Испанската награда

СЕДМА ГЛАВА

Мария се събуди изведнъж, отвори стреснато очи и видя капитана да стои надвесен над леглото й. В погледа му се четеше напрежение. През прозореца на каютата струеше ярка слънчева светлина. Очевидно беше спала много дълго. Тя извика задавено и светкавично придърпа завивката до брадичката си.

Норууд поклати глава и се засмя.

— Вашата благопристойност е трогателна, но не е на мястото си в тази обстановка. Вече от доста време имам удоволствието да ви наблюдавам, без да се събудите.

Тази сутрин капитанът беше облечен леко, в широки памучни панталони като член на екипажа, отворената риза обаче беше от най-фин лен. Очевидно беше спал много добре в моряшкия хамак. Изглеждаше бодър и изпълнен с енергия. Мария се отвърна сърдито от сивите очи с безсрамния им поглед, макар че вече започваше да свиква с него.

Решен да я раздразни още повече, Норууд продължи с измамна учтивост:

— Струва ми се, че спахте отлично, въпреки неприятното ми присъствие. — Той се поклони с преувеличена церемониалност. — Току-що ви донесоха закуската. Заповядайте на масата.

Вместо отговор, Мария се уви още по-плътно в тънкия чаршаф.

— Аз… не съм гладна, сеньор.

Той говореше на английски, а тя му отговаряше на кастилски. Капитанът не обърна внимание на този факт и продължи на майчиния си език:

— Надявам се, че няма да ми наговорите същите глупости като снощи. Вече е почти обед и аз съм уверен, че умирате от глад. Хайде, седнете на масата и закусете. Искам да говоря с вас.

— Нямам какво да ви кажа, сър — отвърна ледено Мария и веднага се ядоса на себе си, защото си беше обещала да му говори само на испански, а сега, без да иска, бе преминала на английски. Норууд оголи белите си зъби в тържествуваща усмивка.

— Добре, добре. Аз също нямам желание да слушам оплакванията ви. Казах, че имам да ви говоря, а това означава, че просто трябва да ме изслушате.

— Ще ви изслушам, без да ставам от леглото.

Доброто му настроение изчезна и Мария се уплаши от рязката промяна в лицето му. Устата стана корава, сивите очи засвяткаха злобно.

— Трябва да ми се подчинявате.

— Не.

Всъщност Мария имаше намерение да се опълчи решително срещу англичанина, но й дойде по-добра идея. Уви чаршафа около тялото си, като внимаваше да закрие глезените и раменете си, стана от леглото и седна на посочения от капитана стол.

Бяха им донесли хляб и сирене, стомна с бира и купа с пресни плодове, вероятно донесени от града. Мария потръпна от мисълта, че беше спала спокойно и сигурно, докато гражданите на Картахена бяха изложени на неописуеми страдания.

Тя не смееше да си представи какво бяха изтърпели достойните за съжаление жени, до вчера почтени, добре пазени съпруги и дъщери на търговци и плантатори, когато дивата пиратска орда беше нахлула в града. За да скрие мислите си, тя сведе поглед към покривката на масата и започна да се храни.

Капитанът седна срещу нея в големия си стол и си наля чаша бира.

— Виждам, че апетитът ви се е възвърнал.

Мария се престори, че не е доловила подигравката.

— Е, хайде сега да говорим по същество: какво ще стане с вас?

Мария запази мълчание. Не искаше да му достави удоволствието да забележи нарастващото й безпокойство.

— Като начало ще останете на „Глориана“ и ще ми обещаете, че няма да излизате от каютата без придружител. А този придружител мога да бъда само аз, ясно ли е? Ще се погрижа да не ви липсва чист въздух и възможност за разходка. Ще се задължите да се откажете от всички опити да подкупите момчето или друг член на екипажа, както и да разговаряте с когото и да било, когато не съм до вас. Разбрахме ли се?

Мария кимна кратко и студено.

— В момента няма от какво да се боите. — На устните му изгря усмивка. — Освен от мен, разбира се, но аз съм изключително твърд мъж и ви съветвам да не ме предизвиквате.

— Значи имате намерение да сдържите думата си и да поискате откуп?

— Не съм обещавал нищо подобно.

— Но…

Мъжът вдигна рамене.

— Решението за съдбата на важните пленници може да бъде взето само чрез общо съгласие на екипажа. Освен това, само капитан Дрейк има правото да уговори условията с губернатора, затова сега отивам на събрание на неговия кораб.

— Казахте, че губернаторът дон Пиеро е жив и здрав? — попита с плаха надежда Мария.

— Така е. По-късно ще сляза на сушата заедно с Дрейк и другите офицери.

Мария пое дълбоко дъх. Мразеше да иска и най-малката услуга от този човек, но нямаше как.

— Бихте ли… бихте ли бил така добър да се осведомите за съдбата на дуенята ми, сеньора Енрикес?

— О, мисля, че си спомням дамата, която беше извънредно отзивчива и не само ме снабди с чудесни дрехи, но и ме нахрани — по принуда, разбира се. С удоволствие ще разпитам какво е станало с нея.

— Дълго ли ще траят преговорите? Искам да кажа…

— Искате да узнаете докога ще трябва да понасяте гостоприемството ми? Това, доня, зависи единствено и само от чувството за отговорност и великодушието на хората, на които са ви поверили. — С тези думи капитанът напусна каютата.

