И няколко червени рози

40.

В осем и двайсет сутринта Катрин Данс паркира пред областния съд в Монтерей.

С нетърпение очакваше доклада на криминалистите за Шефър. Ти Джей също бе зает с издирването на Травис. Мислите й обаче бяха ангажирани с друго — питаше се защо Робърт Харпър й се обади толкова рано и я помоли да се срещнат в кабинета му.

Явно започнал работа още в седем, прокурорът се държеше нехарактерно дружелюбно. Нищо чудно да беше разбрал от Шийди за откритието на Кони Рамирес. Вече си представяше как прекратяват делото срещу майка й и подвеждат под отговорност брата на Хуан — Хулио. Харпър навярно я викаше да обсъдят компромисен вариант за опазване на репутацията му. Сигурно щеше да оттегли напълно и незабавно обвиненията срещу Еди, ако Данс се съгласеше да не критикува публично действията му.

Паркира зад Съдебната палата, оглеждайки строителния обект в съседство. Тук партньорката на Даниел Пел беше организирала бягството му, подпалвайки пожара, обгорил тежко Хуан Милър.

Кимна на неколцина служители в съда и от шерифството. Помоли охраната да я упъти към кабинета на Робърт Харпър. Беше на втория етаж, до юридическата библиотека.

Намери го бързо и се удиви от аскетичната обстановка. Пред кабинета нямаше секретарка, вратата към кабинета на Робърт Харпър се намираше точно до мъжката тоалетна. Харпър седеше зад огромното бюро. Имаше два компютъра, полици с правна литература и спретнати купчини с документи върху металното бюро и кръглата масичка под единствения прозорец. Щорите бяха спуснати и скриваха впечатляващия изглед към полята с маруля и планините на изток.

Харпър носеше колосана бяла риза, тясна червена вратовръзка и тъмни панталони, а сакото му висеше на закачалката в ъгъла.

— Благодаря ви, че се отзовахте, агент Данс.

Той деликатно обърна листа, който четеше, и затвори капака на куфарчето, в което тя зърна разгръщана многократно юридическа книга.

Или Библията.

Той стана и й протегна ръка, отново спазвайки строга дистанция.

Данс седна, а той огледа масата до нея — да не би и там да има нещо, което тя не бива да види. Изглежда, остана доволен, че тайните му са в безопасност. Стрелна с поглед тъмносиния й костюм и бялата блуза. Днес беше облякла „униформата“ си за разпити. Носеше очилата с черни рамки.

Хищническите очила.

Беше готова на компромисен вариант, стига да устройва майка й, но не смяташе да се примирява.

— Говорили сте с Хулио Милър? — попита тя.

— С кого?

— Братът на Хуан.

— Аха. О, да, преди доста време. Защо?

Катрин усети как сърцето й затуптява по-силно. Долови и сигнала за стрес — кракът й трепна неволно. Харпър обаче не помръдваше.

— Смятам, че Хуан е помолил брат си да го убие. Хулио се е подписал под фалшиво име в болничния регистър и е изпълнил молбата му. За това ли искахте да говорим?

— О! — кимна Харпър. — Джордж Шийди ми се обади преди малко. Сигурно не е успял да ви уведоми.

— За какво?

Харпър протегна ръка със съвършено подрязани нокти, вдигна папката в ъгъла на бюрото му и я отвори.

— В нощта, когато брат му умира, Хулио Милър наистина е бил в болницата. Но е потвърдено, че се е срещал с двама представители на болничната охрана във връзка с дело, което смята да заведе срещу Калифорнийското бюро по разследване за небрежност. Изпратили сте неопитният му брат да охранява пациент, за когото сте знаели или е трябвало да знаете, че е твърде опасен. Обмисляше дали да не заведе дело и лично срещу вас, загдето сте поверили рискованата задача тенденциозно на полицай от малцинствата. Когато е умрял брат му, Хулио е бил заедно с двамата служители на болничната охрана. Използвал е фалшиво име, понеже се опасявал, че ще разберете за делото и ще се опитате да го сплашите.

Сърцето на Данс се сви мъчително. Задиша тежко. Харпър говореше толкова спокойно, сякаш четеше стихотворение.

— Алибито на Хулио Милър е проверено, агент Данс — намръщи се едва доловимо прокурорът. — Той беше сред първите заподозрени. Мислите ли, че не бих се усъмнил?

Тя замълча. Облегна се назад. В миг всичките й надежди рухнаха.

С това Харпър сметна въпросът за изчерпан.

— Поканих ви всъщност… — Той извади друг документ.

— Да ми кажете дали разпознавате този имейл? Изглежда сте го писали вие. Адресите съвпадат, но няма имена. Няма проблем да го проследя с точност, но ще отнеме време. Ще бъдете ли така добра да ми го спестите?

Данс погледна към листа — копие от имейл до съпруга й отпреди няколко години, когато го бяха изпратили на семинар в Лос Анджелис.

Как е положението при теб? Разходи ли се из Чайнатаун, както планираше?

Уес има шестица на теста по английски. Залепи си златната звездичка на челото, а когато падна, се наложи да купувам нова. Магс реши да подари всичките си кукли за благотворителност — без майтап! Ура!

Тъжна вест от мама — наложи се да приспят котката. Бъбречна недостатъчност. Мама не пожела ветеринарят да го направи. Сама сложи инжекцията. После ми се стори по-спокойна. Мрази страданието, по-скоро е склонна да изгуби животното, отколкото да го гледа как се мъчи. Разказа ми как е агонизирал Анкъл Ожон заради рака. Никой не бива да преживява това според нея. Подкрепя напълно Закона за евтаназията.

Е, да си оправим настроението — уебсайтът ми отново е онлайн. С Мартин свалихме песни на индианската група от Инес. Прослушай ги, когато можеш. Страхотни са!

О, напазарувах си от „Виктория Сикрет“. Смятам, че покупките ще ти допаднат. Ще ти направя ревю! Връщай се скоро!

Лицето й почервеня — от изненада и ярост.

— Къде го намерихте? — попита рязко.

— В компютъра от дома на майка ви. Със заповед.

— Старият ми компютър — спомни си тя. — Аз й го дадох. Не можете да го използвате в съда.

Данс размаха гневно листа.

— Защо не? — намръщи се той.

— Няма връзка със случая. И е лична кореспонденция.

— Разбира се, че има връзка. Изяснява мнението на майка ви за евтаназията. А що се отнася до личния момент — нито вие, нито съпругът ви сте обвиняеми и изнасянето на информацията е напълно допустимо. Както и да е. Съдията ще реши. — Изглеждаше изненадан, че не го разбира. — Вие ли сте го писали?

— Ще отговоря само ако ме призовете като официален свидетел.

— Добре. — Харпър не се разочарова от отказа й да сътрудничи. — А сега ще ви уведомя, че участието ви в разследването създава конфликт на интереси и използването на специален агент Консуела Рамирес само го задълбочава.

Откъде беше научил?

— Случаят категорично не е в юрисдикцията на Бюрото и ако продължите да се месите, ще подам жалба срещу вас за нарушаване на професионалната етика.

— Тя ми е майка.

— Делото неизбежно ви засяга емоционално. Но разследването е в ход, скоро ще започне и съдебният процес. Неприемливо е да се ангажирате.

Разтреперана от гняв, Данс стана и се запъти към вратата.

Сякаш озарен от неочаквано хрумване, Харпър добави:

— Последно, агент Данс. Искам да ви уверя, че преди да представя имейла като доказателство пред съдебните заседатели, ще редактирам пасажа с бельото или каквото там сте си купили от „Виктория Сикрет“. Той определено няма връзка.

Прокурорът отгърна листа, който преглеждаше преди появата й, и се зачете.

Данс влезе в кабинета си и се взря в преплетените дънери на дървото пред прозореца. Ядът й още не беше преминал. Отново се замисли как ли ще се чувства, ако Харпър я призове да свидетелства срещу майка си. Ако откажеше, щяха да я задържат под стража. Навярно щеше да се прости с кариерата си в Бюрото.

Ти Джей прекъсна мислите й.

Изглеждаше изтощен. Обясни, че почти цяла нощ помагал на криминалистите да претърсят стаята на Грег Шефър в мотел „Сайпръс Гроув“, колата му и къщата на Чилтън. Носеше доклада от шерифството.

— Отлично, Ти Джей — похвали го Катрин. Забеляза зачервените му очи. — Спа ли?

— Какво означаваше това, шефе? Сън? Хмм…

— Смешно, няма що!

Той й подаде доклада и добави:

— Най-сетне набавих още информация за нашия приятел.

— Кой?

— Хамилтън Ройс.

Вече нямаше значение — делото беше приключило, поднесоха й извинения — но все пак полюбопитства:

— Разказвай.

— Последно е работил за Плановата комисия по ядрена енергетика. По шейсет часа седмично. А взема скъпо. Заслужавам повишение, а, шефе? Първокласен агент съм.

Данс се засмя. Радваше се, че чувството му за хумор се връща.

— Повече от първокласен според мен, Ти Джей.

— Обичам те, шефе!

Осени я идея. Прерови разпечатките от „Чилтън Рипорт“.

— Копеле!

— Кой?

— Ройс е искал да затвори блога заради клиента си. Виж.

Посочи му статията:

— Лъгал е през цялото време — обади се Ти Джей.

— Да.

Лицемерието на Ройс обаче беше второстепенна грижа. Вече не се налагаше да го изнудва. Нали беше заявил, че си тръгва след ден-два?

— Браво на теб!

— Просто печеля червени точки.

Ти Джей излезе и Данс зачете доклада. Изненада се, че Дейвид Рейнолдс — амбициозното хлапе, с което снощи си поиграха на котка и мишка — не го донесе лично.

Данс изчете два пъти списъка. Криминалистите си бяха свършили добре работата. Но отново нямаше нищо за местонахождението на Травис Бригам. Или на трупа му.

Очите й се стрелнаха към прозореца. Загледа се в дебелия, възлест дънер, там, където двата ствола се сливаха в едно и продължаваха пътешествието си към небесата.

— О, Травис — отрони тихо Катрин Данс.

Сломи я мисълта, че го е предала.

Най-сетне намери отдушник в сълзите.

41.

Травис Бригам се събуди, използва кофата до леглото вместо тоалетна и си изми ръцете с бутилирана вода. Понамести веригата, свързваща обръча край глезена му със солидния болт на стената.

