Имперски убийства

Глава седма

Клавдия се захвана със задълженията си. По-късно вечерта, когато вече палеха светилниците и стражите се сменяха, Анастасий отново я повика, този път в покоите на императрицата. Когато влезе, Клавдия очакваше разкош, а видя скромно обзаведена стая, едва ли не като войнишка палатка. Стените и колоните бяха от тъмен мрамор, без никаква украса. Изящните мебели от сикоморово дърво, маси, столове и кресла, бяха единственото отстъпление пред разкоша. Клавдия видя ракли и заключени ковчежета. Две от раклите бяха отворени: едната бе пълна с малки кожени торбички, другата — със свитъци от велен и пергамент. Прозорците, гледащи към императорските градини, бяха отворени, а тежкото ухание, идващо от алабастровите купи и покритите с капак мангали в ъглите, изпълваше стаята. Елена седеше зад огромно писалище в подобно на трон кресло и потупваше бузата си с пергаментов свитък. Беше облечена изцяло в бяло, само краищата на мантията и тогата й бяха поръбени с тясна пурпурна ивица. В светлината на маслената лампа Клавдия съзря останки от някогашната голяма красота, пленила бащата на императора. Клавдия никога преди не беше виждала и това изражение на лицето на Августата: по него бяха изписани страх и напрегнато внимание.

— Толкова мило, че дойде, Клавдия! — меко се обади Елена, сякаш посетителката й беше знатна патрицианка.

Анастасий примъкна столове за себе си и за нея.

— Седни, седни! — Елена приглади с пръсти косата си. — По-рано днес се отнесох лошо с теб, мишле. Сега обаче искам да чуя какво наистина мислиш по този въпрос.

— Трудно ми е да повярвам, че сикарият е мъртъв.

— Друго?

— Знаците по лицата на труповете. Вярно, убиецът се подиграва с императора, но се подиграва и с християнската църква.

Елена изгледа Анастасий.

— Продължавай, мишлето ми!

— Самите убийства. Става дума за известни куртизанки. Телата им бяха намерени в паркове и места за отмора в Рим. Но едната беше убита тук, в самия дворец. Смъртта й сигурно лесно ще може да се разследва.

Елена кимна:

— Тя беше разследвана. На никого не се позволява да приближи императорските покои без пропуск. Стражите помнят хората, които са влизали и излизали. Някои от тях познавали, други не. Но определено си спомнят как Сабина пристигнала в носилка. И обърни внимание на това, мишленце, спомнят си и друга жена, красива и забулена, от която се носело благовоние. Стражите са видели как е дошла, но не и как си тръгва.

— Тя би могла да е убиецът! — предположи Клавдия.

— Но ако убиецът е тази жена — заяви Елена, — единственият начин да излезе, е да се промъкне през прозореца и да прекоси градината, а там също патрулират стражи. — Августата сухо сви рамене. — През онази нощ нямаше тревога, а сега разполагаме и с това. — Тя й подаде свитъка. Ръкописните букви бяха едри, добре оформени.

— Цитати? — попита Клавдия.

— Прочети ги, мишле!

— Първият е от Салустий52: „Това, че си смутил мира, само по себе си изглежда голямо възнаграждение.“

— А вторият?

— От същия автор, от книгата му за Югурта: „Всяка война започва лесно, но трудно се спира. Нейното начало и край не се контролират от един и същи човек.“ — Клавдия отдалечи от очите си пергамента, опитвайки да улови светлината от маслената лампа. — Останалите са из „Сатири“ от Ювенал.

— Знам какво гласят! — Елена се облегна назад в креслото си. — Първият е: „Всичко в Рим си има цена“. Вторият: „Кой ще пази пазачите?“. Всеки от тях може да се разглежда като предупреждение към мен.

— Може би показват мисленето на убиеца! — съгласи се Клавдия. — Тези цитати от Салустий за създаването на хаос заради самия хаос, както и думите, че не онзи, който започва войната, я завършва.

— А епиграмите на Ювенал? — продължи Елена.

— Те не са заплашителни. Писателят казва, че всичко в Рим може да се купи. По-скоро е намек за стражите ти.

