Испанската награда

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Чак към края на ноември „Санта Изабела“ навлезе в опасните води пред крайбрежието на Нова Испания и най-после хвърли котва в пристанището на Картахена. През последните дни Консуело беше като в треска и Мария често се надсмиваше на възбуденото й бъбрене. Така беше и сега, докато двете се взираха през кърмовия прозорец към боядисаните в бяло къщи на града.

Мария беше наблюдавала тази гледка и от палубата и не можеше да й се насити. Дон Карлос де ла Коса, извънреден посланик на Негово католическо величество в Нова Испания, беше постоянно до нея и й обясняваше какво виждат. Великолепният му жакет беше обшит със злато. Умните тъмни очи под гъсти вежди наблюдаваха внимателно обстановката.

Преди почти три месеца бяха тръгнали от Кадис, но безветрието ги задържа много дни в огромното Сарагосово море, известно с плуващите по повърхността растения. Мария разглеждаше учудено тази маса от яркозелени водорасли, докато Консуело трескаво се кръстеше и мърмореше непонятни думи за сатанинското дело, преди да се оттегли в удобната им каюта на кърмата.

След безкрайно дългите дни в открито море, през които не се случваше почти нищо, пристанището приличаше на пчелен кошер, обзет от трескаво оживление. Къщите, кръчмите и кейовете блещукаха под ярката слънчева светлина. Морето блестеше в същото наситено синьо, с което Мария вече беше свикнала в Карибско море.

Докато корабът се носеше към целта си, Мария се стараеше отчаяно да забрави случилото се през онази нощ в Кадис. Въпреки това не можеше да попречи на мислите си отново и отново да се връщат към съдбата на англичанина. Какво ли бе станало с него? Дали бе успял да се измъкне от града и да се върне в родината си?

Никой не бе споменал откраднатите от Консуело дрехи или поне двете не бяха чули нищо за кражбата. Скоро случилото се започна да й се струва нереален сън. Наистина ли бе лежала няколко часа завързана и със запушена уста до един напълно непознат мъж, бивш роб на галера? При мисълта за предстоящата среща с дон Луис, бъдещия й съпруг, бузите на Мария пламтяха от срам.

Оръдията на крепостта дадоха тържествен салют в чест на кралския пратеник и малката му армада. Мария чуваше шумовете на палубата и знаеше, че моряците подготвяха всичко необходимо за слизането на сушата. Капитанът командваше лично лодките, които трябваше да бъдат спуснати на вода, за да откарат пасажерите на брега. Тя погледна за последен път просторната каюта, която през изминалите три месеца се беше превърнала в неин дом. Сърцето й биеше до пръсване. Само след час щеше да подаде ръка на годеника си.

Мария направи няколко крачки към вратата, когато бе спряна от тържествен сигнал на тромпети. Тя се обърна и погледна въпросително Консуело. Дуенята вдигна рамене.

— Може би губернаторът идва лично да посрещне кралския посланик.

Това беше вероятно. Колкото и неприятно да беше пристигането на извънреден посланик в колониите, учтивостта изискваше да го посрещнат с формалностите и уважението, които се полагаха на представителя на Негово величество. А със свитата на губернатора щеше да дойде и дон Луис Ортега и Кастуеро. Мария хвърли бърз поглед към траурната си рокля. В багажа й имаше достатъчно рокли, набързо купени и променени по време на краткото й пребиваване в Кадис. Роклите бяха от тежка коприна, брокат и кадифе, в светли цветове. Имаше обаче и по-скромни, които щеше да носи до сватбата си. По пътя обаче тя бе предпочела да си остане в траурните дрехи. Кой знае защо, беше разчитала, че преди да я представят на годеника й, ще има възможност да облече нещо по-хубаво — а сега се оказа, че щеше да излезе пред него в скромната си траурна рокля.

Консуело изрече мислите й на глас:

— Виждате ли, откога ви казвам да се подготвим по-добре за пристигането в Картахена. Първото впечатление е много важно. Губернаторът и съпругата му щяха да ви харесат много повече, ако бяхте облечена в скъпоценна рокля.

— Вече нищо не мога да променя. Пък и не ми е приятно да се перча като паун. Годината на траура още не е минала — отговори сърдито Мария.

На вратата на каютата се почука и Мария махна на Консуело да отвори на чукащия, който и да беше той. На прага застана дон Алфонсо, капитанът на „Санта Изабела“, поклони се и отстъпи настрана.

— Позволете ми, Ваше сиятелство, да ви представя още един от благородните ни пасажери, доня Мария Сантяго и Талавера. Негово сиятелство, дон Пиеро Фернандес дел Бусто, губернатор на Картахена.

Мария сведе очи, както изискваше приличието, и направи дълбок реверанс. Веднага обаче я вдигнаха и тя усети целувка по ръката си. Беше изненадана, и то приятно.

Дон Пиеро беше същински великан, надвишаваше по ръст всички мъже, които беше срещала досега, и едва се побираше в тесния коридор. Той се усмихваше дружелюбно, грубата му, украсена с множество пръстени ръка задържа нейната по-дълго, отколкото изискваха правилата на рицарството. Първият бърз поглед на Мария срещна широко, открито лице, доста зачервено, което беше в силен контраст с тъмното кадифе на жакета и панталоните. Мария се опита да различи мъжете, застанали зад колосалната фигура на губернатора, но не успя да види нищо в полумрака.

