди, които живеят в градче на южното крайбрежие, привличащо неестествено висок брой шпионски организации, въоръжени грабители, търговци на наркотици и похитители. Книгите бяха привлекателни със своята динамика, с нестандартния си хумор и своите ярки и жизнени илюстрации. Карен си спомни, че беше купувала поредицата за племенницата си. Доколкото си спомняше, ставаше дума за една по-весела, английска версия на „Лемъни Сникет“. В некролозите пишеше, че тя е внесла нов живот в детската литература; и Карен отново се запита дали коментарите нямаше да бъдат по-различни, ако тя бе жива.

За личния живот на Ели Маккинън не бе казано много. Беше живяла сама в Северен Лондон. Една подробност се споменаваше само в една статия - че двете с Каролайн Абът живеели в една сграда - голяма къща в Белсайз Парк, разделена на два апартамента. В същата статия се отбелязваше, че Ели била кръстница на по-малкия син на Каролайн, Гейбриъл. Като се вземе предвид каква е била работата на Каролайн в театъра, сигурно е било удобно да има наблизо някой, на когото да може да оставя бебето. Което вероятно е влошило допълнително нещата за Гейбриъл. В един ужасен следобед момчето е загубило едновременно майка си и жената, на която би могло да разчита да я замести. Двойна беда.

Каролайн беше трета поред по отделеното й място в материалите. Беше израснала в Единбург, учила английска литература и театрознание в Бристъл и си намерила работа като разпоредител в един театър в Уест Енд. Изкачвала се светкавично в служебната йерархия, подпомогната няколко пъти от щастливия случай. Когато навършила трийсет години, вече била мениджър на малък театър в едно от столичните предградия. Две години по-късно създала собствена продуцентска компания и само за година и половина вече уреждала постановки в Уест Енд. „Каролайн долавяше пулса на публиката“, беше казал един от съперниците й. „Завиждахме й за този нюх, с който безпогрешно разпознаваше пиесата, която би задържала задниците по местата в залата.“

Беше се омъжила за Том Абът, корабен инженер. Първият им син, Уилям, се родил през 1976. Десет години по-късно дошъл Гейбриъл. Работата на Том налагала да обикаля цял свят и да отсъства дълго. Друг приятел казваше: „След време Том просто престана да се прибира. Каролайн казваше, че починал някъде в Тайланд, скоро след раждането на Гейбриъл. Но не вдигна много шум около това. Тя не обичаше да коментира личния си живот.“

Така че Гейбриъл Абът вече е бил преживял загубата на баща си, когато майка му и кръстницата му загинали. Карен се зачуди как едно малко момче би се справило с такава огромна загуба. Тя беше съсипана от смъртта на Фил, но имаше други котви в живота си. Родителите си, няколко близки приятели, работа, която обичаше. А какво е останало на Гейбриъл? Брат, десет години по-голям, но все още прекалено малък, за да може да се грижи за него. Изгубил е всяка опора. Сърцето й се сви, докато си представяше потреса, мъката и тъгата, които е изпитал. А и той не беше единственото дете, осиротяло в резултат на катастрофата. Двете деца на семейство Спенсър бяха загубили едновременно и майка, и баща.

Четвъртата жертва, Мери Спенсър, почти не бе събудила интереса на медиите. Карен неволно си спомни песничката „Три врани седяха на стената.,.“, която пееха като деца. Последният стих винаги я разсмиваше - "Четвъртата я нямаше, горката“. Това описваше отлично Мери Спенсър, Забележителна единствено с това, че е била съпруга и секретарка на Ричард Спенсър и майка на Клоуи и Гай. Хубавичка, с онзи тип хубост, който се забравя за половин час. Но несъмнено важна личност в живота на осиротелите й деца.

Карен се прозя. Разучаването на подробности за чуждо нещастие най-сетне бе уморило ума й дотолкова, че да престане да се вълнува и да се тормози. Най-сетне щеше да може да си легне и да заспи. А утре щеше да открие начин да се добере по-близо до убиеца на Тина Макдоналд.

14.

Просторна, модерна едноетажна къща на брега в Еършър не би била първият избор на Карен за дом след пенсиониране, но тя можеше да оцени добрите й страни. Каза си, че родителите й биха я харесали. Майка й щеше да оцени изгледът към морето чак до остров Аран и възможността да се наслаждава на живота в малък град. Баща й би превърнал старателно окосените морави и спретнатите лехи е рози в зеленчукова градина, която би могла да изхранва десетчленно семейство. Но въпреки че за него пенсионирането предстоеше след година-две, той нямаше да напусне автобусното депо с достатъчно пари, за да купи такъв дом. За подобна покупка беше необходима пенсия на началник на полицията.

Джейсън беше уговорил срещата. Когато се насочиха на запад по вечно натоварената магистрала М8, той описа на Карен реакцията на Андрю Дъгуид.

- Каза, че очаквал това обаждане още откакто сме започнали да се занимаваме със студени досиета - изглеждаше едновременно учуден и облекчен. Най-често хората не проявяваха такъв възторг, когато им се обадеха от отдела за студени досиета. Не им беше приятно да се връщат към мрачни събития, с които са имали периферен контакт. Животът им беше продължил напред и не им беше особено приятно новите любими, новите семейства или колеги да знаят, че са били свързани с убийство или тежко сексуално престъпление, макар и непряко. Що се отнася до полицейските служители, те често приемаха подновяването на някое разследване като оскърбление към професионализма им, черна точка в досието им. А имаше и случаи, в които хората, които искаха да разпитат, имаха най-голямо основание да се боят от срещата - защото рискуваха да загубят свободата и доброто си име, ако уликите сочеха недвусмислено вината им.

Сега, застанала на прага, Карен се надяваше Джейсън този път за разнообразие да е разбрал правилно. Звънецът изпълни електронна версия на „Ездата на валкириите“. Защо, каза си тя, някой би избрал звънецът му да изпълнява мелодия, която повечето хора свързваха с „Апокалипсис сега“ и сутрешен мирис на напалм?

Зад матираното стъкло на входната врата се очерта някаква масивна фигура - когато вратата се отвори, се показа набит мъж, който сигурно едва бе успял да покрие изискванията за ръст при постъпване в полицията. Тялото му бе изопнало джинсите и спортната блуза с лого на шотландската асоциация по ръгби, под плата се очертаваха мускули, а не тлъстина. Прошарената му коса беше все още доста гъста, но подстригана много ниско. Грубоватите черти на лицето му омекнаха в усмивка, докато посягаше да отвори външната врата на верандата. Приличаше по-скоро на охранител от нощен клуб, а не на пенсиониран висш полицай.

