Грешникът

Пет

Снегът беше завалял отново, когато Мора излезе от сградата същия следобед. Меките снежни парцали се носеха във въздуха като пеперуди и се приземяваха леко върху паркираните коли. Днес беше излязла подготвена за времето, с боти до глезените и с грайфери. Въпреки това вървеше внимателно по паркинга, стегнала мускулите на тялото си в очакване да падне всеки момент, а ботите й се хлъзгаха по посипания със сняг лед. Когато най-сетне стигна до автомобила си, изпусна въздишка на облекчение и бръкна в дамската чанта за ключовете. Погълната от търсенето, не обърна внимание на затръшването на вратата на спряла наблизо кола. Едва когато чу стъпките, се обърна и видя лицето на приближаващия се човек. Той спря на няколко крачки от нея, без да каже нищо. Просто стоеше и я гледаше, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке. Снежинките се приземяваха върху русата му коса и полепваха по спретнато подрязаната му брада.

Погледна лексуса й и рече:

— Предположих, че черният ще е твоят. Винаги си в черно. Винаги се движиш по тъмната страна. А и кой друг поддържа автомобила си толкова чист?

Най-сетне Мора си възвърна способността да говори. Но гласът, който излезе от гърлото й, не й беше познат.

— Какво правиш тук, Виктор?

— Изглежда това бе единственият начин най-после да те видя.

— Като ми устроиш засада на паркинга?

— Така ли го чувстваш?

— Седял си тук и си ме чакал. Аз наричам това „засада“.

— Ти не ми остави кой знае какъв избор. Не отговори на нито едно от обажданията ми.

— Нямах възможност.

— Така и не ми изпрати новия си телефонен номер.

— Не си го искал.

Той вдигна поглед към въртящите се като конфети снежинки и въздъхна.

— Е, напомня старото време, нали?

— Даже прекалено го напомня.

Д-р Айлс се обърна към колата си и натисна бутона на отключване. Чу се щракване.

— Не искаш ли да знаеш защо съм тук?

— Трябва да вървя.

— Прелетях цялото това разстояние до Бостън, а ти дори не искаш да знаеш защо.

— Добре. — Погледна го. — Защо?

— Три години, Мора.

Той направи крачка към нея и тя усети уханието му. Ухание на кожа и сапун. На сняг, топящ се върху топла кожа. „Три години — помисли си тя, — а той почти не се е променил.“ Същото момчешко накланяне на главата на една страна. И дори през декември косата му изглеждаше изсветляла от слънцето, не по изкуствен начин, с помощта на съдържанието на разни шишенца, а истински изрусена в резултат на часовете, прекарани навън. Виктор Банкс сякаш излъчваше собствена гравитационна сила и тя очевидно въздействаше и на Мора така, както на всички останали. Усети старото привличане към него.

— Не си ли се питала, поне веднъж, дали не беше грешка?

— Разводът ли? Или женитбата?

— Не е ли ясно кое имам предвид? След като съм тук и разговарям с теб.

— Чака доста време, за да ми го кажеш.

Младата жена се обърна отново към автомобила си.

— Не си се омъжила отново.

Тя направи пауза. После го погледна.

— А ти ожени ли се?

— Не.

— В такъв случай излиза, че и с двама ни е трудно да се живее.

— Ти не остана достатъчно дълго, за да разбереш дали е така.

Мора се засмя. Горчив, неприятен звук сред бялата тишина наоколо.

— Ти беше този, който вечно се отправяше към летището. Вечно тичаше да спасяваш света.

— Но не аз избягах от брака ни.

— Не аз имах връзка.

Мора се обърна и отвори рязко вратата.

— Дяволите да го вземат, не можеш ли да изчакаш поне миг? Чуй ме.

Хвана я за ръката и тя се изненада от гнева, който усети в това докосване. Изгледа го и студенината в очите й му показа, че бе стигнал прекалено далеч.

Пусна ръката й.

— Съжалявам. Божичко, не исках да стане така.

— И какво очакваше?

— Че между нас е останало нещо.

