Гърло

1

Влязох в къщата и извиках за поздрав. Ответната тишина показваше, че всички Рансъмови са полегнали. За миг се почувствах като Златокоска в мечата колиба.

В кухнята намерих жълта бележка върху централния плот до една бутилка сос „Урстършиайър“ и три чаши с петна от червена течност. „Тим, къде си? Отиваме на кино, ще се върнем към седем-осем. Монроу и Уийлър се отбиха, виж доказателствата горе. Джон“.

Хвърлих бележката в боклука и се качих горе. Марджъри беше наредила малки козметични бутилчици върху масичката в стаята за гости. Върху неоправеното легло имаше захвърлено отворено списание.

Нищо не беше разместено в стаята на Джон освен от самия него. Беше оставил своята водка за триста долара върху нощното си шкафче, несъмнено с цел да предотврати опитването й от страна на Ралф. На купчини и вълма по пода лежаха разни ризи и гащи. Двете големи платна на Брайън Дориан, които мощно напомняха за смъртта на Ейприл, бяха свалени и обърнати с лице към стената.

На третия етаж куфарчето на Дамрош лежеше недокоснато под канапето.

Пресякох хола и влязох в офиса на Ейприл. По рафтовете бяха скупчени служебни папки и стари факсове. Най-сетне забелязах, че повечето от рафтовете бяха празни.

Монроу и Уийлър бяха събрали и отнесли голяма част от папките и документите на Ейприл. До вечерта някой счетоводител на „Армъри Плейс“ щеше да прегледа архивите й, търсейки мотив за убийството. Монроу и Уийвър навярно бяха изпразнили и офиса й при „Барнет“ същата сутрин. Отворих едно чекмедже и намерих два кламера, туба крем „Нивеа“ и едно ластиче. Бях закъснял с два часа да разбера какво Ейприл е била научила за Уилям Дамрош.

Върнах се в офиса на Джон и взех книгата на полковник Рандъл. После се опънах на канапето да чета до завръщането на Рансъмови от киното.

2

В щастливо неведение относно факта, че пише ужасно и няма какво да каже, Бофърт Рандъл беше строил върху четиристотин страници трийсет години закостенели схващания, безсмислени анекдоти и прочувствени предразсъдъци. Полковникът се беше изкомандвал да седне на пишещата машина, бе изваял всяко свое изречение от жалък, неподатлив гранит и сигурно е бил вбесен, когато никой комерсиален издател не е приел шедьовъра му.

Чудех се как Том Пасмор бе успял да открие това съкровище.

Полковник Рандъл бе прекарал живота си в снабдяването и най-непосредствените му проблеми се отнасяха до крадене и фалшиви фактури. Неговият дълъг, невинаги щастлив опит от Германия, Оклахома, Уисконсин, Калифорния, Корея, Филипините и Виетнам неумолимо го бе довел до някои дълбоки убеждения.

3

Най-добрата бойна сила на планетата е отвъд съмнение Армията на Съединените Американски Щати. Това е факт. Храбра, готова да забие щикове във всеки момент, подготвена да се бори до последния човек, това е Армията, която познаваме и обичаме. Работеща в много бази по целия свят и нелишена от признание (макар и невъзпята), Армията ме е поставяла в много „горещи“ точки и на тези предизвикателства този скромен полковник тук е откликвал с всичките си сили. Наблюдавал съм нашите военни сили по цял свят, в мирни и в усилни моменти, и те винаги са заслужавали моето предано и всеотдайно служене.

Какво поставя нашата Армия на първо място в света? Няколко фактора, всеки от тях важен, трябва да се вземат предвид при отговора на този въпрос.

Дисциплината, калена в обучението.

Предаността, рождено право на американеца.

Силата, физическа и количествена.

Тук прескочих няколко страници.

Ще разкажа своя опит в установяването на разностранно, добре организирано снабдяване по разни точки на планетата, посредством обяснение. Уверявам читателя, че забавните „щрихи“ не са по никакъв начин измислици или украшателства от страна на автора. Точно така се случи всичко в двойната перспектива на дългия ми опит и на предната веранда на моя скромен, но удобен пенсионерски дом в расово единната част на Принс Джордж Каунти, Мериленд.

4

Стенейки, разлистих Рандъл в Кам Ран, Рандъл в Сайгон, Рандъл на бойното поле. После едно познато име закачи погледа ми на въдицата си. Рандъл беше прекарал известно време в лагера „Бяла звезда“, моята първа спирка във Виетнам. Видях още едно име, което познавах, и тоя път наистина се зачетох.

5

Именно по време на моите претоварени седмици в лагера „Бяла звезда“ се случи един от най-неприятните инциденти в кариерата ми. Неприятен и показателен беше той, защото ми показа по най-достоверен начин, че старата армия, която любех, бе попаднала в лапите на нездрави идеи и влияния. Скверни струи течаха в нейното кръвообращение.

Тук започнах да плъзгам поглед по листа и прескочих две страници.

Бях чувал, разбира се, за Зелените Барети, създадени от католическия демагог, поставен в служба чрез корумпираното разхищаване на мръсно придобитите милиони на баща си. Че кой не беше чувал? Това бе протръбено по цялата страна и много иначе блестящи и патриотични младежи попаднаха в капана. Но аз не бях влизал в личен контакт с това племе, докато един ден в склада ми в Бяла звезда влезе някакъв капитан, по-късно, за мое изумление, и майор — Франклин Бачълър. Цяла школа беше.

Той влезе наперено, без някаква определена униформа, но очевидно офицер с държанието на офицер. За хората на бойното поле се позволяваха известни волности. Трябва да обясня обичайната процедура, поне така, както аз ръководех своята дейност. Може да се каже с една проста максима: Нищо не влиза без документи, нищо не излиза без документи. Това е основата. Разбира се, всеки интендант знае какво значи импровизация и когато ме призоваваха да направя това, справях се великолепно, както в случая с шестте вола на Чо Кин. Читателят навярно си спомня епизода. Толкова по моя случай.

При нормални обстоятелства, документите се представят на гишето, изискваните провизии се събират, натоварват се в очакващото транспортно средство или средства и копия от фактурите се изпращат до съответната инстанция. Не е нужно да пояснявам, че кап. Бачълър не спази нито една от общоприетите формалности.

Той ме игнорира и нареди на подчинените си да вземат от лавиците артикули за обличане. Същите бяха, очевидно, не войници от Армията на Съединените Щати. Аборигени на ръст, грозни на лице и на телосложение, някои бяха дори ярко намазани с бои. Това бяха „ярдците“, племето, с което много Зелени барети бяха принудени да влязат в сношение. Моята команда да се върнат по лавиците откраднатите стоки бе напълно игнорирана. Ударих с юмрук по бюрото си и попитах с ироничен, както се надявах, тон, къде са документите за получаване на офицера. Мъжът и неговата шайка продължиха да ме игнорират. Гмеж от дребни скотски твари, окаляни и покрити с пера, бе превзела моя склад.

Излязох иззад гишето с револвера в ръка. Това, казах, е нередно и се налага веднага да се прекрати. Приближих офицера и докато го правех, чух зад себе си звука на МД16, който се подготвя за стрелба. Офицерът ме посъветва да запазя спокойствие. Бавно, много бавно наистина, аз се обърнах и видях една от най-изумителните гледки, които азиатският конфликт ми бе предлагал до тоя момент. Жена със забележителна красота, в обикновено работно облекло, беше насочила оръжието си в главата ми. Тя също беше „ярдка“, но по-висока в еволюционно отношение, отколкото щъкащите й съплеменници. Две неща ми станаха ясни на секундата: тая хубавица би ме застреляла на място с добре известното азиатско безразличие към живота. Второ, тя беше женската на Зелената барета. Нарочно не използвам по-възвишена дума. Беше женската му, така както тварите в обора имат женски. Това беше за мене знак, че офицерът е умопобъркан. Отказах се от всяка съпротива спрямо двамата и племето им. Хората ми се бяха разбягали и аз стоях безмълвен.

Тутакси отидох в щаба на командира на частта, чието име няма да спомена. Ние двамата бяхме имали своите разногласия във връзка с моята реорганизация на някои неща. Въпреки нашите различия аз очаквах пълна и незабавна подкрепа. Възстановяване на откраднатите провизии. Пълен отчет и документация. Дисциплинарни действия в съответствие с нарушението. За мое изумление командирът на „Бяла звезда“ отказа да си мръдне пръста.

Просто ме бил посетил капитан Франклин Бачълър, това ми казаха. Капитан Бачълър се отбивал веднъж на всеки една-две години да облече войниците си. Капитанът не се занимавал с документи, интендантът пресмятал какво бил взел и сам попълвал фактурите. Или ги приписвал на задигане. Проблемът при мене бил, че съм се опитал да го спра — не можело да се спре капитан Бачълър. Запитах защо не и получих потресаващия отговор, че капитанът бил легенда.

Тъкмо тоя тъпак командир ми каза, че Франклин Бачълър бил известен като „Последният Нередовен“. Че беше нередовен, аз съм съгласен sotto vose.

Както читателят навярно разбира, оттук насетне аз следях с голям интерес шеметната кариера на младия капитан Франклин Бачълър.

Обявих се за новооглашен на такива като Бачълър, поборник на „Нередовните“. Разпитвах за истории и чух разкази подобни на тия, с които Мавъра е прелъстявал Дездемона.

Картинката, която се очертаваше от историите за Бачълър, беше тревожна. Ако за мене беше така, какво остава за Онези, Които Не Трябва Да Назоваваме, които го бяха насърчавали? Не може дори да се изкаже какво. Именно поради тази тревога, която се усети и по най-високите места в страната, злочестият Джак (струва ми се) Рансъм, капитан от Специалните части, се заплита първоначално в предателските мрежи на Бачълър, което довежда до финалния заговор — върховния заговор — на мълчанието. От което мълчание се процежда безсмъртен срам. Смятам да го разкрия на тези страници.

6

Задачата на хора като Бачълър беше да се възползват от съществуващите вражди между обикновените виетнамци и различните племена, които организират отделните села на племената в истински командоси, ударни сили, способни на същата потайност като нашите врагове — партизани. Друга цел беше да се спечели подкрепа за нашето правителство чрез активно подпомагане живота на селяните. Да се строят язовири, да се копаят кладенци, да се развиват по-здрави селскостопански култури. Налагаше се тези хора да говорят езика на племената, да живеят като тях, да ядат същата храна. Целта беше да се обучат войници за партизанска война.

Бачълър скоро разкрива истинската си същност, като превръща своите селяни в пътуваща глутница вълци. След няколко месеца глутницата установява постоянен лагер дълбоко в една долина на виетнамските планини.

По това време репутацията на Бачълър беше най-висока. Обикновеният войник идеализираше неговите постижения. Началниците му го ценяха, тъй като той систематично доставяше сведения за движението на врага. Поддържаше връзката с глутницата.

Тук стигаме до същността на нещата.

По мое убеждение Бачълър е започнал да нагазва в тези най-опасни води, в ролята на посредник — на двоен агент, може да се каже.

Действайки от тайната си база в планините и след това от един дори още по-укрепен редут дълбоко на север, майор Бачълър става трафикант на информация, източник на сведения относно движението на войските и военните стратегии, които не биха могли да се добият по друг начин.

Дори аз, затрупан от собствените си задължения, чувах за случаи, когато нашите сили тръгваха да атакуват изненадващо батальон от северновиетнамци, за които бе донесено (но от кого?), че напредват на юг по обиколни пътища, но намираха само няколко нищо и никакви взвода. Побеждавахме ли? Несъмнено. В степента, в която бяхме очаквали, подведени от нашето разузнаване? Отговорът е отрицателен. Навярно някакви подобни разсъждения са накарали Онези, Които Не Трябва Да Назоваваме, да изпратят млад капитан от Специалните сили, Джак Рансъм, в планините, за да установи контакт с майор Бачълър и да го върне в китните долини на предградията във Вирджиния за разпит и отчет.

7

Краката ме боляха и гърбът не ми дава нито минутка покой. Писането, както сам можах да се убедя, е дейност изсмукваща, съсипителна и безпределно прекъсваема. Щом някое добро изречение се надигне към челото на ума, пред вратата на моята скромна, но удобна пенсионерска вила в един разумен сектор от Принс Джордж Каунти се появява някой нещастник. Или ще донесе натежала пратка, или ще проси храна, или ще търси някакво несъществуващо лице, представено от нечетливо име, надраскано на мръсно парче хартия. Връщам се на бюрото, опитвайки се да си припомня изгубените думи, и ето че телефонът зазвънява като взривена мина. Щом вдигна дяволското устройство, някакъв глас ме запитва дали бих желал наистина да ми доставят двайсет и четири пици с гъби и аншоа.

И по всяко време е възможно един младеж от съседната къща, някога представителна къща, която сега е печално овехтяла, да мята топка за тенис по стената пред моето бюро, да я улавя и мята пак по моята стена, така че едно постоянно равномерно барабанене ТУП ТУП ТУП застава между мене и мислите ми. Родителите на това дете нямат никакво чувство за приличие, дълг, дисциплина или добросъседство. В случая, когато посетих тяхната въшлива дупка, те посрещнаха моите оплаквания със злорадо подхилване. Убеден съм, че именно тези жалки люде са източникът на разните поръчки за пица и т.н., и т.н. ето защо изписвам името им, та то да отекне срамотно: Дъмки. За това ли се борихме, та плоскодупият израстък на Дъмки с неговите окадени очички и лице като суроватка да може да хвърля топка по скромното ми жилище? Когато един човек се опитва да пише вътре, човек, който трябва да се сражава с болките в гърба и краката, който се поти над думите да ги направи незабравими?

И ето я пак, топката за тенис. ТУП ТУП ТУП.

8

Читателят ще ми прости този изблик. Всъщност, проклетата ми тема възбужда моя гняв и кръвното ми, а не мръсните ми съседи.

Чух от мнозина от моите довереници, че Рансъм и един друг офицер били изпратени в планините да намерят Бачълър и да го приберат, както се казва „на топло“. Онези, Които Не Трябва Да Назоваваме искали да го разпитат, но обрекли собствения си замисъл, позволявайки слухът за мисията на Рансъм да достигне Бачълър, преди самия капитан. Това може да се случи по хиляди начини — шушукане не където трябва, съгледана телеграма, неуместен разговор в офицерския клуб. Резултатите бяха предвидими, но не по-малко трагични от това.

След трудно и опасно пътешествие Рансъм успява да открие тайния лагер на офицера-дегенерат. Чул съм разни версии относно това, на което попада, някои от които отхвърлих по причина на пълната ми неправдоподобност. Вярвам, че Рансъм и неговият спътник влизат в лагера и намират сцена на масово клане. Тела на мъже и жени са осеяли лагера — и плячката е избягала.

Следва още едно странно разрастване на легендата за Франклин Бачълър. Капитан Рансъм влиза в заслон без покрив и намира един бял американец от мъжки пол, които е гушнал оголения и почистен череп на азиатка от женски пол. Този мъж, полуобезумял от изтощение и мъка, заявил, че е Франклин Бачълър. Черепът бил на жена му. Той и неговият подчинен, казал той, някой си капитан Бенингтън, не били в лагера, когато той бил нападнат от виетконгци, които го търсели от години — врагът избил повече от половина от хората му, изгорил лагера до основи, след което сварил телата, изял месото и оставил от хората на Бачълър само скелети. Бенингтън се хвърлил да ги преследва и бил убит.

Когато капитан Рансъм предал своя човек на Великите, оказало се, че пленникът всъщност бил капитан Бенингтън, който уж бил убит от виетконгците. Станало било така, че Франклин Бачълър убедил своя подчинен да се подложи на разпит и възможно арестуване вместо него, а самият Бачълър избягал в джунглата с остатъка от своята глутница. Бенингтън се оказал неспасяемо луд и бил поверен на военна болница, където, убеден съм, и до днес крее от мъка по своя изгубен командир.

Официалният разказ свършва тук. Все пак трябва да се зададе един неудобен въпрос. Каква е вероятността виетконгците да нападнат лагера на Бачълър, непосредствено преди пристигането на капитан Рансъм? И дали в подобна ситуация Бачълър би се държал по гореспоменатия начин?

Ето какво се разбра. Бачълър е знаел, че капитан Рансъм е на път да го прибере в Съединените щати за дознание. В този момент той избива собствените си последователи. Хладнокръвно, той се отървава от тези, които не могат да издържат на скоростното отстъпление през труден терен. Жените. Децата. Старите и слабите, всички са екзекутирани или смъртно ранени, заедно с всички здрави мъже, които не приемат неговите планове. После Бачълър и останалите му хора сваряват месото на някои от телата и правят последен пир със своите мъртви. Вярвам дори, че е възможно хората на Бачълър доброволно да са приели смъртта, да са сътрудничили в собственото си унищожение. Той ги държи като омагьосани. Вярват, че притежава свръхестествени способности. Ако Бачълър яде от тях, те ще продължат да живеят в него.

9

Бачълър запазва ядрото от своята група — не се съмнявам, че сред тях са били не един от повратливите, щъкащи, окаляни и покрити с пера диваци, които оплячкосаха моите подредени лавици в лагера „Бяла звезда“. Трудно би било да убиеш и направо невъзможно би било да уплашиш тези приятелчета, варвари в най-дълбоката си същност. Към това ядро от фанатични диваци той добавя виетконгци и други бандити извън закона. Те се въоръжават и оборудват толкова потайно и с такава смъртоносна сила, че Армията, която им я е доставила, дори не подозира за съществуването й. Това, което търсят, е друг таен лагер, достатъчно далече на север в неравния, мъглив район на Първи корпус, за да са в безопасност от това да бъдат случайно открити от конвенционалните американски войски и за да са в добра стратегическа позиция от гледна точка на разузнавателните цели. Бачълър е в навечерието на най-опасната си игра.

Легендата му отново е във възход, когато от новонамерения си редут той започва да предава безпогрешно точна информация, относно движението на северновиетнамските войски. Погледнато от която и да е било гледна точка, „Последният Нередовен“ наистина е възкръснал от мъртвите. Сведенията му се отнасят до движението на северновиетнамските дивизии към Ке Сан и околността му.

Тук следва разказът за Ке Сан само в най-общи линии — за онези, които не са запознати с тоя неблагополучен епизод. През 1964 година при Ке Сан Специалните сили основават лагер близо до една френска база. Когато през 1965 година летището им придобива решаващо значение, военноморските сили са изпратени в Ке Сан, като за известно време делят лагера със Специалните сили и техните племена. Военноморските постепенно изтикват Зелените барети, които не са приучени да се справят с такава ефикасност, дисциплина и съвършена организация. „Бру“ и техните господари се настаняват в Ланг Вей, където построяват друг лагер, въпреки че само на двайсет километра от тях при Ланг Во съществува друг лагер на „бру“ под командването на капитан Джак Рансъм.

Ако Рансъм беше успял осем месеца преди това да върне Бачълър в страната, той би получил повишение и по-значителен пост. Тъй като се е провалил, Великите са запратили Рансъм на второстепенен пост в Първи корпус, където ролята му е да инструктира своите „бру“ по въпросите на личната хигиена и елементарното земеделие.

Влиза Франклин Бачълър.

Известно време след като Зелените барети и техните диваци укрепяват Ланг Вей, лагерът е бомбардиран и обстрелван от американски бомбардировач. Лагерът е разрушен, много жени и деца са избити. Обяснението е, че бомбардировачът се заблудил в мъглявите планини. Историята е обичайно невярна, макар че й вярват до ден днешен. Истинската история е много по-ужасна от тази измислица за заблудения пилот. Този път Бачълър е направил фатална грешка. Бандитът майор отдавна таи безумна омраза към капитана, който го принуждава да напусне своя собствен най-добър лагер. Той дава фалшива информация, която да доведе до унищожаването на лагера на Специалните сили. Но бил бомбардиран друг фалшив лагер — Бачълър предизвиква разрушително нападение не на Ланг Во, а на Ланг Вей, който е на двайсет километра от него. Рансъм остава жив и когато Бачълър разбира грешката си, яростта му го подтиква към още по-ужасно предателство.

През 1968 година както Ке Сан, така и Ланг Вей са в състояние на перманентна обсада. След това идва нападението, което целият свят знае — северновиетнамците нахлуват в мъничкия Ланг Вей с танкове, ескадрони, минохвъргачки.

Това, което не е известно обаче, защото информацията е засекретена, е фактът, че Ланг Во, едно иначе незначително селце под командата на една-единствена Зелена барета, е също атакувано по същото време от северновиетнамски войски и танкове. Защо се случва това? Има един-единствен отговор. Франклин Бачълър подвежда своите северновиетнамски връзки да вярват, че след разрушението на Ке Сан, Ланг Во ще бъде следващият трън в очите им. И той продава собствената си страна по една единствена причина: унищожението на Джак Рансъм.

Ланг Во е сравнено със земята и Рансъм заедно с най-злочестите „бру“ е пленен в подземен команден пост. Там те били разкрити, застреляни с картечница и телата им — зазидани.

10

През 1982 година, пет години след моето оттегляне в това затънтено идилично кътче, което винаги е било най-свидната ми мечта, на вратата ми беше оставено едно дълго странствало писмо. Можех да извърша непростимата грешка да го изхвърля незабавно в кошчето, ако не бях забелязал странния набор от печати, наредени по гърба му. Като проследих странстванията на това героично послание, така както се разкриваха те от печатите на различните пощи, аз установих, че то е минало през военните бази в Орегон, Тексас, Ню Джърси и Илиной, преди най-сетне да достигне до къщата на моята сестра Елизабет Бел в Балтимор, моят пръв подслон след напускането на сигурността на Армията на Съединените Щати, където живях, докато се преместих в ПГ Каунти, както ние жителите тук казваме. Всяка цел то бе достигнало непосредствено след моето отпътуване — прибързано, злочесто, окаяно отпътуване в последния случай.

Този, който ми пишеше, някой си Флетчър Йокин от Райдънауа, Флорида, по време на трикратната си служба бе чувал много и за неуловимия Франклин Бачълър, и за тоя чудак полковник Рансъм от Интендантския корпус, който неуморно бил търсел истории за първия. След като съм бил толкова пламенно заинтригуван от приключенията и деянията на „Последният Нередовен“, той желаел аз да бъда уведомен за една история, която му се случило да научи. Господин Йокин можел да се закълне за честността на човека, който му я разказал, първокласен барман от Райдънауа, ветеран от бойното поле, подобно на самия него, но не можел да гарантира за човека, който разказал това на неговия собствен източник на информация.

Този последният твърдял, че бил на посещение в Ланг Во в деня преди нападението му от северновиетнамците: някой си Франсис Пинкъл от служителите на любимия на всички ястреб на Сената Клей Бърман, който бил на годишнината си обиколка по своите най-свидни проекти във Виетнам. Поради многобройността на последните, той изпратил Пинкъл, своя адютант, в един лагер на Зелените барети, за който се вярвало, че не е в опасност. Пинкъл дошъл, бързо преценил, че нищо тук няма да заинтригува сенатора и изписал обичайния комплект лъжи, възхваляващи Специалните сили. Пинкъл бил дошъл да възхвалява Цезаря, не да го погребва. Хеликоптерът дошъл, за да върне Пинкъл при шефа му в лагера Крандол, и излетял преди изгрев.

Щом се вдигнали във въздуха, Пинкъл видял — въобразил си, че видял, както му било разяснено по-късно — нещо, което не разбирал. Под хеликоптера, на по-малко от километър от Ланг Во, имало още едно племе „ярдци“ под командването на мъж от бялата раса. Какво правели те там? Кои били? Нямало втори офицер със задача в Ланг Во и хората от племето в този малък лагер не биха могли да са толкова многобройни. Племето и водачът им се разпилели по хребета, на който хеликоптерът ги бил заварил, търсейки прикритие.

Пинкъл направил добавка към напудрения си доклад.

На следващия ден северновиетнамците нанесли удар. Пинкъл споменал странната гледка, която видял, но не му обърнали внимание. Сенаторът я споменал, но бил посрещнат с шумни твърдения за невежество и невъзможност.

Флетчър Йокин от Райдънауа, Флорида, се чудеше дали белият мъж, видян от Франсис Пинкъл — видян да дебне в покрайнините на лагера, командван от капитан Рансъм — не е бил самият Франклин Бачълър. Франсис Пинкъл и сенаторът Клей Бърман изказали това предположение при завръщането си във Вашингтон. Предположението им било, че Бачълър е слязъл от планинския си редут, за да помогне на своя другар от Зелените барети в бедата. Но как би могъл Бачълър да знае това, което никой друг от командването не е знаел? Или ако е знаел, защо не е предупредил, както е постъпвал в други случаи?

Резултатът, казал Пинкъл на бармана, бил, че Великите Сенки стигнали до неприятни заключения и изтрили катастрофата в Ланг Во от всички военни хроники. Всички от това място загинали, онези, които оживели, твърдели, че са загинали при вражеското нападение на Ланг Вей. Пинкъл и Бърман получили заповед да запазят мълчание в името на националната сигурност.

Писмото завършваше с пожеланието тази информация да ми бъде интересна. Може и да е било само „история, разказана в бара“, но ако човекът, видян от Пинкъл, не бил Бачълър — кой е бил тогава?

Смятам, че „интересна“ е твърде меко казано. И още как! Това е последното парче информация, която поставя всичко на мястото му. За да прикрие предателството на един от любимците си, армията покрива всичко и то си остава покрито до ден днешен.

Отговорих на автора на писмото в Райдънауа, но скоро моето благодарствено послание се върна с печат, който ме информираше, че град с такова име не съществува в щат Флорида. Впоследствие забелязах, че Йокин е никой, изписано наопаки. Това по никакъв начин не намалява вярата ми в достоверността на дълго странствалото писмо. Господин „Йокин“ е някой, който взема разумни предпазни мерки, за което го поздравявам!

11

Франклин Бачълър изчезва още веднъж, твърди се — в Северен Виетнам. Този слух е неверен.

През 1971 един военноморски патрул намира стар лагер, отдавна унищожен, застлан с отломките на мъртви местни хора. След тези останки лежал разложеният труп на мъж от бялата раса с неопределена възраст. Франклин Бачълър бил срещнал, твърде късно наистина, подобаващия му край. Вътрешностите му били изкълвани от птиците, дивите лисици били разнесли месата му. След безплодни опити да бъдат открити близките му, Бачълър бил погребан от армията в анонимен гроб — изскочил от небитието, той се завръща на това същото място.

Защото от всички странности, които отбелязахме в случая с майор Франклин Бачълър, това е сигурно най-странната, а именно, че този човек никога не е съществувал. Беше един от ония случаи, в които момъкът се записва да служи под фалшиво име, скривайки произхода и самоличността си, така че се появява от света на сънищата, света на сенките, света на нощта. Макар че е отговорен за неизличими трагедии, този призрак е толериран и дори приет в обятията на армията-закрилница, и тъй насърчаван за една неразумна независимост, която го довежда до позорна смърт. Наречете ме глупав, наречете ме тесногръд, както желаете, но в това движение от тъмния свят на сънищата към успеха, оттам към покварата, след което към мрака и нищото, виждам дълбока поука. Франклин Бачълър — „Франклин Бачълър“, един незнаен войн, е призракът, който ни преследва, когато пренебрегнем принципите си.

Тук затворих книгата, за да продължа собствената си работа.

1

Няколко минути след единайсет тримата Ранъсмови влязоха през предния вход на вълната на някакъв разговор. Бяха гледали два филма — „Двойна подсигуреност“ и „Целувай ме до смърт“, след което се бяха отбили да пийнат в „Джимис“. За пръв път ги виждах да се чувстват удобно и непринудено един с друг.

— Най-после си се върнал — каза Джон. — Какво прави цял ден, по магазини ли беше?

— Прекарал си деня по магазини, така ли, човече? — Ралф се строполи на канапето до мене и Марджъри седна до нега.

— Разговарях с разни хора — казах и погледнах към Джон, за да му покажа, че искам да остане, след като родителите му си легнат.

— Просто остави полицаите да си свършат работата, за това им плащат — каза Ралф. — Трябваше да дойдеш на кино с нас.

— Честно казано, не знам защо го изгледахме до края — каза Марджъри. Тя се наведе, за да ме погледне право в очите — Мрачна работа, ей Богу!

— Ей — каза Ралф. — Ти не смяташе ли да провериш дали старият Гленрой е още в хотела?

— Айде бе! — каза Джон.

— Точно така, проведох дълъг разговор с него.

— Как е старият Гленрой?

— Стяга си куфарите за Франция.

— От какъв зор? — той наистина не можеше да си го представи.

— Ще свири на джаз фестивал и ще прави записи.

— Бедният дявол — той поклати глава, очевидно при представата как тая древна развалина Гленрой Брейкстоун ще се опитва да свири джаз пред тълпа от французи. После очите му светнаха и той ме посочи с пръст — Каза ли ти Гленрой как ме запозна на времето с Луис Армстронг? Велика случка. Съвсем дребно човече, знаеш ли това? Не по-едър от Гленрой.

Поклатих глава и той отпусна ръката си разочаровано.

— Ралф — каза Марджъри, — късно е, а утре пътуваме.

— Тръгвате ли си?

— Да — каза Джон.

— Мисля, че направихме всичко, което можахме тук — каза Ралф. — Не виждам смисъл да се мотаем наоколо.

Ето защо бяха успели да се почувстват удобно.

— Ралф! — натърти Марджъри и го дръпна за ръката. Двамата се изправиха. — Добре, момчета — каза Ралф. После отново ме погледна. — Сигурно е загуба на време, предполагам, така или иначе. Мисля, че за цялото време съм уволнил едно-единствено лице, при това не за дълго. По принцип Боб Бандолайър се занимаваше с тези неща?

— Кого уволни ти?

Той се усмихна.

— Спомних си, докато гледахме филма — сега ми се вижда малко нещо странно, като си помисля.

— Кой беше?

— Ти сам би могъл да ми кажеш. Само двама души имаше в хотела, които аз лично бих уволнил.

Примигнах и изведнъж разбрах.

— Боб Бандолайър и Дики Ламбърт. Защото са ти били непосредствени подчинени.

— Защо е важно всичко това?

— Защото приятелят на Джон се интересува, ето защо е важно — каза Ралф. — Нали чу, че прави проучване.

Марджъри махна пренебрежително с ръка, обърна се и се отдалечи от нас.

— Предавам се. Не се бави, Ралф, сериозно ти казвам.

Той я изгледа, докато си тръгне, после се обърна отново към мене.

— Просто ми хрумна, докато гледах „Двойна подсигуреност“. Спомних си как Бандолайър започна да изчезва с часове, да закъснява, да си тръгва по-рано, да си измисля какви ли не оправдания. Накрая дойде при мене и ми каза, че жена му била болна и той трябвало да се грижи за нея. Ама че изненада. И през ум не ми е минавало, че е женен. Представи си само — Боб Бандолайър с жена. Невероятно.

— Закъсняваше, понеже жена му е болна?

— Изпусна два цели дни почти. Казах на Боб, че не може да прави такива неща, а той ми надрънка куп глупости как бил по-добър управител за два часа, отколкото друг би бил за осем, или някакви подобни нелепости, така че аз най-сетне го уволних. Нямах избор — той разпери ръце с длани нагоре. — Не си гледаше работата. Незаменим беше, но ме постави в невъзможна ситуация. Така че му духнах под опашката — той напъха ръце в джобовете и опъна назад рамене по начина, по който и двамата с Джон правеха. — Както и да е, след две седмици пак го назначих. Докато Боб го нямаше, нещата не вървяха. Например, настана страхотна бъркотия с поръчките за месо.

— Какво стана с жена му? — попита Джон.

— Умря — по времето, докато беше уволнен. Дики Ламбърт ми каза, изчовъркал го някак си от него. На мене той никога не би ми казал.

— Кога се случи всичко това?

Ралф поклати глава, настойчивостта ми му се виждаше забавна.

— Ей, не мога всичко да помня. Някъде в началото на петдесетте.

— Когато намерихте Джеймс Тредуел убит в стаята си, Бандолайър ли уреждаше формалностите?

Ралф зяпна и примигна срещу ми.

— Ами не. Помня, че ми се щеше именно той да урежда формалностите, защото бях преместил Дики в дневната смяна, но него хич не го биваше.

— Значи си уволнил Боб някъде по времето на убийствата.

— Е, да, ама — той ми отправи остър, невярващ поглед, после затръска глава. — Не, не, не може да бъде. Говорим за Боб Бандолайър — този праволинеен тип, който организираше молитвени събрания.

Спомних си нещо, което Том Пасмор ми беше казал.

— Имаше ли деца той? Може би син?

— Господи, надявам се, че не — Ралф се усмихна при мисълта, че Боб Бандолайър отглежда дете. — До утре сутрин, момчета.

Той ни махна с тромав половинчат жест и тръгна по стълбите.

Джон пожела лека нощ на баща си и се обърна към мене. Изглеждаше напрегнат и раздразнен.

— Казвай сега, какво прави цял ден?

2

— През повечето време търсех следи от Боб Бандолайър — казах.

Джон възкликна в израз на отвращение и ми посочи канапето. Без да си прави труда да ме погледне, той отиде в кухнята и се върна с чаша, до ръба пълна с лед и водка. Дойде до креслото и отпи, като ми хвърляше страшни погледи през цялото време.

— А какво прави снощи?

— Какво ти става, Джон? Не съм заслужил това.

— И аз не съм заслужил това — той отново отпи, без да сяда, докато не ми наговори всичко, което му се беше насъбрало. — Казал си на майка ми, че си професор в колеж! Какво става с тебе, да не си станал мошеник?

— Ох, Джон, Джойс Брофи ме нарече професор Андърхил, това е всичко.

Той пак ме стрелна с поглед, но най-сетне седна.

— Трябваше да разкажа на родителите си какво ли не за блестящата ти академична кариера. Не искам да мислят, че си лъжец, нали така? Така че ти си професор в Колумбийския университет, имаш четири книги. Родителите ми се гордият, че познавам светило като тебе.

— Е, не трябваше толкова да се престараваш.

Джон махна с ръка.

— Знаеш ли какво ми каза тя? Майка ми?

Поклатих глава.

— Каза, че някой ден ще срещна чудесна млада жена и че все още се надява да стане баба някой ден. От мене се очаква да не забравям, че съм здрав млад мъж с чудесна къща и чудесна работа.

— Е, нали утре си тръгват? Не съжаляваш, че дойдоха, нали?

— Господи, трябваше да слушам как баща ми говори за индийска теология с Алън Брукнър — той повдигна вежди и се изсмя. После изпъшка и притисна слепоочията си с ръце, сякаш се опитваше да постави в ред мислите си. — Знаеш ли каква е истината? Нямам време да дойда на себе си. Как е Алън, между другото? Намери ли му сестра?

— Илайза Морган — казах.

— Страхотно! Ние всички знаем колко добре си свърши тя… — той замахна с ръка във въздуха. — Не, вземам си го назад, вземам си го назад. Благодаря ти. Наистина ти благодаря, Тим.

— Наистина не очаквам да се държиш сякаш най-лошото нещо на света, което ти се е случило, е глоба за неправилно паркиране — казах.

— Проблемът е, че съм ядосан. През повечето време едвам го осъзнавам. Разбирам го чак когато се обърна назад и си дам сметка, че през целия ден съм затръшвал врати.

— На кого си ядосан?

Той поклати глава и отново отпи.

— Всъщност, струва ми се, че лицето, на което съм ядосан, е Ейприл. Как бих могъл да съм ядосан на Ейприл?

— Не е трябвало да умира.

— Май си ходил на училище по психоанализа по времето, когато си ставал професор по английски в Колумбийския университет — той се облегна назад и се вторачи в тавана. — Което не значи, че не смятам, че си прав. Просто не искам да го приема. Както и да е, благодаря ти, че не ми връзваш кусур, задето се държа като задник — той потъна още по-дълбоко в креслото си и вдигна крака върху масичката. — А сега ще ми кажеш ли какво ти се случи днес?

Преведох го през целия ден: Алън, Белнапови, Гленрой Брейкстоун, пътуването до Елм Хил, бесния старец на „Фон дю лак драйв“.

— Май нещо съм пропуснал. Какво те накара да ходиш в къщата на тоя човек?

Без да споменавам Том Пасмор, казах му за „Елви холдингс“ и Уилям Рицман.

— Единственият Рицман в указателя беше Оскар на „Фон дю лак драйв“. Така че спрях да го видя и щом му казах, че търся Уилям Рицман, той ме нарече безчестен копелдак и се опита да ме напердаши.

— Опита се да те удари ли?

— Мисля, че му беше писнало от хора, които идват да му говорят за Уилям Рицман.

— Уилям няма ли го в указателя?

— Има го в Експрес-поща, на Четвърта южна. Както и другите двама от „Елви“.

— Които може да са, или не са реални.

— Точно така — казах. — Но има и още една причина, поради която исках да намеря Уилям Рицман.

Джон Рансъм седеше отпуснат на креслото си с крака на масичката и с питието, подпряно в скута му. Наблюдаваше ме очаквателно, все още се чудеше дали всичко това ще се окаже интересно.

Казах му, че съм видял синия лексъс до „Грийн уоман“. Още преди да съм свършил, той свали крака от масичката и се изпъна.

— Същата кола ли?

— Изгубих я от поглед, преди да съм сигурен. Но докато търсех „Елви холдингс“, реших, че бих могъл да погледна кой е собственикът на „Грийн уоман“.

— Не ми казвай, че е тоя Рицман.

— „Елви холдингс“ купува бара през 1980 година.

— Значи е Рицман! — той остави чашата си на масичката, погледна в мене, после пак в чашата, после я взе и я закрепи на дланта си, сякаш я претегля. — Мислиш ли, че Ейприл е била убита поради проклетото си историческо изследване?

— Не ти ли е говорила за него?

Той поклати глава.

— Истината е, че беше толкова заета, че нямахме много време да си приказваме. Не че това беше проблем — той вдигна поглед към мене. — Честно казано, може би си беше проблем.

— Алън каза, че било свързано с някакво престъпление.

— Така ли каза? — Джон видимо се опитваше да си спомни разговора, който бяхме провели в колата. — Да, може би е говорила с него повече за това.

— Повече с него, отколкото с тебе?

— Ами аз не си падах много по тия проекти на Ейприл — той се поколеба, чудеше се колко да разкаже. Изправи се и започна да напъхва ризата си в панталона. След това намести колана си. Това суетене не можа да скрие, че се чувства неловко. Джон се наведе и грабна чашата от масата. — Тия проекти ми действаха на нервите. Не разбирах защо трябва да отнема от времето на брака ни, за да се занимава с тия дребни шашкавини, за които нямаше да й платят.

— Знаеш ли от кога се е интересувала от Синята Роза?

Той се намръщи към празната чаша.

— Не.

— Или какво е успяла да направи?

— Нямам представа. Предполагам, че Мънроу и Уийлър са отмъкнали папката й или каквото там е било тази сутрин — той отпусна ръце и въздъхна. — Стой тук. Ще ида да си сипя още едно.

След като направи две крачки към кухнята, Джон спря и се извъртя да каже още нещо.

— Не че не сме се разбирали или нещо подобно — просто исках тя да прекарва повече време вкъщи. Не сме имали скандали — той извърна цялото си тяло и ме погледна в упор. — Карахме се обаче. Само че не исках да говоря за това пред ченгетата. Или родителите си. Не е нужно да знаят, че не винаги бяхме щастливи един с друг.

— Разбирам — казах.

Джон направи крачка напред, размахвайки чашата.

— Знаеш ли какво означава да се събере колекция от картини като тази? Когато бизнесът на Ейприл замреше за малко, тя скокваше на самолета и отиваше в Париж за два дни на лов за някоя картина, която иска. Така я бяха възпитали — нямаше никакви ограничения за малката Ейприл Брукнър, не, господине, Ейприл Брукнър можеше да прави всичко, каквото й скимне.

— Но й се сърдиш, задето те е напускала — казах.

— Ти не разбираш — той се завъртя и отиде в кухнята. Чух тракане и плискане, вратата на замразителя се щракна. Джон се върна и застана на същото място на килима с протегната към мене чаша в прегънатата си ръка. Прозрачната течност се стичаше по стените й. — С Ейприл понякога не беше лесно да се живее. Имаше нещо неуравновесено у нея.

Джон видя петната по килима, избърса дъното на чашата с ръка и отпи, за да спре прилива.

— Аз бях най-доброто нещо, което се случи в живота на Ейприл и някъде в тая своя глава Алън знае това. След като тя се омъжи за мене, той се успокои — направих му истинска услуга. Знаех, че ще мога да я предпазя да не нагази в дълбокото.

— Тя е била надарена жена — казах. — Какво си искал да прави, да прекарва деня в печене на сладки?

Той отново отпи от питието си и се върна на креслото.

— Каква й е била дарбата? Ейприл я биваше да прави пари. Това някаква велика цел ли е?

— Мислех, че не са я интересували толкова парите. Нали била единствената капиталистка-постмодернистка?

— Не се залъгвай — каза той. — Хванала се беше на въдицата.

Той вдигна с върха на пръстите чашата пред лицето си и се вторачи в нея. Челото му се разсече от дълбока вертикална бръчка между веждите.

Джон въздъхна тежко и се наведе напред да докосне челото си със студената чаша.

— Сигурен съм, че ти е била благодарна за стабилността, която си й дал — казах. — Помисли си колко дълго сте били женени.

Устата му се стегна, той стисна очи и се приведе съвсем, все още с чашата на челото.

— За боклука съм — той се изсмя невесело. — Как въобще съм се оправял във Виетнам? Трябва да съм бил много по-силен. Всъщност, не бях по-силен, просто бях много по-луд.

— Така бяхме всичките.

— Да, но аз бягах по отделна писта. След като надживях желанието си да сложа край на комунизма, пожелах нещо, което сам едвам разбирах.

— Какво?

— Мисля, че исках да прозра света — каза той.

3

Той въздъхна с цялото си същество, издавайки звук, подобен на дишащите финални ноти на Гленрой Брейкстоун.

— Не исках да има никакви воали между мене и реалността, каквото и да означава това. Мислех си, че човек може някак си да изригне в откритостта — той отново освободи същата дълга, жалостива въздишка. — Разбираш ли ме? Мислех си, че може да се пресече границата.

— Мислил ли си някога, че си близо до нея?

Той скочи от креслото и загаси лампата, която беше най-близко до него.

— Да, понякога си мислех — той взе чашата си и загаси лампата от единия край на канапето. — Прекалено е светло, имаш ли нещо против?

— Не.

Джон заобиколи масата и загаси лампата откъм моя край на канапето. Сега единствената, която остана, беше високата месингова лампа близо до входа към антрето. Разтварящата се камбаноподобна форма на лампата оставяше жълт кръг върху тавана. Смътна сребърна светлина нахлуваше през прозорците от другата страна на стаята.

— По едно време трябваше много да пътувам, да навляза навътре в страната — бях с един друг мъж, Джед Чампиън, великолепен войник. Придвижвахме се пеша, главно нощем. Имахме джип, но го бяхме оставили далече назад и много встрани от пътеката, така че да е още там, когато се върнем.

Той крачеше, правейки сложни фигури, които го препращаха от прозореца към камината, после към креслото, после покрай стената с картините към открития под, близо до месинговата лампа и най-сетне обратно към прозореца, изрязвайки с тялото си една стрела в мрака.

— След два-три дни спряхме въобще да разговаряме. Знаехме какво правим и нямаше какво да го обсъждаме. Ако трябваше да се вземе решение, просто действахме заедно. Беше като шесто чувство — знаех съвсем точно какво ставаше в ума му и той знаеше какво става в моя.

Пробивахме си път през сравнително празен район, но виетконгците се бяха изявявали тук-там. Не трябваше да установяваме никакви контакти. Ако ги видехме, трябваше просто да ги оставим да си вървят кротко по пътя. На шестата нощ установих, че виждам по-добре, отколкото предишната нощ — всъщност, всичките ми сетива неимоверно се бяха изострили. Чувах всичко.

Наистина чувах как корените на дърветата растат под земята. Един виетконгски патрул ни доближи на десетина метра и ние седнахме на багажа си и ги гледахме как минават — бяхме ги чули, че идват от преди половин час, а нали помниш колко безшумни умееха да бъдат? Но аз можех да подуша потта им, да подуша смазката на пушките им. А те не можеха дори да ни видят.

На следващата нощ щях да съм в състояние да хващам птиците с голи ръце. Започнах да дочувам нещо ново и отначало си мислех, че е някакъв шум, който прави собственото ми тяло — толкова беше близко. След това, точно на зазоряване, осъзнах, че чувам гласовете на дърветата, на скалите, на земята.

През следващата нощ тялото ми правеше разни неща съвсем само. Аз бях просто там зад очите си, носех се. Не бих могъл да направя погрешна стъпка.

Рансъм спря да говори и се завъртя. Беше се върнал до прозореца и когато се обърна с лице към стаята, през чертите му и цялата предна част от тялото му падна завеса от мрак. Студената сребърна светлина падаше върху горната част на главата му.

— Разбираш ли това, което говоря? Има ли то някакъв смисъл за тебе?

— Да — казах.

— Добре. Може би следващата част няма да ти се види съвсем налудничава.

Той се вторачи в мене за един притесняващо дълъг промеждутък от време, без да казва нищо. Най-сетне се извърна и отиде към камината. Студената светлина от прозореца докосна гърба му.

— Може би въобще не бих искал вече да съм толкова жив. Смъртта е съвсем до тебе, когато си толкова жив.

Той се протегна към камината и в мрака на оная част от стаята видях как повдига ръка и погалва мрамора.

— Не, не го казвам точно. Да си толкова жив включва смъртта.

Той загърби камината и се върна в сребърната струя светлина. Изглеждаше безстрастен като банков ревизор.

— Непосредствено преди това бях загубил много хора. От едно племе. Имахме два тима клас „А“ в нашия лагер, единият под мое командване, другият под командването на Бълок. Бълок и неговите хора излязоха една нощ и никога вече не се върнаха. Изчакахме ги още дванайсет часа, след което изведох моите хора да ги търсим.

Той беше стъпил в мрака между прозорците.

— Отне ни три дни да ги намери. Бяха в горите недалече от едно малко селище, на трийсет метра встрани от пътеката, сред не много гъстата растителност. Бълок и неговите петима мъже бяха завързани към дърветата. Бяха разрязани — изкормени и оставени да им изтече кръвта. Още нещо.

Той мина покрай по-далечния прозорец, без да ме поглежда, и светлината отново посребри ризата и кожата му.

— Езиците им бяха отрязани — Джон тръгна към месинговата лампа и отново се завъртя, наполовина вътре, наполовина извън меката жълта светлина. — След като освободихме телата и направихме носилки да ги върнем в лагера, увих езиците им в парче плат и ги взех. Изсуших ги и ги обработих и след това ги носех навсякъде със себе си.

— Кой е убил Бълок и групата му?

Съзрях припламване на усмивка в мрака.

— Виетконгците понякога режеха езици — за да унизят трупа. Ярдците правеха същото — за да не можеш да говориш на оня свят.

Рансъм заобиколи лампата и се упъти отново към прозорците и към стената с картините.

— И така, осма нощ извън лагера. И това нещо ми казва: Рансъм.

Помислих си, че е може би спътникът ми, но като превъртях на неговите честоти, нали разбираш, когато се съсредоточих върху него, чух, че звуците, които той издава, не са по-големи от бръмбар. Без никакво съмнение не говореше той.

И пак го чувам. Рансъм.

Заобиколих едно дърво, широко около шест метра и на известно разстояние под една слонска папрат стои и гледа право в мене Бълок. Точно до него е първият му човек, водачът на групата му. Дрехите им са целите в кръв. Знаят, че ги виждам, и не се учудват. Нито пък аз.

Рансъм отново мина покрай прозорците и застана пред камината, в най-тъмната част на стаята. Едвам различавах едрата му фигура, която крачеше напред-назад пред камината.

— Бях на място, където животът и смъртта се преливат едно в друго. Усещах езиците като листа по кожата ми. Те ме оставиха да мина през тях. Те знаеха какво правя, знаеха къде отивам.

Изчаках продължението, но той се обърна с лице към камината в мълчание.

— Разказваш за отиването ти да доведеш Бачълър.

Можех да чуя как се усмихва.

— Точно така. Той знаеше, че идвам и беше взел голяма преднина — той удряше леко по камината, като насмешливо себебичуване. — Това как се чувствах… Той се чувстваше така през цялото време. Той живееше в селенията на боговете.

Все още чаках края на историята.

— Преживявал ли си някога подобно нещо? В състояние ли си да го оцениш?

— Подобно нещо, да. Но не знам дали съм състояние да оценявам.

Джон се оттласна от камината сякаш правеше лицева опора. Той запали лампата на крайната масичка и стаята изригна в цветовете на живота.

— Чувствах се необикновено — като цар. Като бог.

Той се завъртя и ме погледна.

— Какъв е краят на историята?

— Това е краят.

— Какво се случи, когато ги настигна?

Той се мръщеше към мене и когато заговори, смени темата.

— Мисля, че бих искал да надникна в „Грийн уоман“ утре. Искаш ли да дойдеш с мене?

— Смяташ да влезеш с взлом?

— Моят старец беше собственик на хотел — каза Джон. — Имам куп стари ключове.

4

На следващата сутрин научих, че докато бяхме говорили с Джон Рансъм за лицезрението на пронизващата живота смърт, господин и госпожа Сънчана от „Бейбъри лейн“, Елм Хил, едва не бяха загинали при пожар, причинен от газова експлозия. Припомних си варелите с пропан и се зачудих какво би могло да причини експлозията. Призляваше ми при мисълта, че може би аз съм причината. Може би лицето, което ме бе проследило до Елм Хил, е желаело толкова силно да предотврати разговора ми със старите наематели на Боб Бандолайър, че се е опитало да ги убие.

5

След закуската си с Ралф и Марджъри се бяха качили горе да стегнат багажа си за завръщане в Аризона, а Джон беше излязъл. Ралф беше оставил „Леджър“ отворен на спортните страници, които бяха изпълнени от победата с 9 на 4 от Милхейвънския отбор над „Милуоки брюърс“. Върнах вестника на първа страница и прочетох последните съобщения от „Армъри плейс“. Местни граждани и религиозни водачи бяха основали „Комитет за справедлив Милхейвън“ и изискваха стая в Кметството и секретарка.

Преподобният Климънт Муър бе обявил протестно шествие по „Илиной авеню“ в три часа след обяд. Кметът беше издал разрешение за шествието и беше наредил всички полицаи, които не бяха на смяна, да осигурят безопасността и контрола на тълпата. „Илиной авеню“ щеше да е затворено за коли от един и трийсет до пет часа.

В два абзаца на пета страница се съобщаваше, че неизвестният до този момент мъж, убит на „Ливърмор авеню“, е бил със сигурност идентифициран като Грант Хофман, 31 годишен, аспирант по религиознание в колежа „Аркхам“.

Обърнах страницата и видях малка фотография на нещо, което имаше вид на полуунищожена от пожар фермерска къща. Лявата страна на къщата беше потънала в пустиня от пепелища, от които стърчеше самотна порцеланова мивка, заобиколена от прекъснати метални тръби. Пожарът беше очернил останалата част от фасадата и беше пощадил останките от нещо, което трябва да са били подпорите на верандата. До къщата стоеше малък гараж или навес без прозорци.

Дори не я разпознах, преди да видя името Сънчана в текста под снимката. Дъхът ми спря и аз прочетох дописката.

Патрулиращ по Елм Хил полицай на име Джеръм Ходжис карал по „Бейбъри лейн“ по време на експлозията и веднага извикал пожарна от обединената служба на Елм Хил и Кралк Тауншип. Ходжис беше проникнал в къщата през прозореца на една от спалните и беше извел господин Сънчана през прозореца, носейки госпожа Сънчана на ръце. Пожарната беше дошла навреме, за да спаси част от къщата и мебелите, а семейство Сънчана бяха изписани от болницата „Уестърн Хилс“, след като прегледът установил, че нямат никакви увреждания. Никой не беше допуснал подозрителни причини за експлозията.

Отнесох вестника до телефона, намерих номера на Милхейвънското полицейско управление и поисках да говоря с инспектор Фонтейн. Телефонистката ми каза, че ще ме свърже с неговото бюро.

Не би трябвало да съм изненадан, когато той отговори, но се изненадах.

След като се представих, той попита:

— Намерихте ли нещо в архивите на Дамрош?

— Нищо особено. Ще ви ги върна.

После ми хрумна нещо.

— Нали ми казахте, че някой друг е преглеждал досието на Синята Роза?

— Ами малкото куфарче, или каквото е там, беше сложено най-отгоре върху досиетата в подземието.

— Извадихте ли нещо от досието?

— Голите снимки на Ким Бейсинджър ще ви струват допълнително.

— Просто очевидно беше, че докладите са били вързани с ластични ленти — бяха цепнати по такъв начин — но ластичните ленти ги нямаше. Та се чудех кой ли е разглеждал досието, преди аз да го преровя, опитвайки се да намеря нещо.

— Четиридесетгодишните ластични ленти не бяха вече налице. Някаква друга потресаваща информация?

Казах му, че съм ходил на Елм Хил да разговарям със Сънчана и че съм забелязал някой, който ме следи.

— Това е двойката, където имаше пожар, нали?

— Да, Сънчана. Докато бях на верандата, обърнах се и видях, че някой стои сред дърветата от другата страна на улицата и ме гледа. Изчезна веднага, щом го забелязах. Не звучи като кой знае какво, но някой ме е следил.

Казах му за случката предишната нощ.

— Той изчезна много бързо. А и Джон каза, че може да е бил някой воайор.

Фонтейн ме попита защо въобще съм искал да говоря със Санчана.

— Те са били наематели на горния етаж на един мъж на име Боб Бандолайър. Исках да ги питам нещо за Бандолайър.

— Предполагам, сте имал причина за това?

— Бандолайър е бил управител на „Сейнт Олуин“ през 1950 година — би могъл да си спомни нещо полезно.

— Е, доколкото знам в експлозията не е имало нищо съмнително — той изчака една секунда. — Господин Андърхил, често ли си въобразявате, че сте в центъра на опасен заговор?

— Защо, вие не си ли въобразявате?

Над главата ми Рансъмови се джавкаха, докато Рансъм влачеше куфар с колелца по пода.

— Нещо друго?

Усетих неразумно желание да му кажа името на Уилям Рицман.

— Май няма.

— Варелите с пропан не са най-безопасното нещо на света — каза той. — Оставете Сънчана на мира отсега нататък и аз ще ви се обадя, ако открия нещо, което трябва да знаете.

В ярко розов анцуг, Ралф слезе с по-малкия куфар, занесе го до вратата и го остави до куфара с колелца. Той се приближи към кухнята и застана на вратата.

— С Джон ли говориш?

— Върна ли се Джон? — попита Марджъри. Тя слезе обута с розови „Рийбок“ и с анцуг, който беше в тон с тоя на мъжа й. Може би за това се бяха скарали. Имаха вид на великденски зайчета.

— Не — каза Ралф. — Не, не, не.

— Както сигурно разбирате, тук е малка лудница — казваше Фонтейн. — Желая ви приятно прекарване в нашия красив град. Присъединете се към протестното шествие.

Той затвори.

Марджъри блъсна Ралф и ме погледна начумерено, през слънчевите си очила. Тя сложи ръце на розовия си, камбановиден ханш.

— Не е Джон, нали? — попита тя, повишавайки глас. — Ако е, би ли могъл да го подсетиш, че трябва да ходим на летището.

— Казах ти — каза Ралф. — Не говори с Джон.

— Ти ми каза, че Джон не се е върнал — каза Мрджъри още по-силно. — Това е, което ти ми каза.

Тя изхвърча от кухнята толкова бързо, че почти остави след себе си диря от пара.

Ралф си наля чаша вода, повдигна чашата и ме погледна със смесица от напрегнатост и неувереност.

— Малко е напрегната. Отиването до летището, качването на самолета, нали разбираш.

— Не съм аз! — извика Марджъри от всекидневната. — Ако синът ми не се върне до десет минути, отиваме с такси до летището.

— Аз ще ви закарам — казах. И двамата започнаха да отказват, преди да съм довършил думите си.

Ралф хвърли поглед към всекидневната, после седна на срещуположния край на кухнята.

— Това е цялата тая шофьорска история — Джон не е човек, на който му прилича да му вземат книжката. Попитах го какви проблеми е имал, та три пъти да са го хващали да кара пиян. Полезно е човек да си каже тия неща, да ги сподели с някого.

— Прибра се — съобщи Марджъри с гръмотевичен сценичен шепот. Двамата с Ралф чухме отварянето на предната врата.

— Надявам се, че ще преодолее всичко това — каза Ралф.

Разнесе се гласът на Джон, изпълнен с гръмка престорена бодрост:

— Всичко наред ли е? Готови ли сме?

Ралф избърса ръка о устата си и извика в отговор:

— Как беше разходката?

— Голяма жега — каза Джон. Той влезе в кухнята и Марджъри изприпка след него, засмяна с всичките си зъби. Джон беше по размъкнати избелели джинси и тъмнозелено, ленено спортно сако, закопчано на шкембето. Лицето му лъщеше от пот. Той ми хвърли поглед, извъртя устни, за да покаже раздразнението си и каза:

— Само тия две чанти ли са?

— Да, плюс ръчната чанта на майка ти — каза Ралф. — Готови сме, мисля, че трябва да потегляме.

— Има сума ти време — каза Джон. — Ако тръгнем след двайсет минути, пак ще имате един час преди да повикат вашия полет.

Той седна между Ралф и мене. Марджъри застана зад него и постави ръце на раменете му.

— Полезно е, че ходиш толкова пеша — каза тя. — Но, миличко, трябва да се поотпуснеш малко. Раменете ти са толкова стегнати! — тя застана зад него и започна да разтрива раменете му. — Защо не свалиш това сако? Целият си мокър.

Джон изсумтя и се оттръска от нея.

6

На летището Ралф настоя да не ги изпращаме до чакалнята.

— Прекалено голяма беля е паркирането — нека си кажем довиждане тук.

Марджъри килна глава за целувка край куфарите.

— Просто си почини, докато дойде време за преподаване — каза тя.

Ралф прегърна вдървения си, съпротивляващ се син и каза:

— Страшно момче си.

Изчакахме ги да влязат през автоматичните врати с костюмите си на великденски зайчета. Когато стъклените врати се затвориха, Джон седна до мене и свали прозореца.

— Ще ми се да счупя нещо — каза той. — За предпочитане е да е нещо голямо и хубаво.

Ралф и Марджъри вървяха колебливо към опашките пред гишетата. Ралф бръкна в един джоб с цип, извади билетите си и се наведе да издърпа куфара си към края на опашката.

— Ще се оправят — каза Джон и се облегна назад на мястото си.

Потеглих, направих кръг покрай входовете на аерогарата и излязох на пътя.

— Трябва да ти кажа какво се е случило снощи — казах. — Хората от Елм Хил, които ходих да видя, едвам не са загинали при пожар.

— О, Боже — Джон се извърна да погледне назад. — Видях те, че поглеждаш към огледалцето. Проследи ли някой до тук?

— Мисля, че не.

Той почти беше коленичил върху седалката и оглеждаше колите зад нас.

— Не виждам никакъв син лексъс, но той сигурно има повече от една кола, как мислиш?

— Дори не знам кой точно е той — казах.

— Уилям Рицман. Нали това беше името, за което ми говори снощи.

— Да, но кой е той?

Описах му какво бях прочел във вестника и му разказах за разговора си с Фонтейн.

— Писна ми от тия ченгета — Джон се намести, вдигна левия си крак на седалката и оправи ръба на зеленото си сако.

— След като се оказа, че показанията на Уолтър Драгонет били фалшиви, не мислят за нищо друго освен за това как да ме замъкнат в участъка. А поради чия небрежност беше убита тя?

Той отново издърпа сакото надолу по корема и постави лявата си ръка на облегалката на седалката. Не изпускаше от поглед колите зад нас.

— Няма да оставя Фонтейн да ми се пречка — той се извърна и ме погледна сурово. — Имаш ли все още желание да останеш и да ми помогнеш?

— Искам да намеря Боб Бандолаър.

— На мене ми трябва Уилям Рицман — каза Джон.

— Трябва да внимаваме — казах, като имах предвид просто, че не трябва да пресичаме пътя на Фонтейн.

— Искаш ли да видиш какво значи внимание? — Джон ме потупа по рамото. — Виж.

Обърнах се, той разкопча лененото сако и го повдигна от едната страна. Закривената дръжка на пистолет се подаваше от колана на панталона му.

— След като го взе от Алън, аз го сложих в трезора си. Тая сутрин ходих до банката и го извадих.

— Лоша идея — казах. — Всъщност, ужасна идея.

— Знам как да се оправям с пистолет, за Бога. А и ти също, недей да гледаш толкова укоризнено.

Опитът ми да престана да гледам толкова укоризнено, колкото се чувствах, успя поне до толкова, че той да престане да се хили.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

— Ако мога да намеря Сънчана, бих искал да поговоря с тях. Може би ще науча повече, ако почукам на още няколко врати по Шеста южна улица.

— Няма за какво да се връщаш в Пигтаун — каза Джон.

— Помниш ли старата двойка, за която ти разказах, онези, които живеят до къщата на Бандолайър? Жената, Хана Белнап, ми каза, че късно нощем понякога вижда мъж, който седи сам в стаята.

И аз разказах реакцията на Франк Белнап при разказа на жена си, както и това, което после ми беше казал насаме.

— Рицман — каза Джон. — Той изгаря къщи.

— Чакай малко. Този военен е заплашил Белнап преди двайсет години. Фонтейн казва, че варелите с пропан не са най-безопасното нещо на света.

— Вярваш ли му?

— Не — признах. — Мисля, че някой ме е проследил до Сънчана и е решил да не позволи те да говорят с мене. Това означава, че не трябва да научаваме нищо за Боб Бандолайър.

— Ще ми се да посетя Оскар Рицман, преди да правим каквото и да било друго. Може би ще успея да изкопча нещо от него.

— Стига да не извадиш пищова.

— Ще го попитам дали има син Уилям.

7

Въпреки собствените си разумни съображения, излязох от магистралата север-юг на мястото в центъра на Милхейвън, където тя се съединява с магистралата изток-запад. Още веднъж обърнах на запад. От детелината високите квадратни форми на хотелите „Пферцхаймър“ и „Хептън“ стояха като древни монументи сред вдлъбнатините и ъглите, върховете и плочите на новите сгради на изток от Милхейвънската река.

Джон наблюдаваше назъбения хоризонт, докато завивахме надолу по отклонението към оскъдното движение на запад.

— Всички ченгета в града ще пазят демонстрантите през този следобед. Мисля, че бихме могли да разглобим „Грийн уоман“ и да я сглобим отново, без никой да забележи.

На „Тютония“ потеглих по дългия диагонал на север през участъка от долнопробни супермаркети, алеи за боулинг и закусвални.

— Знаеш ли дали Алън позволява на някого да използва гаража му?

— Може да го е дал за склад на Грант — Джон ме погледна, сякаш играя игра, която все още не разбира. — Защо?

— Жената, който живее срещу него, е видяла някого в гаража през нощта, когато Ейприл е била нападната.

Той несъзнателно докосна дръжката на пистолета си през сакото. Лицето му беше по-безизразно от всякога, но под дясното му око някакъв нерв запулсира.

— Какво точно е видяла?

— Просто как се спуснала вратата. Помислила си е, че може да е Грант, защото го е виждала наоколо. Но Грант е бил вече мъртъв.

— Истината е, че съм бил аз — каза Джон. — Не знаех, че някой ме е видял, иначе бих го казал преди.

Спрях на светофара и дадох мигач.

— Значи си бил там през нощта, когато Ейприл е изчезнала?

— Мислих си, че може да е у Алън — бяхме се скарали. Както и да е, когато стигнах там, всички светлини бяха загасени, а аз не исках да правя скандали. Ако Ейприл искаше да пренощува там, какво ме засягаше?

Светна зелено и аз потеглих към малката мрачна къща на Оскар Рицман.

— Имаме разни стари неща в гаража. Помислих си, че бих могъл да занеса в къщи някои стари снимки, увеличени фотографии на Ейприл, така че влязох и се огледах, но те бяха прекалено големи за носене, а и цялата идея ми се видя безумна, след като пак ги видях.

Нервът под окото му все още подскачаше и той го натисна с два пръста, сякаш се опитваше да го натика на мястото му.

— Помислих си, че може да е станало нещо с мерцедеса й.

— Тая кола е сигурна вече в Мексико.

По навик погледнах в огледалцето. Колата на Рицман не се виждаше никъде по тройното платно. Нито пък се забелязваше сред малкото коли, които се търкаляха в слънчевия блясък пред нас. Паркирах пред жълтия бетонен затвор.

Джон сложи ръка на дръжката на вратата.

— Мисля, че това е грешка — казах. — Само ще го разяриш. Няма да ти каже нищо от това, на което се надяваш.

Джон се опита отново да ме погледне всезнаещо, но нервът продължаваше да играе под окото му.

— Неприятно ми е да ти го казвам, но не всичко ти е известно — той се наведе към мене. Очите му се забиха в моите. — Остави ме сам да си троша главата, Тим.

— За Франклин Бачълър ли става дума?

Той замръзна с ръка върху буцата под сакото си. Очите му се вкамениха. После бавно премести ръката си от дръжката на пистолета към вратата.

— Снощи не ми доразказа края на оная история.

Джон зяпна и очите му зашариха диво. Изглеждаше като уловен звяр.

— Не може да се говори за това.

— Няма значение дали наистина се е случило, или не — казах. — Виетнамска работа. Просто искам да знам края. Беше ли избил Бачълър собствените си хора?

Очите на Джон застинаха.

— И ти си го знаел — казах. — Знаел си, че го няма вече. Знаел си, че този, когото водиш обратно, е Бенингтън. Странно ми е, че не си го застрелял по пътя към лагера Крандол уж при насилствен опит за бягство. После си дадох сметка защо е върнал Бенингтън. — Аха. Джед Чампиън е имал друго разбиране за нещата. Той е смятал, че Бенингтън е Франклин Бачълър.

— Аз стигнах там два дни преди Джед — каза Джон със същия смален глас. Той се прокашля. — Движех се много по-бързо накрая. Усещах миризмата на труповете дълго преди да стигна до лагера. На труповете и на… сготвено. По целия лагер имаше мъртви тела. Някъде горяха малки огньове. Бенингтън просто седеше на земята. Изгаряше — или се опитваше да изгори — мъртвите.

— Ядеше ли ги?

Джон се вторачи в мене.

— Не хората, които изгаряше.

— Ами жената на Бачълър? — казах. — Черепът й беше на задната седалка на джипа.

— Той бе прерязал гърлото й и я беше изкормил. Косата й висеше на един кол. Беше я почистил и приготвил като убита сърна.

— Бачълър — казах.

— Беше я пренесъл в жертва. Бенингтън още вареше месото й, когато стигнах там.

— И ти яде от него — казах.

Той не отговори.

— Знаел си, че така би постъпил Бачълър.

— Вече го беше направил.

— Бил си в селенията на боговете.

Той ме погледна безмълвно с безизразните си очи. Нямаше нужда да говоря.

— Знаеш ли какво се е случило с Бачълър?

— Някакви от Марината намерили трупа му — сега камъчетата в очите му блеснаха предизвикателно.

— Твойто тяло също са го били намерили — казах. — Просто те питам.

— Кой ти каза тия неща?

— Да си чувал за някакъв полковник Бофърт Рандъл?

Той отново премигна и предизвикателството в погледа му угасна.

— Тоя надут простак от интендантството в Крандол ли? — той ме погледна с изумление. — Къде ти се случи да срещнеш Рандъл?!

— Отдавна беше — казах. — Някаква среща на ветерани, нещо такова.

— Групите на ветераните са за скапаните артистични натури — Рансъм отвори вратата. Когато излязох от колата, той бъркаше под закопчаното сако, за да намести джинсите си. Разкърши се леко, за да намести всичко, включително и пистолета на Алън, навярно. После опъна сакото надолу. Отново се владееше.

— Остави ме аз да действам — каза той.

8

Рансъм се гмурна през крехката пожълтяла морава на Окар Рицман, сякаш бягаше от това, което току-що ми беше казал.

На прага аз застанах до него и той ми се облещи, докато направя крачка назад. Опъна рамене и натисна звънеца. Усетих предчувствие за катастрофа. Това беше погрешен ход, от който щяха да последват ужасни неща.

— Карай кротко — казах и гърбът му отново се сгърчи.

От позицията ми едно стъпало под Джон видях само горната част на предната врата да се движи към главата на Джон.

— Мене ли търсите? — попита Рицман. Гласът му звучеше изтормозено.

— Вие ли сте Оскар Рицман?

Старецът не отговори. Той стъпи встрани и отвори напълно вратата, така че Джон трябваше да отстъпи една крачка назад. Лицето на Рицман все още не се виждаше от моето място. Носеше тъмносин анцуг с горнище с цип — подобен на костюмите на Рансъмови, но развлечен от хилядите обиколки в пералнята. Босите му крака бяха едри, квадратни и разсечени от набъбнали синкави вени.

— Бихме искали да влезем — каза Джон.

Рицман погледна през рамото на Джон и ме видя. Той наведе гюлеподобната си глава като бик.

— Какъв сте вие, бавачка на оня там ли? — каза той. — Нямам какво да ви кажа.

Джон хвана вратата и я задържа.

— По-добре ще е да не се противите, господин Рицман. По-лесно ще е за вас.

За моя изненада Рицман отстъпи назад. Джон влезе и аз го последвах във всекидневната на малката жълта къща. Рицман заобиколи една правоъгълна дървена маса и застана до една кресло. На стената имаше часовник с кукувичка, но нямаше никакви картини. Износено зелено диванче стоеше пред прозореца към кухнята. Отвъд диванчето имаше люлеещ се стол с печат, гравиран на поставката за главата над резбованите пречки.

— Тук няма друг освен мене — каза Рицман. — Не е нужно да цапате наоколо, за да се уверите.

— Трябва ни само информация — каза Джон.

— Затова ли ходите с пистолет. Трябва ви информация — страхът му беше изчезнал и аз видях същата неприязън, почти презрение, които бях усетил предишния път. Джон му беше показал дръжката на пистолета. Той седна в креслото и ни погледна твърдо.

Загледах се в печата върху люлеещия се стол. Около цифрата 25 бяха изписани думите Хартиена компания Сомил. Те бяха заобиколени от силно украсен кръг с орнаменти и заврънтулки.

— Кажете ми за „Елви“, Оскар — каза Джон. Той беше на около метър и половина от стареца.

— Много ти здраве.

— Кой го управлява? С какво се занимават?

— Нямам представа.

— Кажете ми за Уилям Рицман. Кажете ми за кръчмата „Грийн уоман“.

Съзрях пламъче в очите на стареца.

— Не съществува Уилям Рицман — каза той. Наведе се напред и събра ръце. Раменете му се изпънаха. Едрите му посинели стъпала се плъзнаха под коленете.

Джон отстъпи, бръкна под сакото и извади пистолета. Нямаше много вид на боец. Насочи го в гърдите на стареца. Рицман въздъхна и се обузда, издавайки напред горната си устна.

— Това е интересно — каза Джон. — Обяснете ми.

— Какво да обяснявам? Ако е имало лице с такова име, мъртво е — Рицман погледна право в дулото на пистолета. Той бавно и внимателно премести краката си напред, така че най-сетне само подутите насинени пети докосваха пода, а късите криви пръсти сочеха нагоре.

— Мъртъв е — каза Джон.

Рицман свали очи от пистолета и погледна Джон в лицето. Не изглеждаше вече нито ядосан, нито уплашен.

— Хора като вас трябва да си стоят на „Ливърмор“, където им е мястото.

Джон наведе пистолета.

— А какво ще кажете за „Грийн уоман“?

— Било е доста съмнително място, предполагам — Рицман отново прибра краката си и се изправи. — Но нямам особено желание да говоря за него — Джон вдигна пистолета на равнището на кръста му и го насочи в корема му. — Нямам желание да говоря за каквото и да било с вас двамата — Рицман пристъпи и Джон направи крачка назад. — Ти няма да ме застреляш, лайно с лайно.

Той пристъпи още напред. Джон вдигна нагоре пистолета и от дулото му изригна жалък блясък. Звуковата вълна халоса ушите ми. Чист бял дим висеше между Джон и Оскар Рицман. Очаквах Рицман да се строполи, но той остана неподвижен, вторачен в пистолета. После бавно се извъртя да погледне зад себе си. На стената над креслото имаше дупка с размера на топка за голф.

— Не мърдайте — каза Джон. Беше изпънал дясната си ръка и стискаше китката с лявата. От пищенето в ушите ми гласът му ми звучеше тънък и тенекиен. — Не казвайте на никого, че сме идвали — Джон отстъпи с пистолет, насочен в главата на Рицман. — Чувате ли ме? Никога не сте ни виждал.

Рицман вдигна ръце във въздуха.

Джон тръгна заднишком към вратата и аз излязох навън преди него. Горещината ме халоса като наковалня. Чух Джон да казва:

— Кажете на мъжа със синия лексъс, че е свършено с него.

Говореше наслуки. Имах желание да го хвана за колана и да го запокитя на улицата. Засега никой не се беше показал да види какъв е тоя шум. Две коли отминаха по широкото шосе. Главата ми звънтеше.

Джон излезе заднишком през вратата, все още държейки пистолета в положение за стрелба. Щом стъпи навън, той свали ръката си, обърна се към тротоара и се затича. Пробягахме през тротоара, Джон отвори задната врата и скочи вътре. Ругаейки, аз извадих ключовете от джоба си и подпалих понтиака. Рицман се появи на вратата в момента, в който потеглях. Джон изрева:

— Газ! Газ!

Сплесках крака си върху педала и ние се понесохме едвам-едвам по улицата.

— Газ!

— Това правя — изревах и колата, макар все още да се носеше бавно, набра скорост. Рицман тръгна предпазливо по сухата трева. Понтиакът се полюшна като лодка, после най-сетне започна да ускорява. Когато завих на първия ъгъл, колата се понесе и гумите й изсвистяха.

— Уху! — изкрещя Рансъм. Той се наведе през предната седалка, все още с пистолета в ръка. — Видя ли го? Видя ли го как се вкамени? — той започна да се смее. — Той тръгна към мене — аз просто вдигнах това бебче — и БАМ! Ей така!

— Идва ми да те убия — казах.

— Не се ядосвай, толкова беше забавно — задъхваше се Джон. — Видя ли огъня? Видя ли дима?

— Имаше ли намерение да стреляш? — направих още два завоя надясно и наляво в очакване да чуя сирените.

— Разбира се. И още как. Тоя дъртак се канеше да ми го вземе. Трябваше да го спра, нали така? Как иначе бих могъл да му покажа, че съм сериозен?

— Заслужаваш да ти пръсна черепа с това нещо.

— Знаеш ли какъв е бил тоя тип? Разкъсвал е хората на парчета с голи ръце. Гласът му звучеше обидено.

— Работил е в хартиена фабрика двайсет и пет години — казах. — При пенсионирането му са му подарили люлеещ се стол.

Чувах как Джон върти пистолета в ръце и му се радва.

Завих още веднъж и видях „Тютония“ на две преки от нас.

— Защо според тебе ни каза да се върнем на „Ливърмор авеню“, където ни е мястото?

— Без да се обиждаме, това не е най-шикозната част на града.

Не казах нищо повече, докато завих по „Илай Плейс“, след което проговорих, не защото му бях простил, а от изненада. Пред къщата на Джон спря полицейска кола.

— Видял е номера ти — казах.

— Да го шибам — каза Джон. Той се наведе и аз го чух да пъха пистолета под предната седалка. — Не спирай.

Твърде късно беше. Шофьорската врата на полицейската кола се отвори и от нея се появи дълъг син крак. Един колосален син ствол се показа след това, а после и още един гигантски крак. Беше като цирков номер — нямаше как тоя огромен мъж да е побрал в малката кола, но ето го че излезе от нея. Съни Беринджър се изпъна и зачака да паркираме пред него.

— Отричай всичко — каза Джон. — Нямаме друг избор.

Излязох нервно от колата. Не вярвах отричането да има ефект върху Съни. Той се възвиси над патрулната кола, наблюдавайки ни студено.

— Здравейте, Съни — казах аз и лицето му застина. Спомних си, че Съни имаше основателни причини да не ме харесва.

Той погледна от мене към Джон и обратно.

— Къде е? — попита той.

Джон не успя да се удържи и хвърли поглед назад към понтиака.

— В колата ли е?

— За всичко си има причина — каза Джон. — Не правете заключения, преди да чуете нашата версия на историята.

— Дайте ми го, моля. Сержант Хоуган го иска още днес.

Джон тръгна към понтиака и докато последното изречение на Съни отзвучаваше, стъпките му се забавиха. Стори ми се, че едвам не залитна.

— Ох, в колата ли казах, че е? — спря и се обърна.

— Какво иска сержант Хоуган да му върнеш? — попитах.

Съни погледна към Джон, после към мене. Той още повече се изпъна. Гръдният му кош беше широк колкото две дръжки на брадви.

— Някакво старо досие. Бихте ли ми го дали, каквото и да е?

— Аха — каза Джон. — Ти май си го виждал последен, нали, Тим?

Съни се съсредоточи върху мене.

— Изчакайте ме тук — казах и тръгнах по пътеката с Джон по петите ми. Изчаках пред вратата, докато Джон търсеше ключа си. Съни кръстоса ръце и съумя да се облегне на патрулната кола, без да я прегъне на две.

Щом влязохме, Джон се изкикоти. Беше по-щастлив, отколкото го бях виждал през целия си Милхейвънски престой.

— След тая реч за отричане на всичко, ти беше на път да му дадеш пистолета.

— Имай ми вяра — каза той. — Щях да измисля нещо.

Тръгнахме по стълбите.

— Жалко, че Хоуган не изчака още два часа преди да изпрати тоя Малчо тука. Исках да хвърля един поглед на досието.

— Ще можеш — казах. — Аз го преснех.

Джон ме последва на третия етаж и застана на вратата на кабинета си, докато аз се протегнах под канапето и извадих куфарчето. Избърсах с ръка част от праха и отворих куфарчето, за да извадя дебелия сноп на копието. Подадох го на Джон.

Той ми намигна.

— Докато чета, защо не идеш да погледнеш Алън?

Когато затворих вратата, Съни стоеше все така облегнат на колата с кръстосани ръце. Неподвижността му мощно внушаваше посланието, че не заслужавам никакво допълнително усилие. Когато му подадох куфарчето, той се разгъна и го грабна в един миг.

— Благодарете на Пол Фонтейн от мое име, моля ви.

Вместо отговор, Съни влезе в колата и остави куфарчето на мястото до него. Той пъхна ключа за запалване.

— В крайна сметка — казах, — вие направихте услуга на всички, като ми казахте онези неща тогава.

Той ме наблюдаваше, като че ли от дистанцията на няколко километра. Дори не си правеше труда да ме погледне на фокус.

— Дължа ви една услуга — казах. — Ще се отплатя, както мога.

Изразът в очите му се смени за някаква стотна от секундата. После той завъртя ключа, подюри патрулната кола на обратен завой и запраши към „Бърлин авеню“.

9

Говорейки тихичко, Илайза Морган ме отведе във всекидневната.

— Току-що го настаних с обяда му пред телевизора. На четвърти канал има дискусия между журналисти, после ще има на живо предаване от шествието по „Илиной авеню“.

— А, ето къде са изчезнали всички репортери — казах.

— Бихте ли искали да хапнете? Супа от гъби и сандвич със салата от пиле? Ох, ето го пак.

Гласът на Алън избумтя през коридора:

— Какво по дяволите става?

— Умирам от глад — казах на Илайза. — С удоволствие бих похапнал.

Последвах я в дневната. Алън седеше на коженото канапе и едвам не разсипа дървения поднос на скута си, когато се обърна да ме види. В средата на стаята стоеше малък цветен телевизор на поставка с колелца.

— А, Тим. Хубаво — каза Алън. — Не трябва да пропускаш това.

Седнах внимателно, за да не обърна подноса му. До купичката със супа и малка чиния с останките от сандвич беше оставена ваза с розова пъпка. Върху снежнобялата риза и тъмночервената вратовръзка на Алън имаше ленена салфетка. Той се наведе към мене.

— Виждаш ли тази жена? Това е Илайза. Не можеш да я имаш. Моя е.

— Радвам се, че ти харесва.

— Разкошна жена.

Кимнах. Алън се облегна назад и започна да яде супата си.

Джефри Боу, Изобел Арчър, Джо Радлър и трима новинари, които не познавах, седяха около кръгла маса под добронамерения, малко нещо неуверен поглед на Джимбо.

— … необикновено голям брой брутални убийства за толкова малък град — мрънкаше Изобел — и аз се чудя на Ардън Вес, който се перчи пред телевизионните камери по време на погребения на лица, чийто случай е все още нерешен въпреки…

— Въпреки какво, кажете си го, де — изрева Джо Радлър, чието червено лице изригваше от яката му без обичайния буфер на врата.

— … въпреки абсурдната готовност на някои мои колеги да вярват на всичко, което им се каже — плавно завърши Изобел.

Илайза ми подаде поднос, подобен на Алъновия, но без роза. От супата се разнесе апетитния мирис на пресни гъби.

— Има още, ако желаете — тя мина пред мене, за да седне на стол близо до Алън. Джимбо се опитваше да овладее дискусията. Джо Радлър ревеше:

— Ако не ви харесва тук, госпожице Арчър, защо не опитате в Русия, да видите докъде ще стигнете!

— Предполагам, че ще ви е интересно да си представим, Изобел — каза Джефри Боу, но не можа да продължи.

— О, ние всички бихме си го представили, стига да можехме! — изрева Радлър.

— Госпожице Арчър — отчаяно се намеси Джимбо, — в светлината на гражданските вълнения в нашия град през последните дни, не смятате ли, че е израз на безотговорност да се критикува…

— Именно! — измуча Радлър.

— Дали критиката е израз на безотговорност? — попита Изобел.

— Бих се застрелял на часа, ако вярвах, че с това ще предпазя един добър полицай!

— Каква интересна идея — каза Изобел мило. — Но да си дойдем на думата и като оставим засега двете убийства на Синята роза, нека поговорим за убийството на Франк Уолдо, местен бизнесмен с интересна репутация…

— Опасявам се, че се отклоняваме от темата, Изобел.

— Ще ги хванем и ще ги сложим на топло! Както винаги правим!

— Винаги слагаме някого на топло — Изобел се извърна и с един усмихнат поглед изпепели Джефри Боу.

— Кой? — попитах. — Какво каза тя?

— Свърши ли, Алън? — каза Илайза. Тя се изправи да му вземе подноса.

— Кой е бил убит? — попитах.

— Някакъв Уолдо — каза Илайза, връщайки се в стаята. — Четох за това в „Леджър“, на една от последните страници.

— Къде са го намерили? На „Ливърмор авеню“ ли? До един бар, който се казва „Айдъл ауа“?

— Мисля, че са го намерили на летището — каза тя. — Искате ли да видите вестника?

Бях го изчел само до дописката за пожара на Елм Хил. Казах, че да, моля, и Илайза отново излезе от стаята, за да ми донесе сгънатата втора секция на вестника.

Обезобразеното тяло на Франсис (Франки) Уолдо, собственик и президент на компанията за месо „Айдахо“, бе намерено в багажника на един Форд Галакси в дългосрочния гараж на Милхейвънското летище в около три часа сутринта. Един работник от аерогарата бе забелязал отцеждащата се от багажника кръв. Според полицейски източници, предстояло господин Уолдо да бъде подведен под съдебна отговорност.

Чудех се какво ли бе успял да направи Били Риц, за да го накара да изглежда толкова щастлив, и какво ли бе тръгнало накриво в споразумението им.

— О, Тим, предполагам, че ще те интересува това, което пишеше Ейприл? Проекта за моста?

Алън ме гледаше с надежда.

— Нали се сещаш, историческото изследване за старите убийства на Синята Роза?

— При тебе ли е?

Алън кимна.

— Ейприл работеше по него върху масата ми в трапезарията отвреме-навреме. Изглежда Джон не я е оставял да работи върху това вкъщи, затова тя просто ги вземаше, пребърсваше праха отдолу и пак ги оставяше. Илайза ме попита за тях вчера.

— Аз ще ги донеса, ако се интересувате — каза Илайза. — Наядохте ли се?

— Да, чудесно беше — казах, вдигнах подноса и го понесох.

След няколко секунди Илайза се върна с папка в ръка.