- Вие сигурно сте главен инспектор Пири - каза той, отваряйки външната врата. - И детектив Мъри. Заповядайте. Съжалявам за звънеца, жена ми е голяма любителка на операта - той протегна ръка и се ръкува с двамата, когато стъпиха на верандата. - Аз съм Андрю Дъгуид, Казвайте ми Андрю - тези няколко думи бяха достатъчни, за да стане ясно, че той е от Глазгоу - времето и високото му положение в полицията не бяха успели да изгладят акцента му.

Въведе ги в просторно антре, чиито стени блестяха в бяло, което почти излъчваше сияние. Ламинат на пода, килими, които според Карен бяха от ИКЕА.

- Тук вдясно - каза той.

Карен и Джейсън изпълниха указанието и влязоха в дневна с панорамен прозорец, който заемаше изцяло една от стените. Фантастичната гледка - море, небе и остров Аран в далечината - беше най-впечатляващото нещо в стаята. Минаха няколко секунди, преди Карен да започне да възприема каквото и да било друго - мебелите, подбрани с оглед на удобството, а не заради елегантната линия; две библиотеки, едната претъпкана с биографии и книги за военна история, другата с исторически романи. Голям телевизор с плосък екран, който изглеждаше незначителен редом с гледката през прозореца; слаб ванилов аромат на освежител за въздуха.

- Седнете, разполагайте се. Жена ми тъкмо кипваше вода. Чай или кафе?

След като те си избраха напитките, той излезе за малко. Когато се върна, Карен и Джейсън бяха успели да седнат така, че той да не може да ги държи под око едновременно. Тя се беше научила през годините да поддържа по този начин неувереност у разпитвания. А тази неувереност пречеше на предпазливостта. Карен нямаше представа дали Андрю Дъгуид има какво да крие, но за по-сигурно изхождаше от позицията, че всеки има нещо за криене.

Той се разположи в просторно кресло и отпусна ръце върху бедрата си. Изглеждаше, че е спокоен и се владее. Карен се запита дали щеше да бъде много трудно да го извади от равновесие.

- И така, Тина Макдоналд. Винаги ги помним - поде той. - Случаите, при които някой е успял да се измъкне. Случаите, в които така и не сме открили отговора - той изкриви устни в гримаса на съжаление. - С какво мога да ви помогна, главен инспектор Пири?

Карен се канеше да отговори, когато вратата се отвори широко, бутната от едно солидно бедро в джинси. Ръцете на госпожа Дъгуид бяха заети от голям поднос с три огромни керамични чаши и чиния с голяма купчина кифли, от които се стичаше масло и сладко. Карен изгледа кифлите с копнеж, но нямаше намерение да се поддава на изкушението, а после да съжалява. Джейсън скочи, за да помогне на госпожа Дъгуид, но тя го отпрати с жест обратно на мястото му и постави подноса на една странична масичка. Раздаде напитките с весела усмивка, като че ли се радваше на появата на двама непознати детективи в дневната й.

- Вземайте си кифлички - каза тя и тръгна към вратата. - Няма дави се пречкам.

- Дилия направи сама тези чаши - каза гордо Дъгуид, вдигайки като за тост неугледната керамична чаша.

Карен беше сигурна, че е изплела сама и огромния си пуловер.

- Хубаво е човек да има хоби - отбеляза Джейсън, вземайки си кифла.

Вече отегчена от общи приказки, Карен се намеси:

- И така, аз прегледах документите от разследването и на пръв поглед ми се стори, че екипът ви не е пропуснал нито една подробност.

- Благодаря. Приятно ми е да си мисля, че съм успявал да поддържам ред и дисциплина. Но преди да задълбаем в подробности, можете ли да ми кажете какви са новите факти, с които разполагате? Детектив Мъри ми каза, че подновявате разследването за убийството на Тина. Но аз знам как стават тези неща. Необходимо е някакво много солидно ново доказателство, за да отупате прахта от убийство, извършено преди двайсет годиш.

Очевидно проницателността на Дъгуид не бе намаляла, след като се бе пенсионирал.

- Имаме фамилно съвпадение на ДНК проба - каза тя. - Но нещата не са съвсем ясни. Нищо повече не мога да ви кажа, съжалявам.

- Предположих, че ще е нещо подобно. Или това, или някой си е признал нещо на смъртното си легло. Е, вие сте прегледали документацията, така че знаете толкова, колкото знам и аз - разтвори ръце в израз на откровеност и се усмихна. Поведението му изглеждаше напълно непресторено, но Карен още не беше съвсем убедена.

- Доколкото знам от опит, сър, има два вида неразкрити убийства. Има случаи, когато у целия екип, занимавал се с разследването, няма никакво съмнение кой е убиецът - но не са в състояние да го докажат. Може да е поради липса на доказателства, а може и някой да обърка нещо много важно, така че изобщо да не се стигне до повдигане на обвинение. А има и други, при които проследявате всички възможности, проучвате всичко, което може да се окаже улика, разпитвате всички, които имат дори най-далечна връзка със случая, и все не можете да попаднете на приемлив заподозрян.

- Нямам опит в областта на студените досиета, главен инспектор Пири, но що се отнася до новите случаи, съм напълно съгласен с вас.

Карен кимна в знак на благодарност и продължи:

- Работата е там, че от документацията не винаги личи към коя категория се числи даденият случай, тъй като всички се научихме да подбираме много предпазливо информацията, която въвеждаме. Като се вземат предвид изискванията на защитата за разкриване на информация, никой не записва на хартия, нито пък въвежда в системата данни за заподозрян, които в крайна сметка могат да провалят случая, ако се стигне до съд. Е, от кой вид беше случаят „Тина Макдоналд“?

Дъгуид я погледна бдително изпод вежди.

- Вярвайте ми, аз първи щях да ви кажа, ако по времето, когато приклю-чихме с разследването, е имало някой заподозрян. Но случаят беше истинска мистерия. А и поне доколкото ми е известно, убиецът не е повторил престъплението.

- Или пък, ако го е направил, е внимавал повече с оставянето на материал за ДНК анализ.

Дъгуид кимна.

- Точно така. Но хората гледат криминални сериали по телевизията и си мислят, че извършителите на сексуални престъпления като това не са в състояние да се ограничат само с едно. Убедени са, че престъпниците посягат отново и отново, докато бъдат заловени, или умрат от рак, или се самоубият. Но ние знаем, че невинаги става така. Знаем, че има хора, които губят контрол и извършват едно-единствено ужасно нещо, напълно в разрез с характера им. И се ужасяват от самите себе си. Потресени са от онова, което са извършили. Но успяват да го преодолеят и никога повече не правят нищо подобно. Колко от студените досиета, по които сте работили, се отнасят до случаи, в които извършителят впоследствие не е извършвал нищо нередно - в продължение на десет, двайсет години или дори повече?

Карен въздъхна. Той беше прав.

