И няколко червени рози

17.

В осем сутринта Катрин Данс влезе в кабинета си и се усмихна на Джонатан Боулинг, който, надянал гумени ръкавици, тракаше върху клавиатурата на компютъра на Травис.

— Знам какво да правя — ухили се той. — Гледам „От местопрестъплението“.

— Хей, шефе, трябва да направим сериал и за нас — подхвърли Ти Джей от масата, която бе сбутал в ъгъла — плацдарма, откъдето се мъчеше да издири произхода на зловещата маска пред прозореца на Кели Морган.

— Добра идея — подхвана Боулинг шегата. — Сериал за кинесиката… Ще го наречете „Четецът на тялото“. Може ли да ме използвате като гостуваща звезда?

Макар да не й беше до шеги, Данс се засмя.

— Аз ще съм младият единак, който винаги флиртува с красивите агентки — продължи Ти Джей. — Ще наемем ли красиви агентки, шефе? Не че ти не си. Но знаеш какво искам да кажа.

— Как върви работата?

Боулинг докладва, че суперкомпютърът засега не е успял да разбие защитния код на Травис.

Един час или триста години…

— Остава ни да чакаме.

Той свали ръкавиците и се зае отново да проследява самоличността на застрашените участници във форума на блога.

— Рей? — обърна се Данс към мълчаливия Каранео, който още преглеждаше листовете със записки и скици от стаята на Травис.

— Пълно е с врели-некипели, мадам. Неразбираеми езици, цифри, космически кораби, дървета с лица, извънземни… Рисунки на разрязани тела, сърца, органи… Бъркотия.

— Да споменава някакви места?

— Да. Само дето не са на земята.

— Ето още имена — подаде й Боулинг лист с нови шест адреса.

Данс потърси телефоните в щатската база-данни и се обади да ги предупреди.

Компютърът й сигнализира, че е получила нов имейл. Подателят я изненада. Майкъл О’Нийл. Явно наистина беше зает. Рядко й пишеше, предпочиташе да говорят лично.

Индонезийският контейнер. Явно не можеше повече да отлага случая. Изпита разочарование. Защо точно сега? Въздъхна. Почувства се самотна. През последните седмици, преследвайки убиеца Дж. Доу и Травис Бригам, с О’Нийл бяха заедно почти по цял ден. Дори със съпругата си той се виждаше по-рядко.

Наистина се нуждаеше от опита му. И не се срамуваше да признае, че ще й липсва присъствието му. Разговорите с него, споделените размисли и събития й действаха като балсам за душата. Но случаят с контейнера несъмнено беше важен и този довод й стигаше. Набързо написа отговор.

После върна назад и изтри последните две думи. Накрая се получи следното:

После забрави за О’Нийл.

В кабинета й имаше малък телевизор. Беше пуснат. Данс погледна към екрана и примигна шокирано. Показваха дървен кръст.

Имаше ли връзка със случая? Нов мемориал ли бяха открили?

После камерата се премести и на фокус изникна преподобният Самюъл Фиск. Предаваха протеста срещу евтаназията, който, със свито сърце отбеляза Данс, вече беше взел на прицел майка й. Един от протестиращите държеше кръста.

Усили звука. Репортерът питаше Фиск дали наистина е призовал за смъртно наказание на лекарите, извършващи аборти, както твърди „Чилтън Рипорт“. Мъжът впери леден, пресметлив поглед в обектива и обясни, че либералната медия е изопачила думите му.

Спомни си цитата в „Чилтън Рипорт“. Призивът за смъртно наказание звучеше съвсем категорично. Почуди се дали Чилтън ще реагира.

Намали звука на телевизора. В Бюрото си имаха достатъчно проблеми с медиите. Чрез информатори, изтекла информация и всякакви други магически начини за сдобиване с подробности по криминалните случаи журналистите бяха научили и раздухали историята за кръстовете, оставяни от гимназист като прелюдия към убийство. Линиите на Бюрото прегряха от обаждания за „Убиецът с маската“, „Уеб-убиец“ и „Убиецът с кръстовете“ (макар Травис да не бе успял да убие жертвите си и в случая да нямаше директно замесени сайтове).

Телефоните звъняха непрекъснато. Дори любителят на публични изяви Овърби заприлича, както остроумно и нехайно се изрази Ти Джей, „на плачеща Овърба“.

Катрин Данс завъртя стола и се взря през прозореца към разкривения дънер, започнал живота си като отделни дървета, слели се постепенно в един по-силен, двоен ствол. Тя често съзерцаваше възлестия чвор точно пред стъклото като някаква форма на медитация.

Сега обаче нямаше време за размисли. Обади се на Питър Бенингтън за резултатите от анализа на втория кръст и уликите, събрани в дома на Кели Морган.

Розите край втория кръст бяха овързани със същия материал, използван в цветарския магазин до работното място на Травис, но нищо повече. Парченцето, което Майкъл О’Нийл беше откъснал от сивия пуловер с качулка в дома на семейство Бригам, се беше оказал почти идентичен с открития край втория кръст. Късчето кафява хартия от гората, посочена им от Кен Пфистър, беше от опаковка бонбони М&М — Катрин знаеше, че Травис ги купува. Зърното, намерено на местопрестъплението, се оказа овес, използван в „Бейгъл Експрес“ за направата на специален вид гевреци. В дома на Кели Морган момчето не беше оставило никакви следи или отпечатъци, освен листо от цвят на роза, което съвпадаше с букета до втория кръст.

Маската беше ръчно изработена, но лепилото, хартията и мастилото бяха най-обикновени и следователно не можеха да се проследят.

Химикалът, използван при опита за убийство на Кели Морган, беше хлорин — гибелна субстанция, позната още от Първата световна война.

— Приятелка на Кейтлин спомена, че го е купил от неонацистки сайт — обясни Данс на Бенингтън.

— Съмнявам се — отвърна шефът на лабораторията. — По-скоро го е взел от нечия кухня.

— Какво?

— Използвал е домашни препарати за почистване. — Специалистът уточни, че трябват само няколко прости съставки, налични във всяка бакалия и супермаркет. — Но не намерихме шишета или бутилки, които да ни подскажат точния източник.

Нищо на местопрестъплението или около него не подсказваше къде се крие момчето.

— Дейвид намина преди малко край къщата ти.

Данс се поколеба.

— Дейвид…

— Рейнолдс. Работи при криминалистите.

Ясно — младият, напорист полицай.

— Събра клоните от задния ти двор. Но още не сме определили дали са оставени умишлено, или е съвпадение. Рейнолдс каза, че не открил други следи.

— Ранобуден е, аз поех в седем.

— Допреди два месеца пишеше глоби за превишена скорост, а сега май е хвърлил око на моето място — през смях обясни Бенингтън.

Данс му благодари и се сбогуваха.

Вгледа се безпомощно в снимката на маската. Изглеждаше ужасно — жестоко и страшно. Данс взе телефона и се обади в болницата. Представи се. Попита как е Кели Морган. „Без промяна“, уведоми я медицинската сестра. Все още била в кома. Вероятно щяла да оживее, но не се знаело кога ще дойде в съзнание и дали няма да остане инвалид.

Катрин Данс остави слушалката с въздишка.

И се ядоса.

Грабна пак телефона, намери номера в бележника си и занатиска яростно бутоните.

Ти Джей забеляза настървението, потупа Джон Боулинг по ръката и прошепна:

— Олеле!

Джеймс Чилтън отговори при третото позвъняване.

— Катрин Данс е. От Бюрото по разследване.

Кратка пауза. Чилтън явно си спомни коя е… и се зачуди защо го безпокои отново.

— Здравейте, агент Данс. Разбрах за новия случай.

— По същество, господин Чилтън. Спасихме жертвата — гимназистка — проследявайки псевдонима й. Отне ни много време и усилия да разберем самоличността и адреса й. Пристигнахме в дома й половин час преди да умре. Спасихме я, но е в кома и може да не се възстанови.

— Наистина съжалявам.

— По всичко личи, че нападенията ще продължат. — Данс му каза за откраднатите букети.

— Дванайсет? — смая се той.

— Няма да спре, докато не си разчисти сметките с всички, които са го нападали в блога. Пак ще ви помоля да ни дадете интернет адресите на участниците във форума.

— Отказвам.

По дяволите! Данс се разтрепери от гняв.

— Ако го направя, ще злоупотребя с доверието им. Не мога да предам читателите си.

Старата песен…

— Вижте… — измърмори Катрин.

— Изслушайте ме, агент Данс… Запишете си името на хоста ми — „Сентрал Калифорния Интернет Сървисис“. В Сан Хосе. — Той й продиктува адреса и телефонния номер.

— Ще им позвъня да им съобщя, че не възразявам да ви дадат адресите на всички, писали в блога. Но не отговарям, ако поискат съдебна заповед. Това си е тяхна работа.

Данс замълча. Не беше запозната с техническата страна, но той явно се беше съгласил да изпълни молбата й, спасявайки същевременно журналистическата си чест.

— Благодаря.

Затвори телефона и подвикна на Боулинг:

— Май имаме шанс да узнаем интернет адресите.

— Какво?

— Чилтън си промени мнението.

— Страхотно! — усмихна се той като момченце, сдобило се с билети за важен футболен мач.

Данс изчака малко и се обади на компанията в Сан Хосе. Съмняваше се, че Чилтън е разговарял с тях и ще й предоставят информацията без съдебна битка. За нейна изненада обаче представителят на компанията каза:

— О, току-що се чух с господин Чилтън. Приготвих адресите, които ви трябват. Ще ви ги изпратим.

С широка усмивка Данс продиктува имейл адреса си.

— Тръгнаха. През няколко часа ще проверявам блога и ще ви пращам новите адреси.

— Спасявате им живота… буквално.

— Става дума за онова момче, което си разчиства сметките, нали? — мрачно попита мъжът. — Сатанистът? Наистина ли са открили биологични оръжия в шкафчето му?

„Божичко!“ — рече си Данс. Слуховете се разпространяваха по-бързо от горски пожар.

— Засега нямаме точна представа — както винаги неангажиращо отбеляза тя.

След няколко минути компютърът й сигнализира за нов имейл.

— Ето ги — каза на Боулинг.

Той се изправи и застана зад нея. Наведе се, подпрял ръка на облегалката на стола й. Усети деликатния аромат на афтършейв. Приятно.

— Добре. Това, разбира се, са компютърни адреси. Трябва да се свържем с всички интернет доставчици и да разберем имената и истинските координати. Веднага се заемам.

Данс принтира списъка с около трийсет адреса и му го подаде. Той се върна в своя ъгъл на леговището и седна пред компютъра си.

— Май се добрахме до нещо, шефе. — Ти Джей разпращаше снимки на маската из уебсайтовете и блоговете и питаше дали на някого му говори нещо. Прокара ръка през къдравата си червена коса и продължи: — Похвали ме.

— Какво откри?

— Маската прилича на герой от компютърна игра. Кетцал.

— Какво?

— Така се казва. Демон е. Очите му пускат лъчи, с които изпепелява хората. Издава само стенания, понеже някой му е зашил устните.

— Значи си разчиства сметките с онези, които могат да общуват.

— Не съм му правил психоанализа, шефе — каза Ти Джей.

— Честен, както винаги — усмихна се Данс.

— Играта — продължи той — се казва „Дименшън Куест“.

— МОРИ — обяви Боулинг, без да откъсва поглед от компютърния екран.

— Какво?

— Мултиплеърна онлайн ролева игра. Наричам ги морита. А „Дименшън Куест“ е най-популярната.

— Ще ни помогне ли?

— Не знам. Ще видим, когато влезем в компютъра на Травис.

Допадна й увереността му — „когато“, а не „ако“. Облегна се назад, взе телефона и се обади на майка си. Тя пак не вдигна.

Накрая набра баща си.

— Здрасти, Кейти.

— Как е мама, татко? Не ми се обажда.

— О… — поколеба се той. — Притеснена е, разбира се. Май с никого не й се говори.

Данс си спомни колко дълго разговаря Еди със сестра й Бетси вчера.

— Нещо ново от Шийди?

— Не. Каза, че прави проучване.

— Татко, мама не е казала нищо, когато са я арестували, нали?

— На полицаите?

— Или на Харпър, прокурора?

— Не.

— Добре.

Прииска й се да го помоли да й даде майка й. Но нямаше да понесе отказа. Затова ведро продължи:

— Нали ще дойдете на вечеря днес?

Той я увери, че непременно ще дойдат, макар в тона му да усети несигурност.

— Обичам те, татко. Предай поздрави на мама.

— Чао, Кейти.

Данс се взира в телефона няколко минути. После се отправи към кабинета на шефа. Влезе, без да почука.

Овърби тъкмо оставяше слушалката. Кимна към телефона.

— Някакъв резултат от уликите в дома на Кели Морган? Нещо за веществото? Обадиха се от новинарския канал.

Катрин затвори вратата. Овърби я изгледа неспокойно.

— Не е биологично оръжие, Чарлс. Слухове са.

Тя изреди новите насоки — маската, щатското возило, информацията от Кейтлин Гарднър, че Травис обича крайбрежието, препаратите за почистване.