Мария беше толкова развълнувана от случилото се през изминалия ден, че все още не беше в състояние да разсъждава разумно. Капитан Норууд я възхищаваше и в същото време я плашеше. Когато я бе принудил да стане и да седне на масата срещу него, сърцето й биеше като безумно. Свиването на веждите и гневната линия на устата предизвикваха студени тръпки по гърба й. Той бе казал, че, когато трябва да защити правата си, е способен да бъде дори жесток, и тя му вярваше. Дон Пиеро трябваше да даде съгласието си за плащането на откупа. Ала ако го направеше, тя щеше да стане жена на дон Луис, който ясно й бе дал да разбере, че обвързването с дъщерята на една осъдена еретичка е абсолютно неприемливо за него и никога няма да я обикне, нито ще я уважава. А накрая бе избягал като страхливец и я бе оставил да се оправя съвсем сама в нападнатия от пирати град.

Споменът за стоическото спокойствие, с което капитан Норууд беше понесъл страшното мъчение на бичуването, оживя отново в нея. Тя беше сигурна, че той се е сражавал смело и е участвал активно в завземането на града. Лицето й пламна от срам, когато се улови, че се опитва да си представи какво би било да сподели с него брачното легло. Снощи, когато я целуна, тя беше усетила дълбоко в себе си ехо, отговор, който обаче трябваше да бъде прогонен.

Стана й ясно, че Норууд също не си позволява да се поддава на чувствата си. Той можеше да очаква откуп за нея само ако я предадеше на покровителите й чиста и неопетнена. Сигурно се държеше настрана само по тази причина.

Ако беше изцяло в негова власт и зависеше единствено от неговата милост, колко ли време щеше да мине, докато я остави в някое мръсно пристанище на Антилите за забавление на главорезите като него, прокълната да завърши живота си в някой долнопробен бордей.

Не, тя нямаше да се поддаде на тези грешни мисли, макар че сърцето й нашепваше да опита, без да мисли за неминуемото разкаяние след това, макар че много й се искаше да легне поне веднъж в прегръдката му и да познае истинската страст. Тя разбираше, че това би било най-голямата глупост в живота й. Такава съдба можеше да й донесе само ранна смърт и, което беше още по-лошо, загубата на безсмъртната й душа.

При тази мисъл Мария си припомни, че е облечена твърде неприлично. Много скоро момчето щеше да дойде, за да прибере остатъците от закуската. Макар и неохотно, тя облече отново яркочервената рокля, след това седна и разгледа основно костюма си за езда, за да се убеди за сетен път, че е невъзможно да бъде поправен.

Момчето почука на вратата и тя му извика да влезе. Единствен той от целия екипаж не я караше да се чувства неловко.

Стараейки се гласът й да звучи равнодушно, тя се осведоми за съдбата на града.

— Надявам се, че вече не се водят битки? Много ли сгради са пострадали?

— Говореше се, че имало пожари, мистрес, и се боя, че щетите са доста големи. Но когато капитан Дрейк вдигне платна, испанците ще се хванат на работа и ще построят наново разрушеното.

— Имаш ли представа кога ще отплава капитанът?

— Капитан Норууд отиде на борда на „Бонавентур“, за да присъства на уговарянето на условията. Когато се разберат, ще слязат на сушата и много скоро ще узнаем дали грандовете са готови да платят.

— А ако откажат?

— Тогава не знам, мистрес. Мисля, че Дрейк ще заповяда да плячкосат града.

Мария беше чувала достатъчно за грубите нрави на английските моряци, за да си представи съдбата на бедните картахенци. Вчера беше изпитала на собствения си гръб горчивината на поражението и страха от пиратите. Дълг на губернатора беше да събере всички налични средства, за да отърве града от английските нападатели.

Момчето я погледна съжалително, сякаш беше отгатнало във въпроса й загрижеността за собствената й съдба. След недодялан жест на съчувствие то се оттегли с таблата в ръка.

Мария скочи от мястото си и се заразхожда нервно напред-назад. През прозореца към кърмата не се виждаше почти нищо, което да привлече вниманието й. От това разстояние тя не можа да различи нито крайбрежната улица, нито да разбере каква част от града е разрушена. Поне да имаше игла и конец, за да зашие костюма си за езда! Беше готова да се задоволи с кърпена дреха, само и само да се отърве от омразната червена одежда. Решена на всичко, тя отвори моряшкия сандък на капитана, но не намери онова, от което се нуждаеше. Часовете се влачеха отчайващо бавно, самотата започна да я потиска. Ако откупът, който пиратите щяха да поискат за нея, беше много висок, а това беше твърде вероятно, сигурно щяха да минат още много часове, преди да я освободят.

Дон Пиеро седеше във високия си стол в разкошната приемна на резиденцията и наблюдаваше офицерите и служителите си с поглед, в който се примесваха разочарование и нетърпение. Вече повече от два часа всички по-важни личности в Картахена обсъждаха възбудено възможността да се измъкнат от една ситуация, от която нямаше измъкване.

Накрая губернаторът загуби търпение и удари с дръжката на камата си по богато разбованата масичка пред себе си, без да го е грижа за скъпоценната мебел.

