Хищникът

1.

Крис се върна в офиса на „Карпейтиън“ в Лондон, изпълнен с решимост да гарантира оцеляването на фирмата. Това щеше да е трудно — „Карпейтиън“ бе много повече творение на Ленка, отколкото негово. Той познаваше всички детайли: администрирането на средствата, ценните книжа на физически лица в портфейла, балансите, договорите за поддръжка на компютрите, хората, които се грижеха за сградата и тъй нататък. Но идеите бяха на Ленка. Както и взаимоотношенията с инвеститорите.

Убийството на Ленка му се отрази в много отношения. Преследваше го ужасът на самото деяние. Щом затвореше очи, виждаше бледото й лице върху снежната улица, чувстваше топлината на лепкавата й кръв върху ръцете си, виждаше я как умира. Измъчваше го и вината, че не бе успял да спре убиеца. Когато беше буден, си спомняше нападението отново и отново. Ако бе реагирал само секунда по-рано на звука от стъпките, ако бе сграбчил ръката половин секунда по-рано… Фантазираше как би могъл да хване нападателя, да го събори на земята и да го надвие. Знаеше, че всичко това е безсмислено. Ако се беше оказал по-бърз, вероятно също щеше да бъде пронизан.

Обзет бе и от съвсем човешката мъка заради загубата на приятелка, която му бе помогнала в много труден момент и на която бе задължен, на една истински стойностна личност. Липсваха му смехът й, дрезгавият й глас, когато го дразнеше, жизнеността, която нахлуваше в стаята с влизането й.

И на последно място се тревожеше за нейната компания — за тяхната компания. Беше вложила много от енергията си в „Карпейтиън“ през последните три години. Фирмата бе станала най-важното нещо в живота й. След изживяването на първоначалния шок той откри, че „Карпейтиън“ се е превърнал във фокус на всички негови чувства към нея. Не бе успял да предотврати убийството й, нямаше как да я върне обратно, но можеше да направи така, че творението й да оцелее.

Първо трябваше да се справи с останалите двама членове на екипа — Оли и Тина. Оли беше с много слаби нерви. Крис и Ленка го бяха наели преди година и половина от банкрутиращия инвестиционен филиал на една британска банка. Той бе на двайсет и четири, много умен, но и много стеснителен. Изглежда, живееше в постоянен страх. В по-лошите си моменти Ленка използваше тази негова слабост по жесток начин. Но и двамата с Крис харесваха Оли и смятаха, че той ще се развие и ще се превърне в истински ценен актив за фирмата. Освен това Оли не вземаше голяма заплата и правеше кафето, без да се оплаква. Допреди седмица най-големият му кошмар бе да провали уреждането на сделка и да се налага поради това да понася упреците на Ленка. Но сега ситуацията бе много по-лоша. Той изглеждаше неспособен да изпълни дори най-простата задача и почти не говореше. Когато Крис му разказа за смъртта на Ленка, заплака. Крис го съжали, но в известен смисъл му стана приятно, че Ленка е означавала нещо за Оли въпреки подигравките. Крис го остави да се отдаде на мъката си за пет минути, но само за пет минути. Нуждаеше се от Оли — той беше умен, познаваше работата на „Карпейтиън“ и нямаше кой да го замести. Оли трябваше да порасне. Незабавно.

Тина бе направена от по-здрав материал. Тя бе невероятно компетентна деветнайсетгодишна девойка от Онгар, редовно поправяше развалената от Оли фотокопирна машина и не понасяше глупостите на нахалните брокери. През двата дни отсъствие на Крис именно тя бе приемала обажданията от играчите на пазара. Имаше малък опит във финансите, но се налагаше Крис да разчита и на нея. Тя, изглежда, чувстваше решимостта му да осигури оцеляването на „Карпейтиън“ и я споделяше.

Целият офис се състоеше от една стая с бюрата им, приемна, стая за електронното табло с цените на акциите и сделките, която служеше и за съвещания, кухня и една ниша за фотокопирната машина, факса и компютъра. Офисът не беше голям, но бе проектиран елегантно от един американски приятел на Ленка и в него имаше достатъчно въздух, светлина и професионална атмосфера. Всичко това не струваше много, с изключение на вълнообразната стена в приемната, на която изпъкваше фреска на завихрени форми в сини тонове. Крис и Ленка спориха заради нея — Ленка я харесваше, а Крис я смяташе за твърде предизвикателна.

„Нека остане“, реши Крис.

Крис погледна бюрото на Ленка. Във високата кристална ваза бяха поставени ярки оранжеви и червени цветя. Тя му бе казала, че ги наричат „райски птици“. Купуваше ги всяка седмица от цветарския магазин зад ъгъла. Крис се поколеба, после ги изхвърли в кошчето за боклук. Неприлично бе да изглеждат толкова ярки и живи, сякаш не знаеха новината. Но остави празната ваза на мястото й. Под бюрото й имаше четири чифта стари обувки. Ленка твърдеше, че мисли най-добре боса и понякога дори посрещаше посетителите без обувки. На Крис му трябваха два месеца, за да разбере как беше събрала толкова много чифтове в работата — със сигурност дори Ленка не би си тръгнала боса за вкъщи. Разбира се, отговорът бе, че когато ситуацията на пазарите не й изнасяше, тя отскачаше до Бонд стрийт и купуваше нов чифт, който бързо събуваше след връщането си в офиса.

Но Крис не можеше да си позволи да загуби деня в размишления за Ленка. Провери цените на акциите от техния портфейл. Пазарът беше слаб. Руският министър-председател бе подал оставка в разгара на скандал за корупция и Източна Европа бе обзета от паника. Акциите на голямата компания „Юрика телеком“ бяха спаднали с пет пункта. Крис трябваше да разбере какво е имала наум Ленка, когато е купувала тези облигации. Но това също можеше да почака. Нямаше намерение да търгува през следващите няколко дни, ако можеше да го избегне.

После проведе кратък телефонен разговор с Иън Даруент. Иън все още работеше в „Блумфийлд Уайс“ — сега бе брокер на европейски високолихвени облигации. Именно от него Ленка бе закупила книжата на „Юрика телеком“.

Разговорът не вървеше. Когато Крис напусна „Блумфийлд Уайс“, Иън му обърна гръб и Крис не можеше да се насили да му прости. Иън очевидно също се чувстваше неудобно с Крис, особено сега, след като „Карпейтиън“ бе закупил високолихвени европейски облигации. Затова бяха стигнали до мълчаливо съгласие Иън да разговаря с Ленка. Но вече се налагаше това да се промени. Тина бе съобщила на Иън за Ленка предния ден и двамата размениха сухи съболезнования за смъртта й. Крис беше сигурен, че Иън искрено съжалява за случилото се, но нямаше намерение да му помага да преодолее аристократичното си нежелание да го обсъжда. Завършиха разговора с обещание да разговарят за „Юрика телеком“ на другия ден.

Обади се и на Дънкан в бюрото по продажби на банка „Хоншу“, второстепенната японска фирма, където той работеше сега. Бе го уведомил от Прага за смъртта на Ленка. Разговорът им беше кратък — Дънкан направо онемя — разкъсваха го твърде много въпроси. Уговориха се да се срещнат в една кръчма след работа.

Следващата задача бе да информира инвеститорите във фонд „Карпейтиън“. Бяха осем, инвестирали общо петдесет и пет милиона евро. Намираха се предимно в САЩ и почти всички бяха познати на Ленка от работата й в „Блумфийлд Уайс“ в Ню Йорк. Най-големият бе „Обединен живот на ветераните“, в който познатият на Ленка бе самият Руди Мос. Той бе единственият инвеститор, когото Крис познаваше лично. С останалите се бе срещал, но те имаха доверие на Ленка. Все пак през първата година двамата с нея бяха успели да им осигурят дивидент от двайсет и девет процента, така че трябваше да са доволни.

Крис реши да изпрати на всички писмо по интернет и да им се обади лично следобед. Това бе нелека задача. Новината шокира всички. Повечето, изглежда, се отнасяха към Ленка като към лична приятелка. За облекчение на Крис никой не спомена за изтегляне на инвестициите си от „Карпейтиън“. Единствената личност, с която не успя да се свърже, беше Руди, който не отговори на позвъняването му. Крис не се тревожеше за това — пропускът да се отговори на обаждане бе нещо типично за хора като Руди и понеже се познаваха, той беше инвеститорът, за когото Крис най-малко се притесняваше.

С напредването на деня Оли, изглежда, дойде на себе си. Крис го накара да се обади на борсата, за да разбере дали има риск руската криза да се разпространи в централноевропейските страни, където „Карпейтиън“ инвестираше. С това обикновено се занимаваха Ленка и Крис, но Оли не се справи зле. Крис напусна офиса в осем вечерта с усещането, че може би в края на краищата „Карпейтиън“ ще продължи съществуването си.

Когато влезе в „Уилямс“, Дънкан вече беше обърнал поне две халби. „Уилямс“ бе тъмна кръчма в малка уличка близо до Бишопсгейт. За пръв път бяха пили тук преди десет години. Заведението се намираше достатъчно близо до „Блумфийлд Уайс“, така че да е едновременно и удобно, и достатъчно далеч, за да се избегнат срещи с колеги или шефове. Беше се запазило непокътнато от трескавото ново строителство наоколо и бе станало тяхно обичайно място за срещи.

Беше пълно с богати младежи, които се разтоварваха от напрежението. Пияните, натежали старци в двуредни костюми с торби на коленете, посещаващи заведението преди десет години, бяха изчезнали. Понякога Крис се чудеше какво ли правят сега, когато са изместени от неговото поколение. Може би щеше да го разбере лично след десет години.

— Благодаря — рече Дънкан, пресуши предишната си халба и я отмести настрана, за да направи място за новата. — Наздраве.

— Наздраве.

— Не мога да го повярвам — продължи Дънкан. — Просто не мога да го повярвам. Какво стана?

— Някакъв тип й преряза гърлото — каза Крис толкова безучастно, колкото можеше. Не искаше да навлиза в подробности.

— И ти беше с нея?

Крис кимна.

— Кой го направи?

— Нямам представа. Видях само, че е с тъмно яке и шапка.

— Ами чешката полиция?

— Първото им предположение беше за наркоман, отчаяно търсещ пари. Очевидно този проблем става все по-голям за Прага. Но по начина на извършване стигнаха до заключението, че убиецът е професионалист. Знаел е как да използва нож.

— Но кой, по дяволите, би искал да убие Ленка?

Крис въздъхна.

— Нямам представа.

— Трябва да е било някакво мафиотско нападение — каза Дънкан. — В Източна Европа има всякакви организирани престъпници, нали? Нали миналата седмица в Русия застреляха някакъв американски банкер?

— Не мисля, че Чешката република е толкова опасна, колкото Русия. Макар полицията да твърди, че там действа украинската мафия. В момента това е най-доброто им предположение. Но не виждам как компаниите, в които инвестираме, могат да бъдат замесени в нещо подобно.

— Не знам — отбеляза Дънкан. — Но всички облигации там са с висок риск, нали?

— Технически са такива, но това означава само, че емитентите на облигации са оценени под инвестиционния стандарт. Това не означава, че са мошеници.

— Да, но не можеш винаги да си сигурен кой стои зад тях, нали?

Крис замислено отпи от бирата си.

— Прав си, не можеш — призна той. Истина беше, че когато „Карпейтиън“ инвестираше в някоя компания, тя вече бе „санирана“ за консумация от Запада. В анархията, която отличаваше прехода от комунизъм към капитализъм във всички тези страни, имаше алчност, корупция и насилие. Дори Ленка невинаги успяваше да стигне до дъното на нещата. Това беше една от причините, поради които тя толкова много искаше да отворят офиси на места като Прага. — Може би има нещо общо с някоя от нашите инвестиции.

— Вече няма голямо значение — каза Дънкан.

Седяха мълчаливи, замислени за Ленка.

— Знаеш, че тя беше единствената жена, която наистина съм обичал — рече Дънкан.

— Ами Пипа? — попита Крис. Пипа беше съпругата на Дънкан. Бяха женени три години и се бяха разделили преди шест месеца.

Дънкан поклати глава.

— Харесвах Пипа. Тя ме привличаше. Но никога не съм я обичал. Там беше бедата. — Той отпи от бирата си. — Напоследък мислех много за Ленка, откакто с Пипа нещата тръгнаха на зле. Така и не успях да изхвърля Ленка от съзнанието си. Бяхме заедно само няколко месеца, но това бяха единствените месеци, през които се чувствах истински жив.

Крис помисли, че Дънкан преувеличава, но не искаше да спори.

— Тя наистина беше необикновена жена — каза той.

— Нали? — Дънкан се усмихна за пръв път. — Беше толкова топла, щедра, толкова пълна с живот. И най-привлекателната жена, която съм срещал. Не знам какво видя в мен. Не съм изненадан, че ми би дузпата.

— Това беше много отдавна — отбеляза Крис.

— А на мен ми се струва, че беше вчера — каза Дънкан. — Помня толкова ясно допира, уханието, смеха й. Познаваш ли парфюма, който използва? Как се казваше, „Аник Гутал“? Има една французойка в офиса, която го ползва, и винаги щом го усетя, се сещам за нея. Това я връща при мен. — Очите му се насълзиха и той сведе поглед. — Тогава между нас двамата имаше нещо. Сигурен съм, че и двамата го чувствахме. Ако бяхме останали заедно след програмата, животът ми сега щеше да е съвсем различен.

Крис не бе съгласен и искаше да изтъкне непоследователността на Дънкан. Но не го направи. Нямаше съмнение, че животът на Дънкан щеше да е различен, ако двамата с Ленка бяха останали заедно. Последните десет години не бяха добри за него.

Тогава смъртта на Алекс почти го унищожи. Дънкан изпитваше толкова голяма вина, че тя сякаш извираше от всяка негова пора. Това съсипа и последното му останало самочувствие и го направи мрачен, сърдит и изпълнен със самосъжаление. Наивната му невинност на кутре изчезна. Свежото му лице се набръчка, под брадичката му се появиха гънки, пусна и шкембе. Привлекателната усмивка изчезна. Той загуби повечето си приятели — прогони ги с оплакванията и вечно лошото настроение. Крис остана с него. Не само заради приятелската лоялност. Прикриването на смъртта на Алекс го караше да изпитва не точно вина, но по-скоро да се чувства съучастник. Не можеше да изостави Дънкан. Но Иън можеше и го направи.

Както се очакваше след представянето му на програмата, Дънкан беше уволнен от „Блумфийлд Уайс“ и през следващите пет години скачаше от една работа на друга като брокер на еврооблигации в малки чуждестранни банки из Лондон. Големите бонуси от годините на просперитет го отминаха; той беше един от пехотинците в битката за разпространяване на облигации по четирите краища на света и евтин подчинен на някой нов шеф на подновено бюро за продажби, който можеше да го повика винаги, когато се опитваше да събере нов персонал. Не би било точно да се каже, че Дънкан бе некадърен. Беше честен, можеше да бъде достатъчно представителен и някои клиенти купуваха облигации от него. Но същевременно около Дънкан витаеше пораженска атмосфера, така че когато идваха реорганизациите, а това се случваше почти ежегодно във всяка банка в лондонското Сити, неговата глава се търкулваше винаги първа.

След няколко такива години позициите му започнаха да се подобряват. Той срещна Пипа — помощник брокерка, пряма по характер, по-млада от него с няколко години. Ожениха се. И той задържа работата си в една арабска банка почти четири години. Купиха си къща в Уонсуърт. Той отново стана добра компания за халба бира.

После всичко тръгна на зле. Пипа го изгони и Крис така и не разбра точно защо. Арабската банка го уволни и му трябваха четири месеца, за да си намери друга работа. И сега — Ленка.

Дънкан отново беше унил. Този път Крис не бе сигурен дали можеше да го ободри.

— Как е новата работа? — попита той в опит да промени темата.

— Работа като работа. Дадоха ми списък на фирми, с които да се свържа, но те не отговарят на обажданията ми. Старата история. Нямаме какво да продаваме, нито клиенти, на които да го продаваме.

— Как е новият ти шеф?

— Доста почтен човек. Идва от „Харисън Брадърс“ и е в бизнеса от тяхното създаване. Не се оплаквам. Плащат ми.

— Това е добре — каза неуверено Крис.

Очите на Дънкан се стрелнаха към него.

— Има нещо, за което искам да науча твоето мнение.

— О, така ли?

— Един от арабските ми клиенти би желал да инвестира в малко високолихвени еврооблигации. Не разбира нищо от това и всички големи инвестиционни банки го уверяват, че техните предложения са най-добрите, а конкурентите им са боклук. Ние нямаме нищо, което да му предложим, но аз бих искал да му помогна. Можеш ли да ми дадеш някакви идеи?

— Ленка беше експертът по високолихвените, но и аз понаучих малко — каза Крис. — Мога да опитам. Но става дума само за източноевропейски.

— Обясни ми тогава — съгласи се Дънкан.

Макар да изпитваше леко раздразнение, че използват услугите му безплатно, за Крис беше облекчение да разговаря за нещо различно от нещастието на Дънкан. Той изброи четири емисии, които харесваха с Ленка. Дънкан надлежно си ги записа на гърба на една от визитните си картички.

— Какво ще кажеш за „Юрика телеком“? — попита той, когато Крис свърши. — Моят клиент каза, че му ги били препоръчали. Казали му, че били много евтини.

Крис се намръщи.

— Изобщо не съм сигурен за тях. Ние притежаваме малко, но се страхувам, че могат да се окажат специалитет на „Блумфийлд Уайс“. Бих казал, че е по-добре да се започне със скъпите облигации, които брокерите търсят да купят. Избягвай евтините, от които гледат да се отърват.

Дънкан се усмихна.

— Звучи добре. Значи „Юрика телеком“ идват от Иън?

Крис кимна.

— Да. Ще говоря с него утре за това.

— Идиот — измърмори Дънкан.

Крис сви рамене и огледа мрачната кръчма. Тримата бяха прекарали безброй дълги вечери тук преди много години.

— Жалко е, че е така — каза той.

— Ставаш сантиментален — отбеляза Дънкан. — Иън Даруент винаги се е грижел за себе си. Може да е очарователен, когато смята, че можем да сме му от полза, но веднага щом реши, че вече не му трябваме, не можеш да го попиташ дори колко е часът.

Крис въздъхна.

— Може би си прав.

Това беше тъжно. Преди десет години изглеждаше, че шестимата имат светло бъдеще. Щяха да станат хуманните инвестиционни банкери на двайсет и първи век. Но не излезе точно така. Дънкан беше отпаднал. Крис се задържа по-дълго, но също го уволниха от „Блумфийлд Уайс“, и то доста по-сензационно. Иън не осъществи напълно потенциала си и както отбеляза Дънкан, той беше идиот. Алекс, а сега и Ленка бяха мъртви. Само Ерик се справяше добре на някаква ръководна корпоративно-финансова работа в „Блумфийлд Уайс“ в Ню Йорк.

Крис поклати глава и погледна празната си халба.

— Твой ред е.

2.

Крис разбра, че новината е лоша, още като видя лицето на Тина и лекия трепет на ръката й, в която държеше факса. Изтръпна. Лошите новини определено му бяха предостатъчни.

Тя му го подаде мълчаливо и той го постави на бюрото пред себе си.

Крис избухна.

— С най-добри пожелания! Боже господи! Без да спомене Ленка. Нито дума колко съжалява за смъртта й, нито че иска да ни подкрепи в този труден момент.

Тина поклати глава.

— Отвратителен, нали?

— Да, Тина, такъв е. — Крис грабна телефона, готов да се разкрещи на Руди.

— Знаеш ли, Крис… — обади се Тина, докато той ядосан набираше номера.

— Да? — каза той и долепи слушалката до ухото си.

— Защо не му звъннеш след пет минути, а?

Крис чу гласа на Руди от другата страна на линията. Погледна Тина. Тя беше права. Да крещи на Руди не бе най-добрият начин да го накара да остави парите си във фонда. Той затвори телефона и й се усмихна.

— Благодаря.

Тина кимна и излезе. Крис се изправи и погледна през прозореца към чистия площад. Въпреки студа там имаше неколцина добре увити чиновници, които приключваха късния си обяд по пейките, наблюдавани от ята сиви като плъхове гълъби.

Това беше сериозно. Десет милиона евро правеха почти двайсет процента от фонда. Но по-лошото бе сигналът, който Руди щеше да даде на другите инвеститори. Останалите се държаха достойно, изчакваха да видят как Крис ще се справи. Всички инвеститори, дори най-големите, са донякъде като овце. Най-лесното решение, най-ниският риск е в това да постъпиш като всички останали. До вчера всички се бяха държали за „Карпейтиън“. А утре?

Защо Руди бе решил да изтегли инвестициите си? Той познаваше Крис. Бяха учили заедно. Крис помнеше антипатията си към Руди, но не можеше да си спомни да се е спречквал с него. Пое няколко пъти дълбоко въздух, преброи до десет и набра отново номера му.

— Руди Мос слуша.

— Руди, обажда се Крис от „Карпейтиън“. — Крис използваше фамилното си име колкото е възможно по-рядко. То само причиняваше объркване.

— О, здравей, Крис — поздрави го неутрално Руди.

— Получих факса ти.

— Аха.

— И честно казано, малко се изненадах. Всички други инвеститори решиха да останат с нас и очаквах „Обединените ветерани“ да направят същото.

От другата страна на линията настъпи пауза.

— Виж, Крис, бих искал да остана с теб, но трябва да разбереш, че става дума за доста солидна промяна в управлението на фонда. Смъртният случай в мениджърския екип винаги означава за нас огромна промяна. Смятахме, че дори и двамата заедно не сте достатъчни като управително тяло, а сега оставаш сам… Страхувам се, че ние просто не можем да приемем това.

„Бъди разумен — каза си Крис. — Спокойно. Разбери какво наистина го тревожи.“

— Мога да разбера загрижеността ти и я уважавам. Всъщност планирам бързо да намеря друг опитен инвестиционен партньор. — Не планираше, но сега беше готов на всичко. Всичко, за да задържи „Обединените ветерани“ във фонда. — Но мога да те уверя, че фондът ще бъде напълно стабилен в ръцете ми. Инвестициите са непокътнати. В краткосрочен план пазарът изглежда малко слаб, но сме уверени, че ще се възстанови. Ние ще спечелим добри пари за теб, Руди, уверявам те.

— Ние? — В гласа на Руди имаше съвсем лека нотка на насмешка, която моментално вдигна кръвното на Крис.

— Да, аз и колегите ми.

— Кои са те?

— Имам двама помощници.

— Но основно ти движиш нещата, нали?

— Да, така е — призна Крис. — Но скоро ще намеря някой да ми партнира.

— Познавам репутацията ти — каза Руди и в гласа му се прокрадна неучтивост.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Крис.

— Имам предвид твоята история.

— Говориш за напускането ми от „Блумфийлд Уайс“ ли?

— Да, точно така.

Крис замълча.

— Мисля, че е най-добре да бъда прям с теб — каза Руди. — Така позициите ни ще са ясни.

— Знаеш, че аз не бях отговорен за онази загуба.

— Щом го казваш. Аз не бях там.

— Дяволски вярно, че не беше там! — сопна му се Крис и веднага съжали. Трябваше да запази самообладание. — Ленка знаеше, че не бях отговорен. Тя ми имаше доверие.

— Ленка беше много умна. Ще ти кажа направо, че подкрепих именно нея, когато вложихме пари в „Карпейтиън“. А сега, когато я няма…

Крис пое дълбоко въздух.

— Има ли някакъв начин да те убедя да промениш решението си?

— Не мисля.

— Ами ако дойда да се срещнем в Хартфорд?

— Това няма да е необходимо.

Крис реши.

— Идвам в Хартфорд. И можем да продължим да обсъждаме този въпрос.

— Казах, че това не ми се струва необходимо — повтори припряно Руди.

— Виж, Руди. Изваждането на парите ти от фонда представлява за мен това, което ти би нарекъл „солидна промяна“, и то такава, която не бих подминал с лека ръка. Дължиш ми поне един час, за да го обсъдим.

Руди замълча, после каза:

— Добре. Щом настояваш.

— Настоявам. Ще те видя следващия четвъртък. Да кажем в два часа?

— Зает съм през цялата следваща седмица.

— Ами петък?

— Казах, че съм зает цялата седмица. Ще бъда в Калифорния от сряда до петък.

— А какво ще кажеш за идния понеделник? Ще дойда в девет.

— Не мога в девет. Имаме сутрешно съвещание.

— А в десет? Хайде, Руди, ще дойда в офиса ти и няма как да ме спреш.

Руди въздъхна.

— Добре, в десет и половина.

— Довиждане тогава — сбогува се Крис, затвори и измърмори: — Копеле гадно!

Най-лошото беше, че нито веднъж през целия разговор Руди не показа и най-малко съжаление заради убийството на Ленка. Нито веднъж.

Крис облече сакото си и грабна палтото от закачалката.

— Излизам да се разходя — каза на Тина и изскочи от офиса.

Прекоси Оксфорд стрийт и скоро се озова на Портланд Плейс. Влажният студен вятър го пронизваше през дрехите. Макар да нямаше сняг, по лондонските улици беше по-студено, отколкото в Прага.

Не можеше да повярва, че издънката в „Блумфийлд Уайс“ се е върнала, за да го тормози отново. Защо светът просто не можеше да забрави? Опитал се бе с ограничен успех да изтрие случая от съзнанието си. Сега си даваше сметка, че той никога нямаше да изчезне. Някой някъде винаги щеше да помни случилото се и да го използва, за да го саботира.

Чувството, че е пострадал несправедливо, отново се надигна у него и цялото му тяло се загря от обзелия го гняв. Сега осъзна добрата страна на съдебния процес. Въпреки че цената му бе висока и изходът непредвидим, в съда имаше съдия, пред когото да пледираш, шанс, че версията ти за събитията може да бъде публично потвърдена. Когато го изгониха от „Блумфийлд Уайс“, Крис обмисляше да предприеме съдебни действия, дори да похарчи неколкостотин лири, обсъди идеята със адвокат, но шансовете му за чиста победа бяха малки, а рискът от натрупване на големи съдебни разходи — огромен. Лоша сделка. Сега му се щеше да го беше направил.

Бе станал добър дилър в „Блумфийлд Уайс“. Брокерите биват два вида: хазартни и процентни играчи. Хазартните играчи обичат да поемат големи рискове с големи възнаграждения. Най-добрите от тях правят изумителни печалби, но са заплашени и от големи загуби. Процентните играчи предпочитат да поемат по-малки рискове, които могат да разбират и контролират. Те са склонни да правят малки, но чести печалби. Крис беше от този тип. Той реализираше малки печалби и рядко имаше месец на загуба. Това правеше чудеса за счетоводния отчет на отдела, в който работеше, както и за бюджета. На Крис можеше винаги да се разчита да осигури неколкостотин хиляди за приключването на баланса.

На шефовете това им харесваше. Прекият му началник — жилавият свръхактивен американец Хърби Екслър, беше хазартен тип. Той насърчаваше Крис все повече да разширява мащаба на сделките си. Логиката му бе неоспорима. Щом Крис можеше да направи двеста хиляди долара върху една стохилядна доларова позиция, защо да не му даде петстотин милиона или милиард? Крис с трепет увеличи размера на сделките си. И методът проработи.

Крис търгуваше с европейски държавни облигации. Купуваше например сто милиона немски марки в германски държавни облигации и още толкова френски държавни облигации, като залагаше на промяна в съотношението между тях. Имаше превъзходен усет за промените в съотношенията между европейските пазари и разбираше как преобладаващата част от парите на големите глобални инвеститори, повечето от които бяха клиенти на „Блумфийлд Уайс“, преминава от една страна в друга.

С наближаващото въвеждане на икономическия и валутен съюз една сделка доминираше над всички останали. Тя беше известна като „сделка на конвергенцията“. Теорията бе проста, прекалено проста. Идеята се състоеше в това, че когато валутите на Франция, Италия, Испания, Португалия, Германия и останалите се превърнат в евро и когато Европейската централна банка определи лихвата за цялата еврозона, лихвените нива на държавния дълг на тези страни ще бъдат подобни. Така че ако доходът от италианските държавни облигации бе с два процента по-висок, отколкото при германските облигации, трябваше да се купуват италиански облигации и да се продават германски, за да се гарантира добра капиталова печалба на рождения ден на еврото, когато печалбите на италианските облигации щяха да паднат до нивата на германските и цените на италианските облигации да се покачат.

Това бе фасулска работа. Крис търгуваше в големи обеми, така постъпваха и всички останали в бизнеса. А също и извън него. С това особено активно се занимаваше един голям фонд в Гринуич, Кънектикът. Той търгуваше в невъобразимо големи размери. Зае сума, многократно надвишаваща капитала му, за да купи европейски държавни облигации на стойност буквално милиарди долари.

Отначало всичко вървеше добре. Отчасти в резултат на огромните парични суми не след дълго се появиха добри капиталови печалби за Крис, за фонда от Кънектикът, за всички. Но после, докато всички бяха в отпуск през лятото, Русия спря плащанията по външния си дълг, с което разтърси световните финансови пазари. Това не можеше непосредствено да провали шансовете на валутния съюз, но причини така нареченото от пазара бягство към качество. Изнервени, играчите се прехвърлиха към инвестиции, които смятаха за най-безопасни. Купуваха германски облигации. Избягваха италиански, испански, португалски, дори френски облигации.

Нереализираните капиталови печалби се превърнаха в нереализирани капиталови загуби. Теоретично това не би трябвало да е проблем — когато страховете отслабнеха, старото неспирно движение към конвергенция щеше да продължи. Но Крис беше нервен. Искаше да поеме загубата си и да купува отново, когато нещата се уталожат. Бе на дълга позиция в голям обем и загубата щеше да е няколко милиона долара. На практика щеше да загуби цялата си годишна печалба. Затова разговаря първо с Хърби Екслър.

Хърби беше бесен. Току-що бе уведомил шефа си Лари Стюарт, че печалбите на Крис към днешна дата са вързани в кърпа и че на него може да се разчита за още толкова през оставащите месеци на годината. Премията на Хърби зависеше от придържането на Крис към тези числа. Къщата за два милиона лири в Кенсингтън, която бе легнала на сърцето на госпожа Екслър, също зависеше от тази премия.

Хърби предложи да удвоят позицията. Конвергенцията беше неизбежна, печалбите бяха неизбежни, удвояването щеше да ги удвои, както и премията. За Хърби това бе фасулска работа.

Позицията на Крис вече беше огромна по обем. Той искаше да продава, а не да купува. Проведоха поредица разпалени дискусии. Хърби обвини Крис, че не е достатъчно последователен. Крис наистина се държеше така. По-късно Крис не преставаше да се пита защо бе отстъпил. Но по онова време имаше основателни причини. Хърби беше негов шеф. Макар Крис да бе сигурен, че има шанс пазарът да тръгне срещу тях, Хърби несъмнено бе коректен в твърдението си, че може и да спечелят. Но имаше и друга причина, поради която Крис загази, и той не можеше да си прости тъкмо заради нея. Въпреки впечатляващите си постижения като брокер, Крис все още гледаше на себе си като на полското парвеню от Халифакс, момчето, издрапало в гимназия, университет и в инвестиционното банково дело, момчето, което беше щастливо просто от онова, което вършеше. А Хърби Екслър бе изпечен нюйоркски брокер на облигации, типичен представител на „Блумфийлд Уайс“, цар на пазара. И в последния момент увереността на Крис го напусна. Нямаше риск подобно нещо да се случи на Хърби. И така те удвоиха позицията.

Нещата бързо тръгнаха на зле. Макар останалите в бизнеса единодушно да твърдяха, че пазарът ще се обърне в тяхна полза, те нямаха друг избор, освен да съкратят загубите си. Инвестиционните банки бяха похарчили стотици милиони за компютърни системи, които можеха моментално да им покажат върху какви нереализирани загуби седят техните брокери. С увеличаването на тези загуби дойде препоръката да се продава.

И те започнаха да продават. Разбира се, това промени цените още повече в ущърб на позициите на Крис на пазара. Както и на големия фонд от Гринуич. Той бе заложил всичко на тази сделка и не можеше да си позволи да приключи. Но брокерите, които всячески се бяха старали да му заемат пари, сега се изтрепваха да си ги получат обратно. Затова накрая се наложи фондът да продава.

Но и всички останали продаваха. А купувачи нямаше. Най-ликвидните пазари в света — за държавни облигации, пресъхнаха. Настъпи глобална криза и тоталното й изплъзване от контрол беше предотвратено само от Федералния резерв на Съединените щати, който поощри големите международни инвестиционни банки да спасят фонда.

Това бяха ужасни дни за Крис. Загубите му станаха астрономически. Не би успял да продава даже ако Хърби му позволеше; пазарът никога нямаше да поеме позиции с неговия обем. Те си оставаха за него.

Кошмарът продължаваше ден след ден и всеки беше по-лош от предишния. Той проверяваше всяка вечер нереализираната си загуба, преди да си тръгне за вкъщи. Безуспешно се опитваше да не мисли през нощта за позициите си на пазара. Не можеше да се съсредоточи върху книга или телевизионна програма повече от десетина минути, без да го обземе отново ужасът на неговите загуби. Два пъти опита да се напие, но и това не свърши работа, а само направи утрините по-лоши. Пристигаше на бюрото си, за да открие, че докато е спал, пазарът е добавил още няколко милиона към вече огромното отрицателно число на позицията в неговата сводка.

Най-трудно му беше да понася собственото си безсилие. Пазарът и преди бе тръгвал срещу него, но той винаги бе успявал да прекрати загубите и да започне отново. А това беше различно. Сякаш шофираше бърза кола по планински път и се бе подхлъзнал на лед. Колата се въртеше, гумите не зацепваха и пропастта се приближаваше. Само дето му трябваха дни, а не частици от секундата, за да я достигне.

Крис се опита да приеме нещата професионално. Правеше се на спокоен от седем сутринта до осем вечерта. Опитваше да се усмихва на всеки, който пускаше шега или дори само го поздравяваше. Но такива бяха малцина. Всички знаеха какво се случва. Всички знаеха, че с него е свършено. И го избягваха, сякаш лошият му късмет беше заразен.