- Има няколко — каза тя. — Понякога престъпниците реагират почти с облекчение, когато се появя със заповедта за арест.

- А има и такива, на които това никак не им харесва - измънка Джейсън с уста, пълна с кифла.

Дъгуид повдигна вежди.

- Предполагам. Мисълта ми е, че ако това е първо съвпадение на ДНК проба, вие вероятно търсите човек, който не се е замесвал в нищо противозаконно през изминалите двайсет години. Или пък е мъртъв.

- Или и двете - изтъкна Карен. - Сигурен ли сте, че няма човек, за когото някой от екипа ви е имал някакви подозрения?

Дъгуид поклати глава.

- Щях да зная. В моя екип не пазехме нищо в тайна един от друг.

Карен дълбоко се съмняваше в това. Опитът й говореше, че всеки полицейски екип е истински сейф за тайни. А от време на време се случваше сейфът да бъде разбит с взлом и тайните да се разпилеят по пода. Каза си, че Андрю Дъгуид е от хората, които имат нужда да вярват на собствената си пропаганда. Предполагаше, че той наистина не знае нищо, но това не означаваше, че няма нищо за научаване.

- Имате ли нещо против да се свържем с някои от предишните ви подчинени, за да проверим дали те не са попадали на нещо, което тогава да са приели за прекалено незначително, за да си губят времето с него?

За миг й се стори, че той ще се засегне. Напрегна се, ръцете му стиснаха коленете.

- Не, разбира се. Но имайте предвид, съмнявам се, че някой от тях все още работи в полицията. През последните пет години съм бил на безброй празненства по случай пенсиониране. И на много погребения. През последните няколко години изпратих в последния им път половин дузина мъже, които бяха по-млади от мен. Кевин Синклер, който се занимаваше с доказателствените материали по случая Тина Макдоналд, имаше рак на червата. Джим Браун, който координираше дейностите в повечето мои разследвания на убийства, почина, ко- гато беше на поход в националния парк Кеърнгормс. Инфаркт. Там Смарт, който отговаряше за разпитната документация - на него пък черният дроб сдаде багажа. Кени Макгрегър, който водеше кучетата-следотърсачи - и той си отиде. Всички са вече в голямата небесна кръчма - погледът му помръкна, той въздъхна тежко и потри главата си с ръце. Карен си каза, че усещането сигурно е като че ли галиш плюшено мече.

- Така е в нашата работа, дума да няма. Ние също загубихме неотдавна един колега - отбеляза Джейсън. Карен го изгледа невярващо. - Тежко е. Все едно, че губиш късче от себе си. Разговорите, които си имал с него насаме. Шегите, на които сте се смели заедно. Сега всички те са като отломки от миналото ти, загубени в безкрайността.

- Така е - Дъгуид го удостои с усмивка, а хладината в погледа му се стопи. - Но ако някой все още е на разположение, проверете в отдел „човешки ресурси“, те имат данни за връзка, дори да е само адрес, на който да се изплаща пенсията.

Стана й ясно, че тук няма да научи нищо повече. Карен изказа учтиво благодарностите си и сложи край на разговора. Изправи се, изненадвайки Джейсън, който тъкмо бе захапал трета кифличка. Той тръгна припряно подир нея към вратата, ронейки трохи и мънкайки нещо на сбогуване. Карен вървеше с тежки стъпки пред него, свела глава, и не проговори, докато не се качиха в колата. После му се нахвърли.

- Това пък какво беше? - сопна се тя.

По лицето на Джейсън се изписа смесица от предпазливост и несигурност.

- Кое? - изфъфли той, продължавайки да дъвче домашното печиво.

- Това за Фил. Какво си въобразяваш, че правиш, като дрънкаш за него така?

Джейсън преглътна.

- Ами нали той изреди всички онези мъртъвци. Сетих се за Фил. Знаех, че той ще разбере.

Обхваната от силни чувства, Карен търсеше с мъка подходящи изрази за онова, което искаше да каже.

- Не разговаряме за Фил с непознати. Това няма нищо общо с тях - идеше й да му изкрещи, че Фил е само неин и на никой друг, но знаеше, че такова поведение би я оприличило на побъркана, затова се въздържа. - Не разговаряме за него с непознати - повтори тя, насилвайки се да не повишава тон.

Изражението на Джейсън беше наскърбено.

- Но ние не разговаряме за него и помежду си - каза той с пресекващ глас. - Вие не искате да разговаряте за Фил с мен, а аз нямам с кой друг да говоря за него. В стария екип бяхме само ние тримата, а вие не искате да споделяте нищо. Наистина ми е тежко, шефе - и долната му устна затрепери.

Карен не искаше да чува думите му. Беше прав, тя не искаше да споделя. Не виждаше защо да го прави. Фил си беше неин, единственият, когото някога бе имала. Да разговаря с Джими Хътън беше различно - степента на неговата емоционална интелигентност беше такава, за каквато Хубавеца дори не би могъл да мечтае.

Искаше й се да удари Джейсън за нахалството му, задето се осмеляваше да мисли, че има право да сподели скръбта й. Искаше й се да го удря и да не престава, докато той не обещае, че никога вече няма да спомене Фил.

Вместо това просто замълча. Излезе от колата, затвори шумно вратата и тръгна пеш към центъра на града; гневни сълзи пареха в очите й.

Майната му на Джейсън, майната му на Дъгуид, майната им на всички.

15.

Карен повървя около половин миля по пътя, преди да успее да овладее чувствата си. Хвърли бърз поглед през рамо и вйдя Джейсън в колата на стотина ярда зад нея, да кара бавно като клиент, търсещ проститутка. Каза си, че вероятно двамата представляват абсурдна гледка. Като излезли от някой филм на братя Коен.

Спря и се обърна, правейки му знак с едно едва забележимо кимване. Колата Наближи и спря до нея. Карен седна вътре, закопча предпазния колан и каза:

- Ти имаш пълното право да разговаряш с мен за Фил. На- времето тримата бяхме заедно в екипа. Ще се постарая да се променя в това отношение.

Това беше най-близкото подобие на извинение, на което беше способна. Джейсън не беше виновен, че има толкова ограничено мислене. Постави си за цел да приема тези разговори така, сякаш си говори с домашен любимец, знаеше, че много хора постоянно правят така. Споделяш чувствата си, без да очакваш някакъв смислен отговор. Но това щеше да стане друг път, не точно сега.

- Съжалявам - измънка той. Едната му буза беше изцапана със сладко.

- Няма защо. Избърши си лицето, приличаш на петгодишен.

Очите на Джейсън се разшириха и той затърка устата си точно като такова малко дете, на каквото го беше оприличила.

- Къде отиваме сега, шефе?

