Границите на позволеното

Андрюс направи гримаса.

- Това се среща често при осиновяванията. Бащата трябва да даде съгласие името му да бъде споменато, ако двамата с майката не са женени, а най-често бащите не са съгласни. Ако изобщо знаят за раждането.

- Тук пише, че тя е работела в детска градина - каза Джейсън. - Може би ще можем да я открием по местоработата, ако вече не живее на стария си адрес.

В долния край на акта за раждане, в отделна графа, на ръка беше написана думата „осиновен“. Карен я посочи.

- Това се вписва след осиновяването, така ли?

- Точно така. Актовете за раждане са публично достояние. Злонамерен човек може да се добере до такъв акт. Тази забележка се нанася на ръка, за да не може актът да бъде ползван за придобиване на фалшива самоличност, като например паспорт или шофьорска книжка.

- А има ли начин да се стигне по данните от акта обратно до информацията в регистъра по осиновяването? Да се разбере къде се е озовало бебето, след като е било осиновено?

Андрюс поклати глава.

- Това е невъзможно. Можете да ми вярвате, госпожо главен инспектор, изключено е да се направи.

- Така си и мислех. Но това не е толкова важно, просто ми стана интересно - Карен сгъна листа и се изправи. - Благодаря, много ни помогнахте.

Излязоха под слънчевите лъчи, обливащи една от най-красивите гледки в града според Карен. Като изключим изправилия се на задни крака кон на англичанина Уелингтън, разбира се. Но дори той не можеше да помрачи настроението й. Най-сетне се бяха преборили за необходимия им пробив, за да се промъкнат по-наблизо до мъжа, убил едно момиче, което нямаше никаква друга вина освен това, че е излязло да се забавлява с приятелки.

- Приближихме с една стъпка до деня на страшния съд - каза тя на Джейсън. - С една стъпка по-близо.

41.

Карен обичаше гъделичкането на възбудата, обземаща я винаги, когато по някой случай имаше движение след застой. Вървя по Лийт Уок обратно към офиса толкова бързо, че на Джейсън му са налагаше да подтичва на зиг-заг сред останалите минувачи, за да я догонва. Докато вървяха, тя даваше инструкциите си:

- Първо се заеми с очевидното - телефонния указател. Аз ще сравня дан-ните в акта с онова, което може да се намери в Гугъл, Туитър, Фейсбук и Инстаграм. Ти провери изборните списъци. Ако Джанет Макбрайд сега не присъства в тях, проследи ги в годините назад, докато името й се появи. Порови се в съдебните архиви, за да видиш дали няма да срещнеш името й там. После ще видим как ще продължим.

Ако имаха голям късмет, Джанет Макбрайд щеше да живее все още в Уестър Хейлс, в самия край на града. Но възможността това да е така беше минимална. Ако успееха да открият кога е напуснала жилището, можеха да разберат и кои са били съседите й по онова време, а после да проверят дали някой от тях все още живее на същия адрес. Но нямаха особени шансове за успех и ако не откриеха нищо, щеше да се наложи да проверяват други регистри - очевидно на първо място регистрите на бракосъчетания и актовете за смърт. Но имаше и други, не толкова очебийни места, където можеха да търсят, ако въпреки всичко не откриеха родната майка на Рос Гарви.

Когато се върнаха, понесена от такъв прилив на енергия, че дори нямаше нужда от кафе, Карен прати бързо есемес на Джорсал. Убийството на Тина бе изместило всичко друго на заден план, но това не означаваше, че тя ще пренебрегне другия проблем, който гризеше дълбините на съзнанието й като плъх - пилешки кости.

„Здравей, Джус. Не обръщай внимание на Ноубъл. Каквото и да казва той, смъртта на ГА е свързана с отдавнашен случай, а студените досиета са мои. Можеш ли да ми уредиш среща с Иън Лесли днес вечерта? Пицата е от мен! К."

Тя се усмихна. Лисицата се беше укрепила здраво в кокошарника.

Джейсън вече седеше пред компютъра, привел глава, и потропваше несръчно с пръсти по клавишите, между веждите му се бяха очертали две бръчки. Карен се зае със своите задачи. Първото, което направи, беше да влезе в акаунта на полицейския участък в сайта „Хората на Шотландия“. Написа името на Джанет Макбрайд, въведе в прозорчето за дати двайсетгодишен период на търсене и избра като начало пет района, където тя можеше да е регистрирана. Започна с онези, които бяха най-близо до адреса на Макбрайд, с който вече разполагаха. В Шотландия имаше около деветстотин регистрационни района и ако трябваше, тя щеше да търси във всеки един от тях, докато откриеше онова, което й трябваше.

Но боговете бяха благосклонни към нея. Джанет Макбрайд беше родена на 27 юни 1979 година в Единбург. Майка й, Мария Макбрайд, безработна и едва деветнайсетгодишна, живеела по това време в апартамент в предградието Портобело. Също като в акта за раждане на сина й, и в акта за раждане на Джанет не се споменаваше баща. Карен се запита дали това не е причината тя да остави детето си за осиновяване. Може би собственият й опит като дете на самотна майка я е накарал да реши, че не иска детето й да страда от същите икономически и социални проблеми? Зачуди се дали Мария Макбрайд живее все още в Единбург. Сега трябваше да е едва петдесет и шест годишна. Ако всички останали проверки пропаднеха, може би тя щеше да знае къде се намира сега дъщеря й.

- Джанет е от Единбург - каза Карен.

Джейсън вдигна стреснато очи от компютъра.

- Моля?

- Сега трябва да е на трийсет и седем години. Ще ти препратя нейния акт за раждане.

Карен се прехвърли във Фейсбук и отхвърли три съвпадения, неподходящи по възраст и местоживеене. Туитър и Инстаграм не предлагаха нищо по-обнадеждаващо. Или Джанет Макбрайд не проявяваше интерес към социалните мрежи, или се беше омъжила и беше променила името си. Или не фигурираше на обичайните места по една от няколко възможни причини. Можеше да е в затвора. Можеше да има психически проблеми. А можеше и да е прекалено бедна, за да поддържа присъствие в дигиталния свят.

Можеше и да е мъртва.

Карен пропъди тази неприятна мисъл и започна да търси в регистъра на бракосъчетанията в „Хората на Шотландия“. Не откри нищо и там. Опита с името на майката на Джанет, Мария и накрая намери брачно свидетелство. През 1998 година тя се беше омъжила за строителен работник на име Джеймс Робъртсън.

- Страхотно - измърмори Карен. - Да се надяваме, че няма да ни се наложи да разчитаме на майката на Джанет.

- Защо?

- Омъжила се е за някой си Джеймс Робъртсън. Дали пък е можела да намери две по-често срещани имена? При това той е бил строителен работник, една от най-популярните професии сред мъжете - тя въздъхна. - Може би ти имаш повече късмет?

Джейсън изсумтя.

- Върнах се до 2007-ма и още я няма. Чакам да се заредят даните за 2006-та.

Отново настана мълчание, нарушавано само от тихото шумолене и рязкото чаткане на два много различни стила на работа с клавиатура. Но не задълго. След няколко минути Джейсън възкликна възторжено:

- Открих я! През 2006-та е живеела на адреса си в Уестър Хейлс - и той заби пръст в монитора.

- Прекрасно. А сега - съседите, нали?

- Вече започнах - Джейсън драскаше в бележника си, записвайки имената на хората, живели близо до Джанет Макбрайд през 2006-та. После се насочи отново напред през данните, които вече беше прегледал, за да провери дали някой от тези хора не живееше още на същия адрес. Докато работеше, смучеше долната си устна и издаваше слаб и малко отблъскващ звук. Карен се зае с по-нататъшно безплодно търсене в брачния регистър, с надеждата да открие данни, че Джанет се е омъжила.

Най-сетне Джейсън избута стола си назад и стана.

- Намерих - каза той. - Заслужих си една „Айрън Бру“. Отивам до автомата, вие искате ли нещо?

- Не. Какво намери? - Карен разпери раздразнено ръце. Кога ли Хубавеца щеше да се научи да разпознава приоритетите?

- Две имена - каза той, излизайки.

Карен забърза към бюрото му и погледна в бележника му. Там имаше списък от десет имена, задраскани с изключение на две. Агнес Маккреди и Томас Андерсън. Провери имената в списъка на екрана. Агнес живееше в апартамент №45 на седмия етаж, а Томас - в апартамент №40 на същия етаж.

- Това изглежда обещаващо - промърмори тя под нос. Тези хора живееха на същия етаж, близо до апартамента, в който е живяла Джанет Макбрайд. Когато Джейсън се върна, надигайки металната кутийка с напитката, тя вече беше облякла палтото си.

- Хайде, Джейсън, време е за малка разходка до Уестьр Хейлс.

По някакво чудо асансьорът работеше. Но когато вратата се затвори и те се озоваха сред тежките миризми на урина, повръщано и на нещо неясно, но със сигурност гниещо, Карен едва не натисна отново копчето за отваряне на вратата, за да избере стълбите, преди да е станало късно. Но навреме се сети как ще изглеждат стълбите - употребявани презервативи, спринцовки, котешки изпражнения по ъглите, кучешки изпражнения по площадките и смачкани хартии, понесени от вятъра. Колкото и усърдно общината и една малка, отчаяна групичка от наематели да се опитваха да направят тези високи; блокове прилично място за живеене, усилията им бяха обречени на провал.

По гофрирания метал на стените се забелязваха бледи следи от графити, които работниците от общината не бяха успели да изтрият докрай, и на Карен й се стори, че разпознава знаците на две банди. Явно въпреки смяната на поколенията обитателите на комплекса в Уестър Хейлс не се променяха. Евтино пиене, евтини цигари, и най-лошото, което дебнеше тук, евтините наркотици, обезценяващи живота дотолкова, че дори само обмислянето на бягство от това място започва да изглежда абсурдно. За тези хора ескалаторът, предлагал някога възможност да се издигнат над нивото на обичайното си съществувание, беше излязъл завинаги от употреба.

Седмият етаж не беше най-лошото от този род, което Карен бе виждала. Сините врати бяха прашни и с избеляла боя, но тя поне не беше олющена. По четирите стени на блока минаваше балкон, гледащ към вътрешния двор, и нито един от прозорците, гледащи към балкона, не беше закован с дъски. На някои от тях дори се виждаха относително чисти тюлени пердета. Апартаментът на Агнес Маккреди имаше тъкмо такъв прозорец. Карен почука на вратата и застана с лице към кухненския прозорец, където, както и бе очаквала, пердето се повдигна и тя видя част от нечие лице, наподобяваща блед полумесец. Усмихна се с надеждата, че усмивката й вдъхва доверие.

Мина време, после вратата се открехна на няколко инча. Да се отвори докрай й пречеше месингова верижка, която Карен би могла да изтръгне от гнездата й, стига само да натиснеше по-рязко вратата с рамо. Но поне Агнес Маккреди се беше показала, макар и с нежелание, което най-често бе достатъчно, за да я възпре да бутне вратата. Окото, което се взираше в Карен, беше избледняло и сълзеше, отблъскващо увеличено от стъклото на очилата.

- Кои сте вие? - попита жената с писклив и висок глас.

Карен и Джейсън извадиха полицейските си карти.

- От полицията - отвърна Карен. - Търсим хора, които са познавали Джанет Макбрайд. Тя е живяла в апартамент № 43.

Жената отстъпи малко назад.

- Джанет? Да не би да е направила нещо лошо? Тя не е такава.

- Не, няма нищо от този род. Просто се опитваме да я открием. Може ли да влезем и да си поговорим малко с вас, госпожо Маккреди?

- Госпожица Маккреди. Без тези номера, дето било по-възпитано към всич-ки да се обръщаш с „госпожо“ Джанет не живее тук от десет години. Чакайте малко - тя затвори, веригата изтрака, вратата се отвори по-широко. Агнес Маккреди ги подкани с жест да влязат. - Надясно - и тя посочи една врата, която изглеждаше паянтова, като всичко тук. Грозният сив килим беше излинял, но чист, на стената висяха фотографии на последните четирима папи в рамки. Носеше се слаба миризма на бекон.

