И няколко червени рози

25.

Катрин Данс, Ти Джей и Джон Боулинг бяха в кабинета от два часа. Беше девет сутринта.

Чилтън беше махнал заплахата на Травис и двете рисунки от блога.

Но Боулинг ги беше свалил и принтирал.

„Мъртви сте“

„До 1“

И рисунките.

Особено втората.

Това съм аз…

— Има възможност да проследим откъде са изпратени — каза Джон Боулинг и сбърчи чело. — Но само ако Чилтън съдейства.

— Подсказват ли ни нещо рисунката на Кетцал или кодовете и цифрите?

Боулинг обясни, че са предимно символи от играта, отбелязани отдавна. Дори и факирът на загадките обаче не можеше да открие разковничето сред странните отметки.

Останалите в стаята старателно отбягваха да коментират, че намушканата жена на втората картина прилича на Катрин Данс.

Тя тъкмо се канеше да се обади на блогъра, когато телефонът й иззвъня. Данс се изсмя звучно и натисна бутона:

— Да, господин Чилтън?

Боулинг я изгледа насмешливо.

— Не знам дали сте видели…

— Видяхме.

— Някой е проникнал в блога ви.

— Сървърът е добре защитен. Момчето явно е умно.

След кратко мълчание Чилтън продължи:

— Исках да ви уведомя, че се опитахме да проследим хакера. Използва прокси сайт в Скандинавия. Позвъних на неколцина приятели. Знаят компанията. Имам името и адреса. И телефонния номер. Край Стокхолм е.

— Ще ни съдействат ли?

— Прокси сървърите обикновено искат съдебна заповед. Затова ги използват.

Международните съдебни разпореждания бяха процедурен кошмар. И на всичкото отгоре се изпълняваха най-рано три седмици след издаването им. Понякога чуждестранните власти напълно ги пренебрегваха. Но все пак беше по-добре от нищо.

— Дай ми данните. Ще опитам.

Чилтън й продиктува адреса и телефона.

— Оценявам съдействието ви.

— Има и друго.

— Какво?

— В блога ли си в момента?

— Мога да вляза.

— Прочети какво написах току-що.

Погледът й попадна първо върху учудващо смирено извинение към читателите. После видя следното:

— Умен ход, Джеймс — похвали го Данс. — Травис може да се обърне към теб да му помогнеш да се свърже с полицията.

— И замразих рубриката. Край на коментарите. — Той помълча. — Онази рисунка… беше ужасна.

Добре дошъл в реалния свят, Чилтън.

Данс му благодари и изчете най-новите — и очевидно последните — коментари в рубриката „Крайпътни кръстове“. Някои явно бяха публикувани от чужденци, но тя отново се запита дали няма да й помогнат да намери Травис или да предугади следващите му ходове. Но лаконичните послания не й разкриха разковничето.

Затвори блога и предаде на Ти Джей и Боулинг какво е написал Чилтън.

Боулинг не беше убеден, че ще има ефект — според него момчето вече не се поддаваше на разумни доводи.

— Но да се надяваме все пак.

Данс разпредели задачите за деня. Ти Джей се оттегли на стола си пред масичката за кафе да се свърже със скандинавския прокси сървър, а Боулинг — към своя ъгъл да издирва адресите на потенциални жертви от всички рубрики в блога. Вече беше идентифицирал още тринайсет.

Чарлс Овърби — в син костюм а ла изпечен политик и бяла риза — влезе в кабинета на Данс.

— Привет, Катрин… вярно ли е, че момчето пише заплахи в интернет?

— Да, Чарлс. Опитваме се да открием откъде е пробило блога.

— Вече ми звъняха шестима репортери. А някои са открили домашния ми телефон… Отклоних въпросите, но повече не мога да чакам. След двайсет минути ще дам пресконференция. Какво да им кажа?

— Че разследването продължава. За издирването ни изпратиха подкрепление от Сан Бенито. Граждани сигнализират, че са забелязали Травис, но засега нищо не е потвърдено.

— И Хамилтън ми се обади. Много е разтревожен.

Хамилтън от Сакраменто — другият й познайник със стрелкащи се очи и розови бузи.

Агент Овърби явно беше прекарал вълнуващо сутринта.

— Още нещо?

— Чилтън е спрял коментарите в рубриката за кръстовете и е помолил Травис да се предаде.

— Техническите подробности имах предвид?

— Е, той ни помага да проследим откъде момчето влиза в интернет.

— Добре. Значи все пак правим нещо.

Искаше да каже — нещо, което зрителите на вечерните новини ще оценят. За разлика от черната полицейска работа, която вършеха вече четирийсет и осем часа. Данс срещна погледа на Боулинг и усети, че и той е изненадан от репликата. И двамата отклониха погледи, преди шокираните им изражения да станат прекалено очевидни.

Овърби се взря в часовника си.

— Така… Мой ред е да застана срещу дулата. — И той се запъти за пресконференцията.

— Знае ли значението на този израз? — попита Боулинг.

— За дулото? Аз самата не го знам.

Ти Джей се изсмя рязко, но замълча. Усмихна се на Боулинг и обясни:

— Спомних си един виц, но благоприличието не ми позволява да го повторя. Включва моряци на дълго плаване… И дула.

— Благодаря за споделения сюжет — каза Данс и седна пред бюрото, отпи от появилото се като по чудо там кафе и изяде половин поничка, материализирала се също като божи дар.

— Травис — тоест Страйкър — явявал ли се е онлайн? — попита тя Джон Боулинг.

— Не. Ърв не е звънял. Но със сигурност ще ни предупреди. Не е мигнал цяла нощ. Във вените му тече „Ред Бул“.

Данс се обади на Питър Бенингтън от шерифството за нова информация от лабораторното проучване на уликите. Разполагаха с достатъчно доказателства да осъдят на смърт Травис, но нищо не подсказваше къде се крие. Заради откритите следи от почва, различна от тази край кръста, Дейвид Рейнолдс — напористият млад полицай от шерифството — бе поел задачата да вземе проби от пръстта около дома на Травис. Пробите обаче не съвпаднаха.

Песъчлива почва… „Полезна информация, няма що!“ — помисли си Данс. В район, славещ се с двайсет километра ненадминати плажове и дюни.

Разпънаха Чарлс Овърби на кръст, макар да успя да съобщи, че Бюрото „напредва технически“. Телевизорът в кабинета на Данс беше пуснат и всички присъстващи наблюдаваха сблъсъка.

Катрин беше запознала Овърби с всички подробности, освен с един — неизвестен и на нея.

— Агент Овърби — попита един журналист, — как смятате да защитите хората с оглед на новия кръст?

Ами сега?

— Опа… — прошепна Ти Джей.

Данс го изгледа шокирано. После се взря в екрана.

Журналистът обясни, че чул вестта на радиовълните на полицията преди половин час. Кармелските служители на реда открили нов кръст с днешна дата — 28 юни — до Чайна Коув край магистрала № 1.

— Агентката, която отговаря за случая, ме информира секунди преди пресконференцията, но очевидно и тя не е била уведомена — заекна Овърби.

В монтерейското следователско бюро имаше две старши агентки. Лесно щяха да разберат кого има предвид.

Ах, ти, копеле…

Друг репортер попита:

— Агент Овърби, как реагирате на факта, че целият град, целият полуостров е в паника? Някои започнаха да стрелят по невинни хора, влезли в дворовете им.

— Е, това не е добре…

О, боже…

Данс изключи телевизора. Обади се в шерифството. Съобщиха й, че край Чайна Коув наистина е открит нов кръст с днешна дата. И букет червени рози. Сега събирали улики и претърсвали района.

— Няма свидетели, агент Данс — добави полицаят.

— Какво разбрахме от шведите? — обърна се Данс към Ти Джей.

Той се бе свързал с прокси сървъра и бе оставил две съобщения, че случаят е спешен. Още не се бяха обадили, макар че и в Стокхолм беше работен ден и току-що бе превалило пладне.

Пет минути по-късно Овърби влетя в кабинета.

— Друг кръст? Друг кръст? Какво, по дяволите, става?

— И аз разбрах току-що, Чарлс.

— А те как са надушили?

— Пресата? Информатори, подслушване. Винаги са били наясно какво вършим.

Овърби потърка челото си. Из въздуха се разхвърчаха люспички кожа.

— Е, докъде сме стигнали с него?

— Хората на Майкъл претърсват района. Ако намерят нещо, ще ни съобщят.

— Ако намерят нещо.

— Травис е момче, Чарлс, не е професионален убиец. Ще остави някакви следи, които ще ни отведат в скривалището му. Рано или късно.

— Но щом е поставил кръст, значи днес се кани да убие някого.

— Обаждаме се на всички потенциални жертви.

— А компютърната следа? Какво става с нея?

— Нямаме късмет — отвърна Ти Джей. — От компанията не се обаждат. Подготвихме молба за международна съдебна заповед.

— Великолепно — смръщи се началникът на Бюрото.

— Къде е сървърът?

— В Швеция.

— Е, по-добри са от румънците — констатира Овърби, — но ще чакаме най-малко месец. Подайте молбата да си запазим гърбовете, но не разчитайте на нея.

— Да, сър.

Шефът се запъти енергично към вратата, измъквайки телефона от джоба си.

Данс последва примера му и извика Рей Каранео и Албърт Стемпъл да дойдат в кабинета.

— Омръзна ми да чакам — обяви, когато всички се събраха. — Искам да подберем пет или шест потенциални жертви — авторите на най-злобните коментари за Травис и най-яростните привърженици на Чилтън. Ще ги изведем от района и ще поставим къщите или апартаментите им под наблюдение. Набелязал е нова мишена и появи ли се, искам да го изненадаме много неприятно. Да се захващаме!

26.

— Как се справя той? — попита Лили Хокън съпруга си Доналд.

— Джеймс? Не говори много, но сигурно му е трудно. И на Патриша. Няма как иначе.

Бяха в дневната в новата им къща в Монтерей.

Разопаковане, разопаковане и пак разопаковане…

Крехката блондинка стоеше в средата на стаята и с ръце на кръста се взираше в двете найлонови торби с пердета.

— Как мислиш?

Умът му витаеше другаде и в момента завесите бяха последната му грижа, но съпругата му — от девет месеца и три дни — беше поела по-голямата част от отговорностите около преместването от Сан Диего, та остави инструментите, с които се мъчеше да сглоби масичката за кафе, и огледа платовете: червено и ръждивокафяво.

— Лявата торба — каза несигурно, готов на мига да промени мнението си, ако усети, че не е улучил.

Очевидно обаче беше успял да налучка.

— И аз ги предпочитам — каза Лили. — Полицаите са поставили охрана пред къщата му? Смятат, че момчето ще го нападне?

Хокън продължи със сглобяването. „Икея“. Дизайнерите им сигурно до един са гениални.

— Той не смята така. Знаеш го Джим. Дори и да смяташе, нямаше да си плюе на петите.

После си даде сметка, че жена му всъщност изобщо не познава Джим; още не бяха се срещали. Имаше представа само от това, което й беше разказвал за приятеля си.

Както той самият познаваше много аспекти от живота й от споделеното и от премълчаното. Такива бяха обстоятелствата — бракът беше втори и за двамата. Той беше преживял смъртта на съпругата си, тя — тежък развод. Запознаха ги приятели. Започнаха да излизат. Отначало бяха предпазливи, после едновременно осъзнаха колко жадуват за близост и обич. Хокън не вярваше, че ще се ожени повторно, но след половин година й поиска ръката на покрива на крайбрежен бар в Сан Диего. Така и не успя да измисли по-подходящо място.

Лили обаче описа преживяването като най-романтичното събитие в живота й. Помогна й големият пръстен с диамант, завързан за панделка около гърлото на бутилка шампанско.

И ето ги тук — готови да започнат нов живот в Монтерей.

Доналд Хокън се замисли за връзката им. Беше щастлив като влюбен юноша. Приятелите го предупреждаваха, че вторият брак след загубата на партньора ще бъде съвсем различен, понеже тъгата го е променила напълно. Няма да е способен да изживее някогашното свежо, всеобземащо чувство. С втората съпруга ще се подкрепят, ще има моменти и на изпепеляваща страст. Но отношенията им ще бъдат основно приятелски.

Нищо подобно.

Чувстваше се на седмото небе.

Сара беше красива, огнена жена. Привличаше го неустоимо.

Но и към Лили изпитваше силни чувства.

Най-сетне можеше да си го признае — сексът с Лили беше по-приятен, по-спокоен. Сара беше, меко казано, твърде чувствена. (Спомените го накараха да се усмихне.)

Почуди се как Лили ще възприеме Пат и Джеймс. Хокън й беше разказвал колко близки приятели бяха, колко често се срещаха. Ходеха заедно на училищните и спортните тържества на децата, на партита, пикници… Забелязах как усмивката на Лили леко помръкна, когато споделяше тези спомени. Успокои я, че и той самият ще трябва да опознава наново Джим Чилтън. Беше толкова потиснат след смъртта на Сара, че се отчужди от почти всичките си приятели.

Но сега се връщаше към живота. С Лили щяха да подготвят къщата и да приберат децата, отседнали при родителите му в Енсинитас. И ще се приобщят към приятната атмосфера на полуострова. Ще се сближи отново с най-добрия си приятел Джим Чилтън, ще посещава пак местния клуб, ще се обади на всички познати.

Да, взеха правилното решение. Но на небосклона се появи буреносен облак. Малък, мимолетен, но все пак помрачи синевата.

Завръщането в някогашния семеен дом сякаш възкреси спомените за Сара — сръчната домакиня, страстната колекционерка на художествени творби и бизнес дама. Изпепеляваща и страстна любовница. Смела плувкиня, понесла се върху гребена на вълните. Не и последния път край Ла Хола, когато морето я изхвърли на брега безчувствена, с отворени очи и вкочанено тяло.

Сърцето на Хокън заби учестено.

Сара… Представи си буйните й руси коси, тясното лице с най-изразителните женски очи, които бе виждал.

Най-изразителните… и най-предизвикателните.

Той пое дълбоко дъх и прогони призраците от миналото.

— Искаш ли помощ за завесите? — попита Лили.

Жена му ги пусна на земята и се приближи, взе ръката му и я положи върху сърцето си. Целуна го.

Усмихна му се и се запъти пак към прозорците.

Хокън сглоби масичката от стъкло и хром и я избута пред дивана.

— Скъпа?

Лили се взираше напрегнато през прозореца.

— Какво има?

— Някой стои отвън.

— В задния двор ли?

— Не знам дали е в нашия двор. От другата страна на живия плет е.

— Значи определено не е в нашия двор.

По централното крайбрежия на Калифорния всяка педя земя струваше прескъпо.

— Стои и гледа насам.

— Сигурно се чуди що за птици са новите съседи — рокендрол група или наркомани.

Лили се спусна по стълбата.

— Много странно изглежда, скъпи. Малко ме достраша.

Хокън се приближи и погледна през прозореца. Отдолу не се виждаше много добре, но ясно различи, че някой наднича през храстите. Носеше сива дреха с вдигната качулка.

— Навярно е хлапето на съседите. Любопитства. Проверява дали имаме деца на неговата възраст.

Лили мълчеше. Застиналото тяло и присвитите очи, обкръжени от ореол руса коса, издаваха безпокойство.

Време беше рицарят да се прояви.

Хокън отиде в кухнята и отвори задната врата. Посетителят беше изчезнал.

Хокън пристъпи, но викът на жена му го спря:

— Скъпи!

Притеснен, той се обърна и влезе в къщата.

От стълбата Лили му посочи другия прозорец. Непознатият се беше преместил отстрани — този път определено в техния двор, макар и полузакрит от растенията.

— По дяволите? Кой е този?

Погледна към телефона, но реши да не набира 911. Ами ако наистина е съседът или детето му? Ще си развалят отношенията от самото начало?

Надзърна през прозореца, но човекът беше изчезнал.

Лили слезе от стълбата.

— Сякаш потъна вдън земя. Къде отиде?

— Нямам представа.

Огледаха двора.

Нямаше и следа от него.

Изчезването му беше още по-озадачаващо.

— Мисля, че трябва…

Думите на Хокън замряха в гърлото.

— Пистолет! — извика Лили. — Има пистолет, Дон!

Жена му се взираше през прозореца.

Хокън грабна телефона и изкрещя:

— Вратата! Заключи я!

Тя се втурна натам.

Твърде късно.

Вратата зейна.

Лили изпищя. Доналд я събори на пода и я закри с тялото си — благороден, но несъмнено безполезен опит да спаси живота й.

27.

Асове на опера… та

Сам в кабинета на Катрин, Джонатан Боулинг сновеше из компютъра на Травис, търсейки трескаво смисъла на кода.

Асове на опера… та.

Беше напрегнат, пишеше бързо и си мислеше, че ако беше тук, експертът по кинесика Данс веднага щеше да разтълкува по позата и вторачените му очи, че хищникът надушва плячката.

Беше на крачка от нея.

Данс и останалите не бяха тук, заети с поставянето на засади за Травис. Боулинг остана в кабинета й. Намери разковничето и сега търсеше още информация, която да му подскаже кода.

Асове на опера… та…

Какво означаваше това?

Всички компютри са свърталища на призраци. Хард драйвът им е като лабиринт от тайни проходи и тунели, водещи все по-навътре към дълбините на електронната памет. Възможно е — но не особено лесно — духовете на миналото да бъдат пропъдени от мрачните зали, но обикновено късчета информация, която сме създали или получили, остават да се скитат там завинаги — невидими и разпръснати.

Боулинг преброждаше тунелите с програмата на един от студентите си и разчиташе информация, складирана из тъмните кътчета като блуждаещи светлинки над призрачно блато.

Образът извика в съзнанието му филма, който синът на Катрин му даде вчера — „Призрак в раковината“. Прекара чудесно със семейството и приятелите й. Особено му допаднаха децата. Маги беше прекрасна и забавна и несъмнено щеше да се превърне в забележителна жена. Като майка си. Уес беше по-сдържан. Но интелигентен и схватлив. Той често се опитваше да си представи какви деца щеше да има, ако бе останал с Кейси, която също имаше син и дъщеря.

Замисли се за нея. Надяваше се, че животът в Китай й харесва.

Спомни си седмиците, преди да замине, и оттегли благопожеланията за приятно прекарване в Азия.

Прогони образа на Касандра и се съсредоточи върху лова на призраци в компютъра. Бинарният код, съответстващ на „асове на опера… та“, съдържаше нещо важно.

Боулинг обичаше загадките и логиката и интуицията често му подсказваха разрешението като с магическа пръчка. Досети се, че думите са откъслеци от „часове на операцията“. Последната фраза, която Травис бе прочел онлайн, преди да изчезне. Боулинг предполагаше — само хипотетично — че думите са свързани с място, към което момчето проявява интерес.

Но компютрите не складират информацията накуп. Нищо чудно кодът към „асове на опера… та“ да е забутан в някакъв мрачен долап в мазето, а наименованието, към което се отнасят думите, да е захвърлено в скрина на тавана. „Разглобеният“ истински адрес навярно е разпръснат безразборно. Мозъкът на компютъра непрекъснато взема решения, разделя информацията и складира късчетата на логични за него, но неразбираеми за лаика места.

И така, Боулинг не следваше дирята през потайностите на тъмните тунели.

Смяташе, че се приближава до отговора. От месеци, дори години не беше се вглъбявал така. Академичната работа му допадаше. Беше любознателен по природа и харесваше научната работа, ползотворните беседи с колеги и студенти и предизвикателството да поднесеш увлекателно материята на младите хора… Светлината на откритието в очите на студентите му доставяше истинска наслада.

Но в момента тези откровения и задоволства му се струваха маловажни. В настоящата мисия беше заложен животът на много хора. И цялата му воля бе впрегната в разгадаването на кода.

„асове на опера… та“

Претършува поредния килер в къщата на духовете. Нищо. Само безсмислени късчета. Поредната фалшива следа.

Продължи да пише.

Нищо.

Той се протегна и ставите му изпукаха леко. Хайде, Травис, защо те привлича това място?

И още ли ходиш там? Някой приятел ли работи там? Купуваш ли си нещо оттам?

Още десет минути.

Да се откаже ли?

В никакъв случай.

Влезе в друга стая на призрачната къща. Примигна и се засмя. Сякаш сложи последното парченце в пъзела и картината се проясни.

Вгледа се в името на мястото и връзката му с Травис Бригам му се стори абсурдно очевидна. Професорът се ядоса на себе си, че не се е досетил и без помощта на компютърния код. Извади телефона си и набра номера на Катрин Данс. След четири сигнала „свободно“ се включи гласовата поща.

Понечи да остави съобщение, но бележката с адреса привлече вниманието му. Намираше се недалеч оттук. На петнайсет минути път.

Затвори телефона, стана и грабна сакото.

Погледна неволно снимката на Данс, децата и кучетата, излезе от кабинета и се запъти към главния вход на Бюрото.

Макар и наясно, че замисълът му навярно е лоша идея, Джон Боулинг напусна виртуалния свят и продължи преследването в реалния.

— Чисто е — каза Рей Каранео на Катрин Данс в дневната на Лили и Доналд Хокън. Стиснала пистолета, тя се озърташе напрегнато през прозорците и оглеждаше ту двора, ту стаите в скромната къща.

Потресените съпрузи седяха на новия диван, все още покрит с найлон.

Данс прибра глока в кобура си. Не вярваше момчето да е вътре — беше се спотаило в двора и бе побягнало, когато пристигнаха полицаите — но уменията, придобити от „Дименшън Куест“, изискваха предпазливост. Дали някак си не се е престорил, че побягва, а всъщност се е вмъкнал в къщата?

Вратата се отвори и огромният Албърт Стийл подаде глава.

— Нищо. Няма го.

Дишаше тежко — и заради преследването, и заради страничните ефекти от отровния химикал в къщата на Кели Морган.

— Патрулната кола обикаля по улицата. Още дузина са на път. Някой видял човек с качулка на велосипед да се отправя по алеите към центъра. Предадох по радиостанцията. Но… — Стемпъл вдигна рамене. След миг изтрополи по стъпалата и се присъедини към преследвачите.

Данс, Каранео, Стемпъл и полицаят от шерифството пристигнаха преди десет минути. Срещаха се с вероятните жертви и на Катрин й хрумна да посетят Доналд Хокън. Сети се за теорията на Джон Боулинг, че разширявайки периметъра от потенциални мишени, Травис може да включи и хора, споменати с добри чувства в блога.

Данс прегледа още веднъж сайта и заглавната му страница.

В рубриката „На домашния фронт“ веднага се набиваше в очи името Доналд Хокън — стар приятел на Джеймс Чилтън. Дали Хокън е набелязаната жертва, за която Травис беше оставил кръста на отбивката край магистрала № 1?

Запътиха се към дома на Хокън с идеята да го поставят под наблюдение и да изведат оттам съпрузите.

Когато пристигнаха, Катрин забеляза, че човек с качулка, вероятно въоръжен, дебне в храстите. Изпрати Албърт Стемпъл и полицая от шерифството да го проверят, а Рей Каранео и Данс се втурнаха в къщата с извадени револвери.