- В Глазгоу. Първо ще направим посещение на учтивост при родителите на Тина Макдоналд. После ще се видим с Лиз Дънлийви. Тя продължава да управлява фризьорския салон „Хеър Апарънт“. Потърсих я в Гугъл. Вече има три други салона, но офисът й все още е в салона на Байърс Роуд. Да видим ще успеем ли да я изненадаме.

- А не трябва ли първо да й се обадим?

- Не - при работата по студени досиета общоприетата практика беше да се уведомяват свидетелите предварително за предстоящите разговори, за да могат те да се подготвят. Но Карен никога не беше робувала на общоприети норми. Лиз Дънлийви бе една от най-важните свидетелки при първоначалното разследване, затова не й се искаше фризьорката да разговаря предварително с приятелките си, за да уточнят една версия на събитията, за която са постигнали съгласие. С минаването на времето човешката памет винаги редактираше миналото. Много подробности се забравяха, докато пък други, изглеждали незначителни навремето, придобиваха нова тежест. Карен беше убедена, че това е способността на подсъзнанието да отделя зърното от плявата. Времето променяше и думите, които хората бяха склонни да кажат за мъртвите. Искаше й се да върви по преки пътища към онова, което най-добрата приятелка и шефка на Тина Макдоналд щеше да сподели спонтанно, вместо да приеме представеното от колективната памет.

- Защо не? - попита Джейсън, завивайки към главния път за Глазгоу.

- Не искам да се съветват предварително като състезателите в „Юнивър-сити Чалъндж“*. Не ми трябва да се съберат да мислят какво може да бъде казано и какво - не.

Джейсън се позасмя.

*Телевизионна игра с водещ Джеръми Паксман, в която се състезават студенти от различни английски университети. — Б. пр.

- Тези дни трябва да погледам „Юнивърсити Чалъндж" . Съквартирантите ми все се обзалагат кой ще даде най-много правилни отговори. Пък аз никога не успявам да отговоря дори на един въпрос.

Карен не беше учудена. По някакъв начин Джейсън беше намерил стая в един апартамент заедно с трима студенти от Единбургския университет. Надяваше се те да не се държат с него прекалено пренебрежително. Хубавеца може и да беше глупав, но имаше добро сърце.

- Да, но пък съквартирантите ти със сигурност нямат представа как се прави оглед на местопрестъпление.

- Дума да няма. Ако можехте да видите как изглеждат стаите им, щяхте да помислите, че през апартамента са минали някакви побеснели обирджии. Пълен хаос. Ако си оставя стаята в такъв вид, ще изям някой шамар от мама.

Карен познаваше госпожа Мъри и му повярва. После отметна глава, отпускайки се на облегалката, и притвори очи. Джейсън знаеше, че не бива да я прекъсва, когато се е замислила. Нещо от нищо - ето какво се опитваше да направи тя сега. Но това не означаваше, че не бива да обмисли подхода си.

Семейство Макдоналд бяха сменили жилището си след смъртта на Тина. Навремето бяха живели в кооперация в квартала Гован, съвсем близо до корабостроителните заводи, в които баща й бе работил като чертожник. Сега живееха в Маунт Флорида, край националния футболен стадион. Карен предполагаше, че когато имаше мачове, ревът на тълпите от Хампдън Парк заглушава и разговорите, и телевизора.

Ерик и Патси Макдоналд живееха в апартамент на първия етаж в кооперация с фасада от червеникав пясъчник. Площадката пред апартамента беше безукорно чиста и миришеше на боров ароматизатор. Карен се почувства неудобно, задето двамата бяха внесли мръсотия отвън по чистото стълбище. За тази среща се беше обадила предварително. Никаква полза

нямаше от това да изненадаш семейството на жертвата, особено в случаи, когато тя е загинала много отдавна, като Тина Макдоналд.

Вратата отвори среброкос мъж по риза, с панталон в неоп- ределен цвят - такъв панталон бащата на Карен би нарекъл „работен“. Дълбоки бръчки се бяха врязали в лицето му, а очите му бяха подпухнали като на човек, който много отдавна не е спал добре. Със спретнато подрязаните си мустаци й напомни на капитана от "Армията на татко“. Такива мустаци не беше виждала, откакто родителите й я бяха замъкнали на откриването на клуба за боулинг. От досието знаеше, че човекът е шейсет и три годишен, но той изглеждаше с десетина години по-възрастен. Зад него се виждаше дребна руса женица, която пристъпваше от крак на крак, опитвайки се да види по-добре посетителите.

- Вие сте от полицията, нали? - гласът на Ерик Макдоналд беше примирен, в него не се долавяше никаква надежда.

Карен представи себе си и Джейсън.

- Може ли да влезем?

- Пусни ги да влязат, Ерик, хората ще решат, че сме невъзпитани. Заповядай, момиче. Хайде, и ти, синко - изкуствената жизнерадост и мътният поглед на Патси Макдоналд подсказваха, че е на силни антидепресанти.

Всички се стьлпиха в дневната, претрупана с мебели и украшения. Явно Патси Макдоналд колекционираше канички с формата на човешки фигури*, и всички повърхности, които не бяха заети със снимки на Тина в рамки, бяха отрупани с най-грозните керамични съдове, които Карен бе виждала някога. Тя седна до Джейсън на дивана, а двамата Макдоналд обърнаха креслата си така, че да гледат към тях.

- Предполагам, че това е едно от рутинните ви посещения. За да ни уведомите, че случаят не е приключен - каза сухо Ерик, посягайки към пакета цигари на масата до него.

*Toby Jug (англ.) - каничка под формата на дебел веселяк с триъгълна шапка, превърнала се в предмет на колекционерска страст. - Б. пр.

- Всъщност не е така - отвърна Карен. - Дойдохме тук, защото имаме развитие по случая - Ерик застина, и пламъчето на запалката му остана на сантиметри от цигарата, а очите му се разшириха.

Патси буквално скочи от мястото си, и в крайна сметка седна обратно на самия ръб на креслото.

- Наистина ли? - възкликна тя. - Заловихте ли го? Заловихте ли копелето, което уби нашата Тина? - после се изчерви. - Извинявайте за думата.

- Няма защо да се извинявате. Не сме го хванали още, но скоро може да успеем.

- Значи знаете кой е? - развълнувана, Патси подскачаше на мястото си.

- Не точно. Ако позволите, ще обясня - двамата Макдоналд се спогледаха и кимнаха. - Преди две седмици в Дънди стана автомобилна катастрофа, шофьорът на катастрофиралата кола е в кома. Но в болницата от него са взели кръвна проба и когато я пуснали за сравнение в националната база данни...

- Е имало съвпадение? - Патси скочи на крака, вкопчила ръце в шията си. - О, Господи, Ерик, имало е съвпадение.