— Съвсем близо до истината! — съгласи се Елена и си взе обратно листа. — Пергаментът е бил предаден късно този следобед. Сикарият не е мъртъв. Или ако е, някой го е наследил. Разбираш ли, последният цитат „Кой ще пази пазачите?“ е въпросът, който зададох на мъжа, когото мислех за сикария. Той седеше, смееше се заедно с мен и ми предложи услугите си. — Тя махна с ръка: — Разбира се, престорих се, че ги приемам. Преди да го отпратя, пак му зададох въпроса: как бих могла да му се доверя? „Кой ще пази пазачите?“ — Тя замълча. — Какво мислиш, мишле?

— Мисля, че сикарият не е бил убит. Той или тя е изпратил друг вместо себе си, за да разбере какво в действителност става. Лесно е било да подкупи някого да се престори, че той е сикарият; гарантирал му е, че за него няма да има никаква опасност. И че дори би могъл да спечели покровителството и благоразположението на някои от римските управници. Всъщност, твое величество, ако ти не беше убила този подставен човек, сикарият сам щеше го стори.

— Своята маша? — попита Елена.

— По-скоро своята маска, твое величество. Сикарият е съвършен убиец, ловък и хитър. От една страна той ще иска да се срещне с теб, но от друга ще се притеснява от новата власт в Рим — Клавдия отмести поглед. — Онези, които са на власт, имат нужда от хора като сикария.

— Обаче хитрата лисица не ми повярва и изпрати друг — засмя се Елена. — Сега се е върнал, за да си отмъсти. Но защо не удари направо мен? Защо избира жертвите си от дома на Домацила?

— Има нещо още по-важно, твое величество! — Клавдия не обърна внимание на знака да внимава, който Анастасий направи с ръка. — Как този сикарий успява да получи императорски пропуски? На него му е бил нужен пропуск, за да влезе в личните покои на императора и да убие Сабина.

— Печатите се пазят от писари, свещеници, високопоставени чиновници — отвърна Елена. — Тук неминуемо има предатели. Хора, които са готови да продават пропуски за пари!

Анастасий потупа Клавдия по рамото, за да го погледне. После бързо започна да движи ръце. Клавдия знаеше защо: Анастасий чуваше много добре и обикновено общуваше писмено с господарката си. Въпреки това, Елена беше хитра; с течение на годините сама беше научила нещо от уменията му. Но пръстите му бяха толкова бързи, че Клавдия няколко пъти го помоли да повтори някои жестове.

— За какво е тази тревога, мишлето ми? — повелително запита Елена. — Твоят пазач изглежда по-възбуден от теб!

— Казва, че не е трябвало да убиваш сикария, че той сега води война срещу теб и ще причини големи беди, ако не бъде спрян. Анастасий мисли, че сикарият е използван от човек, който стои близо до императора.

— Каза ми го и преди.

— Да, твое величество, но той се пита дали не е възможно сикарият да е използван от самия император?

— Глупости! — извика Елена. — Константин е разтревожен от тези убийства толкова, колкото и аз. Не, не, сикарият си отмъщава! — подчерта тя. — Аз му разказах за своя голям блян: да спечеля благосклонността на християнската църква, да тръгна на изток и да намеря истинския кръст, на който е умрял Иисус. Според моите шпиони, той е закопан някъде извън Йерусалим. — Императрицата са приведе напред с искрящи очи: — Можеш ли да си представиш, Клавдия? Какъв удар! Какъв огромен дар, каква благодарност за видението, което моят син имаше преди победата си на Милвийския мост!

Клавдия седеше слисана. Разбираше по очите на Анастасий, че той знае нещо за този блян и се питаше дали и Силвестър знае.

— Това може да обясни кръстовете по лицата на куртизанките! — обади се Клавдия. — Твое величество, мисля, че трябваше по-рано да ми кажеш това.

— Има и още нещо. Аз се срещнах със сикария в дома на Домацила, малко след като войските на сина ми влязоха в Рим.

— Домацила има ли пръст в убийството на предполагаемия сикарий?