— И Чилтън съдейства. Даде ни интернет адресите на участниците във форума.

— Добре.

Телефонът на Овърби иззвъня. Той го погледна, но остави асистентката да вдигне.

— Знаеше ли, че се канят да арестуват майка ми, Чарлс?

— Аз… не, разбира се — примигна той.

— Какво ти каза Харпър?

— Че проверява натовареността на Бюрото — отбранително избъбри той. — Както ти казах вчера.

Не можа да разбере дали лъже. И знаеше защо — нарушаваше първото правило в кинесиката: „Не действай емоционално“. Затова не можеше да определи дали шефът я е предал.

— Преглеждал е папките да провери дали съм променила нещо в случая „Милър“.

— Не ме е уведомил.

Напрежението растеше.

Ала Овърби го разсея с усмивка:

— Не се безпокой, Катрин. Ще се поровят и ще прекратят разследването. Няма от какво да се притесняваш.

Дали знаеше нещо?

— Защо смяташ така, Чарлс? — нетърпеливо попита тя.

— Защото е невинна, естествено — изненадано отвърна той. — Майка ти не би наранила никого. И ти го знаеш.

Данс се върна в „Женското крило“. Влезе в кабинета на агент Кони Рамирес — ниска, пищна жена с латиноамериканско потекло с черна като катран коса. Четирийсет и една годишната Рамирес беше най-поддържаната жена в местното управление и един от най-тачените агенти в Бюрото. Предлагаха й високи постове в щабквартирата на Бюрото в Сакраменто — от ФБР също се опитваха да я привлекат, но родът й беше пуснал дълбоки корени тук (предците й бяха местни фермери) и никой не можеше да я откъсне от родната земя. Бюрото на агент Рамирес беше съвсем различно от нейното — подредено и безупречно чисто. По стените имаше доста снимки, но най-големите бяха на децата й — три изпънати като пружини момчета — и на Рамирес и съпруга й.

— Здрасти, Кони.

— Как е майка ти?

— Можеш да си представиш.

— Ама че глупост са измислили — каза тя с едва доловим мелодичен акцент.

— Всъщност дойдох да те моля за услуга. Голяма.

— Каквото е по силите ми. Знаеш.

— Наех Шийди.

— А, трепачът на ченгета!

— Но ми трябват някои подробности. Помолих Хенри да разгледам списъка с посетители в болницата от деня, когато Хуан умря, но той твърдо отказа.

— Как така? Нали сте приятели?

— Харпър го е наплашил.

— Искаш да опитам аз? — разбиращо закима Рамирес.

— Ако може.

— Ще поема натам веднага, щом разпитам този свидетел. — Тя почука по папката с документи за нашумелия случай с наркотици.

— Нямаш равна.

— Представям си как бих се чувствала на твое място. Ще отида в болницата и ще стисна Харпър за гушата.

Заплашителният тон на Рамирес извика усмивка по лицето на Данс. Запъти се към кабинета си. Телефонът й иззвъня. Видя надписа „Шерифство“. Надяваше се да е О’Нийл.

Не беше. Полицаят се представи и продължи:

— Агент Данс, опасявам се, че имам лоша новина.

18.

Джеймс Чилтън отдъхваше от кръстоносния поход срещу корупцията и пороците.

Помагаше на приятел да се нанесе в новия си дом.

След разговора с полицая от шерифството Катрин Данс се обади у Чилтън и Патриша я упъти към това скромно, бежово калифорнийско ранчо в покрайнините на Монтерей. Данс паркира до товарния камион, извади слушалките от ушите си и слезе от колата.

Потен, в джинси и тениска, Чилтън тътреше голям фотьойл по стъпалата пред къщата. Мъж с шорти и памучно поло мъкнеше купчина кашони. Табела в предния двор съобщаваше: „Продадено“.

Чилтън слезе по стъпалата и тръгна към алеята, оградена с бордюр и саксии с цветя. Приближи се до Данс, избърса чело и кимна извинително към прашната си длан.

— Пат ми се обади, агент Данс. Пак ли има проблем с интернет адресите?

— Не. Получихме ги. Благодаря. Идвам за друго.

Мъжът с полото застана до Чилтън, измервайки Данс с дружелюбен, любопитен поглед.

Чилтън го представи. Казваше се Доналд Хокън.

Прозвуча й познато. После си спомни, че го е срещала в блога на Чилтън в рубриката „На домашния фронт“. Раздел „Лични новини“. Чилтън съобщаваше, че Хокън се връща в Монтерей след престой в Сан Диего.

— Ден за пренасяне — каза тя.

— Агент Данс разследва случая, свързан с форума на „Чилтън Рипорт“ — обясни блогърът.

Хокън — с поддържана фигура и приятен загар — кимна съчувствено.

— От новините научих, че още едно момиче е пострадало.

Тя само поклати глава, както винаги нащрек да не даде излишна информация дори пред загрижени граждани.

Блогърът обясни, че семействата са били много близки допреди няколко години. Жените им организирали събирания, мъжете редовно ходели на голф — на анемичното игрище в Пасифик Гроув и при по-специални случаи, на „Пебъл Бийч“. Преди три години Хокън се преместил в Сан Диего, но наскоро се оженил повторно, решил да продаде компанията си и да се върне.

— Ще ми отделите ли минута-две? — попита Данс.

Хокън се запъти към камиона, а Чилтън и Катрин — към служебната й „Краун Виктория“. Чилтън застана очаквателно, задъхан от пренасянето.

— Току-що ми се обадиха от шерифството. Патрулните полицаи да открили нов кръст. С днешна дата.

— О, не! А Травис?

— Нямаме представа къде е. Изчезна. И вероятно е въоръжен.

— Чух — сбърчи чело Чилтън. — Откъде е взел оръжието?

— Откраднал го от баща си.

— Миналата година атакувах поддръжниците на Втората поправка — ядосано рече блогърът. — И получих безброй заплахи.

— Господин Чилтън, искам да спрете блога — нареди Данс.

— Какво?

— Докато го заловим.

Той се изсмя, сякаш е предложила нещо невъзможно.

— Абсурд!

— Чели ли сте коментарите?

— Чета ги, разбира се. Нали аз поддържам блога.

— Стават все по-злостни. Да не насъскваме допълнително Травис.

— Отказвам категорично. Няма да ме принудите да замълча.

— Но Травис избира имената на жертвите от блога. Разучава ги, разбира страховете, слабите им места. И къде живеят.

— Хората не бива да дават лична информация в публични сайтове. Посветил съм цяла рубрика на тази тема.

— Но те го правят. — Данс се опитваше да не издава отчаянието си. — Моля ви за съдействие.

— Съдействах ви. Но повече не мога да направя.

— Няма да е фатално, ако спрете за няколко дни.

— А ако не го намерите?

— Пак ще пуснете блога.

— Или ще дойдете да молите за още неща.

— Поне блокирайте личните коментари. Така няма да има нови участници под заплаха. Ще ни улесни много.

— Репресиите не водят до нищо добро — измърмори той, като я гледаше в очите. Мисионерът отново се обади.

Катрин Данс заряза стратегията на Боулинг да ласкае егото на Чилтън.

— Бива те по лозунгите: „Свобода“, „Истина“, „Не на репресиите“ — ядосано рече. — Но това момче се опитва да убива. Господи, да бъдем реалисти! Да не политизираме проблема.

— Работата ми е да давам гласност на общественото мнение — спокойно я прекъсна той. — Първата поправка… Сега ще ми напомниш, че си била репортерка и си сътрудничила на полицията. Но има разлика. Зависела си от големите пари, от рекламодателите, от онези, които са държали в джоба си шефовете ти. Аз не съм длъжен на никого.

— Не те моля да престанеш да пишеш за престъпленията. Следвай каузата си. Просто не приемай лични коментари. И без това никой не борави с факти. Само дрънкат. И половината от приказките са лъжи. Слухове, брътвежи.

— И няма значение какво мислят? — попита той; не беше ядосан, всъщност спорът сякаш му доставяше удоволствие. — Мненията им са безсмислени? Само образованите и интелигентните — и умерените — имат право да коментират? Е, добре дошла в новия свят на журналистиката, агент Данс. Светът на свободния обмен на идеи. На дневен ред вече не са големите вестници и маститите публицисти. А хората. Не, няма да спра блога и няма да прекратя форумите. — Чилтън погледна към Хокън, който сваляше друг фотьойл от камиона. — А сега ме извини.

И той се отправи към камиона като мъченик, крачещ към кладата, но защитил с пламенно слово каузата, в която, макар и единствен, вярва горещо.

Като всички на полуострова — поне на възраст над шест и с достъп до медиите — Линдън Стрикланд беше чувал за случая с крайпътните кръстове.

И като повечето читатели на „Чилтън Рипорт“ беше ядосан.

Четирийсет и една годишният адвокат слезе от колата и заключи вратите. Както обикновено смяташе по обяд да потича по пътеката край Севънтийн Майл Драйв — живописното шосе, свързващо Пасифик Гроув и Кармел, виещо се край вилите на звезди и крупни бизнесмени и игрището за голф „Пебъл Бийч“.

Дочу шума от строежа на новата магистрала, която щеше да прекосява полята източно от Салинас. Напредваха бързо. Стрикланд представляваше неколцина дребни собственици, чиято собственост бе отнета в името на новото шосе. Съдеше щата и могъщата „Авери Кънстракшън“, изправен срещу цялата им армада адвокати. Съвсем логично изгуби делото миналата седмица. Но съдията върна за доразглеждане жалбата на клиентите му срещу събарянето на домовете им. Водещата адвокатска кантора на ответника побесня от временното отлагане.

Линдън Стрикланд, от друга страна, беше на седмото небе.

Мъглата ставаше все по-плътна и в хладния ден пътеката беше изцяло на негово разположение.

Ядосан.

Стрикланд четеше коментарите на участниците във форума на „Чилтън Рипорт“. Травис Бригам беше смахнато момче, издигнало в култ убийците от Колумбийския университет и Вирджинския технически институт, дебнеше момичетата нощем, беше правил опит да удуши брат си Сами и го увредил психически, беше блъснал умишлено в скалата колата на съученичката си при някакъв налудничав ритуал и беше убил две момичета.

Как, по дяволите, всички са пропуснали сигналите за опасност, които момчето е излъчвало? Родителите му, учителите… приятелите.

От маската, която видя сутринта в интернет, още го полазваха тръпки. По гърба му пробяга хлад.

Убиецът с маската…

И сега момчето се разхождаше необезпокоявано из Монтерей и си разчистваше сметките с всички, нападнали го в блога.

Стрикланд четеше редовно „Чилтън Рипорт“. По някои теми не беше съгласен с Чилтън, но блогърът винаги действаше разумно и аргументираше солидно, интелигентно позицията си. Макар да се противопоставяше на абортите например, написа коментар срещу смахнатия Фиск, призовал прекъсващите бременност лекари да бъдат убивани. Стрикланд често представляваше „Планирано майчинство“ и други фондации, подкрепящи правото на избор, и остана впечатлен от балансираните му възгледи.

Блогърът критикуваше и проекта за пречистване на морска вода. Адвокатът споделяше мнението му и се бе срещнал с потенциален клиент — екологична организация, която искаше да заведе дело за забрана на завода. Стрикланд написа и коментар в подкрепа на блогъра.

Тичешком заизкачва хълма — най-трудната отсечка от трасето. Оттам нататък пътеката се спускаше надолу. Изпотен, с разтуптяно сърце… той беше въодушевен от издръжливостта си.

Малко преди върха на хълма нещо привлече погледа му. Червено петно край пътеката и суматоха край него. Какво ли ставаше? Спря хронометъра и закрачи бавно през камъните, където беше забелязал аленото петно, изпъкващо ярко върху песъчливата почва, осеяна с кафяви и зелени треви.

Сърцето му заудря силно в гърдите — този път не от умора, а от страх. Веднага се сети за Травис Бригам. Но момчето набелязваше само онези, които го нападаха в интернет. Той не беше писал нищо за него.

Спокойно.

Все пак извади телефона си, готов при нужда да набере 911.

Присви очи и застина. Какво беше това, по дяволите?

— Мамка му — промърмори.

На земята бяха разхвърлени парчета месо, обградени от листа от рози. Три огромни, грозни птици — навярно лешояди — разкъсваха трескаво и лакомо месото. Наблизо се въргаляше окървавен кокал. Няколко врани го кълвяха предпазливо, откъсваха парченца и се оттегляха.

Стрикланд се взря, приведен напред, и забеляза още нещо в центъра.

Не!… В песъчливата почва беше забит кръст.

Разбра, че Травис Бригам е наоколо. С биещо като чук сърце адвокатът огледа храстите, дърветата и дюните. Можеше да се крие навсякъде. Нямаше никакво значение, че не е написал нито дума за момчето.

Линдън Стрикланд се сети за зловещата маска, запечатала се в съзнанието му като емблема на нападателя. Той се обърна и се втурна надолу по пътеката.

Беше изминал десетина крачки, когато някой изскочи от храстите и се затича бързо след него.

19.