— Чуйте ме, господа! Вие май не разбрахте какво ви каза епископ Де Орибе. Ел Дарко няма да отстъпи. Вчерашните нападения показаха какво ни очаква, ако пиратът заповяда на ордите си да се нахвърлят върху беззащитния град. Ако откажем да изпълним изискванията му, той ще ни унищожи, в това няма съмнение. Затова не бива да правим грешки. Аз нося пълната отговорност за тази колония и сега ви казвам: трябва да платим. Първоначалното искане за шестстотин хиляди дуката междувременно беше свалено на сто и десет хиляди, Остава още заплахата им да разрушат манастира. Ще се наложи да дадем на Дрейк известно количество злато, за да го откажем от тази мисъл. Сега ви заповядвам да се приберете по къщите си и да съберете най-ценното си имущество. Ще съобщите резултата на домашния ми ковчежник и ще подготвите всичко необходимо за предаването на парите в резиденцията. Свободни сте.

Присъстващите се опитаха да възразят, но губернаторът махна уморено с ръка и протестите заглъхнаха. Стърженето на столовете по полирания под прозвуча като потиснат отговор, докато най-после всички се обърнаха към изхода. Дон Пиеро повика при себе си дон Луис, който също се готвеше да си тръгне с другите.

— Останете тук, Луис. Трябва да говоря с вас.

Той изчака, докато вратата се затвори зад последния идалго, отпи голяма глътка от чашата с вино и впи горещия си поглед в лицето та младия мъж.

— Има ли нещо вярно в приказките, че сте отказал да платите откуп за доня Мария?

Дон Луис смръщи чело и погледът му зашари неспокойно по стаята.

— Нямам достатъчно средства. Остатъкът от зестрата й, който бе определен за мен, още не е пристигнал. Както знаете, баща ми задържа по-голямата част за себе си и…

— Сандъчетата с чеиза на доня Мария съдържат много ценни камъни. Трябва да сме благодарни на Светата дева, че онези кучета не ограбиха и резиденцията. Трябва непременно да съберете исканата сума.

— Двайсет хиляди дуката? — Гласът на дон Луис трепереше от възмущение.

Дон Пиеро остави чашата си на масата и в погледа му светнаха опасни искри.

— Изслушайте ме, Луис. Доня Мария трябва да бъде откупена на всяка цена. Какво ще кажем на чичо й, дон Фелипе, ако я оставим във властта на пиратите, защото не сме могли да платим исканата сума? Дон Фелипе се ползва с благоволението и доверието на Негово величество, освен това е един от най-усърдните капитани на адмирал Санта Круз. Затова сега ще се приберете в къщи и ще направите същото, което заповядах и на другите. Извадете всички накити, всички златни чаши и дори последната златна монета от джоба си. Накарайте дуенята да събере всички скъпоценности на доня Мария. Остатъкът ще бъде даден от държавното съкровище. Английският капитан ни разреши да отидем на кораба му, за да уверим лично годеницата ви, че ще сторим всичко за събирането на откупа.

Дон Луис въздъхна. Връщането на Мария в резиденцията беше последното, което би си пожелал. И без това му беше много трудно да обясни на губернатора как е станало така, че се е отделил от годеницата си по време на нападението. Ако тя се върнеше и разкажеше на всички за страха и подлостта му, това означаваше край на надеждите му за бъдещето.

Дон Пиеро продължи настойчиво:

— Ще отидем на кораба след залез слънце. Англичанинът помоли да дойде и Консуело. Тя е много загрижена, затова се опитайте да подобрите малко настроението й и й изяснете ситуацията. Хайде, Луис, не се бавете. На нашата възраст аз не можех да понеса и час раздяла с годеницата си.

На вратата дон Луис се обърна и красивото му лице помрачня още повече.

— А какво ще стане, ако доня Мария… — той се покашля смутено — … ако вече не е достойна да стане моя жена?

Дон Пиеро се усмихна уморено.

— Тогава ще постъпите като благородник: ще се постараете да скриете недоволството си и ще се ожените за нея. Тя трябва да стане ваша жена, разберете. Баща ви е твърдо решен да осъществи този брак, пък и не можем да си позволим да си спечелим един толкова могъщ враг като дон Фелипе.

Дон Луис се поклони безмълвно и излезе. Никак не му се искаше да се среща с Консуело. Засега старата жена пазеше мълчание за непростимата му постъпка, но той четеше неизреченото презрение в очите й.

Когато юнгата Джем донесе следобедната закуска в каютата, Мария надви гордостта си и направо го попита за капитан Норууд.

— Капитанът ли, мистрес? Дойде при нас в самото начало на пътуването. Имахме хубав кораб и капитан Дрейк имаше нужда от добър капитан.

— Значи Дрейк го е избрал за капитан? Ти на този кораб ли беше?

— Не, преди това бях на „Елизабет Бонавентур“, кораба на капитан Дрейк. Нападнахме един португалец, който плаваше към Англия и капитан Норууд беше в екипажа му.

— Да приема ли, че сте избили целия екипаж и сте плячкосали товара?

— О, не, взехме плячката, но повечето моряци останаха живи. Капитан Дрейк не е отмъстителен, става лош само когато не е в настроение. Като тази сутрин…

— Какво е станало тази сутрин? — попита с интерес Мария.

— Ами, казват, че намерил в кабинета на губернатора писмо от испанския крал, в което пишело, че е пират и разбойник.

— Е, и? Нима не е истина?

Момчето се почеса по главата. На обсипаното с лунички лице се изписа безпомощност.

— Нямам представа, мистрес. Знам само, че доновете заграбиха всичко в Новия свят и не искат да ни дадат поне част от богатствата. Освен това се отнасят много зле към местните хора, изгарят пленниците или ги изпращат на галерите. О, извинявайте, мистрес, нали и вие сте от тях!