Хърби понасяше напрежението още по-зле от Крис. Прекарваше по-голямата част от деня заключен в офиса си и седеше втренчен в екраните с надеждата, че изписаните с дребни цифри числа ще тръгнат в желаната от него посока. Имаше неколцина приятели във фонда от Гринуич, на които се обаждаше по няколко пъти на ден и които непрекъснато твърдяха, че търговията всеки момент ще се обърне в тяхната посока. Хърби го обясняваше надълго и нашироко на Крис заедно с преценката си колко умни са тези хора. Ако Крис изразяваше съмнения за позицията, Хърби му изръмжаваше, че това е велика сделка, в която трябва да вярва. Всеки от останалите брокери, който се опитваше да твърди нещо друго пред Хърби, не стигаше доникъде. Той беше сприхав и опасен.

Крис не можеше да разбере защо управлението на „Блумфийлд Уайс“ не последва другите фирми в бранша и не нареди на Хърби да съкрати позицията. Наистина, „Блумфийлд Уайс“ имаше репутацията на по-голям играч от всички останали. И Крис прие, че сигурно в момента става свидетел на това. Още една грешка.

После в „Уолстрийт Джърнал“ се появи новината, че „Блумфийлд Уайс“ е натрупала загуба от петстотин милиона долара. Крис знаеше, че информацията не е точна. Загубите му всъщност бяха шестстотин и дванайсет милиона долара. Скоро започнаха да звънят брокери, клиенти, журналисти. Отговорът бе един и същ. Без коментар. Без коментар. Без коментар.

Хърби влезе, разходи се няколко минути около Крис и после бе извикан за разговор с шефовете си. Крис прекара два кошмарни часа на бюрото си. Нищо не можеше да направи. Нищо не можеше да каже. Без коментар.

След това в дванайсет го извикаха за среща със Саймън Биби, шефа на лондонския офис. При Биби бяха Лари Стюарт, американският шеф на операциите по фиксираните доходи в Европа, и Хърби. Излишно е да се казва, че всички те изглеждаха като хора, загубили повече от половин милиард долара.

Биби беше англичанин, на четирийсет и пет, безмилостен. Лари обикновено се държеше приятелски с Крис, но сега не изглеждаше добре настроен. А Хърби гледаше с особен поглед. Поглед, който казваше на Крис: „Ще те прецакам и няма да избягаш, така че дори не се опитвай“.

Говореше Биби. Каза, че е разговарял със Сидни Стол, председателят, който се разпоредил за незабавни действия за излизане на чисто и оправяне на бъркотията. Биби попита Крис защо ги е заблудил при преоценката на позицията си. Крис отначало не разбра. После се изясни как на Биби било казано, че загубите, явяващи се в техните доклади, не били истински, а били натрупани вследствие занижени печалби на позициите с деривати. Това не беше вярно и Крис започна да обяснява защо. Хърби го прекъсна. Гледаше Крис право в очите и му каза, че е бил подведен от него и затова на свой ред неволно подвел шефовете си.

Крис протестира, но Хърби беше неумолим. Припомни несъществуващи разговори, които погребваха Крис. После, когато Крис погледна другите двама, разбра. Биби го гледаше свирепо, сякаш бе престъпник, но Лари, когото Крис харесваше и на когото вярваше, гледаше ръцете си, масата пред себе си и всичко останало, освен Крис. Един от четиримата в тази стая трябваше да поеме вината за случилото се. Другите трима бяха решили, че това ще е Крис. Да се повярва в историята на Хърби беше най-лесният начин да се постигне набелязаната цел.

Крис протестира още четвърт час, докато не влезе фирменият адвокат с документ от две страници. Биби съобщи на Крис, че е уволнен без предупреждение, но ще получи шестмесечна заплата, а „Блумфийлд Уайс“ няма да повдига съдебно преследване, ако той подпише заповедта си за уволнение. Крис я прочете внимателно. Там пишеше, че обещава да не обсъжда случилото се с пресата или с който и да било друг, и да не предприема действия в съда срещу „Блумфийлд Уайс“. Биби му връчи писалка и каза, че ако Крис не подпише веднага, ще бъде принуден да повика финансовите ревизори, копоите на лондонското Сити.

Внезапно Крис се почувства смазан. Сякаш бе очаквал този момент още при постъпването си на работа в „Блумфийлд Уайс“. Той не беше инвестиционен банкер и те го бяха разкрили. Независимо дали му харесваше, или не, но бе продължил със сделката. Беше се подчинил на нареждането на Хърби да удвои позицията. Разбира се, не бе подвел нито Хърби, нито Биби, нито никого, но думата му нямаше тежест пред тази на Хърби и той знаеше, че Хърби ще спечели. Хърби беше безскрупулен боец. Ако нямаше доказателства срещу Крис, щеше да ги изфабрикува. И Биби и Лари щяха да му повярват. Те не искаха да повярват на истината; искаха да вярват в една лъжа, защото кариерите им зависеха от това. Сега Крис знаеше това, което отдавна подозираше — той не бе подходящ за инвестиционното банково дело. Изобщо нямаше работа в тази стая. Той въздъхна.

„Блумфийлд Уайс“ не обяви, че Крис е изгубил техните шестстотин милиона долара. Но съобщиха, че е уволнен. Името му се появи в цялата британска преса. Журналисти искаха да го интервюират, домашният му телефон звънеше непрекъснато, снимаха го. Той се придържаше към условията, които бе подписал, и не разговаря с никого. Но се прочу. Като човека, загубил половин милиард.

По ирония на съдбата накрая пазарът се възстанови, валутният съюз стана факт и огромната разлика в цените на държавните облигации започна да се топи. Някои хора направиха куп пари. Но не и „Блумфийлд Уайс“. По настояване на Сидни Стол те си посипаха главата с пепел, приеха загубите и продължиха нататък.

Крис се опита да направи същото. Позвъни на агентите, които набираха персонал и в продължение на година му бяха звънели всяка седмица. Те не искаха да разберат нищо. Никой не се интересуваше от истината. Крис не можа да си намери работа. Вероятно можеше да положи по-големи усилия, но така и не събра сили за това. Все едно, вече не желаеше да бъде инвестиционен банкер.

Накрая, след месеци, Ленка го измъкна от това състояние. Създадоха заедно „Карпейтиън“ и всичко вървеше добре, докато внезапно в критичния момент онази загуба не се върна обратно, за да му нанесе отново удар под кръста.

Само че този път нямаше да го понесе просто така. Дължеше това поне на Ленка, ако не на себе си.

Той тръгна с по-широка крачка по Харли стрийт към офиса. Щеше да се опита да разубеди Руди. Но ако не успееше, трябваше да измисли начин за оцеляване на фирмата. Беше решен да го постигне.

Когато се прибра, разгледа портфейла на фонда. Той бе създаден така, че имаше две възможности при оттеглянето на някой инвеститор: или да се намери нов инвеститор на негово място, или да се продадат активи, за да се съберат необходимите пари в брой. Не можеше да става и дума за намиране на нов инвеститор без Ленка. Тя поддържаше контактите и за Крис щеше да е невъзможно да убеди някой непознат да инвестира десет милиона евро при него.

Затова се налагаше да продаде известно количество облигации. Но кои?

Въпреки че разполагаха само с петдесет и пет милиона евро, техният портфейл беше много по-голям. Те заемаха пари и използваха мистериите на репо пазара, за да разширят позициите си. Фактически по-голямата част от обема на портфейла бе образувана вследствие нова сделка, управлявана от Крис. Теорията се изразяваше в това, че повечето централноевропейски страни ще бъдат приети в Европейския съюз. Затова Крис беше закупил държавни облигации на страни като Чешката република, Полша, Естония, Унгария и Словения. Включи и някои страни от втория ешелон. Отначало се стъписа, озовавайки се в такава позната ситуация, но Ленка го насърчи с думите, че е най-добрият брокер на пазара за управление на такава сделка и с обещанието, че когато пожелае да прекрати и да избяга, тя няма да се възпротиви. И той пое дълбоко дъх и започна да купува.

Оставката на руския министър-председател разклати всички тези позиции, но Крис беше убеден в тяхната сила и искаше да ги задържи.

Останалата част от портфейла се състоеше от високодоходни облигации, известни иначе като „боклук“. Ленка беше учила за тях в Съединените щати и идеята беше тя да използва опита си, за да анализира малкия, но нарастващ брой високодоходни, емитирани в Източна Европа. Преобладаващата част от тези облигационни позиции бе заета от „Юрика телеком“. Това бе и позицията, която се представяше най-зле и в която Крис вярваше най-малко.

Значи щеше да бъде „Юрика телеком“.

Продажбата на облигациите можеше да отнеме известно време и Крис реши да започне процеса незабавно. Ако успееше да убеди Руди да не изтегля инвестицията си от „Карпейтиън“, тогава можеше винаги да реинвестира парите другаде. Той се обади на Иън:

— Как вървят „Юрика телеком“?

— Мисля, че ги купуваме по деветдесет и пет до деветдесет и седем — отговори Иън.

— Деветдесет и пет! Но нали Ленка ги купи миналата седмица на номинална цена?

— Знам — отвърна Иън малко смутено. — Но пазарът е в срив заради тези руски новини. И последните данни с броя на абонатите излязоха в понеделник. Те бяха, ъ-ъ, разочароващи.

— Лоши новини само седмица след излизането на емисията! — възкликна Крис. — Това нямаше ли го в проспекта?

— Беше пълна изненада за всички — отвърна Иън. — Затова моят брокер свали цената им.

На теория това означаваше, че „Блумфийлд Уайс“ може да купи облигациите на Крис на цена от деветдесет и пет и да му продаде още на цена деветдесет и седем. Ленка бе купила нейните двайсет и пет милиона облигации на номинална цена или сто. Така Крис можеше теоретично да продаде десет милиона от тях с пет процента загуба, което представляваше половин милион евро. Не беше кой знае какво, но не бе и пълна катастрофа. Той имаше някакво лошо предчувствие за тези облигации. Искаше да се отърве от тях веднага.

Бедата се състоеше в това, че пазарът на високодоходни облигации бе неликвиден. Това означаваше, че веднага щом Крис обявеше желанието си да продаде цялата позиция, „Блумфийлд Уайс“ щеше да свали цената. Крис трябваше да разбере с колко.

— Колко ще ми платиш за десет? — попита Крис.

В слушалката настъпи мълчание.

— Деветдесет и пет важеше само за милион — отговори Иън.

— Окей, разбирам това — каза Крис. — Кажи ми сега на каква цена мога да продам десет милиона.

Последва дълга пауза. Накрая Иън се върна на телефона.

— Моят брокер би искал да получи писмено нареждане за това. Да кажем на деветдесет и три?

Крис не можеше да се съгласи с подобно нещо. „Блумфийлд Уайс“ искаше да предлага неговите облигации на пазара без никакъв риск, докато се опитва да намери купувач. А Крис искаше да ги продаде, и то веднага.

— Не, Иън. Искам цена за десет милиона.

— Мисля, че бихме предпочели да получим писмено нареждане.

— Иън, ти ни продаде тези облигации за двайсет и пет милиона евро миналата седмица. Трябва да си готов да изкупиш обратно десет милиона.

Иън се поколеба.

— Крис — каза той, — ти не си запознат как работи този пазар. Това не са държавни облигации. Пазарът на високодоходни книжа е неликвиден. Това всички го знаят. Нека получим нареждането.

— Не ме поучавай, Иън. Питай брокера си на каква цена би купил десет милиона. Сега.

— Но, Крис…

— Питай го.

— Добре.

Крис остана да чака няколко минути на телефона. Иън беше прав — Крис не бе толкова запознат с пазара на високодоходните ценни книжа, колкото с пазара на правителствени облигации, но нямаше намерение да остави „Блумфийлд Уайс“ да използва това положение. Те бяха продали на „Карпейтиън“ облигациите и трябваше да ги изкупят обратно.

— Крис? — Гласът на Иън звучеше несигурно и нервно. Крис се подготви за най-лошото.

— Да?

— Ако искаш да продадеш облигациите по телеграфа, ще платим седемдесет.

— Седемдесет! — Крис почти изкрещя. — Това е абсурдно! Как можеш да претендираш, че цената е деветдесет и пет, когато ще платиш само седемдесет?

— Няма какво да ги правим, Крис. Пазарът не е добър и броят на абонатите на емисията стресна всички. Ако ги купим от теб, ще си ги носим на рамо.

Крис пресметна. На цена седемдесет загубата, която щеше да реализира при продажбата на десет милиона, щеше да бъде три милиона евро. Нереализираната загуба на остатъка от позицията на „Юрика Телеком“ щеше да бъде още пет. Получаваше се така, че пазарната капитализация на „Карпейтиън“ намаляваше с осем милиона евро спрямо предишната седмица.

— Слушай. — Иън вече шепнеше. — Не ги продавай, Крис. Повярвай ми. Заслужава си да ги задържиш.

— Защо? — попита Крис.

— Просто ми повярвай.

Да повярва на Иън?! В никакъв случай. Крис имаше истински проблем, но доверието в Иън не беше най-добрият изход от него.

— Изпрати ми сводката за броя на абонатите. Трябва да разгледам тази сделка малко по-подробно. Ще говорим пак утре.

Крис тръшна слушалката и подпря главата си с длани. Това наистина бе проблем. Голям проблем.

Прекара остатъка от следобеда, като преглеждаше информацията за „Юрика телеком“ във файловете на Ленка. Това бе съмнителна сделка. Наистина, идеята да се създаде мобилна телефонна мрежа в Унгария, Полша, Чешката република и Словакия с възможност за по-късно разширяване в Румъния и балтийските страни, беше амбициозна. Договорите за създаване на мрежата и лицензите бяха налице. Но нямаше пари в брой и потенциалните абонати бяха много малко. Нуждите от инвестиции през следващите пет години бяха огромни. Точно това бе предназначението на високодоходните облигации. Но „Юрика“ щеше да получи пари в брой от тях след година и половина. Откъде щяха да дойдат още пари за инвестиции беше загадка.

Иън изпрати с писмо по интернет подробна информация за абонатите. Тя беше разочароваща. За компания, от която се очакваше да навлезе във фаза бърз растеж през следващите няколко години, петпроцентното увеличение на броя на абонатите за шестмесечен период беше направо жалко. Нищо чудно, че брокерът на „Блумфийлд Уайс“ се тревожеше.

Крис остави проспекта и се загледа в празното бюро на Ленка. Защо ги бе купила? Тя не беше глупава. Могла е да разбере, че това е неизгодна сделка. Той бе изненадан, че изобщо ги е купила, да не говорим за двайсет и пет милиона, почти половината от стойността на фонда.

Усети как го обзема гняв. Тя не само си бе отишла и го бе оставила сам, но и му бе завещала огромен проблем. Той удари с юмрук по бюрото и шумът накара Оли уплашено да вдигне поглед.

Крис подпря главата си с ръце. Защо си отиде Ленка? Как можа да й се случи нещо толкова ужасно? Искаше тя да се върне. Сега.

— Добре ли си? — попита Оли.

Крис вдигна очи и се насили да се усмихне.

— Не съвсем. — Той отново погледна документите пред себе си. — Оли?

— Да?

— Ленка не ти ли каза защо е купила облигациите на „Юрика телеком“?

— Не. Аз я попитах. Тя само каза, че има добро предчувствие за тях.

— Не си ли я чул да го обсъжда с Иън?

— Всъщност не. Разговаряха няколко пъти преди сделката. Той се обаждаше доста често напоследък, нали? И после в края на миналата седмица Ленка каза, че не иска да отговаря повече на обажданията му. Това беше малко смущаващо. Аз трябваше да приемам съобщенията вместо нея.

— Аха — замислено каза Крис. — А тя не каза ли защо не иска да разговаря с него?

— Не. Спомена го ей така, между другото.

Крис помисли над думите му. Когато Ленка споменаваше нещо между другото, това често означаваше, че е ядосана. Може би защото бе сключила лоша сделка.

— Но има още нещо, което исках да ти кажа. За Ленка.

— Така ли? Какво е то?

— Ами един ден миналата седмица, когато ти беше излязъл, някой намина тук да разговаря с нея.

— Аха. — Винаги минаваха хора, за да разговарят с Ленка или с Крис.

— Да. Обаче не беше брокер или нещо подобно. И изобщо не приличаше на човек, който работи в офис. Висок слаб тип с джинси. С дълго палто. И с американски акцент.

— Млад ли беше?

— О, не — отвърна Оли. — Стар. Поне на трийсет и пет. — Оли забеляза гримасата на Крис. — Е, добре, не точно стар, но не и млад. Разбираш ме.

— Добре, добре, разбирам те — каза Крис. — За какво разговаряха?

— Нямам представа. Ленка го заведе в стаята с електронното табло и затвори вратата. Бяха там около час. Той изглеждаше ядосан, когато си тръгна. А тя беше много разтревожена. Отиде в тоалетната и стоя там цяла вечност.

— Интересно. Тина видя ли този човек?

— Не. Беше излязла. Бях тук сам. Освен Ленка, разбира се.

„Жалко“ — помисли Крис. Тина щеше да е в състояние да му даде много по-точно описание на случилото се.

— И Ленка нищо ли не каза след това?

— Не. Опитах се да говоря с нея, да проверя дали е добре, но тя ми каза да се махна. Така че излязох и фотокопирах някои неща.

Фотокопирната машина беше за Оли еквивалент на храсти, в които може да се скрие. Това бе мястото, където отиваше винаги, когато Ленка му се караше.

— Можеш ли да опишеш по-подробно този човек? Цвят на косата, очите, носа, лицето?

Оли набръчка чело.

— Трудно е да си спомня. Очите? Кафяви, мисля. Въпреки че може и да са сини. Кестенява коса. Да, определено кестенява. Дълга. Четина — беше небръснат.

— Това е от голяма полза — каза Крис. — Но нямаме представа кой е този мъж. — Той почукваше с пръсти по бюрото. — Можеш ли да си спомниш кой ден стана това?

— В понеделник, мисля. А може би във вторник.

— Нека погледнем. — Крис включи компютъра на Ленка и го отвори на календара й. Там имаше само един запис, който не можеше да се обясни лесно. Срещу два часа на вторник, 13 февруари, стоеше думата „Маркъс“. Това беше всичко, само „Маркъс“.

— Имаш ли представа кой може да бъде? — попита Крис.

Оли сви рамене.

— Има един Маркъс Нийл в „Харисън Брадърс“. Но това определено не беше той.

— Питам се кой ли е бил — каза Крис.

3.

Беше осем вечерта и Оли и Тина вече си бяха тръгнали, когато Крис се стресна от силен звън. Охранителят беше напуснал в шест; след този час посетителите трябваше да използват звънеца на улицата.

— Кой е?

Не успя да разбере добре отговора — гласът беше женски, но натисна копчето, за да отключи вратата на сградата, и каза на посетителя да се качи на петия етаж.

Отвори вратата на млада жена с дълга тъмна къдрава коса, вързана на опашка, сини очи, лунички и чип нос. Беше облечена в джинси и носеше две големи чанти. Изглеждаше позната, но Крис не можа да се сети коя е.

— Крис?

Гласът също му бе познат. Много отдавна.

— Крис, не ме ли позна? Аз съм Меган. Меган Брук. Приятелката на Ерик.

— О, да, извинявай. Разбира се.

Сега я позна. Не беше много променена. Изглеждаше по-възрастна — може би на двайсет и пет вместо на осемнайсет, макар той да разбираше, че трябва да е поне на трийсет и две, на колкото беше и той. Зачуди се какво ли я води в офиса.

Меган влезе в приемната и пусна чантите на земята.

— Много е приятна — каза тя и кимна към фреската. — И така, къде е тя?

Крис не можа да отговори.

— Не ми казвай, че я няма! Уговорихме се да се срещнем тук в седем и половина. Знам, че закъснях малко, но тя можеше да почака.

— Няма я.

Меган усети нещо в тона му и се взря в лицето му.

— О, боже! — възкликна тя. — Какво се е случило?

— Тя… тя е мъртва — отговори Крис.

— Не! — Меган се отпусна на един стол. — Но аз говорих с нея миналата седмица. Кога? Как стана?

— Убиха я. В Прага.

— Убили са я? Ужасно! — Меган изхлипа и скри лицето си с ръце.

Крис не знаеше какво да направи. Постоя няколко мига неловко пред нея, после докосна ръката й.

— Съжалявам — каза Меган, подсмръкна и си пое дъх. — Това е просто такъв удар…

— Да — съгласи се Крис. — За всички.

— Как се случи?

— Вървяхме по една улица. Някой се появи с нож. Стана много бързо.

— Ужасно! О, боже мой!

— Ти възнамеряваше да се срещнеш с нея сега ли? — попита Крис.

— Да. Трябваше да остана при нея няколко дни. Току-що пристигам от Париж.

Изглеждаше изтощена. Крис погледна към багажа й.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Ще си намеря хотел.

— Ела при мен — покани я Крис. — Имам свободна стая. Няма смисъл да обикаляш за хотел.

Меган се поколеба, после се усмихна.

— Прав си. Благодаря.

Крис заключи, после взеха такси до апартамента му в Хампстед. Меган гледаше през прозореца лондонските улици.

Крис се чувстваше неловко. Чудеше се дали трябваше да я кани при себе си. Предложението бе искрено и Меган го прие по същия начин, но те почти не се познаваха. Може би сега съжаляваше, докато гледаше с безизразен поглед през стъклото? Може би трябваше да й остави възможност за избор, като й помогне да си намери хотел. След това осъзна, че това щеше да е още по-лошо. Той беше англичанин до мозъка на костите си — един американец не би се поколебал да предложи гостоприемството си.

Нямаше задръствания и скоро стигнаха в апартамента му. Той отнесе багажа в стаята й и тя го последва в кухнята.

— Вино? — предложи Крис.

— Да, благодаря.

Той отвори бутилка червено австралийско и напълни две големи чаши.

— Ще приемеш ли спагети за вечеря?

— Не трябва да готвиш заради мен.

— Гладна ли си?

Меган се усмихна и кимна.

— Добре. Тогава спагети ли?

— Спагети ще е страхотно. Благодаря.

Крис сложи на котлона тенджера с вода. Меган отпиваше от виното и разглеждаше апартамента му.

— Хубаво жилище.

— Благодаря. Имаш късмет. Чистачката е идвала днес.

— Ти ли си направил всичко това?

— Да. Или поне платих на някой друг да го направи. Вече има няколко години оттогава. — Окуражен от първата си голяма премия в „Блумфийлд Уайс“, Крис бе похарчил значителна сума в преустройството на апартамента. Съборени вътрешни стени, нов светъл дъсчен под, боядисване на стените. Гордееше се много с апартамента до деня, в който го уволниха, и оттогава жилището се превърна само в място за живеене. Фактически през последната година започна леко да се смущава от него. Това беше купешки вкус — много по-стилен от собственика си.

— Къде е това място? — попита Меган и посочи зловеща черно-бяла фотография на фабрични комини, притиснати до невъзможно стръмен планински скат.

— Халифакс. Там израснах.

— Аха. Сега знам какво искат да кажат с „черни сатанински фабрики“.

— Вече не са сатанински — обясни й Крис. — Спряха да работят отдавна. Но аз ги харесвам. Импозантни са по свой собствен начин.

— Алекс би я оценил.

Крис се усмихна.

— Да, щеше. Когато я купувах, мислех за него.

Тя седна до малката кухненска маса.

— Извинявай, че не те познах — каза Крис.

— Беше преди десет години.

— Но ти ме позна.

— Очаквах да си в офиса.

— Разбира се. Ленка не ми каза, че ще идваш.

— Обадих й се миналата седмица. Току-що получих стипендия за шестмесечно изследване в Кеймбридж във връзка с дисертацията ми. Реших първо да си взема една седмица ваканция — да прекарам няколко дни в Париж, а после да остана при нея в Лондон.

Крис взе ножици, за да отвори найлоновия пакет, и каза:

— Това няма да е най-страхотното домашно ястие, което си опитвала.

— Няма значение — отвърна Меган. — Умирам от глад.

— Добре. Бях забравил, че с Ленка сте приятелки. Като стана дума за това, не бяхте ли заедно на почивка преди две години?

— Точно така. В Бразилия. Прекарахме страхотно.

— С Ленка винаги беше забавно.

— Да. — Меган въздъхна. — Не се виждахме често оттогава. Последният път беше в Чикаго преди половин година. Аз правя докторска дисертация в Чикагския университет. Тя имаше среща с някакви инвеститори в нейния фонд. Видяхме се в един тайландски ресторант в центъра. Само за два часа… — Тя млъкна.

— Как станахте приятелки? По време на обучението ни не се познавахте.

— Стана след това. След служилото се с Алекс. Както знаеш, Ленка се чувстваше отговорна. Изпитваше вина, че е подвела Алекс. Тя само искала Дънкан да се откаже от нея. Не й минавало през ума, че Алекс може да бъде наранен, камо ли убит. Имаше нужда да разговаря с някой за това. Вие всички се върнахте в Англия, така че оставахме само аз и Ерик.

— Сигурно се е чувствала ужасно.

— Да, така беше. — Меган замълча. — После, след Джорджтаун, продължих за две години в Колумбийския университет. Уредих го, за да мога да бъда с Ерик в Ню Йорк, но се разделихме месец преди да отида там. Ленка все още работеше на Уолстрийт и се виждахме доста често. Разбирахме се добре. Бяхме много различни, но се чувствахме добре заедно.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Тя ми каза, че двамата ще бъдете добър екип — каза Меган.

— Мисля, че бяхме. Имахме различни силни и слаби страни. Но се уважавахме. Била е права. Добър екип.

— Ленка обичаше да се прави на много отворена. Но изглежда, предпочиташе да бъде с по-тихи хора. Може би така изпъкваше повече до тях.

— Освен това беше доста сериозна по свой собствен начин — каза Крис.

— Ти си я познавал добре — отбеляза Меган.

— А също и ти, струва ми се — отвърна с усмивка Крис.

Сервира спагетите и соса, наля още вино и също седна на масата.

— Значи още изучаваш средновековна история? — попита той.

— Да — отговори Меган. — Ти си учил история, нали? Помня, че те отегчавах с история на яхтата.

— Имаш добра памет — каза Крис. — А аз не. Съмнявам се дали мога да си спомня нещо повече от датата на битката при Хейстингс4.

— Моята област беше Ренесансът и Каролингите. Преди няколко години прекарах известно време във Франция. Пиша дисертация за ефекта, който той е оказал върху монашеската реформа в Англия през X век. Затова отивам в Кеймбридж.

За Крис всичко това бе средновековна абракадабра.

— Още ли ти е приятно да се занимаваш със средновековна история? — попита той.

— Имам добри и лоши дни. Харесвам преподаването, ако студентите се интересуват. И все още съм очарована от самата история. Но преди да получа докторската си степен трябва да завърша дисертацията. До такава степен се държи на оригиналността, че накрая започваш да изучаваш някакъв дребен предмет само защото е толкова неизвестен, че никой друг не пише за него.

— Никоя работа не е идеална — отбеляза Крис.

— Поне през тези шест месеца в Кеймбридж ще имам време да помисля както трябва. Очаквах ги с нетърпение.

Меган с удоволствие поглъщаше спагетите. Когато приключиха, Крис предложи кафе или още вино. Меган избра виното и Крис отвори друга бутилка.

— Обикновено не пия толкова много — призна тя. — Но сега имам нужда.

— Разбирам — каза Крис.

Когато започнаха втората бутилка, той почувства как част от напрежението от последните няколко дни го напуска. Това беше евтина утеха и щеше да си плати за нея на другия ден, но и той имаше нужда да се отпусне.

— Тя беше невероятна жена — отбеляза Меган.

— Да — потвърди Крис и отпи голяма глътка вино. — Тя ме спаси.

— Така ли?

Крис кимна.

— Какво искаш да кажеш?

Крис погледна виното си. Споменът за случилото се бе болезнен, но той искаше да говори. Искаше да говори за Ленка.

— Знаеш ли, че бях уволнен от „Блумфийлд Уайс“?

— Не.

— Очевидно не четеш финансовите страници на вестниците.

— Запълвам времето си с много по-приятни неща.

Крис се усмихна. Това беше вярно. Имаше милиони хора, които никога не бяха чували за него или за „Блумфийлд Уайс“. Бедата се състоеше в това, че те никога не бяха онези, при които той търсеше работа.

— Бях уволнен заради загубата на шестстотин милиона долара.

Меган премига.

— Олеле!

— Да. Точно така. Олеле. Пишеше го във всички вестници. Грешката не беше моя, но никой не ми повярва.

— Аз ти вярвам.

Крис се усмихна.

— Благодаря. Ще ми се тогава да бях познавал теб или хора като теб. Но не беше така. Всичките ми познати приеха, че грешката е моя. — Той пое дълбоко дъх. — Опитах се да намеря друга работа като брокер. Добър съм и мислех, че всички го знаят. Но те не го знаеха. После, две седмици след уволнението, Тамара ме напусна. Помниш ли Тамара?

Меган поклати отрицателно глава.

— Срещнахте се веднъж. На партито на Ерик. Всъщност, вероятно е добре, че не я помниш. Както и да е, навремето смятах, че тя е чудесна. Вярвах, че съм късметлия да излизам с нея. Когато тя ме отхвърли, след като и лондонското Сити ме отхвърли, реших, че съм просто некадърен измамник. Предадох се.

Крис погледна Меган, за да види дали го слуша. Тя следеше думите му с внимание. Той мислеше, че ще говори за Ленка, но откри, че говори за себе си. Имаше нужда от това.

— Бях в депресия няколко седмици, не се срещах с никого, освен може би с Дънкан, четях вестници, гледах телевизия, спях. Спях много. После реших да обиколя света. Имах доста спестени пари и смятах, че трябва просто да се махна. И си купих еднопосочен билет до Индия…

— Винаги бях искал да пътувам до Индия, макар така и да не разбрах точно защо — продължи той след кратка пауза. — Надявах се, че пътуването до непозната страна може да ми помогне да намеря себе си. Щом наистина не бях млад и преуспяващ инвестиционен банкер, какво бях тогава?… Но Индия се оказа пълна катастрофа. Неподходящо място за човек, който е сам и нещастен. През цялото време, докато бях там, не разговарях почти с никого. Видях Тадж Махал в един облачен ден, помня само колко много хора имаше и колко трудно бе да се намери минерална вода. Заседнах в някакво забравено от бога градче в Раджастан, където, изглежда, бе невъзможно да получиш билет за влака, независимо колко дълго се редиш на опашка. Разболях се. Мисля, че помня кока-колата, която се оказа причина за болестта ми. Там не трябва да се пие нищо с лед, защото може да е направен от замърсена вода. Разболях се сериозно. Не можех да се храня, едва имах сили да пия и прекарах много дни в един прашен разнебитен хотел. Накрая успях по някакъв начин да се добера до Делхи и отлетях за вкъщи.

Крис се усмихна криво.

— Когато се върнах в Англия, все още бях болен. Дойдох тук, отидох на лекар, направиха ми някои изследвания, взех лекарства и легнах на легло. Майка ми непрекъснато се обаждаше, тревожеше се за мен, но аз й казвах, че съм добре. Тя не ми вярваше. Един ден направо се появи на прага ми. Скарахме се страшно. Искаше да ме отведе с нея в Халифакс, за да се грижела там за мен, но аз отказах. И тя разплакана си замина с колата.

— Защо не отиде с нея?

— От инат. От глупост. Нямам нищо срещу майка ми. Обикновено се разбираме добре. Тя е силна жена и аз съм й много задължен. Възпита ме да вярвам, че мога да постигна нещо в този свят. Предполагам, че това ми беше проблемът. Прекарах цялото си юношество в планове да избягам от Халифакс и тя ме окуражаваше. Връщането щеше да е признание, че съм се провалил, и това щеше да я разочарова. Макар да се намирах в лошо положение, все още не исках да го правя. Така че останах да гния сам… След това се обади Ленка. Каза, че ме познава като добър брокер. Попита защо съм уволнен от „Блумфийлд Уайс“ и когато й разказах, заяви, че е предполагала нещо подобно. Каза, че съм нейният избор за партньор в създаването на инвестиционен фонд. Не беше само любезна, а наистина имаше нужда от мен. Разбира се, аз направих всичко възможно, за да откажа и да се обрека на траен неуспех. Но ти познаваш Ленка. Получава каквото пожелае. — Крис спря и се поправи. — Искам да кажа, каквото пожелаеше…

— Ти не ми приличаш на неудачник — каза Меган.

— И не съм. Не и сега. При условие, че успея да задържа „Карпейтиън“.

— Проблеми ли има?

Крис пое дълбоко дъх.

— Да кажем, че смъртта на Ленка доведе до някои усложнения. Но нищо, с което да не мога да се справя. Бих предпочел да не мисля сега за това.

— Добре, тогава ти пожелавам късмет. — Меган се изправи. — А сега по-добре да си лягам, ако не искам съвсем да се напия.

— Това е добра идея — съгласи се Крис и също се изправи. — Виж, утре вечер трябва да отида в апартамента на Ленка и да отделя някои неща за родителите й. Искаш ли да дойдеш с мен? Можеш пак да останеш тук за през нощта.

— Мога да си намеря хотел.

— Сигурна ли си? Тук си добре дошла.

Тя го погледна и се усмихна.

— Добре. Съгласна съм. Но сега трябва да лягам.

4.

В това нямаше смисъл. Крис отпиваше от кафето си, докато гледаше документите на „Юрика телеком“ върху бюрото. Първото нещо, което направи тази сутрин след пристигането си в офиса, беше да ги прегледа още веднъж, с надеждата да открие причината за тази покупка на Ленка. Но не успя. Бе му трудно да повярва, че изобщо ги е купила.

Но тя го беше направила. „Карпейтиън“ притежаваше тези ценни книжа. И той нямаше как да ги продаде.

Телефонът иззвъня. Беше Дънкан.

— Помниш ли, че онзи ден ми даде някои препоръки за високодоходните облигации? — започна той.