— Добре дошла в Картахена, детето ми. — Гласът на губернатора беше дълбок, както се и очакваше от фигурата му. — Моята съпруга, доня Серафина, вече очаква нетърпеливо пристигането ви в резиденцията и е подготвила всичко за вашето удобство. Не всеки ден имаме удоволствието да поздравим сред нас една млада годеница, нали, дон Алфонсо?

Едрата му лапа притисна сърдечно нежната ръка на Мария и той се обърна с известна трудност в тясното помещение.

— Но има още един човек, който жадува да ви види, скъпо дете. Елате тук, дон Луис, и поздравете годеницата си.

Дон Луис беше много висок, почти колкото губернатора, но слаб, с почти женска фигура. Облечен по най-новата мода в черно кадифе със сини и сребърни ширити, той изглеждаше не на мястото си в тясната корабна каюта. Подобно облекло беше по-подходящо за официален прием в двора.

Ръкостискането и формалната целувка на върховете на пръстите й с крайчеца на устните бяха сковани и формални. Мария имаше чувството, че е била докосната от прелитащ покрай нея молец, и изпита желанието да го прогони.

Дон Луис беше красив, тя знаеше това още от миниатюрата, даже още по-красив, защото художникът не беше предал младежката закръгленост на чертите му и съвършено очертаните устни, сега извити в усмивка, която обаче не стигна до очите. Те бяха големи и блестящи, но в погледа му имаше такава студена жестокост, че Мария потрепери.

— Откакто ме уведомиха за тръгването ви, времето минаваше много бавно, скъпа моя. — Гласът му беше мек, почти нежен и се отличаваше рязко от хладното високомерие на думите му. — За мен е голямо щастие най-после да ви видя тук.

Мария направи реверанс и побърза да издърпа ръката си от неговата. Той не направи опит да я задържи, а се поклони с придворно съвършенство. Тя остана с чувството, че годеникът й е произнесъл заучени по задължение изречения. Погледът му се плъзна по фигурата й, отбеляза траурната рокля, стройността на моминското тяло. Усмивката угасна и Мария нямаше възможност да прецени дали му е харесала или го е разочаровала. В цялото му същество се усещаше студенина и това я обезкуражи още от първата среща. Тя се поколеба, не знаейки как да постъпи, но губернаторът побърза да вземе нещата си в свои ръце.

— А сега, скъпо дете, ще слезем на сушата. Обед току-що отмина и слънцето е в най-високата си точка. Необходимо е да си починете в хладно, сенчесто местенце. Всъщност, това е необходимо и за нас, преди да се занимаем с другите си задължения.

Когато малката група, защитена от опънатото платно, се настани в лодката, Мария се опита да си внуши, че първата й реакция от срещата с дон Луис е израз единствено на преувеличение и черногледство. Естествено беше младият мъж да прояви сдържаност. Той беше израснал в Мадрид, където строго съблюдаваха придворния етикет. Имаха достатъчно време до сватбената церемония, за да свалят маските си и да се видят такива, каквито бяха в действителност. Придружена от Консуело или от съпругата на губернатора, Мария щеше да прекара дълги часове с годеника си и да го опознае. Когато я поздрави, той се съобрази и с траура й, освен това не можеше да се очаква, че е приел с въодушевление предстоящата си женитба. Баща му беше заповядал този брак, двамата бяха напълно чужди един на друг. Всичко това беше съвсем нормално и въпреки това Мария не можеше да се отърве от чувството, че зад странното му поведение се крие нещо повече от сдържаност, някакво отвращение, решително отхвърляне на предстоящата женитба. Защо, за бога, защо? Тя не беше грозна. Мъжете често я бяха наблюдавали с едва прикрита похот. Освен това беше млада и имаше добра зестра. Разумен мъж като дон Луис не можеше да си пожелае нищо повече. Мария поклати сърдито глава и се нарече глупачка. По-добре да посвети вниманието си на живописната панорама на пристанището и да забрави мрачните предчувствия.

Доня Серафина, съпругата на губернатора, изглеждаше също така зарадвана от пристигането на Мария, както я беше уверил съпругът й. Тя беше тъничка, красива и поне тридесет години по-млада от дон Пиеро. Мария забеляза, че одеждата й от тъмнозелена коприна е прекалено натруфена с всякакви дрънкулки, но веднага отхвърли тази непочтителна мисъл. Толкова далече от Испания и двора, младата дама просто нямаше възможност да развие вкуса си. Освен това Мария предположи, че възрастният губернатор харесваше жена си именно в този вид.

Резиденцията се оказа светла, изискана сграда със солидни каменни стени, но заобикалящите я стопански постройки бяха построени от дърво. Мария беше впечатлена от елегантното обзавеждане на стаите и скъпоценните стенни килими, които очевидно бяха донесени от Испания.

Домакинята бъбреше непрекъснато, докато развеждаше гостенката си през просторната зала и богато резбованото стълбище към няколкото по-малки помещения, обзаведени за гости. На позвъняването й се отзова съвсем младо индианско момиче, прилично облечено, с голям дървен кръст на шията. Мария неволно си представи на какъв натиск са били подложени местните хора и особено прислужниците в испанските домове, за да приемат християнската вяра. Момичето разбираше горе-долу испански, ако господарите се ограничаваха в прости нареждания.

