Homo ludens ли е човекът?

2

Дефиницията, която Хьойзинха дава на играта, гласи: „Играта е действие, което протича в определено ограничено място, време и настроение. То се извършва в определен ред, спазващ дадени доброволно приети правила, извън сферата на материалната полезност или необходимост. Игровото настроение е настроение на възторг и изолираност независимо дали играта е свещена, или просто празнична, дали е игра свещена, или за забава. Действието се съпровожда от чувства на възвишеност и напрежение и предизвиква радост и отмора.“

Играта е действие или занимание, извършвано доброволно, тя е самоцелна и предизвиква наслада от съзнанието, че се извършва нещо различно от всекидневния живот. Играта е такава активност, която има като своя непосредствена цел насладата, самонаслаждаването, а оттук и неизменно съпътстващото всяка игра съзнание, че „това се прави просто така“. Може и да няма изкуство за изкуството, наука за науката, религия за религията, но при всички случаи играта е за играта, макар и към нея да могат да се прибавят извънигрови компоненти като печалба (хазарт), слава (победа в състезание, поставяне на нови рекорди и т.н.). Играта има своята цел — насладата — в самата себе си и това й дава предимство спрямо явления, чиито цели лежат извън тях и по отношение на които те самите са само средство, каквото е например трудът, който е само средство за припечелване и следователно за поддържане на съществуването. Играта не се върши по принуда, не преследва прагматични цели, нито е наложена от физическа необходимост или морално задължение. „Играта е преди всичко едно свободно действие.“ И когато се играе за удоволствие, както е например при младите животни или при децата, в това според Хьойзинха пак трябва да се търси тяхната свобода.

Играта е присъща и на животните — немислещите същества, следователно тя не може да има рационален характер или поне изцяло рационален характер. Но, от друга страна, след като лежи в извънматериалната сфера, тя може да бъде само от духовно естество. Така че според Хьойзинха играта е нерационално-духовна, духовно-нерационална, а това означава, че играта е форма на активност, значеща форма, което вече я разкрива откъм социалната й функция. Играта е не просто свободна активност, доставяща наслада, тя включва и движението от вещественото към мисловното, от действителното към въображаемото, при което винаги може да се открие и едно движение между шегата и сериозността. Така разширена, сферата на играта включва, поема в себе си най-малкото езика и митологията. Защото езикът е типичният пример на движението от вещественото към мисловното, а митологията — на движението от действителното към въображаемото. При това и в двете Хьойзинха открива и колебанието между шегата и сериозността, така присъщо на игровото действие.

Различните видове игра и нейните различни етапи съвсем не са равностойни и сами по себе си, и като фактор на културата. Играта на младите животни и на децата е много по-различна от по-висшите форми на игра, които са не само по-развити и по-диференцирани, но са и „предимно игри от социален характер“ и тъй или иначе боравят с определени образи и представи за действителността.

Социалният характер на висшата форма на играта не я поставя в обхвата на категориите истина и неистина, играта е ирелевантна спрямо познавателната сфера. Но онова, което поне донякъде я сближава с нея, е фантазията, способността да създава нови образи от образите и представите за действителността, с които тя си служи. Свободата на играта се изразява преди всичко в нейната фантазност. Всяка истинска игра предполага въображение и се осъществява с помощта на въображението, тоест върху същия градивен принцип, без който не е възможна нито една форма на културата. Защото не само митологията, религията и изкуството, но дори и науката се нуждаят от въображение за своето създаване и за своето функциониране. Въображението е не само свързващо звено между играта и културата, но и фактор, който обуславя интегрирането на играта в културата.

Но фантазността на играта не й пречи да създава ред, организация в определеното пространство и за определеното време, в които тя протича. Така илюзорният свят на играта внася съгласуваност и хармония в хаоса на света, а това вече я приближава до културата, която в първичното й значение означава точно това — обработвам, преобразувам, „култивирам“.