За кой ли път в съзнанието му изплуваха сцени от филм на ужасите, в който двама мъже бяха оковани с вериги към стената също като него. Избягаха, прерязвайки краката си с трион.

Пи минерална вода с витамини, хапна вафла и се замисли какво се случва с него и защо стигна дотук.

И кой е мъжът, причинил му всичко това?

Спомни си полицаите, които дойдоха у тях онзи ден. Баща му както винаги се държа грубо, майка му — хленчеше и ронеше сълзи. Той грабна униформата, колелото и пое към противното заведение. Тръгна през гората зад къщата, но не издържа, спря, седна до огромния дъб — любимо място, напомнящо му за Етерия — и се разплака.

Безнадеждно! Всички го мразеха…

Тъкмо избърса нос и чу забързани стъпки.

Не успя да се извърне — пред очите му се спусна жълта пелена, тялото му конвулсивно потрепери. Дробовете му се бореха за глътка въздух. Припадна. Събуди се в мазето с мъчително главоболие. Някой го беше ударил с бухалка. Виждал беше в „Ютуб“ как действат.

Най-ужасният страх се оказа фалшива тревога. Опипа внимателно панталоните — отпред и отзад — и разбра, че не са му направили нищо, поне не по онзи начин. Безпокойството му обаче се засили. Изнасилването поне бе някакво обяснение. А отвличането? Защо го захвърлиха тук като в роман на Стивън Кинг? Какво, по дяволите, ставаше?

Травис седна на евтиното походно легло, което се разклащаше при всяко помръдване. Огледа затвора си. Мръсното мазе миришеше на газ и мухъл. Огледа хранителните си запаси — предимно чипс и солени бисквити с вкус на пуешко и шунка. „Ред Бул“, минерална вода с витамини и кока-кола за пиене.

Кошмар. Последния месец живееше в непоносим кошмар.

Всичко започна от абитуриентската вечер в онази къща на хълма край магистрала № 1. Отиде, понеже някакви момичета му казаха, че Кейтлин се надява той да е там. Наистина! Цял ден вървя пеш, прекоси целия щатски парк.

После влезе и — какъв ужас! — видя само тежкари, нито един геймър и неудачник като него. Богаташчетата!

И Кейтлин го изгледа, сякаш не го познава. Момичетата, които му скроиха номера, се разхилиха. И лъскавите им гаджета. Всички го зяпнаха, чудейки се как, по дяволите, се е озовал там нещастник като Травис Бригам.

Стана за смях.

Ужасно!

Но не побягна като страхливец. Остана, разгледа милионите дискове в къщата, попрехвърли каналите на телевизора, хапна тузарска храна. Накрая реши да си върви. Кой ли щеше да го качи на стоп по това време? Наближаваше полунощ. Зърна пияната Кейтлин, разгневена, че Майк Д’Анджело и Бри си тръгват заедно. Търсеше си ключовете от колата и мърмореше, че ще ги проследи и… и Господ знае какво ще направи.

Помисли си, че трябва да постъпи рицарски. Да вземе ключовете и да я откара у тях. Нищо, че е неудачник. Нищо, че лицето му е пъпчиво.

Ще разбере какъв е всъщност… ще се влюби в него.

Но Кейтлин зае шофьорското място, приятелките й седнаха отзад. Травис обаче не се отказа. Настани се до нея и се опита да я разубеди.

Рицар…

Тя обаче не обърна никакво внимание на молбите да му отстъпи да кара; профуча през алеята и излезе на магистрала № 1.

— Моля те, Кейтлин, спри!

Но тя сякаш беше оглушала.

— Кейтлин, моля те!

Тогава…

Колата излетя от шосето. Чу как металната броня удря скалата, проехтяха оглушителни писъци…

Но той продължаваше да се прави на проклет герой:

— Слушай, Кейтлин! Чуваш ли ме? Кажи им, че аз съм шофирал. Не съм пил. Ще им обясня, че съм изгубил контрол. Няма страшно. Ако разберат, че си карала, ще те пратят в затвора.

— Триш и Ван?… Защо не говорят?

— Чуваш ли ме, Кейт? Премести се на другата седалка. Веднага! Ченгетата ще пристигнат всеки момент. Аз съм шофирал! Разбираш ли?

— О, мамка му, мамка му…

— Кейтлин!

— Да, да… Ти си карал… Травис! Благодаря ти!

Тя го прегърна. Усещането беше неземно.

„Обича ме, ще бъдем заедно…“

Уви! За кратко.

Разменяха си по някоя дума, отидоха на кафе в „Старбъкс“, обядваха в „Събуей“. Скоро срещите им станаха тягостни. Кейтлин мълчеше и извръщаше поглед.

Накрая престана да отговаря на обажданията му.

Стана още по-резервирана отпреди.

И ето развръзката. Всички на полуострова — не, на планетата — го намразиха.

[Шофьорът] е тотално смахнат неудачник…

Но дори тогава Травис не изгуби надежда. В нощта, когато отвлякоха Тами Фостър, мисълта за Кейтлин не му даваше мира. Не успя да заспи. Тръгна към дома й. Да види как е; представяше си, че ще я свари в двора или на верандата, тя ще го погледне и ще му каже: „О, Травис, съжалявам, че се държах толкова студено. Скърбя за Триш и Ван. Но те обичам!“

Къщата обаче беше тъмна. Върна се в леглото към два след полунощ.

На другия ден агентите от Бюрото го разпитваха къде е бил. Излъга инстинктивно, че е играл в „Гейм Шед“. Те, разбира се, бяха разкрили измамата. И сега вероятно си мислеха, че той е нападнал Тами Фостър.

Всички ме мразят…

Спомни си как се събуди тук долу, в мазето. Високият мъж стоеше над него. Кой ли беше? Баща на някое от момичетата, убити при катастрофата?

Травис го попита. Но мъжът само посочи кофата, която да използва като тоалетна, водата и храната. И го предупреди:

— С приятелите ми ще те наглеждаме, Травис. Не вдигай никакъв шум. Иначе… — Показа му нажежен поялник. — Ясно?

— Кой си ти? — заекна през сълзи момчето. — Какво съм ти направил?

Мъжът включи поялника в контакта.

— Не! Съжалявам! Ще мълча! Обещавам! — закима трескаво Травис.

Мъжът изключи поялника и се заизкачва по стълбите. Вратата на мазето се затвори. После се захлопна предната врата. Изръмжа двигател на кола. И Травис остана сам.

Следващите дни се сливаха в мъгляви халюцинации и сънища. За да надмогне досадата — и лудостта — играеше наум „Дименшън Куест“.

Травис чу предната врата да се отваря и потрепери. По пода затрополиха стъпки.

Човекът, който го държеше в плен, се беше върнал.

Травис се сви и заплака. Тихо. Знаеше правилата. Спомни си бухалката, поялника.

Вгледа се в тавана — пода, по който сновеше мъчителят му — и се опита да се ориентира по стъпките му. След пет минути трополенето започна да приближава. Той се напрегна. Мъжът слизаше при него. След няколко секунди ключалката изщрака. Стълбите заскърцаха.

Травис се притисна към стената. Обикновено мъжът вземаше пълната кофа и оставяше празна. Но днес носеше само хартиен плик.

Травис се ужаси. Какво ли имаше вътре?

Горещият поялник?

Нещо по-лошо?

Мъжът го изгледа изпитателно.

— Как се чувстваш?

„Лайняно, заднико! Има си хас!“

Но на глас отговори:

— Добре.

— Отслабнал ли си?

— Предполагам.

— Но се хранеше, нали?

Травис кимна. Не го попита защо му причинява това. Като най-голямата пъпка от комар на света. Иска ти се да я почешеш, но не бива. Понеже имаше поялник.

— Можеш ли да вървиш?

— Сигурно.

— Добре. Защото ти давам шанс да си тръгнеш.

— Наистина? О, да! Моля ви! Искам да се прибера у дома. — Очите на Травис се насълзиха.

— Но трябва да заслужиш свободата.

— Да я заслужа. На всичко съм готов… Какво да направя?

— Не бързай — сериозно каза мъжът. — Може да се откажеш.

— Не, ще…

— Тихо! Имаш право да се откажеш. Но ще останеш затворен и ще умреш от глад. Ще има и други последствия. Родителите ти и брат ти също ще умрат. Пред къщата им дебне мой приятел.

— Добре ли е брат ми? — прошепна трескаво момчето.

— Добре е. Засега.

— Не ги убивайте! Не можете да го направите!

— Мога и ще го направя. Повярвай ми, Травис. Не се шегувам.

— Какво да направя?

Мъжът го измери с поглед.

— Искам да убиеш някого.

Сигурно се шегуваше.

Но мъжът не се усмихваше.

— Как така? — промълви Травис.

— Да убиеш някого. Като в играта. „Дименшън Куест“.

— Защо?

— Няма значение. За теб. Интересува те единствено, че иначе ще умреш от глад тук, а приятелят ми ще убие семейството ти. Просто и ясно. А сега кажи. Да или не?

— Но аз не знам как?

Мъжът бръкна в хартиения плик и извади пистолет, увит в найлон. Хвърли го на леглото.

— Чакай! Той е на баща ми! Откъде го взе?

— От камиона му.

— Каза, че семейството ми е добре.

— Така е, Травис. Нищо им няма. Откраднах го преди няколко дни, докато спяха. Можеш ли да стреляш с него?

Травис кимна. Всъщност никога не беше стрелял с истинско оръжие. Но в клубовете беше играл военни игри. И беше гледал телевизия. Всеки, следил „Семейство Сопрано“, става експерт по пистолетите.

— Но след като го направя, ще ме убиеш. И семейството ми — измърмори.

— Няма. За мен е по-добре да останете живи. Убиваш човека, когото ще ти посоча, хвърляш оръжието и побягваш. Накъдето искаш. После аз се обаждам на приятеля си и му казвам да остави вашите на мира.

Не звучеше логично. Но Травис не мислеше ясно. Страхуваше се да приеме, страхуваше се и да откаже.

В съзнанието му изплува образът на брат му, после на майка му, дори на баща му, който се усмихва. Когато поглежда към Сами, не към Травис. Но все пак беше усмихнат и Сами се радваше. А това бе важното.

Донесе ли ми бонбони, Травис?

Сами…

Сълзи замъглиха погледа му. Травис примигна и прошепна:

— Добре. Ще го направя.