Дневната беше обзаведена с диван и две кресла, както и ниска масичка, по преценка на Карен от седемдесетте години на двайсети век. До прозореца имаше малка маса за хранене с дантелена покривка, с по един стол с права облегалка от двете страни. Ваза от гравирано стъкло с няколко потискащи на вид пластмасови нарциса стоеше предизвикателно по средата на масата. На стените висеше разпятие, рисунка на Иисус, който сякаш претегляше на ръка Светото сърце, и гравюра, на която се виждаше как свети Франциск от Асизи събира около себе си птици и животни. Всичко беше безукорно чисто. "Чист дом - чисто сърце“, припомни си Карен пословицата, докато сядаше на дивана. Джейсън седна до нея, а Агнес Маккреди седна на креслото срещу телевизора. Тя беше дребна, спретната и някак съсухрена, но усмивката, която им отправи, беше очарователна и преобразяваше слабото й лице. Минала е седемдесетте, помисли си Карен. Явно не беше прихванала нищо от разчупването на табутата през шейсетте. Но пък и в тази част на Шотландия шейсетте години на двайсети век започнаха някъде към 1979 година.

- Сега, преди да ви кажа каквото и да било за Джанет, искам да знам защо точно сте тук — тя сключи ръце в скута си и загледа открито и двамата.

- Работим в отдел "Студени досиета" - каза Карен. - Занимаваме се с отдавнашни, неразрешени случаи. Надяваме се Джанет да може да ни даде информация, която ще ни бъде от полза за един случай, по който работим.

Агнес повдигна вежди.

- Е, госпожо, това не ми говори абсолютно нищо. Искам да получа разбираемо обяснение.

Карен всъщност не можеше да обвини старата жена за любопитството. Самата тя би се държала по същия начин.

- Джанет е родила, докато е живяла тук. Известно ли ви е това?

- Разбира се, че ми е известно. Аз я убедих да не прави аборт - жената се поизправи на мястото си. - Онзи човек, приятелят й, побягна като попарена котка веднага щом разбра, че тя е бременна. Беше решила да се отърве от малкото, но аз й помогнах да разбере, че неговият живот е също толкова свят, колкото и нейният. Затова реши да роди детето и да го остави за осиновяване. Но защо разпитвате за всичко това сега?

Понякога честността беше единственият правилен подход. Тази жена нямаше да се остави да бъде лъгана. Карен реши да даде малко с далечната надежда, че може в замяна да получи много.

- Наскоро синът на Джанет е бил замесен в катастрофа и са взели от него кръвна проба за ДНК анализ. От този анализ научихме нещо важно. Установихме, че негов близък роднина от мъжки пол е бил замесен в сериозно престъпление преди двайсет години. Необходимо ни е да открием баща му. А единственият начин, по който можем да постигнем това, според нас е чрез Джанет - тя разпери ръце в умолителен жест. - Не разполагахме с много информация, но решихме, че вие ще можете да ни помогнете.

Агнес извади от джоба на престилката си броеница и започна разсеяно да прехвърля зърната с костеливите си пръсти.

- Джанет се изнесе оттук през 2006-та. Беше се запознала с чудесен мъж там, където работеше - в „Джъмпинг Джунипърс“, малко по-нагоре по улицата, в квартала Джунипър Грийн. Кевин работел като доставчик. Той й направи предложение, но беше от Ирландия и искаше да се прибере там. Нямаше какво да задържа Джанет - майка й беше починала предната година - Агнес изду устни и заговори по-тихо. - Рак на гърдата. При това толкова млада.

- Значи те са се оженили и са се пренесли в Ирландия?

Агнес покати глава.

- Не, първо се пренесоха в Ирландия, оженили са се там. Джанет ми прати снимка.

- Пазите ли я още?

Агнес поклати глава.

- Пазих я няколко години. Известно време си разменяхме картички за Коледа, но и това престана. Мисля, че не съм получавала вест от нея поне от пет години.

- А помните ли фамилното име на Кевин? - намеси се Джейсън, приготвил бележника си, очевидно уверен, че няма причина тя да откаже да отговори на въпроса.

- О'Тул - тя се поусмихна превзето. - Като Питър О'Тул. Лорънс Арабски, нали си спомняте?

- Пазите ли все още адреса на Джанет и Кевин? - попита Карен.

Агнес кимна.

- Почакайте малко,

Тя излезе от стаята и се върна след миг, стиснала стар бележник в излиняла карирана платнена подвързия.

- Това е бележникът ми с адресите - каза тя и порови в индекса. - Ето - и тя прочете някакъв адрес в Дъблин, който Джейсън си записа старателно.

- А вие познавахте ли приятеля на Джанет? - продължи да пита Карен. - Онзи, от когото е забременяла?

- Не бих казала точно, че съм го „познавала“. Но го виждах няколко пъти заедно с Джанет, докато чакаха асансьора. Красив беше, дяволът. Тъмнокос, тъмноок, с широки рамене. Тя ми разказваше за него. Колко влюбени били, и как той бил човекът, когото е чакала, но аз винаги казвам - не знаеш дали наистина си чакала него, докато не излезете венчани от църквата. Не одобрявах това, че тя спеше с него, но младите хора не обръщат внимание какво им се говори - Агнес въздъхна. - А в този случай не ми беше никак приятно, че се оказах права.

- Да, разбирам - каза Карен. Имаше чувството, че въпреки явната си набожност Агнес Маккреди не е съдила строго момичето.

- И тогава тя забременя - Агнес поклати глава, а тонът й беше по-скоро натъжен, отколкото изпълнен с праведно възмущение. - Първоначално не му каза. Притесняваше се той да не реши, че тя се опитва да го впримчи. Искаше да направи аборт и да продължи връзката си с него, все едно, че нищо не е станало. Но на мен ми беше ясно, че тя се колебае, и в крайна сметка реши да запази детето. Тогава, разбира се, се наложи да му каже.

- И какво стана?

- Той служеше в армията, споменах ли? Полкът му беше разквартируван в Катерик и идваше да види Джанет, когато му даваха градски отпуск. През почивните дни най-често беше тук. Тя му каза една събота вечер и вместо да остане да пренощува, той се метна на мотора си и се върна директно в лагера. Тогава тя го видя за последен път. Той не искаше да разговаря с нея по телефона, не отговаряше на писмата й. Струваше ми се, че сърцето й щеше да се пръсне. А после тя разбра, че бил изпратен в чужбина. И толкова. Тя роди бебето, остави го за осиновяване и две седмици по-късно се върна на работа. Но след всичко това вече не беше същата. Остана си мило момиче, добра съседка, приятен събеседник. Винаги намираше време за стара жена като мен, макар да не беше католичка. Но откакго даде бебето за осиновяване, у нея си остана една едва забележима тъга. Дори след като тръгна с Кевин, тъгата си остана.

А сега беше ред на въпроса за голямата печалба.

- Сигурно не помните името му? На този неин приятел?

Агнес се наежи, засегната.

- Разбира се, че го помня. Може да наближавам осемдесетте, но все още съм съхранила акъла, с който ме е дарил Бог. Всеки ден решавам судоку и кръстословици, за да поддържам активността на ума си. Казваше се Дарън Форман. Сержант Дарън Форман от Полка на кралските планинци. Това, синко, на което му викаме "Черната стража“ - смигна тя на Джейсън. Помня името добре, защото записах подробно всичко по обичая в семейната Библия на Джанет. Тя не беше много набожна и знаех, че няма да се сети да го направи, затова го направих вместо нея.

- И вие сте сигурни, че той е бащата? - наруши Карън удивеното мълчание.

Агнес изправи рамене.

- Джанет не беше някаква шантонерка, госпожо. Дарън беше първият й сериозен приятел. Казваше ми, че е израснала като дете на самотна майка и не искала да извърви същия път като собствената си майка - тя въздъхна. - Всъщност точно това стана, макар и по малко по-различен начин. Тя си беше поначало почтено момиче. Но сержант Дарън Форман беше ахилесовата й пета.

42.

Агнес Маккреди затвори вратата на жилището си зад тях и веригата изтрака, когато тя я постави отново на място.

- Имаме резултат, а, шефе? - възторжен, Джейсън се упъти към асансьора.

- Чакай, Джейсън, накъде си тръгнал? Тук има още един възможен свидетел.

Той се обърна. На лицето му беше изписано до божа познатото й удивено изражение.

- Но напи разполагаме с всичко, което ни е необходимо? Госпожица Мак-креди ни даде сведенията, които ни трябват. Сега ни остава просто да открием сержант Дарън Форман. Едно обаждане в Генералния щаб на армията и въпросът ни е уреден.

- Не бързай толкова. Очевидно е, че Агнес Маккреди е утвърден член на фен-клуба на Джанет Макбрайд. И както ни е известно, тъй като сме гадни, лукави полицаи, версията за света, която хората представят пред нас, никога не се покрива изцяло с истината. И затова, когато имаме възможност да се допитаме до два източника, го правим, Джейсън.

Той започваше да разбира.

- Какво? Мислите, че Джанет Макбрайд може да е имала и други страни, за които госпожица Маккреди не е споменала?

- Не съм сигурна. Но няма да разберем така ли е или не, ако не се осведомим. Освен това не се доверявам напълно на човек, който не ми предлага кафе или чай - Карен продължи по вътрешния балкон до вратата на Томас Андерсън. Прозорците му бяха покрити с нещо подобно на тънки чаршафи, които някога са били бели, но сега бяха на сивкави ивици. Тя почука - силно, три пъти.

Последва дълго мълчание, после се чуха провлечени стъпки. Вратата се отвори и пред тях застана мъж, който можеше да е от четиридесет до седемдесет годишен. Лицето му беше сбръчкано, жълтеникаво, по отпуснатата кожа около челюстта и под брадичката имаше неизбръснати петна, а оловносивата му, мазна коса създаваше впечатлението, че я е подстригвал сам пред огледалото. Кльощави, бели ръце стърчаха от ръкавите на избеляла тениска, около тънките му като клечки крака се ветрееха крачолите на широк анцуг. Имаше ясно изразено шкембе на човек, който пие много бира. Приличаше на маслина, набодена с клечки за коктейлни хапки. Като изключим това, че миришеше на цигари и престояла храна.

- Какво искате? - попита той, взирайки се мрачно в Карен, после премести все така мрачния си поглед върху Джейсън.

- Томас Андерсън?

Той се смръщи още повече, бръчките по лицето му се очертаха по-силно.

- А кой се интересува?

- Аз съм главен инспектор Пири от полицията на Шотландия. А това е детектив Мъри. Искаме да поговорим с вас за човек, който е живял тук, в съседство.

- Така ли? И кой е този човек? - той стисна инатливо устни и издаде брадичка напред.

- Джанет Макбрайд.

Той видимо се успокои.

- Тя живееше в номер четиридесет и три.

- За нея говорим. Имате ли нещо против да влезем?

- Ами да, имам. Не съм пускал прахосмукачката наскоро.

- Да не би да имате какво да криете, господин Андерсън? - попита със сладък глас Карен. - Да поговоря ли с кварталните полицаи да ви навестят със заповед за обиск? Вижте какво, все ми е едно дали пушите контрабандни цигари или пиете съмнителна водка в дупката си. Искам едно-единствено нещо. И то е да си поговорим малко за Джанет Макбрайд.

- Защо? Какво е направила?

- Нищо, което да ви засяга. Ще може ли да свършим тази работа вътре? Сигурно не искате всички в блока да видят, че си бъбрите приятелски с ченгетата.

Беше улучила слабото му място. Очите на Андерсън се стрелнаха наляво и надясно, после той отстъпи, подканвайки ги с махване да го последват. Миризмата, която ги посрещна вътре, даваше възможност да прочетеш с обонянието си житейската история на Андерсън. Цигарен дим, престояла мазнина, стари пръдни и всякакви телесни миризми, към които се примеси и мирис на урина, когато минаха покрай банята.

