Грешникът

Осем

Джейн Ризоли се събуди призори. Улицата пред блока й все още тънеше в тишина; утринното оживление тепърва предстоеше. Впери поглед в полумрака в стаята си, мислейки: „Хайде, трябва да го направиш. Не може да продължаваш да си криеш проклетата глава в пясъка“.

Включи осветлението и седна на единия край на леглото, докато стомахът й се свиваше от предизвикващите гадене спазми. Макар в стаята да беше студено, Джейн се бе изпотила и тениската бе залепнала за мокрите й мишници.

Време беше да си каже истината.

Влезе боса в банята. Пакетът лежеше на плота, където го беше оставила предишната нощ, за да бъде сигурна, че няма да го забрави на сутринта. Сякаш имаше нужда от напомняне. Отвори кутията, разкъса фолиото и извади пръчицата за тестване. Снощи бе прочела няколко пъти указанията, практически ги беше наизустила. Въпреки това сега ги прочете отново. Отлагайки мига с още мъничко.

Най-накрая седна на тоалетната чиния. Пъхна пръчицата за тестване между бедрата си и се изпишка върху нея, измокряйки я с ранната утринна урина.

„Изчакайте две минути“ — пишеше в инструкциите.

Остави пръчицата на плота и влезе в кухнята. Наля си чаша портокалов сок. Същата ръка, която можеше здраво да държи оръжие и да произвежда изстрел след изстрел, неизменно улучвайки мишената, сега трепереше, когато повдигна чашата към устните й. Загледа се в кухненския часовник, без да изпуска подскачащите движения на стрелката за секундите. Усети как пулсът й се ускори, когато двете минути изминаха. Никога не се бе държала като страхливка, никога не бягаше от среща с неприятеля, но това бе друг вид страх, самотен и терзаещ. Страхът да не направи погрешен избор и да страда от него до края на живота си.

„Дяволите да те вземат, Джейн. Приключи с това.“

Внезапно разгневена на себе си, отвратена от страхливостта си, младата жена остави чашата със сока и се върна в банята. Дори не спря на прага, за да си поеме въздух, а се приближи право до плота и взе пръчицата за тестване.

Нямаше нужда да чете указанията, за да разбере какво означава пурпурната линия на нея.

Не помнеше кога се е върнала в спалнята си. В един момент установи, че седи на леглото си, с пръчицата в скута. Никога не беше харесвала пурпурния цвят; беше прекалено ярък и крещящ. А сега й се гадеше дори от вида му. Мислеше, че е готова за резултата, но се оказа, че изобщо не е така. Краката й изтръпнаха от дългото стоене в една и съща позиция, но тя като че ли не бе в състояние да помръдне. Дори мозъкът й бе преустановил дейността си, всяка мисъл беше затрупана от шока и нерешителността. Не можеше да измисли какво да прави. Първият й импулс беше детински и нелогичен.

„Искам мама.“

Беше на трийсет и четири години и беше независима. Беше разбивала врати с ритник и бе преследвала убийци. Беше убила човек. А ето че сега изведнъж я бе обзело непреодолимо желание да е в прегръдките на майка си.

Телефонът иззвъня.

Тя го погледна неразбиращо, сякаш не знаеше какво е това. Вдигна го едва на четвъртото позвъняване.

— Хей, още ли си вкъщи? — попита Фрост. — Целият екип е тук.

С голямо усилие успяваше да се фокусира върху думите му. Екипът. Обърна се да види часовника на нощната си масичка и установи почти стреснато, че минава осем и петнайсет.

— Ризоли? Хората са готови да започнат търсенето. Искаш ли да тръгваш с всички?

— Да. Ще дойда направо там.

Затвори телефона. Звукът от наместването на слушалката върху вилката й подейства като щракването с пръсти на хипнотизатора. Джейн се изправи, излязла от транса си; работата отново изискваше цялото й внимание.

Хвърли пръчицата за тестване в кошчето за боклук. После се облече и тръгна за работа.

Дамата с плъховете.