— О, не, всъщност той сам избра вилата.

— Но това би могло да обясни нападенията над жените.

Клавдия внимателно се взираше в лицето на Августата. Тя, Анастасий и Клавдия често бяха седели така, в тъмнеещи стаи или в излинели палатки през бурните дни, когато Константин се бе отправил на юг, за да завоюва императорския пурпур. Питаше се дали Константин знае с какво се занимава майка му. Или толкова й се доверява, че е оставил всичко в ръцете й? Дали сега не е започнал да мисли другояче? Доколко оправдани бяха съмненията на Анастасий? Дали сикарият не е имал пропуск за двореца точно заради това? В края на краищата, историята на Рим беше изпълнена със случаи, когато на майката на императора е била давана определена власт, а после императорът пак си я е вземал. Нерон и Агрипина, дори намиращият се сега в изгнание император Диоклециан, да не говорим за толкова други. Понякога близостта между императора и майка му продължаваше до смъртта им. Друг път завършваше в кървави дворцови свади.

— Как изглеждаше онзи подставен човек?

— Млад, тъмнокос, с тясно лице: един от онези отракани негодници от крайните квартали. Знаеше всичко за смъртта на Север; твърдеше, че е платил на една проститутка да го убие, а по-късно я удушил. Самата аз открих много малко за този свой тайнствен гостенин.

— Един от начините да откриеш повече — предложи Клавдия, — е да изпратиш войници в „Троянският кон“. Арестувай Локуста и я доведи тук, за да отговори на някои въпроси.

Елена тихичко се засмя:

— Вече сме помислили и за това. — Августата погледна към своя свещеник: — Струва ми се, че най-добре ще е поканим нашата гостенка.

Анастасий стана и тихо като сянка излезе през вратата. Върна се, придружен от една тъмна фигура и когато отстъпи встрани, Клавдия видя, че това беше жена — висока, със сурово лице, остър нос и рязко очертана уста, със сиви като стомана коси под качулката, която вече отмяташе. Тя коленичи на едно коляно с протегната в поздрав ръка.

— Седни, Локуста! — прошепна Елена. — Ти си сред приятели.

— Наистина ли?

Очите на Локуста се плъзнаха по Клавдия; тя напомни на девойката онази мозайка в Медиолан, на която беше изобразена една от харпиите53, със своя закривен нос и жестоки очи. Безмилостна и непочтена жена, реши Клавдия, чийто път е опасно да пресечеш.

— Защо съм тук, твое величество?

Гласът й беше носов и остър. Тя седна някак настрани и положи ръце върху коленете си. Отначало Клавдия помисли, че дрехите й са захабени; когато я огледа по-внимателно, разбра, че са от непресукана тъмна вълна. На ръката си носеше сребърна верижка. По пръстените на ръцете й проблясваха скъпоценни камъни.

— Сикарият! — властно изрече Елена.

— Не познавам такъв човек.

— Хайде, хайде, Локуста! Ако издам заповед за арестуването ти, изчезваш!

— Тогава ще изчезна, твое величество — с насмешка отвърна Локуста. — Но аз имам приятели, сенатори и адвокати, които ще попитат защо една невинна жена е била арестувана и затворена без процес. Аз съм римска гражданка.

— Знаеш ли кой е сикарият? — още веднъж заповеднически попита Елена.

— Чувала съм за него; убиец, който извършва неогласени екзекуции по нареждане на високопоставени лица.

— И често ли посещава „Троянският кон“?

— Ако го посещава, твое величество, аз нищо не знам за това.

— Мога да ти бъда приятелка — прошепна меко Елена. — Хайде, Локуста, ако имаш моето приятелство, няма да ти трябват никакви сенатори или адвокати.

— Сикарият е мъртъв! — сухо заяви вещицата. — Да, посещаваше кръчмата ми. Заплащаше ми добре. Срещаше се с хората си в една от външните пристройки. Избра я нарочно. Тя има странична врата и прозорци, и там трудно можеш да вкараш човек в капана. Гледа към кръстопътя.

— И ти ли се срещаше там с него?