— Да.

— Е, добре, клиентът ми ги провери. Казва, че изглеждат по-разумни от всичко, което е получил от други места.

— Добре.

— Мислиш ли, че ще можеш да обядваш с него?

— Дънкан! Имам много работа. Откакто Ленка си отиде, тя чака само мен.

— Хайде, Крис. Този човек е най-добрият ми клиент. Остана с мен още от „Юнайтед араб интернешънъл“. Знам, че можеш да му обрисуваш точна картина за състоянието на пазара. Аз ще платя.

— Ох, добре — съгласи се Крис. — Но всъщност кой е той?

— Казва се Халид. От „Роял банк“ на Кувейт. Умен човек. Не го подценявай. Как си с времето другата седмица?

Крис с нежелание уговори дата за срещата. Затвори телефона, размишлявайки, че Дънкан не може да е толкова некадърен брокер — той, изглежда, притежаваше онази съществена способност да кара хората да вършат неща, които не биха искали.

И какво, по дяволите, щеше да прави с облигациите на „Юрика телеком“?

Погледна към бюрото на Ленка. Тина бе поставила свежи цветя във вазата — ралици или нещо подобно. Но те не знаеха отговора.

Ех, ако беше тук миналата седмица! Въпреки че си имаха доверие, двамата с Ленка обсъждаха големите инвестиционни решения. Тя със сигурност щеше да разгледа това с него. Остави й телефонния си номер в Куршевел, преди да замине на ски, но тя отказа да го използва — заяви, че той се нуждаел от пълно откъсване от работата. Поне да бе чул разговора й с Иън при покупката на облигациите.

В „Блумфийлд Уайс“ това щеше да е възможно. Там всички телефонни разговори се записваха за евентуално решаване на оспорвани сделки. Но те двамата не бяха инсталирали в „Карпейтиън“ записваща апаратура. Фирмата бе прекалено малка и нито той, нито Ленка харесваха „Големия брат“ да подслушва телефоните. Освен това, ако възникнеше проблем, винаги можеха да разчитат на записите на брокера.

Това беше!

Крис набра номера на „Блумфийлд Уайс“.

Иън отговори.

— Как вървят облигациите на „Юрика“ тази сутрин? — попита без предисловие Крис.

— Изчакай секунда.

Крис чакаше. Знаеше, че брокерът на „Блумфийлд Уайс“ трябва да помисли за тези облигации. Накрая Иън се върна.

— Дава деветдесет до деветдесет и две. Но това важи само за милион.

— Това е по-малко с пет пункта! — протестира Крис.

— Аз какво мога да кажа? Появил се е голям продавач.

— На този пазар не може да се има доверие!

— Казах ти, че това е различно от търговията с държавни облигации — отбеляза Иън; в тона му се прокрадна съчувствие.

Крис не си направи труда да попита колко ще предложат за неговия пакет от десет милиона. Знаеше, че отговорът ще е под вчерашната цена от седемдесет и не искаше да го чува. Нито имаше смисъл да се обръща към други финансови къщи на пазара. „Юрика телеком“ беше сделка на „Блумфийлд Уайс“ и щом те сваляха рязко цената, не съществуваше здравомислещ дилър, който би пожелал да купи облигациите. Можеха да претендират, че предлагат цена, но ако Крис се опиташе да сключи наистина сделката, цената незабавно щеше да спадне. Не, той трябваше да измъкне истината от Иън.

— Иън, защо Ленка купи тези облигации?

— Миналата седмица изглеждаха много перспективни, преди да се разбере броят на абонатите на емисията.

— Това не е вярно. Аз разгледах проспекта. Били са безперспективни. Тя не би сключила такава сделка. И определено не за двайсет и пет милиона.

— Не знам. Лихвата им е с три процента по-висока от тези на „Бък телеком“.

— Да, но „Бък“ вече има изградена мрежа. И пазарно покритие от три милиарда лири. Това са съвсем различни облигации. Тя не каза ли защо ги е харесала?

Иън не отговори.

— Хайде, Иън. Помогни ми. За мен това е голямо главоболие. Ленка е мъртва и не мога да говоря с нея по въпроса. — Крис не се притесняваше да използва смъртта на Ленка като средство за получаване на информацията, от която се нуждаеше. Ставаше дума за оцеляването на нейната компания; сигурен беше, че тя не би имала нещо против.

— Съжалявам, Крис. Нямам представа.

Въпреки че Иън бе опитан търговски посредник, той не можа да скрие вината в гласа си. Крис го познаваше прекалено добре. И разбра, че лъже.

— Бих искал да чуя записите — заяви Крис.

— Какво?

— Бих искал да чуя записа, когато Ленка е купувала облигациите.

— Хайде, Крис. Това е излишно.

— Не, не е. Има нещо съмнително в тази работа и аз искам да разбера какво.

— Но ти не можеш да прослушаш записите, ако не оспорваш сделката.

— Тогава я оспорвам.

— Но тя вече е сключена.

— Иън, обстоятелствата са специални. Човекът, сключил сделката, е мъртъв и аз имам причина да вярвам, че тя не е валидна.

— Каква причина?

— Тя не е логична.

— Каква причина е това? Ако всеки, купил облигации, започне да оспорва сделката при падане на цената им, пазарът направо ще блокира.

Иън беше прав. Крис нямаше никакви доказателства. Но подозренията му се засилваха.

— Виж, Иън. — Той се опита да говори с по-примирителен тон. — Щом няма нищо нередно с облигациите, значи няма да ти навреди, ако прослушам записа, нали така?

— Казах ти, това не е необходимо.

— Настоявам да го чуя.

— Не.

Иън криеше нещо. Крис вече беше сигурен в това.

— Свържи ме с Лари Стюарт — поиска Крис. Не бе съвсем сигурен в административната структура на „Блумфийлд Уайс“, но знаеше, че Лари трябва да е по-високо в йерархията от Иън.

— Мислиш ли, че той ще те изслуша? — попита Иън почти подигравателно.

За момент увереността на Крис почти го напусна. Иън познаваше репутацията на Крис. Ако се касаеше за неговата дума срещу тази на Крис, Иън бе сигурен, че щяха да повярват на него. После Крис се съвзе. Лари знаеше, че преди три години Крис не бе направил нищо лошо. Крис беше готов да се обзаложи, че у Лари все още има някакъв остатък на човечност.

— Да, Иън. Мисля, че Лари ще ме изслуша.

В другия край на линията настъпи мълчание. Иън се опитваше да реши какво да прави. Крис го бе хванал натясно!

— Крис, наистина не мисля, че е добра идея да чуеш този запис.

— Свържи ме с Лари или ще затворя и ще му се обадя директно.

— Мога да ти обясня.

— Давай.

— Не тук — прошепна Иън. — Нека поговорим за това по-късно. Извън офиса.

— Да поговорим сега.

Крис можа да чуе как Иън въздъхна по телефона.

— Добре. Има едно кафене в долния край на Ливърпул стрийт. „При Понти“. Да се срещнем там след половин час?

— Тръгвам — каза Крис.

Стигна до кафенето след двайсет минути, но Иън вече го чакаше. Изминалите десет години след програмата му личаха. Вече имаше бръчки, най-добре изразени по средата на челото между веждите поради често мръщене. Все още беше строен — тренираше три пъти седмично в гимнастически салон. Костюмите му бяха по поръчка, ризите — ръчна изработка, а вратовръзките — последна мода от най-нашумялата дизайнерска къща. Подстригваше косата си стилно и често. Изглеждаше по-възрастен и по-зрял от трийсет и трите си години. Единственото нещо, което разваляше лустрото на елегантната му самоувереност, бяха ноктите, все още изгризани до кръв.

Крис си взе черно кафе и седна до него.

— Е?

Иън си играеше с лъжичката с пяната на капучиното. Накрая вдигна глава и погледна Крис право в очите.

— Ленка и аз се срещахме. Затова не искам да чуеш лентата.

— Срещали сте се? Какво, спали сте заедно?

— Назови го както искаш. Правехме го.

— Не мога да повярвам — каза Крис.

Иън сви рамене.

— Но защо Ленка би…

Иън се намръщи.

— Хайде, Крис. Има много жени, които не ме намират непривлекателен.

— Да, но Ленка?

— Знаеш, че винаги съм я харесвал. Излезе, че и тя ме харесва.

— Не.

— Спри да повтаряш това! — сопна му се Иън. — Двамата се срещахме, разбра ли? Сега не го правим, защото е мъртва. Ясно ли ти е?

— Съжалявам — каза Крис. — Колко време продължи това?

— Не много. Помниш ли когато бяхме на онази конференция за европейските високодоходни в Барселона миналия месец? И двамата се понапихме. Тогава започна.

— Сериозно ли беше?

— Всъщност не. Но не беше и напълно несериозно. Просто бе приятно. Знаех, че няма смисъл да захващам стабилна връзка с Ленка.

— Така е — съгласи се Крис.

Ленка не поддържаше сериозни отношения с никого. Опита да си спомни нещо, с което Ленка да е показала, че има връзка с Иън. Нищо. През последните седмици Иън й се обаждаше по-често, но Крис винаги мислеше, че става дума за бизнес. А очевидно е било нещо повече.

— И това се разбира на записа?

— Вероятно. Не съм слушал точно този разговор, но там сигурно има нещо, което да подсказва, че сме имали нещо повече от делови отношения.

— Добре. Нека го чуем тогава — каза Крис. — Само двамата.

— Не можем — отвърна Иън. — Трябва да присъства и човек от „Информационни технологии“. За да осигурява неприкосновеността на записа.

— Добре. Нека присъства и той.

— Моля те, Крис.

— Разбирам защо искаше да ме предупредиш. Разбирам и защо не искаш някой друг да го чуе. Но аз трябва да прослушам записа. Сега повече от всякога. Искам да разбера защо Ленка е купила тези облигации и фактът, че между вас е имало нещо, само засилва подозренията ми.

Иън въздъхна.

— Очаквах да кажеш това. Остани тук за двайсетина минути, докато намеря записа.

— Не — възрази Крис. — Обади се на когото трябва по мобилния си телефон. Ще тръгнем и ще слушаме заедно.

— Не ми ли вярваш? — попита Иън.

— Да, не ти вярвам — отговори Крис.

Крис последва Иън през Броудгейт Съркъл до входа на „Блумфийлд Уайс“. Отминаха шестметровия железен фалос на ъгъла — той вече ръждясваше. Изглеждаше съвсем подходящ за фирмата. Крис усети тръпки, докато влизаше в невисоката, облицована с мрамор сграда; не беше стъпвал тук от онзи ужасен ден преди три години.

Взеха асансьора до третия етаж, минаха бързо през привидно спокойната приемна и влязоха в една от най-големите европейски брокерски зали. Крис се опитваше да гледа само напред, но не можа. Познатите викове, проклятията, екраните и документите. Документи навсякъде. Някои лица разпозна, но повечето бяха непознати. Текучеството в инвестиционните банки бе голямо — дилъри идваха и си отиваха непрекъснато. Той забеляза собственото си бюро, заето сега от някакъв младеж, който не изглеждаше на повече от двайсет години и се люлееше в креслото, стиснал телефона. До противоположната стена на залата зърна Хърби Екслър. Погледите им се срещнаха. Внезапно през Крис премина вълна на чисто отвращение и го обзе желание да прескочи бюрата, да сграбчи главата на дребния американец и да я натика в някой екран.

— Хайде — подкани го Иън. — Не прави циркове. Да свършим с това. — И го поведе към една зала за съвещания в далечния ъгъл.

— Това е Бари — каза Иън и представи на Крис един кльощав мъж с обръсната глава, който гледаше в екрана на компютър. — Откакто те няма, нещата се промениха. Сега всички ленти се активират с глас, а всъщност не са и ленти, записваме на дискове. Бари ще трябва да чуе целия разговор, но не се безпокой, той ще запази тайната, нали, Бари? — Иън успя да вложи в последните си думи солидна доза заплаха.

Бари изглеждаше невъзмутим.

— Точно така, Иън.

Бари връчи на Иън за подпис документа за достъп и после подаде команди на компютъра. Бари и Иън си сложиха слушалки и слушаха, въртейки записа напред-назад, докато не откриха разговора. Крис не можеше да протестира срещу това. Беше немислимо Иън да му позволи да чуе разговор с друг клиент.

След около пет минути, през които Крис се въртеше неудобно на стола, Иън вдигна ръка.

— Мисля, че го намерих.

— Окей — каза Крис. — Да го чуем. Но помни, че искам целия разговор.

— Добре, добре — каза Иън, свали слушалките и натисна един бутон. В стаята за съвещания прозвуча силно гласът на Ленка. Иън бързо намали силата на звука и провери дали вратата е заключена.

— Здрасти, бебчо, как си?

Бебчо! Тя го нарече „бебчо“. Крис за пръв път осъзна колко трудно щеше да е това. Ленка можеше да каже всичко на Иън, без да се страхува, че могат да я чуят. Крис беше на почивка, а Оли и Тина сигурно бяха достатъчно далеч и заети, за да могат да чуят нещо.

— Добре съм — изръмжа Иън. — Наистина се чувствам доста добре.

— Изненадана съм, че след снощи си успял да отидеш на работа — каза Ленка с порочния смях, който Крис така добре познаваше. Той погледна Иън.

Иън сви рамене. Бари гледаше компютърния екран. Макар че полагаше усилия да запази хладнокръвие, Иън очевидно бе смутен.

— Ти искаше да го чуеш.

Така беше. Крис пое дълбоко дъх и продължи да слуша.

— По-издръжлив съм, отколкото ме мислиш — каза Иън от високоговорителя.

— О! — възкликна Крис, въртейки очи в смесица от неудобство и гняв.

Иън не му обърна внимание. Но на записа каза:

— Помисли ли за облигациите на „Юрика телеком“?

— Да. Възнамерявам да купя двайсет и пет. Ще има ли някакъв проблем да ги получа?

— За теб съм готов на всичко — каза Иън.

— Сериозно. Има ли начин да получа отбивка в цената?

— Не. Тази емисия не върви много добре.

— Какво става с играта за придобиване на собственост? — Крис наостри уши. Иън забеляза реакцията му.

— Никой друг не знае за нея.

— Но това явно е уредено, нали?

— Така мисля — отговори Иън. — „Радафон“ иска да разшири централноевропейската си мрежа. „Юрика“ има всички необходими договори. „Радафон“ трябва само да ги купи.

— И тогава аз ще притежавам кредитен риск на „Радафон“ с доходност от дванайсет процента.

— Точно така.

— А ти сигурен ли си, че тази смяна на собственост ще се осъществи?

— Пътувах цяла седмица с тези хора. Те смятат, че това ще стане, и то скоро. Нямаш ли ми доверие?

— Разбира се, че ти имам — отвърна Ленка. — И знаеш ли защо? — Порочната нотка пак се промъкна в гласа й.

— Защо?

— Защото ако ме лъжеш, лично ще се погрижа твоят малък Иън да не става вече за нищо.

Въпреки че това трябваше да бъде заплаха, Ленка го каза така, че прозвуча повече като покана.

— Е, това е нещо, което не бих искал да се случи — съгласи се Иън. — Мисля, че няма за какво да се безпокоиш.

— Добре — продължи Ленка, превръщайки се отново в бизнесдама. — Запиши ме за двайсет и пет.

— Окей. Оценяваме ги утре следобед. Тогава ще потвърдя, че получаваш всичките двайсет и пет. Някакъв шанс да те видя довечера?

— Ненаситнико — каза Ленка, — аз съм заета.

— Заета ли? Какво ще правиш? — попита Иън с нотка, която би могла да се приеме като ревност.

— Много ти се иска да знаеш — отговори Ленка и затвори телефона.

Крис и Иън се спогледаха. И за двамата беше неудобно да слушат Ленка да говори по този начин. Но Крис го интересуваше повече казаното от нея. Нищо чудно, че Иън не искаше той да чуе записа. Не ставаше дума за разкриването на тяхната връзка. Записът разкриваше и факта, че Иън снабдява Ленка с вътрешна информация.

„Радафон“ беше една от трите големи европейски мобилни телефонни мрежи. Ако те купеха „Юрика телеком“, цената на облигациите щеше да скочи. „Карпейтиън“ щеше да реализира хубава печалба от инвестицията от двайсет и пет милиона евро. Както Ленка му бе съобщила, когато й телефонира в Прага, имаше сериозна новина.

Крис погледна Бари. Ушите му прогресивно се зачервяваха в течение на прослушването. Крис смътно го помнеше. Той беше типичен служител от „Информационни технологии“. Можеше и да е помислил за възможността Иън да е снабдил Ленка с прекалено много информация, но сигурно се бе впечатлил много повече от характера на връзката между тях. До края на деня машината за клюки в „Блумфийлд Уайс“ щеше да разполага с обилен нов материал.

— Е? — попита Крис, след като Бари напусна стаята.

— Какво мога да кажа? Чувствам се неудобно.

— Не за това. „Радафон“.

— Ох. „Радафон“.

— Ще купи ли „Радафон“ „Юрика телеком“?

Иън мълча дълго. Накрая, изглежда, се реши.

— Възможно е.

— Но още няма сигнали?

— Никакви.

— Разполагаш ли с някакви конкретни доказателства за такава придобивка?

— Ти чу записа — отвърна Иън. — Всичко е само предположения.

— Не си виждал мениджъри на „Радафон“ да разговарят с някого от „Юрика телеком“?

Иън поклати отрицателно глава.

— Ами някои от твоите момчета в корпоративните финанси?

— Няма как да знам.

— Тя просто се довери на предчувствието ти, така ли?

Иън се усмихна.

— Така изглежда.

На Крис му дойде много. Смъртта на Ленка, настояването на Руди да изтегли парите си, падането на цената на облигациите на „Юрика телеком“, брокерската зала на „Блумфийлд Уайс“ и сега откритието, че Иън и Ленка са имали интимна връзка — всичко това се смеси в някаква кухина дълбоко в него и той изпита прилив на отвращение.

— Ти си я излъгал, нали? — процеди той през стиснати зъби.

— Какво искаш да кажеш?

— Защото е спала с теб, ти си й продал куп боклуци и си си писал актив за продажбата. И сега, когато е мъртва, мислиш, че няма да има възмездие.

— Това просто не е вярно.

— Какво става тук? — излая един остър глас зад Крис. Беше Хърби Екслър.

Чувството на отвращение стана непоносимо.

Крис се обърна към стария си шеф.

— Ти вероятно си го подучил за това. Е, добре, можеш да вземеш облигациите на „Юрика телеком“ и да си ги завреш в задника. Това важи и за двама ви.

— Вън! — изсъска Екслър. — Махай се веднага! И не искам да те виждам никога повече в тази сграда.

— Тръгвам си — каза Крис, излезе от заседателната зала, мина под погледите на стотина брокери и дилъри и влезе в асансьора.

5.

Меган го чакаше в „Дрейтън Армс“ с халба горчива бира. На Крис му допадаше това, че американките поръчват халби — те го смятаха за английски маниер и явно не се тревожеха, че може да изглежда неподходящо за дами.

— Съжалявам, че закъснях — извини се той. — Отдавна ли чакаш?

— Десет минути.

— Само момент да си взема и аз една.

Крис се върна от бара с халба и отпи дълга глътка.

— Ммм!

— Вкусна е — каза Меган.

— Радвам се, че ти харесва. Как мина денят?

— Чудесно. Бях в галерията „Тейт“ за модерно изкуство. Посетих и „Уолъс“ и Международния съвет на архивите.

— Всичко това за един ден?

— Какво да кажа? Обичам изкуството. Вие го имате в изобилие в Лондон. А ти?

— Боже! — отвърна Крис и поклати глава. — Ужасен ден. Изгубих го с един човек и мисля, че пропилях единствения си шанс да се отърва от една катастрофална облигационна позиция.

— О! — възкликна Меган.

— Съжалявам — усмихна се Крис. — Не искам да те натоварвам с професионалните си проблеми. Но може да ти се стори интересно. Помниш ли Иън Даруент?

— Той беше с нас на яхтата, нали? Скочи в морето след Алекс. Англичанин. Тих. Доста привлекателен.

Крис се намръщи.

— Това не мога да кажа. Но изглежда, и мнението на Ленка е било такова. — Той обясни какво беше открил.

За голямо негово разочарование Меган не изглеждаше изненадана.

— Не ти ли се струва странно, че тя и Иън са спали заедно? — попита я той.

— Всъщност не. Ти познаваше Ленка — отговори Меган. — А аз помня Иън.

— Фактически не знам много за тази страна от живота й. Тя не разговаряше с мен за тези неща. И аз не питах.

— Вероятно си постъпил умно.

Но сега Крис не можеше да сдържи любопитството си.

— Значи е спала с доста мъже, така ли?

— Ако кажа „да“, няма да е честно — отвърна Меган. — Разговаряхме понякога за мъже, особено когато бяхме на почивка в Бразилия. Тя каза, че често минават месеци без секс, а после се срещала с двама или трима мъже последователно. Обичаше мъжете, обичаше и секса, но ненавиждаше идеята да се обвързва. Вероятно може да се каже, че беше объркана. И понякога избираше най-странните типове. Сигурна съм, че Иън далеч не е толкова ужасяващ, колкото някои от тях.

Крис поклати глава.

— Щастлив съм, че не знаех нищо за всичко това.

Меган го изгледа внимателно над халбата си.

— Ами ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Съжалявам — каза Меган. — Не исках да намеквам за нищо. Просто вие явно се харесвахте и…

— Няма нищо. Наистина се харесвахме. И не мога да отрека, че тя беше привлекателна жена. Но някак си никога не съм я приемал като такава. Предполагам, че просто ми бе твърде добра приятелка. Винаги съм смятал, че е неподходяща за мен. Ако бях опитал нещо и тя ме бе отблъснала, това щеше да е ужасно. Дори по-лошо — ако бяхме тръгнали заедно, това нямаше да трае дълго и тогава бих загубил добър приятел. Не, така се чувствахме много по-добре.

— Може би. — Меган го гледаше преценяващо.

— Ленка спомена ли ти нещо за връзката си с Иън? — попита той. Чувстваше се неудобно под погледа й.

— Не. Проведохме само онзи единствен разговор миналата седмица. Не каза нищо. Но ми се стори малко притеснена.

— Притеснена ли?

— Каза, че се било случило нещо, за което искала да разговаряме, когато пристигна. Не каза обаче какво.

— Съвсем нищо ли? Беше ли нещо, свързано с работата?

— Не знам. Бях любопитна, разбира се, но помислих, че ще разбера, като пристигна.

— Хм. Тя спомена ли „Юрика телеком“?

— Не.

— Или някой си Маркъс?

— Маркъс? Не. Кой е той?

— Един висок слаб американец, дошъл да се срещне с нея в офиса ни миналата седмица. Явно доста я е разтревожил. Но нямам представа кой е.

— Аз също.

Крис гледаше замислено в халбата си.

— Нещо е ставало — отбеляза той. Погледна халбата на Меган. Тя беше почти празна. — Хайде. По-добре да отидем да прегледаме апартамента й.

Ленка бе живяла на първия етаж на елегантна сграда с бяла фасада и две колони на входа в квартала Онслоу Гардънс. Чешката полиция беше намерила ключа в чантата й и родителите й помолиха Крис да прегледа нещата й и да им изпрати личните й вещи. Имаше доста работа за вършене и Крис разчиташе на една услужлива съседка.

Двамата с Меган влязоха в сградата. Имаше купчина поща за Ленка, акуратно подредена на перваза на един прозорец във фоайето. Крис я взе. Вратата на апартамента се отключи лесно. Сякаш я нямаше само ден, а не цяла седмица. Отоплението още работеше. Апартаментът беше неподреден, но не в пълен безпорядък. Леглото й бе оправено. Имаше една бележка от „Адриана“ до госпожица Ленка, в която се казваше, че й дължат двайсет лири за сряда. Очевидно чистачката. Апартаментът бе обзаведен със смесица от различни мебели и предмети, които Ленка бе купувала по света. Някои от тях, като комплекта шейсетсантиметрови дървени слонове от Африка и голямата маса със сложна резба някъде от Азия, бяха твърде екзотични.

След това дрехите й. Сякаш имаше километри дрехи в гардероби, скринове, стенни шкафове и ракли. Премиите от „Блумфийлд Уайс“ в продължение на много години бяха влагани в световната модна индустрия. И обувки. Сигурно имаше поне сто чифта. Гледката беше зашеметяваща.

— В сравнение с това моят гардероб изглежда като вехтошарски магазин — каза Меган.

Крис отиде до бюрото, което се намираше в нещо като ниша до всекидневната. Беше покрито с документи, натрупани до компютъра. Той пое дълбоко въздух. Налагаше се да сортира всичко това. Нямаше желание да го прави. Не чувстваше влизането в апартамента на Ленка и разглеждането на огромната й колекция от дрехи като нахлуване без покана. Но разглеждането на документите й? Щеше му се да ги остави недокоснати.

Обаче нещо трябваше да се направи с тях. Това можеше да бъде чешкият еквивалент на завещание. Някой трябваше да подреди личните й вещи. Боже, може би наистина имаше завещание тук някъде. Трябваше да има и сметки, кредитни карти, банкови сметки. Крис се натъжи. Можеше просто да нахвърля всичко в един кашон и да го прати в Чешката република.

— Имаш ли нещо против да ми помогнеш? — попита Крис.

— Окей — отговори Меган. — Аз ще сортирам документите на купчини. Ти ги преглеждай.

Трудиха се два часа. Не откриха завещание, нито някакви доказателства за инвестиции, но имаше солидно салдо в текуща сметка на Търговска банка на САЩ. Като много инвестиционни банкери, Ленка можеше да се бори със зъби и нокти за една стотна лихвен процент в работата, но оставяше сто хиляди лири собствени пари в нисколихвена сметка.

В десет часа Крис се протегна.

— Виж какво, дали да не спрем? Не можем да свършим всичко това. Ще напиша писмо на родителите й, че засега сме открили това, и ще им предложа да наемат адвокат, за да прегледа всичко.

— Не мислиш ли, че трябва да погледнем там? — попита Меган и кимна към компютъра.

— Но това са лични неща — възрази Крис.

— А какво мислиш, че е всичко това? — попита Меган и посочи купчините документи.

— Права си. Хайде тогава да погледнем.

Меган включи компютъра и експертно разгледа директориите. В тях имаше много малко неща. Няколко документа в текстообработващите програми, повечето на чешки. Никакъв друг софтуер, никакви игри, никакви лични финансови пакети, никакви програми за изработване на завещание. Но имаше електронна поща.

— Да погледнем.

Меган, изглежда, се оправяше лесно с интернет програмите и изкара списък на кореспонденцията с последните писма. Имената бяха интересни. Имаше няколко до Иън. И едно до „Маркъс“.

— Ето! — извика Крис и го посочи. — Отвори това!

— Не, нека го направим в хронологичен ред. Така ще разберем повече.

Нетърпеливо прехвърлиха десетина писма — половината бяха на чешки, и стигнаха до едно от Ленка до Иън.

Отговорът на Иън беше кратък:

После, веднага след него, имаше писмо до тайнствения Маркъс. В полето на темата пишеше просто Алекс.

Имаше отговор, кратък и ясен:

— Дай да ги принтираме — каза Алекс.

Докато малкият принтер до компютъра на Ленка бръмчеше, Меган отвори последното писмо, получено от Ленка:

— Написах го миналата неделя. Сега ми се струва, че е било преди цял един живот. — Тя премигна, сдържайки сълзите си.

— И аз се чувствам така — съгласи се Крис.

Меган подсмръкна и избърса очи.

— И така, кой може да бъде този Маркъс?

Крис поклати глава.

— От електронния адрес не може да се разбере много. Той може да е навсякъде. Питам се какво ли е искала да му каже Алекс?

— Истината, предполагам — каза Меган. — Че Дънкан го събори в морето. Но се чудя защо би поискала да направи това? Всички се договорихме да го запазим в тайна и смятах, че всеки е постъпил така. — Тя изгледа Крис изпитателно.

— Доколкото знам, са го запазили в тайна — отговори той. — Мислех, че всичко това е погребано. Странно е, че тя е тази, която иска да каже, а Иън този, който държи да се запази в тайна. Бих помислил, че той не би имал нищо против да рискува, за да вкара Дънкан в беда.

— Всички ще изпаднем в беда — отбеляза Меган. — Излъгахме полицията. Това е противозаконно. — Тя се намръщи. — Голяма беда.

Крис въздъхна.

— Добре, който и да е този Маркъс, той иска да узнае за случилото се. — Той седна пред клавиатурата и започна да пише:

Той погледна Меган, тя кимна и натисна клавиша за изпращане.

— Готово. Сега той ще трябва да се представи. — Крис се прозина и се протегна. — Да вървим. Мисля, че тук свършихме всичко, което можахме.

Изключи компютъра, взе малкия пакет документи, които подбраха, изключи термостата на отоплението и загаси осветлението. Напуснаха апартамента.

Крис погледна часовника си. Десет и двайсет.

— По дяволите — изруга той. — Трябваше да говоря с една от съседките й. Но вече е твърде късно, за да я безпокоя.

Но извадиха късмет. Точно когато стигнаха до външната врата, тя се отвори и вътре влезе мъж с очила, облечен в хубаво палто и костюм. Заедно с него влезе и облак алкохолни пари. Той ги изгледа с любопитство.

— Здравейте — поздрави Крис.

— Здрасти.

— Тук ли живеете?

— Да. Мога ли да ви помогна?

Беше американец, около трийсет и пет годишен, малко пълен и с дружелюбна физиономия.

— Познавахте ли Ленка Немечкова?

— Разбира се. Живея в апартамента над нея. — После той присви очи. Схвана миналото време, използвано от Крис. — Какво е станало?

— Убиха я. В Прага. Ние сме нейни приятели. — Крис представи себе си и Меган.

Американецът беше изумен.

— Родителите й ме помолиха да се погрижа за нещата й — обясни Крис. — Те ми дадоха ключа. Можете ли да наглеждате апартамента й? Обадете ми се, ако има нещо нередно.

Крис му връчи визитната си картичка. Американецът я взе и се загледа с невиждащ поглед в нея.

— Не мога да повярвам — каза той.

— Може би ще ми дадете вашите координати? — попита Крис.

— О, разбира се. — Американецът му връчи своята визитна картичка. Ричард X. Сторбранд, Вицепрезидент. Работеше за една от големите американски компании за управление на инвестициите.

— Благодаря. О, между другото, не сте ли забелязали нещо странно миналата седмица? Някакви непознати посетители, нещо от този род?

— Не — отговори той. После се замисли. — Имаше един човек, който се въртеше наоколо. Облягаше се на уличната лампа от другата страна на улицата. Беше малко зловещ. Както и да е, когато преди няколко седмици се прибирах, тъкмо се прибираше и тя. Той прекоси улицата и тръгна към нея. Тя го видя, блъсна ме в сградата и затвори вратата. Човекът позвъни на звънеца и викаше след нея. Тя ми каза да не му обръщам внимание и се качи по стълбите в апартамента си. Оттогава не съм го виждал.

— Тя изглеждаше ли уплашена? — попита Крис.

— Не. По-скоро ядосана. Но предполагам, че такова момиче свиква мъжете да се въртят около него.

— Мъжът американец ли беше?

— Не, не мисля. Но говореше с някакъв акцент. Ирландски или шотландски, струва ми се. Не мога да ги различа добре.

— Как изглеждаше?

— Едър мъж. Червена коса, доста рошава. С костюм. Изглеждаше прилично, не приличаше на скитник, но висеше отвън.

Дънкан.

— Благодаря — каза Крис с усмивка. — Да поддържаме връзка, става ли?

Мъжът кимна разсеяно и пак каза:

— Ленка! Не мога да повярвам!

И Крис и Меган оставиха Ричард Х. Сторбранд, вицепрезидент, да клати невярващо глава заради ужасите, които се случваха по света.

Когато се върнаха в апартамента на Крис, лампичката на телефонния секретар мигаше. Крис натисна копчето.

— Здравей, Крис, Ерик съм. Чух за Ленка. Съжалявам много. Ще бъда в Лондон за два дни в началото на другата седмица. Пристигам в неделя. Искаш ли да се срещнем на питие в хотела ми в неделя вечер? Да кажем в седем часа? Ще бъда в „Лейнсбъро“. Просто остави там съобщение, ако можеш да дойдеш. Надявам се да те видя.

Крис погледна Меган. Тя бе замръзнала, вперила очи в телефона.

— Глас от миналото — каза Крис.

— Да — отговори Меган почти шепнешком.

— Искаш ли да дойдеш и ти? Сигурен съм, че Ерик няма да има нищо против.

Меган помисли за момент.

— Не. По-добре да не идвам. И без това утре трябва да замина за Кеймбридж.

— Добре — съгласи се Крис.

— Съжалявам — извини се Меган. — Просто е странно да чуя отново гласа му. Виж, ъ-ъ… по-добре да си лягам.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ.

6.

— Ела тук, проклето куче!

Ядосаният побелял мъж пухтеше край тях в опит да настигне кучето си — ирландски сетер, който тичаше нагоре по хълма, преследвайки пъргав фокстериер.

— Алджи! — извика той. Кучето се скри от поглед.

Утринта беше хубава — студена, свежа и ясна. Северният склон на Парламент Хил все още бе побелял от скреж, но от южната страна слънцето го бе превърнало в блестяща роса. От дясната им страна се простираше Лондон в огромната сива долина на Темза и валма мъгла все още се задържаха сред високите сгради на лондонското Сити. Ниското зимно слънце се отразяваше в ярък оранжев триъгълник от покрива на Канари Уарф.

Стигнаха върха и спряха. Младият сетер се насочваше с пълна скорост към езерата с патиците на Хайгейт, стопанинът му бързаше надолу след него.

— Питам се кой кого води на разходка — отбеляза Меган.

— Кучето явно се чувства добре — каза Крис.

Сетерът рязко спря и се обърна към стопанина си, с изплезен език и махаща опашка, без да обръща внимание на сипещите се върху него ругатни.