42.

Сълзливо-сантименталното настроение на Доналд Хокън се дължеше и на шардонето, изпито на обяд.

Всъщност състоянието му не го притесняваше никак.

Стана от дивана, където седяха с Лили, и прегърна Джеймс Чилтън, който влезе в дневната на вилата си в Холистър, понесъл няколко бутилки бяло вино.

С леко смутено изражение Чилтън също го притисна крепко. Лили поохлади ентусиазма на съпруга си.

— Доналд! — скастри го тя.

— Съжалявам, съжалявам — засмя се Хокън. — Но не можах да се сдържа. Кошмарът свърши. Какво преживя само!

— Какво преживяхме — поправи го Чилтън.

Всички медии обсъждаха историята за психопата. Как се оказало, че убиецът с маската е не момчето, а някакъв смахнат, който имал зъб на Чилтън заради статия отпреди няколко години.

— Наистина ли смяташе да заснеме как те убива?

Джеймс вдигна вежди и кимна.

— Исусе Христе! — побледня Лили. Възклицанието изненада Хокън, понеже съпругата му беше заклет агностик. Но и Лили беше леко замаяна.

— Жал ми е за момчето — каза Хокън. — Невинна жертва. Неговата участ сякаш е най-тъжна.

— Мислите ли, че още е жив? — попита Лили.

— Съмнявам се — мрачно отвърна Чилтън. — Шефър сигурно го е убил. За да не оставя следи. Сърцето ми се свива.

Хокън се радваше, че е отклонил предложението — е, агент Данс по-скоро се опита да се разпореди — да се върне в Сан Диего. Как не! Нали Джеймс Чилтън остана край него в мъчителните дни след смъртта на Сара?

Така постъпват приятелите.

— Имам идея — наруши мълчанието Лили. — Да планираме пикник за утре. С Пат ще сготвим нещо.

— Чудесно! — възкликна Чилтън. — Знаем един страхотен парк наблизо.

Но Хокън не беше приключил със сантименталната част. Вдигна чашата си:

— За приятелите!

— За приятелите!

Отпиха.

— Кога пристигат Пат и децата? — попита Лили.

Джеймс си погледна часовника.

— Тръгна преди петнайсетина минути. Ще вземе момчетата от лятното училище. И скоро ще дойдат.

Хокън недоумяваше. Семейство Чилтън живееха до едно от най-красивите крайбрежия на планетата, а бяха избрали да почиват в порутена къща из прашните хълмове на четирийсет и пет километра от океана. Но пък мястото беше тихо и спокойно.

И никакви туристи… Облекчение след летния Кармел, пълен с пришълци.

— Така — подхвана Хокън. — Повече не мога да чакам.

— Не можеш да чакаш ли? — объркано попита Чилтън.

— Нали споменах, че ти нося нещо.

— О! Картината! Дон, не бива. Наистина.

— Напротив. Държа!

Хокън влезе в спалнята за гости, където се бяха настанили с Лили, и се върна с малко платно — импресионистична композиция със син лебед на тъмносин фон. Починалата му съпруга Сара беше купила картината от Сан Диего или Ла Хола. Един ден, когато Джим Чилтън му помагаше след смъртта й, Хокън го свари да се взира възхитено в нея.

Още тогава реши някой ден да подари платното на приятеля си в знак на благодарност за подкрепата през най-мъчителните дни в живота му.

И тримата впериха очи в птицата, политнала над водата.

— Прекрасна е — каза Чилтън и постави картината на полицата над камината. — Благодаря.

Още по-замаян след поредната чаша, Хокън понечи да вдигне нов тост. Вратата в кухнята изскърца.

— О! — усмихна се той. — Пат ли пристигна?

— Не би могла да пристигне толкова рано — намръщи се Чилтън.

— Но аз чух нещо.

— И аз — кимна блогърът.

Лили погледна към вратата.

— Има някого. Сигурна съм. Чувам стъпки.

— Може би… — започна Чилтън.

Но викът на Лили го прекъсна. Хокън се извъртя рязко и изпусна чашата, която се разби с трясък на пода.

На прага стоеше момче, наближаващо зрелостта, с разрошена коса и лице с младежки пъпки. Приличаше на дрогирано. Примигваше и се оглеждаше объркано наоколо. В ръката стискаше пистолет. „По дяволите! — помисли си Хокън, — не заключихме задната врата!“ Момчето навярно беше крадец.

От някоя банда.

— Какво искаш? — прошепна той. — Пари? Ще ти дадем!

Момчето пак примижа. Очите му спряха върху Джим Чилтън и се свиха още повече.

— Момчето от блога! — ахна Доналд Хокън. — Травис Бригам!

Изглеждаше по-слаб и по-блед от снимките по телевизията, но нямаше никакво съмнение. Травис Бригам не беше мъртъв. Какво ставаше? Сигурно беше дошъл да застреля приятеля му Джим Чилтън.

Лили стисна ръката на съпруга си.

— Не! Не го убивай, Травис! — извика Хокън и понечи да застане пред Чилтън, за да го защити. Жена му обаче го удържа.

Момчето пристъпи към Чилтън. Примигна, после отклони поглед към Хокън и Лили и тихо попита:

— Тях ли искаш да убия?

Какво искаше да каже?

— Точно така — прошепна Джеймс Чилтън. — Хайде, Травис, изпълни си обещанието. Стреляй!

Примижал срещу ярката светлина, която пареше очите му като сол, Травис Бригам се взря в двойката — хората, които преди половин час мъжът му нареди да убие. Доналд и Лили. Обясни му, че ще пристигнат скоро и ще бъдат горе в къщата му, в чието мазе живя през последните три или четири дни.

Травис го огледа. Не разбираше защо мъжът желае смъртта им. Но това нямаше значение. Важното беше да спаси семейството си.

Донесе ли ми бонбони, Травис?

Вдигна пистолета и се прицели.

Двамата заговориха едновременно. Не ги чуваше. Опитваше се да задържи пистолета стабилен. С всички сили. След толкова време прикован към леглото се чувстваше слаб като новоизлюпено пиле. Едва се изкачи по стълбите. Ръката, с която държеше пистолета, трепереше.

— Не, моля те! Недей! — извика някой. Мъжът или жената? Не разбра.

Ярката светлина го заслепяваше, дезориентираше го. Държеше ги на мушка и се питаше кои са. Доналд и Лили?

— Възприемай ги като герои от играта. От „Дименшън Куест“ — посъветва го мъжът долу. — Доналд и Лили са само аватари, нищо повече.

Но хлипащите хора пред него не бяха аватари. Бяха истински.

И сякаш бяха приятели на мъжа — поне така си мислеха.

— Какво става? — проплака Лили. — Не ни наранявай. Моля те, Джеймс!

Но мъжът — явно се казваше Джеймс — не откъсваше хладен поглед от Травис.

— Давай! Стреляй!

— Джеймс, недей! Какво говориш!

Травис успокои треперещата си ръка и насочи дулото към Доналд. Свали ударника.

Лили изпищя.

Тогава нещо в ума на Травис прещрака.

Джеймс?

Блогът.

Крайпътните кръстове.

Травис примигна. Джеймс Чилтън? Блогърът?

— Травис — твърдо каза мъжът и пристъпи зад него, изваждайки друг пистолет от задния си джоб. Допря го до главата на Травис. — Давай! Предупредих те да не питаш, да не говориш. Просто стреляй!

— Това е Джеймс Чилтън, така ли? — обърна се Травис към Доналд.

— Да — промълви той.

„Какво става тук?“

Чилтън притисна пистолета по-плътно. Заболя го.

— Действай! Хайде! Или ще умреш. И семейството ти.

Момчето свали оръжието. Поклати глава.

— Нямаш приятели край нас. Излъга ме. Сам си.

Блогърът замълча. После отсече:

— Ако не го направиш, ще те убия, после ще отида у вас и ще убия и родителите ти, и брат ти. Кълна се.

— Джим! — извика Хокън. — Какво става, за бога?

Лили плачеше неудържимо.

Травис Бригам най-сетне разбра. Мъртъв е. Независимо дали ще ги застреля или не. Семейството му няма да пострада. Чилтън не се интересува от тях. Но той е мъртъв. От гърлото му се изтръгна приглушен смях. В очите му се надигнаха сълзи.

Представи си красивата усмивка на Кейтлин.

Помисли за майка си.

За Сами.

И за всички ужасни неща, които наговориха за него в блога.

Но той не бе направил нищо лошо. Стремеше се просто да се справя колкото може с уроците, да се грижи за брат си и да прекарва повече време с него, да се забавлява в света на „Дименшън Куест“, да си намери момиче, което пет пари не дава, че е неудачник с пъпчиво лице. Никога не бе наранявал или обиждал някого умишлено. Не написа нито една лоша дума в отговор на нападките.

А целият свят се нахвърли върху него.

На кого ще му пука, ако умре?

На никого.

И Травис направи единственото, което му оставаше — насочи пистолета към брадичката си.

Ама че загубеняк! Животът му е епически ПРОВАЛ!

Постави пръст върху спусъка. Понечи да натисне.

Експлозията беше зловеща. Прозорците издрънчаха, лютив дим изпълни стаята, малка порцеланова котка падна от полицата над камината и се разби на десетки парченца.

43.

Колата на Катрин Данс се насочи по черния път, който водеше към вилата на Джеймс Чилтън в Холистър.

Мислеше си колко се е заблудила.

Грег Шефър не беше убиецът, оставял крайпътните кръстове.

Всички останали се бяха подвели, но това не беше утеха. И тя се задоволи да приеме, че Грег Шефър е престъпникът. И щом е мъртъв, убийствата ще спрат.

Грешка…

Телефонът й иззвъня. Почуди се кой ли може да е, но реши, че е по-добре да не откъсва очи от виещото се покрай дълбоки пропасти шосе, за да погледне към екрана.

Още петдесет метра.

Видя къщата отпред — запусната стара ферма, сякаш пренесена от Канзас. Дворът беше обрасъл с гъста зеленина и пищни цветя. Очакваше нещо по-изискано на фона на красивия дом на Чилтън в Кармел. А и наследството от тъста.

Дори на дневна светлина мястото изглеждаше зловещо.

Защото знаеше какво е станало там, разбира се.

Как можа да се заблуди така?