В дневната имаше диван, чиято тапицерия лъщеше от износване и мазни петна, имаше и масивен телевизор от времето, когато никой не беше и сънувал за плоски екрани. Разкривена маса с пластмасово покритие стоеше до прозореца, а край нея имаше два дървени стола. Два кашона от вино, обърнати с дъното нагоре, служеха като допълнителни масички. На пода имаше куп смачкани кутийки от бира, които се търкаляха до препълнен пепелник, отмъкнат от някоя кръчма.

- Уютно е у вас - отбеляза Карен.

- Можете да се разкарате, когато пожелаете.

Андерсън се отпусна тежко на дивана.

Карен нямаше никакво намерение да сяда където и да било в тази стая. Облегна се с рамо на стената и кръстоса крака. Джейсън не беше толкова придирчив, избра една от табуретките и извади бележника си.

- Значи - поде Карен, - вие помните Джанет?

- Да. Симпатично момиче. Винаги поздравяваше. Е, най-малкото докато не тръгна с онзи ирландски терорист, с когото накрая замина. На него не му беше приятно тя да разговаря с такива като мен.

- Имате предвид Кевин О’Тул?

Андерсън се закиска.

- Така, така, голям чеп беше*, можете да ми вярвате.

* toole (англ. жарг.) — пенис - Б. пр.

Карен реши да не оспорва оценката му за 0’Тул.

- Тук ли живеехте, когато Джанет роди?

- Да, ама бебето не беше на 0’Тул. Тя роди няколко години преди той да се появи на сцената - Андерсън извади от джоба си пакет цигари и запали една с евтина пластмасова запалка. Карен отбеляза, че текстът с предупреждението на пакета не беше на английски. Познала беше за контрабандните цигари.

- А знаете ли кой е бащата? — тя зададе въпроса небрежно, сякаш това нямаше значение за нея.

- Тя ходеше с някакъв военен. Видях го в униформа няколко пъти. Трябва да е било негово, защото не съм я виждал с друг.

- Знаете ли името му?

Той изсумтя.

- Не ни е запознавала.

- А след това виждаше ли се с много мъже?

Той поклати глава.

- Мисля, че не. Разбрах, че дала детето за осиновяване, а после мина доста време, преди да я видя с друг мъж.

- Значи според вас онзи военен от армията несъмнено е баща на детето?

Андерсън дръпна силно от цигарата и издиша облак дим.

Така съм чувал. Тук няма тайни - той се захили. - Освен пред такива като вас. Но хората казваха, че той й направил дете, а после си плюл на петите. Та какво е направил той?

- Нямаме право да ви кажем - Карен се оттласна от стената. - Защо питате? Да не би навремето да е имало нещо около него, за което не искате да ни разкажете?

Андерсън поклати глава.

- Аз съм като Мануел от „Фолти Тауърс“ - нищо не знам.

Това, каза си Карен, звучеше най-убедително от всичко, казано от Андерсън.

- В такъв случай, господин Андерсън, няма да отнемаме повече от времето ви - и тя кимна леко на Джейсън, за да му подскаже, че е време да си тръгват.

- Това ли е всичко? - след като ги пусна да влязат с нежелание, сега той явно се дразнеше, че няма да му задават повече въпроси.

- Това е всичко - тя тръгна към вратата, Джейсън я последва. - Не е необходимо да ни изпращате.

Докато чакаха асансьора, Джейсън въздъхна тежко.

- Какво има? - попита Карен.

- Знаете ли, като видя такива хора, тръпки ме побиват. Животът му е съсипан. Как става така, че човек да изпадне до такова положение?

- Малко възможности и лоши избори.

Джейсън въздъхна отново.

- Просто понякога се замислям, че тези хора навремето са били деца. Тичали са из парка, играли са футбол. Искали са от тях да излезе нещо. Никой не мечтае да стане като онзи човек там. Никой не си поставя такава цел в живота. А непрекъснато се натъкваме на хора, които са се съсипали окончателно.

Това вероятно беше най-задълбоченото изявление, което Джейсън бе правил някога.

- Знам - отвърна Карен. - Ако се замисляш прекалено много над тези неща, сутрин няма да имаш сили да станеш от леглото. Така, както аз виждам нещата, ние сме имали късмет. И ако не можем да помогнем на всички, можем да се опитаме да подобрим поне малко нещата за някои хора.

- Сигурно е така - каза той, влизайки след нея в асансьора.

- А сега разполагаме с име и можем да бъдем относително уверени, че Дарън Форман е човекът, когото търсим. Така че е време да тръгнем по следите му.

Карен се обади във военния архив веднага след като се върнаха в офиса. Винаги беше по-лесно да се обадиш от стационарен телефон, за да върнат повикването през централата и така да могат да се уверят, че тя наистина е служител на полицията. Докато чакаше, мобилният й телефон зажужа - пристигна есемес от Джорсал.

„Шип Ин“ в Лаймкилнс. Запазила съм маса за вечерта. Ти плащаш вечерята.“

Устата на Карен се напълни със слюнка при спомена за треската с пържени картофи, която сервираха в „Шип Ин“. Това беше нещо, което можеше да очаква за времето, когато останките от деня щяха бавно да се стапят.

В слушалката се чу пукот и някой заговори.

- Главен инспектор Пири? Струва ми се, че намерих това, което ви трябва. Дарън Форман е постъпил в Полка на кралските планинци през 1987 година. Бил е шестнайсетгодишен и по времето, когато е постъпил в полка, живеел в Глазгоу. Бил е кашик...

- Моля?

- Пехотинец. Патрулирал, имал задължения на постови, охранявал конвои. Общо взето, правел е това, за което се сещат повечето хора, когато видят войник. Те са момчетата на фронтовата линия, които отнасят куршумите - каза събеседникът й с такъв тон, сякаш това донякъде го забавляваше. - Еквивалентът на патрулен полицай, бих казал. Изглежда, че се е справял добре със задълженията си. За по-малко от три години бил повишен до чин ефрейтор първи клас, на шестата година става ефрейтор втори клас, а след единайсет години служба - сержант. След петнайсет години служба се уволнява с този чин - през 2002 година. Успял да се измъкне от втората война в Залива.

Карен беше учудена. Ако се налагаше, тя би изказала предположение, че убиецът на Тина Макдоналд е имал проблеми поради невъзможност да контролира импулсивното си поведение.

- И не е създавал никакви проблеми? Няма никакви наказания за нарушаване на дисциплината?

- Тук не е регистрирано нищо подобно. По всичко личи, че е бил добър войник. Има записка, че прекият му началник го препоръчал за подготовка за специалните части с оглед по-нататъшното му постъпване в тях, но не успял да покрие нормативите. В това няма нищо срамно. Само петнайсетина процента от мъжете, които минават предварителна подготовка, успяват да влязат в тези части.

- Вероятно не знаете с какво се занимава сега?

Мъжът от другата страна се засмя.

- А вие не знаете ли?

- Откъде да знам?

- Защото той е ваш човек. Работи като въоръжен полицай* към шотлан-дската полиция.

* Само известна част от униформените полицаи в Обединеното кралство имат право да носят оръжие. - Б. пр.

43.

Карен наблюдаваше Иън Леели, докато той отиваше до бара да вземе напитките. Ниска, набита фигура в добре изгладена риза в дискретно каре, чисти черни джинси, които му стояха добре, черни обувки „Док Мартенс“. Тъм- норуса коса, подстригана съвсем ниско отстрани и оставена по-дълга, като перчем отпред. Беше малко над трийсетте, но изглеждаше по-млад, лицето му беше спокойно, без бръчки. Двамата с Джорсал бяха пристигнали преди Карен и по някакъв начин бяха успели да се намърдат на маса с изглед над водите на Форт. Джорсал ги запозна, поръчаха си три порции треска с пържени картофи, после Иън настоя да купи първите напитки въпреки възраженията на Карен.

Джорсал проследи погледа й и каза:

- Той е от добрите момчета, струва ми се. Много е търпелив с подопечните си. Никога не губи хладнокръвие. Освен това е и упорит. Не вдига ръце от хората и ги защитава. Със сигурност е човек, когото си струва да задържа, което не мога да кажа за повечето персонал, който съм наследила.

- Разбирам какво имаш предвид. Момчето, с което работя, Джейсън, не е от най-светлите умове. Но има добро сърце, и се справя учудващо добре с онова, което умее да прави - Карен се загледа в подложката за чаша. — И работеше заедно с мен и Фил.

— Предполагам, че това ти е от полза. Това, че си съхранила тази връзка.

- Така е - променяйки рязко темата, Карен каза: - Благодаря за идеята, която ми даде за сирийците. Между другото, разговарях през уикенда с Крейг Граси - представител на централен Единбург в парламента - и той ще се опита да помогне.

- Надявам се да излезе нещо от това - преди Джорсал да каже нещо пове-че, Иън се върна с три джина с тоник.

- Заповядайте - каза той. - Единствената ни прилична напитка за тази вечер, тъй като и тримата шофираме, а пък сред нас има и представител на закона - той се ухили и им поднесе чашите. - Е, Карен, Джорсал ми каза, че се интересувате от Гейбриъл Абьт?

- Явно нямате обичая да увъртате много - отбеляза Карен.

- Животът е прекалено кратък - отвърна той, насочил сините си очи към нея. Тя се запита какво точно му е казала Джорсал.

- Официално се интересувам от убийството на майка му. Тъй като за това убийство никога не е било повдигано обвинение, разследването не е приключено и това означава, че случаят е от моята компетенция. Но ще бъда откровена с вас. Не мога да не се питам дали решението за причината за смъртта на Гейбриъл не е прибързано. Колкото повече научавам за семейството му, толкова по-заплетена ми се вижда тази история.

Иън отпи от чашата си.

- Странно е, че вие го казвате. Гейбриъл скоро щеше да празнува трийсетия си рожден ден. Преди време ми каза, че искал да го отбележи по специален начин, но нямало с кого да празнува - той сви рамене. - Не че се самосъжаляваше. Той обичаше да бъде сам и трудно се сприятеляваше. И познаваше тази своя особеност. Така или иначе, той ми каза, че бил гледал епизод от „Знаете ли кой сте?“ по телевизията една вечер и тогава му дошла идея. Решил да състави родословно дърво на семейството си. Искал да направи такъв подарък сам на себе си.

- И как се справи с тази задача? - попита Карен, внимавайки да не се из-даде с нещо.

- Всичко вървеше много добре с роднините му по майчина линия, тъй като тя е била родена в Единбург, а нашата документация тук е много по-ясна от онази в Англия, поради тукашната система на енорийските регистри. Успя да се върне чак до осемнайсети век по нейна линия. Но нямаше такъв късмет с родовата линия на баща си. Не можеше да продължи по-назад от прабаба си и прадядо си. Но основното, до което искаше да се добере, беше смъртният акт на баща му. Майка му беше казала на Гейбриъл, че баща му починал в Тайланд две години след неговото раждане. Затова и Гейбриъл се свърза със съответните инстанции там. Нямаше пари, за да наеме някой да му помага на място, но успя да открие човек в посолството, който се съгласи да потърси от негово име - Иън се усмихна натъже- но. - Гейбриъл можеше да бъде много убедителен.

- И какво стана?

- Не успяха да открият и следа от документ, доказващ, че Том Абът е починал в Тайланд. Не и през 1990 година. Провериха с две години назад и напред, но без резултат. Гейбриъл беше съсипан. Беше си набил в главата, че това е извънредно важно за него. Че благодарение на този документ може да научи още нещо за баща си, когото изобщо не познаваше. Но се озова в задънена улица.

Преди той да успее да каже нещо повече, една сервитьорка донесе чинии, отрупани с големи парчета панирана риба и малка планина от пържени картофи. Уханието беше великолепно; никой от тях нямаше намерение да отклонява вниманието си от храната. Справиха се с внушителна част от вечерята си, измърморвайки само от време на време нещо в израз на задоволство, и едва тогава Иън подхвана отново разказа си.

- А преди около три месеца го посети някогашната секретарка на майка му заедно със съпруга си. Тя не беше престанала да поддържа връзка с Гейбриъл. Пътували към Гленийгълс, за да поиграят голф през уикенда, и се отбили да го видят. Той им казал с какво се е захванал, и жената казала, че не е търсил там, където трябва. Том не бил починал в Тайланд, а на Филипините. Тя предполагала, че става дума за недоразумение, напълно разбираемо, тъй като Том бил прекарал две години в Тайланд. Но несъмнено бил починал в действителност на Филипините.