- Моля ви, госпожо Макдоналд, бихте ли ме оставили да довърша?

- Седни, Патси. Остави жената да говори - каза Ерик, пухтейки, докато палеше цигарата си.

Патси се отпусна обратно на мястото си и загледа Карен с овлажнели очи.

- Не разбирам.

- Съвпадението не е било точно. Но има достатъчно много показатели, за да могат лаборантите да твърдят, че човекът, нападнал Тина, е близък роднина на младия мъж, който е в кома. Между другото, самото момче дори не е било родено, когато Тина е починала.

- Тя не „почина“ - каза гневно Ерик. - Беше убита.

Понякога просто няма правилен избор, каза си Карен. Когато наричаш нещата с имената им, някои родители се стряскат и се разплакват, защото им припомняш преживения ужас. Ако пък опиташ да действаш по-деликатно, има такива като Ерик, които се засягат, защото приемат това като омаловажаване на ужаса, сполетял близкия им човек.

- Ние нито за миг не забравяме това, господин Макдоналд. А сега сме по-близо до човека, който я е убил, отколкото когато и да било преди.

- Е, арестувахте ли го? Този „близък роднина“? - попита Ерик.

- Все още не. Има едно усложнение. Въпросният млад човек е бил осиновен, затова ни се налага да открием истинските му родители.

- А той не знае ли кои са те? Нима не е проявил интерес? - гласът на Ерик беше пропит с презрение.

- Той всъщност не знае, че е осиновен - отвърна Джейсън. - Ако се върне в съзнание, това ще му дойде като шок.

- Не ме интересува това момче. Единственото, което ме. интересува, е да разбера кой е убил нашето момиче - каза Патси. - Ще го намерите, нали? Така каза господин Дъгуид, когато това се случи.

- Дъгуид - изсумтя Ерик. - Вероятно не е свършил нищо. Е, какво ви възпира?

- Законът, господин Макдоналд. Трябва да заведем дело, за да ни бъде разрешен достъп до оригиналния акт за раждане на този млад човек.

- Но съдията ще ви разреши, нали? - попита Патси. - Искам да кажа, че той ще разбере колко ни е необходимо да узнаем какво точно е станало с Тина.

- Разбира се, че ще разреши - каза Ерик. - То е ясно. Не може да има нещо по-важно от това да се обезвреди убиец.

- Може да не стане толкова лесно - каза меко Карен. - В случая се засягат човешки права.

Лицето на Ерик поаленя. Приличаше на човек, който всеки момент може да получи удар.

- Човешки права ли? Какви ти шибани човешки права? Ами нашите човешки права? Ние имаме право да знаем какво се е случило с дъщеря ни. Двайсет години живеем с мисълта за това, което й е причинил този човек. Двайсет шибани години. Той не е мислил за човешките права на Тина, когато...

- гласът му рязко затихна и той млъкна.

- Мъжът ми иска да каже, че вие трябва да направите всичко необходимо, за да арестувате това копеле - този път нямаше извинения, Патси се беше разгневила сериозно.

- Точно това и правим - Карен стана от мястото си. - Преди да си тръгнем, искам да попитам дали няма нещо ново във връзка със случилото се с Тина? Някаква дребна подробност, която навремето не сте забелязали? Някой да е казал нещо?

- Ако имаше нещо такова, щяхме веднага да ви се обадим - каза Патси. - Вие си мислите, че много искате отговори на въпросите си? Би трябвало да си представите как се чувстваме ние.

16.

Лиз Дънливи винаги изпитваше чувството, че се прибира у дома, когато влизаше в първия си салон от веригата „Хеър Апарънт“. А навремето не беше така. Първоначално се опасяваше, че е поела голям риск. Онези от обитателите на кооперациите от червен пясъчник в западната част на Глазгоу, които не бяха студенти, бяха най-често университетски преподаватели или работеха в медиите. Лиз често казваше на клиентите си, че може да се отвори цяла книжарница, която да продава само публикациите на хора, живеещи в квартала с пощенски код G12. За разлика от тях Лиз беше израснала в източната част на града, в порутена кооперация, която едва успяваше да избегне разрушаване по закона за прочистване на бедняшките квартали. И двамата й родители нямаха никакви очаквания по отношение на шестте си деца, освен може би, че проблемите, които те ще им създадат, ще ги накарат да съжалят за усилията, положени при отглеждането им. Но Лиз компенсираше с амбиция липсата на преимущества по рождение и собственото й преображение бе най-доброто й постижение на стилист.

Когато отвори първия си салон, той се намираше в онази част на Байърс Роуд, която не беше модерна, но светът се промени в нейна полза. Сега „Хеър Апарънт“ беше заобиколен от заведения от онзи тип, в който можеш да получиш каквато и да било претенциозна напитка, но не и чаша обикновено кафе; пекарна за здравословен хляб; няколко места, където можеше да се хапне прилично на добри цени; офиси на фирми за недвижими имоти, пълни с оживени и неуморно преследващи печалба млади хора; както и кръчми, претърпели основно преобразяване, за да придобият вид, с който да привличат студенти и млади професионалисти, опитващи се да не губят връзка с пропиляната си младост.

Лиз бе прекарала сутринта в най-новата си придобивка, намираща се на миля встрани от главната улица, в онази част на Мерихил, която брокерите на недвижими имоти оптимистично, но неоснователно включваха в границите на престижния квартал „Келвинсайд“. Салонът още не бе успял да си стъпи на краката. Макар че бе ремонтиран основно и обзаведен като флагман на модерното, недоумяващи пенсионери продължаваха да си запазват часове там, оплакваха се от музиката, настояваха да им се поднасят безброй чаши кафе и после се пазаряха за цената. Необходимо й беше да привлече младите професионалисти, които полека-лека завземаха този регион. Трябваше да похарчи още пари. Брошури с ваучери, ето какво щеше да й свърши работа. Щеше да надхвърли определения бюджет, но се налагаше да предприеме нещо.

Когато се върна, й се наложи да обиколи три пъти квартала, докато намери място за паркиране. Утре, обеща си тя, утре щеше да направи необходимото и да подбере подходящи брошури. Пет паунда намаление за подстригване, още пет за боядисване.

Познатият мирис на салона беше достатъчен, за да облекчи напрежението в раменете й. Кокосов орех и лайм - характерният аромат на козметиката, която ползваха, и далечна, скрита следа от химически препарати; тези миризми успокояваха Лиз. Това и музиката, непрестанно въртящ се подбор на любимите й парчета от изминалите 30 години от „Спотифай“. Тримата стилисти, които работеха зад столовете си, се обърнаха, когато тя влезе. Кимнаха, усмихнаха се, измънкаха някакъв поздрав и се заеха отново с клиентите си. Лиз мина забързано през салона, но спря за миг, за да поговори с клиентката на Калъм, жена на средна възраст, която заемаше някаква висока длъжност в университетската администрация и посещаваше салона в продължение на повече от десет години.