Мария не можа да възрази нищо на това обвинение, защото лично бе преживяла ужаса на борда на галерата. Отношението към индианците наистина беше много лошо и не говореше добре за испанския характер.

— Значи Ел Дарко е бил много ядосан? Дали сега ще излее гнева си върху града и невинните му жители?

— Ако не му платят исканата сума, не се знае какво ще направи.

Момчето се поклони и побърза да излезе, очевидно съзнавайки, че е казало много повече, отколкото би се харесало на капитана му.

Мария се обърна към масата и се зае със закуската. Месото и плодовете бяха съвсем пресни и тя отново се запита дали пиратите са опустошили всички запаси на града.

Изведнъж се сети, че не е чула щракането на ключалката, след като момчето затвори вратата. Дали в бързането си да прекрати неприятния разговор Джем не бе забравил да заключи?

Тя се втурна към вратата и потърси с треперещи пръсти бравата. Надеждата й се изпълни — вратата не беше заключена! Тя беше свободна и можеше да излезе на палубата. Но в сърцето й се надигна колебание. Нарежданията на капитан Норууд бяха еднозначни — и разумни. Съвсем очевидно беше, че той се стреми да не въвежда хората си в изкушение. Дали да се осмели да се противопостави на заповедта му и да се качи на палуба та? Оттам можеше да види по-добре какво става в града. Нямаше намерение да бяга. Лодките бяха добре охранявани и дори ако направеше невъзможното и успееше да стигне до града, пиратите щяха да побеснеят от гняв, че е избягала, и да се нахвърлят върху беззащитните граждани.

Сумрачният коридор беше пуст и Мария се запъти безшумно към стълбичката. Вероятно екипажът беше на сушата, мъжете пиянстваха и грабеха. Ако побързаше, можеше да погледне през релинга какво става в града и да се прибере незабелязано в каютата. По-късно момчето щеше да дойде отново и да заключи. Ако капитанът забележеше провинението му, бедният юнга щеше да понесе тежко наказание.

Копринената рокля се влачеше по пода и й попречи при изкачването на тясната стълбичка. Мария подаде предпазливо глава от тесния люк и се огледа на всички страни. Тази част от палубата изглеждаше съвсем пуста. Тя излезе навън и хукна към релинга.

Разрушенията бяха ужасяващи. Даже от това разстояние Мария ги виждаше ясно. Тук-там димяха отделни пожари. Вятърът носеше към морето хапещата миризма на пушека и тя остана с впечатлението, че е чула викове на войници и матроси, тръгнали да търсят скрити пари и жени, както и писъците на жертвите. Потресена от видяното, младата жена се обърна и тръгна обратно към кабината си. Какъв смисъл имаше да се връща в този ад, даже ако успееше да се спусне в някоя от лодките и да стигне до брега с гребане. Очите й се напълниха със сълзи, тя се спъна в дългата рокля и за малко да падне. Внезапно някой препречи пътя й. Мария вдигна изненадано глава и като видя плъхоподобното лице на Джош Евънс, усети див страх. Това беше мъжът, който я бе намерил в горящия град!

Все пак тя успя да запази самообладание и го изгледа презрително, макар че вътрешностите й се свиваха от страх.

— Веднага ме пусни да мина! — заповяда тя на най-чист английски.

— Я виж ти, малката доня говори английски като кралицата! И е горда. Капитанът ли ти позволи да се държиш така с обикновените моряци? Той няма право да ме пренебрегва. Ти си моя плячка и аз не съм му дал право да се разпорежда с теб, макар че си получих обезщетението.

Силно зачервените очи на мъжа гледаха безсрамно тялото й и се впиха в дълбокото деколте на роклята, което се беше изместило и разкриваше голяма част от гърдите й.

— Ама колко си чиста, не бях очаквал такова удоволствие. Сигурно той ти е казал да се миеш. Знам, че прекарва всяка нощ в каютата си. Не искаш ли да покажеш прелестите си на човека, който те взе пръв?

Той протегна мръсните си пръсти към дълбоко изрязаното деколте, но Мария се отдръпна рязко и ноктите й се впиха в лицето му.

— Не ме докосвай, мръснико!

Мъжът изръмжа като разярен тигър, сграбчи я за раменете и притисна гърба й към стената.

— Знаех си, че имаш нокти, но ти обещах да ти ги отрежа и да те науча да се държиш прилично.

Евънс храна двете й ръце с огромната си лапа и отново се зае да опипва гърдите й, които бяха почти разголени пред жадния му поглед. Пръстите му разкъсаха тънката коприна и от гърлото на Мария се изтръгна задавен вик. Тя го изрита болезнено между краката, изви се отчаяно в прегръдката му и отново се опита да му избяга. Гневът й даде неподозирани сили.

Морякът разбра, че не го чака нищо добро. Някой можеше да чуе шума и да се притече на помощ на момичето. Всички знаеха, че то е плячка на капитана и никой няма право да го пипа. Огледа се бързо и като видя, че коридорът е пуст, отново посегна към гърдите й.

Мария се опита да го вразуми, но напразно.

— Капитанът е поискал за мен голям откуп и сигурно ще го сподели с теб и с целия екипаж. Знаеш ли какво ще стори с теб, ако ме насилиш? Със сигурност ще те обеси!

— Така ли мислиш? Да знаеш, че Дрейк няма да му позволи. — Мъжът се изплю презрително. — Кой пък е този капитан Норууд? Падна от небето и капитан Дрейк му възложи да командва нас, честните англичани, като че ли го познаваме от сто години. Кой му е възложил да иска откуп за теб, а? И изобщо, чия плячка си ти?