Донесоха й нещо за хапване в покоите, а по-късно и голямо ведро с топла, ухаеща на чуждоземни аромати вода, за да се изкъпе.

Консуело настоя питомката й да свали траурната си рокля и да се яви на вечерята в нещо по-светло. Макар и неохотно, Мария избра сатенена рокля с цвят на слонова кост, с широки, подплатени в черно ръкави и рюшове, обточени с черна дантела. Ушитата специално за роклята баретка също беше украсена със скъпа черна дантела. Консуело й кимна одобрително и окачи на шията й златна верижка с кръстче, обсипано с бисери.

— Сигурна съм, че годеникът ви също е поканен на губернаторската вечеря. Тази одежда е подходяща за случая, изключително елегантна, но без излишен разкош.

Съпругата на губернатора, облечена този път в бял и златен брокат, с разкошна яка от златна дантела, сърдечно целуна Мария по двете бузи и я придружи до трапезарията.

— Прекрасно изглеждате, мила моя. Годеникът ви е щастлив, че са му избрали такава красавица.

Губернаторът живееше на широка нога. Покривката на масата беше от най-фина дамаска, светлината на многобройните свещи се отразяваше в сребърните прибори и венецианското стъкло. Мария се зарадва, когато видя, че дон Карлос също беше между поканените, и отговори с усмивка на учтивия му поклон. Посланикът се отнасяше бащински към нея, галантните му маниери и забавните разговори бяха направили дългото пътуване малко по-поносимо. Той се бе постарал да подготви Мария за новия й живот и тя му беше безкрайно благодарна за непрекъснатите грижи за физическото и душевното й здраве. След хладното посрещане в дома на чичо й искреното дружелюбие на възрастния мъж беше истински балсам за раните й.

Когато поканените дами и господа заеха отредените им места, Мария беше заслепена от блясъка на бисерите и скъпоценните платове. Доня Серафина беше сложила дон Луис срещу годеницата, но през цялото време бъбреше с гостенката си и Мария почти нямаше случай да заговори с годеника си. За вечерята той бе облечен в традиционните черно-сребърни одежди на испански идалго и рядко поглеждаше към годеницата си.

Мария се улови, че го наблюдава тайно, и се усмихна на себе си. Маниерите му бяха безупречни, ядеше и пиеше малко. В края на вечерята, когато дамите се оттеглиха в хладния вътрешен двор, той се присъедини към губернатора с някаква трескава бързина. Очевидното му старание да избегне компанията ми не е особено ласкателно, установи с лека самоирония Мария.

Разговорът между дамите се въртеше около домашните задължения и много приличаше на беседите, които се водеха в Мадрид или Кадис. Надвисналата опасност от война, нападенията на английските пирати, които бяха постоянна заплаха за испанските търговски кораби, изобщо не бяха споменати. Нито една от дамите не заговори за истинската цел на посещението на дон Карлос, който беше дошъл със задачата да разкрие случаите на огромни подкупи и да накаже корумпираните кралски чиновници. Мария едва успяваше да прикрива зад ветрилото прозевките и досадата си. Когато господата се присъединиха отново към тях, тя забеляза подигравателните погледи, с които дон Карлос удостояваше събеседниците си, и й стана по-весело.

Гръмовитият глас на дон Пиеро се издигна над шумоленето на ветрилата и приглушените разговори между дамите.

— Луис, момчето ми, време е да опознаеш по-отблизо годеницата си. Защо не я изведеш на разходка в градината на резиденцията? Слънцето вече залезе и под дърветата е много приятно. Гостите ни с удоволствие ще ви извинят. — Той се засмя оглушително. — Когато бях на твоите години, не ставаше нужда да ми напомнят за задълженията ми.

Дон Луис скочи от мястото си и се поклони учтиво пред Мария.

— Ще ми окажете ли честта да ви разведа из градините? — Тонът му беше студен и безличен.

Мария се надигна послушно от стола си и му подаде върховете на пръстите си. Консуело също стана от мястото си и тръгна на почтително разстояние след младата двойка.

Всички алеи на просторната градина бяха осветени с редици факли. Чуждоземните аромати бяха замайващо силни. Дон Луис показа на годеницата си по-интересните дървета и храсти и Мария се учуди на великолепието им. Всички растения в Новия свят растяха и цъфтяха буйно: големи дървета с красиви корони от листа, разкошни ярки цветове, палми. Мария беше смаяна. Симетрично подредената испанска градина, грижливо подрязаните редове и строгите линии бяха в ярко противоречие с великолепието на растителния свят на джунглата.

— Кой работи в градината, робите ли? Доколкото разбрах, всички индианци в къщата са християни.

Дон Луис спря за миг и я погледна учудено.

— Роби или индианци, къде е разликата? В Нова Испания има предостатъчно работна сила, а и е лесно заменяема.

Мария направи още един опит да привлече вниманието му.

— Много съжалявам, че не можах да бъда представена на родителите ви, преди да замина от Кадис. Всичко стана толкова бързо…

— Както разбрах, баща ми е бил на служба при Негово величество в Ескориал — отговори бързо дон Луис. — А мама… — Той вдигна рамене — Тя не е много добре със здравето. Почти не напуска покоите си.