— Идваха някакви хора със забулени лица, увити в плащове. Оставяха кесия с пари и къс пергамент вътре в нея. На него беше името на жертвата. Аз трябваше да го предавам.

— Лъжеш! — извика Клавдия.

Локуста смаяно опули очи.

— А кое си ти, момиченце?

— Слугиня на императора.

— Така ли? Така ли? — Локуста всмука въздух през зъбите си. — Защо не дойдеш в „Троянският кон“ и не ме наречеш там лъжкиня!

— Мисля, че сикарият е работил за един определен човек — прекъсна я Клавдия. — За мъртвия узурпатор Максенций или за цезаря Север.

Локуста се изкикоти.

— Права си, момиче. Север се назоваваше с много имена; сикарият просто работеше за него — тя леко се усмихна към императрицата. — Освен през последните дни, Августа. В „Троянският кон“ дойде един човек. Той донесе писмо с печата на сина ти: този път в него беше името на Север.

Един мускул започна да играе върху лицето на Елена, сигурен знак, че се опитва да овладее прочутия си избухлив нрав пред безочието на тази жена.

— Но всичко останало е вярно. Срещнах се със сикария в пристройката, дадох му торбичката и името. Той ми плати, а после си тръгна.

— И ти никога ли не се поинтересува кой е той?

— Ако знаех, ако дори само се правех, че знам, се съмнявам, че сега щях да бъда жива.

— Сикарият мъж ли беше или жена?

— Не знам.

Елена продължи да разпитва:

— А какво се случи през последните дни на Максенций, когато всичко беше с главата надолу?

— Всичко беше с главата надолу, както каза, твое величество. Чухме за смъртта на Север. — Локуста повдигна едната си вежда. — Войските настъпваха, твоят син влезе в Рим. Оттогава нито съм видяла, нито съм чула нещо за сикария.

— Изчезна?

— Както казва твое величество, изчезна.

Клавдия внимателно оглеждаше тази опасна жена. Тя седеше отпусната и спокойна, но Клавдия подозираше, че говори лъжи.

— Тогава защо умря Фортуната?

— Фортуната ли? Фортуната? Че коя е Фортуната?

— Посетила е кръчмата ти със своя полубрат, гладиатора Муран.

— А, познавам Муран. — Локуста изкриви лицето си. — Но аз не правя списък на онези, които влизат и излизат от „Троянският кон“. Всеки е добре дошъл. — Тя се засмя: — Дори и ти.

Клавдия се обърна към Елена. Усещаше раздразнението на императрицата. Локуста твърдо се придържаше към версията си: помагала на сикария в дните, преди Константин да приеме пурпура, но оттогава насам — нищо. Елена пъхна ръка под масата, а когато я извади, държеше малка кесийка с монети, която подхвърли към гостенката. Онази я улови с опитен жест.

— Твое божествено величество — поклони се Локуста — ми оказва голяма чест. Аз съм и винаги ще бъда твоя най-вярна слугиня!

— Тихо, тихо! — Елена се насили да се усмихне. — Един верен слуга трябва да бъде възнаграден. Благодаря ти, Локуста.

Кръчмарката се изправи и излезе от стаята. Елена се облегна в креслото си и погледът й се плъзна към Клавдия.

— И какво ще кажеш сега, мишленце?

— Нищо, твое величество, освен че Локуста лъже на поразия.

Елена ядно направи знак с ръка.

— Свободна си.

Клавдия излезе от стаята и тръгна по пустия мраморен коридор. На всяка от стените имаше изрисувани сцени из живота на императорите: Траян прекосява Дунава; Диоклециан се сражава на Изток с персийската конница. Стенописите бяха монтирани в камък, впечатляващо свидетелство за постиженията и победите на императорите. Клавдия продължи пътя си. Мислеше за онова, което бе научила, но не виждаше начин да си проправи път през плетеницата от лъжи. Жив ли беше сикарият или мъртъв? Със сигурност организираният от Елена опит за убийството на професионалния убиец беше разровил това убежище на стършели. Но кой бе убиецът, оставаше загадка. Как да се установи самоличността му: мъж ли беше, или жена? Благородник или човек от простолюдието? Как сикарият се бе промъкнал в императорския дворец? А може би този най-неуловим сред убийците отново беше пратил другиго?