„Ето до какво се свежда цял един живот — мислеше си Мора, докато гледаше тялото върху масата, а претърпените от него ужасии бяха скрити под метнатия отгоре му чаршаф. — Без име, без лице, съществуването ти е обобщено с три думи, които само подчертават недостойния край на живота ти. Като храна за гризачи.“

Дарън Кроу бе измислил наименованието за трупа снощи, докато стояха в сградата, заобиколени от гадинките, тичащи във всички посоки там, където свършваше светлината от фенерчетата им. Той беше изтърсил небрежно прякора пред екипа от моргата и на другата сутрин, когато Мора влезе на работното си място, хората й вече наричаха жертвата „Дамата с плъховете“. Знаеше, че това е просто удобен прякор за жената с неизвестна самоличност, но не се сдържа да не трепне, когато чу, че дори детектив Слийпър го използва. „Ето как минаваме отвъд ужаса — помисли си тя. — Как държим жертвите на една ръка разстояние. Говорим за тях с прякори, диагноза или номер. Тогава те не приличат на хора и така съдбата им не разбива нашите сърца.“

Вдигна очи, когато Кроу и Слийпър влязоха в лабораторията. Слийпър беше изтощен от снощното напрежение и ярката светлина в залата за аутопсии подчертаваше безмилостно торбичките под очите и увисналата кожа под брадичката му. До него Кроу изглеждаше като млад лъв, самоуверен, със слънчев загар и в отлична форма. Кроу не беше от хората, които някой би посмял да унижи; под лустрото на арогантния човек обикновено прозираше жестокостта. В момента той гледаше трупа, присвил отвратено устни. Аутопсията определено нямаше да бъде приятна и явно дори Кроу я очакваше с известен трепет.

— Рентгеновите снимки са окачени — обясни Мора. — Нека ги погледнем, преди да започнем.

Приближи се до далечната стена и натисна бутона за осветлението на екрана. Появиха се призрачните изображения на ребра, гръбнак и таз. В гръдния кош, като галактика от звезди, пръснати между белите дробове и сърцето, се виждаха ярки метални петънца.

— Прилича на гилза — каза Слийпър.

— Точно така си помислих в началото и аз — отвърна съдебната лекарка. — Но ако се вгледаш тук, до това ребро, ще видиш тази тъмна сянка. Почти се губи поради очертанията на гръдния кош.

— Метална жилетка? — попита Кроу.

— Така изглежда.

— Значи не е гилза.

— Не. Прилича на куршум Glaser. Ако съдя по броя на парченцата, които се виждат тук, вероятно е със син връх. Медна обвивка, пъхната в гилза номер дванайсет.

Предназначени да предизвикат много по-сериозни поражения от конвенционалните куршуми, след като улучат мишената си, патроните Glaser се пръсват на много парченца. Мора нямаше нужда да срязва торса, за да се увери, че пораженията от този единствен куршум бяха съкрушителни.

Свали снимките на гръдния кош и ги замени с две други. Те бяха дори още по-смущаващи поради липсващите по тях части. Гледаха дясната и лявата ръка. Лъчевата и лакътната кост, двете дълги кости на ръката, обикновено се простираха от лакътя до китката, където се свързваха с плътните, подобни на чакъл карпални кости. Но тук въпросните кости на ръката се прекъсваха внезапно.

— Лявата длан е била отрязана тук, точно в точката между стилоидния процес на лъчевата и ладиевидната кост — поясни Мора. — Убиецът е отстранил всички карпални кости заедно с дланта. На другата снимка дори се виждат грапавини там, където е одраскал ръбовете на стилоидния процес. Отрязал е дланта точно на мястото, където костите на ръката се срещат с костите на китката. — Посочи другата рентгенова снимка. — Не е срязал право през ставата на китката и при отделянето на дланта е останала кукестата кост. Ето тук се вижда разрезът, направен с ножа. Явно не е успял да намери точното местонахождение на ставата и е рязал слепешката, докато я открие.

— Значи тези ръце не са били отсечени с брадва например — промълви Слийпър.

— Не. Направено е с нож. Отрязал ги е така, както разфасоваме пиле. Прегъваш крайника, така че ставата да изпъкне, и прерязваш сухожилията. Така не се налага да режеш костта.

Слийпър направи гримаса.

— Не мисля, че тази нощ ще мога да ям пилешко.

— Какъв нож е използвал? — попита Кроу.

— Може да е бил за рязане на кости, или пък скалпел. Пънчето също е било гризано от плъховете, така че няма как да разберем от ръбовете на раната. Ще трябва да сварим меките тъкани и да видим как ще изглеждат под микроскоп следите от рязане.

— Тази вечер явно няма да ям и супа — отбеляза Слийпър.

Кроу погледна към големия корем на своя партньор.

— Може би ще е добре по-честичко да се навърташ около моргата. Тогава може би ще се избавиш от този допълнителен пояс около кръста.

— Вместо да си прахосам живота в спортната зала ли искаш да кажеш? — не му остана длъжен Слийпър.

Мора го погледна, изненадана от реакцията. Дори обикновено сговорчивият Слийпър не беше в състояние да издържи всички безобразия на своя партньор.