- Гейбриъл трябва да се е зарадвал - тя продължаваше да говори с привидно безразличие, любопитна да чуе версията на Иън за онова, което Фелисити вече й беше разкрила.

- И още как. При това имаше двоен късмет. Не знам дали ви е известно, но Гейбриъл беше луд на тема Югоизточна Азия - интересуваше се от историята на тези земи, от политика, от литература. Ако нямаше такива проблеми с душевното си здраве, би могъл да преподава в университет с тези познания. Заговореше ли на тази тема, ставаше различен човек. Така или иначе, беше изградил сериозна мрежа от контакти по тези места, поддържаше връзка и с някакъв човек от Филипинския университет. И Гейбриъл успя да убеди този човек да потърси смъртния акт на баща му - той набоде нова хапка риба на вилицата си и я пъхна в устата си. Забелязал изражението на Карен, задъвка по-бързо.

- А той успя ли да го открие? - попита тя.

Иън кимна. Остави приборите и прокара храната с глътка от питието си.

- Намери го, разбира се. Имаше само един проблем - той направи пауза.

- Актът е бил от 1984 година - каза Карен. - Две години преди раждането на Гейбриъл. И шест години преди Каро- лайн Абът да съобщи на всички, че Том е починал.

Изражението на Джорсал беше въплъщение на разочарованието,

- Ти си знаела?

- Узнах го едва вчера, и то съвсем случайно. Добре е, че получавам потвър-ждение. Но това трябва действително да се е отразило зле на психиката на Гейбриъл.

- Така беше. Случи се само преди две седмици, между другото, което може би подкрепя предположението за самоубийство. Тъй или иначе, Гейбриъл ми се обади, когато получи имейл със скенирано копие на смъртния акт. Той... длъжен съм да го кажа, той говореше несвързано. Това е единственият начин, по който мога да го опиша. Казах му да се успокои, да си направи чай и да се обади на брат си, да види дали Уид няма да осветли по някакъв начин случая. Той е доста по-възрастен от Гейбриъл, затова предположих, че ще помни доста повече неща от онова време.

Карен започна отново да яде, режейки пържените картофи на малки парченца, с много съсредоточено изражение. За човек, който и без това трудно е съхранявал душевно равновесие, такова разкритие трябва да е имало опустошаващо въздействие. Трудно й беше да си представи как би се почувствала на негово място.

- А Гейбриъл каза ли ви какво му е казал Уил?

- Да си призная, тази история събуди любопитството ми. В нашата работа непрекъснато се налага да се справяме с някакви кризи. Да възстановяваме, след като нещо в живота на хората се е сринало. Но в повечето случаи става дума за предсказуеми неприятности. Домашно насилие, насилие над деца, деменцията, нахлула в нечие ежедневие - той сви смутено рамене. - Та затова, когато се прибирах вкъщи, се отбих в къщичката му.

- Всеки би постъпил така - каза Карен.

- Аз със сигурност - допълни Джорсал.

Иън направи гримаса.

- Той беше много по-спокоен, отколкото когато разговаряхме по телефона. Беше се свързал с Уил и му беше разказал какво е открил. Уил, разбира се, бил шокиран. Но съобразил бързо и изяснил положението - така ми разказа Гейбриъл. По думите на Уил Каролайн открай време била практичен човек. Познавайки добре Том, разбирала, че ако един ден тя пожелае да има второ дете, той може да не е около нея. Затова вероятно го е убедила да замразят негова сперма, за да може сама да избира кога да забременее. Гейбриъл смяташе, че това звучи логично. Каролайн обичала да упражнява контрол върху всичко. Затова била толкова добра в работата си, така каза той. Така че ако пожелаела да забременее, със сигурност щяла да държи това да стане, когато иска тя, а не когато е удобно за Том.

Иън сви рамене.

- Гейбриъл казваше, че родителите му поддържали доста свободни отношения, така че това сигурно е приемливо обяснение. Така или иначе, Уил бил категоричен, че Каролайн е щяла да намери начин да заобиколи отсъствията на Том. Гейбриъл обаче не беше напълно убеден. Държеше двамата с Уил да дадат проби за ДНК анализ. Просто за да се увери окончателно в това, в което вярвал брат му.

Карен си пое рязко дъх.

- Понякога е по-добре да не узнаваш нищо - каза тя. - Защо имам чувството, че тази идея не се е понравила на Уил?

- Не знам. Но знам, че чувството не ви лъже. Уил бил категорично против. Казал, че нямало нужда от това. Вярвал дълбоко на чувството си, че Гейбриъл е негов брат. Гейбриъл беше много трогнат. Каза, че Уил се боял отчаяно да не би нещо да отслаби съществуващата между тях връзка - каза Иън с явно съмнение.

- Като че ли не сте били убеден в това.

- Не бях. Струваше ми се, че Гейбриъл е затънал в свят на вълшебни пожелания. Че се опитва да си измисли едно сплотено семейство, което не е съществувало в действителност. Но моментът не беше подходящ да говоря открито с него за това. Виждах, че има и още нещо. Нещо, което той нямаше желание да сподели с мен.

- Нещо във връзка с Уил?

Иън въздъхна.

- Убеждавах се, че трябва да разбера какво става, за да мога да се погрижа възможно най-добре за Гейбриъл. Съжалявам, Джорсал, не се гордея със себе си. Казах на Гейбриъл, че крие нещо от мен, и че ще се почувства по-добре, ако не държи разни неща в тайна. И той призна, че преди да говори с Уил, вече бил пратил проби в една от онези фирми, предлагащи ДНК анализ, които се рекламират онлайн.

- Не се е бавил много - отбеляза Джорсал.

- Как е взел проба от Уил? - попита Карен, насочвайки се както обикновено към най-важната подробност.

- И аз си зададох този въпрос. Оказа се, че последния път, когато Уил му гостувал, останал да преспи в дома му. Гейбриъл му дал една от онези евтини четки за зъби, каквито хотелите предлагат на гостите си, и така и не я изхвърлил после - Иън се позасмя тъжно. - Ако бяхте виждали къщата на Гейбриъл, щяхте да знаете, че в това няма нищо необичайно. Не изхвърляше нищо, трупаше вещи като същинска катерица.

- И какво се оказа накрая? - попита Карен. Беше забравила да яде. Разказът на Иън беше по-привлекателен и от любимата й храна за вечеря.

Той преглътна няколкото пържени картофа, които беше успял да сложи в уста между отделните изречения.

- Не знам. Когато той умря, резултатът още не беше готов.

- Което несъмнено е аргумент против теорията за самоубийство? - Джорсал се приведе напред, увлечена също като Карен от разкритията на Иън. - Искам да кажа, нали той наистина е искал да узнае резултатите. Нали не би се самоубил, преди да узнае отговора?

- Освен ако е узнал отговора и той не е бил такъв, на какъвто се е надявал - изтъкна Карен.

Иън поклати глава.

- Не ми се вярва. Ако случаят беше такъв, той би бил свръхвъзбуден. Мисля си, че би ми се обадил. Но дори да е решил да не се обажда, надали би се придържал към ежедневната си програма. Най-малкото би започнал да разказва за станалото на бармана или на някой от редовните посетители. Гейбриъл не умееше да пази тайна. Когато вълнението се надигаше в него, той не го преглъщаше.

- Как мислите, дали е казал на Уил, че е поръчал ДНК анализ? - попита Джорсал.

Това, помисли Карен, е може би най-важният въпрос, зададен тази вечер. Почти толкова важен като другият, спотаил се в едно кътче на съзнанието й. Дали Франк Синклер е знаел, че Гейбриъл се опитва да узнае истината за произхода си? Тя се покашля.

- Питам се дали разполагате с ключ за къщата на Гейбриъл?

44.

Карен се препъна в неравната настилка и едва не падна на земята, подпирайки се в последния момент на стената на къщата. Заради тези проклети облаци и високия жив плет, който ограждаше отвсякъде малката градинка отзад, не можеше да види нищо. Тръгна опипом покрай стената, пристъпвайки предпазливо. Повърхността под пръстите й се промени - досега напипваше груба мазилка, а сега - гладко дърво. Задната врата. Тя нахлузи сини нитрилни ръкавици. Само това липсваше - да остави отпечатъци от пръсти навсякъде в дома на Гейбриъл Абът.

Тя включи фенерчето на телефона си и освети земята. Някъде наблизо трябваше да има стъргалка за обувки и четка. Според Иън Гейбриъл държал там резервния ключ за задната врата.

- Казвах му даде на някого ключ за непредвидени ситуации - беше казал Иън. - Но той настояваше, че било по-лесно да скрие някъде ключ и да каже на мен и на най-близкия си съсед къде е.

Когато Карен разкри плана си, Джорсал и Иън поискаха да дойдат с нея. Тя отказа категорично.

- Аз съм от полицията. Ако ме спипат в дома на Гейбриъл, ще мога да измисля някакво обяснение за присъствието си. Но за вас няма такава възможност. Вярвайте ми, няма да ви оставя в неведение. Но точно това трябва да направя сама.

Карен забеляза стъргалката от другата страна на вратата и приклекна до нея. Тя беше от ковано желязо и по-тежка, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но когато Карен я повдигна от едната страна, видя отдолу ключа в малка вдлъбнатина, изровена в земята. Едва не изпусна стъргалката, когато се чу вой на двигател и някаква кола профуча покрай къщата, прекалено бързо за тесния път.

След няколко минути тя вече беше в кухнята на Гейбриъл. Сърцето й се блъскаше в гърдите, макар да знаеше, че тук няма никой освен нея. Адреналинът кипеше във вените й, настройвайки всички сетива в пълна бойна готовност. В стаята миришеше на застояло, долавяше се и слаб мирис на гниещо зеле. Карен не чуваше нищо освен пулсирането на собствената си кръв.

Дори на слабата светлина на телефона си можа да се убеди в правотата на Иън, който бе казал, че Гейбриъл е трупал вещи. По плотовете почти нямаше място, на което да се приготвя храна. Всички повърхности бяха заети с купчини стари вестници и списания, имаше и куп спретнато сгънати найлонови торби. Кутии на „Тъпъруеър“, пълни с болтове, пирони и всякаква друга дребна железария. Но независимо от безпорядъка беше учудващо чисто. Беше очаквала да види печката, корясала от изкипяла храна, оплескана с мазнина и сос, но тя блестеше от чистота, както и мъничкото свободно пространство на кухненския плот. Гейбриъл може и да не е бил съвсем наред, но явно е спазвал някакви хигиенни норми.

Карен мина през вратата в дневната. Къщата беше усамотена, наблизо нямаше съседи, затова и тя реши да рискува, спусна завесите и запали лампата.

Стаята тънеше в хаос от книги и вестници. Едната стена беше покрита с лавици, претъпкани от край до край с книги върху историята и географията на Югоизточна Азия и политическите събития в тази част на света. Вместо картина или огледало над камината висеше голяма карта на субконтинента, цялата набодена с карфици с цветни главички. От едната й страна имаше списък с имена и градове - Карен съобрази, че те отговарят на местата, където бяха забодени карфиците. Какво беше това - хора, с които си кореспондираше? С които поддържаше контакти? Истинска мрежа от връзки? Или просто фантазия? Нямаше как да разбере. Можеше да се върне към тези въпроси, ако нещо я наведеше на мисълта, че те имат отношение към смъртта му. На една маса до прозореца имаше тежък стар лаптоп, още вестници и купчина дискове. На стената до масата беше окачено спретнато начертано родословно дърво с квадратчетата имената. Някои бяха попълнени, други - не. На една разнебитена етажерка до бюрото върху редица книги беше поставен хоризонтално албум със снимки. Входната врата водеше направо в дневната, без коридор, затова на изтривалката от вътрешната страна се търкаляше пощата, пускана през процепа на вратата. Карен вдигна купчината и седна, за да я прегледа. Рекламни брошури, сметка за електричество, безобидна пощенска картичка от Виетнам, подписана от някой си Дусит. Тъничък син плик за въздушна поща с подател от Манила. И един кафяв плик с лого, на което пишеше „Лаборатории Девентър, Хемъл Хемпстед“.