Клавдия навлезе в определените за прислугата помещения; тук стените бяха ожулени, прозорците — малки и тесни. Тъкмо се канеше да прекоси двора, когато чу някой да произнася името й. В колонадата стоеше Парис, подпрял се с ръка на гладкия мрамор. Беше елегантно облечен в туника и роба, която приличаше на тога; Клавдия се запита дали има право да я носи. Тя се отправи към него. Косата на Парис беше намазана с благовонно масло и накъдрена, красивото му избръснато лице лъщеше от помада. Стоеше като актьор, който се кани да произнесе реч. Тъмнокафявите обувки, стигащи до над глезените, силно контрастираха с елегантното му одеяние, сякаш той желаеше да бъде живо въплъщение на мъжествеността. Изискан римлянин и все пак преизпълнен с чувственост, осъзнаващ желанията и похотливите щения на хората, струпали се да го гледат как играе на сцената.

— Каква роля подготвяш? — подхвърли Клавдия. — Изглеждаш като Хермес, дошъл да предаде послание от боговете, покана да се присъединя към тях на Олимп.

Парис изостави позата си.

— Дойдох да те поканя да пийнем по нещо. Да идем в някоя пивница или гостилница. Вечерта едва започва. — Красивите му блестящи очи се разшириха, в тях проблеснаха палави пламъчета. — Риба или домашни птици? Бял пшеничен хляб с чаша вино?

— Как влезе тук? — Клавдия веднага съжали за острия си въпрос: всеки можеше да влезе в отделената за прислугата част на двореца.

— Казах на стражата, че ще умра, ако не те видя.

— Каква е тази внезапна привързаност? — подозрително запита Клавдия.

Парис плесна с ръце и произнесе триумфиращо:

— Чичо ти ме предупреди, че се държиш така.

— Полибий ли?

— Отидох да го видя. — Парис пристъпи напред: — Рим е опасно място, Клавдия. Трябваше да се убедя, че си наистина тази, която твърдеше, че си. — Въздъхна и отпусна ръце: — Обвиняваш ли ме?

След като помисли, Клавдия реши, че не би трябвало да му се сърди. Всъщност той беше действал логично. В театъра тя му зададе някои въпроси. Той й отговори и беше съвсем естествено да подири потвърждение за това, коя е тя в действителност. Забеляза ключа, който висеше на сребърна верижка от врата му.

— Какво е това?

— Ключ към сърцето ми! — ухили се Парис. — Но, чакай — вдигна ръка той, — нося ти съобщение от твоя чичо. — Лицето му придоби печален израз и сърцето на Клавдия подскочи.

— Защо? — заекна тя. — Какво не е наред?

— Не тук! — прошепна той, като вплете ръка в нейната. — Позволи ми да ти покажа величието на Рим, Клавдия!

— Не съм готова. Трябва да се преоблека.

Той смигна:

— На мен ми изглеждаш чудесно. Но да бъдем сериозни! — Двамата тръгнаха по колонадата, която водеше към градините на императорския дворец. — Трябваше да се провери коя си, а чичо ти Полибий обича да бъбри. Той очевидно е много разтревожен. Префектът се появил отново и започнал да бълва заплахи…

— Сетне? — попита Клавдия.

— Чичо ти го чака месец затвор… нещо, свързано с убийството на някакъв търговец…

— На Арий — обясни Клавдия.

Докато вървяха, тя се успокои и разказа на контето какво се бе случило в „Магариците“. Когато свърши, бяха вече на половината път надолу по Палатинския хълм.

— Мога да разбера какъв е проблемът! — прие актьорът. — Арий е доста влиятелен търговец. Бил е убит, а среброто му окрадено. Префектът иска да разнищи цялата тази история.

— И защо чичо ти разказа това?