Завоите намаляха и Данс вдигна телефона от съседната седалка. Погледна екрана. Джонатан Боулинг я беше търсил. Но нямаше съобщение. Поколеба се дали да го избере, но вместо това натисна бутона за бързо избиране на Майкъл О’Нийл. След четири позвънявания чу телефонния секретар.

Сигурно работеше по другия случай.

Или разговаряше с жена си.

Данс захвърли телефона обратно на седалката.

Пред къщата преброи половин дузина полицейски коли. И две линейки.

Шерифът на област Сан Бенито, с когото често работеха, я видя и й помаха да приближи. Няколко полицаи се отдръпнаха и тя паркира на полянката до шерифа.

Травис Бригам лежеше с покрито лице.

Данс натисна спирачката, слезе от колата и бързо се отправи към момчето. Забеляза босите крака, бледата кожа и белезите по прасците от веригата.

— Травис — промълви тихо.

Момчето подскочи, сякаш го събуждат от дълбок сън.

Махна влажната кърпа и торбата с лед от лицето си. Примигна и се взря в нея.

— О… ммм… агент… Май не си спомням името ви.

— Данс.

— Съжалявам — искрено се притесни.

— Няма проблем.

Катрин Данс едва удържа сълзите.

Лекарят обясни, че момчето ще се оправи.

Най-лошото му нараняване — всъщност единственото сериозно — бе от удара в полицата над камината в дневната на Чилтън, когато отрядът за бързо реагиране от Сан Бенито нахлу в къщата.

Екипът наблюдавал къщата в очакване на Данс, но командирът забелязал през прозореца, че Травис влиза в дневната с пистолет. Джеймс Чилтън също извадил оръжие. Изведнъж момчето насочило дулото към себе си.

Командирът заповядал на полицаите да действат. Хвърлили димни гранати в помещението, които се взривили със силна експлозия и съборили Чилтън на пода, а момчето се блъснало в ръба на полицата над камината. Отрядът се втурнал вътре и обезоръжил и двамата. Закопчали Чилтън и го издърпали навън; после отвели Доналд Хокън и съпругата му на сигурно място и извикали медицински екип за Травис.

— Къде е Чилтън? — попита Данс.

— Ей там! — посочи шерифът една от полицейските коли. Блогърът седеше вътре с наведена глава.

Щеше да си поговори с него по-късно.

Вгледа се в нисана на Чилтън. Вратите бяха отворени. Специалистите бяха извадили всичко — най-забележителната находка бяха последният кръст и букет повехнали червени рози. Чилтън явно е възнамерявал да ги остави наблизо, след като убие семейство Хокън. До колата беше и велосипедът на Травис, а в чист найлонов плик — сивото яке с качулка, което Чилтън бе откраднал и носил, за да заблуди очевидците.

— А как са семейство Хокън? — попита Данс парамедиците.

— Потресени, понатъртени, но ще се оправят. На верандата са.

— Добре ли си? — обърна се Данс към Травис.

— Предполагам — отвърна той.

Ама че глупав въпрос му зададе! Как да е добре след отвличането и след като Чилтън му е наредил да убие Доналд Хокън и съпругата му.

Явно бе предпочел смъртта.

— Родителите ти ще дойдат скоро — каза му.

— Така ли? — предпазливо попита Травис.

— Много се притесняват за теб.

Той кимна, но лицето му изразяваше съмнение.

— Майка ти се разплака от щастие, когато й съобщих.

Вярно беше. Но нямаше представа как е реагирал баща му.

Един полицай донесе на Травис бутилка.

— Благодаря — каза момчето и жадно изгълта колата. Очевидно се поправяше добре въпреки пленничеството. Лекарят беше прегледал раните по глезените му. Трябваше само да ги намажат с антибиотик и да ги превържат. Данс осъзна, че охлузванията са от веригата. Обзе я ярост. Изпепели с поглед Чилтън, когото прехвърляха в кола на монтерейското шерифство. Блогърът обаче не вдигна очи.

— Какво спортуваш? — попита полицаят, донесъл колата. Опитваше се да разсее Травис.

— Предимно играя.

— Точно това имах предвид — обясни полицаят и отдаде уклончивия отговор на момчето на временната загуба на слух от експлозиите. Повиши тон: — Коя ти е любима? Футбол, баскетбол, бейзбол?

Момчето примижа срещу младежа в синя униформа.

— Е, всичките ги играя по малко.

— Така се поддържа форма.

Полицаят не разбираше, че спортният екип включва само джойстик, а игрището е с диагонал едва четирийсет сантиметра.

— Но не започвай с пълна пара. Мускулите ти сигурно са отслабнали. Намери си треньор.

— Добре.

Разнебитен стар нисан с олющена червена броня забръмча по пътя. Спря пред къщата и отвътре излязоха семейство Бригам. С обляно в сълзи лице Соня се втурна през тревата и прегърна сина си.

— Мамо!

Приближи и баща му. Спря до тях с мрачно лице и изгледа момчето от главата до петите.

— Отслабнал си. Побледнял. Боли ли те нещо?

— Ще се оправи — каза парамедикът.

— Как е Сами? — попита Травис.

— При баба ти е. Малко е изнервен, но е добре.

— Намери го и го спаси — все така мрачно се обърна бащата към Данс.

— Не само аз. Всички.

— В това мазе ли те държеше? — попита Боб Бригам сина си.

Момчето кимна, вперило поглед в земята.

— Не беше толкова зле. Но беше много студено.

— Кейтлин разказа на всички какво се е случило — обясни майка му.

— Така ли?

— Не биваше да поемаш вината… — започна баща му сякаш против волята си.

— Тихо! — изсъска рязко майка му.

Мъжът сключи вежди, но замълча.

— Какво ще стане с нея? — попита момчето. — С Кейтлин?

— Не е наша грижа — отсече майка му. — Няма да се тревожим за това. — Обърна се към Данс и попита: — Можем ли да си вървим? Да се прибираме у дома?

— Ще вземем показанията по-късно. Не е спешно.

— Благодаря — каза Травис на Катрин.

Баща му повтори същото като ехо и стисна ръката й.

— А! Травис! Щях да забравя. — Тя му подаде лист хартия.

— Какво е това?

— Някой, който иска да му се обадиш.

— Кой?

— Джейсън Кеплер.

— Кой е той?… О! Страйкър! — примигна Травис. — Познаваш ли го?

— Търсеше те. Помогна ни да те намерим.

— Така ли?

— Да. Каза, че никога не сте се виждали.

— Лично не.

— А живеете на пет километра един от друг.

— Нима? — усмихна се изненадано момчето.

— Иска да се срещнете.

То кимна изненадано, сякаш идеята да се види на живо с приятел от виртуалния свят му изглеждаше много странна.

— Хайде, скъпи. Да се прибираме у дома — подкани го майка му. — Ще приготвя специална вечеря. Брат ти те очаква с нетърпение.

Соня, Боб Бригам и синът им поеха към колата. Бащата вдигна ръка и обгърна раменете на Травис. За кратко. После се отпусна. Катрин Данс забеляза предпазливата прегръдка. Не вярваше в божествено спасение, а в идеята, че клетите смъртни са способни сами да се спасят при подходящо стечение на обстоятелствата. Доказателствата за истинността на това твърдение откриваме в най-деликатни сигнали като този — една широка длан, отпусната върху кльощави момчешки рамене.

44.

Данс се запъти към другия край на двора, където седяха Доналд и Лили Хокън. Край прашните подметки на скъпите италиански обувки прелитаха пъргави скакалци.

Двамата седяха на стъпалата пред верандата на вилата. Лицето на Хокън беше мъртвешкибледо. Предателството явно го бе разтърсило дълбоко.

— Джим наистина ли е направил това?

— Опасявам се.

Внезапно го осени и друга мисъл:

— Ами ако и децата бяха тук? Щеше ли да… — не успя да довърши изречението.

Жена му се взираше в прашния двор и бършеше потта от челото си. Холистър е далеч от океана и летният въздух, приклещен между хълмовете, трептеше под жаркото слънце.

— Всъщност за втори път прави опит да ви убие — продължи Данс.

— За втори? — прошепна Лили. — Имате предвид тогава, вкъщи? Когато разопаковахме багажа?

— Точно така. Носел е якето с качулка на Травис.

— Но… да не би да е полудял? — попита объркано Хокън. — Защо ще ни убива?

Професионалният опит я беше научил, че отлагането не е изход.

— Не съм абсолютно сигурна, но смятам, че Джеймс Чилтън е убил първата ви съпруга.

Той ахна:

— Какво?

Лили вдигна глава и погледна Данс:

— Невъзможно е. Било е нещастен случай. Плувала е край Ла Хола.

— Поисках информация от Сан Диего и крайбрежната охрана, за да се уверя. Но вероятно съм права.

— Абсурд. Сара и Джим бяха много… — гласът му заглъхна.

— Близки? — довърши Данс.

Той клатеше глава.

— Не. Невъзможно е. — После изстреля гневно: — Да не би да смятате, че са били любовници?

— Така мисля. След няколко дни ще събера повече сведения. Телефонни обаждания. Самолетни билети.

— Скъпи… — промълви Лили и обгърна раменете на съпруга си.

— Харесваха се — подхвана Хокън. — А Сара беше… беше истинско предизвикателство. Аз пътувах често. Отсъствах по два-три дни в седмицата. Не е толкова много. Но понякога се оплакваше, че я пренебрегвам. На шега. Не го приемах насериозно. Но може би… е, може би наистина го е мислела и Джим е запълнил липсата. Сара беше обсебваща жена.

„И в леглото“ — добави наум Данс неизреченото.

— Предполагам, че Сара е настоявала Чилтън да напусне Патриша и да се ожени за нея — изрече гласно.

— И той е отказал? — горчиво се изсмя Доналд Хокън.

— Така смятам — вдигна рамене Катрин.

Той се замисли. После добави с равен тон:

— Сара мразеше да й отказват.

— Преместили сте се в Сан Диего преди три години. Горе-долу по това време починал бащата на Патриша. Наследила много пари. Което означавало, че Чилтън може спокойно да се отдаде изцяло на блога. Решил е, че мисията му е да спаси света и парите на жена му ще му помогнат. Затова скъсал със Сара.

— И тя го е заплашила, че ще го издаде, ако не напусне Патриша? — попита Хокън.

— Смятала да разгласи, че Джеймс Чилтън, моралният глас на страната, е имал извънбрачна връзка.