Джон Боулинг седеше на скърцащия диван в кабинета на Данс. Навил ръкавите на раираната си тъмносиня риза, той не откъсваше очи от принтираните страници от блога на Чилтън, докато двата му телефона звъняха едновременно. Издирваше координатите и имената на хората, чиито адреси им бяха предоставили от хостинг компанията в Сан Хосе.

Притиснал самсунга си между ухото и рамото, Боулинг надраска набързо нещо и извика:

— Намерих още един. СексиГърл е Кимбърли Ранкин, форест Стрийт 128, Пасифик Гроув.

Данс си записа данните и се обади да предупреди момичето и родителите му за опасността, да го убеди да не пуска коментари в „Чилтън Рипорт“ и да го помоли да обясни същото на приятелите си.

Какво ще кажеш, Чилтън?

Боулинг се взираше в компютърния екран. Данс забеляза, че се е намръщил.

— Какво има? — попита.

— Първите коментари в рубриката за крайпътните кръстове са от местни — съученици и жители на полуострова. Сега се включват от цялата страна, дори от други държави. Хора, които нямат представа къде се намира Монтерей, да не говорим какво се е случило и кой е Травис. Нападат го като оси — и него, и полицията, задето не е разследвала инцидента. Нахвърлят се и върху Бюрото.

— Пишат срещу нас?

— Да. Някой съобщава, че агент от Бюрото е разпитвал Травис в дома му, но не го е задържал.

— Откъде са разбрали, че с Майкъл ходихме там?

Той махна към компютъра.

— Природата на звяра. Информацията се разпространява. Навсякъде. Варшава, Буенос Айрес, Нова Зеландия.

Катрин се върна към доклада на криминалистите за последния кръст, открит край опустяло шосе в рядко населената северна част на Монтерей. Никакви свидетели. И почти никакви нови улики. Едно нещо обаче можеше да се окаже полезно. В пробите от почвата бяха открили пясък, нетипичен за района, където беше намерен кръстът. Не можеха обаче да го свържат с конкретно място.

Докато четеше, една мисъл не й даваше покой — коя беше следващата жертва?

Кога се канеше да нападне Травис?

И какъв ли ужасен метод смяташе да използва? Явно залагаше на бавната смърт, сякаш да компенсира дългото мъчение, на което го подлагаха виртуалните му нападатели.

— Още едно име — подвикна Боулинг и го продиктува на Данс.

— Благодаря — усмихна му се тя.

— Дължиш ми почетна значка.

Професорът пак сведе глава над записките си, измърморвайки тихо нещо. Въображението я подвеждаше или наистина го чу да добавя почти негласно: „Или вечеря“?

Реши, че фантазира. И грабна телефона.

— Това са всички засега — отпусна се назад Боулинг.

— Другите не са местни или адресите им не могат да се проследят. Щом ние не можем, и Травис няма да ги открие.

Той се протегна.

— Нетипичен работен ден за университетски преподавател, нали? — попита Данс.

— Определено. — Боулинг я погледна. — А за служител на реда?

— Хмм… също.

— Това е добра новина.

Телефонът й иззвъня. Тя забеляза, че я търсят от вътрешен номер.

— Здрасти, Ти Джей.

— Шефе… — Както често се случваше напоследък, от насмешливия тон на младия агент нямаше и помен. — Чу ли?

Сърцето й затуптя по-бързо, когато забеляза Майкъл О’Нийл на местопрестъплението.

— Здрасти! Мислех, че съм те изгубила за каузата.

Долови как той леко се сепна. После отвърна:

— Жонглирам с две дини под една мишница. Но това тук — кимна към разлюляната от вятъра полицейска лента — е с предимство.

— Благодаря.

Джон Боулинг се приближи. Катрин го беше помолила да я придружи. Смяташе, че може да й помогне. Най-вече да обсъдят положението, ако Майкъл О’Нийл го няма.

— Как е станало? — попита тя.

— Подредил малък декор да го уплаши. — О’Нийл кимна нагоре към пътеката. — После го догонил и го застрелял.

Стори й се, че Майкъл спести някои подробности заради Боулинг.

— Къде е?

— На десетина метра оттук — посочи инспекторът.

Трупът не се виждаше.

О’Нийл ги поведе по пътеката. След стотина крачки нагоре по възвишението забелязаха къса пътечка, отвеждаща към просека сред дърветата. Минаха под жълтата лента и видяха рози, разпръснати около вкопан в песъчливата почва кръст. Наоколо се търкаляха късове месо. Един кокал. Различиха кървави петна и следи от птици — вероятно лешояди и врани.

— Криминалистите казват, че месото е животинско — обясни О’Нийл. — Навярно говеждо, купено е от магазин. Предполагам, че убитият е тичал по пътеката, забелязал е суматохата и е дошъл да види какво става. Уплашил се е и е избягал. Травис го е настигнал по средата на пътеката.

— Как се казва жертвата?

— Линдън Стрикланд. Адвокат. Живее наблизо.

— Почакай — присви очи Данс. — Стрикланд… Май беше писал нещо в блога.

Боулинг отвори раницата си и извади дузина разпечатки.

— Да. Но не в рубриката за крайпътните кръстове. Написал е коментар на статията за завода за пречистване на морска вода. Подкрепя Чилтън.

Подаде й принтираното копие:

— Откъде е разбрал Травис, че Стрикланд ще се появи тук? Мястото е безлюдно — недоумяваше Данс.

— Това са пътеки за джогинг. Обзалагам се, че Стрикланд е споменал в някой форум колко обича да тича тук.

Споделяме твърде много информация онлайн. Твърде много.

— Но защо го е убил?

Боулинг сякаш обмисляше нещо.

— Какво има, Джон? — попита Данс.

— Само идея, но… нали помниш, че Травис е маниак на компютърните игри?

Катрин обясни на О’Нийл, че Травис обича мултиплеърните ролеви игри онлайн.

— Един от аспектите на тези игри е развитието. Героят набира сили, завоеванията му се увеличават. Иначе няма начин да успееш… С оглед на този класически модел, смятам, че Травис увеличава обхвата на потенциалните си мишени. Първо бяха хора, нападнали го директно в блога. Сега включва всички, които подкрепят Чилтън, дори коментарите им да нямат връзка в рубриката за крайпътните кръстове.

Боулинг сведе очи към късовете месо и следите от птиците по песъчливата почва.

— Броят на потенциалните жертви се увеличава неимоверно. Заплашените са стотици. Ще прегледам адресите на всички, написали макар и бегло благосклонни коментари за Чилтън.

Лошите новини нямаха край.

— Сега ще огледаме тялото, Джон — каза Данс. — Върни се в колата.

— Разбира се.

Боулинг прие с облекчение вестта, че не се налага да участва в това.

Данс и О’Нийл закрачиха през дюните към мястото, където лежеше убитият.

— Как върви случаят с контейнера?

— Напредваме — усмихна се уморено Майкъл. — „Вътрешна сигурност“, ФБР, митниците… всички се включиха. Как казват… човек се издига до нивото на собственото си нещастие? Понякога ми се иска пак да седя в патрулка и да пиша глоби.

— „Ниво на компетентност“ — поправи го Данс. — И всъщност ще ти писне да попълваш талони.

— Така е.

След кратка пауза О’Нийл попита:

— Как е майка ти?

Пак този въпрос. Тя се накани да си лепне фалшива усмивка, но си спомни с кого разговаря. Понижи глас:

— Не ми се обажда, Майкъл. Когато намериха Пфистър и втория кръст, аз веднага си тръгнах от съда. Нищо не й казах. Обидена е. Знам.

— Нае й адвокат — един от най-добрите на полуострова. И той я освободи под гаранция, нали?

— Да.

— Направила си всичко възможно. Не се притеснявай. Може би просто не иска да те ангажира. Заради случая с Травис.

— Може би.

— Но не го вярваш. Убедена си, че ти е сърдита. И смята, че си я предала — засмя се Майкъл.

Тя вдигна рамене. Спомни си как като беше малка, строгата жена ставаше студена и недостъпна и при най-малката пакост. Не само на шега баща й наричаше Еди „сержанта“.

— Майки и дъщери — проточи О’Нийл, сякаш прочел мислите й.

Данс кимна на хората от съдебна медицина, които поставяха зелен чувал до тялото, фотографът тъкмо беше приключил. Стрикланд лежеше по корем в окървавено спортно облекло. Беше прострелян отзад. Веднъж в гърба и веднъж в главата.

— Открихме това. — Един от медиците запретна дрехата. Върху гърба на мъжа беше издълбано грубо копие на лице, напомнящо маската. Кетцал, демонът от „Дименшън Куест“. Ето какво се въздържаше да спомене О’Нийл пред Боулинг.

— След като е умрял? — попита Данс.

— Да.

— Свидетели?

— Не — отвърна полицаят от шерифството. — Работниците, които строят новата магистрала на половин километър оттук, са чули изстрелите. Те се обадиха. Но никой не е видял нищо.

— Не открихме почти никакви следи, сър — подвикна един от криминалистите.

О’Нийл кимна и с Данс се запътиха към колите си.

Катрин забеляза Боулинг до аудито. Стоеше със скръстени ръце и изправени рамене. Несъмнен сигнал за напрежение. И как иначе край място, където е имало убийство.

— Благодаря, че дойде, Джон — каза му тя. — Не беше длъжен. Но се нуждаех от мнението ти.

— Разбира се — отвърна той стоически.

Данс се почуди дали някога е попадал на местопрестъпление.

Телефонът й иззвъня. Видя името и номера на Чарлс Овърби. Беше му съобщила за убийството. Сега се налагаше да дава обяснения, че жертвата не е подлагала Травис на виртуален тормоз, а е невинен страничен наблюдател. Хората щяха да изпаднат в още по-голяма паника.

— Здравей, Чарлс.

— На местопрестъплението ли си, Катрин?

— Да, изглежда…

— Хванахте ли момчето?

— Не. Но…

— Добре. По-късно ще ми разкажеш подробностите. Възникна проблем. Връщай се незабавно.

20.

— Това значи е Катрин Данс. — Голяма длан обхвана нейната, задържа я колкото изисква етикетът и я пусна.

Стори й се странно. Не постави акцента върху показателното местоимение, както се полага, фразата прозвуча по-скоро като констатация. Това е агентът.

Или — това е столът.

Тя обаче прекъсна този ред на мисли, понеже кинесиката не беше приоритет в момента — мъжът не беше заподозрян, а както се оказа, приближен на шефа на Бюрото. Приличният на захванал се с политика ръгбист Хамилтън Ройс работеше в кабинета на главния прокурор в Сакраменто. Когато и двамата седнаха — бяха в кабинета на Чарлс Овърби, Ройс обясни, че е омбудсман.

Данс погледна към Овърби. Примигвайки към Ройс — или от страхопочитание, или от любопитство, а най-вероятно и от двете — той не даде допълнителна информация за поста или мисията на посетителя.

Данс още не беше простила нехайството на шефа си, съдействал неволно — или съзнателно — на тайната операция на Харпър в архива на Бюрото.

Защото е невинна, разбира се. Майка ти не би наранила никого. И ти го знаеш…

Данс се съсредоточи върху Ройс.

— В Сакраменто чуваме добри неща за теб. Разбрах, че владееш до съвършенство езика на тялото.

Широкоплещестият петдесетинагодишен мъж с тъмна, пригладена назад коса носеше едноцветен костюм само с един нюанс по-тъмен от военноморска униформа.

— Следовател съм — вдигна рамене тя. — Просто използвам кинесиката повече от другите.

— Ето, Чарлс започна да омаловажава постиженията си. Прав беше.

Данс се усмихна предпазливо и се запита какво ли всъщност е казал Овърби и колко предпазлив е бил в похвалите или критиките. Повишенията не се раздаваха ей така, естествено. Лицето на шефа й остана безизразно. Колко трудно е да живееш в несигурност.

— Значи само с поглед можеш да разбереш какво си мисля? — жизнерадостно попита Ройс. — Според начина, по който държа ръцете си, накъде гледам, дали се червя или не. Всичко издава тайните ми.

— Малко по-сложно е — ведро отвърна тя.

— Аха.

Всъщност Данс вече го беше преценила донякъде. Определи го като мисловен, сетивен екстроверт. И вероятно макиавелиевски тип лъжец. Затова се държеше предпазливо.

— Е, наистина чуваме добри неща за теб. За онзи случай в началото на месеца… лудия убиец на полуострова. Сложна работа. Но ти успя да закопчаеш престъпника.

— Извадихме късмет.

— Не, не — намеси се бързо Овърби. — Никакъв късмет. Тя го надхитри.

Катрин осъзна, че думата „късмет“ звучи критично спрямо нея самата, Бюрото и Овърби.

— А ти с какво точно се занимаваш, Хамилтън? — не смяташе да използва официалното „господин“ в подобна ситуация.

— О, момче за всичко. Миротворец. Когато щатските агенции, губернаторът, събранието, дори съдът, срещат проблеми, аз се намесвам, анализирам и пиша доклад — обясни той с усмивка. — Много доклади. Надявам се, че някой ги чете. Човек никога не знае.

Много уклончив отговор. Данс си погледна часовника. За разлика от Овърби Ройс забеляза жеста. Това й беше целта.