— Мисля, че вече бяхме изяснили това, Евънс.

Тонът на капитана беше леденостуден и Евънс пусна Мария така внезапно, че тя едва не се строполи на пода. Докато се държеше за дръжката на вратата, тя се опита да види нещо в полумрака, но различи само неясните очертания на нападателя си. Капитанът трябваше да е някъде близо до стълбата, тя напрегна зрението си и когато най-сетне можа да го види, учудването й беше безкрайно. Облечен в разкошен костюм, с широк панталон до коленете и жакет от черна коприна, Норууд очевидно идваше направо от срещата на офицерите и посещението при губернатора и официалните лица на Картахена.

Евънс изсъска яростно и посегна към камата си, но Норууд го изпревари. Извади светкавично шпагата си, направи крачка напред и само с леко извъртане на китката остави дълбок прорез в ръката на моряка. Ножът се изплъзна от скованите му пръсти, описа голяма дъга и падна на пода.

— Плячката е моя, Евънс, защото капитанът има правото да си избере, каквото пожелае. Мисля, че ме разбираш.

Евънс хвана пронизаната си ръка и погледна невярващо раната. Между пръстите му течеше кръв. Очевидно беше изненадан от внезапната поява на капитана не по-малко от Мария. Той облиза нервно устните си, после мрачно вдигна очи и когато срещна безмилостния поглед на капитана, потрепери от ужас.

— Ти получи добро обезщетение. Бях заповядал никой да не досажда на пленницата. Бях заповядал също никой да не се мярка в близост до кабината ми. Как посмя да престъпиш заповедите ми? — Думите бяха произнесени с толкова равнодушен тон, та страничен човек би повярвал, че капитанът извинява простъпката на моряка. Но коравото му изражение говореше друго.

Мъжът преглътна и отново погледна окървавената си ръка.

— Не съм престъпил заповедите ви, капитане. Тая женска излезе сама, качи се на палубата. — Гласът му издаваше покорност, но и недоволство, на челото му беше избила студена пот.

— Наистина ли? — попита с високо вдигнати вежди капитанът.

Мария беше неспособна да каже нито дума.

Норууд изкрещя кратка заповед и двама моряци се спуснаха надолу по стълбичката. Мария чу гласове от палубата и засрамено отбеляза, че корабът е пълен с хора и всички я зяпаха жадно през тесния люк. Тя сведе глава и се опита да прибере разкъсаната на гърдите рокля, но пръстите й трепереха така силно, че не успя да се справи.

Евънс не оказа съпротива, когато другарите му вързаха ръцете на гърба и го избутаха нагоре по стълбичката.

— Отведете го трюма, докато намеря време да реша съдбата му — нареди с безизразен глас капитанът.

Без да се обръща, той заповяда спокойно на зяпащите мъже:

— Идете да си вършите работата, момчета. Искам да почистите кораба и само след един час всичко да бъде готово за посрещането на гостите. Един от вас да изтрие петната от кръв по пода.

След тези думи Норууд се обърна към Мария и безмълвно й посочи вратата на кабината. Тя стисна здраво зъби, за да не се разплаче, и влезе с гордо вдигната глава. Когато вратата се затвори, тя се обърна бързо и установи, че най-страшното й опасение се бе сбъднало: спасителят й беше влязъл след нея.

Преди да е успяла да прошепне и дума за извинение, мъжът захвърли настрана окървавената шпага и я сграбчи грубо за раменете. За втори път през последния половин час тя се оказа изцяло във властта на мъж, безпомощна и безсилна да се справи. Норууд я разтърси толкова силно, че зъбите й затракаха.

— Какво ви става, по дяволите? Да не сте полудели? Не ви ли заповядах да си стоите в каютата и да не разговаряте с членовете на екипажа, освен с момчето?

Мария не беше в състояние да отговори. В очите на капитана пламтеше див гняв, ръцете му бяха безмилостни.

— А може би съвсем не сте невинното момиченце, за което се представяте? Дощяло ви се е да се позабавлявате и на моя кораб, както направихте тогава на галерата? Сигурно ви е хрумнало да се покажете пред моряците ми в цялата си прелест, както сторихте тогава с нещастните роби? Какво ви кара да постъпвате по този начин? Искате мъжете да обезумеят от желание? Или си търсите подходяща компания за следобеда, докато аз не съм на борда?

Безумните му обвинения разтърсиха Мария до дън душа и й възвърнаха смелостта. Тя затропа с юмруци по коравите му гърди и закрещя като обезумяла на кастилски:

— Какво си позволявате, пиратско куче? Да не мислите, че ще се унижа дотам да хвърля дори един поглед към тази човешка измет, която сте наели да плячкосва мирните испански градове и да убива сънародниците ми?

За Норууд ударите й бяха като убождане на комар.

— Мисля, че точно това сте искали — произнесе дрезгаво той, дръпна главата й назад и притисна устата си към устните й. Държеше я здраво и тя не можеше да се отбранява. Мария отново бе обзета от сковаващата слабост, която изпитваше в прегръдката му. Опиянението се засилваше с всяка секунда. Устните й се отвориха от само себе си, готови да приемат езика му, от гърлото й се изтръгна задавен стон и тя сама не можа да определи дали той изразяваше страх или отчаяние. Сърцето й биеше лудо, краката отказваха да я носят. Норууд я вдигна на ръце и я положи върху койката. Тя не се възпротиви. Само въздъхна примирено. Той се приведе над нея и погледът му се впи в полуразголените й гърди. Вече бе протегнал ръка да ги докосне, както беше сторил Евънс, когато спря насред движението. Изправи се бързо и я бутна настрана.