— О, отидох при него ни лук ял, ни лук мирисал, и се представих. Е, някои там ме познаваха, а и аз ги знаех. Бях се срещал с Януария по-рано, а и онзи глупак Океан не ми е неизвестен… — Парис стисна ръката й и я погали: — Казах някои лъжи, но чичо ти ме прие за това, което съм. — Той подигравателно се ухили: — За честен човек.

Клавдия започна да се смее. Чувстваше се добре с този актьор, който умееше да се надсмива над себе си. Беше честен по свое му; от друга страна, като мнозина от своя вид, бе внимателен и предпазлив.

— Виждал съм се с Граний и Фаустина, дори със Стоика Симон — Парис замълча. После отдръпна ръката си и тъжно загледа Клавдия: — „Злото се промъква без много шум, докато очите и ушите не са нащрек. То идва в много форми — като меч и огън, като тежки окови или ненаситен див звяр, готов да те разкъса“. — Парис завъртя очи към небето: — „Представете си само“, — имитираше той съвършено Стоика Симон, — „затвора, кръста, куката и ешафода. Има ужаси, които разтърсват живота на човека…“

Клавдия се изсмя. Подражанието на Парис беше толкова точно, гласът му така следваше интонацията на Симон, че ако затвореше очи, би могла да повярва, че стоикът говори до нея.

Парис плесна с ръце:

— Нещастник! Дърта курва! Оглежда ме така, сякаш иска да пъхне ръка под туниката ми! — Лицето му помрачня и той отново сплете пръстите си с тези на Клавдия. — Но чичо ти е разтревожен. Трябва да открие убиеца на Арий или ще иде в затвора и ще трябва да плати огромна глоба. Попея прекарва повечето от времето си в градината и жално хленчи на лунна светлина. А всъщност всичко е толкова просто!

— Как така? — попита Клавдия.

— Ами въпрос на логика!

Парис я поведе към една тясна уличка. Клавдия се почуди къде отиват, но актьорът й беше интересен и, което бе по-важно, носеше новини.

— Изслушах океана от проблеми на чичо ти. Без да се извинявам, Клавдия, но той бъбри като сврака. А решението е съвсем простичко. Арий е бил убит в стая, която има само една врата; на прозореца има решетки, значи, убиецът трябва да е влязъл през вратата.

— Да, но тя е била заключена и мандалото сложено.

— Знам! Там е проблемът. — Парис замълча и стисна ръката й. — Помисли за случката като за пиеса, Клавдия, като за сцена от някоя драма. Знаеш, че на прозореца има решетки и капаци. Знаеш, че няма тайни входове. Нали така?

Клавдия кимна.

— Но дали наистина вратата е била затворена и заключена?

— Чичо е трябвало да я разбие.

Парис се почеса по врата.

— Да, но действително ли е била заключена и зарезена? — Той размаха пръст. — Помисли за това.

Двамата се умълчаха и продължиха по уличката: миришеше на боклук, на гниещи зеленчуци, на урина, на развалено и на какво ли още не от скупчените наоколо къщи. Минаха край една кръчма; вратите и прозорците й бяха отворени. Клавдия надникна вътре: група мъже седяха край маса, покрита със съдове, кани с вино и чаши.

— Гладиатори! — изсумтя Парис. — Игрите започват утре и за някои от тях това ще е последната вечеря. — Вдигна ръка и ги изимитира: „Отиващите на смърт те поздравяват!“ Но — прошепна той, — ще умрат пияни като свине, с пълни търбуси!

— Не харесваш ли игрите? — попита Клавдия.

— Ходих веднъж — отвърна Парис. — Заклех се никога вече да не стъпвам на такива места. Бяха привързали някакъв затворник към стълб. Пуснаха на арената една гладна мечка; звярът разкъса корема му само с един удар на огромната си лапа и вътрешностите му се изсипаха навън. Няколко дни след това ми се повръщаше. — Парис приближи лицето си до нейното: — Продължавай да ми говориш — прошепна той, — и увисни на рамото ми, сякаш съм истински Хектор, а ти — моя обожателка.

Клавдия почувства тръпка на страх.

— Защо?