- Изглеждаш страхотно, Маргарет, май си отслабнала? - попита Лиз, сре-щайки очите на клиентката в огледалото. Едно беше сигурно, тя самата старееше по-добре от Маргарет Съмървил.

На рецепцията провери за всеки случай запазените часове. Оставаха двайсет минути до появата на поредния й клиент.

- Отивам отзад да пия едно кафе, Джийни - обърна се тя към стажантката, която записваше часовете. Още докато говореше, вратата се отвори и вътре влезе двойка, която тя определи като много странна. Трийсет и няколко годишна жена в много качествен костюм - от „Уисълс“, предположи Лиз, - който обаче не й стоеше много добре, с хубава и гъста кестенява коса, която имаше остра нужда от подстригване, а с нея - двайсет и няколко годишен червенокос мъж, видимо смутен в евтиния си костюм и ожулените си обувки; червената му коса беше подстригана стандартно, по-скоро съобразно някакъв универсален еталон, отколкото формата на главата му. Не бяха от типа на обичайните й клиенти. Упътиха се право към Джийни и тя пусна в ход сладката си усмивка.

- Здравейте, какво мога да направя за вас? Имате ли уговорен час?

- Търся Лиз Дънлийви - каза жената.

Застанала нащрек, Лиз се обади:

- Намерихте я. Имате ли час?

Жената поклати глава, ъгълчето на устата й се повдигна развеселено.

- Не, нямам. Имам нужда да ми отделите съвсем малко от времето си.

Лиз повдигна едната си вежда, оглеждайки с опитно око косата на жената.

- Ще ми трябва повече време, за да положа за косата ви грижите, които заслужава - каза тя сухо.

- Не съм дошла за подстригване - жената извади от джоба си служебна карта. - Аз съм главен инспектор Карен Пири от отдела за студени досиета. А това е детектив Джейсън Мъри.

Лиз почувства как лицето й се вдървява. Устата й пресъхна.

- Тина - произнесе тя дрезгаво. Оказваше се, че миналото не е погребано и забравено. Беше се питала дали някой ден няма да се стигне дотук. Всеки път, когато чуеше думите „студено досие“, застиваше в очакване да чуе името на Тина.

- Точно така - потвърди Карен. - Може ли да отидем някъде?

Лиз вдигна пръст. Не й се искаше да прибързва с разговора.

- Само минута - обърна се към монитора и плъзна пръст към следващия запазен час. - Калъм?

Той спря да щрака с ножицата и я погледна.

- Какво има?

- Имаш ли нещо против да поемеш моя клиент в два часа? - ръката й, със съвършен маникюр, посочи Карен. - Това ще ми отнеме повече от четвърт час.

Калъм извърна очи към тавана.

- Мислех да прескоча до „Кембър и Джоунс“, за да си купя от онзи техен страхотен хляб със смокини и копър.

- Джийни ще отиде вместо теб, когато й остане малко свободно време - мимоходом Лиз си зададе въпроса какво се случва с мъжете в Шотландия.

Калъм въздъхна.

- Добре де. Но си ми длъжница.

Усмивката на Лиз можеше да послужи за нагледно обучение по неискреност.

- Джийни, вземи парите за хляба на Калъм от дребните. Отивам отзад и не искам никой да прекъсва разговора ми - най-сетне тя насочи вниманието си изцяло към Карен. - Елате с мен, инспекторе. Ще изпием по едно кафе на спокойствие.

Макар че всъщност една голяма водка с кока-кола би й се отразила по-добре.

Поведе ги към офиса в дъното - малка стая със странна форма, в която имаше няколко различни стола, а всяка хоризонтална повърхност беше отрупана с бъркотия от характерни за занаята вещи. В ъглите бяха струпани кашони с различни продукти, а в тясното ъгълче зад вратата блестеше нова кафе-машина. Лиз погледна за първи път стаята с очите на външен човек и се смути леко от царящия хаос.

- Заповядайте, седнете. Съжалявам за бъркотията. Всички усилия са насочени към поддържането на фасадата.

Карен се усмихна.

- Нещо подобно може да се каже за много от хората, които арестуваме.

- Кафе? Чай? - Лиз тръгна към машината. Искаше й се да не изпуска контрола над разговора - не, това не беше разговор, беше разпит, колкото и любезно да се опитваше да се държи тази жена.

- Няма нужда - отвърна Карен. - Но вие си направете кафето. Може ли да седнем?

Сядайки на ръба на един дървен стол с тапицерия от винил, Лиз осъзна, че вече е загубила битката. Кръстоса крака и подпря с дясната си ръка лакътя на лявата. После си припомни онова, което беше чела за езика на тялото, и сключи ръце в скута си.

- Да разбирам ли, че имате нови доказателства, които ви дават възможност да подновите разследването?

- Разследванията на неразкрити престъпления никога не приключват, Лиз. Нали нямате нищо против да ви наричам така?

- Не, нали така се казвам - тя успя да се усмихне леко.

- Та значи, разследването не е приключило и ние периодично преглеждаме документацията по неразкритите убийства.

- Значи това е просто рутинна работа? - Лиз изглеждаше разочарована. Нищо не можеше да върне Тина, но тя наистина би се радвала да види как някой губи свободата си заради това, което е сторил с нея.

- Ние не приемаме работата по нито един от нашите случаи като рутинна. Искаме да стигнем до резултат не по-малко, отколкото са го искали детективите, които са водили първоначалното разследване. Заболява ме сърцето, когато си помисля за убийците, останали на свобода.

Лиз се стъписа от дълбочината на чувството, което долови в гласа на Карен.

- Извинете. Не съм искала да кажа...

- Няма проблем. Но ние сме още в ранен стадий на работата си. Иска ми се да повторите отново всичко, което помните от онази нощ.

- Но аз давах показания навремето. Не сте ли ги съхранили?

- Разбира се. И най-вероятно Джейсън ще ги свери ред по ред с вас, за да ги потвърдите отново. Но сега бих искала да чуя какво е първото, за което се сещате, когато си спомните онази нощ.

Лиз забрави всичко четено за езика на жестовете и обгърна тялото си с ръце.

- Припомняла съм си всичко това милион пъти. Трябваше да останем заедно. Трябваше да не се изпускаме една друга от очи. Но когато стигнахме до онзи клуб, „Блубиърдс“, всяка от нас беше обърнала по няколко питиета и го бяхме ударили на веселба. Първоначално танцувахме всички заедно, но нали знаете как става? - тя извърна поглед.

- Значи всички започнахте да танцувате с други хора? С мъже?