— Това е истински кучешки рай — заяви Меган. Гледаше четирикраките създания с всякаква форма и размери, които вършеха кучешката си работа в събота сутрин.

— Имала ли си някога куче? — попита Крис.

— Да — усмихна се Меган. — Един много дебел басет, казваше се Карл. Не си падаше много по хълмовете. Най-много обичаше да яде и да лежи пред телевизора със затворени очи. Но аз го обичах. Умря, когато бях дванайсетгодишна. Изплаках си очите по него.

Тръгнаха надолу по северния склон на хълма към центъра на Хампстед Хийт, подметките им поскърцваха върху ледения прах.

— Чешката полиция имаше ли някаква идея кой може да е убил Ленка? — попита Меган.

— Странно, но и аз мислех точно за това — отвърна Крис. — Нямаха много улики, но това бе веднага след убийството. Оттогава изобщо не съм ги чувал.

— Мислиш ли, че този човек — Маркъс, може да е имал нещо общо с това?

— Възможно е. Трудно е да се каже, когато не знаем кой е той или какво е искала да му съобщи Ленка.

— Странно е, че Ленка е убита през седмицата, в която смъртта на Алекс отново напомни за себе си.

— Да — съгласи се Крис. — Така е. — Повървяха мълчаливо. — Нека приемем, че ти си права и Ленка е казала на този Маркъс какво се случи наистина. Той защо би искал да знае?

— Може би е ченге?

— Едва ли — каза Крис. — Ако беше ченге, щеше да размахва значката. И нямаше да използва малкото си име.

— Частен детектив? Може би е бил нает от „Блумфийлд Уайс“?

— Възможно е. Или е журналист?

Меган се намръщи.

— Това ще е лошо. Последното нещо, което ни трябва, е случаят да се разнищва във вестниците.

— Но може да се превърне в сензация. „Инвестиционни банкери прикриват убийство на яхта с десетгодишна давност.“

— Не беше убийство.

— Ще бъде, ако вестниците се доберат до истината.

— Мисля, че казаното от съседа на Ленка за Дънкан звучи доста зловещо — отбеляза Меган.

— Това не е нищо — възрази Крис. — Дънкан си е такъв.

— Дебненето около женски апартаменти не е нищо — отговори убедено Меган.

— Но Дънкан винаги е изпитвал нещо към Ленка.

— Да. И сега тя е мъртва.

— Какво намекваш?

— Просто го казвам. Звучи твърде зловещо.

Крис трябваше да признае, че тя има право.

— Добре. Да кажем, че е така. Но аз познавам Дънкан. Той може да следи Ленка, дори да я тормози, но тя е последният човек на света, когото той би убил. Беше съсипан, когато му казах за нея.

Меган въздъхна.

— Аз не го обвинявам, че я е убил. Но някой го е направил.

— Да, някой го направи.

— Не мислиш ли, че трябва да разкажем на полицията за това? — попита Меган.

— За Дънкан?

— Може би.

— Не. Той е мой приятел и не искам ненужно да го вкарвам в беда.

— Ами за тайнствения Маркъс?

— Хм. — Крис помисли малко. — Проблемът е, че ако им разкажем за Маркъс, ще трябва да им кажем и за писмото, и за Алекс. Не мисля, че това е умно. Все още можем да имаме големи неприятности заради случилото се. Освен това може би чешката полиция е попаднала на следа в Прага. Кой знае, може и да са арестували някой.

— Аз се съмнявам. А ти?

— И аз — отвърна Крис. — Но смятах да се обадя на родителите на Ленка този следобед. Ще ги питам дали са научили нещо от полицията. Но мисля, че ако има шанс някой да разбере защо умря Ленка, това трябва да сме ние.

— Но какво можем да направим ние? — попита Меган.

— Да се опитаме да разберем кой е този Маркъс. Да говорим с него. Да разберем какво знае Иън.

— И да проверим Дънкан.

— И да проверим Дънкан — повтори Крис. — Мога да питам и Ерик дали има някакви идеи, когато утре вечер се срещна с него. Той обикновено схваща добре нещата.

— Така е — потвърди Меган.

Продължиха да вървят.

— Какво се случи между вас? — попита Крис.

Меган го погледна така, сякаш преценяваше дали да му каже. Накрая, изглежда, се реши.

— Разделихме се. Една година след вашата програма за обучение.

— Защо?

— Все още не знам — отговори тя. — Или може би знам, но не искам да повярвам. Отначало той каза, че просто не било практично да живеем толкова далеч един от друг и аз уредих преместването си в Ню Йорк. След това заяви, че се отдалечаваме — той имал свой живот, а аз мой. Това не го разбирах. Бях съсипана. Опитах да променя решението му, но знаех, че няма смисъл. Щом Ерик реши да направи нещо, той го прави и не можеш да го разубедиш.

— От типа на Ленка — отбеляза Крис.

— Предполагам. Но след два месеца той срещна друга жена. Каси.

— Тя е от висшето общество, нали?

— Да. Освен това е красива, интелигентна и много очарователна. Страшно го ревнувах от нея. Както сигурно знаеш, те се ожениха година по-късно.

— Чух за това.

— Мисля, че просто не бях достатъчно подходяща за Ерик.

— Това е малко жестоко, нали?

Меган му хвърли ядосан поглед. Очевидно бе мислила много по този въпрос.

— Баща ми държеше евтин магазин в град Онеонта, в северната част на щата Ню Йорк. Това е малко градче. Четиринайсет хиляди души и петдесет и четири църкви. Трябва да шофираш сто и петдесет километра до Олбъни, където има повече развлечения. Аз нямам пари, нито влиятелно семейство. Ерик не би имал полза от мен. Но Каси… Каси е различна.

— Сигурен съм, че Ерик не би се притеснил от нечий произход — заяви Крис. Ерик винаги го бе впечатлявал като твърде разумен, за да прекара остатъка от живота си с някоя само заради богатството й. Освен това той бе напълно способен сам да изкарва парите си.

— О, така ли? — възкликна Меган. — Каси не само познава всички, но е и нещо повече от безупречна съпруга на банкер. Знаеш ли кой е баща й?

— Не — отговори Крис. Вече съжаляваше, че е зачекнал толкова чувствителна тема.

— Сенатор републиканец. Какъвто е бил и дядо й. А чичо й беше в администрацията на Рейгън.

— А-а.

— Така че когато Ерик навлезе в политиката, цялата фамилия ще е там, за да улесни пътя му.

— Разбирам. Но мислиш ли, че Ерик ще го направи? Имам предвид, че той се справя отлично в „Блумфийлд Уайс“. Защо ще поиска да остави работата си?

— О, сигурна съм, че иска да го направи. Искал го е през целия си живот. Това е амбиция, която не те напуска. Мога да се обзаложа за това. Един ден ще го направи и този ден сигурно не е далеч.

— Продължавахте ли да се виждате?

— През няколко месеца. Нали разбираш, просто като „добри приятели“. Той се постара да стане така, и това ме вбеси. Но не можех да понасям това положение. Мразех го. Мразех и нея. Тя винаги се държеше толкова дяволски любезно. Всеки път, когато го виждах на някое събиране, се прибирах побесняла и ми трябваше седмица, за да се възстановя. Затова спрях. Бях поканена на сватбата, но не отидох. Не съм го виждала от осем години.

Бяха стигнали една тиха част на Хийт сред възлести стари дъбове, чиито голи клони се сплитаха над главите им като хиляди пръсти на старици.

— Знаеш ли, той е постъпил глупаво — каза Крис. — Като те е оставил да си отидеш.

Меган го погледна и каза:

— Благодаря ти.

Крис чакаше в бара на „Лейнсбъро“ — беше си поръчал джин и тоник. Мястото не бе подходящо за халба бира. Стени, облицовани с книги до тавана, махагон, кожени кресла и дивани, кристални чаши, огън в камината — богатството и комфортът се усещаха навсякъде. Беше пълно с възрастни американски туристи, бизнесмени, които пушеха пури, и сервитьори с черни вратовръзки. Крис беше доволен, че е сменил джинсите си с панталони и спортно сако, но въпреки това се чувстваше неподходящо облечен.

Бе изпратил Меган на гара Кингс Крос. Обади се и на родителите на Ленка и по време на бавния и малко скован разговор предложи да наемат адвокат, за да уреди финансовите дела на Ленка в Лондон, тъй като наследството й определено го позволява. Попита ги как върви полицейското разследване. Те му обясниха, че полицията е разпитвала един местен престъпник, свързан с украинската мафия, но се наложило да го освободят. Или поне Крис смяташе, че е чул именно това от бащата на Ленка. Трудно беше да е сигурен. Бе сигурен само за това, че погребението на Ленка ще е в сряда. Възнамеряваше да отиде. Меган също. Той се обади на Дънкан, който обеща да дойде. Погребение в Чехия през февруари — сигурно щеше да се окаже много мрачна работа.

Сети се за Маркъс. Кой би могъл да бъде? Ленка бе казала, че има „право“ да знае истината за смъртта на Алекс. Кой можеше да има „право“ да знае? Това не подхождаше на полицаи или частни детективи и особено не подхождаше на журналисти. Трябваше да е някой, свързан по-близо с Алекс. Приятел? Роднина?

Внезапно Крис разбра отговора. Щеше да е лесно да се провери — Ерик можеше да го потвърди.

— Здрасти, Крис, как си?

Ерик беше облечен с блейзър, риза и вратовръзка и изглеждаше като риба във вода сред луксозната обстановка. Подобно на Иън, той създаваше впечатление за опит и авторитет, надхвърлящи възрастта му, но за разлика от Иън, го демонстрираше свободно и самоуверено.

— Добре съм. А ти?

Ерик кацна на стола до Крис.

— Лудница. Но винаги е така. Току-що си направих сметките за данъчната служба. Знаеш ли, че миналата година съм прекарал сто четиридесет и три дни извън страната?

— И всичките по работа?

— Всички, с изключение на четири. Трябваше да починем една седмица на Бермудските острови, но ме извикаха по-рано. Каси беше бясна и не я обвинявам. Но знаеш ли, работата ми харесва. — Той поръча на бармана бяло вино, подправено с касис. — Колко време не сме се виждали? Две години?

— Да. Последният път беше точно след като с Ленка създадохме „Карпейтиън“. Бяхме на вечеря в Челси.

— Помня — усмихна се Ерик, после усмивката му изчезна. — Съжалявам много за Ленка. Вярно ли е, че си бил там, когато се е случило?

Крис въздъхна.

— Да. Все още го сънувам. Мисля, че никога няма да мога да го забравя. — Той несъзнателно погледна ръцете си. Ерик забеляза.

— Било е ужасно, нали?

Крис кимна. И поради някаква причина рухна именно в този момент. Толкова време разказваше хладнокръвно на хората за Ленка, че почти бе успял да се убеди, че не е бил там в действителност. Но сега с Ерик чувството за жестоката реалност отново го връхлетя. Усети как очите му запариха.

— Успокой се — тихо каза Ерик. — Сигурно е било ужасно.

— Да — каза Крис. — Ти как научи?

— Всички в „Блумфийлд Уайс“ говорят. Хванаха ли убиеца?

— Явно не. Миналата седмица полицията в Прага разпитвала някого, но се наложило да го освободят. Не съм сигурен дали изобщо разполагат с някакви улики.

— Ленка беше изключителна жена — отбеляза Ерик. — Никога няма да я забравя. Тя имаше присъствие, разбираш ме. Красота. Спонтанност. Дух. Помниш ли как подхвана Уолдърн, когато той притискаше онази италианка, как й беше името?

— Карла. Да, спомням си.

— Първо Алекс и сега Ленка. — Ерик потръпна.

— Като говорим за Алекс — каза Крис, — той имаше брат, нали? Помниш ли как се казваше?

— Да. Маркъс.

— Така си и мислех! — възкликна триумфално Крис.

— Той се опита да се свърже с мен в Ню Йорк преди няколко седмици. Каза, че искал да разговаряме за смъртта на Алекс. Отказах да се срещна с него. Според секретарката ми бил доста разстроен от това, но аз помислих, че ще е трудно да говорим, без да изпусна нещо.

— Постъпил си умно — одобри Крис.

— Ти разговаря ли с него?

— Не, но Ленка е разговаряла. — Крис разказа на Ерик всичко за срещата на Ленка с Маркъс и за последвалите й писма до него.

— Боже! — възкликна Ерик. — Ти знаеш ли какво му е казала? Мислиш ли, че му е разказала какво се случи в действителност?

— Не знам — отвърна Крис. — Но и да не го е направила, от писмото й се разбира, че е имала такова намерение.

— Може да стане неудобно, ако той отиде в полицията.

— Знам — съгласи се Крис. Хрумна му една неприятна мисъл. — Боже, какво ще правим, ако полицията започне да задава въпроси?

Ерик за момент се замисли.

— Ако полицията разпитва, не казвай нищо. Това беше престъпление, извършено в САЩ, така че попада под щатска юрисдикция. Не знам как е тук, но в Щатите не могат да те заставят да свидетелстваш срещу себе си. Най-добре ми се обади и аз ще намеря добър американски адвокат. И предай това на Иън и на Дънкан.

— И на Меган — добави Крис.

— Меган ли? — попита изненадано Ерик. — Виждал си се с Меган?

— Да. Дойде в офиса миналата седмица. Трябваше да гостува на Ленка. Очевидно са били добри приятелки.

— Наистина ли? — попита Ерик. — Как е тя? Знаеш, че винаги съм я харесвал.

— Мисля, че и тя те харесваше — каза Крис.

— Да, добре. — За момент Ерик изглеждаше някак затруднен. — Всъщност не съм я виждал от години. С какво се занимава сега?

— Учи средновековна история в Чикагския университет. Ще прекара следващите шест месеца в Кеймбридж — прави докторска дисертация.

— Добре, поздрави я от мен, ако я видиш.

— Ще я поздравя.

Ерик се намръщи.

— Мисля, че постъпихме правилно за Алекс. Искам да кажа, че Дънкан щяха да го съдят. И това нямаше да е справедливо. Ако всички се държим заедно и не признаем нищо пред никого, нещата ще бъдат наред. Това беше много отдавна.

— И аз мисля, че постъпихме правилно, освен това не знаем какво е казала Ленка на Маркъс, нито пък как той би реагирал на истината. Другата седмица заминавам за Щатите и бих искал да се свържа с него. Имаш ли телефонния му номер, адрес или някакви други данни? Аз имам само електронния му адрес.

— Не знам — отговори Ерик. — Едва ли. Ако искаш, мога да проверя, когато се върна в Ню Йорк. Но подозирам, че секретарката ми е записала номера му на някое листче и го е изхвърлила, когато й казах, че не искам да разговарям с него. Но не би трябвало да е трудно да се открие. Маркъс Луброн не е често срещано име.

— Срещал ли си се някога с него, когато Алекс беше жив?

— Не. Ако помниш, той пътуваше. Мисля, че караше ски през зимата и яхти през лятото. Не се върна даже за погребението на Алекс. Между другото, знаеш ли, че майката на Алекс почина месец по-късно?

— Не, не знаех. Помня, че беше ужасно болна.

— Бедният Алекс.

И двамата отпиха мълчаливо.

— Такъв е животът — каза Ерик. — А как е твоят фонд?

— Първата година отчетохме много добри резултати. Двайсет и девет процента печалба.

Ерик вдигна вежди.

— Това е повече от солидно. Дяволски добро постижение.

Крис се усмихна. Стана му приятно от похвалата. Ерик беше един от малцината, които искаше да впечатли, и се гордееше с резултата, който бяха постигнали с Ленка.

— Но след смъртта на Ленка имам проблеми.

— О?

— Помниш ли Руди Мос?

— Руди Мос? Разбира се. Дебелакът с острия нос. Той не напусна ли „Блумфийлд Уайс“ преди няколко години?

— Да. Отиде в „Обединени ветерани“. Откъдето инвестира в нашия фонд. До миналата седмица. Каза, че сега, когато Ленка я няма, ще си изтегли парите.

— Така ли? Още тогава го мислех за идиот.

— Наистина е идиот — потвърди Крис. — Проблемът е, че пазарът е слаб, а Ленка купи от „Блумфийлд Уайс“ дълга позиция облигации, които се оказват боклук.

— Нека да позная… „Юрика телеком“?

— Същата. Ти нямаш нещо общо с тази сделка, нали?

— О, не. Но е в моя ресор. Занимавам се с международните телекоми в „Сливания и придобивания“. Това е перспективна област. „Юрика телеком“ е доста малка за мен.

— Наистина ли? — попита Крис. — Знаех, че си в „Сливания и придобивания“, но бях забравил в кой сектор. Може би можеш да помогнеш.

Ерик се стегна.

— Не знам нищо по въпроса.

— Слушай, Иън казал на Ленка нещо много интересно преди тя да купи облигациите. Казал й, че има голям шанс „Радафон“ да купи „Юрика Телеком“. Но оттогава не се чува нищо за сделката. Има ли някакъв шанс това да се окаже истина?

— Уф, Крис — въздъхна Ерик. — Този въпрос взривява около петнайсет вътрешни процедури и половин дузина правила.

— Ерик! Питам те като приятел. Наистина ми трябва помощ. Само намек.

— Не, Крис. Тези правила важат особено за приятели. И определено никакви намеци. Не съди по това, че знам нещо, разбираш ли? Освен това Иън е нарушил доста правила, като го е казал на Ленка, независимо дали е истина, или не.

— Съжалявам — извини се Крис. — Не трябваше да те питам. Забрави го. Просто това много ме тревожи.

— Забравено е — съгласи се Ерик. — Но предлагам да не засягаме темата за в бъдеще.

— Дадено. Как върви твоят бизнес?

— Доста добре — отговори Ерик. — Миналата година осъществихме сделката „Лукстел“ — „Морисън инфотейнмънт“. А също и „Дойче Мобилком“ — „Кейбълфранс“. Фактически ние сме номер едно в света в консултативната дейност на телекоми. Както казах, това е много перспективен отрасъл.

— Да разбирам ли, че ти си един от главните мениджъри?

— Поех групата в началото на миналата година.

— Ооо. — Крис се замисли. На трийсет и три Ерик ръководеше може би най-печелившата група за сливания и придобивания в света. Сигурно беше получил добра премия миналата година. Премия от десетки милиони долари. Крис много се изкушаваше да попита, но се въздържа.

Ерик го наблюдаваше. Отгатна мислите му и се усмихна.

— Винаги съм мислил, че ще се справиш добре — каза Крис. — Толкова добре, че можеш да си позволиш да ми поръчаш още едно питие.

— Бих искал, но след няколко минути трябва да отида на вечеря с едни клиенти. Но виж какво, нали каза, че ще идваш скоро в Щатите?

— Отивам в Хартфорд, за да се срещна с проклетия Руди Мос в понеделник другата седмица.

— Защо не дойдеш на вечеря? Сигурно ще съм в Ню Йорк тогава, макар че както вървят нещата, не мога да го гарантирам. Не познаваш Каси, нали?

— Не. Бих искал да дойда. Благодаря.

— Страхотно. Ще се видим.

Ерик се плъзна от стола и отиде до трима бизнесмени — приличаха на италианци. Още една голяма сделка.

7.

— „Блумфийлд Уайс“.

— Иън? Крис се обажда.

— О, здравей.

— На колко продавате „Юрика телеком“?

— Искаш да търгуваш ли?

— Не. Трябва ми само цената.

— Една секунда.

Крис чакаше. Очакваше лоши новини и ги получи.

— Осемдесет и осем до деветдесет. — Гласът на Иън бе напрегнат. Готов за спор.

Крис не му даде повод за това.

— Иън, трябва да поговорим.

Иън въздъхна.

— След това, което стана в петък, не мисля, че е необходимо.

— Става дума за Ленка.

— Разговаряхме за Ленка.

— Бях в апартамента й в петък вечерта. Разгледах електронната й поща. Включително едно писмо до теб. И едно до Маркъс.

— До Маркъс? Какво пишеше в него?

— Не мисля, че трябва за говорим за това по телефона, нали? Ще те чакам след половин час в „При Понти“.

— Крис, аз трябва да говоря с клиентите си!

— Не, Иън, трябва да говориш с мен.

Този път му отне цял половин час, за да стигне дотам. В девет и половина сутринта в понеделник кафето бе тихо. Тези, които работеха, вече бяха на работните си места, а за безделниците бе прекалено рано. Иън седеше на маса с капучино и цигара и флиртуваше с една фрапантна, висока метър и осемдесет келнерка. Когато видя Крис, усмивката му изчезна. Келнерката хвърли на Крис недоволен поглед, задето бе прекъснал свалката, и се оттегли. Той не й обърна внимание и се настани срещу Иън.

— И така, разкажи ми за Маркъс.

Иън дръпна силно от цигарата си и внимателно изтръска пепелта в пепелника.

— Както знаеш, той е брат на Алекс. Дойде да се срещне с Ленка заради смъртта на Алекс.

— И тя какво му каза?

— Не знам. Ти си видял писмото й до него. Какво пише вътре? — Иън не можеше да скрие тревогата си.

— Ти какво мислиш, че пише?

— Не знам! Точно затова те питам! — Нетърпението на Иън нарастваше.

Крис замълча за момент — наслаждаваше се на нервността на Иън.

— Пише, че искала да му съобщи нещо важно за смъртта на Алекс.

— Но не казва ли какво е то?

— Не. Казва, че искала да се видят лично, за да му обясни. — Иън като че ли се успокои. Но само за момент. — Има и отговор от Маркъс. Пише, че щял да се свърже с нея.

— Но не знаеш дали го е направил?

— Не.

Иън отново се напрегна.

— Имаше и едно писмо от нея до теб, в което ти съобщава, че трябва да му каже нещо. Ти си я помолил да не го прави.

— Да, така е.

— Какво е това нещо?

Иън помисли за миг.

— Това, което се случи в действителност, разбира се. Дънкан удари Алекс и той падна в морето. Дънкан е отговорен за смъртта му.

— И защо това трябва да те притеснява? На теб не ти пука особено за Дънкан, нали?

— Не става дума за това. Всички ще загазим, нали? Глупаво бе от страна на Ленка дори да мисли за такова нещо.

— Смяташ ли, че затова я убиха?

Иън го погледна с подигравка.

— Разбира се, че не. Да не би да намекваш, че съм я убил? За бога, та аз спях с нея!

— Оли казва, че Ленка не искала да отговаря на обажданията ти два дни преди да умре.

— Вярно е. Бях ядосан заради Маркъс. Тя ми се сърдеше. Но в това няма нищо странно. Тя кипваше много бързо.

— Погребението й е в сряда. Идваш ли?

Иън затвори очи и поклати отрицателно глава.

— Защо не?

— Не мога да се измъкна — отговори уморено Иън.

Крис се изправи и каза с презрение:

— Ти всъщност никога не си й бил приятел, нали?

Иън присви устни и в очите му блесна гняв.

— Върви по дяволите, Крис!

Крис се върна в офиса. Все още беше ядосан. Имаше нещо в Иън, което всеки път го караше да губи самообладание. Знаеше, че това е глупаво — единственият му шанс да се измъкне от тази проклета позиция на „Юрика телеком“ бе да убеди „Блумфийлд Уайс“ да купи облигациите. И ако не го беше изпуснал в петък, то сега определено го направи.

Но какво всъщност му ставаше?

Очевидно откритието за връзката на Иън с Ленка го бе разтърсило много повече, отколкото смяташе. Можеше ли да ревнува, както намекна Меган? Не съжаляваше ли, че Иън е успял там, където той не бе посмял да опита?

Опита се да помисли обективно за това. Сигурен беше, че отговорът е не. Харесваше много Ленка, но никога не бе имал сексуални мисли за нея. От самото начало, когато все още ходеше с Тамара, той я бе поставил в забранена територия и оттогава я бе държал там. В това се състоеше тайната на тяхното приятелство. Ленка обичаше мъжете. Всичките й други връзки с мъже се израждаха в секс и след това в раздяла. Но не и с Крис. Те се чувстваха в безопасност един с друг, вярваха си и бяха много добри приятели.

В такъв случай какво у Иън го нервираше толкова? Винаги бе знаел, че Ленка има връзки с мъже, и макар никога да не узна подробностите, бе приел това като част от нея — ако не нещо друго, то я правеше по-колоритна. Но откритието, че Иън я третира само като поредната временна връзка с гореща мадама, с която да спи няколко седмици, го влудяваше. Защо Иън не бе разбрал, че тя е нещо много повече от това? За бога, та той дори нямаше да отиде на погребението й! Крис се отвращаваше от начина, по който Иън най-цинично беше използвал връзката им, за да й продаде облигациите на „Юрика телеком“. Не вярваше и за миг, че има някаква истина в слуха за „Радафон“. Това бе просто продукт на въображението на Иън, целящ да се отърве от трудна позиция за двайсет и пет милиона евро. И щеше да му се отрази добре под формата на няколко хиляди в премията му в края на годината.

Можеше ли Иън да я е убил, за да й попречи да каже на Маркъс за Дънкан?

Трябваше да признае, че отговорът вероятно беше не. В това не би имало смисъл. Наистина, полицията щеше да създаде неприятности, ако започнеше да задава въпроси. Но Ерик бе прав — докато всички свидетели на яхтата се държаха заедно, щяха да са в безопасност. Полицията не можеше да докаже нищо. Крис потръпна, като осъзна, че Иън дори е способен на сделка, ако се съгласи да разкаже на полицията за случилото се в действителност, в замяна на имунитет срещу съдебно преследване. Това щеше да е дяволски типично за него. При всички случаи Иън щеше да оцелее.

Не. Колкото и да му се искаше да вярва в обратното, Иън вероятно не бе отговорен за смъртта на Ленка.

Искаше му се да може да поговори с Меган за всичко това. Тя щеше да добави известна обективност към разсъжденията му. Запита се как ли я кара тя в Кеймбридж. Дали имаше телефон? Отчаяно искаше да й се обади.

Ами Дънкан? Меган му бе предложила да разбере нещо повече за отношенията между Ленка и Дънкан напоследък. Но преди да се изправи пред него, той трябваше да говори с някой друг.

Намери номера на „Юнайтед араб интернешънъл банк“, набра го и поиска да говори с Филипа Джемъл.

— Търговия с ценни книжа — обади се ясен и весел глас.

— Пипа? Обажда се Крис Шчипьорски.

— О, Крис. Как си? — Не беше груба, но не изглеждаше да е особено радостна от обаждането му.

— Виж, Пипа, мислиш ли, че можем да се срещнем за няколко минути след работа? Няма да ти отнема много време. Има нещо, за което искам да поговорим.

— Ако Дънкан иска да говори с мен, може сам да ми се обади — отговори Пипа.

— Всъщност искам да поговорим тъкмо за Дънкан. Но той не знае, че ти се обаждам. Моля те. Няма да ти отнема много време.

Пипа замълча за момент.

— Добре. Аз си тръгвам в пет и половина. Можеш ли да ме чакаш долу във фоайето?

— Добре. Значи в пет и половина.

Той затвори. После извади визитната картичка на говорещия английски чешки полицай, който го бе разпитал след убийството. Поручик Пьотър Карашек. Поручик очевидно бе званието. Набра номера и успя да се свърже. Попита го дали има някакъв напредък в разследването.

— Имахме известни успехи — отговори полицаят. Английският му беше бавен и ясен. — Открихме една жена, която каза, че видяла мустакат мъж да бяга от улицата, където бе убита госпожица Немечкова. Показахме й снимки и тя идентифицира един известен тук престъпник, който използва нож. Той е чех, но работи за украинската мафия. Арестувахме го. Но има проблеми. Тя не беше сигурна, когато трябваше да го разпознае сред редица други мъже, а той има алиби.

— Разбирам — каза Крис.

— То може и да е фалшиво. Все още работим.

— Значи смятате, че убиецът е местен престъпник? — попита Крис.

— Ако се съди по начина на използването на ножа, преценяваме, че е професионалист. За нещастие, в Прага пребивават някои професионални убийци. Той вероятно е един от тях. Вие имате ли някаква идея за мотив?

Крис знаеше, че Карашек мисли за инвестициите на „Карпейтиън“.

— Не — отговори той.

— Сигурен сте, че госпожица Немечкова нямаше бизнес дела в Чешката република?

— Ние притежаваме два милиона евро в облигации на ЧЕЗ и доста облигации, тиражирани от вашето правителство. — ЧЕЗ беше националната електрическа компания, за която бе малко вероятно да е център на организиран престъпен заговор. — Освен това планирахме да отворим офис в Прага, но не виждам защо това би разтревожило някого. Вие говорихте ли с Ян Павлик?

— Да, разговаряхме, но без резултат. — Пауза. — Имате ли някакви други идеи за нас, господин Шчипьорски?

Маркъс и Алекс бяха като кутията на Пандора, която Крис не желаеше да отваря в този момент.

— Не. Нищо.

Карашек не изглеждаше изненадан.

— Окей. Благодаря, че се обадихте. Дочуване.

Крис затвори. Доникъде. Не бяха стигнали доникъде. Крис не бе убеден от разпознаването на престъпника. Колкото повече мислеше за това, толкова повече подозираше, че ключът към убийството на Ленка е в Лондон или евентуално в Ню Йорк, а не в украинската мафия в Прага.

Погледна документите пред себе си. Инвестиционният портфейл му се подиграваше. Ако „Обединени ветерани“ пожелаеха да изтеглят парите си, какво щеше да ликвидира?

Щеше да е почти невъзможно да продаде позицията на „Юрика телеком“ на „Блумфийлд Уайс“ сега, след като бе обидил Иън. Провери цените при други брокери. Всички те се движеха около нивото на „Блумфийлд Уайс“, като се изключеше „Лайпцигер Гърни Крохайм“, които купуваха облигациите на цена деветдесет и едно до деветдесет и две. Но той знаеше, че никога няма да успее да им продаде всичките десет милиона. Истината беше, че „Блумфийлд Уайс“ държеше пазара на тези облигации, но не искаше да ги купи.

Имаше още четири относително малки позиции с високодоходни облигации, купени от Ленка, плюс две емисии с по-добро качество, като ЧЕЗ. Всички бяха на добри компании с добри перспективи. Той помисли за собствената си голяма позиция с държавни облигации. Цената им се движеше неблагоприятно за него след сътресението в Русия, но той бе сигурен, че пак ще се покачи. Сега не беше подходящо време за продажба. Щеше да наруши всичките си принципи, ако се отървеше от добрите си позиции и останеше с лошата.

Съществуваше и проблемът с оценката. Фондът се преоценяваше веднъж месечно и февруарската оценка предстоеше само след два дни. Технически той можеше да успее да се измъкне с цена от осемдесет и осем за позицията от двайсет и пет милиона евро. Но знаеше, че истинската цена — цената, на която наистина можеше да продаде облигациите, отива повече към седемдесет. Това бе загуба от седем и половина милиона. Крис се намръщи. Изобщо нямаше да се хареса на инвеститорите.

Но се налагаше да използва тази цена. Знаеше какво може да се случи, ако не покриеш загубите си незабавно, и не искаше да се озовава отново в подобна ситуация. Освен това, ако допуснеше Руди да изтегли инвестицията си от фонда на по-висока цена, щеше да е нечестно спрямо другите инвеститори, които оставаха. Ако Руди бе решен на това, той просто трябваше да поеме загубата си и да я преглътне. А Крис щеше да се моли фондът да преживее последиците.

Облегна се в креслото си и въздъхна. Всичко му ставаше прекалено познато. Дълга позиция на пазара, която излиза от контрол и повлича надолу всичко останало. Разбира се, можеше да си каже, че грешката не е негова, точно както не беше и последния път. Но трябваше да е реалист. Не можеше да се справи с този проблем. Той някак си се изплъзваше от контрола му и той така и не разбираше защо.

Може би търговията с ценни книжа наистина приличаше на шах. Хората приемаха, че тайната на шаха се крие в способността да предвиждаш няколко хода напред, точно както приемаха, че добрите дилъри са онези, които могат да пресметнат точно какво ще се случи на пазарите. Но както шахът, така и търговията бяха много по-неясни. Добрите играчи на шах развиваха усет за позиция. Планираха много ходове напред, за да постигнат позиция, която чувстваха, че е силна — някой неуязвим кон, офицер, атакуващ центъра на противника, съкрушителна атака с пионка от фланга на царицата. За тях шахът бе колкото изкуство, толкова и наука.

Навремето Крис бе добър на шах. Баща му го учеше от малък и го научи добре. Никога не го принуждаваше да се упражнява дълго, но показваше безмълвно задоволство всеки път, когато Крис играеше добре. А той играеше за училището си, за шахматния клуб, побеждаваше играчи с няколко години по-големи от него. След смъртта на баща си полагаше още по-големи усилия и имаше известен успех. На единайсет години можеше да победи средно добър възрастен клубен играч. Спечели един окръжен прогимназиален шампионат. Хората очакваха велики неща от него; сравняваха го навсякъде с баща му.

Но после, когато навърши тринайсет или четиринайсет години, нещата се промениха. В по-горните възрастови групи опонентите му станаха по-добри. Той губеше срещи. Веднъж дори загуби от едно талантливо дванайсетгодишно момче. Стана още по-усърден, четеше с часове шахматни книги, усъвършенстваше дебютите си, опитваше се да разбере по-дълбоките тънкости на стратегията, но сякаш нищо не помагаше. Губеше от по-добри играчи и не разбираше защо. Стигна до извода, че другите имат по-добър усет за заемане на позиция в сравнение с него, че той може да се лута най-безгрижно из играта, докато противникът му укрепва печеливша позиция, която той дори не е забелязал. Ако баща му все още бе жив, можеше да му обясни какво се случва. Но него го нямаше. Крис разбра, че никога няма да стане толкова добър играч, колкото баща си. Винаги щеше да има хиляди по-добри от него. Споменът за тихата, доволна усмивка на баща му при всеки негов добър ход, спомен, който го поддържаше през толкова много игри през годините след смъртта на баща му, започна да избледнява. Вече не му беше забавно да играе шах и той се отказа.