Моторолата на Данс иззвъня. Беше Стемпъл.

— В задния двор съм. В калта е нарисуван кръст, а около него са разпръснати розови цветове.

— Разбрано, Ал.

Лили затвори очи и сведе глава на рамото на мъжа си.

„Четири или пет минути — помисли си Данс. — Ако бяхме закъснели, двамата щяха да са мъртви.“

— Защо ние? — попита Хокън. — Нищо не сме му направили. Не сме писали в блога. Дори не знаем кой е.

Тя им обясни, че момчето разширява периметъра от потенциални жертви.

— Искате да кажете, че всички, споменати в блога, са в опасност?

— Така изглежда.

За минути в района се изсипаха полицаи, но така и не откриха нищо.

Как, по дяволите, им се измъкваше дете на велосипед. Просто изчезваше яко дим. Къде се криеше? В нечие мазе? В изоставен строеж?

Отвън заприиждаха първите коли с репортери — ванове със сателитни чинии — и първите оператори подготвяха камерите.

За да засилят още повече паниката в града.

Надойдоха и още служители на реда, включително велосипеден патрул.

— Ваша ли е още къщата в Сан Диего, господин Хокън? — попита Данс.

— Обявили сме я за продан, но още чакаме купувачи — обясни Лили.

— Искам да се върнете там.

— Няма никакви мебели — каза съпругът. — На склад са.

— Има ли при кого да отседнете?

— При родителите ми. Децата на Доналд са при тях.

— Тогава вървете при тях, докато намерим Травис.

— Бихме могли — съгласи се жената.

— Ти иди — каза Доналд. — Аз няма да напусна Джим.

— Не можете да му помогнете — намеси се Данс.

— Напротив. Моралната подкрепа е важна. Изживява ужасен период. Има нужда от приятели.

— Убедена съм, че оценява лоялността ви — продължи Катрин, — но вижте какво се случва. Момчето знае къде живеете и очевидно ви е набелязало.

— Може да го заловите след половин час.

— Не е сигурно. Настоявам, господин Хокън.

— Няма да го напусна — твърдо отсече мъжът. После смекчи тона: — Трябва да ви обясня. — Хвърли поглед към жена си и продължи: — Първата ми съпруга Сара почина преди няколко години.

— Моите съболезнования.

Хокън вдигна рамене. Не търсеше съчувствие. Ситуация, до болка позната на Данс.

— Джим заряза всичко. След час беше при мен. Цяла седмица остана при мен и децата. Помагаше ни — на нас и на родителите на Сара — за всичко. За погребението, за домакинстването и прането. Аз бях като парализиран. Нищо не можех да правя… Може би ми спаси живота. И със сигурност ми спаси разума.

Данс не успя да потисне спомена за месеците след смъртта на съпруга си, когато Мартин Кристенсен — като Чилтън — й помагаше безрезервно. Тя не би посегнала на живота си — заради децата — но неведнъж си мислеше, че полудява.

Разбираше чувствата на Доналд Хокън.

— Няма да си тръгна — повтори твърдо той. — Няма смисъл да настоявате. — После прегърна жена си и каза:

— Но ти се върни. Искам да отидеш.

— Не, оставам с теб — без никакво колебание заяви Лили.

Данс забеляза как в очите й греят обожание, щастие и решимост… Сърцето й подскочи. „Той също е изгубил първата си съпруга, преодолял е мъката и е открил отново любовта. Възможно е — помисли си Данс. — Виждаш ли?“

После затвори вратата на миналото.

— Добре — съгласи се неохотно. — Но веднага ще напуснете къщата. Ще отседнете в хотел. И ще ви назначим охрана.

— Разбира се.

В този момент пред къщата изскърцаха спирачки. Долетя разтревожен вик. Данс и Каранео излязоха на верандата.

— Всичко е наред — провлече Албърт Стемпъл. Липсваше само южняшкият акцент. — Чилтън е.

Блогърът явно бе чул новината и бе пристигнал незабавно. Изкачи стълбите на бегом.

— Какво стана? — Данс с изненада долови паника в гласа му. Гняв, дребнавост, арогантност — с тях бе запозната, но никога уплаха. — Добре ли са?

— Да — отвърна тя. — Травис беше тук, но Доналд е добре. Съпругата му също.

— Какво стана?

Тя забеляза, че яката на сакото му е запретната навътре.

Хокън и Лили излязоха на верандата.

— Джим!

Чилтън се затича и прегърна приятеля си.

— Добре ли си?

— Да, да. Полицаите дойдоха навреме.

— Заловихте ли го?

— Не — отвърна Данс, опасявайки се, че Чилтън ще започне да ги критикува. Но той стисна здраво ръката й.

— Благодаря ти, благодаря. Ти ги спаси. Благодаря.

Тя кимна неловко и издърпа ръката си. После Чилтън се усмихна на Лили. В очите му се четеше любопитство.

Данс заключи, че явно за пръв път се срещат. Хокън ги запозна и Чилтън топло я прегърна.

— Много съжалявам за това. Не съм си и помислял, че може да ви нападне.

— Кой би могъл? — възкликна Хокън.

— След такова посрещане тя няма да поиска да остане — с тъжна усмивка констатира Чилтън. — Още утре ще си събере багажа.

— Напротив — макар и плахо, Лили най-сетне се усмихна. — А и вече купихме завесите.

— Забавна е, Дон. Най-добре тя да остане, а ти си върви в Сан Диего — засмя се Чилтън.

— Опасявам се, че не можеш да се отървеш и от двама ни.

— Трябва да заминете, докато заловят Травис — вече сериозно каза той.

— Опитвах се да ги придумам — додаде Данс.

— Няма да напускаме града.

— Дон… — започна Чилтън.

— Имам разрешение от полицията — разсмя се Хокън и кимна към Данс. — Тя се съгласи. Ще се скрием в хотел. Като Бони и Клайд.

— Но…

— Никакво „но“, приятелче. Оставаме. Не можеш да се отървеш от нас.

Чилтън отвори уста да възрази, но забеляза упоритата усмивка на Лили.

— Никой не може да ми нареди какво да правя, Джим.

Блогърът се засмя отново.

— Така си е… Благодаря ви. Отседнете в хотел. След ден-два историята ще приключи и ще се върнем към нормалния ритъм.

— Не съм виждал Пат и момчетата, откакто се преместих — каза Хокън. — От три години.

Данс изгледа блогъра. Нещо в него се промени. Сякаш за пръв път виждаше човешкото му лице. Тревогата за приятеля го бе изтласкала от виртуалния свят обратно към реалния.

Кръстоносецът поне временно беше изчезнал.

Данс ги остави на спомените им и тръгна към задния двор.

— Здрасти! — стресна я глас откъм храстите.

Видя младия полицай, който им помагаше напоследък.

— Дейвид Рейнолдс.

— Здравейте, полицай!

— Наричайте ме Дейвид — ухили се той. — Чух, че бил тук. Без малко да го спипате.

— Без малко. За съжаление.

Носеше няколко очукани метални куфарчета с надпис „Шерифство Монтерей“.

— Жалко, че не можах да кажа нищо определено за клоните в двора ви — онзи кръст…

— Аз също — вдигна рамене тя. — Сигурно е било съвпадение. Ако подрязвах дърветата както трябва, нямаше да се съмняваме.

— Имате хубава къща.

— Благодаря. Ако изключим хаоса в задния двор.

— Не. Наистина изглежда уютно.

— А ти, Дейвид? В Монтерей ли живееш?

— Навремето живеех тук. Имах съквартирант, но той се изнесе, та се наложи да се преместя в Марина.

— Е, оценявам усилията ти. Ще те похваля пред Майкъл О’Нийл.

— Наистина ли, Катрин? Страхотно! — засия младежът.

Рейнолдс започна да огражда двора с полицейска лента. Данс се вгледа в центъра на жълтия трапец — забит в земята кръст и разпръснатите розови цветове.

Погледът й се устреми към монтерейските хълмове, после се спусна към синята ивица на залива.

Гледката беше прекрасна.

Но днес навяваше безпокойство като ужасната маска на Кетцал, демона от „Дименшън Куест“.

„Ти си някъде там, Травис.“

Къде? Къде?

28.

Играеше си на ченге.

Беше хванал следата — мястото, откъдето Травис вероятно бе пуснал в блога рисунката с маската и пронизаната женска фигура, която приличаше на Катрин Данс. Мястото, където момчето сигурно играеше любимата си игра — „Дименшън Куест“.

Беше успял да свърже думите, които откри в призрачните тунели на компютъра на Травис, с „Лайтхауз Аркейд“ — голям компютърен клуб в Ню Монтерей.

Появата на обществено място, естествено, излагаше момчето на опасност. Но ако подбираше внимателно маршрутите, носеше слънчеви очила и шапка и не слагаше якето с качулка, както го описваха телевизионните репортери, вероятно можеше да се придвижва сравнително свободно.

А и пристрастените към онлайн игрите нямат избор, освен да рискуват.

Аудито на Боулинг сви по „Дел Монте“, после по „Лайтхауз“ и се насочи към компютърния център.

Изпитваше странна възбуда. Прехвърлил четирийсетте, професорът живееше предимно в света на интелекта. Не му липсваше смелост. Имаше опит в алпинизма, гмуркането и ски спускането. Вселената на идеите също подлагаше на опасност кариерата, репутацията и себеуважението. Беше воювал с колеги. Търпеше злостни критики в уебсайтовете — като кампанията срещу Травис, само че с по-добър правопис, граматика и пунктуация. Напоследък го нападаха, понеже се обяви срещу обмена на файлове със защитени авторски права.

Не беше подготвен за толкова яростна атака. Разпънаха го на кръст… наричаха го „проклет капиталист“, „курва на големия бизнес“. Особено му допадна прозвището „професорът на масовото унищожение“.

Някои колеги не му говореха.

Но злополучията му не можеха да се сравняват с риска, който Катрин Данс и колегите й поемаха ежедневно.

И който поемаше сега той.

Игра на стражари и апаши…

Помагаше на Катрин и останалите, разбира се. Чувстваше се удовлетворен и признанието им го ласкаеше. Но попаднал в кипежа на събитията — непрекъснатите телефонни обаждания, лицето на Данс, което менеше изражението си при всяка новина, ръката й, която разсеяно докосваше черния пистолет — Боулинг закопня да се включи по-активно.

„И още нещо, Джон?“ — саркастично се запита той.

Е, да, май се опитваше да я впечатли.

Колкото и да е абсурдно, изпита ревност от близостта й с Майкъл О’Нийл.

„Държиш се като момче“ — укори се.

Но нещо в нея го привличаше неудържимо. Необяснимо, естествено. Както с всички чувства, които пламват или бързо, или никога. И двамата бяха необвързани. Той беше преодолял раздялата с Кейси (поне донякъде). Дали Катрин беше готова да опита отново? Смяташе, че долавя някакви сигнали. Но как да е сигурен. Не беше експерт по езика на тялото като нея.

Още повече, че спадаше към мъжкия пол, генетично обременен със заслепение.

Боулинг паркира сивото си ауди до „Лайтхауз Аркейд“, в странична уличка, в ничията земя на север от Пасифик Гроув. Навремето кварталът Ню Монтерей с тесни магазинчета и още по-тесни апартаменти беше притиснат между шумно военно поделение и религиозна обител („Лавърс Пойнт“ беше кръстен на преданите Богу, а не един на друг). Сега районът беше безличен като евтин мол в Омаха или Сиатъл.

„Лайтхауз Аркейд“ изглеждаше мрачен, овехтял и миришеше… е, на адреналин.

Ориентира се в сюрреалистичната обстановка. Играчите — предимно момчета — седяха пред терминалите, взираха се в екраните, движеха джойстикове или пишеха по клавиатурата. Сводестите стени бяха покрити с черен шумоизолиращ материал, столовете бяха удобни, с високи кожени облегалки.

Клубът осигуряваше всичко необходимо за пълноценно дигитално изживяване — слушалки, микрофони, волани и джойстикове за виртуално управлявани самолети, триизмерни очила и всякакви аксесоари за аудио-визуални и прочее синтетични връзки.

Боулинг беше писал за съвременните тенденции при компютърните игри — устройства за пълно вглъбяване, разработени първо в Япония, които позволяват на децата да се изолират изцяло от реалния свят. Логичен процес в родината на хикикомори — „усамотението“: все по-популярен начин на живот при младежите, предимно мъже и момчета, които се превръщат в отшелници и месеци, дори години наред не излизат от стаите си, живеейки единствено с посредничеството на компютъра.

Шумът го дезориентира; дигиталните звуци създаваха истинска какофония — експлозии, изстрели, животински викове, зловещи крясъци и смехове, — съчетана с хор нечленоразделни разговори в микрофоните с други геймъри по света. В слушалките отекваха отговорите. От време на време от гърлата на отчаяни геймъри — осъзнали тактическа грешка или на път да умрат — излитаха възклицания и ругатни.

Клубът „Лайтхауз Аркейд“ — сиамски близнак на хиляди подобни из цялата планета, бе последният подстъп на реалния свят преди пълното потапяне във виртуалния.

Телефонът на Боулинг завибрира. Погледна към екрана. Съобщението от Ърв гласеше: „Преди пет минути Страйкър влезе в ДК!“

Боулинг се огледа. Дали Травис беше тук? Заради изолационните прегради виждаше два терминала.

Зад рецепцията стоеше дългокос служител, вглъбен във фентъзи роман, сякаш наоколо цареше мъртва тишина.

— Търся едно момче, тийнейджър — обясни Боулинг.

Служителят повдигна иронично вежди.

Търся дърво в гората.

— Та?

— Играе „Дименшън Куест“. Да сте включвали някого преди пет-шест минути?

— Не включвам никого. Играе се с карти. Купуват ги или от мен, или от автомата. — Дългокосият го огледа изпитателно. — Баща ли сте му?

— Не. Просто искам да го намеря.

— Мога да проверя в сървъра. Да видя кой играе „Дименшън Куест“.

— Наистина ли?

— Да.

— Страхотно.

Но момчето не помръдваше, вперило очи в Боулинг през дългия неизмит бретон.

Аха. Ясно. Преговаряме значи. Колко мило. На четири очи. След секунда-две двайсетачките изчезнаха в джоба на непраните дънки на младежа.

— Аватарът му е Страйкър, ако това ще помогне — каза му Боулинг.

— Ще се върна след минутка — изсумтя дългокосият и изчезна.

Той го видя да се отправя към офиса в далечния край на залата.

Върна се след пет минути.

— Хмм… да… Страйкър играе „Дименшън Куест“. Току-що е започнал. Кабина 43. Ей там е.

— Благодаря.

— Аха.

Дългокосият потъна в четивото си.

Боулинг трескаво обмисляше какво да предприеме. Да накара служителя да опразни клуба? Не, Травис щеше да избяга. По-добре беше да позвъни на 911. Но първо да провери дали момчето е само. Дали носи оръжието?

Представи си как се прокрадва зад Травис, измъква пистолета от колана му и го задържа, докато пристигне полицията.

Не, не бива. В никакъв случай.

С потни длани Боулинг се отправи предпазливо към кабина 43. Надзърна крадешком. Върху екрана на компютъра сияеше пейзажът на Етерия, но столът беше празен.

И между кабините нямаше никого. Кабина 44 беше празна, но в 42 играеше момиче с къса зелена коса. Боулинг се приближи към нея.

— Извинете.

Момичето нанасяше светкавични удари на опонента. Най-сетне създанието падна мъртво и нейният аватар се качи върху трупа и му отсече главата.

— Ммм… да? — рече тя, без да вдига поглед.

— Момчето, което играеше „Дименшън Куест“ тук? Познаваш ли го?

— Не. Джими мина оттук, каза му нещо и то си тръгна. Преди секунда.

— Кой е Джими?

— Момчето на рецепцията, естествено.

По дяволите! Даде четирийсет долара на нехранимайкото да предупреди Травис! Ама че ченге!

Боулинг изпепели с поглед дългокосия, задълбочен както преди в романа.

Професорът изтича навън. Сълзи замъглиха очите му, привикнали с мрака. Спря в страничната алея и примижа. Зърна забързан младеж да се отдалечава със сведена глава.

„Не прави глупости“ — напомни си. Извади телефона.

Момчето пред него се втурна да бяга.

След секунда колебание Джон Боулинг го последва.

29.

Хамилтън Ройс, омбудсманът от кабинета на главния прокурор в Сакраменто, затвори телефона и се вгледа разсеяно в него. Току-що проведеният разговор се водеше в стил, изобилстващ от политическо-корпоративни евфемизми.

Закрачи из коридорите на Бюрото, обмисляйки варианти.

Накрая се върна в кабинета на Чарлс Овърби.

Агентът следеше новините на компютърния екран. Репортерът обясняваше как полицаите били на път да заловят убиеца в дома на приятел на блогъра, но той избягал и ще продължава да тероризира жителите на Монтерейския полуостров.

Ройс си помисли, че пресата никога не се задоволява с положителното — иначе щеше да докладва как полицаите са спасили живота на приятеля на Чилтън.

Овърби натисна няколко бутона и смени станцията. Тук отдаваха предпочитание на прозвището „Убиецът-геймър“ за сметка на маската и крайпътните кръстове. Журналистът обясни как Травис измъчва жертвите си, преди да ги убие.

Нямаше значение, че само един беше мъртъв, при това застрелян в гръб. Което би помрачило пикантния привкус.

— Е, Чарлс, в прокуратурата са още по-разтревожени — поде Ройс и вдигна телефона си като щит.

— Всички сме загрижени — додаде като ехо Овърби с мрачно лице. — Целият полуостров. Полагаме неимоверни усилия. Вече го казах. В Сакраменто имат забележки към нас?

— Не точно.

Ройс пусна недомлъвката да закръжи като стършел край главата на Овърби.

— Правим всички възможно.

— Агент Данс ми допада.

— О, страхотна е. Не пропуска нищо.

Ройс кимна бавно, замислено.

— В прокуратурата са разтревожени. Заради жертвите. Аз също — проточи съчувствено той. Опита се да си спомни кога за последен път наистина е бил разтревожен. Май когато пропусна спешната операция от апендицит на дъщеря си, понеже беше в леглото с поредната си любовница.

— Трагично е.

— Знам, че съм като развалена плоча, но пак ще повторя — този блог създава проблеми.

— Така е — съгласи се Овърби. — То е окото на урагана.

„Окото на урагана е спокойно късче лазурно небе“ — мислено го поправи Ройс.

— Е, Катрин накара Чилтън да призове момчето да се предаде — допълни началникът на Бюрото. — И да ни даде координатите на прокси сървъра в Скандинавия.

— Разбирам. Просто… блогът напомня, че работата не е свършена. — Тоест: „от теб“. — Ще се върна на темата — да открием нещо полезно за Чилтън.

— Катрин обеща да си отваря очите.

— Заета е — небрежно вдигна рамене Ройс. — Чудех се дали вече не се е натъкнала на нещо. Не че искам да й се меся. Но защо да не проверя?

— Ти?

— Ако нямаш нищо против, Чарлс. Ще прегледам папките. Останах с впечатление, че тя е твърде любезна.

— Твърде любезна?

— Много умно от твоя страна, Чарлс, че си я назначил. — Началникът прие с кимване комплимента, макар Катрин да работеше тук четири години преди появата му в Бюрото. — Много умно… Преценил си, че действа като противоотрова на стари циници като мен и теб. Но с цената на… известен наивитет.

— Смяташ, че има нещо за Чилтън, но не го съзнава.

— Възможно е.

— Е, аз я разбирам — с напрегнато изражение отвърна Овърби. — Да го отдадем на разсейващи фактори. Делото на майка й. Пречи й да се съсредоточи. Но прави всичко възможно.

Хамилтън Ройс бе безмилостен. Но никога не би продал верен член от екипа си с подобен коментар. Помисли си колко впечатляващо изпъкват у Овърби трите най-тъмни човешки слабости — малодушие, дребнавост и предателство.

— Тук ли е Данс?

— Да видим.

Овърби вдигна слушалката на телефона и поговори с асистентката й.

— Още е на местопрестъплението в дома на Хокън.

— Значи е време за справка — каза Ройс, но внезапно сбърчи чело. — Най-добре да се погрижим да не ме безпокоят.

— Хрумна ми нещо. Ще повикам секретарката й, ще й възложа задача. Да копира документация например. Или да отчете натовареността си. Напълно в мой стил. Няма да заподозре нищо.

Ройс напусна кабинета на Овърби и пое по коридора към стаята на Данс. Изчака асистентката — енергична жена на име Мериелън — да приключи с разговора по телефона. Накрая — с объркано изражение — тя се изправи и тръгна в обратната посока, а Хамилтън Ройс се вмъкна като крадец в помещението.

В края на алеята Джон Боулинг спря и погледна надясно към страничната уличка, където изчезна Травис. Оттук пътят се спускаше към Монтерейския залив покрай малки еднофамилни бунгала, бежови и ръждивокафяви кооперации и пищна зеленина. По Лайтхауз Авеню зад гърба му се точеше върволица коли, но страничното шосе беше безлюдно. Гъстата мъгла ограничаваше допълнително видимостта.

„Катрин Данс няма да остане впечатлена от детективските ми умения“ — помисли си Боулинг.

Набра 911, докладва, че е видял Травис Бригам, и обясни къде. Диспечерът съобщи, че полицейската кола ще пристигне след пет минути.

„Дотук с юношеската дързост“ — каза си професорът. Университетът, преподаването, интелектуалните занимания бяха стихията му. Вселената на идеите, не на действията.

Умееше да залавя убийци във виртуалния, а не в реалния свят.

Тръгна към клуба да посрещне полицейската кола. Но му хрумна, че постъпката му не е чак толкова нелогична, не е глупаво мъжкарско перчене, а израз на вродената му потребност да разрешава загадки, да разбулва мистерии. Винаги се бе стремил да опознава обществото, човешкото съзнание и сърце.

Още една пресечка. Какво толкова? Полицаите бяха на път. Някой по улицата можеше да е забелязал момчето да се качва в кола или да влиза през прозореца на съседна къща.

Професорът се върна и тръгна по алеята към водата. Почуди се кога ли ще види пак Катрин. Надяваше се да е скоро.

Представи си зелените й очи точно когато момчето изскочи иззад кофата за боклук на три крачки от него и го стисна за гърлото. Ноздрите му се напълниха мъчително с миризмата на непрани дрехи и младежка пот. Сребърно острие си проправи път към врата му.

30.

Долепила телефона до ухото си, Катрин Данс се насочи към предния двор на къщата на Джеймс Чилтън в Кармел. Благодари на събеседника си, паркира и се отправи към колата на шерифството, в която седеше дежурният полицай.

— Здрасти, Мигел — поздрави тя.

— Привет, агент Данс. Тук всичко е спокойно.

— Добре. Господин Чилтън се прибра, нали?

— Да.

— Ще ми направиш ли услуга?

— И още как.

— Излез от колата и застани до нея. Облегни се, да речем, на вратата, та да те виждат отдалеч.