„И наистина е останало — помисли си тя. — Дори прекалено много.“ И точно поради това не можеше да позволи този разговор да продължи дори още миг. Страхуваше се, че старите чувства ще я завладеят отново. Вече усещаше, че се започва.

— Виж какво — каза Виктор. — В града съм само за няколко дена. Утре имам среща в Харвардското училище за обществено здраве, но след нея нямам никакви планове. Почти е Коледа, Мора. Мислех, че бихме могли да прекараме празниците заедно. Ако си свободна.

— И после просто ще отлетиш отново нанякъде.

— Поне бихме могли да си поговорим, да разберем докъде са стигнали нещата. Можеш ли да си вземеш няколко дни отпуск?

— Имам работа, Виктор. Не мога да я изоставя току-така.

Той погледна към сградата и се засмя невярващо.

— Дори не знам защо би искала да работиш нещо такова.

— Тъмната страна, забрави ли? Това съм аз.

Той я погледна и гласът му омекна.

— Не си се променила. Изобщо.

— Нито пък ти, и точно там е проблемът.

Д-р Айлс се пъхна в колата си и затвори вратата.

Той почука на прозореца. Тя го погледна, както бе вперил погледа си в нея, с проблясващи, полепнали по ресниците снежинки, и не й остана друг избор, освен да свали прозореца и да продължи разговора.

— Кога можем да говорим отново? — попита д-р Банкс.

— Трябва да вървя.

— В такъв случай по-късно. Тази вечер.

— Не знам кога ще се прибера.

— Хайде, Мора. — Той се наведе напред и промълви: — Опитай. Отседнал съм в хотел „Колонада“. Обади ми се.

Тя въздъхна.

— Ще си помисля.

Виктор се протегна и я стисна за ръката. Уханието му отново разбуди топли спомени за нощите, които бяха прекарали заедно под чаршафите със сплетени крайници. За дългите, бавни целувки и за вкуса на пресни лимони и водка. Двегодишният брак оставя неизлечими спомени, както добри, така и лоши, и в този момент, докато дланта му беше върху ръката й, преобладаваха добрите.

— Ще чакам да се обадиш — каза той.

Вече предусещаше, че е победил.

„Наистина ли си мисли, че е толкова лесно? — питаше се Мора, докато излизаше от паркинга, за да се насочи към «Джамейка плейн». — Една усмивка, едно докосване и всичко е забравено?“

Гумите внезапно поднесоха по заледения път и тя стисна волана, моментално фокусирайки цялото си внимание към възвръщане на контрола над автомобила. В превъзбудата си не беше усетила колко бързо кара. Задницата на лексуса се извъртя, колелата забуксуваха, търсейки нещо, в което да се задържат. Едва когато възобнови движението му по права линия, Мора си позволи да диша отново. Да се ядоса отново.

Първо ми разби сърцето. После едва не ме уби.

Необяснима мисъл, но беше факт. Виктор вдъхновяваше раждането на необясними мисли.

Когато стигна до манастира „Грейстоунс“, се чувстваше изтощена от шофирането. Поседя малко в колата, опитвайки да поеме контрола над емоциите си. „Контрол“ беше принципът, по който живееше. Излезеше ли от автомобила, тя се превръщаше в обществена личност, видима за органите на реда и за пресата. Всички те очакваха от нея да бъде спокойна и логична, и тя щеше да бъде точно такава. Работата й в голяма степен се състоеше в изкуството да изглежда в съответствие с ролята си.

Излезе от колата и този път прекоси улицата уверено — грайферите на ботите я предпазваха от подхлъзване по леда. Полицейските автомобили образуваха шпалир, а два телевизионни новинарски екипа стояха във вановете си в очакване на някакво развитие по случая. Зимната светлина вече започваше да преминава във вечерен сумрак.

Позвъни с камбанката и на входната порта се появи една монахиня — черните й одежди изплуваха от полумрака. Тя позна веднага лекарката и я пусна, без да произнесе нито дума.