- Да. Мари изчезна първа. Тя винаги забиваше бързо, нали разбирате? После Джен видя някакъв тип, когото познаваше от предишната си работа, и тръгна към бара с него да пийнат по нещо. Останахме само двете с Тина и двама мъже дойдоха да танцуват с нас. След две парчета отидох до тоалетната. А когато се върнах, Тина я нямаше — тя потръпна, пое си дълбоко дъх и се овладя.

- Но не може да се каже, че беше изчезнала или нещо подобно. През следващите два часа я мярвах няколко пъти, но честно казано, онзи тип, който ме сваляше, беше събуцил интереса ми, затова и не се стараех да я търся - Лиз сведе глава и почувства как познатото чувство на вина свива стомаха й. - А трябваше.

Карен повдигна едното си рамо.

- Не сте се уговаряли вие да я пазите. На всички ни се е случвало да излезем с приятели и да престанем да се интересуваме от тях, ако някой, когото харесваме, започне да ни ухажва. Такъв е животът, не бива да се упреквате за това - тя се усмихна успокоително. - А когато все пак я мярвахте, забелязахте ли дали тя е с някакъв определен човек?

- Всъщност не обърнах внимание. Съжалявам.

- И после, когато е дошло време да се прибирате, не сте могли да я намерите никъде? - погледът на Карен беше вперен неотклонно в нея. Напомняше на Лиз на погледа на учителката й по математика, когато я окуражаваше, че може да се справи и по-добре. И тя се справяше. По-добре от всички останали момичета от класа й.

- Потърсихме я, но не можахме да я намерим - тя вдигна ръка към устата си и загриза една кожичка до нокътя на палеца. - Казахме си, че е забърсала някого и се е прибрала с него. Така ни беше най-лесно, пък и по това време бяхме вече доста пийнали. Едва по-късно, на другата сутрин, когато се съвземах с чаша кафе, си казах, че това не е присъщо на Тина, да хукне с някакъв тип, с когото се е запознала в клуба. Но и през ум не ми минаваше...

- Как би могло да ви мине през ум? - Карен се пресегна през тясното пространство между тях и я потупа по коляното. - Вината не е била ваша, Лиз. Изобщо. Онова, което се е случило, няма никаква връзка с нещо, което сте направили или не сте направили.

На Лиз й се прииска да не се беше отказала от цигарите, закопня за удобството да има нещо, в което да се вкопчи и зад което да се скрие.

- С разума си го съзнавам, но дълбоко в себе си продължавам да се обвинявам. Обвинявам себе си, обвинявам и другите две - лицето й се сгърчи болезнено. - Ние вече изобщо не се виждаме. Мари и Джен напуснаха само след няколко седмици. Нова работа, ново начало. Никога не сме говорили за това, но според мен го направиха, защото всеки път, когато се видехме, това ни напомняше за станалото с Тина - тя се усмихна накриво, с усилие. - Тина беше очарователна. Винаги усмихната. Винаги се стараеше да помага на хората. Клиентите я обичаха - тя примигна силно.

- А когато се срещнахте в бар „Старбърст“, забелязахте ли някой да проявява особен интерес към вас?

Лиз поклати глава.

- Беше рожденият ми ден. И през ум не ни е минавало, че някой може да ни следи.

- Тина дойде последна, нали? Дошла е от спирката на метрото? Не забелязахте ли някой да влиза след нея?

Лиз я изгледа учудено.

- С метрото?

- Да, така е стигнала до бара онази вечер.

Лиз беше озадачена.

- Не разбирам кой ви е казал това. Тина никога не ползваше метрото. Страдаше от клаустрофобия. Избиваше я пот в асансьорите - тя забеляза как очите срещу нея се присвиха. - Не помня някой да ме е питал за това навремето - Лиз поклати глава. - Имах чувството, че разпитът ще продължи вечно, но питаха само за бара и за клуба по-късно. Действително,

всички бяхме слисани, но аз наистина не помня някой да ме е питал как Тина е стигнала до „Старбърст“. Това за метрото от моите показания ли го взехте?

Рижото момче изглеждаше объркано.

- Не съм сигурен. Но мисля, че не.

- Може и да не е важно - каза Карен. - А как тогава е дошла в бара? Може ли с такси?

Лиз не беше убедена.

- Тя не би харчила пари за такси, след като има автобуси. Най-вероятно е взела автобус №16 от спирката на Куийн Стрийт, той би я оставил точно на ъгъла до „Старбърст“. Това променя ли нещо?

Жената срещу нея се намръщи.

- Не виждам как би променило нещо. Но това е първият факт в противоречие със съществуващите документи, на който се натъкваме. Това винаги е подходяща изходна точка.

17.

Нощта отново беше ясна и студена, прозрачните повесма на облаците се влачеха пред тънкия сърп на новата луна. Учудващо много звезди се виждаха над устието на Форт, дори отблясъкът от светлините на града не можеше да им попречи. Карен нахлузи подплатените си ръкавици и потръпна, когато излезе от топлината на кооперацията, в която живееше, и студеният въздух я обгърна.

Поколеба се за миг, чудейки се коя посока да избере за среднощната си експедиция. Канеше се да се помотае из Стария град до замъка Холируд, но сцената на железопътната линия, на която бе станала свидетел преди няколко вечери, я беше заинтригувала. Питаше се дали е било случайно събиране или хората се виждаха редовно на това място.

Очевидно имаше само един начин да разбере.

Избрала своята цел, Карен тръгна по-бързо от обикновено по страничните улички на Лийт. Това вече не беше градът от „Трейнспотинг“, напомнящ на Дивия Запад; прекалено много хора бяха хвърлили големи суми за луксозни, модерни апартаменти като нейния, прекалено много бързо издигащи се млади професионалисти се бяха заселили в жилищните кооперации. Но малкото хора, които тя срещаше след полунощ по улиците, идваха сякаш от стария Лийт - градче на пияници и комарджии, уличници и наркомани, и на почтени, но бедни хора, които не са успели да се измъкнат оттук. Стара жена в розово пухено яке, с анцуг и мръсни маратонки, пресече Конститюшън Стрийт, за да избегне срещата с Карен, която се беше упътила към масивната Пиларс Хаус, строена в духа на неокласицизма, и прекия път към парка „Лийт Линкс“. Понякога Карен имаше чувството, че носи на главата си табела, на която примигват сините неонови букви на надпис „Полиция“.