Социалният характер на висшата форма на играта не означава също така, че тя има морална функция — въпреки нейното духовно естество тя не може да се отнесе нито към доброто, нито към злото. Но независимостта на играта от морала не я прави сама по себе си неморална. Напротив, в дилемата игра — сериозност според Хьойзинха моралът е този, който определя избора и диктува решението. „Моралното съзнание е пробният камък, с който човек определя дали едно действие, желано от неговата воля, му е предписано като сериозно, или му е позволено като игра.“

Намираща се извън познавателната и моралната сфера, играта показва своята много по-голяма близост до естетическото. Но въпреки това според Хьойзинха игровото в никакъв случай не е синоним на естетическото. Ако се приеме, че естетическото е игрово, от това съвсем не следва, че всяко игрово е естетическо. Отношението между игровото и естетическото е отношение между цяло и част. Още Кант в Критика на способността за съждение сравнява изкуството с играта и твърди, че свободното изкуство може да успее само като игра, тоест „като занятие, което само по себе си е приятно“. Но Кант е съвсем далеч от мисълта да обявява всяка игра за естетическа. Според Хьойзинха играта прилича на красотата по това, че доставя радост и предизвиква очарование, ритъмът и хармонията са присъщи и на двете, така че „връзката между играта и красотата е здрава и многообразна“. Но нито тази връзка е „абсолютна“, нито пък приликата е „пълна“. Дори и в такова изкуство, каквото е например музиката, където е най-лесно игровото да се отъждестви с естетическото (известната теория на Ханслик за музикално-красивото като „движещи се звукови форми“). Хьойзинха предпочита да противопоставя „игровото и чисто естетическото съдържание“ и да търси в музиката преди всичко една игра според правила, нарушението на които разваля играта, сиреч музиката. А това според Хьойзинха показва, че именно игровото, а не естетическото, е изконно, извечно човешкото. И макар в пределите на художествената култура не само музиката и танцът, които са изцяло игрови, но и лириката, много художествени стилове, костюмите, перуките, модите да съдържат многобройни игрови компоненти, естетическият характер на играта по принцип не е доказан, тъй като тя запазва своя първичен и самостоятелен облик. Играта е по-древна от самата култура, тя е преди появата на културата, преди всеки култ и всякакви обреди, не играта произлиза от културата, а културата от играта — тъй мисли Хьойзинха.

Сама по себе си играта няма познавателен, морален, а дори и естетически характер. Но такава в същността си, когато към нея се присъединяват други социални формации, с нея вече се свързват и познавателни, и морални, и религиозни, и юридически, и естетически реалности. „Когато играта става функция на културата, тогава понятията задължение, задача и дълг се свързват с нея.“ Нейният безкористен характер според Хьойзинха се запазва, но към нея се прибавят други и далеч не безкористни мотиви и действия.

Но и преди да стане културообразуващ фактор, играта сама по себе си, иманентно, има характер на култура и дори статут на култура. С това, че насладата е нейна главна цел и че тя съдържа тази цел в самата себе си, играта придобива невероятна притегателна сила, в нея се включват все нови и нови индивиди, все нови и нови поколения и в съзнанието на тези индивиди и поколения остават много игри и много техни компоненти. Така се създава традицията на играта, трайното в преживяването на играта, лесната възможност за нейното повторение, а с това вече тя се превръща в културен феномен, във „форма на културата“. Тази културна традиция на играта понякога се изразява в тенденция към институционализация на нейните участници в секти, общества, клубове, които, макар и да не са неин задължителен компонент, все пак правят много и за самата нея — като игра, и за нейните участници — като играчи. Но дори и когато не се стига до пълна институционализация, играта може да съществува под прикритието и с подкрепата на някои полуинституционни форми, каквито са карнавалите, маскарадните шествия, които, макар и периодично, макар и по някакъв повод карат една човешка маса да играе други образи, ролите на маските и така да бъде същата, но още повече друга и именно в това друго е игровото на карнавала.