Отговорът явно беше дошъл прекалено късно за Гейбриъл. Карен знаеше, че не бива да го докосва.

- Не пипай този плик - измърмори тя под Нос. Но още докато казваше тези думи, знаеше, че няма да издържи. Обърна го и започна да оглежда капака. Беше от онези с лепяща лента, които по-лесно можеха да се отворят така, че после да не личи, за разлика от едновремешните, на които трябваше да близнеш лепилото.

Карен зарови ръка чак до дъното на чантата си и пръстите й напипаха джобното ножче. Тя нямаше слабост към модерните швейцарски ножчета. Този сгъваем нож с две остриета и стоманена дръжка беше на дядо й. С него той беше дялкал стрели от ясенови клони за дървените лъкове, с които тя бе играла в горите през детството си. С него той режеше канапа на колетите, които изпращаше брат му от Канада. Старецът го точеше на кожения каиш, който висеше до камината, докато ножът станеше остър като бръснача му. Тя също го точеше, на същото точило, с което поддържаше остриетата на кухненските си ножове. Ножът беше идеалното пособие, с което да отвори плика, без да оставя следи.

Тя постави плика на масата и отвори по-малкото острие. С безкрайно търпение го пъхна под ръба на капака и започна да го промушва напред, като внимаваше да не засегне хартията. Милиметър по милиметър избутваше острието през лепилото, затаила дъх, опитвайки се да прочисти съзнанието си от всичко друго освен задачата, с която се беше заела.

Най-сетне острието освободи капака на плика и тя можа да го отвори, без да остави следа от намесата си. Задиша отново по-спокойна. Измъкна внимателно съдържанието. Бяха три листа - съпровождащо писмо и две страници графики, които тя разпозна като резултати от ДНК анализ. Разтвори ги на масата и преди да разгледа написаното и графиките, засне всяка страница.

После най-сетне си позволи да прочете обясненията на лаборатории „Девентър“ за представения резултат:

„ Уважаеми господин Абът,

Благодаря Ви, че се обърнахте към нашите аналитици за бързо получаване на точни ДНК профили.

Във вашето писмо отбелязвате, че лицата, от които са взети двете проби, имат роднинска връзка - че са или братя, или полубратя, от една и съща майка, с различни бащи. Нашият анализ обаче доказва категорично, че между двамата мъже, от които сте представили проби, не съществува абсолютно никаква кръвна връзка. Не съществува никаква фамилна близост между проба А и проба В.

Ако имате нужда от допълнителни тестове, ще се радваме да Ви бъдем от полза ”

Карен прочете писмото два пъти, за да се увери, че е разбрала добре. После огледа поставените един до друг ДНК профили. Хората от лабораториите „Девентър“ имаха право. Не съществуваше никакво съвпадение. Гейбриъл и Уил Абът имаха не само различни бащи. Бяха родени и от различни майки.

45.

Колкото повече неща научаваше Карен, тожова по-малко бе склонна да повярва, че Гейбриъл Абът се е самоубил. Тя седеше до масата, втренчила се невиждащо в листовете, а мислите й препускаха. Първото, което й подсказа инстинктът, беше да напусне къщата и да вземе анализите със себе си. Ако оставеше писмото, съществуваше голяма вероятност то да попадне в ръцете на Уил Абът, и това щеше да бъде краят. ДНК тестовете - каквото и значение да имаха те освен очевидното - щяха да изчезнат безследно, в това тя беше убедена.

От друга страна, ако откраднеше писмото, то нямаше да има доказателствена стойност. Никога не би могло да бъде представено в съда, ако изобщо се стигнеше до съдебен процес. Сега тя поне имаше снимка на документите на телефона си. Ако се наложеше, можеше да вземе съдебно разрешение и да изиска копие на доклада от "Девентър“. Налагаше се да остави писмото да се търкаля на изтривалката, сред рекламните брошури.

Карен стисна здраво клепачи и се замисли. Какво означаваше този резултат? Кои бяха родителите на Гейбриъл Абът и защо Каролайн се беше представяла пред всички - включително и пред собствения си син - за негова майка?

Когато отвори очи, погледът й попадна на фотоалбума. Тя го взе и започна да прехвърля страниците. Снимките бяха спретнато подредени, надписани със същите ясни печатни букви като надписите на родословното дърво и легендата на картата. Изглеждаше, че са били скенирани и разпечатани на прнтер. На първата се виждаше Каролайн с бебе в ръце, загледана усмихнато в обектива. Тя седеше на дървена масичка пред ниска сграда, която имаше трудно определимо чуждестранно излъчване. Вероятно снимката беше правена във Франция. Надписът гласеше: „Аз на две седмици и мама, Серси-сюр-мер“. Карен обърна страницата и попадна на друга снимка - Ели беше притиснала бебето до гърдите си така, че главичката му лежеше на рамото й, дланта й поддържаше вратлето му отзад, а на лицето й беше изписана безгранична нежност. „Тук съм на шест дни, с Ели, в Серси-сюр-мер.“

Карен имаше предимството да е наясно, че Каролайн не е майка на бебето на тези снимки. Но наистина, възможно ли беше никой да не е разчел изражението на Еж Маккинън? Отговорът на въпроса, повдигнат от ДНК анализа, стоеше пред нея. Ели Маккинън, вярната приятелка, тайната любовница, на която винаги можеше да се разчита да гледа бебето, беше очевидно много повече от това.

Тя запрелиства отново страниците, проследявайки израстването на Гейбриъл. Приликата с Франк Синклер ставаше все по-ясна - така или иначе, именно Ели е била приятелка на Франк, не Каролайн. Несравнимо по-вероятно бе той да се е поддал на увещанията на приятелката си, отколкото да се е съ- гласил да услужи на нейната любовница. Колкото повече Гейбриъл излизаше от бебешката фаза и преминаваше към детската, толкова по-ясно ставаше, че той изобщо не прилича нито на Каролайн, нито на Уил. Беше наследил цветовете на Ели - тъмните й очи, гарвановочерната коса, кожата, която порозовяваше при първото докосване на слънцето. И все пак явно на никой и през ум не му е минало, че тя може да е негова майка.

Винаги ставаше така. Хората виждаха това, което искаха да видят. Карен се замисли за собствените си роднини. Нямаше никакво съмнение, че тя прилича на бащиния си род. Набитата фигура, гъстата, непокорна коса. Беше виждала семейни снимки, правени по време на Депресията, когато прабаба и била при-

нудена да взема храна за семейството си от кухнята за бедни в миньорското село. И все пак всички от семейство Пири бяха едри, някои дори пълни. „От як сой сме“, казваше често баща й. „Имаме си сланина за гладни времена.“ И все пак на семейни събирания роднините на майка й постоянно се опитваха да подчертаят, че тя прилича на тях. „Имаш очите на баба си от Уелс“, казваха й те. Или: „Ти си копие на пралеля си Мег, която почина по време на войната“. Затова и не биваше да се чуди, че не се е намерил кой да каже: "Да му се не види, това дете прилича на копеле, което ти си родила на Франк Синклер.“ Можеше дори да се каже, че би било странно, ако някой бе казал нещо подобно. Освен това, разбира се, Ели и Каролайн бяха мъртви и си бяха отишли, преди Гейбриъл да достигне зрялост и чертите му да добият окончателния си вид. А когато бе израснал, вече е нямало кой да се интересува от въпроса на кого прилича.

Карен продължи да прелиства албума. На едно място снимките свършваха. Вместо снимките на страниците имаше думи, отпечатани на бледосиня хартия, формат А4.

В първия си спомен виждам фойерверки. Намираме с в градината на къщата ни в Лондон, аз съм завързан с каишки в количката си. Уил също е там, значи това трябва да е годината, преди той да замине за училището „Гленкорси Хаус“. На няколко ярда от нас има огромна кутия с фойерверки и Ели избира какво да пуснем. После мама се появява зад нея и я схруска, Ели изпуска свещта, с която пали фойерверките, в кутията, и преди да успее да направи каквото и да било, фойерверките започват да гърмят един след друг.

Те са ослепителни, във всички цветове на дъгата, стрелкат се над моравата във всички посоки, за миг мама изпада в паника и хуква към мен, но Ели й подвиква, че всичко е наред, че ние сме достатъчно далече, започва да се смее, мама също се разсмива, двете се превиват от смях, а Уил се разплаква, защото всичко е свършило много бързо.

Това е първият ми спомен и когато се сетя за този случай, винаги неволно се усмихвам. Повечето ми рании спомени са приятни. Ели все се смееше, играеше си с мен, защото много я биваше за такива неща. Такава й беше и работата, но тя я беше избрала, защото й харесваше. И с мама ми беше приятно, но по различен начин. Тя беше по-сериозна. Четеше ми книги, водеше ме по музеи, събуждаше интереса ми към други страни, където хората правят нещата по различен начин. Ели ме водеше в зоологическата градина и на кино, преживявахме приключения, това си спомням, когато мисля за нея. Когато двете загинаха, умря и смехът.

Струва ми се, че всъщност не разбрах съвсем ясно какво е станало, когато господин Тиминс ме заведе в кабинета си, накара ме да седна и ми каза, че мама и Ели са мъртви. Смъртта не беше нещо реално за мен. Бях едва осемгодишен, смъртта беше нещо, което се случва във филмите и по телевизията, само че загиналият всъщност беше жив, защото скоро го виждах в друг филм или в друг телевизионен сериал. Предполагам, че съм си представял нещо подобно.

Не присъствах на погребението, затова не ми остана и усещането за нещо окончателно приключило, както все казват психотерапевтите. След няколко седмици Уил и леля Мади дойдоха в училището ми. Обясниха ми, че сега, след смъртта на мама и Ели, ще трябва да оставам в училище и за празниците, защото Уил не можел да се грижи за мен. Той започваше да учи в университета, но едновременно с това бе основал и своя фирма за компютърни игри, „Гленгейминг“. Беше започнал да я разработва още преди първия си семестър в университета. Искаше да го направи и по-рано, но мама настояваше да се съсредоточи първо върху следването. Но после тя загина, а той наследи всички пари и къщата, което беше добре, защото по този начин успя да положи началото на бизнеса си, а това пък му помагаше да не мисли за ужаса, сполетял мама и Еж. За него е било по-трудно, защото беше много по-голям и е разбирал напълно какво се е случило. Като се замисля за онова време, наистина се радвам, че имаше възможността да се посвети на „Гленгейминг“. Мама наистина би се гордяла с него.

Започнах истински да разбирам колко много се е променил животът ми, едва когато дойде краят на срока и всички си заминаха по домовете - с изключение на мен и Терънс Смит, чиито родители бяха учени и работеха в британската станция в Антарктика. Няколко месеца по-късно, когато се върнаха, те изнесоха пред нас страхотна лекция, показваха диапозитиви и ни разказваха всичко за времето, прекарано на края на света. И Терънс вече не оставаше в училище по празниците.

Господин Тиминс и жена му се грижеха най-често за мен по време на ваканциите, и се държаха много добре, но нямаха свои деца и с тях не беше особено забавно. Вечер в леглото заспивах с плач. Мама и Ели ми липсваха толкова много, че сякаш някаква ръка стискаше сърцето ми.

Същото лято започнах да се интересувам от югоизточна Азия. Госпожа Тиминс - тя все ми казваше да я наричам Брайъни, но това ми се струваше странно – преподаваше китайски и география в университета, и беше прекарала едногодишния си академичен отпуск в Хонконг и Шанхай. Разказваше ми за преживяванията си там и ми показваше диапозитиви от пътуванията си. Струва ми се, че това събуди интереса ми най-вече защото баща ми, който беше корабен инженер, е работил най-често там, във Виетнам, Тайланд и Филипините. Това си остана водещ интерес в живота ми. Опитах се да постъпя в университета, за да изучавам региона, но точно тогава за мен всичко се обърка.