Данс смяташе, че Чилтън привидно се е съгласил да се разведе и със Сара са си уговорили среща в Сан Диего. Предложил й романтичен пикник на безлюден плаж край Ла Хола. И да се погмуркат в прекрасните подводни пещери наоколо. После я ударил по главата или просто я натиснал под водата.

— Но защо да убива нас? — попита Лили и се озърна тревожно към къщата.

— Известно време не сте поддържали връзка, нали? — попита Данс.

Хокън кимна.

— След смъртта на Сара изоставих всичко, спрях да се виждам с приятели. Повечето време прекарвах с децата. Живеех като отшелник… докато не срещнах Лили. Тогава задишах отново.

— И решихте да се върнете тук?

— Точно така. Да продам компанията и да се върна. — Хокън започна да разбира. — Да, да… С Лили щяхме да се срещнем отново с Пат и Джим, с някои от старите приятели… Ако Джим е лъгал Пат и останалите, че пътува до Сиатъл или Ню Йорк, а всъщност е идвал в Сан Диего да се вижда със Сара — е било въпрос на време истината да излезе наяве. — Хокън се извърна към къщата. — „Синият лебед“… О, да!

Данс вдигна вежди.

— Казах на Джим, че искам да му подаря една от любимите картини на починалата ми съпруга. Спомних си как я гледаше веднъж след смъртта й. — Засмя се презрително. — Обзалагам се, че е била негова. Купил я е преди години и Сара я е поискала. Сигурно е обяснил на Патриша, че я е продал. Ако я беше видяла сега, щеше да се зачуди откъде я има Сара.

Това обясняваше рискования ход на Чилтън. Праведният блогър, наставляващ морално света, е щял да бъде изобличен в изневяра. С жена, загинала при странни обстоятелства. Ще се повдигнат въпроси, ще започне разследване. И най-важното — блогът му ще бъде унищожен. Трябвало е да елиминира заплахата.

Не бива да подлагам на риск „Чилтън Рипорт“…

— Но онзи мъж, Шефър? — намръщи се Лили. — Изявлението, което поискал Джеймс да изчете, споменавало Травис, нали?

— Убедена съм, че първоначалните планове на Шефър не са включвали Травис. Отдавна се е готвел да убие Чилтън. Вероятно още след смъртта на брат си. Но когато чул за нападателя с кръстовете, пренаписал изявлението и включил Травис, за да отклони всякакво подозрение от себе си.

— Как се досетихте, че е Джим, а не Шефър? — попита Хокън.

— По липсващото в доклада на криминолозите.

— И какво е то?

— Първо — обясни Данс, — никакъв кръст не оповестяваше убийството на Чилтън. Преди другите нападения престъпникът винаги оставяше кръстове. Но така и не открихме последния. Второ, убиецът използваше велосипеда на Травис и оставяше нарочно следи, за да насочи подозренията към момчето. Но Шефър не разполагаше с колело. И оръжието, с което възнамеряваше да застреля Чилтън, не беше откраднатият пистолет „Колт“ на бащата на Травис, а „Смит и Уесън“. И трето, в хотелската стая и колата му не открихме рози и тел. Затова реших, че Грег Шефър може би не е убиецът с кръстовете. Че само се е възползвал от ситуацията.

Данс беше прегледала още веднъж списъка със заподозрени. Пастор Фиск и червенокосият бодигард? Определено бяха фанатици, отправили директни заплахи към Чилтън в блога. Ти Джей разговаря с тях и още неколцина от обкръжението им. Всички имаха алиби.

Помисли си и за Хамилтън Ройс — омбудсманът от Сакраменто, на когото бяха платили да спре блога заради писанията на Чилтън, уличаващи Комисията по ядрено планиране. Добра хипотеза, но колкото повече разсъждаваше, толкова по-невероятна й се струваше. Ройс действаше твърде открито — от самото начало настояваше да спрат блога, при това пред агентите от щатската полиция.

Клинт Авъри — строителният бос — също беше заподозрян. Но разбра, че след разговора с нея се е срещал с адвокат по трудово право и двама собственици на компания за осигуряване на работна ръка. В регион, където повечето работодатели се притесняваха да не наемат твърде много емигранти с нередовни документи, той се безпокоеше да не го осъдят, че назначава само американци, при това бели. Опасявал се е да не би Данс да разследва жалба, че нарушава гражданските права на хората с латиноамериканско потекло, и затова е нервничел.

За кратко се усъмни и в бащата на Травис, чудейки се дали има психологическа връзка между клоните и розите и работата на Боб Бригам като озеленител. Помисли и за Сами — бавноразвиващ се, но може би коварен, хитър и вероятно изпълнен с омраза към брат си.

Семейството имаше проблеми, но чий живот протича по мед и масло? А и бащата, и Сами имаха алиби.

— Накрая не останаха заподозрени — заключи тя. — Освен самия Джеймс Чилтън.

— Как така? — недоумяваше Хокън.

От А към Б към В…

— Замислих се как един от консултантите ни ми обясняваше колко опасни са блоговете. И се запитах: „Ами ако Джеймс Чилтън поиска да убие някого?“ Какво силно оръжие е „Чилтън Рипорт“. Пускаш слух и оставяш кибертълпата да го подеме. Никой няма да се изненада, ако жертвата на виртуалния тормоз обезумее. И виновникът е готов.

— Но Джим не споменава нищичко за Травис в блога — намеси се Хокън.

— Брилянтен ход! Чилтън остава извън всякакво подозрение. Но е нямало нужда да споменава Травис. Знаел е как действа интернет. Най-малкият намек, че някой е сгрешил, и ангелите на отмъщението му се нахвърлят. Запитах се кой е мишената, ако Чилтън наистина е престъпникът. Не открих да е имал мотив да нападне момичетата — Тами Фостър и Кели Морган. Нито пък Линдън Стрикланд и Марк Уотсън. Вие също бяхте потенциални жертви, разбира се. Анализирах целия случай. Спомних си нещо странно. Вие ми разказахте как Чилтън дошъл в дома ви още същия ден, когато умряла съпругата ви. Бил при вас само час след като ви съобщили.

— Точно така — кимна той. — Имал делова среща в Лос Анджелис. Веднага се качил на самолета.

— Но на жена си казал, че е бил в Сиатъл, когато починала съпругата ви — обясни Катрин.

— В Сиатъл? — намръщи се Хокън.

— На съвещание в офиса на „Майкрософт“. А всъщност е бил в Сан Диего. През цялото време. Не напуснал града, след като удавил Сара. Чакал да му се обадите, за да дойде. Налагало се.

— Защо?

— Разказахте, че останал при вас, помагал в домакинството…

— Точно така.

— Според мен е искал да надникне навсякъде и да унищожи всички издайнически улики за връзката му със Сара.

— Господи! — прошепна Хокън.

Данс уточни и друга подробност, насочила я към Чилтън — че тренира триатлон и следователно е добър велосипедист. В гаража му беше пълно със спортни уреди, включително няколко велосипеда.

— А и почвата. — Обясни как край единия кръст открили пръст, несъответстваща на околната. — Криминалистите установиха следи от същата по подметките на Шефър. Източникът се оказа градината в предния двор на Чилтън. Оттам е попаднала по обувките на Грег.

Данс си помисли как още при първото си посещение при Чилтън всъщност разглеждаше цветните лехи върху същата тази почва.

— И още нещо — ванът му „Нисан Куест“. — Разказа им как свидетелят Кен Пфистър видял служебен щатски автомобил край кръста. Усмихна се накриво: — Всъщност е карал самият Чилтън.

Посочи към паркирания наблизо ван на блогъра. Отзад беше залепен стикер, който помнеше от първото си посещение в дома на блогъра: „Пречистването на морска вода унищожава щата.“

В ума на Кен Пфистър се бе запечатала последната дума: „щат“.

— Запознах съдията с разкритията си и той издаде заповед за обиск. Изпратих полицай да претърси къщата на Чилтън в Кармел. Унищожил е повечето улики, но намерихме няколко розови цвята и картона, от който е изрязвал табелите за кръстовете. Спомних си как спомена, че ще дойдете тук. Обадих се в шерифството в Сан Бенито да изпратят тактически отряд… Не се досетих само, че Чилтън ще накара Травис да ви застреля.

Прекъсна благодарностите му — Хокън едва сдържаше сълзите — и погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Приберете се у дома, починете.

Лили прегърна Данс. Хокън стисна ръката й.

— Нямам думи.

Катрин се запъти към патрулната кола на монтерейското шерифство, където седеше Джеймс Чилтън. Оредяващата му коса бе прилепнала към скалпа. Изгледа я как се приближава. Изглеждаше като нацупено хлапе.

Тя отвори задната врата и се приведе.

— Белезниците на краката са излишни — просъска той. — Погледни! Унизително е.

Данс ги огледа със задоволство.

— Смееха се, като ги слагаха! — продължи той. — Понеже съм държал момчето оковано. Глупости! Допускате грешка. Някой е инсценирал всичко.

Данс едва се сдържа да не се разсмее. Освен уликите разполагаха с трима очевидци на престъплението — Доналд Хокън, съпругата му и Травис.

Тя му напомни правата.

— Вече го направиха.

— Искам да се уверя, че ги разбираш.

— Да, наясно съм. Виж, наистина имах пистолет. Но имам много врагове. Нося го за защита. Някой ми поставя капан. Както сама каза — някой, когото съм изобличил в блога. Видях Травис да влиза в дневната и извадих оръжието. Започнах да го нося, когато ти ме предупреди, че съм в опасност.

— Ще те откараме в ареста в Монтерей, Джеймс — обясни тя, без да обръща внимание на брътвежите му. — Тогава ще можеш да се обадиш на жена си или на адвоката си.

— Не чуваш ли какво ти говоря? Някой ме е натопил. Каквото и да твърди момчето. То е нестабилно. Преструвах се, че се хващам на игричката му. Щях да го застрелям, ако понечи да нарани Дон и Лили. Това е.

Катрин се приведе. С усилие на волята се опитваше да запази хладнокръвие. Не беше никак лесно.

— Защо нападна Тами и Кели, Джеймс? Две момичета, които не са ти сторили нищо.

— Невинен съм — измърмори той.

— Защо? — продължи Данс, сякаш не го чуваше. — Защото презираш невъздържаните младежи? За да не ти петнят блога с нецензурните си коментари? Или с лошата си граматика?