Снегът в двора бе осеян със стъпки. Не приличаше на мястото, в което Мора бе влязла за първи път сутринта. Днес дори външният покой бе нарушен от претърсването. Всички прозорци светеха, под сводовете се носеха мъжки гласове. Щом влезе в коридора, усети миризмата на доматен сос и сирене; неприятният аромат пробуди в нея спомена за безвкусната и твърда като подметка лазаня, която предлагаха много често в стола на болницата, където бе стажувала като студентка по медицина.

Надникна в столовата и видя сестрите, насядали около масата за хранене, да ядат мълчаливо скромната си вечеря. Забеляза треперещи ръце, поднасящи неуверено вилиците към беззъби усти, и стичащи се по сбръчканите брадички капки прясно мляко. По-голямата част от живота си тези жени бяха прекарали зад дебели стени, бяха остарели в изолация. Дали някоя от тях не съжаляваше за това, което бе пропуснала, за живота, който би могла да води, ако не беше престъпила прага на тези врати и не бе изчезнала зад тях завинаги?

Мора продължи нататък по коридора, откъдето се носеха мъжки гласове, които звучаха неприсъщо и дори стряскащо за тази женска обител. Две от ченгетата й махнаха за поздрав.

— Здравей, докторке.

— Открихте ли нещо? — попита тя.

— Не още. Приключваме за днес.

— Къде е Ризоли?

— На горния етаж. В спалното отделение.

Докато изкачваше стълбите, д-р Айлс видя още двама от групата за претърсване, които тъкмо слизаха — изглеждаха толкова млади, сякаш идваха направо от училищната скамейка. Лицето на младия мъж бе осеяно с акне, а жената беше надянала дистанцираната маска, която използваха много от нейните колежки, вероятно като средство за самозащита. И двамата сведоха респектирано погледи, щом я забелязаха. Почувства се стара, когато отстъпиха встрани почтително, за да й направят път. Нима беше толкова страшна, че не виждаха жената в нея, с цялата й неувереност? Беше се усъвършенствала в изкуството да изглежда непобедима и играеше тази роля дори сега. Кимна с глава в бърз поздрав и премести незабавно очи някъде зад тях. Усещаше погледите, с които я съпроводиха, докато изкачваше стълбите.

Откри Ризоли в стаята на сестра Камий, седнала на леглото, отпуснала изтощено рамене.

— Както изглежда, всички, освен теб се прибират — каза Мора.

Джейн се обърна и я погледна. Тъмните й очи бяха хлътнали, а по лицето й се бяха очертали бръчици от умора, които съдебната лекарка не беше забелязвала досега.

— Не открихме нищо. Търсим от обяд. Но се иска време, за да претърсиш всеки шкаф и всяко чекмедже. Да не забравяме градините навън — кой знае какво има под снега? Не е изключено да го е увила и просто да го е изхвърлила в боклука преди няколко дена. Или пък да го е дала на някой извън тези стени. А ние може дни наред да търсим нещо, което изобщо да не е тук.

— Какво каза игуменката във връзка с това?

— Не й обясних какво търсим.

— Защо?

— Не искам да знае.

— Може да ни бъде от помощ.

— Или да предприеме необходимото, за да не допусне да го намерим. И без това името на манастира вече се свързва с голям скандал. Как ти се струва, дали би искала светът да разбере, че една от жените зад тези стени е убила собственото си бебе?

— Не знаем дали детето е мъртво. Знаем само, че липсва.

— Абсолютно ли си сигурна в това, което откри при аутопсията?

— Да. Камий е била в напреднал стадий на бременност. И не, не вярвам в непорочното зачатие. — Приседна върху леглото до Ризоли. — Бащата може да се окаже ключът към нападението. Трябва да го идентифицираме.

— Да, точно мислех по този повод. Как ти се струва — баща? Отец? Като название за свещеник.

— Отец Брофи?

— Добре изглеждащ мъж. Ти видя ли го?

Мора помнеше блестящите сини очи, които я бяха гледали от другата страна на падналия телевизионен оператор. Помнеше как бе прекрачил решително манастирските порти, като облечен в черно воин, за да отвлече вниманието на глутницата репортери.