10

Ръкописът не беше хронологическо описание на убийствата на Синята роза, както бях очаквал, воден от стереотипните си предразсъдъци спрямо книгите, писани от брокери. Ръкописът на Ейприл Рансъм беше неописуема смесица от жанрове. „Проектът за мост“ беше всъщност самото заглавие на книгата, а не просто условно название. Ясно беше, че според замисъла на Ейприл самата книга трябваше да бъде нещо като мост — между историческото разследване и журналистиката, между събитието и обстоятелствата, между нея самата и момчето в картината „Хвойновото дърво“, между читателя и Уилям Дамрош. Беше сложила мото от Харт Крейн:

Ейприл започваше с историята на моста на „Хърейшо стрийт“. През 1875 година един гражданин се оплаква на страниците на „Леджър“, че мост, съединяващ „Хърейшо стрийт“ със западната страна на река Милхейвън би пренесъл в здравата част на града заразата на престъпленията и болестите. Един граждански водач нарича моста „това родено под нещастна звезда Чудовище, което замени един честен Лодкар“. Веднага след завършването си мостът става сцена на едно отвратително престъпление, отвличането на едно кърмаче, което някакъв див, парцалив мъж на кон грабнал от преминаваща карета. Човекът скочил върху каретата, сграбчил детето от бавачката му и отново възседнал коня, който продължавал да препуска редом. Крадецът направил кръг и се отдалечил сред котилото от бордеи на източната страна на реката. След два дни активни полицейски издирвания трупът бил открит пред грубо направен олтар в мазето на „Грийн уоман“. Престъпникът не бил намерен.

Ейприл бе изровила и отколешната местна история за това как в един сандък на брега група деца откриват старец с опърпани бели криле и за това как децата го пребиват до смърт с камъни, имитирайки страшните, нетукашни стенания, които създанието надава при всеки удар. И аз бях попадал на историята, но Ейприл беше изнамерила стари вестникарски версии на легендата и беше свързала фигурата на ангела с епидемията от инфлуенца, която убива почти една трета от ирландското население, живеещо близо до моста. Наред с това, съобщаваше тя, лице, известно само като М. Ангел, било вписано в полицейските документи от 1911 година. М. Ангел бил убит с камъни и след това погребан в гробището за бедняци и бездомници (което междувременно е изчезнало под част от магистралата изток-запад).

Кръчмата „Грийн уоман“, която първоначално е хижата на лодкаря, се появява често в полицейските документи в края на деветнайсети и началото на двадесети век. Освен, че става сцена на инцидентни разправии и схватки с ножове и пистолети, които са често явление в долнопробните заведения от този период, „Грийн уоман“ става забележителна и с това, че служи за неофициален щаб на Озарените, една от най-отвратителните банди в историята на града. Водачите на Озарените, за които се говорело, че били същите, които като деца пребили с камъни М. Ангел, организират грабежи и убийства из целия Милхейвън, като се твърди, че те контролират престъпния свят, както в Милуоки, така и в Чикаго. През 1914 година кръчмата изгаря при съмнителен пожар, в който загиват трима от петимата водачи на Озарените. Останалите двама изглежда решават да се отклонят в законосъобразни дейности, купуват огромни къщи на „Ийсърн шор драйв“ и активно се намесват в милхейвънската политика.

Именно от стълбите на възстановената кръчма „Грийн уоман“ един уволнен градски чиновник стреля и ранява Тиъдър Рузвелт; друг психясал градски чиновник, който стреля, но не улучва Дуайт Айзенхауър, изниква от сянката на „Грийн уоман“, за да насочи пистолета си.

Ейприл Рансъм внушаваше, че богът, който се бе появил от жиците, говореше най-ясно през живота и смъртта на Уилям Дамрош, чието първоначално име беше Карлос Розарио. Като невръстно дете той е бил отнесен в основата на моста на „Хърейшо стрийт“ от майка си, която е била повикана там от убиеца си.

През седмиците след откриване на живото бебе и на мъртвата млада жена върху замръзналия бряг под „Грийн уоман“, пишеше Ейприл, старата легенда за крилатия мъж са възродила, но променена така, че да обхване разказа за смъртта на Кармен Розарио: този път ангелът бил як и червендалест, а не изнемогващ от старост, златната му коса се развявала от тъмния февруарски вятър и той убил, вместо да бъде убит.

Откъде беше научила Ейприл, че старата легенда се е завърнала? На втората неделя след откриването на детето, две милхейвънски църкви, методистката „Матиас Авеню“ и презвитерианската „Маунт Хореб“, бяха обявили проповеди със следните заглавия: „Ангелът на смъртта, очистителят на грешниците“ и „Завръщането на Уриел“. Една уводна статия в „Леджър“ подканяше жителите на Милхейвън да не забравят, че кървавите престъпления имат човешки, а не свръхестествен произход.

Три седмици след убийството на майката, детето е предадено на първия от домовете за сираци и семействата, отглеждащи сираци. След пет години то попада при Хайнц Стенмиц, новобрачен касапин, който току-що е отворил магазин до къщата си на „Мъфин стрийт“ в един район на Милхейвън, отдавна известен като Пигтаун.

На този етап от живота си, пишеше Ейприл, Стенмиц има поразителен външен вид, който — с дългата си руса коса и красива руса брада — напомня силно на традиционните християнски изображения на Исус; при това в неделите той ръководи неофициални църковни служби в магазина си. Много по-късно, на процеса за блудството му с деца, като свидетелство за безупречния характер на проповедника-касапин бил изнесен фактът, че той често издирвал хората за своите служби по железопътните и автобусните гари и че обръщал особено внимание на онези подплашени и объркани емигранти от Централна и Южна Америка, които били парализирани както от незнанието на английски, така и от бедността си.

11

Ейприл Рансъм постепенно развиваше тезата, че Хайнц Стенмиц е убиецът на майката на Уилям Дамрош. Тя смяташе, че в тъмната, студена февруарска нощ пияни и лековерни свидетели са съзрели развяващата се коса на Стенмиц и са си припомнили старите легенди за преследвания ангел.

Вдигнах очи и видях, че Алън се отърсваше от дрямката си. Беше сключил ръце на кръста си, вирнал брадичка и ме гледаше с блестящ, любопитен поглед.

— Мислиш ли, че е добро?

— Изключително е — казах. — Ще ми се да беше успяла да го завърши. Чудя се как въобще е успяла да направи толкова много.

— Ефективност. Пък и беше моя дъщеря, в края на краищата. Знаеше как да прави изследване.

— Бих искал да го прочета цялото — казах.

— Задръж го, докогато искаш — каза Алън. — Не знам защо, но не успявам да си проправя път през него.

За миг не успях да скрия шока си от това, което Алън току-що ми беше дал да разбера. Той не можеше да прочете ръкописа на дъщеря си, което означаваше, че вече въобще не може да чете. Обърнах се към телевизора, за да скрия смущението си. Екранът показваше в дълбочина „Илиной авеню“. Хората бяха наредени в редици по трима и четирима по тротоарите и крещяха заедно с глас, който скандираше нещо по мегафон.

— О, Боже — казах аз и погледнах часовника си. — Трябва да се срещна с Джон.

Изправих се.

— Знаех си, че ще е добро — каза Алън.

1

Рансъм ме посрещна по риза и влезе във всекидневната, за да изключи телевизора. По него се виждаше същият ограден с въжета участък от „Илиной авеню“, който току-що бях видял по телевизора на Алън. Книгите бяха избутани на едната страна на масичката за кафе и по останалата част от повърхността й лежаха разхвърляни страници от досието на Синята роза. Зеленото ленено сако беше преметнато на облегалката на канапето. Точно преди Джон да стигне до телевизора, задъханата Изобел Арчър се появи на екрана с микрофон в ръка и каза: „Готова е сцената за едно събитие, подобно на което не се е случвало в града от времената на движението за граждански права и което със сигурност ще предизвика противоречиви оценки. С нарастването на напрежението в Милхейвън религиозните и политическите водачи изискват…“

Джон се наведе да изключи телевизора.

— Мислех си, че ще се върнеш преди да почне това — той забеляза дебелата папка в ръката ми. — Какво носиш, друга част от досието ли?

Оставих папката до телефона му.

— Ръкописът на Ейприл през цялото това време е бил у Алън.

Той взе зеленото сако от канапето и го облече.

— Сигурно си го прегледал, значи.

— Разбира се — казах, отваряйки обърнатия ръкопис на последните страници. Бях прегледал само нещо, което изглеждаше като да е първата глава на „Проектът за мост“, и се чудех какво е написала Ейприл накрая. През гърба на страницата смътно се виждаше нещо като герб на писмо и, любопитен, аз взех листа и го обърнах. Беше бланка за писмо с името и адреса на Ейприл. Писмото носеше дата отпреди около три месеца и беше адресирано до шефа на полицията Ардън Вес.

Джон се приближи до мене откъм всекидневната, намествайки лененото сако.

В писмото се обясняваше, че Ейприл Рансъм има желание да напише студия, която ще засяга убийствата на Синята Роза отпреди четиридесет години и че тя се надява Вес да й даде разрешение да работи с оригиналните полицейски архиви по случая.

Обърнах следващото писмо, което носеше дата от две седмици по-късно и което изразяваше същото желание с малко по-силни изрази.

Под него имаше писмо, адресирано до сержант Майкъл Хоуган и с дата пет дни след второто писмо до Ардън Вес. Ейприл молеше сержанта да й помогне в проучванията й — шефът на полицията не беше отговорил на молбите й, но ако сержант Хоуган изпитваше някакъв интерес към това презанимателно ъгълче от историята на Милхейвън, госпожа Рансъм би му била много благодарна. Искрено ваша.

Следващото писмо до Майкъл Хоуган, в което се изказваше съжаление относно може би лошите маниери на авторката, но се изразяваше надежда за възможността те да бъдат компенсирани от нейното желание да отдели от собственото си време, за да се опита да открие четиридесетгодишното досие в какъвто там склад се държеше то.

— Хоуган е знаел, че тя се интересува от случая на Синята Роза — казах. Джон четеше писмото през рамото ми. Той кимна. — Тоя човек добре си крие картите, как мислиш?

Джон застана до мене и обърна следващата страница, също писмо. То беше до Пол Фонтейн.

— Прелъстява го — каза Джон. — Ваша, с надежда? Ейприл никога не би говорила така.

— Мислиш ли, че тя може да е влизала в „Грийн уоман“?

Той се изправи и ме погледна.

— Почвам да се чудя дали въобще някога съм бил квалифициран да отговарям на подобни въпроси — той вдигна ръце. — Всъщност, въобще не съм знаел над какво точно работи.

— Мисля, че и тя не е знаела — казах. — Това изследване се оказва само отчасти историческо.

— Никога не й стигаше — каза Джон, пристъпвайки към мене. — Това е истината. Не й стигаше да е звездата на „Барнет“, не й стигаше да пише това, което и други биха написали, не й стигаше… — той стисна устата си и погледна мрачно към ръкописа. — Хайде да отиваме в града, преди проклетото шествие да е свършило.

Той отвори вратата и изхвърча навън. Щом влезе в колата, постави ръка на бедрото ми и глава на коляното ми и се протегна под седалката ми.

— Не — казах.

— Да — той се изправи с револвера в ръка. — Неприятно ми е да го казвам, но може да имаме нужда от това.

— Тогава не разчитай на мене.

— Хубаво, ще отида сам — той се облегна назад, прибра корем и затърка патлака в панталона си. После погледна към мене. — И аз не мисля, че ще имаме нужда от пищов, Тим. Но ако срещнем някого, искам да имам нещо, на което да разчитам. Не искаш ли и ти да огледаш мястото?

Кимнах.

— Това е просто подсигуровка.

Запалих колата, но не свалях очи от него.

— Като при Рицман?

— Там сбърках — той се ухили и аз изключих двигателя. Той вдигна ръце, с дланите навън. — Честна дума, не трябваше да го правя, съжалявам. Хайде, Тим.

Запалих отново.

— Моля те, не прави това пак. Никога.

Той клатеше глава и наместваше сакото около извитата бивна на дръжката.

— Представи си обаче, че някакъв тип влезе, докато сме там. Няма ли да си по-спокоен, ако знаеш, че имаме малко огнева мощ?

— Ако беше в мои ръце, може би.

Джон безмълвно отвори сакото си, извади пищова от панталона си и ми го даде. Оставих го на седалката до мене и го усетих неудобно да притиска бедрото ми. Когато спрях на червено, го взех и затъкнах дулото от лявата страна на колана си. Светна зелено и аз рязко потеглих.

— За какво Алън си е купил пистолет?

Джон ми се усмихна.

— Ейприл му го купи. Знаеше, че държи много пари в къщата, въпреки нейните усилия да внася парите в банка. Предполагам, че си е мислила, че ако в къщата влезе крадец, достатъчно е Алън да размаха това оръжие и той ще си плюе на петите.

— Ако е смятала той просто да го размахва, не би трябвало да му купува патрони.

— Тя не му е купувала — каза Джон. — Тя просто му е казала да насочи пищова във всеки, който разбие къщата. Веднъж миналата година, когато тя беше заминала, Алън се обади много раздразнен, задето Ейприл не му се доверявала достатъчно, та да му даде патрони, той можел да се оправя с пистолет по-добре от мене…

— Ами! — Алън Брукнър нямаше вид на човек, който би прекарвал времето си в стрелба.

— Ако искаш, вярвай. Както и да е, той ме въртя на шиш, докато най-сетне се предадох и го заведох в един магазин на „Сентрал дивайд“. Той купи две кутии с халосни патрони. Не знам дали е казвал това на Ейприл, но аз не съм.

Докато карах по „Хърейшо стрийт“, до нас достигнаха далечни звуци от „Илиной авеню“ и от отвъдната страна на реката. Гласове, които крещяха лозунги по мегафони, се възвисяваха над смесица от възгласи и дюдюкания.

Погледнах на юг към „Илиной“ на следващото кръстовище. Голяма тълпа хора, някои от тях размахващи лозунги, бяха запълнили булеварда. Натруфен и далечен като рицар в доспехи, конен полицай с каска за безредици премина покрай нас. Щом пресякох улицата, шествието отново се превърна в далечна глъчка.

Жилищните сгради покрай този участък от „Хърейшо стрийт“ изглеждаха необитаеми. Тук-там мъже седяха и пиеха бира в паркирани коли.

— Прегледа ли досието? — попитах.

— Странна работа, нали?

— Да, въобще не са попитали кой е бил уволняван напоследък.

— Нима не си забелязал? Хайде де! — той се изпъна на мястото си и се вторачи в мене, за да разбере дали просо се преструвам на невнимателен. — Кой е човекът, с когото най-вече би трябвало да са разговаряли? Кой е знаел за „Сейнт Олуин“ повече от когото и да било друг?

— Баща ти.

— Но те са говорили с баща ми.

Спомних си това и опитах с друго име.

— Гренрой Брейкстоун, но аз четох и неговите показания.

— Не мислиш.

— Кажи ми ти тогава.

Той стоеше извит на една страна, вгледан в мене с вбесяваща усмивчица на лицето.

— Няма показания от прочутия Боб Бандолайър. Не е ли малко нещо странно това?

2

— Сигурно бъркаш — казах.

Той изсумтя.

— Сигурен съм, че четох за Боб Бандолайър в тези показания.

— Споменават го другите отвреме-навреме. Но той не е работил в хотела по времето на убийствата. Така че Дамрош — изглежда Бандолайър въобще не му е минал през ума.

Мостът беше точно пред нас и аз свих наляво по „Уотър стрийт“. На петнайсетина метра кръчмата „Грийн уоман“ стоеше върху бетонната си плоча срещу жилищните сгради. Върху драсканиците се разхождаха, поклащайки се, гълъби.

На три метра от предната страна на бара една петметрова секция от бетонната плача се спускаше плавно към пътя. Гълъбите се разпляскаха и разлетяха под гумите ми. Преминах бавно от лявата страна на бара. Втората, по-издигната част от кръчмата завършваше в плоска стена с вградена навътре врата.

Минах откъм задната страна на сградата и се мушнах зад нея. Задната стена беше покрита с насмолена хартия. Над задната врата върху високата сляпа фасада имаше два прозореца. Двамата с Рансъм полека затворихме вратите си. Сега вече почти достигнала до моста на „Илиной авеню“, невидимата поради завоя река и поради подобните на затвор стени на една изоставена фабрика, армията се придвижваше. Един напорист, боботещ глас изрева:

— Справедливост за всичко! Справедливост за всички!

Гълъбите се поклащаха върху СКУЗ ДУФАЙ и УБИЙ МА СМРТ.

С периферното си зрение долових бяло сияние и се обърнах към него — ослепителната светлина заливаше като прожектор една гургулица, застанала напълно неподвижно върху асфалта.

Погледнах към бялото, лишено от светлосенки лице на Рансъм над покрива на колата.

— Може би някой е извадил тези страници от досието.

— Защо?

— За да не ги види Ейприл. За да не ги видим ние. За да не ги види никой никога.

— Какво ще кажеш да се опитаме да проникнем в това място, преди шествието да се разпадне? — попита Рансъм.

3

Джон отвори остъклената врата и започна да се бори с топката на дървената. След това блъсна вратата с рамо.

Извадих револвера и застанах зад него. Той отново се мъчеше с топката. Приближих се и видях, че дърпа стоманен катинар. Бутнах го и насочих дулото в ключалката.

— Леко, приятел — Джон избута дулото с пръст. Върна се при колата и отвори багажника. След един мъчителен промеждутък, който навярно е бил по-кратък, отколкото ми се видя, той затвори капака и се върна с дръжката на крик. Отдръпнах се и Джон пъхна пръчката в катинара. След това извади пръчката, докато катинарът не спря, и натисна силно върху горната част на пръчката. Лицето му се сгърчи и раменете му са изпънаха в лененото сако. Лицето му стана мораво. Аз бутнах нагоре долната част на пръчката. Нещо помежду ни омекна като маджун и катинарът се счупи.

Джон залитна напред, а аз почти се сринах назад. Той хвърли пръчката, издърпа счупения катинар и го остави върху бетона до дръжката на крика.

— Какво чакаш? — каза той.

Бутнах вратата и влязох в кръчмата „Грийн уоман“.

4

Стояхме в почти празно помещение. На отсрещната стена имаше стълбище с перила, което отвеждаше нагоре. Кафява пластмасова кушетка с нарязана тапицерия стоеше срещу него, а от лявата ми страна имаше бюро. Разнищен зелен килим покриваше пода. На отсрещната стена имаше още една врата. Джон затвори вратата и по-голямата част от светлината в стария офис изчезна.

— Тук ли видя Рицман да вади нещата от колата си? — попита Джон.

— Колата му беше паркирана отстрани на сградата и предната врата беше отворена.

Нещо над нас прошумоля и двамата вдигнахме поглед към надупчените греди на тавана.

— Искаш ли да огледаш отпред, а аз да се кача горе?

Кимнах и Рансъм тръгна към стълбите. После спря и се извърна. Знаех какво мисли. Извадих колта от колана си и му го подадох с дръжката напред.

Той понесе пистолета към стълбището. Когато стъпи на първото стъпало, направи ми знак да вървя. Пресякох празния офис и отворих вратата към междинната част на сградата.

Дълъг дървен тезгях заемаше средата на помещението. Очуканите тенекиени мивки и друг метален тезгях заемаха насрещната стена. Някога към дебелите дървени подпори върху грубите гипсови стени са били прикрепени шкафове. Счупените тръби, които стърчаха от пода, бяха докарвали газ за печките. Лъч масленожълта светлина падаше върху отсрещната стена. На горния етаж Рансъм отвори скърцаща врата.

Вход без врата водеше към залата за гостите. Около краката ми се разлитаха дебели вълма прах.

Застанах на входа и огледах старото помещение на кръчмата. Оцветеният прозорец затъмняваше деня и го превръщаше в облачен ноемврийски следобед. Точно срещу мене беше извитият край на дългия бар с широк отвор под една панта, така че барманът да може да повдигне нагоре част от дървото. Високи чучури с орнаменти, завършващи като глави на животни и птици, бяха наредени по протежение на бара.

Празни сепарета, неуместни като черковни пейки от седемнайсети век, бяха наредени до стената от дясната страна. Дебел килим прах покриваше пода. Видими като отпечатъци в сняг, двойка следи от стъпки водеше към и после се отдалечаваше от един малък участък върху пода близо до сепаретата. Преминах през отвора на входа. Когато погледнах надолу, видях малки стъпки с дълги пръсти, отпечатани върху прахта.

Завладя ме чувството, че съм се изправял вече на по-ранен етап от живота си пред точно такава празнота. Направих още една крачка напред и чувството се засили, сякаш времето се разпадаше около мене. Някаква смътна музика, която някога бях познавал, но вече не знаех каква е, зазвуча тихо в главата ми.

Мраз прониза тялото ми.

И тогава видях, че в празното помещение има още някой и замръзнах от ужас. Едно дете стоеше пред мене върху прашния под и ме наблюдаваше със страховита, отчетлива подкана. Водата струеше под обречените брястове на „Ливърмор авеню“ и заливаше умиращи мъже, които крещяха сред обезобразени трупове във воняща зелена пустош. Бях го виждал вече, отдавна-отдавна.

И тогава ми се стори, че друго момче, друго дете застана зад него и че ако това дете се протегне към мене, аз ще бъда един от нарязаните трупове.

Райската градина, царството небесно.

Пристъпих още една крачка напред и детето изчезна.

Със следващата крачка се приближих до прозореца. Две четвъртити форми се бяха отпечатали върху прашния слой под прозореца. По ивиците на пода като стафиди бяха разпилени кафяви сачми.

Тежки стъпки се зададоха откъм старата кухня.

— Нещо е изяло дупка с размерите на Небраска върху стената горе. Намери ли кашоните?

— Изнесли са ги — казах. Бях замаян.

— По дяволите — той дойде до мене. — Ето ги къде са били, ясно се вижда — той въздъхна. — Плъховете са се били заели с тези кашони — може би затова Рицман ги е изнесъл.

— Може би — не довърших изречението и прозвуча сякаш се съгласявам с него. Не исках да му кажа, че кашоните може би са били изнесени заради жена ми.

— А това какво е? — Джон показа двойната следа от стъпки към мястото, откъдето те се връщаха обратно. Пищовът се мандахерцаше в ръката му. Той се наведе и изсумтя на това, което видя.

Приближих се зад него. В края на един сектор от дъски висеше пиринчена халка, прикрепена към диск.

— Врата в пода. Може би има нещо в мазето — той се наведе и дръпна халката. Цялата тая част на пода се прегъна о невидима панта и разкри върха на дървена стълба, която се спускаше право надолу в мрака. Усетих миризмата на кръв, тръснах глава и долових само миризмата на мухъл и пръст.

И това вече го бях преживял. Нищо не света не би ме накарало да сляза в мазето.

— Не изглежда много вероятно — каза Джон, — но може би си струва да се хвърли един поглед?

— Долу няма нищо освен… — не можех да кажа какво би могло да има долу.

Тонът ми предизвика вниманието му и той ме погледна внимателно.

— Наред ли си?

Казах, че съм добре. Той посочи с револвера в мрака под кръчмата.

— Имаш ли запалка или кибрит?

Поклатих глава.

Той дръпна предпазителя, наведе се и постави крака си върху второто стъпало. С ръка върху пода сложи другия си крак върху първото стъпало и едва не се строполи в мазето. Остави пистолета и се закрепи с две ръце, докато слезе още две стъпала надолу. Когато раменете му бяха повече или по-малко на равнището на отвора, той грабна пистолета, погледна ме страшно и слезе до долу. Чух го да ругае, след като се хласна в нещо на дъното.

Мирисът на застояла кръв отново ме удари в носа. Попитах го дали вижда нещо.

— Върви по дяволите — отговори ми той.

Виждах оредялата му коса, опъната назад по розовия му, уязвим на вид череп. По-надолу дясната му ръка неефективно държеше пистолета на нивото на шишкавия корем. До един от краката му различих стол за бар със зелена пластмасова седалка. Беше стъпил на него при слизането си от стълбата.

— От едната страна има два прозореца. Има стар улей за въглища и разни други лайна. Чакай.

Той се отдалечи от отвора.

Наведох се, сложих ръка на пода, седнах и провесих крака в бездната.

Гласът на Джон достигна от стотици километри разстояние:

— Държали са кашоните тук, поне за известно време. Виждам някакви гадости… — той ритна нещо, което издаде кух, кънтящ звук, като варел. После каза:

— Тим.

Не исках да сложа крака върху степенките на стълбата. Краката ми сами го направиха. Извъртях се и ги оставих да ме водят надолу.

— Идвай по-скоро, по дяволите.

Щом главата ми премина под равнището на пода, усетих миризмата на кръв отново.

Кракът ми стигна до същия стол за бар, през който Рансъм едва не беше паднал. Ритнах го настрани, преди да стъпя на пръстения под. Джон стоеше с гръб към мене на десетина метра в най-тъмната част на подземието. Прашният правоъгълник на един прозорец пропускаше сноп светлина, която падаше върху стария улей за въглища. До него лежеше килнато голямо, дървено буре. На няколко метра имаше сплъстена купчина от разпокъсани картони и хартия. На половината от разстоянието между мене и Джон друидски кръг от тухли отбелязваше мястото, където някога е била пещта на кръчмата. Мирисът на кръв ставаше все по-силен.

Джон погледна през рамо, за да се увери, че съм слязъл по стълбата.

Приближих се към него и той направи крачка встрани.

Стар фотьойл с черна боя стоеше като разнебитен трон върху пръстения под. Черна боя бе разлята по земята пред него. Дъхът ми спря. Боята блестеше на слабата светлина. Застанах до Джон и той посочи с дулото на колта към три дължини от дебело, окървавено въже. Всяка от тях бе прерязана наполовина.

— Някой е бил застрелян тук — казах. Сам бях изненадан от зловещата разумност в гласа ми. — Който и да е бил, бил е убит със същия нож, с който са разрязали въжетата — тази мисъл ми дойде, дума по дума, докато я изричах.

Той преглътна.

— Ейприл е била намушкана с нож. Грант Хофман е бил убит с нож.

А също и Арлет Монаган, Джеймс Тредуел, Монти Лиланд, Хайнц Стенмиц.

— Мисля, че не е разумно да съобщаваме това на полицията, а? Ще трябва да обясняваме защо сме разбили вратата.

— Можем да изчакаме, докато се появи трупът — казах.

— Той се появи. Човекът в колата на летището.

— Пазачът го е намерил, тъй като от багажника се е отцеждала кръв — казах. — Който го е убил, го е сложил в багажника все още жив.

— Значи е някой друг?

Кимнах.

— Какво, по дяволите става тук?

— Не знам вече дали искам да знам — казах и обърнах гръб към кървавия трон.

— Господи, те може да се върнат — каза Джон. — Защо стоим тук като будали? — той тръгна към стълбата, като ми хвърляше през рамо обезумели погледи. — Какво правиш?

Аз отивах към валмото от картон и смачкана хартия до едната стена на подземието.

— Полудя ли? Може да дойдат!

— Имаш пистолет, нали? — думите отново излязоха от устата ми без никаква връзка с това, което наистина чувствах.

Рансъм зяпна в мене невярващо, после отиде до стълбата и тръгна да се изкачва. Докато аз стигна до намачканата хартия, той беше достигнал върха. Седна на ръба на отвора и вдигна крака. Чух го да се изправя. Стъпките му се отдалечиха към кухнята.

Отпечатъците от два кашона, отчасти прикрити от парчета разкъсан картон, бяха изрязани като следи от стъпки върху пода на мазето. Плъховете, търсещи храна и кабели, бяха оставили недокоснато това, което е било в кутиите, но няколко парчета хартия се валяха сред късчетата разнищен картон.

Клекнах и започнах да ровя в боклука. Тук-там сред хартийките се появяваше фрагмент от писмо, не повече от две-три букви. Оправих един от тях. Част от нещо като буква а беше свързано с ясно изписано р. ар. Арфа? Арабеска? Опитах с друг фрагмент. Ву. Вулва? Овулация? Един малко по-голям фрагмент лежеше на около метър и аз се протегнах да го взема. Стъпките на Джон отбумтяваха към задната част на сградата. Нетърпението му, примесено със запотен и тревожен гняв, пронизваше звука на стъпките му.

Огладих хартийката. В сравнение с другите парченца тя се четеше като книга. Изправих се, опитвайки се да разчета написаното, докато отивах към стълбата.

Най-отгоре с главни букви пишеше АЛЛЪ (празно) ТА (празно) Н. имах чувството, че това означава нещо за мене. След още една празнота идваха цифрите 5, 77,. Под тази легенда пишеше: 160–161, 55. 22. Джейн Райт. Почти просълзена, храбра усмивка при у (празно) тесни джинси, каубойски ботуши, черна къса тениска. Привлекателен бял боклук, опитваща се да см (празно) да се придвижи нагоре. Без деца, съпруг (тук листчето свършваше).

Сгънах хартийката на две и я пъхнах в джоба на ризата си. Подплашен да не би Джон да си е тръгнал, изтърчах по стълбите, без да се хващам отстрани, и скочих от последната пречка направо на пода.

Отвън той кръжеше по цимента, като удряше ключовете от колата по бедрото си и държеше здраво колта със свободната си ръка. Той ми хвърли ключовете със сила.

— Знаеш ли колко близко беше? — каза и вдигна счупения катинар и дръжката на крика. Искаше да каже: колко близко беше да това да те зарежа тук. На няколко пресечки източно от нас тълпата ревеше и скандираше. Джон прокара катинара през металната халка.

Въпреки паниката му не усещах никаква необходимост да се бърза. Всичко, което имаше да става, щеше да стане. Вече беше станало. Нещата щяха да се оправят със сигурност, но дали щяха да се оправят за добро или за зло — това нямаше нищо общо нито с Джон Рансъм, нито с мене.

Когато влязох в колата, Джон Рансъм барабанеше бясно върху таблото. Завих покрай ъгъла на кръчмата. Джон се опитваше да гледа в няколко посоки едновременно, сякаш дузина въоръжени мъже се промъкваха към нас.

— Ще ни измъкнеш ли най-сетне от тук?

— Искаш ли да те оставя вкъщи?

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Искам да отида до Елм Хил и да намеря Сънчана.

Той изохка продължително.

— Какъв е смисълът?

Отговорих му, че знае.

— Не, не знам — каза той. — Тия стари работи са загуба на време.

— Ще те оставя на „Илай плейс“.

Той се срути върху облегалката. Изчаках светофара на „Хърейшо стрийт“ и обърнах по моста. Джон клатеше глава, но каза:

— Добре де. Прахосвай ми бензина.

Спрях на една бензиностанция и напълних резервоара преди да се върна на магистралата изток-запад.

5

„Плъм бароу лейн“ се пресичаше с „Бейбъри“ на един ъгъл, където висока сива сграда в колониален стил, която приличаше повече на адвокатска кантора, отколкото на къща, доминираше над кибритената кутийка оттатък улицата. Това, което бяхме видели в кръчмата, ни караше да възприемаме Елм Хил като грозен и заплашителен.

Къщите и техните табели, колосални пощенски кутии и добре окосени морави, се изправяха към улицата безоки като сградите по „Хърейшо стрийт“. Биха могли да се окажат необитаеми като тях. Вратите на гаражите бяха прилепени към асфалтираните алеи чрез дистанционно управление. Освен нашата, не се виждаше никаква друга кола. Възможно беше ние с Рансъм да сме единствените хора в Елм Хил.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш?

Това беше първото изречение, което Рансъм произнасяше, откакто ме беше поканил да му прахосвам бензина, и то имаше вид на недоволно ръмжене, отправено към страничното стъкло. Бе извъртял целия си торс, за да постави глава върху дясното си рамо.

— Това е тяхната улица — казах.

— Всичко изглежда еднакво — той пренасочи гнева си към пейзажа. Беше, разбира се, прав: всички улици на Елм Хил наистина изглеждаха еднакви.

— Ненавиждам тези безмозъчни градове-играчки.

Миг по-късно:

— Слагат имената си по табелите, за да не си сбъркат къщата, като се прибират вечер.

След нова пауза:

— Знаеш ли срещу какво възразявам? Толкова е грозно.

— Ще те закарам вкъщи и ще се върна тук сам — казах и той млъкна.

От предходния ъгъл къщата изглеждаше почти неповредена. Жена по джинси и сива блуза буташе кашон отзад на старо синьо волво-комби, което бе спряно върху коловозния път към гаража. Зад нея върху тревата имаше висока закривена лампа, завършваща с бял глобус. Късата бяла коса на жената блестеше на слънцето.

Изкарах понтиака върху коловоза и спрях зад волвото. Джон пъхна колта под седалката си. Жената се отдалечи от комбито и хвърли поглед към къщата, преди да ни доближи. Когато излязох от колата, тя се усмихна със срамежлива, почти печална усмивка. Помислила си беше, че сме от пожарната или от застрахователната агенция и направи жест към къщата.

— Ето я.

Лек, неопределен европейски акцент провлачваше гласа й.

— Нямаше да е толкова зле, ако експлозията не беше засегнала целия под чак до спалнята.

Хубостта, която старите й съседи бяха споменали, все още личеше по кръглото й лице под шапката от бяла коса. Саждена черта беше изцапала брадичката й. Тя избърса ръцете си о джинсите и пристъпи напред, за да поеме ръката ми с леко, прямо ръкостискане.

— Много беше страшно, но се оправяме.

От верандата слезе слаб мъж със скулесто лице и корона от сивееща коса. В ръцете си носеше купчина сгънати дрехи. Каза, че веднага ще дойде, отиде до волвото и бутна купчината дрехи до кутията.

Джон застана до мене и госпожа Сънчана се обърна заедно с нас, за да погледне пораженията върху къщата си. Експлозията беше съборила стените на кухнята и покривът се беше сринал в пламъците. От бъркотията стърчаха покривни плочи, извити като листа, и дървени греди. До стената на почернялата всекидневна се виждаха овъглени мебели. Блещукащ хаос от счупени стъкла и порцелан покриваше килнатия под на всекидневната. От развалините лъхаше тежката, погребална миризма на изгорял плат и влажна пепел.

— Надявам се, че ще можем да спасим онези части от къщата, които не са рухнали — каза господин Сънчана. Той говореше със същия лек, напевен акцент като жена си, но не така идиоматично. — Какво е вашето мнение?

— Най-добре ще е да обясня първо — и аз им казах името си. — Оставих ви бележка вчера, в която казвах, че искам да говоря с вас за някогашния ви хазяин на Шеста южна улица, Боб Бандолайър. Разбирам, че това е ужасен момент за вас, но ще съм ви много благодарен, ако можете да ми отделите макар и съвсем мъничко време.

Господин Сънчана се отдалечи, клатейки глава, още преди да съм преполовил тази малка реч, но жена му остана с мене до края.

— От къде знаете, че сме живели там?

— Разговарях с Франк и Хана Белнап.

— Тереза — каза мъжът. Той стоеше пред разрушената веранда и обгорената предна врата. Посочи развалините.

— Намерих бележката ви, когато се върнахме вкъщи, но беше след десет часа и си помислих, че е твърде късно да звъним.

— Ще ви бъда благодарен и за най-нищожната помощ — казах. — Разбирам, че ви се натрапвам.

Джон се беше облегнал на предницата на понтиака, вторачен в разрухата.

— Имаме толкова много работа — каза мъжът. — Това не е важно, да се говори за тази личност.

— Вчера някой ме проследи до тук от Милхейвън — обърнах се аз към нея. — Зърнах го за миг. Когато прочетох за къщата ви в тазсутрешния вестник, зачудих се дали експлозията е била наистина случайност.

— Какво имате предвид — господин Сънчана се върна настръхнал към жена си и мене. Косата му имаше вид на четка и в бялото на очите му се забелязваха червени нишки. — Защото вие сте идвал тук, някой ни е сторил това ужасно нещо? Това е смешно. Кой би направил това?

Жена му остана безмълвна за известно време. После се обърна към мъжа си:

— Нали каза, че имаш нужда от почивка?

— Сър — каза Дейвид, — не сме виждали и не сме разговаряли с господин Бандолайър от десетилетия.

Той прокара пръсти през косата си, от което тя щръкна още повече.

Жена му отново се обърна към мене.

— Защо ви интересува толкова?

— Помните ли убийствата на Синята Роза? — попитах. Ирисите в черните й очи се присвиха. — Търсех информация, която да има нещо общо с тези убийства, и неговото име изниква във връзка с хотела „Сейнт Олуин“.

— А вие какъв сте? Полицай? Частен детектив?

— Писател съм — казах. — Но това е въпрос, който ме интересува лично. Както и моя приятел — представих Джон, който се приближи да кимне на Сънчана. Те почти не го погледнаха.

— Защо ви интересува лично?

На можех да разбера какво става. Тереза и Дейвид Сънчана бяха застанали пред мене, Дейвид с някаква отегчена нервност, която предполагаше предварително знание за всичко, което смятах да му кажа. Жена му изглеждаше като настръхнало куче-птичар.

Може Дейвид Сънчана и да знаеше какво ще кажа аз, но аз не знаех.

— Преди много време написах роман за убийствата на Синята Роза — казах. Дейвид погледна към къщата, а Тереза се намръщи. — Там последвах основните факти, както се смяташе, на случая и изкарах детектива убиец. Но не знам дали някога съм вярвал в това. Преди около седмица господин Рансъм ми се обади, след като някой беше почти убил жена му и беше написал Синя Роза до тялото й.

— Ах — каза Тереза. — Толкова съжалявам, господин Рансъм. Четох във вестниците. Но не беше ли я убило това момче, Драгонет? — тя хвърли поглед към съпруга си и лицето му се стегна.

Обясних им за случая с Драгонет.

— Не можем да ви помогнем — каза Дейвид. Тереза се обърна към него намръщено и отново ме погледна. Все още не ми беше ясно какво става, но знаех, че трябва да продължа да говоря.

— Имам си своя причина да се опитвам да намеря стария убиец Синята Роза — казах. — Мисля, че това е убиецът на сестра ми. Тя беше убита пет дни преди първата жертва, която му се приписва, и то на същото място.

Джон отвори уста и веднага пак я затвори.

— Имаше случай с малко момиченце — каза Тереза. — Помниш ли, Дейвид?

Той кимна.

— Ейприл Андърхил — казах. — Беше деветгодишна. Искам да знам кой я е убил.

— Дейвид, момиченцето е била негова сестра.

Той промърмори нещо, което прозвуча като немски, завъртян наобратно.

— Има ли някъде в Елм Хил място, където мога да ви почерпя по едно кафе?

— Има едно кафене в кварталния център — каза тя. — А, Дейвид?

Той хвърли поглед към часовника си, после отпусна ръка и внимателно, почти със страх разгледа лицето ми.

— Трябва да се върнем след един час, за да се срещнем с хората от компанията — каза той. Жена му докосна ръката му и той й кимна почти незабележимо.

— Ще оставя моята кола в гаража — каза Дейвид. — Тереза, би ли прибрала здравата лампа?

Направих движение към лампата зад волвото, но той каза:

— Тереза ще го направи.

Той влезе в колата. Тереза ми се усмихна и отиде да вземе лампата. Мъчително бавно, той вкара комбито в дървения гараж. Тя го последва вътре, остави лампата в един ъгъл и застана до колата. Двамата проведоха разговор шепнешком, преди той да излезе от колата. Докато идваха към мене, очите на Тереза не слизаха от лицето ми.

Джон им отвори задната врата на понтиака. Преди да влязат, Дейвид извади бяла носна кърпичка от джоба си и избърса саждите от брадичката на жена си.

6

Като по предварителна уговорка, двамата Сънчана не споменаха нито някогашния си хазяин, нито Синята Роза, докато бяхме в колата. Тереза разказа по какъв чудотворен начин полицаят се беше появил сред дима и ги бе изнесъл през прозореца на спалнята.

— Човекът ни спаси живота, наистина ни спаси, така че не можем да гледаме прекалено трагично на това, което стана с къщата. Нали, Дейвид?

Тя беше говорителката им пред обществото и той се съгласи.

— Разбира се, не можем да гледаме прекалено трагично.

— Ще живеем във фургон, докато си построим нова. Ще го сложим отпред на поляната, като циганите.

— В Елм Хил ще са във възторг от това — каза Джон.

— В хотел ли ще отседнете нощес? — попитах.

— У сестра ми. Тя и мъжът й се преместиха в Елм Хил години преди нас — затова дойдохме тук. Когато си купихме къщата, тя беше единствената на тази улица. Навсякъде около нас бяха ниви.

Следващите ни въпроси извлякоха информацията, че бяха дошли в Милхейвън от Югославия, където в началото на брака си те бяха давали под наем стаи на туристи, докато Дейвид завърши висше образование. Бяха се преместили в Америка в навечерието на войната. Дейвид беше изкарал курсове за счетоводител и в крайна сметка беше получил работа в „Галакс корпорейшън“.

— „Галакс корпорейшън“ ли? — спомних се как Тереза беше казала „това момче Драгонет“. От лявата ни страна слънчевата светлина превръщаше половината от повърхността на езерото в застинало златисто. По позлатената вода на двойки плуваха диви патици. — Значи сте познавали Уолтър Драгонет?

— Той постъпи в моя отдел една година преди да се пенсионирам — каза Дейвид. Не пожелах да задам въпроса, който отново и отново се задава на всеки, притежаващ макар и най-слаба връзка с някоя прославена или печално известна личност. По същия начин постъпи и Джон. За няколко мига се възцари мълчание.

Наруши го Тереза.

— Дейвид беше потресен, когато научихме.

— Привързан ли бяхте към него?

— Някога си мислех, че съм привързан към него — той се прокашля. — Той се държеше като възпитан младеж. Но след три-четири месеца започна да ми се струва, че Уолтър не съществува. Тялото му беше там, беше вежлив, гледаше си работата, при все че понякога закъсняваше, но никога не присъстваше.

Минахме покрай ниската сграда на общината. До един завой на пътя се виждаше да се възвишава в слънчевата светлина голият хълм, който бе дал името на предградието. По сивите пътеки, които разсичаха зелената му трева, блещукаше слюда.

— Не мислите ли, че те страдат, хората от тоя вид? — попита Тереза.

Гласът й ме стресна като ехо от моя собствена полуосъзната мисъл. Щом тя проговори, знаех, че съм съгласен с нея — вярвах в принципа, продиктувал думите й.

— Не — отсече мъжът й. — Той не беше жив. Ако не си жив, не чувстваш нищо.

Преместих главата си, за да видя Тереза в огледалцето. Тя се беше обърнала към мъжа си и нейният поразително изваян, категоричен профил стоеше изрязан като профил върху монета. Тя извърна поглед, за да срещне моя в огледалото. Усетих вълна от взаимно разбиране.

— Какво мислите вие, господин Андърхил?

Извърнах погледа си, за да проверя какво е уличното движение, преди да свия към паркинга на малкия търговски център.

— Видяхме част от разпита му — казах. — Каза, че някакъв съсед блудствал с него, когато бил малко момче. Така че да, мисля, че е страдал някога.

— Това не е оправдание — каза Дейвид.

— Не — въздъхна Тереза. — Не е оправдание.

Спрях на едно свободно място и Дейвид й каза нещо на езика, на който си бяха говорили в гаража. Това, което той каза, завърши с думата Тресих. Изписвам думата така, както мога. Тя беше променила името си заради хора като мене и Белнапови.

Излязохме от колата.

Джон каза:

— Ако това, което си казахте, е прекалено лично, за да бъде споделяно, кажете ми, че е така, но аз не мога да не чувствам любопитство.

— Беше… — Дейвид спря и безпомощно повдигна ръце.

— Мъжът ми спомена колко ужасно е това, че животът ни срещна с двама убийци — същото мощно съчувствие се излъчи от нея, право към мене. — Докато живеехме на горния етаж на господин Бандолайър, той уби жена си.

7

— Не знаехме какво да правим — каза Тереза. Върху стъклената маса между нас димяха чаши кафе. Аз и тя седяхме до прозореца, който гледаше към паркинга, Дейвид и Джон седяха един срещу друг. Две деца се търколиха по дългия хълм оттатък улицата, превъртайки се през тревата с размахани ръце и крака.

— Толкова се страхувахме от този човек. Дейвид е прав. Беше като нацист. А ние бяхме толкова отскоро в Америка, че вярвахме, че той може да ни прати в затвора, ако се оплачем в полицията. Живеехме в неговата къща, не знаехме какви права има той върху нас.

— Насилник — каза Дйвид. — Вечно крещеше, вечно викаше.

— Сега бихме знаели какво да направим — каза тя. — През ония години мислехме, че никой няма да ни повярва.

— И нямате никакви съмнения относно това, че той е убил жена си?

Дейвид поклати глава категорично, а Тереза каза:

— Ще ни се да имахме — тя взе кафето си и отпи. — Жена му се казваше Анна. Беше красива жена, руса, много тиха и стеснителна. Той не й позволяваше да разговаря с никого. Не искаше хората да знаят, че я бие — очите й отново срещнаха моите. — Особено в края на седмицата, когато беше пиян.

— Пияница — каза Дейвид. — В почивните дни пиеше дори повече от обикновено. С това почваха крясъци, крясъци, крясъци. И те ставаха по-силни и по-силни, след което започваха писъците.

— Срещах Анна в задния двор, когато простирахме прането. По нея имаше толкова белези. Понякога не можеше да вдигне ръцете си от болка.

— Пребил я е до смърт, така ли? — попитах.

Тя кимна.

— Една вечер, мисля, че беше през октомври, чухме виковете, ругатните. Тя плачеше така мъчително. Той започна да троши мебели. Бяха в спалнята си, точно под нашата. Тоя боботещ глас, който я ругаеше. Продължи дълго, после изведнъж спря. Настана тишина — тя хвърли поглед към мъжа си, който кимна. — Скандалите им обикновено свършваха с това, че тя плачеше, а господин Бандолайър, Боб, се успокояваше и… й пееше нещо. Този път шумът просто престана — тя гледаше надолу към масата. — Усетих, че ми призлява.

— Не слязохте ли долу? — попита Джон.

— Не — каза Дейвид. — Боб не позволяваше.

— Какво направи той, извика ли линейка? — попитах.

Тереза поклати глава енергично.

— Мисля, че Анна е била в кома. На другата сутрин той сигурно я е сложил в леглото и е изчистил стаята.

Това описание беше толкова близко да случилото се с Ейприл Рансъм, че аз хвърлих поглед да видя как Джон го приема. Той се беше навел напред, опрял брадичка на ръката си, и спокойно слушаше.

— Повече не видяхме Анна. Той започна да пере. Накрая започна да пере чаршафите й всяка вечер, защото всяка сутрин ги виждахме на въжето. От апартамента им започна да се надига някаква миризма. Тази миризма ставаше все по-лоша и по-лоша и най-сетне един ден аз го спрях и го попитах за Анна. Той каза, че е болна и се грижел за нея.

Дейвид се размърда.

— Тереза ми каза, че той си стои в къщи по цял ден и аз се разтревожих при мисълта, че жена ми е сама в къщата с тоя… с тоя луд.

— Но аз нямах проблеми, мене той не ме закачаше.

— Значи Бандолайър е стоял вкъщи по цял ден? — попитах.

— Мисля, че са го били уволнили.

— Да — казах. — По-късно работодателят му го взема отново, понеже е добър в работата си.

— Мога да си представя — каза Тереза. — Всичко е ставало по часовник — тя поклати глава и отново отпи от кафето си. — Един ден не можахме да издържим непрестанната мисъл за това, което се случва долу. Дейвид почука на вратата им и когато тя се отвори, видяхме чак до спалнята им — и тогава със сигурност знаехме.

— Да — каза Дейвид.

— Лицето й беше покрито с кръв. Вонеше на… на разложено. Това беше. Той не е знаел, че трябва да я обръща в леглото и й бяха излезли рани от залежаване. Чаршафите й бяха мръсни. Той се показа с крясъци на уста и ни нареди да се прибираме горе.

— Скоро след това у тях дойде лекар — каза Дейвид. — Ужасен лекар. Знаехме, че е мъртва.

— Мислех си, че най-сетне е разбрал, че тя умира, и е повикал медицинска помощ. Но Дейвид се оказа прав. Малко след като лекарят напусна, дойдоха двама мъже и я отнесоха. Беше покрита с чаршаф. Нямаше некролог, нямаше погребение, нищо.

Тереза подпря глава на ръката си като Джон и се обърна да погледне навън през големия блестящ прозорец. Тя въздъхна, отстранявайки се от спомените си, облегна се назад и отметна с ръка косата от челото си.

— Не заехме какво може да последва. Беше ужасен период. Господин Бандолайър имаше някаква работа, защото излизаше някъде, облечен в костюм. Мислехме си, че полицията ще го потърси. Дори лекар така ужасен като оня, който беше дошъл в техния апартамент, би трябвало да разбере как е умряла госпожа Бандолайър. Но нищо не се случваше и нищо не се случваше. След това нещо се случи, господин Андърхил. Но то нямаше нищо общо с нашите очаквания.

Тя отново ме погледна.

— Сестра ви е била убита близо до хотел „Сейнт Олиун“.

Макар че през целия си разказ тя ме бе водила към това да направя тази връзка, все още не бях сигурен, че я разбирам. Бях заинтригуван от Боб Бандолайър, но главно като източник на информация и само на второ място заради самия него, ето защо следващият ми въпрос беше изпълнен със съмнения.

— Искате да кажете, че смятате, че той е убил сестра ми?

— Отначало не смятахме така, — каза тя. — Въобще не си мислехме такива работи. Но след това, около седмица по-късно, може би по-малко от седмица — тя погледна към мъжа си, който сви рамене.

— Пет дни — казах. Гласът ми не ми се подчиняваше. Двамата погледнаха към мене и аз се прокашлях. — След пет дни.

— След пет дни, след полунощ звукът на отварянето и затварянето на вратата на къщата ни събуди. След около половин час ни събуди същия звук. И като прочетохме във вестниците на другия ден — когато прочетохме за жената, която беше убита на същото място като сестра ви, започнахме да се чудим.

— Започнахте да се чудите — казах. — А след още пет дни?

— Чувахме същото нещо — отварянето и затварянето на предната врата. След като Дейвид отиде на работа, излязох да купя вестник. И ето отново. Друг човек, музикант, беше убит в самия хотел. Изтичах вкъщи, заключих се в нашия апартамент и позвъних на Дейвид в службата му.

— Да — каза Дейвид. — Но аз казах на Тереза, че не е възможно да се арестува за убийство човек, само защото излиза от къщата си нощем — той изглеждаше по-угнетен от това, което беше казал преди четиридесет години, отколкото от онова, което се беше случило с къщата му през последното денонощие.

— И след още пет дни?

— Същото — каза Дейвид. — Съвсем същото. Още един човек е убит.

— И вие пак не отидохте в полицията?

— Може би щяхме да отидем, макар че бяхме толкова уплашени — каза Тереза. — Но при следващото нападение Бандолайър си беше вкъщи.

— А при случая след това нападение?

— Чухме го да излиза, както преди — каза Дейвид. — Тереза ми каза, ами ако някой друг се е опитал да убие младия лекар? А аз казах, ами ако все същият се е опитал да убие и доктора, Тереза? През почивните дни започнахме да си търсим друго жилище. И двамата вече не можехме да спим в тая къща.

— Някой друг се е опитал да убие доктор Ланг — каза аз. Чувствата ми се опитваха да застигнат ума ми. Мислех си, че има стотици въпроси, които бих искал да задам на тези хора. — А какво си помислихте, след като следователят беше намерен мъртъв?

— Какво си помислих? Нищо не съм мислил. Почувствах облекчение — каза Дейвид.

— Да, огромно облекчение. Защото изведнъж всички знаеха, че това е той. Но по-късно…

Тя хвърли поглед към мъжа си, който кимна тъжно.

— Усъмнихте ли се?

— Да — каза тя. — Все още си мислех, че може би някой друг се е опитал да убие доктора. А и единственото лице, което бедният полицай е имал причини толкова да мрази, беше този ужасен мъж, касапинът от „Мъфин стрийт“. И това, което си помислихме, това, което двамата с Дейвид си помислихме…

— Да? — казах.

— … беше, че господин Бандолайър е убивал хора, защото го бяха уволнили от хотела. Той можеше да направи такова нещо, способен беше на това. Хората не значеха нищо за него. И освен това, разбира се, розите.

— Какви рози? — възкликнахме двамата с Джон почти едновременно.

Тя ме погледна изненадано.

— Нали казахте, че сте ходил до къщата?

Кимнах.

— Не видяхте ли розите пред къщата?

— Не — усетих, че сърцето ми започва да блъска.

— Господин Бандолайър обожаваше розите. Във всеки свободен момент беше в предния двор и се грижеше за тях. Човек би помислил, че са му като деца.

8

Тук времето трябваше да спре. Небето да почернее. Трябваше да блесне светкавица и да се раздаде гръм. Нищо подобно не стана. Аз не припаднах, не скочих на крака, не преобърнах масата. Информацията, която бях търсил, съзнателно или несъзнателно, през целия си живот, току-що ми беше дарена от една белокоса жена по памучна блуза и сини джинси, която я бе знаела в продължение на четиридесет години, но единственото, което се случи, беше, че и двамата вдигнахме чашите си и отпихме още малко от димящото кафе.

Знаех името на човека, който бе отнел живота на сестра ми — беше ужасното човешко същество, което се казваше Боб Бандолайър, Злият Боб, битовият нацист — може би никога нямаше да мога да докажа, че Боб Бандолайър е убил сестра ми, или че той е бил мъжът, който се е наричал Синята Роза, но възможността да се докаже това изглеждаше съвършено незначителна в сравнение с удовлетворението от научаването на името му. Знаех името му. Усещах се като гонг, по който са ударили.

Погледнах през прозореца. Децата, които се бяха търкаляли надолу по хълма, сега се катереха нагоре през гъстата трева с протегнати към родителите си ръце. Тереза Сънчана се протегна и постави хладната си ръка в моята.

— Изглежда съседите са изскубнали розите, след като той е заминал — казах. — Къщата от години е празна.

Това изказване прозвуча страхотно кухо и безчувствено, но така би прозвучало всичко, което кажа. Децата се втурнаха в ръцете на родителите си и после се отскубнаха, готови за ново главозамайващо търкулване надолу по Елм Хил. Ръката на Тереза стисна моята и се отдръпна.

Ако беше все още жив, трябваше да го намеря. Трябваше да го видя в затвора, иначе гладният дух на сестра ми нямаше никога да бъде свободен — или аз да бъда свободен от него.

— Трябва ли да отидем в полицията сега? — попита Дейвид.

— Трябва — каза Тереза. — Ако още е жив, все още не е прекалено късно.

Извърнах погледа си от прозореца, вече бях в състояние да погледна Тереза Сънчана без да се разпадна.

— Благодаря ви — казах.

Тя отново протегна ръка през масата. Поставих моята върху нейната и тя извъртя своята така, че да ме стисне отново, преди да отдръпне ръката си.

— Той беше толкова съвършено ужасен. Той дори отпрати това прелестно момченце. Прогони го.

— Какво момченце? — помислих си, че сигурно говори за някое момченце от махалата, някое момченце от Пигтаун като мене.

— Фий — каза тя. — Не знаете ли за Фий?

Примигнах насреща й.

— Господин Бандолайър го прогони, изхвърли собствения си син — каза тя.

— Сина си? — попитах глупаво.

— Фийлдинг — каза Дейвид. — Наричахме го Фий — сладко детенце.

— Обожавах това дете — каза ми Тереза. — Толкова ми беше мъчно за него. Ще ми се двамата със Дейвид да го бяхме взели.

Тереза погледна надолу към чашата си, когато дойде неизбежното въздържание от страна на Дейвид. Когато той изреди причините, поради които осиновяването на дете би било невъзможно, тя отново вдигна глава.

— Понякога го виждах да седи на стъпалото пред къщата. Изглеждаше така премръзнал и изоставен. Баща му го пращаше да ходи на кино сам — петгодишно момче! Пращаше го самичък на кино!

Единственото ми желание беше да изляза от кафенето. Няколко разтърсващи симптома бяха решили да ме нападнат едновременно. Стана ми горещо, усетих леко замайване. Дъхът ми спря в гърлото.

Погледнах през масата, но вместо успокояващата фигура на Тереза Сънчана, виждах момчето от кръчмата „Грийн уоман“, въображаемото момче, което се бореше да дойде на този свят. Зад всяка фигура стоеше друга и настояваше да бъде видяна.

9

Олъртън, помнех това. Или Олингам, изписано отстрани на загубил скорост камион. Там, където потапям ведрата си, там, откъдето пълня писалката си. Вежливият, неизменно ласкав глас на Дейвид Сънчана ме върна на масата.

— Хората от застрахователната компания. А и толкова много неща имаме да изнесем от къщата.

— О, имаме хиляди неща да вършим. Ще ги свършим — тя все още седеше срещу мене и слънцето все още заливаше сцената от другата страна на улицата, където едно дете качваше нагоре по хълма хвърчило с формата на дракон.

Тереза Сънчана не беше свалила очи от мене.

— Радвам се, че ни намерихте — каза тя. — Трябваше да знаете.

Огледах се за келнерката и Джон каза:

— Вече платих.

Имаше донякъде самодоволен вид по тоя повод.

Станахме от масата и с тромавостта и колебливостта на четиричленна компания се запътихме към вратата.

Когато потеглях от паркинга, отново срещнах очите на Тереза в огледалцето.

— Казахте, че Бандолайър пропъдил Фий. Знаете ли къде го е пратил?

— Да — каза тя. — Аз го попитах. Той каза, че Фий е отишъл да живее с Джуди, сестрата на Анна, в някакъв малък град в Айова или нещо подобно.

— Можете ли да си спомните името на града?

— Има ли това някакво значение в момента? — попита Дейвид.

Карахме покрай хубаво езерце. Едно момченце, което едвам ходеше, пляскаше с ръце на една трийсетсантиметрова платноходка. Последвахме зигзагообразните завои на „Бейбъри лейн“.

— Май не беше Айова — каза тя. — Една минутка да помисля, ще си спомня.

— Тая жена помни всичко — каза Дейвид. — Има феноменална памет.

От тази страна на „Бейбъри лейн“ къщата им имаше вид на снимка от Лондон след бомбардировките. Купчина блещукащи развалини водеха в стая без външна стена. И двамата Сънчана се смълчаха, когато тази гледка се появи, и не проговориха, докато спрях зад комбито. Дейвид отвори вратата от своята страна, а Тереза се наведе напред и ме потупа по рамото.

— Знаех си, че ще си спомня. Охайо беше — Азюър, Охайо. А името на сестрата на Анна беше Джуди Ледъруд.

— Тереза, смайваш ме.

— Кой би забравил име като Ледъруд11? — тя излезе от колата и ни махна, а Дейвид прокара пръсти през жилавата си коса и тръгна към онова, което беше останало от къщата му.

10

— Боб Бандолайър? — каза Джон. — Тоя задник Боб Бандолайър?

— Точно така — казах. — Тоя задник Боб Бандолайър.

— Срещал съм го един-два пъти като момче. Голям мошеник беше. Нали знаеш как като дете често пъти виждаш нещата наистина ясно? Бях в офиса на баща ми и някакъв тип с лъснати малки мустаци и пригладена коса влиза. Запознай се с най-важния човек в този хотел, казва баща ми. Просто си гледам работата, млади човече — казва ми той — и аз ясно виждам, че той наистина смята, че е най-важният човек в хотела. Смята, че баща ми е глупак.

— Не всички убийци могат да са симпатяги като Уолтър Драгонет.

— Такъв тип — каза Джон отново. — Както и да е, ти блестящо го измисли с тая сестра.

— Казах им истината. Той най-напред е убил сестра ми.

— И никога не си ми казвал?

— Джон, просто никога…

Той промърмори нещо и се отдалечи от мене, за да се облегне на вратата — знак, че смята да изпадне в същото гневно мълчание, в каквото беше по пътя към предградието.

— Защо се разстройваш? — попитах. — Идвам тук от Ню Йорк да ти помогна във връзка с един проблем…

— Не. Дошъл си да помогнеш на себе си. Не можеш да се концентрираш върху проблемите на друг човек за повече от пет секунди, освен ако нямаш някакъв личен интерес. Това, което правиш, няма нищо общо с мене. То е свързано само с тая книга, която пишеш.

Изчаках, докато раздразнението му се уталожи.

— Предполагам, че е трябвало да ти кажа за сестра ми, още когато ми се обади най-напред. Не съм го криел от тебе, Джон. Дори аз не бях съвсем сигурен дали нейният убиец е извършителят и на другите убийства.

— Сега вече знаеш.

— Сега знам — казах и усетих да се завръща онова огромно облекчение, удовлетворението от това, че мога да се отърся от бремето, което бях носил в продължение на четири десетилетия.

— Значи сега си приключил и можеш да си ходиш — той ме стрелна с поглед, преди отново да се взре безизразно през прозореца на колата.

— Искам да знам кой е убил жена ти. Освен това мисля, че ще е по-безопасно да остана при тебе за известно време.

Той сви рамене.

— Какво ще направиш, ще ми бъдеш бодигард ли? Не ми се вярва някой да възнамерява да ме закара в „Грийн уоман“ и да ме завърже за стола. Мога да се предпазя от Боб Бандолайър. Знам как изглежда, нали си спомняш това?

— Искам да видя какво още ще успея да разровя — казах.

— Е, твоя работа е да решаваш какво искаш да правиш.

— Тогава бих искал да използвам колата ти тая вечер.

— За какво? Любовна среща с оня побелял щурак ли?

— Трябва отново да говоря с Гленрой Брейкстоун.

— Ти със сигурност нямаш нищо против да си пилееш времето — каза той и на това разговорът ни спря за целия останал път до „Илай плейс“. Джон извади колта изпод седалката и го взе със себе си в къщата.

11

На следващия ъгъл завих надясно, преминах покрай къщата на Алън и го видях да върви по пътеката към входната си врата редом до Илайза Морган. По това време малко се поразхладяваше и тя сигурно го беше извела за разходка по улицата. Той описваше големи кръгове с едната си ръка, разказвайки нещо, и аз чувах бумтежа на гласа му, без да различавам думите. Те така и не забелязаха понтиака, който мина по улицата зад тях. Завих отново надясно на следващата улица и се върнах на „Бърлин авеню“, за да се спусна към центъра и към магистралата изток-запад.

Преди да се срещна с Гленрой исках да изпълня едно задължение, за което си бях спомнил насред кавгата си с Джон.

По времето, когато бях говорил с Брайън Дориан, мотивът ми да предложа да се срещнем беше чисто и просто чувството ми, че той има нужда да разговаря; сега аз имах нужда да разговарям с него. Мащабите на това, което Ейприл Рансъм се беше опитала да направи в „Проекта за мост“, ми бяха дали нов тласък. Тя откриваше темата си, виждаше как се разгръща пред нея, докато инстинктът й я подтикваше да навлиза все по-надалеч. Тя наистина бе писателка и това, че житейските обстоятелства я принуждаваха да пише буквално тайно, като някаква милхейвънска Емили Дикинсън, правеха усилието й още по-покъртително. Исках да почета това усилие — да почета жената, която бе седяла на масата с листове хартия и химикалката си.

Алън Брукнър е бил толкова раздразнен от неспособността си да прочете ръкописа на Ейприл, че се беше опитал да изхвърли трийсет-четиридесет страници в тоалетната, но това, което беше останало, беше достатъчно, за да оправдае едно отиване до улица „Варни“.

12

Бях разчитал, че ще успея да намеря мястото, но щом слязох от магистралата, осъзнах, че имам само най-обща представа за разположението му, което беше след гробището „Пайн Нол“, на юг от стадиона. Минах покрай празния стадион и след това покрай портите на гробището, като следях имената на улиците по табелите. В една събота, година-две след смъртта на сестра ми, баща ми ме беше завел на „Варни“, за да си купи детектор на метали, за който бе видял реклама в „Леджър“ — не беше на работа, все още пиеше много и мислеше, че ако мине с детектор на метали по плажовете на източния край, ще събере цяло съкровище. Богатите не си правеха труда да събират двайсет и пет центовите монети, които изпадаха от джобовете им. Всичко това лежеше там и чакаше да бъде събрано от някой хитър предприемач като Ал Андърхил. Той достигна с колата си до „Варни стрийт“ без колебание — отминахме „Пайн Нол“, завихме веднъж, може би още веднъж. Спомнях си улица с магазинчета със знаци на чужд език и с дебели жени, облечени в черно.

Самата „Варни“ си я спомнях като една от малкото милхейвънски махали на по-ниско стъпало от Пигтаун, отрязък от вехти къщи с плоски дървени фасади и тесни прилепнали гаражи. Баща ми ме остави в колата, влезе в една от къщите и се върна след двайсетина минути, триумфиращ с безсмислената си придобивка.

Завих напосоки, отминах три преки, следейки табелите, и се озовах в същото обкръжение на малки магазинчета, което бях видял за пръв път с баща ми. Сега всичките знаци бяха на английски. Макари, наредени на пирамиди, и ножици, окачени на връвчици, изпълваха прашната витрина на магазин, който се наричаше „Идеите на Лулу“. Единствените хора, които можах да видя, седяха на пейката на една обществена пералня до него. Спрях на свободното място до един пикап, пуснах монета в автомата и влязох в пералнята. Една млада жена с прерязани шорти и тениска отиде до стъклената витрина и посочи през къщите към следващата улица.

Отидох зад пералнята, извадих от портфейла си листчето, на което бях записал номера и адреса на Дориан, и набрах номера.

— Вие кой сте? — попита той.

Повторих му името си.

— Говорихме веднъж по телефона, когато се обадихте у Рансъмови. Аз съм този, който ви каза, че тя е умряла.

— О! Помня, че говорихме.

— Казахте, че мога да ви гостувам да поговорим за Ейприл Рансъм.

— Не знам. Аз работя, е, по-скоро опитвам се да работя…

— Аз съм зад ъгъла, при обществената пералня.

— Ами хубаво, елате. Третата къща след ъгъла, с червената врата.

Тъмнокосият блед младеж, когото бях видял на погребението на Ейприл, открехна алената врата на малката кафява къща, наведе се навън, хвърли ми бърз, нервен поглед, след което огледа улицата в двете посоки. Беше облечен в черна тениска и черни джинси. Дръпна се навътре.

— Аз също ви видях там.

Той облиза устни. Имаше хубави сини очи и красива уста.

— Слушайте, нали не сте дошъл да вдигате скандали? Не знам какво точно искате.

— Искам да говоря за Ейприл Рансъм — казах. — Писател съм, четох ръкописа й „Проектът за мост“. Щял е да стане чудесна книга.

— Е какво пък, влизайте — той се отдръпна.

Предната стая беше ателие с платнища по пода, с туби боя и четки в консервни кутии, натрупани по омацана с бои маса, и ниска кушетка. От едната страна имаше големи платна без рамки, наредени с лице към стената, така че се виждаха големите кламери, с които бяха опънати; други картини висяха в неравна редица по срещуположната стена. Отвор в най-отдалечената част на стаята водеше в тъмна кухня. Избелели платнища покриваха двата прозореца в предната част на къщата, а едно по-малко парче плат, което имаше вид на пешкир, беше заковано над кухненския прозорец. В средата на тавана от обикновен кабел висеше запалена гола електрическа крушка. Точно под нея на триножник беше поставено дълго платно.

— Къде намерихте ръкописа й? У Джон ли беше?

— Беше в къщата на баща й. Тя е работила там по него.

Дориан се приближи към масата и започна да изтрива една четка с парче мек плат.

— Това звучи правдоподобно. Искате ли кафе?

— Чудесно би било.

Той отиде в кухнята и наля вода в старомодна метална кафеварка, а аз тръгнах из стаята да разгледам картините му.

Те нямаха нищо общо с голите тела в спалнята на Рансъмови и изглеждаха съчетание между Франсис Бейкън и рисунки от модернистки графичен роман. Върху всичките картини тъмни форми и фигури, понякога разсечени от бяло или изкрящо червено, се изтръгваха от по-тъмен фон. След това от картините изскочи един детайл и аз възкликнах изненадано. Малка бледосиня роза се появяваше на всяка картина: в петлицата на костюма на мъж, който крещи; увиснала във въздуха над окървавен труп и коленичил мъж; върху корицата на тетрадка, поставена на бюро до отпуснато тяло; в огледалото на претъпкан бар, където мъж в шлифер бе обърнал към зрителя деформирано лице. Картините имаха вид на отговор на ръкописа на Ейприл или на негови зрителни съответствия.

— Със захар ли? — извика Дориан от кухнята. — С мляко ли?

Дадох си сметка, че не съм ял цял ден и поисках и двете.

Той се върна от кухнята и ми подаде чаша пълна догоре със сладко кафе с мляко. Обърна се да разгледа картините заедно с мене и вдигна чашата към устните си. Когато свали чашата, каза:

— От толкова време работя върху тези неща, вече не знам как изглеждат. Как ги намирате?

— Много са добри — казах. — Кога променихте стила си?

— В художествената школа в Йейл аз се интересувах от абстракция, макар че никой друг не се интересуваше, и постепенно някъде по времето на дипломирането си преминах към тези плоски, ясни очертания, японистични, подобни на Набис работи. За мене това беше естествено продължение на онова, което правех, но всички други смятаха, че са отвратителни — той ми се усмихна. — Знаех, че нямам никакви шансове в Ню Йорк, така че се върнах в Милхейвън, където животът е много по-евтин.

— Джон ми каза, че някаква галеристка е дала името ти на Ейприл.

Той рязко извърна лице, сякаш това беше неудобна тема.

— Да, Каръл Джъд, тя има малка галерия в центъра. Каръл познаваше работата ми, понеже й бях занесъл слайдове веднага след като си дойдох тук. Каръл винаги ме е харесвала и е споменавала за това да ми направи изложба някой път — той отново се усмихна, но не на мене, и усмивката му се стопи в обичайната му сериозност, когато му зададох следващия въпрос.

— Значи така срещнахте за пръв път Ейприл Рансъм?

Той кимна и погледът му се плъзна по редицата от картини.

— Да. Тя разбираше към какво се стремя — той замълча за секунда. — Оценихме се един друг още от първия момент. Говорихме си за това какво иска тя и решихме, че вместо да купува някоя от готовите работи, тя ще ми поръча две големи платна. Та така се запознахме.

Той свали очи от картините, остави чашата си върху масата, претъпкана с бои и четки и завъртя един стол пред триножника така, че да бъде с лице към леглото. На облегалката бяха прикрепени две тапицирани възглавнички. Когато седнах, възглавничките подпряха гърба ми точно където трябва.

Дориан седна на походното легло. Разглеждането на картините му го беше успокоило и той се беше отпуснал.

— Сигурно сте прекарвали много време в разговори с нея — казах.

— Беше разкошно. Понякога, ако Джон не беше в града или имаше часове до късно, тя ме канеше в къщата, така че можех просто да седна пред всички тия нейни картини.

— Не искаше ли тя да те среща с Джон?

Той се нацупи и присви очи, сякаш решаваше някакъв проблем.

— Е, разбира се, срещах Джон. Два пъти съм бил там на вечеря и първия път беше нормално. Джон беше вежлив и разговорът беше хубав, но на втория път той почти не ми продума. Като че ли картините им за него бяха просто собственост — като спортни коли или нещо подобно.

Имах неприятното усещане, че за Джон посещенията на Брайън Дориан в къщата са били оскърбление. Беше млад и почти неуместно красив, без въобще да бъде суетен — Джон би го приел по-лесно, ако видът му беше подкопаван от очевидно самомнение.

След което ми хрумна нещо, което би трябвало да съм разбрал още като видях картините на стената.

— Вие сте заинтригувал Ейприл със случая на Синята Роза — казах. — Вие сте първият, който й е казал за Уилям Дамрош.

Той буквално се изчерви.

— Всички тези картини са за това — Дамрош.

Очите му се стрелнаха към картините отново. Този път те не го утешиха. Изглеждаше прекалено наранен, за да говори.

— Момчето в картината на Вюияр ви е напомнило за Дамрош и вие сте й казал това — казах. — Това не ви прави отговорен за смъртта й.

Дориан събра колене като момиче, подпря лакътя си върху тях и се извърна настрани с брадичка, подпряна на ръката му. Почти видим облак от болка го загърна.

— И аз съм омагьосан от Дамрош — казах. — Трудно е да не бъдеш. Докато бях във Виетнам, написах на ум два романа, като вторият, „Раздвоеният“, беше изцяло посветен на Дамрош.

Дориан ми отправи син поглед, без да се отмества.

— Трябва да съм разглеждал това момче у Вюияр три или четири пъти, преди наистина да го видя — толкова е дискретно. Отначало човек просто го приема за даденост, но след това начинът, по който те наблюдава, обсебва цялата картина.

Той замълча, борейки се с чувствата си.

— Така започнахме да говорим за Уилям Дамрош и за тия неща. Тя беше въодушевена от идеята за моста, за това, че е бил намерен под мост. Това я възпламени.

Попитах как той се е заинтересувал от историята на Дамрош.

— Слушал съм от баща си за него. Много, много пъти. Били са партньори дълго време. Баща ми не се е разбирал много с първата си жена, така че е прекарвал много време с Дамрош. Мисля, че може да се каже, че го е обичал — казваше, че направил всичко възможно да откаже Бил от пиенето, но не успял, така че започнал да пие с него — той ме погледна откровено. — Баща ми беше алкохолик, но след смъртта на Бил се оправи. През шестдесетте години, когато е на път да се пенсионира, се запознава с майка ми в една бакалия. Тя самата казва, че тя го забърсала. Била е двайсет и пет години по-млада от него, но се оженили и след година съм се получил аз, не съвсем планирано, както разбирам.

Изглеждаше правдоподобно, ако Дориан приличаше на баща си — ако не затлъстееше, жените щяха да се опитват да го забърсват през следващите три десетилетия.

— Баща ви сигурно е бил разстроен от завършека на случая със Синята Роза.

Той ме погледна яростно.

— Какъв завършек? Имате предвид помията във вестниците? Това го подлудяваше. Той насмалко да напусне полицията, но прекалено много обичаше работата си — той се беше успокоил и отново ми отправи откровения, немигащ поглед. — Между другото, той ненавиждаше книгата ви. Казваше, че всичко там е погрешно разбрано.

— Май е така.

— Постъпката ви е безотговорна. Баща ми знаеше, че Бил Дамрош не е убивал никого. Това е било инсценировка.

— Сега знам това — казах.

Дориан усука единия си крак около глезена и отново доби покрусен вид.

— Не трябваше да й споменавам Дамрош. Така се почна всичко.

— Единствените хора, които са знаели какво прави в свободното си време са един-двама брокери в „Барнет“ и полицията.

— Аз й казах да пише до полицейското управление.

— Това би трябвало да даде резултат — казах му какво Пол Фонтейн беше направил за мене.

Лицето му се помрачи от ярост и презрение.

— Тогава значи те са наистина толкова шибани, колкото бяха според баща ми. Трябвало е да й позволят да види архивите — той се вгледа към омазания с боя под за няколко мига. — Баща ми каза, че не му харесва това, което е станало с полицията след пенсионирането му — всички тези нови хора като Фонтейн. Той не харесваше начина им на работа. Не се доверяваше на методите им. С изключение на Майкъл Хоуган. Баща ми смяташе, че Майкъл Хоуган е истински полицай и изпитваше дълбоко уважение към него.

Дориан ме изгледа със съмнение.

— Значи баща ви е бил още жив, когато Фонтейн и Хоуган са постъпили — това, което той описваше, беше естествената неприязън на всеки към блестящите нови попълнения.

— Той е още жив, точка. Баща ми е на осемдесет и пет и е як като вол.

— Ако това ще го утеши, кажете му, че Пол Фонтейн е харесал книгата ми, задето е напълно нелепа.

— Да, ще му го кажа — той ми отправи красива блестяща усмивка. — Но не, мисля, че май няма да го направя.

— Мислите ли, че ще мога да говоря с баща ви?

— Предполагам — Дориан разтърка лицето си и ме погледна неохотно за миг, после се протегна зад края на походното легло и извади тетрадка с телчета и писалка, напъхана в металната спирала. Той отвори на празна страница и написа нещо. После откъсна листа и прекоси пода да ми го подаде.

Беше написано името Джордж Дъбин над един адрес и телефон.

— Джордж Дъбин?

— Това е името му — Дориан отново седна на леглото. — Моето име беше Брайън Дъбин. Мислех си, че никога няма да стана прочут художник с такова име. Франческо Клементе и Брайън Дъбин?! Щом се дипломирах в Университета на Илиной — Милхейвън, смених името си с нещо, което ми звучеше по-добре. Не ми казвайте, че съм бил глупчо. Но можеше да бъде и по-зле — другото име, което ми се въртеше, беше Бомънт Дарси. Предполагам, че по онова време главата ми е била доста декадентско място.

И двамата се засмяхме.

— Ама официално ли си сменихте името? Отидохте в кметството или където там трябва?

— Не е трудно до си смениш името. Просто попълваш един формуляр. Направих всичко по пощата.

— Баща ви трябва да е бил…

— Да, и то много. Много разстроен. Разбирам го. Дори съм съгласен с него. Но той знае, че няма да се подложа отново на същото нещо и това помага. Той казва, е, синко, поне си запази проклетите първи букви.

Това беше предадено с подчертано дрезгаво ръмжене, което разкриваше едновременно любов и вдигане на ръце. Имитацията пресъздаваше що за човек е Джордж Дъбин със свръхестествена точност.

— Добре беше — казах. — Обзалагам се, че той звучи тъкмо по този начин.

— Винаги съм бил добър имитатор — той отново ми се усмихна. — В училище подлудявах учителите си.

Откровенията относно името му беше размразило напрежението между нас.

— Кажете ми за Ейприл Рансъм — казах.

13

Вместо да отговори, Брайън се протегна за чашата си, изправи се и отиде до масата, където започна да подрежда бутилките, пълни с четки. Той ги оформи в хубава права редица на далечния край на масата. За да мога да го виждам, аз също се изправих, но виждах единствено гърба му.

— Не е лесно човек да реши какво да каже.

Той започна да подрежда тубите с боя. Погледна през рамо и като че ли се изненада, като ме видя изправен и загледан в него.

— Мисля, че не бих могъл да я резюмирам в две изречения.

Той се извъртя и се облегна на масата. Начинът, по който го направи, придаде на масата такъв вид, сякаш е била направена точно с такава цел, за да се облягат на нея ей-така, с небрежна лекота.

— Опитайте. Вижте какво ще излезе.

Той погледна нагоре, протягайки белия си врат.

— Ами отначало ми се виждаше, че тя е идеалният меценат. Беше омъжена, живееше в хубава къща, имаше много пари, но въобще не беше снобка — когато дойде тук, при първата ни среща, тя се държа като съвсем обикновен човек. За нея нямаше значение, че според нейните стандарти жилището ми е бордей. След като прекара тук около час, дадох си сметка, че се разбираме изключително добре. Като че ли моментално станахме приятели.

— Тя е била проницателна — казах.

— Да, но това не е всичко. У нея се случваха много неща. Беше като огромен хотел, място с хиляди различни стаи.

— Трябва да е била омагьосваща — казах.

Той отиде до покритите прозорци и изтупа платнищата с опакото на ръката си. Отново не виждах лицето му.

— Хотел.

— Моля?

— Казах хотел. Казах, че е била като хотел. Това е странно, нали?

— Били ли сте в „Сейнт Олуин“?

Той бавно се извъртя. Раменете му бяха напрегнати и ръцете му бяха леко повдигнати.

— Какво искате да кажете? Да не би да намеквате, че съм я завел там, пребил съм я и съм я намушкал с нож?

— Честно казано, такава мисъл не ми е минавала.

Дориан се отпусна.

— Всъщност аз мисля, че тя не е била нападната в хотела.

Той ме погледна намръщено.

— Мисля, че тя е била в мерцедеса си. Нападателят, който и да е бил, навярно е оставил много кръв по колата.

— Къде е тя сега?

— Полицията още не я е намерила.

Дориан се върна на леглото. Седна и отпи от кафето си.

— Мислите ли, че бракът й е бил щастлив?

Главата му подскочи.

— Мислите ли, че мъжът й го е направил?

— Питам ви просто дали смятате, че бракът й е бил щастлив.

Дориан дълго не отговаряше. Отпи още кафе. Кръстоса, после откръстоса краката си. Хвърли поглед към редицата от картини. Постави брадичката си на ръката си.

— Мисля си, че бракът й е бил поносим. Никога не се е оплаквала от него.

— Много дълго мислихте, преди да отговорите.

Той примигна.

— Е, имах чувството, че ако Ейприл не беше толкова заета, щеше да е самотна — той се прокашля. — Защото съпругът й не споделяше интересите й, нали така? Тя не можеше да говори с него за твърде много неща.

— За които можеше да разговаря с вас.

— Ами така е. Но аз не можех да си говоря с нея за бизнес — щом започнеше да разправя за борсата, единствените думи, които въобще разбирах, бяха Майкъл и Милкен. А работата й беше много важна за нея.

— Споменавала ли ви е някога за преместване в Сан Франциско?

Той вирна глава и задвижи челюстта си, сякаш дъвчеше слънчогледово семе.

— Чухте ли нещо за това? — очите му пак бяха станали предпазливи. — Беше много далечна вероятност. Може да го е споменавала веднъж, някой път, когато сме били на разходка или нещо такова — той се прокашля. — И вие ли чухте за това?

— Баща й спомена нещо, но и той не беше много наясно.

Лицето му се проясни.

— Да, това е правдоподобно. Ако Ейприл се беше преместила някъде, тя щеше да го вземе. Не за да живее при нея, но за да е сигурна, че ще може да се грижи за него. Изглежда той го закъсва вече.

— Казахте, че сте ходили на разходки?

— Ами да, понякога се разхождахме.

— Излизахте да пиете по нещо ли?

Той се замисли.

— Докато още обсъждахме картините, на два-три пъти излизахме да обядваме. Понякога излизахме на разходка с колата.

— Къде ходехте?

Той вдигна ръце и завъртя глава. Попитах го дали му досаждам с въпросите си.

— Не, но е трудно да се отговаря. Не е като да сме го правили всеки ден. Веднъж отидохме до моста и Ейприл ми разказа нещата, които са се случвали в оная кръчма на „Уотър стрийт“, точно до моста.

— Опитахте ли се да отидете там?

Той поклати глава.

— Затворено е, не може да се влиза.

— Тя споменавала ли е човек на име Уилям Рицман?

Той отново поклати глава.

— Кой е той?

— Едва ли е важно.

Дориан ми се усмихна.

— Ще ви кажа за едно място, където ходехме. Дори не знаех, че съществува, докато тя не ми го показа. Знаете ли „Флори парк“, нагоре по „Ийстърн шор драйв“? Има скална плоча, обградена от дървета и надвесена над езерото. Тя обожаваше това място.

— Алън ме заведе там — казах, представяйки си как двамата вървят по пътеката към малката полянка над езерото.

— Значи знаете.

— Да — казах. — Знам. Много е интимно.

— Интимно беше — каза той. Вторачи се в мене за момент, предъвквайки несъществуващите семки, после отново скочи. Занесе чашата в кухнята. Чух го да изплаква чашата и да отваря и затваря хладилника. Върна се с бутилка минерална вода. — Искате ли?

Дориан отиде до масата и сипа вода в чашата си. После отмести една от тубите на няколко милиметра.

— Трябва да се върна към работата си скоро — той сключи ръце около чашата. — Не мога да ви отделя още време, освен ако не искате да купите картина.

— Искам да купя една от картините ви — казах. — Много харесвам работите ви.

— Да не би да се опитвате да ме подкупите?

— Опитвам се да купя една от картините ви — казах. — Мислех си да направя това още от първия момент, в който ги видях.

— Наистина ли? — той съумя отново да се усмихне. — Коя искате?

Ръцете му не трепереха вече и той отиде към картините на стената.

— Мъжете в бара.

Той кимна.

— Да, и аз харесвам тази — той се обърна недоверчиво към мене. — Наистина ли искате да я купите?

Кимнах.

— Ако можете да я опаковате и изпратите.

— Разбира се, че мога.

— Колко искате?

— Боже господи. Въобще не бях мислил за това — той се ухили. — Никой освен Ейприл не ги е дори виждал преди. Хиляда?

— Става — казах. — Имам адреса ви и ще ви изпратя чек от къщата на Джон. Изпратете картината на този адрес — извадих визитка от портфейла си и я подадох на Дориан.

— Наистина много мило от ваша страна.

Казах му, че съм щастлив, че притежавам картината и двамата тръгнахме към вратата.

— Когато се огледахте нагоре-надолу по улицата, преди да ме поканите вътре, мислехте, че Джон може да е с мене, така ли?

Той застина с ръка върху топката на вратата. После отвори вратата, от която внезапно нахлу ослепителна светлина.

— Каквото и да сте правили, приемам го, Брайън — казах. Той имаше вид като че ли искаше да побегне обратно на изкуственото осветление. — Вие страшно сте й помагали.