— Имате ли братя и сестри? — Мария желаеше да узнае повече за семейството му.

— Имам две сестри. По-голямата се подготвя да стане послушница в бенедиктинския манастир в Мадрид, а по-малката е още дете.

Очевидно той не се интересуваше много от сестрите си, след като дори не ги назова по име. Учтивостта изискваше да й зададе няколко въпроса за живота й в естанцията край Малага, но той не го направи. Когато тръгнаха обратно към къщата, Мария спомена топлото посрещане на губернаторската двойка и допълни:

— Много бих искала да разгледам града и да се запозная с тукашните хора.

Доня Серафина ще се погрижи да ви представи на всички благородни дами в провинцията.

— Да, разбира се, но аз говорех за индианците. Техните нрави и обичаи са нови за мен и бих искала да ги опозная.

Дон Луис я погледна с неприкрито високомерие.

— Не е нужно да се занимавате с някакви си туземци. Доня Серафина ще ви просвети по всички въпроси за отношението към домашните роби. Трябва да знаете, че тук живеем също като в Испания. — И той се раздели с нея със същата ледена учтивост, която беше проявявал през цялата вечер.

Когато двете жени влязоха в къщата, Консуело отбеляза хапливо:

— Вашият благороден годеник май не е много разговорлив. Вярно, красив е, но изобщо не си направи труд да ви ухажва. Защо бяхте толкова сдържана? Разочарована ли сте от него?

— Маниерите му са безупречни, но не мога да разбера поведението му спрямо мен. Знам, че годежът ни стана по принуда, но тази студена учтивост е като удар в лицето ми…

Консуело кимна съчувствено.

— Е, поне не ви се натрапва.

Мария избухна в тих смях.

— Това е истинска благословия, Консуело. — Обзета от внезапно отвращение, тя добави: — Красив или не — аз се страхувам от него.

Дуенята се разтревожи не на шега.

— Младият момък май не бърза да ви отведе пред олтара.

— Права си — съгласи се с въздишка Мария. — И слава богу. Имам нужда от малко отдих.

На следващия ден Мария узна, че дон Луис е заминал с губернатора и дон Карлос на инспекция в областта и вероятно ще отсъства няколко седмици. Облекчението й беше толкова силно, че тя едва успя да прикрие радостните си сълзи.

Ричард Норууд стоеше в средата на кораба, заобиколен от португалски моряци, и наблюдаваше с присвити очи приближаващия се галеон.

На устните му играеше мрачна усмивка. Каква ирония на съдбата, че усилията му да се прибере колкото се може по-бързо в родината сега бяха застрашени от сънародниците му. Беше почти сигурен, че корабът, който очевидно се готвеше да прекоси пътя на завръщащия се в Англия португалски търговски кораб, е бил построен в английска корабостроителница. Дългата, силно издадена напред човка и ниската предна палуба, елегантните линии и бързите маневри му бяха също така добре познати като имението му в Северен Йоркшир. Знамето на Свети Георги се вееше гордо на върха на мачтата. Когато разстоянието между двата кораба намаля, усмивката му стана още по-широка. Този кораб му беше познат, капитанът също. Глухото мърморене на моряците около него му подсказа, че е на прав път. Ел Дарко, скандално известният английски пират, без съмнение беше в съюз с дявола.

Португалският капитан трескаво подготвяше кораба за битка. Поставиха две бали платно на релинга, за да защитят моряците от обстрела. Отвориха бойниците и изкараха оръдията. Канонирите чакаха напрегнато заповед за стрелба.

Сивобрадият мъж, застанал до Норууд, вдигна ръка към устата си и изсъска сърдито:

— Всичко е напразно! — После се изплю отвратено срещу вятъра. — И друг път съм присъствал на такава сцена, Погледни конструкцията и ще разбереш, че противникът има почти неограничена възможност за маневриране. Нямаме никакъв шанс. Само след час ще ни закачат за куките си и ще ни потопят. Много по-добре е да позволим на проклетия англичанин да си избере, каквото иска, от товара ни и да продължим пътя си.

Норууд кимна с отсъстващ вид. Беше много зает да обмисли възможностите за бягство. Би било извънредно опасно да скочи през борда и да преплува разстоянието до неприятелския кораб. Ако не го улучеха английските стрелци, португалските му другари щяха да стрелят подире му като по предател. Той пое дълбоко въздух и се огледа. Мускулите му бяха възвърнали предишната си сила, умът му работеше прецизно както преди, свикнал с постоянните опасности. Изборът не беше много приятен, но какво да се прави? Ако се наложеше, щеше да се бие за живота си редом с португалските си другари. Наистина беше много по-разумно, ако капитанът се съгласеше да капитулира. Това беше най-доброто решение за всички.

Тежко гюлле падна точно пред носа на португалския кораб и разплиска огромен фонтан вода. Англичаните даваха сигнал на противника да се предаде. След малко се чу и устно предупреждение на английски.

Сивобрадият отново се изплю презрително.

— Ама че глупост! Светата дева да ни пази от младите и напористи капитани! Онзи нещастник не вижда ли, че няма никакъв шанс?

Изплющя камшик и двамата се присвиха, за да избегнат удара. Отекна рязка заповед към моряците да свият предното платно. Норууд побърза да се подчини, докато в главата му кръжаха противоречиви мисли.