— Разбира се. Нещо се мъти, а?

— Ще видим. Просто постой. Не мърдай, каквото и да стане.

Той кимна несигурно, но излезе от колата.

Данс се запъти към входа на къщата и натисна звънеца. Музикалният й слух долови фалшивите тонове на финала.

Чилтън отвори и примигна учудено.

— Проблем ли има?

Данс хвърли поглед през рамо и извади белезниците.

— Какво… — ахна той.

— Обърни се и сключи ръце зад гърба.

— Какво става?

— Веднага! Направи го!

— Но…

Тя го стисна за рамото и го побутна да застане гърбом. Той понечи да заговори, но тя го прекъсна:

— Шшт. Арестувам те за незаконно проникване в чужда собственост.

Белезниците щракнаха.

— Но как? В чия собственост?

— На Арнолд Брубейкър.

— За вчерашния случай ли става въпрос?

— Точно така.

— Но ти ме пусна!

— Тогава не те задържах. Сега си променям мнението.

Данс му изрече правата.

По улицата се зададе тъмен седан. Сви и спря на покритата с чакъл алея пред къщата. Данс разпозна колата на патрулна полиция. Двамата служители на реда отпред — едри мъжаги — изгледаха любопитно Данс и излязоха. Хвърлиха поглед и към автомобила на шерифството и полицай Мигел Херера, който опипваше радиостанцията на колана си, сякаш се канеше да се обади и да разбере какво става.

Двамата новодошли се отправиха към Данс и Чилтън. Забелязаха белезниците.

— Вие пък кои сте? — объркано попита тя.

— Патрулна полиция. А вие, мадам?

Тя извади портфейла и се идентифицира.

— Катрин Данс. Бюро за разследване. Какво търсите тук?

— Дошли сме да задържим Джеймс Чилтън.

— Задържания?

— Вие го арестувахте?

— Точно така. Току-що. — Тя кимна към Херера.

— Я чакайте! — изръмжа Чилтън.

— Тихо! — нареди му Катрин.

— Имаме заповед за задържане — каза по-старшият. — И заповед за конфискуване на компютрите, папките и работния му архив. Всичко, което е свързано с „Чилтън Рипорт“.

Те показаха документа.

— Ама че нелепо! — обади се Чилтън. — По дяволите, какво става тук?

— Тихо! — рязко повтори Данс. После се обърна към полицаите: — По какво обвинение?

— Нахлуване в частна собственост.

— На Арнолд Брубейкър?

— Точно така.

— Току-що го арестувах за същото — засмя се Данс.

Полицаите местеха очи ту към нея, ту към Чилтън, печелейки време. Накрая кимнаха едновременно. Явно за пръв път се сблъскваха с подобен проблем.

— Е — подхвана един от полицаите, — ние носим заповед.

— Разбирам. Но той вече е арестуван и Бюрото има право да разполага с компютрите и документите му. След няколко минути ще ги приберем.

— Ама че глупост! — избъбри Чилтън.

— Внимавайте, сър! — предупреди го по-младият и по-едър полицай.

Възцари се тишина.

Катрин Данс се усмихна.

— Вижте. Кой поиска заповедта за задържане? Хамилтън Ройс, нали?

— Точно така. От прокуратурата в Сакраменто.

— Ясно — успокоена кимна тя. — Съжалявам. Станало е недоразумение… Аз бях повикана на място, но заради писмените клетвени декларации се наложи да отложа задържането. Споменах го пред Хамилтън. Вероятно е решил, че съм заета покрай случая с крайпътните кръстове и…

— Убиецът с маската. Аха! С това ли сте ангажирана?

Данс кимна.

— Тръпки да те побият!

— Така е — съгласи се Катрин. — Хамилтън е решил, че не ми остава време и трябва лично да се погрижи за нарушителя. — Кимна пренебрежително към блогъра. — Но, честно казано, този тук толкова ме ядоса, че исках сама да довърша започнатото.

Данс се усмихна съзаклятнически. Полицаите отвърнаха плахо.

— Вината е моя — продължи тя. — Трябваше да му съобщя. Ще му се обадя сега.

Извади телефона си и занатиска бутоните.

— Агент Данс е.

Обясни, че е задържала Джеймс Чилтън, и след кратко мълчания добави:

— Вече е арестуван… Документацията е оформена… Разбира се. Добре.

Решително прекъсна връзката, докато женският глас продължаваше да обяснява, че температурата е трийсет градуса, а утре на полуострова ще вали дъжд.

— Уредено е. Ние го поемаме — усмихна се Данс. — Освен ако не държите да търкате подметки няколко часа из ареста в Салинас.

— Не, никак, агент Данс. Имате ли нужда от помощ да го вкарате в колата? Едрият полицай измери с очи Джеймс Чилтън, сякаш блогърът тежеше петдесет килограма повече и лесно щеше да се освободи от белезниците.

— Не, всичко е наред. Ще се оправим.

Мъжете кимнаха, седнаха в колата и отпътуваха.

— Слушай! — изръмжа Чилтън със зачервено лице. — Това са пълни дивотии. Знаеш го.

— Спокойно — каза Данс и отключи белезниците.

— Какво става? — попита той и разтърка китките си.

— Нали щеше да ме водиш в ареста?

— Е, размислих. Реших да те пусна.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Спасявам те.

Данс върна белезниците в калъфа. Усмихна се и помаха на смутения Херера. Той й кимна.

— Устроиха ни капан, Джеймс.

Преди малко й се беше обадила Мериелън. Заподозряла, че нещо се мъти, когато Чарлс Овърби позвънил на два пъти в кабинета — първо да пита дали Катрин е там и после да повика секретарката в кабинета си, за да поговорят удовлетворява ли я работата — нещо, което не бе правил никога.

На път за кабинета на Овърби Мериелън се скрила в страничния коридор на дамското крило и видяла как Хамилтън Ройс се вмъква в стаята на Данс. След пет минути излязъл и се обадил от телефона. Мериелън дочула част от разговора — Ройс помолил съдия от Сакраменто — явно приятел — да издаде заповед за задържане на Чилтън. Ставало дума за незаконно проникване в частна собственост.

Мериелън беше позвънила да предупреди Данс и едва тогава се бе отправила към кабинета на Овърби.

Данс обясни накратко на Чилтън, пропускайки името на Хамилтън Ройс.

— Кой стои зад това? — разяри се блогърът.

Данс знаеше, че ще разгласи историята. Пресата щеше да нададе кошмарен вой.

— Няма значение. Просто някои хора искат да спрат блога, докато заловим Травис.

— Защо?

— По същите причини, които ти изложих аз — твърдо каза Катрин. — За да не пишат хората и да не предоставяме нови мишени на Травис. И защото имиджът ни ще пострада, ако не правим всичко възможно да защитим обществото, включително и да те накарам да замълчиш.

— И това е в полза на обществото? Аз изобличавам корупцията, давам гласност на проблемите, не ги създавам. — Чилтън внезапно смени поучителния си тон. — И ти ме арестува, за да не изпълнят заповедта?

— Да.

— И сега?

— Има две възможности. Полицаите да се приберат и да докладват, че не могат да изпълнят заповедта, понеже вече си задържан. И толкова.

— А другата?

„Лайното ще улучи вентилатора“ — помисли си Данс. Но се задоволи само да вдигне рамене. Чилтън обаче разбра.

— Рискувала си заради мен? Защо?

— Дължа ти го. Съдейства ни. И поради още една причина — не споделям тактиката ти, но смятам, че имаш право да изразяваш мнението си. Ако грешиш, ще те подведат под отговорност и съдът ще реши. Но няма да се присъединя към онези, които искат да млъкнеш, понеже не харесват подхода ти.

— Благодаря — в гласа му прозвуча искрена признателност.

Ръкуваха се.

— Най-добре да се връщам онлайн — каза той.

Данс излезе на улицата, благодари на смутения Мигел Херера и се качи в колата си. Обади се на Ти Джей и му остави съобщение да проучи подробно Хамилтън Ройс. Искаше да знае срещу какъв враг се изправя.

Част от въпроса явно щеше да се изясни веднага. Телефонът й иззвъня и на екрана се изписа номерът на Овърби.

Е, няма как да не е вторият вариант.

Лайното и вентилатора…

— Здрасти, Чарлс.

— Имаме проблем, Катрин. Хамилтън Ройс иска да разговаря с теб.

Изкушаваше се да отдръпне телефона от ухото си.

— Как така си задържала Чилтън? И патрулните не са успели да изпълнят заповедта?

— Нямах друг избор.

— Тоест?

— Реших, че не искам да спирам блога — възможно най-спокойно обясни тя. — Знаем, че Травис го чете. Чилтън го помоли да се предаде. Момчето може да реши да се обърне към него. Да преговаря с нас чрез него.

— Добре, Катрин — гласът на Овърби звучеше отчаяно. — В Сакраменто смятат, че е най-добре да спрем блога. Не си ли съгласна?

— Не съвсем, Чарлс… Прегледа папките ми, нали, Хамилтън?

Възцари се безкрайно мълчание.

— Не съм преглеждал секретна информация.

— Няма значение. Нарушил си професионалната етика. Деянието ти е подсъдно.

— Катрин, моля те — запротестира Овърби.

— Агент Данс — намеси се Хамилтън, игнорирайки също като нея Овърби. Тя си спомни извода, до който бе стигнала след множество разпити: най-опасни са владеещите положението мъже. — Умират хора, а Чилтън пет пари не дава. И, да, репутацията ни страда — твоята, на Чарлс, на Бюрото, на прокуратурата. На всички ни. И не се страхувам да го призная.

Аргументите му не я развълнуваха.

— Ако още веднъж се опиташ да направиш същото, Хамилтън, със или без заповед, проблемът ще бъде поставен пред областния прокурор и губернатора. И пресата.

— Тя иска да каже… — запелтечи Овърби.

— Смятам, че разбира напълно какво искам да кажа, Чарлс — сряза го Данс.

Телефонът й зажужа. Съобщение от Майкъл О’Нийл.

Тя незабавно прекъсна разговора с началника си и Ройс.

Вдигна телефона и прочете лаконичните думи:

Тя написа: „Да“ и забърза към колата.

Данс включи сирената, за чието съществуване често забравяше — следователите като нея рядко участваха в опасни преследвания. Катрин летеше в облачния следобед.

Още един убит…

Явно беше нападнал скоро след като предотвратиха опита за убийство на Доналд Хокън и съпругата му. Излезе права. Разочаровано от неуспеха, момчето бе потърсило веднага нова жертва.

Откри отбивката, натисна рязко спирачката и подкара дългата кола по виещото се шосе. Растителността бе пищна, но бледнееше на фона на мрачното небе и придаваше на пейзажа неземно излъчване.

Като в Етерия, земята в „Дименшън Куест“.

Представи си как Страйкър се е надвесил над нея, стиснал уверено меча.

„наистина искам да у4а, ще ме научи6 ли?“

„Как се умира…“

Представи си грубоватата рисунка на сабята, пронизваща гърдите й.

После долови отблясъците — бели и червени.

Паркира до останалите коли — патрулката на шерифството и вана на криминалистите. Излезе от колата и се втурна към гъмжилото. Кимна за поздрав на Майкъл О’Нийл. Въздъхна облекчено, че го вижда, макар и за малко, преди да се заеме отново с „другия случай“.

— Огледа ли местопрестъплението?

— Току-що пристигнах? — обясни той.

Запъти се към покритото със зелено платнище тяло. Жълта полицейска лента обграждаше мястото.

— Сигурно някой го е видял? — обърна се Данс към полицая от шерифството.

— Да, агент Данс. Обадил се на 911 от Ню Монтерей. Но докато пристигнем, беше изчезнал. Както и съвестният гражданин.

— Кой е жертвата? — попита О’Нийл.

— Не знам още. Този път Травис е използвал нож. Не пистолета… И явно не е бързал.

Полицаят посочи към полянката на петдесетина крачки от шосето.

С О’Нийл тръгнаха по песъчливата пътека. След минута стигнаха ограденото място, където стояха униформени и цивилни служители на реда, а криминалистът бе приклекнал до трупа.

Кимнаха за поздрав на закръгления полицай с латиноамериканско потекло, с когото Данс бе работила неведнъж през годините.

— Идентифицирахте ли жертвата? — попита тя.

— Взехме портфейла му — кимна полицаят към тялото. — Сега го преглеждат. Мъж е, на около четирийсет.

— Не е убит тук предполагам? — огледа се Катрин.

Наблизо нямаше къщи и други сгради. Нямаше как убитият да се е разхождал тук или да е тичал. Нямаше пътеки.

— Точно така — отвърна полицаят. — Нямаше много кръв. Престъпникът явно е довлякъл тялото дотук и го е захвърлил. Намерих следи от гуми в пясъка. Мислим, че Травис е отвлякъл собствената му кола и го е заключил в багажника. Като първото момиче. Тами. Само че този път не е чакал прилива. Намушкал го е. Когато открием кой е убитият, ще поискаме да сверят следите от гуми.

— Сигурни ли сте, че е Травис? — попита Данс.

— Ще видим — отвърна полицаят.

— Измъчван ли е?

— Така изглежда.

Спряха пред полицейската лента на десетина крачки от трупа. Криминалистът — в униформа като на космонавт — вземаше проби. Вдигна поглед и забеляза Данс и О’Нийл. Кимна и вдигна вежди над защитните очила.

— Искате ли да видите? — попита.

— Да — отвърна тя. Да не би да се опасяваше, че жена ще се притесни от кървавата гледка? Да, дори в наши дни мъжете се опитват да проявяват галантност.

Всъщност тя наистина се подготвяше психически. Работата й беше свързана предимно с живите. Така и не свикна напълно със смъртта.

Мъжът започна да повдига платнището. Някой подвикна:

— Агент Данс?

Обърна се. Към нея приближаваме униформен полицай. Държеше нещо.

— Да?

— Познавате ли някой си Джонатан Боулинг?

— Джон? Да.

Взря се в протегнатата визитна картичка. И си спомни, че бяха взели портфейла на жертвата, за да го идентифицират.

Ужасяваща мисъл… Нима жертвата беше Джон?

От А към Б до В… Съзнанието й прехвърляше хипотези. Дали професорът беше научил нещо от компютъра на Травис и беше решил да провери версията си?

Не!

Погледна потресено към О’Нийл и се втурна към тялото.

— Хей! — извика специалистът. — Ще заличиш следите!

Тя не му обърна никакво внимание.

Отметна зеленото платнище и ахна.

Изпита едновременно облекчение и ужас.

Не беше Боулинг.

Стройният брадат мъж с памучни панталони и бяла риза беше намушкан многократно. Едното му око бе наполовина отворено. Върху челото му беше изрязан кръст. Червени розови цветове бяха пръснати около тялото му.

— Къде намери това? — попита с разтреперан глас тя, кимайки към визитната картичка на Джон Боулинг.

— Той е там, край отбивката на шосето. С колата си е. Иска да те види. Било спешно.

— Ще отида след секунда — въздъхна дълбоко Данс.

Пристигна друг полицай, понесъл портфейла на убития в найлонов плик.

— Казва се Марк Уотсън. Пенсиониран инженер. Преди няколко часа тръгнал да пазарува. Така и не се прибрал.

— Кой е той? — попита О’Нийл. — Защо го е избрал?

Данс бръкна в джоба си и извади списъка на всички потенциални жертви от блога.

— Писал е във форума. В рубриката „Властта на народа“. За ядрената централа. Не е изразил категорично мнение „за“ или „против“.

— Значи всички участници в блога са в опасност.

Тя кимна.

О’Нийл я изгледа изпитателно. Докосна ръката й.

— Добре ли си?

— Само… малко уплашена.

Сети се за визитката на Боулинг. Каза на О’Нийл, че ще отиде да провери какво иска, и закрачи по пътеката. Едва сега сърцето й възстанови нормалния си ритъм.

Професорът чакаше до отворената врата на колата си. На мястото до шофьора седеше тийнейджър с щръкнала коса. Данс се намръщи. Младежът носеше тениска с надпис „Аеросмит“ и тъмнокафяво яке.

Боулинг й помаха. Изненада я нехарактерно напрегнатото му изражение.

И силното облекчение, което изпита, когато видя, че не е пострадал.

После я обзе любопитство. Не беше сигурна, но от колана му сякаш стърчеше дръжка на дълъг нож.

31.

Данс, Боулинг и момчето бяха в кабинета й в Бюрото. Джейсън Кеплър беше на седемнайсет и учеше в гимназия „Кармел Саут“. Той, а не Травис, беше Страйкър.

Травис бе създал аватара преди няколко години, но го продал онлайн на Джейсън с „малко тъпа репутация, живот и ресурси“.

Каквото и да означаваше това.

Данс си припомни как Боулинг й обясняваше, че играчите могат да продават аватарите си и други придобивки от играта.

Боулинг разказа как в компютъра на Травис намерил следа, отвела го към „Лайтхауз Аркейд“.

Данс му беше благодарна за добре свършената детективска работа. (Макар че по-късно щеше здравата да го нахока, задето не се е обадил на 911, веднага щом е разбрал, че момчето е в клуба, вместо да тръгне да го преследва сам.) Върху бюрото зад тях в найлонов плик стоеше кухненският нож, с който Джейсън се бе опитал да сплаши Боулинг. Оръжието беше смъртоносно и технически погледнато, можеше да обвини момчето в нападение и хулиганство. Боулинг обаче не бе наранен и тийнейджърът бе предал доброволно ножа, така че вероятно щеше да се задоволи със строго предупреждение.

Боулинг разказа какво се е случило — той самият станал жертва на измама, организирана от Джейсън.

— Обясни й какво ми каза.

— Притеснявах се за Травис — подхвана момчето с ококорени очи. — Не знаете какво е да се нахвърлят така върху човек от семейството ви.

— Човек от семейството?

— Да. В играта, в „Дименшън Куест“ сме братя. Не сме се срещали, но го познавам добре.

— Никога не сте се виждали?

— Да, в реалния свят не сме. Само в Етерия. Исках да му помогна. Но първо трябваше да го намеря. Опитах да му напиша съобщение, но не ми отговори. Та затова се помайвах в „Аркадата“. Исках да го придумам да се предаде.

— С нож? — попита Данс.

Вдигна рамене. После рязко ги отпусна.

— Смятах, че няма да навреди.

Момчето бе кльощаво и много бледо. Учениците бяха в лятна ваканция и колкото и да е странно, то вероятно излизаше по-рядко, отколкото през зимата и есента.

— Джейсън беше в „Лайтхауз Аркейд“, когато отидох там — пое инициативата Боулинг. — Служителят му е приятел и когато попитах за Страйкър, той се престори, че проверява нещо, но всъщност предупреди Джейсън, че го търся.

— Съжалявам, човече. Не смятах да те наръгам. Исках само да разбера кой си и дали имаш представа къде е Травис… Не знаех, че си към Бюрото и прочее.

Боулинг се усмихна, че го причисляват към служителите на реда. Бил сигурен, че Данс ще поиска да разговаря с Джейсън, и решил да го доведе, вместо да чака градската полиция да дойде.

— Качихме се в колата и се обадихме на Ти Джей. Той ни каза къде си.

Добър ход и само малко незаконен.

— И ние не искаме Травис да пострада, Джейсън — намеси се Данс. — И да нападне още някого. Имаш ли представа къде може да се крие?

— Навсякъде. Умен е. Много. Знае как се оцелява в гората. Експерт е. — Момчето забеляза сбърчените им чела и уточни: — „Дименшън Куест“ е реалистична игра. Попадаш в Южната планина, температурата е под двайсет градуса, ако не се научиш как да се топлиш, ще умреш от измръзване. Трябва да си набавяш вода и храна. Разбираш кои растения и животни стават за ядене. И как да готвиш и да съхраняваш храната. Има дори истински рецепти. Ако не сготвиш както трябва, оставаш гладен — засмя се момчето. — Новаците, дето се пробват, си мислят, че просто ще се бият с тролове и демони. Накрая умират от глад, понеже не знаят как да се грижат за себе си.

— Играете с други хора, нали? Дали някой има представа къде се крие Травис?

— Питах всички от семейството. Никой не знае.

— От колко души се състои семейството?

— Около дванайсет. Но само ние с него сме в Калифорния.

— И живеете заедно? В Етерия? — учуди се Данс.

— Да. Познавам ги по-добре от родните си братя — засмя се мрачно Джейсън. — И в Етерия не ме бият и не ми крадат джобните.

— Имаш ли родители? — полюбопитства тя.

— В реалния свят? — Момчето вдигна рамене. Данс изтълкува жеста като „нещо такова“.

— Не, в играта — уточни.

— Някои семейства имат. Ние не. — По лицето му се изписа блаженство. — Така сме по-добре.

— Срещали сме се с теб, Джейсън — усмихна се Данс.

— Да, знам — сведе очи той. — Господин Боулинг ми каза. Убих те. Съжалявам. Сметнах, че си новак, дето ни се подиграва заради Травис. Взеха на мушка цялото семейство — цялата гилдия дори — заради Травис и онези приказки в блога. Често се случва. Боен отряд от Севера пристигна чак от Кристал Айлънд да ни помете. Сключихме договор и ги спряхме. Но… Убиха Морина. Тя ни е сестра. Възстанови се, но си изгуби ресурсите.

Нападките, започнали в синтетичния свят, се бяха пренесли в реалния и сега се връщаха обратно да помрачават друга сфера на виртуалната вселена. „Колко странно“ — помисли си Катрин Данс.

— Доста ми се присмиват — вдигна рамене кльощавото момче. — В училище. Затова избрах аватара-гръмовержец, воин. Чувствам се по-добре така. Никой не се заяжда с мен в Етерия.

— Джейсън, можеш да ни помогнеш, ако ни опишеш стратегиите, които Травис използва за нападение. Как го подготвя. Какви оръжия използва. Всичко, което ще ни подскаже как да го надхитрим.

— Не знаете много за Травис, нали? — намръщи се момчето.

Данс се канеше да каже, че всъщност знаят твърде много. Но разпитващите разбират кога да предоставят инициативата на събеседника. Данс погледна крадешком Боулинг и призна:

— Прав си.

— Искам да ви покажа нещо — изправи се Джейсън.

— Къде?

— В Етерия.

Катрин Данс отново се въплъти в аватара Грийлийф — вече напълно съживена.

Джейсън затрака по клавишите и измисленият образ се появи на горска поляна. Както и преди пейзажът на екрана беше красив, а графиката — удивително ясна. Дузини герои се разхождаха наоколо, някои въоръжени, други носеха торби или чанти, трети водеха животни.

— Това е Отовиус. С Травис се заседаваме често тук. Прекрасно място… Може ли?

Той се приведе към клавиатурата.

— Да. Давай.

Джейсън написа нещо и получи отговор: „Кяруя не е на линия.“

— Лошо.

— Кой е това? — попита Боулинг.

— Съпругата ми.

— Какво? — удиви се Катрин.

— Оженихме се преди няколко месеца — поруменя момчето.

Данс се засмя. Забележително!