— Хамилтън е тук във връзка със случая „Чилтън“ — уточни Овърби, погледна към мъжа от Сакраменто за одобрение, после отново насочи поглед към Данс и нареди: — Запознай ни накратко.

— Разбира се, Чарлс — сухо рече тя, отбелязвайки си наум и тона, и фразата „случая Чилтън“. Тя го наричаше „случая с крайпътните кръстове“. Или „случая Травис Бригам“. Вече имаше представа защо е дошъл Хамилтън Ройс.

Данс съобщи за новата жертва — Линдън Стрикланд, обясни как е убит и какво е участието му в блога на Чилтън.

— Значи увеличава обсега на потенциалните жертви? — намръщи се Ройс.

— Така мислим. Да.

— Улики?

— Има. Не много. И нищо не подсказва къде се укрива Травис. Издирват го полицаи от пътния патрул и от шерифството. — Поклати глава. — Няма кой знае какъв напредък. Той не шофира — придвижва се с колело. И не се появява на публични места. Консултантът ни смята, че използва техники от онлайн игрите.

— Кой е консултантът?

— Джон Боулинг. Професор от университета в Санта Крус. Помага ни много.

— При това доброволно, без хонорар — допълни Овърби.

— А каква по-точно е ролята на блога в цялата картина? — попита Ройс.

— Някои коментари са подтикнали момчето към насилие. Станало е жертва на виртуален тормоз.

— И е превъртяло.

— Правим всичко възможно да го открием — намеси се Овърби. — Полуостровът е малък.

Ройс нищо не каза. Но Данс четеше по съсредоточения му поглед, че анализира положението и го пригажда към собствените си цели.

Които най-сетне сподели:

— Катрин, в Сакраменто са обезпокоени от случая. Всички нервничат. Замесени са тийнейджъри, компютри, сайтове. И оръжие. Паралелът с Вирджинския и Колумбийския университет се налага от само себе си… Очевидно колорадските момчета са му кумири.

— Слухове. Не знаем дали е вярно. Написал го е някой в блога, който може и да не го познава.

Веждите му подскочиха, устните му потръпнаха — Данс разбра, че току-що е паднала в ръцете му. С хора като Хамилтън Ройс никога не е ясно дали всички карти са на масата, или играеш покер.

— Този блог… Разговарях с прокурора. Притесняваме се, че докато хората продължават да коментират, седим върху буре с барут. Прав ли съм? Нещо като лавина е. Е, прекалих с метафорите, но схващаш идеята… Дали няма да е по-добре да затворим блога?

— Всъщност вече помолих Чилтън да го спре.

— Нима? — учуди се Овърби.

— И какво каза той?

— Отказа, позовавайки се на свобода на словото.

— Та това е нищо и никакъв блог — изсумтя Ройс. — Не е „Кроникъл“ или „Уол Стрийт Джърнъл“.

— Той не смята така. Разговаряха ли с него от кабинета на прокурора?

— Не. Ако молбата дойде от Сакраменто, може да нарочи нас. И информацията ще изтече към вестниците и телевизията. Репресии. Цензура. И критиките ще компрометират губернатора, конгресмени… Не, няма как.

— Е, Чилтън отказа — повтори Данс.

— Просто се питах — бавно подхвана Ройс с вперени в Катрин очи — дали не разполагаме с нещо, което да ни помогне да го убедим?

— Тоягата или моркова? — бързо попита тя.

Той се засмя. Острият й ум явно го впечатляваше.

— От чутото излиза, че е неподкупен, тоест — морковът отпада.

Данс беше опитала и знаеше, че е прав. Но Чилтън не изглеждаше и податлив на заплахи. Всъщност беше по-скоро от хората, които им се наслаждават. И ги описват в блога си.

Освен това, макар да не харесваше Чилтън и да го смяташе за арогантен и самонадеян — не й харесваше идеята да използва наученото по време на разследването за сплашване. Във всеки случай можеше честно да отговори:

— Не съм открила нищо. Самият Джеймс Чилтън е несъществена част от случая. Той дори не е споменавал момчето. И е изтрил името му. Рубриката „Крайпътни кръстове“ критикува полицията и транспортния отдел. Читателите са се нахвърлили върху Травис.

— Значи не разполагаме с нищо нередно, което да използваме.

Използваме. Ама че странно подбираше думите този човек!

— Не.

— Лошо.

Ройс изглеждаше разочарован. И Овърби го забеляза и нареди:

— Продължавай да търсиш, Катрин.

— Е… — отсече тя. — Работим денонощно да намерим момчето, Чарлс.

— Разбира се. Естествено. Но между другото… — Овърби не довърши.

— Какво? — рязко попита Данс. Гневът от случая с Робърт Харпър изплува на повърхността.

„Внимавай“ — мислено се предупреди.

Овърби изкриви устни в някакво подобие на усмивка.

— Между другото… за всички ще бъде добре, ако Чилтън спре блога. И за нас, и за Сакраменто. Да не говорим за потенциалните жертви, които са коментирали там.

— Точно така — съгласи се Ройс. — Безпокоим се за жертвите.

Сигурно. Но прокуратурата се притесняваше и от обществения натиск, че не прави всичко, за да спре убиеца.

За да приключи разговора и да се върне към работата, Катрин се съгласи:

— Ще те уведомя, ако открия нещо, което бихме могли да използваме, Чарлс.

Ройс примижа. Овърби изобщо не долови иронията и се усмихна.

— Добре.

Телефонът й изжужа. Имаше съобщение. Прочете го, ахна тихо и погледна към Овърби.

— Какво има? — попита Ройс.

— Току-що са нападнали Чилтън. Трябва да вървя.

21.

Данс влезе забързано в спешното отделение на болница „Монтерей Бей“.

Ти Джей стоеше смутен в центъра на фоайето.

— Здрасти, шефе! — с облекчение въздъхна.

— Как е той?

— Ще се оправи.

— Заловихте ли Травис?

— Не го е нападнало момчето.

Двойната врата към спешното отделение се отвори и Джеймс Чилтън се появи с лепенка на лицето.

— Той ме нападна! — посочи Чилтън седналия до прозореца набит мъж със зачервено лице.

До него стоеше едър полицай. Чилтън махна с ръка към него и отсече:

— Арестувай го!

Мъжът скочи.

— Той! Той е за затвора!

— Седнете, господин Брубейкър — изръмжа полицаят.

Мъжът се поколеба, изпепели с поглед Чилтън и се отпусна на стола.

Полицаят обясни на Данс положението. Преди половин час Арнолд Брубейкър придружавал проучвателен екип до мястото на бъдещия завод за пречистване на морска вода. Сварил Чилтън да снима тамошната фауна. Опитал се да му отнеме камерата и го съборил на земята. Хората от екипа извикали полиция.

Данс прецени, че раната не е сериозна.

Чилтън обаче беше побеснял.

— Този мъж погубва полуострова. Унищожава природните ни ресурси. Нашата флора и фауна. Да не говорим, че осквернява погребалните полета на олоните.

Индианците от племето олони бяха първите обитатели на тази част от Калифорния.

— Ние няма да строим върху племенните земи! — изкрещя Брубейкър. — Това са слухове. Пълни лъжи!

— Но движението в района…

— И инвестираме милиони да осигурим нови местообитания на животинската популация, и…

— Млъкнете и двамата! — сряза ги Данс.

Чилтън обаче не можеше да се спре:

— Счупи ми камерата! Като нацистите!

— Джеймс — с хладна усмивка отвърна Брубейкър, — ти пръв наруши закона, като нахлу в частна собственост. И това е нацистки похват, не смяташ ли?

— Имам право да оповестявам кой унищожава ресурсите ни.

— А аз…

— Стига! — извика им Катрин.

Замълчаха, докато Данс уточняваше подробностите с полицая. Накрая тя се обърна към Чилтън:

— Влязъл си в частна собственост. Това е престъпление.

— Аз…

— Тихо! А вие, господин Брубейкър, сте нападнали господин Чилтън — също незаконно, ако нарушителят не ви заплашва физически. Трябвало е просто да извикате полиция.

Брубейкър кимна гневно. Изглеждаше разочарован, че Чилтън се е отървал само с наранена буза. Превръзката беше прекалено малка.

— Провиненията ви са дребни. Ако подадете жалби, ще трябва да ви задържа. И двамата. Единият за нахлуване в частна собственост, другия — за физическа разправа и побой. Е?

— Но той… — захленчи със зачервено лице Брубейкър.

— Е? — със зловещо спокойствие повтори Катрин. Тонът й го накара да замлъкне незабавно.

— Добре — намръщено кимна Чилтън.

Най-сетне с изписано по лицето разочарование Брубейкър измърмори:

— Добре. Така да бъде. Но не е честно! Цяла година по седем дни седмично работя да ликвидирам наводненията… А той си седи в кабинета и ме критикува, без дори да си направи труда да провери фактите. Хората четат писанията му и ги приемат за чиста монета. И как да се противопоставя? Да си направя блог? Откъде време? — Брубейкър въздъхна драматично и се отправи към главния вход.

Когато изчезна от погледите им, Чилтън каза на Данс:

— Не строи завода от добро сърце, а за да прави пари. И съм анализирал фактите. Знам…

Замълча, забелязал мрачното й изражение.

— Джеймс. Навярно не си чул новината. Травис Бригам уби Линдън Стрикланд.

Чилтън застина.

— Линдън Стрикланд? Адвокатът? Сигурна ли си?

— Опасявам се.

Блогърът закова поглед в зелено-белите плочки по пода, чисти, но износени от подметките и токчетата на стотици угрижени пациенти и роднини.

— Линдън… Но той коментира в рубриката за завода за пречистване на морска вода, не в „Крайпътни кръстове“. Не е нападал Травис. Някой друг го е убил. Линдън има доста врагове. Винаги поемаше проблемни клаузи.

— Уликите сочат единствено към Травис.

— Но защо?

— Вероятно защото те е защитил. Макар и в друга рубрика. Смятаме, че Травис разширява обсега на потенциалните мишени.

Чилтън замълча мрачно. Накрая каза:

— Просто защото е написал нещо в моя подкрепа?

— И това ме навежда на мисъл, която ме измъчва от известно време — кимна Данс. — Че Травис може да те е набелязал.

— Но какви сметки има да разчиства с мен? Аз не съм казал нищо срещу него?

— Убил е твой съмишленик. А оттук следва, че те е взел на прицел.

— Наистина ли?

— Не бива да си затваряме очите.

— Но семейството ми…

— Наредих пред къщата ти да дежури патрулка на шерифството.

— Благодаря… благодаря. Ще предупредя Пат и момчетата да внимават.

— Добре ли си? — кимна Данс към превръзката.

— Дреболия.

— Да те закарам ли у дома?

— Пат идва да ме вземе.

Тя погледна навън.

— И, за бога, остави Брубейкър на мира.

— А знаеш ли как ще се отрази заводът му на околната среда — присви очи Чилтън. — После замълча и вдигна примирено ръце. — Добре де, добре, няма да се навъртам там.

— Благодаря.

Катрин излезе и включи телефона си. Иззвъня след трийсет секунди. Беше Майкъл О’Нийл. С облекчение видя номера му върху екрана.

— Здрасти!

— Току-що чух за нападението срещу Чилтън.

— Нищо му няма — успокои го Данс и му разказа какво се е случило.

— Незаконно проникване в частна собственост. Типично в негов стил. Криминалистите обработват събраните от местопрестъплението улики. Наредих им да побързат. Но засега няма нищо полезно.

— Благодаря.

Данс понижи глас и му предаде разговора с Хамилтън Ройс.

— Страхотно. Много готвачи — загоряла манджа.

— Ще ми се тях да напъхам в тенджерата — измърмори Данс. — И да пусна газта докрай.

— Този Ройс иска да спре блога значи?

— Да. Доколкото разбирам, е притеснен от обществения отзвук.

— Почти ми дожаля за Чилтън — каза О’Нийл.

— Изкарай десет минути край него и ще си промениш мнението.

Инспекторът се изсмя.

— Аз смятах да ти звъня за друго, Майк. Поканих мама и татко на вечеря. Мама има нужда от подкрепа. Ще се радвам да дойдеш… С Ан и децата.

— Ще опитам — след кратка пауза отвърна О’Нийл. — Затънал съм до гуша в случая с контейнера. А Ан замина за Сан Франциско. Някаква галерия ще прави изложба с фотографиите й.

— Така ли? Чудесно!

Данс си спомни дочутото от разговора му с Ан вчера, когато се канеха да закусват след срещата с Ърни Сийболд. Мнението й за съпругата на О’Нийл беше противоречиво, но фотографският й талант беше безспорен.

Сбогува се с Майкъл и се отправи към колата, изваждайки слушалките. Нуждаеше се от ободряваща музика. Прегледа записите, колебаейки се между келтски и латиноамерикански ритми. Телефонът й пак иззвъня. Беше Джонатан Боулинг.

— Здрасти.

— Всички в Бюрото обсъждат новината за Чилтън. Какво стана? Добре ли е той?

Данс му разказа. Боулинг се зарадва, че никой не е пострадал, но по гласа му личеше, че се е обадил за друго. Попита я:

— Близо ли си до Бюрото, Катрин?