— Радвал се е на успех — додаде Ризоли. — Провежда месата. Слуша изповеди. Съществува ли нещо по-интимно от споделянето на най-съкровените тайни в изповедалнята?

— Намекваш, че сексът е бил по взаимно съгласие?

— Просто казвам, че е добре изглеждащ мъж.

— Не знаем дали бебето е било заченато в този манастир. Камий посещавала ли е семейството си през март?

— Да. Когато баба й умира.

— Времето съвпада. Ако е забременяла през март, сега би трябвало да бъде в деветия месец. Възможно е да е станало при въпросното посещение в дома й.

— Или пък тук. Между тези стени. — Джейн изсумтя презрително. — Ето колко се зачита обетът за целомъдрие.

Двете жени постояха известно време мълчаливо, вперили поглед в разпятието на стената. „Колко несъвършени сме ние, хората — мислеше си Мора. — Ако има Бог, защо иска от нас да постигнем такива недосегаеми стандарти? Защо изисква цели, които не можем никога да осъществим?“

— Някога исках да стана монахиня — промълви Мора.

— Мислех, че не вярваш.

— Бях едва деветгодишна. Току-що бях открила, че съм осиновена. Братовчедка ми изплю камъчето, едно от онези гадни разкрития, които изведнъж обясняват всичко. Защо не приличах на родителите си. Защо нямах бебешки снимки. Целия уикенд плаках в стаята си. — Поклати глава. — Бедните ми родители. Не знаеха какво да правят, затова ме заведоха на кино с надеждата да ме развеселят. Гледахме „Звукът на музиката“, само за седемдесет и пет цента, защото филмът беше стар. — Замълча за миг. — Джули Андрюс ми се стори много красива. Исках да бъда като Мария. В манастира.

— Хей, докторке. Искаш ли да чуеш една тайна?

— Каква?

— Аз също.

Мора я изгледа.

— Шегуваш се.

— Нищо, че бях пълна нула по катехизис в училище. Но кой може да устои на чара на Джули Андрюс?

Двете жени се засмяха, но смехът им беше смутен и напрегнат и бързо заглъхна.

— И какво те накара да се откажеш? — попита Ризоли. — Да станеш монахиня?

Д-р Айлс се изправи и се приближи до прозореца. Загледа се в тъмния двор и каза:

— Просто пораснах. Престанах да вярвам в неща, които не можех да видя, да помириша или да докосна. В неща, които не могат да бъдат доказани научно. — Направи пауза. — И открих момчетата.

— О, да. Момчетата. — Джейн се засмя. — Отново момчета.

— Това е целта на живота. От биологична гледна точка.

— Сексът?

— Създаването на поколение. Гените ни го изискват. Изискват да продължаваме напред и да се размножаваме. Мислим, че ние контролираме живота си, а през цялото време всъщност робуваме на своето ДНК, което ни нарежда да раждаме бебета.

Мора се обърна и се изненада, като видя сълзи по ресниците на своята събеседничка; те обаче изчезнаха също толкова бързо, изтрити с пъргаво движение на дланта й.

— Джейн?

— Просто съм уморена. Напоследък не спя добре.

— Няма ли и нещо друго?

— Какво друго би могло да има? — Отговорът дойде прекалено бързо, прозвуча като оправдание. Дори Ризоли го усети и се изчерви. — Трябва да използвам банята — обяви тя и се изправи, сякаш бързаше да се измъкне. Спря до вратата и погледна назад. — Между другото, сещаш ли се за онази книга ей там на бюрото? Която е четяла Камий. Видях заглавието.

— И?

— „Света Бриджит Ирландска“. Биография. Странно, но си има светец-покровител за всичко. Има светец на шапкарите. На пристрастените към наркотици. По дяволите, има светец дори за изгубени ключове.

— И чия светица е била Бриджит?

— На новородените — отвърна едва чуто Джейн. — Бриджит е светицата на новородените.

И излезе от стаята.