— Миналата година се запознахме в играта. Страхотна е! Прекоси Южната планина. Сам-самичка. И нито веднъж не умря. Харесахме се. Ходихме заедно на експедиции. Предложих й. Е, по-скоро тя ми предложи. Но аз исках. И се оженихме.

— И къде живее тя в действителност?

— В Корея. Но си е развалила успеха в училище.

— В реалния свят? — попита Боулинг.

— Да. И родителите й я наказали да не играе.

— Разведохте ли се?

— Не, просто сме разделени за малко. Докато си поправи оценката по математика. Странно. Повечето бракове в „Дименшън Куест“ не се разпадат. В реалния свят много родители се развеждат. Надявам се скоро да се появи. Липсва ми. — Момчето кимна към екрана. — Както и да е, да вървим в къщата.

Под напътствията на Джейсън аватарът на Данс заманеврира из гората край десетки други герои и създания.

Джейсън я доведе до планински зъбер.

— Можеш да вървиш пеша, но ще отнеме време. Няма как да платиш за Пегас, понеже още не си спечелила злато. Но аз ще ти дам точки за транспорт. — Момчето започна да пише. — Нещо като картата на баща ми.

Написа няколко кода, качи аватара й върху крилат кон и отлетяха. Полетът спираше дъха. Носеха се над планини, край гъсти облаци. В лазурното небе светеха две слънца, понякога се разминаваха с други крилати създания, дирижабли и чудновати летателни апарати. От време на време виждаха градове и села. Тук-там горяха пожари.

— Това са битки — обясни Джейсън. — Много епично, нали?

Звучеше сякаш съжалява за пропуска да се включи в боя.

След минута стигнаха крайбрежието на светлозелен океан и се спуснаха бавно. Приземиха се на хълм с изглед към разбунените води.

Данс си спомни как Кейтлин сподели, че Травис обича брега, понеже му напомня за някакво място от играта, в която участва.

Джейсън й показа как да слезе от крилатия кон. Тя упъти Грийнлийф към къщата, която й показа Джейсън.

— Сами я построихме — похвали се момчето.

Приличаше на хамбар от осемнайсети век.

— Но Травис спечели всички пари и материали. Сам ги купи. Наехме тролове за тежката работа — добави Джейсън сериозно.

Аватарът застана пред вратата и момчето й каза устната парола. Данс я изрече в микрофона и вратата се отвори. Влязоха вътре.

Данс се изненада. Помещението бе просторно и красиво, пълно с чудновати, но удобни мебели. Коридори и стълби отвеждаха към други стаи. Забеляза прозорци със странна форма, огромна камина, в която гореше огън, фонтан и езерце.

Няколко домашни любимци — фантасмагоричен хибрид между саламандър и коза, закрякаха за поздрав.

— Чудесно е, Джейсън. Наистина.

— Е, в Етерия си правим красиви домове, понеже където живеем, в реалния свят искам да кажа, не е толкова хубаво… Искам да ви покажа нещо. Ела насам. — Заобиколиха езерце с пъргави зелени рибки и спряха пред тежка метална врата, заключена с няколко катинара. Изрекоха нова парола и вратата се отвори със скърцане. Данс насочи Грийнлийф натам и влезе. Спусна се по няколко стъпала и се озова в нещо като аптека със спешен кабинет.

Джейсън забеляза, че тя се мръщи.

— Разбираш ли?

— Не.

— Затова казах, че не познавате Травис. Той не си пада по оръжията и бойните тактики. Тук е в стихията си. Това е лечебна зала.

— Лечебна зала? — удиви се Данс.

— Травис мразеше битките — обясни момчето. — Създаде Страйкър като воин, когато се включи в играта, но не му хареса. Затова ми го продаде. Той е лечител, не е боец. Лечител от четирийсет и девето ниво. Представяш ли си! Най-добрият е. Ненадминат!

— Лечител?

— Така се казва и аватарът му. Медикус — някаква чужда дума за лекар.

— Латинска — уточни Боулинг.

— От древен Рим? — попита Джейсън.

— Точно така.

— Страхотно. Както и да е, Травис се занимава и с отглеждане на билки и приготвяне на отвари. Тук лекува хората. Нещо като лекарски кабинет.

— Лекар? — недоумяваше Данс.

Стана и намери купчината листове, които взеха от стаята на Травис. Прегледа ги. Рей Каранео бе прав — скиците наистина бяха на разрязани тела. Но не на убити, а на оперирани пациенти. Бяха нарисувани майсторски, изглеждаха напълно реалистично.

— Герои от цяла Етерия идват да търсят помощ при него — продължи Джейсън. — Дори създателите на играта знаят за него. Допитваха се какви нови ботове да включат. Той е истинска легенда. Спечели хиляди долари от лечебни отвари, животоспасяващи регенератори и магии за сила.

— Истински пари?

— О, да. Продава ги в интернет. Така си купих Страйкър.

Данс си спомни сейфа, открит под леглото на момчето. Ето как беше спестявало.

— Вижте това — почука Джейсън по екрана. Сочеше стъклено ковчеже, в което лежеше кристална топка на върха на златна пръчка. — Лечебният скиптър. Сдоби се с него след петдесет експедиции. Случва се за пръв път в цялата история на „Дименшън Куест“. — Момчето сбърчи чело. — За малко да го изгуби. Ама че бъркотия беше онази нощ.

Джейсън сякаш си припомняше истинска трагедия.

— Ще ни разкажеш ли?

— С Медикус и други от семейството бяхме на експедиция в Южните планини. Високи са и са много опасни. Търсехме магическото дърво. Нарича се Дървото на ясновидците. Открихме дома на Янна — кралицата на елфите — за която всички знаеха, но никой не я бе зървал. Много е известна.

— Тя е генериран герой, нали? — попита Боулинг.

— Да.

— Самата игра го е създала — напомни професорът на Данс.

Пояснението сякаш засегна Джейсън.

— Но алгоритъмът е страхотен. Тя изобщо не прилича на бот.

Боулинг кимна извинително.

— Поговорихме си с нея за Дървото на ясновидците. Обясни ни как да го намерим. Неочаквано ни се нахвърлиха воини от Северните планини. Впуснахме се в битка. Един глупак прониза кралицата с вълшебна стрела. Щеше да умре. Травис се опита да я спаси, но лековете му не помогнаха. Реши да се жертва. Започнахме да го разубеждаваме. Но той не отстъпи.

Момчето говореше със заразително страхопочитание. Данс напрегнато се приведе напред. И Боулинг не откъсваше очи от него.

— Продължавай, Джейсън.

— Та така. Когато някой умира, можеш да си предложиш живота на създанията във Висшата обител. Те започват да ти вземат жизнената сила и я прехвърлят на умиращия. Той може да се съживи, преди да изцедят всичките ти жизнени сили. Но понякога умираш. И другият умира. Умреш ли, защото си се жертвал, губиш всичко. Всичко, което си направил и спечелил, всичките си точки, ресурси, репутация. Просто се изпаряват. Ако беше умрял, Травис щеше да изгуби скиптъра, къщата, златото, крилатите си коне… Щеше да започне като новак.

— И той се реши?

Джейсън кимна.

— На косъм беше. Оставаха му капчици сила, но кралицата се съживи. Целуна го. Беше… беше ненадминато. После елфите ни помогнаха да разбием на пух и прах Северняците. Епическа нощ, човече! Удържахме славна победа! Играчите още говорят за нея.

— Ясно, Джейсън. Благодаря — кимна Данс. — Време е да излизаме от играта.

— Не ти ли се доигра? Тъкмо се понаучи как да се движиш.

— По-късно може би…

Момчето написа нещо и играта изчезна от екрана. Катрин си погледна часовника.

— Джон, ще изпратиш ли Джейсън у дома? Трябва да говоря с някого.

А към Б към В…

32.

— Може ли да поговоря с Кейтлин?

— Вие сте? — попита Вирджиния Гарднър, майката на оцелялото в катастрофата на девети юни момиче.

Данс се представи.

— Видях се с дъщеря ви онзи ден в лятното училище.

— А, вие сте полицайката. Организирахте да охраняват дома ни.

— Точно така.

— Открихте ли Травис?

— Не, аз…

— Близо ли е? — озърна се разтревожено жената.

— Не. Искам да задам още няколко въпроса на дъщеря ви.

Вирджиния Гарднър покани Данс в антрето на просторната модерна къща в Кармел. Данс си помни, че Кейтлин смята да кандидатства в реномиран медицински колеж. Явно родителите й можеха да си позволят таксата.

Огледа обширната дневна. По стените висяха абстрактни платна — две големи, ярки черно-жълти картини и една представляваща кървавочервени петна. Вдъхнаха й безпокойство. Помисли си колко е различна обстановката от уютната атмосфера в дома на Травис и Джейсън в „Дименшън Куест“.

Е, правим си красиви къщи в Етерия, понеже където живеем, в реалния свят искам да кажа, не е много хубаво…

Майката на момичето изчезна и след минута се върна с Кейтлин — в джинси и лимоненожълта тениска под тесен бял пуловер.

— Здрасти — неспокойно поздрави момичето.

— Здравей, Кейтлин. Как си?

— Добре.

— Ще ми отделиш малко време, нали? Само още няколко допълнителни въпроса.

— Разбира се, няма проблем.

— Да седнем ли?

— Да вървим в слънчевата стая — предложи госпожа Гарднър.

Минаха през кабинета. На стената висеше диплома от Калифорнийския университет. Медицински колеж. Бащата на момичето.

Настаниха се. Майката и дъщерята седнаха на дивана, а Данс — на стол с твърда облегалка. Приближи го към тях и започна:

— Искам първо да споделя новината. Днес е извършено ново убийство. Чухте ли?

— О, не! — прошепна госпожа Гарднър.

Момичето замълча. Затвори очи. Лицето му — с ореол от руса коса — пребледня.

— Не разбирам как си могла да излизаш с него — ядосано прошепна майката.

— Мамо — проточи Кейтлин, — не съм излизала с него. Никога. С Травис? Как не!

— Искам да кажа… той е опасен.

— Кейтлин — намеси се Данс, — наистина се мъчим да го открием. Само дето късметът ни изневерява. Научавам повече за него от приятелите му, но…

— Тези деца от Колумбийския… — вметна майка й.

— Моля ви, госпожо Гарднър.

Жената я погледна обидено, но замълча.

— Завчера ви казах всичко, за което се сетих.

— Само още няколко въпроса. Накратко.

Данс придърпа още по-близо стола и извади бележник. Отвори го и прелисти съсредоточено страниците. Поспря и кимна.

Кейтлин се взираше неподвижно в бележника.

Данс се усмихна и я погледна в очите:

— Сега, Кейтлин, спомни си вечерта на бала.

— Аха…

— Разбрах нещо интересно. Разпитвах Травис, преди да избяга. Водех си бележки — кимна към бележника в скута й.

— Така ли? Разговаряли сте с него?

— Да. Не обърнах особено внимание, докато не се срещнах с теб и още неколцина. Но сега се надявам да изясним някои подробности, които ще ни подскажат къде се крие.

— Толкова ли е трудно да… — подхвана госпожа Гарднър сякаш несъзнателно. Но строгият поглед на Катрин я накара да замълчи.

— С Травис сте разговаряли. Онази нощ?

— Не съвсем.

Данс заразлиства бележника.

— Е, само накрая — добави момичето. — По време на бала той стоеше сам.

— Но в колата сте говорили, нали? — кимна Данс към бележника.

— Да, малко. Не си спомням много. Всичко ми е замъглено. Заради катастрофата и…

— Разбирам. Но ще ти прочета нещо и те моля да допълниш подробностите. Кажи ми, ако си спомниш нещо, казано от Травис преди инцидента.

— Добре.

Данс прегледа пак бележника.

— Така. Да започваме: „Къщата беше хубава, но от алеята ме побиха тръпки.“ — Катрин вдигна глава. — „Сметнах, че Травис може би се страхува от височини.“

— Да, за това говореше — кимна Кейтлин. — Алеята се виеше по хълма. Травис каза, че винаги го преследва страхът от падане. Погледна настрани и се възмути, че няма мантинела.

— Добре — усмихна се Данс. Момичето й отвърна плахо. Катрин се загледа в бележника. — Ами това? „Лодките са страхотни! Винаги съм искал да имам.“

— О, да! Стана дума за пристанището. Травис спомена, че сигурно е чудесно да отплаваш за Санта Крус. — Кейтлин отмести поглед. — Май искаше да ми предложи да тръгна с него. Но се засрами.

— Значи може би се крие на някоя лодка — усмихна се Данс.

— Да, възможно е. Май говореше колко е прекрасно да пътешестваш с яхта.

— Добре… Ето друго. „Тя има повече приятели от мен. Аз излизам само с един-двама.“

— Да, спомням си го. Стана ми жал, че няма приятели. Поприказвахме.

— Травис спомена ли имена? Някой, при когото би могъл да отседне? Помисли си. Важно е.

Момичето присви очи, потърка коляно и въздъхна.

— Не.

— Няма проблем, Кейтлин.

— Съжалявам — отрони плахо тя.

Данс се усмихна отново. Готвеше се за следващия етап. Нямаше да е лесно — нито за момичето, нито за майка му, нито за самата нея. Но се налагаше.

Тя се приведе.

— Не си искрена с мен, Кейтлин.

— Какво? — примигна момичето.

— Не бива да говорите така на дъщеря ми — измърмори госпожа Гарднър.

— Травис не ми каза нищо такова — спокойно обясни Данс. — Измислих си го.

— Лъжете значи! — обади се майката.

Не точно. Подбираше си внимателно думите и изобщо не спомена, че ги е изрекъл Травис Бригам.

Момичето пребледня.

— Капан ли й поставяте? — нападна я госпожа Гарднър.

Точно така. Данс имаше хипотеза и искаше да я докаже. На карта беше поставен животът на много хора.

Не обърна внимание на майката и заговори на Кейтлин:

— Но ти се преструваше, че Травис наистина е разговарял за това в колата.

— Аз… аз просто се стараех да съм полезна. Неприятно ми е, че не знам повече.

— Не, Кейтлин. Мислеше си, че може наистина да сте разговаряли в колата. Но нищо не помниш, понеже си била пияна.

— Не!

— Напуснете веднага — нареди майката.

— Не съм приключила — отсече Данс.

Прецени, че заради интелектуалната атмосфера в семейството и механизмите на оцеляване в него по скалата на Майерс-Бригс Кейтлин е мисловен и възприемчив характер. Навярно по-скоро интровертен. И макар да използва различни похвати, когато лъже, в момента се проявяваше по-скоро като адаптор.

Мамеше за самосъхранение.

Ако разполагаше с повече време, Данс щеше да изтръгне истината по-бавно и по-заобиколно. Но типажът на Кейтлин й позволяваше да приложи повече натиск и да не отстъпва, както с Тами Фостър.

— Пила си на бала.

— Аз…

— Видели са те, Кейтлин.

— Пийнах малко, вярно.

— Преди да дойда, разговарях с няколко ученици, които са присъствали на бала. Казаха, че с Триш и Ванеса сте изпили бутилка текила, след като си видяла Майк с Браяна.

— Да… и какво?

— На седемнайсет си — ядоса се майка й. — Ето какво!

— Наредих да направят възстановка на инцидента, Кейтлин — с равен тон съобщи Данс и се приведе напред.

— Ще прегледам колата ти. Проучват всичко — седалките, огледалото за обратно виждане… И установяват дори височината на шофьора.

Момичето не помръдна. Само брадичката му потрепери.

— Време е за истината, Кейтлин. Много зависи от нея. Не бива да си играем с живота на хората.

— Каква истина? — прошепна майка й.

Данс не откъсваше очи от момичето.

— Онази нощ е карала Кейтлин. Не Травис.

— Не! — извика Вирджиния Гарднър.

— Така ли е, Кейтлин?

Момичето остана безмълвно. После главата му клюмна, раменете му се отпуснаха. Жестовете му издаваха болка и поражение. Негласният отговор беше „да“.

— Майк си тръгна, прегърнал онази кучка! — с пресекващ глас подхвана Кейтлин. — Знаех, че отиват да се чукат у тях. Исках да отида там, да…

— Достатъчно! — прекъсна я майка й.

— Млъкни! — изхлипа момичето. — Да, аз карах.

Вината най-сетне изплува на повърхността.

— След инцидента Травис те е издърпал на съседната седалка, а той е седнал на шофьорското място — продължи Данс. — Престорил се е, че той е карал. За да те спаси.

Спомни си разговора с Травис.

Не съм направил нищо лошо!

Беше усетила фалшивата нотка. Но си помисли, че лъже за нападението срещу Тами. Всъщност Травис е имал предвид катастрофата.

Идеята хрумна на Данс, докато разглеждаше къщата на Травис — Медикус, и семейството му в Етерия. Фактът, че в „Дименшън Куест“ момчето се вживява в ролята на лечител, а не на убиец, оборваше предположението й, че е склонен към насилие. После разбра, че Травис е пожелал да спаси живота на кралицата на елфите. Предположи, че е възможно да го е направил и в реалния живот — поемайки вината за инцидента, за да не отиде момичето, на което се е възхищавал, в затвора.

С обляно в сълзи лице Кейтлин се облегна назад. Цялото й тялото излъчваше напрежение.

— Просто изгубих самообладание. Напихме се. Исках да намеря Майк и да му кажа какво чудовище е. Триш и Ванеса бяха по-зле. Реших да карам аз. Но Травис ни последва и се опита да ме разубеди. Искаше да вземе ключовете. Но аз не ги давах. Бях побесняла. Триш и Ванеса седнаха отзад, а той се вмъкна до мен и заповтаря: „Откажи се, Кейтлин. Не можеш да караш така.“ Но аз се държах като магаре. Все едно съм оглушала. После… не знам какво стана… Излетяхме от пътя.

Гласът й замря. По лицето й се изписа безкрайна скръб.

— Убих приятелките си — промълви.

Объркана и пребледняла, майка й протегна предпазливо ръка. Прегърна я през раменете. Момичето застина, после се предаде. Захлипа, притиснало глава към гърдите на майката си.

След няколко минути разплаканата жена вдигна поглед към Данс.

— Какво ще стане сега?

— Намерете адвокат на Кейтлин. После веднага се обадете в полицията. Трябва да се предаде доброволно. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Вирджиния Гарднър кимна. Дъщеря й избърса сълзите и погледна към Данс.

— Толкова е мъчително да лъжеш. Исках да кажа истината. Наистина. Но всички се нахвърлиха срещу Травис. Наговориха какво ли не. Знаех, че ако се издам, ще нападнат и мен. — Тя сведе глава. — Не събрах смелост. Съжалявам.

Данс обаче не бе дошла да я спасява от угризенията на съвестта. Искаше да потвърди теорията си, че Травис е поел вината. Изправи се, сбогува се набързо и остави насаме майката и дъщерята.

Затича се към колата и се обади на Майкъл О’Нийл.

Отговори й след второто позвъняване. Слава богу, че „другото дело“ не го бе погълнало съвсем.

— Здравей — уморено поздрави той.

— Здрасти, Майкъл.

— Какво има? — попита напрегнато; явно и нейният глас звучеше издайнически.

— Знам, че си зает, но искам да намина. Трябва ми съвет. Открих нещо.

— Разбира се. Какво откри?

— Убиецът не е Травис Бригам.

Данс и О’Нийл бяха в кабинета му в монтерейското шерифство в Салинас.

Прозорците гледаха към съда, пред който се бяха събрали двайсетина протестиращи от „Животът преди всичко“, предвождани от преподобния Фиск с увисналите бузи. Очевидно им беше писнало да бдят пред празната къща на Стюарт и Еди Данс, та се бяха преместили тук за повече публичност, Фиск разговаряше със сътрудника, когото беше виждала и преди — жилестия червенокос бодигард.

Данс се обърна и седна до О’Нийл край разклатената му масичка за кафе. Помещението бе пълно с купища спретнато подредени папки. Почуди се къде ли са документите по случая с индонезийския контейнер. Поизправи гръб, а О’Нийл се заклати на двата крака на дървения стол.

— Е, давай.

Обясни му набързо как стигнаха до Джейсън, „Дименшън Куест“ и накрая до Кейтлин Гарднър и признанието, че Травис е поел вината за катастрофата.

— Любов? — попита той.

— Да — отвърна Данс. — Но има и друго. Тя иска да учи в медицински колеж. За Травис това е особено важно.

— Медицинският колеж?

— Медицината, лечението. В „Дименшън Куест“ той е известен лечител. Мисля, че затова я е защитил. Аватарът му се казва Медикус. Лекар е. Чувства се свързан с нея.

— Звучи ми малко пресилено. Все пак това е само игра.

— Не, Майкъл, повече от игра е. Реалният и виртуалният свят все повече се преплитат и младежи като Травис живеят и в двата. Щом в „Дименшън Куест“ е уважаван лечител, няма как да е отмъстителен убиец в реалния свят.

— Поема значи отговорността за инцидента — закима О’Нийл — и независимо какво говорят за него в блога, изобщо не иска да привлича внимание, нападайки някого.

— Точно така.

— Но Кели… преди да изгуби съзнание, е казала, че нападателят е Травис.

— Не съм сигурна, че го е видяла — поклати глава Данс.

— Предположила е, че е той, вероятно защото е писала в блога и маската е от „Дименшън Куест“. А и всички го обявиха за престъпник. Мисля обаче, че истинският убиец е носел маска или я е нападнал в гръб.

— Ами уликите? Подхвърлени ли са според теб?

— Да. Не е трудно да разучиш що за човек е Травис, да го проследиш, да разбереш къде работи, че играе „Дименшън Куест“… Убиецът е направил маската, откраднал е оръжието от сейфа в камиона на Боб Бригам, оставил е нарочно следите край заведението и е отмъкнал ножа от кухнята, без персоналът да го забележи. О, и още — опаковката от бонбони М&М?

— Аха…

— Определено е оставена умишлено от някого. Травис не яде шоколад. Купува бонбоните за брат си. Притеснява го акнето. В стаята му открихме книги, в които пише какви храни да избягва. Истинският убиец не го е знаел. Явно е видял Травис да купува бонбоните и е предположил, че са му любими. Затова е подхвърлил опаковката на местопрестъплението.

— А пробите от дрехата?

— В „Чилтън Рипорт“ някой споменаваше, че семейство Бригам е толкова бедно, че използва обществена пералня. Престъпникът е прочел и е издебнал случай да вземе дреха на Травис.

— И е откраднал яке с качулка зад гърба на майката — кимна О’Нийл.

— Да. В блога бяха пуснати няколко рисунки. Уж от Травис. — О’Нийл не ги беше виждал. Описа му ги накратко. Пропусна обаче факта, че последната приличаше на нея. — Бяха груби, сякаш възрастен се опитва да имитира дете. Но аз разгледах няколко скици на Травис. Той е добър художник. Някой друг е рисувал онези в блога.

— Това обяснява защо не успяваме да заловим истинския убиец. Той навлича яке с качулка, после го захвърля в багажника при велосипеда и подкарва колата по улиците като стотици останали. Може и да е пет десетгодишен. Дори да е жена.