Беше се справял добре по подобен начин и като дилър. За няколко години, докато търгуваше толкова успешно в „Блумфийлд Уайс“, мислеше, че е успял. Разви чувство за печелившата и губещата позиция. Знаеше кога да заеме повече от една печеливша позиция, да има куража да бъде прасе, както би казал Джордж Сорос, и кога да се отърве от лоша позиция. Печалбите се трупаха до онова катастрофално лято, когато заради Хърби Екслър той загуби шестстотин милиона. Накрая с помощта на Ленка успя да се убеди, че това всъщност не е негова грешка и че никога няма да се случи отново.

А сега се случваше отново. Наистина, нямаше да загуби шестстотин милиона, но можеше да загуби репутацията на „Карпейтиън“, а с нея и инвеститорите си. Това имаше значение.

И отново той сякаш нямаше никаква вина. Но може би имаше нещо, което просто не можеше да забележи, нещо в неговия начин на работа с хората, на което се дължеше провалът му с тези катастрофални позиции на пазара. Ленка би му помогнала. Но тя, както и баща му, не беше до него.

Усети как ледените пръсти на паниката бавно сграбчват гръдния му кош. Страхуваше се. Страхуваше се, че не само ще загуби пари от позицията на „Юрика телеком“ или дори самия „Карпейтиън“, страхуваше се да не загуби останките от самоуважението си, за чието възстановяване се бе борил толкова упорито. Пазарът му нанасяше удари и това болеше.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката.

— „Карпейтиън“.

— Крис? Обажда се Меган.

— О, здравей. Как си?

— Добре съм. А ти? Струваш ми се малко напрегнат. Или вие дилърите винаги говорите така по телефона?

— По принцип да — отговори Крис, макар да бе впечатлен и доволен, че Меган бе успяла да долови настроението му. — Но си права. Денят ми не е от най-страхотните.

— Пазарите вървят срещу теб ли? — попита тя.

— Може да се каже — отвърна Крис. — Няма значение. Как е Кеймбридж?

— Страхотно. Дадоха ми много хубави стаи в една сграда, която е поне на триста години. Срещнах се с ръководителя си и посетих библиотеката.

— Това е добре.

— Обаждам се, защото резервирах полет до Прага с чешките авиолинии от летище „Станстед“ за сряда сутрин и обратно същата вечер. Помислих, че можем да пътуваме заедно.

— Чудесно. Дай ми данните на полета. Между другото, мисля, че Дънкан ще дойде с нас.

— Добре — отговори Меган без особен ентусиазъм.

— Виж, това ще ми даде шанс да разбера защо е висял пред жилището на Ленка.

— Бих казала, че причината е съвсем очевидна — заяви неодобрително Меган. Но даде на Крис информацията за полета.

— Между другото, разбрах кой е Маркъс — каза Крис.

— И?

— Братът на Алекс.

— Разбира се! Как не се сетих!

— Проверих с Ерик и той го потвърди. Маркъс се опитал да говори и с него, но Ерик не го приел. Поръча ми да ти предам „здравей“, каквото и да означава това.

— Добре — каза Меган. — Как е той?

— Справя се забележително добре. Сигурно печели милиони от премии.

— Това не ме изненадва — заяви Меган. — Добре, трябва да затварям.

— Дочуване. О, Меган?

— Да.

— Благодаря, че се обади. Денят наистина беше лош и ми стана много приятно да те чуя.

— Радвам се — каза Меган и затвори.

Крис почака десет минути в хладното остъклено фоайе на „Юнайтед араб интернешънъл банк“ в Бишопсгейт — наблюдаваше как влизат и излизат костюмирани банкери. Накрая Пипа излезе от асансьора — дребна жена с къдрава руса коса и ведра усмивка. Доста хубавичка.

Крис я целуна по бузата.

— Хайде да отидем в „Уилямс“. Близо е.

— Това не е ли мястото, където се срещате с Дънкан? — попита Пипа.

— Точно така.

— Е, надявам се, че той няма да е там.

— Не мисля, че ще е там — увери я Крис.

Стигнаха до тъмната кръчма след пет минути. Дънкан го нямаше. Крис взе за себе си халба бира, а за Пипа чаша бяло вино и седнаха в същия тъмен ъгъл, където бяха с Дънкан предишната седмица.

— Не разполагам с много време — заяви Пипа. — Трябва да се срещна с един човек в „Ковънт Гардън“.

— Добре — каза Крис. — Ще бъда кратък. Става дума за Ленка.

Лицето на Пипа помръкна.

— О, боже, не и тази жена! Какво е направил Дънкан пък сега?

Крис се изненада от отговора й. Беше ясно, че тя не е чула. Щеше да е нечестно да й задава още въпроси, преди да й каже.

— Ленка е мъртва. Убиха я.

Пипа се смая.

— О, боже мой! Не е Дънкан, нали? — Сепна се. — Съжалявам, не биваше да го казвам. Но ти затова си тук, нали? Сигурно има нещо общо с Дънкан.

— Нямам причина да мисля, че има — отвърна Крис, въпреки че в действителност първата реакция на Пипа го разтревожи. — Това се случи в Прага. Чешката полиция смята, че го е извършил местен човек.

— Уф! — възкликна Пипа. — Дънкан сигурно е много зле.

— Така е. — Крис отпи от бирата си. — Да разбирам ли, че ти си знаела за чувствата му към Ленка?

Пипа изсумтя.

— Дали съм знаела? Разбира се, че знаех. Отначало тя просто имаше статут на стара приятелка, за която трябваше да внимавам. Но после, и то доста скоро след сватбата ни, разбрах, че е нещо много повече от това.

— Как разбра?

— От Дънкан. Той ми каза. Откачена работа. Започна от време на време да я споменава, а после все по-често и по-често. Знаеш колко откровен може да е Дънкан. И това ми харесваше. Сега мисля, че е направо глупаво. Веднъж се върна пиян и започна да ми обяснява надълго и нашироко как Ленка била единствената жена, която обичал истински през живота си. И това на жена си, за бога! Искаше да излезе и да се срещне с нея на обяд или на питие. Казах му да го прави, но съм сигурна, че не ме послуша. Не мисля, че е направил нещо. Струва ми се, че тя е имала повече здрав разум.

— И аз не мисля, че са „направили нещо“, ако това ти помага — каза Крис.

— Вече изобщо не ми пука — заяви Пипа. — Честно казано, сигурно щеше да е по-добре, ако го бяха направили.

— Затова ли се разделихте? — попита Крис. — Дънкан така и не ми каза защо.

Пипа въздъхна.

— Вероятно това е причината, но не бих искала да прехвърлям цялата вина на Дънкан. Отначало го мислех за страхотен. Мил е и изглежда смяташе, че аз съм най-чудесната жена, която е срещал. Знаеш го как гледа — с обожание, като кутре. — Тя се намръщи. — Наистина си паднах по него. След това се оженихме, нещата се промениха и се оказа, че не аз, а Ленка е най-чудесната жена в живота му.

— Трудна ситуация — каза Крис.

— Да. Но както казах, не само той бе виновен. Дънкан казвал ли ти е за Тони?

Крис поклати глава.

— Той е един колега от работата. Срещах се с него. Дънкан разбра. Всъщност се държа доста добре. Оттогава отношенията ни просто охладняха.

— Разбирам.

— Да. Целият ни брак беше една издънка. Слава богу, че нямаме деца.

— С Тони ли ще се срещнеш сега?

Пипа се изчерви.

— Не — отговори тя. — Онова свърши много бързо. Оказа се, че и аз не съм световен експерт по взаимоотношенията.

Крис трябваше да събере целия си кураж, за да зададе следващия въпрос.

— Мислиш ли, че Дънкан може да е убил Ленка?

— О, не. В никакъв случай. — Но Крис забеляза колебанието в гласа й.

— Но нали си го помисли, когато ти казах, че Ленка е убита?

— Да. — Пипа гледаше чашата си. — Съжалявам. Казах го само защото предположих, че искаш да ме видиш, понеже Дънкан пак е изпаднал в някаква беда, и когато ти каза, че тя е убита, първо помислих за него. Но и в най-откачените си моменти Дънкан не би направил нещо подобно.

— Една съседка каза, че Дънкан се навъртал около апартамента на Ленка.

— Това не ме изненадва.

— Изглежда, че и Ленка го е избягвала.

— Това също. Тя явно не е изпитвала същите чувства към Дънкан, както той към нея. Очевидно е имала повече разум.

— Но ако тя го е отхвърлила, нямаше ли Дънкан да се разстрои?

— Да. Щеше да бъде съсипан. — Пипа допи виното си. — Виж, той направо ме подлуди, но за известно време аз го обичах този глупав педал. Той не е убиец. Знам това. — Тя погледна часовника си. — Трябва да вървя. Благодаря за питието. О, и аз съжалявам за Ленка. Знам, че е била и твоя добра приятелка.

И с тези думи Пипа изчезна, като остави Крис още по-объркан.

Щом влезе, чу звъна на телефона и вдигна слушалката. Беше майка му.

— Крис. Как си? Всичко наред ли е?

Как знаеше тя, по дяволите, че има някакъв проблем? Крис се бе въздържал да говори с нея за Ленка. Това беше преживяване, с което искаше да се справи сам; последното нещо, с което би искал да се занимава сега, бе паниката на майка му.

— Крис? Чуваш ли ме? Толкова се разтревожих…

— Защо, мамо?

— Защото не си се обаждал от две седмици, затова.

— Но аз не съм длъжен да ти се обаждам всяка седмица, нали?

— Не си длъжен, скъпи. Но винаги го правиш.

Крис затвори очи. Нямаше как да избяга от семейството си. И така беше с всички поляци в Халифакс. Даже когато вече си възрастен, не можеш да избягаш от родителите си. Той знаеше, че едно сплотено семейство би трябвало да е нещо добро, но понякога, не, през повечето време, просто искаше да порасне и да се махне от тях.

— Нещо не е наред, нали? — попита майка му вече наистина разтревожена, а не само досадна.

— Да, мамо. — Крис пое дълбоко дъх. — Убиха Ленка.

— О, не! Как се случи?

Крис обясни станалото с няколко думи. Изненада се, когато чу майка си да плаче — майка му бе твърда жена. Плачеше много рядко. Това го завари неподготвен.

— Мамо, не плачи.

— Тя беше прекрасно момиче — каза майка му. — Толкова много направи за теб.

— Да, така е.

— Получих великолепно писмо от нея, след като започнахте общия си бизнес. Отговорих й с благодарности за помощта, която ти оказа…

— Какво си направила?

— Написах й писмо. — Сърцето на Крис се сви. Той не за пръв път се ужасяваше от майка си. — И тя ми отговори. Писа ми, че си бил първият й избор за партньор. Каза, че си изключително добър в работата си, но че не това било най-важното. Каза, че си бил напълно надежден и тя знаела, че винаги може да разчита на теб, ако нещата се влошат. Пазя писмото. Ако искаш, ще ти го покажа.

— Това е било мило от нейна страна — каза Крис.

— О, тя беше сериозна, скъпи. Знам, че наистина го е вярвала.

Крис се просълзи. Той също знаеше, че Ленка е вярвала в него.

— Как се справяш без нея? — попита майка му.

— Честно казано, трудно.

— Е, не се притеснявай. Сигурна съм, че ще се оправиш. Знам, че няма да изложиш Ленка.

— Не, мамо, няма.

— Можеш ли да дойдеш да ни видиш следващия уикенд? Дядо ти ще се зарадва да те види.

Крис не бе сигурен за това. Като момче обожаваше стария своенравен герой от войната, но сега сякаш обитаваха различни светове. Дядо му се отнасяше с подозрение към международното банково дело — смяташе го подходяща професия за някой евреин или германец, а не за един добър полски католик, и Крис трудно понасяше все по-крайните политически възгледи на стареца. Можеше да мине и без среща с дядо си.

— Съжалявам, мамо, не мога. Разбираш, че сега тук има много работа. 

— Добре, скъпи. Много съжалявам за Ленка.

Крис каза дочуване, затвори телефона и се замисли за майка си. Изтръпна, като си представи писмото й за него до Ленка. Но Ленка не бе изтръпнала. Тя беше разбрала загрижеността на една майка за сина й, както и гордостта й от него. Крис се усмихна. Въпреки много различните си стилове, Ленка и майка му вероятно щяха да се разбират много добре. Жалко, че така и не бяха успели да се срещнат.

Чувстваше се виновен. Това не бе обичайната вина заради опитите му да се дистанцира от семейството и страха да не ги разочарова. За пръв път му хрумна, че желанието му да се отдели от тях не бе признак на зрялост, а точно обратното. Майка му беше добра жена, която истински го обичаше и би направила всичко за него. Ако той наистина беше независим възрастен, в това не би трябвало да има нищо заплашително. Щом веднъж бе установил наистина собствената си идентичност далеч от семейството, не би трябвало да го е срам или страх от срещите с тях. Ленка беше силна, независима личност, която веднага бе забелязала добротата у майка му. Той се срамуваше, че не притежава силата, за да направи същото.

Ленка.

Погледна през стаята към компютъра си и се почуди дали мистериозният Маркъс има да каже нещо повече за нея. Включи машината и провери пощата си.

Имаше нещо. Между „Горещи руски мадами“ и „Как да спечелиш 2000 долара, докато си седиш у дома“ имаше съобщение, озаглавено просто „Ленка“. Беше от Маркъс.

Крис го отвори.

Крис гледаше съобщението. Беше обещал на Маркъс информация за смъртта на Алекс. Какво можеше да му каже?

Проблемът беше, че не можеше да е сигурен какво знае Маркъс. Меган бе предположила, че Ленка му е казала как Дънкан бе блъснал Алекс в морето, Иън пък потвърди намерението на Ленка да го направи, но Крис не можеше да е сигурен какво наистина му е казала. И дори ако бе казала на Маркъс за Дънкан, какво щеше да стане, ако Маркъс решеше да отиде в полицията? Ленка бе мъртва, той нямаше доказателства, освен ако Крис не му ги дадеше сега. Това не изглеждаше добра идея.

Той започна да чука по клавиатурата.

Крис се подписа и посочи няколко телефонни номера: домашен, в работата, факс, мобилен и адреса си, и изпрати писмото. Тревогата на Маркъс за собствената му безопасност го притесни. Трябваше да разбере какво бе открил Маркъс и какво възнамерява да прави с информацията.

8.

Срядата беше ужасна. Дънкан беше повече от нещастен. Удоволствието на Крис от новата среща с Меган бе помрачено от лошото й настроение. Стана ясно, че присъствието на Дънкан не й допада. И разбира се, тя също бе угнетена от случая. По-голямата част от пътуването в този дълъг ден премина в мълчание или безсмислени разговори.

Взеха такси от летище Ружине до Мелник на трийсет километра северно от Прага. Това беше средновековен град, разположен до кръстопътя на две големи реки — Висла и Елба, над който се извисяваше впечатляващ замък. Градът бе заобиколен от хълмове с лозя. Но крематориумът бе съвсем съвременен. Опечалените, повечето връстници на Ленка, говореха с приглушени гласове. Родителите й бяха съсипани. Нямаше религиозна служба, а само музика и надгробно слово от една нейна приятелка. Въпреки че Крис не можа да разбере нито дума от казаното, почувства мъката.

Изненада се от липсата си на чувства по време на церемонията. Трудно беше да си представи как Ленка израства в този красив малък град. Беше много по-трудно, отколкото да усети присъствието й в лондонския офис или дори по улиците на Прага. Макар да знаеше, че тялото й е в ковчега, той не чувстваше, че Ленка, която познаваше, е там. Не знаеше къде е, но знаеше, че не е там.

Церемонията приключи и след няколко тъжни думи с родителите на Ленка, когато Крис успя да им каже, че е инструктирал адвокатите на „Карпейтиън“ да се погрижат за делата й в Лондон, тримата с облекчение се качиха в очакващото ги такси.

Меган се качи на влака за Кеймбридж, а Крис и Дънкан взеха друг в обратната посока до улица „Ливърпул“. Седяха един срещу друг, гледаха как навън профучава нощта на Есекс и отраженията им се накъсваха от проблясъците на гаровите лампи.

— Благодаря, че се съгласи да обядваш утре с Халид — каза Дънкан.

— Няма нищо.

— Съжалявам, но аз няма да мога да дойда. Появи се нещо непредвидено.

— Добре — каза Крис, макар да бе малко обиден, че може да си направи труда да се срещне с клиента на Дънкан, а той не иска да дойде.

— Чувал ли си за някой си Маркъс? — попита той.

— Маркъс? Не. Да не е Маркъс Нийл, който работи за „Харисън Брадърс“?

— Не. Този е американец. Висок, слаб, дългокос.

Дънкан поклати глава.

— Не.

Крис забеляза, че Дънкан е нащрек. И имаше защо.

— Миналата седмица ходих в апартамента на Ленка — каза той.

Дънкан само изсумтя.

— Срещнах се с един от съседите й. Той каза, че те е виждал да се навърташ там.

— Аз?

— Описанието му доста приличаше на теб. Каза, че си заговорил Ленка, а тя побягнала.

Дънкан не отговори. Крис чакаше.

— Вярно е — каза Дънкан накрая. — Когато нещата с Пипа се влошиха, се опитах да се свържа с Ленка. Тя не искаше да ме вижда. Но аз не се отказвах. Беше твърде важна за мен, за да се откажа.

— Значи си я притеснявал?

— Не. Понякога я гледах от разстояние, но не мисля, че тя ме забеляза. Писах й. И няколко пъти я заговорих като в случая, за който споменаваш. Но не съм я „притеснявал“. Не съм й се натрапвал, ако имаш предвид това. — Той се усмихна. — Това е смешно. През седмицата преди да умре тя ми се обади. Искаше да ме види. Каза, че трябвало да ми каже нещо важно. Срещнахме се в някакъв бар близо до офиса ви.

— И какво беше важното?

Дънкан въздъхна.

— Не знам. Мисля, че пак се издъних. Исках да й кажа толкова много неща… Тя се опита да ме спре, но аз имах нужда да ги кажа. Мисля, че прекалих. И тя си тръгна.

— Без да ти каже нищо?

— О, каза ми, че няма абсолютно никакъв шанс да се съберем — горчиво въздъхна Дънкан. — Това беше последният път, когато я видях, и това бяха последните й думи. — Очите му се напълниха със сълзи.

— По дяволите, Дънкан! Не разбираш ли, че е щяла да ти каже нещо много важно? Защо не си я изслушал, за бога?

За момент Дънкан изглеждаше изненадан от гнева на Крис. После изражението му пак стана примирено.

— Вече няма значение. Твърде късно е.

Крис се наведе напред.

— Чуй ме, Дънкан. Аз знам кой е Маркъс, макар ти да твърдиш, че не знаеш. Той е брат на Алекс Луброн. Ленка му е изпратила писмо по интернет, в което му казва, че иска да му съобщи нещо, а е искала да говори и с теб. — Крис внимаваше да не споменава за Иън. Ако Дънкан разбереше за връзката му с Ленка, това можеше сериозно да го разстрои. А Крис искаше Дънкан да е колкото е възможно по-спокоен. — Мисля, че е във връзка със смъртта на Алекс. Кажи ми сега, имаш ли някаква представа какво е щяла да каже Ленка на Маркъс?

Дънкан въздъхна и затвори очи.

— Знам кой е Маркъс. Всъщност той дойде да ме види. Току-що бе говорил с Ленка в офиса ви. Тя му казала, че аз съм ударил Алекс на яхтата и той паднал в морето. Маркъс ме чакаше пред офиса. Сгащи ме на път за вкъщи. Крещяхме си на улицата.

— Той какво каза?

— Каза, че знае какво се е случило. Попита дали е истина. Попита защо. Попита защо съм мълчал. След това ме засипа с куп обиди.

— И ти какво направи?

Дънкан въздъхна.

— Мълчах си. Знаеш, че никога не съм искал да го пазя в тайна. Искам да кажа, че беше много мило от ваша страна да постъпите така, и знам, че щях да свърша зад решетките, но Маркъс имаше право. Не беше честно той да не знае какво се случи.

— Може би — изръмжа Крис.

— После уж се успокои, но изведнъж замахна да ме удари. Обърнах се и побягнах. Не исках да се бия с него.

— И какво мислиш, че ще направи? — попита Крис. — Мислиш ли, че ще отиде в полицията?

Дънкан сви рамене.

— Може би. Не знам.

— Защо не ми каза? Защо се преструваше, че не го познаваш?

Дънкан въздъхна.

— След всичко, което направихте, за да запазите нещата в тайна, не исках да призная, че съм ви разочаровал. Просто се надявах Маркъс да си отиде.

— Но защо не го отрече?

— Беше прекалено късно. Ленка вече му бе казала. Освен това той имаше право да знае.

Да, той имаше право да знае. Беше го казала и Ленка. Добре, сега вече знаеше. И Крис нямаше представа какво щеше да направи с тези сведения.

Прекара целия следващ ден в офиса само с една почивка, за да обядва с Халид, клиента на Дънкан, в един ресторант на площад „Девъншър“. Халид закъсня с двайсет минути, но когато пристигна, на лицето му се беше изписала усмивка. Беше на възрастта на Крис, хубаво облечен и с малки мустачки, топли кафяви очи и дежурна усмивка. Започнаха с типичните пазарни клюки. Оказа се, че Халид е приятел на Фейсал, саудитеца от програмата за обучение на Крис, който сега очевидно ръководеше голям инвестиционен фонд в Залива. Келнерката пристигна и Халид пофлиртува експертно с нея преди да поръча рибата си, приготвена по специален начин. Без вино.

Халид се поинтересува за централноевропейския пазар на високодоходни облигации и Крис му отговори толкова изчерпателно, колкото бе в състояние. Проблемът беше, че все още нямаше много емисии за избор — само три, които можеше горещо да препоръча.

Рибата пристигна, приготвена според предпочитанията на Халид.

— Но вие не инвестирате само във високодоходни, нали? — попита той.

Крис му разказа за държавните облигации: за форинтите, злотите, кроните и латите, с които работеше ежедневно. Халид се заинтересува и задаваше интелигентни въпроси. Той също се занимаваше с търговия на континенталните облигационни пазари преди въвеждането на еврото и личеше, че е доста добър в това. Докато говореха, Крис осъзна, че след две години пълно потапяне в този бизнес също познава тези пазари много добре.

Приключиха с кафето и Халид настоя да плати сметката.

— Беше много интересно — каза той. — И благодаря, че ме разубедихте за „Юрика телеком“.

— Няма защо. Мисля, че за момента това е умно решение. Не бих се доверил на „Блумфийлд Уайс“ за тези облигации.

— Знам какво имате предвид — каза Халид. — Познавате ли Хърби Екслър?

— Работех за него.

— А, ясно — предпазливо каза Халид.

— Не се притеснявайте. Той ме прецака.

— Прецака и мен — каза Халид. — Няколко пъти. Мисля, че ме смята за тъп арабин, когото може да мами, когато си поиска. Какво направи с вас?

— Помните ли онази голяма конвергентна позиция на „Блумфийлд Уайс“ преди няколко години?

Халид кимна и каза:

— Как мога да я забравя?

— Е, добре, това бях аз. Но когато поисках да се отърва от нея, Хърби настоя да я удвоя. Направихме го, загубихме, бях обвинен и ме изхвърлиха на улицата.

Халид го гледаше внимателно, сякаш се опитваше да прецени дали Крис не му сервира удобна за самия него версия. Сигурно разбираше, че не е така. Но това не бе необходимо — Крис нямаше причина, поради която да се опитва да го впечатли.

— Той е голям задник — отбеляза направо Халид.

Крис се усмихна.

— Не бих оспорил това заключение.

Тази вечер Крис се прибра късно. Преди да си легне провери електронната поща. Имаше едно писмо от Маркъс.

По дяволите! Крис бързо написа отговор.

Изпрати писмото и си легна. На другата сутрин го очакваше лаконичен отговор.

Крис въздъхна. Все пак Ерик беше прав. Не можеше да е кой знае колко трудно да се открие човек на име Маркъс Луброн. Никога не бе чувал фамилията „Луброн“ преди да срещне Алекс. Щеше да отдели малко време в Ню Йорк, за да го намери. Може би Ерик можеше да помогне.

Крис стоеше до портиерската будка и гледаше децата. Спомни си колко се бе ядосал навремето в Оксфорд, когато бе прочел една статия от дипломиран висшист за това колко млади му се стрували всички студенти. Но сега, след дванайсет години, знаеше, че това е вярно. Възможно ли бе да е изглеждал някога като тези деца?

После я видя да крачи през двора — с джинси, вълнена блуза и дънково яке. С облекчение забеляза, че изглежда с няколко години по-възрастна от пъпчивите обитатели на колежа. Меган грейна, когато го видя. Той я целуна по бузата, студена в мартенския въздух.

— Здравей. Много се радвам да те видя — каза тя.

— И аз. Благодаря за поканата.

— Това бе най-малкото, което можех да направя след гостоприемството ти миналата седмица. Имаш ли нещо против да се поразходим?

— Не — каза Крис.

— Познаваш ли Кеймбридж? — попита Меган. — Не си идвал тук, нали?

— Учих другаде — отговори Крис. — Преди десет години прекарах тук две пиянски вечери на гости на колеги. Срам ме е, но нямам ясен спомен.

Тръгнаха да се разхождат. Крис се изненада колко различен от университетските му спомени е Кеймбридж. По това време на годината имаше малко туристи. Макар студентите да си имаха свои собствени проблеми, тревоги и грижи, навсякъде цареше атмосфера на безоблачно спокойствие. Тук автомобилите бяха забранени и най-силните звуци бяха стъпки зад гърба им или звънецът на стар велосипед. Крис се чувстваше като презрян натрапник от материалистичната суетня на друг свят — свят на чекове, пътуване до работата с метрото, костюми и ипотеки.

— Какъв е Чикагският университет? — попита той Меган.

— Съвсем различен е — отговори тя. — Поне външно. Там най-старите сгради са на около сто години. Но е добро учебно заведение. И има неколцина много начетени историци — хора, които са уважавани дори тук.

— Сигурен съм, че си една от тях — заяви Крис.

Меган се усмихна.

— Ще видим. В Кеймбридж най-много ми харесва това, че прилича на място, където историята се случва. Моят тип история.

— Имаш предвид старите сгради ли?

— Да, но и нещо повече от това. Можеш да си представиш как хората са учели тук векове наред, чели са и са писали на латински, спорели са за теология. Това прави в някаква степен по-реално изучаването на, да кажем, украшения и рисунки в някой ръкопис. В Чикаго се чувствах като на друга планета. Разбираш ли, даже Марс изглеждаше по-близо и по-реален от свети Дънстан5 и неговите приятели.

— За мен това време е твърде отдавна.

— Но не и за мен — каза Меган. — Помня първия път, когато се заинтересувах от всички тези неща. Бях ученичка на обменни начала в Орлеан, Франция. Момичето, с което живеех, не се интересуваше от нищо случило се преди XIX век, но баща й обичаше историята. И ме заведе в една малка църква наблизо. Викарият беше сляп и ни описваше разкошните фрески по памет. Не можех да повярвам, че нещо толкова красиво е създадено преди хиляда години в така наречените „тъмни времена“. И оттогава се опитвам да разбера как са живели хората по онова време, колко загадъчен и опасен трябва да е изглеждал светът и как хората са се опитвали да го проумеят.

— А аз мислех, че в Чикаго се занимават само с търговия на свински пържоли.

Меган се усмихна.

— Знам. Сигурно ти се струвам доста странна.

— Не — отговори Крис. — Нищо подобно. Трябва да ми покажеш някои от тези неща.

— Ще те заведа да видиш молитвеника на свети Едълуолд в Британската библиотека. Невероятен е.

— Ами хайде.

— Добре — усмихна се Меган. — Тръгваме. — Тя посочи една тясна уличка. — Да минем ли оттук?

Тръгнаха по тясната уличка. От едната страна се редуваха малки къщи, боядисани в различни оттенъци на розово и сиво, а другата страна бе задната стена на един от колежите — Крис нямаше представа точно кой.

— Погребението беше доста потискащо — каза той.

Меган потръпна.

— Да. Но съм доволна, че отидох.

— Не можахме да поговорим.

— Заради Дънкан. Ти успя ли да говориш с него?

— Да.

— И?

— Отначало не искаше да признае, но все пак каза, че се е срещнал с Маркъс. Ти беше права — Ленка е разказала на Маркъс какво се случи на яхтата. Маркъс попитал Дънкан дали всичко това е истина и го заплашвал.

— Заплашвал го? — разтревожено попита Меган.

— Да. И това явно е стреснало Дънкан.

— И защо не ти е казал?

— Каза ми, че след всичко, което направихме, за да запазим случая в тайна, не искал да признае истината.

— Да бе — усъмни се Меган.

— Аз му вярвам — каза Крис.

— Попита ли го къде е бил в деня на убийството на Ленка?

— Не.

— Защо?

— Това беше в деня на нейното погребение. Той бе разстроен. Сигурен съм, че чувствата му са искрени. Мисля, че щеше да се разсърди страшно, ако бях намекнал, че може да е замесен.

Меган го погледна неодобрително.

— Той е мой приятел. Познавам го — продължи Крис. — И съм сигурен, че не я е убил.

Стигнаха до реката, пълноводна след неотдавнашните проливни дъждове. Валмата мъгла все още бяха надвиснали над полята към Грантчестър. Самотен премръзнал студент караше лодка, отблъсквайки се с прът от дъното.

— Какъв глупав начин да се кара лодка — отбеляза Меган. — Ти можеш ли да го правиш?

— Не и през март — отговори Крис и потрепери от студ.

Продължиха напред.

— Сега поне знаем какво е казала Ленка на Маркъс — отбеляза Меган.

— Да — съгласи се Крис. После изведнъж спря. — Чакай малко!

— Какво има?

— Не знаем какво е възнамерявала да каже на Маркъс. Изобщо не знаем.

— Какво искаш да кажеш?

— Добре — знаем, че в понеделник Маркъс е дошъл при Ленка. Също знаем, защото Дънкан ни каза, че тогава Ленка му е казала как Дънкан е блъснал Алекс в морето. Маркъс веднага отишъл да чака Дънкан пред работата му същия следобед.

— И?

— Но писмото, изпратено от Ленка на Маркъс, е написано два дни по-късно.

— Сигурен ли си?

— Да. Чакай, ще проверя. — Крис измъкна писмото от джоба на коженото си яке. — Да, ето го. Изпратено е в сряда на четиринайсети февруари.

— Но в това няма никакъв смисъл — каза Меган.

— Има. То означава, че е имало нещо друго, което Маркъс е имал право да узнае.

— Нещо друго ли?

— Да, друго.

— Но какво?

— Нямам представа.

Минаха по моста и тръгнаха към Бекс.

— Сетих се нещо — каза Меган. — Знаеш ли, че Алекс взимаше наркотици?

— Не — отговори Крис и смръщи вежди.

— Взимаше. И го хванали. На някакви тестове след изпитите открили следи от кокаин в пробата му.

— Тест за наркотици ли? О, да! Имаше някакъв медицински тест за американските курсисти след последния изпит. Значи тогава е било!

— Да. Ерик ми каза.

— Не знаех, че Алекс е вземал наркотици.

— Много хора го правят — каза Меган.

Крис изсумтя.

— Не разбирам нищо от наркотици. Четеш в пресата, че това се случва навсякъде около теб, но аз не съм се сблъсквал с това. Въпреки че веднъж хванах Иън. — Той си спомни как Тамара влезе в спалнята на Иън и смущението му, сетне се сети и за собственото си притеснение, когато и Тамара взе наркотик. — Иън имаше голям късмет, че не го тестуваха.

— Може би Ленка е знаела за това — предположи Меган. — Може би е искала да каже на Маркъс точно това.

— Но защо? Не ми се вярва това да е нещото, което Маркъс имал „право да знае“.

Меган поклати глава.

— Сигурно не. Но това е още една причина да го потърсим. Чувал ли си се пак с него?

— Той е уплашен — каза Крис. — Не иска да ми даде адреса си. Не иска да го открия.

Меган го погледна и каза:

— Това е доста странно.

И Крис за пръв път се запита дали Маркъс наистина няма основание да се страхува. И ако да, дали самият той не трябва също да е уплашен.

Продължиха да се разхождат край реката, докато не се спусна мракът. В тъмното стигнаха до една кръчма — „Форт свети Джордж“, самотно заведение до речния бряг, и вечеряха на светлината на огъня в камината.

После той я изпрати и тя го покани да пият кафе. В стаята й беше топло и уютно, а навън нощта бе студена и влажна. Разговаряха до късно и Крис не искаше вечерта да свършва. Меган също.

И той остана при нея.

9.

Крис се опита да намести лакътя си на облегалката на креслото, но едрият мъж до него — четеше компютърно списание — не се трогна от това. От другата страна на Крис едно дребно слабо момче трескаво играеше на карти с брат си. Крис не успяваше да вникне в монографията върху макроикономическото регулиране на балтийските страни, която лежеше в скута му. Наруга се за опитите си да чете икономика по време на пътуване. Ленка отказваше да го прави и дори се ядосваше от опитите на Крис да пътува по този начин. Но след като „Карпейтиън“ беше в такова бедствено положение, той изпитваше вина заради скъпия си билет в бизнес класата. Глупаво. Хиляда лири тук или там нямаха никакво значение за оцеляването на „Карпейтиън“. Така и така му се бе наложило да купи скъп отворен билет. Пътуването до Хартфорд за срещата с Руди Мос щеше да е лесно, но не се знаеше колко време ще му отнеме откриването на Маркъс Луброн или научаването на нещо повече за наркотичния проблем на Алекс.

Крис се отказа от балтийските страни, облегна се назад, затвори очи и се замисли за Меган. Бяха прекарали страхотен ден и страхотна нощ. Помнеше уханието й, меката й кожа, косата й до лицето си. Тя събуди в него нещо, което не бе преживявал от дълго време. От дните с Тамара. Не, беше различно от начина, по който се бе чувствал с Тамара. Бе нещо ново и много по-хубаво. Имаше още толкова неща, които искаше да узнае за нея, макар вече да знаеше, че я познава много добре. Да е с нея изглеждаше съвсем естествено. Той се надяваше да я вижда много по-често; не — бе решен да я вижда по-често.