Предните оръдия дадоха колективен залп, но въпреки далекобойността им английският платноход успя да се обърне по вятъра и да се изплъзне от огъня. Само след миг англичанинът даде изстрел от бомбардата, който раздроби главната мачта на хиляди парченца и опустоши средната палуба. Посипа се дъжд от метални и дървени парченца и поне десетина матроси бяха улучени смъртоносно. Пронизителният сигнал на тромпетите даде заповед за опразване на палубата.

Норууд скочи като котка от вантите, пропълзя през локвите кръв и забърза на помощ на другаря си. Нападалите наоколо моряци, притиснати от такелажа, се молеха напразно за спасение, шепнеха молитви или ругаеха безумието на капитана. Норууд задърпа с все сила напречната греда, която беше паднала точно върху краката на приятеля му. По време на пътуването двамата бяха станали много близки и се разбираха чудесно по всички въпроси. Старият моряк се вкопчи в ръцете му.

— Остави, старче! Вече нищо не можеш да направиш за мен. Моли се за душата ми и дано бог опрости греховете ми.

Норууд се приведе към лицето на умиращия и стисна до болка изстиващата му ръка.

Отново прозвуча сигнал на тромпети и той се надигна, замаян от мъка. Глухите удари му подсказаха, че англичаните вече хвърляха абордажните куки и скоро двата кораба щяха да се вкопчат в смъртоносна битка. Той се огледа бързо за някакво скривалище, където можеше да избегне кръвопролитното сражение. В този момент властният глас на един от офицерите му заповяда да се придвижи бързо към кърмата, където беше паднал първият офицер, улучен смъртоносно от падналата мачта. Норууд помогна да пренесат нещастника под палубата и бързо се мушна в един тъмен ъгъл, докато опръсканият с кръв корабен дърводелец преглеждаше ранения.

Когато го откриха и му заповядаха да излезе на палубата, там вече цареше истински ад. Английските пирати изобщо не се церемоняха с екипажа на португалския кораб и съпротивата беше сломена много бързо. Внезапно обкръжен, Норууд измъкна ножа си и си проби път към кърмата. Там се биеше младият португалски капитан, неприятелите го бяха заобиколили от всички страни. Очи в очи с готовия за бой пират, той изкрещя на тромпетиста да свири за предаване на кораба. Норууд проследи как моряците захвърлиха ножовете, шпагите, боздуганите и въжетата и се събраха в средата на кораба. Помисли малко и се присъедини към тях. След минута свирката на лоцмана възвести, че английският капитан ще се качи на борда на пленения кораб.

Норууд се ухили доволно. Не се беше излъгал. Едрият мъж с издадена брадичка и полюляваща се походка на английски морски вълк наистина беше Франсис Дрейк. Леко склонил глава встрани, капитанът разглеждаше пленниците. Шлемът и ризницата на португалския капитан бяха разкривени от ударите, дрехата му висеше на парцали и младият благородник съвсем не приличаше на наконтения придворен, който беше преди час. По ръцете и лицето му имаше кървави следи.

— Ще се намери ли кой да превежда? За съжаление не владея скованите придворни приказки на доновете.

Екипажът застина в мрачно мълчание. Ричард Норууд се възползва от възможността и излезе напред.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна, Франк?

Дрейк го зяпна смаяно, после опря ръце на хълбоците си и се наклони към брадатото лице на заговорилия.

— Ти си англичанин? Възможно ли е? И на всичкото отгоре ме познаваш!

Норууд избухна в смях.

— Я ме погледни по-добре. Трябва само да имаш предвид, че косата ми не е черна. Погледни ме в очите, Дрейк, а ако и това не ти помогне, спомни си онази нощ в Хамптън, когато беше толкова пиян, че за малко да паднеш в езерото, ако не те бях подкрепил със силната си ръка.

Дрейк отвори широко уста, не можейки да повярва в онова, което виждаше и чуваше. Втренчи поглед в лицето на Норууд, после се обърна настрани и избухна в луд смях.

— Всемогъщи боже! Ти наистина си Ричард Норууд!

Англичанинът пое подадената му ръка и я разтърси здраво.

— Най-после ме позна. Пред теб стои Ричард Норууд, жив и здрав и дяволски зарадван да чуе майчиния си език от устата на един стар приятел.

— Кълна се в добрите духове, само теб не очаквах да видя тук! Какво правиш на борда на този кораб, стари дяволе? — Дрейк се засмя отново, после махна с ръка. — Всъщност, имаме предостатъчно време. Съобщи на онова жалко конте, че конфискувам товара му заедно с всички огнестрелни оръжия и муниции. Когато натоварим всичко на моя кораб, той е свободен да се маха по дяволите.

Норууд преведе на безупречен кастилски, капитанът го погледна примирено, после се обърна към Дрейк, вдигна рамене и изкрещя някаква заповед на лоцмана.

Дрейк предаде командата на един от офицерите си и махна на Норууд да го последва на кораба му.

Екипажът на Дрейк знаеше какво трябва да направи. Моряците бяха свикнали с подобни ситуации и се справяха с тях без усилия, затова Дрейк можеше спокойно да се оттегли със стария си приятел в капитанската каюта на „Елизабет Бонавентур“. Той посочи малката масичка, отрупана с венециански гарафи и стомни за вино.