Кроу просто се изсмя, без да усеща, че дразни другите.

— Хей, когато си готов да понатрупаш нещичко — над кръста, искам да кажа — си добре дошъл да се присъединиш към мен.

— Имаме да гледаме и други рентгенови снимки — прекъсна го съдебната лекарка, като свали снимките на ръцете с делова експедитивност.

Йошима й подаде следващите и тя ги закачи пред светлия екран. Това бяха изображения на главата и врата. Снощи, когато бе гледала лицето на трупа, беше видяла само оголено месо, допълнително разкъсано от гладните гризачи. Но лицевите кости под него бяха напълно запазени, с изключение на липсващия връх на назалната кост, откъснат, когато убиецът бе одрал трофея си от лицето.

— Предните зъби липсват — обади се Слийпър. — Мислиш ли, че е взел и тях?

— Не. Тук се виждат атрофични промени. И това ме изненадва.

— Защо?

— Тези промени обикновено са свързани с напредналата възраст. Но не подхождат на жена, която във всяко друго отношение изглежда доста млада.

— Как можеш да разбереш при положение, че лицето го няма?

— На снимките на гръбнака не се виждат следи от дегенеративните промени, които се наблюдават обикновено при възрастните хора. Освен това няма бели косми, нито на главата, нито по пубиса. Нито пък старческа дъга в очите.

— На каква възраст е според теб?

— На не повече от четирийсет. — Мора се вгледа в рентгеновите снимки, закачени на светлия екран. — Но тези снимки отговарят по-скоро на жена в напреднала възраст. Никога не съм виждала толкова силно костно резорбиране при някого, камо ли при млада жена. Не е била в състояние да носи изкуствени зъби, дори да е можела да си ги позволи. Очевидно при тази жена не са полагани дори елементарни грижи за зъбите.

— Значи не можем да разчитаме на зъбни рентгенови снимки за сравнение.

— Съмнявам се, че е ходила на зъболекар през последните десетилетия.

Слийпър въздъхна.

— Няма отпечатъци от пръсти. Няма лице. Няма зъбни рентгенови снимки. Никога няма да открием самоличността й. Което може би е и целта на занятието.

— Но не обяснява защо е отрязал стъпалата й — отвърна д-р Айлс, все така, без да откъсне поглед от анонимния череп. — Мисля, че го е направил по други причини. Власт, може би. Ярост. Когато одираш женско лице, не вземаш просто сувенир. Отнемаш същината на това, което е тя. Вземаш душата й.

— Но не и когато става дума за тази — обади се Кроу. — Кой би искал жена без зъби и с язви по цялата кожа? Ако е решил да колекционира лица, не мислите ли, че би избрал някоя, която би изглеждала по-добре върху камината му?

— Може би сега започва — отвърна тихо Слийпър. — Може би това е първото му убийство.

Мора се обърна към масата.

— Да започваме.

Докато двамата детективи завързваха маските пред лицата си, тя свали чаршафа и в носа я удари силна миризма на разложение. Снощи беше изтеглила стъкловидното тяло от очите и резултатите показваха, че жертвата бе умряла около трийсет и шест часа преди да бъде открита. Трупното вкочаняване бе все още налице и крайниците се манипулираха трудно. Въпреки студа на мястото на престъплението, разлагането бе започнало. Бактериите бяха започнали работата си, разграждайки протеините, издувайки въздушни пространства. Ниската температура само забавяше, но не спираше процеса.

Въпреки че вече беше видяла съсипаното лице, видът му я стресна отново. Както и многобройните язви по кожата, които под яркото осветление се открояваха като тъмни, биещи на очи възелчета, подчертани от ухапванията на плъховете. На фона на тези кожни поражения раната от куршума изглеждаше незначителна — някаква дупчица вляво от гръдната кост. Куршумите Glaser бяха предназначени да сведат до минимум опасността от рикошет, същевременно нанасяйки максимални поражения при влизане в тялото. След проникването им следваше експлозията на оловните сачми, намиращи се в медната обвивка на патрона. Тази малка рана не даваше представа за пораженията в гръдния кош.

— И какви са тези кожни гадости? — попита Кроу.

Мора се фокусира върху участъците, които не бяха изгризани от плъховете. Пурпурните бучици бяха осеяли както торса, така и крайниците, и някои имаха коричка.

— Не знам какво е това — отвърна тя. — Изглежда нещо системно. Може да е реакция към лекарство. Би могло да бъде проява на рак. — Направи пауза. — Или пък да е с бактериален произход.

— Искаш да кажеш — заразно? — възкликна Слийпър и отстъпи от масата.