Чилтън не отговори, но искрата в очите му издаде, че е на прав път.

— А Линдън Стрикланд? И Марк Уотсън? Убил си ги просто защото са използвали истинските си имена и е било лесно да ги откриеш, нали?

Той отклони поглед, сякаш знаеше, че чете истината в очите му.

— Картините, които уж Травис беше пуснал в блога, си ги рисувал ти, нали? В биографията ти пишеше, че в колежа си работил като графичен дизайнер и артдиректор.

Чилтън мълчеше.

— Достави ли ти удоволствие да нарисуваш как ме съсичат с меч? — гневът й се разрази с пълна сила.

Мълчание.

— Скоро ще те разпитам официално. В присъствието на адвоката ти, ако желаеш.

— Една молба, агент Данс? — взря се изпитателно в лицето й той.

Тя вдигна вежди.

— Трябва ми нещо. Важно е.

— Какво, Джеймс?

— Компютър.

— Какво?

— Достъп до интернет. И компютър. Колкото се може по-бързо. Още днес.

— Имаш право да използваш телефона в ареста. Но не и компютър.

— Но блога? Трябва да кача статиите си.

Напуши я смях. Този път не се сдържа. Не беше загрижен за децата си и съпругата си. Вълнуваше го само блогът.

— Не, Джеймс, няма начин.

— Трябва да има! Непременно!

Трескавият тон и налудничавият му поглед най-сетне й отвориха очите. Катрин Данс разбра, че читателите не означават нищо за Джеймс Чилтън. Без да му мигне окото, беше убил двама и нямаше намерение да спира.

Истината не означаваше нищо за него. Лъжеше безогледно.

Отговорът беше елементарен — Джеймс Чилтън беше пристрастен — като играчите в „Дименшън Куест“, като мнозина обитатели на виртуалния свят. Пристрастен към месианската си кауза. Пристрастен към съблазнителните думи — своите думи — и желанието да ги сее в сърцата и умовете на хората по света. Само така се чувстваше блажен.

Данс приближи лице към него.

— Джеймс, ще направя всичко възможно, в който и затвор да те пратят, никога повече да не влезеш в интернет. До сетния си ден.

Чилтън закрещя:

— Нямаш право! Не можеш да ми отнемеш блога! Читателите се нуждаят от мен! Страната се нуждае от мен! Нямаш право!

Данс захлопна вратата и кимна на полицая зад волана.

45.

Катрин Данс беше пренебрегнала забраната да пуска лампата за лични цели. Сигналните аксесоари бяха предимство, особено ако караш с два пъти по-голяма от разрешената скорост. Летеше по магистрала № 68 от Колистър към Салинас. Изслушването на обвинението срещу Еди Данс започваше след двайсет минути и тя щеше да седи най-отпред, каквото и да й костваше това.

Питаше се за кога ли ще насрочат делото срещу майка й. Кой ще свидетелства? Какви точно улики ще използва прокурорът?

И за пореден път се запита дали ще я призоват на свидетелската скамейка.

Какво щеше да стане, ако осъдеха майка й? Познаваше калифорнийските затвори. Обитателите им бяха предимно неграмотни, жестоки злодеи с разядени от наркотици и алкохол умове. Майка й нямаше да издържи. Присъдата в крайна сметка щеше да е смърт — смърт за душата.

Гневеше се, че е пратила това писмо на Бил, в което обясняваше решението на майка си да приспи домашния любимец. Един нехаен коментар отпреди години, който можеше да повлияе фатално върху участта на майка й.

Отново се сети за „Чилтън Рипорт“. За коментарите за Травис Бригам. Всичките неверни, напълно погрешни… но ще продължават да циркулират из сървърите и в сърцата на компютрите. Завинаги. Ще могат да ги четат и след пет, десет, двайсет години. Или сто? И никога няма да разберат истината.

От тревожните мисли я изтръгна звънът на телефона.

Съобщение от баща й.

Данс ахна. Какво ставаше? Изслушването трябваше да започне след петнайсет минути. Ако Еди Данс е в болницата, причината може да е само една — болна е или наранена.

Тя веднага позвъни на баща си. Отговори й гласовата поща. Беше го изключил, разбира се, нали се намираше в болницата.

Дали някой я беше нападнал?

Или се е опитала да се самоубие?

Данс натисна газта, обзета от тревожни мисли. Ако Еди беше направила опит за самоубийство, значи е знаела, че Робърт Харпър разполага със солидни доказателства срещу нея и е безполезно да ги оборва.

Тоест — наистина е извършила евтаназията. Данс си спомни коментара на майка си, разкрил, че е наясно с присъствалите в интензивното отделение през нощта, когато бе умрял Хуан Милър.

В крилото имаше няколко сестри. Но никой друг. Роднините му си бяха отишли. И нямаше посетители…

Профуча през Салинас, край летището и „Лагуна Сека“. След двайсет минути стигна паркинга на болницата. Спирачките изскърцаха зловещо. Данс изскочи и се спусна към входа. Шмугна се през двойната врата, още преди крилата да са се разтворили напълно.

Разтревоженият служител на рецепцията заекна:

— Катрин, да не би…

— Къде е майка? — задъхано попита тя.

— Долу е и…

Тя вече летеше натам. „Долу“ означаваше само едно — интензивното отделение. По ирония на съдбата същото място, където Хуан Милър намери смъртта си. Щом беше там, Еди Данс поне беше жива.

Данс блъсна вратата и забърза към интензивното. Пътьом хвърли поглед към кафенето.

Задъхана, със свито сърце, забеляза четирима души, седнали край масата на чаша кафе — директорът на болницата, шефът на охраната Хенри Баском, бащата й и… Еди Данс. Разговаряха оживено и прелистваха документите върху масата.

Стюарт вдигна поглед, усмихна се и поклати глава. „Свършваме след минута-две“, разтълкува Данс жеста му. Майка й също я видя, но с безизразно лице се заслуша пак в думите на директора на болницата.

— Здрасти — долетя мъжки глас откъм коридора.

Обърна се и изненадано примигна — зад нея стоеше Майкъл О’Нийл.

— Какво става, Майкъл? — отрони Данс.

— Не получи ли съобщението? — учуди се той.

— Само от татко. Че са тук.

— Не исках да те притеснявам на местопрестъплението — сбърчи чело О’Нийл. — Обадих се на Овърби и му обясних. Обеща да ти предаде, щом се освободиш.

Аха. Е, за това поне нямаше как да обвини разсеяния си началник; толкова бързаше към съда, че пропусна да му докладва, че са приключили с Чилтън.

— Разбрах, че в Холистър е минало гладко.

— Да, всички са невредими. Чилтън е в ареста. Травис се отърва с бинтована глава. — Но в момента случаят с кръстовете никак не я вълнуваше. Кимна към кафенето: — Какво става, Майкъл?

— Оттеглиха обвиненията срещу майка ти.

— Какво?!

О’Нийл се поколеба, погледна я почти страхливо.

— Не ти казах, Катрин. Не биваше.

— Не ми каза какво?

— За случая, по който работех.

Другият случай…

— Нямаше нищо общо с индонезийския контейнер. Заех се с независимо разследване на случая с майка ти. Обясних на шерифа. По-точно настоях. Той се съгласи. Единственият ни шанс беше да спрем Харпър още сега. Ако се стигнеше до присъда… знаеш колко трудно се обжалва.

— Не ми каза нито дума…

— Такъв беше планът. Не биваше да споменавам нищо пред теб, за да мога да свидетелствам, че не си била запозната. Иначе щяха да ни погнат за конфликт на интереси. Дори родителите ти не бяха информирани. Разговарях с тях за случая, но неформално. Нищо не заподозряха.

— Майкъл… — В очите й напираха сълзи. Тя стисна ръката му и погледите им се срещнаха — кафяво и зелено.

— Бях убеден, че е невинна — каза той. — Еди да убие някого? Ха! Нали забеляза, че напоследък общувам с теб чрез имейли и съобщения?

— Да.

— Не исках да те лъжа. Знаех, че веднага ще разбереш.

Данс си спомни колко уклончиво й отговаряше за случая с контейнера. Ако го беше разпитвала като заподозрян, наистина щеше да го разкрие.

— Но кой е убил Хуан?

— Даниел Пел.

— Пел? — прошепна удивено тя. Лидерът на секта, при чието бягство бе пострадал тежко Хуан Милър.

О’Нийл уточни, че Пел не го е извършил лично. Накарал партньорката си — жената, за която Данс се сети онзи ден, докато караше децата към мотела на родителите си.

— Знаела е, че си заплаха, Катрин. Искала е да те спре.

— Как я заподозря?

— На принципа на елиминацията — обясни той. — Бях сигурен, че майка ти е невинна. Знаех, че не е и Хулио Милър — имаше алиби за цялата нощ. Родителите му също не са идвали в болницата, нито колеги на Хуан. Зачудих се кой има мотив да хвърли вината върху майка ти. Сетих се за Пел. Ти отговаряше за издирването му и бързо затваряше обръча. Арестът е щял да те разсее, дори да те принуди да се оттеглиш от случая. Нямало е как да го извърши сам, затова е използвал партньорката си.

О’Нийл уточни, че жената се промъкнала в болницата, преструвайки се, че кандидатства за работа като медицинска сестра.

— Ясно — каза Данс, спомняйки си разкритията на Кони Рамирес. — Между интервютата и Хуан Милър нямаше връзка и не им обърнахме внимание.

— Свидетелите твърдят, че е носела униформа, сякаш пристига от дежурство в друга болница — продължи О’Нийл.

— Претърсихме в компютъра й и открихме, че е сверявала в „Гугъл“ взаимодействията между различни медикаменти.

— А уликите в гаража?

— Подхвърлила ги е. Накарах Пийт Бенингтън да го претърси из основи. Криминалистите намериха няколко косъма, пропуснати от хората на Харпър. Оказаха се нейни. ДНК съпоставката…

— Толкова зле се чувствам, Майкъл. Усъмних се, че тя… — Данс дори не успя да го произнесе на глас. — Мама изглеждаше толкова разстроена, когато ми разказа как Хуан я помолил да го убие. Твърдеше, че не била в интензивното, когато са убили Хуан, но после се изпусна и каза, че в отделението имало само няколко сестри.