Дориан потрепери, сякаш през отворената врата бе влязъл зимен повей.

— Нищо повече няма да ви кажа. Не знам какво искате.

— Всичко, което искам от вас, е тая картина — казах и му протегнах ръка. Той се поколеба за миг, преди да я поеме.

14

След случилото се нямах желание да се върна веднага на „Илай плейс“. Трябваше да оставя всичко да се подреди в ума ми, преди да се върна в къщата на Джон. Удовлетворението от знанието за това, че Боб Бандолайър е убиецът Синята Роза, ме беше напуснало. Преди да се завърне някакво подобно чувство, трябваше да науча кой е убил Ейприл Рансъм. Седях неподвижно зад кормилото на понтиака, докато забелязах, че Дориан наднича към мене през една цепнатина на платнищата.

Потеглих без никаква идея къде да отида. Щях да бъда като Ейприл Рансъм, така си помислих, като Ейприл Рансъм зад волана на нейния мерцедес, с Брайън Дориан на съседното място. Щях просто да карам, накъдето ми хрумне.

15

Бях отминал не повече от пет преки, когато ми хрумна, че единственото, което бях успял да направя, беше да заменя един призрак с друг. Там, където преди бях виждал намусения призрак на Ейприл Андърхил, сега щях да виждам Ейприл Рансъм.

Поредица от образи премина пред вътрешното ми зрение. Видях Уолтър Драгонет да седи срещу Пол Фонтейн на овехтялата маса, плачейки: жертва, жертва, жертва; после видях Скут, стария ми партньор в трупното отделение на лагера Бяла звезда, наведен да насече трупа на капитан Хейвънс. Видях зашитите в чувалите човешки пъзели; видях момчето в Бонг То; Ейприл Рансъм и Анна Бандолайър в безсъзнание на леглата си, разделени във времето и пространството. Смисъл толкова близък, че изглеждаше докосваем, свързващ тези образи. Фигурата, изскачаща от смъртта или от въображаемото пространство, предлага перла в протегнатата си ръка. На другата длан е изписана дума, която никой не може да прочете, която не може да бъде изречена.

16

На автоматичен пилот се бях завърнал в старата си махала и завивах от Седма южна улица на улица „Мъфин“. Беше една от онези сънливи търговски ниши, които преди много време се бяха врязали в зоната за живеене, подобно на редицата магазини близо до ателието на Брайън Дориан, но дори с още по-малък успех — две магазинчета с насапунисани витрини стояха отстрани на магазин, пред който сандъци с преоценени обувки засмукваха слънчевата светлина.

От другата страна на обувния магазин беше мястото на двуетажната гредоредна къща на Хайнц Стенмиц. Широко Х от дъски блокираше входа към верандата, а по прозорците бяха заковани вертикални греди. От другата страна на къщата, където беше месарницата с нейния триъгълен знак, сега имаше празен парцел с обрасъл с оскъден пожълтял буренак. Бурените от виждаха към една приблизително квадратна яма в средата. Празнотата ми се видя справедлива. Никой не беше унизил мястото, като построи жилищен блок или видеомагазин. Както и къщата, то беше оставено да гние.

В края на този отрязък от улицата завих по Шеста южна улица. До празната къща на Боб Бандолайър Белнапови пиеха лимонадата на Хана и си говореха на верандата. Хана се усмихваше на една от шегите на Франк и никой от тях не забеляза преминаването ми. Спрях на „Ливърмор авеню“, завих надясно по „Уиндоу стрийт“, паркирах на една пряка разстояние от „Сейнт Олуин“ и преминах покрай „Синбадс Кавърн“ на път за хотела.

Същият старец, когото бях видял и предишния път, седеше и пушеше пура във фоайето; същата слаба крушка гореше зад зеления абажур до същото овехтяло канапе; но фоайето изглеждаше още по-мрачно и тъжно.

Под ленивото наблюдение на регистратора отидох до обществения телефон и набрах номера от листчето в портфейла си. Проведох кратък разговор с един дрезгав, познат глас. Джордж Дъбин, бащата на Брайън, ми каза, че Дамрош е разпитвал Боб Бандолайър — „Разбира се, че да. Бил беше добро ченге.“ После каза: „Бих искал синът ми да ходи с жени от собствената си възраст.“ Когато разговорът приключи, пресякох фоайето до вътрешния телефон и набрах номера на стаята на Гленрой Брейкстоун.

— Пак ли ти? Приятелят на Том.

— Точно така. Долу във фоайето съм. Мога ли да се кача за един кратък разговор?

Той въздъхна.

— Кажи ми името на тенор-саксофониста в оркестъра на Каб Калоуей.

— Айк Куебек — казах.

— Знаеш какво да вземеш преди да се качиш — той затвори.

Отидох до чиновника, който ме беше познал и вече се навеждаше зад тезгяха. Извади два пакета „Лъки страйк“ и почука с тях по дървото.

— Изненадан съм, че ви покани. Това е лош ден за стария Гленрой, лош ден.

— Ще си пазя гърба.

— По-добре си пазете главата, защото той там ще се цели — той вдигна дясната си ръка и се прицели в мене с показалеца си.

Когато почуках на вратата на Брейкстоун, силен джаз заглушаваше гласа му.

— Каква беше тая скорост, дохвърча ли? Дай ми една минута.

Под музиката чух звук на дърво, което се удря в дърво.

Гленрой отвори вратата и ме погледна начумерено с почервенели очи. Носеше тънка черна блуза, на която пишеше ДЖАЗ КУПОН САНТА ФЕ.

— Носиш ли ги? — той протегна ръка.

Оставих цигарите в ръката му и той се отдалечи от мене, натъпквайки по един пакет в двата си джоба, сякаш мислеше, че мога да се опитам да му ги открадна. Направи две крачки и спря, вдигайки царствено пръст във въздуха. Музиката ме заобикаляше, а също и лек дъх на марихуана.

— Знаеш ли какво е това?

Беше тенор саксофон, който водеше малък оркестър, така че отначало си помислих, че е пуснал свой собствен стар запис, някой, който не знам. Мелодията беше на „Намерих си ново момиче“. После започна солото на саксофона.

— Същия отговор. Айк Куебек. С Бък Клейтън и Кег Джонсън през 1945 година.

— Трябваше да измисля по-труден въпрос.

Той свали ръката си и прекоси яркия килим към същата масичка, на която бяхме седели преди това. До огледалото и дървената кутия имаше бял кръгъл пепелник, натъпкан със смачкани фасове, почти пълен пакет с „Лъки страйк“, черна запалка, бутилка с „Джони Уокър Блак“ и чаша за коктейли с един пръст уиски. Брейкстоун се стовари на един стол и ме погледна кисело. Седнах на другия стол без покана.

— Побърка ме — каза той. — Откакто беше тук, все за Джеймс мисля. Трябва да се стягам, да заминавам за Франция, но в шибаната ми глава няма друга мисъл освен това момче. Не му дадоха никакъв шанс. Трябваше сега да седим тук заедно и да си говорим за каквото ще свирим и за лайнарите, с които ще трябва да го свирим, но не можем и това не е справедливо.

— Толкова ли те разтресе — след четиридесет години?

— Ти не разбираш — той взе чашата си и изпи половината уиски. — Това, което беше започнал той, можеше да го завърши само той.

Помислих си за Ейприл Рансъм и нейния ръкопис.

Той се взираше в мене с червени очи.

— Цялата тая музика, която той би направил, никой друг не можеше да я направи. Трябваше да стоя до него, да слушам нещата, които той щеше да направи. Това момче ми беше като син, разбираш ли? Аз свиря с много пианисти и някои от тях са велики, но никой от тях не е израснал под крилото ми като Джеймс — той допи уискито и тропна с чашата по масата. Погледът му се плъзна към дървената кутия, после отново към мене. — Джеймс свиреше толкова хубаво — но ти никога не си го чувал, ти не знаеш.

— Бих искал да съм го чувал.

— Джеймс беше като Чанк Джоунс или Томи, а никой освен мене не го е слушал.

— Искаш да кажеш, че е бил като тебе.

Червените очи ме погледнаха от огромна дълбочина. После той кимна.

— Бих искал да мога да отида в Ница с него. Бих искал да мога отново да виждам през неговите очи.

Той си наля още един пръст уиски в чашата, а аз огледах стаята. Навсякъде имаше дребни признаци на безредие — телескопът вирнат диво нагоре, касети и дискове, разпилени по пода пред лавиците, опаковки на плочи покриваха осмоъгълната маса. Петна от пепел зацапваха набръчканите килимчета.

Музиката спря и той вдигна поглед към грамофона.

— Ако поискаш да слушаш нещо, сложи си сам. Ей-сега ще се върна.

Гленрой дръпна към себе си кутията и аз казах:

— Можеш да правиш каквото искаш. Това е твой дом.

Той присви рамене и отвори капака. Две двуграмови бутилчици, едната полупълна, а другата празна, лежаха в кръгла вдлъбнатина от едната страна. До тях лежеше къса бяла сламка. В средата на кутията върху пласт от изронени люспи имаше кесийка, пълна с пъпки на марихуана. Имаше множество различни видове цигарена хартия. Гленрой отвори капака на огледалцето, взе бутилчицата, отвъртя капачето и оформи две солидни купчинки върху огледалцето. С дългата лъжичка, закрепена към капачето, той ги подреди в две неравни редици. Постави сламката в една от ноздрите си и засмука едната редица. После направи същото с другата ноздра.

— Друсаш ли се?

— Вече не.

Той завинти капачето върху бутилчицата и я върна във вдлъбнатината на кутията.

— Опитвах се да вляза във връзка с Били, но не го намирам на никоя от явките му. Искам да си взема малко за пътуването, нали разбираш.

Гленрой избърса с пръст белите петна по огледалцето, разтърка венците си и затвори кутията и огледалцето. Той за пръв път ме погледна донякъде приятелски и отново погледна кутията.

— Били ще направи добре да се появи до утре, човече.

Той се облегна назад, обърсвайки пръста под ноздрите си.

— Том смърка ли кокаин? — попитах.

Той ми се ухили подигравателно.

— Том май нищо не смърка вече. Тоя мошеник дори почти не пие. Държи се като че ли смуче денем и нощем, но само го наблюдавай. Той само близва и това е всичко. Това е. Чуден човек. Има вид като че ли дреме, но знаеш ли какво прави? Тоя човек работи.

— Забелязах това оная вечер — казах. — Вися над една чаша цяла нощ.

— Много е потаен — Брейкстоун се изправи и отиде до грамофона. Махна плочата на Айк Куебек, взе пластмасовия вътрешен плик и я пъхна вътре.

— Дюк, искам малко Дюк.

Тръгна покрай лавиците, прокарвайки ръка по албумите, после извади плоча на Елингтън. Със същата недодялана деликатност той постави плочата на грамофона. После намали звука.

— Предполагам, че не си дошъл да ми слушаш записите.

— Не — казах. — Дойдох да ти кажа кой е убил Джеймс Тредуел.

— Намерил си оня кучка! — лицето му светна. Той отново седна на стола си, извади димящата цигара от пепелника и ме погледна примижал през дима. — Разкажи ми.

— Ако Боб Бандолайър дойдеше късно през нощта в стаята на Джеймс, Джеймс би ли го пуснал?

Кимвайки, той каза:

— Разбира се.

— А ако Бандолайър е искал да влезе без чукане, той просто би могъл да се вмъкне.

Очите му се разшириха.

— Какви ми ги разправяш?

— Гленрой, Бандолайър е убил Джеймс Тредуел. Както и жената, и Монти Лиланд, и Стенмиц. Жена му е умирала, понеже той я е пребил, докато изпадне в кома, и той се е ядосал, понеже Рансъм го уволнява, когато му е трябвало време, за да се грижи за нея. Избил ги е, за да съсипе хотела.

— Искаш да кажеш, че Боб е изтрепал всички тия хора, а после просто се е върнал, като че ли нищо не е станало.

— Точно така — казах му това, което бях научил от Тереза Сънчана и го наблюдавах как ще го приеме.

Когато свърших, той попита:

— Рози ли?

— Рози.

— Не знам дали ще мога да го повярвам — Брейкстоун поклати глава, усмихнат. — Виждах Боб Бандолайър всеки ден, почти всеки ден, когато си бях тук. Беше жалко копеле, но като се изключи това беше нормален, не знам дали ме разбираш.

— Ти знаеше ли, че има жена и син?

— За пръв път чувам.

Замълчахме. Гленрой ме гледаше втренчено, поклащайки глава отвреме-навреме. Един-два пъти той отвори уста и пак я затвори, без да казва нищо.

— Боб Бандолайър — каза той, но не на мене. Накрая каза — И тази жена го е чувала да излиза всяка нощ, когато е имало убийство?

— Всяка нощ.

— Знаеш ли, би могъл да го направи. Знам, че не даваше пукната пара за когото и да било освен себе си — той ми се намръщи.

Гленрой си променяше мнението, в което бе вярвал твърдо в продължение на четиридесет години.

— Той беше от оня вид мъже, дето бият жените си, така е — той ме погледна остро. — Така мисля, на него би му харесвало жена му да е безпомощна. Да не ходи наоколо и да му обърква реда. Такъв като него, да, би го правил.

Той замълча за още няколко секунди, после стана, отдалечи се на две крачки, обърна се и отново седна.

— Няма начин да се докаже това, нали?

— Мисля, че няма. Но той е бил Синята Роза.

— Дяволска работа — той ми се усмихна. — Започвам да вярвам. Джеймс сигурно не е знаел, че Боб е уволнен. И аз не знаех в продължение на може би една седмица, докато не попитах една от камериерките къде е. Знаеш ли, не откриха дори далаверата му с месото — върна се навреме, за да се прехвърли пак в „Айдахо“.

— Като стана дума за месо — казах аз и го попитах дали е чул за Франки Уолдо.

— По-добре да не говорим за това. Сигурно Франки е сбъркал стъпката.

— Има вид на убийство на мафията.

— Да, може би идеята е била да изглежда така — той се поколеба, после реши да не казва повече.

— Мислиш, че е свързано с Били Риц?

— Франки просто е сбъркал стъпката, това е. Оня ден като го видяхме, той беше много разтревожен.

— Но Били Риц го успокои, че всичко ще е наред.

— Така изглеждаше, нали? Но това не би трябвало да сме го видели. Ако не си на пътя на Били, всичко е наред. Някой ден ще забодат някого като убиец на Уолдо.

— Пол Фонтейн има много арести зад гърба си.

— И още как. Може би много скоро ще хване и убиеца на жената на приятеля ти — на лицето му имаше странна усмивка.

— Аз имам нещо на ум по тоя въпрос — казах.

Гленрой отказа да говори повече. Той отново хвърляше погледи към кутията си и аз си тръгнах след няколко минути.

17

Чиновникът ме попита дали Гленрой се чувства по-добре и когато му отговорих, че според мене е по-добре, той каза:

— Ще пусне ли утре камериерките да влязат?

— Съмнявам се — казах и отидох пак на обществения телефон. Докато набирах, чух как въздиша.

След двайсет минути паркирах пред къщата на Том Пасмор на „Ийстърн шор драйв“. Том беше още в леглото, когато му позвъних, но ми каза, че ще е станал, докато стигна до него.

По телефона го бях попитал дали би искал да знае името на Синята Роза.

— Това заслужава една хубава закуска — каза ми той.

Стомахът ми изкъркори в момента, в който Том отвори вратата и той каза:

— Ако не можеш да се контролираш по-добре, веднага отивай в кухнята.

Той изглеждаше в пълен блясък с бяла копринена роба, която се спускаше до чифт черни пантофи. Под робата се виждаше розова риза и виненочервена вратовръзка. Очите му бяха ясни и живи.

Миризмата на храна ме удари в носа, още щом стигнах до масата и устата ми се напълни със слюнка. Влязох в кухнята. В отделни тигани на два газови котлона на печката имаше парченца шунка, домати и много бяло сирене върху неправилни кръгове от яйца. Върху плота имаше две чинии и от тостера изскочиха четири кафяви филии хляб. Усетих миризмата на кафе.

Том се втурна след мене, грабна лъжица и внимателно я подпъхна под всеки от омлетите.

— Сложи си масло върху хляба, ако искаш, а аз ще се погрижа за тия неща. Ще са готови след минута.

Взех горещите препечени филийки, сложих по две на всяка чиния и ги намазах с масло. Чух единия от омлетите да плясва в тигана и като погледнах странишком, видях Том да сгъва краищата на втория, да го подхвърля във въздуха и да го улавя с тигана.

— Като живееш сам, научаваш се да се развличаш — каза той и ги изсипа в чиниите.

Бях изял една четвърт от омлета си и една филия, преди да проговоря.

— Чудесно е — казах. — Винаги ли ги подхвърляш така?

— Не. Само за да се покажа.

— В добро настроение си.

— Ти ще ми кажеш името, нали? И аз имам подарък за тебе…

— Нещо друго освен омлета?

— Точно така.

Том занесе чиниите в кухнята и донесе стъклен цилиндър със силно кафе и две чаши. Облегнах се на стабилното, удобно кресло. Кафето на Том се различаваше от това на Брайън Дориан, беше по-силно, по-сладко и не толкова горчиво.

— Казвай сега. Това е велик момент.

Започнах с мъжа, който ме беше проследил до къщата на Джон и завърших с последната забележка на Гленрой Брейкстоун. Говорих, без да спра, около половин час, а всичките реакции на Том се свеждаха до някоя и друга усмивка. Отвреме-навреме повдигаше вежди. На един-два пъти затвори очи, сякаш за да види по-точно това, което описвах. Той прочете късчето хартия от кръчмата и ми го върна без коментари. Когато най-после свърших, той каза:

— Повечето от дрехите на Гленрой са от фестивали и джаз празненства, забелязал ли си това?

Кимнах. Това ли имаше да ми каже?

— Понеже той почти винаги носи черно, тези дрехи му приличат. Но истинската им функция е да съобщават кой е той. Тъй като единствените хора, които той вижда горе-долу редовно, поне докато си е тук, са чиновникът от регистрацията, продавачът на наркотици и мене, човекът, на когото той съобщава, че е Гленрой Брейкстоун, прочутият тенор-саксофонист, е предимно Гленрой Брейкстоун — той ми се усмихна. — Твоят случай е по-друг.

— Моят случай? — погледнах към дрехите си. Те съобщаваха предимно това, че не прекарвам много време в чудене какво да облека.

— Не говоря за дрехите ти. Имам предвид детето, което ти се явява от време на време — от това, което наричаш въображаемо пространство.

— Това ми е работата.

— Разбира се. Но в разказа ти има разпръснати много деца. Сякаш наместваш всичко, което ти се случва, в роман. И главният елемент в този роман не е Боб Бандолайър или Ейприл Рансъм, а това безименно момче.

Дотук Том не беше казал нищо за Боб Бандолайър и приказките му звучаха като ненужно заобикаляне. Бях споменал момчето, може би от суетност, за да дам на Том идея за начина си на работа, и сега започвах да се чувствам донякъде раздразнен, сякаш той пренебрегваше някакъв великолепен дар, който му бях предложил.

— Знаеш ли кой филм са давали в твоето квартално кино през последните две седмици на октомври 1950 година?

— Нямам представа.

— Черен филм, който се казва „От опасни дълбини“. Прегледах старите броеве на вестника. Не е ли интересно да си представим, че всички, за които говорим, може би са гледали тоя филм през тези две седмици?

— Ако са ходили на кино, всички са го гледали — казах.

Той отново ми се усмихна.

— Е, това е незначителна подробност, но все пак ми е интересно това, че дори когато вършиш моята работа, като ходиш наоколо и разследваш, ти все пак вършиш своята — даже когато си в мазето на „Грийн уоман“.

— От известна гледна точка това е същата работа.

— В известен смисъл — каза Том. — Ние просто виждаме нещата в различни рамки. През различни прозорци.

— Том, опитваш се да не ме разочароваш прекалено рязко ли? Не смяташ ли, че Боб Бандолайър е Синята роза?

— Сигурен съм, че е той. Нямам никакви съмнения относно това. Това е велик момент. Ти знаеш кой е убил сестра ти, аз знам истинското име на Синята Роза. Тези хора, които са го познавали, Сънчана, най-после ще отидат да кажат в полицията това, върху което седят от четиридесет години, и ние ще видим какво ще се случи. Но твоята истинска мисия свърши.

— Говориш ми като Джон — казах.

— Сега ще се върнеш ли в Ню Йорк?

— Не съм свършил още.

— Искаш да намериш Фий Бандолайър, нали?

— Искам да намеря Боб — замислих се. — Е, искам и да знам какво е станало с Фий.

— Как се казваше това градче?

Сигурен бях, че помни, но все пак му казах.

— Азюър, Охайо. Лелята се казва Джуди Ледъруд.

— Мислиш ли, че госпожа Ледъруд е още жива? Би било интересно да се знае дали Фий е ходил в колеж или, да кажем, се е пребил, карайки пиян открадната кола. В края на краищата той е бил на пет години, но видял как баща му пребива майка му до смърт. И на някакво ниво той е знаел, че баща му отива да убива други хора — той ме изгледа въпросително. — Съгласен ли си?

— Децата винаги долавят това, което се случва. Може да не си признават или да не осъзнават, но разбират.

— Всичко това означава значително сътресение. Тук трябва да прибавим и друго ужасно нещо, което му се случва.

Сигурно съм изглеждал озадачен.

— Причината, поради която бащата убива Хайнц Стенмиц — каза Том. — Тая жена, която си харесал толкова много, не ти ли каза, че Боб е пращал детето на кино? Фий е отишъл да гледа „От опасни дълбини“ и кого среща там, ако не партньора на баща си в една далаверка?

Бях успял напълно да забравя това.

— Искаш ли да видиш какво открих аз? — очите му святкаха. — Мисля, че ще те заинтригува.

— Открил си къде живее Рицман?

Той поклати глава.

— Открил си нещо за Белински или Кейсмънт?

— Ела да ти покажа нещо горе.

Той се втурна по стълбите и ме въведе в кабинета си. Той хвърли робата върху канапето, направи ми знак да седна на стола и обиколи стаята, запалвайки лампите и компютрите. Върху розовата му риза имаше сини тиранти.

— Ще закача в една от онези бази, които използвахме миналия път — той седна пред компютъра на бюрото и започна да набира кодове. — Има един въпрос, който не зададохме, защото си мислехме, че знаем отговора — той се полуизвърна на стола си и се обърна към мене с игрива очаквателност. — Знаеш ли какъв?

— Нямам представа — признах си.

— Боб Бандолайър е имал собственост на Седма южна улица номер 17, нали така?

— Знаеш, че е така.

— Градската община има списък на всички собственици и аз реших да проверя дали този адрес е все още на негово име. Само гледай да видиш какво изскочи.

Той беше свързал компютъра си с „Армъри плейс“ и през него бе стигнал до Регистрация на покупките. Модемът изтананика.

— Току-що вкарах адреса — каза Том. — Няма да чакаме дълго.

Погледнах към празния екран. Том се наведе напред с ръце на коленете, усмихнат на себе си.

Изведнъж се сетих.

— Не може да бъде! — казах.

Той сложи пръст на устните си.

— Шшшш!

— Ако не греша…

— Чакай.

Сигналът за получаване на информацията блесна на екрана.

— Гледай сега — каза том и се облегна назад.

По екрана се изниза колона с информация.

СЕДМА ЮЖНА УЛ 17

ЗАКУПЕНА 12.04.1979 КОРП ЕЛВИ ХОЛДИНГС

ЧЕТВЪРТА ЮЖНА УЛ МИЛХЕЙВЪН ИЛ

ЦЕНА $1000

ЗАКУПЕНА 01.05.1943 РОБЪРТ БАНДОЛАЙЪР

УЛ УИНЕТКА 14Б МИЛХЕЙВЪН ИЛ

ЦЕНА $3 800

— Добрият стар „Елви холдингс“ — каза Том, буквално прегръщайки сам себе си в израз на триумфално честване, усмихнат като млад баща.

— Господи — казах. — Истинска връзка.

— Точно така. Истинска връзка между двата случая на Синята Роза. Ами ако Боб Бандолайър е мъжът, който те е следил?

— Защо му е да прави това?

— Ако се е опитал да убие Сънчана, след като те е видял на Елм Хил, значи не е искал те да ти разкажат нещо.

Кимнах.

— Какво?

— Те знаят, че е убил жена си. Казаха ми за розите.

— И Белнапови биха могли да ти кажат за розите. А смъртният акт на Анна Бандолайър е подписан от лекар. Мъртва е толкова отдавна, че никой не би могъл да докаже, че е била пребита. Но Сънчана знаят за съществуването на Фий Бандолайър.

— Но всеки, който запита Сънчана каквото трябва, би открил какво е направил той.

— И би разбрал, че е имал син. Мисля, че лицето, което те е проследило, е Фий.

Дъхът ми спря. Фий Бандолайър се беше опитал да убие Сънчана. След това си дадох сметка какъв голям скок беше направил Том.

— Защо смяташ, че Фий въобще би се върнал в Милхейвън? Имал е четиридесет години, през които е можел да се отдалечи, колкото е възможно повече.

Том ме попита дали помня цената, която „Елви“ е платила за къщата на Седма южна.

Взрях се в екрана на монитора, но буквите и цифрите бяха твърде дребни, за да ги разчета от другата страна на стаята.

— Мисля, че беше нещо като десет хиляди долара.

— Погледни по-хубаво.

Отидох до него и погледнах.

— Хиляда?

— Видял си десет хиляди, защото си очаквал да видиш нещо такова. „Елви“ е купила къщата срещу почти нищо. Мисля, че това означава, че „Елви холдингс“ е Фий Бандолайър. И Фий се предпазва и тук също като поставя димна завеса от фалшиви съдружници и формален адрес.

— Защо Боб Бандолайър му е дал къщата си? Той го отпраща, когато е петгодишен. Доколкото знаем, никога след това не го е виждал.

Том вдигна ръце. Не знаеше. След това още едно от заключенията на Том пасна на представите ми.

— Мислиш ли, че Фий Бандолайър е мъжът в униформата, мъжът, който е заплашвал Франк Белнап?

— Точно така. Мисля, че е дошъл да влезе в притежание на къщата.

— Той е страшен човек.

— Мисля, че Фий Бандолайър е много страшен човек — каза Том.

18

— Искам да проверя дали можем да се свържем с Джуди Ледъруд — каза той. — Иди в спалнята в края на коридора и вдигни телефона до леглото, когато ти кажа. Междувременно аз ще се опитам да намеря номера й от Информация.

Той извади някакъв указател от едно чекмедже и започна да търси кодовете за Охайо. Аз отидох в коридора, отворих вратата към тъмна стая, влязох и светнах лампата. На нощното шкафче до спалнята имаше телефон.

— Успех! — извика Том. — Вдигни телефона.

Вдигнах слушалката до ухото и чух музикалното плинк, плинк, плинк на набирането. Телефонът на Ледъруд звънна три пъти, след което една жена го вдигна и каза „Ало?“ С треперлив глас.

— С госпожа Джудит Ледъруд ли говоря? — попита Том.

— Да, с нея — каза треперливият глас. Тя беше леко обезпокоена от официално звучащия глас, който излизаше от устата на Том.

— Госпожо Ледъруд, тук е Хенри Бел от Застрахователната компания на Средните Щати. Аз съм в нашия милхейвънски офис и ви уверявам, че не се опитвам да ви продам застраховка. Имаме да заплатим застраховка живот от десет хиляди долара и се опитваме да намерим наследника, който ще я получи. Нашите агенти са установили, че последният известен адрес на наследника е при вас и вашия съпруг.

— Някой е оставил пари на сина ми?

— Името на плодоползвателя, поне както е изписано на полицата пред мене, е Фийлдинг Бандолайър. Вие осиновили ли сте Фийлдинг Бандолайър?

— О не, не сме го осиновявали. Фий беше дете на сестра ми.

— Бихте ли могли да ни кажете сегашното местоживеене на Фийлдинг Бандолайър, госпожо?

— Ох, знам какво се е случило — каза тя. — Сигурно Боб е умрял. Боб Бандолайър, бащата на Фий. Той ли е оставил парите на Фий?

— Роберт Бандолайър имаше застраховка при нас, точно така. Той е бил баща на въпросното лице, така ли?

— Ами да, беше. Как е умрял Боб? Позволено ли е да ми кажете?

— Сърдечен удар, за жалост. Бяхте ли близки?

Тя се изсмя стреснато.

— О боже, не. Никога не сме били близки с Боб Бандолайър. Почти не сме го виждали след сватбата.

— Казахте, че Фий Бандолайър не живее вече на вашия адрес?

— Ами не — каза тя. — Тук живеят само пенсионери. Само пет-шест от нас имат собствени телефони. Другите дори не биха знаели какво да правят с телефон.

— Разбирам. Имате ли настоящия адрес на плодоползвателя?

— Не, нямам го.

— Колко време живя той с вас, госпожо?

— По-малко от година. След като забременях с моя Джими, Фий отиде да живее при брат ми Ханк. Ханк и жена му, зълва ми Уилда. Те имаха много хубава къща в Танджънт, на стотина километра на изток от тук. Бяха много добри хора и Фий живя с тях, докато завърши гимназията.

— Бихте ли могли да ми услужите с телефона на брат си?

— Ханк и Уилда починаха преди две години — тя замълча за около петнайсет секунди. — Ужасно беше. Все още не мога да мисля за това.

— Не са ли починали от естествена смърт? — долових подтиснатата възбуда в гласа му.

— Летяха с „Пан Ам“ — 103 полет, дето избухна във въздуха. Над Локърби, Шотландия. Предполагам, че са им сложили там някакъв хубав паметник, с имената на брат ми и Уилда на някаква плака. Бих отишла да го видя, но не съм много добре с придвижването напоследък, трябва да се подпирам и така нататък. — Настъпи още една дълга пауза. — Беше ужасно, ужасно.

— Моите съболезнования — това, което на нея навярно й прозвуча като съчувствие, на мене ми прозвуча като разочарование. — Казахте, че племенникът ви е завършил средното си образование в Танджънт?

— О, да. Ханк винаги казваше, че Фий е добър ученик. Ханк беше заместник-директор на училището, разбирате ли?

— Ако племенникът ви е продължил в колеж, бихме могли да получим адреса му от списъка на завършилите колежа.

— Това беше голямото разочарование на Ханк. Фий отиде в армията веднага щом се дипломира. Дори не беше казал на никого до деня, в който трябваше да постъпи.

— Коя година е било това?

— Шестдесет и първа. Така че всички си помислихме, че сигурно е отишъл във Виетнам. Но разбира се, не знаехме със сигурност.

— Той не е казал на брат ви къде са го изпратили?

— Не му каза абсолютно нищо. Но това не е всичко! Брат ми му писа до там, където той беше казал, че отива за предварителна подготовка. Във Форт Сил, струва ми се. Но всичките му писма се връщаха. Казваха, че нямат войник Фийлдинг Бандолайър. Беше като да се сблъскаш с каменна стена.

— Племенникът ви създаваше ли проблеми, госпожо?

— Не искам да отговарям. Нужно ли е да знаете такива неща?

— Има едно специфично условие в застраховката на господин Бандолайър, което би могло да влезе в действие. То му позволяваше да внася по-малки вноски. Условието е, че изплащането на застраховката губи сила, ако плодоползвателят, тук чета направо от документа, е въдворен в каквато и да било поправителна институция, на свобода е под гаранция или пък е в клиника за душевно болни по времето на смъртта на собственика на застраховката. Както ви казах, това условие рядко влиза в сила, както можете да си представите, но ние трябва да направим необходимите проучвания по този въпрос, преди да се осъществи заплащането.

— Е, аз не бих могла да знам нищо по въпроса.

— Брат ви имаше ли някакво чувство относно професията, която вашият племенник би избрал? Това би ни помогнало да го намерим.

— Ханк ми каза веднъж, че Фий казал, че се интересува от работа в полицията — тя замълча. — Но след като изчезна по такъв начин, Ханк се чудеше дали — нали разбирате, дали наистина е познавал Фий. Чудеше се дали Фий е бил искрен с него.

— През тази година, която е прекарал с вас, забелязахте ли признаци на някакви проблеми?

— Господин Бел, да не би Фий да е в беда? Затова ли ми задавате тези въпроси?

— Опитвам се да му дам пет хиляди — Том се засмя с открития, сърдечен смях на застрахователен агент, смеха на член на Милиондоларовата Кръгла Маса. — Това за някои може да е беда, знам ли?

— Мога ли да ви задам един въпрос, господин Бел?

— Разбира се.

— Ако Фий е на някакво такова място, каквото казахте, или ако вие просто въобще не можете да го намерите, тези пари отиват ли за други членове на семейството? Случва ли се това понякога?

— Ще ви кажа простата истина. Това постоянно се случва.

— Защото само аз съм останала, нали разбирате. Аз и сина ми.

— В такъв случай всичко, което ми казвате, може да се окаже още по-полезно. Казвате, че Фий е отишъл в Танджънт, Охайо, когато разбрахте, че сте бременна?

— С моя Джими, точно така.

— Защото смятахте, че не можете да се справите с двете деца ли?

— Ами не — пауза. — Затова ви попитах, нали разбирате. Можех да отгледам две деца, но Фий беше момче, което… което нормален човек не може да разбере. Беше толкова малко момче, но толкова потайно. Просто седи и зяпа в пространството — с часове! А нощем се будеше с писъци! Но нищичко не казваше! И това не е най-лошото.

— Продължавайте — каза Том.

— Ами ако това, което казвате е вярно, моят Джими би могъл да използва тези пари за предплата на жилище.

— Разбирам.

— Не е заради мене. Но тези пари биха могли да дойдат за семейството, ако Фий е, както казвате. В затвора.

— Ние ще следваме условията на застраховката при това решение, госпожо.

— Ами знам, че веднъж Фий е взел нож от чекмеджето ми и е излязъл с него и същата тази вечер съседите намериха старото си куче мъртво. Кучето беше нарязано. Намерих ножа под леглото на Фий, целия нацапан. Дори не ми мина през ума, че той е убил кучето, разбира се — той беше малко момченце! Дори не направих връзка с моя нож. Но след известно време едно куче и една котка бяха убити на една пряка от нас. Попитах Фий направо той ли прави тези неща и той каза, че не. Почувствах такова облекчение! Но после той попита: „Не ти липсва нож от чекмеджето, нали, мамо?“ Наричаше ни мамо и татко. И аз не знам защо, изтръпнах. Сякаш знаеше, че броя ножовете.

Търпеливият глас спря да говори. Том мълчеше.

— Никога вече след това не съм се чувствала добре по отношение на Фий. Може и да съм грешала, но не можех да понеса мисълта да внеса бебе в къщата, докато той още живееше при нас. Така че потърсих Ханк и Уилда.

— Казахте ли им за съмненията си?

— Не можах. Ужасно се чувствах, задето имам такива лоши мисли по отношение на детето на сестра ми. Това, което казах на Ханк, беше, че Фий вече не крещи нощем, което беше вярно, но че все още се опасявам да не разстрои бебето, след това говорих с Фий. Той плака, но не много, и аз му казах да бъде добро момче, защото иначе Ханк ще трябва да го изпрати в дом за сираци. Звучи просто ужасно, но аз исках да му помогна.

— Той се е държал добре в Танджънт, нали?

— Да, добре. Прилично се държеше. Но когато ходехме до Танджънт за Деня на благодарността и други такива, Фий никога не ме поглеждаше. Нито веднъж.

— Разбирам.

— Така че аз си помислих…

— Разбирам — каза Том.

— Не, господине, мисля, че не разбирате. Казахте, че сте в Милхейвън?

— В нашия милхейвънски офис.

— Този Уолтър Драгонет беше на предните страници тук в Азюър. И когато за пръв път чух за него, просто се разтресох. Не можах да хапна и хапка. Не спах цяла нощ — отидох долу и гледах телевизия. Та там показаха снимката му, той беше много по-млад, така че се успокоих и се върнах в стаята си.

Том не каза нищо.

— Бих направила сега същото нещо, което направих тогава — каза тя. — С бебе в къщата.

— Ще ви се обадим, госпожо, ако не успеем да открием наследника.

Тя затвори, без да каже довиждане.

19

Том се беше облегнал назад на стола си и се взираше в тавана, с ръце сплетени на тила му, с изпънати напред и кръстосани в глезените крака. Имаше вид на отегчен работник на борсата, който чака нещо да се покаже на монитора му. Наведох се и си сипах вода от една кристална кана върху масата. Като си помислих още малко, видя ми се прекалено доволен от себе си, за да е отегчен.

— Какви необикновени имена на места си имат в Охайо — каза той. — Азюър. Танджънт. Синсинати. Съвсем като у Набоков. Парма. Чудесни имена.

— Влагаш ли в това някакъв смисъл, или просто се забавляваш?

Той затвори очи.

— Всичко в тоя момент е необикновено. Фий Бандолайър е необикновен. Тази жена, Джуди Ледъруд, е необикновена. Знаела е какъв точно е племенникът й. Не е искала да го признае, но го е знаела. Понеже е бил дете на сестра й, опитала се е да го предпази. Казала му е, че трябва да се държи като нормално дете. И това невероятно дете е успяло да го направи.

— Не правиш ли прекалено много предположения?

— Аз работя с предположения. Защо да не им се наслаждавам? Но знаеш ли какво е най-необикновеното?

— Имам чувството, че ще ми кажеш.

Той се усмихна, без да отваря очи.

— Този град. Нашият кмет и шефът на полицията се изправят на крака на погребението на Ейприл Рансъм и ни казват, че сме оазис на реда и закона, докато в същото време при вероятност едно на милион, ние имаме сред нас двама всеотдайни, абсолютно безмилостни серийни убийци, единият от дезорганизирания тип, който едва неотдавна беше заловен, а другият от организирания тип и все още на свобода — той отвори очи, протегна ръце напред и ги сключи в скута си. — Това е наистина необикновено.

— Мислиш, че Фий е убил Ейприл Рансъм и Грант Хофман?

— Мисля, че вероятно е убил много хора.

— Много бързаш — казах. — Не виждам на основата на какво можеш да претендираш, че знаеш това.

— Помниш ли как ми каза защо Уолтър Драгонет решил, че трябва да убие майка си?

— Тя намерила бележника му. Той правел списъци с подробности като например „червена коса“.

— А това се случва често с хората от този вид, нали така? Те искат да си спомнят какво са извършили.

— Точно така — казах.

На лицето му имаше очаквателна усмивка.

— Но не би искал да намерят списъчето ти, нали?

— Разбира се не.

— И ако си пазиш бележки и описания, ще трябва да ги държиш на безопасно място, нали така?

— Колкото е възможно по-безопасно.

Все още усмихвайки се, Том ме изчакваше да го настигна.

— Като например мазето на „Грийн уоман“, това ли имаш предвид?

Той се усмихна още по-широко.

— Видял си следи от два кашона. Представи си, че е написал разказ за всяко извършено убийство. Колко убийства ще са нужни, за да се запълнят два кашона? Петдесет? Сто?

Извадих листчето от джоба си.

— Можеш ли да влезеш в полицейските архиви на Алъртаун? Трябва да разберем дали тази жена, Джейн Райт, е била убита там. Дори имаме приблизителната дата: май седемдесет и седма.

— Мога да потърся името й във вестниците на Алъртаун — той се изправи, сключи ръце на гърба си и ги протегна назад. Това със сигурност беше сутрешната гимнастика на Том. — Ще отнеме около два часа. Искаш ли да изчакаш да видиш какво ще се получи?

Погледнах часовника си и видях, че е почти седем часа.

— Джон пак ще побеснее — щом изрекох това, устата ми се разпъна от огромна прозявка. — Извинявай — казах. — Изглежда съм уморен.

Той постави ръка на рамото ми.

— Връщай се при Джон и гледай да си починеш.

20

Пол Фонтейн излезе от един тъмносин седан, паркиран пред къщата на Рансъм в момента, в който се зададох по улицата, след като паркирах понтиака. Заковах се.

— Елате тук, Андърхил — изглеждаше почти нежен от ярост.

Фонтейн разкопча сакото на развлечения си костюм и се отдръпна от седана. Усмихнах му се, но днес той нямаше усмивки за мене. Щом стигнах на около две крачки от него, той скочи зад мене и ме халоса с ръце в долната част на гърба. Залитнах към колата и се подпрях на ръцете си.

— Стойте така — каза той. Той потупа гърба ми, гърдите ми, кръста ми и прокара ръце надолу по краката ми.

Казах му, че не нося пистолет.

— Не мърдайте и не говорете, освен ако не ви задам въпрос.

От другата страна на улицата на един от долните прозорци се появи дребно бяло лице. Беше възрастната жена, която беше предложила чай на репортерите на следващия ден след убийството на Ейприл Рансъм в „Шейди Маунт“. Предлагахме й интересен спектакъл.

— Стоя тук от половин час! — каза Фонтейн. — Къде, по дяволите, бяхте? Къде е Рансъм?

— Разкарвах се с колата — казах. — Джон сигурно е излязъл някъде.

— Вие май доста се разкарвате с колата напоследък, не мислите ли? — той нададе отвратителен звук. — Изправете се.

Оттласнах се от колата и се обърнах към него. Яростта му беше поуталожена, но все още изглеждаше бесен.

— Не разговарях ли с вас тази сутрин? Какво си помислихте, че се майтапя ли?

— Разбира се, че не.

— Тогава какво си мислите, че правите?

— Просто разговарях с някои хора.

Лицето му стана мораво.

— Днес следобед ни се обадиха от полицията на Елм Хил. По дяволите, вместо да ме послушате вие и приятелчето ви сте отишли там и сте побъркали всички. Чуйте ме добре — няма роля за вас в това, което става в Милхейвън. Ясно ли е? Последното нещо, което ни е нужно в момента, са тия лайнарщини за някакъв… за някакъв… — той беше прекалено разярен, та да продължи.

Той ме стрелна с показалец.

— Влизайте в колата.

Очите му пламтяха.

Тръгнах да отворя задната врата на седана, но той изръмжа:

— Не там, глупако. Минете от другата страна и седнете отпред.

Той отвори вратата си, като продължаваше да ме изгаря с поглед, докато заобиколя колата от предната страна и седна. Той седна зад волана, тресна вратата си и завъртя ключа. Излетяхме по улицата и той мина без да спре на стопа на „Бърлин авеню“, като зави наляво след воя на клаксоните.

— На „Армъри плейс“ ли отиваме?

Той ми каза да млъкна. Полицейското радио пращеше и щракаше, но той не му обръщаше внимание. Фонтейн кипеше безмълвно по целия път до центъра на града и когато излезе от рампата към магистралата изток-запад, той натисна газта до дупка. Изхвърчахме в движението на запад. Фонтейн се промушваше сред другите коли, без да обръща внимание на клаксоните, и успя да излезе в скоростното платно, без да се удари. А аз успях да не закрия лицето си с ръце.

Той не свали крака от газта, докато достигнахме сто и двайсет километра12. Когато една червена тойота отказа да се махне от пътя му, той запали светлините си и натисна сирената, докато тя не се отмести вдясно и тогава той профуча покрай нея.

Попитах го къде отиваме.

Погледът му беше твърд като юмрук.

— Ще ви заведа при Боб Бандолайър. Бъдете любезен и не си отваряйте устата, докато не стигнем там.

Фонтейн разлетяваше колите пред нас. Когато се появи стадионът, той включи мигач и същевременно започна да се мести надясно по платната. Зад нас свистяха спирачки. Фонтейн се движеше неумолимо по диагонал, докато пресякохме магистралата. Все още се движеше със сто и десет, когато сви надолу по рампата. С натиснат клаксон профуча на червено. Гуми пищяха и коли се разбягваха наляво, докато той се провре през движението и обърне на юг. Профучахме покрай стадиона и той забави една когато стигнахме „Пайн Нол“.

Фонтейн влезе с колата през портите и се изтъркаля до къщата на пазача. Загаси мотора.

— Излизайте сега.

— Къде ще се срещна с него, в отвъдния свят ли? — попитах, но той излезе от колата и застана под косото слънце, докато изляза и тръгна към него, след което той тръгна бързо по чакълестата пътека към мястото, където бяха погребани родителите ми и сестра ми. Вече бях започнал да съжалявам за шегата си относно отвъдния свят. Пръскачките бяха спрени и пазачът си беше отишъл. Бяхме единствените хора на гробището. Фонтейн вървеше равномерно е без да поглежда към каменната стена далече вляво.

Той излезе от пътеката на около десет метра преди редицата с гробове, която бях посетил преди, и ме поведе покрай редица гробове с малки бели паметници, някои от които украсени с ярки увехнали рози и лилии. Спря пред един гол бял камък. Застанах до него и прочетох това, което беше гравирано на камъка. РОБЪРТ К. БАНДОЛАЙЪР 21 СЕПТЕМВРИ 1919 — 22 МАРТ 1972.

— Имате ли нещо да кажете?

— Дева. Това може да се очаква.

Помислих си, че ще ме удари. Фонтейн разтвори юмруците си. Подпухналото му лице играеше. Въобще нямаше вид на комедиант. Той се вторачи към земята, после отново към мене.

— Боб Бандолайър е мъртъв от двайсет години. Не той е подпалил варелите с пропан до къщата в Елм Хил.

— Не е той.

— Никой не се интересува от този човек — гласът на Фонтейн беше равен и натъртен. — Не можете да докажете, че той е бил Синята Роза. Никой не може да го докаже. Случаят е приключил през 1950 година. И това е. Дори да искахме да го отворим отново, което би било абсурдно, изводите биха били същите. Още нещо. Ако продължавате да се мотаете наоколо и да разравяте нещата, ще ви натоваря на следващия полет за Ню Йорк. Или лично ще ви арестувам и ще ви обвиня като нарушител на реда. Ясно ли е?

— Мога ли да ви задам два въпроса?

— Ясно ли е? Разбрахте ли какво ви казах?

— Да. А сега мога ли да ви попитам нещо?

— Ако се налага — Фонтейн видимо се успокояваше и погледът му се рееше към редицата канадски ели в далечината.

— Чухте ли същината на това, Което Сънчана имаха да кажат за Боб Бандолайър?

— Уви.

— Не ви ли се стори, че има някаква вероятност те да са прави?

Той направи гримаса, сякаш страда от главоболие.

— Следващият въпрос.

— Как успяхте да намерите тоя гроб?

Той се извърна и ме изгледа накриво. Гърдите му се надигаха тежко.

— Ама че въпрос. Не е ваша работа. Свършихте ли?

— Смята ли полицията на Елм Хил, че експлозията у Сънчана е случайна?

— И това не е ваша работа.

Не можех да му задам въпросите, които наистина ме интересуваха. Внезапно ми хрумна въпрос, който изглеждаше безопасен и неутрален, и, без да мисля, аз го зададох.

— Знаете ли дали инициалът за второто име на Бандолайър означава Кейсмънт?

Щом го зададох, си дадох сметка, че съм издал информация относно „Елви холдингс“.

Той се вторачи в небето. Започваше да притъмнява и от канадските ели към нас се носеха тежки сиви облаци с ръбове позлатени и порозовели от залязващото слънце. Фонтейн въздъхна.

— Кейсмънт е било второто име на Бандолайър. Имаше го на смъртния акт. Умрял е от продължителен тумор на мозъка. Това ли е всичко, или имате още безсмислени въпроси?

Поклатих глава той напъха ръце в джобовете си и затрамбова към колата.

— Името Белински говори ли ви нещо? Андрю Белински?

Той спря и се обърна, за да ме изпепели с поглед.

— Макар че не е ваша работа, истината е, че така наричахме шефа на отдела по убийствата, когато се преместих в Милхейвън. Беше един от най-чудесните хора, които познавам. Той назначи повечето от хората, с които работя сега.

— Така го наричахте?

Фонтейн подритваше чакъла, съжаляваше вече, че ми е отговорил.

— Казваше се Белин, но майка му беше полякиня и хората просто му викаха Белински. Започнало е на шега, но е останало. Идвате ли с мене или ще се връщате пеша до източния край?

Последвах го до колата, гледайки безцелно в камъните и мислейки за това, което ми беше казал. След това едно име изскочи пред погледа ми от един назъбен камък и аз се вгледах в него, за да се уверя, че съм видял правилно. ХАЙНЦ ФРИДРИХ СТЕНМИЦ, 1892–1950. Това беше всичко. Камъкът не беше просто назъбен; цели парчета бяха откъртени от него и неравната му горна част имаше следи от натрошаване, сякаш някой го беше удрял с чук. Останах загледан за миг в разбития камък, безсловесен и изтощен, след това продължих към колата. Фонтейн форсираше двигателя, изхвърляйки през ауспуха кълба от черна пушилка.

Щом влязох в колата, осъзнах, че Фий Бандолайър би трябвало да е милхейвънски полицай — беше си присвоил име, което само ченге би могло да знае.

21

Докато Фонтейн се изкачи по рампата към магистралата, тежките облаци, които бях видял да идват от запад, покриха небето. Температурата беше паднала поне десетина градуса. Фонтейн стигна до края на рампата и тръгна бавно, докато един камион профуча покрай нас, след което се мушна зад него. Погледна в огледалцето си, преди да се премести в платното отляво. Вдигнах стъклото, за да се предпазя от неочаквания студ, и хвърлих поглед към него. Той се преструваше, че не ме забелязва. Облегнах се пак в седалката си и двамата пътувахме мирно към центъра на града.

Дъждовна капка колкото яйце удари по моята част от предното стъкло. След няколко секунди друга се размаза шумно по средата. Фонтейн въздъхна. Радиото излъчваше пращящи безсмислици. Още две тлъсти капки паднаха върху стъклото.

— Ще се връщате ли скоро в Ню Йорк, Андърхил?

Въпросът ме изненада.

— След някой и друг ден, сигурно.

— Ние всички правим грешки.

След кратко мълчание, Фонтейн каза:

— Не разбирам защо още изпитвате желание да се мотаете наоколо.

Големите капки вече падаха по една в секунда върху стъклото и удряха като градушка по капака на колата.

— Имал ли сте някога съмнения относно това полицейско управление?

Той ми отправи остър, подозрителен поглед.

— Какво?

Облаците се разтвориха и по стъклото плисна водопад. Фонтейн пусна чистачките и се взря напред в размазания път, докато те започнаха да работят. Той включи светлините и таблото светна.

— Може би не се изразих добре — казах.

— Имам много съмнения относно вас, което вие би трябвало да знаете — той се смръщи към потопа върху стъклото, докато чистачката го избърса отново. — Вие не разбирате особено добре ченгетата.

— Знам, че сте добър детектив — казах. — Знам, че имате добра репутация.

— Оставете ме на мира.

— Чували ли сте за…

— Спрете — каза той. — Просто спрете.

След около трийсет секунди интензивността на дъжда се сведе до равномерно барабанене по стъклото и капака. Той падаше от облаците във видими сиви диагонални линии. От колите покрай нас се разплискваше вода. Фонтейн отпусна кормилото. Движехме се с не повече от шестдесет километра в час.

— Е добре — каза той. — В името на голямата ми репутация питайте, каквото искахте да питате.

— Чудех се дали сте чувал за „Елви холдингс корпорейшън“.

За пръв път видях в погледа му истинско любопитство.

— Знаете ли, и аз се чудя нещо. Всички в Ню Йорк ли сте такива, или вие сте някакъв особен случай?

— Ние всички сме пълни с разни безсмислени въпросчета.

Полицейското радио, което не беше престанало през различни интервали да съска и пращи, произнесе дълго, неразбираемо съобщение. Фонтейн грабна слушалката и каза:

— Аз съм на магистралата близо до двадесета улица, ще бъда там след десет минути.

Той върна слушалката.

— Не мога да ви върна до Рансъм. Нещо е станало.

Той погледна в огледалцето, после през рамо и излетя в лявото платно.

Фонтейн отвори прозореца си, през който нахлу дъжд, извади червена лампа изпод седалката си и я закачи на покрива на колата. Завъртя един ключ и сирената зави. Оттук насетне и двамата мълчахме. Фонтейн трябваше да се концентрира върху управлението на седана, който трябваше да заобикаля всяка кола, която се опитваше да мине пред него. На следващия изход той изхвърча от магистралата и се понесе по Петнадесето авеню по същия начин, по който беше тероризирал магистралата по пътя за „Пайн Нол“. На кръстовищата Фонтейн промушваше колата през уличното движение, което спираше, за да му даде път.

Петнадесето авеню ни изведе до долината и около нас изникнаха фабричните комини. Фонтейн тръгна на юг по „Гьоталс“ и продължи да лети, докато стигнахме до „Ливърмор“. В стария ми квартал уличните лампи бяха запалени. Небето над изливащия се порой беше черно.

На голямо разстояние пред нас примигващи червени и сини светлини изпълваха вътрешното платно от отсрещната страна на улицата. На светлините блестяха жълти дървени магарета и жълти ленти. Мъже с фуражки и със сини мушами се движеха из бъркотията. Щом приближихме мястото, разбрах къде отиваме. Трябваше да е там. Беше се случило отново, точно каквото Том беше предрекъл.

Фонтейн дори не си направи труда да погледне, докато минавахме покрай „Айдъл ауа“. Той стигна до първата пряка с все още пусната сирена, направи остър завой на север по „Ливърмор“ и спря зад една линейка. Беше излязъл от колата, преди да е спряла напълно. От капака й се вдигаха струйки пара.

Излязох от колата, прегърбих се под дъжда и го последвах до „Айдъл ауа“.

Четири-пет униформени офицери стояха непосредствено след огражденията, други двама седяха и пушеха в патрулната кола, която запречваше вътрешното платно на улицата. Дъждът беше прогонил обичайната в такива случаи тълпа. Фонтейн се стрелна през една цепнатина в загражденията и започна да разпитва един полицай, който се опитваше да се скрие под козирката на кръчмата. За разлика от другите той нямаше мушама и куртката му беше прогизнала. Полицаят извади бележник от джоба си и се наведе над страниците, за да ги запази от дъжда, докато четеше на Фонтейн. Точно до него на равнището на раменете му гореше, изписан с червен маркер върху мръснобелите плочи, надписът СИНЯ РОЗА. Пристъпих напред и се наведох през една от жълтите бариери.

Черен найлон покриваше тялото на тротоара. Дъждовната вода плющеше и се събираше във вдлъбнатините на найлона и ручейчета вода се стичаха от тялото върху тротоара. От долната страна на найлона стърчаха два яки крака в прогизнали тъмни панталони и в плетени обувки. Ченгетата зад бариерата не ми обръщаха внимание. Равномерният дъжд се стичаше по главата и раменете ми и ризата ми прилепна към тялото ми.

Фонтейн кимна на мокрия полицай, който беше намерил тялото, и посочи думите, които бяха написани върху стената на кръчмата. Той каза нещо, което не чух, и младият полицай отговори: „Да, сър“.

Фонтейн клекна до тялото и дръпна найлона. Мъжът, който беше проследил Джон Рансъм по „Бърлин авеню“ в син лексъс, се взираше неподвижно към козирката пред „Айдъл ауа“. Дъждът плющеше по гърдите му и се стичаше в прорезите на разкъсаната, напоена с кръв риза. Хребети от бяла кожа заобикаляха дълги червени рани. Посивялата му опашка лежеше като заострена четка отстрани на врата му. Изтрих дъжда от лицето си. Тъмна кръв беше засъхнала по отвореното сако на костюма му.

Фонтейн извади бели гумени ръкавици от джоба си, нахлузи ги и се наведе над трупа, за да пъхне ръката си под кървавия ревер. Платът му се отдели от ризата. Фонтейн извади тънкия черен портфейл, който бях видял преди. Отвори го. Малката значка все още беше закачена на една преграда от дясната му страна.

— Убитият се казва Уилям Рицман. Някои от нас го познават по-добре под друго име.

Той се изправи.

— Хоуган тук ли е вече?

Младият офицер извади плик за веществени доказателства и Фонтейн пусна портфейла в него.

Един от мъжете близо да мене каза, че Хоуган е на път.

Фонтейн ме забеляза зад преградата и се приближи намръщено към мене.

— Господин Андърхил, време е да си тръгвате.

— Това ли е Били Риц? — попитах. Върху детектива падаше толкова дъжд, колкото и върху мене, но той все още не изглеждаше наистина мокър.

Фонтейн примигна и се извърна.

— Това е мъжът, който следеше Джон. Оня, за когото ви казах в болницата.

Полицаите, които бяха застанали до мене, се отдръпнаха и сложиха ръцете си под мушамите.

Фонтейн се извъртя и ми хвърли мрачен поглед.

— Вървете си, преди да хванете пневмония.

Той се върна при тялото, но младият полицай вече опъваше найлона върху мокрото, празно лице на Рицман.

Двамата най-близко застанали полицаи ме погледнаха с лица, почти толкова празни, колкото и Рицмановото. Кимнах им и се отдалечих покрай бариерите пред входа на кръчмата. На две преки разстояние по Шеста южна улица към кръчмата се приближаваше друг тъмносин седан с проблясваща червена лампа като карнавална шапка. През лъчите на фаровете му струеше дъжд. Пресякох Шеста южна и погледнах отстрани на „Сейнт Олуин“. Пиринченият кръг на носа на телескоп бе насочен към „Айдъл ауа“ от ъгловия прозорец на най-горния етаж. Изчаках за отпушване на редицата от коли, които се движеха на север по едно-единствено платно, и се затичах към входа на „Сейнт Олуин“.

22

Нощният чиновник от регистрацията ме гледаше как оставям мокри следи по килима. Обувките ми джвакаха и по вътрешната страна на яката ми се стичаше вода.

— Видяхте ли суматохата навън? — той беше сух старец с дълбоки бразди покрай устата: черният костюм му е бил по мярка, когато е тежал с двайсет-двайсет и пет килограма повече. — Какво са намерили, някой труп ли?

— Умрял ми се видя — казах.

Той повдигна рамо и се отдръпна, разочарован от отношението ми.

Когато Гленрой Брейкстоун вдигна, казах:

— Тук е Тим Андърхил, долу във фоайето съм.

— Качвай се горе, за това си тук.

Без джазови допитвания тоя път.

Гленрой слушаше запис на Арт Тетъм и Бен Уебстър толкова тихичко, че беше само като възглавничка от звук. Той ми хвърли един поглед и отиде в банята да донесе хавлия. Единствената запалена лампа беше до фонотеката му. Прозорците към „Уидоу стрийт“ разкриваха равномерен дъжд, който падаше през разпиления блясък на уличните лампи.

Гленрой пристигна с вехта бяла кърпа.

— Изсуши се, а аз ще ти намеря суха риза.

Разкопчах ризата и я отлепих от себе си. Докато се избърсвах, Гленрой се върна да ми даде черна блуза с дълги ръкави, подобна на тази, която беше облякъл. На неговата пишеше ДЖАЗОВ ФЕСТИВАЛ ТАЛИН; когато разгърнах моята, видях, че пише „Брадлис“ над картинка с озъбени мъже, дрънкащи по дълга клавиатура.

— Никога не съм работил на това място — каза той. — Но един тамошен барман харесва музиката ми и ми я изпрати. Изглежда е смятал, че съм горе-долу твоя ръст.

Блузата беше разкошно мека и топла.

— Преместил си телескопа в спалнята си.

— Отидох в спалнята си, когато чух сирените. Хвърлих един поглед към другата страна на улицата и донесох телескопа си.

— Какво видя?

— Слагаха това покривало върху мъртвия.

— Видя ли кой е?

— Ще имам нужда от нов доставчик, ако това е, за което питаш. Имаш ли нещо против да отидем в спалнята. Искам да видя какво става.

Последвах Гленрой в подредената му квадратна спалня. Нито една от лампите не беше запалена и стъклата по снимките и афишите отразяваха силуетите ни. Застанах до него и погледнах от другата страна на „Ливърмор авеню“.

Едрите полицаи с мушамите все още стояха пред бариерите. Дълга редица коли пълзеше покрай тях. Найлонът беше сгънат до кръста на Били Риц и един масивен сивокос мъж с черна чанта беше клекнал пред тялото до Пол Фонтейн. Били имаше вид на разпорен дюшек. Сивокосият мъж каза нещо и Фонтейн дръпна найлона обратно върху бледото лице. Той стана и направи знак към линейката. Двама санитари скочиха и подкараха носилка към тялото. Сивокосият мъж вдигна чантата си и протегна ръка с черна пръчка, която разцъфна пред него в чадър.

— Какво мислиш му се е случило? — попитах.

Гленрой поклати глава.

— Знам как ще го нарекат — ще го нарекат убийство, свързано с наркотици.

Погледнах го недоверчиво и той ми кимна рязко.

— Такава е баснята. Ще намерят някакви лайна в джобовете му, защото той винаги има нещичко в джобовете си. И повече не им трябва. Няма да е нужно да се занимават въобще с другите истории, в които Били беше замесен.

— Видя ли думите на стената?

— Да, е, и какво?

— Били Риц е третата жертва на Синята Роза. Той е бил убит… — млъкнах, защото изведнъж прозрях къде е бил убит. — Тялото му е намерено точно където Монти Лиланд е бил убит през 1950 година.

— Никой не го е грижа за онези убийства на Синята Роза — каза Гленрой. Той се отдръпна и погледна през телескопа. — Никой няма да се загрижи и за Били Риц, както не ги е било еня за Монти Лиланд. Това Хоуган ли е, дето сега е там?

Опрях се на прозореца и погледнах надолу. Наистина беше Майкъл Хоуган, тъкмо завиваше и излизаше пред кръчмата: зарядът на личността му прекоси голямото разстояние помежду ни като електрическа искра.

Без да обръща внимание на дъжда, Хоуган започна да снове сред полицаите пред „Айдъл ауа“. Щом усетиха присъствието му, другите мъже се устремиха към него, както биха направили и за Ардън Вес. Поемайки ръководството мигновено, той отиде до тялото и каза на един полицай да отдръпне покривалото. Лицето на Риц беше бяло петно върху тротоара. Санитарите чакаха до носилката, скръстили ръце срещу студа. Хоуган се взря надолу към тялото за две секунди и с рязко, гневно движение на ръката заповяда покривалото да се сложи отново. Фонтейн се повлече към него, за да му каже нещо. Санитарите свалиха носилката и започнаха да наместват тялото върху нея.

Гленрой се отлепи от телескопа.

— Искаш ли да погледнеш?

Нагласих телескопа за моята височина и доближих окото си до пиринчения кръг. Беше като да гледаш през микроскоп. Стряскащо отблизо, Хоуган и Фонтейн стояха един срещу друг в кръга на зрението ми. Почти можех да разбера какво говорят по движението на устните им. Фонтейн изглеждаше угнетен, а Хоуган буквално фосфоресцираше от гняв. С блестящия по лицето му дъжд, той повече отвсякога имаше вид на романтичен герой от филм на четиридесетте години, и аз се чудех какво мислеше той за убийството на Били Риц. Хоуган се извърна, за да говори с полицая, който беше намерил тялото. Другите полицаи се отдръпнаха. Преместих телескопа върху Фонтейн, който гледаше как санитарите търкалят носилката надолу по тротоара.

— Тоя надпис е червен — каза Гленрой. Аз все още наблюдавах Фонтейн. Докато Гленрой говореше, инспекторът извъртя глава да погледне към думите на стената.

— Да — казах.

— Не беше ли червен предишният път? Зад хотела?

— Мисля, че да — казах.

Фонтейн може би също сравняваше надписите: той се обърна и се загледа неподвижно от другата страна на улицата, към прохода, където трима души бяха убити. От върха на носа му се стичаше дъжд.

— Странно беше, че спомена Монти Лиланд.

Изправих се от телескопа и Фонтейн се сви в малка мокра фигурка на тротоара, загледана в различна посока от тази на всичките останали мокри малки фигурки.

— Защо да е странно?

— Той беше в същия бизнес като Били. Знаеш ли нещо относно Монти Лиланд?

— Бил е един от информаторите на Бил Дамрош.

— Точно така. Не е бил кой знае какво друго, но това е бил.

— Били Риц информатор ли беше?

— Както ти казах — беше по средата. Посредник.

— Чий информатор беше?

— По-добре ще е да не знаем — Гленрой вирна телескопа нагоре. — Шоуто свърши.

Върнахме се в дневната. Гленрой включи лампа близо до масата си и седна.

— Как се озова тук в тоя дъжд?

— Пол Фонтейн ме закара да видя гроба на Боб Бандолайър и като се връщахме, го повикаха тук. Не беше в много добро настроение.

— Казал ти е един вид — добре де, може и да го е направил той, но е мъртъв. Така ли е? Та по-добре остави го на мира.

— Да — казах. — Мисля, че започвам да разбирам защо.

Гленрой се намести в стола си.

— Така че по-добре внимавай с кого говориш. Съобразявай се с реалността.

Плочата свърши и Гленрой скочи и я обърна. Сложи игличката върху втората страна. „Нощ и ден“ въздъхна в стаята. Гленрой застана до етажерките си, загледан към пода и заслушан в музиката.

— Няма друг като Бен. Няма.

Мислех си, че ще разреди напрежението във въздуха, като ми разкаже някой анекдот за Бен Уебстър, но той обхвана гърдите си с ръце и се залюля в ритъма на музиката за известно време.

— Представи си, че някакъв доктор е бил убит на стадиона — каза той. — Не ти казвам, че това се е случило, просто си го представям. Представи си, че е убит гадно — нарязан в тоалетната.

Той вдигна поглед към мене и аз кимнах.

— Представи си, че аз съм от тези, дето обичат ходят на мач отвреме-навреме. Представи си, че съм бил там тоя ден. Може би ще се случи да видя един човек, когото познавам. Той има някакво такова име… Бастър. Бастър не струва много. Ако не влиза с взлом в нечия къща, той е пиян като гъз. А сега си представи, че по едно време като се връщам със закуски, виждам го тоя нехранимайко Бастър целият сгънат под стъпалата към следващия сектор сред локва от уиски. И ако това някога се е случило, а то не е, единствената причина, поради която разбрах, че това е човешко същество, а не одеяло, е това, че знаех Бастър. Защото това, което не се случи, беше, че той така се беше натикал под стълбите, че трябваше специално да го търсиш, за да го видиш.

Кимнах.

— След това представи си, че някакъв детектив научава, че Бастър е бил на стадиона цял ден и че Бастър е лежал четири години, задето е убил някого в някакъв бар, и когато детективът отива в стаята му, той намира портфейла на доктора в едно чекмедже. Какво си представяш, че се случва след това?

— Представям си, че Бастър си признава и получава доживотен затвор.

— Точно ми звучи — каза Гленрой. — За една измислена история, де.

Попитах Гленрой дали знае номера на някоя компания таксита. Той взе една визитка от шкафа си и ми я донесе. Когато се протегнах за картата, той я задържа за момент:

— Нали разбираш, аз никога не съм казвал това и ти никога не си го чувал.

— Мисля, че дори не съм бил тук — казах и той пусна визитката.

Диспечерката каза, че таксито ще дойде пред хотела след пет минути. Гленрой ми подхвърли мократа риза и ми каза, че ми подарява блузата.

23

Ласло Наги, от моята гледна точка грамада от черни къдрици, изригващи от кафяво кепе, започна да говори веднага щом влязох в таксито му. Някакъв го убили точно отсреща на улицата, чул ли съм за това? Кара те да се сетиш за оня лудия Уолтър Драгонет, нали такса? Какво ги кара такива да правят такива неща, а? Трябва да си Господ, за да отговориш, така ли е? Ласло Наги беше дошъл от Унгария преди осем години и такива ужасни неща никога не се случват в Унгария. Други ужасни неща се случват вместо тези. Виждам ли тоя ужасен дъжд? Ще трае точно шест часа. А след това? След това мъгла. Мъглата ще бъде толкова ужасна, колкото и дъжда, защото никой шофьор няма да може да вижда нищо пред себе си. Ще има два дни мъгла. Много катастрофи ще станат. И защо? Защото американците не карат добре при мъгла.

Издавах необходимите звуци на необходимите места, мислейки си за всичко, което знаех, и за какво то можеше да значи. Уилям Рицман беше син на Оскар Рицман — сега разбирах подканата му аз и Джон да се върнем в Пигтаун, където ни е мястото. Като Били Риц, Рицман беше изминал интересна криминална кариера под закрилата на престъпен милхейвънски полицай до деня, в който двамата с Джон се бяхме сблъскали с баща му. Рицман е бил параванът за „Елви холдингс“; двамата фиктивни директори на „Елви“ носеха имената на бащата на Фий Бандолайър и на някогашния шеф на отдела по убийствата Анди Белин. Том Пасмор беше прав за всичко. И Фий Бандолайър беше полицай в Милхейвън.

Нямах представа какво ще правя оттук насетне.

Ласло спря пред къщата на Джон. Когато му платих, той ми каза, че американските пари би трябвало да бъдат в различни цветове и размери, като банкнотите в Англия и Франция — и Унгария. Той все още говореше за красотата на европейските пари, когато затворих вратата.

Изтичах по пътеката и влязох в къщата с дублетния ключ. В кухнята изтрих дъжда от лицето си с книжна кърпа, след което се качих горе да свърша малко работа до идването на Джон.

1

След като си бях взел душ, бях се преоблякъл в сухи, чисти дрехи и бях работил около час, седнах на леглото и се обадих на Том Пасмор. В Алънтаун, Пенсилвания през май и през който и да било месец на 1977 година нямаше убита жена на име Джейн Райт, но в Съединените Щати имаше много Алънтауни и той постепенно проверяваше всичките. Каза ми, че ще надникне в историята на Танджънт, веднага щом намереше правилния Алънтаун. Том имаше много какво да каже за Франклин Бачълър. Имаше също и някои идеи за по-нататък, които до една ми се видяха опасни. Когато свършихме, усетих отново глад и реших да сляза долу да видя дали в хладилника се намира нещо друго освен водка.

Докато вървях към стълбите, чух плискане от спираща пред къщата кола и отидох до прозореца в предната част на коридора. Тъмнозелено такси беше спряло до бордюра. По улицата течеше порой и дъждът отскачаше бясно от покрива на таксито. През димящата вода прочетох думите МОНАРК ТАКСИ и местен телефонен номер върху предната врата. Джон Рансъм се беше облегнал на предната седалка и се препираше с шофьора. Изтичах обратно в стаята за гости и набрах номера върху вратата на таксито.

— Тук е Майлс Дароу, счетоводителят на господин Джон Рансъм. Научих, че моят клиент е използвал услугите на вашата компания през последните няколко часа. Той често губи разписките си, така че бих ви помолил да ми кажете къде шофьорът го е взел и каква е била средната цена от това място до „Илай плейс“. Няма защо данъчните власти да получат всичко това.

— Брей, какъв счетоводител — каза жената, с която разговарях. — Аз приех поръчката на господин Рансъм. Взеха го от къщата му и го закараха до сервиза „Дъсти роудс сънокоу“ на „Клермънт роуд“ в Пърдъм, след това обратно вкъщи. Трудно е да се каже средната цена, но трябва да е около 60–70 долара, освен в дни като тоя. А и чакането прибавя още, но за това не знам.

— Дъсти Роудс? — попитах.

Тя повтори името буква по буква.

— Не като бейзболиста — каза тя. — Симпатично име.

Изглеждаше доста точно. Пърдъм беше богат град на около четиридесет километра нагоре по брега. Там имаше известен колеж, а един прочут играч на поло, ако се интересуваше човек от такива неща, притежаваше там конюшня и училище по езда. В Пърдъм всяка пътна злополука се отнасяше до поне два мерцедеса. Благодарих й за помощта, затворих и се заслушах в преминаването на Джон през всекидневната. Излязох на стълбището. Телевизорът забърбори. Тежко тяло се тръшна на канапето.

Тръгнах надолу по стълбите, казвайки си, че Джон сигурно е скрил пистолета на Алън някъде в стаята си.

Без да каже нищо, той ми отправи продължителен, неодобрителен поглед от канапето. Ивици влага все още лепнеха по главата му и широки тъмни петна покриваха раменете на тъмнозеления ленен костюм. На телевизора едно прекрасно облечено, красиво чернокожо семейство седеше около маса в нещо, което имаше вид на къща за един милион долара. Джон отпи яко от чаша, пълна с прозрачна течност и много лед, като все така стоварваше върху ми цялото си неодобрение. Може би разочарование. После отново се загледа в чернокожото семейство. Дикторски глас ни каза, че те са безкрайно забавни.

— Аз не знаех, че ти си вкъщи — каза той, наблягайки на местоименията.

— Имах напрегнат ден — казах.

Той сви рамене, загледан в телевизора.

Минах зад канапето и се облегнах на камината. Бронзовата табелка с името на Ейприл върху нея все още лежеше върху сиво-розовия мрамор.

— Ще ти кажа какво съм правил, ако ти ми кажеш какво си правил.

Той ме изгледа с досада и театрално се извърна към телевизора.

— Всъщност, аз си мислех, че ще се прибера вкъщи преди тебе. Имах нещо малко да свърша, но то ми отне повече, отколкото очаквах.

Шумен, продължителен смях се раздаде от телевизора. Бащата на черното семейство обикаляше около масата в комичен танц.

— Трябваше да отида в кабинета си в „Аркхам“, за да огледам програмата за следващата години. Това, което ми отне толкова много време, беше, че трябваше да подготвя и библиографията за курса на Алън.

— Предполагам, че си извикал такси.

— Да, та трябваше да чакам двадесет минути, докато шофьорът намери мястото. Не трябва да им разрешават да карат такси, докато не познават добре града. И предградията също.

Шофьорът на „Монарк“ не е знаел как да намери „Клермънт роуд“. Може би дори не е знаел как да намери Пърдъм.

— А какво направи ти? — попита той.

— Намерих интересна информация. „Елви холдингс“ притежава къщата на Боб Бандолайър от 1979 година.

— Какво? — Джон най-сетне вдигна поглед към мене. — „Елви“ има връзка с Бандолайър?

— Връщах се тук, за да ти кажа, но Пол Фонтейн изскочи от кола без обозначения, прибра ме за оръжие и ми се разкрещя, задето някакъв полицай от Елм Хил му досаждал заради Боб Бандолайър.

Джон се усмихна, като разбра, че са ме претърсвали.

— Зае ли необходимата позиция?

— Нямах особен избор. Като спря да вика, той ме блъсна в колата и подкара като луд към магистралата, по магистралата и най-сетне излезе от магистралата при стадиона. Заведе ме при Боб Бандолайър.

Джон опъна ръката си по облегалката на канапето и се наведе към мене.

— Бандолайър е погребан в гробището „Пайн Нол“. Умрял е още през 1972 година. Знаеш ли колко са платили от „Елви“ за къщата? Хиляда долара. Сигурно той е оставил къщата на сина си, който я е продал на компанията, която е основал веднага щом се е върнал от Виетнам.

— Рицман — каза Джон. — Това е страхотно.

— Преди да успеем да стигнем до източната страна, точно когато започваше да вали, Фонтейн го повикаха и той ме закара до пресечката на Шеста южна и „Ливърмор“. И там проснат пред „Айдъл ауа“ под надписа Синя Роза, лежеше Уилям Рицман. Синът на Оскар Рицман.

Тоя път Джон се вцепени. Забрави дори питието си.

— Известен също като Били Риц. Бил е дребен продавач на наркотици около „Сейнт Олуин“. Освен това е бил свързан с някакъв офицер от милхейвънската полиция. Мисля, че този полицай е порасналият Фий Бандолайър. Мисля, че убива хора за удоволствие и че прави това от доста време.

— И може да покрива тези убийства, понеже е полицай?

— Точно така.

— Значи трябва да разберем кой е. Трябва да го хванем.

Започнах да казвам това, което имах да кажа.

— Джон, има гледна точка, която прави всичко казано до тук маловажно. От тая гледна точка Уилям Рицман, Боб Бандолайър и „Грийн уоман“ нямат никакво отношение към начина, по който е умряла жена ти.

— Тогава отпиши ме.

— Причината, поради която всички тези неща нямат значение, е в това, че ти си убил Ейприл.

Той започна да казва нещо, но се спря. Поклати глава и се опита да се усмихне. Току-що бях обявил, че земята е плоска и ако прекалено дълго вървиш в една посока, падаш от нея.

— Това е някакъв майтап, надявам се. Но трябва да ти кажа, че не е смешно.

— Но нека си представим, че следните неща са верни. Ти си знаел, че Барнет й е предложил голям нов пост в Сан Франциско. Алън също знаеше за това, макар че прекалено беше объркан, за да си го спомня ясно.

— Да, точно така — каза Джон. — Това все още се предполага, че е някаква шега.

— Ако на Ейприл й бяха предложили такава работа, ти би ли искал тя да приеме? Мисля, че ти би бил по-щастлив, ако тя въобще напуснеше работа. Успехът на Ейприл те смущава — ти би предпочел тя да остане такава, каквато е била при първата ви среща. Може би тя наистина е казвала, че ще напусне след една-две години.

— Аз ти казах това. Тя не беше като останалите хора на Барнет — всичко това за нея беше като на игра.

— Не е била като тях, защото е била много по-добра от тях. Междувременно, нека приемем, че ти виждаш как собствената ти работа изчезва. Алън издържа последната година, само защото ти го държиш за ръка.

— Това не е вярно — каза Джон. — Ти го видя на погребението.

— Това, което той направи този ден, беше изумителен израз на любов към дъщеря му и аз няма да го забравя. Но той знае, че не може да преподава повече. Всъщност, той ми каза, че е загрижен, задето ще те изостави.

— Има и други места за работа — каза Джон. — И защо смяташ, че всичко това има нещо общо с Ейприл?

— Ти си бил дясната ръка на Алън Брукнър, но колко си публикувал? Можеш ли да получиш професорско място в друга катедра?

Тялото му се вцепени.

— Ако мислиш, че ще те търпя да омаловажаваш кариерата ми, бъркаш.

Той постави питието си върху масата и извъртя цялото си тяло към мене.

— Изслушай ме за минута. Така ще разсъждава полицията. Ти се отнасяш с неприязън и пренебрежение към успеха на Ейприл, но се нуждаеш от нея. Ако Ейприл е могла да спечели осемстотин хиляди за баща си, колко ли е спечелила за себе си. Два милиона? Чудесна сума за пенсиониране.

Джон се насили да се изсмее.

— Значи съм я убил за парите.

— Ето ти следващата стъпка. Човекът, с когото се срещнах днес в центъра на града, е Брайън Дориан.

Джон се облегна назад на канапето. С лицето му се случваше нещо, което не беше просто изчервяване.

— Да допуснем, че Ейприл и Дориан са се срещали два пъти седмично. Имали са много общи интереси. Да допуснем, че са имали любовна връзка. Може би Дориан смята да замине в Калифорния с нея.

Лицето на Джон потъмня още повече и затвори уста.

— Сигурен съм, че тя е възнамерявала да вземе Алън със себе си. Навярно е имала една-две брошури, закътани в офиса й. Това значи, че сега те са в полицията.

Джон облиза устни.

— Онова претенциозно лайненце ли ти пусна тая муха? Каза ли ти, че е спал с Ейприл?

— Нямаше защо да ми казва. Той е влюбен в нея. Двамата са ходели на онова усамотено местенце във „Флори парк“. Какво според теб са правили там?

Джон отвори уста, задъхан, толкова шокиран, че не можеше да продума дума. Преди много години, помислих си аз, Ейприл е завела и него там. Лицето му омекна и загуби всякакъв израз.

— Близо ли си до края?

— Не си можел да го понесеш — казах. — Не си можел да я задържиш, но не си можел и да я загубиш. Така че си намислил план. Накарал си я да те закара някъде с колата. Накарал си я да паркира в усамотено място. Щом тя е започнала да говори, си я пребил така, че загубва съзнание. Може би си я намушкал, след като си я пребил. Може би си смятал, че си я убил. В колата сигурно е имало много кръв. След това си я закарал до „Сейнт Олуин“, внесъл си я през задната врата и нагоре по служебното стълбище до 218 стая. Там сега нямат обслужване по стаите, камериерките не работят нощем и почти всички, които живеят там, се седемдесетгодишни. По тези коридори след полунощ няма никой. Ти все още имаш оригиналните ключове. Знаел си, че стаята ще е празна. Сложил си я на леглото и си я промушил отново, след което си написал СИНЯ РОЗА на стената.

Той ме наблюдаваше с престорено безразличие — отново и отново обяснявах, че земята е плоска.

— След това откарваш колата до Алън и я слагаш в гаража му. Знаел си, че няма да я види — Алън въобще не излиза от къщи. Почистил си всички очевидни петна от кръв. Доколкото знаеш, би могъл да държиш колата там вечно и никой никога няма да я намери. Но след това ме докара тук, за да размътиш водата, като се погрижиш всички да си мислят за старите убийства на Синята Роза. Аз започнах да прекарвам част от времето си у Алън, така че гаражът е вече опасен. Трябвало е да преместиш мерцедеса. Това, което правиш, е следното: намираш гараж извън града, оставяш колата за общ преглед и добро почистване и просто я оставяш там за една седмица.

— Все още ли обсъждаме хипотези?

— Ти ми кажи, Джон. Бих искал да знам истината.

— Предполагам, че аз съм убил Грант Хофман. Предполагам, че съм отишъл в болницата и съм убил Ейприл.

— Не би могъл да я оставиш да излезе от комата, нали?

— Ами Грант? — той се опитваше да остане спокоен, но лицето му беше цялото на червени и бели петна.

— Искал си да създадеш система. Искал си аз и ченгетата да си помислим, че Синята Роза се е върнал и работи. Избрал си човек, който би останал неидентифициран завинаги, ако не е носел старото спортно сако на тъста ти. Дори когато видяхме тялото, ти все още настояваше, че бил скитник.

Джон ритмично стискаше и отпускаше челюстите си.

— Не ми беше трудно да си помисля, че си ме повикал просто, за да ме използваш.

— Ти току-що се превърна в бреме — ако говориш с някого, можеш да ги убедиш, че лайняната ти история е истина. Качвай се и си стягай багажа, Тим.

Той започна да се изправя и аз казах:

— Какво ще стане, ако полицията отиде в Пърдъм, Джон? В Пърдъм ли закара колата?

— По дяволите — каза той и се втурна към мене.

Беше върху мене, преди да успея да го спра. От него се изливаха миризми на пот и алкохол. Ударих го в корема, той изпъшка и ме отскубна от камината. Ръцете му се сключиха около кръста ми. Чувствах, че се опитва да ме смаже до смърт. Ударих главата му два-три пъти, след това го хванах под брадичката и се опитах да го отблъсна. Боричкахме се напред-назад, люлеейки се между камината и канапето. Фраснах месестата му брадичка и той отпусна ръце и залитна назад. Ударих го още веднъж в шкембето. Джон се хвана за корема и отстъпи, гледайки ме зверски.

— Ти си я убил — успях да кажа.

Той се втурна към мене и аз сложих ръце на раменете му и се опитах да го бутна настрани. Джон се напъха под мене, обхвана ме през кръста с дясната си ръка и ме дръпна под мишницата си. Заблъска ме с глава като с воденичен камък. Грабнах месинговата плоча от камината и го заудрях по врата с нея. Рансъм ме блъсна назад с цялата си сила. Краката ми изчезнаха под мене и аз се приземих на мраморната площадка пред камината така болезнено, че наистина видях звезди. Рансъм се протегна диво към главата ми, постави ръка на лицето ми и се придърпа върху гърдите ми. И двете му ръце се сключиха около врата ми. Халосах го с плочата отстрани по главата. Държах наградата по такъв начин, че не можех да използвам ръба, а само плоската страна. Ударих го с плочата още веднъж. От гърлото ми излезе дрезгаво хриптене и аз едва почуках с плочата отстрани по главата му. Мускулите ми се втечниха. Използвах последните си сили да фрасна отново металната плоча в главата му.

Хватката на Джон върху гърлото ми омекна. Цялото напрежение в тялото му се стопи. Беше огромна, отпусната тежест, която ме притискаше. Гърдите му се повдигаха задъхано. Задушени, свистящи звуци излизаха от устата ми. След миг осъзнах, че той не умира върху ми. Плачеше. Изпълзях изпод него и легнах задъхан върху мокета. Разгърнах пръстите си от плочата. Джон се сви като ембрион и продължи да плаче, скрил глава в сгънатите си като палатка ръце.

След известно време аз се изправих, минах по мраморната площадка и се облегнах на камината. Не се бяхме били повече от едва-две минути. Някой ме беше блъскал с бейзболна топка по ръцете, по гърба, по краката, по гърдите и по главата. Все още усещах ръцете на Рансъм около врата си.

Джон свали ръцете си и продължи да лежи присвит, с гърди върху мрамора и с крака върху мокета. По косата му се стичаше кръв от грозна рана. Той бръкна в джоба на панталона си, извади тъмносиня носна кърпичка и я сложи на раната.

— Копеле такова.

— Кажи ми какво стана — казах. — Опитай се да кажеш истината тоя път.

