Homo ludens ли е човекът?

3

Връзката игра — култура според Хьойзинха не е генетическа. Културата не произхожда от играта, а възниква и се развива в играта, като игра. Самата „култура в първоначалния си стадий има характер на игра и се проявява под формата и в духа на играта“. И въпреки двусмислеността на често поднасяните от автора фрази като: „истинската, чистата игра е основа и фактор на културата“, „играта се превръща в култура“, схващането на Хьойзинха клони към негенетическия, а просто паралелния характер на връзката игра — култура, която възниква едва при по-висшите форми на социалната игра, в съгласуваните действия на отделната група или общество, или на две противостоящи групи.

Но в какво по-точно е игровото в различните форми на културата, участието на играта в тях, макар и само като „основен фактор“, а „не като същност“ на всяка културна дейност? Вярно — по основа — доловил ролята на играта като културен феномен, пък дори и като компонент на културата, Хьойзинха все пак не прави изключение от толкова разпространената в науката тенденция да се преувеличава значението и обхватът на изследваната категория именно защото се изследва тя, а не друга. Постепенно — глава след глава — Хьойзинха превръща играта в гигантски кит, подобен на библейския, който може да погълне всички и всичко и в чиито вътрешности се разпореждат митология и религия, изкуство и наука, правосъдие и война, спорт и мода. За да докаже своята теза, Хьойзинха привежда огромен филологически материал (ученият е започнал научната си кариера с изучаването на санскрит) и колосална историческа ерудиция (както може да се предполага за един от най-изтъкнатите европейски медиевисти), но дори и те не са в състояние да защитят теорията в мащабите, в които я представя Хьойзинха. В стремежа да открие игра във все повече и повече културни формации, да открие все повече и повече игров елемент в тях Хьойзинха се увлича до степен, при която открива игра в дейности, които съвсем не влизат в собственото му определение за игра. Така в категориите игра и играчи попадат и хората извън законите, революционерите, членовете на таен клуб, изобщо много различно мислещи, които стават такива и са такива не поради свободна и безкористна игрова дейност, а защото преследват определени цели от прагматично, утилитарно естество, политически, икономически, религиозни и други задачи, които вече поради социалната им съобразеност не се подвеждат под чистото понятие за игра на самия Хьойзинха. „Мъдростта и науката са намирали своя израз в свещените състезания. Правото, преди да добие самостоятелност, е трябвало първоначално да се отдели от социалната игра. Регламентирането на въоръжената борба и нормите на аристократичния живот са се основавали на игрови форми.“ Не само поезията и изкуството, които по традиция се свързват с играта, но и такива области на културата като митологията, правораздаването, войната, науката, политиката и т.н. са според Хьойзинха по принцип игрови — поне в началните им фази.

В стремежа си да докаже игровия характер на митологията Хьойзинха си задава „законния въпрос“, доколко процесът на одухотворяване, без който не е възможна никоя митология, произлиза от „твърда вяра и убеждение“, за да му даде не чак толкова законния отговор, че по-скоро „всички тези фантазии от начало до край са една игра на ума“. Но в митологията, както и изобщо в религията, играта може да бъде последният градивен елемент. Без „твърда вяра и убеждение“ в буквално и стриктно разбраните мит и религия няма митологично и религиозно съзнание. И това е, което отличава митологията от поезията, религията от изкуството. Престанеш ли да вярваш, превърнеш ли вярата в игра, с митологията и религията (поне за теб — както е посочил това още Фойербах) вече е свършено.

Игрови моменти несъмнено могат да се открият и в правораздаването — и Хьойзинха упорито ги търси в съдебния ритуал, в красноречието, в словесния двубой, в схватката на аргументи и контрааргументи, в хазарта на съдебното решение. Но съдебният процес не е самоцелен като играта, той решава казуси, отдава права, приписва задължения, постановява наказания, решава жизнено практически отношения извън самия себе си „като такъв“ и в тази своя житейско практическа насоченост не е и не може да бъде игра.

Игрови моменти могат да се открият и във войната — още в нейните подготвителни форми, тренировките, маневрите, парадите, турнирите. Макар и да е прав Буркхарт, който твърди, че „когато има война, няма нужда от турнир“, в турнирите и дуелите, които се водят при спазване на правила, могат да се видят и прототипове, и послетипове на войната. Игровото във войната Хьойзинха търси и в претенциите и на двете страни за право и справедливост, за изпълнение на свещен дълг, чест и възмездие, за други възвишени чувства като гордост, слава, престиж, в това, че в края на краищата всеки народ обявява водените от него войни за славни борби за съществуване. „Войната и всичко, което я предизвиква и придружава, винаги остават обвързани с демоничните окови на играта.“ Но въпреки всички тези игрови (доколкото те са игрови) компоненти на войната тя е всъщност и поначало неигрова дейност, която има целите си не в самата себе си, а извън себе си. Защото войната — и най-първобитната, стига да е война — не е заради самата война, не е само войнствен спорт, а носи свобода и робство, прехвърля територии и имот, поставя и ликвидира власт, руши и създава империи, прекроява географски карти и изобщо има най-прагматични цели.