— Не смятах да се връщам. Трябва да взема децата и да поработя малко вкъщи. — Не сподели, че иска да избегне Овърби и Хамилтън Ройс. — Защо?

— Няколко неща. Направих списък с поддръжниците на Чилтън, писали в блога. Добрата новина е, че не са много. Логично. В блоговете са по-активни несъгласните.

— Изпрати ми списъка и ще започна да им се обаждам от къщи. Друго?

— Ще разкодираме компютъра на Травис до час-два.

— Нима? Чудесно! — Тифани — или Бамби — явно е добра хакерка.

— Ще копирам диска му на отделен драйв. Мислех, че ще искаш да го разгледаш.

— И още как! — Хрумна й нещо. — Имаш ли планове за вечерта?

— Не, отложих мечтата да си купя котка, докато приключа с вас.

— Донеси компютъра у дома. Поканила съм мама, татко и неколцина приятели.

— Разбира се.

Продиктува му адреса и затвори.

Застанала до колата в паркинга пред болницата, тя забеляза няколко медицински сестри и санитари да си тръгват. Всички вперваха погледи в нея.

Данс позна един-двама и им се усмихна. Кимнаха й в отговор, но хладно и сдържано. Мислеха си навярно: „Ето я дъщерята на Еди, която май е извършила убийство.“

22.

— Аз ще нося покупките — обяви Маги, когато спирачките на джипа изскърцаха пред къщата.

Напоследък момичето се бореше за независимост. Грабна най-големия пакет. Бяха общо четири. След като взе децата от Мартин, тримата се отбиха в „Сейфуей“ да напазаруват. Ако всички поканени дойдеха, гостите щяха да са около дузина плюс няколко подрастващи с вълчи апетит.

Наклонен под тежестта на двата пакета, понесени с една ръка — за да поддържа авторитета на по-голям брат — Уес попита майка си:

— Кога ще дойде баба?

— След малко надявам се… Но може и да се откаже.

— Не, обеща да дойде.

— Тя… — Данс се усмихна объркано. — Говори ли с нея?

— Да, обади ми се през деня.

— И на мен — додаде Маги.

Значи Еди се беше обаждала на децата да ги увери, че е добре. Но страните на Данс пламнаха. Защо не беше позвънила и на нея?

Внесоха пакетите вътре.

Тя влезе в спалнята си. Патси я следваше по петите.

Погледна към сейфа с пистолета. Травис набелязваше нови мишени и знаеше, че тя е по петите му. И от ума й не излизаше заплахата — кръстът в задния й двор снощи. Реши да не оставя оръжието. Предпазлива както винаги обаче — заради децата, го заключи за няколко минути, докато вземе душ. Бързо свали дрехите си и се вмъкна под горещата струя в неуспешен опит да отмие напрежението от деня.

Сложи си джинси и широка блуза, за да прикрива пистолета, пъхнат в колана. После се запъти към кухнята.

Нахрани кучетата и разреши спора как да бъдат разпределени домашните задължения. Постара се да не повишава тон — децата още бяха притеснени от инцидента в болницата вчера. Маги щеше да разопакова продуктите, а Уес да подреди къщата, преди да дойдат гостите. За кой ли път се учуди колко разхвърляна и претрупана изглежда къщата, макар обитателите й да бяха само трима.

Спомни си — както често се случваше — времето, когато бяха четирима. И се вгледа в сватбената снимка. Бил Свенсън, преждевременно побелял, строен и с ведра усмивка, гледаше право в обектива, обгърнал раменете й.

Данс включи компютъра и докладва в имейл до Овърби инцидента в болницата.

Не беше в настроение да разговаря с него.

После изчете имейла на Боулинг с имената на хората, писали благосклонни коментари в блога на Чилтън през последните няколко месеца. Седемнайсет.

Можеше да е и по-зле.

След това се зае да издирва телефонните номера на живеещите в района и да им се обажда да ги предупреди. Изтърпя критиките им — някои невъздържани — заради неспособността на Бюрото и полицията да заловят Травис Бригам.

Прегледа и днешните съобщения в „Чилтън Рипорт“. Към почти всички рубрики имаше нови коментари. Последните участници във форумите за преподобния Фиск и завода за пречистване на морска вода приемаха насериозно мисията си — и все по-разгорещено. Но писанията им отстъпваха на злостните коментари в „Крайпътни кръстове“. Повечето коментатори се нахвърляха безмилостно както срещу Травис, така и един срещу друг.

Някои използваха странен правопис, други настояваха за повече информация, посланията на трети бяха заплашителни. Данс четеше внимателно — току-виж нещо й подскажеше къде се крие момчето или кого се кани да нападне. Дали Травис не се включваше също във форума, прикрит зад често срещания псевдоним „анонимен“? Накрая реши, че разковничето й убягва. Катрин Данс, майстор в разгадаването на говоримото слово, не успяваше да разбули смущаващо безмълвните викове и недоволства.

Отказа се и затвори блога.

Пристигна имейл от Майкъл О’Нийл. Съобщаваше й неприятна новина — изслушването на клаузата с имунитета на Дж. Доу беше отложено за петък. Прокурорът Ърни Сийболд смяташе за лош знак готовността на съдията да обслужва стремежа на защитата към протакане. Данс се намръщи, недоволна, че О’Нийл не й се обади да я уведоми лично по телефона. Не споменаваше и дали с децата ще дойдат на вечеря.

Данс се захвана с подготовката. Не я биваше много в кухнята и не го криеше. Но знаеше в кои магазини предлагат най-вкусната готова храна, така че вечерята щеше да е на ниво.

Заслушана в звука от видеоиграта на Уес и в пианото на Маги, тя се взря към задния двор. В ума й изплува изражението, с което майка й я проследи вчера следобед, когато тръгваше да разпитва свидетеля, открил втория кръст.

Майка ти ще разбере.

Не, няма…

Докато отваряше кутиите със зелен фасул, салата „Цезар“, сьомга и препечени картофи, Данс си припомни как преди три седмици Еди седеше в кухнята й и разказваше за Хуан Милър. С болка в очите майка й сподели какво й прошепнал полицаят.

Убий ме…

Звънецът я откъсна от тревожните мисли.

Предположи кой е — приятелите и роднините просто изкачваха стъпалата на верандата и влизаха в кухнята, без да чукат и да звънят. Отвори вратата. Беше Джон Боулинг — с познатата ведра усмивка, понесъл малък пакет и голямо куфарче за лаптоп. Носеше черни джинси и тъмна раирана риза.

— Привет!

Той кимна и я последва към кухнята.

Кучетата заподскачаха около него. Боулинг се наведе и ги прегърна.

— Долу, момчета! — изкомандва Катрин.

Подхвърли няколко бисквити през задната врата и кучетата се спуснаха по стъпалата на верандата към двора.

Боулинг се изправи, избърса лице и се засмя. Бръкна в плика.

— Донесох захар.

— Захар?

— В две версии — ферментирала.

Той измъкна бутилка бяло вино.

— Страхотно.

— И печена. — Появи се торба със сладки. — Спомних си как ги гледаше вчера, когато асистентката ти се опитваше да ме угоява.

— Много си наблюдателен — засмя се Данс. — От теб ще излезе добър експерт по кинесика. Трябва да внимаваме.

— Искам да ти покажа нещо! — със светнали очи настоя Боулинг. — Къде да седнем?

Поведе го към дневната, където той извади поредния лаптоп. Изглеждаше огромен и с непозната марка.

— Ърв успя! — обясни й.

— Ърв?

— Ървинг Уеплър — приятелчето, за което ти споменах. Докторант е при нас.

Не била значи Бамби или Тиф.

— Всичко от лаптопа на Травис е качено тук.

Професорът започна да пише. За секунда екранът оживя. Данс не знаеше, че компютрите могат да реагират толкова бързо.

В другата стая Мег изсвири фалшива нота.

— Съжалявам — сбърчи чело Данс.

— Ми диез — каза Боулинг, без да вдига поглед от екрана.

— Музикант ли си? — учуди се Катрин.

— Не, не. Но имам добър слух. Вроден. Но не знам какво да правя с него. Нямам музикален талант. Не съм като теб.

— Като мен? — Не му беше разказвала за хобито си.

— Реших да те проверя — вдигна рамене той. — Не очаквах, че в „Гугъл“ ще се появиш повече пъти като любител на автентичната музика, отколкото като ченге… О, разрешена ли е тази дума?

— Засега не я броят за политически некоректна.

Данс му разказа, че е неуспяла кънтрипевица, намерила утеха в уебсайта, който поддържаше с Мартин Кристенсен — „Американ Тюнз“, име, заимствано от хита на Пол Саймън от седемдесетте. Сайтът беше спасително въже за Данс, чиято работа понякога я захвърляше в особено мрачни полета. Само музиката й помагаше да изплува от съзнанията на престъпниците, които преследваше.

Обясни му, че е по-скоро фолклорист. Най-известният беше Алан Ломакс — обикалял девствените кътчета на Америка и събирал традиционна музика за Библиотеката на Конгреса в средата на XX век. Данс също пътуваше из страната да събира музика, макар и не Ломаксовите маунтин, блус и блуграс. Днешният американски фолк се състоеше от африкански ритми, афропоп, латино, източноиндийски и азиатски мотиви.

„Американ Тюнз“ помагаше на музикантите да запазят авторските си права, предлагаше музиката им в интернет чрез заплащане и им предоставяше събраните средства.

Боулинг изглеждаше наистина заинтригуван. И той обикаляше из страната два или три пъти годишно. Навремето бил запален по алпинизма, но се отказал.

— Гравитацията — заключи той — е непреодолима. — После кимна към стаята, откъдето долиташе музиката: — Сина или дъщерята?

— Дъщерята. Единствените струни, които синът ми познава, са на ракетата за тенис.

— Добра е.

— Благодаря — гордо каза Данс.

Правеше всичко възможно да стимулира Маги. Репетираха заедно и я водеше на уроци по пиано и рецитали.

Боулинг написа нещо и на екрана се появи многоцветна страница. Внезапно езикът на тялото му рязко се промени. Данс забеляза, че се взира над рамото й — към вратата.

След секунда на лицето му грейна усмивка.

— Здрасти. Аз съм Джон. Работя с майка ти.

Нахлупила наопаки бейзболна шапка, Меги стоеше на прага.

— Здрасти — отвърна тя.

— Вкъщи не се стои с шапка — напомни й майка й.

Маги я свали и се запъти право към Боулинг.

— Аз съм Маги.

Протегна му ръка без капчица неудобство.

— Добро ръкостискане — похвали я професорът. — И добре се справяш с пианото.

— Занимаваш ли се с музика? — усмихна се момичето.

— С дискове и даунлоуди. Дотам.

Данс вдигна поглед и не се учуди на появата на дванайсетгодишния Уес. Стоеше облегнат на рамката на вратата. И не се усмихваше.

Сърцето й подскочи. След смъртта на баща му той се мръщеше на всички мъже, с които общуваше Данс — смяташе, както й обясни терапевтът, че заплашват семейството и проявяват неуважение към паметта на баща му. Одобряваше единствено Майкъл О’Нийл — отчасти понеже полицаят беше женен и не представляваше опасност.

Отношението на момчето я притесняваше. От две години беше вдовица и понякога копнееше за романтична връзка. Искаше да излиза, да се среща с мъже. Така беше добре и за децата. Но когато излизаше, Уес беше мрачен и кисел. Часове наред го уверяваше, че поставя него и сестра му на първо място. Дни наред планираше как да му представи мъжа, с когото се среща. Понякога направо му заявяваше, че няма да търпи никакви капризи. Нищо не проработваше. Още повече, че враждебността му към последния й потенциален партньор се оказа доста по-основателна от собствената й преценка. След този случай реши да изслушва мнението на децата си и да обръща внимание на реакциите им.

Махна с ръка на Уес да дойде. Той се приближи.

— Това е господин Боулинг.

— Здрасти, Уес.

— Здрасти.

Уес протегна ръка — както винаги малко срамежливо.

Данс се накани да обясни, че Боулинг й помага в работата, за да избегне неловката ситуация, но преди да отвори уста, очите на Уес светнаха.

— Готино! „Дименшън Куест“! — възкликна момчето, вперило поглед в компютърния екран.

Данс зърна забележителната графика на заглавната страница на играта, която Боулинг явно беше извадил от компютъра на Травис.

— „Дименшън Куест“ ли играехте? — удивено попита Уес.

— Не, не, просто исках да покажа нещо на майка ти. Знаеш ли какво е мултиплеърна ролева игра, Уес?

— Има си хас — отвърна той.

— Уес… — промърмори Данс.

— Исках да кажа… да, разбира се. Тя не обича да казвам „има си хас“.

— Играеш ли „Дименшън Куест“? — усмихна се Боулинг. — Не съм много запознат с нея.

— Не, прекалено е магьосническа. Повече харесвам „Тринити“.

— О, божичко! — възкликна Боулинг с детинско удивление. При това неподправено. — Графиката няма равна. — Обърна се към Данс и уточни: — Научна фантастика.

Що за обяснение?

— Тоест?

— Като в „Междузвездни войни“, мамо.