— Абсолютно.

Инспекторът замълча. Явно обмисляше същата идея, която измъчваше и нея.

— Мъртъв е, нали? Травис?

Изречена на глас, теорията й прозвуча още по-жестоко. Данс въздъхна тежко.

— Възможно е. Но се надявам да не е. Предпочитам да мисля, че е затворен някъде.

— Горкото момче е попаднало на погрешното място в погрешно време. — О’Нийл се заклати още по-бързо напред-назад. — За да открием истинския убиец, трябва да разберем кого е нарочил за жертва. Не е някой, нападнал онлайн Травис. Подвели сме се.

— Имам идея.

Майкъл се усмихна накриво.

— Престъпникът всъщност преследва Чилтън?

— Да. Пратил ни е по фалшива следа, нападайки първо хора, критикували Травис, после приятелски настроените към Чилтън. Накрая ще атакува самия блогър.

— Някой, когото Чилтън е критикувал и се страхува случаят да не влезе в съда.

— Или някой иска да си разчистят минали сметки.

— Да открием тогава кой иска да убие Джеймс Чилтън — заключи Майкъл О’Нийл.

— По-лесният въпрос е кой не иска — горчиво се засмя Данс.

33.

— Джеймс?

От другата страна на линията се възцари мълчание. Най-сетне блогърът уморено поздрави:

— Привет, агент Данс. Пак ли лоши новини?

— Открих доказателства, че някой друг, а не Травис, оставя кръстовете.

— Какво?

— Не съм сигурна, но момчето е по-скоро изкупителна жертва и някой инсценира, че той е убиецът.

— И той е невинен? — прошепна Чилтън.

— Така изглежда.

Данс обясни какво е разбрала — кой е карал колата на девети юни и че е много вероятно уликите да са били подхвърлени.

— И смятам, че убиецът всъщност преследва теб — добави тя.

— Мен?

— Писал си доста остри статии. Захващаш се със спорни теми. Мнозина искат да те спрат. Предполагам, че и преди са те заплашвали.

— Десетки пъти.

— Порови из блога, открий имената на онези, които са отправяли заплахи или искат да си разчистят сметките. Прегледай и последните си разследвания. Подбери най-вероятните заподозрени. Върни се няколко години назад.

— Добре. Ще ти дам списък. Наистина ли смяташ, че съм в опасност?

— Да.

— Притеснявам се за Пат и момчетата — след кратко мълчание обясни той. — Дали да напуснат града? Да заминат за вилата? В Холистър е. Или да наемем стая в хотел?

— Хотелът е най-сигурен. Вероятно се знае, че имаш и друга къща. Ще уредя да се настаните в мотела, който използваме за свидетели. Ще ви регистрираме под чужди имена.

— Благодаря. Дай ни няколко часа. Пат ще събере багажа. Имам уговорена среща. Ще тръгнем веднага след нея.

— Добре.

Канеше се да прекъсне връзката, но Чилтън добави:

— Момент. Агент Данс?

— Да?

— Имам идея кой е номер едно в списъка.

— Записвам.

— Няма нужда от лист и химикалка — отвърна той.

Данс и Рей Каранео спряха пред къщата на Арнолд Брубейкър, мъжът, планирал да построи завод за пречистване на морска вода, който според Джеймс Чилтън Щеше да унищожи природата на Монтерейския полуостров.

Според Чилтън Брубейкър беше основният заподозрян. Или той самият, или негов наемник. Изглеждаше вероятно. На компютъра в колата изчете още веднъж статията за завода от двайсет и осми юни.

Написаното от Чилтън и коментарите във форума намекваха за връзки на предприемача с организираната престъпност в Лас Вегас и за тайни частни сделки с имоти, които Брубейкър не иска да огласява.

— Готов ли си? — попита Данс и изключи компютъра.

Каранео кимна и те излязоха от колата.

Катрин почука на вратата.

Отвори им червеноликият предприемач. Данс предположи, че пигментацията не е вродена, а е резултат от слънчевите лъчи. Мъжът се изненада.

— От болницата… Вие бяхте… — примигна той.

— Агент Данс. Това е агент Каранео.

Очите му се насочиха над рамото й.

Подкрепление ли търсеше?

Нейното или своето?

По гърба й полазиха тръпки. Според Данс най-безмилостни бяха онези, които убиват за пари.

— Разследваме инцидента с господин Чилтън. Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса.

— Така значи. Онзи досадник е подал жалба. Смятах, че…

— Не, няма жалба. Да влезем ли вътре?

Мъжът я изгледа подозрително. Кимна им, без да среща погледа й, и изръмжа:

— Този човек е смахнат. За освидетелстване е.

Данс се усмихна двусмислено.

Брубейкър се озърна още веднъж и затвори вратата. Заключи.

Къщата изглеждаше безлична — много помещения, малко мебели. На Данс й се стори, че чува изскърцване. После още едно — от друго помещение.

Къщата ли скърцаше или Брубейкър имаше сътрудници?

Сътрудници или бодигардове?

Покани ги в кабинет, пълен с вестници, разпечатки, снимки, скици и документи. Върху една от масите бе разположен триизмерен проект на бъдещия завод за пречистване на солена вода.

Брубейкър вдигна няколко огромни купчини с документи от столовете и им махна да седнат. Той се настани зад огромното бюро.

По стените висяха дипломи, удостоверения и снимки на Брубейкър с очевидно влиятелни мъже в костюми — политици или колеги — бизнесмени. Следователите харесват стените на кабинетите, понеже разкриват много за обитателите им. Данс заключи, че Брубейкър е интелигентен (дипломи от колежи и професионални курсове) и политически обигран (почетни грамоти и ключове на градове и области). И непоколебим — компанията му бе построила предприятия в Мексико и Колумбия. На снимките бе обграден от мъже с тъмни очила, бдителни телохранители. Едни и същи на всички фотографии — явно лична охрана, а не предоставена от местните правителства. Единият носеше автомат.

Дали беше чула тях?

Долови ново проскърцване — този път по-близо.

Данс се поинтересува от проекта и Брубейкър се впусна в обширни пояснения на най-модерните технологии, които смята да внедри в предприятието. Най-често се повтаряха „филтрация“, „мембрани“, „резервоари за питейна вода“. Той им изнесе кратка лекция за намалената себестойност на новите системи — още едно икономическо основание за приложимостта на десалинацията.

Данс не слушаше информацията, но кимаше с престорен интерес и усвояваше нормалния му поведенчески модел.

Първото й впечатление бе, че Брубейкър не изглежда притеснен от присъствието им. Макиавелиевските типажи обаче запазват спокойствие при всяка ситуация — романтична, социална, професионална. Приемат хладнокръвно дори конфронтацията. Затова успяват. И са толкова опасни.

Данс би желала да има повече време за анализ, но усещаше, че не разполага с много време. Кимна, за да му покаже, че е чула достатъчно, и попита:

— Къде бяхте в един на обяд вчера и в единайсет сутринта днес, господин Брубейкър?

Тогава бяха убити Линдън Стрикланд и Марк Уотсън.

— Защо? — усмихна се загадъчно той.

— Разследваме заплахи срещу господин Чилтън.

Вярно, но не изчерпателно.

— О, смята да ме съди значи?

— Не ви обвиняваме в нищо, господин Брубейкър. Отговорете ми, моля.

— Не съм длъжен. Имам право да ви помоля да напуснете.

Напълно вярно.

— Така е. Но се надяваме да ни съдействате.

— Надявайте се, на каквото щете — отсече той и се ухили тържествуващо. — Разбирам какво става. Да не би да сте оплели конците, агент Данс? И убиецът не е психясал тийнейджър, който коли хората като на кино. Някой използва хлапето, за да ги натопи за убийството на Джеймс Чилтън?

„Много добре“ — рече си Данс. Заплашваше ли ги? Ако той е този „някой“ — да.

Каранео й хвърли бърз поглед.

— Което означава, че сте били доста заслепени.

При разпит трябва да се спазват множество съществени правила, но първото е: не допускай обидите на събеседника да те засегнат.

— Разследваме серия сериозни престъпления, господин Брубейкър — спокойно обясни Катрин. — Разглеждаме всички възможности. Джеймс Чилтън ви е опонент. Вчера го нападнахте.

— О, да — пренебрежително махна с ръка той. — Смятате ли, че е много умно да се сдърпам публично с човек, когото тайно възнамерявам да убия?

„Или много глупаво, или много умно“ — разсъди Данс.

— Къде бяхте по времето, за което ви питам? Имате избор — да ни кажете или да замълчите. Ние няма да се откажем.

— Досадна сте почти колкото Чилтън. Не, вие сте по-зле, агент Данс. Криете се зад броня.

Каранео се размърда, но замълча.

Данс също не отвърна. Брубейкър или щеше да им каже, или да ги изхвърли.

„Грешка — поправи се мислено Катрин. — Има и трети вариант — да не забравяме зловещите проскърцвания в привидно безлюдната къща.“

Търпението на Брубейкър явно се изчерпа.

— Достатъчно — прошепна той и с гневно блеснали очи отвори рязко чекмеджето на бюрото. Ръката му се стрелна вътре.

Лицата на децата, на покойния й съпруг и на Майкъл О’Нийл се появиха пред очите й.

Помоли се за отсрочка…

— Рей, отзад! Прикривай ме!

Брубейкър вдигна глава и видя дулото на глока й. Каранео бе застанал с насочен към вратата пистолет.

И двамата бяха приведени.

— Исусе! По-спокойно! — изкрещя Брубейкър.

— Засега е чисто! — извика Каранео.

— Провери! — нареди Данс.

Младият мъж тръгна към вратата, застана встрани и я отвори с крак.

— Чисто!

Обърна се и насочи пистолета към Брубейкър.

— Вдигни ръце! Бавно! — заповяда, без да сваля револвера. — Ако държиш оръжие, го хвърли на пода! Незабавно! Не го вдигай. Просто го пусни. Ако не го направиш, ще стреляме. Ясно?

— Нямам оръжие — ахна бизнесменът.

Данс не чу върху скъпия под да пада метал, но той вдигаше ръце твърде бавно.

За разлика от нейните неговите не трепереха.

Пръстите на предприемача стискаха визитна картичка. Подхвърли я презрително към нея. Агентите се спогледаха и прибраха оръжията. Седнаха.

Тя се вгледа в картичката и си помисли, че положението не би могло да стане по-нелепо. Оказа се, че греши. В горния ъгъл на визитката се мъдреше позлатеният печат на Министерството на правосъдието — орел и семпъл надпис. Познаваше добре визитните картички на агентите от ФБР. Още пазеше голямата кутия с визитките на съпруга си.

— В единайсет часа вчера разговарях с Ейми Грейб.

Специален агент Ейми Грейб бе шеф на отдела на ФБР в Сан Франциско.

— Бяхме тук. Посетихме и строителната площадка. От единайсет до три следобед. Предприятията за пречистване на морска вода и водната инфраструктура като цяло са мишена за терористични действия. Работя с ФБР и Вътрешна сигурност, за да осигуря адекватна защита на проекта. — Брубейкър я изгледа спокойно и презрително. Върхът на езика му докосна горната устна. — Надявам се да се включи федералната полиция. Местните органи на реда вече не ми вдъхват доверие.

Катрин Данс не смяташе да се извинява. Щеше да свери версията му със специален агент Ейми Грейб, която познаваше и уважаваше, макар да не споделяше възгледите й. Въпреки че алибито не му пречеше да наеме професионалист за мръсната работа. Данс обаче не смяташе, че човек с близки контакти във ФБР и Вътрешна сигурност ще рискува да извърши убийство. Освен това жестовете на Брубейкър говореха, че казва истината.

— Добре, господин Брубейкър. Ще проверим дали не ни лъжете.

— Надявам се.

— Благодаря за отделеното време.

— Сами ще намерите изхода — отсече той.

Каранео я погледна плахо. Данс извъртя очи.

Запътиха се към вратата, но Брубейкър ги спря:

— Чакайте. Прав ли бях?

— За кое?

— Че някой е убил момчето и го е превърнал в изкупителна жертва в заговор за премахване на Чилтън.

Данс не отговори. После си помисли: „Защо не?“

— Възможно е. Да.

— Ето. — Брубейкър надраска нещо на къс хартия и й го подаде. — Трябва да го проверите. Ще остане доволен, ако блогът — и блогърът — изчезнат в небитието.

Тя прочете бележката.

И се почуди как не се е сетила сама.

34.

Паркирала край прашна уличка в малкото градче Марина на седем километра от Монтерей, Данс разговаряше по телефона с Ти Джей.

— Брубейкър? — попита тя.

— Няма криминално досие.

Алибито с ФБР бе потвърдено.

Все пак можеше да е използвал наемник, но засега отпадаше като главен заподозрян.

Съсредоточиха се върху мъжа, към когото Брубейкър насочи вниманието й — Клинт Авъри. Наблюдаваше го през телената мрежа, ограждаща голямата му строителна компания.

Досега името на строителния предприемач не бе замесвано в случая, тъй като Авъри не бе участвал във форума на блога и Чилтън не бе писал за него.

Не конкретно. Рубриката „Жълтият път“ не го споменаваше изрично. Но поставяше под съмнение решението на правителството да изгради магистралата и проведения търг, следователно критикуваше изпълнителя на поръчката — „Авъри Кънстракшън“, както Данс се увери лично преди два дни, когато на пътя за лятното училище на Кейтлин Гарднър я спряха работници от фирмата.

— Преди пет години са разследвали Клинт Авъри за връзки с компания, използваща нестандартни материали — обясни й Ти Джей. — Попретупали са случая. Но статията на Чилтън може да разгори отново страстите.

Добър мотив за убийство.

— Благодаря, Ти Джей… А Чилтън даде ли ти списъка със заподозрени?

— Да.

— Набива ли се в очи някой друг?

— Засега не, шефе. Но се радвам, че нямам толкова врагове като него.

Данс се засмя. Сбогуваха се.

Продължи да наблюдава Клинт Авъри. Няколко пъти го беше виждала на снимки във вестниците и в новините. Лесно се запомняше. Макар и милионер, той се обличаше като останалите работници — синя риза със стърчащи от джоба моливи, кафяв работен панталон, ботуши. Ръкавите му бяха навити и откриваха татуировката върху косматата му ръка. В другата стискаше жълта каска. На колана му висеше голяма радиостанция. Нищо чудно да носеше и оръжие. Широкото му лице с мустаци издаваше непоколебимост.

Данс потегли с колата към портите. Авъри я забеляза. Присви очи и веднага разпозна, че колата е служебна. Прекрати незабавно разговора с мъжа с кожено яке, който бързо се отдалечи. Твърде бързо.

Паркира до няколко луксозни автомобила. „Авъри Кънстракшънс“ не участваше в безполезни начинания. Занимаваше се само със строителство. Наоколо се издигаха огромни халета със строителни материали, булдозери, камиони, къртачи и джипове. Имаше и циментов завод, и цехове за обработка на метал и дърво, огромни цистерни с дизел за машините и фургони. Главният офис се състоеше от няколко големи, функционални едноетажни крила. „Авъри Кънстракшънс“ не харчеше излишни средства за архитекти и дизайнери.

Данс се представи. Собственикът на компанията се ръкува сърдечно. Мрежата от бръчици покрай очите му се сгъсти, докато разглеждаше визитката й.

— Надяваме се да ни помогнете, господин Авъри. Чули сте, предполагам, за убийствата в района.

— За онова момче — убиеца с маската. Да. Разбрах, че днес е открита нова жертва. Ужасно. С какво мога да ви бъда полезен?

— Убиецът оставя кръстове край пътя — предупреждение, че няма да спре.

— Чух по новините — кимна той.

— Забелязахме нещо любопитно. Няколко кръста са намерени около ваши обекти.

— Така ли?

Той се намръщи и сключи вежди. Преувеличена реакция, или не? Данс се колебаеше. Мъжът понечи да извърне глава, но спря. Към сътрудника с коженото сако ли насочи инстинктивно поглед?

Всъщност няколко кръста наистина бяха оставени край строителни площадки. Навярно чисто съвпадение без съществено значение, понеже компанията участваше в множество проекти на полуострова.

— С какво да помогна?

— Искаме да разпитаме работниците ви дали са забелязали нещо необичайно.

— Като например?

— Подозрителни минувачи, странни обекти, следи от обувки или велосипедни гуми. Ето ви списък с местата.

Беше го подготвила в колата.

С угрижено лице той сгъна списъка и го прибра в джоба на ризата си. Скръсти ръце. Този жест не й разкриваше много, понеже нямаше време да анализира нормалното му поведение. Но скръстените ръце и кръстосаните крака са отбранителни жестове и обикновено сигнализират безпокойство.

— Искате да ви дам списък с работниците, нали? Които са тук, откакто започнаха убийствата?

— Точно така. Ще ни бъде от полза.

— Трябва ви възможно най-бързо предполагам.

— Правилно.

— Ще се постарая.

Данс му благодари и се запъти към колата. Излезе от паркинга и пое по шосето. Спря зад тъмносиня хонда акорд. Отвореният прозорец на автомобила й бе на две крачки от този на Рей Каранео, седнал на шофьорското място в хондата по риза, но без вратовръзка. Само два пъти го беше виждала толкова небрежно облечен — на пикника на Бюрото и на нелепото барбекю в дома на Чарлс Овърби.

— Захапа въдицата — обясни тя. — Но не знам дали ще се хване.

— Как реагира?

— Трудно е да се каже. Нямах време да го наблюдавам. Но долових, че се старае да се държи спокойно и дружелюбно. Зад невъзмутимата фасада обаче изглеждаше нервен. Усъмни ме и един от помощниците му.

Описа мъжа с кожено яке.

— Проследи ги, ако тръгнат нанякъде.

— Да, мадам.

Патриша Чилтън отвори вратата и кимна на Грегъри Аштън — мъжа, когото съпругът й на шега, но и с лека ирония наричаше Свръхблогър.

— Привет, Пат — поздрави той.

Ръкуваха се. Стройният мъж в скъпи памучни панталони и елегантно спортно сако кимна към патрулката на улицата.

— Полицаят не пожела да ми обясни, но е тук заради убийствата, нали?

— Просто вземат мерки.

— Следя новините. Сигурно сте доста притеснени.

— Меко казано — усмихна се стоически тя. — Кошмарно е.

Радваше се, че може открито да сподели чувствата си. С Джим невинаги й се удаваше. Стараеше се да го подкрепя. Всъщност понякога ролята му на безкомпромисен журналист я вбесяваше. Разбираше, че е важно, но на моменти просто мразеше блога.

А сега… излагаше на риск семейството и ги принуждаваше да се местят в хотел. Сутринта помоли брат си — едър мъж, участвал в колежанския отбор по ръгби — да заведе децата на лятното училище, да остане с тях и да ги прибере у дома.

Пат заключи вратата.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, няма нужда, благодаря — отвърна Аштън.

Патриша го поведе към кабинета на съпруга си. Погледна през прозореца и се намръщи.

Човек ли се криеше в храстите зад къщата?

Спря.

— Какво има? — попита Аштън.

Сърцето й затуптя лудешки.

— Аз… нищо. Сигурно е сърна. Нервите ми са обтегнати докрай.

— Нищо не виждам — погледна той през прозореца.

— Изчезна. Каквото и да е било — каза Патриша.

Наистина ли? Не беше сигурна. Но не искаше да тревожи госта.

Влязоха в кабинета на Джим.

— Грег е, скъпи — съобщи тя.

— А, точно навреме!

Ръкуваха се.

— Грег каза, че няма нужда от нищо. А ти, скъпи?

— И аз. Още един чай и няма да изляза от тоалетната.

— Е, ще ви оставя да си вършите работата. Заемам се пак с багажа.

Сърцето й отново се сви при мисълта, че трябва да отседнат в хотел. Не искаше да напуска дома си. Поне момчетата щяха да се зарадват на приключението.

— Всъщност — започна Аштън — изчакай малко, Пат. Искам да заснема как работи Джим, за да го пусна в блога. Добре е и ти да се включиш.

Мъжът постави куфара си върху масата и отвори капака.

— Аз ли? — ахна Патриша. — О, не! Косата ми е ужасна. И не съм си сложила грим.

— Първо, изглеждаш прекрасно — успокои я Аштън.

— И най-важното — прическите и гримът нямат значение. Влоговете залагат на автентичността. Вече заснех дузина семейства. Позволявам единствено малко червило.

— Добре, добре — разсеяно отвърна тя. От ума й не излизаше сянката, която зърна в задния двор. Реши да предупреди полицая отпред.

— А и камерата е със скромна резолюция — засмя се Аштън и й показа малката уебкамера.

— Нали няма да ми задаваш въпроси? — стреснато попита тя. Само блогът на Джим имаше стотици хиляди посетители. А на Грег — навярно много повече. — Ще изглеждам глупаво.

— Само две-три думи. Ще опишеш какво е да си омъжена за блогър.

— Има какво да сподели — засмя се съпругът й.

— Ще използваме стопкадър, колкото пожелаеш — увери я Аштън, постави триножника в ъгъла на стаята и закрепи камерата.

Джим пооправи купищата списания и вестници върху бюрото. Аштън размаха шеговито показалец.

— Автентичност, Джим! Забрави ли?

— Добре де. Вярно — засмя се блогърът и върна купчините по местата им.

Патриша се погледна в малкото огледало на стената и прокара пръсти през косата си. „Не — възропта. — Ще се гримирам, каквото и да казва.“ Обърна се към Аштън.

Остана й време само да примигне и никакво да се защити. Юмрукът на Аштън се стрелна към бузата й и се удари силно в челюстта. Патриша падна на пода.

С разширени от ужас и удивление очи Джим се хвърли към него.

Но Аштън притисна дулото в лицето му.

— Не! — изкрещя Патриша и стана, олюлявайки се. — Не го наранявай!

Аштън й подхвърли ролка тиксо и й нареди да залепи ръцете на съпруга си зад гърба.

Тя се поколеба.

— Веднага!

С треперещи ръце и обляно в сълзи лице тя изпълни нареждането.

— Скъпи — прошепна, — страх ме е.

— Прави, каквото ти казва — отвърна Чилтън и изпепели с поглед Аштън. — Какво, по дяволите, става?

Аштън не си направи труда да обясни. Сграбчи Патриша за косите и я повлече към ъгъла.

— Не… не. Боли! — изпищя тя, а сълзите й рукнаха още по-силно.

Той залепи и нейните ръце.

— Кой си ти? — прошепна Джим.

Патриша обаче си отговори сама. Грег Аштън бе убиецът с кръстовете… Беше инсценирал всичко, за да набедят невинното момче за убийството на съпруга й, което се канеше да извърши. И за нейното.

Аштън забеляза, че Джим поглежда през прозореца.

— Полицаят? — измърмори. — Мъртъв е. Няма кой да ти помогне.

Аштън насочи камерата към бледото, ужасено лице на Чилтън. В очите му напираха сълзи.

— Искаш повече посетители в блога? Е, ще ги получиш. Рекорден брой, обзалагам се. За пръв път ще видим убийство на блогър на живо.