— Всъщност разговаряла с един от лекарите в интензивното и той казал, че всички посетители са си тръгнали. Еди изобщо не е стъпвала там.

Погрешно изтълкувана информация и погрешно предположение. „Не подобава на следовател да допуска такива пропуски“ — укори се мислено Данс.

— А Харпър? Ще продължи ли с делото?

— Не. Събира си багажа и се прибира в Сакраменто. Предаде го на Санди.

— Какво? — шокирано възкликна тя.

— Да — засмя се О’Нийл, забелязал изражението й. — Справедливостта не го интересува много. Пада си по шумните дела, като например срещу майка на държавен агент.

— О, Майкъл… — Данс отново стисна ръката му. Той положи длан върху нейната, после отклони поглед. Лицето му я разтърси. Слабост и уязвимост ли долови, или се лъжеше?

О’Нийл понечи да каже нещо, но замлъкна.

Сигурно да се извини, че я е мамил за случая. Погледна часовника си.

— Трябва да проверя нещо.

— Добре ли си?

— Просто съм изморен.

Сигнал за тревога. Мъжете никога не са „просто изморени“. Имат предвид всъщност, че изобщо не са добре, но не им се говори.

— О, без малко да забравя — вметна О’Нийл. — Обади се Ърни. За делото в Лос Анджелис. Съдията отказал да отложи изслушването на имунитет. Започва след около половин час.

Данс стисна палци. После го прегърна топло.

Майкъл извади ключовете за колата и се запъти към стълбите, очевидно нямаше време да чака асансьора.

Данс погледна към масата в кафенето. Забеляза, че майка й я няма. По дяволите! Тръгнала си беше.

— Здравей, Кейти.

Тя се обърна изненадано. Еди явно бе излязла през страничния вход и я бе изчакала в коридора да се сбогува с О’Нийл.

— Майкъл ми разказа, мамо.

— Оттеглиха обвиненията и дойдох да благодаря на хората, които ме подкрепиха.

Хората, които ме подкрепиха…

Възцари се неловко мълчание. От радиоточката проехтя неразбираемо съобщение. Някъде проплака бебе. После настана тишина.

Думите на Еди ясно обобщаваха случилото се между тях в последните дни. Проблемът не беше, че си е тръгнала набързо от съда. А доста по-дълбок.

— Не съм се съмнявала в теб, мамо, наистина — заекна Данс.

— О, и това го казва експертът по кинесика! — усмихна се Еди. — Който разпознава всички лъжливи сигнали.

— Мамо…

— Кейти… Мислеше си, че е възможно да съм убила Хуан.

Данс въздъхна. В душата й зейна празнота. С треперещ глас каза:

— Може би, мамо. Но обичта ми към теб не намаля. Нито уважението. Но, да, права си.

— Лицето ти онзи ден в съда, когато определиха гаранцията… Разбрах, че се чудиш дали съм виновна.

— Съжалявам, мамо — отрони Катрин.

Еди направи нещо съвсем необичайно. Разтърси я за раменете. С всички сили.

— Не смятай да се извиняваш — сряза я грубо майка й.

Данс примигна и отвори уста.

— Мълчи, Кейти. Слушай. Цяла нощ не мигнах. Преследваше ме съмнението в очите ти, подозрението… Остави ме да довърша. Цяла нощ стоях будна, разярена, обидена. Но накрая разбрах нещо важно. И се почувствах много горда. — Топла — също тъй необичайна — усмивка грейна на лицето й и смекчи острите й черти. — Много горда.

Данс се намръщи.

— Знаеш, Кейти, че родителите винаги се съмняват дали са успели да възпитат добре децата си. Убедена съм, че и ти си го изпитвала.

— О, по десет пъти на ден.

— Надяваме се, молим се, че даваме на децата си необходимото — способности, воля, смелост. Нали до това се свежда всичко. Не да се борим вместо тях, а да ги подготвим да устояват в собствените си битки. Да ги научим да мислят критично, самостоятелно. — По страните на Данс се стичаха сълзи. Майка й продължи: — И когато видях как се двоумиш и обмисляш случилото се, разбрах, че съм успяла. Напълно. Не съм отгледала слепец. Предразсъдъците заслепяват, омразата — също. Но и любовта и предаността. А ти търсеше истината. — Еди се засмя. — Беше на погрешен път, разбира се. Но не мога да те виня за това.

Прегърнаха се.

— Е, залавяй се за работа — каза Еди. — Връщай се в Бюрото. Още съм ти обидена. Но след ден-два ще ми мине. Ще пообиколим магазините и ще вечеряме в „Казанова“… за твоя сметка, Кейти…

46.

Катрин Данс се върна в кабинета си в Бюрото и написа окончателното становище по случая.

Отпи от кафето, което й донесе Мериелън Кресбах, и прегледа розовите бележки с търсилите я, оставени от асистентката до чинийка с голямо парче кекс.

Телефонът й изжужа. Съобщение от Майкъл О’Нийл:

Катрин допи кафето, принтира доклада за Овърби и се запъти към кабинета му.

— Ето становището, Чарлс.

— А! Добре! Изненадваща развръзка.

Изчете набързо доклада. Данс забеляза спортна чанта, тенис ракета и малък куфар зад бюрото му. Беше късен петъчен следобед. Лято. Явно беше решил да тръгне на екскурзия направо след работа.

Забеляза и леко хладното му изражение, явно още не бе преглътнал разправията й с Хамилтън Ройс.

Очакваше с нетърпение сблъсъка.

— И последно, Чарлс. За Хамилтън Ройс.

— Какво? — вдигна той поглед и приглади доклада й.

Обясни му какво е разкрил Ти Джей за мисията на омбудсмана — да спре блога не за да предпази жертвите, а за да не компрометира държавника, делил трапеза с бизнесмена, планирал да строи ядрена централа.

— Използвал ни е, Чарлс.

— Аха. — Овърби потупваше с пръсти по купчина документи.

— Работи за Комисията по ядрено планиране, оглавявана от представителя, когото Чилтън изобличава в рубриката „Властта на народа“.

— Разбирам… Ройс… хмм…

— Искам да изпратя сигнал до главния прокурор. Вероятно не може да се класифицира като престъпление, но постъпката му определено е неетична. Използвал ни е. Ще му струва работата.

Овърби се замисли. Пръстите му продължаваха да барабанят.

— Съгласен ли си? — попита Данс, въпреки че очевидно не беше.

— Не съм сигурен.

— Защо не? — засмя се тя. — Прерови папките ми. Мериелън го е видяла. Използвал е държавната полиция за собствена изгода.

Овърби не отделяше поглед от документите върху бюрото, подредени безупречно както винаги.

— Ще ни отнеме много време. И ще ни злепостави.

— Ще ни злепостави?

— Понеже предизвикваме междуведомствени скандали. Не са ми приятни.

Ама че аргумент! Междуведомствените противоречия са ежедневие в държавните институции.

Овърби сякаш най-сетне измисли нещо и наруши тежкото мълчание. Повдигна едва забележимо вежди и каза:

— Освен това ми се струва, че няма да имаш време.

— Ще смогна, Чарлс.

— Е, да, но…

Извади от купчината няколко страници, прихванати с кламер.

— Какво е това?

— От кабинета на прокурора е. — Побутна листовете към нея. — Има жалба срещу теб.

— Срещу мен?

— За обидни расистки изказвания срещу държавен служител.

— Това е лудост, Чарлс!

— Е, стигнало е до Сакраменто.

— Кой се е оплакал?

— Шаранда Еванс. От социалните служби.

— Не я познавам. Станала е грешка.

— Била е в болницата, когато арестуваха майка ти. Наглеждала е децата ти.

Жената, прибрала Уес и Маги от детския кът.

— Тя не ги „наглеждаше“, Чарлс — въздъхна Данс. — Искаше да ги прибере. Дори не се опита да ми позвъни.

— Твърди, че си я обидила с расистки забележки.

— Исусе Христе, Чарлс! Казах й, че е некомпетентна. Това е.

— Не го е изтълкувала така. Но понеже репутацията ти е добра и имаше чисто досие, прокурорът не е склонен да даде ход на жалбата. Но все пак трябва да се разследва.

Той се намръщи, сякаш обмисляше сложна дилема, но не чак толкова заплетена.

— Поиска съвет как да процедира.

Явно от него самия. Данс схвана ситуацията — беше поставила Овърби в неудобно положение пред Хамилтън Ройс. Навярно омбудсманът бе останал с впечатление, че той не може да контролира подчинените си. А евентуална жалба срещу Ройс от страна на Бюрото щеше да постави под съмнение позицията на Овърби.

— Знам, че не си расистка. Но жената е много настойчива. — Той се вгледа в обърнатия лист, сякаш беше снимка от аутопсия.

Откога си в социалните служби?… Или твърде отскоро, или прекалено отдавна…

Катрин Данс усети, че шефът й преговаря — ако зареже жалбата срещу Ройс, ще съобщи на главния прокурор, че случаят с госпожица Еванс е разследван подробно и обвинението срещу Данс е безпочвено.

Ако обаче огласи поведението на Ройс, може да изгуби работата си.

Настана мълчание. Данс се изненада, че нищо в жестовете на Овърби не издава безпокойство. Тя обаче нервно потропваше с крак.

„Май схващам мащабната картина“ — подигравателно си помисли Данс. Без малко да й се изплъзне от устата, но прехапа език.

Трябваше да реши.

Колебаеше се.

Овърби потупа с показалец жалбата:

— Срамно е да ни занимават с такива неща. Затрупани сме с работа.

След случая с кръстовете, гонитбата на Дж. Доу и притесненията около майка й Данс усети, че няма сили за нова битка, не и за такава.

— Щом смяташ, че жалбата срещу Ройс ще ни отнеме прекалено много време, Чарлс, аз ще уважа мнението ти.

— Радвам се. Да се захващаме. Работа ни чака. А това тук също отпада.

Той взе листовете и ги пъхна в купчината.

— Никакво губене на време — усмихна й се.

— Да се захващаме — повтори Данс.

— Късно е вече… Приятна почивка, Катрин. И благодаря за успешното приключване на случая.

— Лека нощ, Чарлс.

Данс стана и излезе от кабинета. Почуди се дали и той се чувства омерзен като нея.

Много, много се съмняваше.

Данс се върна в „Женското крило“.

— Здравей, Катрин! — подвикна й някой точно когато посегна да отвори вратата на кабинета си.