Игрови моменти Хьойзинха търси в науката и мъдростта и ги открива в диалога, философския, както и в софистическата дейност, полемиката, загадките и гатанките, в спора изобщо и дори по-конкретно в спора между номиналистите и реалистите. Но и независимо от това, колко малък е относителният дял на тези компоненти в науката, все пак в научните полемики — като например за или против геоцентричната система, за или против Декарт, за или против Нютон — истината е, която ръководи сериозните участници поне ако не се намесват верско-църковни съображения, които още по-малко могат да се квалифицират като игрови.

Хьойзинха търси игра и в спектакълната страна на демокрацията — в предизборните кампании, в политическите диспути, в рекламата, лозунгите и дори в пропагандата, доведена до истерия, до масови истерични реакции, които са по-скоро фалшификация на действителния игрови дух. Но едва ли и всичко това попада под дефиницията за игра, защото и то не е самоцел и не крие насладата главно в самото себе си, а преследва най-практичните от възможно практическите цели — политика, власт, господство, облаги, слава и т.н.

Хьойзинха търси играта и игровото повече в началните форми на културата, при възникването й, отколкото в крайните й степени, при зрелостта и упадъка й. Така за него играта става синоним на младото, виталното, творческото и една култура е толкова повече култура, колкото повече е игра, колкото повече се играе. „Цялата сфера на т.нар. примитивна култура… е игрово поле.“ С развитието на цивилизацията игровите черти изчезват или почти изчезват и тя става по-сериозно дело. „Право и война, производство, техника и знания видимо започват да губят контакт с играта.“ В по-първичните форми на правната култура „вземането на решения чрез оракул, божи съд или хвърляне на жребий, тоест чрез игра, представлява едно цяло с решението на съда“. Хьойзинха търси много по-силен игров елемент в първобитните, междуплеменните войни, които запазват някакви правила, идващи от съзнанието за равенство на страните. Но след като противникът се признае за непълноценен, което става винаги когато една цивилизация застане срещу противостоящите й „варвари“, тогава отпадат всички изисквания за чест и свързаните с тях правила (игрови или не), за да остане единствено желанието за победа. В съвременната война е изчезнало игровото начало и затова тя е толкова по-осъдителна. „Колкото и човечеството да поставя граници на насилието и да задължава обществата да ги спазват, желанието за победа ръководи сражаващите се до такава степен, при която човешката злоба достига пълна свобода и си позволява всичко, което може да роди изобретателният човешки мозък.“

Според Хьойзинха, докато религията, науката, правото, войната и политиката в по-развитите форми на обществото постепенно загубват допира с играта, който те са имали в ранните етапи на културното развитие, поезията е родена в сферата на играта и завинаги остава в тази сфера, тя „се изразява в игровото пространство на ума, в един собствен свят, създаден от ума, където нещата имат друг облик, различен от ежедневния живот, и са свързани помежду си с връзки, различни от логическите“. Поезията никога не е изцяло сериозна, тя винаги е в областта на мечтите, възторга, опиянението и смеха, намира се на границата на необуздаността, шегата и развлечението. Но въпреки това, въпреки че поезията е най-близка до стихията на играта и сама възниква в нея, в по-зрелите си етапи и тя според Хьойзинха започва да губи игровия си характер. „Епосът губи своята връзка с играта, когато престава да се декламира в празнично общество, а само служи за четиво. Лириката също престава да бъде игрова функция, когато преустанови своите връзки с музиката.“ А и изкуството на XX век повече е загубило, отколкото спечелило игров елемент. Изкуството е осъзнало собственото си значение, превърнало се е (според терминологията на Шилер) от наивно в сантиментално, а с това то „загубва нещо от свойството да бъде винаги дете“. Вече в осъзнаването на мисията си съвременният художник не е толкова играещ и потъва в сериозността.

Така според Хьойзинха, от една страна, културата е толкова повече култура, колкото е игра и се играе, но, от друга страна, напредъкът, развитието, прогресът на културата неизбежно водят до отслабването или до отпадането на игровото начало в нея. Homo ludens не предлага изход от тази антиномия и в това е може би най-дълбоката й теоретическа уязвимост.