Той погледна кърпичката.

— Тече ми кръв.

И отново постави кърпичката върху раната.

— Можеш да я превържеш след малко.

— Как разбра за Пърдъм?

— Хитър бях — казах. — Къде е сега колата, Джон?

Той се опита да стане и изпъшка. Отново легна.

— В един гараж е. В Пърдъм. Двамата с Ейприл можехме да се пенсионираме там. Красиво място.

Хора като Дик Мюлър се местеха в Ривъруд. Хора като Рос Барнет се пенсионираха в имения в Пърдъм.

Джон седна, държейки кърпичката отстрани на главата си, и се повлече по задник, докато опря гърба си от другата страна на камината. Седяхме така като саджаци. Той избърса лице със свободната си ръка и смръкна. После ме погледна с почервенели очи.

— Съжалявам, че ти се нахвърлих така, но ти натисна бутоните ми и аз щракнах. Нараних ли те?

— И с Ейприл ли стана така? Щракнал си?

— Да — той кимна внимателно, сгърчвайки лице. Получих още един пронизителен поглед от червените му очи. — Нямах намерение да ти казвам всичко това, защото то ме показва в лоша светлина. Но не съм те поканил, за да те използвам — трябва да знаеш това.

— Кажи ми тогава какво се случи.

Той въздъхна.

— Много неща си разбрал правилно. Барнет е говорил с Ейприл доверително за разширяване на бизнеса в Сан Франциско. Не бях въодушевен от това. Исках тя да спази договарянето ни — да напусне, след като докаже, че може да свърши добра работа при Барнет. Но след това тя трябваше да докаже, че е най-добрият брокер в целия проклет Среден Запад. Стигна се до там, че я виждах само в почивните дни и то не винаги. Но аз не исках да отивам в Калифорния. Можеше да си отвори собствен офис тук, ако това е, което искаше. Всичко щеше да се оправи, ако не беше този тъп треторазряден женкар — той ме погледна свирепо. — Дориан е имал връзка с Каръл Джуд, галеристката, която го предава на Ейприл, знаеш ли това?

— Досещах се — казах.

— Гаден тип. Ходи с по-стари жени. Никога, никога няма да разбера какво Ейприл е намерила в него. Бил е „сладък“, предполагам.

— Как разбра за това?

Джон отново разгледа кърпичката. Раната не се виждаше, но кърпичката беше лъснала от кръв.

— Може ли да се преместим? Трябва да направя нещо да спра кръвта.

Изправих се — всичките стави ме боляха — и му подадох ръка. Джон грабна ръката ми и се надигна. Закрепи се на мрамора, после тръгна през всекидневната към стълбището.

2

Навеждайки се така, че кръвта да капе в мивката, Джон намокри парче плат със студена вода и потупа два-три сантиметровото ожулване отстрани на главата му, там, където косата беше започнала да оредява. Почистена, раната не изглеждаше толкова зле. Той беше сложил квадратна бяла лепенка на ръба на мивката. Аз седях на ваната, гледах го с вързоп от прегънати хартиени кърпички.

— Ейприл ми каза, че ще работи до късно в офиса си. Просто за да проверя дали ми казва истината, аз започнах да й звъня на всеки половин час в продължение на три часа. Всеки половин час. Може би шест пъти. Нямаше я нито веднъж. Около единадесет и половина се качих в офиса й тук и погледнах в папката, където държеше сметките и квитанциите от кредитните си карти. Така.

Той протегна ръка и аз му подадох кърпичките. Той ги притисна до раната, за да я подсуши, хвърли ги в кошчето за боклук и взе квадратната превръзка. Насочи центъра й към раната, махна косата около мястото и залепи превръзката.

— Това ще свърши работа. Няма да имам нужда от шевове — той се извърна, за да огледа лепенката под различни ъгли. — Сега единственото, което остава, е ужасното главоболие.

Той отвори аптечката си, изсипа два аспирина върху дланта си и ги погълна с вода от една изненадващо скромна пластмасова чаша.

— И знаеш ли какво намерих? Сметки от „Хачет и Хач“. Купувала е дрехи за оня лайнар.

— Откъде знаеш, че не са били за тебе?

Той изсумтя в огледалото.

— От години не съм си купувал нищо от тук. Всичките ми костюми и сака са шити по поръчка. Дори ризите си поръчвам от Пол Стюарт, в Ню Йорк. А обувките си поръчвам от Уилкис Башфорд в Сан Франциско — той повдигна крака си, за да оценя тъмнокафявата свинска кожа. — Май единственото, което купувам от Милхейвън, е бельото и чорапите — той потупа превръзката и се отдръпна от мивката. — Искаш ли да слезем, за да си налея? Имам нужда да си пийна.

Последвах го в кухнята и той ми отправи усмирен поглед, докато отваряше замразителя. Сега, когато баща му си беше заминал, тристадоларовата бутилка беше обратно във водкотеката.

— Нямам намерение да побягна, Тим, няма защо да ме следваш като сянка.

— Какво направи, когато тя най-сетне се прибра?

Той си сипа около три пръста от хиацинтовата водка. Опита я, преди да ми отговори.

— Не би трябвало никога да слагам лед в това питие. Прекалено е изтънчено, за да се разрежда — такъв деликатен вкус. Искаш ли една глътка?

— Една глътка няма да ми помогне. С открити карти ли я посрещна?

Той отпи отново и кимна.

— Пред мене бяха квитанциите — седях там във всекидневната и тя се върна в около дванайсет без четвърт. Господи, едвам не умрях — той погледна към тавана и въздъхна почти беззвучно. — Беше толкова красива. Отначало не ме видя. А щом ме видя, се промени. Животът се изпари от нея. Все едно, че видя тъмничаря си. До тоя момент си бях мислил, че всичко би могло да има и друго обяснение. Дрехите биха могли да са за баща й — той харесваше този магазин. Но в мига, в който видях настроението й да се променя така, бях сигурен.

— Избухна ли?

Той поклати глава.

— Чувствах се сякаш някой току-що беше забил нож в гърба ми. „Кой е той“? — казах. — „Твойто паленце Брайън ли“? Тя каза, че не знаела за какво говоря. Аз й казах, че знам, че не си е била в офиса цялата вечер, и тя ми измисли някаква история как не била вдигала телефона, как била при копирните машини, в друг офис… така че аз казах, Ейприл, какви са тези сметки? И тя продължаваше да реди лъжи, а аз продължавах да казвам Дориан, Дориан, Дориан, докато най-сетне тя се хвърли на едно кресло и каза, е добре, виждах се с Брайън. Какво те засяга това? Господи, сякаш ме убиваше. Както и да е, тя постепенно се разприказва, каза, че съжалява, че трябвало да открия по този начин, че тя не обичала да бъде потайна и че била почти доволна, задето съм разбрал, така че ще можем да поговорим за приключване на брака ни.

— Спомена ли за работата в Сан Франциско.

— Не, остави това за колата. Искам да отида в другата стая, Тим, малко съм замаян.

Във всекидневната той забеляза бронзовата плочка на пода и се наведе да я вдигне. Показа ми я.

— С това ли ме драскаше по главата? — казах, че да, и той поклати глава над иронията на съдбата. — Проклетото нещо има вид на хладно оръжие — каза той и го хвърли върху камината.

— Чия беше идеята да излезете с колата?

Джон доби раздразнителен вид за миг, но нищо повече.

— Не съм свикнал да ме пекат на шиш. Това е все още болна тема.

Той отиде на канапето. Тапицерията въздъхна под тежестта му. Отпи и задържа за миг питието в устата си, докато оглеждаше стаята.

— Нищо не сме счупили? Не е ли изумително? Единственото, по което разбирам, че съм се бил, е лайняното чувство.

Седнах на креслото и зачаках.

— Така. Изкарах си всичко, което ми се беше насъбрало за тоя мошеник Дориан, и тогава започнах да й казвам това, което трябваше да кажа в началото — казах й, че я обичам и че не искам да се развеждам. Казах, че трябва да си дадем още един шанс. Казах й, че тя е най-важният човек в живота ми. По дяволите, казах й, че тя е моят живот.

От очите му рукнаха сълзи.

— И това беше вярно. Може да не съм бил кой знае какъв съпруг, но Ейприл беше целият ми живот.

Той вдигна кърпичката си на половината път до лицето си и едва тогава забеляза състоянието й. Огледа панталоните си за петна от кръв и хвърли кърпичката в един чист пепелник.

— Тим, дали случайно нямаш…

Извадих моята от джоба си и му я подхвърлих. Беше на два дни, но все още чиста до голяма степен. Джон я притисна до очите си, избърса бузите си и ми я хвърли обратно.

— Както и да е, тя каза, че не можела да стои на едно място повече, че имала нужда да излезе. Дори я попитах дали мога да дойда и аз. Ако искаш да говорим, по-добре е да дойдеш, нали? — каза тя. Така че излязохме с колата. Дори не помня къде сме минали. Повтаряхме отново и отново едни и същи неща — тя не искаше да слуша. Най-сетне се озовахме някъде на булевард „Бисмарк“, в западния край.

Джон изпуфтя.

— Тя спря на Четиридесет и шеста ли, Четиридесет и пета ли, не помня. На следващата пряка имаше бар. „Търф лаундж“, струва ми се.

Той ме погледна и устата му се сгърчи. Отмести поглед отново и диво огледа стаята.

— Тим, нали помниш как се оглеждах дали ни следи кола, след като изпратихме родителите ми. Мисля, че някой ни следеше през онази нощ. Не бях съвсем в ред, наистина, бях много изнервен. Но все пак улавям някои неща, не съм загубил стария радар. Понякога обаче имам това особено чувство, а никой не ме заплашва. Случва ли ти се и на тебе?

Кимнах.

— Както и да е, на улицата нямаше никой друг. Всички светлини бяха загасени, като се изключи бара. Молех се за живота си. Казах й за това място, което бях намерил в Пърдъм, добра цена, шестдесет декара, езерце, красива къща. Бихме могли там да имаме своя собствена картинна галерия. Когато свърших, тя каза, че Рос може би ще иска да отида в Сан Франциско. Ще оглавя свой собствен офис. Остави тая препарирана риза Рос, казах, какво искаш ти? Мисля да приема, каза тя. Аз казах, без да обсъдиш това най-напред с мене? И тя каза — не виждах смисъл да те въвличам в това. Да ме въвлича в това! Говореше ми като брокерка. Не можах да се въздържа, Тим — той седна напред и се взря в мене. Устата му се движеше, докато той търсеше начин да се изрази. — Просто — я зашлевих. Протегнах се и я плеснах по лицето. Два пъти — очите му се размазаха, плувнали в сълзи. — Почувствах се толкова шокиран, толкова… омърсен. Ейприл плачеше. Не можех да го понеса.

Гласът му секна, той затвори очи и протегна голямата си розова кърпа към мене. За около секунда си помислих, че очаква да я стисна. После се досетих какво му трябва и му подадох кърпичката си отново. Той я сложи на очите си, наведе се и заплака.

— О, Боже — каза накрая и се изпъна. Гласът му беше мек и кадифен. — Ейприл седеше там цялата в сълзи — гръдният му кош подскачаше и той бърса очите си, докато отново беше в състояние да продължи. — Не казваше нищо. Не можех да седя повече в тази кола. Излязох и се отдалечих. Сигурен съм, че чух потегляща кола, но не обръщах внимание на такива неща. Нямах намерение да отида в бара, но щом стигнах до вратата, влязох. Дори не забелязах дали вътре има други хора. Изгълтах четири питиета, бум бум бум бум, едно след друго. Нямам идея колко съм прекарал там. След това пред мене застана един като японски борец и ми каза, че затваряли и трябвало да платя. Сигурно е бил барманът, но аз въобще не си спомнях да съм го видял преди това. Той каза — как беше…

Гърдите и коремът на Джон отново заподскачаха нагоре-надолу. Плачеше и се смееше едновременно.

— Каза, недейте да идвате тук отново, приятел, нямаме нужда от вас.

Коства му много усилие да изтръгне цялото изречение. Прокара кърпичката по лицето си. Устата му се кривеше в безумна усмивка.

— Оставих петдесетдоларова банкнота на бара и излязох. Ейприл си беше отишла, разбира се — почти не се бях надявал, че ще ме чака. Отне ми около час да се прибера пеша. Съставях разни речи в главата си. Когато се прибрах, колата беше отпред и аз си помислих, о Господи, поне си е вкъщи. Качих се, но тя не беше в спалнята. Прегледах цялата къща, викайки я. Най-сетне се върнах навън, за да видя дали все още седи в колата. Когато отворих вратата, едвам не припаднах — имаше кръв и по двете седалки. Много кръв. Полудях. Започнах да тичам нагоре-надолу по улицата, мислейки си, че съм я наранил много по-лошо, отколкото допусках. Представях си как е излязла от колата и е припаднала на нечия морава. Господи. Обиколих два пъти всичко наоколо, съвсем обезумял, после се прибрах, позвъних в „Шейди маунт“ и казах, че съм видял по „Бърлин авеню“ замаяна, окървавена жена — докарал ли я е някой в спешното отделение? Подозрителен женски глас ми отговори, че не. Не можех да се обадя в полицията — историята ми щеше да прозвучи толкова съмнително! Дълбоко в себе си, Тим, много дълбоко, аз вече знаех, че тя е мъртва. Така че сложих хавлия върху мястото на шофьора, закарах колата до Алънови и я оставих в гаража му. След две денонощия, когато вече знаех, че наистина ще имам проблеми, ако някой намереше там колата, отидох там посред нощ и я почистих. Същата нощ се прибрах вкъщи и чаках новини. Най-после си легнах — всъщност, спах на това канапе тук. Не бях трезвен. Но предполагам няма нужда да ти казвам всичко това. В деня преди да дойдеш, закарах колата на това място в Пърдъм.

Той забеляза носната кърпичка в ръката си, отвори я и издуха носа си в нея. После я хвърли в пепелника върху окървавената.

— Тогава си мислех, че след Виетнам това ще е най-лошата нощ в живота ми. Малко съм знаел.

— На другия ден се обадиха от полицията.

— Точно след пладне.

— Кога научи за надписа или подписа, или каквото е това там?

— В „Шейди маунт“. Фонтейн ми каза. Попита ме дали имам представа какво значи.

— Ти не му ли каза за изследването на Ейприл?

Той поклати глава. Изглеждаше стъписан и ядосан.

— Тя не си говореше много с мене вече — ядът му нарасна. — Знаех само, че оня прилепчив мухльо я беше запалил.

— Бащата на Дориан е бил един от колегите на Бил Дамрош.

— Така ли? Предполагам, че това е много интересно, ако те е грижа за подобни неща.

Той сграбчи питието си, отпи, изстена и рухна върху възглавниците. Известно време и двамата мълчахме.

— Кажи ми какво според теб се е случило, след като ти отиде в бара.

Джон притисна студената чаша до едната си буза, после до другата. После превъртя чашата напред-назад по челото си. Очите му бяха присвити.

— Първо трябва да знам дали ми вярваш. Знаеш, че не бих могъл да убия Ейприл.

Това беше въпросът, който се опитвах да отложа. Отговорих по единствения ми възможен начин.

— Мисля, че ти вярвам, Джон.

Щом проговорих, дадох си сметка, че съм му казал истината — мислех си, че му вярвам.

— Можех да подсладя историята, Тим. Можех да кажа, че съм излязъл от колата и съм се отдалечил, веднага щом тя е започнала да плаче. Можех да не ти казвам, че я ударих. Не се направих на по-добър, отколкото бях.

— Знам — казах.

— Това е истината. Грозна, но е истина.

— Мислиш ли, че наистина са ви следели?

— Със сигурност — каза той. — Ако не бях толкова зле, щях да обърна на това повече внимание — той поклати глава и отново изпъшка. — Ето какво е станало. Някой е паркирал на една пресечка от нас и е чакал. Сигурно са се изненадали, когато излязох от колата — може и да са си помислили, че съм ги забелязал. Затова са включили двигателя. Видели са, че отивам в бара. След като не съм се върнал веднага с пакет цигари или нещо такова, отишли са в мерцедеса и… и са направили, каквото са направили. Така че ако не я бях ударил… ако не бях я оставил толкова глупаво сама…

Той затвори очи и стисна устни. Изчаках го да възвърне контрола над себе си.

— Трябва да са били двама, защото…

— Защото някой е откарал колата й, преди да я закарат в „Сейнт Олуин“.

Закрещях, обзет от внезапен гняв.

— Защо не ми каза истината още като пристигнах? Всичките тези показания! Не ти ли хрумна как ще изглежда всичко, ако полицията намери колата?

Рансъм остана спокоен.

— Ама не я намериха, нали?

Той отпи отново и завъртя водката из устата си.

— След като ти напуснеш града, щях да я откарам до Чикаго и да я оставя на улицата с ключовете в нея. Подарък за уличниците. Тогава вече не би имало значение, дори полицията да я намери.

Той забеляза раздразнението ми.

— Слушай, знам, че съм го измислил тъпо. Бях уплашен, изпаднах в паника. Но забрави за мене за секунда. Рицман трябваше да е един от хората в колата. Затова се е навъртал из болницата. Чакал е да види дали Ейприл ще дойде на себе си.

— Добре, но това значи, че вече два пъти ме лъжеш.

— Тим, струваше ми се, че никога няма да мога да кажа на когото и да било какво се е случило. Грешал съм. Извинявам се. Изслушай ме само. Имало е още един човек в колата, полицаят, за когото говориш. Сигурно той е убил Рицман.

— Да — казах. — Срещнал се е с него в „Грийн уоман“.

Джон кимна, сякаш това е нещо абсолютно ново и поразително.

— Продължавай.

— Рицман сигурно е определил срещата. Баща му сигурно му се е обадил и му е казал, Били, дръж си главорезите надалеч от мене.

— Не ти ли казах, че ще раздвижим нещата? — каза Джон. — Проработи като магия.

— Това ли наистина имаше на ум?

— Нямам нищо против злите да си трошат главите един друг. От мене минава. Продължавай.

— Рицман е казал, че двама души са идвали в къщата на баща му да питат за „Елви холдингс“. Не е било нужно да казва повече. Ченгето е трябвало да пререже всички нишки, които ще ни отведат до него. Не знам какво е направил. Може би е изчакал Рицман да се обърне и го е ударил с дръжката на пистолета. Довлякъл го е до стола, вързал го е и го е нарязал на парчета. Той обича такива работи.

— После го е оставил там през нощта — каза Джон. — Знаел е, че идва буря, така че вчера сутринта го е сложил в багажника на колата си, изчакал е да завали яко и го е стоварил пред „Айдъл ауа“. Никой не е бил на улицата, пък и е било тъмно. Красиво. Ето я третата жертва на Синята Роза и никой не може да го свърже с Рицман. Той е убил Грант Хофман, жена ми и собствения си човек, и сега е на чисто.

— Само дето ние знаем, че е ченге. И че е син на Боб Бандолайър.

— Откъде знаем, че е ченге?

— Имената на другите двама директори на „Елви холдингс“ са Лиън Кейсмънт и Андрю Белински. Кейсмънт е второто име на Боб Бандолайър, а преди десетина години шефът на отдел убийства в Милхейвън е бил Анди Белин. Майката на Белин била полякиня, така че другите инспектори го наричали Белински.

Опитах се да се усмихна, но усмивката не се получи.

— Предполагам, че това е някакъв полицейски хумор.

— Брей — каза Джон и ме погледна с възхищение. — Бива те.

— Фонтейн ми каза. Не съм сигурен, че трябваше да го питам.

— По дяволите — каза Джон. Той се изпъна и протегна цялата си ръка към мене. — Фонтейн е извадил показанията на баща си от досието, преди да ти го даде. Нареди ти да стоиш настрана от Сънчана и когато това не се получи, закарал те е чак до гроба на баща си. Виждаш ли? — е искал да каже. Боб Бандолайър е мъртъв и погребан. Не рови в тези лайна и си върви вкъщи. Така ли е?

— В общи линии. Но той не би могъл да закара тялото пред „Айдъл ауа“. Аз бях с него, когато започна да вали.

— Помисли си как работи този човек. Имал си е един съучастник. Сега сигурно има друг. Пратил е на някого да изхвърли тялото. Всичко е съвършено. Ти си му алибито.

Дори не би трябвало да е за пари, помислих си. Информацията е по-ценна от парите.

— Какво ще правим в такъв случай — попита Джон. — Едва ли можем да отидем в полицията. На „Армъри плейс“ обожават Фонтейн. Той е любимият инспектор на Милхейвън.

— Може би ще успеем да го разкрием — казах. — Може би дори ще успеем да го накараме сам да се разкрие.

— Как ще направим това?

— Казах ти, че Фий Бандолайър се промъква в къщата на баща си посред нощ веднъж на около две седмици. Жената, която живее в съседната къща, го зърва. Тя ми обеща да ми се обади следващия път, когато го види.

— По дяволите всичко. Хайде да разбием къщата.

Изстенах.

— Прекалено съм изморен и натъртен, за да се правя на каубой.

— Помисли си само. Ако не е Фонтейн, тогава ще е някой друг от „Армъри плейс“. Може би има фамилни снимки. Може да има нещо, знам ли, нещо, на което е изписано името му. Защо е задържал къщата? Крие там нещо.

— Нещо е било винаги там — казах. — Детството му. Лягам си, Джон.

Мускулите ми изпищяха, като се изправих.

Той остави празната чаша на масата и докосна превръзката на главата си. После се облегна назад. За секунда двамата се вслушвахме в дъжда, който удряше по стъклата.

Обърнах се да тръгна към стълбите. Гравитацията дърпаше всяка от клетките ми поотделно. Единственото ми желание беше да стигна до леглото.

— Тим — каза той.

Бавно се обърнах. Той се изправяше, гледайки ме втренчено.

— Ти си истински приятел.

— Сигурно е така.

— Ще доведем това нещо до край заедно, нали?

— Да — казах.

Той се приближи.

— Отсега насетне истината и само истината, обещавам. Трябваше…

— Остави това — казах. — Само не се опитвай пак да ме убиваш.

Той се приближи съвсем и ме обгърна с ръце. Главата му притисна моята. Сплеска ме яко о добре подплатения си гръден кош — беше като да те прегръща дюшек.

— Обичам те, човече. Рамо до рамо, нали?

— De opresso libri — казах и го потупах по гърба.

— Точно така — той заби юмрук в рамото ми и ме прегърна още по-плътно. — Утре започваме на чисто.

— Да — казах аз и се качих горе.

Съблякох и си легнах с „Библиотеката на Наг Хамади“. Джон Рансъм кръстосваше из спалнята си, блъскайки се отвреме-навреме в мебелите. Обилният, монотонен дъжд блъскаше по прозореца и барабанеше по стената на къщата. На светлината на нощната лампа отворих книгата на „Гръмотевицата, съвършеният дух“ и прочетох:

Не след дълго думите се разляха една в друга, превърнаха се в други думи и аз успях да затворя книгата и да загася лампата, преди да се катурна в съня.

3

В четири сутринта се събудих невъзвратимо от един сън, в който отвратително чудовище ме търсеше в тъмно подземие. Останах да лежа, заслушан в блъскането на сърцето си. След миг осъзнах, че дъждът е спрял. Ласло Наги беше по-добър метеоролог от повечето специалисти по времето.

Отначало последвах съвета, който винаги си давам в безсънни нощи след съня, така че останах в леглото със затворени очи. Сърцето ми се успокои, дишането ми възвърна лекотата и ритъма си и цялото ми тяло се отпусна. Мина един час. Всеки път, когато преобръщах възглавницата, долавях следите от някакъв пищен аромат, докато най-сетне се досетих, че това е сигурно парфюмът или одеколонът, който Марджъри Рансъм слагаше, преди да си легне. Отхвърлих чаршафа и отидох до прозореца. Черна, мазна мъгла притискаше стъклата. Уличната лампа на тротоара беше само смътно, едва видимо жълто петно, като слънце в картина на Търнър. Запалих централната лампа, измих зъбите и лицето си и слязох по пижама долу да поработя над книгата си.

За следващия час и нещо обитавах тялото на малко момче, в чиято спалня тапетите са на изкачващи се сини рози, момче, чийто баща твърдеше, че го удря поради голямата си, взискателна любов, и чиято майка умираше сред вонята на изпражнения и разлагаща се плът. Ние тук се грижим добре за тази жена, казваше бащата, нашата любов е за нея по-добра от която и да е болница. Под кожата на Чарли Карпинтър Фий Бандолайър наблюдаваше как майка му потъва в чернотата. Аз бях във въздуха около него, Фий и не-Фий, Чарли и не-Чарли, наблюдаващ и записващ. Когато мъката стана твърде голяма, за да мога да продължа, оставих молива и се качих горе с треперещи крака.

Беше около шест. Имах това странно чувство — изгубил съм се. Къщата на Джон не ми се виждаше нито повече, нито по-малко реална от другата къща, която си бях представил около себе си. Ако пиех все още, щях да глътна два пръста от хиацинтовата водка на Джон и да се опитам да заспя отново. Вместо това погледнах през прозореца — мъглата се беше превърнала в гъсто, непроницаемо сребро — взех душ набързо, сложих си джинси и черната блуза на Гленрой, пъхнах бележника в джоба си и се спуснах по стълбите, за да изляза.

4

Светът беше изчезнал. Пред мене висеше безтегловен тюл от светло сиво сребро, което се разделяше, докато минавах през и в него, преоформяйки се на едно постоянно отстояние от метър и половина пред и след мене. Виждах стъпалата, спускащи се към пътеката, а високият жив плет от двете страни на моравата обагряше среброто в тъмнозелено. Влажният, хладен въздух се сгъстяваше по лицето и ръцете ми. Тръгнах към мъглявото петно на уличната лампа.

От тротоара се виждаха смътните, все по-слаби и мънички точки светлина, хвърляни от редицата улични лампи, наредени надолу по „Илай плейс“ към „Бърлин авеню“. Ако ги броях, докато вървях, както детето-аз бе брояло редовете на киното, за да мога да се върна на мястото си, лампите щяха да бъдат моите крайпътни камъни. Исках за малко да изляза от къщата на Джон, исках да заменя тропическия парфюм на Марджъри Рансъм с чист въздух, да правя това, което правех в Ню Йорк — да оставя бялата страница да се напълни с думи, докато аз безгрижно се шляя.

Отминах три преки и шест лампи, без да видя къща, кола или друг човек. Обърнах се и погледнах назад, и цялата улица, като се изключат един-два метра тротоар под краката ми, беше трептяща сребърна бездна. Като че ли на много голямо разстояние, много по-далече, отколкото знаех, че е всъщност, жълт размазан кръг гореше слабо през сияйната празнота. Обърнах се отново и се опитах да погледна към това, което трябваше да бъде „Бърлин авеню“.

Но не приличаше на „Бърлин авеню“ — изглеждаше точно като предишните три кръстовища, които бях отминал, с нисък заоблен бордюр и плоско бяло улично платно, частично и пресекливо разкривено от разкъсвания в застиналата мъгла. Отблясъкът на следващия светофар разрязваше мъглата пред мене. „Илай плейс“ свършваше при „Бърлин авеню“ и пред мене не трябваше да има светофари. Може би, помислих си, има светофар точно срещу „Илай плейс“, от другата страна на булеварда. Но в такъв случай не трябваше ли разстоянието да е по-голямо?

Ще пресека булеварда, помислих си, и после ще се прибера у Джон. Може би дори щях да успея да поспя преди денят наистина да започне.

Стъпих на платното, оглеждайки се на двете страни за кръглото жълто сияние на фарове. Не се чуваше никакъв звук, сякаш мъглата увиваше всичко в памук. Направих шест бавни стъпки напред в нежно поддаващ се сребърен мрак, който се прецеждаше през мене, докато вървях. После кракът ми се удари в бордюр, който едвам се виждаше. Стъпих на следващия участък от тротоара. На неразгадаемо разстояние от мене следващата улична лампа прогаряше през среброто смътно жълт кръг с размера на топка за тенис. Каквото и да бях пресякъл, не беше „Бърлин авеню“.

На около метър пред мене зелено метално стъбло на уличен знак блесна в мъглата. Отидох до знака и погледнах нагоре. Зеленият кол се изкачваше нагоре в непроницаем облак, подобно на небостъргач. Не можех да видя дори табелите, камо ли да прочета какво пише на тях. Застанах съвсем до кола и килнах глава назад. Далеч нагоре в сребърна маса, която като че ли се отместваше встрани, докато я гледах, един по-тъмен участък от мъглата като че ли се сгъстяваше и втвърдяваше, подобно на покрив.

Може би е имало четири пресечки, а не три, между къщата на Джон и „Бърлин авеню“. Единственото, което трябваше да правя, беше да следвам лампите и да продължавам да броя. Тръгнах към сиянието на лампата и когато се изравних с нея си казах „пет“. Щом отминах лампата, светът отново изчезна в мека лъчезарна сребърна пустота. „Бърлин авеню“ трябваше да е точно пред мене и аз напредвах самоуверено, докато блещукане с големина на монета на още една улична лампа ме достигна през мъглата от някъде далече напред. След това достигнах до още една пресечка със заоблен бордюр към сивкаво-бяло платно. „Илай плейс“ се беше разтегнало в лишена от измерения безкрайност.

Но докато продължавах да броя лампите, бях в безопасност — уличните лампи бяха моята нишка на Ариадна; те щяха да ме отведат обратно в къщата на Джон. Стъпих върху тясната улица и я пресякох.

Озадачен, преминах още две кръстовища и още три лампи, без да чуя кола или да видя друго човешко същество. След още една пресечка, когато видях деветата лампа да пламти точно пред мене, разбрах какво се е случило навярно — бях тръгнал в обратната посока, когато излязох от къщата на Джон, и сега бях далече на изток от „Бърлин авеню“, на път за „Ийстърн шор драйв“. Невидимите къщи около мене бяха станали по-големи и по-солидни, моравите бяха станали по-дълги и по-безупречни. След няколко пресечки щях да съм пресякъл улицата, която почваше при големите скали, спускащи се към езерния бряг.

Още едно кръстовище отмина сред хладната сребърна пустота, после още едно. Бях преброил единадесет лампи. Ако бях тръгнал на изток, вместо на запад по „Илай плейс“, би трябвало да съм почти на „Ийстърн шор драйв“. Пред мене се простираше още един участък от улицата и още един смътен кръг от жълта светлина.

Две мисли ми дойдоха почти едновременно: тази улица никога нямаше да ме отведе нито до „Бърлин авеню“, нито до „Ийстърн шор драйв“ и ако двата с Джон Рансъм смятахме да разбием старата къща на Боб Бандолайър, това беше начинът. Дори си помислих, че имаме прекрасна причина да надникнем в къщата на Бандолайър. Бях пренебрегнал твърдението на Джон, че Фий държи нещо в къщата, като му бях казал, че да, той държи детството си там; сега си мислех, че може би зрелостта му — записките за тайния му живот — биха били също в къщата. Къде другаде би могъл да занесе кашоните от „Грийн уоман“? „Елви холдингс“ не би могла да притежава имоти из целия град. Беше толкова очевидно, че не разбирах защо не съм си помислил за това преди.

Сега всичко, което трябваше да направя, беше да преброя единайсет улични лампи и да изчакам Джон да стане. Обърнах се и тръгнах обратно из сияйната пустош.

Поредицата от лампи гореше към мене, нараствайки по размер от мътни жълти глави на топлийка до пламтящи тикви и осветявайки единствено отражателната омара, която ги заобикаляше. Веднъж чух кола да минава по улицата — толкова бавно, че почти се чуваше сплескването на гумите върху пътя. Тя изпълзя иззад мене и едвам-едвам се отмести напред. Двигателят съскаше. Всичко, което се виждаше от колата, бяха две безрезултатни линии светлина, рязко наклонени към улицата, сякаш се опитваха да разчетат бетона. Сякаш някакво огромно невидимо животно се приплъзна покрай мене. После животното се загуби. За един дълъг момент продължавах да чувам съскането му, после звукът също се стопи.

При единадесетата лампа преминах към вътрешната страна на тротоара, опитвайки се да разгадая къде е живия плет, който отбелязваше границите на мястото на Джон. Никаква отсянка на тъмнозелено не просветваше през мъглата, така че аз протегнах ръце и заопипвах напред-назад, без да попадам на плета. Направих още една крачка към вътрешния край на тротоара и залитнах от бордюра на улицата. За миг застанах, оглеждайки се наляво и надясно, полувцепенен от объркване. Не беше възможно да съм на улицата — колата беше преминала покрай мене от другата страна. Направих още една крачка навътре по улицата, оставяйки лампата зад себе си, и протегнах ръце напред, сляпо търсейки нещо, което да може да се докосне.

Обърнах се и видях успокоителната жълта светлина, която се отразяваше в димни частици, които се отразяваха в други частици, а те в други, така че лампата се бе превърнала в димяща жълта топка от мараня, без ръбове и граници, продължаваща отвъд себе си в илюзията за отражение, като своя собствена фикция.

Върнах се по празната невидима улица и отново се качих на тротоара. Когато се приближих достатъчно до стълба, потърках пръстите си о него. Металът беше студен и навлажнен от мънички невидими капчици, солиден като къща. Минах от другата страна на тротоара, страната, от която огромното съскащо животно ме беше отминало, и заопипвах пътя си, докато усетих тротоара да преминава в къса груба трева.

Едновременно разбирах и си представях, че някак си съм пресякъл целия град до старата си махала, където сняг падаше посред лято и ангелите покриваха половината небе. Боязливо тръгнах по моравата, надявайки се да видя стабилната, илюзорна къща на Джон да се материализира пред мене, но знаейки, че съм се върнал в Пигтаун и че ще видя някаква съвсем различна къща.

Сграда с широки стълби, водещи към веранда, постепенно изплува към мене от сребърната омара. Отвъд верандата, дъсчена облицовка, покрита с блещукащи сребърни капчици, преминаваше в широк черен прозорец. Стоях на метър-два от ръба на верандата, очаквайки. Сърцето ми биеше до пръсване. Едно момченце се появи от мрака зад прозореца и застина, щом ме видя да гледам към него. Не се бой от мене, помислих си, имам да ти кажа нещо, но нещото, което исках да му кажа мигновено се разпадна в несвързваемото. Светът е огън. Ти ще пораснеш. Ние можем, можем да оцелеем. Момчето примигна и погледът му се разфокусира. Не искаше да ме чуе — не можеше да ме чуе. Огромно бяло валмо мъгла изплува от бездната като гигантска лапа, отрязвайки ме от момчето, и когато направих крачка напред, за да го видя отново, прозорецът беше празен.

Не се бой, исках да кажа, но аз също се страхувах.

Тръгнах сляпо през моравата, протегнал ръце пред себе си, и след петнайсет крачки се отърках о гъст зелен плет. Поех покрай коравата, жилава граница, докато тя свърши при ръба на тротоара. След това пипнешком я заобиколих и тръгнах диагонално по следващата морава, докато видях познатите гранитни стъпала и познатата врата, обградена от тесни прозорци.

Пигтаун — истинският или този, който носех в себе си — се беше стопил и аз бях отново на „Илай плейс“.

5

След два часа Джон слезе порозовял от душа и облечен в широк сив панталон, тъмносиво памучно поло и тъмносиньо копринено сако. По-малка лепенка с телесен цвят беше залепена на главата му. Той ми се усмихна при влизането си във всекидневната и каза:

— Какъв ден, а? Такива мъгли не се случват често посред лято.

Той сключи ръце и ме заразглежда, клатейки глава, сякаш съм някакъв страхотен куриоз.

— Станал си рано да поработиш?

Преди да успея да отговоря, той попита:

— Какъв е този чутовен том? Мислех, че гностическите евангелия са моя територия, а не твоя.

Затворих книгата.

— Колко пресечки има от тук до „Бърлин авеню“?

— Три — каза той. — Не можа ли да намериш отговора в Евангелието на Тома? Обичам стиха, в който Исус казва: Ако разберете света, вие сте се възвисили над света. Това е гностическото, не мислиш ли?

— А колко пресечки има до „Ийстърн шор драйв“?

Той погледна нагоре и започна да брои на пръсти.

— Седем, мисля. Може да съм изпуснал една. Защо?

— Излязох тази сутрин и се загубих. Преминах девет кръстовища в мъглата и след това си дадох сметка, че въобще не знам в каква посока вървя.

— Може би си тръгнал нагоре — каза той. — Или странично. Не можеш да преминеш девет кръстовища в нито една от обичайните посоки. Слушай, умирам от глад. Яде ли нещо?

Поклатих глава.

— Ела да си вземем нещо в кухнята.

Той се обърна и аз го последвах в кухнята.

— Какво искаш? Аз ще си изпържа яйца.

— Само препечен хляб.

— Както искаш — Рансъм сложи хляб в тостера, намаза един тиган с маргарин и счупи две яйца в цвъртящата мазнина.

— Кой живее в съседната къща? — попитах. — Тази отдясно.

— Там ли? Брус и Дженифър Адамс. Към края на шестдесетте са. Брус имаше пътна агенция, мисля. Единственият път, когато сме влизали у тях, видях, че е пълна с фолклорни статуетки от Бали и Индонезия. Имаха такъв вид, сякаш ще тръгнат из къщата нощем, след като се загаси осветлението.

— Виждал ли си деца у тях?

Той се изсмя.

— Мисля, че не биха допуснали дете на десет метра околовръст.

— Ами съседите от другата страна?

— Това е един старец, Рейнълдс. Ейприл го харесваше достатъчно, за да го кани на вечеря отвреме-навреме. Преподавал е френска литература в университета. Рейнолдс е симпатяга, мисля, но прекалено се издокарва — той подпъхваше плоска лъжица под едното от яйцата и застина преди да обърне глава и да ме погледне. — Искам да кажа, знаеш какво искам да кажа. Нямам нищо против човека.

— Разбирам — казах. — Но това значи, че и там не би могло да има никакви деца.

Четирите препечени филийки изскочиха, аз ги сложих на чиния и започнах да ги мажа с маргарин.

— Тим — каза Джон.

Вдигнах поглед към него. Той постави яйцата в чиния, срещна погледа ми, извърна очи настрани, после пак посрещна погледа ми.

— Наистина съм доволен, че проведохме този разговор снощи. И съм ти благодарен. Аз те уважавам, знаеш това.

— Колко мислиш ще трае тази мъгла?

Той хвърли поглед към прозореца.

— Трудно е да се каже. Може да трае чак до следобеда, толкова е гъста. Защо? Искаш да правиш нещо ли?

— Мисля, че бихме могли да се опитаме да влезем в оная къща.

— В тая мъгла ли? — той носеше чинията си към масата и почука с ръка по прозореца. — Нека изчакаме още половин час и да видим какво ще стане.

Той ми хвърли любопитна полуусмивка.

— Какво те накара да си промениш мнението?

Намазах филията си с лъжичка конфитюр.

— Мислех си за това, което каза снощи — че в тая къща трябва да има нещо. Помниш ли онова малко листче, което намерих в „Грийн уоман“?

Той спря да клати глава, след като казах още няколко думи и започна наистина да чувства интерес, след като му напомних тетрадката на Уолтър Драгонет.

— Добре — каза той. — Значи ако този тип е записвал подробностите за всичките убийства, които е извършвал, тогава ще можем наистина да го приклещим. Достатъчно ще е да го проследим назад във времето до града, където е работил преди.

— Том Пасмор сигурно би могъл да ни помогне в това.

— Нямам никакво доверие на този човек — каза той. — Това си е наше дело.

— Ще мислим за това, след като се сдобием с бележките.

Останалата част от сутринта слушахме прогнози за времето по радиото и поглеждахме към прозореца. В десет часа мъглата беше толкова гъста, колкото и в осем, и радиото съветваше всички да си стоят вкъщи. Вече имаше половин дузина злополуки на магистралите, както и още пет-шест по-дребни сблъсквания на кръстовища. Нито един самолет не беше излетял от Милхейвънското летище още отпреди полунощ и всички пристигащи полети бяха отклонявани към Милуоки и Чикаго.

Джон постоянно скачаше от канапето, за да направи няколко крачки пред входната врата, след което се връщаше да ми се надсмива за това как съм се изгубил.

Радвах се, че е в добро настроение. Докато тичаше ту навън, ту навътре, за да проверява дали има достатъчна видимост за шофиране, аз прелиствах „Вторият трактат на великия Сет“.

— Защо се занимаваш с тая досада? — попита Джон.

— Надявам се да разбера защо — казах. — Ти какво имаш против?

— Гностицизмът е задънена улица. Когато хората препращат към него днес, те го правят да значи всичко, каквото искат да значи, като го превръщат в система от аналогии. А и цялата идея на гностицизма поначало е, че всяка безсмислица, която си измислил, е вярна, защото ти си я измислил.

— Мисля, че затова ми харесва — казах.

Той поклати глава с насмешка.

В дванайсет и половина обядвахме. Самолетите все още стояха по пистите и радиоговорителите не бяха престанали да предупреждават хората да си стоят у дома, но от прозореца на кухнята можехме да видим почти половината от разстоянието до канадските ели в задната част на парцела на Джон.

— Нали няма да си загубиш ума, ако пак взема пистолета? — попита ме Джон.

— Само не застрелвай старата дама в съседната къща — казах.

6

Включих фаровете за мъгла и изкарах колата на улицата. Стопът при първата пряка изплува от мъглата достатъчно навреме, за да успея да се закова.

— Можеш да се оправиш, нали? — попита Джон.

За опит включих дългите светлини и както стопът, така и улицата пред нас изчезнаха в блещукащата сива мъгла, пронизана от два безполезни жълти тунела. Рансъм изпъшка и аз превключих на къси. Поне другите щяха да ни виждат, че идваме.

— Нека наемем прокажен да ходи пред нас със звънец в ръка — каза Рансъм.

В нормално време отиването до Седма южна отнемаше около двайсет минути, сега стигнахме за малко повече от два и половина часа. Разминахме се без злополуки, макар че на два пъти бяхме много близко и в един случай по чудо се оправих, когато едно момче на колело внезапно изникна пред мене на не повече от метър разстояние. Заобиколих го и продължих да карам с пресъхнала уста и втечнени вътрешности.

Слязохме от колата на една пряка от нашата страна на тротоара.

— Насам — казах и го поведох през улицата към старата къща на Боб Бандолайър.

7

Чуваха се тихи гласове. Хана и Франк Белнап седяха на верандата си, загледани в нищото. От тротоара едвам долавях очертанията на верандата на Бандолайър. Гласовете на Белнапови се носеха през мъглата така ясно, като от радио с намален звук. Говореха си как ще отидат в северен Уисконсин в края на лятото, а Хана се оплакваше, че ще трябва да прекара по цели дни в лодка.

— Ти винаги хващаш повече риба от мене, знаеш, че е така — каза Франк.

— Това не значи, че не искам да правя други неща — каза безтелесният глас на Хана.

Двамата с Джон тръгнахме бавно и тихичко през моравата, правейки колкото е възможно по-малко шум.

Къщата отряза отговора на Франк. Двамата с Джон вървяхме по влажна кафява трева, придържайки се близко до сградата. На ъгъла свихме в задния двор. В задния му край, едвам видима в мъглата, ниска дървена ограда с порта стоеше пред тясна уличка. Отидохме до задната врата, поставена на бетонна плоча, малко по-голяма от изтривалка.

Джон се наведе и погледна ключалката, прошепна „Няма проблеми“ и извади голяма връзка ключове от джоба на панталоните си. Прерови ги, избра един от тях и го опита на ключалката. Той се завъртя донякъде и спря. Извади го, прерови отново връзката и опита втори ключ, който изглеждаше същия като първия. Той също не се хвана. Той се обърна към мене, сви рамене, усмихнат, и извади трети ключ. Той се плъзна в ключалката, сякаш е бил направен за нея. Механизмът щракна и вратата се отвори. Джон направи жест След вас, Алфонсо, и аз се мушнах зад гърба му, докато той се обръщаше да затвори вратата.

Знаех къде е всичко. Беше кухнята на къщата, в която бях израснал, малко прашна и овехтяла, но напълно позната. На няколко крачки от вратата имаше правоъгълна маса с изподраскана повърхност. На смътната светлина успях да различа имената БЕТИ ДЖЕЙНИ БИЛИ, изрязани в дървото наред с множество безсмислени драскулки. Рансъм направи две крачки по напукания жълт линолеум.

— Какво чакаш? — попита той.

— Декомпресия — казах. Част от тапета с картинки на овчари и овчарки с геги висеше от стената. Някой, навярно Бети, Джейни и Били, бяха драскали по картинките, а стената зад малката електрическа печка беше изпръскана от древни жълти мазни петна. Огромен кур с топки, несъвършено прикрит от палимпресата на различни кривулици, изскачаше от един от овчарите близо до отпраното парче тапет. Семейство Дъмки беше оставило множество следи от краткотрайното си пребиваване.

Джон каза:

— Трябва вече да си свикнал с престъпния живот — и двамата преминахме от кухнята в коридора. — Колко стаи има, три или четири?

— Три, ако не се брои кухнята — казах. Влязох в тъмното коридорче и хванах една от бравите. — Тук би трябвало да е била детската стая — казах и отворих вратата.

Тесният правоъгълник на някогашната спалня на Фий съответстваше на очакванията ми. Имаше тясно легло с тъмнозелено войнишко одеало и един единствен дървен стол. Малък скрин, толкова тъмен, че беше почти черен, бе опрян на стената. На другия край на стаята тесен прозорец разкриваше подвижен пласт мъгла. Влязох вътре и сърцето ми се сви. Джон се наведе да погледне под леглото.

— Въшки.

Фриз от човечета, кръгли слънца с лъчи и къщурки, свързани чрез пътната карта на безброй криви линии, покриваше стените до кръста ми. Светлосинята боя над драсканиците беше петносана и мръсна.

— На малкия Фий му е било разрешено доста да мацоти — каза Джон.

— Това е от наемателите — казах. Отидох до леглото и махнах одеалото. Нямаше чаршафи, само един древен дюшек на омърляни райета. Джон ме изгледа с любопитство и започна да отваря чекмеджетата.

— Нищо — каза той. — Къде ли би сложил кашоните?

Поклатих глава и избягах от стаята.

Трите прозореца в предната част на всекидневната бяха същите като тези в старата ми къща и самата дълга правоъгълна стая ме върна в детството така категорично, както и детската. Атмосферата на утайка от злочестина и ярост като че ли сгъстяваше спарения въздух. Познавах стаята — бях я написал.

Бях поставил две маси пред прозорците — там, където беше стояла нашата кушетка — и ето ги там, по-пищни, отколкото си ги бях представял, но със същата височина и от същото тъмно дърво. На масата отляво до едно вехто, прекалено натъпкано кресло имаше телефон — тронът на Боб Бандолайър. Дългото канапе, което бях описал, беше до отсрещната стена, зелено, а не жълто, но със същите извити облегалки отстрани, които бях описал.

И все пак ми се видя, че стаята е повече различна, отколкото подобна на стаята, която си бях представял. Бях си мислил, че Боб Бандолайър ще осигури на семейството си свещени изображения „Проповедта на планината“ или „Нахранването на множеството“, но по стените нямаше репродукции, само тапети. Представял си бях малка етажерка с Библията и с уестърни и детективски романи в меки корици, но единствените полици във всекидневната бяха тесни, стъклени и обрамчени с черни метални тръби — някога по тях е имало порцеланови фигурки. До масата с телефона имаше кресло с висока облегалка, извити дръжки за ръцете и тапицерия от брокат и друго подобно кресло, но без дръжките за ръцете, стоеше, обърнато към стаята, до другата, празна маса. Неговото и нейното.

— Като… като музей от 1945 година е — каза Джон, обръщайки се към мене с невярваща усмивка.

— Точно това е — казах.

Седнах на фотьойла и погледнах настрани. През един от прозорците на голата стена почти можех да видя къщата на Белнапови. През съответния прозорец в собствената й всекидневна Хана беше виждала порасналия Фий да седи точно където седях аз в момента. Джон гледаше зад креслата и под канапето. Фий идваше нощем и използваше само фенер, така че никога не беше забелязал мазните петна по броката на креслата или мръсната ивица по ръбовете на възглавниците на канапето.

Джон отвори вратата срещу вратата на спалнята, където Анна Бандолайър беше умряла от глад и липса на грижи.

Ръждиво-черно петно се мержелееше в средата на голия дюшек върху спалнята. Джон погледна под леглото, а аз отворих ореховия гардероб на Боб Бандолайър. Две метални закачалки висяха от металния лост, третата лежеше в четиридесетгодишен прах.

— Чекмеджетата — каза Джон и двамата отворихме по едно от големите чекмеджета от двете страни на малката тоалетна масичка с огледало. Моето беше празно. Джон затвори своето и ме погледна с нетърпение и раздразнение.

— Ами сега — каза той. — Къде са?

— След като Боб Бандолайър се е отървал от Сънчана, на горния етаж вече не е имало квартиранти. Така че може би е сложил кашоните там — после си спомних още нещо. — Има и мазе, където са перяли.

— Аз ще се кача горе — той избърса праха от коленете си и отново ме погледна нацупено. — Да се махаме от тук с възможно най-голяма скорост. Не се доверявам на мъглата.

Почти виждах малкия Фий Бандолайър, застанал до леглото в една студена ноемврийска вечер през 1950 година, хванал ръката на умиращата си майка, докато баща му лежи безпаметен на пода, заобиколен от празни бирени бутилки.

— Е? — каза Джон.

Кимнах и той излезе от стаята. Обърнах гръб на момчето, преминах през мъглите и изпаренията, изскачащи от всичко, което си помислех за него, и се върнах през всекидневната в кухнята.

Както и в нашата стара къща, вратата към мазето беше до печката. Слязох по дървените стълби в мрака, изчаквайки очите ми да се адаптират.

В дъното на стълбището започваше дълга дървена работна пейка. По стената над пейката висеше редица от консервни кутии и буркани, пълни с пирони и болтове. Скоро разпознах формата на кашоните под пейката, въздъхнах със смесица от облекчение и триумф, отидох до пейката и издърпах най-близкия кашон.

Имаше приблизително размера на кашон за уиски и капакът му беше затворен, но не беше залепен. Преборих се с преплитащите се картонени крила на капака, докато най-сетне и четирите се отвориха, разкривайки отдолу тъмен плат. Фий беше увил записките си в плат, след като бе видял какво са им сторили плъховете в „Грийн уоман“. Грабнах с шепи плата и дръпнах. Платът изскочи от кутията без съпротива. От вързопа провиснаха ръкави. Беше сако от костюм. Хвърлих го на пода и пак пъхнах ръце в кашона. Този път извадих панталоните към сакото. Под сакото, небрежно сгънати, имаше още два костюма, единият тъмносин, другият тъмносив. Натъпках първия костюм обратно, натиках го пак под пейката и издърпах друг кашон. Когато го отворих, намерих купчина бели ризи с етикета на „Ароу“. Бяха мръсни от праха, който се сипеше от пейката, и втвърдени от колосаност.

В следващата кутия имаше още три костюма, сгънати върху пласт от гащи и потници, в следващата имаше черни обувки и в последната имаше широки вратовръзки от края на четиридесетте, оплетени една в друга като змии. Коленете ми изскърцаха, като се изправих.

Фий Бандолайър беше прогонил семейство Дъмки, беше почистил това, което му се виждаше важно, и беше превъртял ключа, запечатвайки миналото като в консерва.

Грамадна сива паяжина висеше между изстисквачката на старата пералня и косия перваз на малкия правоъгълен прозорец зад нея. Черно колело с големината на шетландско пони беше облегнато на стената. Тръгнах към обемистата пещ в центъра на мазето, след като долових в мрака още една редица кашони. Приближих се и редицата кашони се видоизмени в дълга правоъгълна форма на количка за лодка. Бутнах я с крак и тя се изтъркаля назад със скърцащи колела, влачейки след себе си дървената си дръжка. Когато тя се отмести, видях друга кутия, скрита между нея и пещта.

— Ето тук — казах си и се наведох да я взема. Дрипи от стари паяжини висяха от кутията. Неотдавна е била премествана. Напрегнах мускули и оттласнах кутията от земята. Тя беше почти безтегловна. Каквото и да съдържаше, то не беше стотици изписани страници. Занесох кашона покрай пещта до основата на стълбището и чух Джон да минава по пода на кухнята.

Оставих кашона на земята и отворих четирите крила на капака. Вътре имаше друга кутия.

— По дяволите — казах и скочих да отида до вратичката на пещта.

— Намери ли нещо? — Джон стоеше на върха на стълбите.

— Не знам — казах. Дръпнах ръчката и отворих вратичката.

— Горе няма нищо. Голи стаи — всяко второ стъпало простенваше под тежестта му. — Ти какво правиш?

— Преглеждам пещта — казах. — Току-що намерих два празни кашона.

Вътрешността на пещта беше колкото бебешка количка. Фина бяла пепел покриваше дъното на пещта, черни сажди бяха полепнали по решетката. Джон застана до мене.

— Мисля, че сме ги загубили.

— Чакай — каза Джон. — Той не е изгарял нищо тук. Виждаш ли това? — той посочи един почти невидим участък на стената на пещта, един участък леко по-светъл на цвят от останалата част от вътрешността, който аз бях взел за някакво петно. Джон се протегна в пещта и го извади с пръсти — древна паяжина тръгна към него, после се скъса и събра в една-единствена сива връв.

Кашоните лежаха там, където ги бях оставил, капака на външния отворен към една от стените на вътрешния. Когато ги разтърсих, нещо издрънча.

— Да ги разделим — казах.

Джон дойде и обхвана с ръце външния кашон. Пъхнах си пръстите в него и дръпнах. Вътрешната кутия се измъкна с лекота. Кафявата лепенка върху капака й беше разрязана. Разгърнах капаците. Откри се още една по-малка кутия. Извадих третата кутия. С размер горе-долу на тоустер, тя също беше разрязана, преди да бъде мушната в гнездото си. Когато я разклатих, от вътрешността й се чу хартиен, хлъзгащ се звук.

— Май намери великденското яйце — каза Джон.

Наместих кутията на пода и я отворих. На дъното й лежеше квадратен бял плик. Взех го. Беше по-дебел и тежък, отколкото очаквах. Занесох го към светлината от върха на стълбите. Джон ме гледаше, докато го отварях.

— Снимки — каза той.

Старите квадратни, обрамчени с бяло фотографии изглеждаха миниатюрни в сравнение със съвременните стандарти. Извадих ги от плика и се взрях в първата. Някое дете Дъмки беше драскало по нея. Под шантавите драскулки все още си личеше тунелът зад „Сейнт Олуин“. Преместих снимката под другите и се вгледах във втората. Отначало ми се видя като копие на първата. По нея имаше по-малко драсканици. После видях, че фотографът се беше преместил няколко крачки по-близо до отвора на тунела, така че ветрилото от отвесни тухли на върха на арката се виждаше по-ясно под покритието от кривулици.

Следващата показваше добре оправено легло под картина, невидима под експлозията на светкавицата. До леглото имаше врата, която изпълваше половината снимка. Някое невръстно Дъмки беше нанесло ХХХХХХХХХХХХХ по вратата и стената. Беше изгубило търпение, преди да стигне до леглото, и Х-тата се разпадаха на ченгели и заврънкулки.

— Какво е това? — попита Джон.

Следващата снимка показваше същото легло и вратата, снимани под ъгъл, който включваше ъгъл от тоалетката. Подробностите от стаята бяха погребани под още количества издраскано мастило.

— Снимка от 218 стая в „Сейн Олуин“ — казах и вдигнах поглед към Рансъм. Боб Бандолайър е снимал местата, преди да извърши убийствата.

Открих следващата фотография, почти недокосната от малките Дъмки. Тук, заснета в меки кафяви тонове, беше оная страна на „Айдъл ауа“, която беше откъм „Ливърмор авеню“ — там, където беше убит Монти Лиланд. Следващата беше заснета от позиция по-близка до ъгъла на Шеста южна и показваше повече от страничната стена на кръчмата. Мастилен зиг-заг минаваше по дървената облицовка подобно на светкавица.

— Човекът е би маниак на маниаците. Било е планирано като кампания.

Преместих снимката под купчината и под нея се разкри друга, почти неразпознаваема под мастилените кривулици и драскотини. Вдигнах я по-близо до лицето си. Би трябвало да е снимка на месарницата на Хайнц Стенмиц, но нещо в размерите или във формата на сградата, погребана под мастилото, ме смущаваше.

Следващата също беше в почти толкова лошо състояние. Ръбът на сградата, която с еднакъв успех би могла да бъде Тадж Махал, Белият дом или зданието, в което живеех на „Гранд стрийт“, се гмурваше в плета от драсканици.

— Добре са поработили по тая — каза Джон.

Взирах се в снимката, опитвайки се да разбера какво в нея ме смущава. Спомнях си фасадата на месарницата на Стенмиц съвсем смътно. От едната страна на табелата, която стърчеше над витрината, пишеше ДОМАШНА НАДЕНИЦА; от другата страна пишеше ЕКСТРА КАЧЕСТВО МЕСО. Нещо такова като че ли се виждаше под кривулиците, но сградата като че ли имаше различни пропорции.

— Това трябва да е месарницата, а?

— Предполагам.

— Как са се озовали в тия кутии?

— Сигурно Фий ги е намерил в някое чекмедже — където ги е държал баща му. Свалил ги е тук, за да ги съхрани — сигурно си е мислил, че никой никога няма да ги намери.

— Какво ще правим с тях?

Вече имах идея.

Сортирах фотографиите и избрах най-ясните от всяка двойка. Джон взе плика и аз му подадох останалите. Той ги пъхна вътре и затвори плика. После преобърна плика и го приближи до лицето си така, както аз бях направил с последната снимка.

— Гледай, гледай!

— Какво?

— Погледни! — той ми посочи бледи като паяжина следи от молив в левия ъгъл на плика.

С едва доловими, почти по дамски фини сиви букви, върху пожълтялата хартия беше написано СИНЯ РОЗА.

— Нека тия да ги оставим тук — казах и поставих плика в най-малката кутия, който пък сложих в най-голямата кутия, кръстосах крилата на капака й и я бутнах обратно зад пещта.

— Защо? — попита Джон.

— Защото ние знаем, че те са тук.

Той се намръщи и сключи вежди, опитвайки се да разбере.

— Някой ден може да поискаме да докажем, че Боб Бандолайър е бил Синята Роза. Така че ще оставим плика тук.

— Хубаво, но къде са записките?

Повдигнах рамене.

— Трябва да са някъде.

— Страхотно — Джон отиде до края на мазето, сякаш се опитваше да накара кашоните със записките да се материализират от сенките и бетона. След като се изгуби от погледа ми зад пещта, чух го да идва от другата страна на мазето.

— Може би ги е скрил под решетката на пещта.

Върнахме се при пещта. Джон отвори вратичката и напъха главата си вътре.

— Уф.

Той се протегна и се опита да вдигне решетката.

— Заклещих се.

Той издърпа ръката си, която беше омацана в сиво и черно и съвършено бе почерняла откъм дланта. Ръкавът на синьото копринено сако имаше вертикална черна ивица точно под лакътя. Джон се намуси при вида на омацаната си ръка.

— Не ми се вярва да са тук.

— Да — казах. — Сигурно са все още в кашоните. Той не знае, че ние знаем за съществуването им.

Направих още един безпредметен оглед на мазето. Джон каза:

— Хайде стига, да си отиваме.

Качихме се горе и излязохме в мъглата. Джон заключи вратата след нас.

Аз се загубих някъде на север от долината и почти връхлетях върху една кола, която излизаше на заден на улицата. Отне ми почти два часа, докато се върна на „Илай плейс“ и когато спряхме пред къщата му, Джон каза:

— Някакви други идеи имаш ли?

Не му напомних, че идеята беше негова.

8

— А сега какво ще правим? — попита Джон. Бяхме в кухнята и ядяхме една ужасна салата, която бях направил от една спаружена маруля, половин глава лук, малко старо сирене и нарязани парченца от останките на разни филета.

— Ще трябва да понапазарим — казах.

— Знаеш какво имам пред вид.

Предъвквах известно време, замислен.

— Трябва да измислим начин той да ни заведе до тия записки. Освен това аз съм започнал проучвания. Искам да ги продължа.

— Какви проучвания?

— Ще ти кажа, когато имам някакви резултати.

Не исках да му кажа за Том Пасмор.

— Значи ли това, че пак ще искаш да използваш колата?

— Малко по-късно, ако нямаш нищо против.

— Добре. Аз наистина трябва да отида до колежа да се погрижа за програмата и някои други неща. Ще можеш ли да ме откараш до там и да ме вземеш по-късно?

— И за курсовете на Алън ли ще направиш разписание?

— Нямам избор. Парите на Ейприл са все още блокирани, докато се реши проблемът за наследството.

Не исках да го питам за това колко са парите на Ейприл.

— Два милиона — каза той. Два и нещо, според адвокатите. И още половин милион от застраховката й за живот. Много нещо ще отиде за данъци.

— Но и доста ще остане.

— Не достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За да съм уреден, наистина уреден удобно за до края на живота си — каза той. — Може би ще реша да попътувам известно време. Знаеш ли какво? — той се облегна назад и ме погледна прямо. — Изял съм много лайна през живота си, не мога повече. Просто искам да знам, че парите са ми на разположение.

— Докато пътуваш — казах.

— Да. Може би ще напиша книга. Знаеш какво значи това, нали? Бях затворник в Милхейвън и „Аркхам“ за много дълго, трябва да си намеря нов път.

Той ме погледна твърдо и аз кимнах. Това звучеше почти като някогашния Джон Рансъм, оня, заради когото бях дошъл в Милхейвън.

— В края на краищата бил съм неразделно с Алън Брукнър през последните десетина години. Бих могъл да популяризирам идеите му. Хората са винаги жадни за истински прозрения, но в достъпни опаковки. Помисли си за Джоузеф Кампбел. Помисли си за Бил Мойърс. Готов съм да премина на следващото ниво.

— Нека видим дали те разбирам правилно — казах. — Първо искаш да попътешестваш по света, после ще популяризираш идеите на Алън, след което ще станеш телевизионна звезда.

— Не се занасяй с мене, сериозно ти говоря — каза той. — Трябва ми време да преосмисля собствения си опит и да видя дали мога да напиша книга, която да е полезна. От тук насетне ще видя.

— Обичам хора с големи мечти — казах.

— Това е наистина голяма мечта — Джон ме изгледа за няколко мига, опитвайки се да разбере дали му се присмивам, готов да се обиди.

— Когато напишеш книгата, ще ти помогна да намериш подходящ издател.

Той кимна.

— Страхотно, Тим, благодаря ти. Между другото.

Погледнах го внимателно, чудейки се какво ще последва.

— Ако мъглата се вдигне до утре, ще взема колата от Пърдъм и ще я закарам в Чикаго. Както ти казах. Искаш ли да дойдеш?

Той искаше да го закарам до Пърдъм — може би искаше да закарам мерцедеса до Чикаго.

— Имам много неща за утре — казах, без да знам колко вярно ще се окаже това. — Ще видим.

Джон беше склонен да остане долу при телевизора. Джимбо казваше, че полицията е регистрирала половин дузина случаи на вандализъм и грабежи на магазини по „Месмър авеню“, основната търговска улица в черното гето на Милхейвън. Мърлин Уотърфорд беше отказал да признае съществуването на Комитет за справедлив Милхейвън, заявявайки, че „залавянето на един психопат не оправдава дилетантските набези върху нашата превъзходна система на местно управление“.

Аз взех „365 дни“, книга от Роналд Гласър, доктор, лекувал ранени във Виетнам военни, и я качих със себе си горе.

9

Оставих четирите снимки на леглото и се проснах до тях. В меки кафяво-сиви тонове, видими в различна степен под драсканиците, в мен се взираха тухленият проход зад „Сейнт Олуин“, 218 стая, страничната стена на „Айдъл ауа“ и това, което трябваше да е месарницата на Хайн Стенмиц. Мощно чувство за изминало време — за различие — се излъчваше от тях. Арката на тунела и фасадата на „Айдъл ауа“ не се бяха променили за четиридесет години, но всичко около тях беше преживяло войни, рецесии и дългото прощаване с илюзиите, което бе последвало наркотичните години на Рейгъновото управление.

Разгледах снимката от хотелската стая, където беше умрял Джеймс Тредуел, оставих я настрани и поставих четвъртата фотография под нощната лампа. Трябваше да е месарницата, но нещо все още ме смущаваше — после си спомних вонята на кръв и навеждането на голямата руса зверска глава на Хайнц Стенмиц към мене. Пуснах снимката на леглото и взех „365 дни“.

Около три и половина Джон започна да крещи отдолу, че за да стигнем в „Аркхам“ до четири часа, най-добре ще е да тръгнем веднага. Сложих си яке и пъхнах четирите снимки в джоба му.

Джон седеше пред стълбището с черно куфарче в ръка. Другата му ръка беше свита на юмрук в джоба на коприненото сако.

— А ти къде отиваш? — попита той.

— На компютрите в университетската библиотека — казах.

— Аха — каза той, сякаш най-сетне всичко му стана ясно.

— Може да има информация за „Елви“.

Той се наведе и погледна в очите ми.

— Добре ли си? Очите ти са червени.

— Свършиха ми се капките. Ако попадна на интересна следа в библиотеката, ще имаш ли нещо против да се прибереш с такси?

— Гледай да свършиш преди седем — каза той намусено. — След това всичко затварят. Отрязване на бюджета.

След двайсет минути оставих Джон пред долнопробното площадче на „Аркхам“ и го изчаках да изчезне в гъстите сиви облаци. Няколко смътни светлини горяха в прозорците на тъмните форми на сградите на колежа. В мъглата „Аркхам“ имаше вид на лудница сред английски пущинаци. После тръгнах бавно надолу по улицата. Когато един телефон изплува от мътилката, паркирах и набрах телефона на Том.

След края на съобщението на телефонния му секретар аз казах, че трябва да го видя колкото е възможно по-скоро, че трябва да ми се обади веднага щом се събуди, че трябва да се върна у Джон…

Чу се пращене.

— Идвай — каза Том.

— Буден ли си вече?

— Все още съм буден.

10

— Знаеш ли колко Алънтауни има в Америка? — попита ме Том. — Двайсет и един. Някои дори ги няма на стандартните атласи. Не се занимавах въобще с Алънтаун, Джорджия, Алънтаун, Флорида, Алънтаун, Юта или Алънтаун, Делауер, защото те всичките имат население под три хиляди жители — това е произволна дисквалификация, но дори Фий Бандолайър не би могъл да остане незабелязан със серия от убийства в селище с подобни размери.

Началните менюта се виждаха по мониторите на компютрите. Том изглеждаше блед и косата му беше разчорлена, но единственият друг знак за това, че не си е лягал цяла нощ, беше разхлабената му вратовръзка под разкопчаното горно копче. Носеше същата дълга копринена роба, с която беше предишния ден.

— Така че проверих всичките други шестнайсет Алънтауни, търсейки Джейн Райт, убита през май 1977 година. Нищо. Няма Джейн Райт. Повечето градчета бяха толкова малки, че въобще нямаше убийства през този месец. Единственото, което ми оставаше, беше да се върна пак в Алънтаун, Пенсилвания, и пак да огледам.

— И?

— Намерих нещо.

— Ще ми го кажеш ли?

— Когато му дойде времето — Том ми се усмихна. — Но и ти, като се обади, прозвуча, сякаш си намерил нещо.

Нямаше смисъл да се опитвам да изкопча нещо от него, преди да се е подготвил. Отпих от кафето си и казах:

— Колата на Ейприл Рансъм е в гараж в Пърдъм. Джон Рансъм изпаднал в паника като я намерил пред вратата си цялата в кръв, закарал я в гаража на Алън, изчистил я и я изнесъл от града.

— Така ли излезе? — Том килна глава назад, наблюдавайки ме с присвити очи. — Сигурен бях, че знае къде е колата.

Той отново се усмихваше с бавната, почти сияйна усмивка, която бях забелязал в деня, когато го посетихме с Джон.

— По нещо разбирам, че не го смятаме за виновен. Кажи ми останалото.

— След като си тръгнах от тук оня ден, Пол Фонтейн ме наблъска в кола без означения и ме закара до „Пайн Нол“.

Разказах му всичко, което се беше случило — второто име на Боб Бандолайър и Анди Белин, Били Риц, кавгата ми с Джон и разказът на Джон за нощта, когато Ейприл е била пребита. Описах му посещението ни в къщата на Шеста южна, извадих снимките от джоба на якето си и ги поставих на масата пред нас. Том почти не помръдна по време на дългия ми разказ — очите му се полуотвориха, когато стигнах до Анди Белин, кимна, когато му казах за обаждането си в компанията за таксита и отново се усмихна, когато му описах сбиването с Джон, но това беше всичко. Най-сетне той каза:

— Не беше ли ти хрумвало вече, че Фий Бандолайър е милхейвънски полицай?

— Не — казах. — Разбира се, че не.

— Но някой е извадил показанията на Боб Бандолайър от досието на Синята Роза — само полицай би могъл да направи това и само синът му би искал да го направи.

Той изчака реакцията ми на тези наблюдения.

— Не ми се сърди. Не ти го споменах, защото нямаше да ми повярваш. Или греша?

— Не, не грешиш.

— Тогава нека помислим с какво още разполагаме — той затвори очи и замълча за поне една цяла минута. После каза: — Съхранение — той оглади предницата на копринената си роба и кимна сам на себе си.

— Може би ще ми обясниш малко това.

— Нали Джон казва, че къщата на Фий има вид на музей от 1945?

Кимнах.

— Това е източникът на енергията му — батерията му. Той държи къщата, за да се връща в детството си и да го предвкусва. То е нещо като светилище. Нещо като призрачното село във Виетнам, за което ми каза.

Най-сетне той се наведе и погледна снимките.

— Та така — каза. — Ето ги местата на първоначалните убийства на Синята Роза. С лек слой смущения, причинени от досадни наематели.

Той дръпна четвъртата снимка към себе си.

— Хм.

— Би трябвало да е магазинът на Стинмиц, нали?

Той ме изгледа остро.

— Имаш ли съмнения?

Казах, че се колебая.

— Почти неразпознаваемо е — каза той. — Не би ли било интересно, ако се окаже снимка на нещо друго?

— Ами твоите компютри? Нямаш ли начин да отстраниш мастилото и да откриеш това отдолу?

Том се замисли за две секунди, мръщейки се към съсипаната фотография с брадичка, опряна на ръката си.

— Компютърът може да направи екстраполация от парченцата и фрагментите, които се виждат — да предложи реконструкция. Но разрушенията тук са толкова значителни, че навярно ще предложи няколко версии.

— Колко време ще отнеме това?

— Поне два дни. Ще трябва да премине през много вариации, някои от които няма да имат никаква стойност. Честно казано, почти всичките няма да имат стойност.

— Искаш ли да се занимаваш с това?

— Майтапиш ли се? — той ми се ухили. — Ще започна веднага щом като си тръгнеш. Нещо в снимката те смущава, нали?

— Не знам какво точно — казах.

— Може би Бандолайър първоначално е възнамерявал да убие Стенмиц на друго място — каза Том повече на себе си, отколкото на мене. Взираше се в някаква невидима точка в пространството, като котка.

После отново се взря в мене.

— Защо Фий ще убива Ейприл Рансъм?

— Може би за да завърши започнатото от баща му.

— Прочете ли книгата, която ти дадох?

За миг се вгледахме един в друг. Най-после казах:

— Смяташ ли, че Франклин Бачълър би могъл да е Фий Бандолайър?

— Сигурен съм — каза Том. — Обзалагам се, че Фий два пъти се е обаждал на баща си — през 70-та и 71-ва, затова Боб си е променял телефонния номер. Когато Боб умира, Фий наследява къщата и я продава на „Елви“.

— Можеш ли да влезеш в списъка на наборниците от Танджънт? Знаем, че Фий е влязъл армията под друго име веднага щом се дипломира от средното училище през 1961.

— Тази информация не е компютъризирана. Но ако направиш едно малко пътуване, имаме добри шансове да разберем.

— Искаш да отида в Танджънт?

— Прегледах почти всички броеве от края на шестдесетте на танджънтския вестник „Хералд“. Най-сетне успях да намеря името на шефа на местната наборна комисия, Едуард Хабъл. Господин Хабъл се е оттеглил от армейския бизнес преди десет години, но все още живее в къщата си и е голям чешит.

— Не би ли могъл да ти даде информация по телефона?

— Господин Хабъл е малко смахнат. Изглежда борците за мир са му създали доста проблеми в края на шестдесетте. Някой се е опитал да взриви наборния офис през 1969 година и той още е бесен. Дори след като му обясних, че искам да напиша книга за ветераните от различните области, той отказа да отговаря, освен ако не отида лично. Но каза, че пази свои собствени архиви за всяко момче от Танджънт, което е постъпило в армията, докато той е бил шеф, и ако някой си направи труда да се срещне с него лично, той ще направи усилие да прегледа архивите си.

— Значи искаш да отида в Танджънт — казах.

— Запазих ти билет за полет утре в единайсет сутринта. Ако мъглата благоволи да се вдигне, ще се върнеш за вечеря.

— Под какво име се обади?

— Твоето — каза той. — Хабъл разговаря само с ветерани.

— Добре. Отивам в Танджънт. А сега ще ми кажеш ли какво намери в полицейските архиви от Алънтаун, Пенсилвания?

— Разбира се — каза той. — Нищо.

Зяпнах в него. Том едва не се прегръщаше сам от самодоволство.

— Това ли е информацията, която си намерил? Би ли ми обяснил защо това е толкова чудесно?

— Не намерих нищо в полицейските архиви, защото нямам достъп до тях. Не можеш да влезеш в тях от тук. Трябваше да работя по трудния начин, чрез вестниците.

— Значи прегледа вестниците и намери Джейн Райт.

Той поклати глава, но все още бълбукаше от спотаен възторг.

— Не разбирам — казах.

— Не можех да намеря Джейн Райт никъде, нали си спомняш? Така че реших да се върна към Алънтаун, Пенсилвания, за да търся следа от нещо, което макар и далечно напомня името и датата на парчето хартия, което си намерил в „Грийн уоман“.

Том ми се ухили отново, изправи се и заобиколи коженото канапе. Взе една папка, поставена отстрани на клавишите на компютъра върху бюрото му и я пъхна под мишницата си.

— Нашият човек иска да има разказ за всяко убийство, което е извършил — нещо като писмена памет. В същото време някой интелигентен като Фий би могъл да измисли начин да замъгли тези записки, да ги направи безобидни за в случай, че някой друг ги намери. Ако превърне записките си в нещо като шифър, би постигнал и двете неща.

— Шифър? Искаш да кажеш, като промени имената и датите?

— Точно така. Преорах на микрофилм вестника на Алънтаун от средата на седемдесетте. И в броевете от май 1978 попаднах на много сходно убийство.

— През същия месец след една година.

— Името на жертвата е Джуди Ролин. Достатъчно сходно с Джейн Райт, за да го напомня, но толкова различно, че е равносилно на добра маскировка — той извади папката изпод лакътя си, отвори я и извади листа хартия най-отдолу. После се приближи към мене и ми подаде папката. — Погледни.

Отворих папката, в която имаше копия от три вестникарски страници. Том беше оградил една история на всяка страница. Страниците бяха в намален мащаб и шрифтът едвам се четеше без лупа. На първа страница историята беше за трима юноши, които намират трупа на млада жена, убита с нож и захвърлена зад една изоставена фабрика за стомана. Втората история даваше името на жената — Джуди Райт, двайсет и шест годишна фризьорка от салона „Хай тоун хеър“, която за последен път била видяна заедно с двама приятели, които си бяха отишли, оставяйки я сама. Третата статия, озаглавена ОБРЕЧЕНА ОТ ЖИВОТА НА СКОРОСТНАТА ОТСЕЧКА, беше пикантно описание както на Джуди, така и на „Кукис“. Убитата бе злоупотребявала както с наркотици, така и с алкохол, а за бара се казваше, че бил добре известна явка за наркотрафиканти и техните клиенти.

Последната статия беше АРЕСТУВАНИЯТ УБИЕЦ НА МОМИЧЕТО НА СЛАДКИЯ ЖИВОТ СЕ САМОУБИВА В ЗАТВОРА. Реймънд Бледсоу, барман от „Кукис“, се беше обесил в килията си, след като беше признал за убийството на госпожа Ролин. Информатор на полицията беше доставил информацията, че Бледсоу редовно е снабдявал жертвата с кокаин, а дамската чанта на госпожа Ролин беше открита в багажника на колата му. Инспекторът, натоварен с разследването, беше казал: „За жалост, невъзможно ни е да осигурим денонощно наблюдение на всеки, който изрази желание да прекара останалата част от живота си в затвора“. Името на инспектора беше Пол Фонтейн.

Върнах листа на Том, който го пъхна в папката си.

— Пол Фонтейн — казах. Усетих странно чувство на разочарование.

— Така изглежда. Ще направя още някои проверки, но… — Том сви рамене и разпери ръце.

— Толкова е бил сигурен, че няма никога да го хванат, че дори не си е сменил името, идвайки в Милхейвън — изведнъж си спомних последния път, когато бях видял Фонтейн. — Господи, аз го попитах дали е чувал за „Елви холдингс“.

— Той все още не знае колко ние знаем. Фонтейн иска просто да се махнеш от града. Ако нашият приятел в Танджънт разпознае Франклин Бачълър в него, тогава ще имаме истинско оръжие в ръцете си. А може би ще успееш да вместиш и едно посещение на Джуди Ледъруд.

— Предполага че имаш снимка — казах.

Том кимна, отиде пак до бюрото си и извади плик за писма.

— Изрязах я от „Леджър“.

Отворих плика и извадих снимката на Пол Фонтейн, застанал пред къщата на Уолтър Драгонет сред много други полицаи. После пак погледнах към Том и казах, че Джуди Ледъруд едва ли ще повярва, че й показвам снимката, за да уредя застрахователен въпрос.

— Оставям това на тебе — каза Том. — Имаш добре развито въображение, нали?

Последното нещо, което ми каза, преди да затвори вратата, беше:

— Внимавай.

Не вярвам да имаше предвид шофирането в мъглата.

1

Самолетът за Танджънт, Охайо, излетя в дванайсет и петдесет и пет, с почти два часа закъснение. През по-голямата част от сутринта аз си мислех, че никога няма да излети и непрестанно се обаждах на летището да проверявам дали не са отменили полета. Млад мъж на гишето за билети ме увери, че макар и някои пристигащи самолети да са били отклонени към други аерогари, проблеми с излитащите нямало. Така че докато Джон поръчваше такси към предградията, за да вземе колата на жена си, аз карах към летището с шеметни четиридесет километра в час, отминах двама, които бяха изкривили парапета, без самият аз да го изкривя, и оставих понтиака на дългосрочния паркинг.

Пътниците за нашия полет се качиха в единайсет без четвърт и след петнайсет минути пилотът обяви, че от кулата щели да се възползват от намаляването на мъглата, за да осъществят кацането на един самолет, който обикалял над нас от няколко часа. Той се извини за закъснението, но каза, че то няма да трае повече от тридесет минути.

След един час стюардесата предложи безплатни напитки и допълнителни пакетчета със запечатани в мед ядки. Аз прекарах времето, изчитайки двата последни броя на „Леджър“, които носех със себе си.

Смъртта на Уилям Рицман, който беше също Били Риц, заемаше само десет сантиметра на пета страница във втората секция на вчерашния вестник. В джобовете на костюма му бяха намерени пат грама кокаин, разделени на една дузина от по малки количества и двойно увити в найлонови пликчета за лекарства. Инспектор Пол Фонтейн, интервюиран от местопроизшествието, допускаше, че Рицман е бил убит по време на продажба на наркотици, макар че и други възможности щели да бъдат разгледани. Запитан за думите, изписани над тялото, Фонтейн беше отговорил: „Засега смятаме, че това е опит да се подведе следствието.“

На следващия ден двама редовни клиенти на „Хоум плейт лаундж“ си бяха спомнили, че са видели Били Риц заедно с Франки Уолдо. Джефри Боу разглеждаше живота на Франки Уолдо и правеше някои заключения, които много внимателно, в рамките на три дълги колони, избягваше да изрече. През последните петнайсет години местната компания „Айдахо“ беше загубила състезанието с някои национални дистрибутори, организирани във вертикални конгломерати; въпреки това заплатата на Уолдо се беше утроила до 1990 година. В средата на осемдесетте той беше закупил къща с дванайсет стаи върху парцел от шестнайсет декара в Ривъруд; след една се беше развел с жена си, беше се оженил за петнайсет години по-млада жена и беше закупил двоен апартамент в сграда на брега на езерото.

Източникът на това богатство беше придобиването на „Риид & Армър“, конкурентна компания за месо, която се беше дезорганизирала след като нейният президент Джейкъб Рийд изчезва през февруари 1983 — Рийд беше излязъл за обяд един ден и беше изчезнал безследно. Уолдо мигновено беше излязъл на сцената, беше купил разпадащата се компания за частица от истинската й стойност и беше слял двете фирми. Именно операциите на тази нова компания бяха събудили подозренията на различни служби за регулация, както и на данъчните власти.

Много лица, които предпочитаха да останат анонимни, свидетелстват, че от края на 1982 година са виждали Уилям Рицман, известен като Били Риц, по ресторанти, барове и нощни клубове заедно с господин Уолдо. Бих се обзаложил на едногодишните проценти от продажбата на книгите ми, че всички тези много лица са Пол Фонтейн, който пренаписваше историята, за да породи подозрението, че Били Риц е убил Джейкъб Рийд, та Риц и Уолдо да могат да перат пари от наркотици посредством процъфтяваща компания за месо.

На мене ми се струваше, че Уолдо е просто човечец, който е харчел прекалено много пари за глупости. Поради това в един момент е направил грешката да се обърне към Били Риц, за да се измъкне от ямата, в която е затънал. Оттук насетне той е жертва с бляскав апартамент и изглед към езерото. Пол Фонтейн е накарал Били Риц да убие Уолдо по начин, който напомня методите на мафията. Намирането на тялото на Били изглеждаше като разправа на големите наркотрафиканти с малките. Чудех се дали някой друг освен мене щеше да се запита защо крупен наркотрафикант като Били Риц ще се разхожда с разделени дози от по един или половин грам по джобовете.

След като си напомних сам, че все още нямам доказателства относно това дали Пол Фонтейн е наистина Фий Бандолайър. Това отчасти беше причината, поради която седях на задържания от мъглата полет и очаквах полета към Охайо. И дори не исках Фий да е Пол Фонтейн — Фонтейн ми харесваше.

2

Самолетът излетя сред лепкав слой мъгла, който скоро се трансформира в тъмна вълна. После изскочихме от мекия лепкав мрак сред сияйна светлина. Самолетът направи широк кръг във внезапната светлина и аз погледнах към Милхейвън през малкото прозорче. Мръсно, набръчкано одеало лежеше върху града. След десет минути одеалото започна да пропуска снопове светлина. След още пет минути земята под нас се откри ясна и зелена.

Радиоточките над нас засъскаха и запукаха. Невъзмутимият глас на пилота разряза смущенията.

— Може би ще ви е интересно да знаете, драги пътници, че излетяхме от Милхейвън, точно преди управлението на полетите да реши да прекрати всички операции до второ нареждане. Това преобърнато гърне, което причини всички тия грижи, не ще да се вдигне, така че аз ви поздравявам, задето не сте избрали по-късен полет. Благодаря ви за търпението.

След един час кацнахме на аерогара, която имаше вид на ранчо с кула. Пресякох дълга чакалня с редица от пластмасови столове до обществените телефони и набрах номера, който Том Пасмор ми беше дал. След пет-шест иззвънявания отговори дълбок глас, треперещ от напрежение.

— Вие ли сте писателят, с когото разговарях? Бихте ли описал как сте облечен?

Казах му.

— Носите ли документите за освобождаване от армията?

— Не, господине — казах. — Това влизаше ли в уговорката ни?

— А как да позная дали не сте някой миролюбец?

— Имам истински белези — казах.

— В какъв лагер бяхте настанен и кой беше командващия офицер там?

Беше като да разговаряш с Гленрой Брейкстоун.

— Лагера Крандол. Командващият офицер беше полковник Харисън Пфлъг, — след секунда добавих — известен като Тенекиения човек.

— Елате да ви огледам.

Той ми даде множество сложни указания, които включваха един търговски център, малка червена къща, голяма скала, черен път и електрифицирана ограда.

На гишето за коли под наем подписах всички възможни видове застраховка и взех ключовете на един крайслер. Младата жена ми махна с ръка към стъклената врата, зад която се простираше нещо, което имаше вид на двукилометров паркинг.

— Редица Д, място 20. Не може да я сбъркате. Червена е.

