Homo ludens ли е човекът?

4

Застанал на игрова и единствено на игрова гледна точка, тъй или иначе обзет от един панлудизъм, който го кара да търси — там, където го има, и там, където го няма — „игровия елемент на културата“, а и не само на онова, което е прието да се нарича култура, Хьойзинха се изправя пред реални и трудни проблеми. Игровата концепция на Homo ludens предизвиква ако не критика, то най-малкото въпрос, отнасящ се до генетическия корен на играта. Защото, ако толкова много в живота на човека и в културата на човечеството се обяснява с играта, то с какво да се обясни самата игра, която има такава роля в живота на човека и в културата на човечеството.

Идеята за вродения характер на играта, за това, че тя е естествената същност на човека и човешкото съществуване, за някакъв вроден „инстинкт“ за състезание или „вроден стремеж към първенство“ тук малко може да помогне. Колкото и съзнателно да се пренебрегват и отбягват всякакви биологически, психологически, етнологически и социологически обяснения на играта, те все пак са неизбежни, ако трябва да се отговори на въпроса що е игра? и още повече защо е играта?, защо тя съществува, защо е необходима и защо става културообразуващ фактор. Обяснението, че тя е даденост, реалност, всъщност нищо не обяснява. Затова е и напълно разбираемо, че за Хьойзинха не е приемливо „остарялото учение, според което икономическите отношения представляват движещата сила на историята“.

„Обясненията“ на играта чрез играта сами се нуждаят от обяснение. Г. В. Плеханов във второто от своите знаменити Писма без адрес убедително доказа, че „в живота на обществото трудът е по-стар от играта“ и че самата „игра се поражда от стремежа отново да се изпита удоволствието, преживяно от употребата на силата в работа. И колкото е по-голям запасът от сила, толкова е по-голям и стремежът към игра, разбира се, при равни други условия.“ А това е показано още от Карл Бюхер, който в широкоизвестния си труд Работа и ритъм, изследвайки връзката между танците, лириката и музиката (изкуствата, основани на ритъм) и след като привежда богат етнографски материал, стига „до извода, че работата, музиката и поезията в първобитната степен на развитие трябвало да бъдат слети в едно цяло, но че основният елемент на тази троичност е била работата“. Каквато и да е теорията на Бюхер — приемлива или неприемлива, последователна или непоследователна, тя все пак предлага някакво обяснение на самата игра и на нейния ритъм като резултат от икономическото общуване на човека с природата, необходимо за самото съществуване на човека. След възникването на човека като икономическо същество, homo oeconomicus, и самата игра от инстинктивна потребност на младото животно, подготвяща го за неговата бъдеща дейност, се превръща в друг вид, в социална потребност, жизненонеобходима за неговата жизнена дейност.

Хьойзинха противопоставя homo ludens на homo sapiens и homo faber. Още в предговора към своето съчинение той пише: „Следователно на мнение съм, че homo ludens, играещият човек, представлява също толкова съществена функция като производството и заслужено трябва да заеме своето място до Homo faber.“ До, а не заедно и не в homo faber.

А сега идва ред на поставения още в самото начало въпрос homo ludens ли е човекът?

Да, той е играещ и играта е определен компонент на неговата култура. Но играта и игровото не са противоположни или дори само обособено различни от знаенето и правенето, homo ludens не е антагонист или дори само по някакъв начин обособен от homo sapiens и homo faber. Напротив, за да бъде играещ и дори докато играе, човекът знае и може, познава и работи. Homo ludens се ражда в една велика, историческа съвместност с homo faber и homo sapiens. Защото, ако играта в смисъла на Хьойзинха предполага задължително спазване на правилата, за да бъде честна игра, fair play, това вече е невъзможно без познание и е само по себе си познание. Защото, ако играта — пак в смисъла на Хьойзинха — предполага една сътворена реалност, един свят, различен от всекидневния и във всеки случай различен от природата, доколкото и всяка култура е различна и в някакъв смисъл противопоставена на природата, това вече я сближава с труда, с facere, agere, макар и тя да се различава от труда по това, че има целите си в самата себе си. Homo ludens по необходимост трябва да бъде и homo sapiens, и homo faber. И в това именно единство, човешко единство, човекът е човек — homo.