35.

Катрин Данс се бе върнала в щабквартирата на Бюрото. Разочарова я вестта, че Джонатан Боулинг се е прибрал в Санта Крус. Но понеже бе улучил десятката, разкривайки Страйкър — тоест Джейсън — в момента нямаше с какво да помогне.

Рей Каранео се обади с интересни новини — Клинт Авъри напуснал офиса на компанията преди десетина минути. Агентът го последвал през виещите се пътища из Небесните пасбища — както легендарният писател Джон Стайнбек бе кръстил плодородните земи в областта. Авъри спирал два пъти. Първия път се срещнал с двама мрачни мъже, облечени като каубои, в лъскав пикап. Втората му среща била с белокос мъж с елегантен костюм в кадилак. Срещите изглеждали подозрителни. Авъри очевидно нервничел. Каранео записал табелите. Наредил да го проверят в базата-данни.

Авъри се отправил към Кармел. Каранео го следваше неотлъчно.

Обзе я отчаяние. Надяваше се разговорът да стресне строителния бос и да го пришпори към укритието, където държи уликите и навярно самия Травис.

Но сметките й излязоха криви.

Все пак оставаше вариантът мъжете, с които се бе срещнал, да са наемниците, извършили убийствата. Проверката на автомобилните номера щеше да изясни нещата.

Ти Джей подаде глава през вратата.

— Още ли те интересува Хамилтън Ройс?

Човекът, който вероятно крои как да срине кариерата й.

— Очаквам едноминутно резюме.

— Какво?

— Обобщение. Кратко изложение.

— Резюме ли му казват? Добре е всеки ден да научаваш по нещо ново… Така… Ройс е бивш адвокат. Мистериозно и бързо зарязва практиката. Желязно момче. Работи основно с шест-седем държавни организации. Омбудсман е официалното му служебно положение. Неофициално урежда проблеми. Гледала ли си филма „Майкъл Клейтън“?

— С Джордж Клуни? Естествено. Два пъти.

— Два пъти?

— Е! Джордж Клуни!

— Аха. Е, Ройс се занимава със същото. Напоследък работи много за висши служители в кабинета на губернатора — държавната енергийна комисия, финансовата комисия… Ако има проблем, той е на разположение.

— Какъв проблем?

— Разногласия между комисиите, скандали, връзки с обществеността, оспорени договори. Още чакам по-подробна информация.

— Съобщи ми, ако откриеш нещо, което да използвам — употреби любимия израз на Ройс.

— Да го използваш? За какво?

— Малко се посдърпахме с него.

— И искаш да го шантажираш?

— Силна дума. Да речем, че искам да си запазя работата.

— И аз искам да ти запазя работата, шефе. Нали ми отърва кожата при онзи случай с убийството. А какво става с Авъри?

— Рей му е опашка.

— Обичам тази дума. Почти като „сянка“.

— А какво става със списъка на Чилтън?

Ти Джей обясни, че издирването на заподозрените върви бавно. Някои са се преместили, други били с променени имена.

— Дай ми половината. Да се заема и аз.

Младият агент й връчи лист хартия.

— Ще ти дам по-късия, защото си ми любимият шеф.

Данс прегледа имената, обмисляйки как да действа. В съзнанието й изникнаха думите на Джон Боулинг. Споделяме твърде много лична информация онлайн. Прекалено много.

Катрин Данс реши да отложи ровенето из официалните бази-данни — Националната система за криминално проявени, Програмата за тежки престъпления и Калифорнийската система за поставени под запрещение — за по-късно. На първо време се задоволи с „Гугъл“.

Грег Шефър се приближи към Джеймс Чилтън.

Юмрукът му отново се стрелна като пружина и удари лицето на блогъра горе-долу на същото място, където беше уцелил жена му. Симетрията му допадна. Хареса му и как изхрущяха костите под свитите му кокалчета. И кръвта.

Заля го вълна на задоволство.

Главата на блогъра се отметна назад над облегалката на стола. От устата му се изтръгна стенание. Само дето кучият син не изглеждаше достатъчно ужасен.

— Аштън! Какво целиш?

Шефър се представяше за Грег Аштън, за да се свърже с Чилтън, без да събуди подозрение.

Чуеше ли името „Шефър“, Чилтън щеше да бие тревога.

Или пък не? Нищо чудно да забравя жертвите, пострадали заради блога му.

Тази мисъл разяри още повече Шефър и когато Чилтън понечи отново да заговори, го удари още веднъж.

— По дяволите? — изгледа го предизвикателно блогърът. — Слушай! Нека обсъдим проблема.

Шефър се наведе и го сграбчи за яката.

— Ще прочетеш изявление — просъска. — Ако не усетя искрено разкаяние, жена ти ще умре. И децата ти. Знам, че скоро ще се приберат. Следя ги. Знам им режима. — Обърна се към Патриша: — И знам, че брат ти е с тях. Яко момче, но безсилно срещу куршумите.

— О, Боже, не! — простена тя и се обля в сълзи. — Моля те!

По лицето на Чилтън най-сетне се изписа страх.

— Остави семейството ми! Моля те… Ще направя, каквото пожелаеш. Само ги пощади.

— Изчети изявлението. Все едно сам си го писал — предупреди го Шефър. — Тогава няма да се занимавам с тях. Съжалявам ги. С нищо не са заслужили да споделят живота си с нещастник като теб.

— Ще го прочета — обеща блогърът. — Но кой си ти? Какво целиш? Дължиш ми обяснение.

— Нищо не ти дължа! — разяри се пак Шефър. — Нищичко! Арогантно копеле! — Заби юмрук в слепоочието на Чилтън и го зашемети. — Кой съм аз ли? Познаваш ли хората, чиито живот разбиваш? Не, разбира се. Седиш си в проклетия стол, на километри от реалния свят и дрънкаш, каквото ти хрумне. Натискаш няколко бутона, изпращаш написаното и се захващаш със следващия. Думата „последствия“ говори ли ти нещо?

— Стремя се да съм коректен. Ако съм сгрешил…

— Толкова си заслепен! — Очите на нападателя горяха. — Не разбираш, че дори да си изложил вярно фактите, пак може да сбъркаш. Всички тайни на света ли трябва да вадиш наяве? Трябва ли да съсипваш живота на хората в името на рейтинга?

— Моля те!

— Говори ли ти нещо името Антъни Шефър?

— О! — Чилтън затвори очи. Когато ги отвори, в погледа му се четеше разбиране и може би дори разкаяние. Но това не разчувства Шефър.

Поне си спомняше човека, когото бе унищожил.

— Кой е той, Джим? — попита Патриша.

— Кажи й, Чилтън.

— Гей. Самоуби се преди няколко години, когато го разкрих. И той е?…

— Мой брат — глухо призна мъжът.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? — изсумтя Шефър.

— Още тогава поднесох извинения. Не съм искал да умира! Знаеш го. Чувствах се ужасно.

Шефър се обърна към Патриша и горчиво отбеляза:

— На съпруга ти — рупор на нравствената и справедлива вселена — не му се понрави, че църковен настоятел е гей.

— Не е така — възрази Чилтън. — Той поде мащабна кампания срещу гей браковете в Калифорния. Аз критикувах лицемерието му, а не сексуалната му ориентация. И неморалността му. Той беше женен, имаше деца… но при пътувания по работа се забавляваше с гей проститутки. Изневеряваше на жена си, понякога с по трима на вечер!

Блогърът пак започна да се държи предизвикателно. На Шефър му се дощя да го удари пак. Така и направи — бързо и силно.

— Тони се опитваше да намери Божия път. На няколко пъти се отклони. А ти го обрисува като чудовище. Дори не му даде шанс да обясни. Бог му помагаше да намери пътя.

— Е, Бог не се справяше много добре. И ако…

Юмрукът се стрелна отново.

— Джим, не спори с него! Моля те!

Чилтън сведе глава. Най-сетне изглеждаше отчаян, тъжен и уплашен.

Шефър се наслади на жалкия му вид.

— Прочети изявлението.

— Добре. Както кажеш. Ще го прочета. Но семейството ми… моля те. — Изписаната по лицето на Чилтън мъка опияняваше Грег като неземна амброзия.

— Имаш думата ми — обещанието прозвуча искрено, макар да си помисли, че Патриша ще го надживее само с две секунди. Хуманен акт в крайна сметка — съпругата не би желала да живее без него. Освен това беше свидетел.

Що се отнася до децата — нямаше намерение да ги убива. Първо, щяха да се приберат чак след час, а той отдавна щеше да си е тръгнал. Второ, искаше да предизвика съчувствието на обществото, а убийството на деца едва ли ще пробуди такива чувства.

Залепи лист хартия под камерата — изявлението, което написа сутринта. Редактира неколкократно покъртителното слово, за да не се досети никой кой стои зад престъплението.

Чилтън прочисти гърло и погледна надолу. Зачете:

— Подготвил съм обръщение… — гласът му секна.

Чудесно! Шефър не спря записа.

Блогърът започна отначало:

— Подготвил съм обръщение към всички, които четат блога ми „Чилтън Рипорт“. Най-ценното в този свят е неопетненото име, а аз цял живот безсмислено и ненужно накърнявах авторитета на много изтъкнати и достойни граждани.

Чилтън се справяше чудесно.

— Лесно е човек да си купи евтин компютър и софтуер, да си направи блог и хоп! — вече има къде да споделя лични мнения — при това да ги споделя с милиони хора по света. Чувството за власт опиянява. Но тази власт не е честно извоювана. Тя е открадната. Давах гласност на много слухове. Слуховете се разпространяваха и се превръщаха в истини дори когато бяха лъжа отначало докрай. Съсипах не един живот… Блогът ми опетни името на един младеж — Травис Бригам. Опетни го непоправимо. Не заслужавам да живея. Той отмъсти на онези, които го нападаха, на приятелите ми… сега отмъщава на мен. Аз съм отговорен за съсипания му живот.

По лицето на Чилтън се стичаха сълзи. Какво блаженство! Шефър беше на седмото небе.

— Поемам отговорността за накърнената репутация на Травис Бригам… и на всички други, които нехайно съм петнил. Присъдата, която Травис изпълнява, е предупреждение към всички — истината е свещена. Слуховете не са истина… А сега, сбогом.

Чилтън пое дълбоко дъх и погледна към жена си.

Шефър се почувства удовлетворен. Блогърът изпълни добре задачата. Шефър спря камерата и погледна през обектива. Само Чилтън беше на фокус. Не искаше да снима смъртта на съпругата му. Дръпна триножника назад, за да се вижда цялото тяло на блогъра. Ще стреля само веднъж — в сърцето — и ще заснеме агонията. После ще пусне записа в социалните сайтове и в други блогове. За две минути видеото щеше да се появи в „Ютуб“. Ще го изгледат няколко милиона, преди компанията да го махне. Пиратският софтуер за сваляне на клипове обаче дотогава ще се е задействал и из цял свят като ракови клетки ще плъзнат копия.

— Ще те заловят — измърмори Чилтън.

— Няма да търсят мен. А Травис Бригам. И, честно казано, едва ли ще се стараят много-много. Имаш доста врагове, Чилтън.

Шефър вдигна пистолета.

— Не! — изкрещя отчаяно Патриша. Той устоя на изкушението да я застреля първа.

Насочи дулото към мишената и забеляза подигравателните искри в очите на Джеймс Чилтън.

Шефър натисна бутона за запис и се накани да стреля.

— Спри! Не мърдай!

Гласът долетя откъм отворената врата на кабинета.

— Хвърли оръжието! Незабавно!

Шефър се взря в стройния полицай с бяла риза и навити ръкави. Смуглият младеж го държеше на мушка.

Не! Как го бяха открили?

Грег не отмести пистолета, насочен към гърдите на блогъра.

— Ти го хвърли! — извика на полицая.

— Свали оръжието — спокойно нареди полицаят. — Последно предупреждение.

— Ако ме застреляш. Ще… — изръмжа Шефър.

Припламна жълта искра, нещо блъсна главата му и вселената почерня.

36.

Свалиха тялото на Грег Аштън — всъщност Грег Шефър — по стълбите, пренесоха го през моравата с анемична трева и го качиха в микробуса на патолога. Джеймс и Патриша Чилтън бавно се отправиха към линейката.

С ужас разбраха за поредната жертва — полицай Мигел Херера, който дежуреше пред дома на Чилтънови.

Шефър беше спрял до колата. Полицаят се беше обадил на Патриша, която му съобщила, че очакват госта.

После Шефър бе притиснал пистолета до сакото на полицая, за да заглуши шума, и бе стрелял два пъти.

Началникът на полицая дойде, придружаван от потресени и разгневени колеги на Херера.

Чилтън не изглеждаше тежко пострадал. Шефър го бе ударил с юмрук в лицето. Но все пак трябваше да прегледат съпрузите в спешния кабинет, накъдето след малко щяха да се запътят.

Данс следеше с поглед Рей Каранео — първият, пристигнал на местопрестъплението. Той видял мъртвия полицай, извикал подкрепление и се втурнал в къщата. Шефър тъкмо се канел да застреля Чилтън. Каранео наредил на мъжа да хвърли оръжието, но той се опитал да преговаря и агентът пратил два точни куршума в главата му. Полицаите разговарят с въоръжени заподозрени само по филмите и в сериалите — при това в долнопробните. В реалния живот полицаите държат на прицел престъпниците и действат бързо, щом се налага.

Правила номер едно, две и три гласят: „Стреляй!“

Като Рей Каранео. Младият агент изглеждаше спокоен, не се забелязваше видима промяна в професионалното поведение и стегнатата стойка, прилепнали му като смокинг под наем. Но очите му говореха съвсем друго, разкривайки думите: Убих човек, убих човек.

Щеше да се погрижи да го пуснат в отпуск за няколко дни.

Майкъл О’Нийл излезе от току-що паркиралата кола. Видя Данс и се приближи, сурово смръщил вежди.

— Съжалявам, Майкъл.

Данс стисна ръката му. С Херера бяха дългогодишни колеги.

— Просто го прострелял?

Тя кимна.

Той затвори очи.

— Исусе!

— Съпруга?

— Не. Разведен е. Има голям син. Вече е уведомен.

О’Нийл — обикновено спокоен, невъзмутим, изгледа със смразяваща омраза зеления чувал с тялото на Грег Шефър.

— Благодаря — изненада ги приглушен, треперлив глас.

Обърнаха се. Беше Джеймс Чилтън. В тъмни панталони, бяла тениска и тъмносин пуловер, блогърът напомняше смирен свещеник посред бойно поле. До него стоеше съпругата му.

— Добре ли сте? — попита ги Данс.

— Да, благодаря. Само съм понатъртен.

Патриша обясни, че и тя не е пострадала сериозно.

— Кой беше той? — попита О’Нийл.

— Братът на Антъни Шефър — отговори Данс.

— Разбрала си? — примигна изненадано Чилтън.

Тя обясни на Майкъл, че мъжът е използвал псевдоним.

— Това е то интернет — ролеви игри, сайтове като „Втори живот“… Можеш да си изградиш изцяло нова самоличност. Няколко месеца подред Шефър е разпространявал онлайн името Грег Аштън като собственик на голям международен сайт, за да получи достъп до Чилтън.

— Преди няколко години разобличих брат му в блога — обясни Чилтън. — Споменах за него на агент Данс при първата ни среща. Като едно от нещата, за които съжалявам… Той се самоуби.

О’Нийл попита Катрин:

— Как го разкри?

— С Ти Джей проверявахме заподозрените. Арнолд Брубейкър отпадна. Все още се съмнявах в Клинт Авъри — строителят на магистралата, но не разполагахме с нищо конкретно. Прегледах списъка с хора, които са те заплашвали.

По-късият…

— Съпругата на Антъни Шефър беше в списъка — кимна Чилтън. — Заплашваше ме преди няколко години.

— Потърсих онлайн информация за нея — продължи Данс. — Открих сватбените й снимки. Кумувал им е Грег. Братът на Антъни. Разпознах човека, който беше у вас онзи ден. Проверих го. Преди две седмици е пристигнал с еднопосочен билет.

Веднага щом узна, се обади на Мигел Херера, но той не реагира. Затова изпрати Рей Каранео. Преследването на Клинт Авъри го бе довело близо до къщата на Чилтън.

— Шефър спомена ли нещо за Травис? — попита О’Нийл.

Данс му показа найлоновия плик с ръкописното изявление, което обвиняваше Травис за убийството на Чилтън.

— Мислите ли, че е мъртъв?

О’Нийл и Данс се спогледаха.

— Не съм склонна да го отпиша. В крайна сметка Шефър е щял да убие момчето. Но може би не е успял. Сигурно е искал да инсценира самоубийство. Травис слага край на живота си, след като си е разчистил сметките с теб. Чисто и лесно. Но сега имаме шанс да открием момчето живо.

Телефонът на инспектора иззвъня. Той се отдалечи, вперил поглед в колата на безпощадно убития Мигел Херера. След малко се приближи отново.

— Трябва да бягам. Ще разпитвам свидетел.

— Ти? На разпит? — пошегува се Данс.

В подобни случаи Майкъл О’Нийл се придържаше към железни правила — измерваше с мрачен поглед заподозрения и го подканваше да му каже какво знае. Ефективно понякога, но не особено ефикасно. А и О’Нийл го вършеше с неудоволствие.

— Ще ми направиш ли услуга? — попита той.

— Давай.

— Полетът на Ан от Сан Франциско закъснява. Няма как да отложа разпита… Ще вземеш ли децата от лятната занималия?

— Няма проблем. И без това ще прибирам Маги и Уес. От няколко дни са все при майка и татко.

— Среща на „Фишърманс Уорф“ в пет?

— Дадено.

О’Нийл хвърли последен мрачен поглед към колата на Херера и тръгна.

Чилтън хвана ръката на жена си. Данс долови, че срещата със смъртта си казва думата. Спомни си как при първата им среща Чилтън се държеше като арогантен, непоколебим кръстоносец. Сега изглеждаше съвсем различно. И преди го беше виждала разтревожен — когато разбра, че приятелят му Доналд Хокън и съпругата му едва са оцелели. За втори път от каменното изражение на мисионера не бе останал и помен.

— Направо ме довърши… — горчиво се усмихна Чилтън. — Срази проклетото ми его.

— Джим…

— Не, скъпа. Така е… Аз съм виновен. Шефър е отвлякъл Травис. Чел е блога, подбрал е изкупителна жертва и е решил да натопи момчето за убийството ми. Ако не бях публикувал рубриката „Крайпътни кръстове“ и не бях споменал инцидента, Шефър нямаше да го използва.

Прав беше. Но Катрин Данс не обичаше да се впуска в догадки. Особено в минало време. За да не попада в подвижни пясъци.

— Така или иначе е щял да опита да си разчисти сметките.

— Трябва да спра проклетия блог — продължи Чилтън, сякаш не я беше чул.

В очите му се четяха решимост, отчаяние, гняв. И страх.

— Наистина — твърдо заяви той.

— Наистина какво? — попита съпругата му.

— Ще го спра. „Чилтън Рипорт“ е свършен. Няма да съсипвам повече никого.

— Джим — меко започна Патриша. Той я погледна. Тя изтупа една прашинка от ръкава си. — Когато синът ти беше болен от пневмония, ти стоя край леглото му два дни. И две безсънни нощи. Когато умря жената на Дон, ти веднага напусна офиса на „Майкрософт“, отказа се от преговорите, от договор за хиляди долари, за да си с него. Когато татко беше на смъртно легло, ти не се отделяше от него. Ти си добър човек, Джим… И блогът ти защитава доброто.

— Аз…

— Шшт… Не ме прекъсвай. Доналд Хокън се нуждаеше от теб. Ти не го предаде. Децата ни се нуждаеха от теб. И ти не ги предаде. И светът има нужда от теб, скъпи. Не можеш да го предадеш.

— Пати, умряха толкова хора…

— Просто ми обещай, че няма да вземаш прибързани решения. Преживяхме ужасни дни. Не мислим трезво.

Възцари се дълго мълчание. Накрая Чилтън промърмори:

— Ще видим. Ще видим. — Прегърна съпругата си. — Сигурен съм обаче, че трябва да си дадем почивка. Далеч оттук. Да заминем за Холистър утре. Ще поканим и Лили, и Доналд. Още не съм те запознал с нея. Ще вземем момчетата, ще си готвим… ще ходим на излети.

Патриша се усмихна. Тя отпусна глава на рамото му.

— Идеята е чудесна.

— Хрумна ми нещо — обърна се Чилтън към Данс.

Тя вдигна въпросително вежди.

— Мнозина биха ме хвърлили на вълците. Навярно заслужено. Но ти не го направи. Не ме харесваш, не одобряваш стила ми, но се застъпи за мен. Това се нарича интелектуална честност. Не се среща често. Благодаря ти.

Катрин прие комплимента с лека, смутена усмивка, въпреки че не толкова отдавна и тя беше склонна да го хвърли на вълците.

Семейство Чилтън се върнаха у дома да доопаковат багажа за мотела — Патриша не искаше да остава, докато от кабинета не изчезне и последната капчица от кръвта на Шефър. Данс я разбираше напълно.

Застана до шефа на криминалистите — сърдечен мъж на средна възраст, с когото се познаваха от години. Обясни му, че има шанс Травис да е жив. Шефър сигурно го държеше затворен някъде. И запасите му от храна и вода едва ли бяха достатъчни. Времето ги притискаше.

— Открихте ли ключ от стая у него?

— Да. От „Сайпръс Гроув Ин“.

— Искам да претърсите под микроскоп и стаята, и дрехите, и колата на Шефър. Търсете улики, които да ни подскажат къде е скрил момчето.

— Дадено, Катрин.

Данс се върна в колата и позвъни на Ти Джей.

— Заловен е, шефе. Разбрах.

— Да. Но сега трябва да намерим момчето. Ако е живо, разполагаме само с ден–два. Иначе ще умре от жажда или от глад. Залавяме се веднага. Колегите от шерифството ще претърсят дома на Чилтън и „Сайпръс Гроув“ — мотела, където е отседнал Шефър. Обади се на Питър Бенингтън и настоявай да прати бързо доклада. Ако трябва, свържи се и с Майкъл. Искам да проучат оръжието, дрехите, особено обувките. Всяка прашинка пръст. Да потърсят карти, телефонни указатели, интернет адреси, ключове, лопати, водолазни костюми, следи от пясък, всичко, което ще ни помогне да открием момчето. А! И свидетели в съседните стаи в мотела.

— Разбрано, шефе.

— И се свържи с патрулната, областната и градската полиция. Искам да намерят последния кръст, с който Шефър обявява смъртта на Чилтън. Питър трябва да го изследва с всички налични средства. — Хрумна й още нещо. — Научи ли нещо за онази служебна кола?

— Дето я видял Пфистър ли?

— Да.

— Никой не се е обаждал. Май са ни забравили.

— Опитай пак. И не ги оставяй на мира.

— Ще се връщаш ли, шефе? Овърби Великолепни иска да те види.

— Ти Джей!