Изнесох куфарчето си на слънцето и пресякох паркинга, докато стигнах до вишневочервена кола с размерите на малък параход. Липсваше й само опашка от миеща мечка на антената и двойка пухкави зарчета на предното стъкло. Отворих вратата и изчаках обикновената жега да се процеди в пещта на вътрешността. Когато влязох, колата миришеше като кутия от „Макдоналдс“.

След четиридесет минути най-сетне свърнах към една скала, малко по-малка от тази, която си бях харесал първоначално, намерих черния път, който се изгубваше сред нивите и подкарах гумите на Крайслера по коловоза, докато пътят се раздели на две. Единият отиваше към далечна фермерска къща, другият се гмурваше наляво в дъбова гора. Взрях се сред дърветата и видях проблясъци от жълто и метал. Поех наляво.

Огромни жълти ленти бяха завързани около дърветата на височината на човешки ръст, а върху високата решетеста метална ограда, която минаваше пред тях, беше поставен надпис в черно и бяло: ОПАСНО ЕЛЕКТРИФИЦИРАНА ОГРАДА ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Излязох от колата и приближих оградата. На двайсетина метра след нея черният път свършваше при бял гараж. До него стоеше квадратна триетажна бяла къща с издигната веранда и изрязани колони. Натиснах копче на кутията за домофона до портата.

Същият дълбок, тревожен глас прозвуча от кутията.

— Закъсняхте малко. Изчакайте, сега ще ви отворя.

Кутията забръмча и аз бутнах портата.

— Затворете портата зад себе си — нареди гласът.

Вкарах колата, излязох и затворих портата след себе си. Електронната ключалка вкара на мястото му лост с размера на юмрука ми.

Преди да бях спрял колата, на верандата се появи прегърбен старец в бяла риза с къси ръкави и с папионка на точки. Той закуцука по верандата, махайки ми с ръка да спра. Загасих мотора и зачаках. Старецът ми хвърли свиреп поглед и стигна до стълбите, които се спускаха до моравата. Подпирайки се на перилото, той успя да слезе по стълбите. Отворих вратата и се изправих.

— Добре — каза той. — Направих проверка. Полковник Пфлъг е бил командващ офицер на лагера Крандол до седемдесет и втора. Но трябва да ви кажа, че имате вкус към доста крещящи превозни средства.

Това не беше майтап — Хабъл нямаше вид на човек, който някога си е губил времето за хумор. Той застана на около метър от мене и погледна накриво колата. Малките му черни очи се присвиха от отвращение. Имаше широко, плоско лице с къс, закривен нос като човка на бухал. Пигментни петна покриваха темето му.

— Взех я под наем — казах и протегнах ръка.

Той насочи отвращението си към мене.

— Бих искал да видя нещо в тази ръка.

— Пари ли?

— Документ за самоличност.

Показах му шофьорската си книжка. Той се наведе толкова дълбоко, че носът му почти допря пластмасовата опаковка.

— Мислех, че сте от Милхейвън. Това е Илиной.

— Отседнал съм там за известно време — казах.

— Странно място за отсядане — той се изправи, докъдето можеше, и се облещи срещу ми. — От къде научихте името ми?

Казах му, че съм преглеждал вестниците на Танджънт от шестдесетте години.

— Да, имаше ни във вестника. Безотговорност, чиста и проста. Кара човек да се замисли за патриотизма на тези хора, нали?

— Може би не са разбирали какво правят — казах.

Той отново ми се облещи.

— Не се залъгвайте. Тези комунистически марионетки поставиха бомба точно под входната ни врата.

— Трябва да е било ужасно за вас.

Той не обърна внимание на съчувствието ми.

— Трябваше да видите омразните писма, които получавах — хората крещяха по мене на улицата. Мислеха си, че вършат някакво добро.

— Хората имат различни гледни точки — казах.

Той плю на земята.

— Чистите са винаги с нас.

Усмихнах му се.

— Е, добре, елате. Имам пълни архиви, както ви казах по телефона. Всичко е в пълен ред, за това не се притеснявайте.

Тръгнахме бавно към къщата. Хабъл каза, че се е изнесъл от града и си построил електрическата ограда през 1960-та.

— Принудиха ме да живея насред полето — каза той. Ще ви кажа нещо, в този офис никой не прониква, ако не почита американското знаме.

Той се затътрузи по стълбите, поставяйки и двата си крака на всяко стъпала, преди да се заеме със следващото.

— Някога държах пушка до предната си врата — каза той. — И бих я използвал. В защита на родината си.

Стигнахме до верандата и запълзяхме към вратата.

— Казахте, че имате белези?

Кимнах.

— Какви?

— От парчета от мина — казах.

— Покажете.

Свалих якето си, разкопчах ризата си и я дръпнах от раменете си, за да му покажа гърдите си. След това се обърнах да види гърба ми. Той се дотътри напред и аз усетих дъха му по гърба си.

— Добра работа — каза той. — Сигурно още имате неизвадени парчета.

Гневът ми се стопи, когато се обърнах и видях, че очите му са навлажнени.

— Да, отвреме-навреме задействам детекторите на метал — казах.

— Влизайте сега — Хабъл отвори вратата. — И ми кажете с какво мога да ви помогна.

3

В претъпканата предна стая на старата фермерска къща доминираше дълго дървено бюро, пред и зад което имаше фотьойли с високи облегалки. Американското знаме стоеше между бюрото и стената. Писмо с герба на Белия дом беше сложено в рамка зад бюрото. Останалата част от стаята беше запълнена от канапе, разнебитен люлеещ се стол и ниска масичка. Люлеещият се стол беше обърнат към телевизор, поставен на най-ниската полица на шкаф, запълнен с книги и големи томове, които имаха вид на архивите от неговия тежкобоен бизнес.

— Каква е книгата, която искате да напишете? — Хабъл застана зад бюрото и изохка лекичко. — Интересувате се от някои момчета, с които сте служили заедно?

— Не е точно това — казах аз и наговорих разни неща за това как бойният опит се е отразил в няколко представителни случая.

Той ме изгледа с подозрение.

— Това няма да бъде, надявам се, куп лъжи, които да показват нашите ветерани като банда престъпници.

— Разбира се, че не.

— Защото те не са. Хората продължават да дрънкат за следвоенното травматично незнамкакво, но всичко това е измишльотина на журналистите. Мога да ви разкажа за момчетата от самия Танджънт, които се върнаха от войната така чисти, както при влизането им в армията.

— Интересува ме една много специална група — каза аз, без да уточнявам, че това е група от един човек.

— Разбира се, ще се интересувате. Нека ви кажа за едно момче, Мич Карвър, син на един тукашен пожарникар. Оказа се много добър войник от въздушно-десантните сили — и той ми разказа история, чиято поука изглежда беше, че Мич се връща от Виетнам, оженва се за учителка, става пожарникар, също като татко си и се сдобива с двама чудесни синове.

След като синовете бяха показани като значка за заслуги, аз казах:

— Доколкото разбирам, имате списъци на доброволците от вашия район.

— И защо не? Винаги се постаравах да се срещна лично с момчетата, които се записваха като доброволци. Добри, добри момчета. Гордеех се с тях. Искате ли да видите имената им?

Той направи жест към редицата от томове.

— Вижте, записал съм името на всяко от тези момчета. Наричам това моята Проверка на Честта. Донесете ми две от тези книги, ще ви покажа.

Изправих се и отидох до етажерката.

— Може ли да видим списъка от 1961 година?

— Ако искате да видите нещо, донесете ми тома от 1968 година — това е цяла хроника сама по себе си, има милиони добри истории в нея.

— Аз работя върху 1961 — казах.

Жлъчното му лице се изкриви в усмивка. Един крив стар пръст бодна въздуха по посока мене.

— Бас държа, че това е годината, през която вие сте влезли в армията.

Бях получил повиквателна през 1967.

— Отгатнахте — казах.

— Мене не можете да ме излъжете. Шестдесет и първа е втория по ред том.

Издърпах тежката книга от лавицата и я донесох на бюрото му. Хабъл отвори корицата с церемониален замах. На първата страница с широки движения бе изписано в черно: ПРОВЕРКА НА ЧЕСТТА. Той заразлиства страниците, изпълнени с имена, докато стигна до 1961 година, след което започна да движи пръста си по реда на набора със същите широки движения на писалката на Хабъл.

— Бенджъмин Грейди — каза Хабъл. — Ето човек за вашата книга. Едро, хубаво момче. Взехме го веднага след средното училище. Писах му на два-три пъти, но писмата никога не стигаха. Пишех до много от моите момчета.

— Знаехте ли къде е изпратен?

Той ми хвърли поглед.

— Специално се интересувах. Грейди се завърна през шестдесет и втора, но не остана за дълго. Отиде в колеж в Ню Джърси и там се ожени за еврейско момиче, така ми каза баща му. Виждате ли? — той прокара пръста си по реда до мястото, където беше записал Н. ДЖ.

Пръстът му отново се плъзна по колоната.

— Ето ви още едно момче. Тод Лемън. Работеше в сервиза на Бъд тук в града, най-сладкото момченце, което можете да си представите. С дух. Още си го спомням на лекарския преглед — когато докторът го попита за наркотици, той каза „Моето тяло е моят храм, сър“ и всички други момчета в редицата се разсмяха — от възхищение.

— Вие присъствахте на лекарските прегледи, така ли?

— Тъкмо там се срещах с момчетата, които постъпваха — каза той, като че ли това трябваше да се разбира от само себе си. — Винаги, когато имаше преглед, оставях работата си на чиновниците и отивах там. Не мога да ви опиша колко вълнуващо беше да се видят всички тези чудесни момчета, надарени… Господи, гордеех се с всички тях.

— Имате ли отделен списък на доброволците?

Въпросът ми го възмути.

— Що за летописец бих бил, ако нямах? Това, в края на краищата, е отделна категория.

Помолих го да видя този списък.

— Е, ще изпуснете някои чудесни, доблестни момчета, но… — той обърна още една страница. Под заглавие ДОБРОВОЛЦИ имаше колона от около двайсет и пет имена.

— Ако ме оставите да ви покажа 1967 или 1968 ще имате много по-голям избор.

Погледът ми се плъзна по списъка и сърцето ми спря някъде на втората трета от колоната, когато стигнах до Франклин Бачълър.

— Мисля, че съм чувал за един от тези мъже — казах.

— Боби Артър? Знаете го, разбира се. Голям играч на голф — беше професионалист за около две години след войната.

— Имах предвид този — показах му името на Бачълър.

Той се наведе и се взря в името и лицето му светна.

— Това момче, о, да. Много, много специален случай. Отиде в Специалните части, имаше чудесна кариера. Един от нашите герои — той сияеше. — Какво момче само. Винаги съм си мислел, че с него е свързана някаква история.

Би ми я разказал и без да го питам.

— Не го познавах — разбира се, не познавах повечето от моите момчета, но не бях дори чувал за фамилия Бачълър, която да живее в Танджънт. Ей Богу, мисля дори че прегледах телефонния указател, когато се прибрах оная вечер. Имах чувството, че той е едно от ония момчета, които постъпват под друго име. Но нищо не казах — оставих момчето да мине. Знаех какво прави.

— А какво правеше той?

Хабъл понижи глас.

— Момчето се спасяваше — той ме погледна и кимна. Повече от всякога имаше вид на бухал.

— Спасяваше се? — чудех се дали Хабъл е смятал, че Фий се крие от арест. Той не би могъл дари да започне да си представя престъпленията, които Фий беше извършил: всичките негови „момчета“ бяха за него така безгрешни, както и собствената му представа за себе си.

— Това момче е било тормозено. Веднага ги видях — малките кръгли белези по гърдите. Едно от тия неща, от които ти призлява. Като си помислиш, че собствената майка или баща биха могли да направят такова нещо на малкото хубаво момченце.

— Наранили са го?

Гласът му почти премина в шепот.

— Горили са го. С цигари. Така че да останат белези. — Хабъл разтърси петнистата си глава, взирайки се в страницата. Ръцете му бяха разпрострени върху имената, сякаш искаше да ги скрие. Може би просто обичаше да ги докосва. — Докторът го попита за белезите и момчето каза, че паднало върху бодлива тел. Но аз знаех — виждах. Бодливата тел не оставя такива белези. Малки, като монети. Лъскави. Знаех какво се е случило с това момче.

— Имате великолепна памет.

— Аз често преглеждам тези летописи, докато си стоя тук сам. — Лицето му придоби сурово изражение. — Вече съм толкова слаб, че не винаги мога да свалям томовете сам, имам нужда от малко помощ.

Той премести ръцете си и се вгледа в страницата.

— Сигурно искате да запишете някои от имената на моите момчета.

Оставих го да прочете половин дузина имена от доброволците и наборниците и ги записах в бележника си. Те всички все още живеели в Танджънт, каза той, и аз не бих имал проблеми да ги открия в телефонния указател.

— Мислите ли, че ще можете да разпознаете Франклин Бачълър на снимка?

— Може би. Носите ли?

Отворих куфарчето и извадих плика. Том беше изрязал надписа. Поставих снимката върху списъка с имената и Хабъл се наведе така, че носът му едва не опря в нея. Той движеше главата си нагоре-надолу по фотографията, сякаш я душеше.

— Полицай — каза той. — Присъединил се е към силите на реда.

— Да — казах.

— Ще запиша това в книгата си.

Гледах как петносаната глава се мести насам-натам по фотографията. Оскъдни сиви косми растяха по нашареното му теме.

— Да, мисля, че сте прав — каза той. — Със сигурност това може да е момчето, което срещнах в центъра за новобранци — той примигна към мене. — Добре се е развил, нали?

— Кой е той?

— Няма да ме хванете — каза той и заби върна на десния си показалец точно върху лицето на Пол Фонтейн. — Ето го, това е момчето. Да. Франклин Бачълър. Или каквото там е истинското му име.

Прибрах снимката в куфарчето си и му благодарих за отзивчивостта.

— Бихте ли ми направили една услуга, преди да тръгнете?

— Разбира се — казах.

— Свалете ми, моля ви, томовете от 1967 и 1968 година. Бих искал да си припомня някои от моите момчета.

Извадих книгите от лавицата и ги поставих на бюрото му. Той разпростря ръцете си върху тях.

— Знаете ли какво, натиснете клаксона на тая лъскава кола, когато стигнете до портата. Аз ще натисна бутона.

Когато излязох на верандата, видях, че той вече е забил човката си в колоната от имена.

4

Все още имах два часа до полета за Милхейвън, а Танджънт беше само на три километра от летището. Карах, докато стигнах до улици с красиви къщи, разположени дълбоко навътре сред зелени морави. След известно време тихите улички ме отведоха в една част на града, застроена с четириетажни сгради за офиси и старомодни магазини.

Паркирах на едно площадче с фонтан и обиколих площадчето, докато намерих ресторант. Сервитьорката ми поднесе кафе и телефонния указател. Взех указателя в телефонната кабина близо до кухнята и се обадих на Джуди Ледъруд.

Същият треперлив глас, който бях чул у Том, каза „ало“.

Не можех да си спомня името на застрахователната компания, която Том беше измислил.

— Госпожо Ледъруд, спомняте ли си обаждането преди няколко дни от милхейвънския клон на нашата застрахователна компания?

— О, да, спомням си — каза тя. — Господин Бел? Помня, че разговарях с него. Става дума за застраховката на зет ми.

— Бих искал да дойда да разговарям с вас по въпроса — казах.

— Аз не знам какво да ви кажа. Открихте ли моя племенник?

— Той може би си е сменил името — казах.

В течение на десет секунди тя не отговори.

— Просто не се чувствам удобно от цялата тая работа. Откакто разговарях с господин Бел, не съм престанала да си мисля. — Още една пауза. — Казахте ли ми името си?

— Господин Андърхил.

— Мисля, че не трябваше да казвам тия неща на господин Бел. Не знам какво точно е правило момчето — не ми е удобно. Никак.

— Разбирам — казах. — Един разговор днес следобед би могъл да помогне и на двама ни.

— Синът ми каза, че никога не е чувал застрахователните компании да действат по такъв начин.

— Ние сме малка семейна фирма — казах. — Някои условия ги има само при нас.

— Какво беше името на вашата компания, господин Андърхил?

И тогава, слава Богу, името ми изникна.

— Застрахователна компания на Средните Щати.

— Ами просто не знам.

— Ще отнеме една-две минути — трябва да хвана полета за Милхейвън.

— Изминал сте целия този път само за да ме видите? Заповядайте тогава.

Казах, че идвам всеки момент, затворих и показах адреса на сервитьорката. Указанията й ме отведоха обратно по пътя, по който бях дошъл.

Когато стигнах до старческия дом, дадох си сметка, че предишния път съм го помислил за начално училище. Беше дълга ниска сграда от бледожълти тухли с големи прозорци от двете страни на входа. Паркирах пред надписа ЦЕНТЪР ЗА ВЪЗРАСТНИ ХОРА „ХУБАВ ДОМ“ и тръгнах към бетонната площадка под широко червено платнище. Електронната врата се отвори и от нея лъхна хлад.

Жената на бялото гише се усмихна, когато я попитах дали би могла да ми помогне. Казах й, че искам да видя госпожа Ледъруд.

— Хубаво ще е за Джуди да има посещение — каза тя. — Роднина ли сте?

— Не, приятел — казах. — Току-що разговарях с нея по телефона.

— Джуди е в Синьото крило, надолу по коридора след големите врати. Шеста стая отдясно. Мога да повикам някой да ви заведе.

Казах й, че ще се оправя сам, прекосих коридора след големите врати и отворих ярко синята врата. Две сестри в униформи стояха в сестринската стая. Едната от тях ме приближи.

— Търсите някого от живеещите тук ли?

— Джуди Ледъруд — казах.

Тя се усмихна и ме поведе покрай сестринската стая към една отворена врата и към една стая с болнично легло, над което имаше табло, претъпкано със снимки на млада двойка и две руси момченца. Една старица в щампована рокля седеше на дървен стол пред бюрото до блесналия прозорец в дъното на стаята. Светлината зад нея затъмняваше лицето й. Алуминиева подпора за ходене бе изправена до краката й.

— Джуди, имаш гост — каза сестрата.

Бялата й коса сияеше на светлината от прозореца.

— Господин Андърхил?

— Радвам се да се запозная с вас — казах аз и пристъпих към нея. Тя вдигна лице, показвайки ми млечното було на двете си очи.

— Не ми харесва тая работа — каза тя. — Не искам да бъда възнаградена за нещастието на племенника си. Ако момчето е в беда, няма ли самият той да има нужда от пари?

— Може да се окаже, че не съществува такъв проблем — казах. — Може ли да седна за секунда?

Лицето й продължаваше да е извърнато към вратата. Ръцете й се извиваха в скута й.

Преди да седна, тя попита:

— Знаете ли къде е племенникът ми? Бих искала да разбера това.

— Искам да ви попитам нещо.

Тя се обърна за кратко към мене, после отново към вратата.

— Не знам какво да ви кажа.

— Докато племенникът ви живееше при вас, забелязахте ли някакви белези по тялото му. Малки кръгли белези?

Тя притисна устата си с ръка.

— Важно ли е това?

— Да — казах. — Разбирам, че въпросът ми е тежък.

Тя свали ръката си и поклати глава.

— Фий имаше белези по гърдите. Никога не ми каза как ги е получил.

— Но вие се досещахте.

— Господин Андърхил, ако има някаква истина в цялата тая дандания, кажете ми къде е.

— Вашият племенник е бил майор от Зелените барети и герой — казах. — Загинал е като водач на група със специална мисия през 1972 година.

— О, господи! — тя повтори и потрети. След това започна да плаче тихичко, без да се помръдва. Извадих хартиена кърпичка от кутията на тоалетката, подадох й я и тя започна да бърше очите си. — Така че няма да има никакъв проблем с парите — казах.

Аз печеля неприлично много пари от писането — е, не колкото Сидни Шелдън или Том Кланси, но доста все пак, проблем, който обсъждам само с менажера и счетоводителя си. Нямам семейство и нямам за кого да харча, освен за себе си. Направих това, което бях решил да направя още в самолета, в случай че със сигурност науча, че Фий Бандолайър беше станал Франклин Бачълър — извадих чековата си книжка от куфара и написах чек за пет хиляди.

— В момента мога да ви дам личен чек — казах. — Не е съвсем редно, но няма защо да ви карам да чакате нашето счетоводство да обработи всички документи, аз ще получа парите си от господин Бел.

— О, чудесно — каза тя. — Не съм и сънувала — знаете ли, това, което ме прави толкова щастлива е, че Фий…

— И аз съм щастлив заради вас. — Сложих чека в ръката й. Тя го стисна заедно с кърпичката и отново изтри очите си.

— Джуди! — в стаята нахлу мъж в тесен лъскав костюм. — Извинявай, че не успях да дойда веднага, но ме задържаха на телефона. Добре ли си?

Преди тя да отговори, той се извърна бурно към мене.

— Бил Бакстър. Отговарям за счетоводството. Кой сте вие и какво правите тук?

Изправих се и му казах името си.

— Ако госпожа Ледъруд ви е казала за нашия предишен разговор…

— И още как, така че омитайте се от тук незабавно. Идвате с мене в офиса ми и аз ще повикам полиция.

— Господин Бакстър, този човек…

— Този човек е мошеник — каза Бакстър. Той ме сграбчи за рамото.

— Дойдох да дам на госпожа Ледъруд един чек — казах. — Това са парите от една малка застраховка живот.

— Той ми даде чек, наистина ми даде — каза Джуди Ледъруд. Тя го отдели от кърпичката си и го размаха към Бакстър.

Той грабна чека, погледна в мене, после отново в чека, после отново в мене.

— Това е личен чек.

— Не виждам защо госпожа Ледъруд трябва да чака два-три месеца, докато счетоводството ни изплати сумата — казах и повторих твърдението си, че парите ще ми бъдат върнати.

Бакстър отпусна ръце. Над главата му плуваше почти осезаема питанка.

— Това е безсмислица. Чекът ви е от Ню Йоркска банка.

— Аз се занимавам с трудните случаи в моята копания. Бях в Милхейвън, когато изникна проблемът с госпожа Ледъруд.

— Той ми каза за моя племенник — Фий е бил майор във Виетнам.

— От Специалните части — казах. — Той има забележителна кариера.

Бакстър отново се взря в чека.

— Мисля, че ще използвам телефона ти да се обадим в компанията на господин Андърхил.

— Защо не се обидите в банката да проверите дали чекът има покритие? — попитах. — Не е ли това най-важното?

— Вие лично ли й давате тези пари?

— Ако искате, така го кажете.

Бакстър сумтя известно време, после вдигна телефона и поиска справка в Ню Йорк. Той прокара връзката през телефонната централа на дома и поиска да го свържат с управителя на моя клон. Той говори дълго, без да стигне до никъде, и най-сетне каза:

— В ръката ми е чек за пет хиляди, който този човек е дал на една от нашите обитателки. Искам да съм сигурен, че чекът има покритие.

Настъпи дълга пауза. Лицето на Бакстър почервеня.

— Знаех си, че трябва да повикам Джими — каза Джуди Ледъруд.

— Добре — каза Бастър. — Благодаря. Аз лично ще депозирам чека днес следобед.

Той затвори и се вгледа в мене, преди да върне чека на Джуди. Питанката все още висеше над челото му.

— Джуди, ти току-що получи пет хиляди долара, но все още не знам защо. Когато говори най-напред с тази застрахователна компания, казаха ли ти каква сума би трябвало да получиш?

— Пет хиляди — каза тя с едно допълнително притрепване в гласа си.

— Ще изпратя господин Андълхил до вратата — той излезе в коридора и ме изчака да го последвам.

Казах довиждане на Джуди Ледъруд и излязох след Бакстър. Той се разбърза към сините врати и към изхода, като ми отправяше остри въпросителни погледи. Жената на гишето ми махна за довиждане. Щом се озовахме навън, Бакстър извади ръцете от джобовете на лъскавия си костюм.

— Бихте ли могъл да обясните какво направихте току-що?

— Дадох й чек за пет хиляди долара.

— Но вие не работите в застрахователна компания.

— Историята е малко по-сложна.

— Наистина ли племенникът й е бил майор от Зелените барети?

Кимнах.

— От него ли идват парите?

— Би могло да се каже, че той е задължен на много хора.

Той се замисли.

— Мисля, че отговорността ми се простира до тук. Сбогом, господин Андърхил.

Той не ми протегна ръка. Отидох до колата си, а той остана на бетонната площадка под палещото слънце, докато колата ми отмина входа.

5

Върнах ключовете от Крайслера и платих за бензина, който бях изхарчил. Все още имаше половин час за запълване до качването на самолета, така че отидох на телефона да се обадя на Гленрой Брейкстоун.

— Танджънт ли? — попита ме той. — Танджънт, Охайо? Човече, това място е мъртво. През петдесетте свирехме в едно място, което се казваше „Френч куотър“, и собственикът ни плащаше с еднодоларови банкноти.

Попитах го дали ще мога да се отбия при него, след като се върна в Милхейвън.

— Кога точно?

Казах му, че ще бъда там след около два часа.

— Стига да е преди осем — каза той. — След това имам да свърша една малка работа.

След това набрах номера на Том Пасмор със слаба надежда, че е станал вече. Когато машината отговори, започнах да описвам това, което бях научил от Едуард Хабъл и Джуди Ледъруд. Той вдигна преди да успея да кажа две изречения.

— Тоя случай ми обърка дневния режим — каза той. — Легнах си около час, след като ти си тръгна, и станах по обяд да си поиграя с машините още малко. Та, открил си, значи?

— Открих, да — и аз му разказах всичко с подробности.

— Ами значи това е — каза той, — но все пак искам да поизследвам още малко, просто да видя дали няма да изскочи още нещо интересно.

След това му казах, че съм дал чек на Джуди Ледъруд.

— Не думай! Не, не, не! — той се смееше. — Слушай, ще ти платя веднага щом се върнеш.

— Том, не те критикувам, но просто не можех да я зарежа по такъв начин.

— За какъв ме мислиш? Аз й изпратих вчера чек за пет хиляди — той отново започна да се смее. — Тя ще обикне от сърце застрахователната компания на Средните Щати!

— По дяволите! — казах.

Той още веднъж ми предложи да ми плати парите.

— Една добронамерена лъжа не бива да ти струва десет хиляди — казах.

— Но това беше моя добронамерена лъжа — той още се смееше.

Говорихме още няколко минути. В Милхейвън все още имаше гъста мъгла и на „Месмър авеню“ бяха започнали дребни безредици. Засега все още никой не беше пострадал.

Попитах един жизнерадостен блондин на информационното гише дали ще има отлагане на полета. Той отговори, че нямало проблеми.

Двайсет минути след излитането пилотът обяви, че атмосферни затруднения в Милхейвън ще отклонят нашия полет до Милуоки, където бихме могли или да изчакаме времето да се оправи, или да потърсим други свързващи полети.

В около седем без петнайсет кацнахме на „Мичъл фийлд“ в Милуоки, където друг жизнерадостен блондин ни каза, че ако останем в залата за заминаващите, ще можем да продължим към първоначалната си цел след не по-малко от час. Бях загубил вярата си в жизнерадостните блондини, прекосих залата за заминаващите, повлякох се през серия от коридори, взех ескалатор надолу и наех отново кола. Тази беше метално сив Форд Галакси и миришеше само на нова кожена тапицерия. Използват спрейове с такава миризма като освежител на въздуха в колите.

6

На юг от Милуоки градът се сплесква в километри от предградия, след което се отваря в откритите нивя на изконния Среден Запад. След като пресякох границата с Илиной, слънцето продължаваше да огрява обширните жълто-зелени поля и покрай пътя се рекламираха високодобивни торове и супер-ефективни препарати за пръскане. Стада от крави стояха неподвижно сред огромни пасища. След двайсет и пет километра въздухът помрачня и скоро след това между колите пред мене започнаха да се носят парцали от мъгла. След това нивята изчезнаха в смътната сивота. Запалих светлините си за мъгла, когато един джип Чероки на стотина метра пред мене се превърна в две мънички червени очички. Оттук насетне започнахме да пълзим с петдесет километра в час. Първият изход към Милхейвън изскочи пред мене от нищото, така че едвам успях да свърна. След това десеминутният път до летището ми отне половин час и беше вече седем и половина, когато успях да намеря паркинга за коли под наем. Влязох в аерогарата, върнах ключовете и прекосих шосето и един дълъг павиран участък към гаража за дългосрочно паркиране.

На втория етаж имаше двайсет-трийсет коли, паркирани на големи промеждутъци по сивия цимент. Над главата ми крушки в метални решетки осветяваха циментените колони и яркожълтите маркировъчни линии. Знаците за изхода пламтяха в червено през празното пространство. Запалих светлините на Понтиака и тръгнах към завоя преди рампата. Още една двойка фарове блесна в здрача. Когато спрях да платя на гишето, два снопа жълта светлина изпълзяха по рампата зад мене.

Изчаках на стопа достатъчно дълго, за да съм сигурен, че нищо не идва, натиснах газта и клаксона едновременно и се врязах в средната лента. Огромен светещ знак ВНИМАНИЕ МЪГЛА 40 КМ/Ч се появи отстрани на пътя. Щом достигнах осемдесет километра в час, задните светлини на едно комби изскочиха пред погледа ми и аз свърнах по най-лявото платно, преди да съм се надънил в озадачената физиономия на един ирландски дребен търговец, който ме зяпаше през задното стъкло. Профучах покрай комбито. Мислех си, че ако карам в стила на Пол Фонтейн още два-три километра, ще мога да уталожа опасенията си, че заместникът на Били Риц ме застига отзад в мъглата. След това си помислих, че навярно никой не ме следи, в края на краищата от гаражите денонощно излизат коли. Намалих на четиридесет в час. В най-лявата лента пред мене изникнаха задни светлини и, бавен като лодка с гребла, аз се върнах в средното платно. Тогава започнах да си въобразявам, че към мене от лепкавата тиня в огледалцето ми пропълзява удушвач, и отново натиснах газта, докато се понесох с шестдесет и пет. Видя ми се опасно бавно. Заобиколих малка синя кола с три врати, която изникна пред мене ярка и внезапна като насън, продължих да ора през къделите от вата, от вълна, от бял тюл и сив тюл и префучах покрай още един проблясващ червен сигнал ВНИМАНИЕ МЪГЛА. Една болка, която не се бе появявала от цели пет години, заяви за себе си в окръжност с около двайсет и пет сантиметров диаметър в горната дясна част на гърба ми.

Добре помнех тази болка, съчетание от парене и пробождане, макар че не е нито едно от двете. Най-общо казано, тя е наследство от металните фрагменти, загнездени в гърба ми, и по-специално — от някакъв облечен в плът тирбушон, от някакъв ръждясал болт, който си пробива път към въздуха като нескопосан труп. Сега го усещах точно на мястото, където дишането на Едуард Хабъл, който така и не беше разбрал защо редиците от полуголи момчета толкова са го омагьосвали, ме беше докоснало, докато той разглеждаше белезите ми. Дъхът на Едуард Хабъл се беше прецедил през кожата ми и беше събудил спящия болт. Сега той се въртеше, пълзеше към повърхността като Лазар, където най-напред един остър ръб, после една тъпа извивка, щяха да се появят някой ден. В продължение на една седмица щях да отпечатвам кървави петна по ризите и чаршафите си.

Намалих, докато се закачих зад един камион. Повлякох се зад него, разтривайки гърба си. Камионът набра скорост. Усещах точния размер на брадвичката, заровена в дъното на плешката ми. Притискането й до облегалката като че ли я успокояваше. Болезненият кръг на гърба ми се сви с половин инч. Погледнах в огледалото, не видях нищо и тръгнах да надминавам камиона.

Изрева клаксон; изсвистяха спирачки. Понтиакът се заклати напред и огромните гуми на камиона изпълниха страничния ми прозорец. Клаксонът отново ревна. Понтиакът се накани най-сетне и полетя напред. Задницата на друга кола изникна пред мене и аз издърпах понтиака в най-лявата лента с прескачащо сърце и със съзнание, изстреляно в чистото пространство на паниката. Дори не я отбелязах. Когато видях пред себе си червени светлини пред мене, забавих и изчаках сърцето ми да се успокои. Тирбушонът в гърба ми отново напомни за себе си. Още няколко възелчета и подутинки започнаха да пулсират. Хабъл ги беше разбудил. В огледалото ми се появиха фарове и аз ускорих с десетина километра. Фаровете нараснаха и станаха по-ярки. Върнах се в средната лента.

Колата зад мене се изравни с моята и се залепи. Помислих си, че би могъл да е някой, ядосан или изплашен от карането ми по метода на Фонтейн. Другата кола се отклони към моето платно и аз дръпнах толкова надясно, че гумите ми застъпваха маркировъчната линия. Другата кола се отклони заедно с мене. Беше тъмносиня, олющена на кафяви петна и със сбръчкана броня зад фара. Ускорявах; ускоряваше и той. Забавях; забавяше и той. Сега той беше на сантиметри от колата ми и сърцето ми отново се запрепъва. Погледнах встрани и видях глава с тъмни къдрици, едри големи рамене и златен отблясък. Другият шофьор гледаше предницата на понтиака. Той завъртя кормилото и колата му застърга моята точно над лявата предна гума.

Отпуснах газта и понтиакът изхвърча в най-дясната лента. Чу се стържене на метал, докато той прокопаваше дълга ивица в бронята ми. Понтиакът рипна напред. Другият също засили, за да ме удари отново, и аз рязко извих встрани. Предупредителните светлини на друг камион полетяха към мене. Когато видях калниците му, излязох от пътя и се затресох по чакъла. Вървях успоредно с камиона около километър, казвайки си, че другият шофьор е помислил, че съм изхвърчал от пътя. Шофьорът на камиона натисна клаксона си. Добре беше, че не се налагаше да чувам какво казва. Рано или късно щях да налетя на изход или на спряла кола, така че излязох напред, докато можех да виждам покрай предницата на камиона и отново се качих на пътя. Шофьорът на камиона отново бясно натисна клаксона си.

Тъмносинята кола отново изплува редом с мене. Този път той ме удари достатъчно силно, та да избие кормилото от ръцете ми. Фаровете на камиона изпълниха огледалото ми. Синята кола се отдръпна встрани, после отново налетя и се вряза в понтиака. Ако ме накараше да забавя или колата ми поднесеше, камионът щеше да ме помете. Едно спокойно гласче насред паниката ми каза, че Фонтейн е научил, че имам билет за Танджънт и е пратил някой да наблюдава понтиака, докато се върна. Същият този глас ми каза, че двамина свидетели ще дадат показания за безразсъдното ми шофиране. Главорезът в синята кола просто щеше да изчезне.

Огромният радиатор на камиона изпълни огледалото ми. Имаше хищен вид. Синята кола се люшна към мене отново, а аз се вкопчих в кормилото и се джаснах в нея, ей-така, заради удоволствието. Помежду ни захвърчаха искри. Усетих вкуса на адреналина. Големият зелен правоъгълник на знака за изход се очерта в мъглата пред мене. Свалих крака си от газта, завъртях кормилото надясно и завих по чакъла. След няколко секунди подскачах по неравния терен. Стоманените прътове на знака отлетяха покрай понтиака, а синята кола отплува в мъглата само на няколко метра от кабината на камиона. Аз се раздрусах по тревата. Дъното на понтиака застърга по камъните. След това през един перваз се озовах отново на шосето и подкарах без да виждам или мисля в продължение на трийсетина секунди. При стопа спрях колата и започнах да се треса.

7

Избърсах лицето си с кърпичка и излязох да видя пораженията. Мъжът в синята кола щеше да бъде принуден да продължи до следващия изход, поне на километър и половина. Беше оставил три дълги сребърни прореза отстрани на колата, беше изкорубил метала между колелото и вратата и беше нанесъл множество назъбвания по продължение на цялата кола. Облегнах се на нея и дишах усилено известно време, наблюдавайки призрачното движение на колите през обгърнатата в мъгла магистрала. След известно време си дадох сметка, че съм на изхода от южната страна на Милхейвън, на двайсет минути път от „Ливърмор авеню“. Въпреки цялото напрежение бях излязъл точно през изхода, към който поначало бях тръгнал. Мисля, че бях забравил накъде съм тръгнал.

Влязох в колата и я насочих към Пигтаун. Хрумна ми обезпокоителната мисъл, че мъжът в синята кола вече е тръгнал към мене.

8

Не погледнах часовника си, докато не видях смътната форма на „Сейнт Олуин“, възвисяващ се над „Ливърмор авеню“. Бях изненадан, че е осем без десет. Времето като че ли едновременно се беше ускорило и забавило. Малките кукички и зъбци в гърба ми пулсираха и горяха и аз продължавах да чувам клаксони и да виждам как синята кола се блъска в мене. Щом видях място за паркиране, обърнах се и спрях. Предната дясна гума се отърка о назъбената броня и цялото тяло на понтиака се тресеше и стенеше.

Пуснах в автомата монети за един час престой. Може би срещата на Гленрой беше отложена; може би посетителят му е бил задържан от мъглата. Имах чувството обаче, че знам за каква среща става дума. Подобни срещи не траят дълго. Заключих колата, потрепервайки в мъглата.

Хотелът беше през две преки. Обгърнах се с ръце да се предпазя от студа, вървейки през тънките слоеве от тюл. Уличните лампи хвърляха слаби жълти ореоли, подобно на японски фенери. Всички магазини бяха затворени, на улицата нямаше жива душа. „Сейнт Олуин“ се отдалечаваше, докато вървях към него, така както планината се отдръпва при приближаването й. Зад мене някакво далечно, мигновено изпукване се закачи за подсъзнанието ми, после замря. Направих още две крачки и отново го чух. Този път разпознах звука от изстрел. Обърнах се и до мене достигна още едно изгърмяване откъм другата страна на долината, малко нещо на юг. Небето имаше бледооранжев оттенък. Ако бях по-близо до „Месмър авеню“, щях да чуя как пожари поглъщат къщи и магазини.

Горещият кръг до дясното ми рамо започна да пее още по-силно, но това беше фантом като болката в отрязан крак. Беше просто спомен, върнат от звука на стрелбата. Пресякох следващата улица в мъглата и тогава стана непоносимо. Точно отстрани, въздигнала два етажа от масивни потъмнели тухли, беше старата пристройка на „Сейнт Олуин“, която сега беше аптека. Отидох до стената, присвих колене и притиснах гърба си о студената стена. След една-две секунди нажежаването и натискът започнаха да намаляват. Истинско облекчение от фантомна болка. Ако можех за един час да остана с гръб, притиснат до студената стена, всички болтове и рибарски кукички щяха да се върнат към ръждивия си сън.

Стоях полуклекнал до стената, когато един къдрокос младок с черна тениска без ръкави и размъкнати черни панталони се появи забързан от малката алея. Той ми отправи бърз, автоматичен поглед, обърна се, после пак ме огледа. Спря се с някаква ленива забавеност. Оттласнах се от стената. Навярно щеше да каже нещо за стрелбата в гетото, която достигаше до нас в този момент.

Той се ухили. Това беше обезпокояващо. Той каза:

— Шибан глупак.

Още по-обезпокояващо. След това направи една крачка към мене и аз го познах. Някъде от другата страна на алеята, зад някой контейнер за боклук или зад някой магазин за алкохол, имаше синя кола с много назъбвания и драскотини по лявата й страна. Той се изсмя, виждайки, че съм го познал.

— Красиво — каза той. — Не мога да го повярвам, но е красиво.

Той погледна нагоре и разпери ръце, сякаш благодареше на бога на лумпените.

— Сигурно сте новият Били Риц — казах. — Старият имаше повече стил.

— Никой няма да ти помогне, лайно такова. Няма къде да отидеш.

Той протегна дясната си ръка зад гърба си, при което мускулите по раменете му изскочиха, и ръката му се появи отново, изпълнена със солидна черна палка с блестящи стоманени наконечници от двата й края. Дълго острие изскочи от кутията. Той отново се ухили. Щеше да е добър денят му, в края на краищата, и шефът му щеше да повярва, че е случил.

Лед изпълни стомаха, дробовете, гърдите ми. Беше страх, доста по-малък от оня, който бях изпитал на шосето, и полезен поради гнева, който го придружаваше. Бях в по-голяма безопасност тук на тротоара, отколкото когато пердашех по окованата в мъгла магистрала. Нищо нямаше да ме връхлети, без да го видя. Бях навярно с двайсет и пет години по-стар от това влечуго и нямах толкова мускули, но на неговата възраст бях прекарал цяло едно лято в една потилня в Джорджия, където трябваше да се справям с отвратителната храна и множество мъже, които ме връхлитаха с ножове и байонети.

Той замахна към мене просто за забава. Не се помръднах. Краката ми стояха заковани. И двамата знаехме, че е прекалено далече, за да може да ме докосне. Той искаше да побягна, за да ме застигне изотзад и да ме хване с лявата си ръка през врата.

Той тръгна дебнешком към мене и аз отпуснах двете си ръце, наблюдавайки ръцете и краката му.

— Божке, ти нямаш нищичко, нямаш въобще никакви ходове — каза той.

Десният му крак се стрелна напред и дясната му ръка се протегна към мене. Усетих прилив на адреналин и ярост и се извъртях наляво. Грабнах китката му с дясната си ръка точно над лакътя. В полусекундата, през която би могъл да направи нещо, за да си възвърне засилката, той извъртя глава и ме погледна в очите. Аз вдигнах дясното си коляно и дръпнах ръцете си надолу с всичка сила. Дори изохках, както ни бяха препоръчвали в Джорджия. Ръката му се разпадна в хватката ми — двете кости се откачиха от лакътя и по-дългата от тях, лъчевата кост, се вряза през кожата на мишницата му като острие. Ножът иззвънтя на тротоара. Той нададе слаб вик на изумление, а аз сграбчих с две ръце предната част на ръката му и я дръпнах, усуквайки я, доколкото можех. Надявах се да я откъсна, но не успях. Може би бях твърде близко до него. Той залитна пред мене и очите му изскочиха. Започна да пищи. Бутнах го на земята, но той вече се свличаше сам. Падна на една страна с присвити колене. Гърдите му бяха напръскани с кръв, кръв бликаше от нащърбената рана на ръката му.

Заобиколих го и взех ножа. Все още пищеше и очите му имаха оцъклен вид. Мислеше си, че умира. Не умираше, но никога нямаше да може да използва пълноценно дясната си ръка. Отидох до него и го ритнах там, където някога е бил лакътя му. Той загуби съзнание.

Огледах се. Не се виждаше жива душа. Коленичих до него и бръкнах в джоба на панталоните му. Намерих връзка ключове и някакви хлъзгави нещица. Хвърлих ключовете в отводнителната шахта, бръкнах отново в джоба му и извадих четири двойно увити малки пластмасови пликчета, пълни с бял прах. Сложих ги в джоба на сакото си. Преобърнах го и пребърках другия му джоб. Имаше тлъст малък портфейл със стотина долара и много имена и адреси, изписани на малки късчета хартия. Разгърнах едно от отделенията и погледнах шофьорската му книжка. Казваше се Никълъс Вънтюра, от улица „Маккини“, на около пет преки западно от „Ливърмор“. Хвърлих портфейла и се отдалечих с крака като от въздух. При следващата пряка се сетих, че още държа ножа му. Хвърлих го на улицата. Той подскочи, издрънча и падна като черно петно в мъглата.

Бях го виждал преди, да чака с трима други мъже около една кръгла маса в дъното на „Синдбадс Кавърн“. Беше част от младите таланти. Тръгнах по „Уидоу стрийт“ и изкачих стъпалата до входа на „Сейнт Олуин“ с въздушните си крака. Усещах гадене и умора, повече гадене, отколкото умора, но все пак достатъчно умора, та да пролежа една седмица. Вместо адреналин, изпълваше ме отврата.

Сухият нощен чиновник ме погледна и после извърна глава с подчертано движение. Отидох до обществения телефон и набрах 911.

— На тротоара отстрани на „Сейнт Олуин“ има ранен човек — казах. — Това е на „Ливърмор авеню“ между Шеста Южна и Седма южна. Нужна е линейка.

Телефонистът ме попита за името ми и аз затворих. С крайчеца на окото си чиновникът ме гледаше как отивам при асансьорите. Когато натиснах бутона, той каза:

— Не можете да се качите, без да минете през мене.

— Ще мина през вас, ако наистина искате това — казах.

Той се премести като привидение към по-отдалечената част на гишето и започна да си играе с купчина хартия.

9

Почуках два пъти на вратата на Гленрой. Нат Коул пееше, а Гленрой извика:

— Идвам.

Гласът му едвам се чуваше през музиката. Вратата се отвори и нетърпеливата усмивка на Гленрой изчезна веднага щом видя лицето ми. Той се надвеси навън и погледна покрай мене да види дали в коридора няма никой друг.

— Ей, човече, казах ти да дойдеш преди осем. Защо не слезеш долу, поръчай си едно питие на бара и после ми се обади от фоайето? Всичко ще ми е наред, но имам нужда от малко време, нали разбираш?

— Всичко е вече наред — казах. — Имам нещо за тебе.

— Имам една лична работа.

Поставих две от пакетчета на дланта си и му ги показах.

— На твоя човек му се случи случка.

Той се дръпна от вратата. Тръгнах към масичката с кутията и огледалцето. Гленрой не ме изпускаше от поглед, докато седнах. Тогава затвори вратата. Виждах предпазливост, загриженост и любопитство в очите му.

— Май ще трябва да изслушам историята — каза той и се приближи към масичката като котка, която пристъпва в непозната стая.

Гленрой седна насреща, постави дланите си върху масичката и се вторачи в мене сякаш съм съседско дете, което неочаквано е проявило подпалвачески склонности.

— Един пораснал малолетен престъпник с името Никълъс Вънтюра ли очакваше? — попитах.

Той затвори очи, щом заговорих, и ме погледна нещастно и съчувствено.

— Мисля, че ти казах да не си търсиш белята. И ти имаше вид като че ли ме разбираш.

— Трябваше да пътувам днес — казах. — Вънтюра ме чакаше. Опита се да ме бутне от магистралата и почти успя.

Гленрой отпусна едната си ръка върху масичката, а с другата притисна бузата си. Искаше отново да затвори очи — би затворил ушите си, ако можеше.

— След това дойдох тук. Паркирах на две преки от хотела. Злополуката стана от това, че той ме видя, когато е идвал насам да ти достави стоката. Лицето му светна.

— Нямам нищо общо с него, освен едно-единствено нещо — каза той. — Не мога да ти кажа нищо за него.

— Той извади нож и се опита да ме убие. Оправих се, както можах. Той няма да говори за това, Гленрой. Ще го е срам. Но и не мисля, че ще го видиш пак.

— Ти му взе стоката?

— Пребърках джобовете му. Така научих името му.

— Би могло да е по-лошо — каза Гленрой. — Но при тези обстоятелства драго ми е, че се качвам на самолета за Ница в други ден.

— За тебе няма опасност. Искам само да ми кажеш едно име.

— Ти си глупак.

— Аз вече знам името, Гленрой. Просто искам да съм сигурен, че всички ръбчета пасват. След това искам да направиш нещо за мене.

Той извъртя глава върху дланта си.

— Ако искаш да си ми приятел, дай ми стоката и не ме набърквай.

— Ще ти я дам — казах. — След като ми кажеш името.

— Бих предпочел да остана жив — каза той. — Не мога да ти кажа нищо. Дори нищо не знам.

Но той се изпъна и придърпа стола си към масата.

— С кой инспектор работеше Били Риц? Кой му е помагал да поставя фалшиви веществени доказателства, след като е убивал?

— Никой не знае това — Гленрой поклати глава. — Някои хора може да са отгатвали, че нещо подобно се случва, но тези хора са внимавали да останат там, където трябва. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Лъжеш — казах. — Ще изхвърля тези лайна в тоалетната — имам нужда от помощта ти, Гленрой.

Той ме гледаше няколко мига, опитвайки се да измисли как да получи това, което искаше, без да се изложи на опасност.

— Били имаше връзки — каза той. — Знаеш ли какво значи това? Той беше навсякъде.

— Какво искаш да кажеш? Че е бил информатор на повече от един инспектор?

— Това е думата — той изглеждаше дълбоко притеснен.

— Не е нужно да ми казваш никакви имена. Просто кимай, когато казвам името на някого, който е познавал Били.

Той предъвква положението известно време, после кимна.

— Бастиан.

Той не реагира.

— Мънроу.

Той кимна.

— Фонтейн.

Той кимна отново.

— Уийлър.

Никаква реакция.

— Хоуган.

Той кимна.

— Боже господи — казах. — А Рос Маккандлис?

Гленрой сви устни и пак кимна.

— А други?

— Хора като Били не разгласяват бизнеса си.

— Нищо не ми каза — отбелязах аз. Това беше далече по-вярно, отколкото ми се щеше да бъде. Гленрой кимна, наистина, когато споменах името на Фонтейн, но не ми даде потвърждението, на което се бях надявал.

— Какво искаш да направя? — попита той. — Да се хвърля пред автобуса ли?

— Искам да ми покажеш 218 стая.

— Пфу — каза той. — Това ли е всичко? Покажи ми какво имаш в джобовете си.

Извадих четирите пакетчета и ги поставих на масата пред него. Гленрой взе всяко от тях и ги провери на тежина, усмихнат.

— Май съм му бил първата спирка за тая вечер. Тук са осем двойни дози. Ник е щял да ги разпредели но по-малки пакетчета, навярно е щял да отдели по малко за себе си от всяка доза.

— Честито — казах.

— Ник още ли е на улицата?

— Обадих се на 911. Вече трябва да е в болница. Ще трябва да прекара там един-два дни.

— Може би и ние с тебе ще останем живи за още известно време, в края на краищата.

— Честно казано, Гленрой, можеше да свърши и иначе.

— Сега вече знам, че си опасен — той се оттласна от масата и се изправи. — Ти каза, че искаш да видиш някогашната стая на Джеймс?

Преди да излезем, той събра пакетчетата и ги постави в дървената кутия.

10

Гленрой натисна копчето за втория етаж и се подпря на дървената облегалка.

— Какво откри?

— Боб Бандолайър е имал син — казах. — След смъртта на жена си той го изпраща у роднини. Мисля, че е започнал да убива хора още като юноша. Става доброволец под фалшиво име и отива във Виетнам. Работил е в няколко полицейски участъка из страната, преди най-сетне да се върне тук отново.

— Много от тукашните инспектори са били във Виетнам.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Пред нас се простираше коридор, боядисан в тъмно, подтискащо зелено.

— Но само един от тях изглежда като да е по стъпките на Злия Боб.

Излязохме и Гленрой ме погледна замислено, отново разтревожен.

— Ти мислиш, че той е убил жената на приятеля ти?

Кимнах.

— Кой точно?

Гленрой ми направи знак да тръгна по коридора. Той не каза дума, докато завихме зад един ъгъл и стигнахме до вратата на 218 стая. Жълта полицейска лента беше опъната през вратата и бяла табела съобщаваше, че влизането е престъпление, наказуемо с глоба и затвор.

— Толкова бели, а те дори не си направиха труда да заключат вратата — каза Гленрой. — Не че тебе биха те спрели някакви ключалки.

Наведох се и погледнах ключалката върху топката на бравата. Не се виждаха никакви драскотини.

Гленрой дори не се огледа. Просто постави ръка на топката и отвори вратата.

— Няма смисъл да се моткаме — той се наведе под лентата и влезе в стаята.

Аз клекнах и го последвах. Гленрой затвори вратата след нас.

— Мислех си за Мънроу — каза Гленрой. — Той прилича на Боб Бандолайър. И е проклет кучи син. Спипвал е някои хора насаме и те не изглеждаха много добре, когато той най-сетне приключваше с тях.

Той гледаше в земята, докато говореше. Не можех да сваля очи от леглото и това, което ми казваше той, се блъскаше за място в ума ми с онова, което беше пред очите ми. Леглото ми напомни стола в мазето на „Грийн уоман“. Този, който беше довлякъл Ейприл Рансъм в тази стая, не си беше направил труда да дръпне дългия син юрган или да открие възглавниците. Тъмно петно минаваше като сянка напряко на леглото и струйки и пръски от същата тъмна безцветност се стичаше надолу по юргана. Кафяви мацаници и цапаници заобикаляха думите над леглото. СИНЯ РОЗА беше изписано със същите изшилени букви, които бях видял зад хотела.

— Такъв полицай се появява винаги отвреме-навреме — каза Гленрой. Той се беше отдалечил към прозореца, който гледаше към задната страна на хотела.

— По дяволите, противно ми е да стоя в тая стая. — Гленрой се отдалечи към шкафа, който стоеше до стената срещу леглото. Пепелникът върху шкафа беше пълен с фасове. — Защо ме доведе тук?

— Мислех си, че може да забележим нещо — казах.

— Забелязвам, че искам да се махам. — Гленрой най-после хвърли поглед към леглото. — Твойто приятелче има много писалки.

Попитах го какво има предвид.

— Думите. Сини са. Стават три цвята. Червен, черен и син.

Погледнах стената. Гленрой беше прав — надписът беше тъмносин.

— Ако не възразяваш, аз се качвам. — Гленрой се върна до вратата, открехна я, после хвърли поглед назад към мене. Лицето му се беше стегнало от нетърпение. Разглеждах наклонените думи толкова дълго, колкото смятах, че той ще може да понесе, трептейки от догадка, която не искаше да придобие ясни очертания.

Последвах Гленрой под лентата.

— Не идвай насам за известно време — каза той и тръгна към асансьора.

Повлякох се по коридора, докато стигнах до две широки метални врати, които навярно се отваряха към фоайето. След още няколко стъпала се стигаше до задния вход. Излязох на тясната алея зад хотела, полуочаквайки да ме приближат двама полицаи с извадени пистолети. От тухления тунел по алеята се носеше студена мъгла, облизвайки гърба на аптеката, която се беше настанила в старата пристройка. От лявата си страна видях смачкания нос на колата на Ник Вънтюра да се подава иззад хотела.

Тръгнах забързано през тунела. Откъм „Месмър авеню“ се чуха няколко изстрела, оранжевите отсенки по небето нараснаха. През тротоара лежеше дълго кърваво петно. Заобиколих го и се затътрих през мъглата, докато стигнах до понтиака. Продължавах мислено да виждам 218 стая, без да разбирам какво в нея не беше наред.

Когато приближих колата достатъчно, за да я виждам ясно, изпъшках на глас. Някое пакостливо дете навярно беше преминало с бейзболна бухалка и беше строшило задния прозорец. Понтиакът имаше вид, като че ли са го извадили от бунището. Едва ли Джон щеше да откликне особено радушно на вида на колата си. Учудващото беше, че това все още ме интересуваше.

1

Когато се прибрах, изпих два аспирина заради болката в гърба и се качих горе. Доби не си взех книга, просто се опънах на леглото за гости и зачаках да потъна в забрава. Джон навярно беше все още на път от Чикаго — не очаквах с особено нетърпение да видя реакцията му на това, което е станало с колата му. Тъкмо бях решил да му кажа за срещите си с Том Пасмор, когато забелязах, че ръката ми изважда четвъртата, най-обезобразена фотография от кървавото легло в „Сейнт Олуин“. Разбирах, че ако изтръскам снимката, докато я държа с лицето надолу, драсканиците по нея ще изпаднат като отрязани коси. Обърнах малкото квадратче и го тръснах. Изсъхнали мастилени фрагменти послушно изпопадаха на пода. Преобърнах снимката отново и видях познат образ — снимка, която майка ми беше направила пред къщата на Шеста южна. Аз, тригодишен, стоях на тротоара, докато баща ми Ал Андърхил беше клекнал зад мене с килната назад шапка и с ръка поставена със собственически жест върху рамото ми.

2

Малко по-късно една истинска ръка върху рамото ми ме върна в реалния свят. Отворих очи към тържествуващото лице на Джон Рансъм, само на двайсетина сантиметра от моето. Сияеше от почти демонична радост.

— Хайде — каза той. — Ела да разправяш. Ти ми кажи за твоите приключения, а аз ще ти кажа за моите.

— Видя ли колата си?

Той се дръпна от мене, отмахвайки грижите с едрите си ръце.

— Не се притеснявай. Разбирам. Аз самият едвам не се изпотроших на път за Чикаго. Блъснали са те отстрани, така ли?

— Бутнаха ме от пътя — казах.

Той се изсмя и издърпа стола по-близко до леглото.

— Чуй какво стана. Без грешка беше.

Джон беше стигнал от Пърдъм до Чикаго за четири часа, като едвам не беше претърпял няколко злополуки от вида, който си мислеше, че аз съм имал. Мъглата беше изчезнала на около петдесет километра преди Чикаго и той беше паркирал на една пряка от железопътната гара.

Беше оставил ключовете в незаключената кола и се беше упътил нагоре по улицата. Двама потенциални крадци бяха прогонени поради това, че са прекалено добре облечени.

— Искам да кажа, нима някой охолен човек ще вземе да открадне кола? Трябваше да накарам да млъкне един, който се беше разкрещял за полиция, и той ми прочете конско за това как не трябва ключовете да се оставят в колата. Както и да е, най-после се зададе един бял младеж със златна верижка около врата, с гащи провесени до средата на задника му, с обувки без връзки, и когато този тип вижда ключовете, започва да се навърта покрай колата, да оглежда улицата дали някой го наблюдава — аз си стоя там, загледан в една витрина и буквално се моля той да опита вратата.

Най-сетне момчето беше опитало да отвори вратата, почти беше припаднало, когато тя се отворила, скочило и отпътувало с колата на мечтите си.

— Момчето ще й вземе душата за две седмици, ще й види сметката, а аз ще си получа застраховката.

Той едвам не покри собственото си лице с целувки. После се сети, че съм имал злополука и ме погледна с нещо като хумористична загриженост.

— Значи те бутнаха от пътя? Как се случи?

Отидох в банята и той стоя до вратата, докато си плисках лицето с вода и разказвах за връщането си от Танджънт.

Избърсах лицето си с кърпа. Джон стоеше до вратата, дъвчейки бузата си.

— Извади ми нож, но имах късмет. Счупих му ръката.

— Господи — каза Джон.

— След това отидох в хотела и огледах стаята, където са намерили Ейприл.

— Какво стана с оня?

— В болница е вече.

Тръгнах към вратата и Джон се отдръпна и ме потупа по гърба, докато минавах.

— Какъв беше смисълът да ходиш в стаята?

— Да видя дали няма да забележа нещо.

— Сигурно е ужасно — поклати глава Джон.

— Имам чувството, че нещо ми се изплъзва, но не знам какво е.

— Ченгетата са били в тая стая милион пъти. Но какво говоря? Ченге е оня, който го е направил.

— Знам кой е — казах. — Хайде да слезем долу и ще ти разкажа другите си приключения.

— Открил си името му в Танджънт? Някой ти го е описал?

— Нещо по-добро — казах.

3

— Джон — казах, — искам да знам къде те изпратиха, след като върна в Щатите човекът, за когото си мислеше, че е Франклин Бачълър.

Седяхме на масата и ядяхме вечерята, която двамата бяхме изобретили от намереното в хладилника и замразителя. Джон гълташе, като че ли не е ял от една седмица. Той беше изпил две солидни чаши от хиацинтовата водка и беше отворил още една бутилка от „Шато Петрю“, което държеше в мазето си.

Откакто бяхме слезли долу, той спореше на глас със себе си дали трябва да се връща наистина в „Аркхам“ през следващата година. Като си помисли човек, книгата му беше негов по-важен дълг, отколкото преподаването. Може би ще трябва да признае пред себе си, че му предстои да навлезе в нов етап от живота си. Въпросът ми прекъсна този погълнат от собственото аз поток, той вдигна поглед от чинията и спря да дъвче. Преглътна храната с вино.

— Знаеш къде съм бил. В Ланг Вей.

— Не си ли бил всъщност на едно друго място? В един лагер недалече от Ланг Вей?

Той ми се намръщи и си отряза още едно парче телешко. Отпи още вино.

— Това пак ли са някакви дивотии, които си научил от оня полковник от интендантството?

— Кажи ми.

Той остави ножа и вилицата.

— Не мислиш ли, че името на полицая е много по-важен проблем? Аз наистина бях търпелив, Тим, оставих те да се разиграеш около печката, но наистина нямам желание да се ровя в древни истории.

— Заповядано ли ти е да казваш, че си бил в Ланг Вей?

Той ме погледна така, както човек би погледнал муле, което е решило да спре да се движи. После въздъхна:

— Е, добре. След като най-сетне се добрах до Ке Сан, един полковник от разузнаването ми нареди да казвам на хората, че съм бил в Ланг Вей. Всичките ми документи бяха пренаписани и според историята аз наистина съм бил в Ланг Вей.

— Знаеш ли защо ти наредиха така?

— Естествено. Армията не искаше да признае в каква шибана ситуация се постави.

— А къде беше, след като не си бил в Ланг Вей?

— Малък лагер, който се казваше Ланг Во. Бяхме пометени веднага след като падна Ланг Вей. Аз и дузина Бру. Северновиетнамците ни премазаха.

— След като се връщаш от Лангли, изпращат те в някакво незначително място в джунглата — дотук полковник Рандъл се оказа прав. — Защо?

— Защо правят те каквото и да било? С такива неща се занимавахме.

— Не мислиш ли, че са те наказали, задето си довел не тоя, когото трябва?

— Това не беше наказание — той се облещи срещу ми. — Не са ме понижавали.

Може би беше прав. Но ми се струваше, че и Рандъл е прав. Джон започваше да се зачервява, алено изби по лицето му от врата нагоре.

— Кажи ми какво се случи в Ланг Во.

— Клане — той ме гледаше право в очите. — Най-напред ни обстрелваха със снаряди, после нахлуха редовни северновиетнамски войски, след което танковете прегазиха всичко, което беше останало да стои — цялото му лице беше мораво. — Идваше ми да нашибам Кастър.

— Кастър не се е измъкнал жив — казах.

— Нямам какво да се оправдавам пред тебе — той заби вилицата си в пържените картофи, вдигна един към устата си и го погледна, сякаш се е превърнал в хлебарка. Остави вилицата обратно в чинията.

Казах му, че искам да знам какво се е случило.

— Допуснах грешка — каза той и отново срещна погледа ми. — Искаш да знаеш какво се е случило — ето какво се случи. Не вярвах, че ще изпратят такива сили заради нас. Не ми е хрумвало, че ще ни обсадят.

Изчаках да обясни как е оцелял.

— Щом нещата станаха непоносими, заповядах на всички да влязат в бункера, който имаше бойници над земята. С два тунела. Добре беше конструиран. Но просто не вършеше работа срещу толкова много хора. Изкараха ни лайната от стрелба. Вкараха граната през една от бойниците и повече не им и трябваше. Оказах се на земята с още около дузина мъже върху мене. Нито виждах, нито чувах. Едвам можех да дишам. Като по чудо не се удавих в кръв. Най-сетне един от техните влезе през тунела и изпразни един пълнител в нас. Може би са били и два, не съм ги броил.

— Не си можел да го видиш.

— Нищо не виждах — каза той. — Мислех, че съм умрял. После се оказа, че съм улучен в задника и че в краката ми има парчета от гранатата. Когато осъзнах, че съм още жив, изпълзях. Това трая дълго — той вдигна вилицата си и се взря в пържения картоф отново, преди да го върне в чинията. — Дяволски дълго. Тунелите бяха рухнали.

Попитах го дали си спомня Франсис Пинкъл.

— Оня лигльо, който работеше за Бърнам ли? Естествено. Той дойде един ден преди да стане патакламата, отдели ни един час от скъпоценното си време и се качи обратно на хеликоптера.

Според тайнственият кореспондент на Рандъл, Пинкъл беше посетил Ланг Во в деня на нападението. Разказът на Джон изглеждаше по-правдоподобен: нападението върху лагера на Джон е изисквало поне един ден кореспонденция.

— Е — каза, — лигльото е докладвал, че след излитането си е видял отряд под командването на американски офицер.

— Така ли? — Джон повдигна вежди.

— Помниш ли, че Том Пасмор попита дали не познаваш някого, който би имал причина да иска да ти навреди?

— Пасмор ли? Тоя човек живее от старата си слава.

Казах му, че не мисля така и Джон изсумтя презрително.

— Ами ако му бях предложил сто хиляди? Не се залъгвай.

— Същественото е дали се сещаш някой да ти има зъб.

— Разбира се — той отново започваше да се дразни. — Миналата година изхвърлих един аспирант, защото той едвам знаеше да чете. Той ми има зъб, но не вярвам да убие някого. — Джон ме погледна, сякаш нарочно се правех на простодушен. — Греша ли, или наистина има някакъв смисъл във всичко това?

— Замислял ли си се за името на корпорацията на Фий Бандолайър?

— Елви ли? Не. Никога не съм мислил за това. Започва да ми писва, Тим — той отблъсна чинията си и наля още вино в чашата си.

— Ланг Вей — казах. — Ланг Во.

— Това е налудничаво. Задавам ти въпрос, а ти ми говориш глупости.

— Фийлдинг Бандолайър влиза като доброволец в армията през 1961 година.

— Страхотно.

— Под името Франклин Бачълър — казах. — Изглежда държи на инициалите си.

Джон тъкмо вдигаше чашата към устата си. Ръката му застина. Устата му се отвори още малко, а очите му се забулиха. Той отпи голяма глътка вино и избърса устата си със салфетка.

— Обвиняваш ли ме в нещо?

— Обвинявам него, не тебе — казах. — Бачълър е достатъчно изобретателен, за да се върне в Щатите под друго име. И той смята тебе отговорен за смъртта на жена си.

В очите на Джон изригна гняв, за няколко мига ми се стори, че би могъл да се опита да ме удуши отново. След това по лицето му премина сянка от размисъл и той започна да ме гледа с нарастващо разбиране.

— Защо е чакал толкова дълго, преди да си отмъсти?

— Защото след като е влязъл в бункера и е изпразнил два пълнителя в телата, той е мислел, че си загинал.

— И така се озовава отново тук — той го изрече с равен глас, сякаш това е нещо логично.

— Той е в Милхейвън от 1979 година, но не е подозирал, че си се върнал и ти.

— Как е научил, че съм жив?

— Видял е снимката ти във вестника. След два дни убива Грант Хофман. Пет дни по-късно се опитва да убие жена ти. Баща му е убивал жертвите си на интервали от пет дни и той просто е последвал модела, дори е изписвал същите думи.

— За да изглежда като че ли убийствата са свързани с някогашния случай на Синята Роза.

— Когато Ейприл започва да праща писма до полицията относно случая, той отива в архива и изважда показанията на баща си. И изнася записките си от „Грийн уоман“ в случай, че някой друг полюбопитства.

— Франклин Бачълър — каза Джон. — „Последният Нередовен“.

— Никой не е знаел кой е всъщност — казах. — Той цял живот се е правел на някой друг.

— Кажи ми името.

— Пол Фонтейн.

Джон повтори името на инспектора бавно и гласът му се повиши в края.

— Не мога да повярвам. Сигурен ли си?

— Човекът, с когото се срещнах в Охайо, постави пръста си точно върху лицето на Фонтейн — казах.

Телефонът избухна като бомба и ние чухме разговорното изреваване на Алън Брукнър, повишено с около десет процента над обичайната си сила.

— По дяволите, няма ли да вдигнете телефона? Седя тук сам-самичък, целият град е полудял и…

Джон вече се беше изправил. Гласът на Алън секна веднага щом Джин вдигна слушалката, след което вече можех да чувам само половината от разговора. Джон звучеше умиротворително, но ако се съди от това колко пъти каза „Алън, чувам те“ и „Не, не съм те отбягвал“, умиротворението не беше настъпило.

— Не, не са се обаждали от полицията — каза той и отдалечи слушалката на няколко сантиметра от ухото си.

— Добре, добре — каза той. — Разбира се, че си разтревожен. Всички са разтревожени.

Той отново отдалечи слушалката от ухото си. И пак:

— Разбира се, знам, че не те е грижа какво правят всички останали, никога не те е било грижа.

Той изтърпя още една дълга тирада, през която вината ми, задето не съм навестил Алън Брукнър, нарастваше в геометрична прогресия.

Джон затвори телефона и изигра пантомима на изчерпателното търпение, превивайки коленете си и тресейки ръцете и главата си.

— Увери ме, че пак ще се обади. Това изненадваща новина ли е? Не, не е.

— Мисля, че го пренебрегнахме.

— Алън Брукнър никога не е бил пренебрегван за цели пет минути. — Джон се върна във всекидневната и се срути в креслото си. — Проблемът е, че Илайза си отива вкъщи в пет часа. Това, което той трябва да направи, е да изяде вечерята, която тя е сложила да се топли в печката, да се съблече и да си легне. Той обаче удря две питиета и забравя вечерята си. Гледа новините, въобразявайки си, че ще са за него и дъщеря му, друга тема не би могло да има, немислимо е, и когато вижда горящи сгради и стрелба в мъглата, той си въобразява, че е в опасност. — Джон спря да си поеме дъх. — Защото не е възможно в новините да влезе нещо, което няма пряка връзка с него.

— Не е ли просто разтревожен?

— Познавам го от доста по-отдавна, отколкото ти — каза Джон. — Ще продължава да звъни, докато не отида при него — той вдигна поглед към мене замислено. — Освен ако не отидеш ти. Той те обожава.

— Нямам нищо против да навестя Алън — казах.

— У тебе сигурно дреме неосъществена медицинска сестра — изръмжа Джон. — Обаче какво ще кажеш? Ако ще разглеждаме къщата на Фонтейн, тая нощ е моментът — той направи трети опит да изяде картофа върху вилицата си и най-после го напъха в устата си. Дъвчейки, той ми отправи предизвикателен поглед. Не отговорих. Той поклати глава отвратено и обра последните останки от телешкото. После бавно отпи глътка вино, като продължаваше да ме гледа, опитвайки се да ме накара да се съглася.

— Господи, Тим, не ми се иска да ти го казвам, но аз изглежда съм единственият, който иска малко приключения.

Вторачих се в него, после започнах да се смея.

— Добре де, добре — каза той. — Не го казах на място. Нека видим как вървят нещата, преди да вземем решение.

4

Настанихме се на канапето във всекидневната и Джон включи телевизора с дистанционното.

По-разстроен от когато и да било, с поразрошена коса и поизместена консервативна вратовръзка, на екрана се появи Джимбо и съобщи за стотен път, че членовете на Комитета за справедлив Милхейвън се бяха явили в кметството под водачеството на преподобния Климънт Муър и с подкрепата на няколкостотин демонстранти, настоявайки за среща с Мърлин Уотърфорд и за преразглеждане на исканията им. Кметът беше изпратил заместника си да им предаде, че непрограмирани срещи никога не са били и никога, не, никога няма да бъдат допускани. Делегацията беше отказала да напусне сградата. Ардън Вес беше изпратил полиция да разпръсне тълпата и след различни искания, контраискания и речи, едно момче беше застреляно от полицай, на когото се бе сторило, че вижда пистолет в ръката на момчето. От затворническата си килия преподобният Климънт Муър беше направил изявлението, че „десетилетия расова несправедливост, расова безчувственост и икономическо подтисничество най-сетне са дали плодовете си и пламъците на гнева няма да бъдат овладяни“.

Една полицейска кола беше преобърната и подпалена на Шестнадесета северна улица. Домашни запалителни бомби бяха хвърлени в две фирми на „Месмър авеню“, притежавани от бели, и пожарите бяха обхванали съседните сгради, докато по пожарникарите, отзовали се на бедствието, се стреляше от околните покриви.

Зад лицето на Джимбо камерата показваше фигури, които тичаха през мъглата и носеха телевизори, купчини с костюми и рокли, товари с хранителни стоки, боксьорски ръкавици, навързани едни за други маратонки. Хора изскачаха от мъглата, размахваха пържоли, халогенни лампи и плетени столове към камерата и пак изчезваха сред изпаренията.

— Щетите засега се изчисляват на стойност пет милиона долара — каза Джимбо. — С репортаж, относно някои други смущаващи аспекти на ситуацията, тук е Изобел Арчър на живо от „Армъри плейс“.

Изобел се появи пред плътната стена от полицаи, която я ограждаха от хаотичната тълпа. Тя повиши глас, за да се чува през скандирането и виковете.

— Сведения за изолирани пожари и случаи на стрелба се получиха и от други части на града. Слаб, но отчетлив звук от счупено стъкло я накара да погледне през рамо.

— Има няколко случая, в които шофьори са били измъквани насила от колите си на „Сентръл дивайд“ и „Илиной авеню“, а някои търговци от центъра на града са наели частни фирми за безопасност да охраняват магазините им. Твърди се, че въоръжени банди кръстосват с коли и стрелят по други коли. Стотина минувачи са били атакувани и бити на „Ливърмор авеню“ и Петнадесета улица — тя трепна от шумните изстрели откъм далечния край на редицата от полицаи. — В момента ми съобщиха, че ще се преместим на покрива на полицейското управление, откъдето ще можем да ви дадем представа за мащабите на разрухата.

Масивното лице на водещия се появи на половината от екрана.

— Един личен въпрос, Изобел, чувствате ли се в опасност вие самата?

— Мисля, че затова ще се опитаме да се качим на покрива — каза тя.

Джимбо отново изпълни целия екран.

— Докато Изобел се придвижва към по-безопасна позиция, ние ще посъветваме всички граждани да дръпнат пердетата, да не се показват на прозорците и да избягват на напускат къщите си. А сега — ново съобщение. Има непотвърдени сведения за пожари и безпосочна стрелба на „Уестърн булвард“, на Петдесета улица и в някои участъци от западната страна на пазарния център „Галакси“. А сега Джо Радлър с коментар.

С вече отворена уста, с блеснал поглед и пламтящи бузи, гневният, балоноподобен образ на Джо Радлър изпълни екрана. Имаше вид, като че ли току-що е разбил клетката си.

— Ако от всичко това има някаква полза, тя е, че на всичките тия зле информирани идиоти с размекнати мозъци, които бръщолевят за контрол над огнестрелното оръжие, най-сетне ще им дойде умът в главата.

— Това е идеалният момент да обърнем къщата на Фонтейн — каза Джон. Той отиде в кухнята и се върна с чашата си и с остатъка от виното.

Облъхната от вятъра и задъхана, Изобел Арчър се появи на покрива на полицейското управление, за да ни посочи местата, където бихме могли да видим пожари, ако беше възможно те да бъдат въобще видяни.

— Това място ще изглежда като Сан Франциско след голямото земетресение — каза Джон.

— Мъглата няма да продължи толкова дълго — казах. — До полунощ ще се разнесе.

— О, да — каза Джон. — И Пол Фонтейн ще се появи на предната ми врата, ще ни каже, че е намерил Господа наш Исуса Христа и ще извини за всичките неприятности, които е причинил.

Алън Брукнър се обади в десет часа и държа Джон на телефона в продължение на двайсет минути, половината от които Джон прекара със слушалката на тридесет сантиметра от ухото си. Когато затвори, той отиде право в кухнята и си направи ново питие.

Усмихнато черно лице се появи на екрана, след като Джимбо съобщи, че младежът, убит от полицейски куршум в Кметството, е бил идентифициран като Ламар Уайт, седемнадесетгодишен отличен ученик от гимназията „Джон Ф. Кенеди“.

— Уайт изглежда е бил невъоръжен по времето, когато е бил застрелян, инцидентът ще бъде разследван.

Телефонът отново иззвъня.

— Джон, Джон, Джон, Джон, Джон, Джон — каза Алън през телефонния секретар. — Джон, Джон, Джон, Джон, Джон, Джон.

— Забеляза ли как мъртвите винаги се оказват отличници? — попита Джон.

— Джон, Джон, Джон, Джон, Джон…

Джон стана и отиде до телефона.

Джимбо каза, че следващата нощ Тед Копъл ще предложи специално предаване за „Нощна линия“ от Аудиторията за изпълнителски изкуства. Говорител на полицията съобщи, че всички пътища и магистрали ще бъдат завардени от войски на щата.

Притискайки главата си от едната страна, Джон се върна във всекидневната.

— Ще трябва да отида да го доведа тук — каза той. — Мислиш ли, че няма опасност?

— Мисля, че наоколо не е имало никакви проблеми — казах.

— Няма да изляза без оня пистолет — Джон ме погледна, сякаш очакваше да се противопоставя и когато видя, че няма да го направя, той се качи горе и се върна, закопчавайки лененото сако върху подутината на кръста си. Казах му, че аз ще вардя крепостта.

— Ти май си мислиш, че всичко това е на майтап — каза той.

— Мисля, че ще е по-добре Алън да прекара нощта тук.

Джон отиде до вратата, отвори я внимателно, огледа се на двете страни, отправи ми един последен печален поглед и излезе.

Седях, гледайки кадри от пожари, които поглъщаха цели улици, докато мъже и жени припкаха пред камерата, влачейки каквото бяха успели да разграбят. Изглежда, запасите се изчерпваха — те влачеха тоалетна хартия, крушки, бутилки с минерална вода. Когато телефонът иззвъня отново, станах да го вдигна.

Вдигнах телефона и един глас, който не разпознах, поиска да говори с Тим Андърхил.

— На телефона — казах.

Човекът от другата страна каза, че е Пол Фонтейн.

5

Аз не отговорих и той попита:

— Там ли сте още?

Казах, че съм тук.

— Сам ли сте?

— За около пет минути — казах.

— Трябва да поговорим. Неофициално.

— Какво имате предвид?

— Имам известна информация, която би могла да ви заинтересува, а мисля, че вие имате информация, която би могла да ми е от полза. Искам да се срещнем някъде.

— Странно време за срещи.

— Не вярвайте на всичко, което виждате по телевизията. Нищо няма да ви се случи, ако стоите надалече от „Месмър авеню“. Слушайте, аз съм при обществения телефон близо до „Сентъл Дивайд“ и нямам много време. Елате на „Уидоу стрийт“ срещу „Сейнт Олуин“ в два часа.

— Защо да идвам?

— Ще обясня останалото там — той затвори.

Оставих слушалката и мигновено се намерих, сякаш чрез телепортация, отново седнал на канапето пред бръщолевенето на телевизора. Разбира се, нямах намерение да срещна Фонтейн на безлюдна улица в два след полунощ — искаше да изглеждам като жертва на случайно насилие.

Двамата с Джон трябваше да се махнем от Милхейвън при първа възможност. Ако мъглата се вдигнеше, можехме да стигнем до летището, преди Фонтейн да разбере, че няма да се появя на срещата при „Сейнт Олуин“. В Куонтико ФБР имаше агенти, чиято единствена работа беше да мислят за хора като Пол Фонтейн. Те можеха да разследват всички убийства, с който Пол Фонтейн се беше занимавал в Алънтаун, да разберат къде е работил преди да дойде в Милхейвън. Това, от което се нуждаех най-вече, беше нещото, което нямах — останалите записки.

Къде бяха разказите на Фонтейн за неговите убийства? Сега започваше да ми изглежда, сякаш двамата с Джон просто бяхме профучали през къщата на Седма южна улица. Трябваше да отковаваме дъски и да пробиваме дупки в стените.

Щом Фонтейн си дадеше сметка, че няма да се появя, за да ме убие, той щеше да започне да проверява всички нощни полети от Милхейвън. След това щеше да отиде на Седма южна и да направи хубав огън в старата пещ.

Мислите ми бяха стигнали до тази нерадостна точка, когато предната врата се отвори сред шумни разговори и Джон влезе, буквално водейки Алън Брукнър за ръка.

6

Алън беше облечен в смачкано горнище на пижама под сиво сако от костюм, съчетано с бежови панталони. Джон очевидно беше облякъл тъста си в първото, което му беше попаднало. Косата на Алън се виеше около главата му и дивите му, нефокусирани очи изразяваха едновременно войнственост и объркване. Беше достигнал фаза, в която трябваше да се изразява колкото с думи, толкова и с жестове, и той вдигна ръце към главата си, отнасяйки ръката на Джон. Джон го пусна.

Алън се плесна по челото с ръката, която Джон току-що беше освободил.

— Нима не разбираш? — той избумтя този въпрос към оттеглящия се гръб на Джон. — Това е отговорът. Аз ти давам решението.

Джон спря.

— Не искам такъв отговор. Седни, Алън. Ще ти донеса нещо да пийнеш.

Алън протегна ръце и изрева.

— Разбира се, че искаш! Точно това искаш — той ме забеляза и пресече фоайето към всекидневната.

— Ела тук — казах аз и Алън се приближи към канапето, без да откъсва очи от Джон, докато той се скри в кухнята. После седна до мене и прокара ръце през косата си, поставяйки по-голямата част от нея на мястото й.

— Мисли си, че може да реши всичко, като избяга. Човек трябва да си стои на мястото с лице към трудностите.

— Това ли е отговорът, който му предлагаш? — попитах. Джон очевидно беше казал на стареца за плановете си да пътува в чужбина.

— Не, не, не — Алън поклати глава, раздразнен от неспособността ми да разбера нещата от един път. — Имам почетно професорско място, единственото, за което трябва да се погрижа, е Джон да получи мястото от следващия семестър. Мога да му го дам.

— Можеш ли сам да назначиш наследника си?

— Ще ти кажа нещо — той ме сграбчи за бедрото. — Трийсет и осем години администрацията ми е давала всичко, което съм поискал. Не вярвам точно сега да не го направят.

Алън отправи последните думи към Джон, който се върна и постави пред него тъмнокафяво питие.

— Не е толкова просто. — Джон седна в креслото на далечния край на канапето и се обърна към телевизора.

— Разбира се, че е — настоя Алън. — Не исках да си призная какво става с мене. Но не мога повече да се преструвам.

— Няма да продължавам заради тебе — каза Джон.

— Продължавай заради себе си — каза Алън. — Предлагам ти начин да запазиш целостта си. А ти искаш да избягаш. Това не е добре, дете.

— Съжалявам, че се чувстваш отхвърлен — каза Джон. — Това не е насочено към тебе.

— Разбира се, че е — изрева Алън.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса — каза Джон. — Не ме карай да говоря още, Алън.

Алън преливаше от чувства — докато говореше, размахваше ръце, разливайки уиски върху себе си, по канапето и по моите крака. Сега отпи от чашата и изпъшка. Трябваше да откъсна Джон от Алън и да му говоря насаме.

Алън спря да се цупи по начин, който ми даде възможност да го направя.

— Говори с него, Тим. Накарай го да бъде разумен.

Изправих се.

— Ела в кухнята, Джон.

— И ти ли? — той се облещи невярващо.

Произнесох името му с тон, който беше като изритване в крака, и той ми хвърли остър поглед.

— О! — каза. — Добре.

— Браво! — кимна Алън.

Тръгнах към кухнята. Джон се повлече след мене. Отворих задната врата и излязох навън. Останките от мъглата се къдреха и вееха над тревата. Джон излезе и затвори вратата.

— Обади се Фонтейн — казах. — Иска да разменим информация. Насрочи ми среща на „Уидоу стрийт“ срещу „Сейнт Олуин“.

— Страхотно — каза Джон. — Той все още си мисли, че му се доверяваме.

— Искам да се махна от града тая вечер — казах. — Можем да отидем във ФБР и да им кажем всичко, което знаем.

— Слушай, това ни е шансът. Той ще ни се поднесе на тепсия.

— Искаш да се срещна с него на безлюдна улица посред нощ?

— Ще отидем рано. Аз ще се скрия на малката уличка до заложната къща и ще чуя всичко, което казва. Двамата ще можем да се справим с него.

— Това е безумие — казах и тогава разбрах какво всъщност искаше да направи. — Ти искаш да го убиеш.

Алън изрева имената ни от кухнята. Джон прехапа устни и погледна да провери доколко е бил убедителен.

— Бягството не е решение — каза той, несъзнателно повтаряйки думите на Алън.

Вратата се отвори и Алън се появи в правоъгълник от светлина.

— Ще му дойде ли умът в главата?

— Дай ни още малко време — казах.

— Размириците май почти са приключили — каза Алън. — Изглежда четирима са били убити.

Ние не отговорихме и той се отдръпна от вратата.

— Добре де, няма да ви преча.

Когато Алън се отдели от вратата, аз казах:

— Искаш да го убиеш. Всичко друго е само за фасада.

— Лошо ли е това като последно средство? Това е май единственият безопасен начин да се справим с него — той изчака да прозра силата на твърдението му. — Искам да кажа, ти не се съмняваш, че това е Бачълър, нали.

— Не.

— Той е убил жена ми. И Грант Хофман. Иска да убие и тебе, след това иска да убие мене. Много ли си загрижен за гражданските права на такъв тип?

— Още двама — избоботи Алън през прозореца. — Шест убити! Десет милиона долара щети!

— Не искам да те изиграя — каза Джон. — Просто си мисля, че е много по-вероятно Фонтейн да бъде застрелян, отколкото да стигне до съда.

— И аз така си мисля — казах. — Но внимавай какво правиш.