— Затова предложих да си сложите маски.

Д-р Айлс прокара скрития си в ръкавицата показалец по една от хваналите коричка ранички и се обелиха няколко бели люспици.

— Донякъде ми напомня псориазис. Но той засяга обикновено най-вече лактите и коленете.

— Хей, няма ли лечение за това? — попита Кроу. — Гледах реклама по телевизията. Пробив в псориазиса.

— Това е възпалително заболяване, затова реагира на стероидни кремове. Терапията с ултравиолетова светлина също помага. Но вижте само състоянието на венците. Тази жена не е имала средства за скъпи кремове или за плащането на лекарски сметки. Ако е псориазис, вероятно е останал нетретиран години наред.

„Какво жестоко изпитание трябва да е било това кожно възпаление — помисли си Мора, — особено през лятото. Дори през най-горещите дни сигурно е ходела с дълги панталони и блузи с дълги ръкави, за да крие тези язви.“

— Нашият извършител не само избира жертва, която няма зъби — заяви Кроу, — ами и дере лице с подобна кожа.

— Не е задължително псориазисът да засегне лицето.

— Мислиш ли, че това е имало значение? Може би е одрал и отрязал само частите, където кожата е била наред.

— Не знам — отвърна тя. — Не мога да си представя защо някой би направил нещо подобно.

Насочи вниманието си към пънчето на дясната китка. Между възпалената плът се белееше костта. Зъбите на гладните гризачи се бяха впивали в отворената рана, разрушавайки следите от рязането, оставени от ножа, но огледът с електронен микроскоп на срязаната костна повърхност може би щеше да им даде характеристиките на острието. Вдигна ръката над китката от масата, за да огледа долната страна на раната, и погледът й беше привлечен от жълто петънце.

— Йошима, би ли ми подал пинсетите? — каза Мора.

— Какво има? — попита Кроу.

— Някакво влакно е залепнало за ръба на раната.

Йошима се движеше толкова безшумно, че пинсетите сякаш се материализираха в ръката й като по магия. Изви увеличителното стъкло над пънчето. С пинсетите отдели фрагмента от засъхналата кръв и плът и го постави на една табличка.

През увеличителното стъкло видя дебел конец, боядисан в изненадващ канареножълт цвят.

— От дрехите й ли е? — попита Кроу.

— Изглежда страшно груб, за да е от плат за дрехи.

— Килим, може би?

— Жълт килим? Не мога да си го представя. — Пъхна конеца в торбичката за доказателствен материал, която Йошима вече бе отворил пред нея, и попита: — Имаше ли на сцената на престъплението нещо, което отговаря на това?

— Нищо жълто — отговори Кроу.

— Жълто въже? — предположи Мора. — Може да е завързал китките й.

— И после да е отнесъл отрязаните въжета? — Слийпър поклати глава. — Странно, колко подреден е този човек.

Д-р Айлс сведе поглед към дребния, почти детски труп.

— Надали е имало нужда да й връзва китките. Не е било трудно да бъде овладяна.

Колко лесно трябва да е било да отнемат живота й. Две толкова слаби ръце не биха могли да се съпротивляват дълго срещу нападателя; толкова къси крака не биха могли да го надбягат.

„Върху тебе вече е извършено насилие — помисли си тя. — А сега и моят скалпел ще остави следи върху плътта ти.“

Работеше безмълвно и ефективно, ножът й режеше кожа и мускули. Причината за смъртта беше очевидна благодарение на парченцата от шрапнели, които се виждаха на рентгеновата снимка, и когато най-после торсът зейна пред нея, тя не се изненада при вида на подутата обвивка на перикарда и кръвоизливите в белите дробове.

Куршумът Glaser бе пробил гръдния кош и беше експлодирал вътре в него, разпръсквайки смъртоносните си частици из целите гърди. Металът беше разкъсал артерии и вени, бе направил отвори в сърцето и дробовете. И кръвта беше напълнила обвивката около сърцето, като го беше притиснала така, че то нямаше как да се разширява, нямаше как да я изтласква повече. Тампониране на перикарда.

Смъртта бе настъпила сравнително бързо.

Интеркомът избръмча.

— Д-р Айлс?

Мора се обърна към него.

— Да, Луиз?

— Детектив Ризоли е на първа линия. Можете ли да отговорите?

Младата жена свали ръкавиците и се приближи до телефона.

— Ризоли? — започна тя.

— Здравей, докторке. Изглежда имаме нужда от теб тук.

— Какво има?

— При езерцето сме. Беше ни нужно време, докато изгребем всичкия лед.

— И приключихте ли?

— Да. Открихме нещо.