Обърна се. Първо не го разпозна. После се сети — Дейвид Рейнолдс, младият полицай от шерифството. Не беше в униформа — носеше джинси, поло и сако. Усмихна се и сведе поглед:

— Не съм на дежурство.

Приближи се и застана на няколко крачки от нея.

— Разбрах, че случаят с кръстовете е разрешен.

— Малко изненадващо — съгласи се тя.

Беше пъхнал ръце в джобовете. Изглеждаше нервен.

— Момчето е добре, нали?

— Да.

— А Чилтън? Призна ли?

— Не, но няма нужда. Имаме свидетели и достатъчно улики.

Данс кимна подканващо към кабинета.

— Не, нямам време… Отбих се по-рано, но беше излязла.

Любопитно. Сега й се стори още по-неспокоен. Езикът на тялото му излъчваше силен стрес.

— Исках само да кажа, че работата с теб ми достави истинско удоволствие.

— Оценявам помощта ти.

— Ти си изключителна личност — заекна Рейнолдс.

Олеле! Накъде биеше?

Той отбягваше погледа й. Прочисти гърло:

— Знам, че не ме познаваш много добре…

„Поне с десет години е по-малък от мен“ — рече си Катрин. Бореше се да сдържи усмивката и майчинските прояви. Питаше се къде ли ще я покани на вечеря.

— Опитвам се да кажа, че…

Но замълча. Извади от джоба си плик и й го подаде.

— Опитвам се да кажа, че се надявам да прегледаш молбата ми за работа в Бюрото — довърши Рейнолдс. — Повечето по-възрастни инспектори не ги бива за учители. Но знам, че това не се отнася за теб. За мен ще бъде чест да се уча от теб.

Данс отново потисна напушилия я смях.

— Благодаря, Дейвид. В момента нямаме свободни места, но ти обещавам, че ти ще си първият в списъка, ако се отвори възможност.

— Наистина ли? — грейна той.

— Абсолютно. Хубава вечер, Дейвид.

— Благодаря, Катрин. Ти си страхотна!

На фона на останалите възрастни…

Катрин се усмихна и влезе в кабинета. Отпусна се тежко в стола. Взря се в преплетения ствол пред прозореца. Телефонът й иззвъня. Не й се говореше. Погледна към екрана.

Поколеба се, но при третото позвъняване все пак отговори.

47.

Около оградата закръжи пеперуда и изчезна в двора на съседите. Не беше сезонът на големите огненочервени пеперуди, заради които наричат Пасифик Гроув „Градът на пеперудите“, и Катрин Данс се зачуди от кой ли вид е мимолетната й гостенка.

Седеше на задната веранда, влажна от следобедната мъгла. Беше тихо. Децата и кучетата бяха при родителите й. Носеше избелели дънки, зелена тениска и стилни спортни обувки — награда, която си позволи в чест на успешното приключване на случая. Отпи от чашата бяло вино.

Лаптопът й беше отворен на масата пред нея. Беше се включила като временен администратор в „Чилтън Рипорт“. Намери паролите за достъп в един от файловете на Джеймс Чилтън. Направи справка в разгърнатата книга и дописа текста: www.thechiltonreport.com/html/final.html

Прочете резултата. Усмихна се леко.

После затвори страницата.

Чуха се стъпки. Данс се обърна към Майкъл О’Нийл.

— Здрасти! — усмихна се той.

Очакваше да й съобщи по телефона решението на съдията в Лос Анджелис. В болницата й се стори много зает, не предполагаше, че ще се отбие. Но Майкъл О’Нийл винаги бе добре дошъл. Опита се да разгадае изражението му. Обикновено й се удаваше — познаваше го добре — но чертите му понякога бяха като на заклет покерджия.

— Вино?

— И още как.

Донесе чаша от кухнята и наля от любимото му червено вино.

— Нямам много време.

— Добре. Е? — нетърпеливо попита Данс.

— Спечелихме. Преди двайсет минути се е произнесъл. Направо е сринал защитата със земята.

— Наистина ли?

— Да.

Данс стана и го прегърна силно. Той обви ръце около нея и я притисна към здравите си гърди.

Време беше за наздравица.

— След две седмици Ърни ще представи обвинението пред съдебните заседатели. Няма съмнение, че ще го осъдят. Искат ни там във вторник, в девет сутринта, за да обсъдим свидетелските показания. Готова ли си за пътешествие?

— И още как!

О’Нийл отмести поглед, отдалечи се и се облегна на парапета. Взря се в градината към камбанките, които бе захвърлила там през една ветровита и безсънна нощ и така и не бе прибрала.

О’Нийл се умълча. Данс разбра, че нещо го измъчва.

Притесни се: „Какво има? Да не би да е болен? Или ще се мести?“

— Чудех се… — подхвана той.

Данс изчака. Сърцето й затуптя по-бързо.

— Чудех се дали след срещата във вторник искаш да поостанем няколко дни в Лос Анджелис. Ще разгледаме града. Ще хапнем яйца по бенедиктински, както си обещахме. Или суши в Западен Холивуд. Ще зяпаме тежкарите. Може да си купя и черна риза.

Майкъл О’Нийл не беше от разговорливите. За пръв път го чуваше да бърбори трескаво.

Данс примигна. Сърцето й трептеше като крилата на колибрито, кръжащо около розовия храст край верандата.

— Аз…

Той се засмя и раменете му се отпуснаха. Сигурно изглеждаше напълно потресена.

— О, забравих да кажа нещо.

— Да?

— Ан ме напуска.

— Какво? — ахна тя.

По лицето на Майкъл се изписаха различни чувства — надежда, несигурност, болка. Най-ясно обаче прозираше смущението.

— Заминава за Сан Франциско.

Можеше да му зададе стотици въпроси. Първо обаче попита:

— Децата?

— Ще останат с мен.

Не се изненада. Майкъл О’Нийл беше чудесен баща. А Данс винаги се бе съмнявала в майчинската роля на Ан и желанието й да я изпълнява.

Спомни си очите на О’Нийл в болницата. Измъчвала го е значи раздялата.

Продължи като човек, на когото липсват време и реализъм, за да планира по-добре операцията. Типично за мъжете. Обясняваше й как децата ще посещават Ан, как са реагирали родителите му и родителите на Ан, за адвокатите, какво ще прави Ан в Сан Франциско. Данс кимаше съсредоточено, мръщеше се, насърчаваше го да продължава. И слушаше.

Веднага разбра подтекста на „този собственик на галерия“ и „приятеля на Ан в Сан Франциско“. Изводът не я изненада особено, макар да се ядоса, че Ан е наранила О’Нийл.

Наистина беше сломен, обиден, макар още да не го съзнаваше.

„А аз? Как се чувствам аз?“ — запита се Катрин.

После прогони мислите. По-късно ще анализира.

О’Нийл стоеше като ученик, поканил момиче на танц. Не би се учудила, ако пъхне ръце в джобовете и се вторачи в обувките.

— Та какво ще кажеш за следващата седмица? Няколко дни?

Данс се опита да разгадае езика на собственото си тяло. Какво говореше то? От една страна, новината я потресе дълбоко. От друга, пристъпваше предпазливо като сапьор към необезвредена бомба.

Пътешествието с Майкъл О’Нийл я изкушаваше силно.

Но отговорът, разбира се, няма как да е „да“. О’Нийл трябваше да остане край децата, защото нямаше кой да го отмени. На този етап те не трябваше да узнават за проблемите на родителите си. Но навярно се досещаха. Детската интуиция е непреодолима природна стихия.

Имаше обаче още един довод срещу екскурзията.

И по стечение на обстоятелствата той се появи на хоризонта.

— Привет! — подвикна някой откъм предния двор.

Данс погледна Майкъл, усмихна се неловко и отговори:

— Тук сме. Отзад.

Джонатан Боулинг изкачи стъпалата. Усмихна се на О’Нийл. Двамата се ръкуваха. И Боулинг беше с дънки като Данс. Беше наметнал яке върху черната блуза и носеше туристически обувки.

— Малко подраних.

— Няма проблем.

О’Нийл схващаше бързо, освен това не му липсваше такт. Разбра веднага. Първата му реакция беше притеснение, че я е поставил в неудобно положение.

В очите му прочете извинение.

А нейните настояха, че извиненията са излишни.

О’Нийл беше и учуден. Усмихна й се като тогава, когато по радиото в полицейската кола пуснаха песен за мъж и жена, които все не успяват да се намерят.

Най-важното е да не пропуснеш момента. И двамата го знаеха.

— С Джонатан заминаваме за Напа за два дни — с равен тон обясни Данс.

— За едно семейно събиране в къщата на родителите ми. Винаги водя подкрепление — опита се да омаловажи събитието Боулинг. И професорът беше умен — долови, че е прекъснал важен разговор.

— Там е прекрасно — каза О’Нийл.

Тя си спомни, че той и Ан бяха прекарали медения си месец в мотел край Напа.

„Май е време да престанем с любезностите“ — помисли си. Усети, че се е изчервила като момиче.

— При майка ти и баща ти ли е Уес? — попита О’Нийл.

— Да.

— Ще му се обадя. Искам да отплаваме в осем сутринта.

Благодари му мислено, че ще вземе момчето на риболов, въпреки че Данс ще пътува.

— Очаква с нетърпение излета.

— Ще ти изпратя копието от съдебното решение по имейл.

— Искам да поговорим, Майкъл — отвърна тя. — Обади ми се.

— Разбира се.

О’Нийл разбра, че има предвид да поговорят за Ан и раздялата, а не за процеса в Лос Анджелис.

А Данс разбираше, че той няма да се обади, докато тя е с Боулинг. Просто не беше такъв човек.

Усети порив — неустоим порив — да прегърне пак Майкъл. Понечи да разпери ръце. Но понеже не го биваше в разгадаване на езика на жестовете, той схвана другояче намеренията й:

— Трябва да прибирам децата. Вечер за пица… Довиждане, Джон. И благодаря за помощта. Нямаше да се справим без теб.

— Дължиш ми почетна значка — ухили се Джон и попита Данс какво да занесе в колата.

Тя му посочи пазарската торба с бисквити, сода, вода и дискове за излета на север. Допря чашата с вино до гърдите си, проследявайки с поглед как О’Нийл се спуска по стълбите. Дали щеше да се обърне?

Да, за секунда. Усмихнаха се един на друг. После той изчезна.