— Ето каква била играта ви, мила моя. Проклет да бъда, ако допусна да заслепите и мен, както сторихте с онзи беден дявол, когото хвърлих в трюма. Да не се надявате, че по този начин ще измолите от мен свободата си? Кълна се в бога, жал ми е за годеника ви. Той няма и най-малка представа за живота, който го очаква. Бедният дори е готов да плати целия откуп, който поисках, защото държи много на годеницата си и не желае да я предостави на съдбата й.

Мария се отдръпна колкото може по-далече от него, придърпа чаршафа към лицето си и очите й потъмняха от мъка и срам. Сълзите закапаха по белия лен и тя бързо извърна лице. Раменете й се разтресоха от безпомощни ридания.

— И това ли е част от представлението?

Презрението в гласа на Норууд беше същото, с което говореше на Евънс. Мария стисна здраво зъби, преодоля болката и овладя треперенето на устните си.

— Какво ще правите с него?

— Ами, първо ще заповядам да го бичуват, а после ще го обеся на мачтата. Вие обичате такива сцени, нали? Да унижават пред лицето ви мъжа, комуто сте сторили зло.

— Няма да ви удостоя с честта да отговоря на тази подла забележка — отвърна ледено Мария. — Мисля, че вече го наказахте достатъчно. Дали някога ще може отново да използва дясната си ръка?

Норууд вдигна рамене.

— Съмнявам се, че ще може да си служи с пиратския нож. Но какво ви е грижа?

Мария поклати уморено глава.

— Няма никакъв смисъл да ви обяснявам причините, които ме изведоха на палубата. Много е просто — изпитах желание да хвърля един поглед към града. Бях много загрижена за съдбата на жителите му, които все пак са мои сънародници. Но вие сте толкова отвратен от мен, че ме мислите неспособна да изпитвам изобщо някакви чувства, нали?

— Мисля, че чуждата мъка не ви вълнува. Но вече имах възможността да установя, че това е обща черта на всички испанци.

— А вие англичаните сте толкова любезни, толкова великодушни — отвърна ожесточено Мария. — Каква цена поискахте за мен? И какво ще сторите с мен, ако не ви я платят?

Норууд изкриви устни в подигравателна гримаса.

— Ще ви използвам за същата цел, с която Евънс ви доведе на борда. Толкова ли страшно ви се струва? Нима ще оспорите, че където и да се появите, привличате вниманието на всички мъже?

— Сигурно е така. Да не мислите, че щях да изляза на палубата, ако предполагах, че наблизо има дори един от моряците ви? Да не мислите, че ми стана приятно, когато онзи отвратителен плъх протегна мръсните си ръце към тялото ми?

— Как изобщо стигнахте до палубата? — попита недоверчиво капитанът. — По дяволите, да не сте подкупили момчето ми?

— То е неподкупно, бъдете спокоен. Джем ви обожава. Мисля, че просто забрави да заключи. А сега сигурно ще излеете гнева си върху него.

— Права сте, доня, и много ми се иска да ви изведа на палубата, за да присъствате на наказанието им — но няма да го направя. Вие може би харесвате такива представления, но аз нямам намерение да подкрепям перверзните ви наклонности.

Мария едва успя да задържи напиращите сълзи. Очите й се замъглиха от болка.

— Моля ви! — прошепна настойчиво тя. — Не бъдете жесток към момчето. Не наказвайте много строго и другия. Не мога да го обвиня, защото вие ми бяхте заповядали категорично да не пристъпвам прага на каютата, а аз не изпълних заповедта. Грешката беше моя. И преди, на галерата, когато ви бичуваха, пак беше по моя вина.

Норууд я гледаше втренчено, лицето му беше все така мрачно. Велики боже, тя беше най-красивата жена, която беше срещал някога, даже в тази безвкусна разкъсана рокля, със сините очи, потънали в сълзи, с разпиляната по раменете буйна коса и бледото лице. Наистина не можеше да убие Евънс заради нещо, което самият той желаеше така силно. Но морякът трябва да се научи да проявява покорство пред капитана си и това послушание трябва да му бъде внушено публично, иначе Норууд щеше завинаги да загуби авторитета си на борда на „Глориана“. Юнгата Джем също трябва да разбере, че небрежността не е извинителна причина за проявеното непослушание.

Дрейк беше настоял да поискат откуп за Мария и основанията му бяха достатъчно убедителни:

— Стига, Ричард, момичето не е обикновена уличница. Едно от нашите основни правила е да освобождаваме пленниците срещу откуп и доновете очакват да го спазваме. Да не искаш да излезеш в открито море с красива жена на борда, която постоянно ще изкушава мъжете и ще им напомня, че плячката е само за капитана, а те нямат право да получат своя дял? Знаеш, че не би позволил никому да вземе жена със себе си на кораба, и по същата причина аз отказвам на теб. Знам, че е виновна за страданията ти и много би искал да си отмъстиш. Но мисля, че двадесетте хиляди дуката, които ще получиш за нея, ще бъдат балсам за наранената ти гордост и ще ти помогнат да забравиш.