Предполагам, че в училище съм съумявал да се владея, защото всичко около мен ми беше познато. Хората предполагат, че господин и госпожа Тиминс са били за мен като втори родители, но не беше точно така. Те бяха много мили, но винаги имаше една строго очертана граница между ваканциите и учебните срокове. По време на срока бях длъжен да се държа като всички останали ученици. Спях в общото спално помещение, прекарвах цялото си време със съучениците си и семейство Тиминс се държаха с мен точно както и с всички останали. После, в края на срока, се пренасях в свободната стая в пристройката, където живееха те, хранех се с тях и отношенията ни ставаха приятелски. Когато разказвам това на хората, те ме гледат така, сякаш не могат да повярват в нещо толкова странно.

Но когато завърших училище, нямах никаква представа как ще живея занапред. Междувременно Уил наистина беше преуспял. „Гленгейминг“ имаше няколко големи успеха и той се беше издигнал много. Наскоро се бяха оженили с Луси, затова не му се искаше много да отида да живея при тях. Имах жилище в Сейнт Андрюс, затова реших да си остана в Шотландия. Уил ми помогна с малко пари, а аз си намерих работа за през лятото в един бар в Кинрос. И действително не се чувствах добре. Не бях наред с главата. Не знаех какво да правя, как да се държа с хората, и по това време животът ми престана да функционира нормално. Но сега си мисля, че просто ми е трябвало много време, за да приема действителността. Животът ми всъщност се разпадна на 5 май 1994 година. Тогава любовта, щастието и смехът загинаха заедно с мама и Ели. И оттогава насам нищо не е било наред.“

Карен почувства, че сълзи парят в очите й, когато разказът на Гейбриъл стигна до този рязък финал. Ако инспектор Ноубъл си беше свършил работата както трябва, щеше да открие това и да го използва, за да подкрепи взетото от мързел решение, че Гейбриъл се е самоубил. Тя не можеше да си представи как трябва да се е чувствал Гейбриъл, ден след ден, пленник в един свят, от който след осмата му година е изчезнала всякаква радост.

Осем. Карен помнеше времето, когато тя самата беше осемгодишна. Тогава бяха отишли във ваканционното селище „Бътлинс“ в Еър с два комплекта лели и чичовци и петима нейни братовчеди. Беше облачно, но през повечето време не валеше и те прекарваха часове на плажа и на вър- тележките във ваканционния лагер. Имаше състезания за най-елегантна баба, а чичо й остана втори в състезанието за най-грозни колене. Ядяха пресни понички в балната зала, а на вечерта на талантите тя пя дует с братовчед си Дони. По онова време нейната представа за трагедия беше да изпуснеш монета от десет пенса през решетката на канала и да я чуеш как пада с плисък във водата отдолу. Беше израснала сред хора, които я обичаха, дори невинаги да я разбираха, макар че понякога я караха неволно да се чувства отврати- телно. Изобщо не можеше да си представи какъв е бил животът на Гейбриъл Абът.

Ами брат му? Какви ли мисли са се въртяли в егоистичната глава на Уил Абът, оставил по-малкия си брат да се оправя с живота сам - да плува или да потъва, лишен от врички хора, които някога е обичал? Кой, по дяволите, би прчинил такова нещо на едно малко момче, току-що загубило жената, която е имало за майка, и истинската си майка, която също се е грижела предано за него и му е доставяла радост?

Беше решила, че това е последното от разкритията на албума, когато откри в самия му край, пъхнат в обложката на задната корица, един обикновен бял плик. Карен го измъкна и установи, че не е залепен. Вътре имаше малка пачка изрезки от вестници, пожълтели и трошливи от годините. Тя ги подреди пред себе си и установи без особено учудване, че става дума за публикации от времето на катастрофата. По нищо не личеше кой ги е събирал. Гейбриъл със сигурност е бил прекалено малък, за да се занимава с изрязването им, ако изобщо е имал достъп до такива публикации.

Имаше статии на първа страница на „Дейли Мейл“, от „Скотиш Дейли Рекърд“ и „Единбург Ивнинг нюз“. Всичко в материалите й беше вече известно. Четиримата загинали в катастрофата бяха снимани на пистата, преди да потеглят на фаталния полет, усмихвайки се любезно на фотографа. Ели беше вдигнала палец пред обектива.

Последната статия беше изрязана така, че не личеше от кой вестник е. Приличаше по-скоро на малък местен вестник, вероятно някой, разпространяван в близост до летището „Елстрий“. На него се виждаше снимката, публикувана и в другите вестници, но с една впечатляваща разлика. Това очевидно беше оригиналната снимка, част от която после е била изрязана. В края на групата стоеше пети човек, точно до Ели.

И това несъмнено беше Франк Синклер.

Карен си пое рязко дъх. Какво, за Бога, бе търсил Франк Синклер на летището през онази сутрин? И защо в нито един от репортажите не се споменаваше, че е бил там? Какво можеше да означава това? Тя потърка нервно бузата си. Имаше ли този факт някакво значение? Случайност ли беше? Кого можеше да попита?

Отново взе телефона си и фотографира изрезката. Каза си, че решението да влезе в къщата на Гейбриъл се е оказало от капитално значение. Как беше възможно Алан Ноубъл да е пропуснал всичко това?

Тя затвори албума, постави го обратно на лавицата, после сгъна писмото, прибра го в плика и натисна капака, за да се залепи отново. Не залепна така добре като първия път, но по нищо не личеше, че някой го е отварял. Пъхна го в средата на купчината пликове и отново ги разпиля по изтривалката. Докато разбъркваше купчината, забеляза, че на плика от Манила пишеше „СПЕШНО“.

Тя взе плика и го огледа. Не можеше да си представи по какъв начин едно писмо от Филипините можеше да има нещо общо конкретно със смъртта на Гейбриъл. Хвърли го обратно най-отгоре на купчината и се огледа за последен път.

Идването й тук й бе осигурило повече от необходимия материал за размисъл. Ако Гейбриъл беше научил истината, щеше да разбере, че има право на много повече, отколкото само на трохи от трапезата на Уил. Като син на Ели той би имал право на всичко, което тя е оставила в завещанието си: всичко, което е преминало в ръцете на Уил заедно със завещаното от Каролайн. Как би се отразило това на отношенията им? Налагаше се да поговори с Уил Абът, и то възможно най-скоро.

А и Франк Синклер - каква беше неговата роля в цялата тази история? И как би могла тя да узнае това?

Но първо трябваше да се добере до ДНК пробите от първоначалното разследване на катастрофата. Засега всичко си оставаше в сферата на предположенията. Трябваше й нещо по-солидно. Докато не го откриеше, не можеше да противо- постави нищо повече от едно съмнение на тезата за самоубийство. Сега поне се беше натъкнала на някакво подобие на мотив.

46.

Карен остави ключа за задната врата там, където го беше намерила и тръгна предпазливо по пътеката към предната част на къщата. Докато беше вътре, бе завалял ситен дъждец, поради което й беше дори още по-трудно да вижда къде стъпва. Затвори градинската врата зад себе си и се насочи към колата си, паркирана в отбивката към една ферма на петдесетина метра по-нататък по пътя.

Беше изминала само няколко метра, когато внезапно зад нея заработи двигател и светлина обля тесния път. Стресната, тя се обърна рязко, но видя само два фара, връхлитащи стремително към нея, моторът заръмжа и изпълни нощта с рева си.

Нима колата нямаше да се отклони встрани? Не беше възможно шофьорът да не я вижда. Нали? Но шофьорът явно нямаше намерение да отклони. Колата дори изви встрани от пътя към тясната затревена ивица, по която тя вървеше. Нямаше време за мислене, Колата връхлетя, преди да тя да може да разбере какво става.

Карен се хвърли на една страна, блъсвайки се в живия плет, а огромният джип прелетя покрай нея, закачайки рамото й със страничното огледало. Тя извика от болка и залитна от удара, стисна рамото си и се препъна. Докато се задържаше да не падне, тя осъзна, че чува свистене на гуми, а светлините на фаровете играеха лудо по живия плет от двете страни на пътя.

Тогава разбра с ужас, че колата завива, готвейки се да връхлети отново върху нея. Фаровете се насочиха насреща й и я заслепиха. Това не беше случаен инцидент. Беше умишлено. Ужасният спомен за случилото се с Фил преди по-малко от година я заля като вълна и страшен пристъп на паника изличи всякаква разумна мисъл от съзнанието й.

Опита се да си проправи път през живия плет, но клоните бяха здраво преплетени, а между тях минаваше и телена мрежа, което правеше плета непроходим. От болката в рамото й прилошаваше, движенията и мисленето й се забавяха. Джипът се насочи с голяма скорост към нея, като задираше жи- вия плет, за да я блъсне фронтално. Щеше да умре тук, в тази пустош. Склонността й да преследва фантоми щеше да стане причина за смъртта й.

И тогава, когато до удара оставаха само секунди, колкото и невероятно да беше, пристигна помощ. Синя светлина се замярка по пътя и живия плет. Зад гърба й приближаваше полицейска кола. Джипът рязко зави, стъпвайки отново на пътя, профуча покрай полицейската кола и стоповете му се изгубиха за секунди. Полицейската кола спря със скърцане на спирачки срещу Карен, човекът до шофьора изскочи навън, облечен в светлоотражателна Жилетка, докато тя отстъпваше със залитане от плета.

- Аз съм главен инспектор Карен Пири - извика тя, когато човекът тръгна към нея. — Отдел „Студени досиета“ - посегна да извади полицейската си карта и направи гримаса, когато болката в рамото я прониза. — Това копеле се опита да ме прегази. Съобщете по радиостанцията за него.

Полицаят явно недоумяваше. Карен беше наясно, че надали му се случва често да се справя с подобен инцидент по време на нощната си смяна.

- Какво става? - подвикна партньорът му, присъединявайки се към него в средата на пътя, и загледа раздърпаната жена, която току-що се беше измъкнала от живия плет.

Карен беше успяла да извади от джоба си картата.

- Вижте, аз съм служител на полицията. Отивах към колата си - тя посочи надолу по пътя, - когато този джип връхлетя изневиделица върху ми. При първия опит ме удари по рамото със страничното огледало. Тъкмо беше обърнал и се канеше да ме довърши, когато вие се появихте. А сега трябва да съобщите за него.

Шофьорът се почеса по брадичката.

- Това добре, госпожо, но за каква кола да следят момчетата? Сигурно не можете да кажете нито марката, нито модела, нито цвета? Знаем само, че едно от страничните му огледала вероятно е пострадало. Той може да е вече на много мили оттук. До магистралата има само пет минути път.

Беше прав и тя го знаеше. Карен потри рамото си.

- Така е. Но поне можете да докладвате за инцидента, нали?

Двамата се спогледаха и измърмориха нещо в знак на съгласие. Беше ясно, че вероятно нищо подобно няма да се случи. Шофьорът проговори отново:

- А може ли да ви попитам, госпожо, какво търсите по- среднощ по този пуст извънградски път?

Карен му отправи нетрепващ поглед.

- Тук съм във връзка с текущо разследване.

- Само че на нас ни се обади човек, който живее наблизо. Собственикът на онази къща там - той посочи с глава - е починал преди седмица. А съседът забелязал светлина в предната стая, когато отишъл да спусне завесите на спалнята си. Обади ни се и затова дойдохме. Има разни отрепки, които следят некролозите във вестника и влизат с взлом в къщите на починалите, преди близките да са успели да предприемат нещо с вещите на покойника - той помълча, чакайки тя да каже нещо. - Знаете ли нещо по този въпрос, госпожо?

Тя се запита дали да отговори шеговито и се отказа.

- Не беше крадец.

- Вие ли бяхте в къщата?

- Както казах, занимавам се с разследване по студено досие. Майката на покойния е била убита преди двайсет и две години и това беше последната ни възможност да проверим дали Гейбриъл Абът не е разполагал с някакво важно доказателство, което не е разпознавал като такова - „Слабо, Карен, слабо“. - Имах ключ - допълни тя с усмивка.

Двамата мъже отново се спогледаха колебливо. Карен знаеше, че най-малко от всичко им се иска посреднощ да вдигат шум около такова неясно събитие - нещо, което би ги ангажирало до края на смяната, а вероятно и след това.