Помисли за нея и Ерик и за момент се запита дали може да се сравнява с него. Но само за момент. Съперничеството с Ерик беше безсмислено — Ерик винаги побеждаваше във всичко и най-добре беше да приеме това като факт. Намръщи се заради единствената си глупава забележка през нощта. По някое време в малките часове, когато се любиха за втори път, той спомена Ерик. Тя се стегна и после го попита дали никой не му е казвал да не обсъжда стари любовници с нови. Той помисли за Дънкан и Пипа и се почувства като идиот. Простъпката му скоро бе забравена, но стана ясно, че темата Ерик е табу за Меган.

Крис се усмихна при мисълта, че ще я види отново. После момчето отдясно го сръга в ребрата с острия си лакът.

Арогантността на Руди Мос беше вече зряла. Преди той бе наперен или подлизурко, в зависимост от компанията. Изминалите десет години му бяха придали определен авторитет. Неговата закръгленост бе трансформирана в преждевременна тлъстина на човек на средна възраст. Използваше ефектно дългия си нос, като държеше глава под нужния ъгъл, за да може да гледа надолу към събеседника си. Беше експерт и в многозначителното мълчание — пауза, която даваше да се разбере, че само той знае правилния отговор и се колебае дали да го разгласи. Крис не можеше да го понася.

Но се налагаше да седи срещу него и да се моли — процес, който му се струваше много труден и на който Руди, изглежда, се наслаждаваше неимоверно.

Срещата започна обещаващо.

— Миналата седмица ми се обади Ерик Асл — започна Руди. — Каза доста похвални неща за теб.

— Радвам се — отвърна Крис.

— Да. Той се е справил добре — каза Руди. — Видя ли онази статия в „Бизнес уик“ преди два месеца? „Бизнесмените на двайсет и първи век.“

— Не, не съм.

— Изглежда, Ерик е голяма звезда в „Сливания и придобивания“.

— Така е.

— Жалко, че не можа да се справи толкова добре като мен на програмата — заяви усмихнат Руди.

Крис помнеше, че накрая Ерик бе успял да победи Руди за първото място, но се въздържа от коментар. Огледа офиса на Руди. Имаше хубав изглед към други високи сгради, приютили застрахователни компании. „Обединен живот на ветераните“ бе уважавана институция и Руди явно имаше принос за това. Но трудно можеше да се нарече „бизнесмен на двайсет и първи век“. Крис се усмихна.

Грешка. Руди го забеляза и се намръщи. Вероятно съзнаваше прекалено добре, че не е осъществил амбициите си от програмата за обучение.

— Впечатлен съм от думите на Ерик, но трябва сам да взема решение. Казах ти за резервите, които имам сега, след загубата на Ленка. Защо да оставя инвестициите си при вас?

Крис се впусна в обяснения за възможностите в Централна Европа, за бързото интегриране на страните там в европейската икономика и как трудностите по този път предлагат възможности за фонда да си пробие път до по-висока печалба. Фокусира се върху намерението си да наеме експерт по високолихвени облигации, който да замести Ленка. Дори убеди себе си. Виж, за Руди не знаеше.

— Какво мислиш за Латвия? — попита Руди. — Смяташ ли, че ще влезе във втората вълна кандидати за Европейския съюз?

За Руди беше типично да зададе технически въпрос като гръм от ясно небе, макар вероятно да си ги намисляше предварително. Но Крис познаваше занаята си и добави от прочетеното в самолета, така че даде убедителен отговор.

Това, изглежда, задоволи Руди.

— Имаш ли актуална оценка на фонда? — попита той.

Това беше моментът, от който Крис се опасяваше, но който не можеше да избегне. Връчи на Руди февруарската преоценка и той я прегледа.

— Но тук пише, че цената е сто двайсет и четири евро. Не беше ли сто трийсет и осем миналия месец? Какво се е случило?

— Това е позицията на „Юрика телеком“, която купихме този месец. Беше нова емисия, но ако искаме да я продадем днес, бихме постигнали цена от седемдесет.

Руди се намръщи.

— Кошмар. Значи фондът е олекнал с колко, с десет процента за един месец? — попита той с намек за подигравателна усмивка. — Това не е много добре.

— Да. Това е най-лошият ни месец до днес — призна Крис. — Но помни, че ти инвестира на сто. Все още правиш добри пари.

— Може и да сме правили в миналото, но сега ги губим, нали?

— „Юрика телеком“ беше позиция на Ленка. — Крис не искаше да го казва, но си беше истина.

Руди вдигна вежди.

— Това не е много джентълменско, нали? Да обвиняваш партньорката си, след като нея вече я няма, за да се защити.

Крис се ядоса, но пое дълбоко дъх, преброи до три и отговори:

— Ленка направи някои много добри инвестиции. Нейни са половината заслуги за общата добра работа на фонда. Но последната й инвестиция, изглежда, не се оправдава.

— Знаеш ли защо ги е купила? — попита Руди.

Добър въпрос, проверяващ нивото на комуникация между тях и косвено колко е осведомен Крис за работата на Ленка. Добър въпрос, на който той не можеше да отговори.

— Тя ги купи, докато бях на почивка.

— Значи може да се каже, че не знаеш нищо за най-голямата позиция на фонда. Позицията, която те тревожи най-много.

— Проучвам я — отговори Крис.

Руди поклати глава.

— Проучваш я. Не съм сигурен, че „Обединените ветерани“ трябва да финансират твоето обучение.

— Повярвай ми, Руди. Ще ти осигуря пари — увери го Крис.

Руди се закиска.

— Както направи пари на „Блумфийлд Уайс“ ли?

Внезапно всичко му се изясни. Той беше тук, за да може Руди да му натрие носа с факта, че бъдещето му е в негови ръце. Руди щеше да си поиграе с него и след това щеше да му забие ножа. Но щеше да се наслади на процеса достатъчно дълго, преди да каже „не“. Добре, Крис бе поискал срещата, така че в известен смисъл грешката си беше негова. Но гордостта му не можеше да остави Руди да се измъкне по такъв начин.

Той се изправи и подаде ръка.

— Благодаря ти за инвестирането при нас, Руди. Но мисля, че отсега нататък фонд „Карпейтиън“ ще бъде по-добре без теб.

Руди — изглеждаше разочарован — стисна протегнатата му ръка.

— Не ме изпращай — каза Крис и излезе.

Загуба на време.

Крис пътуваше с влака от Хартфорд за Ню Йорк. Кипеше от яд. Беше прелетял хиляди километри, за да се срещне с Руди, само за да го обиждат и унижават. Трябваше да се сети. В края на краищата Руди бе показал ясно нежеланието си да го види. Но пък той бе длъжен да опита. Само след лична среща с Руди можеше да е абсолютно сигурен, че няма надежда да го накара да промени решението си.

И сега какво? Да продаде облигациите на дъното на пазара? Да се откаже? Да ликвидира „Карпейтиън“? Може би този път пазарът щеше да го измъкне. Може би, когато се върнеше в Лондон, щеше да има бум на пазара на високодоходни книжа, някой голям купувач на облигациите на „Юрика телеком“ или обявяване на разширяването на Европейския съюз.

Отново разчиташе на капризите на пазара за оцеляването си и ненавиждаше този факт.

Отново се чувстваше безпомощен. Но този път съзнанието му не се върна към катастрофата в „Блумфийлд Уайс“, а към друго време седемнайсет години по-рано.

Беше единайсетгодишен. Баща му бе умрял преди девет месеца. Животът на майка му, по-малката му сестра и неговият собствен се промени драматично. Смениха жилището от къща близнак в приятна затворена уличка с апартамент на седмия етаж в грозен блок. Майка му отиваше да работи през деня в местните магазини за видеоигри и вземаше нощни смени в един склад три пъти седмично. Макар да се гордееше с него, че е влязъл в гимназията, това й носеше допълнителни разходи. Но въпреки безсънието, тревогата за пари, зачервените, с тъмни кръгове от умора очи, той никога не я видя да плаче. Винаги отделяше време за него и Анна, за да изслуша страховете им и да ги утеши. На единайсет години Крис откри, че отново се нуждае от топлината на майчините ръце и че те неизменно са край него.

До една вечер, когато си тръгна късно от училище и се срещна с нея пред магазина. Анна играеше в дома на своя приятелка. Стигнаха бързо до вкъщи и се качиха на вонящия асансьор, изподраскан с графити. Апартаментът им бе в дъното на коридора. Когато наближиха, майка му внезапно ускори крачка и след това затича. Крис я последва. Вратата зееше. Вътре всичко бе наопаки. Майка му изтича до скрина, където той знаеше, че държи много от нещата на баща му. Чекмеджетата бяха отворени. Тя стоеше мълчаливо и гледаше хаоса вътре. Крис колебливо отиде при нея. Часовника на баща му го нямаше. Също и венчалната му халка. Също и няколко медала по шах, които нямаха стойност за никого, освен за майка му. Сватбената им фотография лежеше на пода със счупено стъкло, скъсана.

Тя се разтрепери, нададе някакъв животински вой и след това се разрида. Уплашен, без да знае какво да прави, Крис я прегърна и я отведе до леглото. Тя се разрева като дете. Очите на Крис пареха, но той бе решен да сдържи сълзите си и да й бъде утеха. Прегръщаше я с надеждата да я успокои. Тя притискаше лицето си в гърдите му и плачеше.

Накрая тя спря да плаче. Полежа неподвижно няколко минути, след това седна на леглото и се обърна към него с подпухнало и мокро от сълзите лице. Тъмната й къдрава коса, обикновено толкова внимателно сресана, бе разчорлена.

— Знаеш ли какво, Крис? — попита тя.

— Да, мамо?

— Нещата не могат да станат по-лоши, отколкото са сега, нали? Това просто не е възможно. — Тя подсмръкна и успя да извади отнякъде колеблива усмивка. — Докато ти, аз и Анна сме заедно и си помагаме, нещата могат само да се подобрят. Затова хайде. Да подредим тази бъркотия.

И беше права. Накрая нещата се подобриха. Апартаментът бе почистен. Болката от загубата на баща му се превърна в постоянна тежест. Тя намери по-добре платена работа в една туристическа агенция и успя да купи малка къща. Анна се омъжи и роди две деца. Крис отиде в университета. Майка му беше успяла.

Той също щеше да успее.

Влакът спря на гара „Пенсилвания“ и Крис взе такси към центъра до „Блумфийлд Уайс“. Спомни си вълнението на очакването, което изпитваше в онази сутрин преди десет години, когато за пръв път влезе в сградата с Дънкан и Иън. Взе асансьора до четирийсет и петия етаж. И точно както през онзи първи ден, Аби Холис го очакваше.

Беше почти същата. Носеше бяла блуза и косата й бе здраво вързана отзад. Но дъвчеше дъвка и се усмихна, когато го видя.

— Как си? Радвам се да те видя. — Тя подаде ръка и Крис я стисна. — Ела в дилърската зала. В момента е спокойно. Там можем да поговорим.

Поведе го през бъркотията от бюра, столове, кошчета за боклук, сака, документи и хора към другия край на залата.

Крис се огледа и отбеляза:

— Тук не се е променило много.

— Ръководството непрекъснато говори, че ще ни даде нова зала, но в това няма смисъл. Все още точно това е мястото, където се случва всичко на Уолстрийт.

Ако това беше истина, тогава в този момент не се случваше много нещо на Уолстрийт — което не бе много учудващо за четири часа в понеделник следобед. Стаята беше претъпкана, но хората изглеждаха небрежни и спокойни, повечето гледаха в екраните си, четяха вестници или просто зяпаха. Няколко младежи в бели ризи се майтапеха за нещо. Всичко изглеждаше по-малко заплашително, отколкото преди десет години. Крис вече не очакваше някой да му изкрещи всеки момент да отиде за пица. Всъщност видя двама уплашени курсисти, наведени над бюрата си — сам би могъл да им изкрещи, ако решеше. Не го направи.

Аби работеше в „Общински продажби“ — не бе най-приятният отдел в „Блумфийлд Уайс“. Когато стигнаха до бюрото й, Крис видя Латаша Джеймс, облечена в хубав черен костюм.

— Здрасти, Крис! Как си? — Тя го прегърна. — Много се радвам да те видя. Съжалявам за Ленка.

— Да, ужасно е — каза Крис. — Виждам, че още те държат в „Общински финанси“.

Латаша завъртя очи.

— Работя на горния етаж в ипотечните заеми. Не е толкова лошо. Някои градове наистина се нуждаят от парите, които можем да им осигурим, ако разбираш какво искам да кажа. Всъщност тук правя повече добро, отколкото щях да върша в много други места.

— Да правиш добро в „Блумфийлд Уайс“? Страхотна идея!

— Не е ли справедливо? Сега трябва да бягам — каза Латаша. — Ще се видим пак.

— Тя наистина е добра — отбеляза Аби и седна зад бюрото си. — Печели повече от сделки в сравнение с всички останали мъже на горния етаж, взети заедно. Общинските власти я обичат. И не само чернокожите.

— Много се радвам да го чуя — каза Крис, придърпа един стол и погледна познатите екрани върху бюрото на Аби. — От колко време си на това място?

— От девет години — отговори Аби. — Накрая се измъкнах от лапите на Джордж Калхун. Работата ми е окей. Държа си главата наведена, любезна съм с клиентите, понасям глупостите на шефа и ме държат на работа.

— Това е постижение в днешно време — отбеляза Крис.

Аби се усмихна.

— Чух, че Хърби Екслър те прецакал с конвергентната позиция. Трябваше да се отърват от него, а не от теб.

Крис вдигна вежди.

— Не мислех, че и други го знаят.

— О, всички го знаят — каза Аби. — Но няма да го признаят. Хърби не е човек, когото можеш да поискаш за враг. Нито пък Саймън Биби. Сега той е шеф на „Фиксирани доходи“ в Ню Йорк.

— Е, щастлив съм, че се измъкнах.

Аби дъвчеше замислено дъвката си.

— Извинявай, че бях такава кучка на програмата.

Крис се стресна.

— Ти не беше кучка.

Аби се усмихна.

— О, разбира се, че бях. Исках да съм най-злобната курсова администраторка, която Калхун е виждал. Знам, че той го искаше, и помислих, че това е единственият начин да постъпя на работа в инвестиционна банка. Бях толкова заблудена!

— И те приеха тук — каза Крис.

— Да. Отначало бях точно толкова лоша и тук. После постепенно осъзнах, че е възможно да водиш тих живот и да работиш в „Блумфийлд Уайс“. Просто трябва да знаеш как. Извини ме.

Върху един от панелите се появи светлина и Аби отговори на повикването — поговори приятелски с някого от другата страна на линията и приключи, като му продаде облигации на автострада в Ню Джърси за три милиона долара.

После затвори телефона и попита:

— Докъде бях стигнала?

— До доброто старо време.

— О, да — разсмя се Аби. — Кажи сега с какво мога да ти помогна?

— Исках да те питам нещо за програмата. Мисля, че може да е свързано със смъртта на Ленка.

— Кажи.

— Става дума за Алекс Луброн.

Аби вдигна вежди.

— Алекс Луброн? Мислех, че по тази тема всички отговори знаеш ти, а не аз.

Крис игнорира намека. Знаеше, че трябва да внимава.

— Всъщност исках да говоря с теб за случилото се малко преди той да умре.

— Да видим дали мога да си спомня.

— Разбрах, че тестът му за наркотици е бил положителен.

Аби кимна.

— Да. От нас се очакваше да изкореним злоупотребата с наркотици във фирмата. Може би си спомняш, че двама дилъри бяха хванати да снабдяват клиенти. Добре, идеята бе да се уволнят един или двама служители публично, за да се покаже, че фирмата се е заела здраво с въпроса. Но не искаха да уволняват истински служители, които правеха истински пари. Затова им хрумна идеята да изгонят двама курсисти. Те нямаше да липсват на никого, нали?

Крис се усмихна.

— Както можеш да си представиш, идеята много допадна на Калхун. Затова той организира фалшив медицински тест, който щеше да бъде проведен без предупреждение веднага след финалния изпит. Офисите от Франкфурт и Лондон възразиха, че техните курсисти също могат да станат жертви, така че Калхун бе принуден да ограничи нещата до американците. Но когато взеха пробите, за голяма изненада само един курсист беше положителен.

— Алекс?

— Точно така. Алекс. Нещо повече, той имаше гръб в търговията с ипотеки, който вдигна голям скандал. Калхун говори с Алекс цял следобед. Не съм сигурна точно какво споразумение се постигна. Във всеки случай след смъртта на Алекс всичко това се забрави. „Блумфийлд Уайс“ се нуждаеше от бързо и лесно уволнение на някой, за когото никога нямаше да се чуе отново. Щом Алекс се удави, той се превърна в лошия човек, хванат с наркотици.

— Полицията разбра ли? — попита Крис.

— Не съм сигурна — отвърна Аби. — Душиха около седмица, а след това изоставиха цялото разследване. Но съм сигурна, че ти помниш всичко това.

— Да — каза Крис. — И то много добре.

— Но дали „Блумфийлд Уайс“ ги притисна по някакъв начин, това не мога да знам.

— Какво?!

Аби се огледа.

— Ти какво мислиш, че правим тук? Ние сме една от трите най-големи фирми, които осигуряват общински финанси. Познаваме мнозина общественици.

— Хм.

Аби се наведе напред и прошепна:

— Хайде, кажи ми. Какво все пак стана на яхтата?

Крис въздъхна.

— Алекс се напи. Яхтата се носеше бързо. Морето беше бурно и той падна зад борда. Иън, Ерик и Дънкан скочиха в морето, за да се опитат да го намерят. Не успяха. Честно казано, имахме късмет да намерим и тях. Алекс се удави. — Крис рецитира всичко това с монотонен глас. Всичко бе истина, макар и не цялата.

— Съжалявам — каза Аби. Любопитството й бе изчезнало. — Човек понякога забравя, че при нещастията загиват истински хора.

— Да — потвърди Крис. — Така е.

— След това се носеха слухове. Че не е било инцидент.

— Сигурен съм.

— Стана голям въпрос в личен състав. Разбираш ли, от няколко години те опитваха нов подход при наемането на служители. Помниш ли, че си правил психометрични тестове при постъпване на работа?

— Смътно.

— Добре, едно от нещата, които търсеха, беше крайна конкурентност, агресия и дори безскрупулност. Теорията твърдеше, че инвестиционните банкери трябва да са царе на джунглата — някакви такива глупости.

— Звучи точно като Джордж Калхун — каза Крис.

— Точно. Всъщност мисля, че тази идея може да е била и негова. Добре, много хора, рожба на тази система, бяха средностатистическите пълнокръвни инвестиционни банкери. Но един или двама бяха на границата на психозата.

— И въпреки това „Блумфийлд Уайс“ ги нае?

— Точно така. С отворени обятия. Един от психолозите направи проблем от това. И накрая ние ги спряхме.

— Ти знаеш ли кои бяха тези „гранични психари“?

— Разбрах по-късно кой е бил единият. Стив Мацли. Беше осъден за изнасилване няколко месеца след като напусна „Блумфийлд Уайс“. Не мисля, че беше в твоята програма. Но го наеха горе-долу по това време. Говори се, че докладът на психолога го характеризирал като опасна личност.

— И въпреки това го наеха?

— Точно така. Беше страхотен дилър на държавни облигации. Чист късмет беше, че не работеше тук, когато е извършил изнасилването.

— Боже! Искаш да кажеш, че някой от нас на яхтата е имал същия профил?

— Такава беше клюката. И след Стив Мацли в това имаше някакъв смисъл. Но беше чиста спекулация. Досиетата бяха заключени и конфиденциални. Освен това ти току-що ми каза, че е било нещастен случай, нали?

Крис не отговори на въпроса й.

— Знаеш ли името на психолога, който се е оплакал заради тестовете?

— Не. Съжалявам. Трябва да питаш Джордж Калхун. Той ще може да ти разкаже повече.

— Той още ли е в „Личен състав“?

— Уволниха го преди година.

— О, какъв срам! Нямаше да се случи на някой по-приятен човек.

— Особено след всичко, което направи за нас — ухили се Аби. — И в случай, че си решил да ме питаш, нямам домашния му телефон.

— Няма значение. Ще го открия. Благодаря ти за помощта.

— Няма нищо — отвърна Аби и пак вдигна телефона.

10.

Крис взе асансьора, за да се качи два етажа по-нагоре. Вратите се отвориха в голяма притихнала приемна, пазена от прекрасно поддържана млада жена, която го помоли да седне, предложи му чаша чай и обеща, че господин Асл ще дойде скоро.

Разбира се, това не стана, но Крис нямаше нищо против да почака. Наблюдаваше как десетки хора влизат и излизат през тежката врата с матово стъкло, като всеки път махат с пропуските си към мигащото зелено око върху черния панел. Мислеше за разследването на полицията.

Първите въпроси бяха бързи и лесни. Всички се бяха съгласили да опишат случилото се, включително спора на Дънкан с Алекс, но да пропуснат боя. Само Ленка и Дънкан трябваше да признаят, че наистина са видели падането на Алекс зад борда. Но два дни след първоначалния разпит дойдоха двама детективи, които бяха много по-подозрителни. Изглежда, смятаха, че в историята им има нещо нередно, но не знаеха точно какво. Единият попита Крис дали се е стигало до сбиване и Крис му отговори, че дори да е имало, той не е видял нищо. След това нервите на всички бяха опънати, но чувстваха, че са успели да се придържат към историите си. Дънкан се поколеба и заяви, че ще каже истината, но Ерик и Крис го убедиха, че понеже са лъгали досега, могат да се измъкнат. Накрая Дънкан се съгласи.

Помолиха Иън, Дънкан и Крис да останат в Ню Йорк за още седмица, за да са на разположение за допълнителни въпроси. Това им даде и възможност да присъстват на погребението на Алекс. Прекарваха много време заедно с Ленка и Ерик. Както Ленка, така и Дънкан бяха обезумели и се обвиняваха за случилото се. Иън беше унил и говореше малко. Ленка се напи страшно на два пъти през тази седмица. Двамата с Дънкан не си говореха и винаги бе неловко, когато се намираха в една и съща стая.

Ерик и в по-малка степен самият Крис успокояваха всички, въпреки че Алекс бе по-близък приятел на Ерик, отколкото на останалите. После полицията прекрати случая и тримата британци отлетяха за вкъщи с голямо облекчение.

— Здравей, Крис. Извинявай, че те накарах да чакаш. — Беше Ерик. — Надявах се да се измъкна рано тази вечер и все още го вярвам, но изникна нещо спешно. Ще се забавя още двайсетина минути.

— Мога ли да почакам в офиса ти?

— Съжалявам — отговори Ерик. — Нямаш достъп зад тези врати. В днешно време сигурността в „Сливания и придобивания“ е всичко.

— Разбирам — каза Крис. — Но се питам дали мога да те помоля за една бърза услуга. Мисля утре да се опитам да открия Джордж Калхун. Знам, че е изритан оттук преди година, но не знам къде е сега. Кого мога да попитам?

— Джордж Калхун ли? — повтори Ерик. — Няма проблем. Ще наредя някой да разбере. — И изчезна зад стъклената врата.

Крис забеляза телефон в един тих ъгъл на приемната и попита секретарката дали може да го използва. Нямаше проблем. Той се обади в офиса на „Карпейтиън“. Оли беше там и първите му думи бяха:

— Лоши новини.

Сърцето на Крис се сви.

— Какво има пък сега?

— От „Мелвил кепитал мениджмънт“. Искат да изтеглят инвестициите си.

Крис затвори очи. „Мелвил“ беше малка фирма със седалище в Принстън — управляваше средствата за стипендии на няколко частни колежа в Съединените щати. Те бяха относително малък инвеститор във фонда, с три милиона евро. Но след катастрофалната му среща с Руди изтеглянето на още три милиона бе последното нещо, от което се нуждаеше фондът. Двама инвеститори, напускащи кораба, щяха да са достатъчни, за да подплашат останалите.

— Посочиха ли някаква причина?

— Не. Само, че искат да спазят трийсетдневния предупредителен срок.

Въпреки че предимно Ленка осъществяваше контактите с инвеститорите, Крис се бе срещал с повечето от тях. Но не и с „Мелвил“. Беше им се обадил, за да им съобщи за смъртта й.

— Кой е човекът там?

— Доктор Мартин Жижка.

— Дай ми номера му.

Оли му ги издиктува.

— Благодаря.

— Какво ще правиш? — попита Оли.

— Ще му кажа, че остава във фонда.

— Успех. — И после попита колебливо: — Как мина с „Обединени ветерани“?

— Няма да искаш да разбереш.

Крис затвори и набра номера, който му даде Оли.

— Жижка — отговори един глас толкова тихо, че Крис едва го чу.

— Доктор Жижка?

— Да?

— Обажда се Крис Шчипьорски от фонд „Карпейтиън“.

— А, да. — Не можеше да се каже, че Жижка е доволен от обаждането му.

— Разбрах, че мислите да изтеглите инвестициите си.

— Да.

— За нас „Мелвил кепитал“ е много важен инвеститор и ще съжаляваме за загубата ви. Питах се дали ще е възможно да се срещнем, за да обсъдим въпроса по-подробно?

Както очакваше, Жижка не беше ентусиазиран от това предложение.

— Седалището ви не е ли в Лондон?

— В момента съм в Ню Йорк. Мога да дойда да се видим утре.

— О, разбирам. Утре съм много зает през целия ден.

— Доктор Жижка. Трябва ми само половин час. Както казах, вие сте важен инвеститор за мен. И знам, че бяхте важен и за Ленка. — Крис се намръщи, докато го казваше, но знаеше, че трябва да използва името на Ленка колкото може по-често, ако иска да запази „Карпейтиън“ непокътнат.

Жижка въздъхна.

— Добре. В четири часа. Но наистина само за половин час. Имам среща в четири и половина.

— Това е достатъчно, доктор Жижка. Ще се видим.

Крис тъкмо затваряше телефона, когато Ерик дойде.

— Какво става? — попита той, като забеляза изражението на Крис.

— Не питай. Така ми се пада, щом се обаждам в офиса.

Ерик се усмихна съчувствено.

— Това винаги е грешка. Дай сега да се измъкнем оттук преди да ме хване някой друг.

Излязоха от сградата и точно когато Крис се питаше дали Ерик ще поиска да вземат такси до гарата, вместо метрото, се появи една черна лимузина. Шофьорът изскочи и отвори вратата първо на Крис, а после и на Ерик.

— Това е Тери — представи го Ерик. — Той ще те вземе, за да те откара при Джордж Калхун утре сутринта. Ще останеш да пренощуваш, нали?

— Ако нямаш нещо против.

— Страхотно. Не си струва да пътуваш през нощта.

— И така, къде живееш? — попита Крис, докато лимузината потегляше.

— На Лонг Айланд. В Мил Нек. Намира се точно до Ойстър Бей.

Трябваше им повече от час, за да се промъкнат през трафика. Ерик прекара повечето време на телефона. И това не бе демонстрация. Изглежда, осъществяваше две сделки едновременно. Крис се преструваше, че не слуша, но го правеше, разбира се. Ерик бе отчайващо неясен и непрекъснато повтаряше на хората, че „не мога да говоря сега“, макар и да спомена многократно думите Рим, Милано и Далас. Разговаряше с някой си Серджо за някакъв Джим. Някаква голяма италианска сделка, вероятно с американска компания със седалище в Тексас.

След един особено неясен разговор Ерик се обърна към Крис и каза:

— Направи ми една услуга. Не се опитвай да отгатнеш какво става.

— Разбира се, че не — отговори Крис.

Ерик въздъхна.

— Човек си въобразява, че поне една вечер ще може да си тръгне в пет часа, нали? — След това телефонът му отново изсвири мелодията си.

Накрая излязоха на тесен селски път, извиващ през горите, покрай имения, заобиколени с високи стени. От време на време се виждаше морето, проблясващо на лунната светлина. След няколко километра направиха завой, Тери натисна дистанционното, за да отвори една желязна врата, и колата спря пред бяла къща, окъпана в меката светлина на лампите, разположени стратегически около нея.

— Е, стигнахме — обяви Ерик.

— Това ли е къщата, която ми показа от яхтата? Която каза, че винаги си искал да купиш? Проектът не беше ли на някакъв прочут архитект?

— Майер. Точно така. Бях забравил, че ти я показах. Имаш добра памет.

— Поне онази нощ помня.

— Знам. Хайде, заповядай.

Слязоха от колата и Тери замина. Крис почти очакваше да се появи някой лакей, но Ерик си отключи сам и щом влязоха в огромен вестибюл с широко стълбище, водещо нагоре, викна:

— Привет!

Появи се стройна жена в джинси и по чорапи, с вързана отзад светла коса, и целуна нежно Ерик.

— Крис, това е Каси.

— Здравей — поздрави го тя с приятелска усмивка и подаде ръка. Чу се вик „Татко!“ и във вестибюла се втурна момче със светла къдрава коса, копие на майка си, и прегърна крака на баща си.

— А това е Уилсън.

— Здрасти — поздрави момчето отдолу, между краката на Ерик.

— Здравей — отвърна Крис.

Ерик вдигна момчето на ръце.

— Ще имаш ли нещо против, ако се кача горе и му прочета приказката?

— Не, давай — каза Крис и последва Каси в огромната кухня. Отмина една латиноамериканка, която тъкмо обличаше палтото си.

— Лека нощ, госпожо Каси.

— Лека нощ, Хуанита. Благодаря ти.

Каси наля на Крис бяло вино и отиде до печката, поставена върху нещо като мраморен остров по средата на огромната стая.

— Уилсън е щастлив, че баща му се е прибрал навреме, за да го сложи да спи — каза тя. — Той няма да се забави.

— Работите ли в момента? — попита Крис.

— По няколко часа дневно. Откакто се роди Уилсън и купихме тази къща, изглежда направо срамно да прекарвам цялото си време в града. Имам компания за връзки с обществеността. За щастие, партньорите ми са изключително добри, но все пак има много вечерни събития, на които трябва да присъствам, и това е известно бреме.

— Къщата е много хубава.

— И ние я харесваме. Семейството на Ерик е от околността.

— Знам. Ами вие?

— Аз съм от Филаделфия. Близо до Вашингтон, където, изглежда, се озовава накрая цялото ми семейство.

— Включително Ерик?

Каси се усмихна.

— Вероятно. Той сам може да ви разкаже за това. Кажете ми сега откъде се познавате? Той ми спомена, но ми е трудно да запомня всичките му приятели.

— Бяхме заедно на програмата за обучение в „Блумфийлд Уайс“ преди десет години.

— Все още ли работите там?

Крис се усмихна.

— Не, слава богу.

Каси се разсмя.

— Всички казват това. Просто не знам как Ерик оцелява.

— Той, изглежда, се справя доста добре.

— Не го вярвам — каза Каси. — Убедена съм, че той работи в стаята за разпределяне на писмата. Виждали ли сте офиса му?

— Не.

— Именно. Никой не го е виждал. А той се обажда по клетъчния си телефон на всеки няколко минути за хороскопа си. Прави го, за да мисля, че води важни разговори.

— И после от линията с хороскопа му звънят обратно?

— Е, не знам. Ерик ги разбира тези неща. Той, изглежда, знае всичко за телефоните.

Крис се разсмя. Меган беше права — Каси бе приятна. А също и привлекателна.

— Той казва, че прекарва много време извън страната — отбеляза Крис.

— Не ми се говори за това. — Каси завъртя очи. — Но мисля, че искрено полага усилия да се връща тук винаги, когато може. Налейте си още вино, ако искате.

След двайсетина минути Ерик се присъедини към тях и заедно пренесоха вечерята до трапезарията. Масата, столовете и приборите бяха модерна супердизайнерска изработка, сякаш изобщо не бяха предназначени за употреба на истинска вечеря. Една картина на стената привлече вниманието на Крис — беше картината на рафинерията в пустинята на Саудитска Арабия, която помнеше толкова добре.

— Познах я! — възкликна той.

— Да — потвърди Ерик. — Мисля, че това е най-добрата работа на Алекс. Майка му ми я даде.

— Радвам се, че си я задържал.

Седнаха на масата. Едната стена беше изцяло от стъкло и позволяваше страхотен изглед към залива и мигащите светлини в далечината.

— Това Ойстър Бей ли е? — попита Крис.

— Да — отговори Ерик.

— Родителите ти още ли живеят тук?

— Вече не. Преди пет години баща ми избяга в Калифорния с някаква ужасна жена, по-млада от него с двайсет години. Майка ми така се засрами, че и тя се изсели.

— Съжалявам — каза Крис.

Ерик въздъхна.

— В днешно време тези неща се случват. Но наистина беше голям шок. Татко не изглеждаше такъв тип мъж.

Крис реши да смени темата.

— Това изглежда много вкусно — отбеляза той и си взе от екзотичната салата, приготвена от Каси. И наистина беше. Такова бе и основното ястие — пържоли от риба тон в сос от ананас, а за десерт имаше крем карамел. Вечерта мина много приятно. Накрая Каси обяви, че отива да си ляга.

— Ще пиеш ли един коняк, Крис? — попита Ерик.

— Нека ти помогна първо за чиниите — отговори Крис.

— О, не се тревожи за това — каза Ерик. — Хуанита ще се оправи с тях сутринта.

Крис си помисли колко приятно щеше да е никога да не се занимава с миене на чинии след вечерни събирания, след това последва Ерик в голяма всекидневна с много малко мебели и десетки квадратни метри свободно пространство. В голяма отворена камина проблясваха въглени. Всичко изглеждаше прекрасно, но Крис подозираше, че Уилсън прекарва много малко време тук. Ерик наля две брендита от една шлифована гарафа.

— Благодаря ти за добрата дума пред Руди Мос.

— Няма защо. Как мина?

— Загуба на време — отвърна Крис. — Трябваше да опитам и мислех, че ще мога да го убедя, но той беше неумолим. Предполагам, че просто искаше да демонстрира силата си пред мен. Сигурно изпитва някакво удоволствие от това. Гаден дребосък.

Ерик се усмихна.