Норууд въздъхна и се запъти към вратата. Доня Мария Сантяго и Талавера му беше създала достатъчно проблеми и той беше длъжен да изпълни волята на Дрейк за благото на всички. Но двайсет хиляди дуката не можеха да го обезщетят за болезнената загуба.

— Позволих на годеника ви и губернатора да се качат на борда, за да се уверят, че се намирате в добро физическо и душевно състояние. Предполагам, че имате желание да пооправите външността си, за да не си помислят посетителите, че може би не заслужавате цената, които сме поискали за вас.

— Знам, че алчната ви душа би била силно засегната, ако не получите откуп.

Норууд вдигна рамене.

— Мисля, че в крайна сметка ще загубите вие. За моите наранени чувства би било истински балсам, ако заплатите с живота си.

Той се поклони отново с онази подигравателна учтивост, която винаги я озлобяваше, и излезе от каютата.

Мария се хвърли на койката и заудря с юмруци по възглавницата, за да се освободи поне малко от гнева и разочарованието си. По бузите й се стичаха горещи сълзи.

След няколко минути се появи Джем с кана гореща вода и Мария побърза да скрие разплаканото си лице. Този път юнгата затвори вратата много грижливо, макар и без голяма полза, защото капитанът го следваше по петите. Мария се сви на койката и бързо се уви в чаршафа, защото вече беше съблякла разкъсаната рокля.

Норууд я погледна мрачно, после извади от джоба си ножица и сребърна кутийка.

— Това са принадлежностите ми за шев. Ако е възможно, зашийте разкъсаното деколте. Нося ви и долна риза. По-късно ще се погрижа да ви донесат някои от собствените ви дрехи.

Мария кимна в знак на съгласие и капитанът излезе бързо от каютата, след като за последен път се убеди, че пленницата му има всичко необходимо.

Мария се изми бързо, после се зае да закърпи роклята. Когато се облече, тя се погледна изпитателно в огледалото и се увери, че има сравнително приличен вид. Когато прозвуча свирката на лоцмана, за да възвести пристигането на гостите от резиденцията, Мария се разтрепери като лист. Не можеше да си представи как ще застане отново лице в лице с дон Луис и умираше от страх, че няма да успее да сдържи отвращението, което изпитваше.

Капитан Норууд влезе пръв, а след него се появи губернаторът, следван от дон Луис. Консуело, която ситнеше след двамата мъже, не можа да сдържи радостния си вик при вида на питомката си. Големият вързоп в ръцете й показваше, че скоро Мария ще може да се облече в собствените си дрехи. Дон Пиеро отстъпи назад и позволи на дуенята да прегърне повереницата си.

— О, миличката ми, какво направиха с вас? Непрекъснато се молех на Светата дева да ви запази жива и здрава, а когато ми казаха… — Очите на старата жена се напълниха със сълзи. — Като ми казаха, че ми позволяват да ви видя…

— Не плачи, мила Консуело. Аз също се тревожех много за теб. Много се радвам, че си успяла да стигнеш до резиденцията. Вече се боях, че никога няма да те видя…

— Когато влязох в града, един от войниците, които пазеха пътя, се съгласи да ме придружи до резиденцията. Опитахме се да ви намерим, но в тази бъркотия… — Консуело се изсекна шумно.

Мария се усмихна, макар че и нейните очи бяха пълни със сълзи.

— Толкова се радвам, че си тук, при мен, че си имала смелостта да дойдеш…

Старата жена изпухтя възмутено.

— Онзи, който би ме спрял да го сторя, още не се е родил. Дойдох и смятам да остана при вас. — Тя се изправи пред Мария, скръсти ръце на гърдите си и изгледа упорито капитана.

Норууд избухна в смях.

— Това е разумна идея. Щом сеньората е готова да сподели каютата ми с повереницата си, аз нямам нищо против.

Дон Пиеро изглеждаше облекчен.

— Вие изразявате всеобщото мнение, сеньор капитан. А сега ни позволете да поговорим насаме с доня Мария. Сигурен съм, че годеникът и ще ви бъде вечно благодарен.

Норууд отмести поглед от Мария към дон Луис и фигурата му видимо се скова.

— Ако така желае младата дама — отговори той на безупречен кастилски. — Междувременно аз ще поговоря със сеньора Енрикес за удобствата, които бих могъл да създам за дамите.

Дон Пиеро изчака, докато вратата се затвори зад капитана и дуенята, и почти блъсна дон Луис към годеницата му. След това отиде до масичката и се загледа с подчертано внимание в двата сребърни свещника.

Дон Луис погледна мрачно и предизвикателно безвкусната копринена рокля.

— Намирам, че одеждите ви са твърде неподходящи за дама, която е моя годеница — отбеляза остро той. — Особено толкова скоро след траура ви.

— Да не смятате, че съм си я избрала сама? — отзова се злобно Мария. — Костюмът ми за езда е отвратително мръсен и изпокъсан. Знаете ли колко усилия ми струваше да се добера до града след подлото ви бягство?

— Мой дълг беше да бъда до губернатора, за да изпълнявам заповедите му — промърмори дон Луис и погледна крадешком към дон Пиеро, който им беше обърнал гръб, но сигурно чуваше всяка дума.

Въпреки това Мария нямаше намерение да мълчи.

— Искам да знаете едно: аз няма да се омъжа за вас. Не ме интересува, че сте платили откупа.

Очите на мъжа засвяткаха гневно, той направи стъпка към годеницата си и стисна болезнено ръката й.

— Ще направите всичко, каквото ви казвам. Или вече сте намерили утеха в прегръдките на онова пиратско куче?