Мора сведе поглед към бюрото, където лежеше книгата. Представи си как само преди един ден Камий бе седяла зад него, бе прелиствала безмълвно страниците и бе черпила вдъхновение от живота на младата ирландка, чиято съдба бе да стане светица. Сега се появи друга картина — не Камий умиротворената, а измъчваната от вътрешни терзания Камий, която се моли на света Бриджит за спасението на мъртвото си дете. „Умолявам те, вземи го в опрощаващите си обятия. Отнеси го към светлината, въпреки че не е кръстено. То е невинно. То е без грях.“

Огледа голата стая с нов поглед. Безупречно чистият под, миризмата на белина и восък… всичко това бе придобило нов смисъл. Чистотата като метафора за невинността. Падналата Камий се бе старала отчаяно да отмие греха си, вината си. Месеци наред бе живяла с мисълта, че носи дете, скрито под широките гънки на монашеските й одежди. Или бе отказвала да приеме реалността? Дали беше отричала пред себе си този факт, така както много от забременелите тийнейджърки отказват да го приемат и да видят, че коремът им се надува?

„И ти какво направи, къде се появи детето ти на този свят? Изпадна ли в паника? Или хладнокръвно и спокойно се отърва от доказателството за своя грях?“

Чу мъжки гласове навън. През прозореца видя тъмните сенки на две ченгета, които излизаха от сградата. И двамата спряха, за да се загърнат по-плътно в палтата си и да вдигнат поглед към сипещите се от вечерното небе блестящи снежинки. После излязоха от двора и пантите изскърцаха, когато портите се затвориха след тях. Мора се ослуша за други звуци, за други гласове, но не чу нищо. Единствено мълчанието на снежната нощ. „Толкова е тихо — помисли си тя. — Сякаш съм единствената, останала в тази сграда. Забравена и сама.“

Чу скърцане и долови нещо като движение, друго присъствие в помещението. Косъмчетата на тила й внезапно настръхнаха и тя се засмя.

— Божичко, Джейн, не се промъквай така…

Обърна се и гласът й увисна във въздуха, без да довърши мисълта си.

Там нямаше никой.

Стоя известно време, без да помръдне, без да диша, просто вперила поглед в празното пространство. Въздух и излъскан под. „В стаята има призраци“ беше първата й, необяснима мисъл, преди логиката да поеме отново контрола в свои ръце. Старите дъсчени подове често скърцаха, тръбите от парното пъшкаха. Беше чула звук не от стъпки, а от дъските на пода, които се бяха свили от студа. Имаше напълно разумно обяснение защо би помислила, че в стаята има някой.

Но продължаваше да усеща присъствието му, да чувства, че я наблюдава.

Сега настръхнаха и косъмчетата по ръцете й; всеки нерв крещеше от тревога. Нещо сякаш премина над главата й, като чаткане на остри нокти по дърво. Впери поглед към тавана.

„Животно ли е това? Бяга от мен.“

Излезе от стаята и паникьосаните удари на сърцето й почти удавиха звуците, носещи се някъде над главата й. Ето го — движеше се натам по коридора!

Дум-дум-дум.

Последва шума, без да отделя очи от тавана; движеше се толкова бързо, че за малко не се сблъска с Ризоли, която тъкмо излезе от тоалетната.

— Хей — провикна се тя. — Закъде си се забързала така?

— Шшт!

Мора посочи към тъмните греди на тавана.

— Какво?

— Слушай.

Двете зачакаха, напрегнали слух, за да доловят нещо. Но Мора не чу нищо друго, освен бесните удари на сърцето си.

— Може би си чула движението на водата по тръбите — заключи Джейн. — Пуснах сифона в тоалетната.

— Не беше от тръбите.

— И какво чу?

Д-р Айлс отмести рязко очи към древните греди, които заемаха цялата дължина на тавана.

— Там.

Откъм далечния край на коридора отново се чу нещо като драскане. Ризоли погледна нагоре.

— Какво, по дяволите, е това? Плъхове?

— Не — прошепна Мора. — Каквото и да е, определено е по-голямо от плъх.

Тръгна безшумно по коридора, следвана по петите от Ризоли.

Без предупреждение по тавана проехтя хор от удари, движещи се обратно натам, откъдето идваха.

— Насочи се към другото крило! — каза Джейн.