— Жалко, че някой толкова умен може да бъде такъв идиот.

— Сега фондът изпадна в истинска беда. Ще трябва да продам някои облигации, за да набавя пари, с които да платя на Руди, а моментът на пазара е неподходящ. „Блумфийлд Уайс“ не иска да ми даде добра цена за онази глупава позиция на „Юрика телеком“, на която ни насади Иън Даруент. А сега и още един инвеститор иска да излезе от фонда. Не знам какво да правя.

— Ти ще прецениш — каза Ерик.

— Ще ми се да имах твоята увереност. Не искам да разочаровам Ленка.

— Не го приемай толкова лично. Тя щеше да разбере.

Не, нямаше, помисли Крис. Щеше да се бори със зъби и нокти за спасяването на „Карпейтиън“. Така трябваше да постъпи и той.

— Откри ли вече Маркъс Луброн? — попита Ерик.

— Не още. Това е утрешната ми задача. След като се видя с Джордж Калхун.

— О, да. За какъв дявол искаш да се срещнеш с него? Той наистина е лош спомен, който бих предпочел да оставя в миналото.

Крис разказа на Ерик всичко за разговора си с Аби Холис. Ерик слушаше внимателно. Когато свърши, Крис го попита за наркоманния проблем на Алекс.

— Знаех, че понякога взема наркотици — отговори Ерик. — Но това не беше нещо сериозно и не представляваше проблем за него. Не разговаряхме много по въпроса.

— Докато не го хванаха?

— Дори и тогава. Разбира се, той наистина се тревожеше за това и когато го попитах, ми каза какво не е наред. Но не искаше да го обсъждаме.

— Аби твърди, че Калхун го заплашвал.

— Сигурно. Нещо ставаше. Но както казах, той не поиска помощ от мен. Уважавах решението му. Бяхме добри приятели и го познавах добре. Проблемът с Алекс бе в това, че понякога просто искаше да го оставят на мира. И това бе един от тези случаи.

— Значи ти не знаеше какво точно става?

Ерик поклати глава.

— И след това не ни каза нищо?

— Нямаше начин — отвърна Ерик. — Просто не беше подходящо. Особено след случилото се с него. Каквито и да бяха проблемите му, те умряха с него.

— Аз се опитвам да разбера как това може да е свързано със смъртта на Ленка — заяви Крис.

Ерик изглеждаше озадачен.

— Не виждам как. Защо трябва да има връзка?

— Знам, че Ленка е искала да каже нещо на Маркъс. Сега съм почти сигурен, че това е било нещо повече от факта, че Дънкан блъсна Алекс в морето. Мислех, че може да има нещо общо с уличаването на Алекс за наркотиците.

Ерик се намръщи.

— Не мога да видя някаква връзка.

Крис въздъхна.

— Може би Маркъс ще може да ми каже. Ако успея да го намеря.

— Може би — каза Ерик. — Обади ми се какво си направил.

Крис се облегна на стола си до пращящия огън и отпи от брендито. Погледна Ерик. Макар да имаше блестящо бъдеще и всъщност да живееше вече в него, в много отношения той бе най-прям от всички приятели на Крис от програмата. Дънкан бе емоционална развалина, Иън бе станал циничен и егоистичен с напредването си, но Ерик все още си оставаше приятел. Той нямаше какво да доказва на Крис и нямаше смисъл Крис да се опитва да се конкурира с него. Радваше се, че именно Ерик, а не Иън, се справя толкова добре в живота.

— Какво има? — попита Ерик.

— О, нищо — отговори Крис. — Още ли възнамеряваш да влезеш в политиката?

Ерик се усмихна.

— Така мисля.

— Изглежда, засега всичко върви по план.

— Отчасти. В „Блумфийлд Уайс“ правя добри пари, но направих и някои успешни инвестиции. Можеш да си създадеш превъзходни контакти в този бизнес; удивително е колко благодарен може да бъде някой шеф на компания, ако му помогнеш да направи най-голямата придобивка в кариерата си. Проблемът е, че нямам достатъчно време за всички глупости. Ще трябва да преценя как да си осигуря повече време. Но да, все още се интересувам от политиката.

— И ще следваш семейната традиция?

Ерик го погледна остро.

— Имаш предвид семейството на Каси? Уилсън е добър човек. Уважавам го. Мога да науча много от него.

На Крис му потрябва един момент, за да осъзнае, че той говори за тъста си. Всъщност Ерик дори бе кръстил сина си на бащата на Каси! Но може би Крис беше прекалено циничен — доста американски семейства правеха така. Крис усети, че Ерик е чувствителен към цялата тази тема.

— Пожелавам ти успех — каза той. — Заслужаваш да стигнеш далеч.

— Ще видим — каза Ерик. Но не се усмихна. Тонът му беше изненадващо сериозен. Очевидно това бе нещо повече от празна приумица. Внезапно лъсна острието на амбицията му, която той държеше добре скрита, но за която бе споменала Меган. И какво лошо имаше в това? Всички бяха амбициозни, включително Крис. В края на краищата нали именно затова бяха наети от „Блумфийлд Уайс“.

11.

Тери отвори вратата на лимузината и Крис се качи. Беше девет часът — Тери вече отдавна бе откарал Ерик в Манхатън, а Каси бе тръгнала в осем, като бе оставила Хуанита да се грижи за къщата и за Уилсън.

— Надявам се, че знаеш къде отиваме — каза Крис на ниско подстриганата руса коса по врата на шофьора.

— В Уестчестър — отговори Тери. — При господин Джордж Калхун. Не се тревожете. Знам пътя.

— Много любезно от твоя страна да ме вземеш — каза Крис.

— Каквото нареди шефът.

— Не знаех, че „Блумфийлд Уайс“ е преминал на лимузини за управляващите директори.

Тери се разсмя.

— А, не. Това е частна уговорка. Шофирам за господин Асл, когато нямам друга работа.

— Разбирам. И каква е тази работа?

— Личен бодигард. Така се срещнахме. Измъкнах господин Асл от сложна ситуация в Казахстан преди две години. И оттогава съм свършил доста неща за него.

Това изненада и заинтригува Крис.

— Не знаех, че Ерик има бодигард. Какво се е случило?

— Опит за отвличане. Измъкнахме се.

— Боже! Инвестиционното банково дело май става по-опасно, отколкото по мое време.

— Всъщност не. Аз просто придружавам клиенти до някои особено размирни части на света. Или при срещи с опасни хора. Дори тогава деветдесет и пет процента от работата ми е просто да наблюдавам и да чакам. Но понякога се налага да използвам подготовката си в действие. Още не съм загубил клиент.

— Значи ще стигна до Уестчестър?

Тери се разсмя.

— Да, ще стигнете до Уестчестър, сър.

Навлязоха в платната на трафика по магистралата на Лонг Айланд.

— Извинете ме за въпроса, но не сте ли роднина на Станислав Шчипьорски? — попита Тери.

— Да. Аз съм негов син. Но ти си първият човек, когото срещам, който е чувал за него. Играеш ли шах?

— Разбира се. Обичам да чета шахматни книги и да преглеждам стари срещи. Имам една книга за царската индийска защита, в която са представени много от неговите игри. Дори има един вариант, който е наречен на него.

— Точно така. Това беше любимият му дебют с черните.

— Вие играете ли?

— Вече не — отговори Крис. — Играех много като момче, но разбрах, че никога няма да стана толкова добър, колкото баща ми.

Разговаряха за шах, докато не стигнаха Уестчестър. Джордж Калхун живееше в класическа американска извънградска къща — дървена, боядисана в бяло, с дълга ивица трева отпред, спускаща се до пощенската кутия и тротоара. Тери чакаше в колата, докато Крис натискаше звънеца.

Отвори Калхун. Беше по-побелял, по-плешив и по-напълнял, с няколко допълнителни бръчки. Изражението на продълговатото му лице с остри черти изглеждаше по-меко и по-горчиво. Не позна Крис.

— Крис Шчипьорски — представи се Крис. — От програмата за обучение в „Блумфийлд Уайс“.

— А, да, спомням си — каза Калхун. — Помня доста добре. Какво искаш?

— Искам да поговорим за Алекс Луброн.

— Алекс Луброн, а? Още един. Добре, влез. — Той въведе Крис във всекидневната. Телевизорът работеше. Даваха реклами за очистителни или нещо подобно. — Седни. Да не си дошъл да ми разкажеш какво се случи наистина?

— Не — отвърна Крис. — Дойдох да разбера какво се е случило в действителност.

— Ти си бил там — изсумтя Калхун. — Трябва да знаеш. Определено ще е интересно, ако можеш да осветлиш и останалите по въпроса.

— Знам какво се случи на яхтата — каза Крис. — Алекс падна и се удави. Интересува ме какво се е случило преди това.

— Преди това ли?

— Да. Алекс не беше ли загазил с наркотици?

Калхун го погледна подозрително.

— Всичко това е много конфиденциално.

Крис издържа погледа му.

— Сигурен съм, че е така — отговори той след моментен размисъл. — И съм сигурен, че след всичките ви години лоялна служба в „Блумфийлд Уайс“, последното нещо, което може да искате, е да обсъждате нещо конфиденциално, което се е случило преди десет години на човек, който отдавна е мъртъв.

Това се оказа подходящата реплика. Калхун се разсмя. Или поне Крис го прие като смях. Всъщност приличаше повече на лай.

— Все още не мога да го повярвам. Двайсет и шест години. Шест месеца преди петдесетия ми рожден ден и те ми връчват уволнението. Какъв шанс имам на моите години да си намеря друга работа?

Крис се усмихна, надявайки се това да бъде прието като съчувствие. Наслаждаваше се на иронията на съдбата. Калхун обичаше да уволнява хора. Бе го превърнал в лична бизнес философия. Ако нечие его се нуждаеше от смаляване, това бе неговото.

— Добре, ще ти кажа. Тестувахме всички американски курсисти след последния изпит. Алекс Луброн беше единственият, който се оказа положителен. Исках го вън от фирмата на другия ден, но шефът на търговията с ипотеки Том Ризман не искаше да го освободим без битка. Затова реших да го накарам да посочи човека, който го е снабдявал. Дадох му време да помисли над това през уикенда. И мисля, че щеше да ни каже. Майка му бе много болна и той имаше да плаща заеми и големи медицински сметки. Освен това, изглежда, се тревожеше какъв ефект можеше да има върху нея неговото публично уволнение и разобличаване. Помоли ни да го запазим в тайна. — Калхун се усмихна. — Голяма грешка. Казах му, че ще го направя толкова публично, колкото мога. Съобщение за пресата, в работата. Той ми беше вързан в кърпа. Сигурен съм, че щеше да говори.

— Но това нямаше ли да е лоша реклама за „Блумфийлд Уайс“?

— Не. В това бе цялата работа. Наехме няколко консултанти по връзки с обществеността, след като онези дилъри бяха осъдени за разпространяване на наркотици. Консултантите казаха, че за „Блумфийлд Уайс“ е жизненоважно публично да демонстрира прочистването си от такива хора.

— И кой се оказа човекът, снабдявал Алекс?

Калхун въздъхна.

— Така и не разбрахме. Той умря преди да успее да ни каже.

— Знаете ли дали е бил някой от фирмата?

— Това не беше сигурно. Можеше да е всеки от портиера до Сидни Стол. Но все си мисля, че ако е бил портиерът, Алекс щеше бързо да ни разкаже всичко.

Крис кимна и попита:

— Продължихте ли разследването след смъртта му?

— Разбира се, че не — отговори Калхун. — След като умря, ние искахме всичко да затихне колкото може по-бързо. Особено когато полицията започна да става подозрителна.

— Помня, че ни задаваха много въпроси.

Калхун се усмихна.

— Истината е, че не ви вярваха. В това беше проблемът. Наложи се да упражним натиск.

— Как го направихте?

— Не знам — отвърна Калхун. — Направиха го на много високо ниво. Единия ден задаваха куп въпроси, а на следващия млъкнаха.

„И слава богу“ — помисли Крис.

— А дали можете да ми разкажете нещо за програмата с психометрични тестове?

Калхун изглеждаше изненадан от смяната на темата, но отговори на въпроса.

— Тя беше много успешна. Психометричните тестове се използват често за преценка на качествата за екипна работа, за лидерските качества и други подобни неща. Аз осъзнах, че всъщност „Блумфийлд Уайс“ не се нуждае точно от това. Наистина, твърдяхме, че е така, точно както всяка друга корпорация в Щатите, но само се заблуждавахме. Трябваха ни победители. Хора, които бяха решени да се изкачат на върха, независимо от цената. Не че използвахме само психометричните тестове при наемането на хора, но те бяха полезен индикатор.

— Тестовете не показаха ли някои хора като гранични психари?

— Не. Искам да кажа, не наистина. Всеки има психически проблеми. Има мнение, че истински успяващите ги имат в повече. Повечето обсебени от амбиция хора са подтиквани от нещо, ако разбираш какво искам да кажа. И това нещо може да се окаже грозно. Но ние не се интересувахме от личните им проблеми. Интересуваше ни само тяхната работа.

— А какво ще кажете за Стив Мацли?

— Подходящ пример. Преди да се премести, той вършеше превъзходна работа за нас.

— Но след това изнасили някого?

Очите на Калхун светнаха.

— Аз не съм виновен за това! Отговорността си е негова.

— Но психологическата оценка не посочи ли висок риск?

— Кой ти каза това? — сопна му се Калхун.

Крис сви рамене.

— Само слух.

Калхун въздъхна.

— Ако четеш доклада пост фактум, е възможно да откриеш индикации за случилото се. Но пост фактум можеш да направиш така с всичко.

— Така е — каза Крис и кимна. Не искаше да отблъсква Калхун. Трябваше да научи още неща от него. — Имаше ли други, за които се изказваше подобна загриженост?

— Не помня — отговори Калхун.

— Хората на яхтата през нощта, когато Алекс умря? Самият Алекс може би?

— Казах ти, че не помня.

— След смъртта на Алекс сте проверили досиетата, нали?

— Нямам представа.

— Какво искате да кажете с това, че нямате представа? Тук не става дума за някоя рутинна процедура с персонала. Това беше голям въпрос. Трябва да помните дали сте проверили досиетата, или не.

— Не си спомням — изръмжа Калхун. — А и да помнех, нямаше да ти кажа. Тези досиета са лични и много конфиденциални.

Крис беше сигурен, че в докладите е имало нещо, което е било от голям интерес за Джордж Калхун. Също така бе сигурен, че Калхун няма да му каже. Нямаше смисъл да настоява.

— Окей, разбирам — каза той. — Ами психолозите, които правиха теста? Нямаше ли между тях един недоволен от процедурите?

— Марша Хорват — изсумтя Калхун. — Помня я. Тя беше тази, която убеди фирмата да изостави програмата.

— Тя ли тестува Стив Мацли?

— Да.

— Имаше ли някой друг, за когото да се е тревожила?

— Не помня.

Крис разбра, че е стигнал до тавана на възможната информация.

— Благодаря ви много, господин Калхун.

— Значи няма да ми кажеш какво се случи наистина? — цинично попита Калхун.

— Вече ви казах. — По неизвестна причина Крис не изпитваше затруднение да го излъже.

— Хайде де. Всички тези въпроси дали някои от приятелчетата ти на яхтата не били куку. Нещо трябва да се е случило.

— Алекс Луброн падна във водата и се удави — каза Крис.

— Окей — съгласи се Калхун — Така да бъде.

Крис стана да си върви, после спря и се обърна:

— Когато влязох, казахте: „още един“. Някой друг ли е питал за Алекс?

— Да. Брат му. Или поне се представи за негов брат.

— Маркъс Луброн. Висок слаб човек?

— Същият. Мърляв. Сигурно не се беше къпал от седмица. Искал да разкрие истината за смъртта на брат си.

— Вие какво му казахте?

— Не много. Такъв човек, нали разбираш… — Той сбърчи нос, за да изрази нещо близко до презрение.

— Не ви ли остави адреса си или други координати?

— Не. Мисля, че и той не ме хареса особено. Но колата му имаше табели от щата Върмонт.

— Табели от Върмонт? Благодаря ви. — Това можеше да улесни откриването му. — Добре, довиждане. — Крис протегна ръка и Калхун я стисна. Щом излезе от къщата и тръгна по алеята, Крис избърса ръката си в панталоните. Надяваше се Джордж Калхун никога да не намери друга работа.

Тери го откара до един скучен бизнес хотел в центъра на града. След като се регистрира, Крис включи преносимия си компютър, влезе в интернет и започна да търси Маркъс Луброн.

Не се оказа толкова лесно, колкото се надяваше. Маркъс Луброн не фигурираше никъде в телефонните указатели на Америка. Имаше двама М. Луброн — един в щата Вашингтон и един в Тексас. Крис им позвъни. Оказаха се Матю и Майк. Маркъс сигурно не бе записан в указателите.

Той потърси „Луброн“ в една от търсачките и откри, че това е име на един текстилен разтвор против гънки. И нещо по-обещаващо — споменаваха се мебели, изработени от някой си Маркъс Луброн в апартамента на богато семейство от Манхатън — семейство Фармилоу. Техният номер бе по-лесен за откриване. Госпожа Фармилоу беше очарована, че Крис е прочел за апартамента й, но не била контактувала пряко с Маркъс Луброн, макар да знаеше, че е дошъл от Върмонт. Тя даде на Крис номера на вътрешния дизайнер, която отначало не искаше да му помогне, но когато Крис я убеди, че е стар приятел от Англия, който много иска да се свърже с Маркъс след десетгодишна раздяла, склони и му даде адреса. Крис потърси мястото на картата. Маркъс живееше в малък град сред планините на щата Върмонт.

Реши да не му се обажда по телефона. Шансовете Маркъс да говори с него по телефона или да се съгласи да се срещнат бяха малки и нямаше смисъл да му показва, че го търси. Много по-добре беше да го изненада. Затова се обади в една пътническа агенция и си запази място в самолета за Бърлингтън на другия ден.

Много по-лесно беше да открие доктор Марша Хорват. Тя имаше офис в Уест Сайд и каза, че можела да отдели на Крис петнайсет минути в девет без петнайсет на другата сутрин. Доволен, че най-после като че ли е постигнал някакъв напредък, той взе такси до гара Пенсилвания и влака за Принстън.

„Мелвил кепитал“ заемаше първия етаж на акуратно боядисана дървена постройка, която приличаше повече на жилищна сграда, отколкото на блок с офиси. Приземният етаж се заемаше от някакъв борсов посредник. Крис пристигна две минути преди четири и бе въведен в офиса на доктор Жижка от една прекалено пълна жена на средна възраст. Помещението беше голямо, с много въздух, два удобни дивана, приятни литографии на колежански сгради по стените, рафтове, пълни с книги и списания, и само един компютър. Изглеждаше много приятно за прекарване на деня далеч от суматохата на пазарите. Късното следобедно слънце светеше през прозореца и хвърляше меки отблясъци върху полираното дърво на бюрото и плешивата глава на мъжа зад него — той четеше някакво списание през очила с форма на полумесец.

Изминаха няколко секунди преди мъжът да остави четивото си настрана и да вдигне поглед. Усмихна се, стана, бързо заобиколи бюрото и протегна ръка.

— Мартин Жижка.

— Крис Шчипьорски.

— Заповядайте, седнете — покани го Жижка и посочи единия диван. Бе дребен мъж към петдесетте, със светлосини очи, които блестяха върху кръглото му лице. — Съжалявам много, че разполагаме само с трийсет минути, но тук е истинска лудница — извини се той и махна неопределено към спокойния си офис.

— Разбирам — отвърна Крис. — Пазарите никога не се успокояват.

— Никога — повтори Жижка и поклати глава.

— Вие управлявате парите на известен брой колежи, нали?

— Точно така — потвърди Жижка. — Бях професор по икономика в колежа „Мелвил“ в Охайо. Те бяха много разочаровани от отношението на фирмите, които ги съветваха за управлението на техния фонд за стипендии. Конфликти на интереси, слаби постижения, липса на персонално внимание. Затова предложих да управлявам парите им. Имах две добри години, разполагам с много контакти в академичния свят и сега съм съветник по средствата на още пет подобни институции.

— И вършите това оттук? — попита Крис, като огледа офиса.

Жижка се усмихна.

— О, самият аз вече не търгувам. Правех го в началото, но сега смятам, че не е необходимо. Раздавам парите на други да го правят, на такива като вас. Аз вземам големите стратегически решения. Смятам, че ако те са правилни, печалбите сами се грижат за себе си. Но това, което, изглежда, никога не успявам да получа в достатъчно количество, е спокойствие и тишина, за да чета и да размишлявам.

Крис помисли, че в това има резон. Осъзна, че има опасност да подцени доктор Жижка.

— И вероятно затова инвестирахте в „Карпейтиън“. Изглеждаше правилно стратегическо решение, нали?

— Отчасти…

— Отчасти?

— Отчасти. Най-вече заради Ленка.

— Познавахте я отдавна?

— Да. Когато започнах в този бизнес, навлязох в пазара на високодоходните облигации. Това беше когато още купувах лично някои ценни книжа. Работех с всички големи брокери, включително с „Блумфийлд Уайс“. Докато останалите бяха доволни да ми продадат всякаква емисия, стига да е една от техните, Ленка ми продаваше само облигации, които вършеха работа. Въпреки че бях само дребен клиент, тя се грижеше за мен. И накрая й възложих целия си бизнес. Печалбите бяха добри и тя никога не злоупотреби с доверието ми. Разбирахме се добре — родителите ми бяха от едно малко градче до Прага. Затова, когато ми каза, че създава „Карпейтиън“, си помислих: „защо да не я подкрепя?“. Тя го заслужаваше. И досега фондът работеше чудесно. Проблемът е, че някои от надзорниците непрекъснато задават въпроси за него. Той някак си изпъква в нашия списък с инвестиции.

Жижка направи пауза и свали очилата си.

— Бях шокиран от новината за убийството й. Ужасно! — Той поклати глава и разтърка очите си. После вдигна поглед към Крис. — Но сега, когато я няма, моментът ми се струва подходящ да изляза от фонда, като се имат предвид всички останали фактори. Сигурен съм, че разбирате.

Крис наистина го разбираше. Но не можеше да си позволи да се съгласи.

— Все още ли мислите, че стратегическият аргумент е най-важен? И че когато централноевропейските икономики бъдат интегрирани в Европа, ще има възможности за печелене на пари?

— Да, мисля, но… — Жижка сви рамене.

Крис се впусна в сладкодумните си обяснения за възможностите в Централна Европа, изложи възгледите си за икономическите възможности там, положителната история на фонда от създаването му и как сегашната паника на пазара осигурява шанс за правене на повече пари. Жижка слушаше учтиво, но Крис забеляза, че не постига нищо. Жижка беше инвестирал, за да подкрепи Ленка. Сега Ленка си бе отишла и той нямаше причина да остане ангажиран с фонда. Решението му бе взето.

Минутите отминаваха. Неговият половин час почти изтичаше. Крис се изправи, за да си върви.

— Благодаря ви, че ме изслушахте, доктор Жижка.

— Това е най-малкото, което можех да направя — отговори той. — В края на краищата вие бяхте партньор на Ленка.

— Бях. — Крис се ръкува с Жижка. Почтен човек. Честен човек. Напълно различен от Руди Мос. — Знаете ли, все още се чувствам неин партньор. Сякаш тя все още е тук и наблюдава над рамото ми. „Карпейтиън“ все още е нейна фирма. Тя ми вярваше и аз няма да я разочаровам.

Очите на Жижка бързо фиксираха Крис.

— Сигурен съм в това.

— Ще размислите ли? — попита Крис. — Ако не заради мен, то заради нея?

Жижка се колебаеше. Изглеждаше така, сякаш щеше да каже нещо, но после отиде до вратата и я отвори.

— Довиждане — каза той. — И успех.

Крис се върна в хотела. Беше потиснат. Жижка наистина не бе казал, че все още държи да изтегли парите си. Но не бе споменал и че ще си промени решението. Крис се обади на Оли у тях. В Англия беше почти полунощ, но Оли не се разсърди. Пазарът се беше сринал още повече; цените бяха паднали. Нямаше някакво вълшебно предложение за облигациите на „Юрика телеком“. Но Оли беше ентусиазиран. Смяташе, че последните новини за словашката икономика са окуражаващи и че инвеститорите все още не са реагирали на тях. Първата реакция на Крис бе да му нареди да изчака завръщането му. Но Оли наистина бе убедителен и сега, без Ленка, Крис трябваше да започне в най-скоро време да му се доверява. Защо не сега? И каза на Оли да купи словашки облигации на сутринта. Оли не попита за „Мелвил“, така че Крис не му каза нищо по въпроса.

Затвори телефона и огледа стерилната си хотелска стая. Нямаше да понесе да се измъчва цяла вечер в нея и затова свали костюма, преоблече се в други дрехи и излезе. Беше гладен. Запъти се към Ийст Сайд, към старите места. Намери едно заведение на Седемдесет и първа улица и Второ авеню, което той, Дънкан и Иън посещаваха често, и прекара един приятен час, като изпи две бири и погълна обемист бургер със сирене. Мислеше си за добрите времена на онова лято в Ню Йорк преди десет години.

Щеше му се да бе познавал по-добре Меган тогава. Сега, от дистанцията на годините, знаеше, че цялото прекарано време с Тамара е било пълна загуба. Разбира се, това никога не можеше да се случи — той никога нямаше да успее да я отнеме от Ерик. Но мисълта бе приятна. Скоро щеше да я види пак. Тази мисъл също бе приятна.

Тръгна бавно към хотела. През март в Ню Йорк беше студено, започна и да вали. Температурата сигурно бе малко над нулата и студените тежки капки шибаха лицето му. Беше добре, че тогава го изпратиха на втората годишна програма — ако беше преживял пет месеца в мрака, студа и дъжда, сигурно нямаше да прекара толкова добре. Сега бе трудно да си представи жестоката жега и влага в Ню Йорк през онова лято. Дъждът се засили. Той гледаше надолу към тротоара и ускори крачка, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото. Единственото му желание бе да се прибере в топлия хотел.

Внезапно силен удар в гърба го запрати към един вход и той се стовари върху някаква метална врата. Опита да се обърне и усети до бузата си студена стомана. Опита се да обърне глава, за да види нападателя си, но ножът се вряза в бузата му. Успя да зърне черен шал, мустаци, тъмни очила, вълнена шапка и дълга тъмна коса под нея. Мъжът беше по-нисък от него, но бе силен и решителен.

— Не мърдай — изсъска дрезгав глас. — И слушай.

Бузата на Крис пареше. Той почувства как кръвта се стича към челюстта му. Остана неподвижен.

— Ще ти го кажа само веднъж — прошепна гласът с добра имитация на Марлон Брандо. — Няма да задаваш повече никакви въпроси. Ще се качиш на следващия самолет за вкъщи. Ще забравиш всичко за Ленка. Разбра ли?

— Да — успя да каже Крис.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Окей. Аз ще те наблюдавам. — След това ножът се отдръпна, мъжът го удари в ребрата и Крис се преви на две. Успя да си поеме дъх, изправи се и видя бягаща фигура. Огледа се. Забеляза една жена, която бе наблюдавала с отворена уста цялата сцена от другата страна на улицата. Тя хукна и изчезна в противоположната посока. Други свидетели нямаше.

Крис пипна бузата си. Беше цялата в кръв. Той затича към хотела.

Портиерът бързо намери пакет за първа помощ и предложи да повика полицията, но Крис каза, че няма смисъл, тъй като не е ранен зле и нищо не му липсва. Взе пакета и се качи в стаята си. Дишаше тежко и трепереше.

Тръгна направо към банята, като притискаше носната си кърпа до бузата.

Погледна огледалото и замръзна. На него с кръв бе написано: „Аз убих Ленка“.

Запрепъва се към спалнята, отпусна се тежко на леглото и покри лице с ръце. Сега трепереше целият. Кой беше този човек? Къде се намираше? Да не би пък да беше в стаята?

Скочи и провери зад завесите, в гардероба и в банята зад завесата на душа. Разбира се, нямаше никого. Седна отново на леглото и опита да се стегне. След пет минути, когато спря да трепери, повика управителя на хотела.

Управителят пристигна, последван бързо от двама униформени полицаи. Бяха едри мъже и изглеждаха едновременно заплашителни и успокояващи. Водеха си бележки. Интересът им нарасна значително, когато чуха, че Ленка е жертва на убийство, а след това спадна при информацията, че престъплението се е случило в Чешката република, която Крис трябваше да произнесе по букви. Попитаха го дали мъжът, убил Ленка, е същият, който го е нападнал тази вечер.

Крис се замисли. Дрехите, макар и подобни, бяха различни. Мустаците можеше да са същите. Не си спомняше да е видял дълга къдрава коса в Прага. Но тичането бе същото.

Полицаите не бяха убедени, че това може да послужи като сигурна идентификация, но все пак го записаха. След това радиостанцията им изпука — викаха ги на някакво място, където се стреляше, и те си тръгнаха.

Управителят се суетеше около Крис. Каза, че нямал представа как някой е могъл да мине покрай рецепцията и да влезе в стаята му. Крис подозираше, че това е лесно. Управителят му даде друга стая и Крис настоя персоналът на хотела да бъде особено внимателен и да не дава на никого номера на новата му стая. Управителят изсипа куп уверения и после го остави сам.

Крис се изкъпа и си легна. Не можа да заспи. Предупреждението беше съвсем ясно. Някой искаше той да спре да задава въпроси. Ако не го направеше, сигурно щяха да го убият. И човекът, изрекъл заплахата, изглеждаше напълно способен да я осъществи. Как трябваше да постъпи той?

Очевидният отговор беше да се откаже и да си върви у дома. Крис реши да прекрати резервацията си за Върмонт и да отлети за Лондон на следващия ден.

След като взе това решение, си помисли, че облекченият му мозък ще му позволи да заспи. Но това не стана. Един глас запротестира някъде дълбоко в него. Нарече го страхливец. Безгръбначно. Прошепна името на Ленка. Крис се опита да не го слуша, но гласът не го оставяше на мира — изтъкна, че ако някой толкова много иска да го спре, значи той сигурно се намира на ръба на важно откритие. Нещо за убийството на Ленка. Ако постоянстваше, щеше да открие кой я е убил.

Но защо трябваше да го прави? Той не беше герой. Не бе негова работа да разкрива престъпления. Ленка беше мъртва; не можеше да я върне.

Той знаеше как би постъпил дядо му. Би рискувал живота си, за да открие какво се е случило с Ленка, точно както го бе рискувал многократно преди петдесет години.

Но дядо му беше фанатик. Непоправим досадник.

„Ами баща ти?“ — попита гласът. Този тих човек с твърди принципи също нямаше да се откаже. Той бе имал куража да избяга от комунистите. И да се придържа към идеалите си сред по-консервативните си сънародници в Халифакс. А майка му? Жената, която се бе борила с толкова много лишения, за да даде на него и на сестра му всяко предимство, което бе в състояние да осигури? Тя никога нямаше да се откаже и да отлети за вкъщи.

Той бе обърнал гръб на тези хора, когато бе постъпил в университета, и по-късно, когато бе навлязъл в инвестиционното банково дело. Бе искал да стане различен, по-добър, по-успял, по-богат, и да, по-добър англичанин. Но не се бе получило точно така. Беше стигнал близо: поне доказа на себе си, че е добър дилър, можеше да печели добри пари, можеше да не обръща внимание на ежедневните измами на хора като Иън Даруент или Хърби Екслър. Но после системата го отхвърли, несправедливо го изстреля върху купчината с боклук от изгорели, токсични дилъри, игнорирани и оставени да гният.

Разбра, че има избор. Можеше да остане в света на „Блумфийлд Уайс“ и Джордж Калхун, или можеше да постъпи като родителите си, дядо си и Ленка.

Ако искаше да живее в мир със себе си, колкото и кратък да беше този живот, изборът бе само един. Той го направи и бързо заспа.

12.

Събуди се уплашен. Знаеше, че е направил правилният избор, но се страхуваше от последиците. Гордееше се със способността си да преценява риска и съзнаваше, че има защо да се страхува.

Но разполагаше с малка отсрочка. Беше в безопасност, докато преследвачът му не научеше, че е решил да не се поддава на заплахите. Колкото по-дълго този непознат мислеше, че може да се е отказал, с толкова по-дълга отсрочка разполагаше.

Закуси в убежището на стаята и опакова багажа си. Хвана такси пред хотела и то запълзя през града към тунела „Линкълн“. После, докато колата се намираше пред един червен светофар, каза на шофьора да потегли на север. Погледна през рамо. Улиците бяха пълни с коли, пътуващи във всички посоки. Ако някой го следваше, можеше да го е изгубил. Но можеше и да не е така. Той насочи таксито наляво и надясно по няколко пресечки, преди то да поеме с висока скорост по Десето авеню към Горен Уест Сайд. Невъзможно бе да се разбере дали го следят. Шофьорът индиец го помисли за луд, но не каза нищо.

Офисът на доктор Марша Хорват се намираше в пететажна сграда в тиха пресечка. Крис изскочи от таксито, даде на шофьора голям бакшиш и бързо огледа празната улица, преди да се шмугне в сградата. Беше девет без десет и доктор Хорват го очакваше.

Тя бе на около петдесет години, с къса прошарена коса и авторитетен вид. Офисът й бе истински — не стая за консултации. Нямаше кожена кушетка, нито растения в саксии. Картотеки, таблици по стените, компютър и скъпо, но работно бюро. Приличаше повече на работното място на някой управленски консултант, отколкото на психолог.

Тя не разполагаше с много време и му даде да го разбере.

— Как мога да ви помогна, господин, ъ-ъ…?

— Шчипьорски. Бих искал да поговоря с вас за „Блумфийлд Уайс“.

— Разбирам. „Блумфийлд Уайс“ бяха мои клиенти. Въпреки че отношенията ни се прекратиха преди много години, моето задължение за конфиденциалност все още е в сила.

— Разбирам — каза Крис. — Тогава може би ще е добре аз да говоря, а вие след това да решите какво можете да ми кажете.

— Продължавайте.