- Просто го запишете като фалшива тревога в доклада си - каза тя. - Няма нужда да вдигате шум около станалото.

Двамата кимнаха, доволни, че са се отървали. Шофьорът се упъти към колата, а колегата му посочи рамото й.

- На ваше място бих минал покрай болницата, за да погледнат рамото ви - каза той. - Едва успявате да стоите права. Можете ли да шофирате?

- Добре съм. Това е само натъртване. Няма нищо счупено. Но благодаря, че проявихте загриженост.

- Ще ви изпратя до колата ви - каза той. - Да видим дали не са повредили нещо по нея, преди да се опитат да ви блъснат.

В суматохата Карен дори не се беше сетила за такава възможност. Паника стегна гърдите й. В края на краищата, може би си имаше работа с човек, който бе успял да взриви самолет. Тя тръгна бавно към колата си и я огледа. Гумите бяха здрави, по вратите, багажника и предния капак нямаше следи от на- силствено отваряне. Опита се да се отпусне на коляно, за да погледне под колата, но я спря пронизваща болка в рамото.

- Може ли да погледнете отдолу? - попита тя.

Той я изгледа, като че ли се беше побъркала.

- Отдолу ли?

- Моля ви. Това убийство, за което говорех, на майката на Гейбриъл Абът, нали се сещате? Било е бомбен атентат.

Страх трепна в погледа на полицая.

- Добре.

Той извади фенерчето си и с нежелание коленичи на мократа земя. Освети колата отдолу, плъзгайки лъча от единия до другия й край.

- Няма нищо - каза той, изправяйки се с усилие и погледна раздразнено мокрия си панталон.

Едва тогава Карен натисна дистанционното и отвори колата. Намести се несръчно зад волана и се сбогува с полицая. Преди да потегли, порови в чантата си и намери кутийка ибупрофен. Глътна три хапчета без вода и потегли към къщи, питайки се по целия път кого бе успяла да извади от равновесие до такава степен, че той да се опита да я убие, и какво точно бе направила, за да предизвика този опит.

47.

Карен се имаше за стоик, но ставането от леглото на следващия ден я накара да простене високо. Център на болката беше рамото й, но тя се разпространяваше надолу по ръката и по гърдите към ребрата. Тя отиде с накуцване до банята и се погледна в огледалото. Лявото й рамо беше покрито от черно-лилаво петно, което покриваше и горната част на ръката и ключицата. Мускулите й се бяха вдървили и повечето движения й причиняваха болка. Беше спала неспокойно, събуждайки се всеки път, когато се обърнеше в леглото, и торбичките под очите я издаваха.

Душът поуспокои болката, но тя продължаваше да върши всичко с усилие. Намери в шкафчето в банята забутана тубичка с тониран овлажняващ крем и го нанесе на лицето си, за да прикрие най-неприятните следи от болката и недоспиването. Облечена, взела дозата си кофеин и нови дози ибупрофен, тя се огледа за последен път в огледалото.

- Каквото-такова - каза тя и се упъти към Фетес Авеню.

Макарона я накара да го чака двайсет и пет минути. Така наказваше, задето се беше появила без предварително уговорен час. Когато най-сетне бе допусната в кабинета му, той я огледа критично и попита:

- Куцате ли?

- Спънах се и паднах - отвърна тя. Нямаше желание да му обяснява събитията от предната вечер.

Той се усмихна насмешливо.

- Би трябвало да внимавате повече.

- Така е. Исках да ви видя, за да ви кажа, че сме почти сигурни, че сме открили биологичния баща на Рос Гарви.

- „Почти сигурни“? Какво ще рече това?

- Имаме двама свидетели, които казват, че е бил в интимни отношения с майката.

- А майката? Тя какво казва?

- Засега не сме успели да стигнем до нея. Преселила се е преди десет години в Ирландия и се е омъжила за ирландец. Един прост ДНК анализ ще установи дали това е човекът, когото търсим, което ми се струва по-просто решение от въвличането на Гарда Сайочана*. Естествено, ако се окаже, че сме сбъркали, именно това ще бъде нашето обяснение защо сме избрали такъв подход.

* Garda Siochаna (букв.) — „Пазители на реда ", ирландската национална полиция. — Б.пр.

Лийс почукваше ту с единия, ту с другия край на химикалката си по бюрото, докато размисляше.

- Е, защо ми съобщавате това? Обикновено вземате сама решенията си по оперативни въпроси, аз научавам само крайните резултати. Освен когато всичко се обърка. Като онази история в Оксфорд, чиито отзвуци продължавам да откривам в електронната си поща.

Карен съхрани непроницаемото изражение на сфинкс, отказвайки да се поддаде на провокацията.

- Спазвам общоприетите норми. Предполагаемият биологичен баща на Рос Гарви е служел в армията, когато майката е забременяла. Уволнил се преди няколко години и постъпил в полицията на Стратклайд. Сега е полицай с право да носи оръжие. Числи се към въоръжените патрули на летището в Глазгоу. Имам нужда от формалното съгласие на офицер с ранг най-малкото на групов началник, за да го разпитам.

Сега Макарона се разтревожи.

- Вие сериозно ли се опитвате да ми кажете, че наш служител е изнасилил... как й беше името?

- Тина Макдоналд.

- Благодаря. Че е изнасилил и убил Тина Макдоналд?

- Възможността е съвсем реална. А със сигурност ще знаем след ДНК анализа - беше й ясно, че той се колебае дали да не отхвърли молбата й и беше твърдо решена да не допуска това. За щастие знаеше какво точно да каже, за да получи желаното от Макарона. - Разбира се, ако искате, може да изчакаме аз да се обадя на ирландците да търсят Джанет Макбрайд, а ние с детектив Мъри да отидем до Ирландия, за да получим потвърждение на предположенията си - бих ви разбрала. Но със сигурност няма как да се откажем от случая след шума, който той вдигна.

- И чия беше вината за това? - измърмори той.

- На човека, който е откраднал лаптопа на Уил - каза мило Карен - Е, какво избирате? Едно бързо отскачане до лети- щето на Глазгоу с пособия за вземане на проба от устата, или въвличането на хората от Гарда в една операция, която може да излезе доста скъпа?

Химикалката на Лийс изтрака шумно на бюрото.

- Не ми оставяте избор, главен инспектор Пири. Знаете колко ограничени са финансите ни. Длъжни сме да ги използваме колкото е възможно по-икономично - той въздъхна. - Добре, имате съгласието ми да разпитате този наш служител. Как му е името?

- Дарън Форман.

- Чудесно - плътно стиснатите му устни изразяваха обратното.

Без да съобрази, Карен стана бързо и потисна едно изохк- ване, когато натъртванията й се обадиха.

- Ще се заема веднага.

- И се постарайте да се приберете с ДНК проба от него. Надявам се той да не надуши нещо и да се измъкне от обсега на нашата юрисдикция. Свършете си работата - не приемам никакви извинения - той се обърна към компютъра си в знак, че я отпраща.

Отново пред нея се разгъваше черната лента на магистрала М8, която води към Глазгоу, а разположените край пътя произведения на изкуството нарушаваха монотонността на пътуването. Предполагаше се, че всяко от тях има някаква разбираема връзка с мястото, където бяха разположени. „Рогът“ - гигантски алуминиев мегафон - излъчваше музика и съобщения, които никой не чуваше през шума на трафика; „Назъбената ограда“ - редица затревени пирамиди, които трябваше да напомнят символично за купчините шисти, които са изпъстряли някога пейзажа; „Големите глави" три гигантски, триизмерни глави, изработени от стоманени тръби от обучаващите се в близкия стоманолеярен завод; „Големият кон“ - скулптура на кон от местната порода „клайдсдейл“, изработена от метални жици и стомана. През годините се бяха появили и други фигури, но Карен така и не можеше да си обясни дали имат някакво функционално предназначение или става дума за изкуство. Например онези три подобни на кранове конструкции близо до Ливингстън, които изглеждаха като изработени от „Лего“. Или металната облицовка на един търговски център в източния край на Глазгоу. За тях не можеше да бъде сигурна.

Знаеше, че разсъждава за тези неща в несъзнателното си желание да отклони мислите си, обмисляше образци на концептуалното изкуство, вместо да се съсредоточи върху предстоящия й разговор с полицай Форман. Но мисълта за този разговор не я безпокоеше. Той или щеше да прояви желание да сътрудничи, или не. А ако откажеше, тя най-вероятно щеше да си остане прецакана. Вероятно и в армията, и в полицията той бе преминал обучение как да устоява при разпит. Нито един от малките трикове на Карен нямаше да го извади от равновесие. Затова и за нея нямаше особен смисъл да обмисля възможности.

Но имаше едно нещо, което можеше да свърши. Тъй като Джейсън шофираше, тя можеше да говори по телефона. Обади се в сградата, където полицията на Шотландия съхраняваше доказателствени материали - голям склад близо до централата в Гарткош. В работата си по повечето от случаите нейният отдел разчиташе на материалите, съхранявани там, където се събираха и веществените доказателства, и документацията по неприключени разследвания. Работещите в отдел „Студени досиета“ бяха редовни посетители там, а когато излезеха, се упътваха към колите си, залитайки под тежестта на кашони с папки.

На третото позвъняване й отговори някой, който говореше прекалено весело за човек, съхраняващ доказателства за престъпления. Карен се представи и обясни какво търси, - Четири убийства на пети май 1994 година - каза тя. - Един самолет "Чесна“ е бил взривен в небето над Галашийлс. Загиналите са Ричард Спенсър, член на парламента, съпругата му Мери и техните приятелки Каролайн Абът и Ели Маккинън. Трябва ми документацията по случая. И най-вече данните от ДНК анализите на четирите жертви. Служителят повтори исканията й и тя потвърди.

- За кога ви трябват? - попита той, вече не толкова жизнерадостно.

- Пътувам към Глазгоу, ще тръгна обратно днес следобед. Ще можете ли да ги приготвите дотогава?

- Ако можете да дойдете след четири часа, ще съм ги приготвил, госпожо главен инспектор.

- Чудесно, ще се видим по-късно - тя изключи телефона. - На връщане ще направим малко отклонение към склада за доказателствени материали.

- Правилно ли чух? Говорехте за катастрофа на самолет? За какво ставаше дума?

- За друг отдавнашен случай, който преглеждам. Това беше причината Макарона да тръгне по пътеката на войната онзи ден. Не отидох в Лондон през уикенда, за да се забавлявам. Исках да проверя някои възможности за нови улики.

- Не е на нашето табло - отбеляза той, имайки предвид списъка на случаите, по които работеха.

- He е - съгласи се Карен. - Не бях убедена, че ще намеря нещо, което да представлява интерес за нас. Но колкото повече научавам за този случай, толкова повече се убеждавам, че станалото през 1994 година е много различно от онова, което си представят хората.

Джейсън се намръщи озадачено.

- Какво? Искате да кажете, че самолетът не е бил взривен?

- Взривен е бил, и още как. Но може би имаме погрешна представа за самоличността на убийците.

- Но... ако ние се занимаваме с този случай, той не е приключен, нали така? А от това, което казвате, излиза, че е било известно кой е извършителят. Не разбирам.

Карен потисна една въздишка и се понамести на седалката, избутвайки горната част на предпазния колан назад, за да не притиска болезнено рамото й.

- Предполагали са, че станалото е дело на ИРА или на някаква група отцепници от републиканската армия, тъй като сред жертвите е имало бивш министър за Северна Ирландия, а и републиканците са били доста активни по онова време.

- И вие мислите, че това предположение е погрешно?

- Да.

- А защо?

- Започвам да си мисля, че Ричард Спенсър не е бил мишената на този атентат - Карен описа набързо всичко, което бе открила досега и сподели подозренията си за смъртта на Гейбриъл Абът,

Явното объркване на Джейсън нарасна и той каза:

- Аз не виждам същото, което виждате вие, шефе. На мен ми се струва, че си измисляте от нищо нещо.

Карен се поколеба за миг. После каза:

- Ако е от нищо нещо, защо тогава снощи някой се опита да ме убие?

Ужасен, той се обърна към нея.

- Какво?