Докато прекосяваше потъналите в мрак морави на парка към Ресталриг Роуд, тя обмисляше разговора си с Лиз Дънлийви. Бяха се уговорили на другия ден Джейсън да отиде отново в Глазгоу при Лиз, за да прегледат показанията й в подробности. Но на пръв поглед единственият проблем, свързан с тях, беше странният въпрос с какво Тина е пътувала от дома си до бар „Старбърст“. В полицейските архиви пишеше, че е отишла с метрото. Но в това отношение Лиз беше категорична. Тина по-скоро би тръгнала пеш, отколкото да ползва „Портокала с часовников механизъм“, както местните наричаха метрото заради ярко оранжевите мотриси, стрелкащи се под града като детски влакчета. Беше съвсем дребно разминаване, но Карен знаеше, че докато не си го изясни, то щеше да я дразни като счупен нокът, който се закача навсякъде.

Затова, когато се върнаха в Единбург, Карен отиде в офиса, за да види дали ще успее да разбере по каква причина в предишното разследване е била допусната тази грешка. Наложи й се да търси около час, но накрая откри онова, което я интересуваше, в списък на доказателствени материали, иззети от местопрестъплението, които не са били изпратени за лабораторен анализ. Не всичко се изпращаше в лабораторията; тестовете бяха скъпи и ако нямаше сериозно основание да се предполага, че дадена находка ще осигури важна улика, детективите я оставяха настрана. И там, сред всевъзможни боклуци, включени в списъка, се споменаваше и билет от метрото с дата от деня, в който Тина е била убита. Тя провери записките, приложени към списъка с доказателствени материали. Билетът за метрото бил намерен на земята, сред вещите, изпаднали от чантата на Тина, когато тя се скъсала при последния й опит за съпротива. Предположили, че билетът е бил на Тина. И никой не проверил дали предположението е основателно, тъй като начинът, по който Тина била пристигнала в центъра на града изобщо не изглеждал от значение. Тя не беше казала на приятелките си нищо, по което да се съди, че по време на пътуването й се е случило нещо необичайно, затова и никой не беше обърнал внимание на този момент. Усилията на детективите били съсредоточени върху по-късните часове, когато Тина е влязла в пряк контакт с убиеца си.

Карен нямаше представа дали това погрешно предположение има някакво значение. Подозираше, че не би имало смисъл да отправят по „Краймуоч“* молба евентуални свидетели на пътуването на Тина в автобус преди двайсет години да се обадят в полицията, дори ако успееше да убеди ръководството да финансира подобно нещо. Понякога подръпването на висяща нишка в студено досие водеше до разплитане на кълбото и разкриване на истината; понякога обаче възелът се затягаше още повече. Тя имаше чувството, че тази следа няма да я доведе до ясно решение. Нюхът й подсказваше, че всичко в този случай води до проблеми.

* Предаване на Би Би Си, представящо материали за прочути неразрешени престъпления, отправяйки към зрителите предизвикателството да се опитат да разкрият извършителя с помощта на наличните доказателства. - Б. пр.

Така или иначе, точно сега нямаше какво да направи по този въпрос. Може би това щеше да бъде и без значение, ако успееше да получи желаното на делото утре. Карен беше намерила адвокат, който познаваше отлично правната страна на осиновяването и двамата бяха успели да убедят един служител в съдебната канцелария да ги включи в утрешните изслушвания. Може пък да успееше да приключи всичко до края на седмицата. Може би най-сетне щяха да имат отговор на въпросите на семейство Макдоналд. Макар че надали нещо би могло да поправи щетите, които им беше нанесло изминалото време.

Карен тръгна по едно каменно стълбище, което водеше от улицата надолу и вдясно, към завоя за моста, където се бяха събрали мъжете през онази нощ. Когато зави, видя отблясъка на пламъците и неравното им трептене по графитите на отсрещната стена. Приближи и видя, че те бяха пак там: петима или шестима, дебело навлечени заради нощния студ, а шапките и брадите им придаваха странна форма на сенките им. Когато тя стигна до тях, разговорът им отново секна. Карен и този път намери пролука в кръга около огъня и протегна ръце към пламъците.

- Студено е тази нощ - поде тя.

Първоначално никой не проговори. Мъжете се спогледаха, после един от тях каза:

- В Шотландия всички нощи са студени.

Английският му беше отчетлив, а акцентът му придаваше необичайна мелодичност на езика.

- През лятото понякога не е лошо.

Мъжът сви рамене.

- Ако през лятото сме още тук, може и да разберем - в трептящата светлина на пламъците той изглеждаше съвсем млад. Двайсет и пет годишен, може би малко повече. Със сигурност от Близкия Изток. Тъмни очи, плътни устни, спретнато подрязана брадичка.

- Та откъде сте вие, момчета?

Един от другите каза нещо рязко на младежа, който й беше отговорил. Той се усмихна плахо, неуверено на Карен. После вирна брадичка.

- От Сирия сме - това прозвуча почти така, сякаш отправяше предиз-викателство.

Тя си беше задавала въпроси. От известно време в Шотландия пристигаха сирийски бежанци и се настаняваха на най-невероятни места, като Ротси например, излязъл от мода морски курорт, населен с пенсионери и преселили се там от Глазгоу наркомани - някои излекувани, някои продължаващи упорито да се поддават на порока си. И сред тях тези хора, озовали се на място, което надали би могло да бъде по-различно от Близкия Изток.

- Съжалявам за онова, което се случва в родината ви - каза тя.

- Благодаря. Благодарни сме и за възможността да бъдем тук.

Известно време всички мълчаха. По-възрастните мъже, които несъзна-телно бяха застанали по-близо един до друг, когато тя заговори, видимо се успокоиха.

- А защо стойте тук посреднощ?

Карен се постара въпросът й да прозвучи като проява на обикновено любопитство.

- Няма къде другаде да се срещаме - каза простичко младият мъж.

Намеси се един от другите мъже. Той беше по-възрастен, брадата му беше прошарена със сиви косми, очите - оградени от бръчки, с торбички под тях. Говореше на английски по-не- уверено, но все пак разбираемо.

- Където живеем, няма място за събиране. За разговор. Много хора в един апартамент. Пълно навсякъде със семейства — той повдигна едното си рамо. — Много сме благодарни, че сме тук. Но не е лесно.

По-младият мъж проговори отново:

- Нямаме пари, нямаме право да работим, а няма и къде другаде да отидем.

- Съжалявам - каза Карен.

- Имаме нужда да бъдем заедно - каза по-старият мъж. - Да споделяме скръбта си. Всички сме загубили приятели и роднини във войната. Бомби, куршуми, мъчения.

- Разбирам ви. Моят мъж беше убит. Знам какво е да носиш в себе си такава мъка - думите излязоха от устата й, преди Карен да успее да ги възпре. Какво я беше прихванало? Не можеше да разговаря с Джейсън, но явно можеше да откровеничи пред някакви непознати сирийци нощем, край незакон но запаления огън. От друга страна, тези хора бяха претърпели толкова много: страданията им я свързваха с тях по начин, неразбираем за други хора, дори те да се стараеха да проявят съчувствие.