— Избери си нещо за пиене, приятелю. А ако много ти се иска да опиташ отново добрата английска бира, знай, че имаме предостатъчно на борда. — После свирна на юнгата си да му свали ризницата, разкърши ръце, почеса се с удоволствие по тила и се хвърли в един тапициран стол с висока облегалка.

Норууд изпи наведнъж чаша чудесно бургундско, после огледа внимателно разкошно обзаведената каюта на капитана.

— Ти живееш като крал, Франк. Нейно величество не би одобрила това. — Той приседна на ръба на масата и изгледа с усмивка приятеля си.

Дрейк избухна в подигравателен смях.

— Кралицата не се оплаква, защото получава голяма част от печалбата ми.

— Значи признаваш, че се занимаваш с пиратство?

— Професията ми е доходна, не намираш ли?

— Прав си. Именно по тази причина те моля да ме приемеш в екипажа си.

Дрейк вдигна високо рунтавите си вежди.

— И го казваш, без да познаваш целта на пътуването ми?

Норууд се ухили.

— Докато и аз имам дял от печалбата, можеш да ме отведеш дори в ада. Предполагам, че си взел курс към Западна Индия и Антилите?

— Предположението ти е правилно.

— Е, ще ме приемеш ли?

— Защо не? Ти си господар на себе си, нали? Или още си на служба при Уолсингъм?

— Бях. Но след като прекарах осем месеца на долната палуба на една испанска галера, имам право да се насладя на свободата си и да потърся удовлетворение.

Дрейк изсвири през зъби.

— Значи са те хванали? А какво стана с доклада ти?

— Преди това успях да го изпратя по доверен човек на Уолсингъм. Накрая прибавих, че сам ще определя начина и времето на завръщането си.

Дрейк му махна да се настани удобно на дивана.

— Наистина ли си бил гребец на галера? Господи, сигурно си много радостен, че не си свършил на кладата!

Норууд се облегна назад и протегна дългите си крака.

— Не бих желал да говорим за вярата ми. Даже Уолсингъм уважава убежденията ми и не поставя под въпрос лоялността ми. Испанците нямат причина да ме обвиняват в ерес.

Дрейк изгледа внимателно приятеля си. Ако Норууд наистина беше папист, това си беше негова работа и никой нямаше право да му се бърка. Мъжете от Северна Англия, Дрейк знаеше това, имаха странни възгледи, а имението на Норууд беше в Йоркшир.

Ричард вдигна очи към приятеля си над ръба на чашата, сякаш беше отгатнал мислите му. Гласът му прозвуча доста рязко:

— Да, аз принадлежа към старата вяра, както баща си и дядо си. През 1536 година дядо ми участвал в бунта на северняците, така нареченото поклонение за милост. Успял да се отърве жив и даже запазил имота си. Хенри VIII го помилвал, но го осъдил да заплати огромна парична глоба, затова имението ни и днес е обременено с неизплатими задължения.

— А баща ти?

— И той останал верен на католическата си вяра. Бил един от първите, които подкрепили шотландската кралица Мария през 1553 година в трудните дни на въстанието в Нортъмбърленд и неуспешния опит за оспорване на трона. Когато кралица Мария влязла триумфално в Лондон на 19 юли същата година, той бил до нея.

— Значи след смяната на династията съдбата отново е станала благосклонна към семейството ви?

— Баща ми си възвърна кралската милост, но кралицата не го подкрепи финансово. Той беше много щастлив, че му позволиха да се завърне в двора. През 1555 година баща ми се оженил за майка ми, Ан Скроуп. Родът Скроуп бил от Болтън, но само странична линия на прочутите Болтън. След година съм се родил аз, кръстили ме и ми намерили свещеник да ме учи. — Норууд се усмихна меланхолично. — Поради принадлежността си към свитата на крал Филип баща ми се срещал често с испанските идалгос. Сприятелил се с много от тях, научил се да говори добре кастилски, даже да чете. Бил възхитен от испанските нрави и обичаи, влюбил се в испанската музика. Аз научих испански още като дете и двамата с баща ми често разговаряхме на този език.

— Значи затова много хора те смятат за испанец! Знанията ти са много полезни за Уолсингъм — отбеляза с иронична усмивка Дрейк.

Норууд остана равнодушен.

— Въпреки непоколебимата си вярност към кралица Мария, в която виждаше истинската наследница на крал Хенри VIII, баща ми не одобряваше жестокото преследване на протестантите. Когато го принудиха да присъства на изгарянето на архиепископ Кранмър, направо се разболя. Тогава дойде голямото отрезвяване. Скоро след това събитие той се оттегли от службата си в двора и се прибра в имението ни в Аскриг.

— А какво е твоето мнение? Не се ли отвращаваш от жестокостите на инквизицията?

Норууд сведе глава.

— Аз държа на вярата си — лично за себе си. Баща ми често ми е разказвал за ужасите, които е виждал в Смитфийлд — а след като ме заловиха… — Той поклати глава и лицето му помрачня. — Все пак мисля, че бог не е отговорен за несправедливостите и злодействата, които се вършат в негово име. Аз няма да се откажа от религията си, но и никога няма да отида на църква. Чувствата ми са противоречиви. Никога не ще престъпя клетвата за вярност към сегашната ни кралица Елизабет, верен съм й, както баща ми беше верен на кралица Мария, плащам си глобите, които налагат на католиците, и не участвам в божествените служби.