— Вие сте много по-достоен за презрение от него — отговори спокойно младата жена. — Той поне не се преструва на такъв, какъвто не е.

— Какво ме интересува? Ще се омъжите за мен, както предписва договорът.

По-скоро ще се оставя да умра от глад. — Макар че Мария говореше тихо, думите й издаваха такава страстна решителност, че дон Пиеро се обърна, за да разбере какво става.

Дон Луис се усмихна и му махна успокояващо с ръка.

— Щом станете моя жена, ще ви дам възможност да умрете от глад, щом така желаете, но ви заявявам, че ще ви осъдя на вечни страдания, ако се осмелите да разкриете истинската причина за враждебността помежду ни — изсъска ядно той и отново стисна ръката й. — Много добре знаете, че нямам никакво желание да ви направя своя съпруга, но баща ми заповяда тази женитба, а дон Пиеро настоява да платим откупа. Аз лично бих предпочел да ви изоставя на произвола на съдбата, а съм сигурен, че тя ще бъде нерадостна, разбира се, ако не ви е приятно да бъдете изнасилвана. Казват, че някои жени обичали тези неща.

Ясните сини очи на Мария уловиха погледа му и го задържаха, но дон Луис не загуби самообладание. Тя преглътна напиращите сълзи и сведе глава. Какво можеше да стори, за да избегне този брак? Беше попаднала в капан, от който нямаше измъкване.

Дон Пиеро прекоси каютата и застана пред младата двойка.

— Много се радвам да ви видя здрава и непокътната, скъпа Мария. — Той подчерта явно думата „непокътната“ това прозвуча като въпрос.

— Капитан Норууд напълно съзнава, че е длъжен да опази добродетелта ми, тъй като загубата й ще окаже решаващо влияние върху сумата на откупа — отговори спокойно Мария.

Дон Пиеро кимна сериозно.

— Още повече се радвам, че капитанът разреши на Консуело да остане при вас, така няма да падне сянка върху честта ви. Уверявам ви, че ще се постараем да съберем сумата колкото се може по-бързо. Трябва да разберете, че първата ми грижа е за града и жителите му.

— Това е съвсем естествено, не се притеснявайте за мен. А как е дон Карлос?

— Здравето му е много добро, слава богу. Изпраща ви най-сърдечни поздрави. Беше много загрижен за вас. — Дон Пиеро се покашля многозначително. Самият той се тревожеше повече за доклада, който посланикът щеше да предаде на краля относно завземането на град Картахена от пиратите.

Капитан Норууд се появи отново на вратата и направи жест, който означаваше, че времето за разговор е изтекло.

Мария изпита безкрайно облекчение, когато дон Луис се обърна да си върви. Мрачното му лице и студеното кимване не можеха да скрият гнева и разочарованието му. Дон Пиеро със сигурност беше забелязал враждебността между годениците и се питаше какво ли означава това.

Когато най-после остана насаме с Консуело, Мария даде воля на чувствата си.

— Успокойте се, мила — опита се да я утеши Консуело. — Не бива да се тревожите, не бива и да се сърдите на дон Луис. Скоро ще бъдете отново заедно и ще забравите нерадостните събития и раздялата.

— О, Консуело, толкова ли не можеш да разбереш? Наистина ли смяташ, че искам да се върна при дон Луис? По-скоро ще легна в гроба!

Очите на старата жена се разшириха от ужас.

— Знам, че той не е годеникът, който бих пожелала за вас. Не е много внимателен, това е вярно. Но е от благороден произход и изглежда добре. Ако откажете да се омъжите за него, не се знае какво бъдеще ви очаква.

— Много добре знам — отговори през здраво стиснати зъби Мария. — Въпреки това ти повтарям, че няма да се омъжа за него. Щом платят откупа, ще помоля дон Пиеро да ме изпрати в най-близкия манастир. — Тя стана и отиде до прозореца. — Само ако…

— Мария!

Младото момиче се обърна отново към дуенята си и на устните му изгря плаха, смутена усмивка.

— Ако капитан Норууд не беше пират и англичанин…

Консуело я зяпна смаяно.

— Мария, вие… нима обичате този човек?

— Да го обичам? Не знам. Аз… не е редно да го обичам, нали? Той е наш враг и мисли само за откупа, но въпреки това…

— Да не би да е… искам да кажа, показа ли ви по някакъв начин, че изпитва нещо към вас?

— Целуна ме. — Гласът й беше само замечтан шепот. — А днес следобед, когато един матрос се опита да ме изнасили, капитанът направо побесня от гняв. Това ми направи силно впечатление, защото не съответстваше на ситуацията. А след това ме обиди съвсем без причина. — Мария вирна упорито крехката си брадичка. — О, Консуело, той е тъй красив, толкова е силен и смел и…

— И е пират и разбойник — довърши сърдито дуенята и я погледна право в очите: — На всичкото отгоре е еретик.

— Точно така, еретик. — Мария повтори тези думи с такава студена пресметливост, че Консуело се уплаши още повече. И двете си припомниха страшното разкритие на дон Луис, когато годениците бяха излезли на разходка в онзи злокобен ден.

Мария направи опит да се усмихне.

— Стига толкова, Консуело. После ще се помолим да изплатят по-скоро откупа, за да не застраша още повече безсмъртната си душа с такива непочтени мисли. Хайде, развържи вързопа и ми покажи какво си ми донесла. Крайно време е да хвърля тази отвратителна рокля.