— Съжалявам.

— По-късно ще дойда. Искам да проверя нещо.

— Трябва ли ти помощ?

Отказа му, макар никак да не й се щеше точно сега да играе соло.

37.

Седнала в паркираната на алеята кола, Данс се вгледа в малката къща на семейство Бригам — тъжно увисналите капаци на прозорците, разкривените греди, захвърлените из двора играчки и инструменти. Гаражът бе препълнен с овехтели вещи. И дума не можеше да става да побере кола.

Вратите на тяхната „Краун Виктория“ бяха затворени; Данс слушаше диск, изпратен им — на нея и Мартин — от лосанджелиска група. Музикантите бяха костариканци. Композициите им звучаха и ведро, и мистично. Прииска й се да научи повече за тях. Надяваше се, когато с Майкъл отидат в Лос Анджелис за случая с Джей Доу, да се срещнат и да запишат и други песни.

Но сега не беше време за такива планове.

Чу изскърцване на гуми по чакъла. В огледалото за обратно виждане забеляза как колата на Соня Бригам спира край живия плет.

Жената шофираше. Сами седеше отзад.

Автомобилът сякаш блокира. Данс видя как жената се взира отчаяно в полицейския джип. Най-сетне Соня подкара очуканата си кола, подмина Данс, спря пред къщата и изключи двигателя.

Соня Бригам погледна към Данс, излезе и тръгна към багажника. Извади кошовете с пране и голяма бутилка „Тайд“.

Толкова са бедни, че не могат да си позволят собствена пералня и сушилня. Кой използва обществените? Неудачниците, разбира се…

Коментарът, помогнал на Шефър да открадне дрехата на Травис, за да ги насочи по погрешна следа.

Данс също излезе от колата.

Сами я изгледа изпитателно. Любопитството от първата им среща бе преминало; сега се долавяше безпокойство. Очите му излъчваха смущаваща прозорливост.

— Намерили сте Травис? — попита той; гласът вече не звучеше толкова странно.

Преди да успее да отговори, майка му го отпрати да играе в задния двор.

Той се поколеба, вторачи се в Данс, после се отдалечи тревожно, ровейки трескаво из джобовете си.

— Не се отдалечавай, Сами.

Катрин взе бутилката с перилен препарат и последва жената към къщата. Соня вървеше, стиснала зъби, вперила поглед напред.

— Госпожо…

— Трябва да оставя това — рязко я прекъсна тя.

Данс отвори незаключената врата. Последва Соня вътре. Жената се отправи право към кухнята и извади дрехите.

— Ако останат вътре… се смачкват. Знаете как е.

Соня Бригам приглади една тениска.

— Докато я перях, си мислех как ще му я дам.

— Госпожо Бригам… Трябва да ви кажа нещо. Травис не е карал колата на девети юни. Той е поел вината.

— Какво? — смаяно възкликна Соня Бригам и заряза прането.

— Харесвал е момичето, което е шофирало. Била е пияна. Опитал се да я убеди да му отстъпи волана. Но катастрофирали.

— О, боже!

Соня вдигна пред лицето си тениската като щит, способен да възпре сълзите.

— И не той е убиецът, оставял кръстовете. Друг е инсценирал нападенията така, че да го натопи. Мъжът е имал зъб на Джеймс Чилтън. Спряхме го.

— А Травис? — отчаяно попита Соня. Стисналите тениската пръсти бяха побелели като сняг.

— Не знаем къде е. Търсим навсякъде, но още нямаме ориентир.

Данс й разказа накратко за Грег Шефър и за плана му за отмъщение.

Соня изтри закръглените си бузи. Лицето й още не бе изгубило напълно някогашната миловидност и далечно напомняше момичето на старата снимка зад касата на лунапарка.

— Бях сигурна, че Травис не би наранил никого. Казах ви — промълви Соня.

„Така е — помисли си Данс. — И езикът на тялото ти ми подсказа, че не лъжеш. Но не те послушах. Вместо на интуицията се доверих на логиката.“ Преди време Катрин се бе подложила на анализ по системата Майърс-Бригс. Въвличаше се в неприятности, когато се отклоняваше от вътрешното си чувство.

Соня премести тениската и пак я приглади.

— Мъртъв е, нали? — прошепна тя.

— Нямаме такива данни. Никакви.

— Но си го мислите?

— Логично е Шефър да го е държал жив. С всички сили се опитвам да го спася. Затова съм тук. — Показа й дигитална снимка на Шефър. — Виждали ли сте го? Да ви преследва? Да разговаря със съседи?

Соня си надяна стари очила и дълго се взира във фотографията.

— Не, не съм го виждала. Значи това е той. Мъжът, който е отвлякъл момчето ми?

— Да.

— Казах ви, че от този блог няма да излезе нищо добро.

Очите й се отместиха към страничния двор, където Сами изчезна в порутената барака. После погледна отново към Данс и отрони с въздишка:

— Ако Травис го няма вече… не знам как ще кажа на Сами. Вестта ще го смаже. Ще изгубя и двамата си синове. Сега си вървете. Трябва да прибера прането.

Данс и О’Нийл се бяха облегнали един до друг на перилата край вълнолома. Мъглата се беше разсеяла, но вятърът не стихваше. В залива или духаше, или беше мъгливо.

— Срещата с майката на Травис — Майкъл се опита да надвика вятъра — е била тежка.

— Най-тежка от всичко — отвърна тя; вятърът развяваше косите й. — Как мина разпитът?

Имаше предвид индонезийския контейнер. Другият случай.

— Добре.

Укори се за ревността, радваше се, че именно той се е заел със задачата. Тероризмът държеше нащрек всички служители на реда.

— Ако ти трябва помощ — на разположение съм.

— Ще приключим до двайсет и четири часа — обясни той, вгледан в залива.

Под тях на пясъка край водата си играеха четирите им деца. Маги и Уес водеха парада — като внуци на морски биолог имаха известен авторитет.

Наблизо тържествено прелитаха пеликани, стрелкаха се десетки чайки, морска видра плуваше изящно по гръб и радостно чупеше стриди върху камъните. Вечеря. Аманда, дъщерята на О’Нийл, и Маги я наблюдаваха весело, сякаш обмисляха как да си я приберат за домашен любимец.

Данс докосна ръката на О’Нийл и му посочи десетгодишния Тайлър, който предпазливо ровеше из купчина водорасли, готов да побегне, ако странното създание даде признаци на живот. Уес бдеше закрилнически до него.

О’Нийл се усмихна, но по напрегнатото му изражение долови, че нещо го тревожи.

Той обясни, надвиквайки вятъра:

— Обадиха се от Лос Анджелис. Защитата се опитва пак да прокара иска за имунитет. Настояват за двуседмична отсрочка на изслушването.

— О, не — измърмори Данс. — Две седмици? Тогава свикват съдебните заседатели.

— Сийболд ще се противи с нокти и зъби. Но не звучеше много ентусиазирано.

— По дяволите! — намръщи се Данс. — Война на изтощение? Отлагане и пак отлагане, за да ни накарат да се откажем.

— Вероятно.

— Ние няма да отстъпим — твърдо заяви Данс. — Ние двамата. Но Сийболд и другите?

— Нищо чудно да се откажат, ако се проточи дълго — замислено отвърна О’Нийл. — Делото е важно. Но са затруднени с важни дела.

Данс въздъхна и потрепери.

— Студено ли ти е?

Ръката й докосваше неговата.

Поклати глава. Бе потръпнала неволно при мисълта за Травис. Взряна във водите, се запита дали не гледа към гроба му.

Чайка прелетя пред лицата им. Крилете съвършено улавяха посоката на вятъра. Птицата застина неподвижно на двайсетина крачки над брега.

— Дори когато го смятахме за убиец, ми бе жал за него — каза Данс. — Заради семейството му, защото връстниците му го изолират. Заради злостните нападки. А Джон смята, че блогът е само върхът на айсберга. Че го атакуват с есемеси, имейли, в други форуми. Толкова е… тъжно. Оказа се невинен. Напълно невинен.

О’Нийл замълча. После констатира:

— Сече му умът. На Боулинг имам предвид.

— Да. Издири имената на жертвите. И аватара на Травис.

О’Нийл се засмя.

— Извинявай. Просто си представих как искаш от Овърби заповед за задържане на герой от компютърна игра.

— О, ще оформи документите за секунди, ако реши, че ще бъде възнаграден с пресконференция и ефектна снимка — намръщи се Данс. — Трябваше да му се скарам, задето отиде сам в клуба.

— Да се прави на герой?

Тя кимна.

— Женен ли е?

— Джон? Не — засмя се тя. — Ерген е. От векове не съм чувала тази дума.

Замълчаха. Загледаха се в децата, които бяха погълнати от морската си експедиция. Протегнала ръка, Маги сочеше и обясняваше нещо на дъщерята и сина на О’Нийл. Вероятно как се казва някаква мида.

Данс забеляза, че Уес се е отдалечил. Стоеше на мокрия пясък, а пенестите вълни се разбиваха пред краката му.

За кой ли път се замисли дали децата й ще се чувстват по-добре, ако има съпруг и живеят в дом с баща.

Е, зависи от мъжа, естествено.

Там беше проблемът.

— Извинете. Ваши ли са децата? — чу се глас иззад гърбовете им.

Обърнаха се. Видяха възрастна жена, вероятно туристка, ако се съдеше по плика от близкия магазин за сувенири.

— Да — отвърна Данс.

— Исках само да кажа колко приятна гледка е щастливо семейство с такива прекрасни деца. Откога сте женени?

— От доста време — отговори Данс след мимолетно колебания.

— Е, Бог да ви благослови. Бъдете щастливи.

Жената се запъти към възрастен мъж, застанал на прага на магазин за подаръци. Хвана го за ръка и двамата поеха към големия туристически автобус, паркиран наблизо.

Данс и О’Нийл се засмяха. Тя забеляза как сребрист лексус свива в отбивката. Вратата се отвори, а О’Нийл леко се отдръпна. Ръцете им вече не се докосваха.

Инспекторът се усмихна и помаха на жена си, когато тя излезе от лексуса.

Високата, русокоса Ан носеше кожено сако, шарена риза, дълга пола и колан от подрънкващ метал. Усмихна им се.

— Здравей, скъпи.

Прегърна го и го целуна по бузата. После обърна грейнал поглед към Данс:

— Привет, Катрин.

— Здрасти, Ан. Добре дошла у дома.

— Полетът беше ужасен. Задържаха ме в галерията и не успях да пристигна навреме на летището. Седях на най-лошото място.

— Аз бях на разпит — обясни О’Нийл. — Катрин взе Тайлър и Ейми.

— О, благодаря. Майкъл каза, че си разрешила случая с крайпътните кръстове.

— Преди няколко часа. Чака ме много писане, но приключих. — После Данс смени темата: — Как е изложбата?

— Сега я подготвят — отвърна Ан О’Нийл, чиято коса напомняше лъвска грива. — Подреждането отнема повече време от снимането.

— В коя галерия ще бъде?

— О, в галерията на Джери Мичъл. Южно от Маркет Стрийт — обясни пренебрежително, но Данс предположи, че мястото е популярно. Каквито и слабости да имаше, Ан поне не страдаше от грандомания.

— Поздравления!

— Ще видим как ще мине откриването. И какво ще напишат критиците после — вдигна рамене тя. После финото й лице стана сериозно. Продължи приглушено: — Съжалявам за майка ти, Катрин. Това е лудост. Държи ли се тя?

— Доста е разтревожена.

— Какъв цирк! И вестниците в Сан Франциско раздухват историята.

Слухът се беше разнесъл чак дотам? Е, всъщност нищо чудно. Нали прокурор Робърт Харпър целеше тъкмо медийна популярност.

— Имаме добър адвокат.

— Ако мога да помогна… — краищата на колана на Ан иззвъняха като камбанки.

— Хей, деца, майка ви се върна! — извика О’Нийл.

— Още малко, татко! — примоли се Тайлър.

— Не. Време е да се прибираме. Хайде.

Децата неохотно се запътиха към тях. Маги раздаваше мидени черупки. Данс беше сигурна, че подарява най-хубавите на децата на О’Нийл и брат си.

Уес и Маги се качиха в джипа на Данс. Потеглиха към мотела, където бяха отседнали родителите й. И тази вечер щяха да прекарат при Еди и Стюарт. Престъпникът беше мъртъв и вече не я заплашваше нищо, но Данс беше решена да открие Травис жив. Щеше да работи до късно през нощта.

По средата на пътя забеляза, че Уес се е умълчал.

— Какво има, младежо?

— Просто се чудех…

Данс знаеше, че разковничето в такива ситуации е търпението.

— За какво?

Беше сигурна, че ще пита за баба си.

Сгреши.

— Господин Боулинг ще дойде ли пак?

— Джон? Защо?

— Утре дават „Матрицата“. Може да не го е гледал.

— Обзалагам се, че го е гледал.

Данс винаги се удивляваше как децата си въобразяват, че техните преживявания са неповторими и предишните поколения живеят в мъчително невежество и заблуда. Но най-изненадващ й се стори въпросът.

— Допада ли ти господин Боулинг? — осмели се да попита.

— Не… всъщност… бива го.

— Каза, че го харесваш — обади се Маги. — Че е готин. Като Майкъл.

— Не съм — измърмори момчето.

— Напротив!

— Грешиш, Маги!

— Стига! — нареди Данс.

Но в гласа й прозвуча топлота. Дребните свади между децата всъщност я успокояваха, придаваха нормалност на хаотичното й битие.

Стигнаха мотела и тя с облекчение установи, че протестиращите още не са разкрили укритието на родителите й. Посрещна ги баща й. Данс го прегърна силно и погледна над рамото му. Майка й говореше съсредоточено по телефона.

Дали разговаряше със сестра й Бетси?

— Чухте ли се с Шийди, татко?

— Още не. Изслушването на обвинението е насрочено за утре следобед. — Стюарт разсеяно прокара длан през гъстата си коса. — Разбрах, че си заловила убиеца. А момчето се оказало невинно.

— Сега го издирваме — кимна Катрин. Понижи глас, за да не я чуят децата: — По-скоро е мъртъв, но се надявам на чудо. — Прегърна баща си. — Трябва да се захващам.

— Късмет, скъпа!

Катрин Данс се обърна и помаха още веднъж на майка си. Еди й отвърна с лека усмивка и кимване. После — без да оставя телефона — махна на децата да отидат при нея и ги прегърна топло.

След десет минути Данс беше в кабинета си в Бюрото. Очакваше я съобщение. Кратка бележка от Чарлс Овърби.

Предположи, че Овърби е ядосан, задето отказа да сътрудничи на Хамилтън Ройс.

Изчерпателно експозе…

Ройс беше на километри от класата на Джордж Клуни.

Данс съчини дълго изложение, описа подробно плана на Грег Шефър, смъртта му и как бяха разкрили самоличността му. Включи информация и за убийството на полицай Мигел Херера, охранявал къщата на Чилтънови, и за предстоящото издирване на Травис.

Изпрати написаното по имейл, натискайки мишката по-силно от необходимото.

Ти Джей подаде глава през вратата.

— Чу ли, шефе?

— Какво?

— Кели Морган е дошла в съзнание. Ще живее.

— Така ли? Страхотно! — с огромно облекчение възкликна Данс.

— Полицаят обясни, че й предстои кратка терапия. Химикалът доста е увредил белите дробове, но ще се оправи. Няма мозъчни увреждания.

— И какво каза за Травис? — кимна Данс.

— Нападнал я в гръб, едва не я удушил. Прошепнал нещо за коментара й в блога. После припаднала, събудила се в мазето. Предположила, че е Травис.

— Значи Шефър не е искал да умре. Нагласил го е така, за да си помисли, че е Травис, но тя не го е видяла.

— Логично, шефе.

— Криминалистите откриха ли някакви улики в стаята на Шефър и в къщата на Чилтън?

— Още нищо. Не намерихме и свидетели в „Сайпръс Гроув“.

— Продължавайте — въздъхна тя.

Минаваше шест. Сети се, че не е яла от закуска. Стана и се запъти към стаята за отдих. Пиеше й се кафе и искаше да си хапне понички или домашни курабийки. Складът на Мериелън в „Женското крило“ обаче бе празен. Е, тогава щеше да се опита да убеди себичния автомат да й отпусне пакет фъстъчени бисквитки срещу един долар.

Влезе в помещението и примигна изненадано. Какъв късмет!

Върху посипания с трохи картонен поднос имаше две кексчета със стафиди.

Като по чудо кафето бе сравнително прясно.

Наля си чаша, добави обезмаслено мляко и задъвка сладкиша. Седна изтощено до масата. Протегна се и извади слушалките от джоба, за да потърси утеха в пленителната бразилска китара на Бади Асад.

Натисна бутона, отхапа от кексчето и протегна ръка към чашата. Спусна се сянка.

Хамилтън Ройс застана пред нея. Временният му пропуск беше закрепен на ризата. Ръцете му висяха край едрото тяло.

„Точно за това си мечтаех!“ — рече си Данс. Ако мислите можеха да въздишат, нейните щяха да раздвижат видимо атмосферата.

Махна към празния стол, опитвайки се да не изглежда твърде дружелюбна. Все пак извади слушалките от ушите си.

Пластмасовият стол изскърца под масивното му тяло. Наведе се напред, облакъти се на масата и сключи ръце. Тази поза по правило сигнализира откровеност. Отново отбеляза неподходящия костюм. Синьото бе твърде бледо. „Или пък — помисли си злобничко — си пада по моряшките униформи.“

— Разбрах, че случаят е приключен.

— Хванахме престъпника. Още търсим момчето.

— Травис? — изненадано попита Ройс.

— Да.

— Не е ли мъртъв?

— Не мисля.

— О! — Хамилтън Ройс замълча. — Колко жалко за невинното момче.

Данс кимна. Сега поне звучеше искрено.

— След ден-два се прибирам в Сакраменто — обясни той.

Тя кимна.

— Виж, знам, че помежду ни възникна проблем… По-скоро противоречие. Искам да се извиня.

Справедливо.

— Разбиранията ни са различни. Но не го приех като лична обида.

„Само като професионална — добави наум. — Излязох от кожата си, когато се опита да ме заобиколиш.“

— В Сакраменто бяха много разтревожени. Много. Оставих се на инерцията. — Мъжът погледна встрани. Донякъде смутено. Донякъде неискрено. Данс отбеляза, че не се чувства чак толкова зле. — Рядко се озоваваш в подобна ситуация, нали? Да се налага да защитаваш непопулярен човек като Чилтън? — Явно не очакваше отговор. Засмя се престорено: — Знаеш ли? Донякъде му се възхищавам.

— На Чилтън?

Хамилтън Ройс кимна.

— Не съм съгласен с идеите му. Но има силен характер и устоява моралните си критерии. Малцина са като него днес. Дори пред лицето на смъртта отказа да промени курса. И навярно ще продължава. Как мислиш?

— Предполагам. — Не спомена, че Чилтън обмисля да спре блога.

Не й влизаше в работата. Нито пък на Ройс.

— Искаше ми се и на него да поднеса извинения.

— Така ли?

— Звънях у тях. Никой не вдигна. Знаеш ли къде е?

— Утре ще заминат за вилата си в Холистър. Тази вечер ще отседнат в хотел. Не знам кой. Специалистите още претърсват къщата им.

— Е, ще му изпратя имейл тогава.

Тя кимна. Дали наистина щеше да го направи?

Възцари се мълчание. „Време е да си плюя на петите“ — помисли си Катрин. Грабна второто кексче, уви го в салфетка и се запъти към вратата.

— Приятно пътуване, господин Ройс.

— Още веднъж — наистина съжалявам, агент Данс. Надявам се в бъдеще пак да работим заедно.

Експертът по кинесика веднага долови, че последните му думи съдържат не една, а две лъжи.

38.

С доволна усмивка Джонатан Боулинг вървеше към Данс в коридора на Бюрото. Тя му подаде временния пропуск.

— Благодаря, че дойде.

— Вече ми липсвахте. Помислих, че сте ме уволнили.

Катрин се усмихна. Обади му се в Санта Крус. Професорът тъкмо проверяваше курсови работи от лятната сесия (чудеше се дали няма да го свари да се подготвя за среща). Боулинг с готовност заряза заниманието си и тръгна към Монтерей.

В кабинета Данс му връчи задачата — лаптопа на Грег Шефър.

— Зарекла съм се да открия Травис. Или тялото му. Потърси карти, местни адреси… всичко.

— Дадено — кимна Боулинг към тошибата. — Защитен ли е с парола?

— Този път не.

— Добре.

Професорът отвори капака и започна да пише.

— Ще претърся всички файлове и документи от две седмици насам. Става ли?

— Разбира се.

Тя сдържа усмивката си. Боулинг се приведе ентусиазирано и заудря по клавишите като пианист. След малко вдигна поглед.

— Е, май не го е използвал много за тукашната си мисия. Ровил е в блогове, пращал е имейли на приятели и бизнес партньори. Нямат нищо общо с плана да убие Чилтън. Но това е запазената информация. През последната седмица е чистил редовно уебсайтове и файлове. Сигурно те ще ни влязат в работа.

— Да. Ще успееш ли да ги възстановиш?

Боулинг кимна.

— Ще изтегля онлайн една програма на Ърв. Ще върна изтритото в драйв С. Информацията няма да е пълна, но файловете ще са деветдесет процента четими.

— Страхотно, Джон.

След пет минути програмата на Ърв шеташе из компютъра на Шефър, търсеше и събираше фрагменти от изтрити файлове, които складираше в създадената от Боулинг нова папка.

— Колко време ще отнеме? — попита Данс.

— Няколко часа.

Той си погледна часовника и предложи да отидат на вечеря. Качиха се в неговото ауди и се отправиха към ресторант недалеч от Бюрото. Намираше се на хълм с изглед към летището, центъра на Монтерей и залива. Седнаха на откритата тераса с газови отоплители на тавана и си поръчаха бяло вино. Слънцето се потапяше в Тихия океан, растеше и почервеняваше застрашително. Наблюдаваха мълчаливо залеза, докато туристите по съседните маси снимаха с фотоапаратите. Снимките обаче щяха да си останат бледо копие на величествения залез, с каквито и програми да ги обработеха после.

Поговориха за Уес и Маги, за своето детство. Боулинг спомена, че според него едва двайсет процента от населението на Централното крайбрежие са потомствени калифорнийци.

После се възцари мълчание. Данс видя как професорът изправя рамене и предусети какво ще последва.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се — отвърна тя. Наистина го мислеше.

— Кога почина съпругът ти?

— Преди две години.

Две години, два месеца и три седмици. Можеше да добави и дните, и часовете.

— Аз не съм губил близък човек. Поне не така. — В гласа му обаче прозвуча тъга и клепачите му потрепнаха като венециански щори. — Какво стана?

— Бил беше агент на ФБР в местния офис. Но инцидентът не беше свързан с работата. Катастрофа на магистрала № 1. Шофьорът на камиона заспал. Но колегите и приятелите му поставяха цветя на мястото цяла година след това.

— А кръст?