— Става дума и за моя живот. — Джон протегна ръка и когато я поех, усетих, че притеснението ми се удвоява.

Навъртайки се около мивката, когато влязохме, Алън вдигна поглед към лицата ни, за да разгадае какво е било решението. Беше свалил сакото и части от пижамата му се бяха измъкнали от панталоните.

— Уточнихте ли нещата?

— Ще си помисля — каза Джон.

— Добре! — избумтя Алън, приемайки, че Джон се е предал. — Това е всичко, което исках да чуя, детенце — той сияеше. — Това заслужава да се отпразнува, какво ще кажете?

— Заповядай, почерпи се — Джон махна с ръка към доказателствата, че Алън вече се беше почерпил. Бутилка уиски и чаша с люспи от лед, плуващи в тъмнокафявата течност, бяха оставени на плота. Алън си наля още уиски и се обърна към Джон.

— Хайде, прави ми компания, иначе не е празник.

Джон отиде във всекидневната, а аз погледнах часовника си. Беше около единайсет и половина. Надявах се, че Джон ще прояви достатъчно разум и ще остане трезвен. Алън ме сграбчи за рамото.

— Да те поживи Бог, момче — той извади още една чаша от полицата и плисна уиски в нея. — Няма да е празник, ако не се присъединиш.

Джон щеше да подвежда Алън, докато напусна града, след което щеше да откаже мястото. Това щеше да е краят. Почувствах се, сякаш съм дал съгласие за още едно убийство. Когато Джон се върна, той повдигна вежди при вида на питието пред мене, после се засмя.

— За успокоение на нервите.

Алън се чукна с Джон, после с мене.

— Чувствам се по-добре, отколкото през целия ден.

— Наздраве — каза Джон, вдигайки чашата и стрелвайки ме с ироничен поглед. Сакото му се размести така, че се закачи за дръжката на пистолета, и той бързо го дръпна на мястото му.

Вкусих уискито. Цялото ми тяло потрепера.

— Жажда, какво да правиш. — Алън отпи голяма глътка и ни се ухили. Изглеждаше полупобъркан от облекчение.

Двамата с Алън излязоха от кухнята и аз изсипах чашата си в мивката. Когато се върнах във всекидневната, те бяха заели предишните си места и зяпаха в телевизора.

Цялата пижама на Алън се беше измъкнала от панталоните му и по скулите му се беше появила ярка, нездрава червенина. Той казваше:

— Трябва да отидем в гетото, да създадем образцови класни стаи, наистина да заработим с тези хора. Започваш програмата с малка група, после я разширяваш, докато създадеш няколко истински класа.

Още трийсет минути гледахме в екрана. Семейството на застреляното момче съобщи чрез адвоката си, че се моли за мир. На бледосиня карта изгорелите райони бяха обозначени с малки червени пламъчета, а районите, където бе имало престрелки — с малки черни пистолетчета. Джон отново напълни чашата на Алън. С коса и вратовръзка отново на мястото им, Джимбо обяви, че най-лошите безредици изглежда са приключили и че полицията е възстановила реда във всички участъци с изключение на най-неспокойните. Пожарникари теглеха маркучи пред дълги редици от пламтящи фасади на магазини.

В дванайсет без десет, когато Алън беше започнал да клюма, телефонът отново иззвъня. Джон подскочи, после ми направи знак да стана.

— Отивай, вдигни го, той прави проверка — каза той.

Алън вдигна глава и примигна.

— Казахте да се обадя — прошепна женски глас. — Ето, обаждам се.

— Грешка — казах.

— Момчето на Ал Андърхил ли е? Казахте да се обадя. Той се върна. Току-що го видях да влиза във всекидневната.

Отворих уста, но никакви думи не излязоха.

— Забравихте ли?

— Не, Хана, помня — казах.

— Може би не трябва да предприемате нищо, такава ужасна нощ е…

— Стойте си вкъщи и не палете лампи — казах.

7

Върнах се във всекидневната и казах на Алън, че отново трябва да говоря насаме с Джон. Преди Алън да успее да зададе какъвто и да било въпрос, Джон беше станал и ме водеше в кухнята. Той отиде до вратата и се извъртя към мене.

— Какво каза той? Веднага ли иска да отидеш?

— Хана Белнап ми се обади да ми каже, че е видяла някого в съседната къща.

— Какво прави той сега там?

— Може би се възползва от хаоса да премести отново записките си.

— Какво говориш?

— Може би не сме потърсили както трябва — казах. — Някъде там трябва да са — това е най-безопасното място.

Джон се нацупи.

— Може би е решил да ги унищожи.

Тази възможност ми хрумна в секундата, преди Джон да я изрече. След това си спомних, че Хана е видяла Фонтейн в старата му всекидневна.

— Той е горе сега — казах. — Ако стигнем достатъчно бързо, можем да го хванем у тях.

Джон зяпна, докато вземаше решение. Очите му бяха широко отворени, бистри и неразгадаеми.

— Да тръгваме — каза той. — Така е дори по-добре.

И аз си мислех, че е по-добре, но по други причини. Ако можехме да хванем Фонтейн със записките му, имахме повече шансове да го доведем пред съда, отколкото ако просто го срещнехме на пустата улица. Само трябваше да стигнем до Седма южна улица, преди Фонтейн да си тръгне или да изгори записките от тайния си живот. Следващата ми мисъл беше, че всъщност имахме много време — ако Фонтейн се беше върнал в старата си къща през тази нощ, това беше навярно, за да изчака да минат двата часа до уговорената среща.

Алън се появи на вратата на кухнята.

— Какво става? Какво беше това обаждане?

— Алън, съжалявам, но няма време за обяснения — каза Джон. — Тим и аз трябва да отидем някъде. Може би ще ти донесем добри новини.

— Къде отивате?

— Съжалявам, но това не е твоя работа. — Джон премина, отстранявайки стареца, който ми хвърли един поглед и тръгна след зет си.

— Аз ще решавам дали е моя работа или не — каза Алън малко по-гръмогласно отколкото преди, но все още без да крещи.

Двамата стояха в средата на всекидневната, на две крачки един от друг. Алън стрелна Джон с пръст.

— Очевидно тази твоя мисия ме засяга, след като казваш, че ще се върнеш с добри новини. И аз идвам.

Джон се обърна към мене в пълно отчаяние.

— Може да е опасно — казах.

— Това решава въпроса — Алън грабна сакото си от канапето и го нахлузи. — Няма да стоя тук в неизвестност. Точка.

— Алън…

Алън отиде до предната врата и я отвори.

Нещо се случи с лицето на Джон — не че се предаде тутакси, но просто всяка съпротива то напусна.

— Добре — каза той. — Идвай. Но ще седиш на задната седалка и няма да правиш нищо, докато ние не ти кажем.

Алън го погледна, като че ли надушваше нещо нередно, но се обърна и излезе, без да възразява.

— Това е лудост — казах на Джон. — Ти си луд.

— Не те забелязах да правиш нещо, за да го спреш — каза Джон. — Ще го накараме да седи в колата. Може би няма да е излишен като свидетел.

— Свидетел на какво?

Вратата на колата се захлопна.

Вместо да отговори, Джон излезе. Излязох след него и затворих вратата. Алън вече се беше разположил на задната седалка, гледаше напред и не ни обръщаше внимание. Джон обиколи до мястото до шофьора. Вдигнах поглед и видях, че нощта е съвършено прозрачна. Редицата от улични лампи се протягаше към „Бърлин авеню“ и по черното небе имаше разпилени звезди. Влязох в колата и запалих.

— Това е свързано със смъртта на Ейприл — избумтя Алън от задната седалка.

Това беше твърдение, а не въпрос.

— Може би — каза Джон.

— Всичко виждам. Като от стъкло сте ми.

— Би ли млъкнал, ако обичаш?

— Добре — каза Алън. — Ще направя това.

8

Групи младежи пред кръчмите и стените на фабриките ни изпращаха с поглед, докато карахме през долината. Джон сложи ръка на дръжката на револвера, но момчетата потъваха по-навътре в сенките и ни следяха с очи.

От една странична уличка излезе полицейска кола, която остана зад нас по целия път по „Гьоталс“. Чаках кога ще включи светлините и сирената. Колата ни последва по „Ливърмор“.

— Измъкни се — каза Джон.

Направих внимателен завой надясно по Втора южна и погледнах в огледалцето. Полицейската кола продължи по права линия по „Ливърмор“.

На улица „Мъфин“ завих наляво и подкарах покрай редиците от тихи къщи. През повечето тъмни прозорци проблясваше сиво-зеленикавата светлина от екраните. Седяха в тъмното пред телевизорите си и гледаха каквото беше останало от вълнението. Най-сетне стигнах до Седма южна и тръгнах към старата къща на Боб Бандолайър. На две преки от нея изключих фаровете и се понесох покрай затъмнените къщи, докато достигнах мястото, където двамата с Джон бяхме паркирали в мъглата. Спрях до бордюра и погледнах Джон.

— Добре — той се обърна да говори с Алън. — Отиваме в една къща след тая пресечка. Ако видиш някой да излиза от предната врата, пресегни се и чукни клаксона. Чукни, Алън, недей да го надуваш, просто леко го докосни, за да даде кратко, остро изсвирване. — Той ме погледна, все още мислейки, после пак се обърна към Алън. — Ако видиш светлини да се появяват в прозореца, в който и да е прозорец, или ако чуеш изстрели, излез от колата, иди там, колкото се може по-бързо и започни да удряш по предната врата. Вдигни страхотен шум.

— За какво е всичко това? — попита Алън.

— Ейприл, с една дума — каза Джон. — Помниш ли какво ти казах да правиш?

— Ейприл.

— Точно така.

— Няма да седя в тази кола — каза Алън.

— За бога — каза Джон. — Не можем да търсим повече време в разправии.

— Хубаво — Алън реши въпроса, като отвори вратата и излезе от колата.

Измъкнах се и заобиколих отзад, за да застана пред него. Джон затвори тихичко вратата и се отдалечи на няколко крачки, отстранявайки се преднамерено от разговора. Див и предизвикателен, Алън вирна брадичка и се опита да ме смрази с поглед.

— Алън — прошепнах, — нужно ни е да стоиш на пост. Ще се срещнем с един полицай в оная къща, — аз я посочих — от когото искаме да получим едни кутии с ръкописи.

— Защо — той започна с нормалния си глас и аз поставих пръст на устата си. Той кимна и попита със своя начин на шептене — защо тогава не поискахте да дойда с вас от самото начало, ако сте имали нужда от часови?

— Ще ти обясня като приключим — казах.

— Полицай.

Кимнах.

Той се наведе напред, свивайки ръка в шепи, и аз се прегърбих към него. Той залепи уста до ухото ми.

— Пистолетът ми у Джон ли е?

Отново кимнах.

Той отстъпи с вдървено лице. Нямаше да отстъпи. Джон вървеше по улицата и аз тръгнах след него, поглеждайки назад към Алън. Отново беше придобил вида си на цар на маймуните, но поне стоеше на едно място. Джон започна да пресича, а аз продължих от страната на колата и го настигнах, преди да стигне до следващата пресечка. Погледнах назад към Алън. Той отминаваше колата с очевидното намерение да върви успоредно с нас от другата страна на улицата. Махнах му да се връща. Той спря. Някъде откъм северозапад се чу единичен изстрел. Когато пак погледнах назад към Алън, той стоеше на същото място.

— Остави стария глупак да прави каквото си иска — каза Джон. — Той и без друго ще го направи.

Тръгнахме към къщата на Бандолайър и Алън ни последва от другата страна на улицата. Когато стигнахме границата на парцела, двамата с Джон стъпихме едновременно на моравата. Погледнах назад към Алън, който се двоумеше на отсрещния тротоар. Той пристъпи напред и седна на бордюра. От една от къщите на нашата страна на улицата безизразният, бавен глас на Джимбо се носеше през отворения прозорец.

Тръгнах покрай къщата, чувайки Джон да вади тлъстата връзка с ключове. Надявах се, че помни кой беше се хванал предишния път.

Когато стигнахме ъгъла, хванах Джон за рамото и го задържах.

— Чакай — прошепнах и той се обърна към мене. — Не можем да влезем отзад.

— Как да не можем?

— Няма да пресечем и половината от кухнята и той ще ни е усетил, че сме в къщата.

— Какво искаш да правим тогава?

— Аз ще отида на верандата — казах. — Ти стой до сградата, така че да не те види, когото отвори вратата.

— И после?

— Ще почукам на вратата и ще попитам дали мога да го видя сега. Той трябва да отвори. Няма избор. Щом отвори вратата, Алън ще се изправи и ще извика, аз ще залегна и ти ще изскочиш, за да влезем.

Извих глава настрани и двамата пропълзяхме обратно покрай къщата.

Алън ни погледна, докато се промъквахме отстрани на верандата. Поставих пръст на устните си, той примигна към мене и кимна. Посочих към верандата и вратата. Той се изправи от бордюра. Стой там, направих знак аз. Разиграх почукване и отваряне на врата. Той отново кимна. Подадох глава, сякаш поглеждам навън, после поставих ръцете си отстрани на устата си и заклатих глава. Той направи кръг с палеца и показалеца си и се отдръпна от тротоара към по-дълбоката сянка на моравата зад него.

Излязохме пред верандата и безшумно се придвижихме върху някогашната розова градина на Боб Бандолайър. Алън излезе по-напред. Някой в старата всекидневна на Бандолайър стъпи върху скърцаща дъска и закрачи. Фонтейн обикаляше из детството си и се зареждаше.

Всичко рухна, преди да стигнем до стъпалата на верандата.

Алън изрева:

— Стой, стой!

— По дяволите — изстена Джон и се затича през моравата. Алън не беше разбрал какво се очаква от него. Излязох от прикритието си и се затичах по стълбите, преди Фонтейн да успее да отвори вратата.

Но предната врата вече беше отворена — ето защо Алън се беше развикал. Пол Фонтейн излезе и една патрулна кола, същата, която бяхме видели, сви по Седма южна от „Ливърмор“. Бурканът й не беше запален.

— Дявол да те вземе, Андърхил — каза Фонтейн.

Алън протръби:

— Това той ли е?

Във всекидневната на къщата зад него блесна светлина, както и в спалните на къщите от двете страни.

— Това ли е човекът?

Фонтейн ругаеше, може би мене, може би целия свят. Той слезе тичешком по стълбите и аз се опитах да избягам от него, стрелвайки се по моравата към Джон.

— Ела тук, Андърхил!

Спрях да тичам не заради думите му, а защото ми се стори, че някой се движи в мрака между къщите зад Джон и Алън Брукнър. Алън гледаше с див поглед ту Фонтейн, ту мене, а Джон все още се опитваше да го успокои.

— Няма да те оставя да се измъкнеш — каза Фонтейн. Човекът между къщите беше изчезнал, ако въобще е бил някога там. Патрулната кола спря до тротоара на около десет метра и от нея излязоха Съни Беринджър и още един полицай. Докато се разгъваше, Съни гледаше към Джон и Алън — нас дори не ни беше видял още.

— Андърхил! — каза Фонтейн.

И тогава Алън измъкна големия револвер изпод сакото на Джон и изскочи на улицата. Вместо да тръгне след него, Джон се просна на тротоара. Алън вдигна пистолета. Той стреля, после стреля още веднъж сред хаотичен взрив от стрелба и експлозии, които изпълниха улицата. Чух крясъци и видях Алън да изпуска пистолета миг преди да осъзная, че съм на земята. Опитах се да стана. Болката ме натисна отново към тревата. Бях улучен отпред, но болката идваше от кръга на гърба ми. Чувствах се като ударен от парен чук.

Обърнах глава да видя Фонтейн. Голямото колело на света се въртеше около мене. Част от колелото беше черна обувка на края на нещо като километричен сив крак. Когато светът отново се завъртя на мястото си, обърнах глава много бавно на другата страна. Видях шева около илика на сив костюм. Вонята на дим и пепел идваше от тези дрехи. От другата страна на илика една бяла риза с отпечатък от огромен червен цвят конвулсивно се повдигаше и спадаше. Алън беше успял да улучи и двама ни. Поставих лакътя на здравата си ръка под мене, повдигнах колене и се оттласнах и видях другия полицай да тича към нас.

На няколко сантиметра от моето, лицето на Фонтейн беше побеляло от шока. Очите му се насочиха в мене и устните му се размърдаха.

— Кажи ми — казах. Не знаех какво имам пред вид — кажи ми всичко, кажи ми как Фий Бандолайър се превърна във Франклин Бачълър.

Той облиза устни.

— Проклятие — каза. Гръдният му кош отново подскочи и от него бликна кръв, която намокри ръката ми. — Бел.

Нова струя кръв просмука ръката ми и тялото на полицая се наведе над нас. Две груби ръце ме отдалечиха от Фонтейн. Казах „Ох“ — както ми се стори, с похвална сдържаност, и полицаят каза „Стой там, просто стой там“, но не на мене.

Загледах се в звездното черно небе и казах:

— Извикайте Съни.

Надявах се, че няма да умра. Бях плувнал в кръв.

После Съни се наведе над мене. Чувах другия полицай да прави нещо с Фонтейн и си го представих как поставя огромна превръзка върху раната на гърдите му. Но това не беше, където смятахме, това беше някъде другаде.

— Ще издържиш ли? — попита Съни с такъв вид, сякаш се надяваше да кажа „не“.

— Дължа ти нещо, ето го сега — казах. — Наред с много други хора, Фонтейн е убил аспиранта и жената на Рансъм. Бил е Зелена барета под името Франклин Бачълър и е израснал в тая къща под името Фий Бандолайър. Провери една компания, която се казва „Елви холдингс“ и ще видиш, че той е бил свързан с Били Риц. Някъде в тая къща ще намериш два кашона със записки, които Фонтейн е водил за убийствата си. А в две кутии в мазето ще намериш снимките на баща му от местата, където той е убивал жертвите на първоначалната Синя Роза.

Докато казвах всичко това, лицето на Съни се преобрази от вдървен гняв към обикновено полицейско безстрастие. Дадох си сметка, че това е голямо разстояние.

— Не знам къде са записките, но снимките са зад пещта.

Очите му се стрелнаха към къщата.

— Фонтейн я притежава чрез „Елви холдинг“. А също и кръчмата „Грийн уоман“. Огледай мазето на „Грийн уоман“ и ще разбереш къде е бил убит Били Риц.

Той попиваше всичко — светът му се въртеше така сгъстяващо, както и моят, но Съни нямаше да ме разочарова. Едвам не припаднах от облекчение.

— Линейката ще е тук сред секунда — каза той. — Тоя старец бащата на Ейприл ли беше?

Кимнах.

— Как е той?

— Говори за царството небесно — каза Съни.

Да, разбира се, Царството небесно. Където един човек иска да убие един благородник, опитал сабята си, като я ударил в стената, излязъл и убил благородника. За какво друго би могъл да говори?

— Как е Фонтейн?

— Мисля, че тоя дърт щурак го уби — каза той и огромното пространство, което беше заемал над мене, се изпълни отново с черната звездна нощ. Сирени изпълниха улицата с писъците си.

1

По времето на пътуването с линейката, безкрайно, като че ли отивахме в някоя болница на луната, тялото ми се отдели от тревогата и се приспособи към новото си състояние. Бях плувнал в кръв, къпех се в кръв, кръв покриваше гърдите и ръцете ми и лепнеше като червен сироп по лицето ми, но по-голямата част от нея принадлежеше на мъртвия или умиращ човек в съседната носилка. Аз щях да живея. Един санитар се трудеше над тялото на Пол Фонтейн, докато друг разряза ризата ми и погледна раната. Той вдигна два пръста пред лицето ми и попита колко са.

— Три — казах. — Това беше майтап.

Той ме боцна със спринцовка. Чух тялото на Фонтейн да подскача от носилката, докато те се опитват да възстановят сърдечната дейност, един, два, три пъти.

— Боже, боже — каза санитарят, чието лице не бях видял, — мисля, че тоя човек е Фонтейн.

— Айде бе — каза другият. Лицето му се надвеси над моето, радушно, успокояващо професионално и черно. — И вие ли сте полицай? Как се казвате, колега?

— Фий Бандолайър — казах аз и го стреснах със смеха си.

Каквото и да беше налял във вените ми, то приспа болката и отдалечи тревогата ми на още около метър по посока на покрива на линейката, където тя увисна като мазен облак. Всички ние, тревогата, санитарите, подскачащия труп и аз профучавахме напред по пътя към луната.

— Този Фонтейн ще е починал по пътя за болницата — каза другият санитар и от мазния облак се спусна информацията, че съм чул последните думи на Фонтейн, но разбирах само едната от тях. Беше се борил да говори — беше облизал устни и произнесъл сричката, която искаше да чуя. Бел13. Камбаната бие, не питай за кого. В нощ безсънна тъй прозвънва бедствие навън, приказка за безнадеждност с тръпки ледени шепне медни, звън след звън, страх навред вселява вън. Чудех се какво ли става с Алън Брукнър, чудех се дали Съни помни всичко, което му казах. Имах чувството, че множество полицаи ще идват да ме видят в моята болница на луната. После отплувах.

2

Събудих се и видях огромната, подобна на бормашина глава на рентгена, насочена към дясната страна на гърдите ми, по-голямата част от които беше покрита с кървава превръзка. Техникът, защитен от водолазна каска и оловна жилетка, ми нареди да не мърдам. Вместо дрехите си носех прозрачно синя болнична нощница, разкопчана на гърба и смъкната от дясното ми рамо подобно на тога. Някой беше изчистил всичката кръв от мене и аз миришех на спирт за разтриване. Изненадващо беше, че стоя прав без никаква помощ.

— Бихте ли останал неподвижен, моля? — попита начумереният звяр в доспехите и бормашината зацъка и забръмча. — Обърнете се сега да видим гърба.

Установих, че мога да се обърна. Очевидно бях извършвал подобни чудеса от известно време насам.

— Ще трябва да повдигнем тази ръка — каза звярът и излезе иззад машината си, за да хване дясната ми ръка за лакътя и твърдо да я отдели от мишницата. Той не обръщаше внимание на шумовете, които издавах.

— Дръжте я така.

Цък. Бръм.

— Сега можете да се върнете в стаята си.

— Къде съм? — попитах и той се засмя. — Сериозно говоря. Каква е тая болница?

Той излезе безмълвно и от нищото към мене се забърза медицинска сестра с дълга синя шина, украсена в увиснали бели ленти за закопчаване, и с информацията, че съм в болница „Сейнт Мери“. Още едно завръщане у дома: именно в „Сейнт Мери“ бях прекарал два месеца от седмата си година, тук сестра Хати Баскоум ми беше казала, че светът е наполовина нощ. Солидна омърляна грамада от кафяви тухли, заемаща половин километър от улица „Вестри“, болницата беше на една пряка от старата ми гимназия. В реално време, ако такова нещо съществува, цялото безкрайно пътуване в линейката не би могло да отнеме повече от пет минути. Сестрата премести подкрепящата превръзка през рамото ми, завърза нощницата ми, настани ме в инвалиден стол, избута ме по коридора, натовари ме в един празен асансьор, разтовари ме, след което ме поведе през лабиринт от коридори към стая с високо легло. Много хора искали да говорят с мене, каза тя, бил съм популярна фигура. Казах:

— Искам да съм сама.

Беше прекалено млада, за да знае любимата фраза на Грета Гарбо, но все пак ме остави сам.

Замислен на вид лекар с дълъг плик в ръка влезе след десетина минути.

— Е, господин Андърхил — поде той — вие ни поставихте необикновен проблем. Куршумът, който ви е улучил, е преминал по чиста права линия покрай белия дроб и се спрял под дясната лопатка. Според тези рентгенови снимки обаче вие носите толкова много метал в гърба си, че не е възможно да различим куршума от всичко останало. При тези обстоятелства мисля, че просто ще го оставим там.

След това той пристъпи от крак на крак и ми се усмихна, държейки в сключените си ръце увисналия пред слабините му плик с рентгеновите снимки.

— Бихте ли разрешили един малък спор между мене и рентгенолога? Какво ви се е случило, някаква трудова злополука ли?

Имаше ясни сини очи, гъст рус перчем на челото и никакви бръчки, дори пачи крак.

— Когато бях малко момче, — казах — глътнах един магнит.

Мъничка, почти невидима хоризонтална бръчка, тъничка колкото косъмче на бебешка главица, се появи в средата на челото му.

— Е добре — казах. — Беше свързано с едно загадъчно пътуване.

Той не разбра.

— Ако няма да ме оперирате, значи ли това, че утре си отивам вкъщи?

Той каза, че искат да ме оставят под наблюдение за ден-два.

— Трябва да предотвратим инфекциите, да се погрижим раната да започне да заздравява правилно. — Той замълча. — А и един лейтенант от полицията, Рос Маккандлис, изглежда държи да стоите на едно място. Доколкото разбирам, ще имате много посетители през следващите няколко дни.

— Надявам се някой от тях да ми донесе нещо за четене.

— Мога да взема списания от салона, ако желаете, и да ви ги донеса, когато дойда пак в това крило.

Аз му благодарих, а той се засмя и каза:

— Ако ми кажете как загадъчното пътуване може да остави половин кило метал в гърба ви.

Попитах каква е възрастта на рентгенолога.

Бръчка с размер на бебешко косъмче отново се появи на челото му.

— Около четиридесет и шест, четиридесет и седем, нещо такова.

— Попитайте него. Той ще ви обясни.

— Отпочинете си — каза той и загаси лампите, преди да излезе.

Щом си тръгна, това, което ми бяха дали, докато съм бил още в полусъзнание, започна да си губи въздействието и една широка полоса през тялото ми изригна в пламъци. Потърсих пипнешком звънеца за да повикам сестрата и най-сетне го намерих да виси от връвчица отстрани на дюшека. Натиснах копчето два пъти, дълго чаках и натиснах отново. Една черна сестра с твърда, щръкнала оранжева коса влезе след около двайсет минути и каза, че ще получа болкоуспокояващо след един час. Нямал съм нужда от него сега, само така ми се струвало. И излезе. Пламъците се смееха и вихреха. След един час тя запали лампите, докара поднос с редица от спринцовки, наредени като зъболекарски инструменти, накара ме да се преобърна и ме прободе в хълбока.

— Видяхте ли? — каза тя. — Не се нуждаехте наистина от него досега, нали?

— Очакването е половината от удоволствието — казах. Тя загаси лампите и излезе. Тъмнината се понесе над мене на дълги, гладки вълни.

Когато се събудих, прозорецът в края на стаята сияеше с деликатна розова светлина. Щастливите пламъчета бяха запрепускали и организираха нов фойерверк. Малка купчина списания беше оставена на масата. Взех ги да видя какви са. Лекарят ми беше донесъл „Редбук“, „Модърн матюрити“ и „Лонгевити“. Изглежда болницата не се абонираше за „Солджър ъф форчън“14. Отворих „Редбук“ и започнах да чета една колона със съвети. Казваха се много интересни неща относно менопаузата, но тъкмо когато започнах да научавам нови неща за прогестерона, първият посетител за деня пристигна. Двама посетители, всъщност, но само единият имаше значение. Другия беше Съни Беринджър.

3

Мъжът, който последва Съни през вратата, имаше широко тухлено на цвят лице и къса червеникава коса, тук-там прошарена и опъната назад на твърди вълни. Сакото му ограждаше гръден кош, широк около метър. До Съни Беринджър той изглеждаше като мускулесто джудже, което може да прегъва железни греди и да прехапва на две гвоздеи. Детективът ми хвърли бърз, обезпокоителен поглед и нареди на Съни да затвори вратата.

Той дойде до леглото и каза:

— Името ми е Рос Маккандлис, лейтенант в отдела по убийствата. Имаме да говорим за много неща, господин Андърхил.

— Много добре — казах.

Съни се приближи, след като беше затворил вратата, и застана до долния край на леглото. Изглеждаше толкова одушевен, колкото някоя статуя на Великденските острови, но поне не беше враждебен.

Маккандлис дръпна стола и се паркира на около половин метър от главата ми. Светлосините му очи, близко разположени до острата секира на носа му, бяха съвършено равни и мъртви, далеч отвъд точката, в която биха могли да се нарекат безизразни. В тях нямаше достатъчно живот, за да бъдат безжизнени. Внезапно осъзнах, че ние тримата сме сами в стаята и че това, което се случи между нас, ще оформи реалността. Съни щеше да допринесе, иначе щяха да го оставят в коридора, аз щях да допринеса, но каквато там реалност създадяхме заедно, щеше да е в угода преди всичко на Маккандлис.

— Как се чувствате? Добре ли сте?

— Нямам сериозни поражения — казах.

— Да, говорих с лекаря ви. — С това светската част от срещата ни приключи. — Научих, че имате интересна информация относно покойния инспектор Фонтейн. Бих желал да я знам цялата. Разговарях с приятеля ви Рансъм, но изглежда вие сте ключът към снощните събития на Седма южна. Обяснете ми просто ситуацията, така както вие я разбирате.

— Беринджър ще приеме ли показанията ми?

— Засега няма нужда от това, господин Андърхил. Ще действаме с известна предпазливост тук. Когато му дойде времето, ще подпишете показания, които ще удовлетворят всички ни. Предполагам, че вече знаете, че инспектор Фонтейн умря от раните си.

Беше вече отписал Фонтейн — сега просто се опитваше да постави под контрол щетите. Искаше да му предложа бърз маршрут през хаоса. Кимнах.

— Преди да започна, можете ли да ми кажете какво става с Джон и с Алън Брукнър?

— Когато напуснах „Армъри плейс“, инспектор Мънроу разпитваше господин Рансъм. Професор Брукнър е под наблюдение в Областната болница. Бастиан се опитва да получи показания от него, но едва ли ще има късмет. Професорът не говори много свързано.

— Има ли обвинения срещу него?

— Може да се каже, че този разговор е част от този процес. Снощи вие сте направил някои изявления пред старшина Беринджър относно Пол Фонтейн и една компания, която се казва „Елви холдингс“. Споменал сте също имената Фий Бандолайър и Франклин Бачълър. Защо не започнете с това да ми кажете как научихте за „Елви холдингс“.

— Първата ми вечер в Милхейвън двамата с Джон излязохме за вечеря — казах. — Когато привършвахме, той се обади в болницата и разбра, че жена му показва признаци на подобрение. Веднага напусна ресторанта и тръгна към „Шейди маунт“.

Описах как бях забелязал, че го следва кола, как бях записал номера й в бележника си, бях последвал и двамата до „Шейди маунт“, бях разговарял с шофьора във фоайето на болницата и бях разпознал у него човека, който бях видял по-рано на същия ден.

— Шофьорът се оказа Били Риц.

— Какво направихте с номера?

— На другия ден отидох в болницата, без да знам, че Ейприл е убита, видях на нейния етаж Пол Фонтейн заедно с много други полицаи и му дадох номера.

Маккандлис хвърли бърз поглед към Съни.

— Дадохте го на Фонтейн?

— Всъщност, прочетох го от бележника си. Мислех, че съм му дал листчето, но на погребението на Ейприл отворих бележника си и видях, че е още у мене. Същият следобед, когато аз, Джон и Алън отидохме в моргата да идентифицираме трупа на Грант Хофман, видях същата кола паркирана пред кръчмата „Грийн уоман“.

Казах му, че съм видял Били Риц да слага кашони в багажника си. Маккандлис продължаваше да чака да разбере как всичко това е отвело до „Елви холдингс“. Повторих това, което бях казал на Джон — че съм работил с компютъра в университетската библиотека.

— Оказа се, че компанията „Елви холдингс“ притежава и колата и „Грийн уоман“. Извадих имената и адресите на директорите на компанията.

Когато му казах имената, Маккандлис не можа да скрие учудването си — той беше ангажиран до тоя момент с последиците от размириците и едва с мене започваше разследването си.

— Ние в момента проверяваме „Елви“, предполагам, че ще достигнем до същата информация — каза той. — Разбирахте ли значението на името Андрю Белински?

— Тогава не.

— И казвате, че сте получил тази информация от компютър в университетската библиотека?

— Точно така — казах.

Не ми повярва, — сигурно знаеше, че не бих могъл да достигна до регистрацията на автомобили чрез университетски компютър — но нямаше намерение да настоява.

— Някой ден ще трябва да ми покажете как го правите.

— Мисля, че имах късмет — казах. — Каза ли ви Джон, че имам отдавнашен интерес към старите убийства на Синята Роза. Той затова ме повика.

— Продължавайте.

За около десет минути му разказах за срещата с Белнапови, за това, което чук относно Боб Бандолайър, за посещението у Сънчана и за първото изникване на името Фий Бандолайър. Компютърът ми беше показал, че „Елви“ притежава и старата къща на Боб Бондолайър. Издадената на собствени разноски книга на един запасен полковник ми беше дала идеята за военен, смятан за загинал на бойното поле, който има отдавнашен зъб на Джон Рансъм. Разказах му за Джуди Ледъруд и Едуард Хабъл.

— И не намерихте за нужно да дойдете в полицията с цялата тази информация?

— Отидох в полицията — казах. — Отидох при Фонтейн. Той беше натоварен със случая на Ейприл. Щом му споменах Сънчана, Фонтейн ми нареди да не се занимавам със старите убийства на Синята Роза и ми предложи да напусна града. Тъй като не го направих, той ме заведе да видя гроба на Боб Бандолайър, за да ми докаже, че Бандолайър не би могъл да е свързан с новите убийства. Между другото, той ми каза за прякора на Анди Белин, но отрече да знае нещо за „Елви“.

Маккандлис кимна.

— Рансъм каза, че ви се обадил да ви уреди среща близо до „Сейнт Олуин“.

— Разбрал е, че съм ходил в неговия град в Охайо. Когато се върнах, някой се опита да ме бутне от магистралата в мъглата. Фонтейн искаше да ме убие, но не е знаел какво съм научил от Хабъл.

Маккандлис придърпа стола си по-близо до леглото.

— После ви се е обадила жената от Седма южна.

Наближавахме решителния момент и аз имах чувството, че става нещо, което не разбирам напълно. Маккандлис като че ли натежаваше и се сгъстяваше от съсредоточеност, сякаш ми внушаваше да подредя нещата по начин, който ще съответства на някакъв предначертан модел. Единственият модел, който виждах, израстваше от това, което вече му бях казал, и аз отново му намекнах за уговорката ми с Хана Белнап.

Той кимна. Това беше обяснение, но не беше важно.

Покрай вратата изтрополи количка и някой надолу по коридора започна да вика.

— С каква цел решихте да отидете в къщата на Бандолайър?

— Исках да изненадам Фонтейн. Джон и аз си мислехме, че можем да го нокаутираме или да го превъзмогнем и да намерим кашоните със записките — погледнах към Съни, но Съни все още имаше каменен вид.

— А за какво взехте този старец?

— Алън може да бъде изключително настойчив. Не ни остави никакъв избор.

— Изглежда много хора са чули професор Брукнър да заплашва, че ще убие човека, който е убил дъщеря ми. Предполагам, че и в тоя случай е бил настойчив.

Спомних си погребението — Джон навярно им беше казал за избухването на Алън.

— Наредих му да остане в колата, но той искаше да следи нещата отблизо и ни последва от другата страна на улицата.

— Вие вече сте били ходили в къщата.

Кимнах.

— Търсих тези записки — тези кашони, които той изнесе от „Грийн уоман“. Вие ги намерихте, нали?

— Не — каза Маккандлис.

Усетих, че стомахът ми потъва към дюшека.

— Как успяхте да влезете първия път?

— Задната врата не беше заключена.

— Ами! — каза Маккандлис. — Оставил е мястото отключено? Както и „Грийн уоман“, така ли? Отивате и намирате ключалката вече счупена.

— Да — казах. — Така че влязох и огледах.

— Сигурно това е нещо обикновено в Ню Йорк, разбиваш и влизаш. Тук обаче не гледаме на това с много добро око.

Мъжът от коридора започна отново да крещи, но мъртвите очи не се отлепяха от моите.

— Както и да е, да речем че вие с приятеля си сте влезли. Долу в мазето има един интересен малък подарък, но няма кашони, пълни с интересни неща. От друга страна, вие сте взели нещо. Къс хартия.

Носех хартийката в джоба на якето си, откакто Том ми го върна. Бях забравил за него и някой от болницата го беше предал на полицията.

— Злоупотребата с веществени доказателства също има известна тежест.

Джон им беше разказал всичко за влизането в къщата и в кръчмата и сега те го държаха на „Армъри плейс“, докато решат какво да правят с мене. Решението беше свързано с начина, по който отговарям на въпросите — ако не му помогнех да натъпче реалността във формата, която му изнасяше, той щеше да е щастлив да обърка живота ми с толкова криминални обвинения, колкото би могъл да измисли.

— Бих могъл дори да си помисля, че вие с приятелчето си сте довели стареца, понеже сте знаели, че той ще стреля във Фонтейн при първа възможност.

— Казахме му да стои в колата — казах аз изморено. — Не го искахме с нас. Това е безумно. Джон не му е давал пистолета, той си го взе. Нямахме ясен план.

Болката нарасна с два пункта. Имаше много време до следващата инжекция.

— Вижте, ако сте видели хартийката, разбрали сте какво значи. Видяхте, че е една жена в Алънтаун. Фонтейн е работил в Алънтаун.

— Да — Маккандлс въздъхна. — Но нищо не доказва, че е убил някого там. И този разговор не е вече за Пол Фонтейн. За вас е.

Той рязко се изправи и отиде до прозореца. Разтърка лицето си, гледайки към улицата. По отсрещната сграда пламтяха слънчеви отблясъци. Маккандлис подръпна колана си и се обърна бавно.

— Трябва да мисля за този град. В този момент нещата биха могли да поемат в две различни посоки. В полицейското управление ще има много промени. Вие сте намерил човек в Охайо, който ви е казал, че Фонтейн е бил някой друг. Това, което имам аз, е един мъртъв инспектор и опашката от безредици. Това, което не ми трябва, е разгласяването на още един сериен убиец в Милхейвън, особено ако той е полицай. Защото резултатът ще е още повече проблеми, отколкото имаме в момента. — Той отново въздъхна. — Виждате ли смисъл в думите ми?

— Твърде много.

— Всичко на света е политика — той се върна към стола, закова ръцете си върху облегалката му и се наведе напред. — Но нека поговорим за това, което се е случило, когато Фонтейн е бил застрелян.

Вратата се отвори и той вдигна поглед. Русият доктор, когото бях видял през нощта, направи две крачки в стаята, замръзна и отново излезе.

— Когато свършим, — каза Маккандлис — всичко това ще е решено завинаги. След това няма да има изненади. През нощта на безредиците вие отивате в тая къща с намерението да заловите един човек, за когото сте имали основание да вярвате, че е убил двама души. Смятали сте да го предадете на полицията.

— Точно така.

— Чухте ли стрелба в района?

— Не тогава. Не, бъркам. Чух изстрели откъм района на безредиците.

— Какво се случи, когато стигнахте до къщата?

— Двамата с Джон бяхме тръгнали към задната врата, но аз го върнах покрай къщата отново, за да се качим на верандата. Когато наближихме стъпалата към верандата, Алън видя предната врата да се отваря и започна да крещи.

— В тоя момент патрулната кола е през една пряка.

— Да — казах. — Алън видя Фонтейн и започна да пищи „Това ли е той?“ Фонтейн каза нещо от сорта на „По дяволите, Андърхил, тоя път няма да се измъкнеш“. Мисля, че хората в колата още не ни бяха видели.

Маккандлис кимна.

— Джон изтича до Алън и се опита да го успокои, но Алън измъкна пистолета от него и започна да стреля. Следващото нещо, което си спомням, е че лежа в локва кръв.

— Колко изстрела чухте?

— Трябва да са били два — казах.

Той направи многозначителна пауза.

— Попитах колко изстрела чухте.

Замислих се.

— Видях Алън да стреля два пъти — казах. — Но мисля, че може би съм чул повече от два изстрела.

— Брукнър стреля два пъти. Старшина Беринджър дава предупредителен изстрел във въздуха. Двойката, която живее срещу мястото, където сте били, казва, че са чули поне пет изстрела; същото твърди и съседката. Мъжът й е проспал всичко, така че не е чул нищо. Колегата на Беринджър смята, че е чул пет изстрела много близо един до друг.

— Като оплетено кълбо ми е — казах.

— Вие сте с лице към Рансъм и Брукнар. Какво виждате? В този район е имало известни проблеми по време на безредиците.

Спомних си какво бях видял.

— Имах чувството, че между къщите зад Алън и Рансъм има някой.

— Много добре, господин Андърхил. Видяхте ли го?

— Стори ми се, че забелязвам движение. Беше тъмно. После започна лудницата.

— Чул ли сте за лице на име Никълъс Вънтюра?

Закъснял с около секунда, отговорих.

— Не.

— Естествено, и аз тъй мислех — каза Маккандлис. Навярно знаеше, че лъжа. — Вънтюра е бил начинаещ мръсник, който е налетял на злополука на „Ливърмор авеню“ по време на безредиците. Някой му е отнел ножа и почти му е откъснал ръката. — Маккандлис почти ми се усмихна, заобиколи стола и седна с лице към мене. — Някой се е обадил на 911 от „Сейнт Олуин“ веднага след това, но не вярвам това да е бил същият, който е размазал Вънтюра, нали?

— Да — казах.

— Всъщност това, което се е случило с Вънтюра, е било свързано с безредиците, как мислите?

Кимнах.

— Може би сте чул за смъртта на един мъж Франки Уолдо?

— Чух нещо — казах. — Ако искате да знаете какво мисля…

— За сега нищо не мислите — каза Маккандлис. — Неофициално мога да ви кажа, че Уолдо е бил свързан с наркобизнеса на Били Риц. И Риц е бил убит за отмъщение за това убийство.

— Мислите ли, че наистина можете да действате така?

— Не съм ви чул.

— Риц е бил отплатата за Уолдо.

— Както ви казах, всичко е политика. — Той се изправи. — Между другото старшина Беринджър е намерил някакви стари фотографии в мазето на оная къща. Мисля, че от всичко това може да се получи някаква полза, въпреки това, което вие, идиоти, се опитахте да направите.

— Май не ви е много мъчно, че Фонтейн е мъртъв?

Маккандлис се отдалечи от стола. Съни отстъпи и се загледа в краката си. Беше глух и сляп.

— Знаете ли какво ме прави щастлив? — попита Маккандлис. — Мога много по-добре да го предпазвам по начина, по който са нещата сега.

— Не ви беше трудно да повярвате, че е бил Франклин Бачълър. А всичко, което знаете, е това, което ви казах за Едуард Хабъл. Не разбирам.

Маккандлис ме изгледа с дълъг, неразгадаем поглед. Погледна надолу към Съни, който изпъна главата си нагоре като на парад.

— Кажи му.

— Инспектор Мънроу е претърсил апартамента на инспектор Фонтейн тази сутрин. — Съни отправяше думите си към бляскавия прозорец. — Той е открил в бюрото му документите за уволнение на майор Бачълър.

Ако не знаех колко щеше да боли, бих се изсмял с глас.

— Чудя се дали не е намерил и кутиите със записките.

— Не е имало никакви кутии със записки — каза Маккандлис.

— Сега няма — казах. — Поздравления.

Маккандлис остави това да мине покрай ушите му. Може би те не бяха унищожили записките, все пак. Може би Фонтейн ги беше хвърлил в тоалетната, лист по лист, преди ние да стигнем до старата му къща.

— Ще бъдете защитен от журналисти, докато сте тук — каза Маккандлис. Звучеше така, сякаш ми четеше правата и задълженията. — Болницата ще подбира обажданията ви, а на вратата ви ще поставя полицай, който да следи за безопасността ви. След около час старшина Беринджър ще ви донесе показанията, базирани на вашите отговори. Нали, Съни?

— Да, сър — каза Съни.

— Може и да помислите за билет за вкъщи в деня на изписването ви. Ще ви закараме до летището с патрулна кола, така че след като запазите билета, дайте на полицая информация за полета.

— Все в интерес на моята безопасност — казах.

— Грижете се за себе си — каза Маккандлис. — Изглеждате ужасно, ако искате да знаете истината.

— Щастлив съм, че мога да ви помогна — казах. Те вече излизаха през вратата.

Отворих списанието и се опитах да възобновя интереса си към менопаузата. Някои от симптомите ми се виждаха иронично познати — обилно кръвотечение, нарастваща болка, депресии. Авторът не казваше нищо за внезапни изблици на гняв срещу авторитарни фигури, които имат вид на пенсионирани циркови артисти. Разбирах донякъде към какво се стреми Маккандлис, но настояването му, че имало повече от три изстрела ме озадачаваше. Казаното от мене го задоволяваше, но не ми беше ясно защо. След това започнах да се тревожа за Алън. Пресегнах се през гърдите си към телефона и поисках да ме свържат с Областната болница, но операторката почти извинително ми каза, че по полицейско нареждане имам право само на обаждания отвън. Взех „Модърн брайд“ и разбрах, че днешната млада жена сключва брак облечена горе долу в същото, в което и вчерашната. Тъкмо се зачетох в „Лонгевити“ за „Упражнения за наскоро овдовелите“, когато един нисък, набит млад полицай подаде глава през вратата и каза:

— Тук съм, пред вратата.

В същия момент и двамата се разпознахме. Беше старшина Манджълоути, но без бялата превръзка, която носеше, когато го видях за последен път.

— Никой обаче не ми е нареждал да разговарял с вас — каза той и ми отправи, както навярно смяташе, един наистина страшен поглед. Когато седна, сгъваемият му стол изскърца.

4

Джефри Боу успя да преодолее регистратурата и се озова пред вратата ми около час, след като Рос Маккандлис си тръгна. Аз си играех със студената овесена каша, която ми бяха пратили от кухнята, като правех от нея хълмче, а после го сплесквах. Първият знак за пристигането на репортера беше гласът на Манджълоути, който казваше:

— Не, не, омитайте се оттук.

Помислих си, че не позволява на Джон Рансъм да влезе в стаята ми, бутнах кашата и извиках:

— Хайде де, Манджълоути, пуснете го.

— По никакъв начин — каза Манджълоути.

— Нил чухте — каза глас, който познавах. Боу промуши мършавия си гръден кош покрай Манджълоути и надникна в стаята. — Здрасти, Тим — каза той, сякаш бяхме стари приятели. Може и да бяхме вече — дадох си сметка колко съм доволен да го видя.

— Здрасти, Джефри — казах.

— Кажи на старшината да ме пусне за десет минути, а?

Манджълоути заби ръка върху гърдите на Боу и го избута до средата на коридора. Джефри направи знаци към мене над главата на полицая, но Манджълоути отново го бутна и новинарят изчезна.

Чух го да протестира по целия път през коридора до асансьорите. Манджълоути ми беше толкова ядосан, че затвори вратата, когато се върна.

Когато вратата се отвори отново, вече бях започнал да съжалявам, че не изядох овесената каша. Съни Беринджър дойде с един-единствен лист хартия върху поставка.

— Показанията ви са готови — каза той и ми подаде листа. Извади химикалка от джоба си. — Разпишете се, където и да е отдолу.

Повечето изречения в показанията започваха с „аз“ и съдържаха по-малко от шест думи. Имаше поне по една машинописна грешка във всяко изречение и граматиката куцаше. Беше сухо описание на това, което се беше случило пред някогашната къща на Боб Бандолайр. Последните две изречения бяха: „Професор Брукнър стреля два пъти и ме улучи. Чух, че стрелбата се продължава.“ Маккандлис навярно го беше накарал да го пренаписва три пъти, всеки път отстранявайки нови подробности.

— Трябва да направя някои промени, преди да подпиша — казах.

— Как така промени? — попита Беринджър.

Започнах да вписвам „с един от куршумите“ след „ме улучи“ и Беринджър се наведе над листа да види какво добавям. Искаше да измъкне писалката от ръката ми, но се успокои, като видя какво правя. Задрасках „се“ от последното изречение и написах името си под показанията.

Той си взе поставката и писалката, озадачен, но успокоен.

— Просто редактирам — казах. — Не мога да не го направя.

— Лейтенантът е голям поддръжник на редактирането.

— Разбрах това.

Съни се отдръпна от леглото и хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена.

— Благодаря ви, задето не споменахте, че вие ми казахте за снимките.

— Мънроу ще пусне ли Джон, след като се върнете с тези показания?

— Сигурно. Рансъм просто си седи на бюрото му и двамата си разказват истории за Виетнам — той все още не искаше да си тръгне и стърчеше като кула над леглото.

За пръв път той погледна открито към марлята върху рамото ми. Видях, че реши да не казва нищо за нея. После направи стъпка към вратата.

— Да кажа ли на Рансъм, че бихте искали да го видите?

— Бих искал да видя всекиго, освен Манджълоути — казах.

След като Съни си тръгна, един чернокос, енергичен млад лекар връхлетя в стаята, за да залепи нова марля върху кървавата дупка.

— За около месец ще имате проблем с бекхенда, но иначе сте наред — той притисна последната лепенка на мястото й и се изправи. Виждаше се, че прелива от любопитство. — Полицията май смята, че тук ще сте в по-голяма безопасност.

— Мисля, че е вярно обратното.

След това четох „Модърн матюрити“. От кора до кора, дума по дума, заедно с рекламите. Трябваше да си сменя маратонките и да се погрижа за отчета на данъците си. За обяд получих парче пиле, толкова бледо, че почти се сливаше с чинията. Изядох го до последната трошичка, даже хрущялестите парченца, захванати за костите.

Когато Джон се появи няколко часа по-късно, Манджълоути отказа да го пусне, докато не получи разрешение от управлението. Разрешението отне доста време и докато двамата бяха на регистратурата, аз станах от леглото и повлякох тръбичката за глюкоза през стаята до мивката, където се погледнах в огледалото. Имах малко повече цвят от пилето и се нуждаех от самобръсначка. За да си отмъстя за списанията, изпиках се в мивката. Докато Манджълоути научи, че няма да го уволнят, задето е пуснал Джон в стаята ми, аз бях докуцукал обратно в леглото си, чувствайки се сякаш току-що съм изкачил някой алпийски връх.

Джон влезе с износена бяла брезентова чанта, затвори вратата и се облегна на нея, клатейки глава в израз на безпомощност.

— Можеш ли да повярваш, че тоя човек е още в полицията? Какво прави той тук сега?

— Защитава ме от пресата.

Джон изпръхтя и се оттласна от вратата. Погледнах лакомо към брезентовата чанта. На едната й страна с големи червени букви пишеше КОЛЕЖ АРКХАМ.

— Странна работа, имаш вид на някой, по който току-що са стреляли. Отбих се вкъщи и взех няколко книги. Никой не благоволи да ми каже колко ще те държат, така че съм донесъл доста.

Той седна до мене и започна да трупа книги на масата. „Библиотеката на Наг Хамади“, Сю Графтън, Рос Макдоналд, Доналд Уестлейк, Джон Ървонг, А. С. Байът, Мартин Еймис.

— Някои от тях бяха на Ейприл. Помислих си също, че може да ти бъде интересно и това — той извади от чантата дебела книга в зелена обложка и я вдигна така, че да видя корицата. „Концепцията за свещеното“ от Алън Брукнър. — Навярно най-добрата му книга.

Взех я от него. Овехтяла като стар куфар, омацана, омекнала от употреба, тя имаше вид като че ли е била четена стотици пъти.

— Много съм ти благодарен — казах.

— Запази си я — той се облегна назад и разтърси ръце. — Ама че нощ.

Попитах го какво е станало, след като ме откараха.

— Натикаха ни с Алън в полицейска кола и ни закараха на „Армъри плейс“. После ни заключиха в една малка стая и ни задаваха едни и същи въпроси отново и отново.

След два часа го бяха закарали вкъщи, бяха го оставили да поспи, после отново го бяха взели и го бяха заразпитвали отначало. Най-сетне Маккандлис взел писмените му показания и го пуснал. Не го обвинили в нищо.

Той ме хвана за китката.

— Не им каза нищо за колата, нали? Или за другите неща? — имаше предвид Брайън Дориан.

— Не. Придържах се към „Елви“ и Франклин Бачълър и Синята Роза.

— Ох — той се облегна назад с благодарност. — Не знаех в какво състояние си. Имах моменти на доста големи безпокойства там.

— Как е Алън? Чух, че е в Областната болница.

Джон изпъшка.

— Алън рухна. Дълго време цитираше един от проклетите гностически стихове. След това забъбли по бебешки. Не знам какво е правил по време на разпита, но Мънроу ми каза накрая, че е на успокоителни в болницата. Предполагам, че ще трябва да го обвинят в безразсъдна употреба на оръжие или опасно безразсъдство, или нещо подобно, но Мънроу ми каза, че навярно няма да трябва да ходи на процес или каквото е там. Искам да кажа, няма да свърши в затвор. Но Господи, ако можеше да го видиш.

— Беше ли при него?

Джон изпъшка.

— Имам чувството, че е завзел моя живот. Отидох в Областната и ето го там Алън, легнал на леглото и говорещ неща като „Аз живея в малка бяла къщичка. Върна ли се тати? Моят брат се изпишка от моста.“ Буквално. Той е на около четири години. Честно казано, не вярвам вече да бъде нещо друго.

— О, боже! — казах.

— Така че адвокатът му ме спипва и казва, че тъй като преди една-две години той е назначил Ейприл за попечителка на имотите си, сега аз съм попечителят, освен ако не искам да прехвърля отговорностите си на адвоката. Как не. Той е на осемдесет години, като че ли е излязъл от роман на Дикенс. Така че ще трябва да се разправям с банката, да подпиша милион документи, да прокарам случая му в съда, да продам къщата му.

— Да продадеш къщата му?

— Не може да живее там вече, заминал си е. Трябва да намеря дом, в който ще го приемат, което в неговото състояние не е лесна работа.

Представях си го да бърбори за бялата къщичка и усетих вълна от жалост и съчувствие, от които почти ми се зави свят.

— Какво става по света? Има ли го в новините?

— Искаш да кажеш дали нас ни има в новините? Пуснах радиото, когато се прибрах, и чух само, че инспектор Пол Фонтейн е бил убит при инцидент в района на „Ливърмор авеню“. Ще ти кажа нещо — „Армъри плейс“ държи нещата яко под сурдинка.

— Догаждах се — казах.

— Тим, аз трябва да тръгвам. Всички тия истории около Алън — нали знаеш, — той се изправи и ме погледна благо. — Радвам се, че се оправяш. Боже, въобще не ми беше ясно какво стана с тебе снощи.

— Алън ме улучи в рамото.

Джон, разбира се, знаеше това, но аз чувствах, че то заслужава малко повече внимание.

— Ти едвам не се преметна. Не се майтапя. Краката ти политнаха право пред тебе. Бам, и си долу.

Ръката ми автоматично докосна марлената превръзка.

— Знаеш ли какво е най-странното? Никой май не се съмнява, че Фонтейн е убил Ейприл и Грант Хофман. Нямат записките или твърдят, че ги нямат, и нямат никакви доказателства. Имат само това, което ние им дадохме, а са го познавали повече от десет години. В собствената му служба, където до вчера мислеха, че е Господ, за дванайсет часа се завъртяха на 360 градуса.

— Разбира се — усмихна се Джон и поклати глава, сякаш са ме скъсали на фасулски изпит. — Маккандлис и Хоуган са открили, че никога не са го познавали. Може и да не ни го показват, но се чувстват предадени и разгневени. Тъкмо когато трябва да убедят целия град, че ченгетата им не са лайнари все пак, най-добрия им следовател се оказва много, много нечист.

Джон се приближи, закопчавайки костюма си с поглед, блеснал от разбиране.

— Мънроу е претърсил апартамента му, нали там? Намерил е документите за уволнение, но кой знае какво още е намерил. Самият факт, че не ни казват, че са намерили ножове или кръв по обувките му, значи, че са ги намерили.

Когато видя да асимилирам твърдението му, че те щяха да са много по-твърди с нас, ако не знаеха нищо, той хвърли поглед към вратата и понижи глас.

— Мисля, че Мънроу е намерил тези записки, занесъл ги е на Маккандлис, Маккандлис ги е прочел и ги е унищожил. Случаят е приключен.

— Значи официално никога няма да обвинят убиеца на Ейприл?

— Маккандлис каза, че ще ме хване за влизане с взлом, ако чуе, че съм проговорил нещо пред пресата — той сви рамене. — Защо тоя дебелак седи пред вратата ти? Той дори не става да спасява нечий живот, но е достатъчен, за да не допусне Джефри Боу в стаята ти.

— Ще можеш ли да живееш с това? — попитах, но отговорът беше ясен още от момента на влизането му.

— Знам кой е убиецът и кучият син е мъртъв. Дали ще мога да живея с това? И още как — Джон погледна часовника си. — Ей, вече съм закъснял за среща в банката. Добре ли си? Имаш ли нужда от още нещо?

Помолих го да ми запази билет за вдругиден.

5

Благодарение на книгата на Алън Брукнър два-три часа отлетяха в щастлива съсредоточеност, макар че навярно разбирах около една четвърт от онова, което четях. Книгата беше концентрирана и елегантна като струнен квартет на Елиът Картър, но и толкова лесна за разбиране при първо запознанство. След като една сестра със сияещо лице дотътри вълшебния поднос и ме инжектира, книгата започна да ми говори със съвършена яснота, но това може би беше илюзия.

Чух вратата да се затваря, вдигнах поглед и видях Майкъл Хоуган да се приближава към мене. Дългото му лице беше почти толкова изразително, колкото и ръждивата желязна маска на Рос Маккандлис, но когато дойде по-близо, видях, че този ефект се дължи на изтощение, не на презрение.

— Реших да ви видя, преди да се прибера — каза той. — Имате ли нещо против да седна?

— Моля ви, заповядайте — казах аз и той се отпусна на стола странично, почти лениво. От смачкания му раиран костюм се носеше воня на дим и барут. Вгледах се в измореното, забележително лице на Майкъл Хоуган, все още забележително, въпреки белезите на дълбоко изтощение, и си дадох сметка, че миризмата е същата миризма на пепелища, която бях доловил край изгорената къща на Сънчана. Както и Фонтейн, Хоуган бе прекарал голяма част от нощта в близост до горящи сгради, и оттогава не се беше прибирал.

— Вие изглеждате по-добре от мене — каза той. — Как вървят нещата? Боли ли много?

— Попитайте ме пак след около час и половина.

Той успя да се усмихне през плетеницата от чувства, изписани по изнуреното му лице.

— Предполагам, че безредиците са приключили — казах аз, но той отпрати безредиците в небитието с едно замахване на ръка и с един нетърпелив, изпълнен с горчивина поглед, който ме докосна като елекрошок.

Хоуган въздъхна и се отпусна на стола.

— Това, което вие сте се опитали да направите, е било голяма глупост.

— Не знаехме на кого да се доверим. Не мислехме, че някой ще ни повярва, освен ако не го хванем в старата му къща и не го накараме да говори.

— Как според вас щяхте да го накарате да говори?

Той избягваше да употреби името — процесът, предсказан от Джон, беше вече започнал.

— Ако успеехме да го вържем — това беше образът, чрез който си представях финала на нашето нападение над Фонтейн — щях да му каза, че знам кой е. Бих могъл да го докажа. Нямаше да има никакъв изход за него — щеше да разбере, че е заловен.

— Доказателството щеше да е този човек Хабъл?

— Да. Хабъл веднага го позна.

— Представете си каква работа — каза Хоуган, като искаше да каже, че това е твърде много, за да си го представи човек. — Е, ние ще изпратим някого там утре, но не очаквайте да четете за Франклин Бачълър в „Ню Йорк Таймс“. Или пък в „Леджър“ — погледът му още повече се замъгли. — Когато влязохме в контакт с армията, те ни ругаха през повечето време, накрая някакъв тип от ЦРУ предаде вестта, че досието на майор Бачълър не само е затворено, но и че не може да бъде отваряно още петдесет години. Официално той е мъртъв. И всичко написано за него, което не повтаря нещо вече известно, трябва най-напред да се одобри от ЦРУ. Та ето къде сме.

— Ето къде сме всички ние — казах. — Но благодаря ви, че ми казахте.

— Още не съм свършил. Разбрах, че сте се срещнали със Рос Маккандлис.

Кимнах.

— Разбирам какво иска.

— Той обикновено не оставя много място за съмнение. Но навярно не ви е казал едно-две неща, които трябва да знаете.

Зачаках, опасявайки се, че ще ми каже нещо за Том Пасмор.

— Пистолетът на стария човек се изследва от специалисти по балистика. Там не са много бързи. Докладът ще дойде след около седмица. Но куршумът, който е убил нашия инспектор, не би могъл да е дошъл от същия пистолет като този, който улучи вас.

— Прекалявате — казах. — Аз бях там. Видях Алън да стреля два пъти. Какъв е смисълът на всичко това? — и изведнъж видях смисъла. — Ако не Алън беше убил Фонтейн, цялата ни история се стопяваше във фикцията на безредиците.

— Това е истината. Видял сте Брукнър да стреля два пъти, защото първият път не е улучил. Вторият улучва вас — ако ви беше улучил първият, нямаше да го видите да стреля втори път.

— Значи първият улучва Фонтейн.

— Знаете ли какво се е случило с него? Целият му гръден кош се е взривил. Ако ви беше улучил същият куршум, нямаше да ви е останало нищо под дясната ключица. Нямаше да сте жив.

— Е, кой го е застрелял тогава? — щом отворих уста, вече знаех.

— Казал сте на Маккандлис, че сте видял човек между къщите оттатък улицата.

Видял бях — най-малкото мислех, че съм видял. Дори и да не бях, Макканлис щеше да ми подскаже, че съм видял. Бях му поднесъл точно каквото искаше.

— В тоя град все още има полиция — каза Хоуган. — Ще го хванем рано или късно.

Видях възможност за въпрос и веднага се вкопчих в нея.

— Маккандлис спомена някакъв Вънтюра, струва ми се. Никълъс Вънтюра.

— Това е другото нещо, което исках да ви кажа. Вънтюра е бил опериран, сложен в гипс и настанен в Областната болница. Скоро след като започват безредиците, той изчезва. Никой не го е виждал оттогава. И не мисля, че някой ще го види вече.

— Как е могъл да изчезне? — попитах.

— Областната е хаотично място. Може просто да си е излязъл.

— Но вие не мислите така.

— Мисля, че Вънтюра не би могъл да се изправи сам, камо ли да си излезе от болницата — яростта в погледа му изглеждаше свързана с вонята на пепелища, която се носеше от дрехите му, сякаш тялото му изпускаше тая миризма. — Както и да е, това е, което исках да ви кажа. А сега ще ви оставя на спокойствие.

Той се изправи на крака и мрачно ме погледна.

— Било е истинско.

— Дори прекалено истинско — казах, а той кимна и излезе от стаята. Вонята на яростта и разочарованието му остана след него, като пластове пепел по кожата ми, по чаршафите, по книгата, която бях забравил, че държа.

6

— Аз те предупредих, че може да се случи нещо подобно — каза ми Том Пасмор на следващата сутрин, след като му бях описал разговора си с Хоуган. — Но не очаквах, че ще е толкова тотално. Пепелният слой от разочарование все още ме покриваше така плътно, че почти се чувствах благодарен на отвличащото вниманието ми равномерно туптене, в което се беше оттеглила болката ми. Нехарактерно сдържаният черен костюм на Том изглеждаше като друга форма на разочарованието, несмекчена от никакъв проблясък на цвят, от розова вратовръзка или жълта жилетка, или яркочервена кърпичка, с каквито той обикновено освежаваше общия си вид. Общият вид на Том изглеждаше така печален, както и моят.

И двамата държахме сутрешния брой на „Леджър“, в който преобладаваха снимки на изгорени сгради и статии за доброволците, които вземаха участие в грандиозното разчистване, необходимо преди да се започне строителството. Най-отгоре на трета страница, подредени като снимките на жертвите на Драгонет, имаше фотографии на осемте загинали по време на безредиците. Всички бяха мъже и седем от тях бяха афроамериканци. Белият беше инспектор Пол Фонтейн. Под квадратчето с неговата снимка имаше кратък абзац, който споменаваше за многото му заслуги, за многото му успехи при решаването на трудни случаи на убийства, които му бяха спечелили прякора „Фантастичният“, както и за личната му добросърдечност и чувство за хумор. Смъртта му, както и на повечето от останалите, се дължеше на случайна стрелба.

На втора страница от следващата секция в статия от една колона под заглавието КРИМИНАЛЕН СЛУЧАЙ ОТПРЕДИ ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ РЕШЕН се съобщаваше за неотдавнашните разследвания, проведени от лейтенант Рос Маккандлис, които бяха разкрили, че идентичността на Синята Роза, убиецът на четирима души от Милхейвън през 1950 година, е Робърт К. Бандолайър, тогава дневен управител на хотел „Сейнт Олуин“. „С голямо удовлетворение реабилитираме инспектор Уилям Дамрош, който през цялото това време е носил незаслужено петно върху репутацията си“, казваше Маккандлис. „Веществени доказателства, намерени в някогашното жилище на господин Бандолайър, го свързват по несъмнен начин с четирите убийства. След цели четиридесет години ние най-сетне можем да кажем, че справедливостта възтържествува по отношение на Уилям Дамрош, който е бил опитен и всеотдаен следовател в традициите на отдела по убийствата в Милхейвън.“

И толкоз. Нищо за Фийлдинг Бандолайър или Франклин Бачълър, нищо за Грант Хофман или Ейприл Рансъм.

— Тотално наистина — казах аз.

Том пусна на пода своя брой от вестника, вдигна единия си крак, за да закрепи глезена си върху коляното и се наведе с лакът, опрян на другото коляно. С брадичка върху ръката, с очи блеснали от любопитство, той изобразяваше почти комично съзнание за собствената си угнетеност.

— Въпросът е, след като съм знаел, че така ще стане, защо се чувствам толкова зле?

— Мисля, че се чувстваш изключен — казах.

— Не това имах предвид, разбира се — каза той. — Не те обвинявам по никакъв начин, но донякъде си представях, че ще бъдем ние двамата с Джон. А Алън въобще не трябваше да се мярка.

— Естествено — казах. — Но ако ти не беше настоявал да останеш отстрани…

— Не и да ме държат отстрани, обаче — той поклати крак. — Джон ме отблъсна. Опита се да купи една от картините ми, след това се опита да купи и мене.

Съгласих се, че Джон може да бъде отблъскващ.

— Но ако прекараш някога половин час с родителите му, ще знаеш защо. Под всичко това той е добро момче. Не е точно това, което очаквах, но хората се променят.

— Аз не се променям — каза Том с израз на неутешимост. — Изглежда, това е отчасти проблемът ми. Винаги на огъня ми къкрят едно-две неща, но това беше най-вълнуващото от години насам. Наистина направихме нещо грандиозно, а сега то свърши.

— Почти — казах. — Нямаш ли още едно-две неща, с които да разнообразиш мъртвилото?

— Да, но не е като това. Казано на твой език, те са само разкази. Това беше цял роман. И сега никой няма да го прочете освен ти, аз и Джон.

— Не забравяй Маккандлис — казах.

— Рос Маккандлис винаги ми е напомнял шеф на тайните служби в тоталитарна държава. — Осъзнавайки, че може да ми каже свежа клюка, той светна. — Чу ли, че Вес навярно ще се маха?

Поклатих глава.

— Заради Фонтейн ли?

— Навярно Фантейн е истинската причина, но кметът ще внушава, че напуска заради комбинацията от Уолтър Драгонет, безредиците и момчето, което беше застреляно в кметството.

— Това публично достояние ли е?

— Не, но много хора — от типа хора, които наистина знаят, искам да кажа — говорят за това, сякаш всичко е вече решено.

Чудех се кого ли има предвид, след това си спомних, че Сара Спенс прекарва живота си между хората, които наистина знаят.

— Ами Мърлин?

— Мърлин е течност — приема формата на съда, в който влезе. Мисля, че за известно време ще бъдем свидетели на голяма активност от негова страна. Най-вероятно е да намери някой добър чернокож шеф на полицията в някоя друга част на страната, да го ухажва, докато си загуби ума и след това да обяви назначаването на нов шеф. Дотогава той ще оказва на Вес хиляда процентова подкрепа.

— Всичко е политика — казах.

— Най-вече всичко, което не трябва да бъде. — Той мрачно разгледа купчината книги върху масата ми, но като че ли без да обръща внимание на заглавията. — Трябваше да те пазя по-добре.

— Да ме пазиш?

Той извърна поглед.

— О, между другото, донесох някои от компютърните реконструкции на последната снимка, ако въобще има смисъл да ги гледаме вече.

Той бръкна в джоба на сакото си, извади три сгънати листа и после посрещна погледа ми, притеснен от това, което виждаше в него.

— Ти си бил — ти си ме последвал до Джон оная нощ.

— Искаш ли да ги разгледаш, или не?

Взех листовете, без да го оставя на мира.

— Ти си бил.

По бузите му се появиха червени петна.

— Не можех да те оставя ей-така да пресечеш сам девет улици посред нощ, нали? След всичко това, което аз ти бях наговорил.

— В Елм Хил пак ли беше ти?

— Не. Бил е Фонтейн или Били Риц. Което показва, че е трябвало да се прилепя неотлъчно до тебе — той най-сетне се усмихна. — Идеята беше да не ме видиш.

— Аз по-скоро те усетих — казах, разтревожен от чувството, което бях изпитал оная нощ — чувството за злина, спомен за съзнанието на Минотавъра, за скрит срам. Откъде бях извадил това, ако не от себе си? Помрачен от съмнения, аз огладих листовете и разгледах компютърните образи един по един.

Бяха сгради, които никога не са съществували, сгради с по-тесни долни етажи под възвисяващи се слепи конструкции с форми на пирамиди, елипси, презокеански кораби. Празни тротоари без пукнатини водеха към кубични прозорци с остъклени портиерни. Имаха вид на виденията на ексцентричен милиардер за модерен музей на изкуствата. Опънах листовете между двама ни.

— Това ли е всичко?

— Другите бяха още по-лоши. Нали знаеш приказката — ако вкараш боклук, ще получиш боклук. Просто нямаше достатъчно информация. Но нали знаем все пак какво е всъщност?

— Магазинът на Стенмиц имаше нещо като триъгълен знак над витрината. Сигурно той е подсказал всичко това — показах устремените структури на горните етажи.

— Предполагам. — Том събра страниците с жест на разочарование и отвращение. — Хубаво би било, ако…

— Ако се разпознаваше някоя друга сграда?

— Не ми се ще да е свършило — каза Том. — Но, това е, момче, свърши. Искаш ли да ги задържиш? Да си занесеш сувенир вкъщи?

Не му казах, че вече си имам сувенир — исках да задържа компютърните халюцинации. Щях да ги закрепя на хладилника под снимката на майката на Тед Бънди.

7

На следващия ден Том дойде с новината, че Ардън Вес е предложил да подаде оставката си веднага след като се намери подходящ заместник. Беше очаквал, че кметът няма да приеме предложението му, но Мърлин Уотърфорд веднага беше обявил, че приема оставката, макар и с голямо прискърбие, и че Комитетът за справедлив Милхейвън ще има глас при избора на нов шеф на полицията. Полицаят, който беше убил момчето, беше временно лишен от правомощия и очакваше разглеждане на случая. Том стоя един час и преди да си тръгне, двамата си обещахме да поддържаме връзка.

Джон Рансъм дойде половин час преди края на времето за посещения и каза, че е разбрал какво иска да прави — щял да си купи селска къща в Дордон, където да работи върху книгата си, и да наеме апартамент в Париж за уикенди и ваканции в града.

— Имам нужда от голям град — каза той. — Имам нужда от много спокойствие за работата си, но не съм селски мишок. Като се подредя, бих искал да дойдеш да ми погостуваш. Ще го направиш ли?

— Разбира се — казах. — Чудесно би било. Това гостуване се оказа малко объркано.

— Объркано? Това беше кошмар. Аз бях обезумял през повечето време — Джон беше останал на крака по време на посещението си. Той натика ръцете в джобовете си и се полуобърна колебливо, най-напред към слънчевия прозорец, после отново към мене. — Ще те видя утре, като дойдеш да си стегнеш багажа. Трябва само да ти кажа колко важно беше за мене всичко, което ти направи тук, Тим. Страхотен беше. Фантастичен. Няма да го забравя.

— Голямо приключение беше — казах.

— Искам да ти направя подарък. Много мислих за това и макар че с нищо не бих могъл наистина да ти се отплатя за всичко, което направи, искам да ти дам картината, която ти харесва толкова. Вюйяр. Моля те, вземи я. Искам ти да я имаш.

Вдигнах поглед към него, прекалено стъписан, за да говоря.

— Не мога вече да я гледам, така или иначе. У нея има твърде много от Ейприл. А не искам да я продавам. Така че, моля те, направи ми услуга и я вземи.

— Ако наистина искаш да ми я дадеш — казах.

— Твоя е. Ще се погрижа за документите и ще намеря добри специалисти, които да я опаковат и да ти я изпратят. Благодаря ти.

Той запристъпва от крак на крак, без да знае какво още да каже, после си отиде.

8

Четири часа преди полета ми, Джон се обади да ми каже, че има среща с адвокатите си и не може да излезе. Бих ли имал нещо против да вляза с моя ключ и после да го пусна в пощенската кутия, след като заключа? Щял да ми изпрати картината при първа възможност и да ми се обади, за да ме държи в течение за осъществяването на плановете си.

— На добър час с книгата ти — каза той. — Знам колко е важна тя за тебе.

След пет минути се обади Том Пасмор.

— Опитах се да си изпрося да те съпроводя до летището, но Хоуган отказа. Ще ти се обадя след ден-два да видя как си.

— Том — казах, внезапно обзет от една идея, — защо не се преместиш в Ню Йорк? Ще ти хареса, ще спечелиш стотици интересни приятели и никога няма да ти липсват проблеми за разрешаване.

— Какво? — каза той с глас, изпълнен с престорено възмущение. — И да изоставя корените си?

Старшина Манджълоути стоеше до мене като куче пазач, докато ме изписваха от болницата, закара ме до „Илай плейс“ и се тътрузеше из къщата, докато аз решавах задача за едноръко стягане на багажа. Шината, която покриваше дясната ми ръка от пръстите до рамото, не позволяваше да сваля едновременно и двете си чанти, така че Манджълоути стоеше начумерено и ме гледаше да се качвам нагоре-надолу по стълбите. Когато слязох за втори път, той каза:

— Това тук са истински картини, нещо като картини с маслени бои, нали?

— Да — казах.

— Не бих сложил такава мацаница и в кучешка колибка.

Той ме изгледа, докато вдигах двете чанти с лявата си ръка, последва ме през вратата, изчака да заключа и ме остави да наместя сам чантите в багажника.

— Не сте много бърз — каза той.

Погледнах часовника си, когато той сви по „Бърлин авеню“ — до полета и имаше още час половина.

— Искам да спрем на едно място преди летището. Няма да се забавим много.

— Сержантът не спомена за никакви спирания.

— Не е нужно да му казвате.

— Вие наистина получавате царско обслужване — каза той. — Къде искате да спра?

— Областната болница.

— Поне е по пътя към летището.

9

Една сестра в състояние на перманентна ярост ме отведе с бърза маршова стъпка по коридор, претъпкан от древни мъже и жени в инвалидни колички. Някои от тях си мърмореха сами и дърпаха тънките си памучни халати. Те бяха жизнерадостните. Въздухът миришеше на урина и дезинфектиращи средства; лъщящ слой вода покриваше коридора, събирайки се тук-там в локви, които достигаха отсрещната страна. Сестрата прелетя над локвите, без да обяснява, без да се извинява или дори да поглежда надолу. Отдавна стояха тук.

Без да съм го молил за това, Манджълоути отказа да напусне колата и ми каза, че имам петнайсет минути на разположение, и нито секунда повече. Седем минути бяха минали, докато открия някой, който да ми каже къде е Алън, още пет минаха в препускане след сестрата през километри от коридори. Тя зави зад още един ъгъл, промъкна се покрай носилка, на която лежеше в безсъзнание стара жена, завита до врата с петносан бял чаршаф, и спря на входа към здрачно помещение, което имаше вид на нощен приют за бездомни старци. Редици легла, разположени на не повече от метър едно от друго, стояха покрай стените. Мръсните прозорци в дъното пропускаха нещо подобно по-скоро на мъгла, отколкото на светлина.

С глас на робот сестрата каза:

— Легло двайсет и трето.

Тя ме отпрати с поглед и се извърна да се скрие обратно зад ъгъла.

Старците в леглата бяха идентични като клонирани, институционализирани до такава степен, че бяха загубили всякаква индивидуалност — бяла коса върху бели възглавници, сбръчкани, увиснали лица, мътни очи и отворени усти. След това започнаха да се очертават и детайли: извит като човка нос, плешива, покрита с корица глава, изплезен език. Мърморенията на малкото старци, които не спяха и не се намираха в постоянен унес, звучаха като грешка. Видях цифрата 16 на леглото пред мене и тръгнах покрай редицата към 23.

Разпиляна бяла коса ограждаше хлътнало лице и предъвкваща уста. Бих го отминал, без да спра, ако не бях погледнал най-напред номера му. Рунтавите вежди на Алън бяха избуяли за сметка на останалата част от тялото му. Навярно винаги беше имал такива разклонени, оплетени вежди, но всичко друго в него не ми беше позволявало да ги забележа. Дори необикновеният му глас се беше смалил и думите му изчезваха в едва доловим шепот.

— Алън, — казах — тук е Тим. Чуваш ли ме?

Устата му увисна и за миг в очите му се появи нещо като искрица съзнание. След това устните му отново се задвижиха. Наведох се да чуя какво казва.

— … застанали на ъгъла и брат ми имаше клечка за зъби в устата си, защото си мислеше, че така изглежда по-мъжествен. Но така той изглеждаше само глупак, нищо повече, и аз му го казах. Казах му, знаеш ли защо тези глупаци се навъртат пред „Армистедс“ с клечки за зъби в устите си? Та хората да си мислят, че тъкмо са обядвали солидно там. Мисля, че всеки може да разпознае глупака, освен тези от собствения му вид. И тогава леля излезе и каза, „Караш брат си да плаче, кога най-сетне ще се научиш да си мериш приказките?“

Изправих се и поставих лявата си ръка на рамото му.

— Алън, кажи ми нещо. Аз съм Тим Андърхил. Искам да ти кажа довиждане.

Той леко извърна глава по посока към мене.

— Помниш ли ме? — попитах.

Очите му блеснаха, когато ме разпозна.

— Кучи сине. Не си ли умрял? Аз те прострелях зверски.

Коленичих до него, почти просълзен от облекчение.

— Алън, ти ме улучи само в рамото.

— Оня е мъртъв — гласът на Алън възвърна малка частица от някогашната си сила. Очите му се разшириха тържествуващо. — Наредих го.

— Не бива да оставаш в тая дупка — казах. — Трябва да те измъкнем оттук.

— Слушай, синко — усмивка разпъна отпуснатата му уста и хлътналото лице и огромните вежди ме повикаха да се приближа. — Трябва просто да се измъкна от това легло. Има едно място, което показах веднъж на брат си, оттатък реката. Ако само умеех да си меря проклетите приказки… — той примигна. В червените кладенчета под клепачите му се събра влага. — Проклятието на живота ми. Първо приказвам, после мисля. — Алън затвори очи и потъна във възглавницата си.

Аз казах:

— Алън? — Сълзи се стичаха от затворените ме очи и потъваха в тюла на бакенбардите. След миг си дадох сметка, че е заспал.

Когато се върнах в колата, Манджълоути изръмжа:

— Нямате ли часовник?

Отговорих:

— Ако се заядете още веднъж, ще натикам зъбите ви в гърлото с тоя гипс.

1

Когато се върнах в Ню Йорк, постарах се да се върна към моя ненормален живот, но тъкмо това връщане ми беше невъзможно. Всичко беше изчезнало, докато ме е нямало, и беше заменено с други предмети, които само на пръв поглед приличаха на предишните — креслата и канапетата, леглото ми и писалището, дори килимите и етажерките бяха с няколко сантиметра по-тесни или къси, не каквито трябва на височина или широчина, и недоловимо разместени, така че жилището ми се превръщаше в пъзел, разрешаван чрез насилственото натикване на парченцата на места, където би трябвало да има други парченца. Част от това чувство за разместеност се дължеше на необходимостта да пиша само с показалеца на лявата ръка, която отказваше да работи по обичайния си начин без помощта на другата, но що се отнася до останалото, причината беше в мене. Бях се върнал от Милхейвън толкова разцентрован, че вече не се намествах на обичайното си място в пъзела.

Приятелите ми по чудотворен начин ме отвличаха от това чувство за разместеност, като се суетяха заради раната ми и настояваха да чуят как съм успял да се докарам дотам, да бъда ранен в рамото от изтъкнат професор по религиознание. Историята беше дълга и изискваше много време за разказване. Те не се задоволяваха с резюмета, искаха подробности и живи описания. Маги Ла беше особено заинтригувана от онова, което се беше случило сутринта, когато се бях изгубил в мъглата, и ми каза, че е било нещо съвсем просто.

— Влязъл си в книгата си. Видял си героя си и той е бил ти самият. Затова си казал на човека в линейката, че името ти е Фий Бандолайър. Защото какъв друг смисъл има тая книга, която пишеш.

— Много си умна — казах, малко стреснат от проницателността й.

— Най-добре ще е да свършваш тая книга, да я извадиш от себе си — каза тя и това беше проницателно.

Когато Вин донесе чинии с виетнамски лакомства от кухнята на „Сайгон“, Маги настоя да се върне обратно за супа.

— Този човек се нуждае от много супа — каза тя и Вин навярно се съгласи, защото се върна веднага и то с такива количества супа, които биха могли да ни изхранят и тримата в продължение на една седмица и които, разпределени в различни съдове, той прибра в хладилника ми.

Майкъл Пул искаше да знае периода, през който Фий Бандолайър е бил Франклин Бачълър, и се интересуваше дали смятам, че знам какво се е случило, когато Джон Рансъм достига лагера на Бачълър.

— Нали е казал, че е стигнал там два дни преди другия човек? Какво е правил там цели два дни?

— Ял е супа — каза Маги.

За два-три дни тези приятели се струпаха около мене като семейство, каквито те са, отвреме-навреме и за различни периоди, заедно или поотделно. После, тъй като знаеха, че се нуждая от това, започнаха да ме оставят повече време насаме.

С един пръст и под непривичен ъгъл спрямо клавишите, започнах да преписвам на компютъра това, което бях написал в къщата на Джон. Това, което иначе би ми отнело една седмица, се проточи цели две. Кукичките и зъбците в гърба ми се нагорещяваха и преобръщаха и на всеки половин час трябваше да се изправям и облягам на стената, за да ги натикам обратно по местата им. Лекарят ми даде много хапчета, които съдържаха кодеин, но след като открих, че кодеинът ме забавя още повече и предизвиква главоболие, престанах да ги пия. Продължавах да преписвам още два дни, опитвайки се да пренебрегна както болката в гърба, така и усещането за по-крупно неразположение.

Най-напред пристигна картината на Брайън Дориан, а пет дни по-късно се появи и Вюйяр, завит в трийсетсантиметрова опаковка, доставена в дървен сандък. Мъжете, които я доставиха, дори ми я окачиха — и това било част от услугата. Поставих картините на една дълга празна стена с лице към писалището ми, така че да мога да поглеждам към тях, докато работя.

Том Пасмор ми се обади и ми каза, че все още се занимава с разни глупости, каквото и да означаваше това. Джон Рансъм се обади да ми каже, че е намерил място за Алън в „Голдън манър“, дом за възрастни хора, в който повечето от стаите имали изглед към езерото.

— Мястото има вид на луксозен хотел и струва цяло състояние, но Алън със сигурност може да си го позволи — каза Джон. — Надявам се, че и аз ще мога да си позволя нещо подобно, когато остарея.

— А психически?

— Психически ту включва, ту изключва. Понякога е все едно, че разговаряш с някогашния Алън, друг път той прекъсва всякаква връзка и си говори сам. Но честно казано, струва ми се, че това се случва все по-рядко. — Той без преход попита дали съм получил картината. Казах, че съм я получил и му благодарих.

— Знаеш ли, че струваше близо хиляда долара, за да я опаковат и изпратят по тази служба?

Една вечер около осем часа, три и половина през нощта за него, Гленрой Брейкстоун ми се обади от Франзция и обяви, че искал да говори за Айк Куебек. Говори за Айк Куебек в продължение на четиридесет минути. Каквото и да употребяваше напоследък Гленрой, очевидно във Франция го имаше в големи количества. Когато свърши, той каза:

— Сега вече си в списъка ми, Тим. Ще ти се обаждам.

— Много ще се радвам — казах и това беше чистата истина.