Този път начело с Ризоли, двете жени минаха през някаква врата в края на коридора. Полицайката натисна бутона за осветлението. Намираха се в празен коридор. Беше много студено, въздухът беше задушен и влажен. Виждаха се отворените врати на изоставени стаи и призрачните очертания на наметнати с чаршафи мебели.

Каквото и да беше, това, което бе вдигнало шума в крилото, сега не издаваше нито звук, който да ги ориентира къде се намира.

— Екипът ти претърси ли тази част на сградата? — попита Мора.

— Обиколихме всички тези стаи.

— Какво има горе? Над тавана?

— Тавански помещения.

— Е, нещо там се движи — промълви съдебната лекарка. — И е достатъчно разумно, за да знае, че го преследваме.

Клекнали в горната галерия на параклиса, Мора и Джейн изследваха махагоновата ламперия, която водеше към пространството с ниски тавани на сградата, както им беше казала Мери Клемънт. Ризоли я побутна и тя се отвори безшумно. Двете се озоваха пред тъмно помещение и наостриха слух, за да чуят звуци от движение. Топъл полъх погали лицата им. Това място бе като капан за издигащия се от сградата топъл въздух, който сега се пръскаше през отвора зад ламперията.

Джейн насочи светлината на фенерчето си натам. Зърнаха масивни дървени греди и розовия материал на наскоро поставена изолация. По пода се виеха електрически жици.

Ризоли мина първа през отвора. Мора включи своето фенерче и я последва. Мястото не беше достатъчно високо, за да се движи права; трябваше да сведе глава, за да избегне дъбовите греди на тавана. Светлините на фенерчетата им описваха широки дъги, отсичайки кръг в мрака. Отвъд него се намираше невидима граница. Мора усещаше, че дишането й е прекалено учестено. Ниският таван и застоялият въздух я караха да се чувства като в гроб.

Почти подскочи, когато усети докосването на нечия ръка. Без да каже нито дума, Ризоли посочи надясно.

Дъските скърцаха под краката им, докато се движеха из мрака, начело с Джейн.

— Чакай — прошепна Мора. — Не трябва ли да повикаш подкрепление?

— Защо?

— Заради това горе, каквото и да е то.

— Няма да викам подкрепление, защото може да се окаже, че гоним някаква глупава миеща мечка… — Направи пауза, описвайки с фенерчето си дъга първо наляво, после надясно. — Мисля, че сега се намираме над западното крило. Тук става топло и приятно. Изгаси си фенерчето.

— Какво?

— Изгаси го. Искам да проверя нещо.

Д-р Айлс неохотно изгаси фенерчето си. Същото направи и нейната спътница.

Мора усети как пулсът й се ускори във внезапно възцарилия се мрак. „Не можем да видим какво има около нас. Какво се движи евентуално към нас.“ Премигна, опитвайки се да свикне по-бързо с тъмнината. Тогава забеляза светлината — тънки ивички, проблясващи през цепнатините на пода. Тук-там бяха по-широки, защото дъските се бяха раздалечили или където дупките от чепове се бяха свили от сухия зимен въздух.

Стъпките на Ризоли изскърцаха. Подобната й на сянка форма внезапно се приведе и клекна, свела глава към пода. Остана за миг в тази поза, после се засмя тихичко.

— Хей. Все едно надничаме в съблекалнята на момчетата в гимназията.

— Какво виждаш?

— Стаята на Камий. Точно над нея сме. Тук има дупка от чеп.

Мора тръгна предпазливо в тъмнината натам, където беше клекнала Джейн. Отпусна се на колене и се взря през отворчето.

Гледаше право към бюрото на Камий.

Изправи се, усещайки как по гръбнака й преминаха ледени тръпки. „Каквото и да е било това тук, е можело да ме види. Наблюдавало ме е.“

Дум-дум-дум.

Ризоли се изви толкова бързо, че лакътят й се заби в д-р Айлс.