— Не, само цветя — поклати глава Данс. — Мразех ги. Съживяваха спомена. Понякога се отклонявах с километри, само и само да заобиколя мястото.

— Сигурно е било мъчително.

Когато излизаше с приятел, Данс се стремеше да не прилага познанията си по кинесика. Понякога обаче анализираше децата и мъжете, с които се срещаше. Спомни си как улови Уес в дребна лъжа и той измърмори:

— Като Супермен си, мамо. Имаш рентгенови очи.

Сега долови, че макар по лицето на Боулинг да бе изписано съчувствие, езикът на тялото му леко се промени. Пръстите му стиснаха чашата. Потърка несъзнателно палеца и показалеца на свободната си ръка.

Данс трябваше да зададе логичния въпрос:

— Е, Джон. Твой ред е да изплюеш камъчето. Разказвай. Какво се крие зад определението „ерген“?

— О, не е като при теб.

Тя разбираше, че омаловажава болезнена тема. Не беше психотерапевт, но напоследък прекараха доста време заедно, при това в критична ситуация. Искаше да узнае какво го тревожи. Докосна леко ръката му.

— Хайде. Нали помниш, че се занимавам професионално с разпити. Рано или късно ще изтръгна истината.

— Досега никой не ме е подлагал на детектора на лъжата още при първата среща. Е, почти никой.

Катрин добре знаеше, че Джон Боулинг е от хората, които използват остроумието като броня.

— Не си чувала такава сапунена опера. Момичето държеше книжарница в Санта Крус. „Бей Бийч Букс“, сещаш ли се?

— Май съм ходила там.

— Разбирахме се чудесно с Кейси. Ходехме на екскурзии. Пътешествахме. Дори я запознах със семейството си и срещата мина безболезнено. Е, май само аз имам проблеми на такива събирания. — Той се замисли. — Много се смеехме. Май това е разковничето. Какви филми харесваш? Ние гледахме главно комедии… Със съпруга й бяха разделени, не разведени. Кейси не криеше нищо. Каза ми го в самото начало. Подготвяше документите за развода.

— Имаше ли деца?

— Да, две — усмихна се Боулинг. — Момиче и момиче. Чудесни деца. Живееха и при нея, и при бившия й.

„Всъщност бъдещия бивш“ — поправи го наум Данс. И, разбира се, изходът на историята вече изглеждаше предизвестен.

Той отпи от студеното тръпчиво вино. Вятърът задуха по-силно. Слънцето се бе скрило зад хоризонта. Захладня.

— Бившият й беше агресивен. Не физически. Никога не бе наранявал нея или децата. Но я обиждаше, унижаваше. — Той се засмя невярващо. — Това не е така, онова не е така. Тя беше умна, мила, грижовна. Но той все недоволстваше. Онази вечер си мислех… — Гласът му замря. Явно усети, че прекалява с откровеността. — Мислех си, че той е емоционален убиец.

— Добре казано.

— И, естествено, тя се върна при него. — Лицето му застина. В ума му сигурно изплува някаква случка. Сърцата ни не реагират на абстракции; острите кинжали на спомените уязвяват най-жестоко. После Боулинг изви устни в пресилена усмивка. — Прехвърлиха го в Китай и тя замина с него и децата. Каза, че съжалява, че винаги ще ме обича, но трябва да замине… Така и не проумях защо хората се чувстват длъжни да останат с някого. Трябва да ядеш, трябва да дишаш, за да живееш… но да се върнеш при някакъв безумец? Не разбирам какво ги принуждава. Но аз съм допуснал… как да кажем… „епическа“ грешка. А ти си преживяла истинска трагедия.

— В моята професия няма значение дали убийството е предумишлено или не, смъртта си е смърт — вдигна рамене Катрин. — Същото е с любовта. Когато си отиде, боли, независимо каква е причината.

— Предполагам. Но определено е лоша идея да се влюбиш в омъжена жена.

„Амин!“ — рече си Данс и едва се удържа да не се засмее на глас. Наля си още малко вино.

— И какво ще кажеш в заключение?

— На кое?

— Успяхме да повдигнем две много лични и потискащи теми за нула време. Добре, че това не се води среща — ухили се мрачно той.

Данс го погледна и се усмихна. Отвори менюто.

— Да хапнем. Предлагат…

— Най-добрите бъргъри с калмари в града — довърши Боулинг.

Тя се засмя. Взе й думите от устата.

Компютърното разследване удари на камък.

След салатата и морските дарове Данс и професорът се върнаха в кабинета, нетърпеливи да проверят какво е открила програмата на Ърв. Боулинг седна, прегледа файловете и обяви смръщено:

— Нула.

— Нищо?

— Изтрил ги е, за да освободи място. Нищо тайно, нищо за региона.

Тя вдигна рамене. Беше разочарована, но трябваше да се примири.

— Благодаря, Джон. Поне си изпросих хубава вечеря.

— Съжалявам. — Изглеждаше отчаян, че не е успял да помогне. — Ще се връщам към курсовите работи. И ще си събирам багажа.

— О, да, семейното събиране.

Той кимна и подсвирна с пресилен ентусиазъм.

Данс се засмя.

— Ще ти се обадя, като се върна. Искам да знам докъде сте стигнали. Късмет с Травис. Надявам се да го намерите жив и здрав.

— Благодаря, Джон. За всичко. — Тя стисна ръката му. — И особено се радвам, че те намушкаха с онзи нож.

Усмихна се. Стисна още веднъж ръката й и се обърна.

Данс се загледа в отдалечаващия се мъж. Сепна я женски глас:

— Здрасти, Катрин.

Кони Рамирес вървеше по коридора към нея.

— Привет, Кони.

Агент Рамирес се огледа и кимна към кабинета на Данс. Влязоха и затвориха вратата.

— Открих нещичко, което ще те заинтригува. В болницата.

— О, благодаря, Кони. Как успя?

Рамирес помисли малко.

— Бях подвеждащо искрена.

— Допада ми този подход.

— Показах си значката и им споменах другия случай, по който работя. Лекарската фалшификация.

Бюрото разследваше и финансови престъпления. Рамирес беше по следите на застрахователни измамници, използвали идентификационните кодове на лекари в болници, за да подават мними искове от тяхно име.

Случай, който Чилтън с удоволствие би разнищил в блога си. Мъдър ход от страна на Кони — сред жертвите на фалшификаторите имаше лекари от болница „Монтерей Бей“ и персоналът охотно съдействаше на разследващите.

— Помолих ги да ми покажат регистрите за посетители за цял месец назад, та да не се усъмни Хенри. Получих ги незабавно. Ето какво открих — в деня, когато е умрял Хуан Милър, е идвал един външен лекар, сигурно за организирания същия ден семинар. Идвали са и шестима кандидати за работа — двама по техническата поддръжка, един за кафенето и три медицински сестри. Направих копия на биографиите им. Не ми изглеждат подозрителни. Интересно е следното — на посещение при болни са идвали шейсет и четирима. Един ми привлече вниманието.

— Кой?

— И подписът, и името са нечетливи. Но ми се струва, че е Хосе Лопес.

— При кого е идвал?

— Написал е само „пациент“.

— Логично. В болница — криво се усмихна Данс. — Защо ти се струва подозрително?

— Е, реших, че убиецът на Хуан Милър трябва да е идвал повече от веднъж в болницата — или като посетител, или да провери как действа охраната и прочее. Прегледах всички, идвали при него по-рано.

— Браво! И свери почерците?

— Точно така. Не съм графолог, но открих, че почеркът на Хосе Лопес съвпада с този на друг чест посетител.

— Кой? — приведе се напред Данс.

— Хулио Милър.

— Брат му!

— Деветдесет процента съм сигурна. Копирах всичко.

— Рамирес й подаде купчина листове.

— О, Кони, страхотна си!

— Късмет! Ако имаш нужда от нещо, казвай.

Седнала зад бюрото, Данс обмисляше новата информация. Възможно ли беше Хулио да е убил брат си?

Първо й се стори немислимо. Той изглеждаше грижовен и привързан брат. Но пък убийството бе милостив акт. Представи си как Хуан шепне на сведения над леглото Хулио да го освободи от мъките.

Убий ме…

Защо иначе Хулио би подправил името си в регистъра?

Защо Харпър и щатските следователи са пропуснали тази улика? Разгневи се. Сигурно им беше попаднала, но я омаловажаваха, понеже дело срещу майката на служител на реда щеше да спечели повече популярност на Робърт Харпър и идеята му за строга забрана на евтаназията. Вече си представяше как го подвежда под отговорност за злоупотреба със служебно положение.

Данс се обади на Джордж Шийди и му остави съобщение за разкритието на Кони Рамирес. После позвъни на майка си. Тя не вдигна.

По дяволите! Дали не искаше да разговаря с нея?

Остави телефона, облегна се назад и се замисли за Травис. Ако беше жив, колко още щеше да издържи? Няколко дни без вода. И каква ли мъчителна смърт го чакаше?

Пред вратата й се появи нова сянка.

— Здрасти, шефе — поздрави Ти Джей Сканлън.

Данс усети, че й носи важна вест.

— Резултатите от местопрестъплението?

— Не са готови още, но ги пришпорвам. Обадиха се от шерифството. Получили са анонимно обаждане за случая с кръстовете.

Данс се поизправи.

— И?

— Човекът казал, че видял, цитирам, „нещо до Харисън Роуд“ и „Пайн Гроув Уей“. Южно от Кармел.

— Само това?

— Да. „Нещо“. Проверих къде е пресечката. Близо е до изоставен строеж. А обаждането било от уличен автомат.

Данс се подвоуми. Погледът й попадна върху лист хартия — копие от коментарите в „Чилтън Рипорт“. Тя стана и облече сакото.

— Отиваш да провериш? — колебливо попита Ти Джей.

— Да. Наистина искам да го намеря.

— Малко е страшничко там, шефе. Искаш ли подкрепление?

— Не мисля, че рискувам много — усмихна се Катрин.

Нали престъпникът беше на сигурно място в областната морга?

Таванът на мазето беше боядисан в черно. Крепяха го осемнайсет греди, също черни. Стените бяха мръсно-бели, под евтината боя прозираха тухлите — общо 892. До едната стена имаше два шкафа — единият от сив метал, другият от неравни бели дъски. Вътре имаше щедри запаси от провизии — консерви, спагети, сода, вино, инструменти, пирони, четки за зъби и дезодоранти.

Четири метални колони се издигаха към тъмния таван и крепяха първия етаж. Трите бяха близо една до друга, четвъртата — по-надалеч. Бяха тъмнокафяви, но през боята прозираше ръжда и бе трудно да се определи къде свършва боята и започва прояденият метал.

Пукнатините по бетонния под образуваха плетеници, които оформяха образи, ако се вгледаш по-дълго в тях седнала панда, щата Тексас, камион.

В ъгъла имаше стара печка — прашна и очукана. Работеше на природен газ. При това рядко. И дори тогава не успяваше да стопли помещението.

Мазето бе дванайсет метра широко и девет дълго — лесно се смяташе по броя на тухлите, макар към всяка да трябваше да прибави по два сантиметра за хоросана, който ги свързваше.

Мазето имаше няколко обитатели. Предимно паяци. Около седем фамилии, ако могат да се нарекат така обществата им. Придържаха се към своята територия, за да не обидят и да не бъдат изядени от останалите. Имаше и бръмбари, и стоножки. Няколко комара и мухи.

Нещо по-едро също прояви интерес към провизиите и напитките в далечния ъгъл на мазето — мишка или плъх. Но се уплаши и изчезна безследно.

Или се отрови и умря.

Един прозорец пропускаше мътна светлина, но не предлагаше никаква гледка. Беше боядисан в сиво-бяло. Сигурно наближаваше девет, понеже прозорецът бе почти черен.

Тежки стъпки горе нарушиха тишината. Пауза. Предната врата се отвори и затвори с трясък.

Най-сетне… най-сетне…

Похитителят му си тръгна. Травис Бригам се отпусна. Вече знаеше, че мъжът няма да се завърне чак до сутринта. Момчето се сви в леглото и придърпа мръсното одеяло. Най-дългоочакваният момент — сънят.

Вече бе разбрало, че единствено в съня може да подири утеха от отчаянието.

39.

Гъстата мъгла се стелеше над магистралата и виещата се Харисън Роуд. Намираше се точно на юг от Кармел — по пътя за „Пойнт Лобос“ и „Биг Сър“ — безлюдна хълмиста местност с разпръснати тук-там поля обработваема земя.

И близо до древната земя на индианците олони, където Арнолд Брубейкър възнамеряваше да построи завода си за пречистване на морска вода.

Вдъхвайки мириса на борове и евкалипти, Данс бавно следваше късите светлини на фаровете през мъглата. Подмина няколко коли, които едва се движеха в насрещното платно, и се замисли дали анонимният информатор е бил местен или случайно преминаващ шофьор.

Нещо…

Харисън Роуд свързваше напряко Кармел Вели Роуд и магистрала № 1, а оттук минаваха мнозина.

Скоро стигна „Пайн Гроув Уей“ и паркира.

Строежът беше недовършен хотелски комплекс, обречен на разруха, понеже главната сграда беше изгоряла при съмнителни обстоятелства. Отначало заподозряха застрахователна измама, но в крайна сметка извършителите се оказаха защитници на околната среда, които искали да опазят природата. (По ирония на съдбата зелените терористи бяха объркали сметките — огънят се разпространи и унищожи стотици акри девствени гори.)

Дърветата надигнаха отново корони, но по незнайни причини проектът замря и строежът остана недовършен — няколко запуснати сгради и основи, вкопани дълбоко в глинестата почва. Мястото бе оградено с наклонена телена мрежа с табели „Опасност!“, „Не преминавай!“, но всяка година се налагаше да спасяват тийнейджъри, паднали в яма или приклещени в руините, докато пият или пушат марихуана, а веднъж — докато правеха секс в най-неудобното и неромантично място за подобни занимания.

А беше и страшничко.

Данс грабна фенера от жабката и слезе от джипа си.

Влажният ветрец я прониза. Побиха я тръпки.

„Спокойно.“

Усмихна се накриво, включи фенера и закрачи напред, осветявайки плътните храсталаци.

По магистралата премина кола, гумите изскърцаха по влажния асфалт на завоя. После звукът отведнъж замря, сякаш автомобилът се беше изпарил в друго измерение.

Данс предполагаше, че „нещото“, споменато от анонимния гражданин, е последният кръст, оповестяващ смъртта на Джеймс Чилтън.

Наоколо обаче не се виждаше никакъв кръст.

Какво друго можеше да е имал предвид?

Дали бяха забелязали или чули Травис?

Мястото предоставяше прекрасно укритие.

Данс спря и се ослуша за викове за помощ.

Само вятърът шумеше в короните на дъбовете и боровете.

Дъбове… В ума й изплува един от импровизираните крайпътни кръстове. И онзи в задния й двор.

Дали да повика подкрепление и да нареди да претърсят района? Не още.

Искаше й се анонимният гражданин да беше тук. Дори най-неохотните свидетели са добър източник на сведения. Нежеланието на Тами Фостър да им съдейства например не бе забавило разследването.

Компютърът на Тами. Там се крие отговорът. Или поне насоката.

Но очевидецът не беше тук. Разполагаше само с фенера и мрачната изоставена строителна площадка.

Където да открие „нещо“.

Катрин се промъкна през една от вратите и закрачи бавно навътре. Пламъците бяха погълнали основната сграда, а другите — служебни помещения, гаражи и комплекси с хотелски стаи, бяха укрепени с дървени скелета. Различи около шест изкопа за основи, маркирани с оранжеви табели. Гъстата мъгла обаче отразяваше лъчите на фенера и я заслепяваше. Данс се движеше предпазливо, за да не пропадне.

Обхождаше мястото крачка по крачка, спираше, оглеждаше се за следи от стъпки.

Какво, по дяволите, беше видял анонимният информатор?

Чу някакъв звук. Изпука клон. После още един.

Данс замръзна.

Сигурно беше сърна. Цели стада живееха в околните гори. И не само сърни. Миналата година рис уби туристка, тичала за здраве. Звярът нахапал клетата жена и избягал. Катрин разкопча сакото и потупа дръжката на глока, за да си вдъхне кураж.

Пак изпука клон, после нещо изскърца.

Сякаш се размърда панта на стара врата.

Данс потрепери от страх. Помисли си, че макар убиецът да е обезвреден, мястото е идеално свърталище за нелегални производители на метадон и гангстери.

Но дори не й мина през ума да се върне. Ами ако Травис беше тук? „Продължавай“ — окуражи се мислено.

Оглеждаше се за помещения, където можеха да скрият отвлечен, за затворени врати, за отпечатъци от стъпки.

Стори й се, че долавя стенание. Дали да не повика момчето по име? Инстинктът обаче я предупреди да внимава.

Закова се на място.

На десетина метра сред мъглата се очерта човешки силует. Придвижваше се дебнешком.

Данс ахна, изключи фенера и извади пистолета.

Вгледа се пак натам — фигурата беше изчезнала.

Не беше плод на въображението обаче. Беше убедена, че е видяла някого — мъж, доколкото можа да прецени.

Сега стъпките се чуха по-ясно. Пукаха съчки, сухите листа шумоляха. Човекът я заобикаляше отдясно. Правеше няколко крачки, после спираше.

Данс попипа мобилния телефон в джоба си. Но ако се обадеше, щеше да издаде къде е. А едва ли мъжът беше дошъл тук — във влажната мъглива нощ — на разходка.

Реши да се върне към колата. В багажника държеше пушка — само веднъж бе стреляла с нея. На учение.

Данс тръгна обратно. Листата шумоляха издайнически под подметките й.

Всяка стъпка крещеше: „Тук съм! Ето!“

Спря. Другият обаче продължаваше напред през храсталака някъде вдясно из непрогледната мъгла.

После шумът от стъпките замря.

Спрял ли беше и той? Или минаваше през голо място, дебнейки подходящ момент да я нападне?

„Върни се в колата, намери прикритие, вземи пушката и извикай подкрепление“ — повтаряше си Данс.

До телената мрежа оставаха петдесетина крачки. В мътната белезникава светлина на лунните лъчи, процеждащи се през мъглата, тя се огледа на всички страни. Някъде листата бяха по-малко, но нямаше как да продължи съвсем безшумно. Нямаше за кога да чака.

Другият обаче не се чуваше.

Криеше ли се?

Или си беше тръгнал?

Или се промъква под прикритието на гъстата растителност?

Побиха я тръпки. Катрин се обърна рязко, но зад гърба й се възправяха само призрачните сгради, дървета и ръждясали цистерни.

Данс се приведе. Изпъшка от рязката болка в глезена — от преследването край къщата на Травис онзи ден. Тръгна възможно най-бързо към оградата. Устоя на изкушението да побегне, за да не се спъне в стърчащите над бетона железа.

Двайсет и пет крачки до оградата.

Наблизо изпука съчка.

Данс се закова на място, падна на колене и вдигна пистолета, търсейки мишена. В лявата ръка държеше фенера. Прииска й се да го включи. Но инстинктът отново я възпря. В мъглата лъчът щеше да я заслепи и да я направи отлична мишена на мъжа.

Недалеч миеща мечка се измъкна от укритието си и побягна, раздразнена от натрапниците.

Данс стана и тръгна бързо към оградата, оглеждайки се често през рамо. Не забеляза да я преследва някой. Излезе през вратата и затича към колата, стиснала телефона в ръка. Прехвърляше в движение набраните номера.

В мрака проехтя силен глас точно зад гърба й:

— Не мърдай! Въоръжен съм!

Данс замръзна. Сърцето й заби като чук. Беше направил пълен кръг, минал беше през друга врата или тихо беше прескочил оградата.

Помисли си, че стига да е искал, досега да я е убил. А заради мъглата и влагата навярно не беше видял нейния пистолет.

— Веднага легни на земята!

Тя понечи да се обърне.

— Спри! На земята!

Но тя се обърна и застана лице в лице с мъжа и протегнатата му право към нея ръка.

Взря се в него и замръзна изненадано. Носеше униформа на монтерейското шерифство. Позна го. Беше младият синеок полицай, помагал й няколко пъти. Дейвид Рейнолдс.

— Катрин? — възкликна той.

— Какво правиш тук?

Рейнолдс поклати глава и се подсмихна. Не отговори, само се озърна. Свали оръжието, но не го върна в кобура.

— Ти ли беше? Там вътре? — попита най-сетне, извръщайки се към строежа.

Тя кимна.

Полицаят продължи да се оглежда напрегнато, тялото му говореше, че още е готово за битка.

Откъм ръката й долетя приглушен глас:

— Ти ли си, шефе? Ти ли се обаждаш?

Рейнолдс примигна.

Данс вдигна телефона и каза:

— Ти ли си, Ти Джей?

Когато беше чула мъжът да изскача иззад гърба й, натисна бутона за избиране.

— Да, шефе. Какво става?

— На строежа край Харисън Роуд съм. С полицай Рейнолдс от шерифството.

— Открихте ли нещо? — попита младият агент.

Коленете й се подкосиха и сърцето й блъскаше в гърдите от уплахата.

— Не още. Ще ти звънна пак.

— Разбрано, шефе.

Рейнолдс най-сетне прибра оръжието в кобура. Въздъхна дълбоко.

— Направо ми изкара акъла!

— Какво правиш тук? — попита Данс.

Обясни й, че преди около час в шерифството се обадил анонимен гражданин да съобщи, че видял „нещо“, свързано със случая с кръстовете край пресечката на „Пайн Гроув“ и „Харисън“.

Същото обаждане беше довело и нея тук.

Понеже така или иначе помагал за случая, изявил желание да провери на място. Претърсвал строежа, видял светлината от фенера и се приближил. В мъглата не разпознал Данс и си помислил, че може да е наркодилър.

— Откри ли някаква следа от Травис?

— Травис? — учуди се той. — Не. Защо, Катрин?

— Мястото изглежда подходящо за скривалище.

— Е, огледах внимателно. Но нищо не видях.

— Все пак искам да съм сигурна — заяви тя. После се обади на Ти Джей да организира претърсване.

В крайна сметка разбраха какво е видял анонимният информатор.

Откри го Рей Каранео, пристигнал на мястото с още полицаи от шерифството и Бюрото.

„Нещото“ наистина беше кръст, забит край „Пайн Гроув“, на стотина крачки от пресечката с Харисън Роуд.

Но кръстът нямаше нищо общо с Грег Шефър, Травис Бригам и блога.

Данс въздъхна гневно, когато видя какво са открили.

Кръстът бе по-старателно изработен от другите, а под него лежаха лалета и маргарити, а не рози.

И надписът съдържаше име. Всъщност — две имена.

Сигурно го беше оставил член на „Животът над всичко“ — анонимният информатор, естествено.

Данс го изтръгна разярено от земята и го захвърли встрани.

Претърсването се оказа безплодно, не откриха улики и свидетели. Катрин Данс тръгна изморено към колата и се върна у дома, чудейки се колко ли неспокоен ще е сънят й.

Ако изобщо успееше да заспи.