На следващата сутрин завърших с преписването на всичко, което бях написал в Милхейвън. За да отпразнувам случая, легнах си веднага и спах един час — откакто се бях върнал, почти не можех да спя нощем. После слязох и обядвах в „Сайгон“. След като се върнах в апартамента си, започнах да пиша нови сцени, нови диалози. И тогава се занизаха истинските ми неприятности.

2

Безсънието навярно беше част от проблема. Така, както пръстите на лявата ми ръка мистериозно бяха загубили способността си да печатат, тялото ми беше загубило способността си да спи. През първите нощи в Ню Йорк се събуждах в четири сутринта и прекарвах останалата част от нощта, легнал в леглото със затворени очи, в очакване дълго след зазоряването да настъпи постепенното душевно изхлузване, отпускането на разума, което сигнализира началото на несъзнателното. За да компенсирам загубения сън, дремвах по един час след обяд. След това започнах да се будя в три през нощта — със същите резултати. Опитах се да чета и сутринта започна да ме заварва все още четящ. В края на първата седмица вече си лягах в единадесет и се събуждах в два след полунощ. След още четири-пет нощи въобще престанах да заспивам. Свалях дрехите си, измивах си зъбите, лягах в леглото и тутакси се чувствах, сякаш току-що съм нагълтал двойно еспресо.

Не можех да обвинявам гипса или болките в гърба и рамото. Те бяха неудобни, тежки и дразнещи, но не те бяха проблемът. Тялото ми беше забравило как да спи нощем. Отидох пак на лекар и той ми предписа приспивателно. Две вечери вземах хапчетата преди да си легна, с тревожното следствие, че се измъквах от продължителен унес в шест сутринта и се оказвах прав до прозореца или седнал на канапето, без да си спомням какво се е случило, след като се бях изпънал в леглото си. Вместо сън, получавах амнезия. Хвърлих хаповете, започнах да дремвам по два часа през деня и зачаках да ми мине. По времето, когато започнах да пиша нови страници, бях вече престанал да си лягам — около полунощ вземах душ, преобличах се и последователно работех, четях или се разхождах из апартамента. Понякога загасях светлините и пишех на тъмно. Пиех много аспирин и витамин С. Понякога отивах в кухнята и гледах сюрреалистичните сгради, които компютърът на Том беше изобретил. След това се връщах на бюрото и се изгубвах в моя измислен свят.

Въпреки умората работата ми препускаше пред мене като някакво животно, тигър или газела, което се опитвах да уловя. Почти не съзнавах писането си — преживявах се по-скоро, като че ли ме пишеха. Виждах всичко, подушвах всичко, докосвах всичко. През тези часове преставах да съществувам. Като медиум просто записвах. Когато започвах да се събуждам за различните си болки, виждах, че е седем или осем сутринта. Докретвах до леглото си, лягах и си почивах, докато умът ми продължаваше да преследва препускащия тигър. След петнайсет минути изтощено неспане, ставах и се връщах на компютъра.

Понякога забелязвах, че през цялата нощ съм писал Фий Бандолайър вместо Чарли Карпинтър.

Всичко това би трябвало да е отрадно и през по-голямата част от времето наистина беше. Но дори когато бях най-дълбоко потънал в книгата си, през онези часове, когато нямах лично съществуване, някаква дремеща част от мене се мяташе в емоционални крайности. След като спирах да печатам, пръстите ми се тресяха — дори пръстите, пленени в гипса, потръпваха. Бях навлязъл в детството на Фий Бандолайър, за когото ужасът и потресението бяха нещо познато. Но не всичките ми тревоги идваха от това, което пишех.

По време на двучасовите си следобедни дремки сънувах, че съм се върнал в трупното отделение и забивам ръцете си в мъртви и разкъсани тела. Срещах мършавия виетконгец на „Страйкър тайгър“ и замръзвах, изправен и безпаметен, докато той вдигаше архаичната си пушка и изпращаше куршум в мозъка ми. Стъпвах на мина и се превръщах в червена омара като Боби Сует. Прекосявах поляна, цялата застлана с убити мъже, така че трябваше да стъпвам по телата им, поглеждах надолу, виждах пурпурно-сребърни вътрешности, осъзнавайки собствената си смърт. Пол Фонтейн седеше на носилката с пистолет в ръка, казваше „Бел“ и пръсваше гърдите ми с куршум.

В продължение на двайсет години основната част от работата си бях свършвал през следобедите. След като забравих как се спи нощем, след като започнах да влизам в ада при всяко задремване, тези часове се превръщаха в пустиня. Това, което пишех, излизаше насилено и безжизнено. Не можех да спя, не можех и да пиша. Така че пъхвах бележника си в джоба и тръгвах на дълги разходки.

Влачех се през Сохо. Минавах невиждащ през „Уошингтън скуеър“. Мотаех се безпаметно из книжарницата „Три лайвс“ и идвах на себе си в книжарница „Букс“ на много километри разстояние. Отвреме-навреме някой дребен инцидент си пробиваше неохотно път до бележника ми, но през повечето време бях в Милхейвън. Хора, които никога не бях виждал, ми се явяваха като Джон Рансъм и Том Пасмор. Лишените от светлина очи и ръждивото лице на Рос Маккандлис се накланяше към мене от прозореца на отминаващ автобус. Улица след улица аз продължавах да вървя по „Ливърмор“, най-сетне забелязах знака на кръчмата „Уайт хорс“ и си дадох сметка, че съм на улица „Хъдсън“.

Около седем часа на едно, както се оказа последното такова, окаяно скитане, минах покрай магазин за алкохол, спрях, върнах се и си купих бутилка водка. Ако имах нужда от забрава, знаех как да я постигна. Занесох бутилката вкъщи в белия найлонов плик, поставих я на кухненския плот и се вторачих в нея. Потейки се, дълго се разхождах из апартамента. После се върнах в кухнята, отвъртях капачката и изсипах водката в мивката.

Щом тя изчезна в канала, слязох да вечерям и казах на всички, че днес се чувствам много по-добре, благодаря, само имам известни затруднения със съня. Насилих се да изям поне половината от храната в чинията си и изпих три бутилки минерална вода. Маги Ла излезе от кухнята, изгледа ме продължително и седна срещу мене.

— Не си добре — каза тя. — Какво става с тебе?

Казах й, че не знам.

— Понякога те чувам да се разхождаш посред нощ. Не можеш ли да спиш?

— Това е май проблемът.

— Защо не отидеш на някоя от срещите на ветерани? Може да ти помогне.

— Ветераните от Милхейвън не се срещат — казах аз и я уверих, че няма защо да се безпокои за мене.

Тя спомена нещо за терапия, изправи се, целуна ме по главата и отново ме остави сам.

Когато се качих в жилището си, проверих ключалките си, нещо което след завръщането си правех по четири-пет пъти всяка нощ, взех душ, преоблякох се в чисти дрехи, отидох до писалището си и включих компютъра. Когато видях, че ръцете ми все още се тресат, дочух отново думите на Маги. Сега те не ми прозвучаха по по-приемлив начин, отколкото първия път. Преди години бях ходил два пъти на срещи с една ветеранска група, но хората в нея бяха участвали в някаква, общо-взето, различна война. Що се отнася до терапията, бих предпочел направо да се озова в изолационна зала и на масата за електрошокове. Опитах се да се върна в света на работата си и си дадох сметка, че дори не помня последните думи, които бях написал. Извадих главата на екрана, натиснах копчето със стрелата, така че за миг стигнах мястото, на което бях спрял да работя сутринта. След това се случи отново нощното чудо и аз паднах в гърлото на романа си.

3

Нещо потресаващо — не виждам друга подходяща дума — ми се случи на следващия ден. Причината беше един обикновен миг, банален от всяка външна гледна точка, но той извика един друг момент, съвсем не обикновен, от архаичната история, която предупреждаваше да не се поглежда назад и която си бях представял, спотаена зад жените на Орфей и Лот, и този поглед наистина ме превърна в нещо като стълб от сол, поне за известно време.

Собствените ми викове ме бяха изстреляли от обичайните ми кошмарни дневни задрямвания, смесващи Виетнам и Милхейвън. Ризата беше залепнала по кожата ми и възглавницата беше лъснала от пот. Смъкнах ризата и с пъшкане се отправих към банята, за да наплискам лицето си със студена вода. С чиста риза отидох до бюрото си, седнах пред компютъра и затърсих онази способност за отдаване, която ми даваше достъп до книгата ми. Мразех самата идея за излизане. Както се беше случвало всеки втори следобед през последните две седмици, вратата към книгата отказа да се отвори. Предадох се, оставих компютъра и закрачих из апартамента в състояние на границата между живота и смъртта. Жилището ми приличаше на клетка, построена за някакъв съвсем различен вид животно. Хрумна ми, че моите странни следобедни обиколки на Манхатън са може би съществена част от нощната ми работа — че може би те позволяваха на въображението ми да се напълни отново. Хрумна ми също, че това е примитивно магическо мислене. Но колкото и да беше безсмислена, това беше най-добрата идея, която ми дойде, така че напуснах клетката си и излязох на „Гранд стрийт“.

Топлата лятна светлина блестеше по витрините на галериите и магазините за дрехи и жените от Ню Джърси и Кънектикът се движеха сред местните хора като пътнички от по-богата планета. Днес по-голямата част от местните хора като че ли бяха млади мъже по джинси и ризи за ръгби. Те всичките бяха възпитаници на „Уол стрийт“, ембрионални разновидности на Дик Мюлър, които бяха превзели ателиетата на художниците, когато наемите в Сохо изтласкаха художниците към Хобокън и Бруклин.

Спрях пред най-близкия видеомагазин и се почудих дали да не наема „Празникът на Бабет“ за двадесети път. Можех да наваксам всички филми на Педро Алмодовар, които не бях гледал още, или да си организирам ретроспекция на Джоун Крофорд, като започна с „Усмирителна риза“. Наред с всички обичайни афиши за Мел Гибсън и Том Круз, на витрината имаше и афиш за серия от черни филми, които се издаваха на видеокасети за пръв път. Това вече е нещо, помислих си аз и се приближих да разгледам афиша. Заедно с кутията за „От опасни дълбини“, филмът, който според Том е бил прожектиран в нашия квартал по времето на убийствата на Синята Роза. Взрях се в картинката върху кутията, за да доловя подробностите. Главните роли в „От опасни дълбини“ се изпълняваха от Робърт Райън и Айда Люпайно, режисьор беше Робърт Сьодмак. Казах си, че ще го взема някой ден и продължих.

В книжарницата на „Спринг стрийс“ си купих „Карта на теченията“ на Джон Ашбъри и докато разписвах чека, бързо и непредвидимо се хързулнах в отчаянието. Видях се как изсипвам водката в мивката предишната вечер. Исках си я обратно, исках голяма студена чаша с течен наркотик в ръката си. Щом излязох от книжарницата, отидох в едно кафене и седнах на маса в най-отдалечения от бара край, за да си поръчам някаква минерална вода. Келнерът ми донесе бутилка „Пелегрино“ и аз се насилих да я пия бавно, докато отворя книгата на Ашбъри и прочета първите няколко страници. Отчаянието започна да се отдалечава. Допих водата и прочетох още стотина реда от Карта на теченията. После оставих няколко банкноти на масата и отново излязох на слънчевата светлина.

После се случи нещо, което би могло да бъде кулминацията на всичките тези събития. Можеше просто да е резултат от двучасовия сън в денонощие или от терзаещите сънища, които ми се нахвърляха през тези два часа. Но не мисля, че е което и да било от тези неща. Мисля, че се случи, защото беше изчакало момента си.

На едно място за паркиране от другата страна на улицата спря дълъг сив мерцедес, от него излезе едър блондин с брада и заключи вратата. Косата му се спускаше на една дълга вълна върху яката и брадата му беше твърда и разпенена. Макар че не го бях срещал лично, разпознах, че е един художник — Алън Стоун, който беше станал прочут в периода между Анди Уорхол, и Джулиан Шнабъл. Неотдавна в галерия „Уитни“ беше имал ретроспективна изложба, получила отрицателни оценки почти навсякъде. Алън Стоун се отдалечи от колата си и ме погледна със студени бледосини очи.

Видях. Това беше всичко, което се случи, но то беше достатъчно. Видях.

На вътрешен екран, който заличи улицата помежду ни, голямата руса глава на Хайнц Стенмиц се надвеси над мене. Беше ухилен като вълк и натискаше тила ми, докато аз стоях коленичил в полумрака, натикан между огромните му бедра, с ръце протегнати през скута ми и с пръсти, здраво притиснати до голямото венесто червено нещо, щръкнало към мене от панталоните му. То, център и преден план на сцената, пулсираше в ръцете ми.

— Сложи го в устата си, Тими — каза той, почти умоляващ, и натисна главата ми към другата глава, устата ми — към другата мъничка уста.

Потреперах погнусен и видението се пръсна. Алън Стоун се беше извърнал от погледа ми, каквото и да беше видял в него, и вървеше покрай предницата на колата си към черната двойна врата, врязана на равнището на тротоара, в една пищна сграда.

Лицето ми гореше. Кожата на главата ми се опитваше да се отдели от черепа ми. Стомахът ми се преобърна, аз пристъпих наред и избълвах в канавката розова смесица от италианска вода и частично смляна виетнамска храна. Прекалено шокиран, за да се притесня, стоях и гледах изповръщаната гадост. Когато вътрешностите ми се сгърчиха отново, изхвърлих още от розовата лава. Върнах се на тротоара и видях две от добре облечените жени от предградията да стоят като заковани на около два метра от мене с лица, вцепенени от отвращение. Те извърнаха очи и бързо пресякоха улицата.

Избърсах устата си и тръгнах към ъгъла, отделяйки себе си от мацаницата в канавката. Краката ми като че ли не принадлежаха на тялото ми и бяха прекомерно дълги. Фий Бандолайър, казах си.

Когато се върнах на „Гранд стрийт“, срутих се в едно кресло и започнах да плача, сякаш се нуждаех от безопасността на собствената си обстановка, за да изпитам огромността на това, което чувствах — шок и мъка. А също — гняв. Един поглед на улицата беше отключил един момент, поредица от моменти, които бях натикал в ковчеже преди много години. Бях навързал верига след верига около ковчежето. След това бях хвърлил ковчежето на дъното на душевен кладенец. Оттогава-насетне то не бе преставало да бълбука и кипи. Сред всички чувства, които изпитах отвътре, имаше и изумление — това се бе случило на мене, на мене и аз нарочно, разрушително бях забравил всичко за него.

Нахлуваха спомен след спомен. Частични, фрагментарни, парцаливи като облаци, те ми връщаха моя собствен живот — те бяха липсващите парченца от пъзела, които позволяваха всичко останали да заемат местата си. Бях срещнал Стенмиц в киното. Бавно, търпеливо, казвайки някои неща, без да казва други, играейки си със страха ми и с авторитета си на възрастен, той ме беше принудил да правя каквото искаше. Не знаех колко дни съм го срещал, за да коленича пред него и да го вземам в устата си, но това беше време, което детето-аз бе преживяло като окаяна вечност — четири пъти? Пет пъти? Всеки случай беше отделна смърт.

Около десет се довлякох до ресторант, където знаех, че няма да срещна познати, преборих се с някаква вечеря, после се довлякох обратно вкъщи. Разбрах, че съм направил точно това, което исках — вместо терапия, бях се подложил директно на електрошокове. В полунощ взех обичайния втори душ — този път не за да се подготвя за работа, а за да се почувствам чист. След около час си легнах и почти веднага потънах в първия истински осемчасов сън от две седмици насам. Когато на следващата сутрин се събудих, знаех само какво Пол Фонтейн се беше опитал да ми каже на предната морава на Боб Бандолайър.

4

По-голямата част от следващия ден прекарах на бюрото си с чувството, че прехвърлям купчина чакъл с пинсета — истински изречения, не изречения от наръчник по писане, излизаха, но само колкото да напълнят две страници. Около четири часа изключих компютъра и си тръгнах, давайки си сметка, че ще ми трябват поне няколко седмици, за да се приспособя към това, което току-що бях научил за себе си. Прекалено неспокоен, за да мога да чета книга, или да изседя един филм, отзовах се на стария си подтик да съм на крака и да ходя нанякъде, но две седмици безцелно замаяно бродене ми бяха достатъчни. Имах нужда от цел.

Най-сетне взех телефонния указател и започнах да търся организации на ветерани. Шестото ми обаждане попадна на информация за група на ветерани, които се срещах всяка вечер в шест чеса в сутерена на църква в „Ийст търтис“ — „Мърей хил“. Те приемаха хора, които просто се отбиват. Без това да е, което ми трябва, тази група ми даде каквото търсех — цел за една дълга разходка. Излязох от „Гранд стрийт“ в пет и петнайсет и стигнах до ниската, оградена тухлена църква десет минути по-рано.

5

Когато слязох в сутерена, двама кльощави мъже с оредяваща коса, неоформени бради и части от различни униформи нареждаха в кръг дузина сгъваеми столове. Възпълен свещеник с големи мустаци и свещенически сюртук, наръсен с пепел от цигари, стоеше пред една очукана маса и пиеше кафе от картонена чаша. И тримата хвърлиха поглед към шината ми. Едно старо пиано беше поставено в ъгъла, а по стените висяха илюстрации към Библията и цветни карти на Светите земи. Кафяви петна с неправилна форма покриваха бетонния под. Почувствах се като в подземието на „Хоули сепълкър“.

Двамата мършави ветерани ми кимнаха и продължиха да подреждат столовете. Свещеникът се приближи и сграбчи ръката ми.

— Добре дошъл. Аз съм отец Джо Морган, но всички обикновено ме наричат отец Джо. Това е първото ви идване тук, нали? Как е името ви?

Казах му името си.

— И сте бил във Виетнам, разбира се, като Фред и Хари ето там — и като мене. Още преди да отида в семинарията. Карах корабче по делтата.

Потвърдих, че съм бил във Виетнам и той ми наля кафе от метален съд.

— Така започнахме всички, разбира се, хора като нас, които се събирахме, за да видим дали можем да си помогнем един на друг. Напоследък човек не знае кой ще се появи — идват момчета, които са били в Гренада, в Панама, момчета от „Дезърт Сторм“.

Фред или Хари ми отправи остър, пренебрежителен поглед, но той не се отнасяше до мене.

— Както и да е, чувствайте се като у дома си. Целта тук е споделянето, подкрепата и разбирането, така че ако искате да дадете воля на чувствата си, не се притеснявайте. Тук не са нужни никакви задръжки. Нали, Хари?

— Почти никакви — каза Хари.

До шест часа дойдоха още седем мъже, като трима от тях носеха части от стари униформи, подобно на Хари и Фред, а останалите бяха по костюми или спортни якета. Щом седнахме, пет-шест души запалиха цигари, включително свещеникът.

— Тази вече сред нас има две нови лица — каза той, изкарвайки огромен облак от сив дим — и аз бих искал да минем по кръга, като всеки каже името си и частта си. После всеки, който иска нещо да каже, направо да взема думата.

Боб, Франк, Лестър, Хари, Тим, Джак, Гроувър, Пиуи, Джуан, Бъди, Бо. Смахната бърканица от батальони и дивизии. Нервничещият дребен човечец Бъди каза:

— Е, както някои от вас вече знаят от преди две седмици, когато дойдох тук най-напред, бил съм шофьор на камион в Кам Ран Бей.

Веднага се дистанцирах. Това помнех от другите срещи с ветерани, които бях посещавал преди четири-пет години — описание на война, която никога не бях виждал, която въобще не приличаше на война. Бъди беше уволнен от работата си като пощальон и приятелката му беше казала, че ако пак почне да се държи смахнато, ще го напусне.

— Какво правиш като се държиш смахнато? — попита някой. — Какво значи „смахнато“?

— Ами не мога да приказвам. Само лежа в леглото и гледам телевизия по цял ден, но не виждам наистина, разбираш ли? Като да съм сляп и глух. Като дупка в земята съм.

— Когато аз се смахна, тичам — каза Лестър. — Просто запрашвам, човече, без да знам какво правя. Такъв страх ме хваща, че не мога да спра, като че ли отзад нещо ме гони.

Джак, мъж в тъмносин костюм, каза:

— Когато мене ме хване страх, вземам си пушката и се качвам на покрива. Не е заредена, но се целя с нея по хората. Мисля си за това какво би станало, ако започна да стрелям.

Всички го изгледахме и той сви рамене:

— Помага.

Отец Джо говори с Джак известно време и аз отново изключих. Чудех се след колко време ще е прилично да си тръгна. Джуан разказа дълга история за свой приятел, който се застрелял в гърдите, след като се върнал от продължително патрулиране. Отец Джо говори много време и Бъди започна да примърдва. Искаше да му кажем как да постъпи с приятелката си.

— Тим, още нищо не си ни казал — вдигнах поглед и видях, че отец Джо е вперил в мене навлажнени очи. Това, което беше казал на Джуан, го беше развълнувало. — Има ли нещо, което би искал да споделиш с групата?

Мислех да поклатя глава и да пасувам, но една сцена изникна пред погледа ми и аз казах:

— Когато най-напред пристигнах във Виетнам, бях в отделение за регистрация на загиналите в лагера Бяла звезда. Един от хората, с които работех, се казваше Скут.

Описах как Скут беше коленичил до торбата с трупа на капитан Хейвън и казваше: Насмалко да влезе и да излезе от тука, преди да му засвидетелствам почитта си. Разказах им какво беше направил с тялото.

За миг всички замълчаха, после Бо, един от мъжете в облекло, съчетаващо стари униформи, каза:

— Има едно нещо, едно място, за което не мога да престана да мисля. Дори не съм видял какво по дяволите се е случило там, но е заседнало в главата ми.

— Кажи го — каза свещеникът.

— Бяхме в провинция Даларк, далеч на север — Бо се наведе напред и постави лакти върху коленете си. — Ще прозвучи малко странно — преди отец Джо да го подкани отново да си го каже, той наклони глава и погледна странично към мене. — Но това, което, Тим ли беше? Това, което Тим каза, ми напомни нещо. Искам да кажа, че никога не съм видял американец да прави такива дивотии и много мразя когато разни хора приказват, като че ли това е всичкото, което сме правили там. Ако някой иска да ме подлуди, трябва само да ми каже за така наречените зверства, които сме извършвали там, ясно ли е? Защото аз лично никога не съм видял такова нещо. Нито веднъж. Това, което видях наистина, това, което виждах отново и отново, беше доброто, което американците вършеха за онези хора. Говоря за храна и лекарства, за помощта за децата.

Всички в кръга се съгласиха по някакъв начин — всички бяхме виждали и това, също.

— Но оня път, за който говоря, сякаш влязохме в град на призраци. Истината е, че се изгубихме, имахме един лейтенант, който току-що беше излязъл от школата и чисто и просто се загубихме. Той ни караше да се движим в голям кръг и само той не можеше да разбере какво правим. Останалите си викахме, майната му, мисли си, че е водач, нека води. Като се върнем в базата, нека той да дава обяснения. И така карахме три-четири дни и лейтенантът едвам-едвам започва да разбира какво става. След което започваме да подушваме пожара.

Миризма като от стар пожар, нали разбирате? Не като от горски пожар, а като от горяща сграда. Щом духнеше от север, долавяхме миризмата на пепел и мърша. И скоро миризмата стана толкова силна, че знаехме, че сме почти там, каквото и да беше това. Лейтенантът имаше задача, може би би могъл да си спаси задника, ако се върне с нещо добро — по дяволите, даже не трябва да е добро, просто да е нещо, което да донесе, като че ли тъкмо това е търсил толкова дълго време. Така че куцукахме из джунглата още половин час и вонята става все по-ужасна и по-ужасна. Вони като изгорена кланица. Освен това, около нас няма никакъв шум, ни птици, ни маймуни, ни обичайното пищене, което сме чували винаги друг път. Джунглата е обезлюдена, човече, празна е, няма нищо друго освен нас.

Така че след около половин час стигнахме до това място и се вледеняваме — не е селище, не е паланка, това е насред джунглата, нали така? Но има вид на нещо като градче, само че изгорено в по-голямата си част и останалата част още гори. От овъглените колове може да се разбере, че е имало голяма ограда около него — част от нея още стърчи. Още се вижда проклетата мозайка от малки парцалчета, където тия хора са имали колиби, наредени по тесните им улички. Били са от слама, предполагам, и нищо не е останало — само дупки в земята и тук-там останки от пода. И труповете.

Много трупове, много, много трупове. Някой е събрал много от тях на голяма камара и се е опитал да ги запали, но е станало само това, че вътрешностите им са зейнали. Все жени и деца и двама стари мъже. Ярдци — първите ярдци, които видях, и всичките бяха мъртви. Изглеждаше като оня Джоунстаун, като оная история с Джим Джоунс15, само че тия трупове имаха дупки от куршуми. Вонята беше невъобразима, очите ти се насълзяваха от нея. Сякаш някой беше накарал всички тези хора да застанат в голям кръг и след това ги беше пръснал на парчета. Не казвахме нито дума. Не можеш да говориш за това, което не разбираш.

На другия край на мястото имаше част от пръстена стена и много кръв по земята. Видях един разцепен М–16 до един голям железен казан, закачен над угаснал огън. Някой се беше потрудил над тоя М–16. Бяха отчупили приклада и дулото беше изкривено. Погледнах в казана и съжалих, че въобще ми е хрумнало това. През пяната отгоре се виждаха кости да плуват в нещо като желе. Дълги кости, като от крака. И ребра.

И тогава видях, това което не исках да видя. До казана имаше бебе. Разрязано наполовина, точно през коремчето. Имаше може би трийсет сантиметра между горната част и долната част, където бяха червата му. Беше момче. Може би на около годинка. И не беше обикновено ярдче, защото имаше сини очи. И нослето му беше друго — право, като нашите.

Бо преплете пръсти и се вгледа в тях.

— Беше като че ли избиваме собствените си хора, разбирате ли? Като че ли избивахме своите. Не можах да го понеса повече. Казах си, това е прекалено странно, отсега-нататък единственото, което искам, е да търся начин да се махна от това място, писна ми да виждам разни неща. Отсега-нататък просто следвам заповеди — до тук бях, човече.

Отец Джо изчака секунда, поклащайки глава като мъдрец.

— Чувстваш ли се по-добре по отношение на този инцидент сега, когато разказа за него на групата?

— Не знам — Бо се оттегли в себе си. — Може би.

Джак вдигна ръцете си на няколко сантиметра над скута си.

— Не искам да продължавам да се качвам на покрива. Може ли да поговорим още малко за това?

— Не си ли чувал за сила на волята? — попита Лестър.

Срещата приключи малко след това и Бо изчезна почти веднага. Помогнах на Хари и Франк да съберат столовете, докато отец Джо ми казваше колко много съм спечелил от тази среща.

— Човек трудно се освобождава от тези чувства. Много пъти съм виждал мъже да преживяват неща, които дори не могат да схванат преди да са минали един-два пъти — той постави ръка на рамото ми. — Може би няма да повярваш, Тим, но нещо се случи с тебе, докато Бо споделяше с нас. Той те докосна. Върни се пак при нас и дай възможност на другите да ти помогнат, а?

Казах му, че ще си помисля.

6

Когато отворих вратата на жилището си, червената светлинка на телефонния секретар проблясваше като фар в мрака, но аз я пренебрегнах, отидох в кухнята, като запалвах всички лампи по пътя. Не можех дори да си представя как бих могъл да разговарям с някого. Чудех се дали някога щях да знам истината за каквото и да било, дали формата на моя живот, а и на други животи също, ще придобие някога постоянни очертания. Какво се беше случило в действителност в лагера на Бачълър? Какво беше намерил Джон там и какво беше направил? Направих си чаша билков чай, занесох я в стаята и седнах пред картините, които ми бяха изпратени от Милхейвън. Бях ги гледал пред дългите нощи на работата си, бях им се радвал и възхищавал, но до тоя момент не ги бях виждал истински — не ги бях виждал заедно.

Картината на Вюияр беше много по-велика от тази на Брайън Дориан, но според чии мерки? На Джон Рансъм? На Ейприл? Според моите, поне в този момент, те имаха толкова много общи черти, че говореха с един и същ глас. Въпреки всичките си разлики, те изглеждаха натежали от възможности, от изразителност, както саксофона на Гленрой Брейкстоун или както човешко гърло — преливащи от смисъл. Хрумна ми, че за мене и двете картини се отнасяха до един и същи човек. Самотното момче, което се взираше от измамно удобния свят на Вюияр, щеше да порасне и да стане мъжът, обърнат към отчайващия бар на Брайън Дориан. Бил Дамрош в детството си, Бил Дамрош близо до края на живота си — изрисуваните фигури като че ли бяха изскочили върху стената от страниците на ръкописа ми, сякаш там, където бе минал Боб Бандолайър, Дамрош го следваше като на буксир. Хайнц Стенмиц означаваше, че и аз бях част от шествието.

Червената светлинка примигваше до лакътя ми. Допих чая си, оставих чашата и пуснах записа.

— Тук е Том — каза гласът. — У дома ли си? Ще вдигнеш ли телефона? Е, защо не си у дома? Исках да поговоря с тебе за нещо може би интересно, което изникна вчера. Може да съм полудял. Но помниш ли как си говорехме за Лени Валънтайн? Оказа се, че не е фикция, истински е в крайна сметка. Това интересува ли те? Има ли значение? Обади ми се. Ако не се обадиш, аз ще те потърся пак. Това е заплаха.

Пренавих лентата, загледан към картините от другата страна на стаята, като се опитвах да си спомня къде бях чувал името Лени Валънтайн — то носеше странната старомодна атмосфера на отдавнашна книга с кичозни меки корици. После се сетих, че Том беше споменал името като един от възможните източници на „Елви холдингс“. Как този хипотетичен персонаж би могъл да е „истински в крайна сметка“? Не бях сигурен дали искам да знам, но вдигнах телефона и набрах номера.

7

Изчаках записаното му съобщение и казах:

— Здрасти, тук е Тим. Какви ми ги приказваш? Не съществува Лени…

Том вдигна слушалката и заговори:

— Слава богу, получил си съобщението ми. Можеш да постъпиш както искаш, твоя работа, но мисля, че този път трябва да направя нещо и аз веднъж в живота си.

— По-полека — казах, леко разтревожен и още по-озадачен от преди. Думите на Том бяха прелетели покрай ушите ми толкова бързо, че почти не ги схванах. Трябва да решиш какво?

— Чакай да ти кажа какво съм правил напоследък — каза Том. За около една седмица той се беше занимавал с два-трите други случая, които ми беше споменал в болницата, но без да разсее депресията, която и аз бях забелязал. — Занимавах се съвсем автоматично. Два от случаите се изясниха, но това не е кой знае какво постижение за мене. Както и да е, реших да погледна отново всичките тези Алънтауни, или който и да е друг град с подходящо име, за да видя дали не съм пропуснал нещо първия път.

— И си открил Лени Валънтайн?

— Най-напред открих Джейн Райт — каза той. — Нали помниш Джейн? Двайсет и шест годишна, разведена, убита през май 1977 година?

— Не може да бъде.

— Напротив. Джейн Райт е живяла в Алъртън, Охайо, едно градче на река Охайо с около петнайсет хиляди жители. Приятно местенце, сигурен съм. Между 1973 и 1979 се извършват няколко хаотични убийства — всъщност дванайсет, по две годишно, трупове по полето, такава работа — и около половината остават нерешени, но от местния вестник разбрах, че повечето хора са смятали убиеца, ако ставало дума за един убиец, за някакъв бизнесмен, чиято работа го е водела в града отвреме-навреме.

— Джейн Райт — казах. — От Алъртън, Охайо. Не разбирам.

— Чуй още нещо. Името на инспектора, който се е занимавал със случая, е Ленърд Валънтайн.

— Не може да бъде — казах. — Невъзможно е. Нали разработихме всичко това. Пол Фонтейн е бил в Алънтаун, Пенсилвания, през май седемдесет и седма.

— Именно. Бил е в Пенсилвания.

— Старецът, с когото говорих, Хабъл, посочи право в образа на Фонтейн.

— Може би не е бил добре със зрението.

— Зрението му е ужасно — казах, спомняйки си как заби нос в снимката.

Том остана безмълвен за момент и аз изпъшках.

— Знаеш ли какво значи това? Пол Фонтейн е единственият инспектор в Милхейвън, за когото знаем, че не би могъл да е убил Джейн Райт. Какво тогава правеше в тази къща?

— Предполагам, че е започвал свое собствено малко разследване — каза Том. — Може ли да е съвпадение, че жена с името Джейн Райт е била убита в град с точно каквото трябва име, в точно който трябва месец, на точно която трябва година? И че инспекторът, който разследва случая, носи име с инициали ЛВ, като в „Елви“? Има ли начин да сметнеш, че всички тези неща са съвпадения?

— Не — казах.

— И аз не мога — каза Том. — Но вече нищо не разбирам от тази история с „Елви“. Нима някой би се нарекъл Лени Валънтайн, понеже започва със същите букви като Ланг Во? Това не ми се вижда нормално.

— Том — казах аз, спомняйки си идеята, която ми беше хрумнала сутринта, — можеш ли да провериш чия собственост е една сграда?

— Сега в момента?

— Да, сега в момента.

— Ами мисля, че да — каза той. — Коя е сградата?

Казах му и без да задава въпроси, той включи компютъра и влезе в градската регистрация.

— Ей-сега — каза той. — Идва — след което то изглежда дойде, защото го чух да изохква от изумление. — Знаеш вече, нали? Знаеш кой притежава сградата?

— „Елви холдингс“ — казах. — Но това беше само догадка, докато не те чух да изпъшкваш.

— А сега ми кажи какво значи това.

— Мисля, че значи, че трябва да се върна — казах и млъкнах под тежестта на значимостта на това решение. — Ще летя утре по обяд. Ще ти се обадя веднага щом пристигна.

— Щом пристигнеш, ще ме видиш сред посрещачите. Можеш да избираш между Апартамент Флорида, Ваканционното ранчо и Покоите на Хенри VIII.

— Какво?

— Това са имената на стаите за гости. Родителите на Леймънт са били доста ексцентрични. Както и да е, ще ги проветря всичките и ти ще си избереш.

— Фонтейн не е бил Фий — казах аз най-сетне това, което и двамата знаехме. — Не е бил Франклин Бачълър.

— Аз лично имам слабост към Покоите на Хенри VIII — каза Том. — Но не бих ти препоръчал Ваканционното ранчо.

— Кой е тогава?

— Лени Валънтайн. Бих искал да знам защо.

— А как ще открием кой е бил Лени Валънтайн? — и в тоя момент ми хрумна една идея. — Можем да използваме тази сграда.

— Аха — каза том. — Изведнъж не съм вече депресиран. Изведнъж слънцето изгря.

1

И така, отново поради едно нерешено убийство, аз се върнах в Милхейвън, изнесох същите две чанти сред бляскавите, научно-фантастични пространства на аерогарата и отново посрещнах обятията на един стар приятел с моите. Едно прещракване, нищо повече, разцъфтя и увяхна в рамото ми. Бях свалил синия гипс, веднага след като затворих телефона предишната вечер. Том грабна едната ми чанта и отстъпи назад да ми се усмихне. Изглеждаше възроден, по-млад и по-жизнен, отколкото при посещението си в болницата. Всичко около него излъчваше свежест и тази свежест не се свеждаше до аура от сапун, шампоан и бистри сини очи: тя беше резултат на събуденото вълнение, на готовността да се влезе в битката.

Том ме попита за рамото ми и каза:

— Това може да се окаже безумие — да те върна да биеш пак тоя път на основата на толкова малко данни.

— Не ме е грижа колко са — почувствах истината на думите си в момента, в който ги изрекох — величината на данните нямаше значение, ако данните бяха точни. Ако можехме да натиснем, където трябваше, една мъртва жена от малко градче в Охайо щеше да ни позволи да отворим вратата към миналото. Предишната нощ по телефона двамата с Том бяхме разработили начин да направим това. — Харесвах Пол Фонтейн и макар че като че ли имах доказателства…

— И аз не можах да повярвам напълно — каза Том. — Всичко пасваше толкова добре и все пак се усещаше, че не е правилно.

— Но тоя стар педи в Танджънт, Хабъл, показа право в него. Не виждаше много добре, но не беше сляп.

— Значи е сбъркал — каза Том. — Или ние бъркаме. Скоро ще разберем.

Стъклените врати се отвориха пред нас и двамата излязохме навън. От другата страна на шосето ярката слънчева светлина огряваше километрите от блед бетон на паркинга за кратък престой. Слязох от бордюра, но Том ме възпря:

— Не, паркирал съм ето там.

Той направи знак към далечния край на зоната за слизане на пътници, където един бляскав ягуар стоеше в сянката на знак, забраняващ паркирането.

— Не знаех, че имаш кола — казах.

— Тя прекарва повечето време в гаража ми. — Той отвори багажника, остави чантите ми вътре и затвори. Багажникът издаде звук като от затварянето на банков сейф. — Нещо ми стана, предполагам. Видях го на витрината и просто трябваше да го имам. Това беше преди десет години. Познай колко е километражът му.

— Осемдесет хиляди — казах, мислейки, че съм прекалено консервативен. За десет години можеш да набереш осемдесет хиляди само като отиваш веднъж седмично до магазина за хранителни продукти.

— Дванайсет хиляди — каза той. — Аз не излизам много често.

Отвътре колата изглеждаше като кабината на частен реактивен самолет. Когато Том завъртя ключа, колата издаде звук на огромен, изключително самодоволен котарак, когото галят на припек.

— Често пъти, когато не мога да издържам вкъщи, когато съм зациклил, или когато знам че не мога да видя нещо, отивам в гаража и разглобявам колата. Почиствам не само свещите, почиствам и двигателя. — Тръгнахме по шосето и без да спираме излязохме в лекото движение по магистралата. — Мисля, че това не е превозно средство, това е хоби като ловенето на пеперуди.

Той се усмихна на картината, което току-що бе извикал: Том Пасмор в един от контешките си костюми, седнал на пода в гаража посред нощ и лъскащ до блясък ауспуха. Навярно подът в гаража му светеше; навярно целият гараж приличаше на операционна зала.

Той ме извади от бленуването с въпрос:

— Ако не си губим времето и Фонтейн е невинен, кой друг би могъл да бъде? Кое е Фий Бандолайър?

Над това си бях блъскал главата по време на полета.

— Трябва да е бил един от хората, които са използвали Били Риц като информатор. Според Гленрой това трябва да е Хоуган, Мънроу или Маккандлис.

— Имаш ли предпочитания?

Поклатих глава.

— Мисля, че трябва да изключим Маккандлис поради възрастта му?

Той ме попита колко години давам на Маккандлис и аз му казах, че около петдесет и седем или петдесет и осем, може би шестдесет.

— Опитай пак. Не е над петдесет. Само така изглежда.

— Боже господи — казах аз, осъзнавайки, че смазващата персона, която ме бе разпитвала в болницата, е горе долу на моята възраст. Той тутакси стана предпочитаният от мене кандидат.

— Ами ти? — попитах. — Кой, мислиш, би могъл да е?

— Аз успях да вляза в досиетата на държавните служители в града и прегледах повечето досиета на полицията, като търсех датите на назначаването им.

— И?

— И Рос Маккандлис, Джоузеф Мънроу и Майкъл Хоуган са дошли от други полицейски участъци в течение на няколко месеца през 1979 година. Както и Пол Фонтейн. Анди Белин назначава четиримата.

— Предполагам, че никой от тях не е дошъл от Алъртън.

— Никой от тях не е дошъл от който и да било град в Охайо. Маккандлис твърди, че от Масачузетс, Мънроу казва, че е от Калифорния, а досието на Хоуган твърди, че е от Делауеър.

— Е, поне списъците и на двама ни съвпадат — казах.

— Сега трябва да измислим какво да правим с него — каза Том и през останалата част от пътуването до „Ийстърн шор роуд“ говорехме за това — какво да правим с хората от списъка.

2

Гаражът му изглеждаше по-скоро като гишетата на бензиностанциите по „Хъстън стрийт“, отколкото като операционна зала. Може и да беше по-мръсен от бензиностанциите. Неизвестно защо, това ме успокои. Извадихме чантите от ягуара, преминахме покрай купища с парцали и кутии с инструменти и след като Том отвори вратата на стария гараж, влязохме в къщата през вратата на кухнята. Усетих прилив на удоволствие — хубаво беше, че отново бях в къщата на Том Пасмор.

Той ме поведе нагоре, после покрай кабинета му и оттам — към едно тясно, почти отвесно стълбище, което някога е водело към стаите за слугите на третия етаж. Един съвсем леко износен сивосин мокет на цветя покриваше стълбите и продължаваше по коридора на третия етаж. Над всяка от трите врати имаше сложен ръчно изработен знак, обявяващ името на апартамента. „Ваканционното ранчо“, „Покоите на Хенри VIII“, „Апартамент Флорида“.

— Сто процента си си мислел, че се майтапя — каза Том. — Родителите на Леймънт наистина са били малко странни, според мене. Във „Ваканционното ранчо“ има седла, афиши с „Търси се“ и избелени черепи, в „Хенри“ има доспехи и легло със завески, което сигурно ще ти е късо, а във „Флорида“ има крещящи тапети, плетени столове и препариран алигатор. Но е голям.

— Ще взема него — казах. — Делиус някога е написал нещо, което се казва „Флорида“.

Той отвори вратата към няколко стаи с изнесени напред прозорци под скосените тавани и бели тапети, покрити с огромни папратови листа — напомни ми за ресторанта на „Сайгон“. Плетената мебел се оживяваше от яркожълти възглавнички, а двуметровият алигатор се беше ухилил към един шкаф, сякаш очакваше оттам да му излезе обядът.

— Странно е, че си помисли за това — каза Том. — В спалнята има портрет на Делиус. Имаш ли нужда от помощ, за да си окачиш нещата? Не? Тогава ще те чакам в кабинета си, на долния етаж, когато се приготвиш.

Занесох чантите си в спалнята и го чух да излиза. Над една бамбукова маса със стъклен плот, върху който имаше раковини, висеше снимка на Делиус, на която той приличаше на учител по физика в частно английско училище от преди войната. Фредерик Делиус и алигатор — това изглеждаше горе-долу уместно. Измих ръцете и лицето си, сгърчвайки се от болка при някои погрешни движения на дясната ми ръка, изсуших се и слязох долу да предложа на Том последната част от плана, над който бяхме работили в колата.

3

— Дик Мюлър е първият човек, който ти е споменал проекта на Ейприл, нали? Значи той намеква, че е попаднал на нещо в ръкописа.

— Нещо, което се отнася до много пари.

— След което насрочва срещата. И нашето момче се изнервя.

— Да се надяваме — казах. Седяхме на коженото канапе в кабинета на Том с трите сюрреалистични компютърни бленувания, поставени пред нас. Сега, когато знаехме коя е била сградата на изподрасканата снимка, безумните внушения на компютъра добиваха известен смисъл — пирамидите и презокеанските параходи бяха хиперболи на козирката, а стъклените портиерни бяха израснали от гишето за билети. Боб Бандолайър е възнамерявал да убие Хайнц Стенмиц на най-подходящото място, пред „Белдейм ориентал“. Било присъствието на други хора, било самият Стенмиц бяха принудили Бандолайър да промени плановете си, но старото кино беше съхранило значението си за неговия син.

— Там трябва да е мястото, където крие записките си — продължавах аз. — Това е последното място, което е останало.

Том кимна.

— Мислиш ли, че можеш да го убедиш, че си Дик Мюлър? Можеш ли да имитираш гласа му?

— Засега не, но ще взема уроци — казах. — Имаш ли телефонен указател в тази стая?

Том се изправи и извади указателя от полица до бюрото си.

— Уроци по милхейвънски изговор ли?

— Само чакай — казах и набрах номера на Брайън Дориан.

4

Дориан не беше изненадан, че ме чува; изненада се донякъде, че съм отново в Милхейвън. Каза ми, че работел върху изложба за галерия в Чикаго и че е завършил нова картина за Синята Роза. Попита ме как върви писането ми. Изрекох едно-две безсмислени изречения за писането си, след което вече наистина успях да го изненадам.

— Искате да говорите по милхейвънски?

— По-късно ще ви обясня. Важно е хората, с които разговарям, да смятат, че съм този, за когото се представям.

— Дива работа — каза Дориан. — Та нали вие сте тукашен.

— Но вече съм изгубил това произношение. Знам, че вие го владеете. Чух ви да имитирате гласа на баща си. Това е произношението, което ми трябва.

— Ама че идея. Е, мога да опитам. Какво искате да кажете?

— Например „Полицията ще намери това много интересно“.

— Полицията ш’намери тва муоо интересно.

— „Това може да се отрази на кариерата ви.“

— Тва мое дсе отрази на кариерата ви. За какво става дума, в края на краищата?

— „Ало.“

— Ауо. Има ли това нещо общо с Ейприл?

— Не. „Не искам да се отклонявам.“

— Това наистина ли го казвате, или искате да го кажа по милхейвънски?

— Кажете го по милхейвънски.

— Нискам дсе откуоняам. Целият номер е гласът да се изтегли напред. Ако искате да подчертаете нещо, удължавате думата. Знаете ли как да кажете Милхейвън?

— Милхейвън — казах.

— Доста близко. Всъщност е Миуейвн.

— Миуейвн — казах. — Ауо. Тва мое дсе отрази на кариерата ви.

— Сега беше добре. Нещо друго?

Опитах се да се сетя какво още ми трябва.

— Кинотеатър. „Белдейм ориентал“. В ръкописа ще намерите интересна информация.

— Кинотятър. Беудем орьентал. В ръкописа ш’нъмерите интересна информация. О, ако искате да кажете нещо за час? Например „в шест часа“? Винаги казвате просто „в шес“, освен ако не става дума за дванадесет — винаги се казва в „дванайсе часа“, не знам защо.

— Искам д’ви срешна в шес да поговорим за ’дна интересна информация.

— Пооворим — не поговорим. Дъ — не да. Дъ пооворим. Като се изключи това, доста добре звучите.

— Пооворим — казах.

— Тва вече е раз’овор — каза той. — На добър час, каквото и да сте си наумил.

Затворих и погледнах към Том.

— Даваш ли си сметка — попита той, — че навярно се опитваш да се научиш да говориш точно по начина, по който си говорил като малко момче?

— ’Питвам с’дъгооря като Дик Мюлър — казах.

5

Докато Том крачеше в стаята, аз се обадих по ред на тримата — Маккандлис, Мънроу и Хоуган — казвайки им, че съм Дик Мюлър, добър приятел и колега на Ейприл Рансъм. Изнесох гласа си напред, колкото можех. Ауо. Съсем сучайно нъмерих ’дин интересен ръкопис, дето Ейприл ’зглежда йскрила в мойа офис, шото там гу нъмерих. Мноо интересна информация. Мноо интересна спициално за полицай в Миуейвън. Даже мое да се окае важно за кариерата ви.

Маккандлис каза:

— Ако това, което сте намерил, е толкова важно, господин Мюлър, защо не го донесете тук?

Хоуган каза:

— Случаят с Ейприл е приключен. Благодаря, че се обадихте, но ако искате, можете и да захвърлите ръкописа.

Мънроу каза:

— Това заплаха ли е? За каква информация ми говорите?

— Нискам дъ соткловяам, но мисла, че е важно да пооворите с мене.

Маккандлис каза:

— Ако искате да говорите за нещо, елате на „Армъри плейс“.

Хоуган:

— Имам чувството, че вече говорим. Защо просто не ми кажете, каквото имате да казвате.

Мънроу:

— Изразявайте се по-конкретно, господин Мюлър.

— Искам дъ с’срешнем в кинотятъра, Беудейм орьентал, в пет утре заран.

Маккандлис:

— Мисля, че няма какво повече да си казваме, господин Мюлър. Дочуване.

Хоуган:

— Ако искате да се срещнете с мене, господин Мюлър, можете да дойдете на „Армъри плейс“. Дочуване.

Мънроу:

— Разбира се. Чудесна идея. Поздравете лекаря си от мене.

Той затвори, без да си прави труда да каже довиждане. Затворих слушалката и Том спря да крачи.

6

— Колко време имаме според тебе? — попитах.

— Поне докато се стъмни.

— А как ще влезем?

— Кой мислиш е наследил колекцията на Леймънт фон Хайлиц от шперцове? Дай ми достатъчно време и ще проникна навсякъде, но за да се влезе в „Белдейм ориентал“ не са нужни повече от пет минути.

— Откъде си толкова сигурен?

Том зяпна, повдигна рамене, разпери ръце и се огледа облещено.

— Аха. Отишъл си и си видял.

Той се върна на канапето и седна до мене.

— Входната врата откъм „Ливърмор авеню“ се отваря с обикновен ключ, който задвижва резе. Същият ключ отключва вратите от другата страна на гишето за билети.

Той извади обикновен пиринчен ключ от джоба на сакото си и го остави на масата.

— Има изход и към алеята зад киносалона — двойна врата с лост, който се отваря отвътре. Отвън има верига с катинар, която свързва две скоби. Така че и това е лесно — от същия джоб той извади ключ със същата големина и цвят като първия и го остави до него. Бихме могли да влезем и през прозореца на мазето откъм алеята, но предполагам, че засега си се наситил на подобни приключения.

— Откъде предлагаш да влезем тогава — отпред или отзад?

— Откъм алеята. Никой няма да ни види — каза Том. — Има обаче един недостатък. Влезем ли веднъж, няма да можем да сложим обратно веригата. От друга страна един от нас маже да влезе, а другият да закрепи веригата и да изчака.

— Отпред?

— Не. От другата страна на алеята има дървена ограда, която се издава на гърба на ресторанта. Кофите за боклук се нареждат зад оградата. Горната част на оградата е подредена така че има разстояния между тръбите.

— Искаш да чакаме там, докато някой влезе в сградата?

— Не, искам ти да влезеш, а аз ще стоя зад оградата. Когато видя, че някой влиза, ще отида отпред. Тези стари кинотеатри имат два входа към мазето, един отпред, близо до офиса на управителя, а другият отзад, близо до изхода. В центъра на мазето има голяма тухлена колона, зад която е котлето. В дъното има стари гримьорни, останали от времето, когато между филмите имало живи представления. Ако вляза отпред, той ще ме чуе, но няма да знае, че ти си вече вътре. Аз ще го накарам да се дръпне към колоната, където ти ще се криеш, и така ще го изненадаш.

— Влизал ли си вече вътре?

— Не — каза той. — Видях плановете. Тази сутрин ходих там и ги прегледах.

— А какво трябва да правя, когато го „изненадам“?

— Това ще зависи от тебе — каза Том. — Трябва само да го задържиш, докато аз стигна до вас.

— Знаеш ли какво според мене искаш да направиш? Мисля, че искаш да подпреш пистолет в гърба му, докато той отключва веригата, да го натириш по стълбите и да го накараш да намери записките.

— И какво искам да направя после?

— Да го убиеш. Имаш пистолет, нали?

— Да, имам пистолет. Два, всъщност.

— Аз не нося пистолет — казах.

— Защо?

— Не искам да убивам никого, никога вече.

— Можеш да го носиш, без да го използваш.

— Добре — казах. — Ще взема втория пистолет, ако влезеш в кинотеатъра с мене. Но ще го използвам само в абсолютно краен случай и тогава само ще го раня.

— Хубаво — каза той, но изглеждаше нещастен. — Ще вляза с тебе. Но наясно ли си със собствените си мотиви? Като че ли искаш да го охраняваш. Съмнения ли имаш?

— Ако някой от тези тримата се появи там довечера, как бих могъл да се съмнявам?

— И аз се чудех — каза Том. — Този, който се появи, трябва да е Фийлдинг Бандолайър-Франклин Бачълър. Плюс Лени Валънтайн. Плюс името, което носи в момента.

Казах му, че знам това.

Той отиде до бюрото си и извади най-горното чекмедже. Компютърът закриваше ръцете му, но се чу как два тежки метални предмета тропнаха о дървото.

— Ти получаваш „Смит и Уесън“ калибър 38. Специален полицейски.

— Хубаво — казах. — Ти какво имаш, картечница ли?

— „Глок“ — каза той. — Деветмилиметров. Никога не е стреляно с него. — Той излезе иззад бюрото с пистолетите в ръка. По-малкият беше поставен в кафяв калъф като портфейл и изглеждаше почти дружелюбен в съседство с „Глок“-а.

— Един човек, на когото помогнах веднъж, си мислеше, че може да ми потрябват.

Никога не са били продавани. Никога не са били регистрирани — бяха се материализирали от въздуха.

— Мислех, че помагаш на невинните — казах.

— Той беше невинен, но имаше много чешити за приятели — Том се изправи. — Ще отида да направя кафе и ще го сложа в термос. В хладилника има храна, ако огладнееш. Ще тръгнем оттук около осем и половина, така че имаш да убиеш около три часа. Искаш ли да подремнеш? Може да си благодарен за това по-късно.

— Какво ще правиш ти?

— Тук ще съм. Имам едни проекти, над които работя.

— Сигурно имаш някой, който да наблюдава киносалона. Затова още не сме тръгнали натам.

Той се усмихна.

— Е, имам две момчета, поставени там. Ще ми се обадят, ако видят нещо — не вярвам нашият човек да се появи преди полунощ, но няма защо да бъдем глупави, нали така?

Занесох пистолета си на горния етаж и легнах на кревата с глава върху високите възглавници. Три етажа под мене вратата на гаража изскърца на металните си релси. След две минути чух от гаража да се надига почукване на метал от метал. Прицелих се с пистолета към прозореца, към алигатора, към острия нос на Делиус. Фий Бандолайър ме изпълваше с толкова много мъка и ужас, че убийството му би било като унищожаването на митично същество. Ръката ми се отпусна и аз заспах с пръсти около дръжката.

7

В осем и половина отново бяхме в ягуара, на път към „Ливърмор авеню“. Стомахът ми беше пълен, умът ми беше бистър и поради увисналия на колана ми пистолет, прииска ми се да се преструвам на полицай. Помежду ни имаше дебел черен термос, пълен с кафе. Том като че ли нямаше друга грижа, освен това да кара гледаната си кола. Беше в черни широки панталони и черна тениска под черно ленено спортно сако и изглеждаше като Алън Стоун, без брадата и без параноята. Облечен горе-долу по същия начин, с черни джинси, една от черните тениски на Том и черно яке с ципове, аз имах вид на касоразбивач на средна възраст. След двайсет минути преминахме покрай „Сейнт Олуин“ и след още пет преки ягуарът бавно се понесе пред това, което някога беше „Белдейм ориентал“. От другата страна на улицата чернокож юноша с памучна блуза и обърната назад бейзболна шапка клечеше, облегнат на жълтата тухлена стена на един супермаркет. Когато Том му хвърли поглед от отворения прозорец на ягуара, момчето поклати рязко глава и скочи на крака. Той махна с ръка към ягуара и тръгна на север по „Ливърмор“, поклащайки глава настрани и назад, като че ли слушаше някаква вътрешна своя музика.

— Е, отпред поне никой не е влизал засега — каза Том.

— Кой е този? — посочих към танцуващото момче.

— Това е Клейтън. Когато стигнем до алеята, ще видиш Уигинс. Той също е много сигурен.

— Как си попаднал на тях?

— Дойдоха да ме посетят, след като бяха прочели една история в „Леджър“. Трябва да са били на около четиринайсет години, мисля, че бяха дошли с автобус. — Той се усмихна на себе си и зави надясно. Точно пред нас от лявата страна имаше бяла сграда с надпис ПАРКИНГ „МОНАРК“.

— Попитаха ме дали историята във вестника е вярна и ако е вярна, дали ще могат да работят за мене. — Том свърна в гаража и спря на бариерата. — Така че ги изпробвах с някои малки неща и те винаги правеха точно това, което исках. Ако им кажех да стоят на ъгъла на „Илиной авеню“ и Трета улица, за да ми кажат колко пъти ще мине някаква бяла кола, те стояха по цял ден и брояха бели коли.

Излязохме от ягуара и един униформен служител изприпка към нас от алеята, която тръгваше към долния етаж. Видя ягуара и лицето му се изпъна похотливо.

— По което и да е време между два и шест сутринта — каза Том. Служителят каза, че няма проблем, ще е тук през цялата нощ, и пое ключовете, едвам успявайки да откъсне очи от колата. Той отиде в кабинката си и се върна с билет.

Двамата с Том излязохме сред спускащия се здрач. Зрънца от мрак разцъфтяваха сред чезнещата светлина. Том загърби „Ливърмор“, пресече улицата и ме заведе до алеята. Три метра широка, алеята вече дополовина тънеше в нощта. Едно високо момче, облегнато на контейнер за боклук в дъното на алеята, се изправи, когато ни видя да излизаме от светлината.

— Уигинс? — попита Том.

— Нищо, — каза Уигинс, с тих, но отчетлив глас — но проверете веригата.

Той козирува насмешливо на Том и се отдалечи.

Том вървеше пред мене, докато момчето се изнизваше от другия край на алеята. На десетина метра срещу една кафява ограда се издигаше сляпата задна стена на „Белдейм ориентал“. Кривулици от спрей покриваха сивите циментови блокове и обграждаха двете черни врати. Изравних се с Том. Дебелата верига, която би трябвало да свързва двете врати, висеше от лявата скоба, а катинарът беше на дясната. Том се намръщи, замислен.

— Да не би да е вътре? — прошепнах.

— Мисля си, че трябваше да изпратя Клейтън и Уигинс тук веднага, след като ти изигра ролята си на Дик Мюлър. Смятах, че той ще изчака до края на смяната си.

— За да направи какво?

— Да премести записките си, разбира се — при израза ми, навярно на пълно отчаяние, той добави — Това е само догадка. Той ще се върне така или иначе.

Том дръпна дясната скоба, двете врати се преместиха напред един-два сантиметра и после спряха с прещракване.

— О, има още една ключалка — каза Том. — Забравих за нея.

Докато Том говореше, аз не бях забелязал кръглата, леко назъбена форма на ключалката под скобата. От вътрешността на сакото си той извади дълго, тъмно, усукано парче плат, хвана го за единия край и го остави да се развие. От вътрешната страна на тежката материя имаше джобчета различна големина и с всевъзможни лостове и шперцове.

— Прочутият комплект на Леймънт фон Хайлиц — каза той.

Той се наведе да погледне ключалката, после извади един сребърен ключ от едно от джобчетата. Отиде до вратата, постави ключа и веднага го напъха точно в ключалката. Кимна. Когато превъртя ключа, чухме лоста да се дръпва в гнездото си. Том постави ключа обратно в джоба на сакото си, нави плата с джобчетата и го пусна в кесийка под сакото си. Видях смътно дръжката на „Глок“-а да се подава от мекия като ръкавица кобур точно пред дясното му бедро.

— Изпробвай фенерчето — каза той и двамата извадихме тесните тръбовидни прожектори, които той беше изнамерил преди да излезем от къщата. Обърнах се и бутнах копчето. Двайсетсантиметрова окръжност от ярка светлина се появи върху кафявата отсрещна стена. Преместих светлината настрани и окръжността заподскача по сградите от другата страна на алеята, разширявайки се при доближаването си до далечния край.

— Много са добри, нали? — каза той. — Голяма мощност за такова малко нещо.

— За какво ще му е да се връща, ако вече си е взел записките?

— Дик Мюлър. Ще си помисли, че Дик Мюлър ще се опитва да го надхитри, като дойде рано, затова той ще дойде още по-рано.

— Къде е преместил записките?

— За това мисля — каза Том, хвана скобата и отвори дясното крило на вратата. — Влизаме ли?

Погледнах през рамото му. След десет минути щяха да запалят уличните лампи.

— Добре — казах и преминах покрай него в чистия мрак на кинотеатъра.

Докато Том затваряше вратата зад нас, аз запалих фенерчето, разходих го по прашната циментова стена отдясно и открих единствената черна врата пред нас, която водеше към основната част на сградата. От лявата ми страна широко бетонно стълбище се спускаше надолу в мазето.

— Дай насам — каза Том. Преместих светлината към вратата, която той току-що беше затворил и зашарих нагоре-надолу, докато намерих боядисаното в черно гнездо на ключалката.

— Добре, задръж тук — каза Том и заключи вратата.

Прокарах жълтия кръг светлина по него, докато той разви плата, постави ключа на мястото и прибра отново комплекта под сакото.

— Знаеш ли, записките може все още да са тук. Може би Фий е дошъл от „Армъри плейс“, веднага след като се обадихме и е отключил вратата, за да му е по-лесно да влезе през нощта.

Той запали фенера си и заигра с него по вратата. Задържа го върху бравата и го изключи в момента, в който я хвана. Аз също изключих моя и Том отвори вратата.

8

След като вратата се затвори зад нас, Том заби пръсти в кръста ми и ме затика в една бездна без измерения. Спомнях си дълга ивица празен под между редицата със столове и задния изход; във всеки случай знаех, че това, към което пристъпвам толкова предпазливо, е пътеката между столовете, но се чувствах като сляп и протегнах ръце пред себе си.

— Какво? — казах, шепнейки без никаква разумна причина. Том отново ме побутна напред, аз направих още две предпазливи стъпки и зачаках.

— Обърни се — прошепна ми Том в отговор.

Чух краката му да пристъпват тихо по голия цимент на пода на киното и се обърнах, не толкова от послушание, колкото от страх, че той ще изчезне. Чух бравата на изхода. Ако той си излезе, помислих си, и аз излизам. Вратата се открехна на няколко сантиметра и аз разбрах какво прави той — отчетлива ивица сивкава светлина блесна сред мрака. Полоса от грубата циментова повърхност на пода, боядисана в черно и леко наръсена с прах, се отвори като око пред сияеща колона. Така щяхме да забележим всеки, който влезеше в киното.

Той полекичка затвори вратата. Отново ни обгърна абсолютен мрак. Две тихи стъпки се приближаваха към мене и ръката му изшушна в плата, докато се пъхаше в джоба. Чу се остро цък и кръгъл сноп от жълта светлина, толкова отчетлив и плътен, че изглеждаше веществен, разряза тъмнината и очерта последните два стола на последния ред.

— Том — започнах, но преди да успея да продължа, той изключи фенера, оставяйки ме със сенките на местата. Подът се люлееше под краката ми като палубата на кораб. Над очертанията на сенките на столовете горещият лъч светлина висеше пред очите ми като призрак на крушка, увеличавайки мрака.

— Знам — каза Том. — Исках просто да си създам най-обща представа.

— Да постоим тук за минута-две — казах аз и притиснах пламтящия кръг в гърба ми към стената. Подът тутакси престана да се клати. Прохладата на грубата стена се просмука през якето ми към кожата ми. Спомнях си стените на „Белдейм ориентал“. Червени, изрисувани с релефни, неправилни спирали, те бяха каменни, жулещи като корали, понякога запотени от вледенен слой кондензирани изпарения. Присвих колене, за да съсредоточа натиска върху кукичките и зъбците, опрях длани върху грубата повърхност на цимента и зачаках от празната стена от мрак пред мене да изплуват някакви очертания. Лекото, бавно дишане на Том до мене изглеждаше неразличимо от моето собствено.

Усещане за пространство и измерения започна да оформя мрака. Започнах да осъзнавам, че стоя близо до ръба на голяма наклонена кутия, която ставаше по-малка в другия си край. След още известно време започнах да различавам повдигнатия ръб на сцената като леко потрепване, подобно на затоплен въздух над нагорещена магистрала. Това изчезна, когато Том мина пред мене, и отново се завърна, когато той безшумно се отдалечи отстрани на салона. Чух как стъпките му омекнаха, без да изчезнат, когато той излезе от циментовата площадка между предния ред и сцената и стъпи върху мокета. Трептенето се сгъсти в дълга набъбнала форма на сцената и местата постепенно добиха видимост като тъмен, плътен триъгълник, който се разтваряше от една точка недалече от мястото, където стоях. Лицето на Том беше бледо, едва доловимо петно по пътеката.

От другия край на залата имаше още една пътека, а широкото пространство на централната пътека, навярно изисквана от противопожарните служби, разделяше редиците с местата на две.

Сега можех горе-долу да различавам заоблените облегалки на най-близките отделни столове и да добия смътна представа за широчината на пътеката. Под бледото петно на лицето си, Том беше черна форма, която ту се появяваше, ту чезнеше в мрака около него. Последвах го по пътеката към предната част на киното. Когато стигнахме първия ред, Том спря и се обърна. Металически блясък като приплъзване във въздуха указваше мястото на вратата към фоайето. Поглеждайки надолу, можехме да видим голяма мека тъмнина над сцената, която навярно беше завесата.

Проблясването на метал изчезна, когато Том постави ръка върху него и вратата се отвори пред него към друга разширяваща се колона от сива светлина.

Фоайето беше изпълнено с мъглява светлина от овалните прозорци, изрязани в дебелите насрещни врати, които извеждаха към старото гише за билети и към стъклените врати на „Ливърмор авеню“.

Два високи до гърдите стъклени шкафа бяха поставени на мястото на някогашната лавка за сладкиши. Дори в тази частична светлина фоайето изглеждаше по-малко, отколкото го помнех, и по-чисто, отколкото очаквах. На другия му край друга двойна врата с метални плочи за ръцете водеше към пътеката от другата страна на салона. Приближих се към мебелите на мястото на лавката, наведох се и видях кръгла дърворезба на нещо, което бях взел за гърба на етажерка. Имаше и филигранно изписани букви. Извадих фенера и осветих буквите. Бях застанал пред портативен олтар и амвон. Том каза:

— Изглежда в неделя местото се използва като църква.

Той се приближи към вратата в стената до амвона. Натисна бравата, която се разтресе, но не поддаде, извади разбойническия си комплект, надникна в ключалката и напъха един от ключовете в нея. Когато бравата прищракна и вратата се отвори, Том прибра комплекта и надникна вътре. Извади прожектора си, включи го и влезе, последван от мене, в претъпкана стая без прозорци, наполовина на неговата кухня по размери.

— Офисът на управителя — каза той. Фенерите откроиха голо писалище, малък брой зелени пластмасови столове и поставка с колелца, затрупана от яркосини роби за хористи. Четири кашона бяха подредени пред бюрото.

— Мислиш ли? — попита Том, прокарвайки поглед по кашоните.

Пробих си път през столовете и коленичих пред двата кашона в центъра на бюрото. Капаците бяха само прихлупени. Отворих първата кутия и видях две купчини от дебели сини книги.

— Химни — казах.

Зашарих с моята светлина по другите кутии, докато Том разместваше нещата зад мене. Всички кашони изглеждаха умерено похабени, по тях нямаше дупки и цепнатини, направени от нетърпеливи плъхове. И четирите навярно съдържаха сборници с химни. Все пак ги прегледах и намерих… химни. Изправих се и се обърнах. Поставката с роби за хористи пресичаше стаята под ъгъл. Главата на Том се протегна над нея и кръгът светлина пред него попадна върху дървена врата с почти същия цвят като косата му.

— Фий винаги е имал слабост към мазетата, нали така? — каза Том. — Хайде да поразгледаме.

9

Заобиколих поставката, докато Том отваряше вратата и насочих фенера си точно пред неговия. При вратата започваше дървено стълбище с перила, което водеше към циментов под. Последвах Том по стълбите, шарейки със светлината по голямото пространство от дясната ни страна. Две стреснати мишки задращиха към отсрещната стена. Слязохме още три-четири стъпала и мишките се стрелнаха към една почти невидима пукнатина, между два циментови блока на стената в далечния край на мазето. Прожекторът на Том проблесна над старо желязно котле, тухлена колона с основи около един квадратен метър, тръби на отоплението, електрически проводници, ръждясващи канализационни тръби и увиснали паяжини.

— Жизнерадостно местенце — каза той.

Стигнахме края на стълбите. Том отиде право при пещта в предната част, а аз тръгнах отстрани, търсейки нещо, което бях мернал, докато гледах как мишките търчат към стената. Светлината на Том тръгна към центъра на мазето, а моята минаваше над метри прашен цимент. Движех се по права линия. След това фенерът ми попадна право върху дървена кутия.

Отидох до нея, оставих термоса на земята и бутнах ръба на плоския капак. Той леко се отмести встрани и откри част от нещо бяло и квадратно. Свалих капака докрай и насочих светлината към това, което очаквах да бъдат купчини изрядно подредени листа. Безумно съобщение изригна в тъмнината. Черни букви върху бял фон казваха БУЙТЕРВИО. Над тях друг ред от букви изписваше МНУФЖКА. Още две безсмислени думи запълваха горния край на кутията.

— Буйтервио? — казах си и най-сетне ми хрумна, че кутията съдържаше буквите, които някога са използвали, за да изписват заглавията на филмите пред киното.

— Ела тук.

Гласът на Том ме достигна от облак светлина зад котлето. Взех термоса и последвах лъча на собствения си прожектор през мръсния под и по посока на пещта, докато осветих Том.

— Бил е тук — каза той. — Погледни.

Погрешно чух, че казва Той е тук и, мислейки си, че трупът на Фий лежи до пистолета, с който се е застрелял, изпитах неволен прилив на гняв, мъка, скръб и болка, и всичко това смесено с нещо като съжаление и разочарование. Фенерът ми се люшна над два кашона. Нима исках той да живее въпреки всичко това, което беше извършил? Или просто исках аз да бъда в края, както и Том Пасмор? Беснеейки едновременно и срещу Фий, и срещу себе си, насочих прожектора в гърдите на Том и казах:

— Не го виждам.

— Казах, че е бил тук. — Том пое ръката ми и насочи фенера ми към кутиите, които бях подминал, търсейки трупа.

Капаците им бяха отворени и едната кутия беше катурната на една страна, показвайки празната си вътрешност. Парцаливи дупки с най-различни размери бяха изгризани от двете страни на все още изправената кутия. Том се беше опитал да ме подготви, но празните кутии означаваха края на диренията ни, не по-малко отколкото един труп.

— Загубихме го — казах.

— Още не — възрази Том.

— Но ако той е преместил записките в някоя друга безопасна къща, сега му остава само да застреля Дик Мюлър — сложих ръка на челото си, виждайки ужасни неща. — О, боже! Може вече да е прекалено късно.

— Мюлър е в безопасност — донесе се гласът на Том от мрака до мене. — Снощи звънях у тях. Телефонният му секретар каза, че е на почивка със семейството си за през следващите две седмици. Не казва къде.

— Но ако Фий се обади? Ще знае… — но това нямаше значение, разбирах.

— Пак ще трябва да се върне — каза Том. — Той знае, че някой се опитва да го изнуди.

Точно така. Трябваше да се върне.

— Но къде е сложил тези записки?

— Аз имам една идея — спомних си, че Том беше споменал нещо такова преди това и изчаках обяснението. — Това е очевидно последната възможност — каза Том. — Досега всичко си виждал, нали? Ако все още не знаеш, когато свършим тук, аз ще ти кажа.

— Самодоволен задник — казах. Отново се разделихме да претърсим останалата част от мазето.

Върху хидравличната преса под сцената намерих орган — не от вида, който би се появил сред вълните на завесите преди началото на прожекцията през трийсетте години, а строг, подходящ за блусове, „Хамънд“ В–3.

Стари гримьорни от лявата страна на мазето бяха голи бетонни дупки с дървени плотове, напомнящи за триметровите огледала и гирляндите от лампи, които някога бяха стояли по отсрещните стени.

— Е, сега знаем къде е всичко — каза Том.

Когато се върнахме в офиса, Том ме преведе покрай робите и намести поставката с колелцата. Върнахме се във фоайето и той заключи вратата. Тръгнах към входа, от който бяхме дошли, но Том каза:

— От другата страна.

Имаше по-точни инстинкти от моите. От далечната страна на залата щяхме да бъдем невидими за всеки, който влезеше през задната врата, докато той — Фий — щеше да се очертае в снопа от сива светлина в момента, в който влезеше. Минах покрай олтара и амвона до изолационните врати от другата страна на фоайето и двамата отново се озовахме в мрака.

10

Тръгнахме като слепи по пътеката, докосвайки облегалките на столовете за ориентировка, движейки се през тоталния мрак, грамаден ковчег, където всяка стъпка ни водеше към нещо, подобно на огромна, неподатлива черна стена, която се отдръпваше пред нас.

Том ме докосна по рамото. Още не бяхме стигнали до голямата пътека между редовете в средата на салона, но можехме да бъдем където и да било преди нея. Черната стена стоеше пред мене, готова да отстъпи назад, ако аз пристъпя напред. Опипах износения плюш на мястото до мене, бутнах седалката надолу и се отпуснах на нея. Чух Том да се намества на мястото пред мене и усетих, че се обръща назад. Протегнах дясната си ръка и докоснах рамото му над облегалката. Долавях смътната форма на главата и горната част от тялото му.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Обикновено предпочитам да сядам по-близо до екрана.

— Навярно ще се наложи доста да чакаме.

— Какво смяташ да правим, когато той влезе?

— Ако влезе през изхода, ще правим, каквото трябва да правим, докато той се успокои. Ако провери мястото с прожектор, ставаме и клякаме на пътеката. Или се залепяме зад седалките. Не вярвам да бъде много внимателен, защото ще е сигурен, че е първи. Важното е той да се почувства удобно. Щом веднъж седне да чака, разделяме се и тръгваме към него от противоположни посоки. Безшумно, ако е възможно. Когато се приближиш, започваш да крещиш като луд. Аз ще направя същото. Той няма да знае къде сме, няма да знае колцина сме и ние ще имаме добър шанс да го хванем.

— След това?

— Да не си мислиш да го обезоръжиш и да го заведеш на „Армъри плейс“? Мислиш ли си, че ще направи признания? Или че въобще някога ще излезем от „Армъри плейс“? Знаеш какво ще се случи.

Замълчах.

— Тим, аз дори не съм привърженик на смъртното наказание. Но сега единствената ни алтернатива е да излезем оттук и да се приберем вкъщи. След една-две години, а може би след десет, той ще допусне грешка и ще бъде заловен. Това удовлетворява ли те?

— Не — казах.

— Прекарал съм около петнайсет години в усилия да спасявам невинни хора от углавни престъпления — да спасявам живота им. На това съм привърженик. Но този случай не прилича на никой друг — все едно е да открием, че Тед Бънди е инспектор с безбройни изходи за отстъпление, които да правят невъзможно упражняването на справедливостта по нормален начин.

— Мислех си, че те интересува справедливостта.

— Искаш ли да знаеш как всъщност виждам цялата тази работа? Мисля, че това е нещо, което не бих могъл да кажа на друг. Малцина биха го разбрали.

— Разбира се, че искам да знам — казах. Сега вече смътно различавах лицето на Том. От него сияеше абсолютна сериозност и още нещо, което ме накара да се съсредоточа върху думите му.

— Ние ще го освободим — каза той.

Като евфемизъм за екзекуция, изразът беше смехотворен.

— Благодаря ти, че сподели това с мене — казах.

— Спомни си собствения си опит. Спомни си какво се случи със сестра ти.

Видях сестра ми да се носи пред мене в селения на непроницаема тайна и усетих как душевната сигурност на Том, дълбочината на разбирането му ме блъсва като прилив.

— Кой е той сега? Струва ли си това да бъде спасяван? Той е същество, което трябва да убива отново и отново, за да удовлетвори ярост, която е толкова дълбока, че нищо никога не би могло да я докосне. Но кой е той всъщност?

— Фий Бандолайър — казах.

— Да. Някъде, в някаква част от себе си, той е едно малко момче, Фий Бандолайър. Това момче е минало през ада. Ти си бил обсебен от мисълта за Фий Бандолайър преди въобще да знаеш за съществуването му. Ти почти си го създал от своето собствено минало. Дори си го видял. Знаеш ли защо?

— Защото се идентифицирам с него — казах.

— Виждаш го, защото го обичаш — каза Том. — Обичаш детето, което е бил и това дете е все още достатъчно тук, за да стане видимо за тебе — а то става видимо за въображението ти, понеже го обичаш.

Спомних си детето, което беше излязло от завихрения мрак, върху разтворената му длан личеше дума, която не може да бъде прочетена или изговорена. Това дете беше детето на нощта, Уилям Дамрош, Фий Бандолайъър и аз самият, всичките, които бяха преминали през мръсните ръце на Хайнц Стенмиц.

— Помниш ли как ми каза за старата си бавачка, Хати Баскоум, която ти казвала, че светът е наполовина нощ? Това, което не ти е казала, е, че и другата половина е нощ.

Твърде развълнуван, за да говоря, кимнах.

— А сега нека поговорим за важните неща — каза Том.

— Какви?

— Дай ми тоя термос, който разнасяш наоколо. Не искам да съм заспал, когато той най-сетне дойде.

Подадох му термоса, той си сипа малко в капачката му и отпи. Когато свърши, той ми върна термоса. На мене ми се струваше, че никога вече няма да заспя.

11

Той е медиум, помислих си. Сякаш Том Пасмор беше надникнал в душата ми. Усещах силна благодарност и друго, по-тъмно чувство, съчетаващо неприязън и страх. Том беше разровил интимни неща. Ранните ми спомени, които бяха отказали да се явят по команда пред старата ми къща или пред гробовете на близките ми, ме заляха. Един от тях беше, разбира се, Хайнц Стенмиц. Друг, също така мощен, беше последният ден на сестра ми и моето кратко пътуване през границата до територията, от която тя не беше се завърнала. Никога не бях говорил за тези мигове с Том — за един от тях аз самият току-що бях научил, а за другия никога не говорех, никога с никого. Всяка частица от съзнанието ми бягаше от него. Този момент не можеше да бъде задържан в ума, защото съдържаше ужас и екстаз така големи, че заплашваха да взривят тялото. И все пак една частица от аза съхраняваше и помнеше. Макар и да не знаеше нищо за това, Том Пасмор все пак го знаеше. Неприязънта ми се стопи, когато си спомних, че той е чел някаква версия на това в една от книгите, които бях написал с моя съавтор; беше достатъчно умен и проницателен, за да се досети сам за останалото. Не беше надничал; беше ми казал това, което знаеше. Седях в мрака зад Том, давайки си сметка, че това, което ми беше прозвучало като сантиментална помия, сега хармонираше с мислите ми — исках да спася Фий Бандолайър. Исках да го пусна на свобода.

12

Седях в мрака зад Том Пасмор, напълно буден и извън времето. Четиридесет години се сринаха в един-единствен безкраен момент, в който бях дете и гледах филма „От опасни дълбини“, докато огромен рус мъж, миришещ на кръв, прокарваше ръка по гърдите ми и изричаше неизречимото, бях войник в подземна стая, взрян към олтара на Минотавъра, зелен гмуркач за бисери, разкопчаващ ризата на обезобразен загинал човек на име Андрю Т. Мейджърс, нишка от безкрайното битие, устремена към разрушителен екстаз, ранено животно в болницата „Сейнт Мери“, човек с бележник, разхождащ се през един градски парк. Обърнах се да погледна шест реда назад и се видях, коленичил пред Хайнц Стенмиц, да правя това, което той искаше да правя, това, което си мислех, че трябва да правя, за да остана жив. Преживя, помислих си, ти преживя всичко. Неговата болка и ужас бяха мои, защото ги бях преживял. Понеже ги бях преживял, те ме бяха образовали; понеже винаги бях усещал вкуса им в устата си, те ми бяха помогнали да съхраня разума си във Виетнам. Непоносимото беше онова, което трябваше да се понесе. Без съзнанието за непоносимото, човек стъпва там, където Фий Бандолайър беше стъпил, или свършваше с Джон Рансъмовата несъзнателност. Мислех си за Джон, чийто живот някога беше ми се сторил толкова бляскав — за това, как бе надникнал навътре към църквата „Хоули Сепълкър“ и за затвореното пространство, в което го бе довела готовността му за нови преживявания.

Дълго си мислех за това, което се беше случило с Джон Рансъм.

13

Не знам колко дълго двамата с Том седяхме в тъмната зала. След като започнах да мисля за Джон, станах неспокоен. Изправих се да се протегна и да се разтъпча по пътеката. Том не мръдна от мястото си. Той оставаше неподвижен за дълги периоди, като че ли бяхме на опера. (Дори когато съм в операта, трудно ми е да седя неподвижно.) След два-три часа в мрака вече можех да различавам по-голямата част от сцената и от голямата увиснала маса на завесата, без да мога да виждам гънките й. Поглеждайки назад, можех да видя очертанията на двойната врата към фоайето. Всички места на повече от три-четири реда от мене се сплъстяваха в един-единствен обект. Върнах се на мястото си и се облегнах назад, мислейки си за Фий, Джон и Франклин Бачълър, но след половин час трябваше да стана, за да размахам ръце и отново да тръгна към сцената и завесите. Когато се върнах на мястото си и се успокоих, чух шум от другата страна на залата — изскърцване.

— Том — казах.

— Старите сгради издават шумове — каза той.

След половин час издрънча вратата.

— Ами това? — попитах.

— Ъхъ — каза той.

Вратата издрънча отново. И двамата седяхме наведени напред. Вратата издрънча за трети път, след което дълго време нищо не се чуваше. Том се облегна назад.

— Мисля, че някое дете е видяло, че веригата я няма — каза той.

Седяхме в мрака още дълго. Погледнах часовника си, но стрелките не се виждаха. Кръстосах крака, затворих очи и мигновено се пренесох в „Сайгон“, в ресторанта, не в града, опитвах се да разкажа на Вин за Джон Рансъм. Той си преглеждаше сметките и не се интересуваше от Джон Рансъм.

— Напиши писмо на Маги — каза той. — Тя знае повече, отколкото ти допускаш.

Подскочих и се събудих, и протегнах ръка под седалката за термоса.

— И на мене — каза Том.

Таванът изпука. Във фоайето се чу стъпка. Таванът изпука отново. Том седеше като статуя. Да напиша писмо на Маги? Замислих се и се досетих на кого можех да напиша писмо за Джон Рансъм. Тя навярно беше личност, която притежаваше някои от дарбите на Маги. Времето течеше. Аз се прозявах. Поне един час мина, секунда след безкрайна секунда. След това вратата към алеята отново издрънча.

— Чакай — каза Том.

За няколко секунди настъпи нетърпима тишина, след което в ключалката се напъха ключ. Звукът беше така ясен, сякаш стоях от другата страна на вратата. Когато вратата се отвори, Том се измъкна от мястото си и клекна до стола. Аз направих същото. Някой влезе в пространството между вратата към алеята и изхода от залата. Изходът се открехна и през цепнатината проникна сива светлина. Отвори се по-широко, в снопа светлина стъпи човек и се превърна в силует. Обърна се да погледне назад, очертавайки профила си в сивата светлина. Беше Мънроу, с пистолет в ръка.

14

Мънроу пристъпи напред и вратата се затвори зад него. Тъмната форма на тялото му се придвижи на няколко крачки пред сцената. Той спря, за да се адаптират очите му. Двамата с Том клекнахме зад столовете, изчаквайки го да седне или да провери дали този, който му се беше обадил, е пристигнал. Мънроу остана на далечната пътечка, заслушан, много заслушан. Мънроу си го биваше — той остана до сцената толкова дълго, че краката ми започнаха да се схващат. Горещият кръг под лопатката ми започна да пулсира.

Мънроу се отпусна и извади полицейска палка от колана си. Лъч светлина изскочи от палката и се стрелна от средата на предните редове до задните врати от неговата страна, след това към стената на около два метра от мене и Том.

Мънроу тръгна по пътеката, насочвайки светлината по редовете. Стигна до централната пътека, която разделяше предните редове от задните и се спря, чудейки се дали няма да си загуби времето, ако продължи нататък. Том безшумно се сведе до пода. Аз коленичих, без да свалям очи от Мънроу. Инспекторът пресече пътеката между редовете и отмина още два реда. След това прокара светлината с широки движения по столовете пред него. Ако преминеше още пет реда, щеше неизбежно да ни види. Затаих дъх и зачаках спазмите в краката ми да затихнат.

Мънроу се обърна. Светлината премина по стената до нас, зашари по гънките на завесата и се спря на изхода. Мънроу тръгна обратно по далечната пътека. Видях го как стигна сцената, обърна се да отправи прожектора в едно дълго движение по столовете и после бутна вратата. Седнах и опънах краката си. Том погледна към мене и постави пръст на устните си. Вратата към алеята се отвори.

— Отива си — казах.

Той ми изшътка.

Задната врата се отвори и затвори сред множество стъпки. Вратата на изхода отново беше избутана навътре. Мънроу и един мъж по син анцуг влязоха в залата. Мънроу каза:

— Мисля, че никой не е влязъл.

— Но някой е отключил веригата — каза другият мъж.

— Защо, си мислите, ви извиках?

— Странно — каза другият мъж. — Искам да кажа, свалят веригата, но заключват вратата? Само още двама души имат ключове.

— Хора от църквата ли са?

— Моят дякон има един. И собственикът има един, разбира се. Но той никога не се е показвал — никога не съм го виждал. Погледнахте ли в моя офис?

— Държите ли пари там?