— Аха… и Артър Кларк.

— Този пък кой е? — извъртя очи към тавана Уес.

— Все не уцелвам сравненията.

— Но за „Тринити“ трябва много RAM и добра видеокарта. Иначе… — Уес сбърчи нос. — Иначе засича. Тъкмо се каниш да стреляш с лазера и… екранът застива. Лоша работа.

— Моят RAM е петица, а видеокартата — четворка — похвали се Боулинг.

— Нее! — Уес се престори, че припада. — Колко готино! Ами паметта?

— Две Т.

— Няма начин! Два терабайта!

Данс се усмихна с облекчение, че напрежението се стопи като с магическа пръчка. Но все пак се намеси:

— Никога не съм те виждала да играеш „Тринити“, Уес. Не е качена на компютъра ни, нали?

Наблюдаваше зорко какво играят децата и уебсайтовете, които посещават. Но нямаше как да ги следи през цялото време.

— Не, ти не даваш — отвърна синът й. — Играя при Мартин.

— С близнаците? — удиви се Данс. Децата на Мартин Кристенсен и Стивън Кахил бяха по-малки от нейните.

— Мамо! — засмя се Уес и уточни: — Със Стив. Той има всички кодове. Ясно. Стив, който се определяше като недорасъл хлапак, поддържаше технически „Американ Тюнз“.

— Има ли насилие? — обърна се Катрин към Боулинг.

Професорът и момчето се спогледаха заговорнически.

— Е? — настоя тя.

— Не точно — отвърна Уес.

— Какво означава това?

— Е, можеш да вдигнеш във въздуха цяла планета — обясни Боулинг.

— Но не е кърваво — допълни Уес.

— Става — увери я професорът. — Не е като „Резидънт Ивъл“ или „Менхънт“.

— Да, там може да нарежеш човек с трион — съгласи се Уес.

— Какво? — ужаси се Данс. — Играл ли си ги?

— Не! — възмути се момчето малко преувеличено. — Били Соджак ги играе. От училището. Той ни разказва.

— Стой далеч от такива забавления.

— Добре де. Но пък… — Уес хвърли поглед към Боулинг — не е задължително да използваш трион.

— Не искам да играеш тази игра. Или другите, които господин Боулинг спомена — забрани Данс с най-строгия си тон.

— Добре. Спокойно, мамо.

— Обещаваш ли?

— Да.

Поредното споглеждане с Боулинг — „Какво да се прави… такава си е.“

После двамата се впуснаха в обсъждане на други игри и технически въпроси, по които Данс бе абсолютно некомпетентна. Но се зарадва. Боулинг, разбира се, не бе потенциален романтичен партньор, но тя изпита облекчение, че поне тази вечер — която се очертаваше достатъчно напрегната — конфликтите са й спестени. Той не говореше снизходително на момчето и не се опитваше да го впечатли. Приличаха на връстници от различни епохи и явно се забавляваха.

Маги се почувства пренебрегната и се намеси:

— Имате ли деца, господин Боулинг?

— Маги — прекъсна я Данс, — не се задават лични въпроси, когато току-що си се запознала с някого.

— Всичко е наред… Нямам деца, Маги.

Момичето кимна сериозно. Катрин долови, че въпросът е повдигнат не в търсене на нови приятелчета в игрите. Маги всъщност се интересуваше дали Боулинг е женен. Тя се стремеше да омъжи майка си повече и от Мериелън Кресбах в Бюрото (при условие, че на сватбата ще е „почетен гост“, а не старомодната шаферка — дъщеря й отрано проявяваше независимост).

От кухнята долетяха гласове. Еди и Стюарт бяха пристигнали. Влязоха вътре и се присъединиха към компанията.

— Бабо! — втурна се Маги към тях. — Как си?

Еди искрено се усмихна — или почти, прецени Данс. Уес също изтича към нея с облекчение. Макар напоследък да пестеше прегръдките за мама, момчето уви ръце около баба си и силно я притисна. То бе приело по-присърце инцидента в болницата.

— Кейти — подхвана баща й, — как намираш време и да готвиш при гонитбите с престъпници?

— Е, някой трябва да готви — усмихна се тя и хвърли поглед към пазарските торби от „Сейфуей“, натъпкани до кофата за боклук.

Данс прегърна майка си.

— Как си?

— Добре, скъпа.

Скъпа… Лош знак. Но все пак беше дошла. Това беше важното.

Еди заразказва на децата как току-що гледала телевизионна програма за цялостно преустройство на дома. Майка й умееше да вдъхва увереност и вместо да обсъжда директно случилото се в болницата — което само щеше да ги разтревожи повече — тя успокои децата, заговаряйки за странични теми.

Данс представи Джон Боулинг на родителите си.

— Аз съм наемен работник — обясни той. — Катрин направи грешка да поиска съвет от мен и сега не може да се отърве.

Заговориха за Санта Крус, където живееше професорът, откога е тук и къде преподава. Боулинг прояви интерес към работата на Стюарт в аквариума в Монтерей Бей — оказа се, че често го посещава, а наскоро завел и племенниците си.

— И аз съм преподавал — каза Стюарт. — В университета се чувствах отлично. Изследвам основно акулите.

Джонатан се засмя.

Наляха си по чаша — първо от бутилката с бяло вино на Боулинг.

Боулинг обаче явно усети промяната в атмосферата, извини се и се захвана с компютъра.

— Не ям, преди да съм си написал домашното. Ще се видим пак след малко.

Взе компютъра и излезе от стаята.

— Приятен младеж — каза Еди.

— Много ни помага. Благодарение на него спасихме втората жертва. — Данс отвори хладилника да прибере виното. Вълнението най-сетне изплува на повърхността и тя измърмори: — Извинявай, че си тръгнах от съда толкова набързо, мамо. Бяха открили нов кръст. Трябваше да разпитам свидетеля.

— Всичко е наред, Кейти. Сигурна съм, че е било спешно. — В гласа й нямаше ирония. — И онзи клетник. Линдън Стрикланд, адвокатът. Беше известна личност.

— Така е.

Данс забеляза смяната на темата.

— Май съдеше щата. Защитава правата на потребителите.

— Обади ли се Шийди, мамо?

— Тази вечер не ми се говори за това, Кейти — примигна майка й.

— Добре — съгласи се набързо Данс като скастрено дете. — Както искаш.

— Майкъл ще дойде ли?

— Ако успее. Ан е в Сан Франциско, та той отговаря за децата. И работи по друг голям случай.

— Е, да се надяваме, че ще успее. А как е Ан? — хладно попита Еди. Според нея майчинските инстинкти на Ан доближаваха критичния минимум. А пропуските в това отношение според Еди граничеха с престъпление.

Данс отново се запита дали Майк ще дойде.

— Говори ли с Бетси? — попита майка си.

— Да, пристига тази събота.

— Ще ми гостува.

— Ако няма да те затрудни.

— Че защо да ме затрудни?

— Може да си заета — отвърна майка й. — С този случай. Нали ти е приоритет. А сега, Кейти, иди при приятеля си. С Маги ще се справим. Маги, ела да ми помагаш в кухнята.

— Идвам, бабо!

— Стю е донесъл диск с филм. Смята, че Уес ще го хареса. Спортни гафове. Хайде, момчета, пуснете го!

Съпругът й веднага долови сигнала и се запъти към телевизора.

Данс се помая безпомощно с отпуснати ръце. Изпрати с поглед майка си и излезе.

Боулинг се беше настанил на нестабилна масичка на задната веранда. Огледа наоколо и отбеляза:

— Приятно е тук.

— Наричам го Палубата — засмя се Катрин. — С главно П.

Прекарваше много време тук — сама, с децата, кучетата или приятелите и роднините.

Сивата дървена конструкция, двайсет на трийсет крачки, издигната на няколко педи над земята, беше разположена по цялото протежение на къщата. Имаше много стари плетени столове и маси. Осветяваха ги малки коледни лампички, стенни лампи и полилеи в кехлибарени нюанси. По неравните дъски се крепяха още хладилник, чешма и няколко маси. Анемични растения в нащърбени глинени и висящи саксии с незнайна възраст съставляваха еклектичната декорация.

Често след работа Данс сварваше на Палубата колеги от Бюрото, патрулната полиция и шерифството да пият бира от прастария хладилник. Независимо дали си е у дома или не, желязното правило гласеше: не нарушавай спокойствието на децата и съня на семейството, не говори грубо и не влизай в къщата, ако не си поканен.

Данс обичаше Палубата, приютявала закуски, събирания и по-тържествени събития. Тук се бяха оженили.

Сивкавите износени греди помнеха и помена на съпруга й.

Данс се настани на плетения двоен диван до приведения над огромния лаптоп Боулинг. Той се озърна и каза:

— И аз имам веранда. Но ако твоята е Голямата мечка, моята е Малката мечка.

Данс се засмя на сравнението.

Боулинг кимна към компютъра — сигнал да запретнат ръкавите.

— Няма почти никаква информация за региона или за приятелите на Травис. Нетипично за компютър на тийнейджър. Реалният свят не играе съществена роля в живота на Травис. Повечето време прекарва във виртуалния — в уебсайтове, блогове и, разбира се, ролеви игри.

Данс се разочарова. Толкова усилия хвърлиха да проникнат в компютъра… а надеждите й, че той ще им помогне, не се оправдаха.

— Що се отнася до синтетичния свят, Травис обитава предимно „Дименшън Куест“ — кимна Боулинг към екрана. — Тя е най-популярната ролева игра в света. Играят я около дванайсет милиона души.

— Повече от населението на Ню Йорк.

Боулинг я описа като комбинация от „Властелина на пръстените“, „Междузвездни войни“ и „Втори живот“ — социалният интерактивен сайт, където си създаваш въображаема самоличност.

— Доколкото разбирам, в „Дименшън Куест“ е прекарвал между четири и десет часа ежедневно.

— Ежедневно?

— О, типично за участник в ролева игра! — усмихна се Боулинг. — Някои са по-зле. В реалния свят прилагат дванайсетстепенна програма „Дименшън Куест“, за да помогнат на хората да преодолеят пристрастеността си към играта.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Няма информация за любими места или приятели, но открих нещо, което може да ни свърши работа.

— Какво?

— Него.

— Кого?

— Травис.

Данс примигна, изчаквайки кулминацията на шегата. Но Джон Боулинг не се шегуваше.

— Намерил си го? Къде?

— В Етерия, фантастична страна в „Дименшън Куест“.

— Той е онлайн?

— Не сега, но преди малко беше.

— Можеш ли да разбереш къде е наистина?

— Няма начин. Няма как да го проследим. Обадих се на компанията — в Англия е — и разговарях с изпълнителните директори. Сървърите на „Дименшън Куест“ са в Индия и всяка секунда в играта се включват милиони.

— И щом компютърът му е при нас, значи използва на някой приятел? — попита Данс.

— Или е в клуб, или е откраднал лаптоп и се свързва безжично.

— Но когато е онлайн, знаем, че стои на едно място и имаме шанс да го намерим.

— На теория да — съгласи се той.

— Защо продължава да играе?

— Вече споменах — пристрастен е.

— Сигурен ли си, че е Травис? — кимна Данс към лаптопа.

— Няма кой друг да е. Влязох в папките му и открих списък с аватари, които е създал. Накарах неколцина студенти да влязат в играта и да ги потърсят. Днес Травис се включва и изключва на няколко пъти. Героят му се казва Страйкър. От категорията „гръмовержец“, тоест — воин. Убиец по-точно. Една от студентките ми — играла е няколко години „Дименшън Куест“ — го откри преди час. Скиташе се из полята и убиваше всеки срещнат. Наблюдавала го как убива цяло семейство. Мъже, жени, деца… Ограбвал труповете — намръщи се Боулинг.

— Това пък какво е?

— При тези игри, когато убиеш някого, той губи сили, точки и каквото там притежават. Но не умира завинаги. След няколко минути аватарите се съживяват. Но са немощни, докато отново не започнат да трупат мощ. Да обискираш трупа означава да изчакаш жертвата да се съживи и пак да я убиеш, докато е беззащитна. Смята се за недостойна постъпка и повечето играчи се въздържат. Все едно да убиеш ранен войник на бойното поле. Но Травис явно го прави редовно.

Част от този кошмарен свят се беше стоварил на земята, току под носовете им.

Боулинг потупа мобилния си телефон на колана.

— Ърв следи играта. Направи бот — автоматична компютърна програма — която му съобщава дали Травис е онлайн. Ще ми се обади веднага щом Травис се появи.

Данс надзърна през прозореца на кухнята и забеляза, че майка й стои, преплела пръсти.

— Мислех си — продължи Боулинг, — че няма как да го проследим, ала ако го открием онлайн и го наблюдаваме, може да научим нещо за него. Къде е, с кого общува.

— Как?

— Ще следим съобщенията му. Така комуникират играчите в „Дименшън Куест“… Но ще трябва да почакаме.

Боулинг се отпусна назад. Отпиха мълчаливо от чашите с вино.

— Мамо! — наруши тишината Уес.

Данс скочи и се отдръпна от Боулинг.

— Кога ще ядем?

— Когато дойдат Мартин и Стив.