Дрейк мълчеше, потънал в мислите си.

— Сега вероятно искаш да узнаеш как станах един от агентите на Уолсингъм?

— Мислех си, че ти, като джентълмен…

— Не би трябвало да водя живот на шпионин, така ли? — Норууд изкриви цинично ъглите на устата си. — Джентълмените мразят да ги наричат шпиони, но не по-малко мразят да ги наричат пирати, не мислиш ли?

Дрейк избухна в сърдечен смях.

— Не си справедлив към мен, Ричард. Знам много по-добре от доста други колко е важно да събираме достоверна информация за крал Филип и приготовленията му за война срещу Англия. За съжаление тази трудна работа не се оценява по достойнство. Английската кралица би трябвало да те възнагради както подобава за заслугите ти.

— Прав си, приятелю. Но се съмнявам, че ще го направи. Подобно на сестра си Мария, тя е наследила склонността да пази като орлица съкровищницата си. Казват, че дядо им, Хенри VII, бил ужасен скъперник и никога не проявявал щедрост. А що се отнася до връзката ми с Уолсингъм: баща ми познаваше предпочитанията на Елизабет към младите авантюристи и ме изпрати в двора с надеждата, че ще завоювам благоволението й. Скоро ме видяха да разговарям на испански с един от придружителите на испанския посланик.

— И Уолсингъм те нае за целите си?

— Да, но трябва да призная, че имаше известни опасения. Каквото и да мислим за Уолсингъм, той е искрено загрижен за сигурността и благополучието на кралицата. Той ме убеди, че има спешна нужда от джентълмен, който да замине за Испания и да подслушва разговорите на местните хора, без веднага да го приемат за чужденец. Уолсингъм ме подготви много добре за тази мисия, затова днес притежавам всички познания на добър разузнавач и още по-добър джебчия. — Норууд примигна многозначително. — Ако не ме беше научил на някои умения, сега щях да вися на мачтата за храна на чайките. Изпрати ме на един кораб, за да науча всичко за мореплаването и морските маневри, показа ми и плановете на всички кралски кораби. Уолсингъм е убеден, че най-голямата опасност идва от засиления строеж на кораби в Испания, и трябва да призная, че е прав. Първата година, която прекарах на служба при Уолсингъм, беше посветена на твоята професия, Дрейк, така можах да понапълня празните ракли у дома в Аскриг.

— Ще ми разкажеш ли как успя да избягаш? Обзалагам се, че историята е много интересна.

Норууд кимна. После си наля още вино в скъпоценната венецианска чаша и я вдигна към светлината, която падаше през кърмовия прозорец.

— Получих помощ от една сънародница.

Дрейк го погледна смаяно.

— Англичанка ти е помогнала да избягаш? Какво търси англичанка на испанска галера?

— По-скоро е полуангличанка. Косите й са тъмнокестеняви, а очите сини като английското небе през юни.

— Ти винаги си имал поглед за красивите момичета, Ричард — отбеляза развеселено Дрейк.

— Тя наистина беше красива, но по-важното беше, че ми помогна да се спася. Когато се появи на палубата на гребците, имах безсрамието да я заговоря на английски, тя побесня от гняв и ме нашиба с камшика на надзирателя по всички правила на изкуството.

И той разказа цялата история, докато Дрейк го слушаше с нарастващо удоволствие.

— Наистина ли си се промъкнал като крадец в дома й? Нарочно си се изложил на тази допълнителна опасност? Поел си значителен риск само за да видиш отново това момиче.

Норууд сви рамене.

— Знаех, че малката е роднина на дон Фелипе Сантяго и Талавера, един от най-способните командири на адмирал Санта Круз. Не ми беше трудно да вляза в градината, а спешно се нуждаех от чисти дрехи и място, където да си отпочина до зазоряване.

— Не те ли преследваха с диви крясъци?

— Нищо не чух, а и не съм чакал да ме открият, повярвай! Веднага след изгрева на слънцето се наех на един кораб и потеглих към Лисабон. Беше много лесно да се скрия в оживеното пристанище на Кадис. Боядисах косата и брадата си в черно и се превърнах в португалец. Ако не се бяхме срещнали, щях благополучно да си пристигна в къщи.

— Аха. Цяло щастие е, че нападнахме онзи наконтен португалец. Значи мислиш, че Уолсингъм е получил доклада ти?

— Изпратих го преди да ме заловят, нали ти казах. Това ми помогна, защото, когато ме хванаха, не намериха подозрителни документи. Решиха, че съм прост моряк, който е попаднал на чуждия бряг след корабокрушение, обвиниха ме в пиратство и ме осъдиха да работя като гребец на галера.

— Мислиш ли, че някой те е предал?

Лицето на Норууд помрачня.

— Вероятно е станало точно така. Заловиха ме в една. пристанищна кръчма заедно с други чуждестранни матроси. Когато властите се убедиха, че не съм еретик, следователно не можеха да ме предадат на светата инквизиция, осъждането ми стана проста формалност.

Ведрото лице на Дрейк стана необичайно сериозно.

— И откри ли онова, от което всички се опасяваме — доказателства за предстояща инвазия от страна на Испания?