Мора затърси в тъмнината копчетата на фенерчето си; лъчът му заподскача във всички посоки. Пред погледа й преминаваха дебели паяжини, ниско увиснали масивни греди. Тук горе беше толкова топло, въздухът — толкова спарен, а чувството, че се задушава подхранваше паниката й.

Двете жени инстинктивно бяха заели защитни пози, гръб до гръб, и Мора усещаше напрегнатите мускули на Джейн, чуваше учестеното й дишане, докато изследваха мрака. Търсеха блеснали очи, подивяло лице.

Мора оглеждаше толкова припряно своето обкръжение, че го пропусна при първата обиколка на лъча от фенерчето. Едва когато го върна, светлината спря в някаква неравност на грубия дъсчен под. Взря се натам, неспособна да повярва на това, което вижда.

Направи стъпка към него; ужасът й нарастваше, колкото повече приближаваше, тъй като започна да различава и други подобни форми. Бяха толкова много…

Мили боже, това е гробище. Гробище на мъртви бебета.

Лъчът от фенерчето потрепери. Тя, която винаги бе държала здраво скалпела на масата за аутопсии, сега не можеше да спре треперенето на ръката си. Спря, насочила фенерчето си право надолу към някакво лице. Гледаха я сини очи, лъскави като стъклени топчета. Взираше се в него безмълвно, осъзнавайки бавно какво всъщност вижда.

И се засмя. Стряскащ смях, подобен на лай.

Ризоли вече бе застанала плътно зад нея, а светлината на фенерчето й се местеше по розовата кожа, кукленската уста, безжизнения поглед.

— Какво е това, дяволите да го вземат? — рече тя. — Каква е тази скапана кукла?

Д-р Айлс насочи лъча на фенерчето си към другите обекти наоколо. Виждаше гладка, пластмасова кожа, пухкави ръце и крака. Блясък на стъклени очи.

— Цяла колекция от кукли — поясни тя.

— Виждаш ли как са наредени в редичка? Като някаква странна детска градина.

— Или ритуал — промълви Мора.

Лишен от святост ритуал в Божие светилище.

— О, боже! Сега вече накара косата ми да настръхне.

Дум-дум-дум.

И двете се извиха, светлината на фенерчетата им разряза мрака, без да открие нищо.

Звукът беше по-слаб. Онова, което се намираше в таванското помещение с тях, сега се отдалечаваше, ставайки недосегаемо за светлината. Мора се стресна, като видя, че Ризоли е извадила оръжието си; беше го направила толкова бързо, че тя го забеляза едва сега.

— Не мисля, че е животно — каза.

След кратка пауза Джейн отговори:

— Аз също не мисля, че е животно.

— Да се махаме оттук. Моля те.

— Да. — Ризоли пое дълбоко въздух и Мора чу за първи път потрепване от страх. — Да, добре. Контролирано излизане. Ще го направим стъпка по стъпка.

Тръгнаха обратно натам, откъдето бяха дошли, без да се отделят една от друга. Въздухът ставаше по-хладен, по-влажен, или може би страхът смразяваше кожата на Мора. Когато наближиха отвора зад ламперията, вече едва се сдържаше да не си плюе на петите и да се махне оттук колкото може по-бързо.

Минаха през отвора, озоваха се в галерията на параклиса и още с първата глътка студен въздух страхът й започна да се разсейва. Тук, на светло, усещането й, че контролира положението се върна. И отново бе в състояние да разсъждава логично. Какво беше видяла всъщност на онова тъмно място? Редица от кукли, нищо повече. Пластмасова кожа, стъклени очи и найлонови коси.

— Не е било животно — обади се Джейн.

Беше коленичила и гледаше пода на галерията.

— Какво?

— Тук има отпечатък от крак.

Посочи петната върху прашния под. Отпечатък от маратонка.

Д-р Айлс сведе поглед зад своите обувки и видя, че тя също бе оставила следи в прахта. Онова, което бе оставило отпечатъка, бе избягало от таванското помещение точно преди тях.

— Е, това е нашето създание — обяви Ризоли и поклати глава. — Боже! Радвам се, че не стрелях. Не ми се мисли, че можеше…

Мора се вгледа в следата и потрепери. Беше детска.