— Не гледай толкова подплашено! — каза Парис. — Знам, че си нещо повече от прислужничка, Клавдия, мога да преценя. Но аз и преди съм ял и пил с хора от твоя занаят. И, което е по-важно, нас ни следят! — Докосна лицето на Клавдия и здраво го притисна с длани си така, че тя да не може да се обърне. — Когато ти кажа — прошепна актьорът, — хвърли поглед към уличката, изсмей се и се обърни. — Засмя се и отдръпна ръката си: — Хайде! — нареди той.

Клавдия се обърна към уличката, от която бяха дошли, и съзря сенките, които се примъкваха от един вход до друг.

— Или те следят — добави сухо Парис, — или са мои тайни почитатели. Но да вървим!

Той тръгна по-бързо. Двамата влязоха в една къща с изрязани по напречната греда гротескни фигури, сред които и Хермес с огромен червен фалос. Коридорите миришеха на евтини благовония, масло и вкиснато вино. Тя съзря груби надписи по стените и разбра, че са влезли в публичен дом. Спря за миг пред малка стаичка: вътре имаше каменно ложе, вградено в стената, покрито със сламеник и с възглавници. На дюшека, до полуразсъблечен клиент със зачервено лице и зяпнала уста седеше момиче. Коридорът водеше към главната зала с огромен, висящ от тавана канделабър. Виждаха се и други малки помещения с широко отворени врати: в тях се излежаваха и си бъбреха голи момичета. Косите и гърдите им бяха украсени с рози. Минаха край стълбище, където пазачът се разполагаше в прикрита от параван ниша, сетне влязоха в градината, прекосиха я, минаха през една вратичка и излязоха на друга тясна уличка. Парис я побутна напред и скоро двамата се озоваха в просторна гостилница, където на широк тезгях подаваха пиво и вино. От него по няколко стъпала се стигаше до голяма зала за хранене. Парис я въведе вътре и шумно започна да поздравява онези, които подвикваха името му. Прислужник с мазен вид им донесе листа с основните ястия за деня. Парис поръча агнешко със сос, зеленчуци, пресен бял хляб и разредено с вода вино. Клавдия се чувстваше изнервена, но вниманието на актьора й беше приятно.

— Каква е истинската причина за това угощение? — предизвикателно попита тя, когато поднесоха храната.

— Вече ти казах. Харесвам момичета, които не са свързани с театъра.

— Няма да споделиш леглото ми тази вечер! — остро заяви тя.

Парис се засмя:

— Не. — Вдигна ръце: — Отидох да видя чичо ти Полибий. Донесох ти съобщения и това е всичко.

Двамата мълчаливо започнаха да се хранят. Сега, когато вълнението от срещата им и от новините, които Парис носеше, се уталожиха, Клавдия се почувства неудобно. Но тя нямаше желание за флиртове и обикновено държеше мъжете на разстояние. Вдигна очи. Парис я наблюдаваше.

— Познаваш ли добре града?

Той кимна.

— Виждал ли си някога мъж — тя присви дясната си ръка, — с пурпурна татуировка на бокал от вътрешната страна на китката?

Парис преглътна залъка си.

— Виждал съм неколцина — тихо отвърна той. — Това е нещо като братство. — Той мрачно я изгледа: — А за какво ти е тази пропаднала сбирщина?

— Пропаднала ли?

— Да, пропаднала. Харесват малки момиченца, деца. Дори последните отрепки в града се гордеят, че не са едни от тях.

— Къде се събират?

— О, нямат храм или определено светилище.

Парис погледна към пивницата под тях. Клавдия проследи погледа му. На прага се тълпяха група дрипави мъже с къси наметала и смъкнати над челата качулки.

— С радост бих те завел в театъра! — засмя се Парис. — Ще дойдеш и ще ме гледаш как играя. По време на последните размирици ме нямаше, но сега се върнах и искам името ми да се разчуе — той допи чашата си. — Но не ми се нравят тези, които явно ни следват — той се ухили: — Мисля, че е време да те изпратя до жилището ти.

Клавдия се изправи. Помисли, че ще слязат по стъпалата, но Парис я хвана здраво за ръка и я издърпа към задната част на помещението.