Момчето се върна пред телевизора. Данс и Боулинг също влязоха вътре, понесли чашите си и компютъра. Професорът го прибра в куфарчето и грабна купа солени бисквитки от кухнята.

Отиде в дневната и предложи на Уес и Стю.

— Спешна помощ за повдигане на духа.

— Уха! — изкрещя момчето и напълни шепа. — Дядо, върни малко назад, та и господин Боулинг да види как пада скиорът.

Данс помогна на майка си и дъщеря си да подредят храната в големи подноси на широкия кухненски плот.

С Еди разговаряха за времето, кучетата, децата, Стюарт. След това минаха към аквариума и към други тривиални теми с една-единствена обща черта — че са безкрайно далеч от въпроса за ареста на Еди Данс.

Наблюдаваше как Уес, Боулинг и баща й седят в дневната и гледат спортното шоу. Засмяха се, когато един ръгбист залитна и налетя върху оператора. Взимаха си бисквитки от купата. Данс се усмихна на милата, успокояваща гледка.

После погледна към мобилния си телефон, разочарована, че Майкъл О’Нийл не се обажда.

Докато подреждаше масата на Палубата, пристигнаха и останалите гости — Мартин Кристенсен и съпругът й Стивън Кахил изкачиха стъпалата, следвани от деветгодишните им момчета. За радост на Уес и Маги бяха взели кафявото си кученце на име Рей.

Поздравиха топло Еди, избягвайки да споменават делото.

— Здрасти, приятелко — подвикна дългокосата Мартин на Данс, намигна й и й подаде опасно изкусителен домашно приготвен шоколадов кейк.

С Мартин се сближиха, когато тя се зае да извади Данс от летаргията на скръбта и да я върне към живота.

Сякаш я върна от виртуалния към реалния свят, помисли си Катрин.

Прегърна Стивън, който отиде в дневната при двамата мъже.

Възрастните пиха вино, докато децата разиграваха импровизирано кучешко шоу в двора. Рей определено беше репетирал и правеше, кръгчета около Патси и Дилан, заставаше на задни лапи и прескачаше пейките. Мартин обясни, че е звезда на курсовете за послушание и пъргавина.

Маги дойде и каза, че настоява да изпратят кучетата на училище.

— Ще видим — отвърна Данс.

Запалиха свещи, сложиха си пуловери и се настаниха около масата; блюдата вдигаха пара. Разговорите течаха гладко, лееше се вино. Уес забавляваше близнаците с вицове. Те се смееха не на остроумията, а понеже баткото им обръщаше внимание.

Еди се усмихваше на Мартин.

И за пръв път от два дни насам Катрин усети как мракът неусетно отстъпва.

Образите на Травис Бригам, Хамилтън Ройс, Джеймс Чилтън… и на Тъмният рицар — Робърт Харпър — избледняха и тя почувства, че може би все пак всичко ще си дойде на мястото.

Джон Боулинг се оказа добър събеседник и се вписа чудесно в компанията, макар допреди няколко часа да не познаваше никого. Със Стивън — компютърния програмист — намериха много общи теми, макар Уес непрекъснато да се намесваше в разговора.

Всички старателно избягваха да споменават проблема на Еди, тоест актуалните новини и политиката бяха в центъра на вниманието. Данс с удивление установи, че разговорът се завъртя около наболелите теми, споменати в блога на Чилтън — завода за пречистване на морска вода и магистралата до Салинас.

Стив, Мартин и Еди бяха противници на завода.

— Разбирам ви — намеси се Данс. — Но ние всички живеем тук отдавна. — Погледна към родителите си. — Не ви ли омръзна сушата?

Мартин изрази съмнение, че местните ще се възползват от извлечената в завода вода.

— Ще я продават на богатите градове в Аризона и Невада. Някой ще си напълни джобовете, а ние няма да видим и капчица.

После обсъдиха магистралата. Не бяха единодушни по тази тема.

— Ще улесни Бюрото и шерифството за случаите северно от Салинас. Но проблемът с цената…

— Какъв проблем? — прекъсна я Стив.

Изненада се, че всички я гледат недоумяващо. Разказа им прочетеното в „Чилтън Рипорт“ — блогърът бе разкрил вероятна злоупотреба със служебно положение.

— Не съм чула — обади се Мартин. — Следях темата за кръстовете и не съм обърнала внимание. Сега обаче ще го прегледам. — Тя се интересуваше много от политика. — Ще прочета рубриката в блога.

— Добре.

— Не се задълбочавам в блоговете — вдигна рамене Стив. — Следя само техническите.

Данс и Джон Боулинг се усмихнаха, припомняйки си разликата, която очерта между компютърно ориентираните и „военните“ блогъри.

След вечеря Данс помоли Маги да изсвири нещо.

Компанията се настани в дневната и напълниха отново чашите с вино. Боулинг седна в мекия фотьойл и пухкавия Рей побърза да скочи до него. Мартин се засмя — Рей приличаше на малко кълбо прежда.

Маги включи клавира и сериозно — като концертираща пианистка — седна и изсвири три мелодии от нотната си тетрадка — адаптирани откъси от Моцарт, Бетховен и Клементи. Справи се отлично.

Възнаградиха я с бурни аплодисменти и минаха на десерта — кейк, кафе и още вино.

Към девет и половина Мартин и Стив обявиха, че близнаците трябва да си лягат, и си тръгнаха с децата. Маги вече кроеше планове да запише Патси и Дилан в кучешкото училище на Рей.

— И ние трябва да вървим — усмихна се разсеяно Еди.

— Денят беше пълен с изненади.

— Останете още малко, мамо… Да изпием по още една чаша вино.

— Не, не. Изтощена съм, Кейти. Хайде, Стю. Да тръгваме.

Майка й я прегърна отнесено и мимолетното спокойствие се изпари.

— Обади ми се.

Катрин със свито сърце проследи как светлините на фаровете се стопяват в далечината. Каза на децата, че е време за лягане. Те пожелаха „лека нощ“ на Боулинг, професорът се ръкува усмихнато и с двамата и Данс ги изпрати да се измият.

След няколко минути Уес се появи с един диск. „Призрак в раковината“ — японска научнофантастична анимация.

— Заповядайте, господин Боулинг. Страхотен филм. Гледайте го, ако искате.

Данс се учуди, че Уес се държи толкова мило. Сигурно възприемаше Боулинг като неин сътрудник, а не като романтично увлечение. Но досега момчето се отнасяше резервирано и към колегите й.

— Благодаря, Уес. Писал съм статии за анимацията. Но тази не съм я гледал.

— Така ли?

— Да. Ще ти върна диска.

— Няма проблем. Лека нощ.

Момчето се оттегли в стаята си.

Останаха сами. Но само за секунда. Появи се и Маги, понесла своя подарък.

— Това са мои записи — подаде му тя диск в кутийка за бижута.

— Онези, за които ми спомена на вечеря? — попита Боулинг. — Когато господин Стоун се оригнал на фона на Моцарт?

— Да!

— За мен ли е?

— Разбира се. Имам милиони. Мама ги направи.

— Благодаря, Маги.

Момичето се изчерви. Рядко се случваше. Сбогува се и пое към стаята си.

— Не се налага да го записваш — пошепна му Данс.

— О, не. Напротив. Тя е великолепно дете.

Боулинг пъхна диска в компютърното си куфарче и огледа диска от Уес.

— Колко пъти си ги гледал? — сниши глас Данс.

— „Призрак в раковината“? Двайсет-трийсет пъти… и двете продължения. Така и не успях да ги улича в лъжа.

— Оценявам жеста ти. Означава много за него.

— Усетих, че е развълнуван.

— Изненадвам се, че нямаш деца. Личи си, че ги разбираш.

— Е, не стана. Но ако човек иска деца, не е зле да има и жена. А аз съм от онези мъже, с които трябва да си нащрек. Нали така казвате?

— Да си нащрек? Защо?

— Не излизай с мъж над четирийсетте, който не се е женил.

— В това отношение аз съм фаталистка.

— Просто не съм срещал жена, с която да поискам да заживея.

Данс забеляза потрепването на клепачите и леката промяна в тона. Реши да не се задълбочава.

— Ти си… — подхвана Боулинг и сведе очи към пръстена с перла на лявата й ръка.

— Аз съм вдовица — довърши Данс.

— О, съжалявам.

Тя кимна.

— Катастрофа — допълни, усещайки само лек повей от някогашната мъка.

— Ужасно.

Не спомена нищо повече за инцидента и съпруга си, просто защото вече не искаше да говори за миналото.

— Значи си заклет ерген, а?

— Май да. Е, думата е малко остаряла…

Данс се запъти към кухнята да донесе още вино. Машинално взе червеното — любимото на Майкъл О’Нийл, — но после си спомни, че Боулинг предпочита бяло. Напълни чашите до половина.

Поговориха за живота на полуострова, за колоездене из планините и пътешествия. Той често се мятал в стария пикап и поемал към някоя планина или щатски парк.

— Тази седмица смятам да покарам колело. Нещо нормално на острова на лудостта.

Разказа й по-подробно и за семейното събиране.

— В Напа?

— Да. — Повдигна насмешливо вежди. — Роднините ми са… как да кажа…

— Роднини…

— Улучи право в целта — засмя се той. — Двама здрави родители. Двама братя, с които що-годе се спогаждам, макар да се разбирам повече с децата им. Лели и чичовци. Ще се справя. Ще се лее вино, храна в изобилие… Ще гледаме залезите… но не дълго, слава богу. Най-много два.

Възцари се мълчание. Спокойно мълчание. Данс не усети нужда да го запълва.

Телефонът на Боулинг наруши тишината. Той погледна към екрана. Езикът на тялото му веднага нададе сигнал за тревога.

— Травис е онлайн. Да се залавяме за работа.

24.

Боулинг затрака по клавиатурата и заглавната страница на „Дименшън Куест“ изникна почти мигновено на екрана.

Отвори се прозорец с надпис: „Добре дошъл!“. Под него се появи рейтинг от организация с абревиатура ЕРСБ.

После с няколко уверени натискания на клавишите Боулинг ги въведе в Етерия.

Данс се почувства странно. Аватарите — фантастични създания, някои с човешки облик — скитаха из просека в гора с огромни дървета. Имената им бяха изписани в балони над главите. Повечето се биеха, но някои просто вървяха, тичаха или яздеха коне и други същества. Трети летяха във въздуха. Тя с изненада установи, че всички се движат плавно и израженията им са съвсем достоверни. Графиката беше забележителна, почти като на кино.

Затова и битките, и жестоките кръвопролития изглеждаха мъчителни като наяве.

Данс се напрегна, краката й затупкаха по пода — класически сигнал за стрес. Ахна, когато един воин обезглави друг точно пред погледите им.

— Истински хора ли ги управляват?

— Няколко са ГГ — генерирани герои, които играта сама създава. Но останалите са на хора в… навсякъде: Кейптаун, Мексико, Ню Йорк, Русия. Повечето играчи са мъже, но има и жени. И средната възраст не е малка. Основната група са тийнейджъри и младежи под трийсет, но има и възрастни. Играят и юноши, и зрели хора, черни, бели, инвалиди, атлети, адвокати, чистачи… В синтетичния свят можеш да бъдеш какъвто пожелаеш.

Друг воин уби с един замах противника си. Кръвта избухна като гейзер. Боулинг изсумтя.

— Но не са равнопоставени. Оцеляват най-отдадените на играта и най-силните, а силата добиват, като се борят и убиват. Порочен кръг. В буквалния смисъл на думата.

Данс почука по екрана и посочи жена на преден план, застанала с гръб към тях.

— Ти ли си това?

— Аватарът на една от студентките ми. Влизам през нейния акаунт.

Името над нея беше Грийнлийф.

— Ето го! — възкликна Боулинг. Двамата се приведоха към екрана и раменете им се докоснаха. Професорът сочеше аватара на Травис — Страйкър — на около стотина крачки от Грийнлийф.

Страйкър беше едър, мускулест мъж. Данс веднага забеляза, че докато другите аватари бяха брадати или с груби, обветрени лица, лицето на Страйкър беше гладко като на новородено бебе. Спомни си битката на момчето с акнето.

Можеш да бъдеш какъвто пожелаеш…

Страйкър — „гръмовержец“, както й беше обяснил Боулинг — явно имаше воинска слава. Другите го поглеждаха, обръщаха се и изчезваха. Неколцина го нападнаха — веднъж му се нахвърлиха двама едновременно. Той ги уби с един замах. Зашемети с лъч огромен аватар — трол или друго подобно чудовище. Тролът падна на земята, а Страйкър го прониза с нож в гърдите.

Данс ахна.

Страйкър се наведе и сякаш бръкна в тялото му.

— Какво прави?

— Мародерства. — Боулинг забеляза учудването й и уточни: — Всички го правят. В тялото навярно е скрито нещо ценно. И щом си победил, имаш право да се възползваш.

Ако това бяха уроците, научени от виртуалния свят, нищо чудно, че Травис беше започнал да убива. По-странно беше, че не е започнал по-рано.

Данс се питаше къде ли е момчето сега. Ползва безжичен интернет в „Старбъкс“, надянал качулка и с тъмни очила, за да не го разпознаят? На десет километра оттук? Или на един.