— Не намерих нищо определено. Само дето Санта Круз увеличава броя на корабите си, а пристигащите от Нова Испания кораби със съкровища правят крал Филип многократно по-богат и сега той има достатъчно средства да подеме кръстоносен поход срещу Англия.

Дрейк оголи зъби като вълк.

— Ние с теб сме добри патриоти, скъпи Ричард, и ще се постараем да лишим доновете от незаконно придобитите им богатства!

— Още по-добре е да накараме кралица Елизабет да погледне на старанията ни откъм тази страна, не мислиш ли?

— Дълбоко в себе си тя се радва на нашата дейност, стари приятелю, убеден съм в това. Само че старците в съвета й я предупреждават да бъде предпазлива.

— Би трябвало да знаеш, че Елизабет не е луда глава, въпреки червените си коси, Дрейк.

Още преди капитанът да е успял да зададе следващия си въпрос, се появи един подофицер и докладва, че плячката е натоварена на „Елизабет Бонавентур“ и екипажът е готов да потегли на път.

Дрейк скочи от мястото си.

— Трябва да се кача на палубата, Ричард. Чувствай се като у дома си. В раклата ще намериш чисти дрехи. Някои от тях са законна плячка и се надявам да ти станат. Ще ти изпратя юнгата с гореща вода от камбуза. След като се нахраним, ще чуеш интересно предложение.

Той излезе от каютата и Ричард Норууд застана до прозореца, за да наблюдава разделянето на двата кораба. Пиратите освободиха и последните абордажни куки и тропотът на боси крака над главата му показа, че моряците заемаха местата си. „Елизабет Бонавентур“ щеше да отплава на юг, а разбитият португалец да се отправи към най-близкото приятелско пристанище. Норууд се протегна и се усмихна доволно. За първи път от много време насам можеше да се отпусне. Беше между приятели, можеше да спи без страх, да се нахрани до насита. Не помнеше откога не беше ял добра храна.

Скоро се появи юнгата с цяло ведро гореща вода. Норууд се изтърка здраво от главата до петите и облече одеждите на испански благородник. Мисълта колко болезнена е била загубата на скъпите дрехи за испанското конте, което ги беше носило, предизвика усмивка на устните му. Панталонът и жакетът бяха от най-фино кадифе, ушити по последна мода, подплатени с тънка коприна и богато украсени със златни ширити. Когато понечи да облече ризата от фина батиста, мъжът се погледна в огледалото и се намръщи. Раменете му бяха обезобразени от грозни червени белези. Той ги разгледа отблизо и погледът на сивите му очи стана твърд като стомана.

Никога не беше водил война срещу жени, това не беше и необходимо. В миналото всички жени се бяха хвърляли с готовност в обятията му и той ги вземаше, когато имаше време и желание. Припомни си дивия гняв в сините очи на младата испанска благородничка и дръзкия им поглед и се усмихна заплашително. Е, все пак момичето се беше погрижило много добре за него. Докато пътуваше с португалеца, често беше заспивал със спомена за часовете, които беше прекарал в покоите й.

Тогава имаше възможност да я накаже за онова, което му бе причинила, но не го направи и сега се чудеше защо бе проявил снизходителност. Много пъти си беше повтарял, че я е пощадил не заради нея самата, а за да не се изложи. Беше изтощен от бичуването и бягството и нямаше желание да се докосне до бялата плът, която блещукаше под тънката нощница. Ако беше ударил или обезобразил нежното тяло, щеше да се изложи на ненужна опасност и да отклони вниманието си от добре обмисления план да се махне от града колкото се може по-бързо. Сега обаче осъзна, че колебанието му е било предизвикано от нещо по-силно от вродената му предпазливост.

Докато си търсеше работа на пристанището, бе чул разговорите между моряците и знаеше, че младата дама ще отплава за Картахена със „Санта Изабела“. Казаха още, че била обещана на един от идалгосите в свитата на губернатора.

Норууд завърза връзките на ризата и облече елегантния кадифен жакет. Погледна се доволно в огледалото и се усмихна на отражението си, но усмивката не предвещаваше нищо добро за противниците му. Съдбата щеше да го отведе много скоро близо до нея, а доколкото познаваше Дрейк, приятелят му нямаше да се поколебае да нападне богатия град Картахена и да го предаде за плячкосване на английските пирати.

Дрейк се върна скоро и си позволи много груби шеги с променения вид на приятеля си. Късно вечерта двамата седнаха на масата и след като се нахраниха, продължиха разговора си от следобеда.

— Виждам, че пак си се издокарал като придворен. Не искаш ли да те сваля на Канарските острови, където ще разтоварим кораба, за да се върнеш в Англия и да замаеш двора с красотата си?

— Не и преди да съм събрал достатъчно плячка, за да предизвикам желаното вълнение.

Дрейк се ухили одобрително.

— Мисля, че мога да ти обещая наистина богата плячка. Преди няколко седмици залових една чудесна фрегата. В момента е на ремонт на нос Верде, там ме чакат и другите кораби от малката ми флота. Необходим ми е опитен капитан. Ако се споразумеем за подялбата на плячката, ще ти я подаря.

Очите на Норууд заблестяха.

— Защо ми оказваш тази чест?

Дрейк се облегна удобно на стола си и се засмя.

— Трябва ми човек, който умее да бъде твърд. Ти си добър моряк и ще се справиш. Освен това имаш да си плащаш.