— „Блумфийлд Уайс“ ме наеха като дипломиран курсист преди десет години. Бях подложен на психометрични тестове като част от процеса за набиране на персонал. Така и не научих резултатите и честно казано съм забравил всичко за тези тестове. Но разбирам, че фирмата ги е използвала, за да подбере, така да се каже, агресивни индивиди.

— Това е вярно.

— И вие сте били един от психолозите, които са правели тестовете?

— Това също е вярно.

— Какво мислите за техния подход?

Доктор Хорват най-после се усмихна и част от предпазливостта й я напусна.

— Отначало бях заинтригувана. Струваше ми се, че винаги има известно лицемерие в начина, по който компаниите твърдят, че търсят у служителите си всички благородни добродетели. Една от силните страни на психометричното тестуване е, че то не показва непременно хората като добри или лоши. Там не минаваш и не се проваляш. Различните хора имат различни силни и слаби страни, което означава, че са повече или по-малко подходящи за различни роли. „Блумфийлд Уайс“ съзнаваше, че много от успяващите хора в тяхната организация имат черти, на които ние психолозите гледаме с лошо око.

— Като например?

— Ако сте работили там, съм сигурна, че сте ги видели. Агресия. Желание да се победи на всяка цена. Способност да се лъже и мами. Способност да се манипулират други хора. Определено безразсъдство. Дори склонност към насилие.

— Насилие?

— Много дилъри са агресивни хора, не мислите ли?

— Някои от тях — каза Крис.

— Цивилизованото общество сублимира тенденцията към насилие по различни начини. Най-очевидният е занимание със спорт или наблюдаването му. Но търговията на финансовите пазари, изглежда, е друг такъв начин. Не ми казвайте, че не сте забелязали грубия език, перченето, желанието да се доминира в брокерската зала?

— Забелязал съм го — призна Крис.

— Добре, ние търсехме такива неща.

— И какво не беше наред?

— Страхувам се, че не мога да кажа.

Доктор Хорват го гледаше безизразно.

— Разбрах, че като един от психолозите, отговорни за тестуването, вие сте изразили загриженост за някои от курсистите. Опасявали сте се, че те могат да се окажат опасни. Предупрежденията ви са били игнорирани и кандидатите са били наети въпреки тях. Един от тези хора, Стив Мацли, впоследствие е бил осъден за изнасилване. Интересува ме дали там е имало и други, които са ви разтревожили.

— Може и да е имало — каза доктор Хорват. — Дори да е така, аз не бих могла да ги обсъждам с вас. И не съм сигурна какъв е вашият интерес в цялата тази работа. Не работите вече за „Блумфийлд Уайс“, нали?

— Не, напуснах преди три години. Но бях свидетел на смъртта на един от курсистите в моята програма. Алекс Луброн. Той падна от една яхта и се удави. Знаете ли за това?

— Да — отговори доктор Хорват. — Обстоятелствата не бяха ли подозрителни?

Крис трябваше да внимава. Доктор Хорват не бе задължена да запази разговора им в тайна и затова той трябваше да внимава да не каже нещо, което можеше да бъде използвано срещу него, срещу Дънкан или който и да било от тях по-късно.

— Навремето смятах, че обстоятелствата са ясни — отвърна той. — Но сега не съм толкова сигурен. Една от другите курсисти на лодката — Ленка Немечкова — беше убита в Прага преди две седмици. — При тези думи веждите на доктор Хорват подскочиха. — Вярвам, че може да има някаква връзка със случилото се на яхтата.

— Каква връзка?

Крис въздъхна.

— Не знам.

— И какво искате от мен?

— Ако ви дам имената на хората на яхтата, ще може ли да ми кажете дали сте били разтревожена за някой от тях?

— Краткият отговор, господин, ъ-ъ… е „не“. По причини, които вече обясних.

Независимо от това Крис продължи:

— Бяхме седем души. Аз, Ленка, Алекс, Дънкан Джемъл, Иън Даруент, Ерик Асл и една друга жена, която не беше в програмата. — Той изброи бавно имената, като наблюдаваше внимателно лицето на доктор Хорват. Нищо. Тя дори не мигна. — Напомня ли ви нещо някое от тези имена?

— Ние с колегите ми пазим личните данни на всички тези хора в най-строга тайна. Същото се отнася и за самия вас. Въпреки че не одобрявах подхода на „Блумфийлд Уайс“ в тази програма, трябва да уважавам тази конфиденциалност.

— Но, доктор Хорват! Вече убиха моя приятелка. Самият аз бях нападнат снощи от някакъв мъж с нож. — Крис посочи порязаната си буза. — Моля ви. Поне ми кажете, ако е нямало нищо в тестовете на всеки от нас.

Доктор Хорват погледна към тавана в продължение на един дълъг момент, после решително върна погледа си върху Крис. И не каза нищо.

— Не можете да ми кажете това, нали?

Пак нищо.

Крис се наведе напред. Изгаряше от желание да я убеди.

— Имало е нещо нередно с един от тези хора. Кой именно? Не е необходимо да търсите имената в картотека. Едно от тях ви говори нещо, нали? Помните го и след десет години.

Доктор Хорват погледна часовника си.

— Оценявам сериозността на вашето разследване. Но не мога да ви помогна. Абсолютно не мога. А сега имам уговорена среща за девет часа.

Крис разбра, че няма да научи нищо повече. Но бе сигурен, че все пак е научил нещо.

— Благодаря ви, доктор Хорват. Ако промените решението си, това е визитната ми картичка. И… — Той спря. Това, което искаше да каже, беше драматично, но трябваше да се каже. — Ако по някое време през следващите две седмици научите, че нещо се е случило с мен, моля спомнете си този разговор и предайте информацията където трябва.

Очите на доктор Хорват се присвиха. Той знаеше, че прилича на параноик, но се надяваше тя да е разбрала, че не е луд.

— Ще го направя.

Крис излезе. Докато си обличаше палтото, видя как доктор Хорват търси нещо в едно чекмедже на картотеката.

Наетата кола с двойно предаване изкачваше хълма и гумите някак успяваха да зацепят по утъпкания сняг. Крис знаеше, че не го следят. За да се увери, просто трябваше да погледне назад и надолу към магистралата на няколко километра отзад и на стотина метра под пътя си. Бе взел такси до летище „Нюарк“, беше се повъртял в залата за заминаващи международни линии и се бе качил на висящия еднорелсов вагон към терминала за Бърлингтън. Засега никой не знаеше къде се намира.

Във Върмонт имаше сняг. Долината сигурно щеше да е красива в някой слънчев ден, но сега небето бе оловно, тъмните облаци обгръщаха планината само на шейсет метра над него и Крис гонеше машината с двойно предаване доста над възможностите на обикновена кола. Засега нямаше поднасяния. Което си бе чист късмет, тъй като от лявата му страна зееше трийсетметрова пропаст.

Окуражаваха го ясните следи от друга кола по пътя пред него. Някой друг беше минал оттук след последния навалял сняг. Щом те се бяха справили, щеше да изпъпли и той.

На около осем километра от магистралата взе един завой и излезе на планинска поляна. На полегатия склон имаше боядисана в бяло къща, а до нея голяма червена постройка — обор или плевник, а от комина на къщата се издигаше дим. Кола с двойно предаване, подобна на неговата, стоеше отвън. С чувство на облекчение от благополучното си пристигане, Крис паркира до нея и слезе. След топлината в колата студът го обгърна и почти спря дъха му. Той погледна към небето. Май пак щеше да завали сняг.

Запъти се към входната врата и още преди да изкачи стъпалата тя се отвори. Една висока жена с дълга посивяла коса го изгледа подозрително.

— Добър ден — каза той. — Мога ли да вляза? Навън е ужасно студено.

— Какво искаш?

— Да видя Маркъс.

Жената се поколеба, но накрая го пусна да влезе. Въведе го в топла всекидневна и го покани да седне. Той се настани върху странно изглеждащ тумбест дървен стол, който се оказа изненадващо удобен. Жената седна на пода до печката. Стаята беше украсена с тъкани в индиански стил. Имаше и други мебели в стил, подобен на стола, на който седеше Крис, десетина делви, боядисани в примитивни кафяви и зелени цветове. Телевизор нямаше.

— Произведение на Маркъс ли? — попита Крис и потупа стола.

Жената кимна. Имаше гладко и спокойно лице. Въпреки че косата й бе прошарена, не изглеждаше много по-възрастна от Крис.

— Той тук ли е?

— Излезе. Ще се върне всеки момент.

Крис чу щракване на метал и вдигна поглед. На прага стоеше висок мъж с дълго палто. Държеше пушка, насочена право към него.

Крис бавно се изправи и вдигна ръце. Знаеше, че ще е трудно да говори с Маркъс. А дулото на пушката не правеше задачата му по-лесна.

— Няма нужда от това — каза тихо той.

— Аз пък мисля, че има — изръмжа Маркъс.

Говореше като Алекс и приличаше на него, само че беше по-висок. Имаше същото слабо лице и тъмни вежди. Четината по бузите му напомни на Крис за Алекс в една неделна вечер. Разбира се, Маркъс изглеждаше по-възрастен с повече от десет години и му липсваше чувството за хумор на Алекс. Поне сега, докато държеше пушката.

— Маркъс, моля те — обади се жената.

— Мълчи, Анджи. Нямам доверие на този човек.

— Свали пушката — настоя тя.

— Не. Ще си я държа. Кажи сега как се казваш.

— Крис. Крис Шчипьорски.

— Така си и мислех. Не ти ли казах, че не искам да говоря с теб?

— Да, каза ми. Но аз искам да говоря с теб. И затова съм тук.

— Добре. Сега се обърни и излез оттам, откъдето си влязъл.

Крис пое дълбоко дъх.

— Моля те, Маркъс. Изминах дълъг път, за да се срещна с теб. Дай ми десет минути.

Маркъс се намръщи и веждите му се сключиха.

— Е, щом вече си тук… Говори.

Крис седна. Маркъс седна срещу него. Анджи гледаше внимателно от мястото си на пода. Пушката лежеше върху коленете на Маркъс и сочеше към Крис.

— Разкажи ми какво се случи на яхтата.

— Добре. — Крис не можеше да отмести поглед от пушката и му бе много трудно да подреди мислите си. Но щом бе стигнал дотук, нямаше смисъл да лъже. Разказа на Маркъс доста подробно за вечерта на яхтата. Напрегнатият поглед на Маркъс ловеше всяка дума.

— И това е всичко? — попита Маркъс накрая.

— Да, това е всичко.

— Нищо ли не пропусна?

Крис поклати глава.

— Ако е станало така, защо не казахте на полицията?

— Не искахме Дънкан да попадне в беда.

— Защо не? Той е убил брат ми, нали?

— Беше случайна злополука. Той не събори нарочно Алекс в морето. Беше пиян.

— Значи ти си го прикрил. Мислех, че Алекс ти е бил приятел. — В гласа на Маркъс кипяха гняв и презрение.

— Така беше — потвърди Крис. — Затова трима от нас, включително Дънкан, рискуваха живота си в опит да го спасят. Имаха голям късмет, че не се удавиха всички. Накрая мислех, че няма да успеем да открием Иън.

— За съжаление сте го открили — измърмори Маркъс.

Крис не обърна внимание на забележката.

— Бедата е — каза бавно Маркъс, — че не се е случило това.

Крис сви рамене. Беше казал на Маркъс истината. Не можеше да направи нищо повече.

— Вие, инвестиционните банкери, никога не преставате да лъжете, нали?

— Аз не лъжа, Маркъс.

— Как мога да ти повярвам? Нали си излъгал полицията. — По лицето му премина презрителна усмивка. — Знам за полицейското разследване. Преди няколко месеца преглеждах някои стари неща на майка ми и там имаше писмо до нея от леля ми, в което пишеше как полицията подозирала, че смъртта на Алекс е убийство. Обадих се на леля и тя каза, че веднага след смъртта имало подозрения, но после те не се потвърдили. От време на време ходя до Ню Йорк, за да продавам мебелите си, така че следващия път, когато бях там, открих един детектив, работил по случая. Той каза, че изпитвал подозрения. Върху челюстта на Алекс имало синина от удар. Той мислел, че всички вие лъжете. После шефът му внезапно наредил да забрави всичко по случая. И той го забравил. Но не и аз.

— Затова ли отиде да търсиш Ленка?

— Да. Отначало опитах с Ерик Асл, но той дори не пожела да ме приеме. Човекът, който е ръководел програмата за обучение, също не можа да ми помогне много. Твърде скоро разбрах, че повечето хора от онази яхта са в Лондон, така че отидох да ги намеря. Ти беше някъде извън страната, но говорих с чехкинята. Ленка.

— Която ти е разказала същото като мен — отбеляза Крис.

— Повече или по-малко.

— А после откри Дънкан и го навика?

— Да.

— Какъв е проблемът тогава?

— Не съм сигурен — отвърна Маркъс. — Но има проблем.

— Да не е нещо, което ти е казала Ленка?

Маркъс не отговори.

— Знам, че Ленка ти е изпратила писмо по интернет с думите, че има да ти казва нещо важно. Ти си отговорил, че ще й се обадиш. Направи ли го?

Маркъс кимна.

— Тя какво каза?

— Каза, че планира пътуване до Америка след две седмици и искаше да дойде тук да ме види. Уговорихме се за дата.

— Тя каза ли за какво иска да говори с теб?

— Попитах я. Каза, че е във връзка със смъртта на Алекс. И че може да ми каже подробностите само на четири очи.

— Каза ли защо?

— И това я попитах. Отговори, че имала да ми казва нещо, което имам право да знам, но се тревожела за това какво мога да направя с информацията. Каза, че щяло да е по-добре да го обсъдим при лична среща.

— Значи нямаш представа какво е било това „нещо“?

— Тя обясни само, че каквото ми е разказала за случилото се, всъщност не се е случило. Попитах я Дънкан ли е блъснал Алекс в морето, или не. Имам предвид, че човек не може да сгреши за такова важно нещо. Ленка отговори, че го е направил, но че Алекс не е умрял така.

Крис го погледна изумено.

— Какво е искала да…

— Не знам. Попитах я, но тя не искаше да ми каже нищо повече. Кажи ми ти.

— Какво? — попита Крис.

— Как умря брат ми?

— Нямам представа.

— Ти си бил там. Какво се случи? Всички заедно ли го хвърлихте в морето? Набихте го до безсъзнание и го изхвърлихте в морето? — Маркъс повиши глас. — Кажи ми, за бога!

— Не знам — отговори Крис. — Наистина не знам.

— Но как е възможно? — попита Маркъс. — Нали си бил там.

Крис сви рамене.

— Всички вие ще прикриете случилото се, нали? И после един от вас ще дойде тук и ще убие и мен. — Очите му светнаха. — Затова ли си дошъл тук? Стани!

Крис не помръдна.

— Казах: стани! — Дулото на пушката затрепери.

Този път Крис се подчини.

— Претърси го, Анджи.

— Какво? — Анджи го погледна така, сякаш е луд.

— Може да има пистолет.

— Нямам пистолет — каза Крис.

— Претърси го. Аз не мога. Трябва да го държа на мушка.

— Добре. — Анджи леко прекара ръце по краката на Крис, после претърси палтото му. — Няма нищо.

— Провери колата!

Анджи погледна Маркъс, после Крис.

— Ключовете?

— Отключена е — каза Крис.

Той седна отново. Двамата с Маркъс чакаха Анджи. Кафявите очи на Маркъс светеха от гняв.

— Знаеш ли, ти приличаш на него — отбеляза Крис.

— Не е вярно.

— Мисля, че приличаш.

— Той е мъртъв.

— О, стига вече — каза Крис. — Знаеш какво имам предвид.

— Не знам как сте могли да постъпите така — заяви Маркъс. — Да излъжете. Всички твърдите, че е бил ваш приятел. Защо не постъпихте като приятели?

Крис усети как в гърдите му се надига гняв.

— Какво искаш да кажеш с това „защо не сме постъпили като приятели?“ Нямаш представа как се чувствахме заради смъртта на Алекс. Всички бяхме станали добри приятели през онова лято. Всички харесвахме Алекс, и с основание. Той беше добър човек в място, където добрите хора не бяха много. Огряваше цялото място. Беше забавен.

Маркъс слушаше с неохота. Анджи се върна и поклати отрицателно глава.

— Това почти унищожи Дънкан — продължи Крис по-тихо. — Също и Ленка, макар тя да го преодоляваше по-добре. Дори сега онази вечер е непрекъснато пред очите ми. И особено сега. Сигурен съм, че е ужасно да загубиш брат си. Но не е много забавно да загубиш и приятел, особено когато се случва пред очите ти и не можеш да направиш нищо.

— Знаеш ли — каза Маркъс, — бях много разочарован, когато той стана инвестиционен банкер. Беше добър художник. Виждаш ли онази картина там? — Той посочи над рамото на Крис към една картина с рафинерия през нощта — метални дъги, оранжеви отблясъци и ярки халогенни светлини. Тя не се виждаше от прага, така че Крис не я бе забелязал на влизане. Изглеждаше напълно не на място в тази стая, но очевидно бе окачена с гордост.

— Той я нарисува. Спечели с нея награда в колежа. Бе започнал да продава някои от работите си, а после се отказа от всичко това, за да отиде на Уолстрийт. Добра е, нали?

Крис кимна и се изненада от нахлулите в очите му сълзи пред тази осезаема следа от Алекс. Премигна и погледна Маркъс право в очите.

— Ти прости ли му някога?

— Какво искаш да кажеш?

— Съжалявам. Не трябваше да го казвам. — Но Крис можеше да съди по подозрителния поглед на Маркъс, че е отгатнал правилно.

— Прав си. Не му простих. Бях с две години по-голям. Тогава, в края на осемдесетте, всички искаха само да получат хубава работа и да печелят пари. Повръщаше ми се от това. Аз исках да пътувам. Да видя света. Да остана със себе си. Да се развия като съзидателно човешко същество. Алекс бе малкото ми братче и мислеше по същия начин.

Крис усети, че в Маркъс се е насъбрало силно желание да говори за брат си и сега, когато имаше възможността да го освободи, то преодоляваше недоверието му. Опита се да го окуражи.

— Ами майка ви?

— Тя не разбираше тези неща. След смъртта на татко мислеше единствено как двамата с брат ми да получим добра работа. Нищо вълнуващо, просто нещо, което да ни гарантира заплата през целия ни останал живот. А когато напуснах колежа, стана по-лошо. Разбираш ли, дори не кандидатствах за някаква работа; просто обикалях Карибско море като матрос на яхтите. Мама не можеше да понася това. Затова се откъснах напълно. Заминах за Европа. За Австралия. Във Филипините.

— И загуби връзка с Алекс?

— Отначало не. Понякога се връщах и прекарвах известно време с тях двамата. Но това беше неприятен период, особено за майка ми. Помня, че се върнах у дома за една Коледа и тя каза, че има капсулиран рак на гърдата. Разбира се, това ме потресе, но после се оказа, че тя го е превъзмогнала. Или поне така смяташе. След това Алекс започна работа в „Блумфийлд Уайс“, аз си помислих „да вървят по дяволите“ и заминах за почти цяла година.

Той въздъхна.

— Ракът се върна. И по-късно открих причината, поради която Алекс прие тази работа.

— Каква беше тя?

Маркъс дишаше тежко. Крис забеляза, че Анджи го гледа загрижено.

— Мама нямаше свястна здравна застраховка. След смъртта на Алекс открих, че е взел големи заеми. Намерих и медицинските сметки на мама. Бяха огромни.

— Алекс прекарваше много време с нея — каза Крис. — Даже получи няколко предупреждения заради това. Грижеше се за нея.

— Да. Благодарен съм му. Въпреки че понякога това много ме ядосва. Сърдя се и на двамата, че не ми казаха какво става. Разбира се, съзнавам, че всъщност се сърдя на себе си. Бях глупав и егоистичен. — Маркъс поклати глава. — Разбираш ли, научих чак два месеца след смъртта на мама. Непрекъснато й се обаждах, никой не отговаряше и тогава позвъних на леля ми и научих за случилото се с двамата. Пропуснах погребенията и всичко останало.

— Върнах се веднага вкъщи — продължи той вече малко по-спокойно. — Подредих всичките им вещи, разчистих ги и се преместих във Върмонт. — Той огледа малката хижа. — Тук ми харесва. Тихо е. Тук понякога мога да почувствам спокойствие. И най-после започвам да правя малко пари от мебелите. Но Алекс ми липсва. Мама също понякога, но най-вече Алекс. — Той въздъхна дълбоко. — И вярвай ми, ако открия, че този някой, един от приятелите ти, го е убил умишлено, ще, ще…

Крис го гледаше безмълвно. Не искаше да узнае какво щеше да направи Маркъс. Но той все пак му каза.

— Ще го убия.

13.

Крис не беше подготвен за това, което го очакваше в офиса. Отиде там направо от летището след отвратителна безсънна нощ. Германският фондов пазар се бе разклатил предишната нощ и сега се намираше в пълно отстъпление. Имаше съмнения за силата на германското икономическо оживление, което означаваше силни съмнения за перспективите на Източна Европа, което пък означаваше, че повечето правителствени облигационни активи на „Карпейтиън“ са понижили стойността си. По ирония на съдбата цените на германските облигации, както и тези на други страни от еврозоната, всъщност се бяха покачили поради очакването за по-ниски лихвени нива. Това беше най-лошата възможна комбинация за позициите на Крис. И разбира се, „Блумфийлд Уайс“ бе използвал възможността да понижи облигациите на „Юрика Телеком“ с още пет пункта.

Оли беше отчаян. Купените от него словашки облигации бяха спаднали заедно с цените на останалите ценни книжа и той се обвиняваше за германските икономически проблеми. Крис се опита да го окуражи. Даваше си сметка, че е длъжен да го направи, но бе трудно. Знаеше, че след месец или два обстановката ще се промени, но не разполагаше с това време. Руди Мос щеше да поиска парите си след две седмици и тогава Крис или трябваше да продаде облигациите на „Юрика телеком“ с голяма загуба, или да посегне на силните си позиции от държавни облигации в най-неподходящия момент. И в двата случая работата на „Карпейтиън“ щеше да бъде сериозно възпрепятствана и може би прекратена завинаги.

Нямаше никакво съобщение от „Мелвил кепитал“. Крис почти се надяваше, че доктор Жижка ще промени решението си. Но той не го направи.

Прекара деня с Оли и в безполезна борба с пазарите. Наистина нямаше какво да предприемат. Все още не искаха да продават, ако можеха да си го позволят. Въпреки че имаше облигации, които си заслужаваше да купят, не разполагаха с оборотен капитал. Можеха само да наблюдават лошата прогноза на един сриващ се пазар в студения, сив петъчен следобед.

Определено нямаше шанс да върнат Руди във фонда. Но Крис все още таеше надежди за доктор Жижка. В самия край на срещата им бе усетил, че е осъществил контакт с него. Нямаше какво да се спечели от чакане Жижка да промени решението си. Или щеше да го направи, или нямаше. Крис трябваше да разбере окончателното му решение. Той вдигна телефона.

— Жижка. — Гласът бе малко по-силен от шепот.

— Доктор Жижка? Обажда се Крис Шчипьорски, партньорът на Ленка. — За момент помисли, че Жижка затваря, но после чу тихото му дишане.

— Доктор Жижка?

— Да, да — отговори накрая той. — Как сте?

— Добре. Вижте, питах се дали решихте да промените мнението си за излизането от „Карпейтиън“.

— А.

— Променихте ли го?

— Трудно е — отговори Жижка. — Следващата седмица имам събрание с някои от надзорниците. Бих искал да мога да им кажа, че сме се отървали от тази инвестиция.

— Пазарите в момента са нестабилни. Убеден съм, че ще получите по-добра цена, ако изчакате два месеца. Ленка ви взе във фонда с обещанието за добри печалби и не бих искал да излезете без тях.

Отново мълчание. Крис чуваше как бие собственото му сърце. Искаше му се да скочи в този вакуум, да запълни тишината с убедителни приказки, но запази мълчание. Жижка размишляваше. И Крис знаеше за кого мисли. За Ленка.

— Добре — съгласи се накрая Жижка. — Защо не? Лично аз вярвам, че всички тези тревоги за Германия са преувеличени. Няма да ни навреди да изчакаме два месеца. Ще остана. Но ще преоценим ситуацията през май, нали?

— Превъзходно. Ще говорим тогава. Благодаря ви много, доктор Жижка.

Крис затвори телефона и извика от радост. Щяха да загубят парите на „Обединени ветерани“, но оставането на „Мелвил кепитал“ във фонда беше психологическият тласък, от който двамата с Оли се нуждаеха.

След тази малка победа нямаше какво повече да правят в офиса в късния петъчен следобед и затова Крис нареди на Оли да си върви у дома. Самият той взе метрото до Кингс Крос и оттам влака за Кеймбридж. Оглеждаше се през рамо, за да види дали не го следят. За свое облекчение не забеляза никого.

Във влака отново се замисли за разговора си с Маркъс. Ако Ленка бе казала истината и не се бе опитвала просто да обърка Маркъс, неговите заключения бяха неизбежни. Тя беше казала, че Дънкан е блъснал Алекс в морето, но че Алекс не бил загинал по този начин. Алекс бе добре преди Дънкан да го удари. Значи трябваше да е загинал в резултат на нещо случило се след това.

Някой го беше удавил. И този някой трябваше да е един от тримата, хвърлили се в морето след него. Ерик, Иън или Дънкан. Един от приятелите на Крис. Някой, когото познаваше от десет години.

Но кой именно?

Дънкан бе прекалено разстроен тогава, за да направи нещо. Ерик беше едната възможност. Но Иън изглеждаше най-вероятният извършител. Първо, той бе стоял най-дълго във водата. Освен това бе най-пряко свързан със смъртта на Ленка. От писмото му по интернет до нея ставаше ясно, че е имал проблеми с Ленка точно преди да бъде убита. Или по-скоро тя бе имала проблеми с него. Иън бе знаел, че Ленка е била в контакт с Маркъс, знаел беше за намерението й да му съобщи нещо и беше искал да я спре.

Може би се беше страхувал Ленка да не каже на Маркъс, че той е удавил Алекс преди десет години. И затова е отишъл в Прага да й затвори устата. Или е платил на някой друг да го направи.

Крис потръпна от отвращение. Но от която и страна да погледнеше, това бе единственото логично заключение.

Влакът спря на гарата в Кеймбридж по тъмно. Крис взе такси до колежа на Меган. Настроението му се подобри, когато мина през древните врати, влезе в тихия двор и стигна до разперилия клони чинар пред нейната сграда. Погледна нагоре — прозорците на стаите й светеха.

— Толкова се радвам да те видя! — възкликна Меган, щом отвори вратата. И преди той да успее да каже нещо, го дари с дълга целувка. Той я прегърна и също помисли, че се радва да я види.

— Изглеждаш съсипан — отбеляза тя. — Спа ли в самолета?

— Не. В момента спането е почти невъзможно.

— Ела. — Меган го заведе до дивана и се сгуши под ръката му.

Крис харесваше стаята й. Беше с бели стени и големи прозорци, които гледаха към двора. Под тавана минаваха боядисани в черно дървени греди. Тя се бе постарала да подреди малкото си вещи, донесени в Англия. На полицата имаше две снимки — една на родителите на Меган, седнали на верандата на жълта дървена къща, и друга — с малката Меган, легнала на тревата до баба си и прегърнала един дебел басет. Плакати в рамки на отдавна състояли се изложби украсяваха стените. Съседната стая бе малка спалня с единично легло. Тесничко, но Крис не се оплакваше.

— Разкажи ми какво стана — настоя Меган. — Намери ли Маркъс?

Крис й разказа всичко за разговорите си с Аби Холис, Джордж Калхун и доктор Марша Хорват. Разказа й подробно за пътуването си до Върмонт и срещата с Маркъс. Но спомена съвсем накратко посещението си в дома на Ерик и не каза нищо за двойната заплаха, която бе получил в Ню Йорк. Не искаше да я плаши. Вече бе решил да продължи да търси убиеца на Ленка и не искаше Меган да го разубеди.

Тя слушаше внимателно и го прекъсна само веднъж или два пъти за допълнителни разяснения. Когато Крис свърши, тя зададе очевидния въпрос.

— Какво е искала Ленка да каже на Маркъс?

И Крис й каза какво мисли.

Няколко секунди Меган не каза нищо. Лицето й беше бледо.

— Това е ужасно! Просто не мога да го повярвам. Наистина ли мислиш, че Иън е могъл да направи нещо такова?

— Бил е или той, или Ерик — отговори Крис. — Не вярвам да е Дънкан.

— Сигурна съм, че не е бил Ерик — заяви Меган. — Познавам го прекалено добре. Трябва да е бил Иън. Господи! — Тя се сви. — И ти мислиш, че е убил и Ленка?

Крис кимна.

— О, господи! — Тя поклати глава. — Но защо? Защо Иън ще поиска да удави Алекс? Те не бяха врагове.

— Вярно, не бяха — отвърна Крис. — Сещам се само за една причина. Казах ли ти, че хванах Иън да взема кокаин?

— Да.

— Видях да го прави само веднъж. Но ако е бил редовен потребител? Ако именно той е бил човекът, снабдявал Алекс? Само американските курсисти бяха тестувани. Иън може щастливо да се е измъкнал. Ами ако Алекс е планирал да разкаже на Калхун всичко за Иън?

— Значи Иън е удавил Алекс, за да му затвори устата? — Меган потръпна. — Абсолютно сигурен ли си, че това се е случило? Все още не мога да го повярвам.

— Не съм сигурен. Това е най-доброто ми предположение. Но спомни си, че тогава ние бяхме далеч и от тримата. Възможно е да е бил Ерик или дори самият Дънкан.

— Не е бил Ерик.

В тази увереност на Меган имаше нещо, което подразни Крис. Знаеше, че това е ревност от негова страна, и не се гордееше с нея. Но макар да се съгласи с Меган, не можа да сдържи възражението си.

— Не би трябвало да го изключваме.

— Не го изключвай, щом не искаш — каза Меган. — Но аз знам, че е бил Иън. Какво ще правим сега?

Крис внезапно се почувства много уморен.

— Не знам.

— Можем ли да отидем в полицията? — попита Меган.

— Мислих за това — отговори Крис. — Въпросът е в коя полиция? Няма смисъл да отиваме в полицията тук — тук не е било извършено престъпление. Можем да отидем в полицията на Лонг Айланд и да се опитаме да ги накараме да подновят разследването. Но нямаме сериозни доказателства. Само слухове и умозаключения. И веднага щом започнем да обясняваме какво се случи в действителност, ще трябва да признаем, че преди десет години всички сме ги излъгали. И всичко това ще ни докара арест за възпрепятстване на следствието. А могат да решат да задържат и Дънкан по обвинение в убийство.

— Ами чешката полиция? Ако сме прави и Иън е убил Ленка, тогава те могат да го арестуват.

— Вярно. Но нямаме никакви доказателства за връзка на Иън със смъртта на Ленка. Чехите ще трябва да прегледат всички свидетелства за смъртта на Алекс, което ще ни върне до проблема с американската полиция. И тогава те ще трябва да поискат екстрадицията на Иън. Не е вероятно да успеят.

— Разбирам — каза Меган.

Имаше още една причина, поради която Крис не искаше да отиде в полицията. Той знаеше, че не Иън го бе спрял на улицата в Ню Йорк. Ако Иън стоеше зад убийствата на Алекс и Ленка, тогава той имаше съучастник. Опасен съучастник. И щом Крис отидеше в полицията, този съучастник щеше да разбере, че е пренебрегнал заплахата му. И ако полицията не предприемеше бързи действия, което предвид наличните доказателства беше изключително невероятно, щяха да го убият.

— Какво ще кажеш да говоря с Иън? — предложи той.

— Това е опасно — каза Меган. — Ако сме прави и той е убил Алекс и Ленка, може просто да убие и нас. Крис, това започва да ме плаши.

— Той не може да продължава да убива наред — заяви Крис. — Мога да говоря с него и да му кажа, че ако се опита да направи нещо глупаво, ти веднага ще отидеш в полицията. Да убиеш някого в Англия при тези обстоятелства ще е много тъпо. А Иън не е тъп.

— Не знам. Това все още ми се струва опасно. — Тя го гледаше със съмнение и страх.

— Не мисля — каза Крис толкова убедено, колкото можа. Знаеше, че Меган е права — наистина беше опасно. Но поне щяха да поемат инициативата. Това сигурно беше по-малко опасно, отколкото да позволят на Иън да ги притисне, когато му е удобно.

— Какво ще кажеш?

— Ще поговоря за това с него. Иън е плъзгав, но не чак толкова. Даже ако отрече всичко, както съм сигурен, че ще направи, ще разбера.

Меган пое дълбоко дъх.

— Добре. — И кимна към телефона. — Обади му се.

Крис се поколеба. Сигурен ли беше в това, което щеше да направи? Все още не бе прекалено късно да зарови главата си в пясъка, да се преструва, че е спрял да задава въпроси и че не му пука за смъртта на Алекс и Ленка.

Но на него му пукаше.

Намери домашния телефонен номер на Иън и го набра. Каза му, че е открил някои неща в Щатите, за които иска да разговарят, и го убеди да се срещнат по обяд в една кръчма в Хампстед на другия ден, събота. По това време там щеше да е пълно и от гледна точка на Крис, безопасно.

Или поне той се надяваше да е така.

Тази нощ с Меган се любиха едновременно нежно и страстно. Страхът, който изпитваха за себе си и един за друг, ги сплотяваше. След това се прегръщаха в тъмнината и никой не искаше да изрази с думи какво изпитва. Навън, отвъд успокояващите стени на колежа, само на няколко часа разстояние, се криеше несигурност, опасност и, много вероятно, смърт.

Крис излезе рано, още преди закуска, и забеляза една неясна фигура в кола, паркирана на няколко метра по-нагоре по пътя, да оставя вестника си и да потегля. Учуди се как някой може да чете вестник в кола в седем и половина сутринта. Потръпна и тръгна във влажното утро към колата си, неспособен да отхвърли усещането, че не му остава много време.