- По дяволите, гледай си пътя, Джейсън!

Той отново се съсредоточи с усилие в шофирането.

- Сериозно ли говорите?

- А ти как мислиш?

- Мисля, че нямате обичая да си правите подобни шеги. Но какво се случи?

Карен започна да разказва, той слушаше мълчаливо, а накрая подсвирна дълго и пронизително.

- Гадна история — каза той. - Но откъде този човек е знаел, че ще бъдете там?

- Добър въпрос. Или са ме следили, защото на някой не са му се понравили въпросите, които задавам, или пък са наблюдавали къщата и не им е харесало посещението ми там.

- А може би... — Джейсън замълча, хвърляйки й бърз, нерешителен поглед.

- Може би какво?

- Може този човек да се е озовал случайно по същото време, когато и вие сте отишли там. Може би е търсел онова, което вие сте открили. И да е изгубил присъствие на духа, когато ви е видял?

- Имаш право - каза Карен. Момчето започваше да се учи, в това нямаше съмнение. - Както и да е, ясно е, че има нещо.

- Точно така, може би сте попаднали на следа. А какво ще предприемем сега?

- Ще намерим решението.

Какво друго им оставаше? Ако някой я преследваше, изваждането на истината на бял свят беше най-ефикасният начин да прекрати опитите му.

- На връщане ще вземем материалите по случая със самолетвата катастрофа. А сега искам да се съсредоточиш върху Дарън Форман - каза тя. - Влез в следващото отклонение за летището на Глазгоу.

Шефът на Дарън Форман беше мълчалив планинец с мек глас, несъответстващ на грубоватата му външност. Лицето му беше изразително като склоновете на връх Буахале и почти също толкова обветрено. Той ги отведе в малка стая за разпити зад зоната за сигурност на летището и ги остави сами, казвайки:

- Ще доведа Дарън.

Единствената украса на стаята беше плакат на Министерството на вътрешните работи, на който бяха изобразени всички предмети, които пътниците вече нямаха право да вземат на борда на самолета. Стаята миришеше на синтетичен цитрусов ароматизатор, но през този аромат се прокрадваше и застоялият, тежък мирис на човешки тела, Карен се опита да се намести удобно на пластмасовия стол, но това се оказа невъзможно. Рамото й настоятелно изискваше да намери по-удобно място за сядане.

Не им се наложи да чакат дълго. Вратата се отвори и в стаята влезе среден на ръст мъж, който изглеждаше по-набит поради бронежилетката и оръжията, които носеше. Държеше полуавтоматичната пушка „Хеклер-Кох“ „на гърди“, докато ги оглеждаше от глава до пети. Косата, която се подаваше под фуражката му, беше тъмна като на Рос Гарви. Изкусително беше да се потърси прилика, но Карен не можеше да твърди с ръка на сърцето, че двамата си приличаха. Форман я оглеждаше с проницателните си сини очи, преценяваше я, както се преценява опасен противник.

Шефът му се появи, застана до него и каза:

- Дарън, аз ще взема оръжието.

Форман не отговори, а само вдигна пушката над главата си, за да изхлузи ремъка, и му я подаде. Сержантът си тръгна, затваряйки вратата зад себе си.

- Моля, седнете, полицай Форман - каза Карен. Докато той се разполагаше на стола срещу нея - с разкрачени крака и ръце върху коленете, - тя представи себе си и Джейсън.

- Не разбирам — каза Форман. - За какво съм притрябвал, на отдел „Студени досиета“?

- Искаме да ви разпитаме в рамките на досъдебно производство - каза Карен и кимна към Джейсън, който изрецитира стандартната формула за правата на разпитвания.

Дарън Форман избута стола си малко назад и присви очи.

- По-добре ще е да ми обясните за какво става дума, в противен случай си тръгвам.

- Това би било неразумно от ваша страна - каза Карен.

- Как според вас ще изглежда подобна постъпка в очите на шефа ви? Да откажете да сътрудничите на полицията на Шотландия в официално разследване? Подозирам, че при това положение няма да задържите още дълго хубавата си пушка. Вижте какво, Дарън, за всички ще е най-добре, ако просто се успокоите и отговаряте на въпросите ми.

Той скръсти ръце на гърдите си.

- Мога да - отговарям, мога и да не отговарям.

- Познавате ли и познавал ли сте някога жена на име Джанет Макбрайд?

Озадачен, но бдителен, Форман се поизправи на стола си.

- Навремето излизах с една Джанет Макбрайд.

- Можете ли да ни кажете кога беше това?

Той отклони очи и ги насочи нагоре.

- Трябва да е било преди седемнайсет или осемнайсет години. Тогава служех в армията. Трябва да проверите в досието ми. С нея скъсахме, защото полкът ми беше мобилизиран и изпратен в Берлин.

- Сигурен ли сте, че това е причината да скъсате?

Той се поразмърда на мястото си.

- Защо иначе да се разделяме?

- Дали раздялата ви няма нещо общо с това, че тя е забременяла от вас?

Форман стисна юмруци и ги пъхна под мишниците си

- Заминавах за Берлин. Казах й, че между нас всичко е свършено и че тя трябва да направи аборт, защото нямам намерение да ставам баща. В онези дни бях млад и глупав, гос- пожо главен инспектор.

- А тя каза ли ви, че е родила детето?

- Не съм отварял писмата й, направо ги изхвърлях. Както вече казах, не бях готов да имам деца. Трябваше да минат още пет години, преди да взема такова решение.

- Значи не сте били наясно, че Джанет е родила син?

Той поклати глава.

- И че го е дала за осиновяване?

Отново поклащане на глава.

- Вижте, сега имам две свои дъщери. Изобщо не се чувствам свързан с някакъв тийнейджър, когото изобщо не съм виждал. От моя гледна точка мъжът и жената, които са го отгледали, са негови родители.

- Разумна преценка. Предполагам, че и те са на същото мнение.

- Защо съм тук тогава?

- Полицай Форман, къде бяхте вечерта на 17 май 1996 година?

- Моля? - той явно недоумяваше, гласът му потвърждаваше стъписването му.

- Въпросът е съвсем ясен. Седемнайсети май 1996-та.

- Искате да знаете съвсем точно къде съм бил, или ви трябват по-общи сведения? - той се приведе напред, стискайки коленете си с ръце. - Защото нямам никаква шибана идея какво точно съм правил тази вечер или къде съм го правил. Но ето какво мога да ви кажа. През тази вечер и всички други вечери на април, май, юни и половината от юли 1996-та година бях разквартируван в казармите „Гън Хил“ в Хонконг.

48.

Джейсън наруши мълчанието, последвало думите на Форман.

- Можете ли да го докажете? - попита той.

- Не е моя работа да го доказвам, това е ваше задължение. Можете да проверите във военните архиви. Там ще има и отговор на въпроса ви къде съм бил на 17 май. И между другото, защо, по дяволите, ме разпитвате за тази вечер? Междувременно Карен беше успяла да се съвземе.

- Една млада жена на име Тина Макдоналд е била изнасилена и убита тогава в една малка уличка в Глазгоу. Убиецът е оставил ДНК следи на местопрестъплението. По причини, които вероятно не ви интересуват, ако се съди по думите ви отпреди малко, наскоро взехме ДНК проба от биологичния ви син. И при сравнение с наличната информация в нашата база данни получихме фамилно съвпадение. Предполагам, знаете какво означава това?

Очите на Форман се разшириха.

- Близък родственик от мъжки пол. И решихте, че трябва да съм бил аз? - в гласа му се долавяха нотки на възмущение.

- Не можете да ни вините за това - отвърна Карен. Докато не направеше проверка във военния архив, нямаше намерение да отхвърля Дарън Форман като заподозрян. Но щеше да й бъде от полза да го остави да мисли, че се е отказала от тази идея. Дори само за да вземе от него ДНК проба без по-нататъшни усложнения. - Ако не ви бях издирила, това би означавало, че не си върша работата. Ще се съгласите ли да ни позволите да вземем от вас ДНК проба, за да можем категорично да ви изключим от търсенията си? Искам да кажа, вие сте наясно, че не сте извършителят, така че няма какво да губите - тя му отправи най-хубавата си усмивка.

- Това момче на Джанет.., той загазил ли е?

- Няма да ви лъжа. Тъкмо сега той е в тежко положение. Но вие не бихте могли да му помогнете по никакъв начин - можете да ми вярвате. И така, Дарън, какво решавате за ДНК пробата?

Той въздъхна шумно и каза:

- Добре.

Познаваше процедурата. Карен предположи, че я е наблюдавал достатъчно често. Джейсън му подаде дългата пръчица с памучен тампон накрая и Форман потърка енергично с тампона вътрешността на бузите си, а после пусна пробата в тубичката, която му подадоха. Джейсън я запечата и написа отгоре данните - място, време, дата, име на лицето, от което е взета пробата, име на служителя, взел пробата.

- Имате ли и други синове? - попита Карен.

Устните на Форман се извиха иронично.

- За какъв ме имате? Господи, така се бях слисал от онова, което ми каза Джанет. След това винаги внимавах. Винаги ползвах кондом. Докато се ожених, естествено. Не ми трябваше нова неприятна изненада - после явно му хрумна нещо. Той разкърши рамене. - Какво пък, майната му - въздъхна и продължи: - Ако търсите близък родственик от мъжки пол на биологичния ми син, трябва да знаете, че имам брат. Или по-скоро би трябвало да кажа „имах брат“. Той почина преди осемнайсет месеца. Някаква тъпа злополука на строежа, където работеше.

Карен почувства как косъмчетата на врата й настръхват.

- Знаете ли къде е бил той през 1996-та година?

Форман поклати глава.

- Не бяхме близки. Двамата с Гари бяхме коренно различни. Една от причините да постъпя в армията беше нежеланието ми да свърша като него. Той беше три години по-голям, безотговорен, без каквато и да било цел в живота.

- Можете ли да се сетите за някой, който би бил наясно къде е бил Гари и какво е правил по онова време?

Форман кимна.

- Майка ми. Той й беше любимец. Каквото и да направеше Гари, винаги се оказваше, че вината не е била негова. Според нея целият свят постоянно беше против него - той говореше с горчив сарказъм. - Тя ще може да ви каже всичко с точност.

- Благодаря. А къде мога да намеря майка ви?

- В Линлитгоу. Адресът е Стратмор Корт 39.

Джейсън пишеше трескаво.

- Дали ще си бъде у дома сега?

Форман сви рамене.

- Нямам представа. Знаете ли, тя не е много добре. Ако почакате до утре сутрин, ще се свържа с нея и ще я подготвя за идването ви. Така тя ще има възможност да се порови в спомените си и да Ви помогне с това, от което се нуждаете — той впери поглед в пода. - Ако той не беше мой брат, дори не бих разговарял с такъв като него. Но не мога да повярвам, че би стигнал до изнасилване и убийство.

- Ако не го е извършил, няма да му го лепнем, само за да намерим виновник — каза Карен. — Обещавам ви го.

- Ако пък го е направил, му се е разминало, което означава, че на майка ми са й били спестени двайсет години позор. Не мога да твърдя, че съжалявам за това — Форман изправи рамене. - Приключихме ли? Трябва да патрулираме, а партньорът ми не може да направи нищо, докато седя тук с вас.

Карен махна с ръка към вратата.

- Свободен сте да си тръгнете. Благодаря ви за помощта.

Изпратиха го с поглед, а после Карен каза:

- Бързо намери шефа му и му кажи, че държим да знаем, ако Форман направи нещо, което не му е присъщо. Докато не получим резултат от ДНК анализа, няма да приема нищо на доверие.

Обратният път през Централния пояс* им отне сякаш цяла вечност. Ремонти по пътя, все по-широката часова зона, определяна като „пикова“, отклонението до Гарткош, където оставиха ДНК пробата, а накрая - и отиването до склада за доказателствени материали, откъдето взеха шест архивни кутии, пълни с папки.

* Традиционно наименование на най-гъсто населената част на Шотландия, най-често така се нарича триъгълникът, ограничен от магистралите М8, М9 и U90, в чиято западна част се пада Глазгоу, а в източната - Единбург. - Б. пр.