Не е в „Гейм Шед“. Със сигурност. Когато разбра, че се е отбивал там, нареди денонощно да наблюдават клуба.

Наблюдаваше как аватарът на Травис напада и с леснина убива дузина противници — жени, мъже и животни — и инстинктивно анализираше жестовете му.

Знаеше, разбира се, че компютърът контролира движенията и действията на Страйкър. Но все пак долавяше, че героят се движи по-достолепно и плавно от другите. По време на битка действаше пестеливо, за разлика от останалите. Изчакваше, отдръпваше се и нанасяше решителния удар, когато противникът му се дезориентираше. Няколко бързи удара, ножът се вдигаше и врагът падаше мъртъв. Страйкър оставаше нащрек, оглеждаше се наоколо.

Може би това подсказваше житейската стратегия на Травис. Планира внимателно нападенията, научава всичко възможно за жертвите и атакува светкавично.

Анализирайки езика на тялото на компютърния аватар, Данс си помисли колко странен е този случай.

— Искам да говоря с него.

— С Травис? Тоест — със Страйкър?

— Да. Приближи се.

— Не познавам добре командите — поколеба се Боулинг. — Но все пак ще опитам.

— Давай!

С помощта на клавиатурата той придвижи Грийнлийф към Страйкър, който ограбваше тялото на току-що убито създание.

Страйкър усети присъствието на аватара и скочи с вдигнат меч и броня. Очите на героя се вторачиха в тях от екрана с мрачен като на демона Кетцал поглед.

— Как да пратя съобщение?

Боулинг кликна върху бутон в дъното на екрана. Отвори се прозорец.

— Сега можеш да напишеш посланието. После натискаш „Изпрати“. Използвай съкращения и не прекалявай с правописа. Най-лесно е да заместваш някои букви с цифри.

Данс пое дълбоко дъх. Взря се в сякаш оживялото лице на убиеца и ръцете й затрепериха.

„Страхотно добър си Страйкър.“

Думите се появиха в балон над главата на Грийнлийф.

„коя си ти?“

Страйкър отстъпи, стиснал меча.

„Просто неуда4ник.“

— Не е зле — похвали я Боулинг. — Но забрави граматиката и пунктуацията. Пише без главни букви и точки. Въпросителните са ОК.

Данс продължи: „гледах те как се бие6 няма6 равен“.

Дишаше напрегнато, на пресекулки.

— Отлично — прошепна Боулинг.

„откъде си?“

— Какво означава това? — паникьосано попита тя.

— От коя страна си или към коя гилдия принадлежиш. Сигурно са стотици. Не ги знам… Кажи му, че си новак. Някой, който тепърва се учи.

„нова съм, играя ей така, иска6 ли да ме у4и6?“ Мълчание.

— Повтори молбата — посъветва я Боулинг.

„искам да у4а“

„готина ли си?“

— Сваля ли ме? — попита Данс.

— Не знам. Странен въпрос.

„така казват“

„пи6е6 странно“

— По дяволите! Усети, че се бавиш. Подозрителен е. Върни му топката.

„наистина искам да у4а на какво 6те ме нау4и6?“

Пауза.

„1 не6то“

„какво?“

Ново колебание.

„как се умира“

Данс инстинктивно понечи да натисне бутона със стрелката, да вдигне ръка и да се защити. Но Травис я изпревари.

Аватарът му бързо се придвижи напред. Вдигна меча и я заудря. В горния ъгъл на екрана се появи прозорец с две бели фигури. Над лявата пишеше „Страйкър“, над дясната — „Грийнлийф“.

— Не! — прошепна несъзнателно Катрин.

Белият цвят на фигурата с надпис „Грийнлийф“ започна да помътнява.

— Жизнената ти сила намалява! — възкликна Боулинг.

— Отвърни на удара! Имаш сабя. Ето тук! Сложи курсора върху нея и действай с левия бутон на мишката.

Обзета от необяснима, но непреодолима паника, Данс започна да натиска бутона.

Страйкър с лекота отбиваше дивите удари на аватара й. Силата на Грийнлийф почти се изчерпа, тя падна на колене и изпусна сабята на земята. Просна се по гръб с разперени крака и ръце. Напълно безпомощна.

И Данс се почувства безсилна. Сякаш битката се развива наяве.

— Не можеш да направиш нищо — обади се Боулинг. Страйкър спря да забива меча в тялото й. Приближи се и се взря към екрана.

„коя си ти?“

„грийнлийф ти ме уби“

„КОЯ СИ“

— Само главни букви. Крещи. Разярен е.

„моля те“

Ръцете на Данс трепереха, едва си поемаше дъх. Сякаш всичко се случваше наистина; виртуалният свят я беше погълнал напълно.

Травис насочи Страйкър напред и прониза корема на Грийнлийф. Изригна кръв и на мястото на фигурата в горния ъгъл на екрана се появи надпис: „МЪРТЪВ СИ“.

— О! — ахна Данс.

Потните й длани трепереха, дъхът й излиташе на пресекулки през пресъхналите устни. Аватарът на Травис погледна смразяващо към екрана, обърна се и се втурна през гората. Без да забавя крачка, Страйкър посече в гръб друго създание и го обезглави.

После изчезна.

— Не изчака да ограби трупа. Бяга. Иска да се измъкне. Подозира, че нещо не е наред. — Боулинг се намести; този път се докоснаха коленете им. — Искам да проверя.

Написа нещо. Появи се нов прозорец. Надписът в него гласеше: „Страйкър не е онлайн.“

По гърба на Данс пробягаха смразяващи тръпки. Отпусна се назад и си помисли: „Травис излезе от играта. Сигурно е напуснал и мястото, където се е намирал. Накъде ли се е запътил?“

Към скривалището си?

Или продължаваше да ловува в реалния свят?

Наближаваше полунощ, а тя лежеше и не можеше да заспи.

Слушаше как се преливат шумовете — на вятъра в короните на дърветата отвън и прибоя върху скалите на километър оттук в Асиломар и край шосето към Лавърс Пойнт.

Усещаше меката топлина до гърба си, нежно, дълбоко дихание докосваше врата й.

Тя обаче не успяваше да се отпусне в обятията на пълния покой. Очите й отказваха да се затворят, сякаш бе пладне.

В ума й кръжаха мисли. Блъскаха се, някоя изплуваше най-отгоре, после се стопяваше. Най-често я спохождаше образът на Травис Бригам. Годините като криминален репортер, съдебен консултант и служител на реда я бяха научили, че понякога злото е заложено в гените — като при убиеца, водач на секта, когото преследваше наскоро, или пък придобита — Дж. Доу например в Лос Анджелис, чиято агресия се беше проявила в зряла възраст.

Данс се питаше къде ли попада Травис в класификацията.

От една страна, объркан, опасен младеж, но, от друга, мечтаещ за нормален живот тийнейджър — за чиста кожа, за хубава приятелка. По рождение ли е бил обречен да се спусне по пътеката на гнева? Или пък отначало е бил като всички момчета, но обстоятелствата — грубият баща, болният брат, странният външен вид, интровертният характер, лошата кожа — са разпалили яростта, тлееща у всички нас като сутрешна мъгла?

В сърцето й с еднаква сила се надигнаха и съжаление, и омраза.

После си представи как аватарът на Травис се вторачва в нея и вдига меча.

„искам да уча, на какво ще ме научиш?“

„как се умира“

Топлото тяло до нея се поразмърда. Данс се почуди дали не излъчва безпокойство, което смущава съня. Опитваше се да лежи неподвижно, но като експерт по кинесика знаеше, че това е невъзможно. Будни или потънали в сън, докато мозъкът ни функционира, телата ни се движат.

Отново се замисли. Този път за майка си и за случая с евтаназията. Еди не й се обади, макар да я помоли да й позвъни, когато се приберат в мотела. Данс се почувства обидена, но не се изненада.

Бурята размести пластовете и случаят с Дж. Доу се появи най-отгоре. Какво ще стане с изслушването на молбата на защитата за прекратяване на делото поради имунитет? Пак ли ще го отложат? И какво ще стане в крайна сметка? Ърни Сийболд беше добър. Но дали достатъчно?

Данс не знаеше.

Мислите й я отведоха към Майкъл О’Нийл. Разбираше, че е имал основателни причини да не дойде тази вечер. Но защо не се обади? Много странно.

Другият случай…

Данс се усмихна. Ревнуваше.

Понякога се опитваше да си представи как биха живели с О’Нийл, ако не беше женен за изящната и екзотична Ан. От друга страна, се разбираха чудесно. Дни наред работеха заедно и часовете се изнизваха неусетно. Разговорите течаха гладко, освежени от разведряващи шеги. Понякога обаче се караха, почти невъздържано. Според Данс обаче страстните им спорове допълваха близостта им.

Каквато и да е тя.

Мислите кръжаха неспирно.

Изведнъж спряха на професор Джонатан Боулинг.

Тихото дихание до нея премина в леко похъркване.

— Така! — каза Данс и се обърна на другата страна. — Патси!

Ретривърът спря да похърква, събуди се и надигна глава от възглавницата.

— На пода! — изкомандва тя.

Кучето се изправи, прецени, че не го очаква угощение или игра с топка, и скочи долу върху парцаливото одеяло — постелята, която деляха с Дилан.

Данс остана сама в леглото.

Джон Боулинг… Реши, че няма какво толкова да го мисли.

Поне не още.

Във всеки случай в същия момент потокът от мисли бе прекъснат от жуженето на телефона върху нощното шкафче точно до пистолета.

Данс запали лампата, сложи си очилата, видя изписаното на екрана име и се засмя.

— Здрасти, Джон.

— Здрасти, Катрин. Съжалявам, че те безпокоя толкова късно.

— Няма нищо. Не бях заспала. Какво има? Страйкър?

— Не. Но трябва да видиш нещо. В блога. Влез в „Чилтън Рипорт“.

Данс стоеше в ярко осветената дневна, а кучетата лежаха на паркета, върху който се отразяваха ивици лунна светлина и отблясъци от уличните лампи. Глокът притискаше гърба й, тежкото дуло се впиваше под широкия ластик на късите й панталони.

Компютърът най-сетне приключи с безкрайното зареждане.

— Давай.

— Прегледай последния коментар в блога — заръча й Джон Боулинг.

— Какво? — примигна изненадано Данс.

— Травис е блокирал „Чилтън Рипорт“.

— Как?

— Тийнейджър е, ето как — засмя се студено професорът.

Данс потрепери при вида на съобщението, което Травис бе отпечатал в началото на страницата. Вляво от датата — 27 юни — имаше грубовата рисунка на създанието Кетцал от „Дименшън Куест“. Около зловещото лице със зашита кървава уста бяха разхвърлени цифри и думи. Под него беше надписът с огромни, удебелени букви — по-плашещ от картината.

За това не й трябваше преводач.

Отдолу имаше още една рисунка. Жена или девойка на странен фон лежеше по гръб с разтворени в безмълвен вик устни, а неведома ръка забиваше меч в гърдите й. Бликаха кървави гейзери.

— Това е… отвратително, Джон.

— Катрин — след кратко мълчание рече меко Боулинг, — забелязваш ли нещо?

Данс разгледа ужасната рисунка и ахна. Жертвата беше с кестенява коса, вързана на опашка, и носеше бяла риза и черна пола. На колана до бедрото й различи тъмно петно — навярно кобур. Облеклото наподобяваше нейното вчера, когато разговаря с Травис.

— Аз ли съм? — прошепна.

Професорът замълча.

Дали беше стара картина — въображаема смърт на момиче или жена, отблъснала навремето Травис?

Или я е нарисувал днес, въпреки че бягаше от полицията?

Пред очите й се появи смразяващ образ — наведено над листа, стиснало химикалка или молив, момчето създава грубо копие на виртуална смърт, която се надява да претвори наяве.

Вятърът е постоянен обитател на полуостров Монтерей. Обикновено свеж, понякога слаб и нежен, но неотменен. Денем и нощем той разбунва необятния неспокоен океан, който въпреки името си никога не замира.

Едно от най-ветровитите места е Чайна Коув, на юг от щатския парк „Пойнт Лобос“. Хладното непрестанно дихание откъм океана вледенява кожата на туристите и пикниците се оказват рисковано начинание, ако чиниите и чашките са картонени. Чайките с мъка се задържат срещу въздушното течение.

Към полунощ вятърът е променлив — ту духа, ту утихва, а понякога се развилнява и вдига над вълните фонтани от сива пяна.

Шуми в листата на дъбовете.

Накланя боровете.

Тревите му се покланят.

Срещу напорите на вятъра обаче устоява нещо на магистрала № 1.

На шейсетина сантиметра от земята се издига кръст, изработен от черни клони. В средата е закрепена поразкъсана картонена табелка, върху която със синя химикалка е изписана утрешната дата. Под кръста, притиснат с камък, лежи букет червени рози. От време на време се разлитат листа и вятърът ги разпилява по шосето. Но кръстът не трепва. Явно е забит надълбоко в песъчливата земя. Който го е оставил, иска да не се огъва, да се вижда ясно отдалеч.