— Пари ли? — другият човек се изкиска. — „Хоули Спирит“ е малка църквичка, нали разбирате. Там държа книгите с химните, робите за хористите, такива неща.

— Нека погледнем и там, отче — каза Мънроу и двамата тръгнаха по пътеката, с прожектора, насочен право пред тях. Сниших се до мокета и ги чух да минават от другата страна на редовете и да отварят вратите към фоайето.

Щом излязоха от залата, Том се пъхна на своя ред и аз — на моя, влачейки се по хладния бетонен под. Мълвежът от гласове във фоайето стихнаха, когато двамата мъже влязоха в офиса. Аз се сплесках върху бетона, с лице на няколко сантиметра от вкаменена дъвка. През поставките на столовете виждах рошавите очертания на главата на Том и бледото петно на лявата му ръка. Вратите от фоайето отново се отвориха.

— Нищо не разбирам, господин офицер — каза отецът. — Но утре ще сменя ключалките и ще купя нов катинар за веригата.

Спрях да дишам и се опитах да се слея с пода. Бузата ми се залепи върху дъвката. Усещах я като мъртва кожа. Двамата мъже влязоха по далечната пътека. Сърцето ми се ускоряваше, докато те приближаваха моя ред. Бавните им стъпки ме приближиха, отминаха, продължиха по пътеката.

— Как въобще решихте да дойдете да направите проверка, господин офицер?

— Някакъв луд ми се обади днес следобед да ми предложи да се срещнем тук утре сутринта.

— Тук вътре?

Те се спряха.

— Така че аз реших да дойда тук и да огледам мястото.

— Да ви благослови Бог за прилежността ви, господин офицер.

Стъпките се подновиха.

— Ще сложа веригата пак на вратата и утре ще сменя ключалките. Бог не обича глупците.

— Понякога не съм сигурен в това последното — каза Мънроу.

Обувките им отново отекнаха по бетона пред сцената. Вратата на изхода се люшна и пак се затвори. Вратата към алеята тропна. Изправих се на крака. Том се изправи пред мене. От алеята се чу дрънченето на веригата о скобите. Въздъхнах и започнах да изчетквам невидим прах от дрехите си.

— Това беше интересно — каза Том. — Оказа се, че Мънроу е добро ченге. Смяташ ли, че и тримата ще дойдат?

— Надявам се другите двама да не дойдат заедно.

— Кой от двамата според тебе е Фий?

Видях набразденото лице и празните очи на Маккандлис да се навеждат над болничното ми легло.

— Нямам предчувствия — казах.

— Аз имам — Том протегна ръце и изви гръб. Той изтупа сакото си и зачетка коленете си. После се върна по пътеката и седна на старото си място.

— Кой е?

— Ти — каза той и се разсмя.

15

— Какво ще си помисли Фий, когато се върне и намери веригата на мястото й.

— Това ще ни помогне — Том се обърна и постави ръка на облегалката на стола си. — Ще си помисли, че отчето е дошло, след като някой е докладвал за опит да се разбие вратата, огледало е мястото и е заключило отново. Когато направи това заключение, той ще бъде още по-сигурен, че е дошъл пръв. Затова няма да бъде много внимателен — ще бъде безгрижен.

Отново седнахме да чакаме.

16

Потънах в напрегнат полусън. Очите ми бяха отворени и не сънувах, но започнах да чувам гласове, едва-едва надвишаващи прага на слуха ми. Някой описваше как е видял синеоко дете, разрязано на две до загаснал огън. Един мъж каза, че ще ме застигне след ден-два. Можех да виждам всичко, каза друг, виждах мъртвия си приятел и водача на групата му, застанали под една гигантско дърво. Те ми казваха да продължавам, да продължавам, да продължавам.

Някой говореше за тракаща верига. Тракането на веригата беше важно. Не чувах ли, че веригата трака?

Гласовете се прибраха в психическото пространство, откъдето бяха дошли, мракът застина и аз се изпънах от мястото си, чувайки веригата да издрънчава по скобите върху вратите към алеята. Дълго време беше изминало, поне един час, а може би и два, докато се бях носил по границата между сън и бдение. Устата ми беше пресъхнала и очите ми не можеха да се фокусират.

— Спеше ли? — попита ме Том.

— Няма ли да млъкнеш? — казах аз.

Краят на веригата удари по една от скобите, докато минаваше през нея с тенекиен звук: дзин!

— Почна се — каза Том.

Излязохме от местата си и се заслушахме в пъхането на ключа в ключалката. Вратата откъм алеята се отвори и затвори и някой направи две крачки навътре. Ярка светлина огря рамката, после се сви до слабо жълто сияние, видимо само в една точка около средата на изхода. То изчезна и стъпките се изгубиха.

Том и аз се спогледахме.

— Ще го чакаме ли да се върне?

— Не си ли любопитен да видиш какво прави долу?

Погледнах го.

— Бих искал да знам какво прави.

— Ще ни чуе по стълбите.

— Не и ако минем по стълбите от офиса — по дървените. Толкова са стари, че са омекнали. Помни, той е сигурен, че тук няма никой.

Том се изправи и тръгна бързо и безшумно нагоре по пътеката. Едвам не налетях върху него на вратата. Седеше на ръчката на последния стол, превит на две.

— Какво правиш?

— Събувам се.

Наведох се да развържа моите маратонки „Рийбок“.

17

Излязохме във фоайето и се промъкнахме покрай църковните вещи към вратата на офиса. Прошепнах нещо в смисъл, че той ще ни чуе, като я отключваме.

— Ще се погрижа за това.

Той извади плата с джобчетата и след като намери ключа, който ставаше на вратата на офиса, извади малко меко черно парцалче, около половин сантиметър широко. Към него имаше тясна метална пръчица, която изглеждаше като клечка за зъби.

— Могат да се използват само по веднъж и рано или късно развалят ключалката, но на нас какво ни пука?

Той коленичи пред вратата, наслюнчи ръба на парцалчето и търпеливо вкара част от него в ключалката. Намести го с металната клечка, после пъхна ключа до него. По-голямата част от парцалчето влезе в ключалката заедно с ключа. Когато завъртя ключа, парцалчето изчезна. Не се чу никакъв звук.

Том ми направи знак да клекна до него. Той се наведе към мене, за да ми прошепне:

— Ще трябва да повдигнем поставката с колелцата и да я оставим отново на пода. Аз влизам пръв. Броиш да сто и слушаш какво става долу. Ако не се случи нищо, слизаш и ти. Не бери грижа къде съм.

— Искаш да се промъкна до него ли?

— Действай по интуиция.

— А ако ме види?

— Той трябва да те види в един момент — каза Том. — Не му казвай, че ти си се обадил и не му позволявай да види пистолета ти. Говори му за „Елви“ — кажи му, че не си могъл да се удържиш, кажи му, че си щял да му се обадиш веднага щом намериш записките на Фонтейн.

— А ти какво ще правиш?

— Ще зависи от това какво прави той. Не забравяй какво знаеш за него.

Какво знаех за него?

Без да ми остави време да попитам какво има предвид, Том се изправи, дръпна вратата към нас и влезе. В пълен мрак тръгнахме един до друг към поставката. Двамата с Том хванахме противоположните краища и той прошепна „Сега!“ толкова тихичко, че командата почти се изпари, преди да ме достигне. Вдигнах моята страна и цялата тежка поставка се отдели на няколко сантиметра от пода. Поставката тръгна с мене, когато аз се изместих настрани, после продължи да се движи. Направих още една стъпка встрани. Двамата с Том предпазливо снишихме поставката и колелцата й безшумно докоснаха пода.

Чух шепота от стъпките му и заопипвах пътя си към стената и вратата на мазето. Изведнъж това, което правехме, ми се видя толкова абсурдно, колкото и опита ни с Джон Рансъм да заловим Пол Фонтейн. Невъзможно беше да се слезе долу, без да се прави шум. Избърсах потта от челото си. Няколко внимателни стъпки ме отведоха до стената и аз протегнах ръка към Том, представяйки си, че той безшумно отваря вратата. Ръката ми докосна само въздуха. Направих още една стъпка. Ръката ми посрещна ръба на вратата и едвам не я халоса в стената. Клекнах ниско долу, все още опитвайки се да намеря Том. Нямаше го. Наведох се напред и подадох глава над стълбището. В слабата светлина, която идваше от фенерче в другия край на мазето, една тъмна форма се изплъзна от долния край на стълбището и изчезна.

Изправих се бавно, придвижвайки се с преувеличена предпазливост, за да не ми се подгънат коленете, и започнах да броя до сто.

18

Щеше ми се да продължа да броя до двеста, може би до две хиляди, но се насилих да изляза през отвора и да поставя десния си крак върху първото стъпало. Том беше прав — дървото беше толкова меко, че беше почти пухкаво. Усещах грапавините му през чорапа си. Сграбчих перилото и слязох по следващите две стъпала, без да правя никакъв шум. Пристъпих още три стъпала надолу, после още две и най-сетне главата ми премина под нивото на пода.

Някой шареше с прожектора по пода зад пещта. Видях кръга от светлина да отскача отдясно на голямата пещ, след което да се продължава бавно по пода, докато изчезне зад нея. След няколко секунди се появи отляво на пещта и се придвижи на още около два метра по посока на гримьорните. След това заигра по пода, кръжейки и въртейки се по цимента, докато се закова отново на няколко метра от пещта и започна ново равномерно опипване на пода. Фий стоеше зад пещта с лице към мене и търсеше нещо. Мислех, че знам какво е то.

Бавно слязох по последните стъпала. Нямаше да ме види, дори ако заобиколеше пещта — виждаше само това, което попадаше в снопа светлина. Стъпих на цимента и тръгнах предпазливо към мястото, където смятах, че е тухлената колона. Мъжът с прожектора се дръпна назад и заснова бясно с него по пода между пещта и гримьорните. Застинах на място, а удълженият кръг светлина се стрелна по пещта, очертавайки резките черни силуети на тръбите и проводниците, зашари по стената близо до стълбището и се спря на пода от лявата страна на пещта. Мъжът отново отстъпи назад и аз направих още няколко тихи стъпки към невидимата колона.

Съдейки по посоката, в която беше тръгнал, Том навярно се беше скрил в дъното на мазето зад сандъчето с буквите. Щеше да изчака, докато идентифицирам мъжа с прожектора, преди да предприеме следващата стъпка. Надявах се, че няма да чака, докато Фий започне да стреля.

Още една безшумна стъпка, после още една ме отведоха до мястото, където бях видял колоната. Опипах въздуха пред себе си, но колона нямаше. Направих трета стъпка. Снопът светлина започна широки странични кръгове по територията отдясно до колоната. — Фий беше започнал по-систематично претърсване. Тръгнах странишком, без да си правя труда да опипвам въздуха с ръце, и се блъснах право в колоната. Шумът не беше по-голям, отколкото при автомобилна злополука. Светлината застина. Притиснах се към колоната, плувнал в пот.

— Кой е там? — гласът звучеше много по-спокоен, отколкото бях аз.

Намерих пипнешком гърба на колоната и стъпих зад него, надявайки се, че Том Пасмор ще излезе от мрака.

— Кой сте вие?

Поставих ръката си върху малкия калъф, прикрепен към колана ми. Човекът с прожектора премина отляво на пещта — прожекторът прелетя през мазето и се спря върху задната стена. Стъпките му отекнаха по цимента. След това спря и загаси светлината.

— Аз съм офицер от полицията — каза той. — Въоръжен съм и съм готов да стрелям. Искам да знам кой сте и какво правите тук.

Това не звучеше както трябва — не звучеше виновно. Фий би загасил светлината си в момента, в който разбереше, че в мазето има друг. Той дори не се отдалечи, за да се предпази.

— Говорете.

В паниката си не можех да си спомня гласа на нито един от двамата мъже, които биха могли да бъдат Фий Бандолайър. Груби парчета мазилка бяха забити в тялото ми. Копнеейки да съм където и да било другаде, но не и в това мазе, сграбчих парче мазилка, отчупих я и я хвърлих към стълбището. Мазилката се удари в бетона и се разби.

— Е, хайде де — каза мъжът. — Такива номера минават само на кино.

Той направи още една стъпка, но не знаех накъде.

— Нека ви кажа това, което знам — каза той. — Дошъл съм тук да се срещна с един мъж, който знае всичко за вас — той се е обадил на няколко следователи — на мене, на Мънроу и на не знам кои още. Или се е обадил и на вас, или сте чул хората да говорят за това.

Той безшумно кръжеше, докато говореше, гласът му отначало идваше като че ли от едната страна на пещта, а после, след невероятно кратък промеждутък от време, от другата страна. Звучеше съвършено спокойно.

— Познавате ме — може да стреляте по мене, но не можете да ме улучите. След това аз ще ви покося.

Настъпи дълго мълчание, след което той заговори отново, някъде откъм дясната страна.

— Това, което ме притеснява най-вече, е, че не се държите като ченге. Кой сте вие, по дяволите?

Аз не се държах като ченге, а той не се държеше като Фий Бандолайър.

Колоната все още беше помежду ни. Беше добра, солидна колона. Никой куршум на света не би могъл да я пробие. А ако той не стреляше, значи бяхме в мазето по едни и същи причини.

— Сержант Хоуган? — казах аз.

Внезапна светлина ме заля откъм дясното ми рамо и сянката ми изскочи, гигантска, върху стената. Стомахът ми полетя в петите, но изстрел нямаше, нито откъм човека с фенера, нито откъм Том. Идваше ми да се мушна покрай колоната, но се насилих да се обърна към блясъка.

— Мислех, че сме се отървали от вас, Андърхил — в гласа му звучеше едновременно раздразнение и забава. — Да ви застрелят ли искате?

— Извинете ме — казах.

— Взаимно е — той угаси светлината. Поставих ръката си отново върху кобура, докато лъчът прекоси пода към източника на гласа му. Кръгът намаляваше, докато се приближаваше към него, след което се сплеска върху гърдите му и отскочи, за да освети красивото, набраздено от преживявания лице на Майкъл Хоуган. Той примигна под светлината, после отново отправи прожектора към мене, насочвайки го в гърдите ми, за да мога да виждам.

— Какво правите тук?

— Каквото и вие — казах. — Исках да видя дали мога да намеря листата, които са били в тези кутии. Когато видях, че ги няма, опитах се да намеря нещо изпаднало.

Той въздъхна, после лъчът се спусна към пода.

— От къде знаехте къде ще бъдат листата?

— Преди да издъхне, Пол Фонтейн ми каза: „Бел.“ Трябваха ми две седмици, за да разбера, че се е опитвал да каже „Белдейм ориентал“.

— Вие ли сте лунатикът, който се обади?

— Не знаех нищо за това, докато не ми казахте вие. Какво каза той?

— Как влязохте тук?

— Бащата на Джон Рансъм е имал хотел. Останали са му много ключове.

— Как тогава успяхте отново да прикрепите веригата.

— Аз влязох през предния вход. Около петнайсет минути, преди вие да се появите. Не очаквах да срещна тук когото и да било.

— Бяхте вече тук, когато аз дойдох?

— Да.

— Изглежда, имам късмет, че не сте ме застрелял.

— С какво?

— Е, чудно време сте избрали за изследвания.

— Предполагам, че вие не сте Фийлдинг Бандолайър, нали?

Светлинката отново скочи на лицето ми, заслепявайки ме. Вдигнах ръка да се заслоня от нея.

— Рансъм с вас ли е? Някъде в киното ли е? — тръпка на ужас ме прониза като електричество. Продължавах да държа ръката пред лицето си.

— Сам съм. Мисля, че Джон е загубил интерес.

— Добре — светлината се смъкна до кръста и аз спуснах ръката си. — Повдига ми се от темата за Фийлдинг Бандолайър. Не искам да слушам повече за него от вас, или от когото и да било.

— Значи вие знаехте за киното от телефонното обаждане?

— Знаех какво? — той изчака и тъй като аз не отговорих, той каза: — Този, който се обади, поиска да се срещнем тук. Това, меко казано, ми се видя необикновено, така че проверих кой е собственикът на сградата. Предполагам, че сте чувал за „Елви холдингс“.

— Не получихте ли потвърждение от Хабъл, шефът на наборната комисия на Бачълър?

— Не сме разговаряли с Хабъл. Маккандлис каза, че ще организира това, но после го отмени.

— Маккандлис — казах.

Хоуган не отговори. Чух звука от стъпките му, докато се обръщаше. Овалът от светлината се отдалечи от мене и прекоси пода по посока на стълбището.

— Не знам защо стоим тук в мрака — каза той. — На стената до стълбището има ключ за осветлението. Отидете там и го включете.

— Това не ми се вижда добра идея.

— Направете го.

Той премести лъча точно пред мене и освети пътя ми към основата на стълбището. Тръгнах по движещия се овал, чудейки се къде ли се е скрил Том. Когато стигнах да основата на стълбището, Хоуган насочи светлината към ключа.

— Ами ако още някой дойде?

— Кой би могъл да бъде това?

Поех си дъх.

— Рос Маккандлис. Той е убиец. Ако някой е позвънил на неколцина инспектори, опитвайки се да привлече този, когото трябва, тогава — дори вече да е пренесъл записките си — той ще дойде тук, за да убие човека, който му се е обадил.

— Запалете осветлението — каза Хоуган.

Протегнах се към ключа и го щракнах.

19

Голи крушки, увиснали над долната част на стълбището, някъде близо до буквите и далече в предния край на мазето, блеснаха достатъчно ослепително, за да се забият в очите ми. Цялото мазе възникна около нас, по-огромно и по-мръсно, отколкото бях очаквал. То беше ярко осветено около провесените крушки, здрачно по ъглите, но напълно видимо. Том Пасмор не се виждаше никъде.

В сив костюм и черна тениска, Майкъл Хоуган стоеше на около четири метра и студено ме гледаше. Дългият черен прожектор стърчеше като палка в дясната му ръка. Той го загаси с палеца си.

— Сега, когато се вижда, нека огледаме мястото, където е сложил кашоните.

Хоуган се завъртя и закрачи покрай колоната и пещта.

Аз прекосих мазето и заобиколих пещта. Хоуган стоеше до кутиите, взрян към пода. После забеляза краката ми.

— Какво си направил с обувките си?

— Оставих ги горе.

— Хм. Млад криминалист.

Празните кутии лежаха върху прашния под. Хоуган огледа мястото между пещта и стената отдясно, след това дългия участък от пода между пещта и гримьорните. Не се виждаха смачкани листчета. Погледнах отново към гримьорните. Вратата на първата, най-отдалечената от нас, беше леко открехната.

— Забелязвате ли нещо?

— Не — казах.

— Кажете ми за Маккандлис — каза той.

— Някой милхейвънски полицай използва фалшива самоличност. — Лицето на Хоуган гневно застина и аз се отдръпнах назад. — Знам, че вие мислите, че е бил Фонтейн, аз мислех, че е Фонтейн, но вече не мисля така.

— Защо?

— Онова листче, което намерих в „Грийн уоман“ се отнасяше до жена с името Джейн Райт. Била е убита през май 1977 година, ако тези записки са това, което мисля, че са. Името на града не се четеше ясно, но изглеждаше като Алънтаун. Така че аз прегледах всички вестници на Алънтауните от този месец, но не намерих жена с такова име.

— Мислите ли, че това доказва нещо?

— Намерих Джейн Райт, която е била убита в град Алъртън, Охайо, през същия месец. Тогава Пол Фонтейн е бил инспектор в Алънтаун.

— Аха — каза Хоуган.

— Така че е бил някой друг. Някой, който е използвал Били Риц като информатор и който е дошъл в Милхейвън през 1979 година. Има само трима души, които отговарят на това. Вие, Мънроу и Маккандлис.

— Е, очевидно не съм аз — каза той, — иначе щяхте вече да сте мъртъв. Но защо отписахте Мънроу? И как, по дяволите, научихте за Били Риц?

— Отварях си добре ушите. Разговарях с много хора и някои от тях знаеха доста неща.

— Или сте родено ченге, или сте голям досадник — каза Хоуган. — Ами Мънроу?

Тъй като вече бях казал, че съм дошъл в киното само петнайсет минути преди него, не можех да му кажа истината.

— Стоях на алеята и дълго наблюдавах вратата, преди да вляза. Мънроу се появи около дванайсет, дванайсет и половина, нещо такова, погледна веригата и си тръгна. Значи не може да е той.

Хоуган кимна, размахвайки големия прожектор, и започна да се отдалечава от пещта по посока на гримьорните.

— Маккандлис — това е шокиращо.

— Но когато най-напред ме чухте, вие си помислихте, че е някой, когото познавате. Някой полицай.

— Мънроу каза на много хора за това безумно обаждане. Аз не знаех нищо за това градче в Охайо, за което ми казахте. Алъртън ли казахте?

Кимнах.

— Ще изпратя по факса снимката на Маккандлис до полицията в Алъртън и това ще реши въпроса. Няма значение дали ще дойде тук тази нощ, или не. Ще имам грижата за него. Нека се качим да си вземете обувките и аз ще ви заведа у Рансъм или там, където сте отседнал.

— Отседнал съм в „Сейнт Олуин“ — казах, надявайки се, че Том, където и да се намира, може да ме чуе. — Ще отида пеша дотам.

— Толкова по-добре — каза Хоуган.

Отдалечих се от него по-бързо, отколкото той беше очаквал, чудейки се защо не му се бях доверил напълно. Защо щеше да е по-добре да съм в хотел, отколкото у Джон? Тръгнах към стълбите, чувайки как Том ми казва да не забравям, каквото знам за Фий Бандолайър. Струваше ми се, че знам хиляди неща за Фий, нито едно от тях полезно. Хоуган идваше бавно след мене. Сложих ръката си върху фенерчето в джоба ми.

Стигнах до стълбите и каза:

— Бихте ли останал, където сте, за секунда?

В най-лошия случай щях да изляза глупак.

Загасих осветлението с лявата си ръка, а с другата насочих яркия лъч на фенера в лицето му. Той примигна.

— Лени Валънтайн — казах.

Лицето на Хоуган се вцепени от шока. Видях зад него Том Пасмор, който бързо и безшумно излезе от гримьорната. Загасих фенера и отскочих от стълбите в мрака. Имах чувството, че Том още се движи.

— Няма отново да повтаряме всичко това, нали? — каза Хоуган. Той не се беше отместил и на сантиметър.

Отнякъде близо до колоната изригна прожекторът на Том и очерта главата на Хоуган. Хоуган се обърна с лице към светлината и каза:

— Бихте ли ми обяснил какво си мислите, че правите, Андърхил? — той не виждаше нищо повече от блясъка на фенера, но не повдигна ръцете си.

Мушнах ръка в джоба си, извадих револвера, махнах предпазителя и се прицелих в главата му.

Хоуган се усмихна.

— Какво беше това име, което казахте? — той вирна глава, все още усмихвайки се, към Том, и повдигна дясната си ръка да разкопчае сакото на костюма си. Спомних си, че беше направил същото движение точно преди да го изненадам, загасявайки осветлението. Щеше да ме застреля в момента, в който се изкача по стълбището. Дадох си сметка, че държа фенерчето си успоредно на дулото на револвера, насочвайки го към Хоуган като втори пистолет, сякаш през цялото време съм планирал следващото си действие. Когато ръката на Хоуган достигна копчето на сакото му, аз запалих светлината. Том мигновено изключи своята.

— Лени Валънтайн — казах.

Хоуган вече се беше обърнал с лице към моята светлина и беше престанал да се усмихва. В очите му премина сянка и той отвори уста, за да каже нещо. Мисълта, че ще трябва да чуя следващите му думи, ме прониза с вълна на отвращение. Почти неволно натиснах спусъка и отпратих куршум по яркия, нажежен сноп светлина.

Последва червен отблясък и силно, плоско изпукване, което циментовите стени превърнаха в експлозия. Черна дупка се появи точно под косата на Хоуган и светлината открои изплискване от задната част на главата му. Хоуган се люшна извън лъча и изчезна. Тялото му се строполи на пода и вонята на кръв и кордит изпълни въздуха. Бяла спирала се завъртя в снопа светлина и изчезна.

— Бая време ти трябваше, докато се решиш — каза Том, осветявайки ме с прожектора си. Вдървените ми протегнати ръце все още насочваха револвера към мястото, където беше стоял Хоуган. Отпуснах ги.

Не помнех какво съм видял в лицето на Хоуган.

Том насочи светлината си надолу. Хоуган лежеше прострян на цимента, по-голямата част от тежестта му върху рамото и бедрото, с превити крака и с ръце, отпуснати от двете страни. Кръвта се стичаше равномерно от тила му и се събираше под бузата му.

Обърнах се и закуцуках към стената. Опипвах цимента, докато намеря ключа. После запалих лампите и отново погледнах към него. Тънка червена струйка се процеждаше от дупката под косата му и минаваше косо по челото му.

Том се приближи, поставяйки автоматика си в кобура, и коленичи до тялото на Хоуган. Той го преобърна по гръб и дясната ръка на Хоуган меко се отпусна в нарастващата локва кръв. Миризмата се настани в стомаха ми като развалена мида. Том пъхна ръцете си в един от джобовете на сивото сако на костюма.

— Какво правиш? — попитах.

— Търся ключ — той отиде от другата страна на тялото и пъхна ръка в другия джоб. — Добре, добре.

Той извади малък сребърен ключ и го вдигна нагоре.

— За какво е това?

— За записките — каза той. — А сега… — Той напъха ръката си във вътрешния джоб на собственото си сако и извади черен маркер. Свали капачката и ме погледна, сякаш ме предизвикваше да го спра.

— Не съм полицай — каза той. — Не ме интересува справедливостта, но мисля, че това е справедливо.

Той пристъпи клекнал на една крачка от тялото, избърса слоя от прах по цимента и написа СИНЯ РОЗА с големи наклонени букви. Извъртя се и отново ме погледна.

— Този път наистина е ченгето — каза той. — Подай ми този пистолет.

Отидох до него и му подадох револвера. Том внимателно го избърса с кърпичката си и се наведе да го постави в дясната ръка на Хоуган. След това сключи пръстите му около дръжката и вкара показалеца до спусъка. После вдигна сакото на Хоуган и извади пистолета му от кобура. Изправи се и ме приближи с пистолета на Хоуган в ръка.

— По-късно ще се отървем от него.

Пъхнах револвера в малкия калъф, закрепен на колана ми, без да свалям очи от трупа на Хоуган.

— Да се махаме оттук — каза Том.

Не отговорих. Пристъпих напред и погледнах към лицето, към отворените очи, отпуснатото, празно лице.

— Направи, каквото трябваше — каза Том.

— Трябва да се уверя — казах. — Нали ме разбираш? Трябва да се убедя.

Коленичих до тялото и събрах черната тениска около кръста. Дръпнах я нагоре към врата на Хоуган, но не виждах достатъчно. Нагънах цялата тениска, докато я събрах под мишниците му и се наведох да разгледам гърдите на убития. Бяха бледи и неокосмени. Около половин дузина кръгли белези с големината на дребна монета блестяха върху бялата кожа.

Вълна на чисто облекчение премина през мене като мед, като злато и вонята на кръв внезапно замириса на смях.

— Довиждане, Фий — казах и дръпнах обратно тениската.

— Какво пък беше това? — попита Том зад мене.

— Трупното отделение — казах. — Стар навик.

Изправих се.

Том ме изгледа внимателно, но не попита нищо. Загасих лампите и двамата изкачихме стълбите в мрака.

След по-малко от три минути бяхме навън на алеята, а след още пет минути бяхме в ягуара и карахме на изток.

20

— Хоуган реагира на името.

— Със сигурност — казах.

— А каква беше тая работа с гърдите му?

— Бачълър е имал малки кръгли белези по гърдите си.

— О, бях забравил. Белезите от пръчките пунджи. В една от книгите, които имам, ги споменават.

— Не са били от пунджи. Още Фий си ги е имал.

— А — каза Том. — Да. Бедният Фий.

Аз си помислих: Плавай, плавай надалече, Фий Бандолайър.

21

В мрака на нощта захвърлихме револвера на Майкъл Хоуган от моста „Хърейшо“ в Милхейвънската река. Той стана невидим, още преди да цопне във водата, след което се изгуби за историята.

22

Последното нещо, което си спомнях, беше цопването на пищова във водата. Излязох от гаража, след като бях прекарал целия промеждутък между „Хърейшо стрийт“ и „Ийстърн шор драйв“ заедно с Майкъл Хоуган в мазето на „Белдейм ориентал“, и преминах по алеята в мрака. Луната отдавна беше вече залязла, нямаше звезди. Светът е наполовина нощ и другата му половина също е нощ. Виждах лицето му в острия, безжалостен блясък на прожектора; виждах малката черна дупка, по-малка от най-малката монета, да се появява под линията на оредяващата му коса.

До петгодишна възраст беше раснал на една пряка от мене. Бащите ни бяха работили в един и същи хотел. Може би съм го видял някой път, когато съм бродел из махалата — малко момченце, седнало на стъпалата до леха с грижливо поддържани рози.

Том дойде до мене и отвори кухненската врата. Влязохме вътре и той запали лампата, която хвърли меки отблясъци по старите мивки, бялата ламперия и обикновения, изпонарязан дървен плот.

— Сега е малко след три — каза той. — Искаш ли веднага да си легнеш?

— Не знам — казах. — Какво следва сега?

Имах предвид: На кого ще кажем? Как ще го кажем?

— Следва това, че аз ще си пийна — каза том. — Искаш ли веднага да се качиш горе?

Фредерик Делиус и препарираният алигатор, апартаментът „Флорида“.

— Мисля, че не бих могъл да спя сега — казах.

— Тогава прави ми компания — той насипа лед в една чаша, покри го с малцово уиски и отпи от чашата, наблюдавайки ме. — Добре ли си?

— Добре съм — казах. — Но не можем просто да го оставим да лежи там, нали? Та хората от църквата да го намерят?

— Мисля, че те никога не слизат долу. Единственото, което използват от там е органът, и те го вдигат откъм сцената.

Налях си вода в чаша и изпих половината на една дълга глътка.

— Имам някои идеи — каза Том.

— Искаш хората да научат, нали така? — изгълтах останалата вода и отново напълних чашата. Ръцете ми като че ли се движеха от само себе си.

— Искам всички да научат — каза Том. — Не се притеснявай, този път няма да могат да го потулят — той отново отпи. — Но преди да започнем да крещим от покривите, искам да намеря тези записки. Трябват ни.

— Къде са те? В жилището на Хоуган?

— Ела горе с мене — каза Том. — Искам двамата да разгледаме една снимка.

— Каква снимка?

Той не отговори. Тръгнах след него през огромната задръстена стая на долния етаж, минах покрай канапето и масичката за кафе и се изкачих по стълбите до втория етаж, докато той запалваше всички лампи по пътя си.

Той обиколи кабинета си, запалвайки всички лампи. Седна на бюрото си, а аз се строполих на коженото канапе. После откачих кобура и го поставих на стъклената масичка пред мене. Том беше извадил най-горното чекмедже, откъдето измъкна познат на вид плик.

— Това, което не разбирам, — каза той — е как Хабъл е идентифицирал Пол Фонтейн. Хоуган също е на тази снимка, точно до Пол Фонтейн. Как би могъл Хабъл да направи такава грешка?

— Имаше лошо зрение — казах.

— Чак толкова лошо ли?

— Трябваше да приближава очите си съвсем до това, което гледаше. Носът му буквално опираше хартията.

— Значи е разгледал снимката много внимателно. — Том стоеше с лице към мене, наведен напред с плика в ръката си.

— Така ми се стори и на мене.

— Нека видим дали ще можем да решим тоя въпрос — той отвори плика и извади вестникарската снимка. Остави плика върху бюрото, донесе снимката и чашата си до канапето и седна до мене. Наведе се и сложи снимката помежду ни. — Как той идентифицира Фонтейн?

— Посочи го.

— Право във Фонтейн ли?

— Право в него — казах. — Бум точно в него.

— Покажи ми.

Наведох се и погледнах снимката с моравата пред Уолтър Драгонет, претъпкана от униформени и цивилни полицаи.

— Е — казах. — Преди всичко снимката беше точно пред него.

— Премести я.

Плъзнах снимката пред себе си.

— После посочи Фонтейн.

— Посочи го.

Протегнах се и забих пръст в лицето на Пол Фонтейн, точно както Едуард Хабъл беше направил в Танджънт. Пръстът ми, както и пръста на Едуард Хабъл, покри цялото лице.

— Да — каза Том. — Точно така си мислех.

— За какво?

— Виж какво правиш — каза Том. — Като си сложил пръста си там, кого сочиш?

— Знаеш кого соча.

Том се наведе, вдигна пръста ми от фотографията и я придърпа така, че да бъде точно пред него. Постави пръста си върху лицето на Фонтейн, точно както бях направил аз. Върхът на пръста му указваше точно на следващия човек на снимката, Майкъл Хоуган.

— Чие лице соча?

Вторачих се в снимката. Той не сочеше Фонтейн, а го закриваше.

— Обзалагам се, че Рос Маккандлис е отменил командировката до Танджънт — каза Том. — Как мислиш?

— Мисля — мисля, че съм идиот — казах. — Може би кретен. Кое от двете значи по-голям тъпак.

— И аз щях да си помисля, че е посочил Фонтейн. Защото, както и ти, щях да очаквам това да е Фонтейн.

— Да, но…

— Тим, не си виновен.

— Фонтейн сигурно и е проучвал „Елви холдингс“. Двамата с Джон отведохме Хоуган право при него, а той е искал само помощта ми.

— Хоуган е щял да убие Фонтейн, независимо дали вие с Джон сте били там или не, и е щял да обясни убийството с безредиците. Твоят принос е бил само да потвърдиш, че някой е стрелял през оная нощ.

— Хоуган.

— Със сигурност. Ти просто си им осигурил удобен свидетел — той отново отпи от чашата си, виждайки, че е успял да прогони до голяма степен чувството ми за вина. — А и дори да не беше видял някаква неясна фигура, нима Маккандлис не е бил решен да те накара да кажеш, че си видял? Това е улеснявало нещата за него.

— Предполагам, че е така — казах, — но все пак мисля, че ми е време да се оттегля във Флорида.

Той ми се усмихна.

— И аз си лягам — искам да пипнем тези записки колкото е възможно по-рано утре сутринта. Днес сутринта, искам да кажа.

— Няма ли да ми кажеш къде са те?

— Ти ми кажи.

— Нямам никаква идея — казах.

— Кое е последното място, което остана? То е под носа ни.

— Не се занасяй с мене.

— Започва с Е — каза той, усмихнат.

— Едикъдеси — казах, а Том продължаваше да се усмихва. След това си спомних първото, което бяхме научили, когато започнахме да проучваме „Елви“.

— Ох — казах. — Ох.

— Точно така — каза Том.

— Мястото е само на две преки от „Белдейм ориентал“, така че навярно ги е преместил около пет-шест вечерта, веднага след края на смяната си.

— Кажи го.

— Експрес-поща — казах. — Пощата до поискване на Четвърта Южна улица.

— Видя ли — каза Том. — Казах ти, че знаеш.

Скоро след това аз се качих при Фредерик Делиус и алигатора, съблякох се и допълзях до леглото си, за да изкарам четири часа неспокоен, изпълнен с кошмари сън. Събуди ме миризмата на препечен хляб и съзнанието, че най-трудния ден, който щях да прекарам в Милхейвън, едвам е започнал.

1

В осем и трийсет слънцето беше вече високо над покривите на Четвърта южна улица. Излязохме от свежия въздух на климатика в колата в жегата, която почти мигновено залепи ризата към кожата ми. Том Пасмор носеше един от специалните костюми от три части, който го караше да изглежда сякаш току-що беше пристигнал от Бъкингамския дворец. Аз бях облечен горе-долу както на самолета, с джинси и черно двуредно сако над бяла риза, и изглеждах като момчето, което държи конете.

Експресната поща имаше искряща бяла фасада с фирма, изписана с крещящи червени букви над голяма витрина, зад която се виждаше чисто бяло гише и мъж с очила без рамки и с червена вратовръзка, прелистващ някакъв каталог. Бронзовите врати на индивидуални пощенски кутии покриваха стената зад него.

Влязохме през вратата, мъжът затвори каталога, постави го на лавицата зад гишето и загледа жадно от Том към мене и от мене към Том.

— Какво желаете? — попита той.

— Бих желал да взема документите, които моят колега е депозирал за корпорация „Елви“ вчера вечерта.

Сянка на колебание премина по лицето на чиновника.

— Колегата ви? Господин Белин?

— Именно — каза Том. Той извади ключа от джоба си и го остави на гишето пред чиновника.

— Но господин Белин каза, че той лично ще направи това. — Той погледна през рамо към редицата от заключени кутии. — Не можем да върнем парите или нещо такова.

— Това няма значение — каза Том.

— Може би ще е добре да ми кажете името си, в случай, че той се завърне.

— Кейсмънт — каза Том.

— Е, предполагам, че няма нищо нередно — чиновникът взе ключа.

— Благодарим ви за любезността — каза Том.

Чиновникът се обърна и отиде до стената вдясно, играейки си с ключа. Кутиите на най-долния ред бяха с размерите на контейнерите, в които превозват кучетата в самолетите. Когато почти беше стигнал до дъното на помещението, чиновникът коленичи и постави ключа в една ключалка.

Той се обърна и погледна Том.

— Слушайте — тъй като вече сте платили за седмицата, мога да ви запазя тази кутия, докато срокът ви изтече. По този начин, ако искате пак да я използвате, няма да има нужда да плащате.

— Ще предам това на господин Белин — каза Том.

Чиновникът започна да вади от кутията купчини листа, натъпкани в папки.

2

Занесохме дългата картонена кутия, която чиновникът ни беше дал, по стълбището към кабинета, Том отпред и аз след него. На връщане Том беше спрял в една книжарница да купи шест пакета с копирна хартия, четири от които сега бяха разпределени върху папките от двете страни на кутията. На половината път по стълбите, дръжките, които имаше кутията, започнаха да се късат и за останалата част от пътя я пренесохме, като я държахме за дъното.

Оставихме кутията на пода до копирната машина. Том включи черното й квадратно копче и машината замърка и засвятка. Взех една от тлъстите папки и я отворих. Изпълнена беше с листове с най-различни цветове и размери, някои плътно запълнени на машина в редове от единия ръб до другия без никакви полета, други гъсто изписани с почерка, който бях видял в мазето на „Грийн уоман“. Обърнах на една от машинописните страници.

Когато напуснахме бара, беше един или два след полунощ и тя беше прекалено пияна, за да ходи по права линия. Трябва да те прибера за пиянство. Ти да не си ченге, а? Не, скъпа, собственик съм на един от големите хотели в центъра, нали ти казах. Кой? Хотелът „Разбити сърца“, казах. Била съм вече там. Сигурно ти дължа много за наема. Знам, скъпа, ще се погрижим за това. Тя се изкикоти. Ето я колата ми. Черната й пола се вдигна нагоре по бедрата й, когато влезе. Кльощави бедра, един насинен отпечатък от палец. Стигнахме до КГУ и тя каза: Тая дупка? Не се безпокой, долу има трион, приготвен за тебе.

Погледнах към Том, който разлистваше друга папка.

— Това е невероятно — казах. — Описвал е с такива подробности. Има дори диалог. Като книга е.

Том изглеждаше погнусен от това, което беше прочел. Затвори папката си.

— Изглеждат горе-долу подредени — всяко убийство заема около двайсет страници, ако се съди по това, което видях тук. Колко страници мислиш, че имаме, около хиляда ли?

— Нещо такова — казах, загледан в купчините.

— Поне петдесет убийства — каза Том. И двамата погледнахме купчините. — Предполагам, че е оставял Фонтейн да разследва някои от по-колоритните.

— На кого ще изпратиш копия?

— На ФБР. На Изобел Арчър. На новия шеф, Харълд Грийн. На някого от „Леджър“. Джефри Боу?

— Ще му напълниш гушата — казах. — Няма да се разкриеш, нали?

— Разбира се, аз съм загрижен гражданин, който е намерил тези записки в кофа за боклук. Всъщност, мисля, че загриженият гражданин ей-сега ще се обади на госпожа Арчър.

Той отиде към бюрото си и набра номера. Седнах на канапето и изслушах неговата половина от разговора. Когато си дадох сметка, че все още държа дебелата папка, оставих я на масичката, сякаш мислех, че може да хвана някоя зараза от нея.

— Бих искал да разговарям с Изобел Арчър, моля. Свързано е с един инцидент на стрелба.

— Добре, ще почакам.

— Радвам се, че ще мога да говоря с вас.

— Моето име ли? Флетчър Йокин.

— Да, случаят е свързан със стрелба. Не знам какво да правя, затова се обаждам на вас.

— Не искам да се забърквам с полицията, госпожа Арчър. Случаят е свързан с полицай.

— Ами да.

— Добре. Беше снощи. Видях един следовател, не му знам името, но съм го виждал по телевизията веднъж, знам, че е някакъв инспектор, и той влизаше в старото кино на „Ливърмор“.

— Късно през нощта.

— Не, не знам точно по кое време. Както и да е, след като той влезе вътре, чух този изстрел.

— Не, аз бързо се махнах от там.

— Сигурен съм, да, сигурен съм. Беше изстрел от пистолет.

— Е, не знам какво искам от вас да направите. Мисля, че това е ваша работа. Сега трябва да затварям.

— Не. Довиждане.

Той затвори телефона и се обърна към мене.

— Какво мислиш?

— Мисля, че ще бъде там с ножовка и горелка след около пет минути.

— Аз също.

Той извади всички страници от папката в скута си и изравни ръбовете им, почуквайки ги о бюрото.

— Ще ми отнеме два-три часа, докато фотокопирам всичко това. Искаш ли да се навърташ наоколо, или ти се прави нещо друго.

— Мисля, че ще трябва да говоря с Джон — казах.

— Искаш ли и аз да дойда?

— Ти си ръководител — казах. — Лакеите като мене вършат черната работа.

3

Вървях в жегата по хубавите улици, които водеха към къщата на Джон. Тухлени къщи, покрити с бръшлян, каменни къщи с орнаментални входове и тъмни стъкла, мансардни покриви и заострени кулички. Въртяха се пръскачки и малки момченца се стрелкаха наоколо на колела с по десет скорости. Изглеждаше като свят без тайни и насилие, свят, в който никога не се е проливала кръв. Знак ПРОДАВА СЕ беше поставен на добре окосената ливада пред къщата на Алън Брукнър.

Белият понтиак беше паркиран до тротоара срещу къщата на Джон, на същото място, където го бях намерил на първата сутрин след завръщането ми в града. Беше вместена на едно място за паркиране, което едва й стигаше, и аз си спомних, както и предишната нощ, за един шумен дребен патриот по шорти, който излетя от украсената си с флагове къща, за да ми крещи за тормоз. Прекосих слънчевата „Илай плейс“, отидох до предната врата на Джон и позвъних.

Той се появи на тясното прозорче отляво на вратата и ме огледа с намръщено любопитство — така както човек поглежда продавач на енциклопедии, който идва отново, след като вече сте купили книгите. Докато отвори вратата, лицето му бе придобило по-гостоприемно изражение.

— Тим! Какво правиш тук?

— Появи се нещо — казах.

— Още проучвания ли? Как върви книгата?

— Много добре. Може ли да вляза за една минутка?

— Разбира се — той отстъпи и ми направи път да вляза. — Кога дойде? Сега ли?

— Вчера следобед.

— Е, не би трябвало да отсядаш в хотел. Плати им и ела тук, стой колкото искаш. Току-що получих информация за къщи, които се продават в Перигор, можем да я огледаме заедно.

— Не съм в хотел — казах. — У Том Пасмор съм.

— Тоя надут лицемер.

Джон ме последва във всекидневната. Когато седнах на канапето с лице към стената с картините, той каза:

— Чувствай се като у дома си.

— Благодаря ти за Вюияр — казах. Той не беше пренаредил картините, за да компенсира отсъстващата, и мястото, на което беше стояла тя, изглеждаше голо.

Той стоеше до канапето и ме гледаше, чудейки се какво е настроението ми или намеренията ми.

— Знаех, че я цениш. А и както ти казах, не можех повече да я гледам в къщата — прекалено много ми идваше.

— Не се съмнявам — казах.

Той отново ме погледна като продавач на енциклопедии, после размърда лицето си в усмивка и седна на страничната облегалка на креслото.

— Дойде тук, само за да ми благодариш ли? — попита.

— Исках да ти кажа някои неща — отвърнах.

— Защо ми се струва, че това звучи зловещо? — той повдигна коляното си до себе си върху дебелата странична облегалка и продължи да се усмихва. Джон беше облечен в тъмнозелено поло, избелели джинси и евтини мокасини без чорапи. Имаше вид на борсов агент в неделната почивка.

— Преди да премина към тях, исках да чуя как е Алън.

— Преди да преминем към тези загадъчни „неща“? Мислиш, че след това няма да искам да ти говоря ли?

Припомних си, че Джон Рансъм в края на краищата беше доста интелигентен.

— Нищо подобно — казах. — Може би ще искаш да ми говориш денонощно.

— Денонощно — той прилепи пета до бедрото си. — Нека се опитаме да поддържаме този тон — той вдигна поглед с театрално изражение. — Алън, значи. Добрият стар Алън. Предполагам, че не си го видял, докато беше в Областната болница.

— Спрях за пет минути по пътя за летището.

Той повдигна вежди.

— Така ли? Ами в такъв случай знаеш колко зле беше. Оттогава — всъщност, откакто го преместих в „Голдън манър“ — той много се поправи. Много добре се грижат за него, а и е добре, че го правят, като се има предвид колко струва мястото.

— Той няма нищо против мястото, така ли?

Джон кимна.

— Мисля, че му харесва. Знае, че ще има кой да се грижи за него, каквото и да се случи. А и всички жени са полудели по него.

— Посещаваш ли го често?

— По веднъж седмично, може би. Това е горе-долу достатъчно и за двама ни.

— Предполагам, че това е добре — казах.

Той присви очи и прехапа долната си устна. Не разбираше.

— Та какво искаше да ми кажеш?

— След един-две дни този град отново ще пощурее. Ще има ново голямо сътресение в полицията.

Той щракна с пръсти и после ме посочи, възторжено ухилен.

— Ти, копеле недно, намерил си записките. Това е, нали?

— Намерих записките — казах.

— Прав си! Градът ще си загуби ума. Колко души е убил Фонтейн, а? Разбра ли?

— Не е бил Фонтейн. Бил е оня, който е убил Фонтейн.

Той зяпна и устата му затрепера в опит за ухилване. Опитваше се да разбере дали съм сериозен.

— Невъзможно е да искаш да ми кажеш, че Алън…

Той не се беше поинтересувал дори от заключенията на специалистите по балистика.

— Алън не е застрелял Фонтейн — казах. — Алън простреля мене. Някой се криеше между къщите от другата страна на улицата. Мисля, че е бил с пушка. Алън, ти и аз — ние не сме имали нищо общо с това. Той вече е бил там по времето, когато ние стигнахме до къщата. Бил е с Фонтейн в гетото. Може би дори го е видял, като ми се обади. Навярно го е проследил до къщата.

— Значи оня човек в Охайо е посочил грешно.

— Не, той е посочил правилно, но аз не съм разбрал.

Джон притисна бузата си с длан и ме загледа безмълвно за няколко секунди.

— Предполагам, че не трябва да знам цялата история — каза той най-сетне.

— Не, вече не е важна. И аз никога не съм те виждал. Нищо, което ти кажа, нищо, което ти ми кажеш, няма да напусне тази къща. Искам да разбереш това.

Той кимна, малко озадачен от идеята той да ми казва нещо, но достатъчно нетърпелив да схване това, което му се струваше най-главното.

— Добре, кое е бил?

— Майкъл Хоуган — казах. — Човекът, който си познавал като Франклин Бачълър, е променил името си на Майкъл Хоуган. В момента лежи мъртъв на пода на „Белдейм ориентал“ с пистолет в ръка и думите СИНЯ РОЗА, написани до тялото му. С черен маркер.

Джон жадно поемаше думите ми, кимайки бавно и с разбиране.

— Изобел Арчър ще си пробие път в киното и ще намери трупа. След два дни тя и някои други хора, включително ФБР, ще получат копия от бележките, които той е водел за убийствата си. Около половината от тях са написани на ръка, така че няма да има съмнение, че Хоуган ги е написал.

— Ти ли го уби?

— Слушай, Джон — казах, — ако съм убил милхейвънски следовател, никога няма да ти кажа нищо за това. Нали? Но аз искам да разбираш, че всичко, което ще си кажем тук, ще остане между нас. То няма да излезе от тази стая. Така че отговорът е „да“. Аз го застрелях.

— Айде бе! — Джон сияеше срещу мене. — Изумително — страхотен си! Цялата тая история ще се разчуе.

— Мисля, че ти не би искал това — казах.

Джон се беше вторачил в мене, опитвайки се да прочете мислите ми. Той смъкна крака си от облегалката. Каквото и да виждаше у мене, то не му харесваше. Вече не сияеше, а се опитваше да изглежда оскърбен и невинен.

— Защо не бих искал да се разчуе?

— Защото си убил жена си — казах.

4

— Първо си я докарал в „Сейнт Олуин“ и си я промушил с нож, но не си успял да я доубиеш. Ето защо, като чу, че тя излиза от комата, си влязъл в стаята й и си я довършил. И, разбира се, ти си убил и Грант Хофман.

Той се плъзна от облегалката към седалката на креслото. Беше зашеметен. Искаше да видя, че е зашеметен.

— Боже господи, Тим. Знаеш точно какво е станало. Знаеш дори защо е станало. Нали ти дойде при мене с името на Бачълър. Ти подреди картината.

— Ти искаше аз да разбера за Бачълър, нали? Това е отчасти причината, поради която искаше аз да дойда тук. Не ти е минавало през ума, че той живее в града — идеята ти е била, че той уж е дошъл от друго място, след като е видял снимката ти във вестника, убил е Грант Хофман и жена ти и е изчезнал с новата си идентичност, веднага щом е станало прекалено горещо.

— Това е толкова абсурдно, това е безумно — каза Джон.

— Още при пристигането ми ти ми каза, че Синята Роза е сигурно стар военен. И си бил измислил тази чудесна история за това, което ти се е случило, когато си стигнал до лагера на Бачълър в провинция Даларк. Беше хубава история, но не споменаваше някои важни подробности.

— Никога не съм искал да говоря за това — каза Джон.

— Ти ме остави аз да я възстановя. Постоянно подхвърляше намеци.

— Намеци — той тъжно поклати глава.

— Нека поговорим за това, което наистина се е случило в провинция Даларк — казах.

— Защо не продължиш да бълнуваш и като свършиш с бълнуването, не се ометеш оттука?

— Споделял си един лагер с друга Зелена барета, Бълок. Бълок и неговата група излизат един ден и вече не се завръщат. Ти тръгваш да ги търсиш и намираш телата им завързани по дърветата и обезобразени. Езиците им са отрязани.

— Казах ти това — каза Джон.

— Не си сметнал, че виетконгците са ги убили. Сметнал си, че Бачълър го е направил. И когато си видял призрака на Бълок, вече си бил сигурен. Бил си там, където си си мислил, че той е през цялото време — на мястото, от което светът може да бъде прозрян.

— Там бях — каза той. — Но не мисля, че ти някога си бил.

— Може и да не съм бил, Джон. Важното нещо е, че си се почувствал предаден — и си бил прав. Ето защо си поискал да направиш това, което си смятал, че Бачълър би направил.

— Добре ще е да знаеш какво говориш, — каза Джон — а не да подхвърляш догадки.

— Бачълър е бил вече избягал по времето, когато ти стигаш там. Така че ти опожаряваш лагера до основи. После систематично избиваш всички, които са изоставени, всички последователи на Бачълър, които са прекалено млади, прекалено стари или прекалено слаби, за да тръгнат с него. Как си го направил? По един на всеки час, на всеки два часа? Накрая си убил детето му — сложил си го на земята и си го разрязал наполовина с байонета си. После си убил жена му. Накрая си я нацепил, сложил си я в казана и си ял от месото й. Дори си почистил черепа й. Правил си се на Бачълър, нали така?

Той ме погледна свирепо, мърдайки челюсти. Видях подтискания гняв да се надига в погледа му, но този път той не се опитваше да го скрие.

— Ти нямаш наистина право да говориш за тези неща. Това право не ти принадлежи. То принадлежи на хора като нас.

— Но не греша, нали?

— Това няма значение — каза Джон. — Нищо от това, което казваш, няма истинско значение.

— Но е вярно — казах.

Джон вдигна ръце.

— Слушай, дори всичко това да се е случило, което никой в нормалния свят няма да повярва, защото не биха могли дари да започнат да го разбират, то само дава на Бачълър допълнителни причини да иска да си отмъсти.

— Бачълър никога не е действал по твоя начин — казах. — Не е можел. Прав си относно него — той винаги е бил отвъд границата и всяка друга човешка грижа освен оцеляването е била безсмислена за него. След Ланг Во той преминава през три или четири идентичности. След като е прекарал двайсет години, наричайки се Майкъл Хоуган, единствената му грижа относно Франклин Бачълър се отнасяла до това, светът да продължава да смята, че е мъртъв.

— Това, което казваш, доказва, че той е убил жена ми. Ако не виждаш това, няма за какво да си говоря с тебе.

— Не я е убил. Пребил я е. Или е накарал Били Риц да я пребие. Което е същото.

— Сега, вече знам, че си луд — Джон отметна глава назад и изръмжа към тавана. Лицето му започваше да почервенява. — Казах ти. Аз я ударих. Това беше краят на брака ни — той наведе глава и ме изгледа с престорено съжаление. — Защо ще му е на Били Риц да бие жена ми?

— За да посмали ентусиазма й — казах. — Или изобщо да я откаже, без да я убива.

— За да посмали ентусиазма й. И това пък ако има някакъв смисъл!

— Ейприл е пращала по едно писмо всяка седмица до „Армъри плейс“ във връзка с „Грийн уоман“. Хоуган е водел там жертвите си. Държал е записките си в мазето. Трябвало е да я спре.

— Затова я убива — каза Джон. — Бих искал да можеш да се чуеш. Обръщаш всичко наопаки.

— Нощта, когато тя ти признава, че се среща с Брайън Дориан, двамата излизате с колата. От седмици вече си планирал да я убиеш. В колата се скарвате, ти слизаш и отиваш в бара. Мисля, че си пил, за да събереш куража най-после да го направиш. Мислил си, че ще трябва да стигнеш до дома сам, но когато излизаш от бара, виждаш, че колата й все още е паркирана на улицата. И когато поглеждаш вътре, виждаш я нея, в безсъзнание. Може би окървавена. Ти беше много убедителен относно изненадата си, когато си я видял в колата, но част от изненадата ти идва от това, че тя те е чакала да се върнеш.

Той се сгъна върху креслото и покри очите си с ръце.

— Не си знаел кой я е набил — знаел си само, че е време да осъществиш плана си. Така че откарваш колата до „Сейнт Олуин“, влизаш през задната врата и я качваш по стълбите до втория етаж, набиваш я и я намушкваш, написваш СИНЯ РОЗА на стената. Тук правиш грешка.

Той свали ръце от очите си и ги отпусна.

— Използвал си син маркер. Маркерите на Хоуган са черни или червени, цветовете, които използват, за да означават решените и нерешените убийства върху таблото на Отдела по убийствата. Обзалагам се, че през същата тази нощ си отишъл в аптеката в старата пристройка и си купил маркера. Когато убиваш Грант Хофман, вече постъпваш точно — изписваш СИНЯ РОЗА с черен маркер. Сигурно и него си купил от аптеката и по-късно си го хвърлил.

— Господи, не спираш и не спираш — каза Джон. — Значи, след като съм прекарал цяла нощ край леглото й, предполагам, че на другата сутрин съм станал, изтичал съм целия този път по „Бърлин авеню“ с чук в ръката, по чудотворен начин съм проникнал в стаята й, убил съм я, пак по чудотворен начин съм излязъл и пак съм тичал по целия обратен път. И всичко това в разстояние на петнайсет-двайсет минути.

— Точно така — казах.

— Пешком.

— С кола си бил — казах. — Паркирал си на улицата от другата страна на „Бърлин авеню“, така че никой от болницата да не види колата ти, после си изчакал на моравата, докато си видял, че нощната смяна напуска. Собственикът те е видял пред къщата си. Навярно би могъл да те разпознае.

Джон сплете пръсти, подпря брадичката си върху тях и се вторачи в мене предизвикателно.

— На път си бил да загубиш всичко и не си можел да го понесеш. Ето защо си скалъпил тая история със Синята Роза, за да изглежда, че смъртта й е част от повтарящ се модел — с някаква история си привлякъл бедния Грант Хофман в оня тунел и си го обезобразил, за да не може да бъде разпознат. По-лош си от Хоуган — той не е можел да не убива, но ти си убил двама души за собствено удобство.

— И какво мислиш, че ще направиш сега? — Джон все още ме гледаше предизвикателно с брадичка, подпряна върху сплетените му ръце.

— Нищо. Исках да разбереш, че знам.

— Мислиш си, че знаеш. Мислиш си, че разбираш — Джон ме изгледа за миг, кипнал, после се оттласна и стана от стола си. Не можеше повече да седи на едно място. — Това всъщност е забавно. Много забавно — той направи крачка към стената с картините, после плесна ръцете си една о друга, длан в длан, сякаш се опитваше да си причини болка. — Защото никога не си разбирал нищо. Нямаш идея кой всъщност съм аз. Никога не си имал.

— Може и да не съм — казах. — Поне до скоро, не.

— Дори не си се доближил до истината. Никога няма да се доближиш. И знаеш ли защо? Защото имаш дребна душа.

— Но ти си убил жена си.

Той бавно се завъртя, презрението в очите му бе примесено с ярост. Вече не правеше разлика между двете. Собствената му отрова така го беше просмукала, че беше като скорпион, който се е ужилил сам и продължава да жили.

— Да. Така е. Ако така искаш да го наречеш.

Той се отдръпна за миг, очаквайки да го критикувам или обвинявам — да демонстрирам веднъж завинаги как нищо не разбирам. Тъй като не казах нищо, той се извъртя и се приближи да стената с картините. За миг имах чувството, че ще откъсне една от тях от стената и ще я направи на парчета. Вместо това той напъха ръце в джобовете си, отдръпна се от картините и тръгна към камината.

Отправи ми един-единствен изпепеляващ поглед.

— Знаеш ли какво представляваше животът ми? Можеш ли въобще да си представиш моя живот? Тези двамата — той стигна до камината и се извъртя отново с лице към мене. Лицето му беше изопнато от силата на емоциите му. — Безподобните Брукнърови. Знаеш ли какво ми сториха? Сложиха ме в сандък и го заковаха. Натикаха ме в ковчег. И после скочиха върху капака, а да са сигурни, че никога няма да се измъкна. Голямо забавление падна, върху капака на ковчега ми. Мислиш ли, че тези двамата разбираха нещо от приличие? От уважение? От почтеност? Превърнаха ме в бавачка.

— Приличие — казах аз. — Уважение. Почтеност.

— Точно така. Разбираш ли нещо? Започваш ли да схващаш?

— Донякъде — казах, чудейки се дали отново ще ме връхлети. — Представям си как би могъл да се почувстваш като бавачка на Алън.

— Най-напред на Ейприл. По онова време бях просто малкия лакей на Алън. По-късно ми се наложи да му стана бавачка и тогава вече жена ми беше скочила вече в леглото с онова момченце.

— Което е неприлично — казах. — За разлика от това да привлечеш аспиранта си в тухлен тунел и да го разкъсаш на парчета.

Лицето на Джон потъмня, той пристъпи напред и ритна един от дървените крака на масичката. Кракът се пречупи, масичката се килна към него и книгите се посипаха на земята. Джон се усмихна на бъркотията, замислен очевидно дали да не удари един ритник и на книгите, после се отказа и се отдалечи към камината. Изгледа ме с поглед, изпълнен с тотален триумф и безкрайно озлобление, грабна бронзовата плочка, вдигна я над главата си и я халоса о ръба на мраморната полица. Парченца мрамор на розови жилки се откърти на пода, оставяйки назъбена цепнатина в полицата. Задъхан, Джон грабна плочката и огледа всекидневната си, търсейки мишена. Най-после избра високата лампа близо до входа, сви назад дясната си ръка и метна плочката към лампата. Не улучи и плочката изтрополи по стената, оставяйки тъмно петно и дупка, преди да падне на пода.

— Махай се от къщата ми.

— Искам да ти кажа още нещо, Джон.

— Нямам време — той все още дишаше тежко и очите му изглеждаха опънати и издължени върху черепа му.

— Каквото и да казваш, ние някога бяхме приятели. Ти имаше едно качество, което много харесвах — поемаше рискове, защото вярваше, че те могат да ти донесат някакъв абсолютно неизпитван опит. Но ти изгуби най-добрата част от себе си. Предаде всичко и всички, които са имали някакво значение за тебе, за пари, с които да си купиш напълно безсмислен живот. Мисля, че си се продал, за да можеш да поддържаш живота, който родителите ти винаги са водили, но ти презираш и тях. Странното е, че от старото ти аз една част е останала достатъчно жива, за да те кара да се пропиеш до смърт. Или да се самоунищожиш по някакъв по-бърз и по-кървав начин.

Той изкриви лице и извърна поглед, свивайки юмруци.

— Лесно е да съдиш, когато нищо не разбираш.

— В твоя случай няма кой знае какво за разбиране.

Той стоеше прегърбен като звяр от зоопарка, а аз се изправих и се отдалечих. Въздухът в къщата вонеше като в клетката на мечка. Стигнах до предната врата и я отворих, без да се обръщам. Чух го да се изправя и да повлича крака към кухнята и замразителя. Затворих вратата зад мене, оставяйки Джон Рансъм в затвора, който сам си беше изградил, и излязох сред един слънчев свят, като че ли току-що сътворен.

5

Когато се върнах в къщата на Том, той седеше пред компютъра, почесваше се по главата и гледаше ту към екрана, ту към разбърканата купчина от изрезки от вестници на бюрото си. От другата страна на стаята копирната машина бълваше лист след лист. И на двата изхода вече имаше купчина от по трийсет сантиметра. Той вдигна поглед към мене, когато надникнах в стаята.

— Видя се с Джон, значи.

Това не беше въпрос. Той кимна — знаеше всичко за Джон Рансъм. Знаеше го от първия момент, в който Джон беше дошъл в къщата му.

— Копирането ще свърши след около два часа. Ще ми помогнеш ли да напишем писмото и да увием пакетите?

— Разбира се — казах. — Какво правиш сега?

— Занимавам се с едно малко убийство в Уестпорт, Кънектикът.

— Продължавай да си играеш — казах. — Аз трябва малко да поспя.

След два часа слязох долу, прозявайки се, и използвах телефона от кабинета, за да ангажирам място за самолет до Ню Йорк, докато последните листа изскачаха от копирната машина.

Том се извъртя със стола си към мене.

— Какво ще кажем в писмото, което ще изпратим със записките?

— Колкото е възможно по-малко.

— Правилно — каза Том и включи нов екран.

„Реших, че трябва да изпратя на вас тези записки, които намерих в боклукчийската кофа зад моя магазин вчера. Още четирима души ще получат копие. Оригиналите унищожих, тъй като миришеха на лошо. Човекът, написал тези страници, твърди, че е убил много хора. И което е още по-лошо, става ясно, че той е офицер от полицията във вашия град. Надявам се, че ще можете да го поставите на безопасно място. При тези обстоятелства предпочитам да остана анонимен.“

— Малко въображение — казах.

— Никога не съм претендирал, че съм писател — Том даде команда да се отпечатат пет копия от писмото, слезе в кухнята и се върна с големи листа амбалажна хартия и с кълбо канап. Завързахме всяка от купчините листа, увихме ги в по два листа от дебелата кафява хартия и отново ги завързахме. Написахме имената и служебните адреси на Изобел Арчър, началникът на полицията Харълд Грийн и Джефри Боу. На четвъртия Том написа ЛАБОРАТОРИЯ ПО ПСИХОЛОГИЯ, ФРБ, КУОНТИКО, ВИРДЖИНИЯ.

— Ами петия? — казах аз.

— Това е за тебе, ако го искаш. Аз предпочитам да си оставя оригинала.

Написах собственото си име и адрес на последния пакет.

Централната поща на Милхейвън изглежда като стара железопътна гара с петнайсетметрови тавани, мраморни подове и двайсет прозорчета в една редица, подобни на гишетата за билети на „Гранд сетнтръл“. Занесох два от тлъстите пакета на едно от тях, а Том занесе две пазарски торби с другите два до съседното прозорче. Човекът на гишето ме попита дали наистина искам да изпращам по пощата тези чудовища. Да, исках. А какво имаше в тях? Документи. Исках да ги изпратя по тарифата за печатни материали.

— Изпратете ги с първа класа — казах.

Той ги премести един по един и каза, че общо ще струва петдесет и шест долара и двайсет и седем цента. А вие сте глупак, показваше цялото му поведение. Когато двамата с Том си тръгнахме, чиновниците прокарваха дълги редове с марки по влажните гъбички на бюрата си.

Върнахме се в жегата. Ягуарът беше паркиран в подножието на дългото мрачно стълбище. Попитах Том дали би имал нещо против да ме закара на едно място да се срещна със стар приятел.

— Ако ме запознаеш с него — каза Том.

6

В пет часа седяхме в огромната стая на долния етаж пред един телевизор, който Том беше извадил от привидния хаос от шкафове за картотеки и офис мебели. Държах в ръка чаша със студен „Джитсенг-ап“, три бутилки от който бях открил в хладилника на Том. Харесвам „Джинсенг-ап“. Не се намират често напитки, които имат вкус на пържен прах.

Алън Брукнър почти беше възвърнал нормалното си тегло, беше гладко обръснат и облечен в красиво сако с нежна елегантна вратовръзка, златните му копчета си бяха на мястото и беше подстриган. Представих го на Том Пасмор, а той ни запозна със Силвия, Алис и Флора. Силвия, Алис и Флора бяха вдовици в края на седемдесетте и началото на осемдесетте и изглеждаха като че ли са прекарали последните четиридесет от тези години, сновейки между фризьорката, класовете по йога и козметичката. Понеже никоя от тях не искаше да остави другата насаме с Алън, тръгнаха си заедно.

— Трябва да го призная на Джон — каза Алън. — Намерил ми е място, където трябва да полагам усилия, за да се почувствам самотен — гласът му се понесе из огромния, покрит с мокет салон на „Голдън Манър“, но никой от белокосите хора, които пиеха чай и ядяха сандвичи с краставица по другите кресла, не се обърна. Бяха свикнали с него.

— Красиво място — казах.

— Майтапиш ли се? Великолепно е — избумтя Алън. — Ако знаех за него, щях да съм се преместил преди много години. Дори намерих за Илайза Морган административна работа тук — всички тези момичета ужасно ревнуват от нея — той понижи глас. — Двамата с Илайза обядваме заедно всеки ден.

— Виждаш ли Джон често?

— Дойде два пъти. Нищо лошо няма в това. Карам го да се чувства неудобно. А не харесвам това, което направих, откакто си върнах акъла или това, което още ми е останало от акъла. Така че не си губи времето с мене и аз нямам нищо против. Сериозно говоря, така е идеално. Джон е доста инфантилен понякога и има да мисли за целия си останал живот.

Том го попита какво е направил.

— Ами след като се аклиматизирах тук, върнах финансите си в разпореждане на адвоката си. Човек трябва да е на моята възраст, за да разбира нуждите ми — може и да не знаете това, но Джон е склонен да издивява и да поема рисковани ходове, а аз просто искам добър и сигурен доход от парите си. Така че го махнах като попечител на имуществото ми и той е недоволен.

— Мисля, че си постъпил добре — казах аз и тъмните, ледени очи на Алън срещнаха моите.

Том се извини и излезе до тоалетната.

— Мисля си за Джон отвреме-навреме — каза Алън, отново понижавайки глас. — Чудя се дали бракът им с Ейприл щеше да продължи. Чудя се кой е той всъщност.

Кимнах.

— Алън, довечера по новините сигурно ще има нещо, което е свързано със смъртта на Ейприл. Нищо повече не мога да ти кажа, но много е вероятно да се окаже голяма история.

— Време беше — каза Алън.

Отпих от моя „Джинсенг-ап“. Джимбо свали очилата си и погледна екрана като Татко, който се връща вкъщи с новини за съкращения в завода. Той ни информира, че един изтъкнат инспектор по убийствата е бил намерен мъртъв тази сутрин при обстоятелства, навеждащи на мисълта, че неотдавнашните сътресения в полицията на Милхейвън не са, може би, приключили. А ето я и Изобел Арчър с по-подробна информация.

Застанала пред оградената сграда на „Белдейм ориентал“, Изобел ни каза, че анонимно обаждане я беше довело тук, в едно изоставено кино близо до мястото на убийствата на Ейприл Рансъм и Грант Хофман, където тя беше убедила преподобния Кларънс Едуардс, свещеникът, който наемаше киното за неделните служби на Конгрегацията на Светия Дух, да й позволи да погледне. В мазето тя бе открила трупа на сержанта от полицията инспектор Майкъл Хоуган, убит, както се вижда от един-единствен изстрел в главата. До тялото на Майкъл Хоуган пишело СИНЯ РОЗА.

При следващите й думи ми идваше да стана и да изръкопляскам.

— Този случай се разследва усилено от Милхейвънската полиция, но по-възрастните жители на града не могат да не забележат смразяващата прилика между тази сцена и смъртта през 1950 година на инспектор Уилям Дамрош, който неотдавна беше реабилитиран във връзка с някогашните убийства на Синята Роза. Да се надяваме, че този път няма да се наложи да чакаме истината в продължение на четиридесет години.

Том се обърна към мене.

— Аз, разбира се, ще те осведомявам, но съм сигурен, че ще можеш да прочетеш за това в „Ню Йорк Таймс“.

— Наздраве за Изобел — казах и си чукнахме чашите.

Дълго след края на новините отидохме да вечеряме в един добър сръбски ресторант в южната част — непретенциозно място с карирани покривки, приглушено осветление и любезни, грижливи сервитьори, все братя и братовчеди, които познаваха Том и изпитваха тиха, но очевидна гордост от чудесната храна, която техните бащи и вуйчовци приготвяха в кухнята. Ядох, докато ми се стори, че ще се пръсна, и казах на Том за писмото, което се канех да напиша. Той ми каза да му изпратя копие от отговора, ако някога го получа. Обещах, че ще го направя.

Когато се прибрахме отново в къщата му, Том каза:

— Знам какво трябва да слушаме.

Той взе от лавицата нов запис на „Селските Ромео и Жулиета“, дирижиран от сър Чарлс Макерас. Музиката ни отведе на дълга разходка из райските градини. Там, дето дръзва ехото да скита, нима ще се уплашим да отидем?

В два след полунощ, което бе средата на деня за Том, ние си казахме лека нощ и се оттеглихме в стаите си, а преди пладне на следващия ден, след още един промеждутък от катарзисни разговори, двамата се прегърнахме и си казахме довиждане на Милхейвънската аерогара. Преди да мина през детектора за метал и да тръгна към моя изход, изгледах го как се отдалечава с лека, почти атлетична походка по дългия коридор, знаейки, че няма място, където той не би дръзнал да отиде.

1

Върнах се към моя живот, живота, който си спомнях. Работех по книгата си, правех дълги разходки, които запълваха бележника ми, четях и слушах много музика. Написах и изпратих писмото, за което си бях мислил, без наистина да очаквам отговор. Този път отсъствието ми беше толкова кратко, че само Маги Ла го беше забелязала, но Вин и Майкъл Пул познаха, че старите ми навици, навици, които говореха за душевно спокойствие и стабилност, се бяха завърнали и че вече не прекарвам нощите в разходки и бясно писане. Проницателната Маги каза:

— Бил си на едно тъмно място и там си научил нещо.

Да, казах, така е. Точно това се случи. Тя ме прегърна, преди да ме остави с книгата ми.

В „Ню Йорк Таймс“ се появиха новини за сътресенията в Милхейвън. Инспектор Майкъл Хоуган най-напред се появи на страница А–6, след два дни изскочи на А–2. На следващия ден имаше още един материал на А–2, докато най-сетне той излетя на първа страница и остана там в продължение на една седмица. Том Пасмор изпращаше купища от „Леджър“, два-три броя, увити в пакет с размерите на предколеден неделен „Таймс“, където Джефри Боу и множество други милхейвънски новинари доставяха подробностите, които моят вестник пропускаше. Щом веднъж станаха известни мащабите на престъпленията на Майкъл Хоуган, Рос Маккандлис и неколцина други шефове на полицията си подадоха оставките. Мърлин Уотърфорд беше принуден да напусне и беше заменен от либерален демократ от норвежки произход, които беше стипендиант на Роудс и имаше изненадващо добра репутация сред афро-американската общност, най-вече поради факта, смятах аз, че никога, ама никога не беше говорил глупости.

Някои от по-смилаемите части от дневника на Майкъл Хоуган бяха публикувани най-напред в „Леджър“, а после и в „Таймс“. След това се публикуваха и по-смразяващите, както би казала Хана Белнап, отрязъци. „Пипъл“, „Таймс“ и „Нюзуик“ пуснаха дълги истории за Милхейвън и Хоуган, Хоуган и Уолтър Драгонет, Хоуган и Уилям Дамрош. ФБР съобщи, че Хоуган е убил петдесет и трима мъже и жени в Пенсакоула, Флорида, където бе живял под името Филикс Харт, в Алъртън, Охайо, където бе познат като Ленърд „Лени“ Валънтайн, и в Милхейвън. Имаше и кратки, цензурирани истории относно кариерата му като Франклин Бачълър.

„Армъри плейс“ отново се изпълни с демонстранти, по „Илиной авеню“ тръгнаха шествия, вестниците и списанията се изпълниха със снимки на жертвите на Майкъл Хоуган. От килията, в която очакваше процеса си, Уолтър Драгонет каза на един репортер, че към него сержант Хоуган винаги се е държал джентълменски и че е време да започнат съдебните прослушвания.

След дълги легалистични разправии осемнадесет невинни мъже бяха освободени от затворите, където излежаваха доживотни присъди. Двама невинни във Флорида бяха вече екзекутирани. Всички осемнадесет, заедно със семействата на двамата екзекутирани, заведоха монументални дела срещу полицейските управления, отговорни за арестуването им.

През септември сдружение от издатели съобщи, че ще публикуват „Изповедите на Майкъл Хоуган“ като масово издание с меки корици, с цел печалбите да отидат за семействата на жертвите.

През октомври завърших „Царството небесно“, огледах се и забелязах, че слънцето още прежуля тротоарите на Сохо, температурите са все още около двадесет и пет градуса и младите брокери по ресторантите и кафенетата в неделя бяха придобили вида на Джимбо от последната ми вечер в родния град. Татко се беше върнал в къщи с ужасни новини за съкращения. Някои от младите мъже в грижливо небрежни дрехи имаха тридневни бради и пушеха „Кемъл“ без филтър цигара след цигара. Започнах да преписвам и редактирам „Царството небесно“ и в началото на декември, когато свърших преписването, връчих книгата на агента и на издателя си и дадох копия на приятелите си, температурите бяха паднали само до седем градуса.

След една седмица обядвах в „Шантрел“ с Ан Фолгър, моята редакторка. Без нищо бохемско в характера си, Ан е решителна, проникновена блондинка в средата на тридесетте, приятна компания и много добра редакторка. Тя имаше някои полезни идеи за поправки в някои части на книгата, работа, която можех да свърша за няколко дни.

Щастлив от нашия разговор и по-привързан от всякога към Ан Фолгър, аз се върнах в жилището си и измъкнах моето собствено копие на „Изповедите на Майкъл Хоуган“ от шкафа, където го бях скрил — пакета с моето име и адрес, който Том Пасмор ми беше изпратил от съседното до мене гише в централната пощата на Милхейвън. Не бях го отварял. Занесох го долу и го изхвърлих в боклука на „Сайгон“. После се върнах горе и започнах да нанасям последните поправки.

2

На следващия ден беше неделя и декември все още се преструваше, че е средата на октомври. Станах късно и си сложих яке, а да изляза за закуска и разходка, преди да довърша последните поправки. Сохо не се отдава така неуморно на коледната суетня, както центъра на Манхатън, но все пак видях неколцина Дядо Коледи и блещукащи елхи, покрити с изкуствен сняг, по витрините, а в кафенето, където закусих кроасан с бадеми и две чаши френско кафе, се разнасяше бавен бароков екстаз, който най-сетне разпознах, че е Коледният концерт на Корели. След това си дадох сметка, че съм в кафенето, където се бях отбил, точно преди да видя Алън Стоун да излиза от колата си. Струваше ми се, че това се е случило не преди месеци, а преди години — спомних си тези седмици, когато бях изписвал по двайсет страници на нощ, почти триста страници общо, и открих, че жалея по изчезването на това екстатично, магично състояние. За да го открия отново, ако то можеше да бъде открито без смущенията, които го заобикаляха, би трябвало да напиша друга книга.

Когато се върнах в жилището си, телефонът започна да звъни, още докато пъхах ключа в ключалката. Отворих вратата и се втурнах вътре, захвърляйки якето си, докато вървях. Телефонният секретар се включи преди да стигна до бюрото. Чу се гласът на Том Пасмор:

— Здравей, тук е великият детектив от „Ийстърн шор драйв“. Имам смесени новини за тебе, така че…

Вдигнах.

— Тук съм — казах. — Здравей. Какви са смесените новини? Нови невероятни събития в Милхейвън?

— Ами имаме тридневна снежна виелица. Като се отчете ефекта от вятъра, температурите се равняват на осем под нулата. Как върви книгата ти?

— Готова е — казах. — Защо не дойдеш насам да ми помогнеш да отпразнувам?

— Може и да дойда. Ако въобще спре да вали сняг. Мога да дойда за празниците. Сериозен ли си?

— Разбира се — казах. — Излез от оня хладилник и прекарай една седмица в слънчевия Ню Йорк. Много ще се радвам да те видя — направих пауза, но той не каза и аз предусетих смразяващ хлад. — Цялото вълнение сигурно вече е отминало, нали?

— Определено — каза Том. — Ако не се брои голямото преместване на Изобел Арчър — тя получи работа в национален канал и се премества в Ню Йорк след няколко седмици.

— Това едва ли са смесените новини, заради които се обаждаш.

— Не. Смесените новини се отнасят до Джон Рансъм.

Изчаках.

Том каза:

— Чух го по новините тази сутрин — обикновено слушам новините, преди да си легна. Джон е загинал в автомобилна злополука около два часа миналата нощ. Било е насред виелицата и той е бил съвсем сам на магистралата изток-запад. Блъснал се е право в страничната ограда. Отначало са мислели, че е случайност, подхлъзване или нещо такова, но после са установили, че е имал три пъти по-високо съдържание на алкохол в кръвта си от позволеното.

— Може да е било случайност — казах, представяйки си как Джон се носи през бурята посред нощ, стискайки водка за триста долара между бедрата си. Представата ми беше за безкрайна нощ, почти демонична в отчаянието си.

— Наистина ли мислиш така?

— Не — казах. — Мисля, че е самоубийство.

— И аз — каза Том. — Горкото копеле.

Това щяха да са последните думи за Джон Рансъм, ако не беше писмото, което намерих същия следобед в кутията си по силата на едно от онези съвпадения, които са забранени в романите, но с които реалният живот често се забавлява.

За да прибера пощата си трябва да изляза от жилището си и да сляза до редицата с кутии във входа, който е в съседство с вратата за „Сайгон“. Пощата обикновено идва около четири следобед и понякога аз изпреварвам пощальона. Като всички писатели, аз съм вманиачен по отношение на пощата, от която идват пари, договори, рецензии, проценти, писма от почитатели и „Пъблишърс уийкли“, където мога да следя как вървя аз самият и неизброимите ми колеги. В деня, когато се чух с Том, слязох късно, понеже исках да свърша с поправките, и когато най-сетне слязох, видях, че кутията ми е претъпкана с писма. Веднага захвърлих в голямата кофа за боклук, която сме поставили под кутиите, всички пликове, покрити с печатни букви, всички апели за пари, всички предложения да се абонирам за езотерични литературни списания, публикувани от университети. Останаха две писма, едно от чуждестранния ми агент, а другото от някаква страна, в която се харесваха екзотични марки. На второто писмо името ми беше изписано с ясни, закръглени букви.

Върнах се горе, седнах на бюрото си и огледах марките на втория плик. Един тигър, огромно плътно цвете, мъж в бяла дреха, нагазил до колене в кафява река. Леко шокиран, установих, че писмото е от Индия. Разкъсах плика и извадих единствения лист прозрачна хартия, леко обагрена в розово.

3

Три дни след като бях получил писмото на Мина, бях изпратил по факса копие за Том и бях предал поправките си на Ан Фолгър, преминах отново покрай видеомагазина, същия магазин, покрай който бях преминавал по време на разходките си почти всеки ден, откакто се бях върнал. Този път, буквално нямайки абсолютно нищо за правене, аз си спомних, че по време на безсъниците си бях видял на витрината нещо, което ме беше заинтригувало. Върнах се и разгледах афишите с филмови звезди. Филмовите звезди не бяха много интересни. Може би отново се бях сетил за „Празненството на Бабет“. След това видях съобщението за старите черни филми и си спомних.

Влязох в магазина и наех „От опасни дълбини“, филма, който Фий Бандолайър и аз бяхме гледали в „Белдейм ориентал“, филма, който беше видял нас в момента на най-голямата ни наранимост.

Щом се прибрах, пъхнах го във видеото и пуснах телевизора. Седнах на канапето, разкопчах якето си и изгледах рекламите за други филми от серията, които преминаха по екрана. После преминаха и заглавията и филмът започна. След половин час, разтърсен, увлечен, аз се сетих да сваля якето си.

„От опасни дълбини“ беше като версия от Хичкок на „М“ на Фриц Ланг, едновременно огрубен и одомашнен като за американска публика. Нищо не помнех от сюжета, напълно ми се беше изтрил. Но Фий Бандолайър не го беше изтласкал от своя мозък. Фий Бандолайър беше носил историята със себе си, където и да беше отишъл, във Виетнам, във Флорида, в Охайо и Милхейвън.

Един банкер, изпълняван от Уилям Бенедикс, отвлича дете от една детска площадка, закарва го в едно мазе и прерязва гърлото му. На следващия ден отива в банката, очарова служителите си, председателства съвещания относно заеми и ипотеки. В шест часа се прибира у дома при жена си Грейс, изпълнявана от Айда Люпайно. Един стар училищен приятел на банкера, криминален инспектор, игран от Робърт Райън, пристига за вечеря и започва да говори за един особено смущаващ случай. Случаят се отнася до изчезването на няколко деца. По време на десерта Робърт Райън внезапно изказва опасението си, че децата са били убити. Познават ли те това и това семейство? Уилям Бенедикс и Айда Люпайно поглеждат през масата към приятеля си с лица, изопнати от ужасяващо предчувствие. Техният син, казва Райън, е последното изчезнало дете. „Не“ — извиква Айда Люпайно. — „Тяхното единствено дете?“ Вечерята свършва. След четиридесет и пет минути реално време, три дни филмово време, Уилям Бенедикс предлага на друго момченце да го откара вкъщи и го отвежда в същото мазе. След като го убива, той с обич припява името му над трупа. На следващия ден Робърт Райън посещава родителите на детето, които плачат, докато му показват снимки. Филмът свършва с това как Айда Люпайно се извръща да се обади на Робърт Райън, след като е простреляла мъжа си в сърцето.

Изтръпнал, гледах как вече известните имена се изтъркулват по екрана:

И после, след имената на различни инспектори, банкови служители и жители на градчето, имената на двете убити момченца:

4

Извадих касетата от видеото и я поставих обратно в кутията й. Обиколих три пъти жилището си, разкъсван между сълзите и смеха. Мислех си за Фий Бандолайър, дете, което гледаше в един киносалон от място на широката централна пътека в „Белдейм ориентал“; може би Майкъл Хоуган винаги ми беше напомнял за Робърт Райън, а не за Кларк Гейбъл. Най-сетне седнах на бюрото си и набрах телефона на Том Пасмор. Телефонният му секретар се включи след две иззвънявания. В края на двайсет и четиричасовия си ден, Том най-сетне си беше легнал. Изчаках съобщението и казах:

— Тук е Джон Голсуърти от „Гранд стрийт“. Ако искаш да научиш единственото нещо, което още не знаеш, обади ми се веднага щом станеш.

Извадих касетата от кутията и пак я изгледах, мислейки си за Фий Бандолайър, за мъжа, който бях познавал и за първия Фий, детето Фий, моето друго аз, което толкова пъти и на толкова места ми беше дарявано от въображението. Той беше там и аз също бях там, плачех и се смеех едновременно, в очакване телефонът да иззвъни.